Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[тиквешанка]

ЛЮБЕН ДИМИТРОВ от Битоля, Македония - общественик, журналист, председател на студентско дружество “Вардар”, деец на МПО, дългогодишен редактор на в. "Македонска Трибуна" (1931-1962), поет

“Любен Димитров познаваше отлично каузата на Македония; познаваше историята на Освободителното движение. Служи на народния идеал с перото си, с ораторската си дарба, с воля и широко сърце. Той редактираше —започ­вайки от 1931 г. — „Македонска Трибуна“ цели тридесет години, като дълго време беше при това и секретар на МПО. Смъртта завари Любена на бойната, идейно-защитна линия в нашето освободително движение. Той държа високо знамето на Маке­дония пред явни и подмолни бури, които засягаха нашето отечество и на хиляди километри далече от неговите граници. Сражаваше се под това знаме достойно, верен на народните стремления. Легалният фронт е бил винаги от огромно значение за нашата народна кауза. А от 1934 година насам той е пътеуказател за всеки, който се интересува по Македонския въпрос...”- Иван Михайлов, Спомени IV, стр.484
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

“Инициативата за поникването на дружеството „Вардар”- Когато замислихме създаването му, имахме предвид, че то не требва да остане само академично сдружение, а да бъде лаборатория за подготовка на образовани хора в делова служба на родината; да създава обществени дейци, които смело да участвуват в нашата освободителна борба...Първата година аз бех председател на дружество „Вардар”. В следващите няколко години председателите се редуват както следва : Йордан Чкатров — от Прилеп, Васил Шалдев — от Гюмендже, Кирил Дрангов — р. в Лом, Асен Аврамов от София (родители от с. Скрижево-Драмско), Любен Димитров — от Битоля, Петър Ацев — от Скопие, Живко Гелев — от Скопие. То продължи съществуването си до 1944 година, т.е. двадееет и пет години под ред. В последните пет-шест години поради полицейски пречки минаваше под име „Шар”. Започнахме да издаваме списание „Илинден”...”- Иван Михайлов, Спомени II, стр.27, 28
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2,%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%20%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%202%20.%20%D0%9E%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B1%D0%B0%201919-1924%20%D0%B3..pdf

РЕКВИЕМ
Щом слънцето залезе и мрак покрий земята
и есенния вятър забрули жълти лес,
спомнете си, о всички, за падналите братя,
за падналите близки в борба за родна чест.

Заплаче ли небето и Вардар заридай ли
и капки дъжд почукат по вашите стъкла,
то сякаш някой буди и радост и печали
и спомня ви за много надежди и тегла.

Спомнете си тогава , че горе в планините
стоят с незнайно име безкръстни гробове,
че всяка есен вехнат цветята в долините
от скръб по ваште горди и светли синове.
Любен Димитров, “Устремъ”, 1928 г.
http://www.strumski.com/books/Ljuben_Dimitrov_Ustrem.pdf


History of the Macedonian Tribune

“Luben Dimitroff served as editor of the MACEDONIAN TRIBUNE for more than 31 years. For his devotion to the paper and the Macedonian cause, he was called the spirit, the brain and the conscious of the MPO.
He was born in 1903 in Bitola. His father Anton Dimitroff was director of the Bulgarian High School for Girls in Bitola. After the Balkan Wars and the partition of Macedonia, the family moved to Bulgaria. Luben graduated from high school at Stara Zagora and studied law at the Sofia University. In 1926 he became president of the famous Student Society "Vardar." He worked as editor of the literary magazine "Rodina".
At that time Luben wrote and published poems dedicated to enslaved Macedonia.
After Zografoff resigned as editor of the MACEDONIAN TRIBUNE in 1930, Luben Dimitroff was invited by the Central Committee to come to the USA and replace him.He arrived in 1931 and served as editor until his death in 1962.
Luben Dimitroff was editor during a most dramatic era of changes in the Balkans and in the world. He stayed strong and firm and defended the ideas of the Macedonian Liberation Movement as a patriot, anti-communist and journalist.
It was the time of the Great Depression when everyone needed a little encouragement to donate money, time and effort to the organization and the paper. And Luben knew exactly how to do it.
Immediately after his arrival in the USA, Luben became involved in one of the biggest projects of the MPO at that time - the publication of the magazine "Macedonia." The magazine, published in English, was addressed to English speaking readers and friends of Macedonia, and had as writers the most prominent scholars of the old country and the States. Among them were Prof. Lubomir Miletich, Prof. Stephan Mladenoff, John Bakelless, Kondrad Kruger, Herbert Gibson etc.
It was also the time when a pro-Comintern communist group, the Macedonian National Union led by Georgi Pirinski, Sr., tried to create problems for the paper and MPO through its propaganda, provoking friction at meetings, and by simply spreading their communist ideas for the future of Macedonia. And Luben knew exactly how to answer them in the MACEDONIAN TRIBUNE.
It was the time when the Zveno group through a military coup took the power in Bulgaria and banned all legal Macedonian organizations, newspapers and magazines. The pro-Serbian government imprisoned the leaders of the Macedonian movement and forbad all their activities.
From that moment the MACEDONIAN TRIBUNE became the only Macedonian newspaper in the world to protect the human rights of our people and their struggle for freedom and independence. The newspaper, thanks to Luben, became a strong voice of the truth.
It was the time when World War II started and brought much hope for the unification of Macedonia. During these years Luben Dimitroff was not only the TRIBUNE's editor, but also advisor of the Commission of Balkan Experts. In several letters, he explained to them that the only way to solve the Macedonian Question was to create an independent country.
Then it was the time of devastation after World War II when the communists took power and the Balkan peninsula became a concentration camp for millions of Macedonians, living both in Bulgaria and the former Yugoslavia. The MACEDONIAN TRIBUNE was again the only voice of our people. It was the only place in the world which reported the killings and imprisonment of our people who did not agree with the communism of either Tito or Georgi Dimitrov. It was the time of the tragic Greek Civil War when our people suffered both from Greek policy and the betrayal of Tito and his army.
Luben worked hard during this period. He was not only editor of the paper, but also acted as a diplomat and politician. He led several delegations to the UN in New York, the State Department in Washington, D.C., the White House and Europe.
For many years Luben Dimitroff was member of the Central Committee.
Luben Dimitroff passed away on October 14, 1962, and was buried in Toronto. Thousands of Macedonians from Canada and the USA attended his funeral. Ivan Mihailoff, Assen Avramoff, Peter Atzeff, Chris Anastasoff, Christo Nizamoff and many others wrote touching articles to show their respect and gratitude for his talents as a journalist and writer, and his understanding of the Macedonian Question.
Luben was survived by his wife, Milka, now deceased, whom he married during his trip to Bulgaria in 1936. Milka's family was originally from Resen. She was a niece of the famous Bulgarian politician and one-time prime minister, Andrey Lyapchev. Luben and Milka are survived by their daughter Gloria and their son Anton and his family which includes their only granddaughter, Kate.
The 66th MPO convention, held in Cincinnati in 1987, was dedicated to the 25th anniversary since Luben's death His widow was the grand marshal of the parade.
Soon after his death a Toronto MPO chapter was named after him.”
http://www.macedonian.org/Tribune/dimitroff.asp

