Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[тиквешанка]

Полковник Иван Пожарлиев от Енидже Вардар, Македония

"Иван Пожарлиев е роден в град Енидже Вардар (Па̀зар), Егейска Македония, днес в Гърция, през 1868г. Брат е на войводата Тома Пожарлиев. Завършва Солунската българска гимназия през 1891 г. и Военното на Н.В. училище в София в 1895г. Участва в Четническата акция на Македонския комитет през лятото на 1895 г. като военен ръководител на четата на Манол Караманов в Малешевско. През 1896 г. заедно с капитан Стойчо Гаруфалов действа с чета в Одринска Тракия.
По време на Балканската война е командир на 2-ра скопска дружина от Македоно-одринското опълчение. През Първата световна война е дружинен командир в 63 -ти Македонски пехотен полк на 11-та Македонска дивизия на Българската армия.

След края на войната последователно заема редица ръководни постове в Министерство на войната до пенсионирането си. Става член на Ениджевардарското браство, обединило емигранти от родното му Ениджевардарско, което е окупирано от гърците.

През 1941 г. като председател на Ениджевардарското братство подписва Призива за присъединяване на Вардарска Македония към България. Умира на 16 август 1943 г. в София. Неговият син Петър Пожарлиев загива през март 1945 г. като български войник през Втората световна война и е погребан във военното гробище в Харкан в Унгария." - Янко Гочев


2-ра Скопска Македоно-Одринска дружина:
"2-ра Скопска дружина на Македоно-Одринското опълчение е създадена в края на септември 1912 г. в София от доброволци от Скопското, Кривопаланешкото, Кратовското и Кумановското македонски братства. Общата численост на дружината е 1 079 души...Знамето е изработено от двоен червен копринен плат, с размери 65 x 58 см. Бродирано е с жълта сърма. В средата на лицевата му част е извезан осмоконечен кръст, а над него в полукръг – надпис „БОЖЕ, ПАЗИ”, а под него е изписано „МАКЕДОНИЯ!”.
В средата на обратната страна е разположен релефен изправен коронован лъв, обърнат към дръжката. Над лъва стои девизът „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЬ”, а под него е разположен надписът „1-вий мартъ 1905 г. (Отъ ломските гражданки)”. Трите външни страни на плата са окантовани с жълт сърмен галун, а на двата външни ъгъла е пришит по един сърмен пискюл.
Към знамето са прикрепени две трицветни ленти с цветовете на държавното знаме, поставени хоризонтално. Дръжката е дървена и в горния си край завършва с осмоконечен кръст, поставен върху сфера. Под плата на дръжката е поставена метална гривна с надпис „2-ра СКОПСКА ДРУЖИНА”.
Любими Командири: подполковник Стефан Николов, капитан Иван Пожарлиев, капитан Стоян Величков, подпоручик Иван Минков, дякон Евстатий, Михаил Чаков, войвода Пейо Яворов, подофицер Андрея Форамити.
Имена на славата: Малгара, Фере, Дедеагач, Шаркьой, Индже Бурун, Каменица, Повиен, Драмча..."
http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=106

[тиквешанка]

Подпоручик Никола Блажев от Кратово - български композитор, диригент и просветен деец, капелмайстор на Преславската дивизия, автор на военния марш "Ечи ти горди наш Балкан", под звуците на който българската войска се бие на Чаталджа и превзема Одрин през Балканската война

"Ето една песен, пред която никое българско сърце не може да бъде равнодушно! В кратко време през Балканската война, тя си спечелва такава популярност, каквато никоя друга българска песен.Благодарим на Валентин Дончев, внук на подпор. Н. Блажев за предоставените снимки и писмен материал, който публикуваме с незначителна редакция. Никола Коцев Блажев, съчинителят на мелодията на песента е родом от гр. Кюстендил. Родил се е на 15 ноември 1877г. в семейството на Коце и Стоянка Блажеви. Семейството на майка му са преселници от Кратово, Македония.

От детските си години проявява наклонност към музиката. Завършва средното си образование в Педагогическо училище гр.Кюстендил /две години и в педагогическото училище на гр.Лом/ през 1900г . Веднага след завършането си е назначен за учител по пеене в с.Шипка, Казанлъшко. Тук той е имал случай да влезе в близка дружба с известният български композитор и редактор на музикалното списание „Славееви гори”- Емануил Манолов, живеещ по това време в Казанлък, и да възприеме от него много от тънкостите на музикалното изкуство. След смъртта на Ем.Манолов, Блажев напуска Шипка и учителствува в Нова Загора. Будният му дух и желание за усъвършенствуване го изпраща в Русия, където от септември 1903г до май 1905г е ученик в Одеското музикално училище на Императорското руско музикално общество, отдела за „теория на композицията”. След завръщането си в България преподава в силистренската Девическа гимназия. Тук през 1906г. се венчава за учителкта Веселина Димитрова Цокева – дъщеря на околийския управител Димитър Цокев – брат на именития възрожденски художник Христо Цокев. В Силистра Н.Блажев заедно с Петър Бояджиев дирижира хора на основаното през 1907г. музикално дружество „Седянка”. През 1908/1909г се завръща в Одеса, където завършва „клас по хармония” в Музикалното училище. През 1909г. придобива”учителска правоспособност по технически предмети”, с което може да преподава в средните и висши училища на България.

Където и да е бил Н.Блажев развива усилена музикална дейност,като организатор и диригент на светски и църковни хорове, създател е на десетки песни, диригент на училищни хорове и оркестри и т.н. Той е организатор на първия събор на хоровете на крайдунавските градове през май 1910г в Силистра, проведен в присъствие на министъра на просветата-Н.Мушанов. През същата 1910г семейството на Блажев се премества в Бургас, където той става учител в Мъжката гимназия. В Бургас той създава музикалното дружество „Родни звуци”, на основата на заварени Градски църковен хор.

При започването на Балканската война Никола Блажев е призован като редник от 44 пехотен полк, и взима участие във всички походи на полка от Силистра до Чаталджа.На 8 януари 1913г на една случайна другарска вечеря в с.Субатчую,в чест на майор Н.Д.Янакиев- началник на щаба на I ва бригада от IV Преславска дивизия, самият Янакиев проявяващ се като поет, издекламирал стиховете на „Ечи ти горди наш Балкан”, стихове които създал под впечатление на победата при Ески Полос и Петра. Стиховете се понравили на всички, а Н.Блажев се обадил: ”Г-н майор, аз падам малко музикант и, ако обичате,дайте ми стихотворението, да се опитам да му създам мелодия”. Майор Янакиев с готовност предоставя на Блажев стихотворението и след две седмици го получава обратно, нотирано на два гласа. В кратко време целият 44 полк научил песента, а сетне и цялата Преславска дивизия и даже цялата Трета армия я запява при Чаталджа. Пеят я и при Одрин.Не без основание някои световни военни историци твърдят, че „Този марш-маньовър на българите може да се отнесе към категорията на най-знаменитите в световната военна история”.

След свършването на войната този марш се подема и запява широко от цялата войска, от целият народ. На един концерт на школниците от Княжево, даден във Военният клуб, маршът бива централен номер, като авторът на текста и авторът на музиката биват поздравени от министъра на войната и много други висши офицери. Присъствуващият Иван Вазов казва:”Този марш изразява духа на българина през тази епоха”. Вероятно по това време Никола Блажев учи в Школата за запасни подпоручици в Княжево и тъкмо като такъв се изявява на споменатия концерт. Така или иначе в следващите документи той фигурира с чин подпоручик.

