Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Великите битки и борби на българите!  (Прочитано 14263 пати)

Competent

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3619
    • Погледај го Профилот
Сочувана
Every cat, dog and skunk born in Macedonia is Macedonian.
But the whole world knows that the Slavs in Macedonia are Bulgarians.
People that don’t know or do not want to know who they are will perish !

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #1 на: Мај 22, 2011, 11:14:34 »

Борис Дрангов- "Помни войната" (Памти ја војната)

http://www.boinaslava.net/dibo/Pomni_voinata.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #2 на: Февруари 21, 2016, 02:43:49 »

Това, което видях от Балканската война - Симеон Радев

http://www.slovo.bg/old/radev/sr2_index.htm

"За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война и още с обявяването й се появи идеята да се създаде едно Македоно-Одринско опълчение от доброволци, в което да влязат неслужившите членове на емиграцията. Аз чаках то да се образува , за да се запиша в него. Началникът на Генералния щаб, генерал Фичев, с когото бях познат от дълги години, ме повика обаче и ми каза, че ще ме вземе в Главната квартира. "Имаме нужда – обясни ми той – от един човек, който да превежда на добър френски език бюлетините за военните действия. При това ти ще четеш чуждите вестници и ще ме държиш в течение на международното положение." Определено бе, както той ми обади, Главната квартира да бъде на първо време в Стара Загора. Дните, преди да тръгна за там, се изминаха за мен в причастие с ентусиазма, обладал всички. Войнственото настроение не беше зрелищно, но имаше нещо в него, което поразяваше надошлите в София чужди кореспонденти. Те бяха учудени да видят в посрещането на идеята за една война толкова много радост. Пратеникът на един френски вестник каза: "Този народ чака да се бие, както се чака голям празник."

Между кореспондентите се намираше и един пратеник на меродавния парижки вестник "Льо Тан". Аз трябваше да се занимавам с него, тъй като от няколко години бях кореспондент в София на същия вестник...Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и представляваше големия френски ежедневник "Льо Журнал". Нодо бе име, популярно в кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както теглото на българското население, тъй и революционното движение...В предстоящата ни война с Турция той виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския народ, родени във времето, когато ходи в Македония – и вярата му, че българската войска ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване...

На 5 октомври се извърши тържествен молебен. Фердинанд прочете прокламация за обявяване на войната и Методи Кусевич, старозагорски митрополит, държа реч. Аз си спомням тези минути като преживени в унес. Когато излизахме от черквата, сърцата на всички бяха дълбоко развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръх всичко, възторжена вяра в победата. Последователните борби на Възраждането, почвани все със смелост и увенчавани винаги със сполука – последният пример бе Съединението, – дадоха на българския народ голямо самочувствие, бих казал, една религия на национален оптимизъм. Шейново и Шипка, Сливница показаха, от друга страна, че българинът бе запазил ненакърнена храбростта, с която се бяха прославили неговите прадеди в най-старото минало...

Моето желание беше да постъпя в Македоно-Одринското опълчение. Бях нетърпелив да чуя, че то вече се е образувало, и да се причисля към него. Най-после един ден, датата не помня точно, мина през Мустафа-Паша Първа Дебърска дружина. Аз заминах с нея. Дружинният командир беше един възрастен човек, финансов чиновник, несъмнено добър патриот, но от военните работи знаеше само това, което бе научил за няколкото месеца като доброволец в Сръбско-българската война...
В Лозенград оше същия ден отидох в Главната квартира. Видях най-напред генерал Савов и после генерал Фичев. Попитах и двамата дали ще атакуваме Чаталджа. Савов ми каза: "Тая работа умът ми още не я хваща." Фичев: "Тая работа не е за нашите уста лъжица." На другия ден дружината бе въоръжена с пушки, останали от убити в боевете войници. По моя молба лично Фичев дойде да я подведе под клетва. Той обясни на доброволците, че отсега те са вече войници и че за една войска дисциплината е едно от главните условия за победата. Те и без това, като се видяха в град, пълен с военни, сами се усмириха. Лозенград напуснаха със същия командир. Аз реших да не заминавам с тях. Току-що бе пристигнала Трета Солунска дружина от Македоно-Одринското опълчение. Неин командир беше запасният ротмистър Димитър Атанасов. Смел ездач, познат от скачките, несравним компаньон за шеги и веселба, той бе една популярна фигура в кавалерията. Другарите му го наричаха Харамията, тъй като и при трите македонски въстания 1895 г., 1902 г. и в 1903 г., той е напускал частта си, за да води чета. Ние бяхме отдавна приятели. В 1908 г., малко след Младотурската революция, той ме придружи, когато тръгнах от Солун за една журналистическа анкета в село Скрижево, Драмско...

Сутринта тръгнахме за Хайребол. Над тракийската поляна грееше весело слънце. Една късна есен разкриваше всичката си прелест. В Хайребол се намираше щабът на тъй наречения Хайреболски отряд, чийто началник беше полковник Петър Салабашев. В състава на отряда идваше да влезе и Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение. В Хайребол получихме заповед да тръгнем за Малгара...Като продължихме пътя си, посрещна ни поручик Кашев от Седми кавалерийски полк. Той ни каза, че пред Малгара се води бой и че турците обхождат левия ни фланг. Атанасов отговори: "Кажете, че пристигам и ще обходя техния десен фланг." Ние ускорихме още повече хода и подир малко чувахме вече стрелбата. Стигнахме до Каливя, гръцко село, разположено в подножието на една височина, над която се издига Малгара. Атанасов заповяда: "Развейте знамето и с песни!"...Атанасов разгърна дружината във верига и даде заповед за настъпление. Настъпвахме по хълма нагоре през едни лозя. Аз вървях с Атанасов. Бях увлечен дотолкова, че не усещах как наоколо падат куршуми. Когато залегнахме, Атанасов ме попита как се чувствувам като човек, който за пръв път влиза в бой...

Връщането ми в Малгара е един от най-хубавите ми спомени от войната. Като малък аз много бях яздил. Сега, след дълги години живот, откъснат от природата, пак на кон, пред мен с обширното, от слънце огряно, тракийско поле, бях в упоение. Щастлив бях и за това, че успешно изпълних мисията си. Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре дошъл. "Най-хубавата мома в селото" – каза ми Дамян Калфов. Уви, при бягството на жителите на селото по-късно (когато нашата войска се оттегли от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник. В Кешан останахме няколко дни. Аз попаднах в къщата на едно от най-богатите семейства в града. Хазайката беше благородна жена, която гледаше на нас, българите, като на участници в кръстоносен поход. Няма да забравя едни трогателни думи, които чух от нея. Беше привечер, ръмеше. Когато минавах пред едно кафене, виждам на вратата офицер, който ми извика: "Войник, ела ми дръж малко коня!" Държах го и се върнах в квартирата намокрен. Взех да се събувам пред прага, но хазайката се завтече и ми каза: "Искам да стъпите на килима ми с вашите кални ботуши. Мас глитосате й (Вие ни спасихте)."

От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-шабът на Македоно-Одринското опълчение...В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов, директор на Картографическия институт. За него се говореше, че никога не бил командувал рота. Това се виждаше от начина, по който той командуваше бригадата си. Командир на Трета бригада беше Протогеров. Юнкер, когато Военното училище взе участие в свалянето на княз Александър, той беше запазил влечение към политиката, което бе проявил и в македонското движение. Той бе постоянно в сношение със София и получаваше оттам известия. Неговата бригада наричахме "политическата бригада". В своя щаб той бе взел някои хора от интелигенцията редактора на "Камбана" Кръстю Станчев, Р. В. Радев и др. В щаба на,Първа бригада не се приказваше за политика. Подполковник Николов беше на мнение, че военните трябва да се занимават само със своята военна работа. През януари обаче почнаха да идват безпокоителни известия: претенциите на Румъния за териториално обезщетение в Добруджа, все по-настойчиви; преговорите за мир чрез посланическата конференция в Лондон, все в застой; отношенията с нашите съюзници, все по-хладни. Подполковник Николов ме извика и ми каза: "Намирам за нужно да заминете за София, да се осведомите за политическото положение. Като се върнете, да ми докладвате."

Боят се водеше на широк фронт. Турците настъпваха откъм Шаркьой. Дружините на Македоно-Одринското опълчение и частите на българската войска, действуващи заедно с тях, заемаха височините. Боя няма да описвам, пък и не разбрах много нещо от него. Турската. стрелба беше вяла, но тежките оръдия на флотата, триста и пет милиметрови, правеха силно впечатление, докато стана ясно, че резултатът е повече шум, отколкото пакност. Трета Солунска дружина настъпила сутринта в четири и половина часа. Тя продължаваше боя, когато пристигнах при нея. Турците отстъпиха бавно към Шаркьой. В този бой Атанасов не ме праща, както други път, до ротните командири. Той сам отиваше при тях и ги насочваше според нуждите на момента...

Отбиването на десанта - така се нарече боят при Шаркьой на 28 януари – дойде след пленяването на Явер паша, като добавък към славата на Македоно-Одринското опълчение. Но това бе една лесно изпълнена задача, тъй като ние тикахме турците да си отидат, каквото бе и тяхното желание. Не бива обаче да не се изтъкне, че дружините показаха и стойкост, и порив, нито да не се спомене за смелостта на две скорострелни батареи, които излезнала на открита позиция, имайки срещу себе си тежката артилерия на турската флота. Големият бой на Македоно-Одринското опълчение бе на 26 януари, бой кървав, както свидетелствуват загубите. Когато турците стоварваха своите войски при Шаркьой, в града имаше две дружини от опълчението – Скопска и Битолска. Битолска дружина даде 44 убити, 34 ранени; Скопска – 51 убити, 31 ранени. При тази съпротива турците не можаха да заемат хребетите над Шаркьой, техния обект в този ден. На 29 януари бригадният командир ме изпрати в Шаркьой, за да съставя заедно с д-р Владов протокол за издевателствата на турците след влизането им в града. Отидохме да видим убитите опълченци - саможертва на хора, дочакали смъртта с пушки в ръцете, тъй да се каже, едва от вчера. Те бяха прострени един до друг. Изглеждаха като преминали тихо във вечния си сън. Картината беше тъй покъртителна, че никой не можеше да си задържи сълзите...

Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот, който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник. Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва: "Това са децата на България и тя нам ги е поверила." Той полагаше големи грижи дружината да бъде добре хранена. Еднъж, при студа, който настъпи за кратко време, хлябът закъсня. Домакинът на стола дойде да обади, че за офицерите имало. Атанасов взе ротните командири, излезе на пътя при входа на селото и заяви: "Ще стоим тук, докато пристигне хлябът за всички." Атанасов бдеше и върху морала на дружината. Той искаше тя да бъде безупречна във всяко отношение...

Ляпов-Гурин смяташе, че войната, която водехме против Турция, трябва да има за цел не само освобождението от нейното иго, но и пълното й изтласкване из Европа, като се унищожи даже и всеки веществен спомен от нея. Щом влязъл с четата си в Мехомия, той накарал да запалят конака. Данаил Крапчев, също член на четата, се завтекъл разгневен. "Какво си направил?" Ляпов, седнал на един стол, с цигара в ръка, му посочил пламъците, които вече се издигали. "Каквото виждаш. Гледам как гори Турция." Данаил Крапчев, все по-възбуден, протестирал, че тук вече не е Турция, а България, че това пламнало здание, до вчера конак, днес може да бъде наше околийско управление и пр. След като изчерпал всички аргументи, накрая той заявил с треперещ от възмущение глас: "Това е забранено от Хагската конференция." Ляпов отговорил: "А Хагската конференция позволява ли да има башибозуци?"

В опълчението идваха хора отвън, от други части, или от София; но посешенията бяха главно за щаба на Протогеров. Минал Андрей Ляпчев, но аз не го видях. Научих се впоследствие, че станал началник на склада на опълчението в Кавак. Един ден пристигна д-р Христо Татарчев. Бившият председател на Централния македонски комитет в Солун, заточеникът в Родос, задграничният представител в София на Вътрешната революционна организация беше вече изместен от Тодор Александров и бе минал малко в забрава. Мобилизиран като военен лекар, той служеше в Седма Рилска дивизия, находяща се тогава близо до нас, на Булаир. С д-р Татарчев, мой съгражданин и добър познат, говорихме по политическото положение. Единственият разговор върху политиката, който въобше съм имал на брега на Мраморно море. Д-р Татарчев беше силно загрижен от това, което се чуваше за поведението на Сърбия и Гърция и за намеренията, които вече прозираха у тях. Той поддържаше, че трябва да се изтъкне наново лозунгът за автономна Македония като единствено спасение. Тази идея беше очевидно наивна. Нито Гърция, нито Сърбия. можеха да се откажат от тези части на Македония, които бяха в ръцете им, за една автономна Македония, или – по-правилно казано – за независима Македония, за която много добре знаеха, че по силата на мнозинството в нея ще бъде втора българска държава...

В Струмица отпразнувахме Св. св. Кирил и Методий. Преди да се премести през 1906 г. в София, брат ми Владимир беше тук училищен инспектор. От него знаех за пламенния български дух, смелостта, енергията на струмишкия митрополит Гервасий. Отидох да му изразя почитанията си. Като него ние имахме и други владици в Македония, смели борци за българщината. Историята трябва да им отдаде заслужената дан и да ги посочи на българската църква за пример. В Радовиш се видях с Коце Ципушев, стар мой другар от Женева, с когото от дълго време бяхме разделени. Припомнихме си миналото, за хубавите и пълни с мечти дни край брега на Женевското езеро, когато в 1902 г, там бяха Борис Сарафов и Чекаларов, повикан от него. Тогава дойде и Орце. Говорихме и за сръбските издевателства срещу българщината в Македония. Коце бил гимназиален учител в Скопие, но малко след пристигането там на сръбската войска е трябвало да бяга, защото се научил от сигурно място, че сърбите решили да го убият поради една наздравица, която той държал за българските победи в присъствието на сръбски военни. Знайно е, че за такава една наздравица, при същата обстановка, бе убит в Прилеп Лутвиев, народен учител...

В Щип се намираше тогава Тодор Александров. От старите ръководители на Вътрешната организация бяха още живи д-р Христо Татарчев, за когото вече говорих, Гьорче Петров и Христо Матов; но д-р Татарчев беше се сам оттеглил, Гьорче Петров беше в залез, а у Матов бе останала само мъдростта. Фактическият ръководител бе сега Тодор Александров. След обявяването на Младотурската революция, когато четите слязоха от горите, Вътрешната организация можеше да се смята като минала в историята, Тодор Адександров я възкреси. Сам той бе с чета в Енидже-Вардарско при обявяването на войната и влезе в Кукуш преди българската войска. Необикновената енергия на този човек се придружаваше от голяма амбиция и способност за водителство. Неговата фигура на конспиратор все повече излизаше на показ и влиянието му се налагаше...
Образували се чети, които да заминат за Западна Македония, и ако избухне войната, да повдигнат въстание в тила на сръбската армия и на гръцката. Тези чети може да са били повече, но аз знаех само за две. Чекаларов трябваше да замине с едната за Костурско и Петър Чаулев с друга за Битолско. Чаулев поиска да ме види и като ме посвети в тайната на своята мисия, ми каза: "Щом обявим въстанието, ние ще образуваме временно правителство. То ще прогласи съединението на Македония с България. Нужен ни е един човек, познат в чужбина и опитен във външната политика, който да влезе в сношение с консулите и да ни представлява пред Европа. Затова вие трябва да дойдете е нас." Предложи ми, един вид, да стана министър на външните работи на въстанала Македония. Настоя, че това било мой дълг, и накрай изказа увереността си, че аз няма да откажа...
Тъкмо бях събул единия си ботуш, и ето че нахлува при мен Матей Геров. "Знаеш ли новината? Утре нападаме сърбите." Аз взех пак да си обувам ботуша. Влезна Владимир. "Ти още ли не си легнал?" –"Няма да лягам – казах аз. – Връщам се в дружината."Отидох в щаба на опълчението да се посъветвам с Дървингов. Той ми каза: "Щом искаш, върни се." Дървингов потвърди, че на другия ден ще нападнем сърбите, но забеляза, че това трябва да се държи в тайна. Можех да го питам каква е тази тайна, когато Матей Геров я вече разнасяше по града и как тя е могла да стигне до него. Но той не ми даде време. Разтвори пред мен картата на Генералния шаб и почна да ми показва с пръст по нея какви движения трябва да извърши нашата бригада, като ми поръча да предам тактическите му внушения на подполковник Николов...

Беше вече към часа три подиробед, когато тръгнах за дружината след безполезни настоявания от страна на брат ми Владимир да си продължа пътя за София, където, казваше ми той, все ме чака по-важна работа от тази, която може да свърша на фронта. Нощта беше вече отдавна паднала, когато стигнах в Пониква. Там научих, че дружината ми се е преместила на Емирина. Началникът на нестроевата рота изпращаше някои от своите хора да й занесат хляб. Тръгнах с тях. Препоръча ни се, когато минем покрай сърбите, да вървим безшумно, за да не се усъмнят те и да угадят какво става. Вървяхме в тъмнината безгласно като сенки и това минаване крадешком покрай сръбските постове ме накара да почувствувам, че вършим нещо недобро. Но ненавистта, която Сърбия бе събудила у нас със своята нелоялност, заля това чувство. Когато пристигнах в дружината, часът беше четири и Атанасов даваше разпорежданията си за нападението. Той беше много недоволен от моето завръщане. След сражението при Люле-Бургас се чу, че там паднали някои ценни млади дейци на българската култура: един голям турковед, един даровит актьор и пр. Имаше негодувание против командуването на армията, че без никаква нужда и оправдание е изложила на смърт хора незаменими. Атанасов се боеше да не бъда убит и аз и върху него да падне отговорността за това. Във всички боеве, както вече казах, той ме държеше до себе си, но сега трябваше да нападаме през една гора, в която лесно можехме да се разделим един от друг. Той ми каза: "Ти ще стоиш тук; аз, след като насоча ротите, ще се завърна и ще тръгнем заедно." Но мина време, без той да се завърне. А стрелбата беше почнала. Забелязах наблизо войник, който държеше един кон. "Какво правиш тук?" – "Чакам един офицер от съдебната част, дошъл за някакво разследване." – "Откъде си ти?" – "От Костурско." – Можем ли ти и аз да стоим тук, когато горе се води бой за Македония?" – "И аз мисля, че не бива." Той върза коня за едно дърво и двамата тръгнахме през гората..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #3 на: Април 09, 2016, 12:31:03 »

Победени без да бъдем бити - Генерал Стефан Тошев

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/St_Toshev_Pobedeni_bez_da_badem_biti.pdf

“На свещената памет на падналите десетки хиляди по Добруджанските и Тракийските полета, по сръбските балкани и Македонските висове, по Родопските склонове и Беломорските равнища доблестни български синове посвещавам настоящия си труд. Мир на праха им!

Идеята за обединение на българското племе е била горещо въжделена през всичкото време на националното ни съществуване. На нея се дължат редицата войни в старо време, онова осемвековно клане със съседите; на нея се дължат и извънмерните усилия за сдобиване с църковна независимост, както и целият хайдушки епос през продължителното ни робуване и кърваво потъпканите въстания за политическа независимост.

След Освободителната война (Руско-турската), когато Берлинският договор разпокъса България и остави под чуждо владение Македония, Добруджа, Моравско и Южна Тракия, земи, съставляващи духовно цяло от българското същество, мисълта за освобождението им от новото иго се въздигна в свещен култ, служенето на който се поде горещо от всеки българин. Добруджа, старинната българска люлка и нов тогава наш културен център; Македония, тая българска съратница през старото и новото възраждане, земята на св. св. Кирил и Методий, на св. Климент и братя Миладинови, тоя някогашен плацдарм на неуморния Самуил за обединението на българските славяни на запад и на юг, тия хубави земи, оставени отново в робство, станаха още по-скъпи, още по-въжделени за българските сърца.

