Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Великите битки и борби на българите!  (Прочитано 12789 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #15 на: Август 17, 2016, 10:52:05 »

Генерал - майор Кирил Янчулев от Прилеп, Македония

“След като се подписа примирието в Одрин, турците, разчитайки на намесата на великите сили, бавеха окончателното сключване на мира. Това принуди русите да насочат конницата и част от пехотата си към Цариград, под стените на който в с. Сан-Стефано - на 19 февруарий беше подписан мирния договор...Най-важното решение за нас в този договор беше, че се създаваше едно обширно княжество - България, което обхващаше по-голямата част от полуострова и целия български народ се освобождаваше от вековното турско робство. С този договор толкова измъченият народ се ощастливи да се види в своите естествени граници - оправдани от историята, етнографията и политиката. Но, за нещастие на българския народ, този договор не можа да се приложи. На 1 юлий 1878 г. в Берлин се свика международен конгрес от представители на Германия, Австро-Унгария, Англия, Италия, Русия и Турция, който ревизира постановленията на Сан-Стефанския договор...

Най-разочарован от всички беше българският народ. Той, след като доби границите от времената на своите стари царе и замечта за щастлив живот, видя разрушен постигнатия вече идеал. Но макар и толкова онеправдан, българският народ излезе от войната с издигнато самочувствие и запази спомен от Сан-Стефанските решения, които останаха негова най-близка политическа цел” - “Руско-турската война 1877-1878 г.”, 1928 г., полковник Кирил Янчулев

“На  19 февруари 1896 година в махалата на град Прилеп, Варош е роден Кирил Димитров Янчулев български офицер генерал-майор, началник на Щаба на войската от 6 септември 1944 до 13 септември 1944. Баща му е видният български просветен и църковен деец Димитър Янчулев, а майка му Евгения Янчулева е учителка. Учи в Солунската българска мъжка гимназия. На 12 март 1916 година завършва Военното училище в София, произведен е в чин подпоручик и взима участие в Първата световна война като офицер в Шести македонски полк на Единадесета пехотна македонска дивизия. На 14 октомври 1917 година е произведен в чин поручик. След войната специализира във френската военна академия в Сен Сир. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин капитан. По-късно, през 1928 - 1929 година капитан Янчулев води лекциите по военна история във Военното училище в София, след което е назначен за командир на рота в Пехотната школа в Търново. На 15 май 1930 г. е произведен в чин майор, а на 26 август 1934 г. в чин подполковник. Между 1934 и 1939 година е военен аташе в Париж (1934) и Лондон. През 1936 г. е началник-щаб на 3-та военно-инспекционна област. На 3 октомври 1938 г. е произведен в чин полковник, като същата година е назначен за началник на Военната академия. През 1940 г. полковник Янчулев командва 22-ри пехотен полк, а на 26 октомври 1940 година е назначен за началник на 3-та пехотна балканска дивизия, година по-късно, на 11 август е назначен за началник отдел в Щаба на войската. На 16 март 1942 година заема поста помощник-началник на Щаба на войската, а на 6 май 1943 г. е произведен в чин генерал-майор. На 11 май 1944 г. е назначен за началник на кабинета на министъра на войната, на който пост е до 6 септември 1944, когато кратко е началник щаб на Българската армия, но напуска поради влошено здраве. Уволнява се на 13 септември 1944 г. През 50-те години е репресиран от комунистическата власт и заточен в концентрационния лагер Белене. Генерал-майор Кирил Янчулев умира през април 1961 година.”

“Роден: 19.02.1896 в Прилеп, Македония.
Образование:
Военното училище в София (1916). Военната академия в София (1923-1926).
Военна служба:
1916 - Военното училище в София;
1916 - 6-и (македонски) пехотен полк;
07.1917 - 64-и пехотен полк;
1918-1928 - 3-а, после 15-а пехотна дружина;
1928 - Преподавател по военна история във Военното училище;
1929 - Командир на рота в Пехотната школа в Търново;
1931 - Командир на специалния батальон в 7-и дивизионен артилерийски полк;
1932 - Началник на секция в Инжинерната инспекция;
1934-1936 - Военен аташе в Париж;
1936 - Началник-щаб на 3-а военноинспекционна област;
1938 - Началник на Военната академия;
1940 - Командир на 22-и пехотен полк;
26.10.1940 - Командир на 3-а пехотна дивизия;
11.08.1941 - Началник на отдел в Щаба на войската;
16.03.1942 - Помощник-началник на Щаба на войската;
11.05.1944 - Началник на Кабинета на министъра на войнатал
06.09.1944-13.09.1944 - Началник на Щаба на войската;
13.09.1944 - В запаса.
Офицерски звания:
12.03.1916 - Подпоручик;
14.10.1917 - Поручик;
30.01.1923 - Капитан;
15.05.1930 - Майор;
26.08.1934 - Подполковник;
03.10.1938 - Полковник;
06.05.1943 - Генерал-майор.
Умира: 04.1961 в София.
Награди:
Орден "За храброст" 4-та степен, 2-ри клас.
Автор:
“Руско-турската война 1877-1878 г.” (1941)
 "Тежките картечници в настъпателния бой", Тежките картечници в отбранителния бой", "Нападателния бой спред германски и французки схващания", "Отбранителния бой спред германското и френското схващане" - статии във "Военен журнал" (1931-1940).
Други данни:
Репресиран и заточен в лагер в Белене през 50-те.”

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

http://strumski.com/biblioteka/?id=238
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #16 на: Август 20, 2016, 11:55:04 »

Генерал - майор Александър Попдимитров от Кратово, Македония

“Роден: 28.02.1892 в Кратово, Македония.
Образование: Военното училище в София (1915)
Военна служба:
- Адютант на 2 бригада на 12-та пехотна дивизия;
- 37-ми пехотен полк;
- 25-ти пехотен полк;
1925 - 2-ра жандармерийска дружина;
1927 - 1-ви пограничен участък;
1929 - Командир на рота в 29-ти пехотен полк;
1930 - Командир на дружина в ШЗО;
1932 - Комендант на двореца;
1935 - Командир на 6-ти пехотен полк;
1939 - Началник на ШЗО;
28.06.1941-19.09.1942 - Началник на Военното училище;
1942 - Командир на 14-та пехотна дивизия;
1944 - В запас.
Офицерски звания:
25.08.1915 - Подпоручик;
30.05.1917 - Поручик;
01.05.1920 - Капитан;
15.05.1930 - Майор;
26.08.1934 - Подполковник;
03.10.1938 - Полковник;
06.05.1943 - Генерал-майор."

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #17 на: Август 20, 2016, 11:58:23 »

Генерал-майор Христофор Серафимов от Свети Николе, Македония

“Роден:15.03.1893 г. в Св. Николе, Македония.
Образование: Военното училище в София (1915); Военната академия в София (1936);
Военна служба:
- 61-ви пехотен полк;
- 37-ми пехотен полк;
- 22-ри пограничен участък;
1927 - 10-ти пограничен участък;
1929 - Помощник-началник на 2-ро софийско военнно окръжие;
1930 - Началник на секция в Шаба на армията;
1931 - Началник на 17-ти пограничен участък
1933 - Командир на дружина в 1-ви пехотен полк;
1934 - Началник на секция в Пограничната инспекция;
1935 - Помощник-командир на 1-ви пехотен полк;
1935 - Началник на отделение в Главното интендантство;
1936 - Военната академия;
- Командир на 41-ви пехотен полк;
1938 - Началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия;
1941 - Командир на 5-та пехотна дивизия;
1944 - В запас.
Офицерски звания:
25.08.1915 - Подпоручик;
30.05.1917 - Поручик;
01.05.1920 - Капитан;
15.05.1930 - Майор;
26.08.1934 - Подполковник;
03.10.1938 - Полковник;
06.05.1943 - Генерал-майор.
Други биографични данни:
1944-1950 - Укрива се в София, Кюстендил и впоследствие като послушник и магер в манастира "Седемте престола".
Умира: Изчезва безследно 1950г. Вероятно екзекутиран на 25.06.1951 в Софийския централен затвор.”