[тиквешанка]

Йосиф Чешмеджиев (1890 - 1964) от Скопие - композитор, диригент, фолклорист

“Имаме вече няколко сборници от български народни песни, само текст. А всяка песен има своя мелодия, понеже текста и музиката са замисляни едновременно. Искаме ли да доловим чара на народната ни песен, поетичното напрежение и динамиката й, за да усетим нейната мощ, трябва да чуем и мелодията й. Съдържанието на текста се осмисля с богатата мелодична линия, която се движи в оригинални гами, типични тонови скокове, облечени в сложни неправилни тактове, ритмика, метрика и архитектоника, които я правят чисто наша - македонска българска песен. Схващайки огромното значение за запазването, записването, художествената разработка и популяризирането на родната ни песен, македонската младеж взе конгресно решение да се напечати сборник от български македонски песни. Съюза на македонските младежки културно-просветни организации в България ми възложи събирането и разработката на песните, които да влезат в сборника. Аз с радост се превих под тежкия товар. И тръгнах, заедно с моя другар Н. Джеров, из села и градчета да събираме песни...” - "Български македонски песни", 1926 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=397

"В Македония нема по-популярен певец от Хр. Ботев. Неговите песни са най-любимите. Те са, заедно с живата служба на твореца им, школа за младите. В неговите песни крепне духът на тия, които се обричат да служат на правдата и човечността. И колко подвизи и велики дела са родени от неговите песни. Колко жар, колко пламък разискрят неговите волни песни! Разсадници на Ботевите песни в Македония бяха пансионите при средните училища. Няма ученик, който да не знае Ботевите песни “Жив е той”, “Не плачи майко, не жали”, “Тъмен облак”, “Тежко, тежко, вино дайте!” и мн.др. Няма ученик, който да не е зауствал и с охота да не е декламирал напоените с велика любов песни...Мнозина гуслари (питачи) и надарени певци – народни трубадури, са разнасяли Ботевите песни по всички краища на Македония. Техното разпространение е било най-широко, защото текста е отговарял на наболялата народна душа и в тех, в песните, кипи борбата на роба, неговото тегло и волята му да бъде свободен. Така Хр. Ботев принадлежи на целокупното българско племе. И днес Ботев е жив в Македония." - "Христо Ботев в Македония",в-к "Македония", год. I, бр. 190, 1 юни 1927 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=1028

“Учи музика при Ат. Бадев в Солун. През 1899 постъпва в Българската духовна семинария в Цариград и учи различни духови инструменти при Акзенщайн ­ капелмайстор на султанския духов оркестър. Ръководи ученически духов оркестър и пише първите си композиции. От 1909 следва композиция в Лайпцигската консерватория при С. Крел, М. Регер и Х. Риман. От 1913 е последователно гимназиален учител във Видин, Ямбол (1914­-20) и София (1920-­27; 1930-­32). Образцов учител при ДМА (1921-­24). Сътрудник-записвач на народни песни в отдел “Народна музика” при Народния етнографски музей (1928-­31). Музикален редактор на вестник “Македония” (1925­-33) и редактор на музикална библиотека “Пантеон” (до 1934). Ръководи македонския смесен хор “Шар” (от 1926), смесения хор “Юнак” (от 1933). Има широка просветна дейност за музикално ограмотяване сред турското население в България. Като композитор работи главно в областта на хоровата песен. Пише детски и училищни песни, песни за смесен хор, обработки на македонски и турски народни песни и др. Автор е на: 2 симфонии и пиеси за оркестър; инструментални пиеси; песни за глас и пиано; масови и естрадни песни и др. Автор е на учебници по пеене, статии за български и чужди композитори и в областта на музикалния фолклор.
Творчество
Музикално-сценични:
Опери: “Тайната на Вардар” (1918); “Меглена” (1924).
Балет-пантомима “50 години Първа софийска девическа гимназия”, либр. Р. Колева.
За симфоничен оркестър:
Симфонии №1 (1912, незав.), №2 (1923); 6 симф. поеми; 4 пиеси; 7 парафрази върху нар. песни.
Камерна музика:
Струнни квартети: №1­4.
Вокална музика: 6 песни за глас и пиано.
Хорова музика:
Авторски сборници с песни за см. и едн. хор:
Български македонски нар. песни: 52 за см. и едн. хор (1926).
Македонски нар. песни: 19 за едн. хор (заедно със З. Лазаров и П. Владигеров, 1952).
“Илинден” 1905­53: 36 революционни за едн. хор (1953).
14 турски песни за едн. хор (1955).
Македонски песни: 18 за см. и ед. хор (1955).”
http://www.ubc-bg.com/bg/composer/289

[тиквешанка]

Михаил Николов Розов от с. Бобища, Костурско - Войвода на ВМОРО

Химн на Костурчани

Аз съм костурчанин
на славни деди потомък,
юначен българин,
здрав гранитен отломък.

