Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Великите битки и борби на българите!  (Прочитано 13050 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #60 на: Октомври 29, 2016, 08:15:41 »

Панделия Стоянов от Струмишко, Македония

“Панделия Ангелов Стоянов е български революционер, струмишки войвода на Вътрешната македонска революционна организация и деец на Македонската патриотична организация. Панделия Стоянов е роден на 10 юни 1900 г. в струмишкото село Барбарево. Живее в град Петрич. Жени се за Петра Стоянова, с която има три дъщери - Николина, Люба и Лиляна. Присъединява се към ВМРО и участва във войните на България за национално обединение. Приближен е на Тодор Александров и Иван Михайлов. Оглавява Струмишката чета на организацията. Награждаван е със значки, медали и грамоти от Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация и лично от Тодор Александров.

На 22 октомври 1925 г., участва в защитата на град Петрич, заедно с войводата Георги Въндев, по време на така наречения ''Петрички инцидент'', когато доброволците от ВМРО, ловците от ловното сдружение и малобройната гранична стража, които общо наброяват около 4000 бойци разбиват далеч по-многобройна гръцка армия и я изтласкват зад границата.

През 1953 г. напуска България и се установява в Канада, където става активен член на Македонската патриотична организация. До края на живота си е епитроп на българската черква ''Света Троица“ в Торонто, подпомага МПО ''Победа“ и пенсионерския клуб ''Балкан“, дългогодишен представител е на вестник ''Македонска трибуна“ в Торонто. През 1967 г. подпомага финансово издаването на спомените на Иван Михайлов. Умира на 11 септември 1981г. в Торонто, Канада.” - Янко Гочев

http://www.makedonskatribuna.com/index.html

http://strumski.com/biblioteka/?id=610
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #61 на: Октомври 29, 2016, 08:18:33 »

Димитър Попгеоргиев Беровски

“Димитър поп Георгиев Беровски е роден през 1840 г. в с.Берово, Малешевско. Произхожда от заможно и родолюбиво семейство на поп Георги Димитриев. Първоначалното си образование е получил в родното си село. Заможността и любознателността на родителите му е причина да бъде изпратен да продължи образованието си в гр.Одеса, Русия, където през 1858 г. постъпва в духовната семинария. Учителствуването му в с.Берово съвпада с борбата по църковния въпрос и той подготвя не само съселените си беровчани, но и почти целия Малешевски край за борба срещу тогавашния Струмишки гръцки владика Еротея Комбиниас. През 1873 г. Дим. п. Георгиев Беровски ръководи не само училищните, но и църковните работи в с.Берово и деятелността му служи за пример на учители, църковни настоятели и народни дейци в цяло Малешевско, където той е всеобщо уважаван. На следующата 1874 г. когато след Велик ден имало голям събор в с.Берово, дошел да служи литургия в местната черква самият гръцки Струмишки владика Еротея, по даден знак от Димитър поп Георгиев Беровски и предвождано от него и от братята му Костадия и поп Иван и от поп Атанас поп Христов се повдига цялото събрано многохилядно българско население срещу гръцкия владика и по един най-позорен начин го изгонва от с.Берово и от цялото Малешевско...Това изгонване на Струмишкия гръцки владика става причина щото и тримата братя поп Георгиеви да бъдат хвърлени в затвора в Струмица...

По време на пребиваването си в Солун, Дим. п. Георгиев е в пълно разбирателство с дядо си, родолюбивия поп Стоян от с.Разловца, с шуря си Костадин поп Стоянов и с мнозина други видни и родолюбиви негови съселяни и приятели от с.Берово и други села в Малешевско. С пари, набавяни главно от поп Стояна, се купува от Солун оръжие и припаси за подготовляваното възстание в Малешевско и Пиянечко. През това време той се запознава в града с известната дългогодишна учителка баба Неделя и дъщеря й Славка (Станислава) Петкова, на които открива тайната по подготовлението за възстание в Малешевско и Пиянечко и им възлага да ушият и извезат знамето, с което ще си служи подготовляваната и водена от него възстаническа чета. С това историческо знаме, по време на повдигнатото в с.Разловца възстание пролетта 1876 г. е била поведена четата. През 1885 г. през сръбско-българската война то се носи от Кюстендилската македонска доброволческа дружина, водена от Димитър поп Георгиев Беровски, който живее в Долна Гращица, Кюстендилско...След като набавя достатъчно оръжие и припаси, Димитър поп Георгиев Беровски напуска Солун и заминава тайно за родното си село Берово, от където обикаля и други села за формиране на възстаническа чета, както и за подготвяне на местното българско население за възстание...

На 8 май 1876 г. се повдига възстанието в с.Разловца, където биват избити намиращите се няколко души турци, органи на властта. В околностите на с. Митрашинци четата води сражение със заптии и многоброен башибозук, събран набързо от всички околни турски и помашки села. Скоро пристига и войска от Кюстендил, която заедно с башибозука сполучва набързо и в кръв и огън да потуши възстанието. Избити са десетина души селяни от с.Разловци и околните български села и с десятки други са арестувани в затворите в Струмица и София, мнозина от които са пребити от побой, осакатени оставили костите си. Въпреки неуспеха на възстанието четата не е могла да бъде унищожена...Войводата Димитър поп Георгиев Беровски, макар и тежко ранен, с юначните си четници продължава да се движи из Малешевско, Пиянечко, Мелнишко и Петричко. Благодарение на родолюбивите местни българи от селата, в домовете на които се укрива и лекува, тежко раненият войвода оздравява напълно...

В гр. Кюстендил войводата Димитър поп Георгиев Беровски не стои напраздно. В същия град, в първите дни след Берлинския конгрес, се е установил Охридския митрополит Натанаил, който действува за организиране и повдигане възстание в Македония, та да може и тая българска страна да бъде освободена и включена в пределите на свободното вече Българско княжество...

В започнатото през есента на 1878 г. голямо Кресненско възстание, Димитър поп Георгиев Беровски взима най-живо участие и минава за един от главните му ръководители. След печалния край на това голямо възстание, което продължава до края на м.януарий 1879 г., всички оцелели възстаници се разпръсват из разни места на свободното Българско княжество, предимно в Дупнишко и Кюстендилско. Димитър поп Георгиев Беровски с една част от участвующите в това възстание Малешевци, се прибират на постоянно местожителство в гр.Кюстендил, в който се е установил и най-големия малешевец, дядо Ильо войвода.

Оценен от тогавашните висши военни власти в Кюстендилския окръг и Софийската губерния за неговите добри качества на българин и войвода, той бива назначен за окръжен полицейски пристав в тогавашния Кюстендилски окръг, а през втората половина на 1880 г. той става за Царибродски, а в последствие Радомирски окол. началник...

Когато извършеното на 6 септемврий 1885 г. съединение между източна Румелия и Княжество България извика по работа всички добри българи, за да запазят, ако стане нужда и с кръвта си това свето народно дело, Димитър поп Георгиев е между първите, които напускат частната си работа и с готовност предлага услугите си, за формиране в гр. Кюстендил на опълченски комитет и за образуване от града и околията на доброволчески чети. С неговата неуморна деятелност и с големия му авторитет всред многобройните българи-бежанци от Македония, той сполучва да събере и да образува голяма доброволческа дружина, на която се дава името “Кюстендилска македонска доброволческа дружина”. На чело на тая дружина Д.п.Георгиев взема участие във войната срещу сърбите...

Когато през 1895 г. започва революционна дейност, същият е в пълна услуга на тогавашния върховен македонски революционен комитет. Неговата къща и имот в с.Долна Гращица е място където се складира комитетско оръжие, от където се препраща за разни краища на Македония. Със своя дългогодишен опит в революционното дело, като бивш войвода, както и със своите съвети, той услужва много на същия комитет и с това остава най-добри спомени между ръководителите и четниците, като голям родолюбец.” - “Илюстрация Илинден”, февруарий, 1942 г.,стр. 6,7,8,9

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_2.pdf

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=836
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #62 на: Октомври 30, 2016, 06:21:27 »

Пандил Шишков от Върбени, Леринско, Македония

“Пандил Шишков е роден на 20 декемврий 1874 г. в с.Върбени, Леринско. Баща му Христо Ил.Шишков беше здрав, красивъ, юначен и благороден българин. Пандил беше буен, немирен и непокорлив...Пандил остана сирак от малък. Той бе осиновен от чича си Кице Шишков, на когото помагаше в стопанството му. През м. август 1898 г. Пандил Шишков бе въведен в редовете на революционната организация и от тогава той се предава всецяло на последната, като й служи последователно ту като куриер и терорист, ту като четник и най-после, като околийски войвода.
От 1899 г. Пандил е в групата с Марко Иванов, Лазар Бицанов и други, която чрез турци контрабандисти доставя пушки “Гра” и патрони за въоръжаването на Леринско и части от Костурско, Кайлярско и Мориховско. Един от второстепенните помагачи на доставките на оръжие от рода на гъркоманите Граматиковци става причина да узнае за това Суровичкия мюдюрин, който се разпорежда да бъде заловен Пандил и другарите му...Той бе осъден на 101 години затвор. През м. септемврий 1902 г. Пандил бива освободен от затвора вследствие дадената от Султана амнистия и се връща в селото си. Но, бидейки уверен че не ще може да работи като легален, хваща гората, за което битолският съд наново го осъжда на 101 година тъмничен затвор и, като ферар, всеки, който би го срещнал, имал право да го убие. Това свое решение съдът съобщава със специално обявление, пръснато навсякъде в околията и окръга.

През време на Илинденското възстание Пандил е с Върбенската селска центрова чета, с която взима участие в нападението на гарата, в превзимането на Невеска и в други сражения. Той взе участие и в голямото сражение при Върбица с многобройната войска на Етхем паша, предприел настъпление срещу възстаниците от Костурско и Леринско. След разпръсването на възстаническите чети и демобилизацията на възстаналото население Пандил обикаля Леринско и се заема заедно с Дзоле Гергев, Алексо Джорлев, Тане Стойчев, Кръстю Льондев, Никола Андреев и др., също войводи в Леринско, да поддържа духа на изплашените среди, наказвайки със смърт явно предалите се на услугите на правителствените органи, каквито бяха някои от гъркоманите; а след интервенцията на великите сили във вътрешните работи на Турция, когато в Македония се учреди европейския жандармерийски поручик Касталди, на когото дава ценни сведения за отношенията на турската власт и младотурския комитет и легалните и нелегални банди на гръцката пропаганда спрямо българското население...

Пандил през 1905 г. за първи път заминава за България, където предстоява до 1908 г., взимайки участие в легалните организации. Когато младотурците през 1908 г. провъзгласиха своя хуриет и всички нелегални сили - войводи и четници напуснаха планините и се прибраха в градовете, Пандил заедно със свои съселяни през Солун замина за родното си село Върбени, където бе приет радушно от населението. Но, младотурският хуриет скоро се изпари. Турското правителство и водителите на младотурския комитетъ почнаха да пеятъ старата песенъ на преследване на бивши нелегални дейци и видни българи...