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #18 на: Август 20, 2016, 12:01:48 »

Генерал-майор Коста Николов от Вирче, Царевоселско, Македония

“Роден: 23.06.1873 в с. Вирче, Македония.
Образование: Класно училище в Дупница. Духовната семинария в Самоков. Военното училище в София (1894-1897). Николаевската Генералщабна академия в Санкт-Петербург, Русия (1901-1904).
Военна служба:
1897 - 4-ти артилерийски полк;
- Адютант на 3-та армейска инспекционна област;
- Началник на секция Военни съобщения в Щаба на армията;
1915 - Началник на железопътното отделение при Щаба на действащата армия;
- Командир на 5-ти пехотен полк;
1917 - Началник на щаба на Дирекцията за стопански грижи и предвидливост;
09.1918 - Началник-щаб на отбраната на София;
- Главна реквизиционна комисия;
09.08.1919 - В запас.
Офицерски звания:
01.01.1898 - Подпоручик;
02.05.1902 - Поручик;
18.05.1906 - Капитан;
01.01.1912 - Майор;
02.08.1915 - Подполковник;
14.10.1917 - Полковник;
1937 - Генерал-майор
Умира: Изчезва безследно на 29.09.1944.
Автор:
"Турция и нейната армия";
"Някои възможни случая на съсредоточаване на турската армия към българската граница";
Главен редактор на военните издания.
Други биографични данни:
1923-1931 - Народен представител;
Член на Централното управление на Съюза на запасните офицери;
Председател на Изпълнителния комитет на Македонските братства.”

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

През 1943 г. председателят на Съюза на Македонските братства генерал-майор Коста Николов (подпомогнат със свидетелствата на Илинденците - Анастас Лозанчев, Тома Николов и Лука Джеров) се застъпва за дееца на ВМОРО Рафаел Моис Камхи (войводата Скендербег, български революционер от еврейски произход) пред българското правителство и успява да му издейства българска лична карта, възможност за постоянно местожителство в София и да предотврати неговата депортация от Солун:
http://strumski.com/biblioteka/?id=895

Член-учредител е на МНИ:
http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html

снимка: Балканска война (1912-1913). Висши български офицери на турската граница с оглед подготовката на войната. Генерал Радко Димитриев, ген. Климент Бояджиев, ген. Радой Сираков, ген. Павел Христов, майор Коста Николов:
http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/36
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #19 на: Август 20, 2016, 09:12:37 »

Капитан І ранг Борис Стателов от Солун

"Борис Константинов Стателов е роден на 21 август 1886 г. в Солун. Произхожда от известен лясковски род, а месторождението му е свързано с факта, че по това време баща му е директор, а майка му - учителка в Солунската гимназия.Той завършва през 1905 г. Военното училище в София с випуск 25-и.

След успешното завършване на курсовете за морски офицери във Флота мичман І ранг Борис Стателов е изпратен на околосветско плаване с руския кораб “Рюрик” от 9 януари до 3 октомври 1908 г. Продължава обучението си в Минния офицерски клас в Кронщад (Русия) от 31 април 1910 г. до 28 септември 1911 г. По време на Балканската война му се възлагат изпълненията на най-отговорните задачи: по противодесантното наблюдение в Шаркьой, минните заграждения в Родоския залив на Егейско море и в Мраморно море.Той е командир на подривната команда от Дунавската флотилия в Одринската операция Източния сектор по време на Балканската война (1912 - 1913 г.). Командир на импровизирания торпедоносец «Марица», подготвен да атакува турския броненосец "Тургут рейс" на 31 март 1913 г.

През Първата световна война като командир на торпедоносеца "Храбри» съвместно с "Шумни" участва в бойното стълкновение с руската ескадра във Варненския залив на 14 октомври 1915 г. На 22 януари 1917 г. флотска команда миньори под ръководството на капитан-лейтенант Борис Стателов поставя заграждение от 11 мини на река Дунав на 2 км източно от Тулча – първото българско речно минно заграждение.

Показаните през времето на две войни командно-организаторски качества и висока професионална подготовка са основание капитан-лейтенант Стателов да бъде назначен за официален български представител в Морската навигационна техническа комисия между съюзниците от Централните сили за Черно море и р. Дунав (НАТЕКО) през 1918 г. Преди да бъде изпратен там, повече от година той изпълнява длъжността началник-щаб на Черноморската част на флота.

От 11 септември 1918 г. е командир на учебния крайцер "Надежда". Въпреки че е изоставен без финансова и дипломатическа подкрепа да се оправя сам в състояние на окупация на Антантата в чужд порт и революционна анархия, благодарение на неговата инициативност и самоотверженост е спасен флагът на кораба.

През лятото на 1919 г. е назначен и за преподавател по навигация и лоция в Учебната част на Флота във връзка с формирания курс за подготовка на строеви офицери. През 1921 г. поема командването на Дунавската търговско-полицейска служба – наследник на Дунавската флотилия след Ньойския договор (1919 г.) и полага големи усилия за опазването на малкия корабен парк и бреговата инфраструктура, а по-късно поема командването на Морската полицейска служба – наследник на Черноморския флот.

6 май 1926 г. произведен в капитан І ранг и в това звание е началник на Морската учебна част (от 1932 г. Морски учебни заведения - МУЗ), която включва в състава си Морското училище и Морските специални школи. На тази длъжност той се задържа най-дълго: от декември 1927 г. до 1932 г. Полага особени и резултатни усилия за благоустройването на Морско училище.

Наскоро признати и очертани мащабите на военнотеоретичното наследство на Борис Стателов:
На него принадлежи авторството на един от първите учебници в дисциплината корабоводене в Морското училище: “Типове мореходни изчисления”. В тази книга са събрани лекциите, четени от Стателов пред слушателите в Морския офицерски курс през 1924 г. Всяка страница е писана на ръка – с калиграфски почерк, а след това ръкописът е издаден литографски. Учебникът е съставен много грамотно и прегледно. Под същото заглавие и от същия автор учебникът се появява и през 1931 г. През 1938 г. съвместно с Ангел Симеонов издава и учебника “Мореходна астрономия”.
През м. март 1927 г. сп. “Морски сговор” рекламира книгата му “Морско международно право” още преди да е излязла от печатницата. На практика изданието от 306 страници се появява на бял свят под името “Международно право” и е подготвено като учебно пособие за слушателите във Висшия корабоначалнически курс през 1926 – 1927 г.

Автор на учебно пособие “Лекции по военноморска география” – труд от 405 страници, което обслужва цикъл от лекции във висшия корабоначалнически курс (1927 – 1928 г.) Продължава преподавателската си дейност в Морското училище по корабоводителските дисциплини “Морезнание” и “Мореплаване” и след 1932 г.

На 27 януари 1933 г. капитан І ранг Борис Стателов завършва работата си по “Правилник за разрушителната служба във Флота”. На същата дата този талантлив морски офицер представя за утвърждаване и “Проекто-правилник за заградителната служба” в две части.

Автор на труда “Съвременно състояние и тактика на минното дело”, изпълнил цялата кн. № 3 на сп. “Морски преглед” през 1930 г. Разработката, която с някои допълнения може да претендира за монография. Активен участник на флотските учения между двете световни войни, а така също деец на Българския народен морски сговор (БНМС).