Пред олтаря родний
всичко сме жертвували
живот, имот, сили
волно сме принасяли.

Наший стан юначен,
где не се е вестявал,
наший глас гърмовен
где не е проехтявал?

Грамос, Каймакчалан
навред сме кръстосвали,
вековен тиранин
вседу сме сразявали.

Свойта кръв юнашка
сме храбро проливали,
на свойто потомство
скрижал с нея писали:

“Любете край родний,
китни наши балкани
те вас откърмиха
юначни великани.
Нека не вилнеят
над родни ви огнища
врази що беснеят
над прадедни гробища.
Дружно работете
всичко вий жертвувайте
врази разгромете
далеч ги прогонете.”

Кат потомък техен
достойно, благодарно
ще да нося гордо
туй име благородно.

На нашто потомство
свещен оставям завет
против черно робство
всек да ратува навред.

Аз съм костурчанин
на славни деди потомък,
юначен българин,
чист стоманен отломък.
http://strumski.com/biblioteka/?id=580


ДНЕВНИК
“Петък, 29 август, 1903 г.
И трите чети имат по едно бойно знаме, поверено им от революционните центрове, които представляват и пред които всички четници са се клели за вярност към идеите и целите на въстанието. Взели са участие в боевете при Клисура, Биглища, Бигла и Псодери, Кайнак, Гулината, Порта, Невеска, Вишени и др. Пребродили са на няколко пъти Костурско и от боевете по диплите си носят поражения от вражески куршум. Загорицкото знаме е продупчено от три куршума и единият ъгъл скъсан, но не откъснат, блацкото знаме е продупчено от седем куршума и всред средата оцапано с кръв при боя на Гулината от четниците (убити) Орлов Атанас и Сидов Андрей, които паднаха при същия бой и върху чиито тела, шепа техни другари, за да почетат тяхната памет, покриха ги за две минути със знамето. Кономладското знаме е пронизано от 18 куршума, а една граната при боя при Бигла отнесе и разкъса средната част. И трите знамена са художествено изработени, творба на костурските даскалици от с.Смърдеш, Загоричани и Шестеово. По форма те са еднообразни: Блацкото и Кономладското с ясночервен фон от две платна, а ъглите им украсени със сърмени киски, а Загорицкото  с по-тъмночервен фон. По големина са различни. Кономладското знаме е с размери 1,10 метър на 1,50 м. На едната страна е извезана млада мома с разгъната сабля в ръка, а под краката си тъпче полумесеца. На другата страна с коприна е извезан безсмъртния куплет от Ботевата “Молитва”:
“Вдъхни всекиму, о Боже,
любов свята за свобода
та като въстане роба,
в редовете на борбата
да си намера и аз гроба.”
Блацкото знаме е по големина и форма еднакво с това на кономладската и със следното съдържание по неговите страни: паднал въстаник върху когото млада мома поставя венец, а на другата страна, с копринена нашивка е написан куплета от Ботевата балада “Хаджи Димитър”:
“Тоз който падне в бой за свобода,
той не умира,
него жалеят, небо и земя, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.”
Понятието за знамето в отряда е свято. Нещо вродено има в отряда относно значението на знамето и всякой с гордост разправя за преживелиците през тези епохални боеве, когато четите държаха своя изпит по отношение разбиранията си за неприкосновеността на тези въстанически светини. Нека се гордеят костурските даскалици, че под диплите на техните творби умират с усмивка на уста младежи великани, в техните творби и под чиито дипли виждат, че се ражда свободата на Македония.”
http://strumski.com/biblioteka/?id=1197

[тиквешанка]

Българо-Американски Алманах за 1922 г. - Васил Стефанов от Битоля и Васил Граматиков от с. Горно Върбени, Леринско

Българската имиграция в Америка

“Единици българи са започнали да идват в Америка още през времето на руско-турската война, обаче груповото идване на българите тук датира от 1904 г., когато са дошли няколко стотици българи от царството и Македония, и след това през 1906 и 1907 г. ний виждаме приидването на българи от царството с хиляди и хиляди, числото на които достига близо 50,000 души. През следующите 4 години, от 1908 до 1912 г., в Щатите надойдоха още десетина хиляди българи, мнозина от които се настаниха в различните щати и едно голямо количество в Канада. Избухналата през 1912 г. Балканска война предизвика завръщането на повече от 10,000 българи обратно в България, за да вземат участие във войната, част от които отново се завърнаха обратно в Америка след подписването на мира през лятото на 1913 г. Числото на българите в Съединените Държави и Канада към края на 1915 г. се изчисляваше всичко между 40 и 50,000 заедно с българите от Македония.

Вследствие намесата на България във войната на страна на Централните сили, които бяха буквално блокирани от съюзната флота, никой българин не бе в положение да замине за България и по тая причина, през целия период на войната българите в Америка трябваше да стоят по местата си в Съединените Щати и Канада...

Българската имиграция в Америка макар и най-млада и малочислена, сравнително с останалите имиграции от юго-западна Европа и балканските държави, е направила по-голям прогрес отколкото всяка друга нация тук, било в икономическо, политическо и културно отношение. Между българите в Америка вий ще намерите по-голям процент търговци, особено между македонските българи, голямо число професионални, доста фармери, един голям процент младежи които следват в различните гимназии и университети, доста банкови чиновници, банкери, параходни агенти, проповедници, мисионери, мисионерки, журналисти, книжари, адвокати и пр. Между такава една малобройна имиграция като българската, вий ще намерите най-малко 200 различни културни дружества, главно благотворителни и спомагателни, просветителни и политически, които са развивали и продължават да развиват една доста силна деятелност, достойна за уважение и подражение.

