Това, което видях от Балканската война - Симеон Радевhttp://www.slovo.bg/old/radev/sr2_index.htm"За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война и още с обявяването й се появи идеята да се създаде едно Македоно-Одринско опълчение от доброволци, в което да влязат неслужившите членове на емиграцията. Аз чаках то да се образува , за да се запиша в него. Началникът на Генералния щаб, генерал Фичев, с когото бях познат от дълги години, ме повика обаче и ми каза, че ще ме вземе в Главната квартира. "Имаме нужда – обясни ми той – от един човек, който да превежда на добър френски език бюлетините за военните действия. При това ти ще четеш чуждите вестници и ще ме държиш в течение на международното положение." Определено бе, както той ми обади, Главната квартира да бъде на първо време в Стара Загора. Дните, преди да тръгна за там, се изминаха за мен в причастие с ентусиазма, обладал всички. Войнственото настроение не беше зрелищно, но имаше нещо в него, което поразяваше надошлите в София чужди кореспонденти. Те бяха учудени да видят в посрещането на идеята за една война толкова много радост. Пратеникът на един френски вестник каза: "Този народ чака да се бие, както се чака голям празник."
Между кореспондентите се намираше и един пратеник на меродавния парижки вестник "Льо Тан". Аз трябваше да се занимавам с него, тъй като от няколко години бях кореспондент в София на същия вестник...Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и представляваше големия френски ежедневник "Льо Журнал". Нодо бе име, популярно в кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както теглото на българското население, тъй и революционното движение...В предстоящата ни война с Турция той виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския народ, родени във времето, когато ходи в Македония – и вярата му, че българската войска ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване...
На 5 октомври се извърши тържествен молебен. Фердинанд прочете прокламация за обявяване на войната и Методи Кусевич, старозагорски митрополит, държа реч. Аз си спомням тези минути като преживени в унес. Когато излизахме от черквата, сърцата на всички бяха дълбоко развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръх всичко, възторжена вяра в победата. Последователните борби на Възраждането, почвани все със смелост и увенчавани винаги със сполука – последният пример бе Съединението, – дадоха на българския народ голямо самочувствие, бих казал, една религия на национален оптимизъм. Шейново и Шипка, Сливница показаха, от друга страна, че българинът бе запазил ненакърнена храбростта, с която се бяха прославили неговите прадеди в най-старото минало...
Моето желание беше да постъпя в Македоно-Одринското опълчение. Бях нетърпелив да чуя, че то вече се е образувало, и да се причисля към него. Най-после един ден, датата не помня точно, мина през Мустафа-Паша Първа Дебърска дружина. Аз заминах с нея. Дружинният командир беше един възрастен човек, финансов чиновник, несъмнено добър патриот, но от военните работи знаеше само това, което бе научил за няколкото месеца като доброволец в Сръбско-българската война...
В Лозенград оше същия ден отидох в Главната квартира. Видях най-напред генерал Савов и после генерал Фичев. Попитах и двамата дали ще атакуваме Чаталджа. Савов ми каза: "Тая работа умът ми още не я хваща." Фичев: "Тая работа не е за нашите уста лъжица." На другия ден дружината бе въоръжена с пушки, останали от убити в боевете войници. По моя молба лично Фичев дойде да я подведе под клетва. Той обясни на доброволците, че отсега те са вече войници и че за една войска дисциплината е едно от главните условия за победата. Те и без това, като се видяха в град, пълен с военни, сами се усмириха. Лозенград напуснаха със същия командир. Аз реших да не заминавам с тях. Току-що бе пристигнала Трета Солунска дружина от Македоно-Одринското опълчение. Неин командир беше запасният ротмистър Димитър Атанасов. Смел ездач, познат от скачките, несравним компаньон за шеги и веселба, той бе една популярна фигура в кавалерията. Другарите му го наричаха Харамията, тъй като и при трите македонски въстания 1895 г., 1902 г. и в 1903 г., той е напускал частта си, за да води чета. Ние бяхме отдавна приятели. В 1908 г., малко след Младотурската революция, той ме придружи, когато тръгнах от Солун за една журналистическа анкета в село Скрижево, Драмско...