Пенсиониран през 1933 г. След пенсионирането плава в търговския флот като капитан на кораба “Сердика”

След 1944 г. Борис Стателов е изселен в ловешкото село Слатина. Призован е като свидетел по съдебно дело срещу запасния контраадмирал Иван Вариклечков, на което се държи достойно. На 22 октомври 1959 г. Борис Стателов умира."

http://old-www.naval-acad.bg/Bg/mu-125g/alej/statelov.html

http://www.museummaritime-bg.com/Kalendar/kalendar.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #20 на: Август 24, 2016, 09:48:37 »

Полковник Димитър Младенов от Банско, Пиринска Македония

"Роден: 14.10.1895 в Банско.
Образование: Военното училище в София (1916).
Военна служба:
1917-1918 - 3-ти гаубичен артилерийски полк;
- 7-ти артилерийски полк;
- 17-ти артилерийски полк;
- 7-мо полско артилерийско отделение;
1928 - Командир на батарея в 4-ти артилерийски полк;
1933 - Школата за ротни, батарейни и ескадронни командири;
1933 - Командир на батарея в Артилерийската школа;
1934 - Завеждащ учебната част на Артилерийската школа;
1934 - Командир на артилерийско отделение в Артилерийската школа;
1935 - Командир на 2-ро конно артилерийско отделение;
1935 - Командир на 2-то товарно артилерийско отделение;
1940 - Командир на 1-ви дивизионен артилерийски полк;
1942 - Командир на 15-ти дивизионен артилерийски полк;
05.09.1944-10.1944 - Командир на 15-та пехотна дивизия;
1944 - Началник на артилерийския отдел на 4-та армия;
- Началник на артилерийския отдел на 2-ра армия;
1946 - Началник на артилерийското отдел в Шаба на войската;
1947 - В запас.
Офицерски звания:
05.10.1916 - Подпоручик;
30.05.1918 - Поручик;
30.01.1923 - Капитан;
26.08.1934 - Майор;
06.05.1937 - Подполковник;
06.05.1941 - Полковник.
Умира: 1951 в лагера "Белене".
Награди:

Орден "За храброст" 4-та степен, 1-ви клас;
Орден "Св. Александър" с мечове.
Други биографични данни:
1948 - Арестуван и изпратен в лагера "Куциян", после минава през "Николаево" и "Белене".

"Полковник Димитър Младенов е роден на 14 октомври 1895 г. в Банско, в многoдетното семейство на Марко и Милана Младенови. Има шест сестри и един брат. Семейството се включва от рано в революционните борби в Македония. Баща му Марко е четник в четата на войводата Радон Тодев за време на Илинденско - Преображенското въстание през 1903г. и бил един от шестимата четници, оцелели в боя, при който загива войводата. По времето на Балканската война (1912-1913), Марко Младенов е в четата на войводата Христо Чернопеев, която след завършването на войната го препоръчва да бъде назначен от генерал Стилиян Ковачев за общински съветник на Банско.
През 1914 г. Д. Младенов се записва във Военното училище във София. Завършва го през 1916г. Участвувал в Първата световна война, първо в Шумен, а после е изпратен на Солунския фронт в Македония. Служи в различни артилерийски части. В края на войната в 1918г. за кратко е заложник на силите на Антантата. След освобождението от военен лагер с чин майор Д. Младенов се връща в България.

През Втората световна война служи в Македония в състава на 15-та пехотна Охридска дивизия със щаб в Битоля. Командва 15-ти дивизионен артилерийски полк към дивизията. След като нейния началник генерал Иван Маринов става военен министър в септември 1944г. той поема командването на дивизията. Записва името си по време на боевете с германските войски при отбраната на Прилеп. Проявява изключителна храброст. Изоставен от българското ОФ правителство, води тежки боеве с превъзхождащи германски войски и не позволява да бъде унищожен гарнизона му. Заедно с войските си, чиновници и техни семейства полк. Д. Младенов успява да изтегли гарнизона си към България.

След 9 септември 1944 г. е репресиран от комунистите. През юни 1948 г. е арестуван по обвинение за действия против партизаните в Македония през войната. Без присъда е въдворен в лагерите в Куциян и Белене. Убит е от комунистите в лагера Белене през 1951г. Дата на смъртта му - 20 юни 1951г.

През 1992 г. полк. Д. Младенов е предложен на президента Желю Желев за посмъртно повишаване в чин генерал - майор. Ж. Желев обаче отказва. Така след като комунистите убиха един достоен български офицер, герой от Втората световна война, сражавал се успешно с германските войски, те не позволяват и до днес реабилитация на името му. През 2008 г. излиза книгата за полк. Д. Младенов на Христо Троански ''Кажи кога да умра“. - Янко Гочев
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #21 на: Август 24, 2016, 09:54:21 »

Полковник Петър Димков (ЛЕЧИТЕЛЯТ) от Горно Броди, Македония

“Роден е в София на 19 декември 1886 г. в семейството на дееца на Българската Екзархия свещеника Иван Хаджидимов от село Горно Броди, Серско и на Екатерина Димкова, която е известна народна лечителка. През 1863 г. Иван Хаджидимов е принуден да се укрива от турските власти на Света гора и дори сменя името си с това на жена си - Димков. Дядо му Димко Хаджииванов е председател на българската община в Горно Броди и град Сер и също активен деец на Българската Екзархия. Началното си образование Петър Димков получава в столичното училище "Денкоглу".

През 1899 г. заминава в Петербург, Русия, където завършва военно училище. През 1909 г. се завръща в България и е назначен като подпоручик в 25-ти пехотен Драгомански полк в Цариброд.
В редовете на Българската армия служи от 1909 до 1936г. Участва във всички войни за национално обединение от 1912 до 1918г. - Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, в които е раняван 8 пъти, понякога много тежко. През септември 1912 г. е произведен в чин поручик и е мобилизиран като командир на 15-та рота от 38-и пехотен полк. В дневник описва участието на ротата в сраженията при Селиолу, Люлебургаз, на подстъпите към Чаталджа и Одрин. Още тогава по време на войните открива способностите си да лекува - спасява голяма част от поразените от холера войници. През ноември 1912 г. П. Димков спасява войници, заболели от холера, като ги лекува с чай, лимонтузу и чесън, и дори ги заплашва с разстрел, ако не пият преварена вода. Всички заболели 27 войници от ротата му оздравяват. Участва и в Междусъюзническата война. На 24 юни 1913 г. е ранен е близо до село Клисура. След оздравяването си се завръща в ротата и е зачислен отново в 25-ти пехотен Драгомански полк. През 1913 г. е награден с военен орден за храброст ІV степен, 2 клас; награден с орден ''Св. Александър'' с мечове. През септември 1915 г. е мобилизиран за участие в третата си война - Първата световна война. П. Димков е зачислен е в 42-ри пехотен полк, като след два дена е назначен за командир на 11-та рота. През октомври 1915 г. П.Димков е произведен в чин капитан. Воюва срещу Сърбия, в Добруджа и на фронта в Македония. През октомври 1916 г. е много тежко ранен до град Черна вода. След половин година се завръща в полка и отново поема командването на ротата. През 1917 г. П. Димков заболява от малария на Битолския фронт. Награден е с военен орден за храброст ІV степен, 1 клас, и с германски ''Железен кръст'' ІІ степен.

Перз 1920 г. започва дейност като народен лечител. През 1925 г. служи в Бургас, където се включва в спасяването на тракийските бежанци. През октомври 1925 г. П. Димков е произведен е в чин подполковник. През 1927 г. служи в Свищов. По негова инициатива е прокаран казармен и градски водопровод. През май 1931 г. е произведен в чин полковник. Назначен е за командир на 10-та Родопска дружина. Поставя началото на първия билков магазин в Асеновград. Като командир на 21-ва пехотна дружина в Карлово през 1933 г. той спасява от разрушаване родната къща на Васил Левски и ръководи нейното възстановяване. Имало е план за събарянето на къщата, за да се построи нова улица, който благодарение на Петър Димков не се осъществява.

