Бугарски Културен Клуб

Култура и уметност => Литература, книги, изданија => Тема започната од: Competent на Март 12, 2011, 04:03:06

Наслов: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: Competent на Март 12, 2011, 04:03:06
(http://www.sbbooks.eu/userfiles/productlargeimages/product_251.jpg)


(http://sbbooks.eu/userfiles/productimages/product_61.jpg)


(http://sbbooks.eu/userfiles/productimages/product_60.jpg)
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Мај 22, 2011, 11:14:34
Борис Дрангов- "Помни войната" (Памти ја војната)

http://www.boinaslava.net/dibo/Pomni_voinata.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Февруари 21, 2016, 02:43:49
Това, което видях от Балканската война - Симеон Радев

http://www.slovo.bg/old/radev/sr2_index.htm

"За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война и още с обявяването й се появи идеята да се създаде едно Македоно-Одринско опълчение от доброволци, в което да влязат неслужившите членове на емиграцията. Аз чаках то да се образува , за да се запиша в него. Началникът на Генералния щаб, генерал Фичев, с когото бях познат от дълги години, ме повика обаче и ми каза, че ще ме вземе в Главната квартира. "Имаме нужда – обясни ми той – от един човек, който да превежда на добър френски език бюлетините за военните действия. При това ти ще четеш чуждите вестници и ще ме държиш в течение на международното положение." Определено бе, както той ми обади, Главната квартира да бъде на първо време в Стара Загора. Дните, преди да тръгна за там, се изминаха за мен в причастие с ентусиазма, обладал всички. Войнственото настроение не беше зрелищно, но имаше нещо в него, което поразяваше надошлите в София чужди кореспонденти. Те бяха учудени да видят в посрещането на идеята за една война толкова много радост. Пратеникът на един френски вестник каза: "Този народ чака да се бие, както се чака голям празник."

Между кореспондентите се намираше и един пратеник на меродавния парижки вестник "Льо Тан". Аз трябваше да се занимавам с него, тъй като от няколко години бях кореспондент в София на същия вестник...Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и представляваше големия френски ежедневник "Льо Журнал". Нодо бе име, популярно в кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както теглото на българското население, тъй и революционното движение...В предстоящата ни война с Турция той виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския народ, родени във времето, когато ходи в Македония – и вярата му, че българската войска ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване...

На 5 октомври се извърши тържествен молебен. Фердинанд прочете прокламация за обявяване на войната и Методи Кусевич, старозагорски митрополит, държа реч. Аз си спомням тези минути като преживени в унес. Когато излизахме от черквата, сърцата на всички бяха дълбоко развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръх всичко, възторжена вяра в победата. Последователните борби на Възраждането, почвани все със смелост и увенчавани винаги със сполука – последният пример бе Съединението, – дадоха на българския народ голямо самочувствие, бих казал, една религия на национален оптимизъм. Шейново и Шипка, Сливница показаха, от друга страна, че българинът бе запазил ненакърнена храбростта, с която се бяха прославили неговите прадеди в най-старото минало...

Моето желание беше да постъпя в Македоно-Одринското опълчение. Бях нетърпелив да чуя, че то вече се е образувало, и да се причисля към него. Най-после един ден, датата не помня точно, мина през Мустафа-Паша Първа Дебърска дружина. Аз заминах с нея. Дружинният командир беше един възрастен човек, финансов чиновник, несъмнено добър патриот, но от военните работи знаеше само това, което бе научил за няколкото месеца като доброволец в Сръбско-българската война...
В Лозенград оше същия ден отидох в Главната квартира. Видях най-напред генерал Савов и после генерал Фичев. Попитах и двамата дали ще атакуваме Чаталджа. Савов ми каза: "Тая работа умът ми още не я хваща." Фичев: "Тая работа не е за нашите уста лъжица." На другия ден дружината бе въоръжена с пушки, останали от убити в боевете войници. По моя молба лично Фичев дойде да я подведе под клетва. Той обясни на доброволците, че отсега те са вече войници и че за една войска дисциплината е едно от главните условия за победата. Те и без това, като се видяха в град, пълен с военни, сами се усмириха. Лозенград напуснаха със същия командир. Аз реших да не заминавам с тях. Току-що бе пристигнала Трета Солунска дружина от Македоно-Одринското опълчение. Неин командир беше запасният ротмистър Димитър Атанасов. Смел ездач, познат от скачките, несравним компаньон за шеги и веселба, той бе една популярна фигура в кавалерията. Другарите му го наричаха Харамията, тъй като и при трите македонски въстания 1895 г., 1902 г. и в 1903 г., той е напускал частта си, за да води чета. Ние бяхме отдавна приятели. В 1908 г., малко след Младотурската революция, той ме придружи, когато тръгнах от Солун за една журналистическа анкета в село Скрижево, Драмско...

Сутринта тръгнахме за Хайребол. Над тракийската поляна грееше весело слънце. Една късна есен разкриваше всичката си прелест. В Хайребол се намираше щабът на тъй наречения Хайреболски отряд, чийто началник беше полковник Петър Салабашев. В състава на отряда идваше да влезе и Първа бригада от Македоно-Одринското опълчение. В Хайребол получихме заповед да тръгнем за Малгара...Като продължихме пътя си, посрещна ни поручик Кашев от Седми кавалерийски полк. Той ни каза, че пред Малгара се води бой и че турците обхождат левия ни фланг. Атанасов отговори: "Кажете, че пристигам и ще обходя техния десен фланг." Ние ускорихме още повече хода и подир малко чувахме вече стрелбата. Стигнахме до Каливя, гръцко село, разположено в подножието на една височина, над която се издига Малгара. Атанасов заповяда: "Развейте знамето и с песни!"...Атанасов разгърна дружината във верига и даде заповед за настъпление. Настъпвахме по хълма нагоре през едни лозя. Аз вървях с Атанасов. Бях увлечен дотолкова, че не усещах как наоколо падат куршуми. Когато залегнахме, Атанасов ме попита как се чувствувам като човек, който за пръв път влиза в бой...

Връщането ми в Малгара е един от най-хубавите ми спомени от войната. Като малък аз много бях яздил. Сега, след дълги години живот, откъснат от природата, пак на кон, пред мен с обширното, от слънце огряно, тракийско поле, бях в упоение. Щастлив бях и за това, че успешно изпълних мисията си. Кога тръгнахме от Малгара за Кешан? Това не помня точно. По пътя беше селото Булгаркьой, български оазис в една покрайнина от турци и гърци. Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция. От там е родом известният писател Дамян Калфов, тогава студент в Софийския университет и доброволец в нашата дружина. Като влязохме в селото, събра се народ около нас. От кръчма по пътя изскочи като сърна една хубава мома и почерпи с вино Атанасов за добре дошъл. "Най-хубавата мома в селото" – каза ми Дамян Калфов. Уви, при бягството на жителите на селото по-късно (когато нашата войска се оттегли от Източна Тракия) тя станала трагична жертва. В Булгаркьой имаше трикласно училище, читалище. Приятно бях изненадан, че там се получавал и моят вестник. В Кешан останахме няколко дни. Аз попаднах в къщата на едно от най-богатите семейства в града. Хазайката беше благородна жена, която гледаше на нас, българите, като на участници в кръстоносен поход. Няма да забравя едни трогателни думи, които чух от нея. Беше привечер, ръмеше. Когато минавах пред едно кафене, виждам на вратата офицер, който ми извика: "Войник, ела ми дръж малко коня!" Държах го и се върнах в квартирата намокрен. Взех да се събувам пред прага, но хазайката се завтече и ми каза: "Искам да стъпите на килима ми с вашите кални ботуши. Мас глитосате й (Вие ни спасихте)."

От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-шабът на Македоно-Одринското опълчение...В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов, директор на Картографическия институт. За него се говореше, че никога не бил командувал рота. Това се виждаше от начина, по който той командуваше бригадата си. Командир на Трета бригада беше Протогеров. Юнкер, когато Военното училище взе участие в свалянето на княз Александър, той беше запазил влечение към политиката, което бе проявил и в македонското движение. Той бе постоянно в сношение със София и получаваше оттам известия. Неговата бригада наричахме "политическата бригада". В своя щаб той бе взел някои хора от интелигенцията редактора на "Камбана" Кръстю Станчев, Р. В. Радев и др. В щаба на,Първа бригада не се приказваше за политика. Подполковник Николов беше на мнение, че военните трябва да се занимават само със своята военна работа. През януари обаче почнаха да идват безпокоителни известия: претенциите на Румъния за териториално обезщетение в Добруджа, все по-настойчиви; преговорите за мир чрез посланическата конференция в Лондон, все в застой; отношенията с нашите съюзници, все по-хладни. Подполковник Николов ме извика и ми каза: "Намирам за нужно да заминете за София, да се осведомите за политическото положение. Като се върнете, да ми докладвате."

Боят се водеше на широк фронт. Турците настъпваха откъм Шаркьой. Дружините на Македоно-Одринското опълчение и частите на българската войска, действуващи заедно с тях, заемаха височините. Боя няма да описвам, пък и не разбрах много нещо от него. Турската. стрелба беше вяла, но тежките оръдия на флотата, триста и пет милиметрови, правеха силно впечатление, докато стана ясно, че резултатът е повече шум, отколкото пакност. Трета Солунска дружина настъпила сутринта в четири и половина часа. Тя продължаваше боя, когато пристигнах при нея. Турците отстъпиха бавно към Шаркьой. В този бой Атанасов не ме праща, както други път, до ротните командири. Той сам отиваше при тях и ги насочваше според нуждите на момента...

Отбиването на десанта - така се нарече боят при Шаркьой на 28 януари – дойде след пленяването на Явер паша, като добавък към славата на Македоно-Одринското опълчение. Но това бе една лесно изпълнена задача, тъй като ние тикахме турците да си отидат, каквото бе и тяхното желание. Не бива обаче да не се изтъкне, че дружините показаха и стойкост, и порив, нито да не се спомене за смелостта на две скорострелни батареи, които излезнала на открита позиция, имайки срещу себе си тежката артилерия на турската флота. Големият бой на Македоно-Одринското опълчение бе на 26 януари, бой кървав, както свидетелствуват загубите. Когато турците стоварваха своите войски при Шаркьой, в града имаше две дружини от опълчението – Скопска и Битолска. Битолска дружина даде 44 убити, 34 ранени; Скопска – 51 убити, 31 ранени. При тази съпротива турците не можаха да заемат хребетите над Шаркьой, техния обект в този ден. На 29 януари бригадният командир ме изпрати в Шаркьой, за да съставя заедно с д-р Владов протокол за издевателствата на турците след влизането им в града. Отидохме да видим убитите опълченци - саможертва на хора, дочакали смъртта с пушки в ръцете, тъй да се каже, едва от вчера. Те бяха прострени един до друг. Изглеждаха като преминали тихо във вечния си сън. Картината беше тъй покъртителна, че никой не можеше да си задържи сълзите...

Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот, който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник. Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва: "Това са децата на България и тя нам ги е поверила." Той полагаше големи грижи дружината да бъде добре хранена. Еднъж, при студа, който настъпи за кратко време, хлябът закъсня. Домакинът на стола дойде да обади, че за офицерите имало. Атанасов взе ротните командири, излезе на пътя при входа на селото и заяви: "Ще стоим тук, докато пристигне хлябът за всички." Атанасов бдеше и върху морала на дружината. Той искаше тя да бъде безупречна във всяко отношение...

Ляпов-Гурин смяташе, че войната, която водехме против Турция, трябва да има за цел не само освобождението от нейното иго, но и пълното й изтласкване из Европа, като се унищожи даже и всеки веществен спомен от нея. Щом влязъл с четата си в Мехомия, той накарал да запалят конака. Данаил Крапчев, също член на четата, се завтекъл разгневен. "Какво си направил?" Ляпов, седнал на един стол, с цигара в ръка, му посочил пламъците, които вече се издигали. "Каквото виждаш. Гледам как гори Турция." Данаил Крапчев, все по-възбуден, протестирал, че тук вече не е Турция, а България, че това пламнало здание, до вчера конак, днес може да бъде наше околийско управление и пр. След като изчерпал всички аргументи, накрая той заявил с треперещ от възмущение глас: "Това е забранено от Хагската конференция." Ляпов отговорил: "А Хагската конференция позволява ли да има башибозуци?"

В опълчението идваха хора отвън, от други части, или от София; но посешенията бяха главно за щаба на Протогеров. Минал Андрей Ляпчев, но аз не го видях. Научих се впоследствие, че станал началник на склада на опълчението в Кавак. Един ден пристигна д-р Христо Татарчев. Бившият председател на Централния македонски комитет в Солун, заточеникът в Родос, задграничният представител в София на Вътрешната революционна организация беше вече изместен от Тодор Александров и бе минал малко в забрава. Мобилизиран като военен лекар, той служеше в Седма Рилска дивизия, находяща се тогава близо до нас, на Булаир. С д-р Татарчев, мой съгражданин и добър познат, говорихме по политическото положение. Единственият разговор върху политиката, който въобше съм имал на брега на Мраморно море. Д-р Татарчев беше силно загрижен от това, което се чуваше за поведението на Сърбия и Гърция и за намеренията, които вече прозираха у тях. Той поддържаше, че трябва да се изтъкне наново лозунгът за автономна Македония като единствено спасение. Тази идея беше очевидно наивна. Нито Гърция, нито Сърбия. можеха да се откажат от тези части на Македония, които бяха в ръцете им, за една автономна Македония, или – по-правилно казано – за независима Македония, за която много добре знаеха, че по силата на мнозинството в нея ще бъде втора българска държава...

В Струмица отпразнувахме Св. св. Кирил и Методий. Преди да се премести през 1906 г. в София, брат ми Владимир беше тук училищен инспектор. От него знаех за пламенния български дух, смелостта, енергията на струмишкия митрополит Гервасий. Отидох да му изразя почитанията си. Като него ние имахме и други владици в Македония, смели борци за българщината. Историята трябва да им отдаде заслужената дан и да ги посочи на българската църква за пример. В Радовиш се видях с Коце Ципушев, стар мой другар от Женева, с когото от дълго време бяхме разделени. Припомнихме си миналото, за хубавите и пълни с мечти дни край брега на Женевското езеро, когато в 1902 г, там бяха Борис Сарафов и Чекаларов, повикан от него. Тогава дойде и Орце. Говорихме и за сръбските издевателства срещу българщината в Македония. Коце бил гимназиален учител в Скопие, но малко след пристигането там на сръбската войска е трябвало да бяга, защото се научил от сигурно място, че сърбите решили да го убият поради една наздравица, която той държал за българските победи в присъствието на сръбски военни. Знайно е, че за такава една наздравица, при същата обстановка, бе убит в Прилеп Лутвиев, народен учител...

В Щип се намираше тогава Тодор Александров. От старите ръководители на Вътрешната организация бяха още живи д-р Христо Татарчев, за когото вече говорих, Гьорче Петров и Христо Матов; но д-р Татарчев беше се сам оттеглил, Гьорче Петров беше в залез, а у Матов бе останала само мъдростта. Фактическият ръководител бе сега Тодор Александров. След обявяването на Младотурската революция, когато четите слязоха от горите, Вътрешната организация можеше да се смята като минала в историята, Тодор Адександров я възкреси. Сам той бе с чета в Енидже-Вардарско при обявяването на войната и влезе в Кукуш преди българската войска. Необикновената енергия на този човек се придружаваше от голяма амбиция и способност за водителство. Неговата фигура на конспиратор все повече излизаше на показ и влиянието му се налагаше...
Образували се чети, които да заминат за Западна Македония, и ако избухне войната, да повдигнат въстание в тила на сръбската армия и на гръцката. Тези чети може да са били повече, но аз знаех само за две. Чекаларов трябваше да замине с едната за Костурско и Петър Чаулев с друга за Битолско. Чаулев поиска да ме види и като ме посвети в тайната на своята мисия, ми каза: "Щом обявим въстанието, ние ще образуваме временно правителство. То ще прогласи съединението на Македония с България. Нужен ни е един човек, познат в чужбина и опитен във външната политика, който да влезе в сношение с консулите и да ни представлява пред Европа. Затова вие трябва да дойдете е нас." Предложи ми, един вид, да стана министър на външните работи на въстанала Македония. Настоя, че това било мой дълг, и накрай изказа увереността си, че аз няма да откажа...
Тъкмо бях събул единия си ботуш, и ето че нахлува при мен Матей Геров. "Знаеш ли новината? Утре нападаме сърбите." Аз взех пак да си обувам ботуша. Влезна Владимир. "Ти още ли не си легнал?" –"Няма да лягам – казах аз. – Връщам се в дружината."Отидох в щаба на опълчението да се посъветвам с Дървингов. Той ми каза: "Щом искаш, върни се." Дървингов потвърди, че на другия ден ще нападнем сърбите, но забеляза, че това трябва да се държи в тайна. Можех да го питам каква е тази тайна, когато Матей Геров я вече разнасяше по града и как тя е могла да стигне до него. Но той не ми даде време. Разтвори пред мен картата на Генералния шаб и почна да ми показва с пръст по нея какви движения трябва да извърши нашата бригада, като ми поръча да предам тактическите му внушения на подполковник Николов...

Беше вече към часа три подиробед, когато тръгнах за дружината след безполезни настоявания от страна на брат ми Владимир да си продължа пътя за София, където, казваше ми той, все ме чака по-важна работа от тази, която може да свърша на фронта. Нощта беше вече отдавна паднала, когато стигнах в Пониква. Там научих, че дружината ми се е преместила на Емирина. Началникът на нестроевата рота изпращаше някои от своите хора да й занесат хляб. Тръгнах с тях. Препоръча ни се, когато минем покрай сърбите, да вървим безшумно, за да не се усъмнят те и да угадят какво става. Вървяхме в тъмнината безгласно като сенки и това минаване крадешком покрай сръбските постове ме накара да почувствувам, че вършим нещо недобро. Но ненавистта, която Сърбия бе събудила у нас със своята нелоялност, заля това чувство. Когато пристигнах в дружината, часът беше четири и Атанасов даваше разпорежданията си за нападението. Той беше много недоволен от моето завръщане. След сражението при Люле-Бургас се чу, че там паднали някои ценни млади дейци на българската култура: един голям турковед, един даровит актьор и пр. Имаше негодувание против командуването на армията, че без никаква нужда и оправдание е изложила на смърт хора незаменими. Атанасов се боеше да не бъда убит и аз и върху него да падне отговорността за това. Във всички боеве, както вече казах, той ме държеше до себе си, но сега трябваше да нападаме през една гора, в която лесно можехме да се разделим един от друг. Той ми каза: "Ти ще стоиш тук; аз, след като насоча ротите, ще се завърна и ще тръгнем заедно." Но мина време, без той да се завърне. А стрелбата беше почнала. Забелязах наблизо войник, който държеше един кон. "Какво правиш тук?" – "Чакам един офицер от съдебната част, дошъл за някакво разследване." – "Откъде си ти?" – "От Костурско." – Можем ли ти и аз да стоим тук, когато горе се води бой за Македония?" – "И аз мисля, че не бива." Той върза коня за едно дърво и двамата тръгнахме през гората..."
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Април 09, 2016, 12:31:03
Победени без да бъдем бити - Генерал Стефан Тошев

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/St_Toshev_Pobedeni_bez_da_badem_biti.pdf

“На свещената памет на падналите десетки хиляди по Добруджанските и Тракийските полета, по сръбските балкани и Македонските висове, по Родопските склонове и Беломорските равнища доблестни български синове посвещавам настоящия си труд. Мир на праха им!

Идеята за обединение на българското племе е била горещо въжделена през всичкото време на националното ни съществуване. На нея се дължат редицата войни в старо време, онова осемвековно клане със съседите; на нея се дължат и извънмерните усилия за сдобиване с църковна независимост, както и целият хайдушки епос през продължителното ни робуване и кърваво потъпканите въстания за политическа независимост.

След Освободителната война (Руско-турската), когато Берлинският договор разпокъса България и остави под чуждо владение Македония, Добруджа, Моравско и Южна Тракия, земи, съставляващи духовно цяло от българското същество, мисълта за освобождението им от новото иго се въздигна в свещен култ, служенето на който се поде горещо от всеки българин. Добруджа, старинната българска люлка и нов тогава наш културен център; Македония, тая българска съратница през старото и новото възраждане, земята на св. св. Кирил и Методий, на св. Климент и братя Миладинови, тоя някогашен плацдарм на неуморния Самуил за обединението на българските славяни на запад и на юг, тия хубави земи, оставени отново в робство, станаха още по-скъпи, още по-въжделени за българските сърца.

България поради страха от славянската мощ на Балканите бе поделена на пет части, обаче това не бе властно да я разкъса духовно. Тя остана пак майка на един неделим народ, обзет от национално съзнание и горещо желаещ обединението си. Църквите и училищата, разсадниците на българската будна идея, пазителите на матерния език и на българското родолюбие, въпреки създаваните им силни пречки още повече се развиха, още по-пряко почнаха да работят за процъфтяването на българската мисъл, на онова идеално и до фанатизъм горещо чувство за свобода и напредък. Схванали опасността, новите владетели не закъсняха с вандалската си политика за претопяването на коравия българин. Със закони и редица мероприятия те почнаха да преследват българското население, да го заставят да се откаже от народността си, да забрави матерния си език и да приеме учители и свещеници чужденци...

С влизането в Световната война ние преследвахме националното си обединение, а пък германците воюваха, за да разширят всесветската си търговия и да наложат надмощието си върху цяла Европа, в Анадола, към Персийския залив и в Африка. На България, намираща се на прекия път за Ориента, германската политика не можеше да допусне значително уголемяване, което след войната можеше да стане сериозна пречка за нейните интереси. Действително бе ни обещано: голяма част от Сърбия, цяла Македония и поправка на границата към Турция, обаче докато още воювахме, германската политика не се стесни да отреже част от завладените от нас земи и да се държи благосклонно към турските претенции за отстъпването на Южна Тракия чак до р. Места. Тъй че Германия щеше да направи само нова, което не бе противно на девиза й: “Drang nach Osten”, следователно ние, трябваше да разберем, че мястото ни съвсем не бе в съдружие с тая велика и жизнеспособна нация, а необходимо бе в борбата й с цял свят да останем настрана или пък, щом решихме да отидем с нея, трябваше здраво да осигурим каузата си, а не да разчитаме на великодушието й като отплата за помощта, която й оказахме. Защото политиката въобще не признава сантименталности, а особено здравата германска политика, която всякога се стреми само към реални резултати!...