България поради страха от славянската мощ на Балканите бе поделена на пет части, обаче това не бе властно да я разкъса духовно. Тя остана пак майка на един неделим народ, обзет от национално съзнание и горещо желаещ обединението си. Църквите и училищата, разсадниците на българската будна идея, пазителите на матерния език и на българското родолюбие, въпреки създаваните им силни пречки още повече се развиха, още по-пряко почнаха да работят за процъфтяването на българската мисъл, на онова идеално и до фанатизъм горещо чувство за свобода и напредък. Схванали опасността, новите владетели не закъсняха с вандалската си политика за претопяването на коравия българин. Със закони и редица мероприятия те почнаха да преследват българското население, да го заставят да се откаже от народността си, да забрави матерния си език и да приеме учители и свещеници чужденци...

С влизането в Световната война ние преследвахме националното си обединение, а пък германците воюваха, за да разширят всесветската си търговия и да наложат надмощието си върху цяла Европа, в Анадола, към Персийския залив и в Африка. На България, намираща се на прекия път за Ориента, германската политика не можеше да допусне значително уголемяване, което след войната можеше да стане сериозна пречка за нейните интереси. Действително бе ни обещано: голяма част от Сърбия, цяла Македония и поправка на границата към Турция, обаче докато още воювахме, германската политика не се стесни да отреже част от завладените от нас земи и да се държи благосклонно към турските претенции за отстъпването на Южна Тракия чак до р. Места. Тъй че Германия щеше да направи само нова, което не бе противно на девиза й: “Drang nach Osten”, следователно ние, трябваше да разберем, че мястото ни съвсем не бе в съдружие с тая велика и жизнеспособна нация, а необходимо бе в борбата й с цял свят да останем настрана или пък, щом решихме да отидем с нея, трябваше здраво да осигурим каузата си, а не да разчитаме на великодушието й като отплата за помощта, която й оказахме. Защото политиката въобще не признава сантименталности, а особено здравата германска политика, която всякога се стреми само към реални резултати!...

ПОЛИТИЧЕСКИ И ВОЕННИ ГРЕШКИ
У нас и досега мислят, че станалото по германска заповед спиране на армията ни у гръцката граница в края на 1915 г. е главна причина за произлязлата после катастрофа. “Солунският десант можеше да бъде унищожен, не ни пуснаха да минем гръцката граница” - така казват българите за пропуснатия случай да се свърши още тогава войната на Южния фронт. Тия съждения, даже от гледна точка на практичното: - “Започне ли се нещо, да се кара докрай”, са много основателни, а понеже спирането се отрази много зле върху действията, то те се явяват и съвсем необорими...Въпросът за подкрепата на Македонския фронт бил вече окончателно решен с пълен германски отказ. Българската армия само при 3 германски дружини и 51 батареи вече трябвало сама да посрещне очаквания неприятелски удар.
1. Германското главно командване със спирането ни у гръцката граница направи крупна грешка, а особено с наложената тригодишна пасивна отбрана на Македонския фронт, с което даде възможност на съглашенците да се засилят и да вземат на своя страна и гръцката армия, та най-после и да произведат успешния пробив до степен на една катастрофа на целия четворен съюз.
2. Постоянното изтегляне на германските части и отказите да се изпратят подкрепления не могат да бъдат оправдани от никакви политически и стратегически съображения...
3. Българското главно командване в старанието си да бъде лоялно е било много отстъпчиво. То не е посмяло да използва благоприятните моменти, за да накара германската главна квартира да държи повече сметка за българската кауза и за командните негови права. Българската скромност - да не се настои за премахването на германското командване и щабове, е била оценена от германската главна квартира като голяма слабост, поради което тя е отишла дотам, даже да разпорежда направо на Македонския фронт...
4. Германското главно командване не е било искрено при отказите си да прати подкрепления поради нужда от войски на Западния фронт. В тия откази освен менажирането към Гърция се скривала интимна мисъл: Македонския фронт да бъде само толкова силен, колкото да служи за охрана на пътя Берлин-Цариград, поради което то не поиска да издебне моментите през 1916 и 1917 г...
5. Германското главно командване се е отнасяло много пренебрежително към основателните български доводи за опасното положение на Македонския фронт...
6. Изпускането на сгодния момент когато германската главна квартира бе телеграфирала, че Германия не носи ангажимент за военна подкрепа на България да се отговори тутакси, че по аналогия и последната се счита свободна от задълженията на договора, т.е. да се даде на германците да разберат, че трябва да изпратят подкрепления или ще се тури точка на съюза...
7. Лукавството или тънката гръцка игра, за да се заблудят германското правителство и командване дотолкова, та даже когато гръцката армия се биеше вече на Македонския фронт, те все още продължаваха да заявяват: че гръцките войници не съчувстват на Съглашението и няма да се бият срещу Германия. Българите, познавайки гръцкото вероломство, силно се възмущаваха от разиграваната цял месец комедия - една съща одисеевска измама и перфидна гръцка подигравка...
8. Недържането на сметка за идейната страна на съюзническата акция на Балканите. Изглеждаше, че българите са потребни само като пушечно месо за реализиране на германската политика. Не бяха вземани под внимание българските въжделения и интереси, в името на които бе поведена войната; не бяха надлежно оценени крайните напрежения, направени от българския народ като лоялен участник в съюзническата дейност. Особено релефно това изпъкна при въпроса за Добруджа, тая родна българска земя - въпрос, жизнено засягащ българския идеал за народно обединение, и който въпреки това се разреши само с оглед на германските интереси. Макар че тая Добруджа да бе завладяна от III българска армия, която води боевете с 3 пехотни и една кавалерийска дивизия, а германците участваха с 3 дружини и само веднъж с 12 дружини (боя при Топрахисар), Средна Добруджа бе оставена под германска зависимост...

Планът за стратегическото разгъване на армиите срещу сърби и гърци, от Дунава до Егейско море, ако и противен на принципа за съсредоточаването на значителни сили срещу главното ядро на противника, намиращ се в Македония, все пак при едно решение за бързо и едновременно нахвърляне с всичките ни армии можеше да донесе благоприятни резултати. Обаче при реализирането на тоя план се намеси пак дипломатическа тенденция; само колкото да сплашим сърбите, за да бъдат по-отстъпчиви, и да накараме руското правителство да реши по-скоро спора в наша полза. Когато на 17-и IV армия се отзова срещу значителните сръбски сили на Овче поле и не можа да успее да завладее преправите на Вардар, съседната V армия, намираща се пред Кюстендил, бе оставена в пълно бездействие, както и по-северните от нея III и I армия, командващият V армия, слушайки от в. Лисец ужасната канонада в Македония, иска телеграфически тоя ден (17) разрешение от Щаба на действащата армия да навлезе в Македония, обаче това му бе отказано...

Тутраканската модерно въоръжена крепост ще съставлява на вечни времена висок израз на българския нападателен устрем, на чуден открит пристъп, при който само с десет стар образец тежки топове, при развети знамена и с непрекъснато търчане вътре в 3-4 часа повалихме фортовия пояс. Сарсанлар ще остане хубав атестат за мощен контраудар върху значително по-силен противник. Кочмар ще пребъде завсякога славна арена на вихровата атака на нашата конница върху цяла вражеска бригада. И така нататък се редят: Добрич, първите боеве при Дойран, Еникьой, по Мъгленско, в Завоя на Черна, по Червената стена и англо-гръцкото поражение по в. Дъб, които всички сочат на голямата българска жилавост, на продължителната издръжливост, цели 2 1/2 г. срещу силните неприятелски напори, под ужасен барабанен огън, а даже и при стрелба със задушливи газове. А Каймакчалан (Борисов връх)? тоя щръкнал въз Бог 2300 м. Мъгленски великан, тоя нов Шипченски Св Никола, свидетел на 15-дневна българска упоритост под постоянния плисък на бомбовия и минния огън? Нима с произлязлото по него самият той не представлява велик паметник на цяла епопея?...

А не бе само тоя Каймакчалан, а десетки други се броят през последните войни; десетки други стремителни Шейновски атаки се насчитат по полетата в Добруджа и Южна Тракия; освен Тутракан имаме още и Одрин; освен Булаир - тригодишна отбрана и постоянно излагане под артилерийски и минен огън по Македонския фронт. Известно е, че моралният елемент играе първостепенна роля във войната. Бойният жар и стръвният тласък за скопчване с врага съставляват непреодолима сила за вражеско поваляне. Гранати, бомби, мини и пушечният и картечен дъжд се борят с тая духовна сила, която, постилайки терена с жертви, все пак успява да надделее с остатъка от енергията си. Както в старо време, тъй и след освобождението, ний всякога печелехме, щом воювахме съобразно силата на вътрешната подбуда за нападение, която с векове се е изразявала в движения напред, в устрем за непременно поваляне на враговете. Така бе в първата война в 1885 г., когато дружините с форсиран марш от турската граница довтасаха при Сливница и ако за първи път в бой, още с пристигането си се втурнаха да нападат атакуващите сърби, принудиха ги да бягат и окончателно ги поразиха при Пирот. Така бе и през Балканската война в 1912-1913 г., когато с настъпателни боеве гонихме турците. И разбира се, че щяхме да бием враговете и през 1913 г., ако всичките ни армии тръгнеха за общо нападение, а не бяха вкарвани постепенно, една след друга, в бой. Така щеше да бъде и през Световната война, ако операцията на юг в 1915 г. не бе спряна у гръцката граница, с което бе изпуснат случаят да се подеме ураган, подобен на оня в Добруджа през 1916 г...”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #4 на: Април 09, 2016, 12:37:56 »

“Декларация на министър - председателя Стефан Стамболов относно състоянието и перспективите на руско - българските отношения
София, 30 октомври 1889 г.