Докато преди десетина години българите в Америка бяха събрани само в няколко града на Щатите и Канада, днес българите са пръснати почти по всички градове и градчета на Новия Свят, и надали ще се намери град без да има поне един българин в него. Засега, по-голямите български центрове се намират в Централните Щати, именно Иллинойс, Охайо, Пенсилвания, Индиана, Мичиган, Уиско̀нсин, Минесота, Ню Йорк и пр., и в провинцията Отава, в Канада..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=1122

[тиквешанка]

Проф. НИКОЛА МИЛЕВ от с. Мокрени, Костурско - историк, публицист, дипломат, народен представител, деец на ВМОРО

“Никола Милев е роден на 8 май 1881 г. в село Мокрени, Костурско, Егейска Македния днес Гърция. Присъединява се към на ВМОРО още като ученик през 1898г. След Първата световна война не е член на организацията, но остава близък сподвижник на войводата Тодор Александров. Проф. Н. Милев участва в дейността на македонските братства и сътрудничи на периодичния печат на македонските българи. Научните изследвания на Никола Милев обхващат различни периоди от историческото развитие на българския народ - от VII век до времето на българското Възраждане. Своите първи студии той публикува в някои научни периодически издания -''Периодическо списание“, ''Известия на българското историческо дружество“ и други. Най-известни са трудовете му, засягащи католическата пропаганда в българските земи през Османския период и българите-католици. Неговата монография от 1914 г. ''Католишката пропаганда в България през XVIII век“ е високо оценена и му проправя пътя към кариерата на университетски преподавател. В периода 1914-1923 г. Никола Милев е редовен доцент по нова история в Софийския университет, а от 1923 г. е професор.

Той е просветен родолюбец, чието главно оръжие е истината за историята на България и Македония и само и единствено словото. През 1923 г. проф. Никола Милев става един от основателите на Македонския научен институт и е избран в първия му Управителен съвет. Той е сред противниците на т. нар. Майски манифест от 1924г., подписан след опитите на комунистическата партия да подчинят и обезличат националноосвободителното движение на македонските българи. Н. Милев е основен опонент на Коминтерна в структурите на македонското движение. В статии и публикации разобличава съветския комунизъм и посочва заплахата за България от неговото влияние. Така си подписва ''смъртната присъда''. В края на 1924 г. група комунистически македонски дейци около предателя Димитър Влахов, които са във връзка със съветските тайни служби, вземат решение за убийството на своя опонент проф. Никола Милев. Той е убит на 13 февруари 1925 г. на ул. "Дондуков" в центъра на София от комунистически терористи, платени родоостъпници на Москва. Погребението му два дена по-късно е едно от най-многолюдните по онова време.

Извършители на престъплението са анархиокомунистите Георги Шейтанов и Желю Грозев. Съидейникът им кукушанинът Милан Манолев е заловен от ВМРО и след пълни самопризнания е застрелян на същото място на 16 април 1925 г., само часове преди атентата в църквата "Св. Неделя". На трупа е закачена бележка: "Убиецът на Никола Милев е наказан". Убити са и съпартийци на подбудителите депутатите Тодор Страшимиров (17 февруари 1925) и Хараламби Стоянов (6 март 1925).

Загубата от физическото ликвидиране на проф. Н. Милев като голям български патриот и значим учен обаче е голяма. Смъртта на проф. Н. Милев е втори тежък удар, нанесен на македонското движение само осем месеца след убийството на Тодор Александров. Михаил Маджаров пише: "Загубихме един от най-добрите българи. Загубихме един от редките публицисти, каквито е раждала нашата страна. Загубихме един дълбок историк. Загубихме един от най-умерените и разсъдливи политици. Загубихме един художник на перото. Милев беше спокоен в разсъжденията си и логичен в заключенията си...Той беше родолюбец в най-хубавия смисъл на думата; за Македония беше готов да даде всичко, освен България. Ценя високо неговите качества и се прекланям пред неговите дарби." - Янко Гочев


“Един тъжен, но мил дълг беше за дружеството на столичните журналисти да посвети тоя брой от “Вестника на вестниците” на своя бивш председател: незабравимия Никола Милев, загинал от оръдие на родоотстъпници на 13 февруарий т.г. Никога и никой не будеше в средата на нашата колегия толкова искрена обич и толкова непринудена почит колкото Милев. Неговото благородство му подчиняваше всички сърдца...Милев не принадлежеше само на българската журналистика. Той имаше една извънредно разностранна дейност, както разностранни бяха неговите големи способности. Милев си отреди едно завидно място в историята на българския обществен и политически живот. Той остави светла следа в българската наука. Името му ще блести и в мрака на печалната македонска история, която е отбелязала в своите страници неоценими негови заслуги към родната земя. Но Милев беше все пак преди всичко журналист. Тук, от колоните на всекидневните вестници, той разви най-голяма дейност и показа най-пълно мярката на своя необикновен талант. Оттук, от масата на българския журналист, той пръскаше неуморно по нашата земя духовните плодове на една нежна душа и на един могъщ ум. Оттук той разнасяше широко идеи на човещина, родолюбие и политическа търпимост. С право, прочее, българският печат може да се гордее на вечни времена, че го е имал между своите работници...Той беше самоотвержен, талантлив служител на българския печат, един од най-големите майстори на българското перо. От него, когато беше между нас, ние всички черпехме поука. Но и сега, след като го изгубихме, той остава за нас един скъп образец за подражание, благородството и самоотвержеността му - един светъл пример за следване.” - Г.Кулишев
http://www.strumski.com/books/N_Milev_Spomeni.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0+%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