Любопитна е историята с първият запис на „Ечи ти горди наш Балкан” в писмени документи. В средата на 1912г началникът на Военното училище полк. Никола Жеков /бъдещ главнокомандващ през Европейската война/ е имал интересната идея да се съберат всички маршови песни пяти във Военното училище и във войската въобще и нарежда да се създаде една голяма книга, в която да се впишат всички тези песни. Тази книга се създава и представлява един тевтер от празни нотни листа, в солидна кожена подвързия, на корицата със златен надпис „Военно училище-СБОРНИК ВОЕННИ ПЕСНИ”. Тази книга, съответно пронумерована и прошнурована е заверена с печата на училището. Последователно тя е попълвана и предавана на музикално изявените юнкери от всеки следващ випуск. От тогавашният 32 випуск това е И.Минков- първо записаните маршове са негови -Химна на царя, Шуми Марица и др.в периода до 2.VIII.1912когато той е изпратен на фронта,следва випуск 33-неизвестен юнкер нанесъл „Напред другари” и „Новото гробище на Сливница”-под заглавието на тази песен не е отбелязал автора на песента. След заминаването на фронта на 33 випуск през м.септември 1912г, следва 34 випуск- книгата е в ръцете на юнкера Георги Попвасилев,този човек нанася в книгага следващите по ред песни като „Ечи ти горди наш Балкан”, ”Ти Добруджа си наша „ и т.н. На пета страница от сборника под № 3 е”Новата гробница на Сливница /по късно известната”Покойници”, под №4 е „Ечи ти горди наш Балкан, записан според думите на самият записвач-о.з.ген Попвасилев,някъде през зимата на 1913г, когато се създава и запява марша.

По късно в „Картинна галерия за деца и юноши”2, е публикувана статия за авторите на песента и текста на марша „Ечи ти горди наш Балкан”, както и нотите. В началото на 1915г. Н.Блажев издава „Песни от бранните поля”, където публикува редица свои творби.

Блажев създава и пише маршове, песни и др. още преди написването на „Ечи ти горди наш Балкан”. В бургаското музикално дружество „Родни звуци”, през1912г, като диригент на хора Н.Блажев полага голями грижи за доизграждане на съществуващият непълен симфоничен оркестър, като го попълва с ученици музиканти и духачи от военния оркестър. Паметна ще остане датата 30 януари 1912г, когато музикалното дружество”Родни звуци”, в чест на пълнолетието на Кназ Борис Търновски и неговото официално обявяване за престолонаследник, организира вечеринка и молебен, където се изпълнява специално написаната от Н.Блажев „Химн Кантата” по текст на Илия Зурков, ”при пълно въодушевление на всички присъствуващи в салона,дето на крака с трепетни души го изслушахме три пъти под ред и го изпратихме с гръмко ура и да живее”, както сам отбелязва върху една възпоменателна картичка от събитието.

При мобилизацията от 1915г подпоручик Н.Блажев е капелмайстор на 46 ти пех. полк. Командирът на полка, полк. Маджаров си спомня за него: „Капелмайсторът Н.Блажев е един отличен служащ и истински български войник, който никога не щадеше труда и умората си, само и само и той като истински син на България да принесе полза за своята Родина. С обявяване на мобилизацията възложих му да формира полковата музика. В най-кратко време, с голяма енергия, събра от зап.войници на полка музиканти, намери от частите на Балканската дивизия разни стари инструменти, и формира полковата музика,която за тръгването към границата вече беше разучила „Шуми Марица и др.маршове, като в последствие почна да съперничи на музиката на старите полкове. Във всички походи и боеве, които е вземал участие полка, той винаги е бил начело на музиката, както беше при атакуването на височината „Китка” на 2.Х.1915г от полка под звуковете на Шуми Марица и още в много други случаи, като е бил всякога на поста си с музиката”

За приноса му като военен музикант през 1914г. Н.Блажев е награден с бронзов медал „За заслуга” от Фердинанд I
За участието му в атаките на полка през 1917г. е награден с орден „За военна заслуга” VI степен.

След края на Първата световна война, през 1919г семейството на Никола Блажев се премества да живее в София, където той е назначен за учител в елитната Първа мъжка гимназия. Учителства също и в Трета мъжка и Втора девическа гимназия, а след това става преподавател в Държавното музикално училище (Консерваторията), където има за колеги Добри Христов,П.Наумов и Д.Хаджигеоргиев.

За участието му в българският културен живот след воините е награждаван с грамоти и ордени: Кавалерски кръст с корона на Народен орден „За гражданска заслуга” (1927г.) Кавалерски кръст на орден „Св.Александър” (1934); Офицерски кръст на Народен орден „За гражданска заслуга”(1937)
През всичките тези години подпоручик Н.Блажев е активен участник в българския културен живот,организатор на редица музикални събития, оставил значително музикално наследство, автор е на голям брой детски и хорови песни, създател и диригент на десетки хорове и оркестри, педагог и разпростанител на световната музикална култура в България. Н.Блажев се пенсионира през 1936г, а почива на 21 април 1945г на 69 години.Никола Коцев Блажев оставя значително музикално наследство. Сред по- известните му песни са:

1.Ечи ти горди наш Балкан (Марш на IV Преславска дивизия) –по текст на Н.Янакиев 1913г.
2.На падналите (В памет на пор.К.Стойков убит 13март1913) –по текст на Л.Бобевски 1913-1915г.
3.Ура,напред ! – по текст на Л.Бобевски 1913-1915г.
4.Глоговица (пее се с мелодията на „Ечи ти горди наш Балкан”) – по текст на Н.Янакиев 1916г
5.Химн Кантата – по текст на И. Зурков 1912г.
6.На нож 1912-1915г.
7.Сърцето на българското дете.
8.Сбогом,Силистро.
9. Бойна песен – по текст на Л.Бобевски 1916г.
10. По райските долини/Войнишка песен/ – по текст на И.Вазов, публ.1938г.
11Велик е този час – по текст на Р.Божков, публ.1938г.

Ечи ти горди наш Балкан

(Марш на IV Преславска дивизия)
Текст: майор Н. Янакиев
Музика: подпоручик Н. Блажев

Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи прославен великан!
„На нож” ний взехме и с „Ура”
Ескиполос и Петра!

Ечал си в древни времена
Възпял си много имена
Възпей сега, на пук врага
Ескиполос и Петра!
Разбит, уплашен наший враг
Без бой предаде Лозенград!
На нож ний взехме и с „Ура”
Караагач и Чонгора.

Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи ти милий великан!
Кажи на Стефан Караджа,
Че ний стигнахме Чаталджа!

В развети знамена напред
Вървяхме стройно всички в ред
„На нож” ний взехме и с „Ура”
Ескиполос и Петра!

Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи ти милий великан.
На новий българин сега
Възпей геройските дела!"

https://edinzavet.wordpress.com/2008/02/26/echitinashbalkan/

http://strumski.com/biblioteka/?id=1035

https://www.youtube.com/watch?v=4ICkVJNzMv8

[тиквешанка]

Георги Измирлиев - Македончето от Горна Джумая (днес Благоевград) - български революционер, участник в Априлското въстание в 1876 г. като помощник на апостола Стефан Стамболов и военен ръководител в Първи (Търновски) революционен окръг

"Роден е на 21 април 1851 г. в Горна Джумая (днес Благоевград) в семейството на Димитър Измирлиев и Тона Икономова - Измирлиева. Баща му Димитър е търговец на дребно. За майка му се знае, че произлиза от хайдушки род от Малешевското село Берово.Учи в град Сяр между 1864 - 1867г. Заминава за Цариград, където живее в периода от 1868 до 1873 г. Учи в цариградското Главно българско училище на ''Галата сарай'' като стипендиант на Българското благодетелно дружество ''Просвещение''. След завършването остава две години да учителства в столицата на Османската империя. В Цариград се изявява като обществена личност - участва в мероприятия на Българското благодетелно братство ''Просвещение'', разпространява вестници, изнася сказки. След цариградския период с помощта на Найден Геров постъпва във Военното училище в Одеса през есента на 1873г., юнкер в 59-ти Люблянския (или Любенски) пехотен полк.

В края на 1875 г. Г. Иизмирлиев заминава за Гюргево. Избран от Гюргевския революционен комитет за помощник-апостол и военен ръководител на Първи революционен окръг в България с център Търново. Получава революционното прозвище Русещето, което се налага поради тайния характер на революционната дейност. Младият Георги Измирлиев преминава река Дунав на 13 януари 1876 г. и първоначално се среща с баба Тонка Обретенова в Русе. След това пристига в град Горна Оряховица, определен за център на революционния окръг. ''Македончето'' извършва широка организаторска дейност за подготовка на Априлското въстание. За 3 месеца създава нови комитети (в Нойчовци, Гарванов камък, Върбовци, Драгижево); привлича много съидейници и ги обучава на военно дело; намира удобни стратегически места.

Априлското въстание е обявено на 20 април 1876 г. в Копривщица. Вестта за преждевременно обявеното въстание в ІV-ти революционен окръг пристига и в Горна Оряховица. Тук на 25 април 1876г. се провежда окръжно събрание, на което присъстващите апостоли решават на 28 април1876г. да последват другарите си. При опита за въстание, поради предателство, група революционери, сред които Г. Измирлиев и Иван Панов, е заловена от османската власт след престрелка в Горна Оряховица на 26 април 1876г. Осъден на смърт чрез обесване на специален османски съд в Търново, той е откаран обратно в Горна Оряховица, където на 28 май 1876 г. сам слага въжения клуп на врата си с думите ''Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!'' С тези думи умира за свободата на България само на 25 години." - Янко Гочев

""Аз съм въстанал с цел да освободя Отечеството си. Това е дълг на всеки българин. Свободата е свято нещо. Аз служех на нея и на народа."
http://strumski.com/biblioteka/?id=807

[тиквешанка]

Полковник Георги Тренев от Пиринска Македония - войвода на ВМОРО, участник в Илинденско - Преображенското въстание и войните за обединение

"Георги Тренев е роден в 1870 г. в мелнишкото село Палат Завършва Военното училище в София през 1892 г. Служи в 1-ви пехотен Софийски полк в София и във 2-ри артилерийски полк във Враца с чин капитан. Напуска войската. Включва се в освободителните борби на македонските българи и се поставя на разположение на Задграничното представителство на ВМОРО. От май 1903 г. започва подготовка на чета, която да замине за Македония, като събира пушки и боеприпаси от войската, а Кирил Пърличев подготвя хората. На 8 август 1903г. по време на Илинденско - Преображенското въстание Г.Тренев и К. Пърличев начело на чета от 40 души заминават за Македония, като подвойводи са им Вангел Георгиев от Солунско и Кирияк Димитров от Загоричани. Четата им е определена да действа във Воденско, Егейска Македония. Заедно с обединените чети през септември 1903г. води сражения при Ново село, Кочанско.
Георги Тренев участва и във войните за национално обединение на България от 1912 до 1918г. Умира в 1947 г. в София." - Янко Гочев
https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1596725787220641.1073742725.100006497048656&type=3&pnref=story

Дневникът на полковник Георги Тренев, който той е водел по време на Илинденско-Преображенското въстание:
http://www.strumski.com/biblioteka/?id=425

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

[тиквешанка]

Полковник Сотир Атанасов от Клисура, Горноджумайско, Пиринска Македония

"Сотир Атанасов Янакиев, наричан Кьосето, Вълко, ''Малкия Наполеон'' е български офицер (с чин полковник), революционер и войвода на Върховния македоно-одрински комитет. Роден е на 30 март 1876 г. в Клисура, Горноджумайско, Пиринска Македония. През 1899 г. завършва с отличие Военното училище в София и е произведен в чин подпоручик от артилерията. Войвода е на чета в Кочанско, Кратовско и Щипско в поробена Македония от 1902 до 1903 г. Връща се на служба в Шуменския гарнизон, но по препоръка на Борис Сарафов в 1904 г. излиза в запас и заминава за Неврокопско, начело на чета от 10 души. Там влиза в конфликт с вътрешните войводи Илия Кърчовалията и Яне Сандански и се връща в България. Според самият Б. Сарафов Сотир Атанасов е изпратен през август в района по искане на Илия Кърчовалията, Георги Радев и Атанас Тешовалията.
По време на Балканската война е командир на 5 -та Одринска дружина от Македоно-одринското опълчение, а през Първата световна война е дружинен командир в 11-та Македонска дивизия на Българската армия. Умира на 7 септември 1940 г. в Дражинци, Белоградчишко." - Янко Гочев

http://www.strumski.com/books/Petyr_Dyrvingov_MKD-ODR_Opylchenie_Tom_II.pdf

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=109

[тиквешанка]