Пандил се обявява отново нелегален, за което той пак бива осъден задочно на 101 г. затвор...Населението, тормозено и измъчвано от турски и гръцки банди, пази Пандила и другарите му като зеницата на окото си и навсякъде го подпомага...Тука той посрещна вестта за обявяването на съюзническата война. Но не се мина много време, когато съюзниците се показаха разбойници, претендирайки, че земята, която окупираха, е тяхна: за гърците - гръцка, а за сърбите - сръбска, почнаха да преследват всички, които се именуваха българи.

През световната война, когато България се определя на страната на централните сили и есента 1915 г. обявява война на Сърбия, Пандил с петима свои другари върви като авангард пред победоносните български войски, а когато последните стигат въ гр. Прилеп, той не може да се стърпи, избързва напред, нахлува в леринско...След превзимането на Битоля Пандил бива извикан при щаба на армията и му се поверява разузнавателна служба, в която той е много полезен. По-късно, когато окръжен управител на Битоля е Ср.п.Петров, той бива назначен полицейски пристав в града. Същата длъжност Пандил заемал и в Петричкия окръг, където се проявява като добър и примерен полицай...” - “Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 3, януарий 1934 год., стр.11,12,13
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #63 на: Ноември 04, 2016, 01:51:11 »

ВАНЧЕ ГЕРОЯТ!

“На 14 юни 1934 г. е приета Наредба-закон за разтуряне на партийно-политическите организации, който днес по-скоро за благозвучение се определя като Закон за забрана на политическите партии. След 5 дни излиза и Наредба за отнемане на имотите на нелегалните организации в полза на държавата. Ясно е, че тези два акта са насочени основно срещу БРП и ВМРО. Още преди да влязат в законова сила, полицията започва да следи лидера на организацията Иван Михайлов. Той е син на Михаил Гаврилов от Щип. Произхожда от заможно търговско семейство. Цялото му име е Иван Михайлов Гаврилов...

Още на 2 юни 1934 г. неизвестен разузнавач, влязъл в дирите на Иван Михайлов, пише рапорт, че е нощувал в дома на бившия министър Христо Статев на ул.”Стефан Караджа” в столицата...До 10 юли Михайлов разнообразява квартирите с тези на Кочо Колищърков, братя Суруджиеви, адвоката Спиридон Велев. През август е в къщата на Георги Митров...На 8 октомври 1934 г. Михайлов вече е обявен за общодържавно издирване заедно с Георги Настев, Кирил Дрангов, Христов, Димитър Медаров, Атанас Аргиров, Владимир Черноземски (с прозвището Владо Шофьора), Димчо Стефанов и Борис Георгиев Игнатов...Прави впечатление, че полицията следи цяло лято Иван Михайлов, всеки ден агентите го наблюдават и пишат доклади, не го арестуват, а цял месец след като е напуснал България е обявен за издирване. Недоглеждане или дългата ръка на ВМРО? На 14 февруари 1935 г. тя вече безспорно е установила, че Иван Михайлов е преминал границата и се намира в Истанбул...След бягството на Иван Михайлов в България срещу него започва поредица съдебни процеси...На смърт е осъден само Иван Михайлов...

Известно време митологизираният в миналото Ванче не представлява особен интерес за комунистическата власт. Той си живее в Рим. През 1971 г. обаче се получават данни, че в квартал “Изток” са се активизирали бивши членове на ВМРО и имали контакти с Иван Михайлов. Тогава започва разработката “Главорез”. Лидерът на ВМРО обитавал жилище в покрайнините в северозападната част на Рим на ул.”Виа Понца”6, на малко площадче. Живеел на етаж от жилищен блок, който имал три стаи и кухня, със скромна, дори мизерна мебелировка. В квартала бил известен като унгарец, но бил без гражданство. През 1980 г. щели да го извадят от апартамента, тъй като не платил навреме наем от 400-500 долара, а договорът бил изтекъл...

При него са Благуна Илиева Боева, родена на 19 март 1942 г., съпругът й Иван Илиев, роден 1950 г., който работи в издателство “Гардзанти”, Вида Попова, сестра на Благуна, родена на 20 май 1937 г., съпругът й Антон Попов, Весела Боева, майка на Благуна и Вида, и децата на двете семейства. Роденият през 1982 г. Найден е синът на Вида и Антон, а роденият през 1974 г. Илия - на Благуна и Иван. Става ясно, че всички са на издръжка на Иван Михайлов, която Македонските патриотически организации в САЩ и Канада плащат на своя лидер. Първоначално сумата е 600 долара, която с годините се увеличава, та да може той на спокойствие да живее и да пише спомените си. През 1989 г. издръжката му вече е 1200 долара, а наред с нея получава дарения от различни хора по 5,10,20,50 и 100 долара в писма, на които той с благодарност отговаря. Всъщност, нито МПО в САЩ и Канада, нито МПО “Тодор Александров” в Белгия могат да намерят отговор на въпроса защо толкова много хора живеят при Иван Михайлов. В Белгия Методи Димов, Георги Данев и Христо Паргов започват да анализират ситуацията около Иван Михайлов и основния въпрос - защо той живее с толкова много хора. Стигат до извода, че щом ги търпи при себе си, вероятно има причина - или са му потребни, което било малко вероятно, или е принуден, което е по-вярното. Но от кого? Лидерите на МПО “Тодор Александров” изказвали мисълта, че може Вида и Благуна да са пратени от някоя организация...

Вида завършва гимназия през 1955 г. и отива да следва турска филология в Белград. Среща Антон Попов две години по-рано, още като ученичка, запознават се, но отношенията им спират дотам, и после не поддържат връзка. След завършване на първата учебна година в Белград Вида се завръща в родния си град и там отново среща интернирания Антон Попов. След като той бяга в Италия, тя го последва. Като негова годеница влиза в дома на Менча и Иван Михайлови. След като Антон заминава за Америка да работи в “Македонска трибуна”, Вида, вече женена, остава при Иван Михайлов. След няколко години, Антон Попов, изгонен от вестника, се връща в Рим. Иван Михайлов често се оплаквал от него и питал:”Как можа този човек 6 години да не пипне нищо?”

В разработката на ДС различни нейни сътрудници са й задали въпроса какво е правила през трите години след гимназията. Тя отговаряла, че е учила арабска филология. Според агентите обаче не можела да каже и дума на арабски. Твърдяла, че нейните роднини били репресирани от югославските служби. След проучване бързо се установява, че в действителност всички те били на държавна работа.

След като изгонват Антон Попов от “Македонска трибуна” Вида продължава да плаща постоянен наем на апартамент в Индианаполис. Често семейството пътувало до Щатите, Канада и из Европа. Всички се питат откъде е имала пари, след като съпругът й Антон не работи нищо. Изтъкват, че въпреки тристайното жилище Иван Михайлов живеел само в една стая. Ванче често се оплаквал от Вида и Благуна:”По цял ден се карат или ходят по комшийките да клюкарстват. Две махленки със слугински манталитет. Ако им поръчаш нещо, все го забравят или нямат време да го свършат.”
През 1986 г. българските тайни служби чрез свои агенти имат достатъчно информация за Иван Михайлов. Тогава се констатира, че той живее все по-изолирано, стои си в стаята и гледа телевизия, Благуна ходи всяка сутрин на пазар и му купува вестник. Антон не работи, отношенията му с Вида са обтегнати и никой не му дава пари. Другият зет Иван, на няколко пъти обяснявал, че голямата трагедия на баджанака му била, че разбрал каква е Вида, на кого служи и какви ги върши. Антон дори намеквал за сътрудничество или с американците, или с УДБ.

Един от хората най-много подпомагали Ванче Михайлов в емиграция, е председателят на МПО “Тодор Александров” в Брюксел Методи Димов. И той често се питал пред свои сподвижници от Белгия, САЩ и Канада:”На кого служи Вида?” После сам си отговарял, че е човек на югославяните, които единствени имали сметка от разтурянето на МПО. Той казвал, че заради обкръжението на Иван Михайлов в Брюксел обсъждали план за отвличането му в Белгия, разбира се, с неговото съгласие. Това трябвало да стане с кола. Димов твърдял, че това нямало да бъде трудно за тях, но щяло да стане след като напише петия том на спомените си. Димов определил и помощниците си в това дело - Георги Данев и Христо Паргов...

Двамата зетьове се сприятеляват - Антон през 1986 г. вече се е установил трайно в Рим. На него обаче никой не му дава никакви пари и от мъжка солидарност Иван го черпи с цигари...В редица разговори с приятели и агенти на Държавна сигурност Иван с охота заговаря за Вида и нейната роля в дома на Иван Михайлов и в МПО. Той има точни наблюдения, тъй като развежда из Рим посетители на Иван Михайлов от Белгия и Америка. Познава и братята на Вида и Благуна. Иван е на мнение, че Вида е югославски агент, но че претърпява неуспех в Америка, тъй като тамошните МПО са я разбрали що за човек е, игнорирали я, и затова се върнала...

Всички сведения по разработката “Главорез” сочат, че самият Иван Михайлов няма особено доверие на двете сестри, и като стар конспиратор получава пощата си на няколко места, едното от които е пощенска кутия номер 7113, и на различни други частни адреси, най-често на този на Бруна Гали, която е съпруга на неговия приятел, хърватина Ивица. Освен това, когато говори пред сестрите в дома си, той никога не посочва източник, от който е научил каквото и да било. Винаги говори:”Един човек ми каза”, “Срещнах един приятел”...

На 23 юни 1981 г. Секретариатът на ЦК на БКП излиза с Решение № 427 за придобиване на архива на Иван Михайлов. Чрез службите на ДС започва работа за неговото изпълнение...През март 1986 г. Шесто управление на ДС прави цялостен анализ на изпълнението на решението и тогавашното положение с документите на Иван Михайлов. Той се основава на докладите на агентите “Медика” и “Кремена”. Отчита се, че както и при предишни посещения на нейни хора, така и през цялата 1985 г. въпросът с архива на Иван Михайлов все още не е напълно изяснен. На 4 април 1986 г. той навършва 90 години, а ДС решава, че работата по придобиване на архива му за България трябва да продължи.

Още през 1980 г. става известно, че на връщане от Канада семейство българи отиват при Михайлов и заварват в стаята му 13 сандъка, някои от които са военни. Той им казва, че в тях има различни материали - архиви, ръкописни бележки, документи, но и вестници. При следващото им посещение през 1982 г. тези сандъци вече ги няма...

Въпросът с архива обаче продължава да виси. През 1986 г. службите чрез свои агенти имат достатъчно информация за Иван Михайлов. Констатира се, че той живее все по-изолирано. Тогава Методи Димов поставя въпроса да се закупи апартаментът, в който живее Иван Михайлов. Той смята, че това трябва да стане на името на МПО, а тогавашната му цена е около 70-80 000 долара. Вида обаче се противопоставя и казва, че трябва да се закупи на името на Иван Михайлов. Защо, при положение, че той няма живи наследници?