Сутринта тръгнахме за Хайребол. Над тракийската поляна грееше весело слънце. Една късна есен разкриваше всичката си прелест. В Хайребол се намираше щабът на тъй наречения Хайреболски отряд, чийто началник беше полковник Петър Салабашев. В състава на отряда идваше да влезе и Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение. В Хайребол получихме заповед да тръгнем за Малгара...Като продължихме пътя си, посрещна ни поручик Кашев от Седми кавалерийски полк. Той ни каза, че пред Малгара се води бой и че турците обхождат левия ни фланг. Атанасов отговори: "Кажете, че пристигам и ще обходя техния десен фланг." Ние ускорихме още повече хода и подир малко чувахме вече стрелбата. Стигнахме до Каливя, гръцко село, разположено в подножието на една височина, над която се издига Малгара. Атанасов заповяда: "Развейте знамето и с песни!"...Атанасов разгърна дружината във верига и даде заповед за настъпление. Настъпвахме по хълма нагоре през едни лозя. Аз вървях с Атанасов. Бях увлечен дотолкова, че не усещах как наоколо падат куршуми. Когато залегнахме, Атанасов ме попита как се чувствувам като човек, който за пръв път влиза в бой...
Връщането ми в Малгара е един от най-хубавите ми спомени от войната. Като малък аз много бях яздил. Сега, след дълги години живот, откъснат от природата, пак на кон, пред мен с обширното, от слънце огряно, тракийско поле, бях в упоение. Щастлив бях и за това, че успешно изпълних мисията си. Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре дошъл. "Най-хубавата мома в селото" – каза ми Дамян Калфов. Уви, при бягството на жителите на селото по-късно (когато нашата войска се оттегли от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник. В Кешан останахме няколко дни. Аз попаднах в къщата на едно от най-богатите семейства в града. Хазайката беше благородна жена, която гледаше на нас, българите, като на участници в кръстоносен поход. Няма да забравя едни трогателни думи, които чух от нея. Беше привечер, ръмеше. Когато минавах пред едно кафене, виждам на вратата офицер, който ми извика: "Войник, ела ми дръж малко коня!" Държах го и се върнах в квартирата намокрен. Взех да се събувам пред прага, но хазайката се завтече и ми каза: "Искам да стъпите на килима ми с вашите кални ботуши. Мас глитосате й (Вие ни спасихте)."
От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-шабът на Македоно-Одринското опълчение...В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов, директор на Картографическия институт. За него се говореше, че никога не бил командувал рота. Това се виждаше от начина, по който той командуваше бригадата си. Командир на Трета бригада беше Протогеров. Юнкер, когато Военното училище взе участие в свалянето на княз Александър, той беше запазил влечение към политиката, което бе проявил и в македонското движение. Той бе постоянно в сношение със София и получаваше оттам известия. Неговата бригада наричахме "политическата бригада". В своя щаб той бе взел някои хора от интелигенцията редактора на "Камбана" Кръстю Станчев, Р. В. Радев и др. В щаба на,Първа бригада не се приказваше за политика. Подполковник Николов беше на мнение, че военните трябва да се занимават само със своята военна работа. През януари обаче почнаха да идват безпокоителни известия: претенциите на Румъния за териториално обезщетение в Добруджа, все по-настойчиви; преговорите за мир чрез посланическата конференция в Лондон, все в застой; отношенията с нашите съюзници, все по-хладни. Подполковник Николов ме извика и ми каза: "Намирам за нужно да заминете за София, да се осведомите за политическото положение. Като се върнете, да ми докладвате."
Боят се водеше на широк фронт. Турците настъпваха откъм Шаркьой. Дружините на Македоно-Одринското опълчение и частите на българската войска, действуващи заедно с тях, заемаха височините. Боя няма да описвам, пък и не разбрах много нещо от него. Турската. стрелба беше вяла, но тежките оръдия на флотата, триста и пет милиметрови, правеха силно впечатление, докато стана ясно, че резултатът е повече шум, отколкото пакност. Трета Солунска дружина настъпила сутринта в четири и половина часа. Тя продължаваше боя, когато пристигнах при нея. Турците отстъпиха бавно към Шаркьой. В този бой Атанасов не ме праща, както други път, до ротните командири. Той сам отиваше при тях и ги насочваше според нуждите на момента...
Отбиването на десанта - така се нарече боят при Шаркьой на 28 януари – дойде след пленяването на Явер паша, като добавък към славата на Македоно-Одринското опълчение. Но това бе една лесно изпълнена задача, тъй като ние тикахме турците да си отидат, каквото бе и тяхното желание. Не бива обаче да не се изтъкне, че дружините показаха и стойкост, и порив, нито да не се спомене за смелостта на две скорострелни батареи, които излезнала на открита позиция, имайки срещу себе си тежката артилерия на турската флота. Големият бой на Македоно-Одринското опълчение бе на 26 януари, бой кървав, както свидетелствуват загубите. Когато турците стоварваха своите войски при Шаркьой, в града имаше две дружини от опълчението – Скопска и Битолска. Битолска дружина даде 44 убити, 34 ранени; Скопска – 51 убити, 31 ранени. При тази съпротива турците не можаха да заемат хребетите над Шаркьой, техния обект в този ден. На 29 януари бригадният командир ме изпрати в Шаркьой, за да съставя заедно с д-р Владов протокол за издевателствата на турците след влизането им в града. Отидохме да видим убитите опълченци - саможертва на хора, дочакали смъртта с пушки в ръцете, тъй да се каже, едва от вчера. Те бяха прострени един до друг. Изглеждаха като преминали тихо във вечния си сън. Картината беше тъй покъртителна, че никой не можеше да си задържи сълзите...
Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот, който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник. Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва: "Това са децата на България и тя нам ги е поверила." Той полагаше големи грижи дружината да бъде добре хранена. Еднъж, при студа, който настъпи за кратко време, хлябът закъсня. Домакинът на стола дойде да обади, че за офицерите имало. Атанасов взе ротните командири, излезе на пътя при входа на селото и заяви: "Ще стоим тук, докато пристигне хлябът за всички." Атанасов бдеше и върху морала на дружината. Той искаше тя да бъде безупречна във всяко отношение...
Ляпов-Гурин смяташе, че войната, която водехме против Турция, трябва да има за цел не само освобождението от нейното иго, но и пълното й изтласкване из Европа, като се унищожи даже и всеки веществен спомен от нея. Щом влязъл с четата си в Мехомия, той накарал да запалят конака. Данаил Крапчев, също член на четата, се завтекъл разгневен. "Какво си направил?" Ляпов, седнал на един стол, с цигара в ръка, му посочил пламъците, които вече се издигали. "Каквото виждаш. Гледам как гори Турция." Данаил Крапчев, все по-възбуден, протестирал, че тук вече не е Турция, а България, че това пламнало здание, до вчера конак, днес може да бъде наше околийско управление и пр. След като изчерпал всички аргументи, накрая той заявил с треперещ от възмущение глас: "Това е забранено от Хагската конференция." Ляпов отговорил: "А Хагската конференция позволява ли да има башибозуци?"
В опълчението идваха хора отвън, от други части, или от София; но посешенията бяха главно за щаба на Протогеров. Минал Андрей Ляпчев, но аз не го видях. Научих се впоследствие, че станал началник на склада на опълчението в Кавак. Един ден пристигна д-р Христо Татарчев. Бившият председател на Централния македонски комитет в Солун, заточеникът в Родос, задграничният представител в София на Вътрешната революционна организация беше вече изместен от Тодор Александров и бе минал малко в забрава. Мобилизиран като военен лекар, той служеше в Седма Рилска дивизия, находяща се тогава близо до нас, на Булаир. С д-р Татарчев, мой съгражданин и добър познат, говорихме по политическото положение. Единственият разговор върху политиката, който въобше съм имал на брега на Мраморно море. Д-р Татарчев беше силно загрижен от това, което се чуваше за поведението на Сърбия и Гърция и за намеренията, които вече прозираха у тях. Той поддържаше, че трябва да се изтъкне наново лозунгът за автономна Македония като единствено спасение. Тази идея беше очевидно наивна. Нито Гърция, нито Сърбия. можеха да се откажат от тези части на Македония, които бяха в ръцете им, за една автономна Македония, или – по-правилно казано – за независима Македония, за която много добре знаеха, че по силата на мнозинството в нея ще бъде втора българска държава...
В Струмица отпразнувахме Св. св. Кирил и Методий. Преди да се премести през 1906 г. в София, брат ми Владимир беше тук училищен инспектор. От него знаех за пламенния български дух, смелостта, енергията на струмишкия митрополит Гервасий. Отидох да му изразя почитанията си. Като него ние имахме и други владици в Македония, смели борци за българщината. Историята трябва да им отдаде заслужената дан и да ги посочи на българската църква за пример. В Радовиш се видях с Коце Ципушев, стар мой другар от Женева, с когото от дълго време бяхме разделени. Припомнихме си миналото, за хубавите и пълни с мечти дни край брега на Женевското езеро, когато в 1902 г, там бяха Борис Сарафов и Чекаларов, повикан от него. Тогава дойде и Орце. Говорихме и за сръбските издевателства срещу българщината в Македония. Коце бил гимназиален учител в Скопие, но малко след пристигането там на сръбската войска е трябвало да бяга, защото се научил от сигурно място, че сърбите решили да го убият поради една наздравица, която той държал за българските победи в присъствието на сръбски военни. Знайно е, че за такава една наздравица, при същата обстановка, бе убит в Прилеп Лутвиев, народен учител...