ПОЛИТИЧЕСКИ И ВОЕННИ ГРЕШКИ
У нас и досега мислят, че станалото по германска заповед спиране на армията ни у гръцката граница в края на 1915 г. е главна причина за произлязлата после катастрофа. “Солунският десант можеше да бъде унищожен, не ни пуснаха да минем гръцката граница” - така казват българите за пропуснатия случай да се свърши още тогава войната на Южния фронт. Тия съждения, даже от гледна точка на практичното: - “Започне ли се нещо, да се кара докрай”, са много основателни, а понеже спирането се отрази много зле върху действията, то те се явяват и съвсем необорими...Въпросът за подкрепата на Македонския фронт бил вече окончателно решен с пълен германски отказ. Българската армия само при 3 германски дружини и 51 батареи вече трябвало сама да посрещне очаквания неприятелски удар.
1. Германското главно командване със спирането ни у гръцката граница направи крупна грешка, а особено с наложената тригодишна пасивна отбрана на Македонския фронт, с което даде възможност на съглашенците да се засилят и да вземат на своя страна и гръцката армия, та най-после и да произведат успешния пробив до степен на една катастрофа на целия четворен съюз.
2. Постоянното изтегляне на германските части и отказите да се изпратят подкрепления не могат да бъдат оправдани от никакви политически и стратегически съображения...
3. Българското главно командване в старанието си да бъде лоялно е било много отстъпчиво. То не е посмяло да използва благоприятните моменти, за да накара германската главна квартира да държи повече сметка за българската кауза и за командните негови права. Българската скромност - да не се настои за премахването на германското командване и щабове, е била оценена от германската главна квартира като голяма слабост, поради което тя е отишла дотам, даже да разпорежда направо на Македонския фронт...
4. Германското главно командване не е било искрено при отказите си да прати подкрепления поради нужда от войски на Западния фронт. В тия откази освен менажирането към Гърция се скривала интимна мисъл: Македонския фронт да бъде само толкова силен, колкото да служи за охрана на пътя Берлин-Цариград, поради което то не поиска да издебне моментите през 1916 и 1917 г...
5. Германското главно командване се е отнасяло много пренебрежително към основателните български доводи за опасното положение на Македонския фронт...
6. Изпускането на сгодния момент когато германската главна квартира бе телеграфирала, че Германия не носи ангажимент за военна подкрепа на България да се отговори тутакси, че по аналогия и последната се счита свободна от задълженията на договора, т.е. да се даде на германците да разберат, че трябва да изпратят подкрепления или ще се тури точка на съюза...
7. Лукавството или тънката гръцка игра, за да се заблудят германското правителство и командване дотолкова, та даже когато гръцката армия се биеше вече на Македонския фронт, те все още продължаваха да заявяват: че гръцките войници не съчувстват на Съглашението и няма да се бият срещу Германия. Българите, познавайки гръцкото вероломство, силно се възмущаваха от разиграваната цял месец комедия - една съща одисеевска измама и перфидна гръцка подигравка...
8. Недържането на сметка за идейната страна на съюзническата акция на Балканите. Изглеждаше, че българите са потребни само като пушечно месо за реализиране на германската политика. Не бяха вземани под внимание българските въжделения и интереси, в името на които бе поведена войната; не бяха надлежно оценени крайните напрежения, направени от българския народ като лоялен участник в съюзническата дейност. Особено релефно това изпъкна при въпроса за Добруджа, тая родна българска земя - въпрос, жизнено засягащ българския идеал за народно обединение, и който въпреки това се разреши само с оглед на германските интереси. Макар че тая Добруджа да бе завладяна от III българска армия, която води боевете с 3 пехотни и една кавалерийска дивизия, а германците участваха с 3 дружини и само веднъж с 12 дружини (боя при Топрахисар), Средна Добруджа бе оставена под германска зависимост...

Планът за стратегическото разгъване на армиите срещу сърби и гърци, от Дунава до Егейско море, ако и противен на принципа за съсредоточаването на значителни сили срещу главното ядро на противника, намиращ се в Македония, все пак при едно решение за бързо и едновременно нахвърляне с всичките ни армии можеше да донесе благоприятни резултати. Обаче при реализирането на тоя план се намеси пак дипломатическа тенденция; само колкото да сплашим сърбите, за да бъдат по-отстъпчиви, и да накараме руското правителство да реши по-скоро спора в наша полза. Когато на 17-и IV армия се отзова срещу значителните сръбски сили на Овче поле и не можа да успее да завладее преправите на Вардар, съседната V армия, намираща се пред Кюстендил, бе оставена в пълно бездействие, както и по-северните от нея III и I армия, командващият V армия, слушайки от в. Лисец ужасната канонада в Македония, иска телеграфически тоя ден (17) разрешение от Щаба на действащата армия да навлезе в Македония, обаче това му бе отказано...

Тутраканската модерно въоръжена крепост ще съставлява на вечни времена висок израз на българския нападателен устрем, на чуден открит пристъп, при който само с десет стар образец тежки топове, при развети знамена и с непрекъснато търчане вътре в 3-4 часа повалихме фортовия пояс. Сарсанлар ще остане хубав атестат за мощен контраудар върху значително по-силен противник. Кочмар ще пребъде завсякога славна арена на вихровата атака на нашата конница върху цяла вражеска бригада. И така нататък се редят: Добрич, първите боеве при Дойран, Еникьой, по Мъгленско, в Завоя на Черна, по Червената стена и англо-гръцкото поражение по в. Дъб, които всички сочат на голямата българска жилавост, на продължителната издръжливост, цели 2 1/2 г. срещу силните неприятелски напори, под ужасен барабанен огън, а даже и при стрелба със задушливи газове. А Каймакчалан (Борисов връх)? тоя щръкнал въз Бог 2300 м. Мъгленски великан, тоя нов Шипченски Св Никола, свидетел на 15-дневна българска упоритост под постоянния плисък на бомбовия и минния огън? Нима с произлязлото по него самият той не представлява велик паметник на цяла епопея?...

А не бе само тоя Каймакчалан, а десетки други се броят през последните войни; десетки други стремителни Шейновски атаки се насчитат по полетата в Добруджа и Южна Тракия; освен Тутракан имаме още и Одрин; освен Булаир - тригодишна отбрана и постоянно излагане под артилерийски и минен огън по Македонския фронт. Известно е, че моралният елемент играе първостепенна роля във войната. Бойният жар и стръвният тласък за скопчване с врага съставляват непреодолима сила за вражеско поваляне. Гранати, бомби, мини и пушечният и картечен дъжд се борят с тая духовна сила, която, постилайки терена с жертви, все пак успява да надделее с остатъка от енергията си. Както в старо време, тъй и след освобождението, ний всякога печелехме, щом воювахме съобразно силата на вътрешната подбуда за нападение, която с векове се е изразявала в движения напред, в устрем за непременно поваляне на враговете. Така бе в първата война в 1885 г., когато дружините с форсиран марш от турската граница довтасаха при Сливница и ако за първи път в бой, още с пристигането си се втурнаха да нападат атакуващите сърби, принудиха ги да бягат и окончателно ги поразиха при Пирот. Така бе и през Балканската война в 1912-1913 г., когато с настъпателни боеве гонихме турците. И разбира се, че щяхме да бием враговете и през 1913 г., ако всичките ни армии тръгнеха за общо нападение, а не бяха вкарвани постепенно, една след друга, в бой. Така щеше да бъде и през Световната война, ако операцията на юг в 1915 г. не бе спряна у гръцката граница, с което бе изпуснат случаят да се подеме ураган, подобен на оня в Добруджа през 1916 г...”
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Април 09, 2016, 12:37:56
“Декларация на министър - председателя Стефан Стамболов относно състоянието и перспективите на руско - българските отношения
София, 30 октомври 1889 г.

Г-да Представители! Познато ви е, че откритото гонение срещу България от страна на нашите освободители се почна от съединението на Източна Румелия с България. Дотогава, ако и да имаше доста важни неспоразумения между нас и тях, обаче неспоразуменията ни не излизаха открито и наяве. Щом стана съединението, открита война се поведе и срещу Княза Александра и срещу България. Това нещо най-много смути народа и отчая руските у нас приятели. Създателите на Св. Стефанска България първи се произнесоха срещу съединението, когато творците на Берлинский договор го одобриха и подкрепиха. Докато народът чакаше одобрение и насърчавание от страна на Русия за станалото съединение, която всъщност трябваше да се радва, ако беше наша искрена приятелка, той биде злочест да чуе неодобрение на това народно дело и да види, както Княза си, така и земята си, намразени и преследвани. И това гонение беше истинската причина за изпъжданието на нашия бивш Княз и за злочестините, които ни сполетеха през времето на безкняжието...

Аз не искам тук да говоря, какво е казал г-н Калноки за Съединението и за Сръбско-Българската война, и какво е казал Руский Император по същите работи, защото помежду ни има хора, които са ходили и при единия и при другия, и знаят, какво им е говорено. Но тук не е това въпросът. Въпросът е, че днес Русия не ще да признае нито Княз, нито правителство, нито представителство. В това време, когато тя не благоволява даже да ни погледне, намери се един Император, именно Австрийский, който доблестно и открито заяви, че има един малък народ на Балканский Полуостров, който, види се, напредва, гледа си работите, старае се за своето материално и морално привдигание и заслужва вниманието и симпатиите на образованите хора. Но тия добри отзиви за народа ни може напълно да оцени и постигне дълбокото им значение само тоя, който отблизо и добре познава как стои Българский въпрос от външна страна гледан и какви са намеренията на нашите довчерашни приятели спрямо отечеството ни.

Що се отнася до тия български лъжепатриоти, за които Каулбарс ли ще управлява България или Долгорукий, е все едно, и които, ако додат Русите, ще ги срещнат със “здравствуйте”, а Турците - с “хош-гелдин”, многознаменителните думи на Австрийский Император може да не значат нищо. Но за истинските български патриоти, които са положили главите си да пазят народа, зарад тях работата не е така. Те разбират величието и значението на това историческо събитие, и в него черпят нови сили за защита на правото българско дело.

Г-да Представители! Когато преди три години се събра Великото Нар. Събрание в Търново, всички г-да представители бяха въодушевени с една мисъл - да направят една постъпка, да се помири Българският Народ с Русия и да се уравни въпросът. Представителите на това Велико Нар. Събрание, без да гледат на всичките агитации и проповеди, които нарочний Руский пратеник Генерал Каулбарс ходи лично да върши в градовете и селата, за да не станат изборите, - пак искрено желаяха да се помирят с Русия, и затова избраха за Българский Княз Валдемара Датский; обаче той се отказа да приеме тоя избор, защото Руското правителство чрез устата на Генерал Каулбарса, беше заявило, че изборите за Велико Нар. Събрание, като не станали според исканието на Каулбарса, не биле законни, и следователно, всичките негови решения тоже не са законни.

Вий знаете още, че преди да замине бивший Българский Княз Александър, имаше тържествено обещание от Руский представител в София, че Русия няма да се бърка във вътрешните работи на България и ще остави свободен Българский Народ в срок, определен от Конституцията, да си избере Княз, и че ще признае и поддържа народний избраник. Само когато чуха тия тържествени уверения, водителите на всичките партии на България и compris (включително) Цанкова се съгласиха да отпуснат Княза Александра да замине и да образуват правителство, което да се нагърби с управлението на България до избиранието на нов Княз. Но Княз Александър още не беше излязъл от Лом, още беше в нашата територия, когато Руский Дипломатический Агент се отказа от думите си и нарече измислици това, което Князът със съгласието му беше турил в Прокламацията си. Какво беше смайванието и разочарованието на видните български дейци след това изненадвание не може да се предаде с думи. Всякой видя и разбра, че обещанията се давали само докато Князът замине, а след това печално събитие авторите им не искаха за тях и да слушат...

Г-да Представители! Вий знаете, че Княз Александър си даде оставката, за да се подобрят отношенията между Русия и България. Обаче това не стана. След заминуванието му тия отношения още повече се охудшиха (влошиха). Кой е крив за това, не му е времето сега да се разправя. Ако сме ний, готови сме на всяко покаяние, само и само отношенията да се подобрят. Уважаемий оратор г-н Цачев, види се, иска да стовари вината отгоре ни и затова е станал даровой защитник на Русия и предлага да й изказваме благодарности и поздравления. В тая сграда има толкова представители, които са се възпитавали в Русия и са се били рамо до рамо с русите срещу турците за освобождението на България и никой от тях не излиза да защити уж потъпканите интереси на Русия, а това излязъл днес да прави един бивш турски мюлязим, който най-малко има право да говори за Русия и за направените й на България добрини. Ето кое е и чудното, и смешното. Не е вината у Българския Народ, г-н Цачев, загдето не са добри отношенията му с Русия, защото той направи всичко, което от него зависеше, за да бъде добре с тая велика сила - обаче нема щастието да сполучи. Това вий трябваше да знаете и да не говорите и обвинявате народа, когото представлявате...

Ний сме една малка и слаба държавица и в наш интерес е с всичките държави да бъдем в добри отношения, в това число и с Русия. И денят, когато дойде да се помирим с Русия, ще бъде за мене радостен ден! Не вярвам никой от вас и от целия народ да желае да бъде България в лоши отношения с друга някоя държава, а най-паче с Русия. Всеки Българин желае да се помирим с последната държава, обаче жертвите, които се искат за това помирение, са толкова големи и невъзможни, щото, ако някой път Българский Народ ги направи, то ще бъде равнозначюще да подпише той сам своята смъртна присъда. А това той никога няма да направи.”
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Јули 02, 2016, 10:37:09
ЕПОПЕЯТА НА ,,НОЖОТ”

Всичко е тихо на “Ножот”...
“През 1904 г. сръбската пропаганда след прекомерни усилия успя да изпрати в Македония първата си чета. Тя беше четата на войводата-ренегат Григор Соколов Лямев. Четата мина Вардара и се загнезди в Поречието, което благодарение на своите буйни гори и балкани приюти ренегата и четниците му и стана база на пропагандата. Последната, поради невежеството на селската маса, лесно посърби тоя край, обаче, нейният хищен поглед се бе спрял на Бабуна планина: Азот стана нейната прицелна точка. За да постигне своите цели, пропагандата почна да предлага на учителите, свещениците и на по-влиятелните селяни в тоя край месечни заплати, за да станат нейни агенти. Мнозина от по-будните организационни деятели се намериха пред алтернативата: или да приемат срещу злато да станат агенти на пропагандата, или да останат непокварени членове на ВМРО и умрат като македонски българи. Мнозина от тях с твърдост и достойнство запазиха своята чест и име и впоследствие паднаха от куршумите на пропагандата.

През годините 1905 и 1906 се изживяха люти и кървави борби между ВМРО и пропагандата, в които борби на бранното поле паднаха стотици четници, войводи и организационни работници. Пропагандата, след убийството из засада на войводите Стефан Димитров, Панчо Константинов и Гого Ацев, чрез масов терор, поддържан от турците, окончателно се настани и завзе всички села в Азот, с изключение на с. Бистрица, което още се държеше и даваше мощен отпор.

За да се ликвидира окончателно с пропагандата в тоя край, се чувствуваше нуждата от един енергичен организатор, с по-широк кръгозор и житейска опитност, който да отпочне борбата с нова тактика, нови форми и методи, на когото да се даде императивен мандат да заглуши местния сепаратизъм и насочи усилията си за окончателното унищожение на пропагандата. Това беше наложително, защото Велешкият район представляваше най-важния стратегически възел, през който преминаваха почти всички чети, транспорти и кореспонденции на ВМРО за Битолския вилает, а така също и почти единствен етап за евакуация на ранени и подгонени организационни деятели. Със загубата на Бабунията и завземането й от пропагандата, ВМРО рискуваше да изгуби базата си за действие и позициите си в Югозападна Македония, понеже се лишаваше от своя пряк канален път.

В борбата със сръбската пропаганда и турските войски Бабунията стана Голгота за стотици беззаветно предани борци, които се изкачваха по стръмния й път и намираха своя жизнен край...”

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/f/ff/Ilinden-Nojot.jpg

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_5.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Јули 15, 2016, 09:06:33
Параскев Цветков

“Параскев Цветков е роден на 20 май 1875 г. в гр. Плевен...Параскев свърши третокласното училище в родния си град, след което замина за София, където завърши гимназия. Расъл в следосвободителната епоха, когато идеалите на народа ни бяха големи, той учителствува 2 години в Плевенските села, за да даде дан от народническия дух на тогавашното време. През 1897 г. той замина за Европа да учи музика, към която имаше особена наклонност. В Прага бе една година и две години в Дрезден, където свърши консерватория с голям успех. Той постъпи учител в Плевенската гимназия и блескаво бъдеще се разкриваше пред него. И той би бил твърде щастлив в обикновения си живот, ако не бе предпочел едно по-трайно щастие, което ни смъртта, ни времената могат разруши - щастие, което се печели само сред хиляди лишения и горчевини. Наистина - Провидението искаше друго да направи от него. Бащата на Параскев - носител на много добродетели, на високо съзнание за дълг към народ и държава, можа със своя естествен дар да се издигне и да заеме мястото на виден обществен деец в Плевен. Видял и живял под робство, откърмен със силно родолюбиво чувство и стремежи да даде всичко за останалите под робство братя, баща му възпита и предаде на децата си дълга за беззаветна и безкористна служба на род и отечество, плод на което бе голямата революционна дейност и славна смърт на първия син - незабравимия Пъшо. Естествено е следователно за Пъшо да презре и бляскава кариера в живота, да забрави трепетливите примамки на бъдещето и след една защита на македонските българи, направена от него на един учителски събор, от трибуната на читалище “Съгласие” в Плевен, да напусне роден край, да се прости с домашни и приятели и да замине през есента на 1902 г. за Македония, за да работи и сложи кости като скромен труженик за тия, от съдбата на които се интересуваше още от ученическата скамейка и студентските си години.

В Битоля, дето бе назначен за учител по български и по музика, той прояви голяма деятелност и благодарение на бистрия си ум, на горещината, с която почваше всяка работа, на твърдата си воля, на приятната си външност и на убедителното си слово, той жънеше само успехи. Денем агитатор, нощем революционен ръководител, ту учител, ту четник; душа на ученическия революционен кръжок, който имаше за задача да подготвя за народа агитаторски революционни кадри, винаги усмихнат, с черните си искрещи очи, в които се откриваше широка възторжена душа - сам поет и музикант - такъв един човек не можеше да не бъде обичта на Битоля... 

И стана той районен войвода на най-опасния район - Битолското поле. И схлупените хижи на Кукуречани, Могила, Карамани и пр. почнаха да се оживяват от едно слово, което носеше и любов към унижените и оскърбените. Неговата чета бе една от отлично екипираните чети: неговите другари бяха все големи хора на делото, като Александър Кошка, после сам войвода, дядо Андрей, който носеше опитността на Марко Лерински и неговата пушка и чанта, Йован Кафеджията - героя на Буфско, Димитър Филдишев - младият гимназист от Охрид, ученик в Битолската гимназия и секретар на Цветков и др.

На 17 април 1903 г.  П. Цветков бе делегат в прочутия Смилевски конгрес, който реши възстанието в Битолския и другите виляети. И там той бе една от централните фигури - там той бе назначен за горски началник на Битолския полски район и избран за секретар на конгреса. Но пламенната душа, която чакаше възстанието със всичките възторзи на музикалното си чувство...не го дочака. Една нощ, когато той преваляше с четата си от Облаковите височини шосето Прилеп - Битоля, на път за с. Могила, четата му бе забелязана от случайно минаваща жандармерийска част. На другия ден - 8 май стар стил - 903 г., ден какъвто Битоля редко е преживявала, Битолски гъсти войскови маси вече обсаждаха с. Могила, кацнало в полето само на един час от Битоля. Артилерийска канонада пригласяше на страшната буря, която се следеше от всички Битолчани. Видяхме най-сетне с очите си, как шепа български юнаци, на чело със същия легендарен Параскев Цветков да отстояват в близкото село Оризари през цяла нощ, на бесните атаки на хилядния аскер и десетките топовни гърла. С каква ли клетва на уста е умирал този вече забравен Плевенски гражданин, този втори Христо Ботев във вихъра на Илинденската борба, на цял един народ. И наистина...приготовленията на властта бяха големи, защото борбата бе не само срещу обсадените 80-90 души, но срещу македонския дух и идеализъм, които бяха излезли на двубой със силното царство на Османите. Трепет обладаваше всичко живо по Битоля.

Под надслов: “Всред ужасите” специалният кореспондент на в. “Журнал” Людвиг Нодо с дата 3.VI.903 г. между другото пише: “От всичко, което видях в Македония, най-дълбоко впечатление ми направи боят при село Могила. Вървяхме по грамадното поле, на което се намира Битоля и вече бяхме близко до града, когато зачух няколко топовни гърмежи, придружени от по-слаби пушечни изстрели. Скоро, аз съгледах едно село, чийто очертания се губеха в синкав облак, тежко повиснал във въздуха. Стълбове дим се издигаха от няколко къщи и от върха на една могила можах с мъка да разпозная далеч пред мене борците, как клекнали покрай низката полусрутена стена, бързо стреляха...Като контраст на тия безформени лешове, наблизо лежеше тялото, почти непокътнато на един мъж. Главата му бе прекрасна, глава на образован, или по-скоро на интелигентен човек. Казаха ми, че те са смъртните останки на професора по музика в българската класическа гимназия в Битоля, по име Параскев Цветков. Ни една рана не грозеше ясната хубост на тоя покойник. Най-неверующият человек би коленичил пред него и аз чувствувах едно безумно желание да извикам: “О, нещастнико, нямаш ли вдовица, сестра, приятел, който да дойде да се прости с тебе?” Трябва всеки да признае, че тия хора юнашки са се били за свободата - те, осемдесете са се държали цели 36 часа срещу 300 турци. Те не са разбойници, нито злосторници, нито диваци, но...интелигентни, образовани хора, представители на моралната сила на страната; хора във всичко подобни на нас и които са се пожертвували за една възвишена идея. Ако това, което те са извършили, като са прегърнали смъртта и паднали всички до един, без да помислят да се предадат, не се нарича героизъм, тогава аз не мога да разбера смисъла на тази дума.”

Параскев Цветков падна в името на възвишена идея, издигайки си паметник в душата на битолчанеца и ставайки едно от много лелеяните имена на македонския роб. Македония никога не ще забрави делото на Цветков и в скрижалите на македонското освободително движение неговото име и дело ще бъдат едни от първите. Светата кръв, която този герой на освободената част на българското отечество, бе дошъл да пролее за свободата на заробения брат, не изчезна безследно. И днес битолчани палят свещи върху неговия гроб. Смирен и дълбок поклон пред подвига на храбрия Пъшо. Светла и вечна да бъде неговата памет!”
Илюстрация Илиндень, май, 1939 г.

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_11_issue_5.pdf

песен https://www.youtube.com/watch?v=ccuv5YAFtTY
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 01, 2016, 10:57:38
Генерал-майор Константин Жостов

“На 30 август, след кратко боледуване, се помина Началникът на Щаба на Действующата Армия генерал майор Константин Жостов. Популярното име на високо-даровития генерал ще остане за винаги отпечатано, както в паметта на неговите ученици и съвременници, тъй и в страниците на нашата най-нова военна история. Крупните познания, с които се е ползувал покойният са принесли грамадни заслуги при формирането и въздигането на нашата армия. Воден от стремлението да изучава всички нови приноси към военното изкуство, той е успял да добие оная ерудиция, която ние виждаме в ценните му трудове из областта на военното дело. Покойникът рано се прости с живота. Преданността му към Царя и Отечеството имаше да се изразява в много още ценни дела, от които България има нужда. И когато днес тия дела се подхващат от неговите близки и другари, вярата що той хранеше в успеха на българското оръжие, ще ги подкрепи да го заместят в тия трудни и велики за България времена.
Вечна му памет.

Покойният е роден 1867 г. в с. Гайтаниново, Неврокопско. Борческият му дух е подирил да се прояви още в ранни години; така в сръбско българската война той участвува като доброволец в ученическите легиони и после постъпва във военното училище да следва артилерийския отдел. Любознателността към военното изкуство скоро издига младия офицер и той, след свършването на щаб-офицерския курс, бързо напредва. Като капитан, следва във Виена висшия артилерийски курс и в 1897 г. след свършването на курса, бива назначен за командир на батарея. Високата му интелигентност е бивала добре използувана за важни военни дела. След производството му в майор (1902 г.) той заема поста военен аташе във Виена, след това в Санкт Петербург и Париж.

В 1906 г. е бил произведен в чин подполковник и получава длъжността началник щаба на 8 Тунджанска дивизия, а през 1910 г. става командир на 3 артилерийски полк. На 14. III.1912 г. като полковник, получава поста началник на школата за запасни подпоручици.

С обявяване мобилизацията през 1912 г. е бил назначен началник щаба на 3 армия и като такъв е участвувал във всичките й боеве и походи през време на Балканската война 1912 - 1913 г. Той изпълняваше и длъжността началник щаба на съединените армии в боевете при Люле-Бургаз и Чаталджа.

След войната беше назначен командир на 1 бригада от 7 рилска дивизия, а на 25 април 1915 г. - началник на същата дивизия, която командуваше до обявяването на мобилизацията - 10/23 септемврий същата година.