Капитан Константин Настев от Солун

“Константин (Кочо) Настев Стоянов е български революционер, капитан, малешевски войвода на Върховния македоно-одрински комитет. Роден на 17 април 1880 година в Солун. В 1898 година започва да учи във Военното училище в София, което завършва в 1902 година. Присъединява се към ВМОК, напуска военна служба и участва в Горноджумайското въстание през есента на 1902 година. По време на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година е определен за мелнишки войвода на ВМОК. В края на август 1903 година заедно с четата на мелнишкия войвода на ВМОРО Спиро Петров пренасят оръжие от Банско за въстанниците в Мелнишко. На 4 септември двете чети са открити в землището на село Пирин, под връх Кукла в Пирин, където водят драматично сражение с турски аскер, в което загива войводата Петров, заедно с шестима свои четници. Настев успява да се изтегли и продължава участието си в бойните действия. След разгрома на въстанието Настев се връща на военна служба. Участва в Балканската война в 1912 година. През Първата световна война е командир на 3 дружина на 21 пехотен средногорски полк.
Загива на 16 ноември 1916 година при атаката на връх Еровете при завоя на река Черна, Битолско.”
https://www.facebook.com/valy.chacmaka/media_set…
“Роден е в Солун на 17 април 1880 г., като 5-то чедо на известния родолюбец Насте Стоянов. Основното си образование, както и гимназиалното е получил в Солунските български училища, след което дойде в София и постъпи във Военното училище, което завърши в 1902 г. и бе изпратен като подпоручик в Белоградчик. Но едва бе постъпил там на служба, скоро зарязва службата и една сутрин в тъмни зори се озовава у дома ми, преоблечен като комита, и ми съобщи, че заминава за Македония, като ме помоли да не обаждам никому, понеже военните власти ще го преследват и задържат, ако го уловят. Като историк, аз не можех да го не похваля за тази му патриотична готовност - да се жертвува за поробената си родина, но като имах предвид неговата ранна още младост - едва 22 годишен, и неговата неопитност за един такъв много тежък подвиг, опитах се да го убедя да отложи за по-късно тази си жертва. Той, обаче, остана непреклонен. Не пожела даже да се обади на сестра си, за да не би да го разколебае, а побърза незабелязан от никого, да си излезе от дома...
Сведения за участието на Настева в световната война ми даде лично г.подполковник Станчев, когото посетих в една от военните болници, дето лежеше ранен, наскоро след смъртта на Настева. Същият ми съобщи, че Настев е бил представен за кръст за храброст...На 14 октомврий Настев е отбил при Завоя на р.Черна 7-8 атаки на сърбите...На 25 октомврий Настев е отишел с дружината си на позицията над с. Грунище, източно от р.Черна. Положението е било отчаяно, духът на дружината, обстрелвана от три страни, е бил силно разколебан. За да поддържа този дух, Настев без всякакво прикриване е отивал от позиция на позиция да насърдчава войниците...” - Д-р Младен Панчев, “Илюстрация Илинден”, март, 1932 г.

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_4_issue_8.pdf

[тиквешанка]

Ефрейтор Донка Ушлинова от Смилево, Македония

"Ефрейтор Донка Ушлинова от битолското село Смилево - часовой на стражеви пост на фронта в родната Македония в състава на 60-ти пехотен полк от 11-та Македонска дивизия на Българската армия, 1917г. Картичка от Първата световна война. На гърдите й са окичени три от нейните ордени ''За храбростъ''. Един от тях, този с I степен българската героиня получава лично от главнокомандващия армията във войната генерал - лейтенант Никола Жеков.Текстът към нея разказва за необикновената съдба на тази храбра македонска българка, участник в Илинденско - Преображенското въстание от 1903г. и в трите войни на България за национално обединение от 1912 до 1918г.
Тази героиня умира във Варна през 1937г. без да види Македония свободна и България обединена. До смъртта си Донка Ушлинова е член на Варненското дружество на запасните офицери ''Другарски съюз“. След смъртта ѝ Македонският женски съюз издава некролог: ''Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали…“- Янко Гочев

"Сребра и Донка от с. Лера битолско, бяха първите жени - комитки, които с пълно съзнание и редка смелост се проявиха в тази акция и заслужено бяха зачислени през 1902 г. в редовете на нелегалните дейци в битолския революционен район, където с рядък стоицизъм отстояха суровия нелегален четнишки живот и през Илинденското възстание, след което, както много други, напуснаха родината си, като по канален ред бяха прехвърлили границата и се приютиха в свободна България. Сребра и Донка винаги бяха с претенции да бъдат третирани наравно с мъжете в четата...
Донка е по-низка на ръст и мургава, но с строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издържливост към всички незгоди и лишения при нелегалния четнишки живот, когато й се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше и наболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей, който винаги е бил кошмар на морален и материален тормоз в селото им, а още повече за тях и семействата им. - Сега вече мога да умра спокойно - винаги прибавяше в края на разговора си Донка. С тази смела и единствена по рода си акция въ с. Лера, македонската българка издигна гордо знамето за защита моралните традиции на своята вяра и семейна чест, които бяха издигнати в култ.”- "Илюстрация Илинден", 1937 г., Христо Настев

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=884

[тиквешанка]

Капитан Йордан Гюрков от Щип, Македония

"Гюрков бе запасен капитан и бе участвувал три години под ред в първата световна война на фронта. Видел бе и тежките боеве при Криволак през зимата на 1915 година. Гюрков доблестно служи на Македония и като деец в бойния кадър на ВМРО, и като нейн пратеник за разни мисии в чужбина,и като запасен член в Централния й Комитет. Загина от ръката на изменници на 8 февруарий 1931 г. в София...

Роден е на 13 октомврий 1891 г. в Щип. Баща му, Христо Гюрков, е учител с голям авторитет в града по времето когато Груев и Дёлчев поставят истинските народни основи на ВМРО в Щипско. Прогимназията Йордан свършва в родния си град и отива сетне да учи в българското педагогическо училище в Скопие. Свър­шва го с голям успёх и става една година учител в Скопйе. Посветен е в делото твърде млад от Мише Развигоров.През балканската война е доброволец в македоно-одринското опълчение и получава кръст за храброст. През 1913 г. постъпва в софийското военно училище. Като подпоручик го сварва първата световна война, в течение на която е на фронта, командир на рота в шести македонски полк. При Криволак е ранен в боевете сре­щу френските войски. И като офицер получава отличие за храброст.Напуска военната кариера в 1921 г. с чин капитан и заминава за Виена като студент по социални науки. Там се проявява в македонското студентско дружество, между членовете на което има отлич­ни родолюбци и просветени хора. Подир смъртта на Тодор Александров е избран за запасен член в Централния Комитет на революционната организация. Три години по-късно наново е преизбран на това место.

Йордан бе наследил много от качествата на баща си. Само възхищение можеше да се изпита ако беседвахте макар половин час с бай Христо Гюрков, бащата. Душевно и физически привлекателен, тактичен, широкосърдечен, сладкодумен, интелигентен — такъв бе Йордан. Към това се прибавяше една добра култура, знание на чужди езици и маниерите на много възпитан човек. Той не се стес­няваше от никаква работа, която е от полза за освободителната кауза. Беше трудолюбив, с инициатива и воля. Може да се каже, че колкото беше нужен за македонското дело, толкова бе и симпатичен за всекиго. Без преувеличение требва да изтъкнем, че след загубата на съгражданите му Т.Александров и Ефрем Чучков, той е третия по значение покойник от редовете на ВМРО, в епохата на новото й възстановяване, подир 1919 г. Защото Гюрков в същност тепърва имаше да даде от себе си дела за Македония. При погребението му в София се е стекла огромна маса от ма­кедонски българи.

Вестник, Независимост” от 11 февруарий 1931 г. пише:
"Една небивала, невиждана и необикновена почит бе отдадена на Иорд. Гюрков. Повече от 120 венци бяха сложени над гроба му. Ма­кедонската емиграция от София се яви целокупна да отдаде почит към човека, който бе обрекъл живота си в служба на борбата за освобож­дението на Македония под девиза на революцията «Свобода или Смърть». Целия площад около «Св. София» и градината бяха почернели от народ дълбоко наскърбен и силно възмутен.Тук бяха и хилядите представители на емиграцията от другите краища на България и на населението от Петрички окръг. Това бе една огромна маса народ, от професора до последния окъсан и окаян бежанец; присъствуваха почитатели на македонското движение и от всички обществени среди на столицата. И всичко това бе наточели една внушителна, стихийна, наелектризирана от едва удържим борчески дух манифестация на вяра и преданост към делото, на което така ценно, самоотвержено и с висок идеализъм служи Иорд. Гюрков." - Иван Михайлов, Спомени III, стр.268-273

http://www.strumski.com/books/Ivan_Mihajlov_Spomeni_III.pdf

[тиквешанка]

Борис Христов от Битоля, Македония

“Господин Македонски,
Получих програмата на "ВАШИЯ“ Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавна моето мнение, което е мнение и на всеки българин.Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора. Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така като Цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский.
Желая Вам и на Вашето семейство Честита нова година!
12 януари 1969 г. Борис Христов“

“Био­графите на Борис Христов ще трябва да се връщат десетки го­дини назад и да спрат до големия род Гоговци, пламенни защитници на родна чест и родно име. Много подробности можеше да научи човек за този здрав български род от прекия му потомък Кирил Хри­стов, бащата на Борис. Коренът на тия непреклонни родолюбци е в село Мегленско, под връх Каймакчалан (Македония), дето българите не са се превивали лесно под турския юмрук. И когато по­чва потурчването на тази област, цялата задруга Гоговци, за да спаси вярата си и рода си, тръгва с покъщнина и стада към Кожух плани­на...