През периода юли 1934 - януари 1935 г. полк. Петър Димков е командир на 8-и пехотен Приморски полк и началник на Варненския гарнизон.

Големи са заслугите му за опазване на културното и историческо наследство на Варна. Той ръководи изграждането на Аспаруховия вал във Варна, построяването на Арката - портал на Приморски полк във Варна, открит през 1935 г. Има основна заслуга за построяването на парка - мавзолей "Владислав Варненчек" във Варна, за разкопаването на римските терми. Полк. Петър Димков е съучредител и първи почетен председател на Градската филхармония, става един от основателите на Полско-българското дружество в града, полага началото на Полкови военноисторически музей.

През май 1935 г. полк. П. Димков преждевременно преминава в запаса, което прекъсва много негови родолюбиви начинания. После се отдава на значимо обществено дело - билколечение и народна медицина, с което завинаги остава в българската история.

ПЕТЪР ДИМКОВ е един от първите проповедници на природосъобразния начин на живот. Духовното присъствие на ЛЕЧИТЕЛЯ е трайно. Издадени са 4 негови книги: "Българска народна медицина", издавана 5 пъти от 1926 г. до 1937 г., преиздавана още през 1977г., 1991 г., 1993г. и 2008 г.; "Хигиена и лекуване на душата", "Молитвеник" и "Очна диагноза". След преврата на 9 септември 1944г. книгите на лечителя Петър Димков са забранени от комунистическата власт, а той самият е следен и преследван. През целия си живот с успех и безвъзмездно Петър Димков е лекувал хората и не случайно е наречен ПЕТЪР ДИМКОВ - ЛЕЧИТЕЛЯТ. Според изследователи Петър Димков е излекувал болките на повече от 100 000 българи. Умира в София на 4 октомври 1981 г. Изпратен е с военни почести и от много свои приятели и почитатели.” - Янко Гочев

http://petardimkov.com/

http://petardimkov.com/index.php?page=heal

https://www.24chasa.bg/Article/1119244

http://www.varnenchikmuseum.com/Kolektziq_Dimkov/Kolektzia_Dimkov_03.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #22 на: Август 24, 2016, 10:01:00 »

Генерал Алекси Стоянов от Прилеп, Македония, флигел - адютант последователно на Н.В.Цар Фердинанд I и Н.В.Цар Борис III

снимка 1: (1889) - Генерал Алекси Стоянов със семейството си
снимка 2: (1920-1930) - ген. Алекси Стоянов, княз Кирил, Надя Стоянова и Първан Драганов в Рилския манастир. Ген. Стоянов е бил адютант на цар Фердинанд, Първан Драганов е адютант на цар Борис
снимка 3: (1920-1930) - Цар Борис ІІІ, княз Кирил, княгиня Евдокия, ген. Алекси Стоянов и монахиня в Рилския манастир
снимка 4: (1937) - Цар Борис ІІІ и семейството на ген. Алекси Стоянов на излет.
снимка 5:  (1930-1939) - Царица Йоанна, ген. Алекси Стоянов и сина му Борис по време на екскурзия.
снимка 6: (1930-1939) - Цар Борис ІІІ, царица Йоанна, княгиня Евдокия, Надя, Вера и ген. Алекси Стоянов.
снимка 7: (1930-1939) - Царица Йоанна и ген. Алекси Стоянов по време на излет в планината през зимата.
снимка 8:  (1920-1930) - Цар Борис ІІІ, княз Кирил , княгиня Евдокия, ген. Алекси Стоянов и дъщеря му в Рилския манастир.

http://digilib.nalis.bg/xmlui/discover?scope=%2F&query=%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB+%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8+%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2&submit=%D0%9D%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4

източник: Държавна агенция ”Архиви”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #23 на: Август 28, 2016, 09:51:03 »

Владислав, Владимир и Антон Ковачеви от Щип, Македония

“Генерал-майор Антон Михайлов Ковачев (1877 - 1931)
Роден: 07.09.1877 в Щип, Македония.
Образование: Военното училище в София (1898). Николаевската инженерна академия в Санкт Петербург, Русия (1906-1911).
Военна служба:
- 2-ра пионерна дружина;
- 1-ва пионерна дружина;
1906 - 6-та пионерна дружина;
- Преподавател във Военното училище;
1924 - Инспектор на Инженерните войски;
1928 - В запас.
Офицерски звания:
01.01.1898 - Подпоручик;
01.01.1903 - Поручик;
31.12.1906 - Капитан;
14.07.1913 - Майор;
05.12.1916 - Подполковник;
01.04.1919 - Полковник;
26.03.1928 - Генерал-майор.”
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

Владимир Михайлов Ковачев (1875 - 1910) - български революционер, деец на ВМОРО; работи като учител в Щип, Скопие и Солун; в края на 19 век семейството му емигрира в София и там учи във Военното училище. През 1903 година в София Владимир Ковачев заедно с Христо Силянов издават стихосбирката "Тъгите на роба" посветена на поробеното население в Македония и Одринска Тракия:
http://strumski.com/biblioteka/?id=641

Подполковник Владислав Михайлов Ковачев (1875 - 1924)
“Деец на националноосвободителните борби на българите от Македония. Юрист. Завършва Военното училище в София (1894); участник в четническата акция на ВМОК в Мелнишко (1895); секретар на ВМОК (1899 - 1901) и редактор на в. “Реформи”; войвода на чета в Скопско по време на Илинденско-Преображенското въстание - 1903 г.; завършва право в Брюксел (1911); участник в Балканската (1912 - 1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 - 1918); идеолог на македонската федеративна организация в България; редактор на в. “Автономна Македония” (1920 - 1923);” - “Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив, книга VIII”, с. 13 - 28
http://www.nationallibrary.bg/fce/001/0122/files/Obzor._.8(1).compressed.pdf

“Владислав (Славчо) Михайлов Ковачов (Ковачев) произхожда от видния щипски род Ковачови. Баща му е учителят и революционерът Михаил Ковачев, ръководител на Щипския околийски революционен комитет и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Негов чичо е професорът от софийското Висше училище Йосиф Ковачев, известен благодетел и дарител. Й. Ковачев е главен секретар на Министерството на вътрешните работи (1880-1881), член на Държавния съвет (1882) и кмет на София (1887). Й. Ковачев е един от основателите на Върховния македоно-одрински комитет, в работата на който участва до смъртта си през 1898 г. На два пъти е избиран за подпредседател на комитета - на ІІ конгрес (1895) и на ІІІ конгрес (1896). След като ген. Данаил Николаев подава оставката си като председател на Върховния комитет, Й. Ковачев е избран за председател през 1897 г. След смъртта на Й. Ковачев членове във Върховния комитет стават неговите племенници - близнаците офицери от българската армия Владислав и Владимир Ковачеви. И двамата ще участват не само в работата на комитета, но и с оръжие в ръка ще отстояват българския си произход и име и принципите на македоно-одринското освободително дело...

Владислав Ковачев е роден на 5 януари 1875 г. в Щип. Учи в родния Щип и в София. Завършва Класическа гимназия (1892) и софийското Военно училище през 1895 г. с чин подпоручик. Вл. Ковачев е сред основателите на Българското освободително братство във Велико Търново, където е изпратен да служи в 18 пехотен Етърски полк. Дружеството е основано на 14 юни 1897 г. В учредителния протокол на братството е записано, че след „като се събрахме, за да обмислим върху положението на нашите братя в Македония и Одринско, като имахме предвид съдбоносните събития, които се разиграват около нашето отечество - България, обзети, от една страна, от силното желание да помогнем на неосвободените ни братя, като поддържаме материално и морално делото за освобождението им от несносния режим и им проповядваме идеята за свободата, а от друга, доколкото силите и средствата ни позволяват, да се стремим към постигането на общия български идеал „обединението на целокупна България”, след продължителни разисквания и добро изучаване на работите както от вътре, тъй и от нашето отечество, решихме и организирахме едно дружество под наименование „Българско освободително братство”. За председател е избран подпоручик Любомир Стоянчов, а за секретар - подпоручик Вл. Ковачов.