[тиквешанка]

ЙОРДАН БАДЕВ от Битоля - литературен критик, публицист, журналист

"Йордан Бадев - български интелектуалец, литературен критик, журналист и публицист, родом от Битоля, Македония, убит от комунистите без съд и присъда след 9.09.1944г. Йордан Бадев е роден в град Битоля, Македония на 25.02.1888г. Завършва българска гимназия в родния си град. Съученик е на войводата и историограф Христо Силянов. Изучава литература в Софийския университет и в Лозана, Швейцария. Той е литературен и театрален критик. От 1931г. е редактор по културните въпроси на вестник "Зора." Дългогодишен приятел на Данаил Крапчев, родом от съседния на Битоля град Прилеп. Печата литературно-критически статии в списание "Златорог" и в"Зора" в периода 1922-1944г. Те са събрани в две книги, издадени през 1934г.- "Скици на живите" и през 1938г. "Животът в изкуството". През 1928г. издава първата си книга "Отронено детство", посветена на Македония. През 1943г. в Скопие Й. Бадев издава книга, посетена на войводата Дамян Груев. Това е една великолепна биография, която никой не е преиздал. Автор е и на книга "Заговорът срещу Т. Александров". Въпреки интереса си към Македония, никога не членува в македонските организации.

В годините преди Втората световна война е привърженик на ориентация на България към Германия, в която той вижда надежда за позитивно за страната решаване на македонския въпрос и цялостно освобождение на родната му Македония. Арестуван е от група комунисти на 20 септември 1944г. във вилата му и е отведен в района на Захарна фабрика около София и там е убит веднага. Гробът му е неизвестен. През март 1945г. е осъден посмъртно на Дело № 6 на интелектуалците от серията процеси на така наречения "Народен съд". Шести Върховен състав на "Народния съд" го съди по две обвинения: за македонските му книги, заради които е обявен за "великобългарски шовинист" и за проводник на открит антисъветизъм заради отрицателното му отношение към литературата и живота в Съветския съюз. Й. Бадев има поразително трудна съдба и след смъртта си. 45 години неговите две книги "Скици на живитe" и "Животът и изкуството" са били в СКФ -"секретен фонд" на библиотеките. Реабилитиран е през 1996г. Но духовна реабилитация Й. Бадев няма." - Янко Гочев


“Най-висшият български учебен институт - Университетът - празднува годишния си праздник в деня на своя патрон Св.Климент. Едва ли други светец от нашето национално минало би подхождал тъй много за покровител за българската наука. Климент е една от най-дейните и най-широко надарените фигури в нашата културна история. Делото му обсяга и школата, и църквата, и литературата. И е щастливо, че заедно с деня му оживява и името му, благодарение на тържеството, което си урежда всяка година Университетът.

Не е мъчно да се прецени многостранното дело на Климента и значението, което то има за културния живот на първото българско царство. Книжовното наследство, което ни е оставил, колкото скромно да е по размер, доста внушително свидетелствува за заслугата на първия български учител и епископ. Не само в мъртвите книги обаче се съхранява великата памет на св.Климента. Тя е жива в множеството легенди за подвига на живота му и за чудодейността на мощите му. И тия легенди, пълни със святост и мистика, се носят от уста на уста най-много в страната, дето той е вложил труда си и е оставил костите си - в Македония.

Споменът за светия българин, включен от тия легенди, е вдъхновявал делото на много, много поколения в нашата земя. Той е подсказвал дълга на християните, когато е трябвало да бранят вярата си срещу поганска напаст; насърдчавал е борческия дух на българите, когато е трябвало да отхвърлят ярема на фанариотството; а в началото на настоящето столетие благославяше вече и покровителствуваше съзаклятието срещу тиранията на султаните. Така духът на свети Климента, взидан в собствената му църква на бряга на Охридското езеро, не е бил само нем свидетел на неспирния вървеж на вековете. Той е оживявал в делата на поколенията, които са имали да продължат на самото място онова, което сам Климент бе захванал: културното самосъзнаване и самосъхранение на българския народ.

Днешните владетели на земята, която съхранява паметта на Св. Климента, са по-лоши от своите предходници, турците, които с толкова леко сърдце са сваляли глави от раменете, но не са посягали на светците - смятали са го за смъртен грях. За сърбите и то не е грях. Рушат светини, заличават стари надписи, за да ги заменят с нови, изкъртват старинни фрески, замазват познати икони, обезобразяват, фалшифицират - всичко това с цел да премахнат в тая земя всичко, което може да напомня за българска култура, българска съвест. Напраздно. С насилие може да се рушат сгради от камък, от желязо - духът с насилие не се руши...Защото това е вечното в историята на народите.” - Йордан Бадев "Св. Климент Охридски", в-к "Македония", год. I, бр. 49, 1926 г.

http://www.strumski.com/books/Jordan_Badev_za_Sv_Kliment_Ohridski.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD+%D0%91%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

http://www.mni.bg/2016/02/iordan-badev-1888-1944.html

[тиквешанка]

Стефан Николов - Калфа от с. Зелениче, Леринско - войвода на ВМОРО

"Още млад и неопитен, но като краен националист той през 1885 г. в сръбско-българската война постъпи доброволец в редовете на българската армия и се бори против сърбите за свободата и независимостта на България. Завърна се бодър, здрав и жив от войната. През 1901 г. в разгара на македоно-одринската революционна борба, той напусна работата си, продаде къщата си в Пловдив и на свои разноски обзаведе чета и замина да действува в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Ахър-челебийско. Той броди ред години като войвода в одринския край.

През 1903 г.той взема живо участие в одринското възстание начело на голяма чета, заедно с другарите от щаба: Герджиков, Маджаров, Гешанов и др. и участвува в много сражения с турците. След възстанието той не се отчая и пак го виждаме да броди по чукарите и планините в Одринско. През 1904 г. той бе изпратен с покойния войвода Стефан Димитров във Велешкия район за борба против сръбската пропаганда и от там премина в Леринско в своя мил роден край. ..