Г-да Представители! Познато ви е, че откритото гонение срещу България от страна на нашите освободители се почна от съединението на Източна Румелия с България. Дотогава, ако и да имаше доста важни неспоразумения между нас и тях, обаче неспоразуменията ни не излизаха открито и наяве. Щом стана съединението, открита война се поведе и срещу Княза Александра и срещу България. Това нещо най-много смути народа и отчая руските у нас приятели. Създателите на Св. Стефанска България първи се произнесоха срещу съединението, когато творците на Берлинский договор го одобриха и подкрепиха. Докато народът чакаше одобрение и насърчавание от страна на Русия за станалото съединение, която всъщност трябваше да се радва, ако беше наша искрена приятелка, той биде злочест да чуе неодобрение на това народно дело и да види, както Княза си, така и земята си, намразени и преследвани. И това гонение беше истинската причина за изпъжданието на нашия бивш Княз и за злочестините, които ни сполетеха през времето на безкняжието...

Аз не искам тук да говоря, какво е казал г-н Калноки за Съединението и за Сръбско-Българската война, и какво е казал Руский Император по същите работи, защото помежду ни има хора, които са ходили и при единия и при другия, и знаят, какво им е говорено. Но тук не е това въпросът. Въпросът е, че днес Русия не ще да признае нито Княз, нито правителство, нито представителство. В това време, когато тя не благоволява даже да ни погледне, намери се един Император, именно Австрийский, който доблестно и открито заяви, че има един малък народ на Балканский Полуостров, който, види се, напредва, гледа си работите, старае се за своето материално и морално привдигание и заслужва вниманието и симпатиите на образованите хора. Но тия добри отзиви за народа ни може напълно да оцени и постигне дълбокото им значение само тоя, който отблизо и добре познава как стои Българский въпрос от външна страна гледан и какви са намеренията на нашите довчерашни приятели спрямо отечеството ни.

Що се отнася до тия български лъжепатриоти, за които Каулбарс ли ще управлява България или Долгорукий, е все едно, и които, ако додат Русите, ще ги срещнат със “здравствуйте”, а Турците - с “хош-гелдин”, многознаменителните думи на Австрийский Император може да не значат нищо. Но за истинските български патриоти, които са положили главите си да пазят народа, зарад тях работата не е така. Те разбират величието и значението на това историческо събитие, и в него черпят нови сили за защита на правото българско дело.

Г-да Представители! Когато преди три години се събра Великото Нар. Събрание в Търново, всички г-да представители бяха въодушевени с една мисъл - да направят една постъпка, да се помири Българският Народ с Русия и да се уравни въпросът. Представителите на това Велико Нар. Събрание, без да гледат на всичките агитации и проповеди, които нарочний Руский пратеник Генерал Каулбарс ходи лично да върши в градовете и селата, за да не станат изборите, - пак искрено желаяха да се помирят с Русия, и затова избраха за Българский Княз Валдемара Датский; обаче той се отказа да приеме тоя избор, защото Руското правителство чрез устата на Генерал Каулбарса, беше заявило, че изборите за Велико Нар. Събрание, като не станали според исканието на Каулбарса, не биле законни, и следователно, всичките негови решения тоже не са законни.

Вий знаете още, че преди да замине бивший Българский Княз Александър, имаше тържествено обещание от Руский представител в София, че Русия няма да се бърка във вътрешните работи на България и ще остави свободен Българский Народ в срок, определен от Конституцията, да си избере Княз, и че ще признае и поддържа народний избраник. Само когато чуха тия тържествени уверения, водителите на всичките партии на България и compris (включително) Цанкова се съгласиха да отпуснат Княза Александра да замине и да образуват правителство, което да се нагърби с управлението на България до избиранието на нов Княз. Но Княз Александър още не беше излязъл от Лом, още беше в нашата територия, когато Руский Дипломатический Агент се отказа от думите си и нарече измислици това, което Князът със съгласието му беше турил в Прокламацията си. Какво беше смайванието и разочарованието на видните български дейци след това изненадвание не може да се предаде с думи. Всякой видя и разбра, че обещанията се давали само докато Князът замине, а след това печално събитие авторите им не искаха за тях и да слушат...

Г-да Представители! Вий знаете, че Княз Александър си даде оставката, за да се подобрят отношенията между Русия и България. Обаче това не стана. След заминуванието му тия отношения още повече се охудшиха (влошиха). Кой е крив за това, не му е времето сега да се разправя. Ако сме ний, готови сме на всяко покаяние, само и само отношенията да се подобрят. Уважаемий оратор г-н Цачев, види се, иска да стовари вината отгоре ни и затова е станал даровой защитник на Русия и предлага да й изказваме благодарности и поздравления. В тая сграда има толкова представители, които са се възпитавали в Русия и са се били рамо до рамо с русите срещу турците за освобождението на България и никой от тях не излиза да защити уж потъпканите интереси на Русия, а това излязъл днес да прави един бивш турски мюлязим, който най-малко има право да говори за Русия и за направените й на България добрини. Ето кое е и чудното, и смешното. Не е вината у Българския Народ, г-н Цачев, загдето не са добри отношенията му с Русия, защото той направи всичко, което от него зависеше, за да бъде добре с тая велика сила - обаче нема щастието да сполучи. Това вий трябваше да знаете и да не говорите и обвинявате народа, когото представлявате...

Ний сме една малка и слаба държавица и в наш интерес е с всичките държави да бъдем в добри отношения, в това число и с Русия. И денят, когато дойде да се помирим с Русия, ще бъде за мене радостен ден! Не вярвам никой от вас и от целия народ да желае да бъде България в лоши отношения с друга някоя държава, а най-паче с Русия. Всеки Българин желае да се помирим с последната държава, обаче жертвите, които се искат за това помирение, са толкова големи и невъзможни, щото, ако някой път Българский Народ ги направи, то ще бъде равнозначюще да подпише той сам своята смъртна присъда. А това той никога няма да направи.”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #5 на: Јули 02, 2016, 10:37:09 »

ЕПОПЕЯТА НА ,,НОЖОТ”

Всичко е тихо на “Ножот”...
“През 1904 г. сръбската пропаганда след прекомерни усилия успя да изпрати в Македония първата си чета. Тя беше четата на войводата-ренегат Григор Соколов Лямев. Четата мина Вардара и се загнезди в Поречието, което благодарение на своите буйни гори и балкани приюти ренегата и четниците му и стана база на пропагандата. Последната, поради невежеството на селската маса, лесно посърби тоя край, обаче, нейният хищен поглед се бе спрял на Бабуна планина: Азот стана нейната прицелна точка. За да постигне своите цели, пропагандата почна да предлага на учителите, свещениците и на по-влиятелните селяни в тоя край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намериха пред алтернативата: или да приемат срещу злато да станат агенти на пропагандата, или да останат непокварени членове на ВМРО и умрат като македонски българи. Мнозина от тях с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име и впоследствие паднаха от куршумите на пропагандата.

През годините 1905 и 1906 се изживяха люти и кървави борби между ВМРО и пропагандата, в които борби на бранното поле паднаха стотици четници, войводи и организационни работници. Пропагандата, след убийството из засада на войводите Стефан Димитров, Панчо Константинов и Гого Ацев, чрез масов терор, поддържан от турците, окончателно се настани и завзе всички села в Азот, с изключение на с. Бистрица, което още се държеше и даваше мощен отпор.

За да се ликвидира окончателно с пропагандата в тоя край, се чувствуваше нуждата от един енергичен организатор, с по-широк кръгозор и житейска опитност, който да отпочне борбата с нова тактика, нови форми и методи, на когото да се даде императивен мандат да заглуши местния сепаратизъм и насочи усилията си за окончателното унищожение на пропагандата. Това беше наложително, защото Велешкият район представляваше най-важния стратегически възел, през който преминаваха почти всички чети, транспорти и кореспонденции на ВМРО за Битолския вилает, а така също и почти единствен етап за евакуация на ранени и подгонени организационни деятели. Със загубата на Бабунията и завземането й от пропагандата, ВМРО рискуваше да изгуби базата си за действие и позициите си в Югозападна Македония, понеже се лишаваше от своя пряк канален път.

В борбата със сръбската пропаганда и турските войски Бабунията стана Голгота за стотици беззаветно предани борци, които се изкачваха по стръмния й път и намираха своя жизнен край...”

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/f/ff/Ilinden-Nojot.jpg

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_5.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #6 на: Јули 15, 2016, 09:06:33 »

Параскев Цветков

“Параскев Цветков е роден на 20 май 1875 г. в гр. Плевен...Параскев свърши третокласното училище в родния си град, след което замина за София, където завърши гимназия. Расъл в следосвободителната епоха, когато идеалите на народа ни бяха големи, той учителствува 2 години в Плевенските села, за да даде дан от народническия дух на тогавашното време. През 1897 г. той замина за Европа да учи музика, към която имаше особена наклонност. В Прага бе една година и две години в Дрезден, където свърши консерватория с голям успех. Той постъпи учител в Плевенската гимназия и блескаво бъдеще се разкриваше пред него. И той би бил твърде щастлив в обикновения си живот, ако не бе предпочел едно по-трайно щастие, което ни смъртта, ни времената могат разруши - щастие, което се печели само сред хиляди лишения и горчевини. Наистина - Провидението искаше друго да направи от него. Бащата на Параскев - носител на много добродетели, на високо съзнание за дълг към народ и държава, можа със своя естествен дар да се издигне и да заеме мястото на виден обществен деец в Плевен. Видял и живял под робство, откърмен със силно родолюбиво чувство и стремежи да даде всичко за останалите под робство братя, баща му възпита и предаде на децата си дълга за беззаветна и безкористна служба на род и отечество, плод на което бе голямата революционна дейност и славна смърт на първия син - незабравимия Пъшо. Естествено е следователно за Пъшо да презре и бляскава кариера в живота, да забрави трепетливите примамки на бъдещето и след една защита на македонските българи, направена от него на един учителски събор, от трибуната на читалище “Съгласие” в Плевен, да напусне роден край, да се прости с домашни и приятели и да замине през есента на 1902 г. за Македония, за да работи и сложи кости като скромен труженик за тия, от съдбата на които се интересуваше още от ученическата скамейка и студентските си години.

В Битоля, дето бе назначен за учител по български и по музика, той прояви голяма деятелност и благодарение на бистрия си ум, на горещината, с която почваше всяка работа, на твърдата си воля, на приятната си външност и на убедителното си слово, той жънеше само успехи. Денем агитатор, нощем революционен ръководител, ту учител, ту четник; душа на ученическия революционен кръжок, който имаше за задача да подготвя за народа агитаторски революционни кадри, винаги усмихнат, с черните си искрещи очи, в които се откриваше широка възторжена душа - сам поет и музикант - такъв един човек не можеше да не бъде обичта на Битоля... 