През 1989 г. Вида и Благуна купуват апартамента. Според една от версиите той струва около 102 милиона лири заедно с таксите. От тях 59 милиона е предоставил падре Паоло, който е най-близкият му човек в Рим, но е хърватин, заселил се в италианската столица през 1938 г...През февруари 1988 г. обаче агент “Медика” докладва, че негов познат е бил в Рим от 16 до 23 януари и тогава Вида казала, че вече са купили апартамента на “Виа Понца” на нейно име и че Антон Попов от около две седмици най-после започнал работа като редактор в българската секция на Радио “Ватикана”...

През 1988 и 1989 г. се включват още двама души - отец Георги Елдъров и Роза Георгиева. Отец Георги Елдъров е ръководител на Радио “Ватикана”. Роза Георгиева Копилова е родена на 21 май 1935 г. в София. ДС я характеризира като връзка на обект “Главорез”...Агент бил и отец Георги Елдъров, служел на Ватикана, но племенникът му бил в България и той искал да му помогне..." - "Грешките на българските политици", стр.132-170, Григор Николов

http://ciela.bg/books/book/greshkite-na-blgarskite-polititsi/2399
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #64 на: Ноември 06, 2016, 04:51:52 »

Капитан Христо Саракинов от Саракиново, Воденско, Македония

“Когато през 1899 г. се постигна пълно споразумение между ВМРО и ВМОК, Христо Саракинов, подпоручик тогава, виден македонски деец и другар от военното училище на Гоце Делчев, бе избран за член на ВМОК, ведно с Борис Сарафов, Славчо Ковачев, Тома Давидов, Георги Минков и Георги Петров. Пламенен родолюбец, честен и трудолюбив, със своите качества като човек и боец, Христо Саракинов бе високо ценен от своите другари в Комитета и вън от него. Христо Саракинов ведно с Гоце Делчев съставиха катахизиса за македонския четник - революционер. Той, като пионер-офицер от запаса на българската армия, бе за македонските революционери вещия и ревностен учител по изкуството - да се приготовляват бомби и взривни вещества, както и най-умело да се манипулира с тях срещу неприятеля. Когато някъде трябваше да се извърши с тях подвиг, да се респектира и дисциплинира македонската емиграция, Върховният Комитет делегираше на мястото Христо Саракинова. Той бе твърд като скала, неумолим, строг, но справедлив. Малко приказваше, но това, което кажеше, беше смислено, умно и на място казано.

По-късно, през 1901 г., когато се породиха несъгласия, вражди и ежби между македонските дейци, Христо Саракинов се присъедини към групата на запасния генерал Иван Цончев и то като редник и съратник на членовете на новия Върховен Македоно-Одрински Комитет Михайловски-Цончев. Ценейки високите качества на Христо Саракинова, новият Комитет, често му възлагаше важни мисии, които той изпълняваше с умение и такт. Михайловски го сравняваше с най-видните италиански революционери - Карбонари.

Христо Саракинов като войвода, няколко пъти влиза в Македония, със свои чети; със свои чети той взе активно участие и в Джумайското и Илинденското въстания през 1902 и 1903 години в редица сражения с турските пълчища. Той беше родом от Воденското село Саракиново.” - “Илюстрация Илиндень”, май 1929 г., стр.10,11
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_6.pdf

- капитан в Българската армия
- член на ВМОК
- войвода в Горноджумайското въстание от 1902 г.
- войвода в Илинденско - Преображенското въстание от 1903 г.
http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=125&pid=3484
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #65 на: Ноември 16, 2016, 08:19:49 »

Полковник Лазар Нишков от Пиринска Македония

"Лазар К. Нишков (Д.Драглище,4.V.1854 - 20.Х.1938,София)
- учи в с.Добърско - Разложко при чичо си Анания 1860, Д.Драглище -1866 при Захари Попхристов, Сава Докторов и Атанас Н. Чолаков, с. Влахи-Санданско при х.Михаил Попфилипов 1867-68, Якоруда при Георги Назърчев 1869, при Дамян Попов в Разлог, Банско и Пловдив /гимназия/ 1870-72, курс по руски език в Пловдив март-юли 1878 и военно обучение в Пловдив 1878;
- завършва Военното училище в София 1878-80
подпоручик 30 авг. 1880
поручик -1885
капитан 1886
майор -1892-99 и 1912-13
подполковник 1915
полковник 1918
- служи:в Самоковска 4 пеша дружина, ΙΙ Струмски полк 1884, 57 Модлински полк - Одеса 1885
- сражава се през Сръбско-българската война 1885
- награден с орден "За храброст"
- учител в с.Белотинци-Неврокопско 1872, гр. Белица 1875-76, Разлог 1876-77
- арестуван 1876, затворен в Разлог и съден в Неврокоп 1876.
- заточен в Мала Азия 1883
- занимава се и с търговия 1877-78
- автор:
"Струмский полк във войната и преврата 1885-1886", 1898 г.
"Спомени", 1930 г."
http://bulrod.blogspot.mk/2012/03/blog-post_26.html

"Лазар Костов Нишков /1854-1938/ е роден в с. Долно Драглище, Разложко. През 1880 г. завършва втори випуск на военното училище и е произведен в чин подпоручик. По време на Балканската война 1912 г. е майор и е командир на дружина към 7 Рилска дивизия. Военен комендант на Горна Джумая /дн. Благоевград/. Преминава в запаса с чин подполковник след Първата световна война."
http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=280
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #66 на: Декември 17, 2016, 10:42:09 »

Йосиф Ковачев от Щип, Македония

Завещанието на големия български учен, педагог, общественик, народен представител и кмет на София Йосиф Ковачев и съпругата му Екатерина Ковачева от Щип, завещали над 1,200,000 лева за български народопросветни цели

"Йосиф Ковачев е роден на 14 януарий 1839 г. в гр. Щип. Той се учи в килийното училище, гдето се запознава с часослова, псалтира и др. учебни предмети, които съставяли учебната програма на килийното училище. След завършване на Щипското училище, възпламенен от идеалите на предосвободителната епоха, той се предава на обществено-просветна дейност. Отначало, в 1855 г., го виждаме учител в с. Гиляни, Скопски санджак. Тук той учителствува около 4 години, записва народни песни, пее в църква и в скоро време изпъква като просветител не само на децата, но и на възрастните. Със своя тих характер, със съвестното изпълнение на служебния си дълг, както и с просветната си дейност извън училището, Ковачев спечелил доверието и любовта на селяните в този кът от нашето отечество...През 1864 г. той заминава за Киев, където продължава образованието си в Духовната академия. В нея той изучава, покрай богословието, и педагогични науки, благодарение на които по-късно успява да продължи учителската си дейност и да въведе нови учебни методи в нашите училища...

Оттук започва реформаторската педагогическа дейност на Йосиф Ковачев. В Габровското училище до неговото идване обучението се е водило по Ланкастерската метода. Ковачев отхвърля тая метода и въвежда през 1868 г. писо-четната метода, наричана от него нагледна и гласна метода. Замолил и другите учители да присътствуват, когато обучава по тая метода, той им дава възможност да се запознаят с методическите придобивки. Успехите постигнати от Ковачова при обучението на учениците от първо отделение, зачудили гражданите. Учението сега вече за тех не е било с “горчиви корени и сладки плодове”. Защото Ковачев е доказал, че то би могло да има не само сладки плодове, но и сладки корени. Самата обстановка на училищното помещение е била преобразена: Ковачев поръчал да направят черни дъски, чинове и други учебни помагала. Възторгът на гражданите от работата на новия учител е бил тъй голем, че дори и турците са се заинтересували за него. Те били смутени от неговата дейност, повдигаща националното самосъзнание на габровските граждани, и започнали да го подозират в лоши замисли против турската власт. Особено били недоволни от гимнастическите игри, които им напомняли военните упражнения. За Ковачева било донесено на тогавашния турски валия Митхад паша, който заповядал на габровския каймакамин да забрани на Ковачева просветната му дейност в гр. Габрово. Каймакаминът предложил на Ковачева да напустне Габрово...

В Щип Ковачев не можал веднага да си намери място за учител, затова приел да стане учител в покрайнината Ново-село. Тук той започнал да води обучението по четене и писане по новата метода, като е приемал и другите учители да присътствуват, за да я усвоят. Но обучението в основното училище не задоволявало жадната за обществена дейност душа на Ковачева. Той намислил да основе едно класно училище. Програмата на това училище той сам изработил, разделил учениците на класове и започнал да преподава различни предмети. В това училище за първи път въвел класната и предметната система на обучението. Покрай общообразователните предмети, тук той преподавал дидактика и методика, за да подготви учениците си за учителско звание. С това училище той се стремел да задоволи две най-важни нужди на нашия народ: от една страна, да приготви добри учители, а от друга - добри свещеници. Затова въвел в училището си и педагогически и богословски учебни предмети...

В Ново-село Ковачев продължава и просветната си дейност всред обществото. Той е смятал, че неговото призвание е да просвещава не само децата, но и възрастните, които са нямали възможност да получат образование. За тая цел той открил неделни курсове, в които е държал сказки по черковна и обща история. Специално за търговците е чел лекции по водене на търговски книги и по сметководство. Благодарение на тази усилена и умела дейност на Ковачева, неговото училище, както и покрайнината на гр. Щип “Ново-село” стават огнища, които пръскат светлина във всички краища на нашето отечество...

По-късно Ковачев се премества в друго училище, което било в самия център на гр. Щип, а през 1872 г. бил назначен от Владиката за училищен инспектор в Кюстендилско. Той обикалял и инспектирал училищата в областта, която му била поверена, с риск на живота си, понеже по онова време такива обиколки са били свързани с големи опасности, особено за по-събудените българи, които са били следени от турците на всяка крачка. Не се минало много време, представителите на властта успели да издействуват уволняването на Ковачева от възложената му длъжност. Ковачев е трябвало да дири отново учителско място. Такова му било предложено в гр. Прилеп, дето учителствувал 3 години, от 1874 г. до 1877 г. В Прилепското училище Ковачев въвежда също така новите за онова време методи...

След освобождението ни, Ковачев продължава своята мирна и тиха, но необикновено важна за развоя на учебното дело просветна дейност. В свободна България той заема високи държавни и общински служби: бил е представител в първото учредително велико народно събрание, окръжен училищен инспектор, главен секретар при Министерството на просветата, секретар и член на Държавния съвет и кмет на гр. София.

През 1888 г. когато се откри Висшето училище, той бе поканен да заеме катедрата по педагогика, която той заемаше до самата си смърт. Неговите лекции по социология и педагогика, посещавани масово от студентите, му спечелиха известност, не само като добър учен, но и като отличен преподавател...