Ръководството на братството се премества в гарнизоните, където са изпратени да служат младите офицери. Още същата година то е преместено в Русе, където подпоручик Стоянчов и подпоручик Ковачев служат в 5 пехотен Дунавски полк. Още същата година и братът на Вл. Ковачев подпоручик Владимир Ковачев, служещ в 6 артилерийски полк в Сливен, също е приет за член на дружеството. А третият брат - подпоручик Антон Ковачев, служещ също в 5 Дунавски пехотен полк, е приет за член на братството през 1899 г. Така и тримата братя Ковачеви едновременно участват в Българското офицерско освободително братство, докато баща им е ръководител на Щипския революционен комитет, а чичо им Йосиф Ковачев е председател на Върховния македоно-одрински комитет. Това е един впечатляващ факт от историята на тази видна щипска фамилия. Всички са се включили в македоно-одринското освободително движение и оставят светла диря с дейността си. ..” -"ПОДПОЛКОВНИК ВЛАДИСЛАВ КОВАЧОВ - ЕДИН ОТ НЕУДОБНИТЕ И НЕПОЗНАТИТЕ БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ" - Сите българи заедно
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=375%3A2012-02-08-15-29-47&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://strumski.com/biblioteka/?id=879

http://strumski.com/biblioteka/?id=662
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #24 на: Септември 03, 2016, 07:03:12 »

Полковник Наум Никушев от Битоля, Македония

“Роден: 20.09.1859 в Битоля.
Образование: Класно училище в Битоля. Военното училище в София (1879).
Военна служба:
15.06.1878 - 24-та пеша дружина;
1879 - Жандармерията на Източна Румелия;
1879 - Полуескадрона на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция;
1885 - Командир на Учебния ескадрон на Източнорумелийската милиция;
10.1886 - Командир на 2-ри конен полк;
- Началник-щаб на Кавалерийската инспекция;
02.11.1891 - Командир на 3-ти конен полк;
21.09.1895 - Командир на 4-ти конен полк.
- Министерство на войната;
1898 - В запас.
Офицерски звания:
10.05.1879 - Прапорчик;
11.1879 - Подпоручик;
09.07.1881 - Поручик;
09.09.1885 - Ротмистър;
17.04.1887 - Майор;
01.01.1892 - Подполковник;
01.01.1896 - Полковник.
Умира: 1905
Награди:
Орден "Св. Александър" 4-та и 5-та степен."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

"Нашата конница",1936 г.,кн.9 и 10:
http://www.boinaslava.net/dibo/Nashata_Konnica_9_10_1936_3-ti_konen_polk.pdf

Първи випуск на Военното училище (1878-1879гг):
https://edinzavet.wordpress.com/2009/06/10/vnvu-1vip1879/
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #25 на: Септември 03, 2016, 07:07:11 »

Полковник Петър Манолев, летец - изтребител от Каракьой, Драмско, Беломорие

“Въздушният ас на България, наречен още ''Доайенът на българската авиация” Петър Манолев е роден на 18 септември 1915 г. в село Каракьой, недалеч от град Драма, Беломорието в будно българско семейство. На 12 години, той заедно с тримата си братя и родителите си се преселва в Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Тук бащата се захваща с търговия, а малките учат в българско училище. През септември 1929 г. Петър за пръв път в живота си вижда самолет и запленен от него решава да стане летец. Шест години по-късно се явява на изпит във Военното училище, но не успява са превари множеството привилигировани. Той не се отказва и след година става юнкер от 58-и випуск. При определяне на специалностите на обучаваните той пожелава и е приет в пилотния взвод. Вече като портупей-юнкер заминава да продължи обучението си в Полша.

На 16 юни 1939 г. е произведен в чин подпоручик, после пак заминава за Полша, за да специализира за летец-изтребител. Когато пламва Втората световна война, той и другарите му, млади български офицери, се завръщат в родината си, като продължават подготовката си за изтребители в Школата за висш пилотаж в Карлово. Той е първият от взвода удостоен да бъде инструктор към изтребителния полк. Пилотите, обучени от П. Манолев, са 29 души.

Бойното му кръщене по време на войната е срещу многоброен противник – бомбардировачи. Истинското му изпитание във въздуха е на 17 август 1944 г. Тогава със своя Месершмит МЕ-109G-6 Петър Манолев сваля американска четиримоторна летяща крепост ''Boeing B-17F''. В жестокия въздушен бой самолетът му е уцелен, таблото се раздробява и самият Манолев е тежко ранен, но успява да кацне “по корем”, макар и без уреди. Тежката операция по изваждане на осколките от тялото му е направена без упойка. Той издържа и хирургът възкликва “Ей, корав българин!'' До началото на септември 1944 г. П. Манолев изпълнява 18 бойни задачи и участва в осем въздушни схватки с американската авиация.

До 1949 г., когато каца на земята за последен път, полковникът летец Петър Манолев е усвоил 27 полски, български, германски, чехословашки и съветски самолета, сред които са Messerschmitt Me 109 и Як-9. С тях има 2505 полета и 1463,55 часа във въздуха. През юли 1953 г., като началник-щаб на изтребителния полк в Доброславци е арестуван с неясни обвинения, а през септември освободен и след това уволнен от ВВС. Манолев става една от последните жертви на политическата чистка в армията, извършена от комунистите след 9 септември 1944г.

Доайенът на изтребителната ни авиация, небесният рицар, пилотът - изтребител, кавалерът на ордена “За храброст” IV стeпен, II клас, героят от отбраната на българското небе в годините на Втората световна война, Петър Манолев умира на 19 март 2013г.” - Янко Гочев

https://edinzavet.wordpress.com/2010/09/22/pmanolev95/

http://www.pan.bg/view_article-1-12718-Doajenyt-na-bylgarskite-VVS-polkPetyr-Manolev-na-97-godini-Chestit-praznik.html

http://aeropress-bg.com/novini/36-news/1366-otletia-o-z-polkovnik-petar-manolev.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #26 на: Септември 05, 2016, 08:50:04 »

Полковник Димитър Цветков от с. Смилево, Македония

“Искам да споделя впечатленията си от посещението ми в Македония, понеже зная, че много обичаш и си се борил за свободата на тази измъчена българска земя. Бях един от щастливците, които занесоха "свещения огън" в новоосвободените земи. На мен се падна да занеса този символ на българския неугасващ дух в Дупница, Г. Джумая, Царево село, Кочани, Щип, Велес, Прилеп, Битоля, Ресен и Охрид. Няма думи, с които да опиша щастието и възторга на сърцето ми при съзнанието, че след 23 години посещавам тези места, и то като офицер от храбрата родна армия... В Кочани стигнахме към 22 ч.... целият град беше излезнал да ни посрещне. В очите на хората се четеше, че техните души ликуват от щастие...тук видях колко много е жилав българският дух..." - писмо на полковник Димитър Цветков: "Една обикновена история за "враг на народа"