И стана той районен войвода на най-опасния район - Битолското поле. И схлупените хижи на Кукуречани, Могила, Карамани и пр. почнаха да се оживяват от едно слово, което носеше и любов към унижените и оскърбените. Неговата чета бе една от отлично екипираните чети: неговите другари бяха все големи хора на делото, като Александър Кошка, после сам войвода, дядо Андрей, който носеше опитността на Марко Лерински и неговата пушка и чанта, Йован Кафеджията - героя на Буфско, Димитър Филдишев - младият гимназист от Охрид, ученик в Битолската гимназия и секретар на Цветков и др.

На 17 април 1903 г.  П. Цветков бе делегат в прочутия Смилевски конгрес, който реши възстанието в Битолския и другите виляети. И там той бе една от централните фигури - там той бе назначен за горски началник на Битолския полски район и избран за секретар на конгреса. Но пламенната душа, която чакаше възстанието със всичките възторзи на музикалното си чувство...не го дочака. Една нощ, когато той преваляше с четата си от Облаковите височини шосето Прилеп - Битоля, на път за с. Могила, четата му бе забелязана от случайно минаваща жандармерийска част. На другия ден - 8 май стар стил - 903 г., ден какъвто Битоля редко е преживявала, Битолски гъсти войскови маси вече обсаждаха с. Могила, кацнало в полето само на един час от Битоля. Артилерийска канонада пригласяше на страшната буря, която се следеше от всички Битолчани. Видяхме най-сетне с очите си, как шепа български юнаци, на чело със същия легендарен Параскев Цветков да отстояват в близкото село Оризари през цяла нощ, на бесните атаки на хилядния аскер и десетките топовни гърла. С каква ли клетва на уста е умирал този вече забравен Плевенски гражданин, този втори Христо Ботев във вихъра на Илинденската борба, на цял един народ. И наистина...приготовленията на властта бяха големи, защото борбата бе не само срещу обсадените 80-90 души, но срещу македонския дух и идеализъм, които бяха излезли на двубой със силното царство на Османите. Трепет обладаваше всичко живо по Битоля.

Под надслов: “Всред ужасите” специалният кореспондент на в. “Журнал” Людвиг Нодо с дата 3.VI.903 г. между другото пише: “От всичко, което видях в Македония, най-дълбоко впечатление ми направи боят при село Могила. Вървяхме по грамадното поле, на което се намира Битоля и вече бяхме близко до града, когато зачух няколко топовни гърмежи, придружени от по-слаби пушечни изстрели. Скоро, аз съгледах едно село, чийто очертания се губеха в синкав облак, тежко повиснал във въздуха. Стълбове дим се издигаха от няколко къщи и от върха на една могила можах с мъка да разпозная далеч пред мене борците, как клекнали покрай низката полусрутена стена, бързо стреляха...Като контраст на тия безформени лешове, наблизо лежеше тялото, почти непокътнато на един мъж. Главата му бе прекрасна, глава на образован, или по-скоро на интелигентен човек. Казаха ми, че те са смъртните останки на професора по музика в българската класическа гимназия в Битоля, по име Параскев Цветков. Ни една рана не грозеше ясната хубост на тоя покойник. Най-неверующият человек би коленичил пред него и аз чувствувах едно безумно желание да извикам: “О, нещастнико, нямаш ли вдовица, сестра, приятел, който да дойде да се прости с тебе?” Трябва всеки да признае, че тия хора юнашки са се били за свободата - те, осемдесете са се държали цели 36 часа срещу 300 турци. Те не са разбойници, нито злосторници, нито диваци, но...интелигентни, образовани хора, представители на моралната сила на страната; хора във всичко подобни на нас и които са се пожертвували за една възвишена идея. Ако това, което те са извършили, като са прегърнали смъртта и паднали всички до един, без да помислят да се предадат, не се нарича героизъм, тогава аз не мога да разбера смисъла на тази дума.”

Параскев Цветков падна в името на възвишена идея, издигайки си паметник в душата на битолчанеца и ставайки едно от много лелеяните имена на македонския роб. Македония никога не ще забрави делото на Цветков и в скрижалите на македонското освободително движение неговото име и дело ще бъдат едни от първите. Светата кръв, която този герой на освободената част на българското отечество, бе дошъл да пролее за свободата на заробения брат, не изчезна безследно. И днес битолчани палят свещи върху неговия гроб. Смирен и дълбок поклон пред подвига на храбрия Пъшо. Светла и вечна да бъде неговата памет!”
Илюстрация Илиндень, май, 1939 г.

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_11_issue_5.pdf

песен https://www.youtube.com/watch?v=ccuv5YAFtTY
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #7 на: Август 01, 2016, 10:57:38 »

Генерал-майор Константин Жостов

“На 30 август, след кратко боледуване, се помина Началникът на Щаба на Действующата Армия генерал майор Константин Жостов. Популярното име на високо-даровития генерал ще остане за винаги отпечатано, както в паметта на неговите ученици и съвременници, тъй и в страниците на нашата най-нова военна история. Крупните познания, с които се е ползувал покойният са принесли грамадни заслуги при формирането и въздигането на нашата армия. Воден от стремлението да изучава всички нови приноси към военното изкуство, той е успял да добие оная ерудиция, която ние виждаме в ценните му трудове из областта на военното дело. Покойникът рано се прости с живота. Преданността му към Царя и Отечеството имаше да се изразява в много още ценни дела, от които България има нужда. И когато днес тия дела се подхващат от неговите близки и другари, вярата що той хранеше в успеха на българското оръжие, ще ги подкрепи да го заместят в тия трудни и велики за България времена.
Вечна му памет.

Покойният е роден 1867 г. в с. Гайтаниново, Неврокопско. Борческият му дух е подирил да се прояви още в ранни години; така в сръбско българската война той участвува като доброволец в ученическите легиони и после постъпва във военното училище да следва артилерийския отдел. Любознателността към военното изкуство скоро издига младия офицер и той, след свършването на щаб-офицерския курс, бързо напредва. Като капитан, следва във Виена висшия артилерийски курс и в 1897 г. след свършването на курса, бива назначен за командир на батарея. Високата му интелигентност е бивала добре използувана за важни военни дела. След производството му в майор (1902 г.) той заема поста военен аташе във Виена, след това в Санкт Петербург и Париж.

В 1906 г. е бил произведен в чин подполковник и получава длъжността началник щаба на 8 Тунджанска дивизия, а през 1910 г. става командир на 3 артилерийски полк. На 14. III.1912 г. като полковник, получава поста началник на школата за запасни подпоручици.

С обявяване мобилизацията през 1912 г. е бил назначен началник щаба на 3 армия и като такъв е участвувал във всичките й боеве и походи през време на Балканската война 1912 - 1913 г. Той изпълняваше и длъжността началник щаба на съединените армии в боевете при Люле-Бургаз и Чаталджа.

След войната беше назначен командир на 1 бригада от 7 рилска дивизия, а на 25 април 1915 г. - началник на същата дивизия, която командуваше до обявяването на мобилизацията - 10/23 септемврий същата година.

На 15 август м.г. той бе произведен в чин генерал-майор и при обявяване мобилизацията получи назначение Началник Щаба на Действующата Армия, на която длъжност го свари смъртта.”
сп.”Отечество”, 15 септември, 1916 г. стр.1,2

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=173%3A%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=14&album=93&pid=3020

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=380%3A-1915-&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #8 на: Август 03, 2016, 03:38:17 »

Генерал - лейтенант Климент Бояджиев, от Охрид

“Военен и политически деец. Завършва Военното училище в София (1883) и Академията на Генералния щаб в Италия (1895). Участвува в Сръбско-българската война (1885) като адютант в щаба на Западния корпус и в Балканските войни (1912 - 1913) като командуващ Четвърта преславска дивизия; министър на войната през 1912 - 1913 г. и началник щаб на войската през Първата световна война. Изработва първата релефна карта на България (1927).
Награди: укази и берат за награждаването му с ордените:
“Сребърен медал в памет войната против Сърбия (1885)
“Св. Александър - V ст.”
Златен “Кръст за спомен” (1888)
“Св. Станислав - II ст. със звезда” (1901)
“Сребърен кръст с корона” (1913)...

Наред с активната си служебна дейност К. Бояджиев развива и обществена дейност като:
- Председател на Помирителната комисия на македонските организации (1928 - 1931)
- Председател на Ефорията при Охридското културно благотворително дружество “Св. Климент" (1928 - 1929)
- Член на дружеството и съюза на запасните офицери (1929...)
- Член на дружеството “Червен кръст” (1911)
- Член на дружеството “Българо братска взаимност” (1930)...
“Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив”, стр. 183- 189


“Генерал Климент Бояджиев е роден в Охрид на 15 юли 1861 г. Произлиза от една част от семейството на Мине Кочовски, преместила се на времето в Охрид от Преспа. Бил е ученик на Григор Пърличев. През 1883 г. завършва Военната академия в София, а през 1895 г. Академията на Генералния щаб в Италия. В 1883 г. е зачислен в армията като подпоручик. През Сръбско-българската война (1885 г.) е адютант в щаба на Западния корпус. От 1886 година е поручик, от 1888 - капитан, от 1894 - майор, от 1899 - полковник, а от 1910 - генерал-майор.

През Балканските войни (1912 - 1913) генерал- майор Климент Бояджиев командва 4-та Преславска дивизия, която в сражението при Бунар хисар – Люлебургас пробива турския център. Министър на войната (1913 - 1914), началник на Генералния щаб на армията от 15 април 1915 г. до 7 септември 1915 г. Реформира войската и повдига духа й след Междусъюзническата война. През Първата световна война генерал Климент Бояджиев командва Първа армия, която през октомври-ноември 1915 г. атакува сръбската войска по линията от устието на Тимок до Трън. След яростни боеве Първа армия завладява цялото Поморавие и на 23 октомври 1915 г. частите на 8-ма българска дивизия влизат в главния град на областта Ниш, превземат Зайчар и Пирот, а след това , в края на 1915г. - Битоля и Охрид. Генерал - майор Климент Бояджиев има щастието да бъде освободител на родния Охрид.