През Балканската война 1912 г. макар и стар, обаче неговото сърдце туптеше за борба и пак го виждаме да бъде началник на партизанските отряди в Одринско и като такъв с голям отряд взе живо участие в пленяването на Явер паша в Одринско.За тая му заслуга той биде награден от царя с кръст за храброст от 1-ва степен...
От опечалените му синове Иван и Васил Стефанови, март, 1935 г., Индианаполис" - дейци на МПО, в. "Македонска Трибуна", брой 424

http://strumski.com/biblioteka/?id=1202

http://www.strumski.com/books/Stefan_Nikolov_Kalfata.pdf

[тиквешанка]

РАЗВИГОРОВИ

Михаил (Мише) Развигоров (1873 - 1907)
“Срeд по-възрастнитe жители на българскитe села установявах едно дълбоко преклонение пред името на Мише Развигоров, загиналият през 1907 година незамeним войвода на Овчеполието. Но обаянието от това име се бe предало и на по-младото поколeние. Заговорих еднаж със стария Дине Прошов, съветник в общината, върху миналото и поисках да ми каже какво представляваше от себе си Развигоров. Вместо обяснения дядо Дине свали калпака си и промълви: “Господ беше, Господ беше ....” Очите му бяха просълзени...”- Иван Михайлов, "Спомени. I-младини", стр. 166
http://strumski.com/biblioteka/?id=405

“Като легален борец в Щип той работел безшумно около една година, защото известната Винишка афера повлича и изпраща Мише, заедно с много видни дейци, в затвора на крепостта Подрум-Кале, на малоазийския бряг. През време на Винишката афера Мише Развигоров, за да запази населението от изтезания, с рядка доблест поел отговорността за скритото и намерено оръжие и признал, че е подготвял възстание. Мише лежал в затвора цели пет години. Илинденското възстание заварва Мише Развигоров в свободна България. През време на възстанието той бил изпратен от задграничното представителство на ВМОРО в Кюстендил, за да организира изпращането на чети в Македония в помощ на възстаналото население. След потушаването на възстанието Мише, потикнат от своя свещен дълг, се отзовава с чета в Щипско. Той става Щипски войвода и продължава да възпитава населението в духа на революцията. Скоро четници, селяни и граждани го обикват, защото той е символ на скромност, чесност и чистота и защото с особена преданост служи на македонското освободително дело...Той е възпитал в революционен дух цяло едно поколение в Щипско, което поколение взе най-живо участие при разрушаването на султанската империя и сръбската тирания. За първи път Т.Александров вкусва от нелегалния живот в четата на Мише Развигоров, който му завещава да се бори до край за свободата на брата роб. Знаем вече, че достойният учител създаде още по-достоен ученик...”- “Илюстрация Илиндень”, април, 1943, стр.2, Ангел Узунов
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%88%D0%B5%20%D0%A0%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80.pdf

Страхил Михайлов Развигоров (1897 - 1948)
“Страхил е син на легендарния Мише Развигоров; роден в Щип. Още като малко дете е заминал за България с майка си. Там бе свършил средно образование и сетне учил във военното училище. Подир Първата световна война е следвал право в Софийския университет. Страхил имаше широко сърдце. Отличен другар, лоялен спрямо всички. Живееше с безкрайна почит към делото на баща си; а с това се явяваше като истински брат по чувства на цялото население в родния край. Може би с един градус повече, отколкото бе нуждно, у Страхила се забелязваше една приятна сантименталност. Впрочем, нея я има сигурно у мнозина борци, но не у всички тя се забелязва. Страхил Развигоров беше млад когато влезна в Централния комитет на организацията. Загина когато българските комунисти бидоха установени на власт в България, след Втората световна война. Преди да изчезне, бил е разкарван по затвори, заедно с мнозина други македонски деятели и хора от стара България.”- Михайлов Иван Спомени III, стр. 552
http://strumski.com/biblioteka/?id=610

Ипократ Томев Развигоров (1900 - 1927)
“Ипократ е роден в 1900 г. Баща му, Томе Развигоров, е бил дълги години учител в с.Неманици и Св.Николе, Щипско. Рано останал сирак. Живееше във високата махала на Ново-село, наричана “Ридарската”. В 1922 г. е вече нелегален. До 1925 г. обикаля с четите на хаджи Григор и Панчо Михайлов в Кочанско. Като четник удивлява другарите си със своето хладнокръвие и юначество. Участвувал е в няколко сражения. Ипократ беше сериозен, също мълчалив. Приказваше ясно, отмерено. Думите от него излизаха някак тежки, внушаваха доверие и издаваха твърдост на характера. Ипократ, когото другарите му наричаха Ипчо, без колебание можем да вредим между онези борци, чиито дух и сърдце бяха стоплени от беззаветност. Той нямаше голямо образование, но бе интелигентен. Изпитвах възхищение от плавния му говор, кратките фрази, които изговаряше и които издаваха някаква привликателна широта и смелост. Слаб, с по-висок от средния ръст, походката му някак тромава, но прикриваща голяма енергия и физическа издържливост. Не беше хубавец. Но излъчваше сърдечност, искреност и веднага ви става симпатичен. Малкото му думи имаха оттенък на здържана шеговитост, която го правеше още по-приятен. Този млад човек сякаш не живееше на тоя свят; като да бе погълнат от някаква мечта, изписана в очите му, които ви гледат искрено и решително...