Възпитан в патриархален дух, за Борис Христов съществува един за­кон - волята на родителите. И когато, завършил гимназия, трябва да избира професия, той не влиза в никакви спорове със своите. Но може би баща му е имал някакви подозрения и за да отклони случайни хрумвания, цитира известната поговорка „цигулар къща не храни". Всички трезви бащи са я припомняли на своите синове, в главите на които са съзрявали разни музикални блянове. За разлика от бащата Райна Христова има вече готово становище - тя иска да види и втория си син юрист, без да подозира, че той съвсем не споделя нейния ентусиазъм към юридическата наука...

Борис Хри­стов става член на хор „Гусла" и малко по малко на­влиза в пътя, който ще бъде негова съдба. Първите стъпки са много плахи. И цяло щастие е, че на сцената, където те гледат тол­кова много очи, не си сам и можеш да се скриеш зад гърбовете на другарите си. За най-голяма негова „беда" обаче Христов е изтъкнат като солист.„Как ще пея пред толкова хора?” Изпаднал в истин­ска паника, солистът не е в състояние да направи ни крачка. И дру­гарите му просто го изтласкват напред. Дали публиката е разбрала колко скъпо са заплатени бурните ръкопляскания, които възнагражда­ват прекрасно изпълненото соло ? Салонът се тресе от овации...”Гусла" направи всичко - казва проф. Ас. Димитров, за да му издей­ствува стипендия за Рим, а той още се колебаеше пеене ли да учи, или да специализира право."На това проф. Ас. Димитров противопоставя своята настойчивост: „Ти трябва да учиш само пеене, защото имаш такива данни, с които ще отлетиш много високо. Ти не си от тези, които остават на средно ниво, ти ще гониш върховете." На 18. V. 1942 г. Борис Христов заминава за Италия...Достигнал най-високите върхове, Борис Христов не е забравил кой пръв го е насочил към тях - в кабинета на проф. Ас. Димитров стои портрет със собственоръчен надпис: „На моя скъп приятел и ръково­дител в първите ми стъпки по пътя на художествената музика."
Роли:
1 Мойсей - "Мойсей" от Росини
2 Ария на княз Гремин - "Евгени Онегин" на П.И.Чайковски
3 Песен на варяжкия гост - "Садко" от Н.Римски-Корсаков
4 Ария на Досифей - "Хованщина" от Мусоргски
5 Песен на Варлаам - ""Борис Годунов" от Мусоргски
6 Монолог на Пимен - "Борис Годунов" от Мусоргски
7 Монолог на Борис - "Борис Годунов" от Мусоргски
8 Хан Кончак - "Княз Игор" от Бородин
9 Галицки - "Княз Игор" от Бородин
10 Лепорело - "Дон Жуан" от Моцарт
11 Мефистофел - "Мефистофел" от Бойто
12 Падре Гуардиано - "Силата на съдбата" от Верди
13 Фиеско - "Симоне Боканегра" от Верди
14 Гомец да Силва - "Ернани" от Верди
15 Закария - "Набуко" от Верди
16 Джовани да Прочида - "Сицилиански вечерни" от Верди
17 Дон Базилио - "Севилският бръснар" от Росини
18 Атила - "Атила" от Верди
19 Хенрих VIII - "Анна Болейн" от Доницети
20 Дон Кихот - "Дон Кихот" от Масне
21 Агамемнон - "Ифигения в Авлида" от Глук
22 Банко - "Макбет" от Верди
23 Сенека - "Коронацията на Попея" от Монтеверди
24 Оровезо - "Норма" от Белини
25 Колин - "Бохеми" от Пучини
Награди:
1953 г. - Париж, Grand Prix du Disque
1953 г. - Париж, Academie du Disque Francais
1953 г. - Academie Charles Cros
1954 г. - Париж, Academie Charles Cros
1955 г. - Париж, Academie Charles Cros
1956 г. - Париж, Academie Charles Cros
1957 г. - Париж, Academie Charles Cros
1957 г. - Париж, Academie du Disque Francais
1958 г. - Париж, Academie Charles Cros
1959 г. - Париж, Academie Charles Cros
1964 г. - Амстердам, Edison Prize Grand Gala du Disque
1964 г. - САЩ, National Academie of Arts and Science
1967 г. - Италия, Premio Internazionale Lyuigi Illica
1968 г. - Италия, Premio Nazionale Diapason per la Musica*
1968 г. - Мадрид, Premio del Ministero Spagnolo per le Arti
1969 г. - Копенхаген, Premio Leonie Sonning za muzika
1970 г. - Париж, Grand Prix du Disque
1970 г. - Париж, Prix Charles Panzera Orphee d'Or
1973 г. - Флоренция, Premio internazionale delle Muse- Euterpe
1979 г. - Премия Асен Димитров

http://www.boris-christoff.net/index.php?option=com_content&view=article&id=6&Itemid=27

http://www.boris-christoff.net/index.php?option=com_content&view=article&id=10&Itemid=30

http://imedia.bnt.bg/predavanyia/v-kadur/ochakvajte-v-kada-r-18-maj-2014-glasa-t-kojto-moli-boga-za-ba-lgariya

[тиквешанка]

Спас, Димитър и Константин Жостови от Пиринска Македония

Полковник Спас Андонов Жостов
"Роден: 17.07.1881г. в село Гайтаниново, Неврокопско
Образование: ВНВУ в София (1900), Военна академия (1909)
Военна служба:
01.01.1900 - завършва ВНВУ в София
1905 - първи военен аташе на България в Берлин, Германия.
1912 - 1918 - участник в Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война.
1915 - 1918 - пълномощен представител на България при група армии "Шолц"
1919 - уволнен в запаса
Офицерски звания:
01.01.1900 - подпоручик;
към 1905 - поручик;
- капитан;
- майор;
- подполковник;
30.08.1919 - полковник;
Умира: Убит на 16.04.1925г. в София при комунистическия терористичен атентат в църквата "Св. Неделя".
Др. биографични данни: Представител на рода Жостови. Син е на Андон Стоев Жостов (1842-1903) - български възрожденски деец и духовник, участник в църковно-националните борби срещу фанариотите. Брат е на генерал-лейтенант Константин Жостов (1867-1916) и на генерал Димитър Жостов (1868-1935). Той е най-малкият от тримата братя офицери." - Янко Гочев
https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/