Ковачев обогати педагогичната и научната ни книжнина със следните трудове:
1. Български буквар по звучната метода за народните школи
2. Ръководство за първоначалното обучение в четенето и писането по звучната метода
3. Школска педагогия

ЗАВЕЩАНИЕ
“Долуподписаният Йосиф А. Ковачов, православен, българин, родом от Щип (в Македония), като взех предвид неизвестността изобщо на последния час от живота човешки, днес при съвършено здрав ум и с чиста съвест реших да изкажа чрез настоящето последната си воля, както следва:
I. Назначавам съпругата си Екатерина Йосиф А. Ковачова за единствена и универсална наследница и заветница на всичкото ми имущество, каквото имам и каквото по право би ми принадлежало...
III. Целата ми библиотека желая да се подари след смъртта ми на българската гимназия в Солун, или пък на българската духовна семинария в Цариград, сир. на онова от тия две учебни заведения, дето ползата от нея би могла да бъде по-реална. Туй ми желание ще се удовлетвори от казаната ми наследница и заветница, ако тя би ме преживела, в противен случай то ще бъде удовлетворено от изпълнителите на завещанието ми.
IV. Подир смъртта на съпругата ми Екатерина Йосиф А. Ковачова, ако тя би ме преживела, също и подир моята смърт, ако аз бих я преживел, и в двата тия случая целото ми имущество, с изключение на библиотеката ми, относително която веч изказах желанието си, ще се капитализира, за да образува един постоянен фонд, който ще носи название "Научен фонд на Екатерина - Йосиф".
V. Тоя фонд ще се пласира, под най-дългосрочна лихва на Българската народна банка или в друго некое солидно финансово учреждение, и когато ще порастне от лихвите до сумата, приходът на която да отговаря на назначението му, изложено по-долу, ще се тури в изключително разпореждане на висшето училище в София...
София, 12 юни, 1898 г.
Завещател: И.А.Ковачев”

http://strumski.com/?s=%D0%99%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%84+%D0%9A%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/istoriya/dariteli/josif_kovachev
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #67 на: Декември 17, 2016, 10:45:39 »

Димитър и Йордан Чкатрови

''Железният'' Димитър Чкатров - пламенен български революционер от Македония, голям родолюбец, деец на ММТРО в кралство Югославия и жертва на сърбокомунистическия терор през 1945г. Роден е в град Прилеп през 1902 г. Още като студент става член на ММТРО и организира младежта в градовете Прилеп, Битоля, Ресен, Охрид, Крушево и други. Спечелва голям авторитет сред студентите и местната интелигенция и става един от ръководителите на организацията. Тогава се създава трайната му връзка с Димитър Гюзелов.

Разкритията около Студентския процес през 1927г. засягат и него. Отказва да емигрира и остава на поста си. Арестуван е заедно с голяма група студенти в Белград, изправен е на съд заедно с другите подсъдими и осъден на 10 години строг тъмничен затвор. Пред съда проявявя твърдост и смелост, поради което си спечелва прозвището "железните гърди“. Присъдата си Д. Чкатров излежава в Скопие, Ниш, Пожаревац, Лепоглава, като е нападнат от подставено лице и ранен с нож в гърдите. При неуспешен опит за бягство се прострелва в гърдите, но е излекуван и върнат в затвора, за да доизлежи присъдата си. През 1936 г. заедно с Димитър Гюзелов и Спиро Китинчев се включва в демократичната организация МАНАПО (Македонски народни покрет). През 1937 г. продължава следването си, като завършва с успех целия курс и става строителен инженер в навечерието на войната.

Д.Чкатров приветства присъединяването на по-голямата част от Вардарска Македония към България през април 1941 г. и подкрепя изцяло дейността на българската власт. Поддържа тесни връзки с Иван Михайлов в Загреб и се обявява за прогонване на сръбските колонисти от Македония. След края на Втората световна война заради пробългарските си убеждения Д. Чкатров е изправен пред съд от новата сърбокомунистическа власт. По време на процеса, който продължава от 25 май до 2 юни 1945 г., Димитър Чкатров е обвиняем заедно с Димитър Гюзелов и Спиро Китинчев (кмет на Скопие през 1941-1944), че ''възпитава населението на Македония в български национален дух и работи за присъединяването на Македония към България.'' Тримата обвиняеми не отричат, че се борят за запазване на българското население в Македония от сръбската асимилация и освобождаването му от сръбско робство. Осъден е от сърбокомунистите на смърт чрез разстрел. Висшият военен съд на югославската армия потвърждава смъртната присъда. Той е разстрелян през 1945г. заедно с Димитър Гюзелов край Зайчев рид, на 3 км. от Скопие, недалеч от пътя за Тетово."
"Йордан Чкатров - български общественик. юрист и революционер от Македония, деец на ВМРО, ММТРО и МПО, осъден в Титова Югославия през 1945г. и починал в Скопския затвор през 1946г. Йордан Томов Чкатров е роден на 4 април 1897 г. в Прилеп. Прогимназиалното си образование завършва в Прилеп, а гимназиално - в българските гимназии в Битоля (1911-1913), Скопие (1916-1918) и в Първа софийска мъжка гимназия (1919).През първия сръбскиокупационен режим (1912-1915) участва в младежка група, саботираща сръбското управление и администрация в Прилеп.
Й. Чкатров е юрист по образование, завършил в Швейцария.Той е един от основателите на Македонското студентско дружество ''Вардар“. Става близък на ВМРО и Георги Баждаров заклева Иван Михайлов, Йордан Чкатров и Кръстьо Велянов в ММТРО през 1922 г. Иван Михайлов пише за времето на членството им в дружество ''Вардар“: ''Чкатров бе най-честият наш оратор. Говореше увлекателно и логично; но понякога плащаше малко дан на красивата фраза. Той обичаше „парламентаризма“ при нашите дебати.“

През 1924 г. Тодор Александров изпраща Й. Чкатров в САЩ, където да участва в организирането на новосъздадената Македонска патриотична организация. В продължение на три години до 1927 година заема длъжността секретар на ЦК на МПО, докато Пандил Шанев е президент на организацията.След убийството на Т. Александров и последвалите братоубийствени борби във ВМРО Йордан Чкатров притегля МПО към десните сили на революционното движение. Той има основна роля и в създаването на вестник ''Македонска трибуна“ и е негов главен редактор.

След завръщането си в България през 1927г. е сред видните дейци на михайловисткото крило на ВМРО. Същевременно е член на Масонската ложа. На 26 януари 1930 г. група протогеровисти начело с Лев Главинчев прави неуспешен опит да го убие. След Деветнадсетомайския преврат от 1934 г. Й. Чкатров и други дейци на разтурената ВМРО са арестувани от новата просръбска власт на ПК ''Звено“.От юни до септември 1934 г. Й. Чкатров е сред арестуваните и държани в София македонски дейци. На 10 септември1934г. е откаран в изолационен лагер в подземието на жандармерийските казарми в Лом, където престоява до началото на 1935 г. Въпреки че срещу него не е повдигнато обвинение, той е задържан в затвор в София до април 1936г. След освобождаването му е поставен под полицейски надзор със задължение да се подписва ежедневно в един от полицейските участъци в София, подлаган е на обиски. През август 1937 г. с решение на Министерски съвет е интерниран извън София за срок от 6 месеца - първоначално в Севлиево, а от края на ноември - в Елена. През този период, въпреки контрола от страна на полицията, продължава да поддържа контакти с македонски дейци в България и извън нея и да пише статии, посветени на македонския въпрос, в които критикува политиката на сближение с Югославия на тогавашните български правителствата.

Й. Чкатров е един от учредителите на Българските акционни комитети в Македония през април-май 1941 г. За времето на българското управление през 1941-1944 г. Й. Чкатров се установява във Вардарска Македония. Като подкрепящ идеята за самостоятелна македонска държава той не участва в българската администрация. От 1943 г. работи като адвокат в Скопие...

След установяването на комунистическата власт в Скопие Йордан Чкатров е арестуван. В тази връзка Ченто ходатайства за освобождаването му лично пред Тито, но без успех. На 12 януари 1945 г. в новосформираната Югославия Й.Чкатров е осъден по обвинения за ''участие“ в братоубийствените войни във ВМРО през 20-те години на 20 век, по свидетелски показания на Александър Мартулков и Пецо Трайков...След убийството на брат му, Йордан Чкатров започва гладна стачка и умира на 27-я й ден през ноември 1946 г. в Скопския затвор." - Янко Гочев

http://strumski.com/biblioteka/?id=973

http://strumski.com/biblioteka/?id=506
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #68 на: Декември 17, 2016, 10:47:53 »

КИРИЛ ДРАНГОВ

"Още от следването си в Софийския университет той се включва в дейността на Македонското студентско дружество „Вардар”, чийто председател е Иван Михайлов. За известно време дружеството е ръководено и от К. Дрангов. Завършва право и е стажант-адвокат заедно с Йордан Чкатров в адвокатската кантора на видния български политически деец, тясно свързания с македонското освободително движение Григор Василев. Съдбата и революцията ще го свържат завинаги с Йордан Чкатров още от студентската скамейка в Софийския университет, та до края на героичния им живот. Единият ще загине в схватка с българска милиция, а другия - от ръцете на Титовите и Колишевските сатрапи. Особено активно К. Дрангов се включва в македонското революционно движение от септември 1924 г., когато участва под ръководството на Иван Михайлов в наказателната акция срещу Алеко Василев и полк. Георги Атанасов, преки виновници за убийството на Тодор Александров.Той свързва цялата си по-нататъшна революционна дейност с Ив. Михайлов, от която не се отклонява до края на живота си, като винаги се проявява като смел и безкомпромисен революционер. В началото на 30-те години активно участва в подготовката и осъществяването на атентата срещу югославския крал Александър Караджорджевич и френския външен министър Луй Барту в Марсилия. През 1932 г. на VІІІ конгрес на ВМРО К. Дрангов е избран за запасен член на ЦК на ВМРО.

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г., когато идват на власт политическият кръг „Звено”, заедно с военния съюз, имащи пълната подкрепа на протогеровисткото крило на ВМРО, е арестуван и задържан в подземието на жандармерийските казарми в родния му град Лом. Пускан е на въздух заедно с останалите задържани само в обградено с бодлива тел малко дворче на казармата. В началото на юни 1936 г. К. Дрангов заедно с Йордан Чкатров са прехвърлени под стража в Дирекцията на полицията в София и са затворени във военните погреби. Част от затворените и интернираните дейци на ВМРО са освободени в края на 1935 и началото на 1936 г., но К. Дрангов и Й. Чкатров не са сред тях, тъй като сърбоманските български правителства са под натиск спрямо тях от Белград. К. Дрангов, макар и болен, обявява гладна стачка. На 28 ноември 1935 г. инж. Христо Станишев от София пише до Ив. Михайлов в Турция: „Кирил и Юрдан са все още в погребите. Душевно са твърди и не би могло да бъде другояче.Те с право могат да заявят, че ВМРО не е унищожена, щом съществува нейният дух, живо въплъщение на който са самите те..."