На 6 октомврий 1927 г. надвечер падна в Щип генерал Ковачевич. Убийството е извършено в квартала около черквата Свети Никола. В нападението са участвували трима - Ипократ Развигоров и Илия Лилинков от Щипско Ново-Село и Благой Кралев от Куманово. От Белград наредиха да се струпат войски по посока на България, а в Македония обявиха военно положение. Град Щип бе в пълната смисъл на думата обсаден. В течение на петнадесет дни той прекара напрежение и тревоги, каквито никога при турското управление не бе видял. Всяка къща е била обискирана...Развигоров и Лилинков успешно са напуснали града и се опътили към планината Плачковица. На третият ден, обаче, 9 октомврий, случайно са били открити. Въоръжени са били само с револвери и бомби срещу една маса, която е наброявала към две хиляди души. Изстреляли всички патрони, двамата с презрение са отговаряли на подканите отвън да се предадат. Развигоров легнал върху възпламенена бомба, а Лилинков се застрелял...”- Михайлов Иван Спомени III, стр. 341-345
http://strumski.com/biblioteka/?id=610

[тиквешанка]

Д-р Константин Поменов (1850 - 1913) от Прилеп - политик, публицист, юрист

"Учи в родния си град при Йордан Хаджиконстантинов Джинот в 1859 - 1860 г.,в 1861 - 1864 е ученик на Васил Алексиев. От 1864 година става ученик и помощник-преподавател на Кузман Шапкарев. С негова помощ през 1865 г. Поменов успява да се запише като стипендиант в шестокласната гимназия на Йоаким Груев в Пловдив, където учи в следващите три години. Между 1868 и 1869 г. е учител и читалищен деец в Пловдив, а в края на 1869 г. и в Одрин. През 1869 г. е временен дописник на вестник „Македония“.Завършва гимназия в Табор, Австро-Унгария и гимназия в Прага между 1872 - 1874 г. с финансовата подкрепа на Евлоги Георгиев. Започва да следва философия в Прага, но се прехвърля във Виена, където завършва право през 1877 г. като стипендиант на Добродетелната дружина. Става помощник секретар във Виенския съд през 1878 г.

След освобождението на Княжество България е депутат в Учредителното народно събрание през 1879 г. като делегат на българското дружество „Напредък“ във Виена. Участва в изработването на Търновската конституция. Поменов е неин докладчик пред събранието. През 1880 г. живее във Франция и Италия. В 1881 г. защитава докторат в Хайделберг, Германия, след което е член на Апелативния съд в София. Същата година заедно с Димитър Македонски, Д. Оклев, Георги Разлогов основава Българомакедонското благотворително дружество в София, чиято цел е да помага на бедните ученици от Македония и да се отвори българско педагогическо училище в Македония. През 1882 г. работи като адвокат. Редактор и собственик на вестник „Светлина“ (1882/83). Избран е за депутат в 3-то ОНС, а след това е министър на правосъдието в правителството на Драган Цанков от 1 (12) януари 1884 г. до 29 юни (11 юли) 1884 г. и по-късно в правителството на Стефан Стамболов от 19 ноември (1 декември) 1893 до 19 (31) май 1894 г.). След подаването на оставката си работи като съдия и адвокат. През декември 1895 г. е делегат от Свищовското македонско дружество на Втория конгрес на Македонската организация В 1902 - 1903 г. е дипломатически агент във Виена.
Умира в 1913 година. Баща е на дипломата

Светослав Поменов (1887 - 1 февруари 1945 г.,София)
Завършва право във Франция, след което работи в Министерството на външните работи и изповеданията. Последователно е управляващ българските посолства в Швеция (1920-1921) и Германия (1921-1923) и посланик в Германия (1923-1925 и 1931-1934), Румъния (1925-1931) и Италия (1935-1940). През 1940 г. ръководи българската делегация за сключването на Крайовската спогодба. През следващите години е началник на канцеларията на двореца. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. е осъден на смърт от така наречения Народен съд. Разстрелян е на 1 февруари 1945 година в София."
http://archives.bg/narodensud/SEARCH?defendant=43&court=I

“На 10 март събранието пристъпи веднага към разглеждане на проекта за конституцията. Един от секретарите прочете устава. Д-р Стоилов предложи да се избере една комисия от 15 души, която да даде "точно мнение за главните мисли, които са в основата на устава, да ги извади наяве, да ги освети с науката и опита от живота ни". Избра се за преглеждане на устава една комисия, в която влизаха: Стоилов, М.Балабанов, Т.Икономов, Климент, Ил.Цанов, Начович, Греков, митрополит Симеон, Др.Цанков, Хр.Стоянов, Андрей Стоянов, Даскалов, д-р Вълкович и д-р Помянов. Комисията представи на 21-ви своя доклад до Събранието. Докладът е забележителен както по литературната си форма, тъй и по своите идеи...”- Симеон Радев, “СТРОИТЕЛИТЕ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ. ТОМ 1”, II. ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=2845&Level=1

Протоколи на Учредителното събрание от дигиталната библиотека на Софийския университет:
http://lib.sudigital.org/record/19684/files/SUDGTL-BOOK-2013-655.pdf

“В учебно отношение К. Поменов беше най-острийт и най-духовитийт не само между прилепските тогашни ученици, но и между всички, които през 30-годишното ми в разни места учителствувание съм имал. А за тая си божия дарба, духовитостта, имаше слабостта да се гърдее пред съучениците си. Освен предметите си на българский язик, на които у Василя беше първийт ученик, той, като дойде у мене, за половина година може да се приготви на гръцкий язик така, щото да се присъедини при съучениците от III клас и да следва съответствените предмети, преподавани на чуждий язик, не с по-малък успех, отколкото другите ученици от същий клас, които отначало още бяха следвали по тоя язик, и то не по-долни от него по духовитостта си, каквито бяха х. Йован Кусев и влахът Константин М. Вретов.