Генерал Димитър Андонов Жостов (1868-1935)
- завършва Солунската българска мъжка гимназия
- през 1890 г. завършва Военното училище в София
- участва в Балканската война
- през Първата световна война е началник на военния съд на Втора Българска армия
- депутат в 22 обикновено Народно събрание на България от македонската парламентарна група
- член-учредител е на Македонския научен институт
Автор:
„Негово величество невежеството“ (1923), сборник с фейлетони
„Негово превъзходителство социалното безгрижие“ (1929), сборник с фейлетони
http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html

http://www.parliament.bg/pub/StenD/2014060410331919061927_01.pdf

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=37&album=185&pid=4704


Генерал-майор Константин Андонов Жостов
"Роден: 30.09.1867 в с. Гайтаниново, Гоце Делчевско.
Образование: Прогимназия в Кюстендил. Гимназия в Лом. Военното училище в София (1887). Генералщабен курс във Виена (1889) и Висшето артилерийско училище във Виена (1897).
Военна служба:
11.1885 - Доброволец в Ученическия легион;
1886-1887 - Военното училище в София;
1887 - Командир на батарея в 3-и артилерийски полк;
1897 - Висшия артилерийски курс във Виена;
1897 - 3-и артилерийски полк;
1901 - Завеждащ крепостно-артилерийската част в Артилерийската инспекция;
1904 - Члена на комисията за изпитване на скорострелни оръдия;
1905 - Началник на строево-домакинската част в Артилерийската инспекция;
22.09.1905 - Военен аташе във Виена, Австро-Унгария;
07.04.1907 - Причислен към Щаба на армията;
26.11.1907 - Военен аташе в Санкт-Петербург, Русия;
31.12.1907 - Военен аташе в Париж, Франция;
09.02.1909 (1906?) - Началник-щаб на 8-а пехотна дивизия;
01.1910 - Командир на 3-и артилерийски полк;
14.03.1912 - Началник на Школата за запасни подпоручици (ШЗО);
1912-1913 - Началник-щаб на 3-а армия;
05.1913 - Военен съветник на българската делегация при подписването на Лондонския мирен договор (1913);
08.1913 - Командир на 1-а бригада от 7-а пехотна дивизия;
25.04.1915 - Командир на 7-а пехотна дивизия;
07.09.1915-30.08.1916 - Началник на Щаба на армията.
Офицерски звания:
27.04.1887 - Подпоручик;
18.05.1890 - Поручик;
02.08.1894 - Капитан;
02.05.1902 - Майор;
18.05.1906 - Подполковник;
04.09.1910 - Полковник;
15.08.1915 - Генерал-майор.
Умира: 30.08.1916 в Кюстендил.
Награди:
Орден "За храброст" 2-ра и 3-та степен, 2-ри клас;
Орден "Свети Александър" 2-ра и 3-та степен с мечове по средата;
Орден "За военна заслуга" 4-та степен, 5-та степен с корона;
Орден "За заслуга";
Германски "Железен кръст" 1-ви клас;
Турски орден "Лиякат" със звезда за военни залуги.
Автор:
"Поуките за нас от гръцко-турската война през 1887 г. (сравнително-критични бележки)"; "Още някои мисли по повод и върху „Тактическите задачи" на капитаните Ганчев и Азманов"; "Действията на Кавалерийската дивизия във войната през 1912 г. въз основа „материалите" на г-н А.Н." и "Злободневни въпроси" - статии във "Военен журнал" (1900-1915);
"Дневник на началник Щаба на Действащата армия през Първата световна война" (ръкопис);
Превод на български език на „Тесалийската война" от генерал Колмар фон Голц (1907?)."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

[тиквешанка]

Полковник Спиридон Михайлов Гаврилов от Щип, Македония - брат на Михаил Гаврилов и чичо на Иван (Ванчо) Михайлов

"Български офицер от град Щип, Македония, където е роден на 07.12.1878г. Завършва ВНВУ в София през 1900г. Произведен е в офицер на 1.01.1900г. с чин подпоручик. Участник е в трите войни на България за национално обединение - Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна (1915-1918). През Първата световна война се сражава за освобождението на Добруджа като командир на 2-ра дружина в 41-ви пехотен полк. В Добруджа е бил ранен. Служи още като полкови интендант на 1-ви пехотен Софийски полк, заместник-командир на 1-ви пехотен Софийски полк, началник на отделение в Главното интенданство. На 30.01.1923г. е повишен в чин полковник. Кавалер е на военния орден ''За храбростъ''.
Убит е от комунистическите терористи при атентата в църквата ''Света Неделя“ на 16 април 1925 г. Убит е на улицата до входа на църквата. Последните мигове от живота му описва неговият боен другар Георги Георгиев в своята забележителна книга "Един от Първа дивизия":
"16 април 1925г. "Св. Неделя" е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара навън, сме застанали същият вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1-ви полк и аз.
- Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.
- Няма да можем, г-н полковник, а и да успеем, няма да можем да излезем.
- Хайде бе, само за пет минути.
Отвръщам, че е време да тръгнем за дома на Делчо Илчев
(също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя.) Илчев живееще срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.
- Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли - настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.
И наистина как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение! Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. "Клементина."
- Чакайте - извика полковникът о.з. и тръгна с другите двама към мен.
Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!" - Янко Гочев

https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/

[тиквешанка]

Подпоручик Иван Барулев от Емборе, Македония

"Подпоручик Иван Барулев от 41-ви пехотен полк - български офицер от Емборе, Егейска Македония, участник във войната срещу Сърбия (1915) и срещу Румъния (1916), загинал на 9.09.1916г. от рани, получени в боя с румънците при село Сарсанлар, Силистренско (дн. Зафирово) на 6.09.1916г.

Иван Христов Барулев завършва Френския колеж в Одрин, Източна Тракия и Школата за запасни офицери в Княжево. През 1915 - 1916г. е участник в Първата световна война в състава на 41-ви пехотен полк (3-та бригада от 1-ва Софийска дивизия). Сражава се против сърбите и се проявява в боевете при Влашка планина, Власотинци, рeкa Морава, Лесковац, река Пуста и на Косово поле, при преследването на разгромените сръбски войски и завземането на Прищина на 10.11.1915г. Кавалер на военния орден ''За храброст''.

През 1916г. е прехвърлен със своя полк и дивизия в Добруджа. Командир е на 3-ти взвод от 9-та рота на 41-ви пехотен полк.

След раняването му на 06.09.1916г. е евакуиран в тила и след 3 дена умира от перитонит. Така ''македонецът'' Иван Барулев загива за освобождението от румънска власт на братята си от Добруджа на днешния ден точно преди век.