След 9 септември 1944 г. на власт идва правителството на Отечествения фронт, в което министър-председател е отново превратаджията и сърбоманинът Кимон Георгиев. Останалите сърбомани, съмишленици на Кимон Георгиев, са също министри в правителството му - на Дамян Велчев бързо му е присвоено генералско звание и е назначен за министър на войната, Димо Казасов е министър на пропагандата, а впоследствие на информацията и изкуствата, докато четвъртият заговорник и превратаджия - Петър Тодоров, е български посланик в Белград. След войната К. Дрангов, въпреки че продължително време се укрива, участва в опита за възстановяването на ВМРО, който опит завършва трагично след директивите на Йосиф В. Сталин от юни 1946 г. към БРП (к) по разрешаването на македонския въпрос. На 8 срещу 9 юни 1946 г. К. Дрангов е обграден от милиционерска хайка и за да не попадне жив в ръцете й, се самоубива. Така завършва животът на героичния син на полковник Борис Дрангов." - "СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО"

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=368%3A2012-01-13-13-48-44&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=368%3A2012-01-13-13-48-44&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #69 на: Декември 17, 2016, 10:51:03 »

Генерал Иван Цончев - български опълченец, герой от Сръбско българската война от 1885г., революционер, водач на ВМОК, организатор на Горноджумайското въстание през 1902 г. и участник в Илинденско - Преображенското въстание в Серския революционен окръг на ВМОРО от 1903 г.
"Много са българските офицери, проливали кръвта за свободата на ''брата роб'' в Македония, но само един от тях е генерал - Иван Цончев.За ''награда'' - преследван, репресиран и интерниран от управляващите русофили по заповед на Русия.


Военни чинове:
Редник (2 август 1877)
Ефрейтор (9 януари 1878)
Младши унтерофицер (15 юли 1878)
Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (ноември 1879)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (14 април 1887)
Подполковник (2 август 1891)
Полковник (2 август 1895)
Генерал-майор (1 февруари 1901)

Награди:
Руски медал за участиие в Руско-турската война (1878)
Военен орден ''За храброст“ IV степен (1885)
Княжеский орден ''Св. Александър“ V степен (1888)
Сребърен медал за Сръбско-българската война (1895)
Орден ''За 10-годишна служба“ (1889)
Княжеский орден ''Св. Александър“ IV степен (1891)
Височайша благодарност (1892)
Княжеский орден ''Св. Александър“ III степен (1895)
Орден ''Таково“ III степен (1897)
Орден ''За 20-годишна служба“ (1899)
Орден ''Таково“ II (1900)
Орден ''Италианска корона“ II степен (1900)

Генерал Иван Стефанов Цончев е роден на 19 август 1859 г. в Дряново. Биографията на бъдещия генерал започва от 8-ма дружина на Българското опълчение в Руско-турската война през 1877-1878 г. Още тогава младежът ясно вижда с какво ще бъде най-полезен на младата българска държава и без колебание избира военното поприще. Така записва името си в историческия първи випуск, наречен още и ''генералски”, оставил трайна следа в историята на българската армия от деня на нейното създаване до героичната епопея във войните за национално обединение през 1912-1918г.
В следващите десет години Иван Цончев прави главоломна военна кариера и от подпоручик и командир на взвод се издига до полковник и командир на полк. Впоследствие неговите бивши другари и първи биографи ще напишат, че такава стремителна кариера била присъща само за френската революционна армия на Наполеон Бонапарт. Всъщност подобно служебно израстване тогава е нещо обичайно за българската армия и за България въобще. На годините на Цончев, а дори още по-млади, са не само неговите колеги офицери от войската, но и ръководителите и дейците на македоно-одринското освободително движение.

Капитан Иван Цончев участва в Сръбско-българската война като командир на дружина в 7-ми пехотен Преславски полк. Дружината на Цончев се откроява със своята твърдост и решителност в тридневните боеве на Сливнишката позиция на 5, 6 и 7 ноември 1885г. В последния победен ден, когато в разгара на боя обикаля позицията на своите роти, за да им вдъхва кураж, вражи куршум го пронизва в гърдите. Тежкото раняване не му позволява да сподели триумфа на 7-ми Преславски полк, който преследва и громи сърбите чак до Пирот, но когато раната заздравява, на гърдите му е закичен първият орден ''За храброст”.

През 1886-1887 г., когато намесата на руската дипломация, военния преврат и детронацията на княз Александър І предизвикват остра политическа криза в България, капитан Иван Цончев действа решително, за да защити българските интереси. Неслучайно името му се споменава в книгата на Симеон Радев ''Строители на съвременна България” във връзка с ролята на Шуменския гарнизон в събитията около преврата и контрапреврата. Младият капитан и герой от войната твърдо се изправя срещу офицерите русофили клетвопрестъпници. Той увлича с примера си останалите офицери и поставя Шуменския гарнизон, един от най-големите в страната, на разположение на временното правителство на Стефан Стамболов.

През 1889 г., само на 30-годишна възраст, Иван Цончев е произведен подполковник и поема командването на новосформирания 2-ри пехотен Искърски полк. През 1890г. е назначен за командир на елитния 6-ти пехотен Търновски полк в София. Това е важно стъпало в неговата военна кариера, произтичащо от особеното място, което полкът заема в българската войска - лично под шефството на княз Фердинанд.

През 1895 г. Иван Цончев е произведен в звание полковник, а на прага на новото столетие е назначен за командир на 2-ра бригада на 6-та пехотна Бдинска дивизия във Видин, комендант на крепостта и началник на гарнизона.

По това време Иван Цончев тъкмо е прехвърлил 40-те. На тази възраст, с опита от две победни войни и с дълъг строеви стаж, окичил гърдите си с 12 ордена и медала, преминал всички стъпала на военната йерархия - от взводен и ротен командир до командир на полк и бригада, със стаж в руската войска и със служебни командировки във Франция и Италия, пред него се открива перспективата на едно възходящо развитие, което би могло да го отведе до най-високите етажи на българската войска. Той обаче предпочита другото не по-малко престижно и също толкова рисковано поприще на епохата - борбата за освобождението на Македония и Одринска Тракия.
На 1 февруари 1901 г. неочаквано за мнозина Цончев се уволнява със старшинство и със звание генерал-майор се включва в македоно-одринското движение. И на това поприще генерал Цончев прави същото стремително изкачване до най-високите върхове. Още като командир на 6-ти пехотен Търновски полк той участва в създаването на Тайните офицерски братства, после става подпредседател на Върховния комитет в София и всепризнат лидер на македоно-одринското движение в страната, участва в Горноджумайското въстание през 1902 г. и Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., ранен е втори път в дебрите на Пирин, бързо се възстановява, възстановява и офицерските братства, пътува из европейските столици да отстоява българската национална кауза, опитва се да върне идейното и организационното единство на освободителното движение, участва в полагането на основите на Съюза на запасните офицери в България през 1907-1908 г. Това е и последната му изява на общественото поприще. Последните две години от своя живот генерал Иван Цончев прекарва в Софийската дивизионна болница, където води битка с тежка и нелечима болест. Когато на 16 декември 1910 г. умира, малцина дори от най-близките му сподвижници знаят, че генералът, който приживе командва пехотна бригада, вдига въстания в Македония и смущава спокойствието на европейската и руската дипломация, не е оставил нито лев и дори погребението му е платено с държавна помощ. Всичко, което е притежавал, генерал Цончев е давал само за освобождението и обединението на българския народ - заплата, кариера, здраве, име, собствения си живот. Като един голям българин родолюбец, истински офицер на България." - Янко Гочев

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=100
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #70 на: Декември 17, 2016, 10:54:59 »

Чолакови от Долно Драглище, Разложко, Пиринска Македония

Полковник Илия Чолаков
"Роден: 14.07.1865 с. Долно Драглище, Разложко.
Военна служба:
- 14-ти пехотен полк;
- 11-ти пехотен полк;
- 8-ми резервен полк;
1908 - Командир на 2-ра рота в 1-ва дружина на 32-ри пехотен полк;
1915 - Командир на допълваща дружина;
1916 - Командир на 4-та дружина в 11-ти пехотен полк.
Офицерски звания:
18.05.1889 - Подпоручик;
01.01.1893 - Поручик;
01.01.1900 - Капитан;
22.09.1912 - Майор;
- Подполковник
Умира: Тежко ранен при Каймакчалан и умира на 19.09.1916 в болница в Прилеп."
Полковник Димитър Чолаков
"Роден: 18.04.1866г.
Образование: ВНВУ в София
Военна служба:
- 13-ти пехотен Рилски полк;
- 18-ти пехотен Етърски полк;
- 35-ти пехотен Врачански полк;
- 1-ви резервен полк;
09.1916 - Командир на 1-ва дружина на 35-ти пехотен Врачански полк. във войната срещу Румъния
Офицерски звания:
18.05.1889 - подпоручик;
02.08.1892 - поручик;
01.01.1900 - капитан;
- майор;
- подполковник.
1916 - полковник
Умира: Убит на 07.09.1916г. при Добрич."

Подполковник Никола Чолаков
"Роден: 01.12.1903 в Елена.
Образование: Военното училище в София (1926). Военната академия в София (1935-1937).
Военна служба:
1928 - 1-ви пехотен полк;
1931 - 24-ти пехотен полк;
1932 - Школата за запасни офицери;
1935 - Помощник-началник на секция в Щаба на армията;
1940 - Командир на картечна рота в 9-ти пехотен полк;
1941 - 9-то полково военно окръжие;
1942 - Началник на секция в Щаба на войската;
1943-1945 - Военен аташе в Мадрид, Лисабон и Париж;
1946 - Инспектор на класовете в Школата за запасни офицери;
1946 - В запас.
Офицерски звания:
06.09.1926 - Подпоручик;
21.10.1929 - Поручик;
03.10.1935 - Капитан;
03.10.1942 - Майор;
1946 - Подполковник."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