“Димитър Кузманов Цветков е български офицер от Македония и революционер, горянин, борец срещу комунистическата власт в България, и в частност в Пиринска Македония, след Деветосептемврийския преврат. Димитър Цветков е роден в битолското село Смилево. Баща му загива през войните за национално обединение. Димитър е отгледан в полка, в който е служил убитият му баща. Той завършва Военното училище в София, а през 1941г. заминава за родната си Македония след разгрома на Югославия и присъдиняването на Вардарска Македония към България. По време на българско управление в Македония е командир на ''ловна дружина'' (контрачета) в Скопие. Като такъв участва във всички антипартизански акции срещу сърбомани и комунисти.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. полк. Димитър Цветков е търсен от Титовите партизани, за да бъде съден. Поради факта, че е офицер доброволец на фронта, не е осъден нито в Титова Югославия, нито в комунистическа България. Уволняват го от армията с чин полковник. Като антикомунист се включва в дейността на опозицонния на БКП БЗНС на Никола Петков, но решава да избяга през границата в Гърция. На 8 март 1948г., заедно с подполковник Стойно Бачийски, се присъединява към четата на войводата Герасим Тодоров и отговаря за бойната подготовка в нея. Заловен е след като четата е разбита и е осъден на смърт по чл.1, ал. 1 от ''Закона за защита на народната власт'', защото е членувал "в група, поставила си за цел събарянето, подравянето или отслабването на установената власт". Присъдата е изпълнена на 17 май 1949г. Тогава полк. Димитър Цветков е обесен и тялото му е заровено в яма в гробищата на Горна Джумая. Семейството на полк. Димитър Цветков е изселено от София и репресирано от комунистите.

Вера Цветкова получава смъртен акт с празно място в графата "починал". Преди тя и 11-годишният син да бъдат изселени от къщата в центъра на София до 1956г., трябва да изтърпи и представителите на ''народната власт'', прилежно описващи семейното имущество преди да бъде продадено на търг: Трикрилен гардероб, мукавен куфар, пернишка печка за отопление, кухненски бюфет, една каничка металическа, елипсовидно огледало, електрическа лампа, плетена дамаджана, стъклен буркан за туршия - 6 литра...И двете деца на полковник Димитър Цветков успяват да завършат висше образование, но синът му е взет не за войник, а в трудовите войски - там, където "възмъжават" момчетата от семействата на ''враговете на народа''.

През 1992г. полк. Димитър Цветков е оправдан. Тогава синът му получава удостоверение от МВР със следното съдържание:"След направената повторна щателна проверка в архива на МВР се установи, че баща ви ДИМИТЪР КУЗМАНОВ ЦВЕТКОВ от с. Смилево, Битолско, е осъден с присъда №431/25.06.1948 година на Горноджумайския околийски съд на смърт." МВР удостоверява още: Смъртната присъда е изпълнена в Горноджумайския затвор на 17.05.1949 г., на която дата НАПЪЛНО НЕВИНЕН, той е бил обесен. През 1994 г. присъдата срещу полковник Димитър Цветков е отменена по реда на надзора и той е признат за невинен и оправдан. ''Обвиненията са недоказани, без внимание са останали свидетелствата, че военният е бил в четата временно, защото е искал да се прехвърли в Гърция'' се казва в предложението на главния прокурор за преглед на делото по реда на надзора през 90-те години.” - Янко Гочев

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2013/02/01/1993904_edna_obiknovena_istoriia_za_vrag_na_naroda/

https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1402258276667394.1073741859.100006497048656&type=3&hc_location=ufi

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%86%D0%B5%D1%80)

« Последно менување: Септември 05, 2016, 08:54:18 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #27 на: Септември 07, 2016, 05:42:59 »

Полковник Трайчо Мазаков от Крива Паланка, Македония

“Трайчо Георгиев Мазаков е роден на 12 март 1917г. в град Крива Паланка, Македония в родолюбиво и революционно българско семейство. Наследник е на три видни поборнически фамилии Кърчовски, Мазакови и Димитракови. Завършва ВНВУ в София през 1939г. с 58-и Родопски випуск. Служи в 30-ти пехотен Шейновски полк и 51-ви пехотен Вардарски полк в Скопие по време на Втората световна война (1941-1944). Участва във войната срещу Германия през 1944-1945г. като командир на дружина на фронта край Струмица в Македония. След войната служи в 22-ри пехотен Тракийски полк в Дупница.

През 1949г. завършва Военната на ГЩ академия "Г.С.Раковски". От 1950г. е в щаба на 9-та пехотна Плевенска дивизия, която по-късно е преименувана на 15-та стрелкова Дунавска дивизия. Служи във войската до 23.09.1952г. като достига до длъжността началник на оперативното отделение и заместник-началник-щаб в тази дивизия.

На 23.09.1952г. Трайчо Мазаков е арестуван и след 7-месечно следствие през 1953г., въпреки че никога не се е занимавал с политика, е осъден на смърт от Военната колегия при Върховния съд на НРБ. Лишен е от военна чест и е разжалван в чин редник. Уволнен е от министъра на народната отбрана генерал - полковник Панчевски за "противонародна дейност" съгласно чл. 19, буква "З" от Устава за военна служба на НРБ. Бил е окован в 70-килограмова верига.

През юни 1953г. Президиумът на Народното събрание помилва "смъртника", като му налага 20 години лишаване от свобода и 23 години ''лишаване от права и военна чест''. След отмяната на смъртната присъда Трайчо Мазаков излежава в затворите на комунистическа България 10 години, 3 месеца и 8 дни. Лежи в Плевенския затвор, в затвора на остров Персин (Белене), Пазарджишкия затвор, на кариерата в село Огняново, Пазарджишко, отново Плевенския затвор, кариерата в село Самоводене, Великотърновско и отново в затвора на остров Персин (Белене). Освободен е на 30.12.1962г.

След като излиза на свобода работи нискоквалифициран труд по строежите, в ДП Фотоиздат (ДИ "Септември"), а след това и като фотоработник и редактор. За един период комунистите го изселват "завинаги" в добруджанското село Куфалджа. Като пенсионер работи в ДИ "Септември", Спортен комплекс "Дианабад" и ЦДА

На 1.03.1990г. Тр. Мазаков завежда дело за ревизия на присъдата му и е напълно оправдан. Това става с решение № 0322 от 30.12.1991г. на военната колегия на Върховния съд. Произведен от майор при задържането му в полковник, като е признат за репресиран офицер по политически причини с възстановена военна чест. Със съдействието на списание "Един завет" през 2001г. издава книгата "Осъден на смърт" с подзаглавие "Родословието, животът и страданията на един осъден на смърт и оправдан генералщабен офицер". - Янко Гочев

https://edinzavet.wordpress.com/category/%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8/page/2/

https://www.geni.com/people/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%BE-%D0%9C%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2/6000000019541916190

https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1402258276667394.1073741859.100006497048656&type=3

http://hralupa.com/index.php?act=viewProd&productId=25963
« Последно менување: Септември 07, 2016, 05:46:56 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #28 на: Септември 08, 2016, 11:03:10 »