Кратка биографична справка за него има във възпоменателния сборник ''Епопея на българския войн'', том II от 1929г. Тя е дело на неговия ротен командир полковник (през 1916г. капитан) Кючуков:
''Боят започна в 9 часа на 6 септемврии свърши към 3 часа следобед. Във вихъра на боя към 11 часа, когато положението беше най-критическо, подпоручик Барулев влезе в бойната част на ротата и със смелото и енергично настъпление той допринесе твърде много за успешната атаката на противника.
В един момент на върховно усилие, когато аз като ротен командир обикалях взводовете си под град от куршуми забелязах, че подпоручик Барулев, заслонен зад един слог на нивата стоеше на колене и санитарят го превързваше. Доближих се до него и го попитах ранен ли сте и той спокойно ми отговори ''Ранен съм, г-н капитан''. Попитах къде е ранен, а той ми показа раната си на задната част на десния бут, от която дупка шуртеше кръв. Казах на фелдшера добре да го превърже и му пожелах скорошно оздравяване, на което Барулев ми отговои ''довиждане''. След това наредих взводният подофицер да поеме командването на взвода и заминах при другите взводове. Подпоручик Барулев беше евакуиран назад, но уви, раната му се усложнила и на третия ден от раняването починал от перитонит, понеже куршумът минал през докната част на корема.
БАРУЛЕВ БЕШЕ ГОЛЯМ ПАТРИОТ, ЕДИН ДОБЛЕСТЕН, МНОГО ДОБРЕ ВЪЗПИТАН И ИНТЕЛИГЕНТЕН МЛАДЕЖ. В боя се държеше като ИСТИНСКИ ГЕРОЙ и благодарение на тия му добродетели и на това негово държание, той загина на полето на честта като герой.
Поклон на светлата му памет !
Дупница, 28 август 1929г. Полковник Кючуков''.
''Епопея на българския война'', том II от 1929г., стр. 321-322. - Янко Гочев

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=158

[тиквешанка]

Полковник Димитър Чолаков от Пиринска Македония

"Полковник Димитър Чолаков - командир на 1-ва дружина от 35-ти пехотен Врачански полк, ''левент от пазвите на Пирин'', герой от Добричката епопея, загинал в неравен бой с руските агресори, нападнали България при защитата на Добрич на 7 септември 1916г. Последната му заповед гласи: ''Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
Роден: 18.04.1866г.
Образование: ВНВУ в София
Военна служба:
- 13-ти пехотен Рилски полк;
- 18-ти пехотен Етърски полк;
- 35-ти пехотен Врачански полк;
- 1-ви резервен полк;
09.1916 - Командир на 1-ва дружина на 35-ти пехотен Врачански полк. във войната срещу Румъния
Офицерски звания:
18.05.1889 - подпоручик;
02.08.1892 - поручик;
01.01.1900 - капитан;
- майор;
- подполковник.
1916 - полковник
Умира: Убит на 07.09.1916г. при Добрич.
Из разказа ''Апотеоз“ на Антон Страшимиров, публикуван в книгата му ''Червени страници“, излязла от печат през 1917 г.: ''Тесен е хоризонтът на степта - тя е затисната от облачното небе. Конете ни пръхат - душат още пролятите кърви.
Преди месеци тук се е решавала съдбата на страната ни.
Когато на 7 септември 1916 г. руско-румънските дивизии обърнаха гръб следобед и нашите санитарни команди се пръснаха далече да вършат своята работа, степта замяза на лоз,е докъдето очи видят.
Падналите бяха много - толкова много, че да се приберат от гробарите, всеки убит войник се забиваше пушката му в земята и от хилядите възправени пушки степента замяза на лозе. Това бе най-страшното. Тук падна подполковник Чолаков пред полузаринат окоп, един от младите.
Полковник Димитър Чолаков беше левент мъж, от пазвите на Пирин. Той имаше двама сина - артилеристи, които и в празник не се деляха от него, весели планинци, с покрити от ордени гърди, които у дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове“.
Първа Врачанска дружина осъмна на 7 септември срещу Ези-бей, на 5-б километра от Добрич. Тя е била на открито и е трябвало да се разгърне под огъня на цяла неприятелска дивизия, която е била превозена през нощта чрез железницата ''Меджидие-Добрич“.
Подполковник Чолаков се поколебал - дожаляло му за хилядите свои юнаци и поискал да се оттеглят на 150 крачки, на седловината под Добрич за по-добро окопаване и маскиране.
Отговорили му обаче да се разгърне. При това положение той издал следната заповед: ''Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
И дружината се разгърнала. Командирът Чолаков паднал в боя в 10 часа преди обед, а командването на дружината поел капитан Георгиев. Той бил също свален. Тогава започнал да командва поручик Дундков, докато сразили и него.
Накрая в дружината останал единствен началник - подпоручик Димитров. Но паднал и той - последният. Сега войниците се командвали сами - верните безименни врачани. Така ги заварил подпоручик Тоушек, който по жребий бил пратен от втора дружина да командва шепата железни хора.
Командващият войските ни генерал бил в центъра пред Добрич, между врачанската бригада наляво и сборната варненска - надясно. Той бил вече ранен, но не напускал веригата.
Натискът на страшните вражески маси сега бил на запад, върху врачанската бригада, където е била насочена и конната руска дивизия. И когато русите хвърлили изведнъж поддръжката си, две дружини от Козлодуй се стопили.
Тогава полкът поддал назад. Разколебали се също и две дружини от врачанци. Още малко и боят щял да бъде загубен, загубена щяла да бъде и България.
Но тук след веригите се вестява на кон сам полковият командир - троянец. Лицето му е плъстено, липсвала е кръвта от устните му, де са напукани, но той бил мистично унесен, в лицето му горял странен огън.
Войниците сепнато вдигнали чела и започнали да чуват полковият им командир да ги поздравява с победа. На кон бил, летял под ураганен огън и ги поздравил с победоносен глас.
Вражеските дружини прегазили шепата пионери, прекъснали връзката между двата полка, пробили почти фронта ни. Настръхнали началниците на разколебаните войници.
Но зад нашия тил се сипнали залпове. Трепнали сърцата: ''Помощ иде!“. На помощ дошло едно отделение от двайсетина войници. Връщали се от отпуск и били доведени от случая тук. Ето, те се втурнали с ''Ура!”“във врязалата се в клин вражеска част и тя се сепнала. А предните ни редове избухнали в безумно ''Ура!“ – помощ иде. И пречупил се напорът на врага.
Тук нашите хора се биха с пълна душа. Биха се като народ, който чувства свободата си и мре за нея. На утрото след победата тълпи се стекли пред гроба на подполковник Димитър Чолаков. Дошъл целият спасен град. Та нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет и нали Добрич не паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният?
До мъртвеца стоял артилерист – синът на подполковник Чолаков - Петър, с мраморно чело – млад воин пред трупа на баща-вожд. И главите били наведени – главите на хилядите хора, сплотени в стражуща маса сред необятната степ.
В небето отеквали упокойните молитви - гласът на духовника метално звънял над наведените глави и глъхнел в гнетящия цвят на хоризонтите. Посмъртно Чолаков бил произведен в чин полковник. На негово име селото Корбул в Силистренска околия е прекръстено на село полковник Димитър Чолаков." - Янко Гочев

http://armymedia.bg/archives/65844

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

[тиквешанка]

Полковник Христо Танушев от Крушево, Македония

4 май,1943 г., Баница
“Братя и сестри,
Малцината още останали живи илинденци, макар и в преклонна възраст, дойдохме да се поклоним и сведем глава пред нашия легендарен водач. Сестри и братя! В продължение на десет години Гоце, нашият другар, броди из родни предели, изора дълбоко народната нива, подбра семето, засе я, поникна, даде изобилен плод, който храброто българско войнство пожъна, прибра плода в родната съкровищница – хамбаря, а сега на вас, мили деца, предаваме това съкровище. Бъдете готови с цената на живота си, ако стане нужда да го запазите по примера на нашия водач.”- Илюстрация Илинден, 1943, бр.145 – 146, стр.13
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_15_issue_5-6.pdf