"Героизмът на българина, показан в стихотворението на Иван Вазов „Опълченците на Шипка в една или друга степен го виждаме в множество битки през войните от началото на 20-и век. Особено забележителни са две от тях през Първата световна война. За едната от тях писателят Антон Страшимиров е написал разказа „Апотеоз“, публикуван в книгата му „Червени страници“, излязла от печат през 1917 г. Нека да дадем думата на писателя: „Тесен е хоризонтът на степта – тя е затисната от облачното небе. Конете ни пръхат – душат още пролятите кърви. Преди месеци тук се е решавала съдбата на страната ни.
Когато на 7 септември 1916 г. руско-румънските дивизии обърнаха гръб следобед и нашите санитарни команди се пръснаха далече да вършат своята работа, степта замяза на лоз,е докъдето очи видят. Падналите бяха много – толкова много, че да се приберат от гробарите, всеки убит войник се забиваше пушката му в земята и от хилядите възправени пушки степента замяза на лозе. Това бе най-страшното. Тук падна подполковник Чолаков пред полузаринат окоп, един от младите.
Подполковник Димитър Чолаков беше левент мъж, от пазвите на Пирин. Той имаше двама сина – артилеристи, които и в празник не се деляха от него, весели планинци, с покрити от ордени гърди, които у дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове“. Първа Врачанска дружина осъмна на 7 септември срещу Ези-бей, на 5-б километра от Добрич. Тя е била на открито и е трябвало да се разгърне под огъня на цяла неприятелска дивизия, която е била превозена през нощта чрез железницата „Меджидие-Добрич“. Подполковник Чолаков се поколебал – дожаляло му за хилядите свои юнаци и поискал да се оттеглят на 150 крачки, на седловината под Добрич за по-добро окопаване и маскиране. Отговорили му обаче да се разгърне. При това положение той издал следната заповед: „Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
И дружината се разгърнала. Командирът Чолаков паднал в боя в 10 часа преди обед, а командването на дружината поел капитан Георгиев. Той бил също свален. Тогава започнал да командва поручик Дундков, докато сразили и него. Накрая в дружината останал единствен началник – подпоручик Димитров. Но паднал и той – последният.Сега войниците се командвали сами – верните безименни врачани. Така ги заварил подпоручик Тоушек, който по жребий бил пратен от втора дружина да командва шепата железни хора. Командващият войските ни генерал бил в центъра пред Добрич, между врачанската бригада наляво и сборната варненска – надясно. Той бил вече ранен, но не напускал веригата.
Натискът на страшните вражески маси сега бил на запад, върху врачанската бригада, където е била насочена и конната руска дивизия. И когато русите хвърлили изведнъж поддръжката си, две дружини от Козлодуй се стопили.Тогава полкът поддал назад. Разколебали се също и две дружини от врачанци. Още малко и боят щял да бъде загубен, загубена щяла да бъде и България.Но тук след веригите се вестява на кон сам полковият командир – троянец. Лицето му е плъстено, липсвала е кръвта от устните му, де са напукани, но той бил мистично унесен, в лицето му горял странен огън.
Войниците сепнато вдигнали чела и започнали да чуват полковият им командир да ги поздравява с победа. На кон бил, летял под ураганен огън и ги поздравил с победоносен глас.
Вражеските дружини прегазили шепата пионери, прекъснали връзката между двата полка, пробили почти фронта ни. Настръхнали началниците на разколебаните войници. Но зад нашия тил се сипнали залпове. Трепнали сърцата: „Помощ иде!“. На помощ дошло едно отделение от двайсетина войници. Връщали се от отпуск и били доведени от случая тук. Ето, те се втурнали с „Ура!”“във врязалата се в клин вражеска част и тя се сепнала. А предните ни редове избухнали в безумно „Ура!“ – помощ иде. И пречупил се напорът на врага.
Тук нашите хора се биха с пълна душа. Биха се като народ, който чувства свободата си и мре за нея. На утрото след победата тълпи се стекли пред гроба на подполковник Димитър Чолаков. Дошъл целият спасен град. Та нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет и нали Добрич не паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният?
До мъртвеца стоял артилерист – синът на подполковник Чолаков – Петър, с мраморно чело – млад воин пред трупа на баща-вожд. И главите били наведени – главите на хилядите хора, сплотени в стражуща маса сред необятната степ.
В небето отеквали упокойните молитви – гласът на духовника метално звънял над наведените глави и глъхнел в гнетящия цвят на хоризонтите. Посмъртно Чолаков бил произведен в чин полковник. На негово име селото Корбул в Силистренска околия е прекръстено на село полковник Димитър Чолаков.
Другата битка била на югозападния фронт срещу англо-френския корпус, командван от генерал Сарай, където една българска дружина успяла да спре противника, разбира се, с много жертви, докато дойде подкрепление. Командир на дружината бил подполковник Илия Николов Чолаков.В началото на Първата световна война поради раните от предишните войни – Балканската и Междусъюзническата, подполковник Чолаков бива назначен за командир на допълняща дружина със седалище град Сливен.Като истински син на майка Македония обаче не могъл да остане „на топло“. Строява се под бойните знамена на сливенци и като командир на дружина отново е във вихъра на борбата.

На Каймакчалан – Прилепско, през месец септември 1916 г., в бой срещу французите бил ранен на 52 места, но спира противника, докато дойде подкрепление. Умрял от раните си в болницата на Прилеп на 19 септември. Погребан е в двора на катедралната църква с още трима други български офицери. Посмъртно е произведен в чин полковник.
Синът му Никола продължил традицията на баща си и своите роднини. Завършил военното училище и военната академия в София като първенец и на двете военни учебни заведения. От началото на 1943 до края на 1945 г. бил военно аташе на дипломатическите ни мисии във Франция, Испания и Португалия.За него една млада тогава българка, завършила английска филология, дъщеря на дипломат от кариерата, казва: „Никола Илиев Чолаков беше от хайлайфа не само на София, а от хайлайфа на Париж и Мадрид. Баловете на военните аташета там не започвали, докато не дойде Кольо“.
По-голям авторитет и по-добро представяне за България на Запад, здраве му кажи!"
http://armymedia.bg/archives/65844
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #71 на: Декември 17, 2016, 10:57:40 »

Александър Климов от Лъжани, Стружко, Македония

- По време на Илинденско-Преображенското въстание е ВМОРО войвода на чета в Стружко;
- След Междусъюзническата война отказва да стане сръбски учител и се изселва със семейството си в България, където става български учител в с.Елешница, Разложко, Пиринска Македония;
- войник в Българската армия в Първата световна война под ръководството на полковник Борис Дрангов от Скопие;
- до края на живота си е български учител в Кресненското село Горна Брезница, Пиринска Македония;
http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=125&pid=4010

“Въорѫженитѣ сили на двата Дримкола трѣбваше да се ограничатъ само съ скѫсването на съобщенията, да минатъ отсамъ Дримъ и заедно съ селскитѣ чети отъ Малесията да се прехвърлятъ въ Г. Дебърца на опредѣлени пунктове. Тукъ, обаче, действията се развиха съвсемъ не споредъ плана. Малесийскиятъ войвода Тасе Христовъ разпореди да се пленятъ стадата на единъ арнаутинъ кръвникъ, намиращи се въ бачилата на с. Локово. Овчаритѣ, обаче, оказаха въорѫжена съпротива и бидоха избити. Пристигна башибозукъ и аскеръ и се завърза сражение съ четитѣ на селата Локово и Селце. Други селски чети нападнаха гарнизона въ Весчани, но бидоха посрѣщнати съ огънь отъ аскера, излѣзълъ на позиция. Завързаха се редъ кръвопролитни сражения, които траяха до 23 вечерьта: при Ѫржанска рѣка, Умища, Църни-каменъ, с. Ташъ-Морунища и пр. При Църни-каменъ паднаха 9 възстаници, при Умища 11, въ Ташъ Морунища 13. Въ това последно сражение борбата се води презъ цѣлия день на 23 юлий съ страшно ожесточение и отъ дветѣ страни. Четиритѣ чети отъ селата Ташъ Морунища, Лъжани, Драслаица и Глобочица, наброяваха 130 души и се командуваха отъ Панталей, Цв. Христовъ, Ал. Климовъ и Хр. Чурковъ. Следъ обѣдъ неприятельть получи нови подкрепления отъ Охридъ и боятъ се сгорещи още повече. Тогава войводата Цв. Христовъ се хвърли въ атака и съ „ура” си проби пѫть всрѣдъ неприятелскитѣ редове, по течението на Дримъ. Тъй бѣха премалѣли отъ жажда, пекъ и гладъ четницитѣ, че щомъ се видѣха извънъ обсѣга на неприятелския огънь, хвърлиха се въ рѣката за да се разхладятъ. Още съ започването на боя населението се разбѣга и разпилѣ по Глобочанската планина. Турцитѣ ограбиха селото, изгориха го цѣло, освенъ една кѫща и изклаха 14 души неуспѣли да избѣгатъ. Трима въорѫжени селяни, затворени въ църквата, посрѣщнаха турцитѣ съ огънь, повалиха нѣколцина и бидоха избити. Тѣлата на убититѣ четници и селяни останаха непогребани. Повече отъ две седмици селскитѣ кучета разнасяха човѣшки кости и меса. Цѣлата околия бѣше вонясала...”- Освободителнитѣ борби на Македония, I, Хр. Силянов, стр.312

http://strumski.com/biblioteka/?id=876
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #72 на: Декември 24, 2016, 06:02:28 »

Тодор Александров: “Борбите за свобода и обединение са дело на целия български народ“
(По случай 15-годишнината на Илинденското възстание)
в-к "Военни известия", 2 август 1918 г.


“Българският народ води много борби, докато стигне до сегашната велика епопея, когато целият български народ, от всички краища на българското отечество, брани с гърдите и кръвта си обединената почти родина. Във всички борби и революционни движения, възстания и войни са земали и земат участие българите от всички покрайнини на общото отечество...

Възраждането – борбите за родна черква и училище – е общо дело на целия български народ. Наред с българите от Мизия и Тракия, в тая борба са взели живо участие българите от Македония, Моравско и Добруджа. Българите от градовете Скопие, Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Щип, Кукуш и др. се бориха като един човек за отхвърляне на умразното гръцко духовно иго и за сдобиване със свое родно духовенство и черква и с български училища. Моравските българи, на първо място от градовете Ниш, Пирот, Враня и др., зеха активно участие в тия борби.И Добруджа не остана надире в тая борба: тулчанските българи със своите уредени училища дълго време служиха за пример на останалите български градове...

В новите революционни борби за освобождението на Македония, също са земали участие българи от всички части на общото отечество, както от освободеното вече Царство, тъй също и от поробените по-рано краища. Понеже последните 25–30 години усилията на целия български народ, както на освободената така и на неосвободените му части, бяха насочени за освобождението на Македония, и понеже революционните борби се водеха вътре в самата Македония, обяснимо е защо участието в тия борби на македонското българско население бе масово, а онова на другите български области – по-ограничено. Македония зимаше участие в тия борби с мъжете, жените и децата. Всеки град и село там, има своите герои с които се гордее, своите жертви които оплаква, и своята история, която разправя с гордост! Всеки хълм, всяка долина, всеки камък представят известно събитие, и са свидетели на българския мощен дух, на българската самоувереност, на българското геройство и самопожертвуване за народното обединение!

И българите от старите предели на царството имат голям дял от участие в революционните борби в Македония. Известният български поет и писател Ст. Михайловски, родом от Елена, и генерал Цончев, родом от Дряново, дълго време бяха председатели на Върховния македонски комитет в София. Генерал Цончев лично взе участие като водител на чета в Джумайското възстание през 1902 г., когато биде ранен в сражение. Иван Гарванов, родом от Ст. Загора, като гимназиялен учител в Солун, дълго време заемаше най-високия пост в управлението на организацията - председател на централния комитет на вътрешната македоно-одринска рев. организация. Същият от 1905 г. до самата си смърт, края на 1907 г. бе задграничен представител на организацията.
Първите офицери, които заминаха с чети за Македония още в 1895 г., бяха поручик Начев от Сливен и поручик Мутафов от Шумен. Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитска околия, бе дългогодишен войвода в Македония, а последните години - член в Централния комитет на организацията. Известният поет Пею Яворов, от Чирпан, ходи дълго време с чети в Македония, издава в. “Дело” в София и хектографиран революционен вестник “Свобода или смърт” вътре в Македония. Тома Давидов, родом от Ловеч, бе един от най-добрите воеводи на организацията. Атанас Бабата, от Т.Пазарджик, и Кр.Георгиев Българията, от Враца, бяха окръжни войводи на Скопския революционен окръг, избрани от конгрес. Mихаил Попето, родом от Диканя, Радомирско, е първия учител на воеводите в Македония.