На 15 август м.г. той бе произведен в чин генерал-майор и при обявяване мобилизацията получи назначение Началник Щаба на Действующата Армия, на която длъжност го свари смъртта.”
сп.”Отечество”, 15 септември, 1916 г. стр.1,2

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=173%3A%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=14&album=93&pid=3020

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=380%3A-1915-&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 03, 2016, 03:38:17
Генерал - лейтенант Климент Бояджиев, от Охрид

“Военен и политически деец. Завършва Военното училище в София (1883) и Академията на Генералния щаб в Италия (1895). Участвува в Сръбско-българската война (1885) като адютант в щаба на Западния корпус и в Балканските войни (1912 - 1913) като командуващ Четвърта преславска дивизия; министър на войната през 1912 - 1913 г. и началник щаб на войската през Първата световна война. Изработва първата релефна карта на България (1927).
Награди: укази и берат за награждаването му с ордените:
“Сребърен медал в памет войната против Сърбия (1885)
“Св. Александър - V ст.”
Златен “Кръст за спомен” (1888)
“Св. Станислав - II ст. със звезда” (1901)
“Сребърен кръст с корона” (1913)...

Наред с активната си служебна дейност К. Бояджиев развива и обществена дейност като:
- Председател на Помирителната комисия на македонските организации (1928 - 1931)
- Председател на Ефорията при Охридското културно благотворително дружество “Св. Климент" (1928 - 1929)
- Член на дружеството и съюза на запасните офицери (1929...)
- Член на дружеството “Червен кръст” (1911)
- Член на дружеството “Българо братска взаимност” (1930)...
“Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив”, стр. 183- 189


“Генерал Климент Бояджиев е роден в Охрид на 15 юли 1861 г. Произлиза от една част от семейството на Мине Кочовски, преместила се на времето в Охрид от Преспа. Бил е ученик на Григор Пърличев. През 1883 г. завършва Военната академия в София, а през 1895 г. Академията на Генералния щаб в Италия. В 1883 г. е зачислен в армията като подпоручик. През Сръбско-българската война (1885 г.) е адютант в щаба на Западния корпус. От 1886 година е поручик, от 1888 - капитан, от 1894 - майор, от 1899 - полковник, а от 1910 - генерал-майор.

През Балканските войни (1912 - 1913) генерал- майор Климент Бояджиев командва 4-та Преславска дивизия, която в сражението при Бунар хисар – Люлебургас пробива турския център. Министър на войната (1913 - 1914), началник на Генералния щаб на армията от 15 април 1915 г. до 7 септември 1915 г. Реформира войската и повдига духа й след Междусъюзническата война. През Първата световна война генерал Климент Бояджиев командва Първа армия, която през октомври-ноември 1915 г. атакува сръбската войска по линията от устието на Тимок до Трън. След яростни боеве Първа армия завладява цялото Поморавие и на 23 октомври 1915 г. частите на 8-ма българска дивизия влизат в главния град на областта Ниш, превземат Зайчар и Пирот, а след това , в края на 1915г. - Битоля и Охрид. Генерал - майор Климент Бояджиев има щастието да бъде освободител на родния Охрид.

През август 1916 г. той ръководи българското настъпление срещу съглашенските войски в Костурско и Леринско в Егейска Македония, но след неуспеха му си подава оставка. На 25 септември 1916 г. е уволнен от армията.

Климент Бояджиев изработва първата релефна карта на България през 1927 г. Има два ордена "За храброст". Синът му, поручик Н. Бояджиев, загива на 1 февруари 1915 г. в софийското градско казино при атентата срещу цар Фердинанд...” - Янко Гочев

http://www.nationallibrary.bg/fce/001/0049/files/Obzor._.7%281%29.pdf

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82_%D0%91%D0%BE%D1%8F%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B5%D0%B2
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 11, 2016, 07:35:37
Генерал-майор Йордан Венедиков от Пиринска Македония

“Минаха не много години от тогава, а вече се превърна в легенда делото на ония военни-светци, които покриха себе си и народа с отблясъците на подвига. Споменът за чутовната слава се обърна в легенда и идващите поколения ще останат прехласнати от развихрения дух на своите бащи, които превърнаха в руини многовековната слава на не един народ. Техните дела са записани не в прашните летописи, а в живия дух на цял един народ. Не минаха много години и нови събития бидоха отбелязани върху скрижалите на нашата свещенна история. Нови дати чертаят пътя на нашия велик и непобедим народ. Подвигът при Лозенград, Люле-Бургас, Бунар-Хисар, Чаталджа и Щип, дълго ще се носи в припев и отглас по равните поля на Тракия и Македония, ще блести по ширните води на Тунджа, Арда и Марица и ще се разнася по разляните вълни на Нишава, Морава и Белия Дунав. Реки-скътани в песен и легенда в народната душа. Там где се е простирала сянката на Симеон - твореца на златния век, Калоян - победителя на ромеите, се носиха и по-младите поколения на Българския народ в безспирно преследване на вечния народен идеал. Но смирението, с което е живял в душите им тоя идеал е безпримерно по своята простота и благородно себеотрицание. Закърмен с чисти нравствени начала, живял чист живот, винаги господар на себе си, нашият народ, запази целомъдрен своя дух и в дни на изпитания и колебливи трепети, окрилен от примера на деди и прадеди.

Тези високи качества дават непобедимия дух и създават истински народ. Тоя низ от подвизи минава през вековете, повдига падналия, закриля слабия и с буен устрем води по-младите към единствената цел - победата. Този крилат дух създаде величави епопеи и сега. Когато човек разгърне страниците на военната летопис, остава поразен от големата скромност на народ, войска и командване. Скромността, неоспорима добродетел, е присъща на нашия народ. С нея е била подета, спечелена и възвестена победата. Колкото повече се отдалечаваме по време от тези големи събития, толкова по-малко на брой остават дейците, които с живото си слово за славното минало ще държат буден тоя борчески дух. Ден, след ден те си отиват и ние не бихме могли да използуваме цялостно примера на техния подвиг, ако не се погрижим овреме да скътаме в страниците на военната история, пресните още спомени от дирята на тяхното велико дело...Отечеството е прахът на миналите, настоящите и бъдни поколения.” - Генерал-майор Йордан Венедиков, "История на 24-и Пехотен Черноморски на Н.В. Царица Елеонора Полк", стр.15,16

Роден: 15.01.1871 в с. Баня, Разложко, Пиринска Македония
Образование: Първа мъжка гимназия, София (1889). Военното училище в София (1892). Генералщабна академия в Торино, Италия (1905-1908).

Военна служба:
1892 - Военното училище в София;
1892 - 1-и конен полк;
08.1895 - В запаса;
1896 - ?-и конен полк;
1900 - 3-ти конен полк;
1902-1904 - Кавалерийската школа в София;
1905 - 3-ти конен полк;
1909 - Старши адютант в Кавалерийската инспекция;
1910 - Командир на ескадрон в 1-и конен полк;
1914 - Подпредседател ма Военноисторическата комисия;
05.1915 - Началлник на оперативното отделение в Щаба на 3-та армия;
22.11.1915 - Командир на 4-и конен полк;
03.1917-07.1918 - Главен редактор на военните издания;
1918 - Командир на 1-ва пехотна бригада (Беломорската отбрана);
1919 - В запаса

Офицерски звания:
02.08.1892 - Подпоручик;
02.08.1896 - Поручик;
01.01.1903 - Капитан;
31.12.1908 - Майор;
14.07.1913 - Подполковник;
16.03.1917 - Полковник;
31.12.1935 - Генерал-майор (о.з.)
Умира: 1957 в София

Награди:
Орден "За храброст" 4-та степен;
Орден "Свети Александър" 3-та степен;
Орден "За военна заслуга" 3-та и 4-та степен.

Автор:
Действията на въстаническата дружина на поручиците Начев и Мутафов в Македония
История на сръбско-българската война (1910)
Войните за обединение на българите в XII век (1918)
История на сръбско-българската война (1925)
История на възстанието в Батак (1929)
Войната между България и Турция 1912-1913 (1929-1937)
Участието на България в Световната война 1915-1918
История на доброволците от Сръбско-Българската война (1935)
История на 24-и Пехотен Черноморски на Н.В. Царица Елеонора Полк" (1939)

Други биографични данни:
1895 - Участник в четата на Начев и Мутафов в Македония;
1895-1896 - Студент в Юридическия факултет на Софийския университет;
1903 - Участник в Илинденското въстание;
Участник във Военноисторическата комисия и член на Историческото дружество"

http://www.strumski.com/books/%D0%92%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%BA.pdf

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=695%3As&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 11, 2016, 07:39:38
Генерал-майор Климент Джеров от Охрид

“Генерал - майор Климент Джеров загива на 3 декември 1916 г. на завоя на река Черна в Македония. Генерал (посмъртно) Климент Иванов Джеров е роден на 8 август 1867 г. в град Охрид. Той е от голямата българска фамилия Джерови. Внук е на Спиридон Джеров - обесен от турците в Битоля, наклеветен от гръцкия владика, брат на Спиро Джеров - участник в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. загинал на вр. Бузлуджа и братовчед на Лука Джеров - революционер от ВМОРО. Баща на четири деца. Завършва Военното на Н.В. училище в София и е произведен в чин подпоручик на 27 декември 1885 г., след края на Сръбско-българската война, в която участва като юнкер-доброволец.

Участва в трите войни за национално обединение на България от 1912 до 1918 г. В Балканската война и Междусъюзническата война през 1912-1913 г. е командир на дружина. Произведен е в чин полковник на 1 ноември 1913 г., след демобилизацията на армията. Служил е като началник на 19-то полково военно окръжие, в 8-и пехотен Приморски полк, 11-ти пехотен Сливенски полк, 26-ти пехотен Пернишки полк и 33-ти пехотен Свищовски полк.

В навечерието на Първата световна война, през септември 1915 г. е назначен за командир на 21-ви пехотен Средногорски полк. По време на Първата световна война 21-ви пехотен Средногорски полк воюва на фронта в Македония при Страцин, Куманово, Криволак и в долината на река Вардар срещу сръбски, френски войски.

След Леринската операция на Българската армия, полкът е дислоциран в района на Завоя на река Черна. Тук средногорци влизат в жестоки боеве с връхлитащите превъзхождащи съглашенски войски, в това число сръбски и руски части. Полковник Климент Джеров загива на 3 декември 1916 г. Посмъртно е произведен в чин генерал-майор.” - Янко Гочев

“Неприятелските вериги, днес към 15 часа, се спустнаха от Нидже планина. От к. 1946 и в. Попадия към р. Строшница днес също се спустнаха неприятелски патрули. А между к. 1944 и в. Попадия, както и на к. 1881 неприятелят изкара планин. артилерия и обстрелва нашето разположение. Едното оръдие от 3/3 а планин. батарея е повредено и отнесено назад. Оставам с 4 планин. оръдия.” - В отговор на това си донесение, бригадният командир получи от командира на 3-а дивизия съобщение, според което: Дава му се една дружина от 21-и п.полк (4/21-а) заедно с командира на същия полк. Последният е получил нареждане, да организира отбраната на позицията от р. Черна, до пътя Будимирци, Старовина. Да направи възможното и на всяка цена, с частите си, да заеме и упорно отбранява участъка от в. Търнава. Тази нощ от Добро поле му се изпращат една планинска и една полска батареи. Всяко отстъпление ще се счита за престъпление - измяна на дълга, Отечеството и Царя...

Десен участък - полковник Джеров - с 4/21-а дружина и 3/12-а полска батарея - от р. Черна, до пътя Будимирци, Старовина включително...” - “Есенното сражение на македонския боен театър - 1916 год.”, стр. 58,59,83, Полковник П. Дошкинов

http://www.boinaslava.net/dibo/Esennoto%20sravenie%20pri%20Bitolja%20oktomwri%201916.pdf

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=199
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 11, 2016, 07:42:46
Генерал-майор Иван Стойков от Пиринска Македония

“Генерал-майор Иван Стойков е роден в село Гайтаниново, Неврокопско през 1866 г. Баща му участва в Българското опълчение по време на Руско-турската война. Брат е на офицера и революционер Димитър Стойков. Негов братовчед е ръководителя на ВМОРО и ВМОК Борис Сарафов. Остава сирак по време на Кресненско-Разложкото въстание. През 1880 г. напуска родното си село. Иван Стойков участва като доброволец в Сръбско-българската война в 1885 г. През 1887 г. завършва Военното училище в София, на 7 ноември е произведен подпоручик и започва служба в армията. Командва ескадрон на 4-ти конен полк в Ямбол. На 7 ноември 1890 г. е произведен в поручик, а от 1891 г. служи в княжеската гвардия.

В 1895 г. завършва Генералщабна академия в Торино, Италия. На 1 януари 1895 г. е произведен в ротмистър. В 1897 г. напуска гвардията и служи във Втора кавалерийска дивизия. От 1900 г. е главен адютант на дивизията. На 1 януари 1901 г. е произведен в майор, а на 1 януари 1905 г. - в подполковник.

През Балканската война полковник Стойков е началник на щаба на 9-та пехотна плевенска дивизия. След сключеното примирие през 1913 година е началник на Военната академия в София. Там изработва първите учебни планове и иструкции и методика за преподаване.

През Първата световна война от 30 ноември 1915 г. Иван Стойков е командир на Конната дивизия, която освобождава Охрид, а от 5 май 1916 г. командва новата 2-ра конна дивизия. На 30 май 1917 г. е произведен в генерал-майор и става началник на 9-та дивизионна област. Към края е началник на Главната ревизионна комисия. През 1918 г. минава в запаса. Генерал-майор Иван Стойков загива при атентата в църквата ''Света Неделя''на 16 април 1925 г. Този герой от войните става жертва на комунистическия тероризъм.

Награди:
Орден "За храброст" 3-та и 4-та степен, 2-ри клас;
Орден "Св. Александър" 5-ти клас без мечове;
Орден "За заслуга" на обикновена лента." - Янко Гочев

“По време на Първата световна война 1915 – 1918 г. Конната дивизия под командването на генерал Иван Стойков участва във войната срещу сърбите.От 1 до 15 октомври 1915 г. Конната дивизия настъпва по направление Царево село – Калиманци – Кочани – Овче поле. От 6 до 16 октомври 1915 г. конните полкове участват в боевете за Велес.От 17 октомври до 3 ноември 1915 г. Конната дивизия участва в боевете на Бабуна планина и освобождаването на Прилеп. От 4 ноември до 25 ноември 1915 г. конните полкове воюват за овладяването на Алинцката позиция и освобождаването на Битоля, Ресен и Охрид. През май 1916 г. Конната дивизия се разформирова, като от нейния състав се формират 1-ва и 2-ра Конни дивизии...” - “Конните дивизии през Първата Световна война”

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=128

https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=67%3Aspisanie-nashata-konnica
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 11, 2016, 07:51:58
Генерал - лейтенант Кръстю Златарев от Охрид

“Роден: 23.02.1864г. в Охрид, Македония
Образование: ВНВУ в София (1884)

Военна служба :
1884 - 13-ти пехотен Рилски полк
1885 - Участник в Сръбско-българската война като командир на рота. Отличава се в боя при Келташ, където въпреки че е ранен продължава да се сражава до победата.
След 1885 - командир на дружина в 9-ти резервен полк;
27.03.1910 - 1914 - командир на 29-ти Ямболски полк
1912 - 1913 - боен командир на 29-ти Ямболски полк в Балканската война. Отличава в боевете при Лозенград, Чаталджа и Одрин. Прославя се с завземането на форта Илеритабия по време на първата атака на Чаталджа през ноември 1912г. Тежко е ранен при атаката на Чаталджа. Отново поема командването на полка на 03.03.1913г. след излекуването си.
06 - 07.1913 - Участник в Междусъюзническата война. Бие се с гърците при Кукуш и Горна Джумая;
1914 - 1915 - командир на бригада в 7-а пехотна Рилска дивизия;
01.09.1915 - назначен за началник на 11-та Македонска дивизия;
01.10. - 29.11.1915 - Началник на дивизията в боевете срещу сръбските и англо-френските войски, довели до освобождението на Македония

Офицерски звания:
30.08.1884 - подпоручик
1886 - поручик
1889 - капитан
1900 - майор
1904 - подполковник
04.09.1910 - полковник
1.01.1916 - генерал - майор
25.06.1919 - генерал - лейтетнат
Умира: убит при комунистическия атентат в софийската църква "Св. Неделя";

Награди:
Орден "За храброст" 3-та степен и 4-та степен, 2-ри клас;
Орден "Свети Александър" 3-та степен с мечове по средата, 5-та степен без мечове;
Орден "За военна заслуга" 2-ра степен с военно отличие, 5-ти клас на обикновена лента.

11-та пехотна Македонска дивизия е типичен български феномен от Първата световна война. Създадена е през есента на 1915г. по идея на ръководството на ВМРО. Всъщност работата по създаването на тази дивизия започва далече преди обявяване на войната и дори на мобилизацията на въоръжените сили на Царство България в септември 1915г. Още през януари 1915 г. Ал. Протогеров и Т. Александров в качеството си на задгранични представители на ВМОРО развиват идеята за създаване на голяма военна единица, съставена от българи родени в Македония и Одринска Тракия.

И отново теоретичната работа по обосноваване и съображенията за това е възложена на подполковник Петър Дървингов - бивш началник-щаб на Македоно - одринското опълчение в Балканските войни (1912-1913).

През януари 1915 г. П. Дървингов представя доклад пред министерството на войната по използването на Македоно-одринското опълчение. В него посочва, че повторното формиране на опълчението може да се наложи главно, ако то получи задача да заеме Македония. Първоначалният план е да се създаде около 25 000- на войска на македонските бежанци, която под формата на чети да нахлуе в окупираната от сърбите Вардарска Македония. Идеята е да се вдигне въстание в тила на сражаващите се на север с Австро-Унгария сръбски войски. Тази идея не е осъществена поради бързата намеса на България във войната. П. Дървингов се мести от ГЩ в сградата на ул. "Гурко" № 20 в София, недалеч от военното министерство, където е канцеларията на задграничното представителство на ВМОРО. За свой помощник П. Дървингов назначава запасния майор от артилерията Георги Апостолов от Крива паланка, който получава месечно възнаграждение от ВМОРО. Първото, което двамата правят е да поискат отчисляване на доброволците опълченци от списъците на полковите военни окръжия, без тези от 10-та беломорска област.

На 22.08.1915г. е издадена заповедта за създаване на 11-та дивизия. Първоначално е наречена "Кадрова дивизия". От 12.09.1915 г. тя се нарича вече ''11-та Македонска дивизия''. Получава № 11 понеже дотогава действащите пехотни дивизии са 10 на брой. Формирана е от 1 до 4.09.1915 г. по специален щат. Кадрите за дивизията се подбират не от Военното ведомство, а от упълномощените за това македонски дейци.

На 1.09.1915г. по препоръка на Ал. Протогеров за началник-щаб на дивизията е назначен подполковник Петър Дървингов. За командири на бригади са предвидени подполковниците Александър Протогеров, Григор Кюркчиев и Димитър Мурджев. За командири на 6-те полка на дивизията се назначават подполковниците Борис Дрангов, Райчо Тананов, Пейо Банов, Климент Кръстев, Никола Дагарадинов и Генчо Генчев. В дивизията влизат българи от Македония, доброволци и дезертьори от сръбската и гръцката армия. Дивизията има 7 полка. 6 от тях с № от 1 до 6 са пехотни, а един е артилерийски. До 12.09.1915г. в дивизията има 33 754 души. 11-та Македонска дивизия е включена в състава на II-ра Българска армия, която през октомври-ноември 1915 г. води боеве за освобождението на Вардарска Македония. Отначало не е влиза в боевете. Бойното кръщене на 11 - та Македонска дивизия са жестоките боеве с французите в района на Криволак през октомври - ноември 1915 г. 11-та Македонска дивизия участва и в контранастъплението на Българската армия към Солун в края на 1915 г. С жертвите, които понася в боевете срещу сърби и французи дава своя принос за освобождението на Македония в края на 1915 г.” - Янко Гочев

http://www.strumski.com/books/11-a%20infantry%20division%20ot%20Krivolak%20do%20Bogdanci.pdf

https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/

http://bulgariantourist.com/Zlatarevo
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 11, 2016, 07:55:13
Генерал - майор Григор Кюркчиев от Прилеп, Македония

''Моят завет към армията е да пази и запази традициите на бойното си минало, традиции осветени с кръвта на скъпи жертви. Духът възроди и идеалите, за които техните братя, бащи, деди, прадеди изгинаха по тъмници, зандани, сложиха кости по поля, долини, планини усойни. Той ще възроди и добродетелите военни - повиновение, себеотрицание, духът непобедим, тъй необходим за армията, която и след преживяното нещастие, пак тя, армията, е която крепи и ще крепи надеждите народни, че ще дойде ден, когато върху нашата поробена от скръб земя ще падне лъч светлина.'' - Генерал-майор Григор Кюркчиев

“Роден: 24 октомври 1865 г. в Прилеп, Македония.
1877-1882 г. - Ученик в гимназията в Кюстендил;
1885 г.- Участва в Сръбско-българската война в сраженията при Драгоман, Сливница и Пирот.
Образование: Военното училище в София (1885)
Военна служба:
1885 - Юнкер;
1886 - 1911 г. 8-ми пехотен резервен полк, 18-ти пехотен Етърски полк в Търново и 19-ти пехотен Шуменски полк в Разград.
1912-1913 г. - Командир на дружина в 3-ти пехотен Бдински полк във Видин.Участва в боевете при Лозенград, Люле Бургас, Тюрк бей, Изетин, Кум Бургас и Ялос.
юни 1913 г. - Командир на 65-ти пехотен полк, с който воюва при Вратарница, Зайчарско на 24, 25 и 26 юни 1913 г. От 29 юни до 4 юли воюва срещу сърбите при Какавица, Кюстендилско, а до 18 юли при Егри Паланка;
ноември 1913-1915 г. - Командир на 24-ти пехотен Черноморски полк в Бургас;
1915 г. - Командир на 2-ра бригада на 11-та пехотна Македонска дивизия, сформирана в Пловдив;
Начело на бригадата полковник Григор Кюркчиев участва в сраженията при село Виничане, Хозорат, Кошачица, Горно и Долно Чичево, железопътна станция Градско и село Росоман.
В сражението при село Долно Чичево полковник Григор Кюркчиев е ранен от оръдеен шрапнел в крака. Превързан е и остава в строя. Впоследствие възпалението на раната става причина десния крак на полковника да бъде отрязан високо над коляното. Полковник Гр. Кюркчиев е настанен в болница. След изписването си отказва служба в тила и с дървен крак отново поема командването на 2-ра пехотна бригада от 11-та пехотна Македонска дивизия. Начело на бригадата остава до края на войната през 1918 г. както пишат съвременниците, ''войниците толкова го обичаха, че направиха специален стол - носилка за любимия си командир, с който го носеха по скалите и върховете на Беласица.''
1918 г. - Офицер за поръчки в Министерство на войната;
19 август 1919 - В запас;
1919-1922 г. - Председател на Главната ликвидационна комисия.
1922 г. - Напуска действителната военна служба, след 40 години прослужени в почти всички големи гарнизони на България и участие в 4 войни за национално обединение и освобождение.
Председател и впоследствие почетен председател на Конгреса на македонските братства и на Конгреса на военноинвалидите.

Офицерски звания:
03.12.1885 г. - Подпоручик;
07.06.1888 г. - Поручик;
01.01.1893 г. - Капитан;
02.08.1903 г. - Майор;
01.01.1908 г. - Подполковник;
01.11.1913 г.- Полковник;
15.08.1917 г. - Генерал-майор.
Умира: Убит на 16 април 1925 г. от комунисти при атентата в църквата "Св. Неделя" в София.

Награди:
Кавалер е на Знака на военния орден «За храброст» III ст.;
военен орден «За храброст» IV ст. 2 кл.;
орден «Св. Александър» IV ст. с мечове по средата;
народен орден «За военна заслуга» II ст. с военни отличия и V ст. на обикновена лента; орден «За заслуга» на обикновена лента.”- Янко Гочев

“Всеки човек може да прояви храброст в даден момент. Постоянните успехи на войските опияняват така силно, щото превръщат и най-обикновените хора в герои. Но рядко можете да видите примери от храброст и упорство в дни на несполуки, в страшните критични минути на боевете, когато дългите страдания са измъчили и потъмнили душите и на храбрите даже! Затова пък тогава само се познават истински твърдите войнишки сърдца, непреклонните воли, стремещи се да грабнат победата и величието на мъжествената сила.