През август 1916 г. той ръководи българското настъпление срещу съглашенските войски в Костурско и Леринско в Егейска Македония, но след неуспеха му си подава оставка. На 25 септември 1916 г. е уволнен от армията.

Климент Бояджиев изработва първата релефна карта на България през 1927 г. Има два ордена "За храброст". Синът му, поручик Н. Бояджиев, загива на 1 февруари 1915 г. в софийското градско казино при атентата срещу цар Фердинанд...” - Янко Гочев

http://www.nationallibrary.bg/fce/001/0049/files/Obzor._.7%281%29.pdf

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82_%D0%91%D0%BE%D1%8F%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #9 на: Август 11, 2016, 07:35:37 »

Генерал-майор Йордан Венедиков от Пиринска Македония

“Минаха не много години от тогава, а вече се превърна в легенда делото на ония военни-светци, които покриха себе си и народа с отблясъците на подвига. Споменът за чутовната слава се обърна в легенда и идващите поколения ще останат прехласнати от развихрения дух на своите бащи, които превърнаха в руини многовековната слава на не един народ. Техните дела са записани не в прашните летописи, а в живия дух на цял един народ. Не минаха много години и нови събития бидоха отбелязани върху скрижалите на нашата свещенна история. Нови дати чертаят пътя на нашия велик и непобедим народ. Подвигът при Лозенград, Люле-Бургас, Бунар-Хисар, Чаталджа и Щип, дълго ще се носи в припев и отглас по равните поля на Тракия и Македония, ще блести по ширните води на Тунджа, Арда и Марица и ще се разнася по разляните вълни на Нишава, Морава и Белия Дунав. Реки-скътани в песен и легенда в народната душа. Там где се е простирала сянката на Симеон - твореца на златния век, Калоян - победителя на ромеите, се носиха и по-младите поколения на Българския народ в безспирно преследване на вечния народен идеал. Но смирението, с което е живял в душите им тоя идеал е безпримерно по своята простота и благородно себеотрицание. Закърмен с чисти нравствени начала, живял чист живот, винаги господар на себе си, нашият народ, запази целомъдрен своя дух и в дни на изпитания и колебливи трепети, окрилен от примера на деди и прадеди.

Тези високи качества дават непобедимия дух и създават истински народ. Тоя низ от подвизи минава през вековете, повдига падналия, закриля слабия и с буен устрем води по-младите към единствената цел - победата. Този крилат дух създаде величави епопеи и сега. Когато човек разгърне страниците на военната летопис, остава поразен от големата скромност на народ, войска и командване. Скромността, неоспорима добродетел, е присъща на нашия народ. С нея е била подета, спечелена и възвестена победата. Колкото повече се отдалечаваме по време от тези големи събития, толкова по-малко на брой остават дейците, които с живото си слово за славното минало ще държат буден тоя борчески дух. Ден, след ден те си отиват и ние не бихме могли да използуваме цялостно примера на техния подвиг, ако не се погрижим овреме да скътаме в страниците на военната история, пресните още спомени от дирята на тяхното велико дело...Отечеството е прахът на миналите, настоящите и бъдни поколения.” - Генерал-майор Йордан Венедиков, "История на 24-и Пехотен Черноморски на Н.В. Царица Елеонора Полк", стр.15,16

Роден: 15.01.1871 в с. Баня, Разложко, Пиринска Македония
Образование: Първа мъжка гимназия, София (1889). Военното училище в София (1892). Генералщабна академия в Торино, Италия (1905-1908).

Военна служба:
1892 - Военното училище в София;
1892 - 1-и конен полк;
08.1895 - В запаса;
1896 - ?-и конен полк;
1900 - 3-ти конен полк;
1902-1904 - Кавалерийската школа в София;
1905 - 3-ти конен полк;
1909 - Старши адютант в Кавалерийската инспекция;
1910 - Командир на ескадрон в 1-и конен полк;
1914 - Подпредседател ма Военноисторическата комисия;
05.1915 - Началлник на оперативното отделение в Щаба на 3-та армия;
22.11.1915 - Командир на 4-и конен полк;
03.1917-07.1918 - Главен редактор на военните издания;
1918 - Командир на 1-ва пехотна бригада (Беломорската отбрана);
1919 - В запаса

Офицерски звания:
02.08.1892 - Подпоручик;
02.08.1896 - Поручик;
01.01.1903 - Капитан;
31.12.1908 - Майор;
14.07.1913 - Подполковник;
16.03.1917 - Полковник;
31.12.1935 - Генерал-майор (о.з.)
Умира: 1957 в София

Награди:
Орден "За храброст" 4-та степен;
Орден "Свети Александър" 3-та степен;
Орден "За военна заслуга" 3-та и 4-та степен.

Автор:
Действията на въстаническата дружина на поручиците Начев и Мутафов в Македония
История на сръбско-българската война (1910)
Войните за обединение на българите в XII век (1918)
История на сръбско-българската война (1925)
История на възстанието в Батак (1929)
Войната между България и Турция 1912-1913 (1929-1937)
Участието на България в Световната война 1915-1918
История на доброволците от Сръбско-Българската война (1935)
История на 24-и Пехотен Черноморски на Н.В. Царица Елеонора Полк" (1939)

Други биографични данни:
1895 - Участник в четата на Начев и Мутафов в Македония;
1895-1896 - Студент в Юридическия факултет на Софийския университет;
1903 - Участник в Илинденското въстание;
Участник във Военноисторическата комисия и член на Историческото дружество"

http://www.strumski.com/books/%D0%92%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%BA.pdf

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=695%3As&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #10 на: Август 11, 2016, 07:39:38 »

Генерал-майор Климент Джеров от Охрид

“Генерал - майор Климент Джеров загива на 3 декември 1916 г. на завоя на река Черна в Македония. Генерал (посмъртно) Климент Иванов Джеров е роден на 8 август 1867 г. в град Охрид. Той е от голямата българска фамилия Джерови. Внук е на Спиридон Джеров - обесен от турците в Битоля, наклеветен от гръцкия владика, брат на Спиро Джеров - участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. загинал на вр. Бузлуджа и братовчед на Лука Джеров - революционер от ВМОРО. Баща на четири деца. Завършва Военното на Н.В. училище в София и е произведен в чин подпоручик на 27 декември 1885 г., след края на Сръбско-българската война, в която участва като юнкер-доброволец.

Участва в трите войни за национално обединение на България от 1912 до 1918 г. В Балканската война и Междусъюзническата война през 1912-1913 г. е командир на дружина. Произведен е в чин полковник на 1 ноември 1913 г., след демобилизацията на армията. Служил е като началник на 19-то полково военно окръжие, в 8-и пехотен Приморски полк, 11-ти пехотен Сливенски полк, 26-ти пехотен Пернишки полк и 33-ти пехотен Свищовски полк.

В навечерието на Първата световна война, през септември 1915 г. е назначен за командир на 21-ви пехотен Средногорски полк. По време на Първата световна война 21-ви пехотен Средногорски полк воюва на фронта в Македония при Страцин, Куманово, Криволак и в долината на река Вардар срещу сръбски, френски войски.

След Леринската операция на Българската армия, полкът е дислоциран в района на Завоя на река Черна. Тук средногорци влизат в жестоки боеве с връхлитащите превъзхождащи съглашенски войски, в това число сръбски и руски части. Полковник Климент Джеров загива на 3 декември 1916 г. Посмъртно е произведен в чин генерал-майор.” - Янко Гочев

“Неприятелските вериги, днес към 15 часа, се спустнаха от Нидже планина. От к. 1946 и в. Попадия към р. Строшница днес също се спустнаха неприятелски патрули. А между к. 1944 и в. Попадия, както и на к. 1881 неприятелят изкара планин. артилерия и обстрелва нашето разположение. Едното оръдие от 3/3 а планин. батарея е повредено и отнесено назад. Оставам с 4 планин. оръдия.” - В отговор на това си донесение, бригадният командир получи от командира на 3-а дивизия съобщение, според което: Дава му се една дружина от 21-и п.полк (4/21-а) заедно с командира на същия полк. Последният е получил нареждане, да организира отбраната на позицията от р. Черна, до пътя Будимирци, Старовина. Да направи възможното и на всяка цена, с частите си, да заеме и упорно отбранява участъка от в. Търнава. Тази нощ от Добро поле му се изпращат една планинска и една полска батареи. Всяко отстъпление ще се счита за престъпление - измяна на дълга, Отечеството и Царя...

Десен участък - полковник Джеров - с 4/21-а дружина и 3/12-а полска батарея - от р. Черна, до пътя Будимирци, Старовина включително...” - “Есенното сражение на македонския боен театър - 1916 год.”, стр. 58,59,83, Полковник П. Дошкинов

http://www.boinaslava.net/dibo/Esennoto%20sravenie%20pri%20Bitolja%20oktomwri%201916.pdf

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=199
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #11 на: Август 11, 2016, 07:42:46 »

Генерал-майор Иван Стойков от Пиринска Македония

“Генерал-майор Иван Стойков е роден в село Гайтаниново, Неврокопско през 1866 г. Баща му участва в Българското опълчение по време на Руско-турската война. Брат е на офицера и революционер Димитър Стойков. Негов братовчед е ръководителя на ВМОРО и ВМОК Борис Сарафов. Остава сирак по време на Кресненско-Разложкото въстание. През 1880 г. напуска родното си село. Иван Стойков участва като доброволец в Сръбско-българската война в 1885 г. През 1887 г. завършва Военното училище в София, на 7 ноември е произведен подпоручик и започва служба в армията. Командва ескадрон на 4-ти конен полк в Ямбол. На 7 ноември 1890 г. е произведен в поручик, а от 1891 г. служи в княжеската гвардия.