“Христо Трайчев Танушев е български офицер, подполковник и революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет. Христо Танушев е роден в 1877 година в град Крушево, Македония. Завършва гимназия в София и Военното училище в 1900 г. Присъединява се към ВМОК и участва в Горноджумайското въстание през 1902г. и в Илинденско-Преображенското въстание като войвода на чета. На 7 юни 1903 г. съединените чети на войводите Христо Танушев, Атанас Тешовски, Димитър Кашиналията, Георги Спанчовалията и Стоян Филипов, водят сражение с турски армии при връх Голеш (Валовищко). На 1 септември 1903 г. поручик Христо Танушев участва и в боя при село Пирин.
През войните за национално обединение служи в 1-ва и 5-та пионерна дружина, по-късно е началник на автомобилния транспорт в 1-ва армия. Кавалер е на орден За храброст III степен, ІІ клас. През 40-те години Христо Танушев е вече полковник от запаса и е подпредседател на Илинденската организация. В 1941 г. като председател на Крушевското братство подписва Призива за присъединяване на Вардарска Македония към България. Христо Танушев умира на 21 април 1953 г. в София.” - Янко Гочев

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=155

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=126&pid=3636

[тиквешанка]

Борис, Ангел и Кръстьо Сарафови от Пиринска Македония

"Борис Сарафов (1872 - 1907) - български офицер с чин поручик и войвода на ВМОК и ВМОРО. Борис Сарафов е eдин от най-големите водачи в освободителните борби на българите в Македония в края на XIX век и началото на XX век. Той е водач както на ВМОРО, така и на ВМОК в периода на неговия най-голям възход от 1899 до 1901г. Роденият в село Либяхово, пирински македонски българин, Борис Сарафов е велика личност чийто заслуги спрямо Организацията са огромни. Освен, че е талантлив войвода и военачалник, (превзел през 1895г. околийски център като Мелник само с двама леко ранени), той е фактически военен ръководител на Илинденско - Преображенското въстание от 1903г.

След решението за въоръжено въстание на Солунския конгрес, Борис Сарафов сформира чета от 40 български военни и навлиза в Македония на 26 януари 1903 г. Пренасят и 150 кг. динамит, които са разпределени по райони, а самият Б. Сарафов се насочва към Костурско, Егейска Македония.
На 28 март 1903 г. в костурското село Смърдеш четата на Борис Сарафов, Иван Попов, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Лазар Поптрайков са обградени, като с помощта на селски чети от района успяват да избягат. Като ревизор на четите в Битолския революционен окръг Б.Сарафов участва на Смилевския конгрес от май 1903 г. Избран е с явно гласуване във въстаническия щаб, заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев. Той е единственият член на Щаба с военно образование. Борис Сарафов и Никола Дечев изготвят ''Въстанически дисциплинарен устав" за правата, длъжностите и наказанията за четниците, десетниците и централните и районните войводи, който да действа по време на Илинденско-Преображенското въстание.

Преди началото на въстанието е създадена щабна чета с главен войвода Димитър Дечев, в която се включват ръководителите на Битолския окръг. Извършват обиколки в Смилевско, Крушевско, Демирхисарско, Охридско, Ресенско, Долнопреспанско, Костурско и Леринско като довършват приготовленията там за същинското въстание. След началото на въстанието четата постоянно е в движение и води боеве с турска войска в Охридско, Смилевско и Демирхисарско.Той подписва прокламацията за начало на въстанието. В неговия край изготвя и отчаян апел до правителството в София, в който настоява за незабавна намеса за спасяване на местното население, което определя като българско. След взетото решение за разпускане на четите на 19 септември 1903г. Б. Сарафов се изтегля в България. После започват дипломатическите му обиколки в Европа, в които пропагандира българската кауза в Македония." - Янко Гочев


Полковник Ангел Сарафов (1867 - 1932)
- специализира медицина във Виена и служи в Първи пехотен софийски на Н.В.полк на Българската армия
https://www.geni.com/people/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BA-%D0%B4-%D1%80-%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB-%D0%A1%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2/4722414417060079850

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=179


"Кръстьо Сарафов е роден в Либяхово, неврокопско, на 6 април 1876...Бащата на Кръстьо Сарафов - Петър Сарафов - е бил учител и един от ранните борци за правата на българското училище и за независимостта на българското слово. Още в първите дни на българските училищни и църковни борби той открива училища в Либяхово и Гайтаниново, и продължава непрестанно своята неустрашима пропаганда навред из неврокопско, чак до Серес. В Серес, с основаването на българска прогимназия, Сарафовият баща слага основите на бъдещето българско педагогическо училище. За тази своя неустрашима и неуморно-просветно-патриотическа дейност той е бил подхвърлян на непрестанни гонения от гръцка и турска страна, докато най-сетне бива изпратен заедно с дядото на артиста (по майка) на заточение в Анадола. Оттам той избягва едва в 1887 г. и се преселва с семейството си в София, тъй като по-нататъшният му живот в Македония е бил невъзможен...

В 1899 г. Кръстю Сарафов завършва студиите си в Петроград с отличен успех и звание "некласен художник" т.е. - свободен артист и се завръща в България, за да започне своята, вече твърдо определена актьорска кариера. През есеньта на 1899 той постъпва в трупата Сълза и смях и дебютира с ролята на Хлестакова в Гоголевата комедия "Ревизор"...Мандрович поверява Сарафову едно след друго най-разновидни отговорни роли: в "Въображаемия болен", в "Севилския берберин" (Фигаро), в "Сватбата на Фигаро" (Графъ Алмавива), в "Лудетина" от Крилова (Боби) и др. Между годините 1900 и 1904 той играе едно след друго: Вуйчо Ваню в едноимената пиеса на Чехова, Никита в "Силата на Мрака" от Толстоя, Вили Яников в "Края на Содом" от Зудермана - роли които артистът изнася с голям успех и които са част от най-големия му творчески актив - Родриго в "Отело" от Шекспира и мн. др. В 1904 Кръстю Сарафов - заедно с Кирчев, Ганчов, Стойчев, Стойчева, Снежина, Будевска, Бъчваров, Бъчварова и др. напуща трупата Сълза и смях, за да основе заедно с тях нов свободен театър на който той дава името...

Но в 1906 заедно с всички артисти от "Свободен театър" и "Сълза и смях" Кръстю Сарафов постъпва като първостепен артист в новопостроения от държавата Н а р о д е н т е а т ъ р. Новият театър, който е призван да има за бъдеще такова голямо значение в развоя на цялото драматическо изкуство в България, като събере всички драматически сили на страната и стане огнище на българското драматическо изкуство, има голямо значение и за самия Кръстю Сарафов: от 1906 г. до днес той работи непрестанно върху неговата сцена и достига оная голяма творческа сила, която виждаме у него сега...Кръстю Сарафов основа в София Театър Ренесанс и бе негов директор в първите месеци на съществуването му..." - Сборник "Кръстьо Сарафов"
http://strumski.com/biblioteka/?id=663

http://strumski.com/?s=%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80+%D0%A1%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html