В такива именно минути полковник Кюркчиев, командир от македонската дивизия, е проявил блескаво всичката неустрашимост на своята войнишка душа. И, ако идеалът на всеки началник е да може да каже на войниците си винаги с открито чело: "Следвайте ме и вие винаги ще бъдете в пътя на честта", полковник Кюркчиев може да бъде щастлив, че е достигнал този идеал.

В боя с французите при р. Черна на 30-й октомври, т.г. една френска рота се затвърдила около с. Кошовица и обстрелвала във фланг нашите части, разположени по на изток. Настъплението станало невъзможно, бойният фронт на нашите части започнал да търпи големи загуби и се поколебал. Сипящите се куршуми и гранати принудили всички да се заковат за земята.
В това време полковник Кюркчиев се намирал на своя наблюдателен пункт.

Той изпратил няколко пъти заповед на една дружина да настъпи и да прогони противника. Напраздно. Още малко и нашите могли вече да се повърнат назад. В тези именно критични минути, храбрият полковник възсяда коня си, спуска се на галоп до дружината и командва: "Напред!" Войниците, изумени от смелостта на своя началник сбират се наоколо му, втурват се срещу неприятеля и го изтикват с ножовете си от окопите му.

На 31 с.м…. македонски полк бил спрян от силния артилерийски, картечен и пушечен огън на французите. Вследствие на това, полкът бил разстроен и неспособен по-нататък да настъпва. Тогава полковник К. отива сам при полка, събира пръснатите войници и подпомогнат от останалите здрави офицери, образува една дружина, която поверява на своя началник щаба, дава друга група на своя адютант и след няколко насърчителни думи повежда войниците напред. На мръкване той достигна на 100 крачки от неприятелските окопи. Войниците се окопават с ножовете си, понеже нямат лопати. Същата вечер заема неприятелските окопи, дето прекарал заедно с войниците си цялата нощ.

Не било обаче, съдено на полковник К. да дочака на бойното поле, пълната победа над подлите врагове. На другия ден, 1 ½ ч. сл. пл., когато се завръща от… полк в с. Д. Чичово, той бил тежко ранен с парче от граната в крака. Храбрият полковник не изгубил никак присътствие духа, въпреки големите страдания. Той казал: "Мило отечество, жаля, че така рано ме раниха; не можах още нищо да направя за тебе. "… Тези думи свидетелствуват, каква гореща любов към Родината е въодушевявала този достоен син на България. За нещастие, той не може да се върне при своите бойни другари, защото в скопската болница станало нужда да му се отреже кракът. Ала примерът му, достоен за подражание, оставя жив спомен не само в сърцата на неговите бойни другари, но и на всички българи. На храбростта на такива герои българската армия дължи славата си, а България - обединението си.

Полковник Григор Кюркчиев е роден в гр. Прилеп в 1865 год. Баща му се занимавал с кожухарство, но като обичал силно България, изпратил сина си там да се учи и да й служи. В 1885 год., във време на Сръбско-българската война, в която Кюркчиев взел участие като портупей-юнкер от 7-и пех. Преславски полк, той бе произведен в чин подпоручик. Както в 1885, така и във войните през 1912 и 1913 г. полковник Кюркчиев е показал чудеса от храброст. Във войната със сърбите в 1913 г. той пак бил ранен, в същия крак." - сп.”Отечество”, 5 декември, 1915 г.,стр.12

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=173%3A%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE

Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 14, 2016, 05:47:01
Генерал - лейтенант Александър Танев от Велес, Македония

“Днес 10 ч. сл. пл. началникът на Кърджалиския отряд, генерал Явер паша, подписа писмена капитулация, че той с целия си отряд - 9 табори, 2 планински батареи, 2 картечници и със всичкия военен материал - утре в 2 ч. сл. пл. се предават военнопленни на поверения ми отряд. Поради това прекратени са военните действия с казания отряд утре до 2 ч. сл. пл. Това Ви донасям и моля при настъпването Ви утре да не се произвеждат военни действия при приближаването до неприятелската позиция, на която ще има издигнати бели флагове.”
ПРОТОКОЛ
за капитулиране на турския Кърджалиски корпус
Чл.1. Войниците от Кърджалиския армейски корпус ще сложат оръжие при следните условия:
Чл.2. Всичко, което съставя частна собственост на отоманските офицери, като коне, лични багажи, пари и пр., ще си остане тяхно притежание.
Чл.3. Ординарците ще обслужват своите офицери, както по-рано.
Чл.4. Облеклото и частните вещи на войниците ще си останат тяхно притежание.
Чл.5. Оръжието и военните материали ще се сдадат както следва:
Силите на Кърджалиския армейски корпус, състоещи се от:
1) 36-и низамски полк, от три дружини;
2) Шест редифски дружини;
3) Две планински батареи;
4) Две картечници;
5) Около 30 конници;
6) Обози, багажи, пари, муниции и т.н., а също всички материали, съставящи, собственост на Отоманската държава, се предават на 15-и ноемврий 1912 г. в 2 ч. сл. пл. на командуващия българските сили, полковник Ал. Танев, близо до висотата между Теке и Мерхамли.
Чл.6. Книжата и сметките по администрирането на Кърджалиския армейски корпус, ще останат в тежест на командуващия Явер паша.
Чл.7. Неприятелските действия между двете воюващи страни се прекратяват окончателно от 14-и ноемврий 1912 г. 9 ч. 45 м. сл. пл., обаче предаването на оръжието ще стане утре в 2 ч. след пладне.
Пред позицията при с. Теке
14 ноемврий 1912 г.
Началник на българските сили, полковник Танев;
Началник на Кърджалиския армейски корпус, Явер паша;
Началник на 1-а Кърджалиска дивизия, полковник Расим”
- "Войната между БЪЛГАРИЯ и ТУРЦИЯ 1912-1913 г., том V, книга първа", стр. 600 - 606

“Генерал Александър Танев - български кавалерийски офицер от град Велес, Македония, началник на Конната дивизия, с която участва в освобождението на Македония, в това число родния му Велес, Прилеп и Битоля от сръбска окупация през 1915г.
На снимката е в българска военна униформа, с български ордени и медали, в това число ''За храброст'', ''Св. Александър'', ''За военна заслуга'', ''За заслуга''.
Роден е на 1 септември 1864 г. във Велес (Вардарска Македония). Завършва в четвъртия випуск на Военното училище в София през 1883 г. Постъпва на редовна военна служба в Лейбгвардейския ескадрон. През Сръбско-българската война в 1885 г. е командир на щандартен взвод от ескадрона и съответно ординарец на княз Александър Батенберг, но по-късно се присъединява към ескадрона си на бойното поле и взима участие в боевете при Сливница, Цариброд и Пирот. От 1909 до 1913 г. е командир на Сборната конна бригада с която, като част от Кърджалийския отряд, взима участие в Балканската война. Бригадата води бойни действия по долината на Марица от Димотика до Дедеагач. На 14 ноември 1912г. заема позиции при село Теке и след кратък артилерийски обстрел принуждава Мехмед Явер паша да търси примирие. Води лично преговорите за капитулация.
През Междусъюзническата война от 1913 г. Ал. Танев е командир на Босилеградския отряд, който свързва 1-ва и 2-ра армия. Освобождава Босилеград от временна сръбска окупация. В периода 1913 - 1915 г. е инспектор на конницата. На 1 януари 1914 г. е произведен в генерал-майор. В Първата световна война през октомври и ноември 1915 г. командва Кавалерийска дивизия и с нея се сражава при родния му Велес, Прилеп и Битоля. По-късно става началник на 1-ва Софийска дивизионна област (1915-1916) и на Драмската военноинспекционна област (1918). След края на войната излиза в запаса и се занимава с частна адвокатска практика. Умира на 16 септември 1932 г. на 68 години в София.” - Янко Гочев

"Войната между БЪЛГАРИЯ и ТУРЦИЯ 1912-1913 г., том V, книга първа", стр. 600 - 606:

http://www.boinaslava.net/dibo/1912-1913_vol.V_part_1.pdf

"Нашата конница",1936 г.,кн.9 и 10: http://www.boinaslava.net/dibo/Nashata_Konnica_9_10_1936_3-ti_konen_polk.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 17, 2016, 10:52:05
Генерал - майор Кирил Янчулев от Прилеп, Македония

“След като се подписа примирието в Одрин, турците, разчитайки на намесата на великите сили, бавеха окончателното сключване на мира. Това принуди русите да насочат конницата и част от пехотата си към Цариград, под стените на който в с. Сан-Стефано - на 19 февруарий беше подписан мирния договор...Най-важното решение за нас в този договор беше, че се създаваше едно обширно княжество - България, което обхващаше по-голямата част от полуострова и целия български народ се освобождаваше от вековното турско робство. С този договор толкова измъченият народ се ощастливи да се види в своите естествени граници - оправдани от историята, етнографията и политиката. Но, за нещастие на българския народ, този договор не можа да се приложи. На 1 юлий 1878 г. в Берлин се свика международен конгрес от представители на Германия, Австро-Унгария, Англия, Италия, Русия и Турция, който ревизира постановленията на Сан-Стефанския договор...

Най-разочарован от всички беше българският народ. Той, след като доби границите от времената на своите стари царе и замечта за щастлив живот, видя разрушен постигнатия вече идеал. Но макар и толкова онеправдан, българският народ излезе от войната с издигнато самочувствие и запази спомен от Сан-Стефанските решения, които останаха негова най-близка политическа цел” - “Руско-турската война 1877-1878 г.”, 1928 г., полковник Кирил Янчулев

“На  19 февруари 1896 година в махалата на град Прилеп, Варош е роден Кирил Димитров Янчулев български офицер генерал-майор, началник на Щаба на войската от 6 септември 1944 до 13 септември 1944. Баща му е видният български просветен и църковен деец Димитър Янчулев, а майка му Евгения Янчулева е учителка. Учи в Солунската българска мъжка гимназия. На 12 март 1916 година завършва Военното училище в София, произведен е в чин подпоручик и взима участие в Първата световна война като офицер в Шести македонски полк на Единадесета пехотна македонска дивизия. На 14 октомври 1917 година е произведен в чин поручик. След войната специализира във френската военна академия в Сен Сир. На 30 януари 1923 г. е произведен в чин капитан. По-късно, през 1928 - 1929 година капитан Янчулев води лекциите по военна история във Военното училище в София, след което е назначен за командир на рота в Пехотната школа в Търново. На 15 май 1930 г. е произведен в чин майор, а на 26 август 1934 г. в чин подполковник. Между 1934 и 1939 година е военен аташе в Париж (1934) и Лондон. През 1936 г. е началник-щаб на 3-та военно-инспекционна област. На 3 октомври 1938 г. е произведен в чин полковник, като същата година е назначен за началник на Военната академия. През 1940 г. полковник Янчулев командва 22-ри пехотен полк, а на 26 октомври 1940 година е назначен за началник на 3-та пехотна балканска дивизия, година по-късно, на 11 август е назначен за началник отдел в Щаба на войската. На 16 март 1942 година заема поста помощник-началник на Щаба на войската, а на 6 май 1943 г. е произведен в чин генерал-майор. На 11 май 1944 г. е назначен за началник на кабинета на министъра на войната, на който пост е до 6 септември 1944, когато кратко е началник щаб на Българската армия, но напуска поради влошено здраве. Уволнява се на 13 септември 1944 г. През 50-те години е репресиран от комунистическата власт и заточен в концентрационния лагер Белене. Генерал-майор Кирил Янчулев умира през април 1961 година.”

“Роден: 19.02.1896 в Прилеп, Македония.
Образование:
Военното училище в София (1916). Военната академия в София (1923-1926).
Военна служба:
1916 - Военното училище в София;
1916 - 6-и (македонски) пехотен полк;
07.1917 - 64-и пехотен полк;
1918-1928 - 3-а, после 15-а пехотна дружина;
1928 - Преподавател по военна история във Военното училище;
1929 - Командир на рота в Пехотната школа в Търново;
1931 - Командир на специалния батальон в 7-и дивизионен артилерийски полк;
1932 - Началник на секция в Инжинерната инспекция;
1934-1936 - Военен аташе в Париж;
1936 - Началник-щаб на 3-а военноинспекционна област;
1938 - Началник на Военната академия;
1940 - Командир на 22-и пехотен полк;
26.10.1940 - Командир на 3-а пехотна дивизия;
11.08.1941 - Началник на отдел в Щаба на войската;
16.03.1942 - Помощник-началник на Щаба на войската;
11.05.1944 - Началник на Кабинета на министъра на войнатал
06.09.1944-13.09.1944 - Началник на Щаба на войската;
13.09.1944 - В запаса.
Офицерски звания:
12.03.1916 - Подпоручик;
14.10.1917 - Поручик;
30.01.1923 - Капитан;
15.05.1930 - Майор;
26.08.1934 - Подполковник;
03.10.1938 - Полковник;
06.05.1943 - Генерал-майор.
Умира: 04.1961 в София.
Награди:
Орден "За храброст" 4-та степен, 2-ри клас.
Автор:
“Руско-турската война 1877-1878 г.” (1941)
 "Тежките картечници в настъпателния бой", Тежките картечници в отбранителния бой", "Нападателния бой спред германски и французки схващания", "Отбранителния бой спред германското и френското схващане" - статии във "Военен журнал" (1931-1940).
Други данни:
Репресиран и заточен в лагер в Белене през 50-те.”

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

http://strumski.com/biblioteka/?id=238
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 20, 2016, 11:55:04
Генерал - майор Александър Попдимитров от Кратово, Македония

“Роден: 28.02.1892 в Кратово, Македония.
Образование: Военното училище в София (1915)
Военна служба:
- Адютант на 2 бригада на 12-та пехотна дивизия;
- 37-ми пехотен полк;
- 25-ти пехотен полк;
1925 - 2-ра жандармерийска дружина;
1927 - 1-ви пограничен участък;
1929 - Командир на рота в 29-ти пехотен полк;
1930 - Командир на дружина в ШЗО;
1932 - Комендант на двореца;
1935 - Командир на 6-ти пехотен полк;
1939 - Началник на ШЗО;
28.06.1941-19.09.1942 - Началник на Военното училище;
1942 - Командир на 14-та пехотна дивизия;
1944 - В запас.
Офицерски звания:
25.08.1915 - Подпоручик;
30.05.1917 - Поручик;
01.05.1920 - Капитан;
15.05.1930 - Майор;
26.08.1934 - Подполковник;
03.10.1938 - Полковник;
06.05.1943 - Генерал-майор."

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 20, 2016, 11:58:23
Генерал-майор Христофор Серафимов от Свети Николе, Македония

“Роден:15.03.1893 г. в Св. Николе, Македония.
Образование: Военното училище в София (1915); Военната академия в София (1936);
Военна служба:
- 61-ви пехотен полк;
- 37-ми пехотен полк;
- 22-ри пограничен участък;
1927 - 10-ти пограничен участък;
1929 - Помощник-началник на 2-ро софийско военнно окръжие;
1930 - Началник на секция в Шаба на армията;
1931 - Началник на 17-ти пограничен участък
1933 - Командир на дружина в 1-ви пехотен полк;
1934 - Началник на секция в Пограничната инспекция;
1935 - Помощник-командир на 1-ви пехотен полк;
1935 - Началник на отделение в Главното интендантство;
1936 - Военната академия;
- Командир на 41-ви пехотен полк;
1938 - Началник-щаб на 1-ва пехотна дивизия;
1941 - Командир на 5-та пехотна дивизия;
1944 - В запас.
Офицерски звания:
25.08.1915 - Подпоручик;
30.05.1917 - Поручик;
01.05.1920 - Капитан;
15.05.1930 - Майор;
26.08.1934 - Подполковник;
03.10.1938 - Полковник;
06.05.1943 - Генерал-майор.
Други биографични данни:
1944-1950 - Укрива се в София, Кюстендил и впоследствие като послушник и магер в манастира "Седемте престола".
Умира: Изчезва безследно 1950г. Вероятно екзекутиран на 25.06.1951 в Софийския централен затвор.”

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 20, 2016, 12:01:48
Генерал-майор Коста Николов от Вирче, Царевоселско, Македония

“Роден: 23.06.1873 в с. Вирче, Македония.
Образование: Класно училище в Дупница. Духовната семинария в Самоков. Военното училище в София (1894-1897). Николаевската Генералщабна академия в Санкт-Петербург, Русия (1901-1904).
Военна служба:
1897 - 4-ти артилерийски полк;
- Адютант на 3-та армейска инспекционна област;
- Началник на секция Военни съобщения в Щаба на армията;
1915 - Началник на железопътното отделение при Щаба на действащата армия;
- Командир на 5-ти пехотен полк;
1917 - Началник на щаба на Дирекцията за стопански грижи и предвидливост;
09.1918 - Началник-щаб на отбраната на София;
- Главна реквизиционна комисия;
09.08.1919 - В запас.
Офицерски звания:
01.01.1898 - Подпоручик;
02.05.1902 - Поручик;
18.05.1906 - Капитан;
01.01.1912 - Майор;
02.08.1915 - Подполковник;
14.10.1917 - Полковник;
1937 - Генерал-майор
Умира: Изчезва безследно на 29.09.1944.
Автор:
"Турция и нейната армия";
"Някои възможни случая на съсредоточаване на турската армия към българската граница";
Главен редактор на военните издания.
Други биографични данни:
1923-1931 - Народен представител;
Член на Централното управление на Съюза на запасните офицери;
Председател на Изпълнителния комитет на Македонските братства.”

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

През 1943 г. председателят на Съюза на Македонските братства генерал-майор Коста Николов (подпомогнат със свидетелствата на Илинденците - Анастас Лозанчев, Тома Николов и Лука Джеров) се застъпва за дееца на ВМОРО Рафаел Моис Камхи (войводата Скендербег, български революционер от еврейски произход) пред българското правителство и успява да му издейства българска лична карта, възможност за постоянно местожителство в София и да предотврати неговата депортация от Солун:
http://strumski.com/biblioteka/?id=895

Член-учредител е на МНИ:
http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html

снимка: Балканска война (1912-1913). Висши български офицери на турската граница с оглед подготовката на войната. Генерал Радко Димитриев, ген. Климент Бояджиев, ген. Радой Сираков, ген. Павел Христов, майор Коста Николов:
http://digilib.nalis.bg/xmlui/handle/nls/36
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 20, 2016, 09:12:37
Капитан І ранг Борис Стателов от Солун

"Борис Константинов Стателов е роден на 21 август 1886 г. в Солун. Произхожда от известен лясковски род, а месторождението му е свързано с факта, че по това време баща му е директор, а майка му - учителка в Солунската гимназия.Той завършва през 1905 г. Военното училище в София с випуск 25-и.

След успешното завършване на курсовете за морски офицери във Флота мичман І ранг Борис Стателов е изпратен на околосветско плаване с руския кораб “Рюрик” от 9 януари до 3 октомври 1908 г. Продължава обучението си в Минния офицерски клас в Кронщад (Русия) от 31 април 1910 г. до 28 септември 1911 г. По време на Балканската война му се възлагат изпълненията на най-отговорните задачи: по противодесантното наблюдение в Шаркьой, минните заграждения в Родоския залив на Егейско море и в Мраморно море.Той е командир на подривната команда от Дунавската флотилия в Одринската операция Източния сектор по време на Балканската война (1912 - 1913 г.). Командир на импровизирания торпедоносец «Марица», подготвен да атакува турския броненосец "Тургут рейс" на 31 март 1913 г.

През Първата световна война като командир на торпедоносеца "Храбри» съвместно с "Шумни" участва в бойното стълкновение с руската ескадра във Варненския залив на 14 октомври 1915 г. На 22 януари 1917 г. флотска команда миньори под ръководството на капитан-лейтенант Борис Стателов поставя заграждение от 11 мини на река Дунав на 2 км източно от Тулча – първото българско речно минно заграждение.

Показаните през времето на две войни командно-организаторски качества и висока професионална подготовка са основание капитан-лейтенант Стателов да бъде назначен за официален български представител в Морската навигационна техническа комисия между съюзниците от Централните сили за Черно море и р. Дунав (НАТЕКО) през 1918 г. Преди да бъде изпратен там, повече от година той изпълнява длъжността началник-щаб на Черноморската част на флота.

От 11 септември 1918 г. е командир на учебния крайцер "Надежда". Въпреки че е изоставен без финансова и дипломатическа подкрепа да се оправя сам в състояние на окупация на Антантата в чужд порт и революционна анархия, благодарение на неговата инициативност и самоотверженост е спасен флагът на кораба.

През лятото на 1919 г. е назначен и за преподавател по навигация и лоция в Учебната част на Флота във връзка с формирания курс за подготовка на строеви офицери. През 1921 г. поема командването на Дунавската търговско-полицейска служба – наследник на Дунавската флотилия след Ньойския договор (1919 г.) и полага големи усилия за опазването на малкия корабен парк и бреговата инфраструктура, а по-късно поема командването на Морската полицейска служба – наследник на Черноморския флот.

6 май 1926 г. произведен в капитан І ранг и в това звание е началник на Морската учебна част (от 1932 г. Морски учебни заведения - МУЗ), която включва в състава си Морското училище и Морските специални школи. На тази длъжност той се задържа най-дълго: от декември 1927 г. до 1932 г. Полага особени и резултатни усилия за благоустройването на Морско училище.

Наскоро признати и очертани мащабите на военнотеоретичното наследство на Борис Стателов:
На него принадлежи авторството на един от първите учебници в дисциплината корабоводене в Морското училище: “Типове мореходни изчисления”. В тази книга са събрани лекциите, четени от Стателов пред слушателите в Морския офицерски курс през 1924 г. Всяка страница е писана на ръка – с калиграфски почерк, а след това ръкописът е издаден литографски. Учебникът е съставен много грамотно и прегледно. Под същото заглавие и от същия автор учебникът се появява и през 1931 г. През 1938 г. съвместно с Ангел Симеонов издава и учебника “Мореходна астрономия”.
През м. март 1927 г. сп. “Морски сговор” рекламира книгата му “Морско международно право” още преди да е излязла от печатницата. На практика изданието от 306 страници се появява на бял свят под името “Международно право” и е подготвено като учебно пособие за слушателите във Висшия корабоначалнически курс през 1926 – 1927 г.

Автор на учебно пособие “Лекции по военноморска география” – труд от 405 страници, което обслужва цикъл от лекции във висшия корабоначалнически курс (1927 – 1928 г.) Продължава преподавателската си дейност в Морското училище по корабоводителските дисциплини “Морезнание” и “Мореплаване” и след 1932 г.

На 27 януари 1933 г. капитан І ранг Борис Стателов завършва работата си по “Правилник за разрушителната служба във Флота”. На същата дата този талантлив морски офицер представя за утвърждаване и “Проекто-правилник за заградителната служба” в две части.

Автор на труда “Съвременно състояние и тактика на минното дело”, изпълнил цялата кн. № 3 на сп. “Морски преглед” през 1930 г. Разработката, която с някои допълнения може да претендира за монография. Активен участник на флотските учения между двете световни войни, а така също деец на Българския народен морски сговор (БНМС).