В 1895 г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия. На 1 януари 1895 г. е произведен в ротмистър. В 1897 г. напуска гвардията и служи във Втора кавалерийска дивизия. От 1900 г. е главен адютант на дивизията. На 1 януари 1901 г. е произведен в майор, а на 1 януари 1905 г. - в подполковник.

През Балканската война полковник Стойков е началник на щаба на 9-та пехотна плевенска дивизия. След сключеното примирие през 1913 година е началник на Военната академия в София. Там изработва първите учебни планове и иструкции и методика за преподаване.

През Първата световна война от 30 ноември 1915 г. Иван Стойков е командир на Конната дивизия, която освобождава Охрид, а от 5 май 1916 г. командва новата 2-ра конна дивизия. На 30 май 1917 г. е произведен в генерал-майор и става началник на 9-та дивизионна област. Към края е началник на Главната ревизионна комисия. През 1918 г. минава в запаса. Генерал-майор Иван Стойков загива при атентата в църквата ''Света Неделя''на 16 април 1925 г. Този герой от войните става жертва на комунистическия тероризъм.

Награди:
Орден "За храброст" 3-та и 4-та степен, 2-ри клас;
Орден "Св. Александър" 5-ти клас без мечове;
Орден "За заслуга" на обикновена лента." - Янко Гочев

“По време на Първата световна война 1915 – 1918 г. Конната дивизия под командването на генерал Иван Стойков участва във войната срещу сърбите.От 1 до 15 октомври 1915 г. Конната дивизия настъпва по направление Царево село – Калиманци – Кочани – Овче поле. От 6 до 16 октомври 1915 г. конните полкове участват в боевете за Велес.От 17 октомври до 3 ноември 1915 г. Конната дивизия участва в боевете на Бабуна планина и освобождаването на Прилеп. От 4 ноември до 25 ноември 1915 г. конните полкове воюват за овладяването на Алинцката позиция и освобождаването на Битоля, Ресен и Охрид. През май 1916 г. Конната дивизия се разформирова, като от нейния състав се формират 1-ва и 2-ра Конни дивизии...” - “Конните дивизии през Първата Световна война”

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=128

https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=67%3Aspisanie-nashata-konnica
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #12 на: Август 11, 2016, 07:51:58 »

Генерал - лейтенант Кръстю Златарев от Охрид

“Роден: 23.02.1864г. в Охрид, Македония
Образование: ВНВУ в София (1884)

Военна служба :
1884 - 13-ти пехотен Рилски полк
1885 - Участник в Сръбско-българската война като командир на рота. Отличава се в боя при Келташ, където въпреки че е ранен продължава да се сражава до победата.
След 1885 - командир на дружина в 9-ти резервен полк;
27.03.1910 - 1914 - командир на 29-ти Ямболски полк
1912 - 1913 - боен командир на 29-ти Ямболски полк в Балканската война. Отличава в боевете при Лозенград, Чаталджа и Одрин. Прославя се с завземането на форта Илеритабия по време на първата атака на Чаталджа през ноември 1912г. Тежко е ранен при атаката на Чаталджа. Отново поема командването на полка на 03.03.1913г. след излекуването си.
06 - 07.1913 - Участник в Междусъюзническата война. Бие се с гърците при Кукуш и Горна Джумая;
1914 - 1915 - командир на бригада в 7-а пехотна Рилска дивизия;
01.09.1915 - назначен за началник на 11-та Македонска дивизия;
01.10. - 29.11.1915 - Началник на дивизията в боевете срещу сръбските и англо-френските войски, довели до освобождението на Македония

Офицерски звания:
30.08.1884 - подпоручик
1886 - поручик
1889 - капитан
1900 - майор
1904 - подполковник
04.09.1910 - полковник
1.01.1916 - генерал - майор
25.06.1919 - генерал - лейтетнат
Умира: убит при комунистическия атентат в софийската църква "Св. Неделя";

Награди:
Орден "За храброст" 3-та степен и 4-та степен, 2-ри клас;
Орден "Свети Александър" 3-та степен с мечове по средата, 5-та степен без мечове;
Орден "За военна заслуга" 2-ра степен с военно отличие, 5-ти клас на обикновена лента.

11-та пехотна Македонска дивизия е типичен български феномен от Първата световна война. Създадена е през есента на 1915г. по идея на ръководството на ВМРО. Всъщност работата по създаването на тази дивизия започва далече преди обявяване на войната и дори на мобилизацията на въоръжените сили на Царство България в септември 1915г. Още през януари 1915 г. Ал. Протогеров и Т. Александров в качеството си на задгранични представители на ВМОРО развиват идеята за създаване на голяма военна единица, съставена от българи родени в Македония и Одринска Тракия.

И отново теоретичната работа по обосноваване и съображенията за това е възложена на подполковник Петър Дървингов - бивш началник-щаб на Македоно - одринското опълчение в Балканските войни (1912-1913).

През януари 1915 г. П. Дървингов представя доклад пред министерството на войната по използването на Македоно-одринското опълчение. В него посочва, че повторното формиране на опълчението може да се наложи главно, ако то получи задача да заеме Македония. Първоначалният план е да се създаде около 25 000- на войска на македонските бежанци, която под формата на чети да нахлуе в окупираната от сърбите Вардарска Македония. Идеята е да се вдигне въстание в тила на сражаващите се на север с Австро-Унгария сръбски войски. Тази идея не е осъществена поради бързата намеса на България във войната. П. Дървингов се мести от ГЩ в сградата на ул. "Гурко" № 20 в София, недалеч от военното министерство, където е канцеларията на задграничното представителство на ВМОРО. За свой помощник П. Дървингов назначава запасния майор от артилерията Георги Апостолов от Крива паланка, който получава месечно възнаграждение от ВМОРО. Първото, което двамата правят е да поискат отчисляване на доброволците опълченци от списъците на полковите военни окръжия, без тези от 10-та беломорска област.

На 22.08.1915г. е издадена заповедта за създаване на 11-та дивизия. Първоначално е наречена "Кадрова дивизия". От 12.09.1915 г. тя се нарича вече ''11-та Македонска дивизия''. Получава № 11 понеже дотогава действащите пехотни дивизии са 10 на брой. Формирана е от 1 до 4.09.1915 г. по специален щат. Кадрите за дивизията се подбират не от Военното ведомство, а от упълномощените за това македонски дейци.

На 1.09.1915г. по препоръка на Ал. Протогеров за началник-щаб на дивизията е назначен подполковник Петър Дървингов. За командири на бригади са предвидени подполковниците Александър Протогеров, Григор Кюркчиев и Димитър Мурджев. За командири на 6-те полка на дивизията се назначават подполковниците Борис Дрангов, Райчо Тананов, Пейо Банов, Климент Кръстев, Никола Дагарадинов и Генчо Генчев. В дивизията влизат българи от Македония, доброволци и дезертьори от сръбската и гръцката армия. Дивизията има 7 полка. 6 от тях с № от 1 до 6 са пехотни, а един е артилерийски. До 12.09.1915г. в дивизията има 33 754 души. 11-та Македонска дивизия е включена в състава на II-ра Българска армия, която през октомври-ноември 1915 г. води боеве за освобождението на Вардарска Македония. Отначало не е влиза в боевете. Бойното кръщене на 11 - та Македонска дивизия са жестоките боеве с французите в района на Криволак през октомври - ноември 1915 г. 11-та Македонска дивизия участва и в контранастъплението на Българската армия към Солун в края на 1915 г. С жертвите, които понася в боевете срещу сърби и французи дава своя принос за освобождението на Македония в края на 1915 г.” - Янко Гочев

http://www.strumski.com/books/11-a%20infantry%20division%20ot%20Krivolak%20do%20Bogdanci.pdf

https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/

http://bulgariantourist.com/Zlatarevo
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #13 на: Август 11, 2016, 07:55:13 »

Генерал - майор Григор Кюркчиев от Прилеп, Македония

''Моят завет към армията е да пази и запази традициите на бойното си минало, традиции осветени с кръвта на скъпи жертви. Духът възроди и идеалите, за които техните братя, бащи, деди, прадеди изгинаха по тъмници, зандани, сложиха кости по поля, долини, планини усойни. Той ще възроди и добродетелите военни - повиновение, себеотрицание, духът непобедим, тъй необходим за армията, която и след преживяното нещастие, пак тя, армията, е която крепи и ще крепи надеждите народни, че ще дойде ден, когато върху нашата поробена от скръб земя ще падне лъч светлина.'' - Генерал-майор Григор Кюркчиев

“Роден: 24 октомври 1865 г. в Прилеп, Македония.
1877-1882 г. - Ученик в гимназията в Кюстендил;
1885 г.- Участва в Сръбско-българската война в сраженията при Драгоман, Сливница и Пирот.
Образование: Военното училище в София (1885)
Военна служба:
1885 - Юнкер;
1886 - 1911 г. 8-ми пехотен резервен полк, 18-ти пехотен Етърски полк в Търново и 19-ти пехотен Шуменски полк в Разград.
1912-1913 г. - Командир на дружина в 3-ти пехотен Бдински полк във Видин.Участва в боевете при Лозенград, Люле Бургас, Тюрк бей, Изетин, Кум Бургас и Ялос.
юни 1913 г. - Командир на 65-ти пехотен полк, с който воюва при Вратарница, Зайчарско на 24, 25 и 26 юни 1913 г. От 29 юни до 4 юли воюва срещу сърбите при Какавица, Кюстендилско, а до 18 юли при Егри Паланка;
ноември 1913-1915 г. - Командир на 24-ти пехотен Черноморски полк в Бургас;
1915 г. - Командир на 2-ра бригада на 11-та пехотна Македонска дивизия, сформирана в Пловдив;
Начело на бригадата полковник Григор Кюркчиев участва в сраженията при село Виничане, Хозорат, Кошачица, Горно и Долно Чичево, железопътна станция Градско и село Росоман.
В сражението при село Долно Чичево полковник Григор Кюркчиев е ранен от оръдеен шрапнел в крака. Превързан е и остава в строя. Впоследствие възпалението на раната става причина десния крак на полковника да бъде отрязан високо над коляното. Полковник Гр. Кюркчиев е настанен в болница. След изписването си отказва служба в тила и с дървен крак отново поема командването на 2-ра пехотна бригада от 11-та пехотна Македонска дивизия. Начело на бригадата остава до края на войната през 1918 г. както пишат съвременниците, ''войниците толкова го обичаха, че направиха специален стол - носилка за любимия си командир, с който го носеха по скалите и върховете на Беласица.''
1918 г. - Офицер за поръчки в Министерство на войната;
19 август 1919 - В запас;
1919-1922 г. - Председател на Главната ликвидационна комисия.
1922 г. - Напуска действителната военна служба, след 40 години прослужени в почти всички големи гарнизони на България и участие в 4 войни за национално обединение и освобождение.
Председател и впоследствие почетен председател на Конгреса на македонските братства и на Конгреса на военноинвалидите.