В Щип се намираше тогава Тодор Александров. От старите ръководители на Вътрешната организация бяха още живи д-р Христо Татарчев, за когото вече говорих, Гьорче Петров и Христо Матов; но д-р Татарчев беше се сам оттеглил, Гьорче Петров беше в залез, а у Матов бе останала само мъдростта. Фактическият ръководител бе сега Тодор Александров. След обявяването на Младотурската революция, когато четите слязоха от горите, Вътрешната организация можеше да се смята като минала в историята, Тодор Адександров я възкреси. Сам той бе с чета в Енидже-Вардарско при обявяването на войната и влезе в Кукуш преди българската войска. Необикновената енергия на този човек се придружаваше от голяма амбиция и способност за водителство. Неговата фигура на конспиратор все повече излизаше на показ и влиянието му се налагаше...
Образували се чети, които да заминат за Западна Македония, и ако избухне войната, да повдигнат въстание в тила на сръбската армия и на гръцката. Тези чети може да са били повече, но аз знаех само за две. Чекаларов трябваше да замине с едната за Костурско и Петър Чаулев с друга за Битолско. Чаулев поиска да ме види и като ме посвети в тайната на своята мисия, ми каза: "Щом обявим въстанието, ние ще образуваме временно правителство. То ще прогласи съединението на Македония с България. Нужен ни е един човек, познат в чужбина и опитен във външната политика, който да влезе в сношение с консулите и да ни представлява пред Европа. Затова вие трябва да дойдете е нас." Предложи ми, един вид, да стана министър на външните работи на въстанала Македония. Настоя, че това било мой дълг, и накрай изказа увереността си, че аз няма да откажа...
Тъкмо бях събул единия си ботуш, и ето че нахлува при мен Матей Геров. "Знаеш ли новината? Утре нападаме сърбите." Аз взех пак да си обувам ботуша. Влезна Владимир. "Ти още ли не си легнал?" –"Няма да лягам – казах аз. – Връщам се в дружината."Отидох в щаба на опълчението да се посъветвам с Дървингов. Той ми каза: "Щом искаш, върни се." Дървингов потвърди, че на другия ден ще нападнем сърбите, но забеляза, че това трябва да се държи в тайна. Можех да го питам каква е тази тайна, когато Матей Геров я вече разнасяше по града и как тя е могла да стигне до него. Но той не ми даде време. Разтвори пред мен картата на Генералния шаб и почна да ми показва с пръст по нея какви движения трябва да извърши нашата бригада, като ми поръча да предам тактическите му внушения на подполковник Николов...
Беше вече към часа три подиробед, когато тръгнах за дружината след безполезни настоявания от страна на брат ми Владимир да си продължа пътя за София, където, казваше ми той, все ме чака по-важна работа от тази, която може да свърша на фронта. Нощта беше вече отдавна паднала, когато стигнах в Пониква. Там научих, че дружината ми се е преместила на Емирина. Началникът на нестроевата рота изпращаше някои от своите хора да й занесат хляб. Тръгнах с тях. Препоръча ни се, когато минем покрай сърбите, да вървим безшумно, за да не се усъмнят те и да угадят какво става. Вървяхме в тъмнината безгласно като сенки и това минаване крадешком покрай сръбските постове ме накара да почувствувам, че вършим нещо недобро. Но ненавистта, която Сърбия бе събудила у нас със своята нелоялност, заля това чувство. Когато пристигнах в дружината, часът беше четири и Атанасов даваше разпорежданията си за нападението. Той беше много недоволен от моето завръщане. След сражението при Люле-Бургас се чу, че там паднали някои ценни млади дейци на българската култура: един голям турковед, един даровит актьор и пр. Имаше негодувание против командуването на армията, че без никаква нужда и оправдание е изложила на смърт хора незаменими. Атанасов се боеше да не бъда убит и аз и върху него да падне отговорността за това. Във всички боеве, както вече казах, той ме държеше до себе си, но сега трябваше да нападаме през една гора, в която лесно можехме да се разделим един от друг. Той ми каза: "Ти ще стоиш тук; аз, след като насоча ротите, ще се завърна и ще тръгнем заедно." Но мина време, без той да се завърне. А стрелбата беше почнала. Забелязах наблизо войник, който държеше един кон. "Какво правиш тук?" – "Чакам един офицер от съдебната част, дошъл за някакво разследване." – "Откъде си ти?" – "От Костурско." – Можем ли ти и аз да стоим тук, когато горе се води бой за Македония?" – "И аз мисля, че не бива." Той върза коня за едно дърво и двамата тръгнахме през гората..."
Автор
Тема: Великите битки и борби на българите! (Прочитано 42703 пати)