Пенсиониран през 1933 г. След пенсионирането плава в търговския флот като капитан на кораба “Сердика”

След 1944 г. Борис Стателов е изселен в ловешкото село Слатина. Призован е като свидетел по съдебно дело срещу запасния контраадмирал Иван Вариклечков, на което се държи достойно. На 22 октомври 1959 г. Борис Стателов умира."

http://old-www.naval-acad.bg/Bg/mu-125g/alej/statelov.html

http://www.museummaritime-bg.com/Kalendar/kalendar.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 24, 2016, 09:48:37
Полковник Димитър Младенов от Банско, Пиринска Македония

"Роден: 14.10.1895 в Банско.
Образование: Военното училище в София (1916).
Военна служба:
1917-1918 - 3-ти гаубичен артилерийски полк;
- 7-ти артилерийски полк;
- 17-ти артилерийски полк;
- 7-мо полско артилерийско отделение;
1928 - Командир на батарея в 4-ти артилерийски полк;
1933 - Школата за ротни, батарейни и ескадронни командири;
1933 - Командир на батарея в Артилерийската школа;
1934 - Завеждащ учебната част на Артилерийската школа;
1934 - Командир на артилерийско отделение в Артилерийската школа;
1935 - Командир на 2-ро конно артилерийско отделение;
1935 - Командир на 2-то товарно артилерийско отделение;
1940 - Командир на 1-ви дивизионен артилерийски полк;
1942 - Командир на 15-ти дивизионен артилерийски полк;
05.09.1944-10.1944 - Командир на 15-та пехотна дивизия;
1944 - Началник на артилерийския отдел на 4-та армия;
- Началник на артилерийския отдел на 2-ра армия;
1946 - Началник на артилерийското отдел в Шаба на войската;
1947 - В запас.
Офицерски звания:
05.10.1916 - Подпоручик;
30.05.1918 - Поручик;
30.01.1923 - Капитан;
26.08.1934 - Майор;
06.05.1937 - Подполковник;
06.05.1941 - Полковник.
Умира: 1951 в лагера "Белене".
Награди:

Орден "За храброст" 4-та степен, 1-ви клас;
Орден "Св. Александър" с мечове.
Други биографични данни:
1948 - Арестуван и изпратен в лагера "Куциян", после минава през "Николаево" и "Белене".

"Полковник Димитър Младенов е роден на 14 октомври 1895 г. в Банско, в многoдетното семейство на Марко и Милана Младенови. Има шест сестри и един брат. Семейството се включва от рано в революционните борби в Македония. Баща му Марко е четник в четата на войводата Радон Тодев за време на Илинденско - Преображенското въстание през 1903г. и бил един от шестимата четници, оцелели в боя, при който загива войводата. По времето на Балканската война (1912-1913), Марко Младенов е в четата на войводата Христо Чернопеев, която след завършването на войната го препоръчва да бъде назначен от генерал Стилиян Ковачев за общински съветник на Банско.
През 1914 г. Д. Младенов се записва във Военното училище във София. Завършва го през 1916г. Участвувал в Първата световна война, първо в Шумен, а после е изпратен на Солунския фронт в Македония. Служи в различни артилерийски части. В края на войната в 1918г. за кратко е заложник на силите на Антантата. След освобождението от военен лагер с чин майор Д. Младенов се връща в България.

През Втората световна война служи в Македония в състава на 15-та пехотна Охридска дивизия със щаб в Битоля. Командва 15-ти дивизионен артилерийски полк към дивизията. След като нейния началник генерал Иван Маринов става военен министър в септември 1944г. той поема командването на дивизията. Записва името си по време на боевете с германските войски при отбраната на Прилеп. Проявява изключителна храброст. Изоставен от българското ОФ правителство, води тежки боеве с превъзхождащи германски войски и не позволява да бъде унищожен гарнизона му. Заедно с войските си, чиновници и техни семейства полк. Д. Младенов успява да изтегли гарнизона си към България.

След 9 септември 1944 г. е репресиран от комунистите. През юни 1948 г. е арестуван по обвинение за действия против партизаните в Македония през войната. Без присъда е въдворен в лагерите в Куциян и Белене. Убит е от комунистите в лагера Белене през 1951г. Дата на смъртта му - 20 юни 1951г.

През 1992 г. полк. Д. Младенов е предложен на президента Желю Желев за посмъртно повишаване в чин генерал - майор. Ж. Желев обаче отказва. Така след като комунистите убиха един достоен български офицер, герой от Втората световна война, сражавал се успешно с германските войски, те не позволяват и до днес реабилитация на името му. През 2008 г. излиза книгата за полк. Д. Младенов на Христо Троански ''Кажи кога да умра“. - Янко Гочев
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 24, 2016, 09:54:21
Полковник Петър Димков (ЛЕЧИТЕЛЯТ) от Горно Броди, Македония

“Роден е в София на 19 декември 1886 г. в семейството на дееца на Българската Екзархия свещеника Иван Хаджидимов от село Горно Броди, Серско и на Екатерина Димкова, която е известна народна лечителка. През 1863 г. Иван Хаджидимов е принуден да се укрива от турските власти на Света гора и дори сменя името си с това на жена си - Димков. Дядо му Димко Хаджииванов е председател на българската община в Горно Броди и град Сер и също активен деец на Българската Екзархия. Началното си образование Петър Димков получава в столичното училище "Денкоглу".

През 1899 г. заминава в Петербург, Русия, където завършва военно училище. През 1909 г. се завръща в България и е назначен като подпоручик в 25-ти пехотен Драгомански полк в Цариброд.
В редовете на Българската армия служи от 1909 до 1936г. Участва във всички войни за национално обединение от 1912 до 1918г. - Балканска, Междусъюзническа и Първа световна, в които е раняван 8 пъти, понякога много тежко. През септември 1912 г. е произведен в чин поручик и е мобилизиран като командир на 15-та рота от 38-и пехотен полк. В дневник описва участието на ротата в сраженията при Селиолу, Люлебургаз, на подстъпите към Чаталджа и Одрин. Още тогава по време на войните открива способностите си да лекува - спасява голяма част от поразените от холера войници. През ноември 1912 г. П. Димков спасява войници, заболели от холера, като ги лекува с чай, лимонтузу и чесън, и дори ги заплашва с разстрел, ако не пият преварена вода. Всички заболели 27 войници от ротата му оздравяват. Участва и в Междусъюзническата война. На 24 юни 1913 г. е ранен е близо до село Клисура. След оздравяването си се завръща в ротата и е зачислен отново в 25-ти пехотен Драгомански полк. През 1913 г. е награден с военен орден за храброст ІV степен, 2 клас; награден с орден ''Св. Александър'' с мечове. През септември 1915 г. е мобилизиран за участие в третата си война - Първата световна война. П. Димков е зачислен е в 42-ри пехотен полк, като след два дена е назначен за командир на 11-та рота. През октомври 1915 г. П.Димков е произведен в чин капитан. Воюва срещу Сърбия, в Добруджа и на фронта в Македония. През октомври 1916 г. е много тежко ранен до град Черна вода. След половин година се завръща в полка и отново поема командването на ротата. През 1917 г. П. Димков заболява от малария на Битолския фронт. Награден е с военен орден за храброст ІV степен, 1 клас, и с германски ''Железен кръст'' ІІ степен.

Перз 1920 г. започва дейност като народен лечител. През 1925 г. служи в Бургас, където се включва в спасяването на тракийските бежанци. През октомври 1925 г. П. Димков е произведен е в чин подполковник. През 1927 г. служи в Свищов. По негова инициатива е прокаран казармен и градски водопровод. През май 1931 г. е произведен в чин полковник. Назначен е за командир на 10-та Родопска дружина. Поставя началото на първия билков магазин в Асеновград. Като командир на 21-ва пехотна дружина в Карлово през 1933 г. той спасява от разрушаване родната къща на Васил Левски и ръководи нейното възстановяване. Имало е план за събарянето на къщата, за да се построи нова улица, който благодарение на Петър Димков не се осъществява.

През периода юли 1934 - януари 1935 г. полк. Петър Димков е командир на 8-и пехотен Приморски полк и началник на Варненския гарнизон.

Големи са заслугите му за опазване на културното и историческо наследство на Варна. Той ръководи изграждането на Аспаруховия вал във Варна, построяването на Арката - портал на Приморски полк във Варна, открит през 1935 г. Има основна заслуга за построяването на парка - мавзолей "Владислав Варненчек" във Варна, за разкопаването на римските терми. Полк. Петър Димков е съучредител и първи почетен председател на Градската филхармония, става един от основателите на Полско-българското дружество в града, полага началото на Полкови военноисторически музей.

През май 1935 г. полк. П. Димков преждевременно преминава в запаса, което прекъсва много негови родолюбиви начинания. После се отдава на значимо обществено дело - билколечение и народна медицина, с което завинаги остава в българската история.

ПЕТЪР ДИМКОВ е един от първите проповедници на природосъобразния начин на живот. Духовното присъствие на ЛЕЧИТЕЛЯ е трайно. Издадени са 4 негови книги: "Българска народна медицина", издавана 5 пъти от 1926 г. до 1937 г., преиздавана още през 1977г., 1991 г., 1993г. и 2008 г.; "Хигиена и лекуване на душата", "Молитвеник" и "Очна диагноза". След преврата на 9 септември 1944г. книгите на лечителя Петър Димков са забранени от комунистическата власт, а той самият е следен и преследван. През целия си живот с успех и безвъзмездно Петър Димков е лекувал хората и не случайно е наречен ПЕТЪР ДИМКОВ - ЛЕЧИТЕЛЯТ. Според изследователи Петър Димков е излекувал болките на повече от 100 000 българи. Умира в София на 4 октомври 1981 г. Изпратен е с военни почести и от много свои приятели и почитатели.” - Янко Гочев

http://petardimkov.com/

http://petardimkov.com/index.php?page=heal

https://www.24chasa.bg/Article/1119244

http://www.varnenchikmuseum.com/Kolektziq_Dimkov/Kolektzia_Dimkov_03.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 24, 2016, 10:01:00
Генерал Алекси Стоянов от Прилеп, Македония, флигел - адютант последователно на Н.В.Цар Фердинанд I и Н.В.Цар Борис III

снимка 1: (1889) - Генерал Алекси Стоянов със семейството си
снимка 2: (1920-1930) - ген. Алекси Стоянов, княз Кирил, Надя Стоянова и Първан Драганов в Рилския манастир. Ген. Стоянов е бил адютант на цар Фердинанд, Първан Драганов е адютант на цар Борис
снимка 3: (1920-1930) - Цар Борис ІІІ, княз Кирил, княгиня Евдокия, ген. Алекси Стоянов и монахиня в Рилския манастир
снимка 4: (1937) - Цар Борис ІІІ и семейството на ген. Алекси Стоянов на излет.
снимка 5:  (1930-1939) - Царица Йоанна, ген. Алекси Стоянов и сина му Борис по време на екскурзия.
снимка 6: (1930-1939) - Цар Борис ІІІ, царица Йоанна, княгиня Евдокия, Надя, Вера и ген. Алекси Стоянов.
снимка 7: (1930-1939) - Царица Йоанна и ген. Алекси Стоянов по време на излет в планината през зимата.
снимка 8:  (1920-1930) - Цар Борис ІІІ, княз Кирил , княгиня Евдокия, ген. Алекси Стоянов и дъщеря му в Рилския манастир.

http://digilib.nalis.bg/xmlui/discover?scope=%2F&query=%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB+%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8+%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2&submit=%D0%9D%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4

източник: Държавна агенция ”Архиви”
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Август 28, 2016, 09:51:03
Владислав, Владимир и Антон Ковачеви от Щип, Македония

“Генерал-майор Антон Михайлов Ковачев (1877 - 1931)
Роден: 07.09.1877 в Щип, Македония.
Образование: Военното училище в София (1898). Николаевската инженерна академия в Санкт Петербург, Русия (1906-1911).
Военна служба:
- 2-ра пионерна дружина;
- 1-ва пионерна дружина;
1906 - 6-та пионерна дружина;
- Преподавател във Военното училище;
1924 - Инспектор на Инженерните войски;
1928 - В запас.
Офицерски звания:
01.01.1898 - Подпоручик;
01.01.1903 - Поручик;
31.12.1906 - Капитан;
14.07.1913 - Майор;
05.12.1916 - Подполковник;
01.04.1919 - Полковник;
26.03.1928 - Генерал-майор.”
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

Владимир Михайлов Ковачев (1875 - 1910) - български революционер, деец на ВМОРО; работи като учител в Щип, Скопие и Солун; в края на 19 век семейството му емигрира в София и там учи във Военното училище. През 1903 година в София Владимир Ковачев заедно с Христо Силянов издават стихосбирката "Тъгите на роба" посветена на поробеното население в Македония и Одринска Тракия:
http://strumski.com/biblioteka/?id=641

Подполковник Владислав Михайлов Ковачев (1875 - 1924)
“Деец на националноосвободителните борби на българите от Македония. Юрист. Завършва Военното училище в София (1894); участник в четническата акция на ВМОК в Мелнишко (1895); секретар на ВМОК (1899 - 1901) и редактор на в. “Реформи”; войвода на чета в Скопско по време на Илинденско-Преображенското въстание - 1903 г.; завършва право в Брюксел (1911); участник в Балканската (1912 - 1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна война (1914 - 1918); идеолог на македонската федеративна организация в България; редактор на в. “Автономна Македония” (1920 - 1923);” - “Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив, книга VIII”, с. 13 - 28
http://www.nationallibrary.bg/fce/001/0122/files/Obzor._.8(1).compressed.pdf

“Владислав (Славчо) Михайлов Ковачов (Ковачев) произхожда от видния щипски род Ковачови. Баща му е учителят и революционерът Михаил Ковачев, ръководител на Щипския околийски революционен комитет и участник в Илинденско-Преображенското въстание. Негов чичо е професорът от софийското Висше училище Йосиф Ковачев, известен благодетел и дарител. Й. Ковачев е главен секретар на Министерството на вътрешните работи (1880-1881), член на Държавния съвет (1882) и кмет на София (1887). Й. Ковачев е един от основателите на Върховния македоно-одрински комитет, в работата на който участва до смъртта си през 1898 г. На два пъти е избиран за подпредседател на комитета - на ІІ конгрес (1895) и на ІІІ конгрес (1896). След като ген. Данаил Николаев подава оставката си като председател на Върховния комитет, Й. Ковачев е избран за председател през 1897 г. След смъртта на Й. Ковачев членове във Върховния комитет стават неговите племенници - близнаците офицери от българската армия Владислав и Владимир Ковачеви. И двамата ще участват не само в работата на комитета, но и с оръжие в ръка ще отстояват българския си произход и име и принципите на македоно-одринското освободително дело...

Владислав Ковачев е роден на 5 януари 1875 г. в Щип. Учи в родния Щип и в София. Завършва Класическа гимназия (1892) и софийското Военно училище през 1895 г. с чин подпоручик. Вл. Ковачев е сред основателите на Българското освободително братство във Велико Търново, където е изпратен да служи в 18 пехотен Етърски полк. Дружеството е основано на 14 юни 1897 г. В учредителния протокол на братството е записано, че след „като се събрахме, за да обмислим върху положението на нашите братя в Македония и Одринско, като имахме предвид съдбоносните събития, които се разиграват около нашето отечество - България, обзети, от една страна, от силното желание да помогнем на неосвободените ни братя, като поддържаме материално и морално делото за освобождението им от несносния режим и им проповядваме идеята за свободата, а от друга, доколкото силите и средствата ни позволяват, да се стремим към постигането на общия български идеал „обединението на целокупна България”, след продължителни разисквания и добро изучаване на работите както от вътре, тъй и от нашето отечество, решихме и организирахме едно дружество под наименование „Българско освободително братство”. За председател е избран подпоручик Любомир Стоянчов, а за секретар - подпоручик Вл. Ковачов.

Ръководството на братството се премества в гарнизоните, където са изпратени да служат младите офицери. Още същата година то е преместено в Русе, където подпоручик Стоянчов и подпоручик Ковачев служат в 5 пехотен Дунавски полк. Още същата година и братът на Вл. Ковачев подпоручик Владимир Ковачев, служещ в 6 артилерийски полк в Сливен, също е приет за член на дружеството. А третият брат - подпоручик Антон Ковачев, служещ също в 5 Дунавски пехотен полк, е приет за член на братството през 1899 г. Така и тримата братя Ковачеви едновременно участват в Българското офицерско освободително братство, докато баща им е ръководител на Щипския революционен комитет, а чичо им Йосиф Ковачев е председател на Върховния македоно-одрински комитет. Това е един впечатляващ факт от историята на тази видна щипска фамилия. Всички са се включили в македоно-одринското освободително движение и оставят светла диря с дейността си. ..” -"ПОДПОЛКОВНИК ВЛАДИСЛАВ КОВАЧОВ - ЕДИН ОТ НЕУДОБНИТЕ И НЕПОЗНАТИТЕ БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ" - Сите българи заедно
http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=375%3A2012-02-08-15-29-47&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://strumski.com/biblioteka/?id=879

http://strumski.com/biblioteka/?id=662
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 03, 2016, 07:03:12
Полковник Наум Никушев от Битоля, Македония

“Роден: 20.09.1859 в Битоля.
Образование: Класно училище в Битоля. Военното училище в София (1879).
Военна служба:
15.06.1878 - 24-та пеша дружина;
1879 - Жандармерията на Източна Румелия;
1879 - Полуескадрона на Учебния батальон на Източнорумелийската милиция;
1885 - Командир на Учебния ескадрон на Източнорумелийската милиция;
10.1886 - Командир на 2-ри конен полк;
- Началник-щаб на Кавалерийската инспекция;
02.11.1891 - Командир на 3-ти конен полк;
21.09.1895 - Командир на 4-ти конен полк.
- Министерство на войната;
1898 - В запас.
Офицерски звания:
10.05.1879 - Прапорчик;
11.1879 - Подпоручик;
09.07.1881 - Поручик;
09.09.1885 - Ротмистър;
17.04.1887 - Майор;
01.01.1892 - Подполковник;
01.01.1896 - Полковник.
Умира: 1905
Награди:
Орден "Св. Александър" 4-та и 5-та степен."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

"Нашата конница",1936 г.,кн.9 и 10:
http://www.boinaslava.net/dibo/Nashata_Konnica_9_10_1936_3-ti_konen_polk.pdf

Първи випуск на Военното училище (1878-1879гг):
https://edinzavet.wordpress.com/2009/06/10/vnvu-1vip1879/
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 03, 2016, 07:07:11
Полковник Петър Манолев, летец - изтребител от Каракьой, Драмско, Беломорие

“Въздушният ас на България, наречен още ''Доайенът на българската авиация” Петър Манолев е роден на 18 септември 1915 г. в село Каракьой, недалеч от град Драма, Беломорието в будно българско семейство. На 12 години, той заедно с тримата си братя и родителите си се преселва в Неврокоп (дн. Гоце Делчев). Тук бащата се захваща с търговия, а малките учат в българско училище. През септември 1929 г. Петър за пръв път в живота си вижда самолет и запленен от него решава да стане летец. Шест години по-късно се явява на изпит във Военното училище, но не успява са превари множеството привилигировани. Той не се отказва и след година става юнкер от 58-и випуск. При определяне на специалностите на обучаваните той пожелава и е приет в пилотния взвод. Вече като портупей-юнкер заминава да продължи обучението си в Полша.

На 16 юни 1939 г. е произведен в чин подпоручик, после пак заминава за Полша, за да специализира за летец-изтребител. Когато пламва Втората световна война, той и другарите му, млади български офицери, се завръщат в родината си, като продължават подготовката си за изтребители в Школата за висш пилотаж в Карлово. Той е първият от взвода удостоен да бъде инструктор към изтребителния полк. Пилотите, обучени от П. Манолев, са 29 души.

Бойното му кръщене по време на войната е срещу многоброен противник – бомбардировачи. Истинското му изпитание във въздуха е на 17 август 1944 г. Тогава със своя Месершмит МЕ-109G-6 Петър Манолев сваля американска четиримоторна летяща крепост ''Boeing B-17F''. В жестокия въздушен бой самолетът му е уцелен, таблото се раздробява и самият Манолев е тежко ранен, но успява да кацне “по корем”, макар и без уреди. Тежката операция по изваждане на осколките от тялото му е направена без упойка. Той издържа и хирургът възкликва “Ей, корав българин!'' До началото на септември 1944 г. П. Манолев изпълнява 18 бойни задачи и участва в осем въздушни схватки с американската авиация.

До 1949 г., когато каца на земята за последен път, полковникът летец Петър Манолев е усвоил 27 полски, български, германски, чехословашки и съветски самолета, сред които са Messerschmitt Me 109 и Як-9. С тях има 2505 полета и 1463,55 часа във въздуха. През юли 1953 г., като началник-щаб на изтребителния полк в Доброславци е арестуван с неясни обвинения, а през септември освободен и след това уволнен от ВВС. Манолев става една от последните жертви на политическата чистка в армията, извършена от комунистите след 9 септември 1944г.

Доайенът на изтребителната ни авиация, небесният рицар, пилотът - изтребител, кавалерът на ордена “За храброст” IV стeпен, II клас, героят от отбраната на българското небе в годините на Втората световна война, Петър Манолев умира на 19 март 2013г.” - Янко Гочев

https://edinzavet.wordpress.com/2010/09/22/pmanolev95/

http://www.pan.bg/view_article-1-12718-Doajenyt-na-bylgarskite-VVS-polkPetyr-Manolev-na-97-godini-Chestit-praznik.html

http://aeropress-bg.com/novini/36-news/1366-otletia-o-z-polkovnik-petar-manolev.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 05, 2016, 08:50:04
Полковник Димитър Цветков от с. Смилево, Македония

“Искам да споделя впечатленията си от посещението ми в Македония, понеже зная, че много обичаш и си се борил за свободата на тази измъчена българска земя. Бях един от щастливците, които занесоха "свещения огън" в новоосвободените земи. На мен се падна да занеса този символ на българския неугасващ дух в Дупница, Г. Джумая, Царево село, Кочани, Щип, Велес, Прилеп, Битоля, Ресен и Охрид. Няма думи, с които да опиша щастието и възторга на сърцето ми при съзнанието, че след 23 години посещавам тези места, и то като офицер от храбрата родна армия... В Кочани стигнахме към 22 ч.... целият град беше излезнал да ни посрещне. В очите на хората се четеше, че техните души ликуват от щастие...тук видях колко много е жилав българският дух..." - писмо на полковник Димитър Цветков: "Една обикновена история за "враг на народа"

“Димитър Кузманов Цветков е български офицер от Македония и революционер, горянин, борец срещу комунистическата власт в България, и в частност в Пиринска Македония, след Деветосептемврийския преврат. Димитър Цветков е роден в битолското село Смилево. Баща му загива през войните за национално обединение. Димитър е отгледан в полка, в който е служил убитият му баща. Той завършва Военното училище в София, а през 1941г. заминава за родната си Македония след разгрома на Югославия и присъдиняването на Вардарска Македония към България. По време на българско управление в Македония е командир на ''ловна дружина'' (контрачета) в Скопие. Като такъв участва във всички антипартизански акции срещу сърбомани и комунисти.

След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. полк. Димитър Цветков е търсен от Титовите партизани, за да бъде съден. Поради факта, че е офицер доброволец на фронта, не е осъден нито в Титова Югославия, нито в комунистическа България. Уволняват го от армията с чин полковник. Като антикомунист се включва в дейността на опозицонния на БКП БЗНС на Никола Петков, но решава да избяга през границата в Гърция. На 8 март 1948г., заедно с подполковник Стойно Бачийски, се присъединява към четата на войводата Герасим Тодоров и отговаря за бойната подготовка в нея. Заловен е след като четата е разбита и е осъден на смърт по чл.1, ал. 1 от ''Закона за защита на народната власт'', защото е членувал "в група, поставила си за цел събарянето, подравянето или отслабването на установената власт". Присъдата е изпълнена на 17 май 1949г. Тогава полк. Димитър Цветков е обесен и тялото му е заровено в яма в гробищата на Горна Джумая. Семейството на полк. Димитър Цветков е изселено от София и репресирано от комунистите.

Вера Цветкова получава смъртен акт с празно място в графата "починал". Преди тя и 11-годишният син да бъдат изселени от къщата в центъра на София до 1956г., трябва да изтърпи и представителите на ''народната власт'', прилежно описващи семейното имущество преди да бъде продадено на търг: Трикрилен гардероб, мукавен куфар, пернишка печка за отопление, кухненски бюфет, една каничка металическа, елипсовидно огледало, електрическа лампа, плетена дамаджана, стъклен буркан за туршия - 6 литра...И двете деца на полковник Димитър Цветков успяват да завършат висше образование, но синът му е взет не за войник, а в трудовите войски - там, където "възмъжават" момчетата от семействата на ''враговете на народа''.