Офицерски звания:
03.12.1885 г. - Подпоручик;
07.06.1888 г. - Поручик;
01.01.1893 г. - Капитан;
02.08.1903 г. - Майор;
01.01.1908 г. - Подполковник;
01.11.1913 г.- Полковник;
15.08.1917 г. - Генерал-майор.
Умира: Убит на 16 април 1925 г. от комунисти при атентата в църквата "Св. Неделя" в София.

Награди:
Кавалер е на Знака на военния орден «За храброст» III ст.;
военен орден «За храброст» IV ст. 2 кл.;
орден «Св. Александър» IV ст. с мечове по средата;
народен орден «За военна заслуга» II ст. с военни отличия и V ст. на обикновена лента; орден «За заслуга» на обикновена лента.”- Янко Гочев

“Всеки човек може да прояви храброст в даден момент. Постоянните успехи на войските опияняват така силно, щото превръщат и най-обикновените хора в герои. Но рядко можете да видите примери от храброст и упорство в дни на несполуки, в страшните критични минути на боевете, когато дългите страдания са измъчили и потъмнили душите и на храбрите даже! Затова пък тогава само се познават истински твърдите войнишки сърдца, непреклонните воли, стремещи се да грабнат победата и величието на мъжествената сила.

В такива именно минути полковник Кюркчиев, командир от македонската дивизия, е проявил блескаво всичката неустрашимост на своята войнишка душа. И, ако идеалът на всеки началник е да може да каже на войниците си винаги с открито чело: "Следвайте ме и вие винаги ще бъдете в пътя на честта", полковник Кюркчиев може да бъде щастлив, че е достигнал този идеал.

В боя с французите при р. Черна на 30-й октомври, т.г. една френска рота се затвърдила около с. Кошовица и обстрелвала във фланг нашите части, разположени по на изток. Настъплението станало невъзможно, бойният фронт на нашите части започнал да търпи големи загуби и се поколебал. Сипящите се куршуми и гранати принудили всички да се заковат за земята.
В това време полковник Кюркчиев се намирал на своя наблюдателен пункт.

Той изпратил няколко пъти заповед на една дружина да настъпи и да прогони противника. Напраздно. Още малко и нашите могли вече да се повърнат назад. В тези именно критични минути, храбрият полковник възсяда коня си, спуска се на галоп до дружината и командва: "Напред!" Войниците, изумени от смелостта на своя началник сбират се наоколо му, втурват се срещу неприятеля и го изтикват с ножовете си от окопите му.

На 31 с.м…. македонски полк бил спрян от силния артилерийски, картечен и пушечен огън на французите. Вследствие на това, полкът бил разстроен и неспособен по-нататък да настъпва. Тогава полковник К. отива сам при полка, събира пръснатите войници и подпомогнат от останалите здрави офицери, образува една дружина, която поверява на своя началник щаба, дава друга група на своя адютант и след няколко насърчителни думи повежда войниците напред. На мръкване той достигна на 100 крачки от неприятелските окопи. Войниците се окопават с ножовете си, понеже нямат лопати. Същата вечер заема неприятелските окопи, дето прекарал заедно с войниците си цялата нощ.

Не било обаче, съдено на полковник К. да дочака на бойното поле, пълната победа над подлите врагове. На другия ден, 1 ½ ч. сл. пл., когато се завръща от… полк в с. Д. Чичово, той бил тежко ранен с парче от граната в крака. Храбрият полковник не изгубил никак присътствие духа, въпреки големите страдания. Той казал: "Мило отечество, жаля, че така рано ме раниха; не можах още нищо да направя за тебе. "… Тези думи свидетелствуват, каква гореща любов към Родината е въодушевявала този достоен син на България. За нещастие, той не може да се върне при своите бойни другари, защото в скопската болница станало нужда да му се отреже кракът. Ала примерът му, достоен за подражание, оставя жив спомен не само в сърцата на неговите бойни другари, но и на всички българи. На храбростта на такива герои българската армия дължи славата си, а България - обединението си.

Полковник Григор Кюркчиев е роден в гр. Прилеп в 1865 год. Баща му се занимавал с кожухарство, но като обичал силно България, изпратил сина си там да се учи и да й служи. В 1885 год., във време на Сръбско-българската война, в която Кюркчиев взел участие като портупей-юнкер от 7-и пех. Преславски полк, той бе произведен в чин подпоручик. Както в 1885, така и във войните през 1912 и 1913 г. полковник Кюркчиев е показал чудеса от храброст. Във войната със сърбите в 1913 г. той пак бил ранен, в същия крак." - сп.”Отечество”, 5 декември, 1915 г.,стр.12

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=173%3A%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE

Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #14 на: Август 14, 2016, 05:47:01 »

Генерал - лейтенант Александър Танев от Велес, Македония

“Днес 10 ч. сл. пл. началникът на Кърджалиския отряд, генерал Явер паша, подписа писмена капитулация, че той с целия си отряд - 9 табори, 2 планински батареи, 2 картечници и със всичкия военен материал - утре в 2 ч. сл. пл. се предават военнопленни на поверения ми отряд. Поради това прекратени са военните действия с казания отряд утре до 2 ч. сл. пл. Това Ви донасям и моля при настъпването Ви утре да не се произвеждат военни действия при приближаването до неприятелската позиция, на която ще има издигнати бели флагове.”
ПРОТОКОЛ
за капитулиране на турския Кърджалиски корпус
Чл.1. Войниците от Кърджалиския армейски корпус ще сложат оръжие при следните условия:
Чл.2. Всичко, което съставя частна собственост на отоманските офицери, като коне, лични багажи, пари и пр., ще си остане тяхно притежание.
Чл.3. Ординарците ще обслужват своите офицери, както по-рано.
Чл.4. Облеклото и частните вещи на войниците ще си останат тяхно притежание.
Чл.5. Оръжието и военните материали ще се сдадат както следва:
Силите на Кърджалиския армейски корпус, състоещи се от:
1) 36-и низамски полк, от три дружини;
2) Шест редифски дружини;
3) Две планински батареи;
4) Две картечници;
5) Около 30 конници;
6) Обози, багажи, пари, муниции и т.н., а също всички материали, съставящи, собственост на Отоманската държава, се предават на 15-и ноемврий 1912 г. в 2 ч. сл. пл. на командуващия българските сили, полковник Ал. Танев, близо до висотата между Теке и Мерхамли.
Чл.6. Книжата и сметките по администрирането на Кърджалиския армейски корпус, ще останат в тежест на командуващия Явер паша.
Чл.7. Неприятелските действия между двете воюващи страни се прекратяват окончателно от 14-и ноемврий 1912 г. 9 ч. 45 м. сл. пл., обаче предаването на оръжието ще стане утре в 2 ч. след пладне.
Пред позицията при с. Теке
14 ноемврий 1912 г.
Началник на българските сили, полковник Танев;
Началник на Кърджалиския армейски корпус, Явер паша;
Началник на 1-а Кърджалиска дивизия, полковник Расим”
- "Войната между БЪЛГАРИЯ и ТУРЦИЯ 1912-1913 г., том V, книга първа", стр. 600 - 606

“Генерал Александър Танев - български кавалерийски офицер от град Велес, Македония, началник на Конната дивизия, с която участва в освобождението на Македония, в това число родния му Велес, Прилеп и Битоля от сръбска окупация през 1915г.
На снимката е в българска военна униформа, с български ордени и медали, в това число ''За храброст'', ''Св. Александър'', ''За военна заслуга'', ''За заслуга''.
Роден е на 1 септември 1864 г. във Велес (Вардарска Македония). Завършва в четвъртия випуск на Военното училище в София през 1883 г. Постъпва на редовна военна служба в Лейбгвардейския ескадрон. През Сръбско-българската война в 1885 г. е командир на щандартен взвод от ескадрона и съответно ординарец на княз Александър Батенберг, но по-късно се присъединява към ескадрона си на бойното поле и взима участие в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. От 1909 до 1913 г. е командир на Сборната конна бригада с която, като част от Кърджалийския отряд, взима участие в Балканската война. Бригадата води бойни действия по долината на Марица от Димотика до Дедеагач. На 14 ноември 1912г. заема позиции при село Теке и след кратък артилерийски обстрел принуждава Мехмед Явер паша да търси примирие. Води лично преговорите за капитулация.
През Междусъюзническата война от 1913 г. Ал. Танев е командир на Босилеградския отряд, който свързва 1-ва и 2-ра армия. Освобождава Босилеград от временна сръбска окупация. В периода 1913 - 1915 г. е инспектор на конницата. На 1 януари 1914 г. е произведен в генерал-майор. В Първата световна война през октомври и ноември 1915 г. командва Кавалерийска дивизия и с нея се сражава при родния му Велес, Прилеп и Битоля. По-късно става началник на 1-ва Софийска дивизионна област (1915-1916) и на Драмската военноинспекционна област (1918). След края на войната излиза в запаса и се занимава с частна адвокатска практика. Умира на 16 септември 1932 г. на 68 години в София.” - Янко Гочев

"Войната между БЪЛГАРИЯ и ТУРЦИЯ 1912-1913 г., том V, книга първа", стр. 600 - 606:

http://www.boinaslava.net/dibo/1912-1913_vol.V_part_1.pdf

"Нашата конница",1936 г.,кн.9 и 10: http://www.boinaslava.net/dibo/Nashata_Konnica_9_10_1936_3-ti_konen_polk.pdf
Сочувана