Ст. Загора даде на македонската организация най-много дейци, войводи и четници. Освен Ив.Гарванов, от там са родом войводите Никола Дечев, Петър Юруков, Ив.х.Стоенчев, Никола Дочев и мн.др. Сливен, родния град на х. Димитра, даде на организацията, освен поручик Начев, известния заслужил войвода Кръстю Асенов, внук на х. Димитра, зел участие в залавянето на Мис Стон за откуп, Георги Папанчев, Димитър Дечев и мн.др. Чирпан, освен Пею Яворов, даде на македонското дело заслужилите добри войводи Конст. Нунков, Пею Радев, Варна даде - Драмския войвода Михаил Даев, Търново даде поручик Панайотов, Плевен - Параскев Цветков, Лом - капитан Йордан Стоянов и Асен Партениев, Свищов - Ив.Ив.Данчев, син на Иваница Данчев, и Ангел Нойков, войвода, София даде Нестор Марков (син), Хасково - Дим.Запрянов, войвода, Панагюрище - Лука Иванов, войвода, Котел - Георги Иванов, легендарния в Леринско Марко войвода, Русе - Ст.Б.Ганчев, Радомир - П.Милев, войвода, Севлиево - Кр.Ив.Контев, Дряново - Боби Стойчев и пр...

Най-сетне и в трите войни, които води и продължава да води България за обединението на нашето племе, вземат участие синовете от всички покрайнини на българското отечество. Както през войните от 1912 и 1913 г., така и в сегашната голяма война (1915 – 1918 г.), наред с българите от старото царство бориха се и продължават да се борят и българите от Македония, Добруджа и Моравско.През двете войни от 1912 и 1913 г., Македония даде на българската армия 20 хиляди доброволци зачислени и организирани в Македоно–Одринското Опълчение, което покрай многото други бойни подвизи, съдействува за пленяване отряда на Явер паша, и отби турския десант при Шар-кьой. А през сегашната война, Македония даде в началото цяла една дивизия – Македонската, а напоследък и по-голямата част от войниците на Планинската дивизия и на Македонската окупационна бригада са българи от Македония. Вън от това, в списъците на всички полкове, рекрутирани от стара България, имало е, има и сега много българи емигранти от Македония, Добруджа и Моравско, както и много младежи българи, които са избягали на времето от тия поробени области само защото не са искали да служат във войската на народните угнетители, а са предпочитали да се съберат под общонародното знаме, за да се борят за освобождението на своите поробени краища и за обединението на народа ни...

В тая обща война, дето си съперничат по храброст синовете от разни страни на обединена вече и велика България, калява се още повече борческия дух на българина, спояват се с кръв, общи усилия и страдания и без това силните духовни връзки на българите, дето и да живеят те, и се създава едно силно цяло, което никой не ще бъде в състояние да раздели. Благоденствието на целия български народ и спокойствието на Балкана, а заедно с това и на Европа и света, налагат да не се нарушава единството на българите, да не оставят в робство части от българския народ. Тоя народ, който показа такъв силен борчески дух, такава храброст и самонадеяност, такъв копнеж за свобода и прогрес, доказа, че не може да търпи робство, и че е достоен да бъде свободен и обединен.
София, 31 юли, 1918 г.”

http://www.strumski.com/books/Todor_Alexandrov_Borbite_na_Vsichki_Bulgari.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #73 на: Декември 24, 2016, 06:05:03 »

ТИКВЕШКОТО ВОСТАНИЕ - јуни 1913 г.- Пане Попкоцев од с. Ваташа, Македонија

“Датумот jуни 1913 години историчарите го имаат запишано со златни букви – тоа е историски факт, коj докажува дека Бугаринот не трпи туѓо ропство. Без да се исплаши, покраj надмоќноста на противникот, во jуни 1913 година македонскиот Бугарин го развеа револуционерното знаме и под неговите крилjа побара политичка слобода за себе...Историjата ќе го овековечи името на Тиквеш поради револуционерните борби што ги водевме ние, македонските Бугари. Тиквешиjата секогаш беше спонтано бунтовнички расположена против нашите тирани и освоjувачи, не постои ни еден момент во нашата борба за ослободување што не jа докажува нашата готовност за саможртва, саможртвата на тиквешкиот Бугарин...

Востанието беше прогласено. Прогласувањето на ова историско Тиквешко востание се изврши во историското село Ваташа, во училишниот двор. Овде се собравме, повеќе од 300 младинци под водството на познатиот тиквешки војвода Дончо Лазаров (Сојториев). Од ова собрание на 18 јуни тргнавме со историското револуционерно знаме, кое беше чувано од 1903 г., на нашите позиции што беа одредени кај устието на реката Црна, каде што требаше да удриме по остатоците од српската војска и платениците - Турци. Во востаничката чета, освен ваташани и кавадарчани, имаше и луѓе од блиските села: Дабниште, Гарниково, Бегниште, Ресава и др. На 19 јуни отидовме во помош на селата Паликура, Росоман, Курија, Рибарци и др. Таму го задржавме противникот дури 6 дена. Српскиот башибозук го водеа српски офицери и познатиот бугароубиец Јаја-ага. По повлекувањето на бугарската регуларна војска од Криволак, востаниците отстапија кон Кожув, исто така и мнозинството од населението. Тогаш Јаја-ага заедно со својата орда го запали Неготино и дел од Кавадарци, убивајќи се што ќе сретне на патот - мажи, жени, стари луѓе и деца.

По нашето повлекување од р.Црна се поделивме во групи. Мојата група застана на височините над селото Марена, близу Кавадарци. Со нашата група беше и прилепскиот војвода Милан Ѓурлуков со неговата чета. Имаше и други чети, четите на Чакаларов, ѓаконот Павел Христов. Тоа се случи на 21 јуни по дводневните борби кај устието на р.Црна. На 21 јуни ја пресретнавме српската кавалерија со жесток оган. Таа даде многу жртви и мораше да отстапи. На 22 јуни преку полето кон Кавадарци Србите почнаа да напредуваат со две единици пешадија, една дружина кавалерија и турски башибозук. Дадовме голем отпор, но со војска и оружје противникот беше многу повеќеброен и ние бевме приморани да се повлечеме кон планината Кожув. Заедно со нас, куќите ги напушти сето население, бегајќи голо и босо. Сликата беше стравотна. Многу бремени жени раѓаа предвреме поради големите напори и стрелањето, некои умираа заедно со своите мали дечиња...При влегувањето на Србите и нивните турски платеници во Кавадарци, многумина од револуционерите-четници беа се затвориле во некои куќи и оттаму му даваа последен отпор на многубројниот противник. Во ова историско востание само нашето село Ваташа даде 55 жртви. Нема потреба да ги набројуваме сите оние жртви што паднаа низ целиот Тиквеш, тие беа повеќе од 1000...

Откако српската регуларна војска и турските платеници не поразија и ги зазедоа Кавадарци и с.Ваташа, ние моравме да се повлечеме, поделени во мали групи кон планината Кожув. Населението исто ги оставаше своите куќи и без храна, само со една гола душа бегаше, не знаејќи каде оди. Селаните слушнале за нашиот пораз и уплашени од сето тоа, ги напуштиле селата и куќите и се криеле низ котлините и шумите, очекувајќи дека ќе бидат нападнати од српската војска или турските платеници. Затоа кога ние и бегалците од градот и с.Ваташа влеговме во првите села, ги најдовме речиси целосно запустени и без луѓе. Бегалците од градот се најдоа тогаш во една страшна положба, бидејќи надежта дека ќе најдат храна и засолниште негде во селата одеднаш се урна. Положбата стана уште потешка: немаше јадење, немаше засолниште, деца со нивните мајки, кои не успеале да земат ништо од дома, зашто немале време.

Јас заедно со едно одделение поминав низ селата Страгово, Бошава, Чемерско и Конопиште без да сретнеме ниту еден жив човек. Кога стигнавме во Конопиште, селото беше полно со бегалци (најмногу жени и деца) од Кавадарци и од други места. Уплашени, со отворени усти и насолзени очи, сите го очекуваа нашето доаѓање, доаѓањето на востаниците. Тоа ги охрабруваше дека, ако бидат нападнати од српска војска или башибозук, ќе има кој да ги заштити...Нашиот војвода Дончо Лазаров, заедно со една поголема група востаници, одеше во друг правец - кон селата Гарниково, Бојанчишта и Куманичево. Четите на Чакаларов, Ѓаконот, Каранфилов, Чаулев и Ѓурлуков се упатија кон Кожув. Тие го напуштија Кавадарци вечерта, а ние по нив, следниот ден наутро.

Мајки кои не знаеја каде се нивните деца, бидејќи тие се изгубиле уште од дома, со разбушавени коси, боси и насолзени, талкаа од село во село, распрашуваа и ги бараа децата. На четвртиот ден од нашето отстапување, четите со востаниците успеаја да се соберат на советување во с.Чемерско за да бараат излез од тешката положба. Беше решено да бидат испратени двајца курири во различни правци, да стигнат до р.Вардар и да се тргне кон Бугарија. На вториот ден куририте се вратија и донесоа известување дека е невозможно да се помине реката, бидејќи двата брега внимателно се чуваат од Срби и Грци...

Истовремено се слушна глас дека српската власт испратила луѓе да го убедуваат населението да се врати во своите куќи. Народот беше измачен, изгладнет и гол...Каква судбина! Една група мажи, кои први се решија да се вратат во нивните куќи, беа пречекани од Турци - српски платеници, на чело со бугароубиецот Јаја-ага, во с.Моклишта. Овде беа фатени 18 луѓе и сите до еден беа заклани како јагниња. Други 19 луѓе, исто востаници, кои тргнале кон Вардар, биле фатени од грчки војници и предадени на Турците-српски наемници и сите беа убиени кај с.Курешница...

Србите доведоа еден нивни војвода Коста Павловиќ со неколку четници, кои ги извршувале егзекуциите на оние Бугари што биле фатени од српските власти, како во Кавадарци, така и надвор од градот, во селата...Мажите кои се враќаа, беа фаќани од српската власт и фрлани в затвор, додека поугледните ги убиваа. Илија Темков, богат и добар домаќин од с.Марена, Глигор Дујков, Петар Сејменов и др. од Ваташа беа фатени и убиени во Неготино, во местото наречено “Грнчарски дупки”...Четата на омразениот бугароубиец Коста Павловиќ продолжуваше разбеснето да врши убиства и грабежи...