През 1992г. полк. Димитър Цветков е оправдан. Тогава синът му получава удостоверение от МВР със следното съдържание:"След направената повторна щателна проверка в архива на МВР се установи, че баща ви ДИМИТЪР КУЗМАНОВ ЦВЕТКОВ от с. Смилево, Битолско, е осъден с присъда №431/25.06.1948 година на Горноджумайския околийски съд на смърт." МВР удостоверява още: Смъртната присъда е изпълнена в Горноджумайския затвор на 17.05.1949 г., на която дата НАПЪЛНО НЕВИНЕН, той е бил обесен. През 1994 г. присъдата срещу полковник Димитър Цветков е отменена по реда на надзора и той е признат за невинен и оправдан. ''Обвиненията са недоказани, без внимание са останали свидетелствата, че военният е бил в четата временно, защото е искал да се прехвърли в Гърция'' се казва в предложението на главния прокурор за преглед на делото по реда на надзора през 90-те години.” - Янко Гочев

http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2013/02/01/1993904_edna_obiknovena_istoriia_za_vrag_na_naroda/

https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1402258276667394.1073741859.100006497048656&type=3&hc_location=ufi

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%BE%D0%B2_(%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%86%D0%B5%D1%80)

Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 07, 2016, 05:42:59
Полковник Трайчо Мазаков от Крива Паланка, Македония

“Трайчо Георгиев Мазаков е роден на 12 март 1917г. в град Крива Паланка, Македония в родолюбиво и революционно българско семейство. Наследник е на три видни поборнически фамилии Кърчовски, Мазакови и Димитракови. Завършва ВНВУ в София през 1939г. с 58-и Родопски випуск. Служи в 30-ти пехотен Шейновски полк и 51-ви пехотен Вардарски полк в Скопие по време на Втората световна война (1941-1944). Участва във войната срещу Германия през 1944-1945г. като командир на дружина на фронта край Струмица в Македония. След войната служи в 22-ри пехотен Тракийски полк в Дупница.

През 1949г. завършва Военната на ГЩ академия "Г.С.Раковски". От 1950г. е в щаба на 9-та пехотна Плевенска дивизия, която по-късно е преименувана на 15-та стрелкова Дунавска дивизия. Служи във войската до 23.09.1952г. като достига до длъжността началник на оперативното отделение и заместник-началник-щаб в тази дивизия.

На 23.09.1952г. Трайчо Мазаков е арестуван и след 7-месечно следствие през 1953г., въпреки че никога не се е занимавал с политика, е осъден на смърт от Военната колегия при Върховния съд на НРБ. Лишен е от военна чест и е разжалван в чин редник. Уволнен е от министъра на народната отбрана генерал - полковник Панчевски за "противонародна дейност" съгласно чл. 19, буква "З" от Устава за военна служба на НРБ. Бил е окован в 70-килограмова верига.

През юни 1953г. Президиумът на Народното събрание помилва "смъртника", като му налага 20 години лишаване от свобода и 23 години ''лишаване от права и военна чест''. След отмяната на смъртната присъда Трайчо Мазаков излежава в затворите на комунистическа България 10 години, 3 месеца и 8 дни. Лежи в Плевенския затвор, в затвора на остров Персин (Белене), Пазарджишкия затвор, на кариерата в село Огняново, Пазарджишко, отново Плевенския затвор, кариерата в село Самоводене, Великотърновско и отново в затвора на остров Персин (Белене). Освободен е на 30.12.1962г.

След като излиза на свобода работи нискоквалифициран труд по строежите, в ДП Фотоиздат (ДИ "Септември"), а след това и като фотоработник и редактор. За един период комунистите го изселват "завинаги" в добруджанското село Куфалджа. Като пенсионер работи в ДИ "Септември", Спортен комплекс "Дианабад" и ЦДА

На 1.03.1990г. Тр. Мазаков завежда дело за ревизия на присъдата му и е напълно оправдан. Това става с решение № 0322 от 30.12.1991г. на военната колегия на Върховния съд. Произведен от майор при задържането му в полковник, като е признат за репресиран офицер по политически причини с възстановена военна чест. Със съдействието на списание "Един завет" през 2001г. издава книгата "Осъден на смърт" с подзаглавие "Родословието, животът и страданията на един осъден на смърт и оправдан генералщабен офицер". - Янко Гочев

https://edinzavet.wordpress.com/category/%D1%81%D0%BF%D0%B5%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B5%D0%BA%D1%82%D0%B8/page/2/

https://www.geni.com/people/%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%BE-%D0%9C%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2/6000000019541916190

https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1402258276667394.1073741859.100006497048656&type=3

http://hralupa.com/index.php?act=viewProd&productId=25963
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 08, 2016, 11:03:10
Генерал - майор Борис Иванов Димитров

"Роден: 06.02.1896г. в София. Седмо дете на бежанци от Македония. Неговият баща е от Битоля, а майка му от Велес.
Образование: 3-та мъжка гимназия в София. 36 випуск на ВНВУ в София (1916).
Военна служба:
1916 - 1918 - командир на картечна рота в Първата световна война;
- 6-та пехотна Търновска дружина в София
1928г. - 6-ти пехотен Търновски полк в София;
1928г. - 24-ти пограничен участък;
1932г. - 25-ти пехотен Драгомански полк;
1933г. - Домакин на ВНВУ в София;
1939г. - 15-ти пехотен Ломски полк в Белоградчик;
1939г. - Интендант на 9-та пехотна Плевенска дивизия;
1942г. - Комендант на гара София;
1943г. - Заместник - началник на 1-ва дивизионна област;
1944г. - Командир на държавната жандармерия.
Офицерски звания:
12.03.1916 - подпоручик;
14.10.1917 - поручик;
30.01.1923 - капитан;
01.01.1933 - майор;
06.05.1936 - подполковник;
06.05.1940 - полковник;
06.05.1944 - генерал-майор.
Умира: Осъден на смърт от 4-ти състав на ''Народния съд'' и разстрелян на 15.03.1945г.
Награди: 16 ордена, в това число 6 военни ордена "За храброст".
Други биографични данни: Всестранно надарен, самоук цигулар, с голяма дарба на художник. Служил е като офицер на югославската и турската граница - в селата Чупрене и Резово. Като домакин във ВНВУ при генерал Йовов по негова идея е направена облицовката на училището, алеята с бюстовете на всички началници, оградата с пушките и войнишките помещения.
Арестуван е след 9 септември 1944г. и е съден заради това, че оглавява държавната жандармерия, която поема задачата да се справи с върлуващите комунистически терористични банди в страната, нарекли се ''партизани''. Запазено е предсмъртното му писмо от 15.03.1945г. След убийството на генерала неговото семейство - съпруга, двама сина и една дъщеря, е репресирано от комунистите. Животът им е непрекъснат глад, унижения и мъки цели десетилетия. Интернирано е за 1 година в провинцията, връща се в София, но заварва конфискувано жилището му. Настанява се при доброжелателни роднини. Преживява някак в една малка къщичка. На дъщерята на генерала Мария не позволяват да завърши курса за медицински сестри, макар че има отличен успех. Изключена е и се препитава като черноработник. Остава осакатена цял живот. Пенсионира се като чистачка.” - Янко Гочев


Почерненият живот на дъщерята на генерала

“Мария Димитрова-Георгиева остана без диплома, защото баща й - ген. Борис Димитров, бе “враг на народа”. В навечерието на годишнината от атентата в “Св. Неделя” възрастната жена издаде мемоарите си.

Ако я видите да подтичва след бялото куче порода ку- ваш сутрин в градинката пред "Кристал" или пък да спори разпалено за политика не по-зле от депутатите ни, направо ще завидите на темперамента й. Още по-малко пък ще й дадете 89 години. Тя е от хората, за които в пълна степен важи пословицата "Злото никога не идва само". Несгоди я преследват в по-голямата част от живота й, просто защото е Мария Димитрова-Георгиева - снаха и дъщеря на царски офицери. Неин свекър, когото обаче тя не познава, е о.з. ген. Коста Георгиев, чието опело в църквата "Св. Неделя" комунистите използват за атентата в храма. Баща й пък е ген. Борис Димитров, осъден на смърт от Народния съд. Нейният свекър ген. Коста Георгиев е роден през 1876 г. На 14 април 1925 г. трима непознати го прострелват смъртоносно в градинката пред църквата "Св. Седмочисленици". Комунистите са го направили умишлено, за да направят атентата по време на опелото му в храма "Св. Неделя" на 16 април. Очаквали са, че ще се съберат много хора, защото е бил изключително популярен, категорична е Мария Георгиева. Тогава тя била 3-годишна и била с майка си край вратата на църквата. Баща й пък строявал почетния взвод отвън. Майката и детето се отървават невредими. Парче от тухла удря ген. Димитров през лицето и до края на живота си той е с белег на едната буза. 160 са починалите на място от взрива, 200 - ранените, много от тях починали впоследствие от раните си. Цар Борис III обаче остава жив, тъй като закъснява.

Мария Димитрова-Георгиева е родена на 21 септември 1921 г. в София. За себе си твърди, че е имала щастливо детство, но само до 9 септември 1944 г. Когато съветските войски влезли в София, баща й ген. Борис Димитров бил абсолютно спокоен, защото знаел, че като командир на жандармерията не е направил нищо лошо и е изпълнявал дълга си. До 12 септември се мотаеше вкъщи, никой не го потърси, разказва дъщеря му Мария Димитрова. Накрая отишъл в главния щаб на партизаните на ул. "Раковски" и попитал към кого да предаде военната си част - към войската или полицията. Едва тогава партизаните се сещат за него, заловиха го и го измъчваха в затвора шест месеца, спомня си Димитрова.

Няма друг ад освен този, който аз изживях, казал й той на последното свиждане в Съдебната палата. Ген. Борис Димитров вече бил ослепял с едното око след мъченията. Като го видях, първо не можех да се разплача, а после започнах да целувам ръцете му, бърше сълзите си при спомена Мария Димитрова. Ти и братята ти знаете, че вашият баща е честен човек и е изпълнявал клетвата си за служба пред царя. Вярвам, че никога няма да ме осъдите в сърцата си, казал той на сбогуване. Когато Мария излязла от Съдебната палата и гледала смеещите се хора по улиците, се питала дали тя някога ще се усмихне отново.

В нощта преди разстрела на баща й - 15 март 1945 г., Мария се опитала да не заспи. Исках да съм будна, за да почувствам неговата смърт, но все пак се оказа, че съм заспала, разказва тя. Нейната стринка Санка Димитрова обаче вървяла по грайферите на камиона към гробищата. Видяла и запомнила мястото на ямите, в които били захвърлени телата на разстреляните след присъдата на Народния съд. Осъдените влизали един по един в нея, за да ги убият. После засипали телата със сгурия и с танк я утъпкали.

На сутринта Мария отишла с братовчедка си да запали свещ. В момента, в който запалила вощеницата и я забучила в сгурията, из храстите излезли цивилни, стъпкали я, а после ги заплашили, че ще стрелят, ако дойдат повторно. Два дни след разстрела на ген. Борис Димитров тя била изселена заедно с майка си и двамата си братя. На гарата обаче сговорчив милиционер им подсказал, че може да ги конвоира при техни роднини. Заминахме за Пловдив с влака по етапен ред в отделно купе като особено опасни врагове на народа, казва Мария Димитрова. Оттам заминали в Чепеларе при тяхна роднина. Цяла година живели в дома на нейната леля Стайка Райчева. Един от най-тежките спомени на Мария е веднага след завръщането й в София. Минала покрай родната си къща, вече национализирана, и понечила да си откъсне череши. Махай се, че ще извикаме милиция да те арестува, креснала й от прозореца разярена жена.

Съдбата обаче готвела още по-тежки удари на Мария. След класическата гимназия в София Димитрова завършила с отличие и училището за медицински сестри. Тя обаче не успяла да практикува тази професия нито ден. Чаках с трепет в салона да ни раздадат дипломите, спомня си тя. Преди да започне церемонията, директорката Жечка Стоянова прочела имената на няколко девойки, а после обяснила, че те са дъщери на кулаци и врагове на народа, и затова дипломи няма да получат, продължава тя.

Винаги ми даваха най-черната работа, изкарвала съм си хляба като работничка на дрелка и преса в "Бакелиткооп", разказва Мария. От химикалите щитовидната й жлеза заболява. Налага се хирурзите да я отстранят изцяло. Сега, за да балансира процесите в организма си, Димитрова пие всеки ден хапчета. Има и троен байпас.

В "Бакелиткооп" се запознала с втория си съпруг Кирил Костов Георгиев. Той също си изкарвал хляба там като обикновен работник. Преди 1944 г. Кирил Георгиев завършил право и дори правил докторат в Германия. Комунистическата власт обаче не му разрешила да практикува като юрист. Дори го затворила за година в Белене само защото е син на царския офицер ген. Коста Георгиев. Съпругът й до късно преписвал вкъщи чужди ръкописи на машина и превеждал, за да изхранва семейството си.

Отгледахме трите си деца с много мъки, глад и неволи, но те станаха хора, казва с гордост Мария Георгиева. Най-големият й син от първия брак на мъжа й е известният наш художник Коста Георгиев. Родният й син от първия брак - Димитър Тачев, пожелал да се запише в морското училище. Властите обаче не му разрешили заради дядо му ген. Борис Димитров. Сега той работи като електротехник на пристанището във Варна. Малкият Георги също не успява да завърши висше образование заради дедите си генерали. Сега той притежава фирма за асансьори. Мария Георгиева се е пенсионирала като чистачка във "Водоканалпроект" и гледала допълнително тежко болна старица, за да има прехрана за нея и децата й.

Мария Димитрова-Георгиева получава 40 лв. пенсия, но се радва на уют и спокойствие у дома сред своите синове и снахи. Голямата й радост е, когато за някое семейно тържество се съберат всичките й деца с внуците. Твърди, че годините не й тежат, и го потвърждава с всичко, което върши. Неотдавна тя написа своите спомени. Оформени под редакторството на внучката й Галина Тачева, те вече са на книжния пазар със заглавие "Изстрадан живот". - Силвия Николова

- предсмъртното писмо на ген. Борис Димитров:
“Мили деца,
Простих се с вас, скъпи мои, простих се завинаги! Аз си отивам и никога вече няма да се върна! Станах жертва на дълга си, на длъжност и служба. вие знаете всичко! Дано Бог ви помогне да издържите докрай и бъдете сигурни- някой ден нещата ще се подредят! Мария, мое мило сираче, прости и ти, нещастно мое дете. моля те да гледаш майка си и братчетата си, моля те изпълни дълга си към всички вкъщи и знай, че баща ти умира невинен!
Митко, сине, стисни зъби и изтрай грозната съдба на баща си! Работи, труди се! Знай, че баща ти не е престъпник и палач! Изкълчиха истината, скриха ми документите, убиват ме, за да угодят на извратената си същност! Заклевам ви никога да не мислите за мъст, да не посягате на никого, както правех и аз! Бъдете истински човеци, въпреки нечовешкото време! Никой не е пазил народа повече от мене!
Бог да ви закриля! Собгом и.. простете...
Ваш Борис”
http://paper.standartnews.com/archive/2001/04/20/faces/s2988_5.htm

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1396678810558674.1073741852.100006497048656&type=3

http://www.hralupa.com/index.php?act=viewProd&productId=15314
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 08, 2016, 10:13:26
Д-р Александър Станишев от Кукуш, Македония

"Александър Димитров Станишев - български лекар, учен и политик, родом от Кукуш, Егейска Македония, убит от комунистите през 1945г. Той е един от водещите български хирурзи от периода между двете световни войни, министър на вътрешните работи и народното здраве през юни-септември 1944 г.

Александър Станишев е роден на 27 декември (15 декември стар стил) 1886 г. в град Кукуш, Егейска Македония. Родът на Александър Станишев е известен със своята преданост към каузата на българското Възраждане, единият му брат д-р Константин Станишев е председател на Македонския национален комитет, друг негов брат е Милош Станишев - български офицер, загинал за освобождението на Македония през 1915г. в бой с французите.

Средното си образование Александър Станишев завършва в Солунската българска мъжка гимназия през 1904 г. Учи естествена история в Софийския университет ''Св. Климент Охридски'' (1904–1905), след което завършва Медицинския факултет в Мюнхен, Германия (1905-1910). Работи като асистент в Университетската хирургическа клиника в Мюнхен и в болници в Лозана, Берн и Линдау (1910-1912).

В Балканските и Първата световна война участва като хирург в български военни болници.
След войните Ал. Станишев специализира в Хайделберг и Мюнхен в Германия (1919-1920) при професорите Зауербрух и Кохер. От 1921 г. е доцент в Катедрата по клинична хирургия на Медицинския факултет в Софийския университет, от 1923г. е извънреден, а по-късно и редовен професор в същата катедра. Основател е и пръв директор на Хирургическата клиника в София. Декан е на Медицинския факултет на Софийския университет (1930-1931, 1937-1938), а през 1938-1939 - ректор на Софийския университет ''Свети Климент Охридски''. По време на този мандат университетът посреща тържествено своята 50-годишнина и приема името на свети Климент Охридски. През 1936-1944 г. проф. Ал.Станишев е председател на Българското хирургическо дружество.

Александър Станишев получава редица международни признания. През 1935 г. е избран за член, а през 1938 г. - и за подпредседател на Международната хирургическа академия в Женева. От 1939г. е почетен член на Университета в Хамбург, а през следващата година е провъзгласен и за почетен доктор на Берлинския университет.

Политическата дейност на Александър Станишев е свързана с борбата за освобождението на Македония, попаднала под сръбска и гръцка власт след 1913 г., както и с идеите му за сближение на България с Германия. Член-учредител е на Македонския научен институт. Член на Масонска ложа.

През март 1943г. благодарение на личните си връзки с германците Ал. Станишев успява да спаси от сигурна смърт унгарския евреин Илеш Шпиц - треньор на футболен клуб ''Македония'' от Скопие. Това става след намесата на сина на Борис Дрангов Кирил Дрангов, който е бивш член на ЦК на ВМРО и по това време е адвокат в Скопие. Молбата за съдействие е на председателя на ФК ''Македония" инж. Димитър Чкатров и члена на Управителния съвет на същия клуб Димитър Гюзелев. Спасителната акция на четиримата българи успява - Илеш Шпиц е свален от влака, който пътува към ''лагерите на смъртта'' някъде при Сурдулица и оцелява. Даже наджиявява своите спасители.
От 1 юни 1944 г. до 2 септември 1944 г. Ал. Станишев е министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Иван Багрянов.

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. е арестуван от комунистите и осъден от т. нар. Народен съд на смърт, глоба от 5 милиона лева и конфискация на имуществото. Този достоен човек, лекар и патриот е разстрелян в една мразовита нощ на 1 срещу 2 февруари 1945 г. на Централните софийски гробища, като преди екзекуцията му е бил принуден да установи смъртта на 106 души, осъдени на смърт от комунистическия ''Народен съд" През 1996 г. с Решение № 172 на Върховния съд присъдата му е отменена.

Професор д-р Александър Станишев е автор на над 50 научни труда в областта на хирургията на различни езици - български, немски и др. От публикуваните на български език най-значителни са:
''Волево движение на изкуствената ръка. Заубербахова операция, собствена метода и техника на протезата'' (София, 1919)
''Пластично възстановяване на горната устна чрез трансплантация на долната'' (София, 1924)
''Лекции'' (София, 1924)
''Хирургия. Лекции'' (София, 1942)" - Янко Гочев

Членове-основатели на Македонския научен институт:
http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html

https://www.geni.com/people/%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%84-%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D1%8A%D1%80-%D0%A1%D0%A2%D0%90%D0%9D%D0%98%D0%A8%D0%95%D0%92/6000000000211351034

Албум "50 годишнината на Софийския университет":
част 1:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/11/50-1.html
част 2:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/12/50-2.html
част 3:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/12/50-3.html
част 4:http://stara-sofia.blogspot.mk/2013/12/50-4.html

"Беше човек, който много държеше на това, че е българин от Македония. За него Македония стоеше на първо място, преди всичко друго." Така синът Владимир обобщи най-характерното за своя баща. И още един детайл, споменат в рaзговора ни, покaзва моралния облик на човека, платил с живота си това, че е приел да стане министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството на Иван Багрянов - от 1 юни до 1 септември 1944 г. Когато съветските войски се готвят да преминат Дунав и да окупират България, на него и семейството му предоставят места в самолет за Виена. Всеки уважаващ себе си университет където и да е на Запад би бил горд да повери катедра на този хирург със световна слава. Отговорът му обаче е: "Аз не съм престъпник, не съм извършвал никакви престъпления, само съм помагал през целия си живот и няма защо да бягам. Смятам, че мястото ми е тук." - в-к "Мaкедония", брой 21, 26 мaй 1999 г.
http://promacedonia.com/v_mak/1999/mak21_3_9.html

"Отговор на обвинителния акт; последна дума на подсъдимия проф. Александър Станишев пред Народния съд", София, 1945 г.:
http://strumski.com/biblioteka/?id=863
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 10, 2016, 08:12:22
Генерал-майор Константин Георгиев

“Генерал - майор Коста Георгиев на фронта по време на Първата световна война. След войната той става жертва на комунистическия тероризъм в България, финансиран от СССР. Вечерта на 14 април 1925г. трима комунистически терористи го прострелват смъртоносно в градинката при църквата ''Св. Седмочисленици“ в София. Смъртта му събира военно-политическия елит на България два дена по-късно на неговото погребение и опелото в църквата ''Св. Крал'', която е взривена от комунистическите терористи. Атентатът на 16 април 1925г. води до смъртта на 213 души, починали веднага или след това от тежки рани и раняването на над 500 души. Дълго време чрез този чудовищен атентат в християнски храм БКП държи първенство в Европа по мащаби и жертви на своята терористична дейност против българската държава.

Роден: 25.08.1873г. в село Табан, Брезнишко.
Образование: ВНВУ в София (1895). Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия (1903-1906).
Военна служба:
1895 - ВНВУ в София;
1895 - 2-ри артилерийски полк;
1903 - 3-то планинско артилерийско отделение;
- Помощник-началник секция в Щаба на армията;
1909 - Адютант в 2-ра Военно-инспекционна област;
1915 - Командир на 25-ти пехотен Драгомански полк;
1917 - Началник-щаб на 5-та пехотна дивизия;
1918 - Командир на бригада в 5-та пехотна Дунавска дивизия;
1918 - 1920 - Началник на 2-ра пехотна Тракийска дивизия, после Началник на Канцеларията и Помощник-началник на Щаба на армията;
03.09.1920 - В запаса.
Офицерски звания:
01.01.1895 - Подпоручик;
01.01.1899 - Поручик;
01.01.1904 - Капитан;
04.09.1910- Майор;
14.02.1914 - Подполковник;
16.03.1917 - Полковник;
03.09.1920 - Генерал-майор.
Умира: Убит на 14.04.1925г. в София в градинката пред църквата ''Св. Седмочисленици''
Награди: Орден "За военна заслуга" 5-та степен на военна лента.
Други биографични данни:
Член на Съюза на запасните офицери;
09.06.1923г. - Участник в преврата срещу БЗНС;
Председател на Софийското бюро на Демократическия сговор и народен представител.

На 16.IV.1925 г. платени от Москва комунистически терористи взривяват църквата "Св. Неделя" в София. Специалната цел на атентата е да бъде унищожен военният и политическият елит на страната, включително Цар Борис III. Планът за атентата предвижда първо да бъде убит високопоставен човек, чието опело да събере елита в църквата "Св. Неделя", за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, комунистите избират друга жертва, чието погребение да послужи като примамка. Това е ген. К. Георгиев, застрелян в София на 14.IV.1925г. Опелото на генерала е насрочено за 16.IV., Велики четвъртък. В 7 ч. сутринта клисарят Петър Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 ч. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан. Отначало ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора на церемонията. По една случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.Според плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15.20 ч. Взривът събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения. При атентата в "Св. Неделя" загиват 134 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213 души. Ранените са 500. Министрите се отървават само с леки рани. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак 2 дни по-рано. Част от организаторите на атентата - Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров - успяват да избягат през Югославия в СССР. Заговорниците се опитват да ликвидират съучастника си П. Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания.

Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков, като К. Янков е убит, докато се отбранява в къщата на свой съучастник, а Ив. Минков се самоубива преди да бъде заловен. Делото за атентата се гледа от военен съд от 1 до 11 май 1925г. в казармите на 4-ти арт. полк в София. Обвиняемият Марко Фридман признава, че БКП получава финанси "през Виена" от СССР, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполк. Георги Коев, в чиято къща се укрива И.Минков, и М.Фридман. На 27 май 1925г. Г.Коев, М. Фридман и П. Задгорски са обесени.” - Янко Гочев

“Много неща са казани и изписани за кървавия Велики четвъртък – 16 април 1925г. когато дейци на комунистическата партия взривяват столичния катедралвн храм „Св Неделя“ (Св. Крал). Злодейството е осъдено като най-смъртоносен терористичен акт, при който загиват над 200, а ранените са над 500 – представители на българския военен, политически и обществен елит. Само за миг загиват повече български генерали и офицери, отколкото във всички войни в новата ни история. Голяма част от жертвите са ветерани, кавалери на ордена „За храброст“ герои от Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Загиват много жени и деца, ученици, студенти и военноинвалиди...

Има нещо символично във факта, че комунистите извършват масово убийство на българи в деня, в който Юда е предал Спасителя. Онова, което куршумите на врага не успяха да направят в четири поредни войни, бе сторено от хора, наричащи се българи. Сториха го в православен храм, по време на литургия…Нашата вяра ни учи, че след предателството на Юда и тържеството на злото винаги настъпва Възкресение. За нас българите като нация то ще дойде ако помним своите покойници, поменаваме душите и се учим от историята им.Бог да ги прости!” - “Един завет - клуб на потомците на царския офицерски корпус”

Списък на убитите и ранените при атентата в катедралата „Св Неделя” на 16 април 1925г.:
https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/

http://stara-sofia.blogspot.mk/2008/12/blog-post_746.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 11, 2016, 09:50:16
Полковник Ефтим Китанчев от Ресенско, Македония

“Българин, отдал последните години от живота си на олимпийското движение в страната ни. Той е Ефтим Китанчев. Бивш военен. За мнозина е по-известен просто като брат на видния политик Трайко Китанчев. След като се уволнява от военна служба като полковник Ефтим Китанчев през 1919 г., се отдава на спорта. Като бивш кавалерист естествените спортове, с които се е занимавал са езда и фехтовка. Той обаче остава в историята и като първият председател на Българския олимпийски комитет (БОК), който е учреден на 30 март 1923 г...

Годината е 1924-та. Предстоят Олимпийските игри в Париж, а БОК е получил покана да прати свои състезатели лично от идеолога за възраждането на най-големия спортен форум барон Пиер дьо Кубертен. На практика това ще бъдат първите Игри, на които ще участват българи. Родината ни вече е имала един свой представител и то още на първите модерни Олимпийски игри през 1896 г., но тогава под флага на България се състезава не българин, а швейцарец – Шарл Шампо. Сега предстои огромно събитие за българския спорт и новосъздаденият олимпийски комитет, и неговият председател имат за цел да пратят колкото се може повече наши представители. И тук идва постъпката на Китанчев.

Най-нормалното нещо е именно той да води българската делегация във Франция на откриването, да се запознае с барон Дьо Кубертен и да се покаже пред света. Председателят на БОК обаче отказва да ходи в Париж, а мотивът за решението му е със средствата за неговото пътуване да бъде изпратен поне още един български олимпиец. В резултат България участва на Игрите с 24 спортисти – 4-ма лекоатлети, 7 колоездачи, 2-ма състезатели по конен спорт и футболния отбор, като очевидно само 11-те играли се считат официално за участници.

Това е и едно от последните значими дела на Ефтим Китанчев, който се е участник в двете Балкански войни, бил е и комендант на София по време на Първата световна. Година след Игрите той умира на 57-годишна възраст в Атина, където е бил генерален консул на България.” - “Постъпка за пример. За доброто на българския спорт”
https://sportspirits.wordpress.com/2016/01/20/%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0/

“Роден: 15.08.1868 в с . Подмочани, Ресенско, Македония.
Образование: Военното училище в София (1892). Кавалерийската школа в Пинероло, Италия (1904-1906).
Военна служба:
1904 - 1-ви кавалерийски дивизион;
- 1-ви конен полк;
1907 - Командир на 2-ри ескадрон на 5-ти конен полк;
- 3-ти конен полк;
- Военното училище;
1912-1913 - Командир на ескадрон в 1-ви конен полк;
12.09.1913-10.09.1915 - Началник на Кавалерийската школа;
13.09.1915 - Командир на 7-ми конен полк;
21.04-26.04.1918 - Командир на 5-ти конен полк;
- ДСГОП;
- Комендант на столицата;
1919 - В запас.
Офицерски звания:
02.08.1892 - Подпоручик;
02.08.1895 - Поручик;
01.01.1901 - Ротмистър;
30.12.1908 - Майор;
14.06.1913 - Подполковник;
05.10.1916 - Полковник.
Умира: 06.10.1925 в Атина.
Награди:
Орден "За храброст" 4-та степен, 2-ри клас.
Други биографични данни:
? - Създател на "Конен спорт" АД;
30.03.1923 – 6.10.1925 - Председател на Българския олимпийски комитет.
1925 - Дипломатически представител (генерален консул?) в Атина, Гърция.”

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА БОК:
http://www.bgolympic.org/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/96-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%BA

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 12, 2016, 11:28:32
Димитър, Трендафил и Михаил Думбалакови от с.Сухо, Лагадинско, Македония

Майор Димитър Атанасов Думбалаков (1872 - 1915)

“В неговия гардероб четническата бурка и офицерския му шинел носеха следи от десетки куршуми. Французите му изпратиха, след много изстреляни на халос патрони един смъртоносен снаряд. Велес бе посрещнал смъртните му останки с трогателно съчуствие. Но не за първи път го бе посрещал този град. Некога, като млад подпоручик, когато Македония бе още под турско иго и семейството ни все още живееше в Солун, в блестящата униформа на български офицер от 4 конен полк брат ми, на път за Солун, се бе отбил и в Велес. Тук в един кратък престой той бе обрал възхищението от гордия му вид и от българската офицерска униформа велешани. Недавна той бе марширувал триумфално през градът, понесен от крилете на победата. Отстъпващ пред победоносните стъпки на българите, врагът бе отхвърлен отвъд линията Водоврът - Градско. Те, дружини и полкове, щяха да продължат своя буен марш напред, но един от първите между тех, ги бе напуснал при Водоврът. Сега войници и велешани беха скършили коленете си пред гроба на един герой, оплаквайки с истинска скърб трагичния му край. И едните и другите имаше за какво да скърбят. Войниците бяха оплакали един примерен началник, който ги бе водил пръв в боевете. Велешани, сбогувайки се с него, сякаш се бяха сбогували и с кратката си свобода. Църковният двор на велешката църква св. Пантелеймон бе приютил за вечен покой неспокойния дух на падналия за родината. Дълголетен явор хвърляше широката си сенка върху самотния му гроб.

Горд и величествен, таинствен в тишината на църковния двор, безмълвния чинар сякаш отразил в своя ръст духът на мъртвия, бдеше на мъртва, на вечна стража над юнашкия гроб. Една купчина пресна пръст напомняше края на един живот, изживян в верна и беззаветна служба на родни идеали. Но нека му бъде утеха родната пръст, която засипваше войнишкия му гроб. Стоя пред този ранен гроб и галя с влажен поглед малката могила. Едно сърдце, което ме бе научило, как да обичам родината, бе престанало да тупти. Зная, че падналите в боя "не умират". Но това безсмъртие бе за винаги изтръгнало с ледени пръсти един реален живот. Разтривам по обичай, между пръстите си неколко буци влажна пръст и сякаш стискам за сбогом мъртвата му десница. Сълзи на братска обич рухват по страните ми. Няма мъжество там, където зяе братски гроб...” - Михаил Думбалаков, “През пламъците на живота и революцията”

“Димитър Атанасов Думбалаков е майор от Българската армия и войвода на ВМОК. Участва в Четническата акция на ВМОК , Горноджумайското въстание и в Илинденско-Преображенското въстание . В 1912 г. заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение на Българската армия. По време на Първата световна война командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия на Българската армия, която се сражава с френски части във Велешко. Думбалаков е ранен на 31 октомври 1915 г. и почива малко по-късно. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата "Свети Пантелеймон" във Велес.”
“Илюстрация Илиндень”,септемврий-октомврий, 1935 г.,стр.12
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_7_issue_9-10.pdf

Спомените на Димитър Думбалаков за Четническата акция в 1895 г.:
http://www.strumski.com/books/D_Dumbalakov_20_God_ot_1-to_Makedonsko_Vyzstanie.pdf

Интервю на майор Димитър Атанасов Думбалаков с Хюсеин Хилми Паша:
http://www.strumski.com/books/Dimityr_Dumbalakov_Interview_s_Hilmi_Pasha.pdf


Юнкер Трендафил Атанасов Думбалаков (1889 - 1907)

“Като юнкер, той красеше Военното училище не само със своята приветлива външност, а и със своите умствени дарования и душевни добродетели. В себе си той носеше заложби на бъдещ голям воин. Той, обаче, същевременно носеше в себе си и едно възвишено родолюбие, което развиващите се тогава македонски революционни борби против турската тирания, бяха го разпалили преждевременно. И то стана причина за неговата ранна умирачка. Един ден, за голяма изненада на неговото началство и на неговите съученици, той се отлъчи от училищния строй и...изчезна. Неговото началство, позовавайки се на повеленията на строгите военни училищни порядки, го обяви в бягство и нареди да бъде търсен. Никой не можа да го открие, защото никой незнаеше местонахождението му. Него го “издаде” НОЖОТ, след като той на 14 юлий 1907 г. обагри със своята чиста младенческа кръв снагата му. Там, на НОЖОТ, Трендафил не беше сам. С него бяха неговите другари, на брой 54 души, от Костурската и Велешката чети. Всички те до един имаха неговата участ, защото всички те до един паднаха убити и самоубити в люта бран с ордите на Енвер бей. И станаха безсмъртници. Безсмъртници те, безсмъртна стана и ЕПОПЕЯТА НА НОЖОТ, която те създадоха и която нито е достигната, нито е надмината от никой подвиг в дългата и кървава македонска революционна борба. Всред тая борба НОЖОВЦИТЕ ще бъдат вечни и неугасаеми светилници, от които сегашните и идещите борци, в борбата си с новите тирании в Македония, винаги ще черпят поука, назидание, вдъхновение, въодушевление и окриляване. Защото на НОЖОТ нямаше жертви, а имаше саможертви. НОЖОВЦИТЕ осветиха и възвисиха самопожертвуването.” - “Илюстрация Илиндень”, Юний, 1929 г.
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_7.pdf


Михаил Атанасов Думбалаков (1882 - 1959)

“Български журналист и революционер, деец на ВМОК, участник в Илинденско-Преображенското въстание. След Илинденското въстание работи за бременската търговска къща "Мислер" на Балканите, в Западна Европа и Аржентина, а през 1907 г. е назначен за търговски представител на фирмата "Австро-Американа". През Балканските войни е войвода на чета на Македоно-одринското опълчение и е околийски управител на Лагадина. През Междусъюзническата война действа в тила на гръцките части, а през Първата световна война е в Единадесета пехотна македонска дивизия. След 9 септември 1944 год. подкрепя горянското движение в борбата им с комунистическата власт в Пиринска Македония и участва в четата на Герасим Тодоров.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=447
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 13, 2016, 10:17:16
Мичман Тодор Саев от Белица, Пиринска Македония

“Към края на м. януарий 1903 г., Мичман Тодор Саев ми каза: “Образувам чета. Ти ще додеш с мене, ще инспектираме Горно-Джумайския, Малешевския, Петричкия и Струмишкия райони, след това ще минем през Пирина в Разлога и там ще чакаме сигнала за общото въстание. Ще додат с мене все стари четници. Ще бъдат: подпоручик Настев, знаменосецът Спиро Недялков, Александър Кралев, Йордан Недялков, Кюрчията и други около 15 души мои земляци.” Съгласих се...

Стаята беше пълна с оръжие, а на пода един грамаден куп патрони, с които пълнехме пачки и ги раздавахме на четниците. При влизането си в стаята, граничният офицер, поручик Константинов, се спря на вратата в двоумение: да изпълни ли служебния си дълг или да се покори на патриотичното си чувство. Помълча няколко минути, докато Саев го извади от тая мисъл:
- И ние сме български офицери - каза му мичман Саев - а вие се намирате пред свършен факт. За нас връщане назад няма. И без ваше съдействие ние ще минем, а да ни издадете недопускам, че може да го стори един български офицер...

Вечерта, подпомогнати и от граничните войници, преминахме границата по най-лошия пункт - Черната скала, необезпокоявани от никого, край селата Звегор, Треботивище и Изтевник. Минахме Брегалница източно от Царево-село и поехме към върха Голак. Спряхме да денуваме в една овчарска колиба. Часовоят не беше още изкарал един час, ето че додоха да ни съобщят, че четирма турци, придружени от ловджийски кучета, идат по дирите ни. Докато станем и се приберем, пропукаха пушките между часовоя и турците. Саев даде нареждане на подпоручик Настева да поведе четата по взводно към върха “Чавките” и с всички сили да преварим турците и да го заемем ние. В четири взводни вериги, като последнята задържаше напора на турците, първите три бързо настъпваха към върха и към 10 часа суринта, с 10 минути изпреварихме турската колона. За половин час, обаче, бидохме заобиколени от големи пълчища войски и башибозук от целия Пиянец, на брой около 4,000 души. Започна се стремителна атака от всички страни...Първо и ужасно сражение на четата на Тодор Саева на 22 февруарий 1903 г., при което паднаха 86 турци и повече от 140 ранени, а четата даде 4 убити четници...

На 25 март, на Благовещение, останахме да денуваме в с. Горна-Рибница. Вечерта ни съобщиха, че едно турско отделение от 40-50 души от квартируващия аскер в с. Брезница се движи по селата и иде към нас. Потеглихме по едно дере нагоре по лявия склон на дола и излязохме на един хребет. Вървейки нагоре, чухме зад нас, че пропукаха 4 пушки. Без да обърнем внимание на това, ние продължихме пътя нагоре и щом стигнахме хребета, забелязахме отдясно, от към с. Брезница, че се задават турски вериги, но не 40 души, а почти цяла дружина. Залегнахме и почнахме престрелка...

През време на сражението съобщиха ми да се върна назад по пътя, откъдето дойдохме, че мичманът бил ранен. Връщам се назад и на около 500 крачки в дерето срещам Саева качен на коня на дядо Кутруля, воден от него и крепен от Кюрчията, бледен и изтощен.”Моля ви се, извика той, убийте ме, за да не се мъча повече; аз свършвам.” Свалихме го от коня, съблекохме го и, за голямо наше огорчение, констатирахме печалния факт, че е тежко ранен. Куршумът беше го ударил отзад в кръста отдясно, преминал през корема и излязъл отпред, като пробил 4 пачки с патрони и металическото копче на мундиря. Раната беше смъртоносна. Почна силно да настоява да го убием, за да не се измъчва. Но коя е оная ръка, която би посегнала на най-любимия и уважаем човек от четата?! Решихме, с цената на всичко, да го носим с нас, доколкото и докъдето можем и, ако оцелее, докато преминем границата, добре, ако ли не, каквото Бог даде. Превързах го добре, качихме го на коня, и по същото дере, в тил на сражаващата се чета, изкачихме се на върха към с. Клепало. Болките му, обаче, се усилиха много, не можеше да стои на коня и ставаше нужда да го сваляме често за почивка и за подкрепа на силите му. Свалихме мичмана в една къща, направихме една носилка и след малка почивка, на разсъмване, потеглихме към бабешките колиби. Стигнахме до Доленските колиби и се отбихме в гората, за да престоим и починем. Запалихме огън, но започна да вали силен дъжд, който изгаси огъня.

Силните болки, засилени от студа, почнаха отново да измъчват мичмана и ние се принудихме да се приберем в една колиба. Запалихме силен огън, положихме го край огъня, но силите му почнаха бърже да го напущат; краят наближаваше. Всички ние, събрани около него и сподавени от скръб, чакахме развязката. Агонията настъпи. Успя само да каже: “Делото не е свършено” и свърши - той издъхна. Няма тъга притисна гърлата ни, всички мълком се простихме с любимия си вожд. Сковахме след това един сандък, изкопахме гроб пред колибата и там погребахме незабравимия ни войвода, мичман Тодор Саев. При Доленските колиби, в местността Орешец, почива тоя свиден син на многострадална Македония...”

“Илюстрация Илиндень”, Октомврий 1929 г. стр. 10,11,12,13, Йордан Иванов

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_9.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 01:56:22
Полковник Стефан Николов от Прилеп, Македония

“Тук е мястото да кажа няколко думи за синовете на общото българско отечество, за тяхното държане в тоя бой. Те се хвърляха върху врага дръзко, презрително и не се установиха чак до неговото качване на лодките; те го сметоха; не дадоха на врага да се закрепи, макар и да имаше добри позиции при с.Платана, подкрепен от силната артилерия на два военни параходи. Пред артилерийските вистрели те парадираха. Аз видях и Битолци и Дебърци; тяхното самоотвержено настъпление е гордост за българското име и гордост за нацията; велик пример за потомството. Началниците на тия храбърци се отличаваха със своята беззаветна храброст, винаги пред опълченците, ревниви в надпредварването и напредването. Началниците на артилерията, както и войниците, също достойно изпълниха своя дълг, като с най-голямо спокойствие влязоха в двубой с артилерията на двата парахода.
Н-к на лявата колона Подполковник Николов” - стр.436

“Поздравлявам Ви с превземането на Мерефте. Няма нужда да изпращате подкрепление на командира на 4-а дружина. Аз сега заминавам с 2-а Скопска дружина, заедно с батареите за Стерна и от там за с.Каламица кьой. Вие завземете с по-силни застави Керасия и Платана и се окопайте. В Мерефте за сега дръжте две роти. Охранявайте брега на морето от Мерефте до с. Кора (последното се заема от 3-а п. бригада. Поставете наблюдателни постове. Бог да прости убитите. № 140. Позицията, 22.I.1913 г.,2 ч. сл.пл.
Началник на колоната, Подполковник Николов” - стр.430

“На 21-й того в 7 ч.сл.пл. завзех с. Кора и височините при с.Керасия; на 22 завзех след един 3 часов бой с. Платана и Мерефте. В Мерефте оставих 1-а Дебърска дружина, със заповед да отбранява брега на морето от с.Мерефте до с.Кора, според заповедта Ви. В 1 1/2 ч.сл.пл. продължих движението към с.Стерна и Каламица кьой. Към 4 ч. завзех тия села; днес ще продължа движението според снощната заповед за с.Шаркьой. За охрана на брега от Каламица кьой до Мерефте оставих в Каламица кьой една рота от 2-а Скопска дружина. № 142. с.Стерна, 23.I.1913 г.,6 ч.пр.пл.
Началник на колоната, Подполковник Николов” - стр.430

“Днес 6 ч. и 15 м. 2-а Скопска дружина зае с.Шаркьой. Разпоредих да се снеме в с.Шаркьой и Битолската дружина. При превземането на Шаркьой според досегашните ми сведения има трима ранени, от които единият е тежко. Дадох разпореждане за избиране на позиции, окопаването им и завземането на бреговата охрана. Със завземането на с.Шаркьой бригадата изпълва задачата, дадена й със заповед № 236 от 22 того. За понататъшни действия на бригадата моля заповед. № 144, с.Шаркьой, 23.I.1913 г., 9 ч. 15 м.сл.пл.
Началник на колоната, Подполковник Николов” - стр.444, "История на македоно-одринското опълчение", Том първи, Петър Дървингов

http://www.strumski.com/books/Petar_Dyrvingov_MKD-ODR_Opylchenie_Tom_I.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 01:58:46
Майор Владимир Каназирев от Мехомия (Разлог)

"Владимир Николов Каназирев е български юрист, учител, офицер, с чин майор и революционер, разложки войвода на Върховния македоно-одрински комитет и участник във войните за обединение от 1912 до 1918г. Роден е на 14 октомври 1879г. в Мехомия, както тогава се е наричал град Разлог. Син е на заможния търговец и революционер Никола Каназирев, а негови братя са революционерите Иван и Владислав Каназиреви. В края на 1896 г. в къщата на Никола Каназирев Гоце Делчев основава мехомийския революционен комитет, в който влизат братята му Иван и Владислав.
Владимир Каназирев завършва класното училище в Мехомия и в 1897 г. постъпва във Военното училище в София. На 1 януари 1900 г. го завършва с чин подпоручик и започва служба в 14-ти пехотен Македонски полк на Българската армия в Дупница.

Включва се активно в дейността на ВМОК и подкрепя офицерското крило, начело с генерал Иван Цончев. През 1902г. участва в Горноджумайското въстание като войвода на чета, която настъпва в Разложко и дава голямо сражение при село Недобърско. След неуспеха на въстанието се връща на служба в Българската армия.

В навачерието на Илинденско - Преображенското въстание през лятото на 1903 г. застава на чета на ВМОК от 50 души и се присъединява към отряда на генерал Иван Цончев и полковник Анастас Янков. Участва в конференцията на 5 септември в Банско, на която е изработен планът за въстание в Серски революционен окръг. Заедно с брат си Владислав, Атанас Попкостов и Петър Лачин е определен войвода и военен ръководител в Разложко. Поради разкрития на властите Вл. Каназарив с останалите ръководители не успява да вдигне въстание в Мехомия и застава начело на дружина, към която се присъединява и Годлевската чета. С нея от 15 до 22 септември 1903г. Вл. Каназирев се сражава с османските части и охранява бежанците от Годлево, Бачево, Обидим и Кремен, укрили се над Недобърско. На 22 септември 1903г. Вл. Каназирев се опитва да разбие кордона около четата на Радон Тодев, но не успява и тя е унищожена. След това Вл. Каназирев заедно с Годлевската чета се оттегля към Рилския манастир на българска територия.

След въстанието постъпва отново на военна служба. По настояване на Цариград е уволнен и се отдава изцяло на революционна дейност. За разлика от мнозина офицери, които се оттеглят разочаровани от дейността на ВМОК, Вл. Каназирев е сред основните поддръжници на генерал Иван Цончев и участва във възстановяването на офиерските братства. През 1904г. Вл. Каназирев е възстановен на служба, но продължава да поддържа и революционната дейност на ВМОК и е една от най-активните фигури в революционната организация. През 1904 г. е произведен в чин поручик, а в 1908г. - капитан. През 1909 г. Вл. Каназирев напуска военна служба и постъпва на дипломатическа работа. Назначен е в българската легация в Санкт Петербург като консул, а след това работи в легацията в Париж като секретар. При посещение на сестра си Елена в САЩ, която е омъжена за американец, се запознава с американката Лилиян Рич от Сейнт Луис, за която се жени през 1911 г. в Париж.

При избухването на Балканската война Вл. Каназирев се връща в страната и като доброволец е назначен за командир на 4-та Битолска дружина на Македоно-одринското опълчение. Вл. Каназирев участва във всички по-важни битки на опълчението и ръководи първия етап на отблъскването на османския десант при Шаркьой на 26 януари 1913г., където се прославя неговата 4-та Битолска дружина, както и 2-ра Скопска дружина на опълчението. През лятото на 1913г. участва и в Междусъюзническата война, където воюва в Македония с опълчението против сръбските окупационни войски. За бойните си подвизи майор Вл. Каназирев е награден с орден ''За храброст“ IV степен II клас.