Генерал - майор Борис Иванов Димитров

"Роден: 06.02.1896г. в София. Седмо дете на бежанци от Македония. Неговият баща е от Битоля, а майка му от Велес.
Образование: 3-та мъжка гимназия в София. 36 випуск на ВНВУ в София (1916).
Военна служба:
1916 - 1918 - командир на картечна рота в Първата световна война;
- 6-та пехотна Търновска дружина в София
1928г. - 6-ти пехотен Търновски полк в София;
1928г. - 24-ти пограничен участък;
1932г. - 25-ти пехотен Драгомански полк;
1933г. - Домакин на ВНВУ в София;
1939г. - 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик;
1939г. - Интендант на 9-та пехотна Плевенска дивизия;
1942г. - Комендант на гара София;
1943г. - Заместник - началник на 1-ва дивизионна област;
1944г. - Командир на държавната жандармерия.
Офицерски звания:
12.03.1916 - подпоручик;
14.10.1917 - поручик;
30.01.1923 - капитан;
01.01.1933 - майор;
06.05.1936 - подполковник;
06.05.1940 - полковник;
06.05.1944 - генерал-майор.
Умира: Осъден на смърт от 4-ти състав на ''Народния съд'' и разстрелян на 15.03.1945г.
Награди: 16 ордена, в това число 6 военни ордена "За храброст".
Други биографични данни: Всестранно надарен, самоук цигулар, с голяма дарба на художник. Служил е като офицер на югославската и турската граница - в селата Чупрене и Резово. Като домакин във ВНВУ при генерал Йовов по негова идея е направена облицовката на училището, алеята с бюстовете на всички началници, оградата с пушките и войнишките помещения.
Арестуван е след 9 септември 1944г. и е съден заради това, че оглавява държавната жандармерия, която поема задачата да се справи с върлуващите комунистически терористични банди в страната, нарекли се ''партизани''. Запазено е предсмъртното му писмо от 15.03.1945г. След убийството на генерала неговото семейство - съпруга, двама сина и една дъщеря, е репресирано от комунистите. Животът им е непрекъснат глад, унижения и мъки цели десетилетия. Интернирано е за 1 година в провинцията, връща се в София, но заварва конфискувано жилището му. Настанява се при доброжелателни роднини. Преживява някак в една малка къщичка. На дъщерята на генерала Мария не позволяват да завърши курса за медицински сестри, макар че има отличен успех. Изключена е и се препитава като черноработник. Остава осакатена цял живот. Пенсионира се като чистачка.” - Янко Гочев


Почерненият живот на дъщерята на генерала

“Мария Димитрова-Георгиева остана без диплома, защото баща й - ген. Борис Димитров, бе “враг на народа”. В навечерието на годишнината от атентата в “Св. Неделя” възрастната жена издаде мемоарите си.

Ако я видите да подтичва след бялото куче порода ку- ваш сутрин в градинката пред "Кристал" или пък да спори разпалено за политика не по-зле от депутатите ни, направо ще завидите на темперамента й. Още по-малко пък ще й дадете 89 години. Тя е от хората, за които в пълна степен важи пословицата "Злото никога не идва само". Несгоди я преследват в по-голямата част от живота й, просто защото е Мария Димитрова-Георгиева - снаха и дъщеря на царски офицери. Неин свекър, когото обаче тя не познава, е о.з. ген. Коста Георгиев, чието опело в църквата "Св. Неделя" комунистите използват за атентата в храма. Баща й пък е ген. Борис Димитров, осъден на смърт от Народния съд. Нейният свекър ген. Коста Георгиев е роден през 1876 г. На 14 април 1925 г. трима непознати го прострелват смъртоносно в градинката пред църквата "Св. Седмочисленици". Комунистите са го направили умишлено, за да направят атентата по време на опелото му в храма "Св. Неделя" на 16 април. Очаквали са, че ще се съберат много хора, защото е бил изключително популярен, категорична е Мария Георгиева. Тогава тя била 3-годишна и била с майка си край вратата на църквата. Баща й пък строявал почетния взвод отвън. Майката и детето се отървават невредими. Парче от тухла удря ген. Димитров през лицето и до края на живота си той е с белег на едната буза. 160 са починалите на място от взрива, 200 - ранените, много от тях починали впоследствие от раните си. Цар Борис III обаче остава жив, тъй като закъснява.

Мария Димитрова-Георгиева е родена на 21 септември 1921 г. в София. За себе си твърди, че е имала щастливо детство, но само до 9 септември 1944 г. Когато съветските войски влезли в София, баща й ген. Борис Димитров бил абсолютно спокоен, защото знаел, че като командир на жандармерията не е направил нищо лошо и е изпълнявал дълга си. До 12 септември се мотаеше вкъщи, никой не го потърси, разказва дъщеря му Мария Димитрова. Накрая отишъл в главния щаб на партизаните на ул. "Раковски" и попитал към кого да предаде военната си част - към войската или полицията. Едва тогава партизаните се сещат за него, заловиха го и го измъчваха в затвора шест месеца, спомня си Димитрова.

Няма друг ад освен този, който аз изживях, казал й той на последното свиждане в Съдебната палата. Ген. Борис Димитров вече бил ослепял с едното око след мъченията. Като го видях, първо не можех да се разплача, а после започнах да целувам ръцете му, бърше сълзите си при спомена Мария Димитрова. Ти и братята ти знаете, че вашият баща е честен човек и е изпълнявал клетвата си за служба пред царя. Вярвам, че никога няма да ме осъдите в сърцата си, казал той на сбогуване. Когато Мария излязла от Съдебната палата и гледала смеещите се хора по улиците, се питала дали тя някога ще се усмихне отново.

В нощта преди разстрела на баща й - 15 март 1945 г., Мария се опитала да не заспи. Исках да съм будна, за да почувствам неговата смърт, но все пак се оказа, че съм заспала, разказва тя. Нейната стринка Санка Димитрова обаче вървяла по грайферите на камиона към гробищата. Видяла и запомнила мястото на ямите, в които били захвърлени телата на разстреляните след присъдата на Народния съд. Осъдените влизали един по един в нея, за да ги убият. После засипали телата със сгурия и с танк я утъпкали.

На сутринта Мария отишла с братовчедка си да запали свещ. В момента, в който запалила вощеницата и я забучила в сгурията, из храстите излезли цивилни, стъпкали я, а после ги заплашили, че ще стрелят, ако дойдат повторно. Два дни след разстрела на ген. Борис Димитров тя била изселена заедно с майка си и двамата си братя. На гарата обаче сговорчив милиционер им подсказал, че може да ги конвоира при техни роднини. Заминахме за Пловдив с влака по етапен ред в отделно купе като особено опасни врагове на народа, казва Мария Димитрова. Оттам заминали в Чепеларе при тяхна роднина. Цяла година живели в дома на нейната леля Стайка Райчева. Един от най-тежките спомени на Мария е веднага след завръщането й в София. Минала покрай родната си къща, вече национализирана, и понечила да си откъсне череши. Махай се, че ще извикаме милиция да те арестува, креснала й от прозореца разярена жена.

Съдбата обаче готвела още по-тежки удари на Мария. След класическата гимназия в София Димитрова завършила с отличие и училището за медицински сестри. Тя обаче не успяла да практикува тази професия нито ден. Чаках с трепет в салона да ни раздадат дипломите, спомня си тя. Преди да започне церемонията, директорката Жечка Стоянова прочела имената на няколко девойки, а после обяснила, че те са дъщери на кулаци и врагове на народа, и затова дипломи няма да получат, продължава тя.

Винаги ми даваха най-черната работа, изкарвала съм си хляба като работничка на дрелка и преса в "Бакелиткооп", разказва Мария. От химикалите щитовидната й жлеза заболява. Налага се хирурзите да я отстранят изцяло. Сега, за да балансира процесите в организма си, Димитрова пие всеки ден хапчета. Има и троен байпас.

В "Бакелиткооп" се запознала с втория си съпруг Кирил Костов Георгиев. Той също си изкарвал хляба там като обикновен работник. Преди 1944 г. Кирил Георгиев завършил право и дори правил докторат в Германия. Комунистическата власт обаче не му разрешила да практикува като юрист. Дори го затворила за година в Белене само защото е син на царския офицер ген. Коста Георгиев. Съпругът й до късно преписвал вкъщи чужди ръкописи на машина и превеждал, за да изхранва семейството си.

Отгледахме трите си деца с много мъки, глад и неволи, но те станаха хора, казва с гордост Мария Георгиева. Най-големият й син от първия брак на мъжа й е известният наш художник Коста Георгиев. Родният й син от първия брак - Димитър Тачев, пожелал да се запише в морското училище. Властите обаче не му разрешили заради дядо му ген. Борис Димитров. Сега той работи като електротехник на пристанището във Варна. Малкият Георги също не успява да завърши висше образование заради дедите си генерали. Сега той притежава фирма за асансьори. Мария Георгиева се е пенсионирала като чистачка във "Водоканалпроект" и гледала допълнително тежко болна старица, за да има прехрана за нея и децата й.