Србите секогаш го нарекуваа Тиквеш “Мала Бугарска”, Кавадарци - “Мала Софија”. Во иднина историјата ќе треба да го процени Тиквешкото востание и да му го одреди заслуженото место. Мора да се каже, дека ова востание беше најјасниот доказ што Тиквеш го даде за својот нескршлив национален дух и стремеж кон политичка слобода, доказ даден на поробувачите - Срби.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=1091
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #74 на: Декември 25, 2016, 06:01:39 »

ТИКВЕШКИТЕ РЕВОЛУЦИОНЕРИ - Благој Видов од Кавадарци, Македонија

ДОНЧО ЛАЗАРОВ - САЈТАРИЈАТА (1878, Ваташа - 1950, Петрич)
- со право е почитуван како истакнат тиквешки револуционер. Син на патриотско бугарско семејство, Дончо од мал е задоен со револуционерни идеи. Татко му е еден од првите помагачи на старите ајдути. Уште како младо момче Дончо е примен во редовите на Организацијата. Апсен и суден неколку пати, тој е принуден да премине во илегалност. Во 1905 г. Дончо Лазаров е веќе војвода на месна чета и во времето кога Добри Даскалов е опкружен од турски аскер кај с.Ресава, тој ја собира месната милиција и со својата чета оди на помош на Д.Даскалов. Појавувајќи се од грб на турскиот аскер, заедно со четата на Пано Измирлиев, Дончо и олеснува на четата на Добри Даскалов без загуби да се извлече од опсадата. По доаѓањето на Србите во 1913 г. Дончо ги обиколува тиквешките села, повикувајќи го бугарското население на борба против новите поробувачи. На селаните тој им зборува: “Еве, ги гледате ли новите властодршци? Прва работа им беше да ги затворат бугарската општина и бугарските училишта...“ Како резултат на таа агитација на Дончо и на неговите другари, бугарското население во Тиквешијата се крена на востание против србите и го прогласи Тиквеш за слободна бугарска земја. Во текот на 7 дена бугарското знаме се вееше над Кавадарци...

ДИМИТАР ПИНЏУРОВ (1886 Ваташа - 1915, Криволак)
Уште како момче се напојува со револуционерни идеи. Од родителите ја наследува љубовта кон слободата и целиот свој живот му го посветува на народот. Димо завршува 4 клас на бугарската гимназија во Солун и станува учител во с.Рожден, Тиквешко. Турската власт многу брзо разбира дека Димо се занимава со револуционерна дејност и младиот учител мора да помине во илегалност. Во прво време стапува во четата на Добри Даскалов, а подоцна во четата на Сава Михајлов, кој го зема за свој секретар. По Хуриетот Димо се населува во Гевгелија и е во раководството на Федеративната партија. Тука тој се бори против гркоманската пропаганда и успева да го разбие нивното гнездо. По измамата на младотурците, излегува во планината и се вклучува во четата на Христо Чернопеев. Пред објавувањето на војната во 1912 г. Пинџуров стапува како доброволец во бугарската армија и како постар подофицер командува вод кај Булаир и Чаталџа. Откако дозна дека Србите во Тиквешијата се утврдуваат и дека Тиквешани подготвуваат востание, со дозвола на командата се враќа илегално во Кавадарци и влегува во четата на Дончо Лазаров. Востанието избувнува и по седум дена е задушено. Диме го продолжува својот бурен живот на доследен револуционер. Се вклучува во четата на Мишо Шкартов, успева да го пробие српскиот кордон и да се најде во Струмица. Стасува во четата на Христо Чернопеев...Во 1915 г., во борбите на бугарската војска, Диме Пинџуров и Христо Чернопеев се во редовите на Првиот македонски полк. Во битката на Криволак Диме и Чернопеев паѓаат убиени...

БАБА НАЦА ПИНЏУРОВА
Еден од светлите ликови од плејадата револуционери од Тиквеш, несомнено, е баба Наца. Таа е сопруга на Арсо Димитров, наречен Пинџурот. Тој често се среќавал со комитите, кој го користеле за свој курир. Неговата дејност не останала скриена од власта и често бил затворан и инквизиран. По последната инквизиција, што била крајно жестока, Арсо се разболел и наскоро потоа починал. Баба Наца (така ја нарекувале, макар што била на 40 години) останува сама, со две речиси малолетни деца. Со силна волја таа решава да ја продолжи дејноста на својот маж, станувајќи јатак и курир на комитите. По основањето на ВМРО таа е примена за член на Организацијата. Кога Даме Груев доаѓа во Ваташа, го пречекува баба Наца. Таа е прва жена во Тиквешијата со која Даме Груев разговара за организациски прашања...Баба Наца учествува во сите акции на Организацијата, цврста и непоколеблива во својата вера во победата. Во Тиквешијата ја нарекуваа жива историја на Револуционерната организација, ја нарекуваа Светицата на Тиквеш. Нејзиниот син наскоро стана илегалец и го фати тешкиот крст на борбата. Баба Наца често беше затворана и мачена до смрт за да каже каде е нејзиниот син Диме. А таа секогаш имаше еден одговор:”И прилега ли на мајка да каже каде и е синот?“ Во 1905 г. беше затворена заедно со ќерка и Таса, која била бремена. По мачењата, ќерката почина во затворот...Бугарското население во Тиквешијата во 1913 г. се крена на востание и баба Наца беше во првите редови. Меѓу оние што српската власт ги малтретираше по задушувањето на востанието беше и баба Наца. И повторно пеколни маки. Таа беше горена со усвитено железо...Загубата на синот баба Наца храбро ја поднесе...За време на трите години слободен живот од 1915 до 1918 г. бугарското население во цела Тиквешија ликуваше. Секој се трудеше да им биде од помош на бугарската администрација и бугарската војска. Беа потребни грижи за ранетите војници. Воената болница во Кавадарци немаше доволно персонал и баба Наца организира доброволки што ќе му бидат од помош на персоналот. За таа нејзина дејност беше наградена од бугарската команда...

ДАСКАЛ КАМЧЕ (1790 - 1848)
За расцветот на просветното дело на Тиквешијата најубаво зборува фактот дека тука е создадена првата бугарска печатница од родољубот Даскал Камче. Во текот на 1817 г. станува учител во с.Ваташа. Неколку години тој води поклоници на Света Гора. На тие чести патувања тој се запознава со архимандритот Теодосиј, родум од Дојран. Во двајцата се зародува идејата за отворање бугарска печатница. Наскоро идејата се реализира, со средства дадени од Теодосиј Синаитски, Јовко Марков, како и од други заможни ваташки селани. Печатницата била инсталирана во една од собите каде што живеел Даскал Камче во Ваташа. Таа работела тајно и опстоила една година во периодот од 1836 до 1837 г...И покрај тоа што печатницата била грижливо криена, по пријава од страна на грчкиот владика, власта разбрала за нејзиното постоење и наскоро ја затворила. Тогаш архимандритот Теодосиј и Даскал Камче решиле да ја пренесат во Солун, па така се положени основите на солунската печатница.

ТОДОР КАМЧЕВ (1880, Неготино - 1961, Софија)
Еден од истакнатите војводи, кој го имаше водството во Неготинскиот реон, кон кој беа вклучени 25 села...Во 1903 г. ја преведува преку Вардар огромната чета на Борис Сарафов, наменета за Битолскиот револуционерен округ. По 1908 г. Камчев е еден од основачите на Федеративната партија во Неготино. Тодор беше и еден од раководителите на разузнавачката служба и одржуваше постојана врска со бугарската команда во Штип и Радовиш...

ЈОВАНЧО ПОПАНТОВ (1882, Ваташа - 1906, Ваташа)
- родум од Ваташа. Прогимназија учи во Прилеп, каде што брат му е учител. Неговиот брат одржувал тесни врски со македонските револуционери и особено со Даме Груев, кој често бил гостин кај него. Тука Јованчо прв пат го гледа големиот револуционер и не е чудно што потпаѓа под негово влијание. Подоцна се запишува во Педагошкото училиште во Скопје, а по неговото завршување, учителствува во Кавадарци. Како учител влегува во раководството на Организацијата, а во 1904 г. поминува во илегалност и станува четник кај Добри Даскалов...

МИЛАН ПОПМИХАЈЛОВ (1881 - 1903)
По завршување на основното образование во Кавадарци, се запишува на семинаријата во Цариград. Во Цариград се запознава со Славе Мерџанов и Михаил Герџиков. Формира револуционерен кружок во семинаријата. Се среќавал со Гоце Делчев, кој бил восхитен од младиот семинарист и од неговото познавање на социјалните и револуционерните движења. Кога ја завршува семинаријата, Милан Попмихајлов станува учител во Кавадарци и раководител на градската организација. По наредба на Гоце Делчев, Милан Попмихајлов заминува во Цариград со порака да ја стегне Организацијата во градот. За време на престојот во Цариград, Милан често патува во Кавадарци, при што успева да пренесе и оружје...

ПАНО МАНГАРОВ (1868 - 1906)
- беше еден од тие што со своите дела оставија светол спомен меѓу Тиквешани. По формирањето на ВМРО Пано Мангаров и неговите најблиски другари Ташо Врангалов и Пано Јосеф (ги нарекуваа “тројката“, бидејќи беа неразделни) се основачи на Револуционерната организација во Кавадарци. По решение на Градскиот комитет Пано отвора кафеана, во која организациските луѓе одржуваат најтесна врска, а исто така и шират нелегална литература. По Илинденското востание тиквешките Турци-Помаци формираат своја организација, која има цел да ги ликвидира сите повидни Бугари во Кавадарци, членови на Организацијата. Една од планираните жртви е Пано Мангаров. На 6 февруари 1906 г. членовите на турската организација му поставуваат заседа и тој е убиен. Пано Мангаров беше познат пејач и музичар. Со својот убав глас тој ја распространуваше народната песна низ цела Тиквешија. Пеел и црковни песни како црковен пеач. Црковните песни ги исполнувал со таква вештина, што селаните-богомолци го слушале со разнежнетост. По песните го слушале и неговиот волшебен говор. Тој е заслужен за широката распространетост на песните на Ботев и Чинтулов низ Тиквешијата.

ПАНО ИЗМИРЛИЕВ (1872, Неготино - 1928, Неготино)
Најстар револуционер во Тиквешијата неоспорно е Пано Измирлиев од Неготино. Пред да се формира ВМРО тој талка со група арамии, чијшто идеал било да му служат на угнетеното население, да бидат негов заштитник. Откако Даме и Гоце ја формираат ВМРО, нивна прва задача беше да ги вклучат во организираната борба старите арамии, поставувајќи ги на раководни места. Така за раководител на Неготинскиот револуционерен реон е поставен Пано Измирлиев, кој меѓу другото, им бил љубимец на Гоце и Даме. Откако Организацијата ја дава својата наредба Бугарите своите дела да не ги водат во турските судови, Пано Измирлиев станува семоќен и објективен судија во неготинскиот реон. Бидејќи Неготино е расположено на централно место за преминувањето на сите чети од западна Македонија преку Тиквешијата, тој требало да биде известен за да им дозволи да поминат или да ги предупреди ако им се заканува опасност. Кога некоја чета ќе се нашла во судир со турскиот аскер, Пано веднаш притрчувал на помош. Така, за време на историската битка во с.Ресава, Пано со својата чета веднаш заминал на помош на Добри Даскалов, удирајќи од грб на турците. Во 1913 г., кога бугарското население во Тиквешијата се крева против српската власт (познатото Тиквешко востание), Пано е главниот раководител, кај него пристигнува и Христо Чернопеев со својата чета. По задушување на востанието, Пано Измирлиев со своите луѓе ја поминува границата и се населува во Ќустендил...Кога бугарската армија во 1915 г. молскавично беше стигнала до Вардар и водеше борби со Србите и Французите, Пано Измирлиев и другите раководители на Организацијата ги кренаа на нозе сите месни чети на помош на бугарската армија..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=1070

http://strumski.com/biblioteka/?id=251

http://strumski.com/biblioteka/?id=795

http://strumski.com/biblioteka/?id=176
Сочувана