Но последнята ми учебна година в Прилеп се свършваше и из трябваше да замина в Кукуш, а той останвеше нигде-никъде, без покровител и попечител. Моли ми се прочее да взема със себе и него в Кукуш. Но като не знаех състоянието на училищните работи в новото ми местоназначение, аз, разбира се, не можех да отговора удовлетворително на молбата му; но при все това пак не го оставих, без да се загрижа за съдбата му и аа бъдъщността му — аз сторих нещо повече в негова полза, отколкото ако бях го взел със себе в Кукуш, където, явно, ограничаваше се бъдъщето му поприще.

В онова време слушахме, че Пловдивската шестокласна гимназия държи първото място между всичките учебни заведения в Българско. Помолих прочее от моя страна тогашний български в Прилеп учител Г. Икономова да пише до някой свой приятел или познайник в Пловдив и да го моли да издействува, ако е възможно, стипендия за това бедно, но даровито сираче. Покойний Икономов не закъсня да изпълни молбата ми, писа направо до г. Я. Груев, който като директор на гимназията имал добрината да издействува от училищнето настоятелство желаемата и просимата за Поменова поддръжка — стипендия.

Догдето още се намирах в Прилеп, научих се за това радостно както за мене, така и за ученика ми известие; но не могох и да доседа там, догдето да го изпровода, а заминах за Охрид и оттам за Кукуш. Грижата за изпровожданието му в Пловдив оставих върху о. Методия и Д. Бийолчев, които отечески извършили тая добрина, като се постарали да го снабдят с всичките му пътни необходимости и да го изпроводят.

В Пловдив К. А. Поменов ученичествува три, мисля, години, след които се условил за учител в Одрин. А оттам после как отиде в Табур (Чешко), как се поддържа и как свърши науките си и как стана д-р на правото, всичко това само по слух ми е горе-долу известно. Затова, ще спомена само, че няколко пъти през ученичествуванието си в Европа, даже и след като свърши и дойде в София, той ми е писал благодарителни писма, с които ми е изказвал вечната си признателност за отеческите грижи, които съм имал за него. В поменутите писма г. К. Поменов ме е наричал даже «втор баща»...”- Кузман Шапкарев,“За възраждането на българщината в Македония”стр.148, 149
http://promacedonia.org/bmark/ksh/index.html

[тиквешанка]

ВАСИЛ ДИАМАНДИЕВ от Охрид
- просветен деец, общественик, политик, революционер, привърженик на идеята за единно въстание през 1876 г. в Мизия, Тракия и Македония, един от най-активните участници и ръководители на съпротивата срещу Берлинския договор

“През 1858 г. заминава за Русия, където първоначално следва в Духовната семинария в Одеса, а след това от 1860 до 1861 г. учи във Физико-химическия факултет на Московския университет, а по-късно в същия факултет на Киевския университет. Завръща се в родния си край поради проблеми със здравето, като до 1864 г. учителства в Кукуш. От 1864 до 1866 г. учителства в класното училище във Велес, където основава младежка дружина „Етерия“. От 1866 до 1867 г. преподава в родния си Охрид, където отваря българско училище. Кореспондира със Стефан Веркович, на когото изпраща етнографски сведения за Охридско. След конфликт с владиката Мелетий, Диамандиев заминава за Румъния. В 1867 година в Букурещ се свързва с членове на Българския революционен централен комитет. Завръща се в Охрид и отново отваря българско училище, но владиката подкупва турци да го убият и едва спасява живота си. През март 1868 г. Диамандиев разбира, че има телеграфическа заповед за нов негов арест и отново бяга от Охрид. Заминава за Русия и от 1869 до 1876 г. е учител в българското училище в бесарабския град Комрат. Успоредно на учителстването си в Бесарабия редактира и вестниците „Ехо на Болград“ (1872 - 1873) и „Ялпуг“ (1872 - 1873). При избухването на Сръбско-турската война в 1876 г. Диамандиев създава комитет за подпомагане на българските доброволци, който подпомага и Българското опълчение в Руско-турската война, избухнала на следната 1877 г. По време на Берлинския конгрес изпраща изложение до конгреса, в което се иска присъединяването на Македония към България от името на много граждани от Македония.

След Освобождението се установява в София. Диамандиев е народен представител в Учредителното събрание, както и в Първото Велико Народно събрание. Диамандиев е сред учредителите на Софийската библиотека (днес Народната библиотека) и неин заместник-директор от 1885 до 1891 година. Работи в сферата на съдебната власт като председател на Кюстендилския окръжен съд (6 януари - 1 юни 1879), член на Русенския апелативен съд, член на Върховния касационен съд (1883) и други. От 1885 до 1886 е Директор на Първа софийска девическа гимназия, в периода 1888 - 1892 е главен счетоводител в Министерството на финансите, през 1891 - директор на Народната библиотека в Пловдив.

Дамандиев развива и широка дейност в съпротивата срещу Берлинския договор и в подкрепа на революционното движение на македонските българи. Още в началото на 1878 г. е един от инициаторите за създаване на ръководен център от македонски бежанци в София, който да оглави борбата за присъединяване на Македония към Княжеството. Става член на Софийското областно дружество за спомагане на болни и ранени войници, председателствано от митрополит Милетий Софийски. Член е на софийския комитет „Единство“ и активно съдейства на Централния комитет, начело с Натанаил Охридски. Заедно с Димитър Карамфилович протестира пред Берлинския конгрес против връщането на Македония и Одринска Тракия на империята и заплашва с въстание. Изпраща телеграма и до руския цар. Участва в изработването и изпращането на други петиции и мемоари до европейските правителства във връзка с македонските българи. Развива разностранна дейност в подкрепа на Кресненско-Разложкото въстание."
стр.126,127
http://strumski.com/biblioteka/?id=1109

http://www.libplovdiv.com/index.php/bg/2009-09-09-12-23-34

Протоколи на Учредителното събрание от дигиталната библиотека на Софийския университет:
http://lib.sudigital.org/record/19684/files/SUDGTL-BOOK-2013-655.pdf