Мария Димитрова-Георгиева получава 40 лв. пенсия, но се радва на уют и спокойствие у дома сред своите синове и снахи. Голямата й радост е, когато за някое семейно тържество се съберат всичките й деца с внуците. Твърди, че годините не й тежат, и го потвърждава с всичко, което върши. Неотдавна тя написа своите спомени. Оформени под редакторството на внучката й Галина Тачева, те вече са на книжния пазар със заглавие "Изстрадан живот". - Силвия Николова

- предсмъртното писмо на ген. Борис Димитров:
“Мили деца,
Простих се с вас, скъпи мои, простих се завинаги! Аз си отивам и никога вече няма да се върна! Станах жертва на дълга си, на длъжност и служба. вие знаете всичко! Дано Бог ви помогне да издържите докрай и бъдете сигурни- някой ден нещата ще се подредят! Мария, мое мило сираче, прости и ти, нещастно мое дете. моля те да гледаш майка си и братчетата си, моля те изпълни дълга си към всички вкъщи и знай, че баща ти умира невинен!
Митко, сине, стисни зъби и изтрай грозната съдба на баща си! Работи, труди се! Знай, че баща ти не е престъпник и палач! Изкълчиха истината, скриха ми документите, убиват ме, за да угодят на извратената си същност! Заклевам ви никога да не мислите за мъст, да не посягате на никого, както правех и аз! Бъдете истински човеци, въпреки нечовешкото време! Никой не е пазил народа повече от мене!
Бог да ви закриля! Собгом и.. простете...
Ваш Борис”
http://paper.standartnews.com/archive/2001/04/20/faces/s2988_5.htm

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1396678810558674.1073741852.100006497048656&type=3

http://www.hralupa.com/index.php?act=viewProd&productId=15314
« Последно менување: Септември 08, 2016, 11:05:03 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #29 на: Септември 08, 2016, 10:13:26 »

Д-р Александър Станишев от Кукуш, Македония

"Александър Димитров Станишев - български лекар, учен и политик, родом от Кукуш, Егейска Македония, убит от комунистите през 1945г. Той е един от водещите български хирурзи от периода между двете световни войни, министър на вътрешните работи и народното здраве през юни-септември 1944 г.

Александър Станишев е роден на 27 декември (15 декември стар стил) 1886 г. в град Кукуш, Егейска Македония. Родът на Александър Станишев е известен със своята преданост към каузата на българското Възраждане, единият му брат д-р Константин Станишев е председател на Македонския национален комитет, друг негов брат е Милош Станишев - български офицер, загинал за освобождението на Македония през 1915г. в бой с французите.

Средното си образование Александър Станишев завършва в Солунската българска мъжка гимназия през 1904 г. Учи естествена история в Софийския университет ''Св. Климент Охридски'' (1904–1905), след което завършва Медицинския факултет в Мюнхен, Германия (1905-1910). Работи като асистент в Университетската хирургическа клиника в Мюнхен и в болници в Лозана, Берн и Линдау (1910-1912).

В Балканските и Първата световна война участва като хирург в български военни болници.
След войните Ал. Станишев специализира в Хайделберг и Мюнхен в Германия (1919-1920) при професорите Зауербрух и Кохер. От 1921 г. е доцент в Катедрата по клинична хирургия на Медицинския факултет в Софийския университет, от 1923г. е извънреден, а по-късно и редовен професор в същата катедра. Основател е и пръв директор на Хирургическата клиника в София. Декан е на Медицинския факултет на Софийския университет (1930-1931, 1937-1938), а през 1938-1939 - ректор на Софийския университет ''Свети Климент Охридски''. По време на този мандат университетът посреща тържествено своята 50-годишнина и приема името на свети Климент Охридски. През 1936-1944 г. проф. Ал.Станишев е председател на Българското хирургическо дружество.

Александър Станишев получава редица международни признания. През 1935 г. е избран за член, а през 1938 г. - и за подпредседател на Международната хирургическа академия в Женева. От 1939г. е почетен член на Университета в Хамбург, а през следващата година е провъзгласен и за почетен доктор на Берлинския университет.

Политическата дейност на Александър Станишев е свързана с борбата за освобождението на Македония, попаднала под сръбска и гръцка власт след 1913 г., както и с идеите му за сближение на България с Германия. Член-учредител е на Македонския научен институт. Член на Масонска ложа.

През март 1943г. благодарение на личните си връзки с германците Ал. Станишев успява да спаси от сигурна смърт унгарския евреин Илеш Шпиц - треньор на футболен клуб ''Македония'' от Скопие. Това става след намесата на сина на Борис Дрангов Кирил Дрангов, който е бивш член на ЦК на ВМРО и по това време е адвокат в Скопие. Молбата за съдействие е на председателя на ФК ''Македония" инж. Димитър Чкатров и члена на Управителния съвет на същия клуб Димитър Гюзелев. Спасителната акция на четиримата българи успява - Илеш Шпиц е свален от влака, който пътува към ''лагерите на смъртта'' някъде при Сурдулица и оцелява. Даже наджиявява своите спасители.
От 1 юни 1944 г. до 2 септември 1944 г. Ал. Станишев е министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Иван Багрянов.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е арестуван от комунистите и осъден от т. нар. Народен съд на смърт, глоба от 5 милиона лева и конфискация на имуществото. Този достоен човек, лекар и патриот е разстрелян в една мразовита нощ на 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Централните софийски гробища, като преди екзекуцията му е бил принуден да установи смъртта на 106 души, осъдени на смърт от комунистическия ''Народен съд" През 1996 г. с Решение № 172 на Върховния съд присъдата му е отменена.

Професор д-р Александър Станишев е автор на над 50 научни труда в областта на хирургията на различни езици - български, немски и др. От публикуваните на български език най-значителни са:
''Волево движение на изкуствената ръка. Заубербахова операция, собствена метода и техника на протезата'' (София, 1919)
''Пластично възстановяване на горната устна чрез трансплантация на долната'' (София, 1924)
''Лекции'' (София, 1924)
''Хирургия. Лекции'' (София, 1942)" - Янко Гочев

Членове-основатели на Македонския научен институт:
http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html

https://www.geni.com/people/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84-%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80-%D0%A1%D0%A2%D0%90%D0%9D%D0%98%D0%A8%D0%95%D0%92/6000000000211351034

Албум "50 годишнината на Софийския университет":
част 1:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/11/50-1.html
част 2:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/12/50-2.html
част 3:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/12/50-3.html
част 4:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/12/50-4.html

"Беше човек, който много държеше на това, че е българин от Македония. За него Македония стоеше на първо място, преди всичко друго." Така синът Владимир обобщи най-характерното за своя баща. И още един детайл, споменат в рaзговора ни, покaзва моралния облик на човека, платил с живота си това, че е приел да стане министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Иван Багрянов - от 1 юни до 1 септември 1944 г. Когато съветските войски се готвят да преминат Дунав и да окупират България, на него и семейството му предоставят места в самолет за Виена. Всеки уважаващ себе си университет където и да е на Запад би бил горд да повери катедра на този хирург със световна слава. Отговорът му обаче е: "Аз не съм престъпник, не съм извършвал никакви престъпления, само съм помагал през целия си живот и няма защо да бягам. Смятам, че мястото ми е тук." - в-к "Мaкедония", брой 21, 26 мaй 1999 г.
http://promacedonia.com/v_mak/1999/mak21_3_9.html

"Отговор на обвинителния акт; последна дума на подсъдимия проф. Александър Станишев пред Народния съд", София, 1945 г.:
http://strumski.com/biblioteka/?id=863
Сочувана