След Междусъюзническата война Вл. Каназирев се връща в САЩ при семейството си, но за кратко. При намесата на България в Първата световна война през 1915г. изоставя дом и семейство, пресича океана и отново се връща като доброволец в България. Постъпва в редовете отново на Българската армия и е назначен за дружинен командир в 62-ри пехотен полк на 11-та пехотна Македонска дивизия. С нея воюва на фронта в родната Македония. След погрома от войната през 1918г. се премества във френската столица Париж, където завършва право през 1921 г. После се установява в Сент Луис, САЩ, където преподава френски език и европейска история в местната гимназия. Умира през декември 1962г. в Ню Йорк, САЩ на 83 години." - Янко Гочев

http://strumski.com/biblioteka/?id=931
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 02:01:14
Славчо Абазов от Злетово, Македония - фелдфебел в Българската армия, кратовски войвода на ВМОРО

Кратово на 16. 11. 1912 г. - донесение на Славчо Абазов:

"До Щаба на Македоно-Одринското опълчение в София
Чест ми е да донеса на благосклонното Ви внимание следното: На 9-и, месец октомври, войските от 14-и полк на Тимочката дивизия, придружени с около 360 четници и милиция, безпрепятствено навлязохме в гр.Кратово...На 9-и, същия ден, турските войски от Овче поле, предшествувани от един кавалерийски разезд от 60-80 души, изгориха 8 български села и насърчени от отсъствието на освободителните войски при поменатите височини, потеглили с полска и горска артилерия към Черни връх. Находящите се около Черни връх български селяни и четници, изпратени по покана на селяните, завзеха по-важните позиции на поменатия връх и завързаха сражение с турските войски...

Полицейският комисар на име Радойна Поповик, по народност черногорец и дошъл в града за сръбски учител преди два месеца, при все че службата му помогна да извърши сума кражби, не престава да малтретира по един най-скандалиозен начин мирните български граждани и селяни, да им нанася побой и да произнася над тях най-арогантни псувни, с които се накърняват националните и религиозни чувства. Това положение не можеше никак да се претърпи и щеше да се разрази в нежелателен и кървав конфликт, ако идването ми в града беше закъсняло с още един ден...Има разпоредба да се дават заявленията на сръбски. За писари при селските общини, макар временно, по липса на сръбски такива, властта назначава български учители, които се принуждават да пишат на сръбски – нещо неестествено и безсъвестно. Безуспешни бяха възраженията ми в смисъл да се признае и българският език... Околийският н-к даде заповед в разстояние на 24 часа да се предаде оръжието, каквото и да било то. Събраха се даже и ловджийските пушки, които ведно с прибраното от турците се експедираха за Сърбия. Със силен натиск и под страх от смъртно наказание продължава да се коренно обезоръжава селското българско население...

За убиване духът на българското население, ловят се най-живите и свестни българи и се поставят в затвора със заплашвания,че ще бъдат застрелвани. Някои от тях се глобяват парично. Над българските учреждения властта поставя само сръбски трикольори. Неимоверно, но факт е, че сръбските войници са безчинствали и вършели безнравствени дела и над българки по селата, от където има оплаквания големи.Това е набързо и в общи черти описано положението на българина в Кратовско. В потънкости то – положението – е по-трагично и по-окаяно.
Гр. Кратово С почит:
16 ноември 1912 г. Старши районен войвода Сл. Абазов" - стр.64-69:
http://strumski.com/biblioteka/?id=174


"Роден е през 1883 г. в село Злетово, Кратовско в богато семейство. Той е единствен син на Анастас Кръстев и Парашкева Арсова Абазови. Учи в Скопското педагогическо училище, където се запознава с Тодор Александров. Влиза във ВМОРО през 1900г. През 1901г. става ръководител на Злетовската й организация. На 24 март 1903г. е арестуван от властите заедно с баща си, заради революционната си дейност. Осъден е на 101 години и лежи в Скопския затвор Куршумли хан. След амнистирането си през 1904г. действа като войвода на чета в Кратовско, Щипско, Кочанско и Паланечко. Участва в Скопския окръжен конгрес през януари 1905г. Води борба със сръбските чети в района. През март 1908г. оглавява с Г.Гочев пограничния пункт на ВМОРО в Кюстендил.

Участва във войните за обединение на България. При избухването на Балканската война в 1912г. Сл. Абазов става войвода на чета № 33 на Македоно-Одринското опълчение, и заедно с тази на Стамен Темелков действат в Радовишко. По-късно заедно с Дончо Ангелов и Еротей Николов е начело на Кратовско-Пиянечката чета. Освен началник на партизански взвод № 33 от 20. IX. до 1.XII.1912 г. е бил и завеждащ прехраната на дружината от 18.III. до 1.V.1913г., началник на Кратовската партизанска районна рота от 1. V. до 10. VII. 1913 г.През Междусъюзническата война в 1913г. Сл. Абазов е ротен командир в 14-та Воденска дружина на Македоно-Одринското опълчение, а по-късно служи в нестроевата рота на 15-та Щипска дружина. След окупирането на Вардарска Македония от Сърбия Абазов се изселва в България.

Участва в Първата световна война. Мобилизиран е като фелдфебел в домакинската служба на 59-ти пехотен полк. През 1916г. полкът на Сл. Абазов заема позиция в близост до Демирхисар, Егейска Македония. През август 1918г. е назначен за член на Окръжната постоянна комисия в Куманово, която отговаря за снабдяването на войската и населението. После се включва в съпротивата на ВМРО срещу сръбските поробители. Той е сред основателите на Илинденската организация и неин пръв касиер. През 1921-1928г. е в нейното ръководство. Активен член е на Кратовското благотворително братство ''Йосиф Даскалов''. Умира от ангина пекторис (исхемична болест на сърцето) на 7 февруари 1928г. в София в дома си на ул. ''Веслец'' 55." - Янко Гочев
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 02:02:45
Генерал - майор Георги Аврамов Силяновски от Крушево, Македония - участник в Сръбско-българската война от 1885 г.

"Роден: 01.03.1857г. в Крушево, Македония;
Образование: Училища в Охрид, Белград и София, Първи "генералски" випуск на ВНВУ (1879), Висша офицерска артилерийска школа в Санкт Петербург, Русия (1884)
Военна служба:
10.05.1879 - завършва ВНВУ, произведен в офицер и зачислен в артилерията
1879 - Планинската батарея
1879 - 1-ва Софийска батарея;
- 1-ви артилерийски полк
1884 - Стаж в 14-та руска артилерийска бригада в Кишинев
02 - 16.11.1885 - участник в Сръбско-българската война като командир на 1-ва 3-фунтова 6-оръдейна планинска батарея от 1-ви арт. полк, сражава се с Трънския отряд при Врабча, Сливница и Пирот;
Умира: 1944г. в София на 86г.
Награди: Военен орден " За храброст", IV ст. и сребърен медал в памет на Сръбско-българската война (1885)"
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 02:06:40
УБИЙСТВОТО НА БОРИС САРАФОВ И ИВАН ГАРВАНОВ - ДИМИТЪР СТОЙКОВ

"В “Сборник Илинден”, книга четвърта, София от 1925 год. на стр. От 52 до 54, от Стоян Мълчанков, четем под заглавието:
РАЗКРИТИЯ ПО УБИЙСТВОТО НА ДРАМСКИЯ ВОЕВОДА МИХАИЛ ДАЕВ


“До скоро гробът на покойния бе неизвестен – пише Мълчанков – По инициативата, обаче, на Либяховския общински кмет и благодарение показанията на Тодор Бошнаков от с. Либяхово, който бил накаран, на другия ден след убийството на Даева, да изоре нивата, дето последният бил погребан, на 26 м.м. (октомврий 1913 г. – б.н.). Гробът бе намерен открит край с. Либяхово, в нивата на известния българоубиец Иван Куюмджията. При разкопаването на гроба и откриване на скелета, се състави нужният акт, препис от който даваме по-долу”.
И по-нататък:
“Преди погребението на тленните останки на М. Даева, черепът му бе прегледан от военния следовател, военния лекар и околийския такъв, от който се констатира най-положително, че Даев е убит с два куршума”.
В самия акт се казва:
“В нея яма се намери скелята на загиналия драмски войвода Михаил Даев, погребан с лицето надоле, с обърната глава към изток и поставени кръстом на гърба ръце, както стоят ръцете на вързан човек. Върху главата и краката са поставени две големи каменни плочи. На черепа се забелязват дупки от два куршума: единият минал от ляво на дясно през слепите очи, а другият през тила и надчелната кост.
От начина на поставянето тялото в ямата личи ясно, че Даев е убит и закопан при един зверски яростен момент.
с. Либяхово, неврокопско – 26 октомврий 1913 г.
Либяховски кмет: (п.) Ат. П. Стоянов.
Присъствуващи : (следват подписи)”.
Направлението на куршумите – не един, а два куршума! – не говори за самоубийство. Това заключение се подкрепя и от другите констатации в акта – завързани отзад ръце, за блъскане на жертвата в плитък малък (набързо изкопан) гроб и поставени големи каменни плочи върху главата и краката. Всичко това извиква във въображението една картина, която по страхотност не отстъпва и на най-страшните фантазии...

ЧОВЕКЪТ КОЙТО ЩЕ ИЗВЪРШИ ДВОЙНОТО УБИЙСТВО Е ИЗБРАН
Освен Михаил Даев, осъдени на смърт са били и тримата задгранични представители, а именно: Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов. Премахването на тримата задгранични представители е трябвало да се извърши чрез подвеждане и измама и затова Серският комитет запазва убийството на Михаил Даев в пълна тайна. Яне Сандански, като гениален конспиратор, успява да запази в тайна това убийство цели три месеца, Самият Тодор Бошнаков от с. Либяхово, който изкопава гроба на Даев не е знаел за кого копае този гроб в нивата край селото.

Убийството на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов се е възложило на Тодор Паница лично от Сандански. Изборът на Паница и бил напълно сполучлив, понеже, както казахме и по-горе в това четиво, той е бил отличен стрелец и закален конспиратор. Освен това Тодор Паница е минавал и за един от тези, които са били противници на Яне Сандански и неговата диктатура и по този начин зад границата са го смятали като един от опозиционерите на Сандански в комитета на Серския окръг. Яне Сандански си е давал и сметка за ефекта на това тройно убийство, което го е готвел да бъде извършено в центъра на Българската столица и се е заел предварително да подготви своите съмишленици за това страшно събитие. За да бъдат разделени ролите в този спектакъл, Яне създава самозван съд в състав: Яне Сандански, Г. Скрижевски, Чудомир Кантарджиев, Таската Врански и Ал. Буйнов, плюс избраният екзекутор, които са заминали за София, едни преди, а други след екзекутирането на Михаил Даев...

УБИЙСТВОТО
Последната среща между задграничните представители и новият им “привърженик” е била определена за 28 ноември вечерта в домът на Борис Сарафов на ул. “Осогово” 36.
Тъкмо Борис Сарафов е привършвал вечерята си. Това е била последната му вечеря и то в обкръжението на домашните си, когато пристигнал и Иван Гарванов. Малко след това пристигнал и Тодор Паница въоръжен с два “наганта”, това не направило впечатление на никого, защото било нещо обикновено хората на ВМРО да ходят въоражени. Предложили му, като на гостенин, чаша вино и мезе, но той отказал. Паница останал неприятно изненадан когато разбрал, че на този последен разговор нямало да присъствува и третият задграничен представител Христо Матов, който бил съобщил на другарите си, “че поради неотложна работа”, нямало да отиде на тази среща.
- Няма да мога да свърша и с тримата изведнъж – си помислил мрачно Тодор Паница.

Борис Сарафов и двамата му гости, Тодор Паница и Иван Гарванов, са отишли да говорят в другата стая. Те са водили спокоен и гладък разговор, без да повишават тон, също като хора, които напълно се разбирали, което и така е било. Някъде към 11 часа, Паница станал да си върви и Сарафов и Гарванов станали да го изпратят и когато стигнали на пътната врата, до ушите на близко стоящата слугиня достигнали думите на Тодор Паница:
- Още един въпрос... – и в същият тоз момент се чули два изстрела.
Притекли са се домашните на Сарафов и изтръпнали от ужас. Борис Сарафов и Иван Гарванов агонизирали и целите били обляни в кръв. Сарафов бил застрелян в лявото сляпо око, а Гарванов в лявото ухо, а младият Паница, който им бил гост бил изчезнал...

СЛЕД ДВОЙНОТО УБИЙСТВО
Убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов е нанесло смъртоносен удар на Българската кауза в Македония. Много потресени са били представителните среди от кръга на министрите и народните представители, независимо дали са били правителствени или от опозицията. Те всички са присъствували на погребението. Вестник “Нов Век”, като е дал пълна воля на чувствата си е писал:
“На виновника или виновниците на това двойно убийство, не остава нищо друго, освен да отидат при Султана и да вземат десеттях хиляди лева, обещани за главата на Сарафова. Това е единствената награда, която те заслужават за позора си!”

Правителството е наредило, тогава, по възможно най-бърз начин, да бъдат хванати убийците и всичките им съучастници. Още същата вечер е било заповядано да се пазят изходните пътища от София и да се усили надзора по границата. В София са се извършили обиски и арести...
На 13 Декември 1907 год., когато е била пусната заповед от Софийския градоначалник, с която се е заповядвало:
“Да се заловят и арестуват, където и да се намират, именуемите: Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Александър Буйнов, и Тодор Паница”, тези същите, са се намирали вече на “безопасно място”, тоест в Турция. Когато, по-късно Христо Чернопеев, като разбира какъв е и на какво е способен Яне Сандански, той като честен човек се откъсва от него и в едно писмо до Яне му пише: “Кажи на хората в Мелник, с какви пари живееш и от къде ги имаш, та живееш така нашироко и се правиш на воевода”. Тогавашната полиция е положила големи усилия за своевременното залавяне на престъпниците, но не е успяла, защото не е проявила достатъчно съобразителност, особено при преследването на физическия убиец Тодор Паница, който е бил много хитър и съобразителен и е успял да заблуди полицията. Полицейските органи са открили следите му цяла седмица по-късно в Чепинското корито, но той вече е бил преминал границата...

НАКРАТКО ЗА КЮСТЕНДИЛСКИЯТ КОНГРЕС
За сборен пункт е било посочено село Жабокрът, кюстендилско, от където идва и името на този конгрес Кюстендилски.
Още в началото на месец март 1908 год., на това място са се събрали делегатите: Христо Матов, д.р. Христо Татарчев, Петър Ацев, Ефрем Чучков, Тодор Черваров, Христо Шалдев, Петко Пенчев, Петър Чаулев, Таню Николов, Добри Даскалов, Тодор Александров, Милан Гюрлуков, Васил Чекаларов, Климент Шапкарев, Христо Силянов, Илия Биолчев, Михаил Монев, Ангел Узунов.
Такъв е бил съставът, който е бил представен, при известно равновесие. Това са били идеолозите на умереното, националистическо течение, легалните ръководители от вътрешността на Македония. Отсъствали са, само делегатите от Серския окръг, които не са били поканени, защото са били в положение на отцепници, в което членовете на серския окръжен комитет сами са се поставили след двойното убийство на Борис Сарафов и Иван Гарванов на 28 ноември 1907 год. Струмишкият окръг е бил поканен и е обещал, че ще участва, но делегатите на този окръг не са се явили, като посочили за причина за неявяването им, че българските власти продължавали да държат арестуван старият Струмишки воевода Христо Чернопеев.

Събралите се делегати, представители на четирите големи окръга, са сметнали, че вторият общ конгрес на ВМОРО е редовно свикан и са започнали работата си. За председател на този конгрес, единодушно е бил избран Христо Матов, а за секретари са били избрани Климент Шапкарев и Петко Пенчев.

Конгресът е имал задачата да разгледа, общото положение в Македония и Одринско и състоянието на Революционната организация. Между делегатите на този конгрес е царяло пълно разбирателство, а убийството на Сарафов и Гарванов е заличило напълно и някогашните различия между върховисти и централисти. Всички са били въодушевени от голямото и общо желание да бъде възвърната на Организацията някогашната и мощ и престиж.

Към края на март 1908 год., бюрото на този конгрес излиза в печата със следната декларация:
“ДЕКЛАРАЦИЯ

на общия конгрес на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация през 1908 год.
1. Мюрцщегската реформена акция
Съвършено несъстоятелна по съдържание, Мюрцщегската реформена акция не даде никакви практически резултати. Единственото средство да се прекрати царящата анархия, по-ужасна от преди, и да се въведе действителен порядък в страната е автономията, и за постигането й Организацията ще върви неотклонно по своя революционен път. Конгресът изказва протест за изключването на Одринско от обекта на реформената акция.
2. Бъдещата дейност на Организацията
Конгресът подчертава чисто революционния характер на Организацията не само по отношение на крайния идеал, но и в тактиката и. Главната и непосредна задача на Организацията е пълната и всестранна боева подготовка на населението. Еволюционната тактика, при днешните условия в организационната територия, е абсурдна и трябва да бъде чужда на Организацията. Културно-икономическата дейност се възприема само дотолкова, доколкото подпомага и не е в разрез с непосредствено боевите задачи на Организацията.
3. Организацията в Одринско
Организацията има предвид особените условия в Одринско и ще се съобрази с тях в бъдещата си дейност в тоя край.
4. Четнишкият институт
Единствен продукт на революционното развитие, четнишкият институт се оказва, при новите условия за дейност, непригоден в досегашната му форма. Вместо чети във всеки район ще се определят нужното число инструктори, които ще обучават населението в боево изкуство и ще ръководят непосредствената му борба срещу пропагандите. Чети се предвиждат за сега само там, дето въоръжените пропаганди особено върлуват, а населението не е в състояние да се самозащищава.
5. Организацията и България
Конгресът не може да отрече естественното право на България да се грижи за съдбата на своите сънародници в Турция. За съжаление, конгресът трябва да констатира, че българските правителства не са имали изработена една ясна и постоянна македонска политика и че нерядко са експлоатирали с освободителното дело за цели чужди нему. Предвид на това, конгресът вменява в обязаност на представителството да бъде особено осторожно спрямо официалните фактори на България и да отстоява срещу всяка цена независимостта и престижа на Организацията.
6. Организацията и Екзархията
Конгресът намира, че Екзархията, като единствено легално културно-просветно учреждение на неосвободените българи, трябва да бъде неутрална спрямо революционното движение. Усвоената напоследък политика на Екзархията, изразена в действия пряко враждебни на Организацията, ще се преследва, колкото това и да е нежелателно. За последствията от тая политика Организацията държи отговорни, както централната екзархийска власт, така и нейните черковно-училищни органи.
7. Организацията и пропагандите
По отношението на пропагандите (гръцки, сръбски, гъркомански и сърбомански въоръжени чети, които са тероризирали българското население в Македония с грабежи, палежи и убийства. б. а.) конгресът стои на становището, което бе усвоено от конгреса през 1905 год. Организацията продължава да счита пропагандите, а особено тяхният въоръжен курс, като пакостни за освободителното движение и ще ги преследва по-енергично от всеки друг път.
8. Убийството на Сарафова, Гарванова и Даева
Конгресът, след като разгледа предшествуващите факти на убийството на Гарванова, Сарафова и Даева, а също самопризнанието и обвиненията на провинените, съдържащи се в тяхното открито писмо, заключи, че убийството е продиктувано от стремежа на авторите му да се наложат с най-осъдителни средства на цялата Организация. В желанието си да запази единството и дисциплината на Организацията и да изкорени системата на своеволията и предвид заканите в откритото писмо за нови убийства, конгресът реши, щото подписалите откритото писмо, както и физическите убийци, да се изключат от редовете на Организацията и да се считат за нейни врагове.
От бюрото на конгреса”
По отношението към убийството на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев, конгресът се е ограничил само с тези, които са били подписали откритото писмо и физическите убийци Яне Сандански и Тодор Паница. Това решение е било взето единодушно. Обявяването на обвинените за “врагове на Организацията” е означавало, че тези хора се поставят извън законите и могат да бъдат наказани със смърт във всяко време и от всеки член на Организацията. Както е и станало по-късно.

Тодор Паница който е бил физическият убиец на Борис Сарафов и Иван Гарванов е бил наказан за безчовечните престъпления и предателства, извършени от него към Македония от ръката на една млада и красива дъшеря на Македония. Тази жена македонка е Мелпомена (Менча) Кърничева, която с рядък героизъм принася и прави голяма услуга на родината си Македония. На 8 май 1925 година това младо момиче е убило с няколко истрела предателя, престъпника и убиеца Тодор Паница в едната от ложите на Бургтеатър във Виена, столицата на Австрия пред очите на всички. След съдебния процес Менча Кърничева, която е била годеница на Иван (Ванче) Михайлов, който е бил начело на В.М.О.Р.О. в онова време, свързва живота си с него до смъртта си. Мелпомена (Менча) Кърничева умира през 1964 година на 68 годишна възраст.
Бог да я прости и мир на праха и!
ДИМИТЪР СТОЙКОВ
КРАЙ"
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 02:10:21
Полковник Димитър Великов Стойков от Пиринска Македония

Из Книгата на Димитър Стойков-Караиванов "ЗА ВАС ЛЪЖА ЗА МЕНЕ ИСТИНА"
"МОЯТ ДЯДО, ЗА ЧОВЕКА, КОЙТО МИ ДАДЕ ПЪРВИТЕ СЕДЕМ ГОДИНИ
ПОЛКОВНИК ДИМИТЪР ВЕЛИКОВ СТОЙКОВ (Митьо или Мито, така е известен като военен съветник на ВМРО)

Полковник Димитър Великов Стойков е роден на 28 август 1875 година в село Гайтаниново Неврокопско. Той има двама братя, Георги Великов Стойков роден 1860 година, Иван Великов Стойков роден през 1866 година и една сестра Енинка.
Техния Баща и мой пра-дядо, Велик Стойков, е бил ковач в Гайтаниново. Грамаден Българин с голяма брада и мустаци, ама толкова голями, че по време на работа ги е вързвал на тила си за да не му пречат на работата. Без да е членувал в никакви организации, когато започва Руско-Турската Освободителна война, той става доброволец и взема участие в нея и загива като опълченец на Шипка.
Майка им и моя пра-баба, Мария Стойкова (по баща Сарафова), е от Либяхово, на седем километра от Гайтаниново, сестра на Петър Сарафов, който пък е бащата на Борис и Кръстю Сарафови, които имат още две сестри и един брат.
Година след смъртта на Велик Стойков умира и майка им Мария. Така дядо ми Димитър, заедно с сестра си и двамата си братя Георги и Иван, остават кръгли сираци.
Семейство Сарафови, въпреки петте си деца, поемат грижата и за четирите деца на сестра си. Бъдащият полковник Димитър Стойков, тогава е бил само дете на четири годинки.
С прекомерен труд и упоритост и с помоща на роднините си всички успяват да се изучат и да достигнат до високо обществено положение.
Георги Великов Стойков отива в Одеския Юридически факултет и завършва право. Като отличник и до ден днешен в Юридическия институт в град Одеса стои името му, написано със златни букви. Завръща се в България и практикува като адвокат в Пловдив, а по-късно става апелативен съдия на Южна България. Георги Великов Стойков умира през 1935 година. В последната му воля, изразена в документ от 1926 година завещава цялата си библиотека на Пловдивския Окръжен Съд, с много редки и ценни екземпляри.

Генерал Иван Великов Стойков, завършва Генералщабна Академия
В Италия и става офицер от Генералния Щаб на българската армия. Участвува като доброволец в Сръбско-Българската война. През Първата Световна война е командир на бригада, която се е отличила със славни подвизи и достига до Косово и Призрен в 1915 година. Става Личин адютант на Негово Величество Фердинанд І, цар на България. Загива при атентата в Софийския храм Света Неделя през 1925 година.

Сестра им Енинка се омъжва за Атанас Чумов и ражда три деца, от които едното от тях, Иван, става също военен и достига до чин полковник от авиацията. Това е същия онзи Иван Чумов, който е взел участие в боевете над Одрин през Първата световна война. Полковник Иван Чумов става и Главен Интендант на Военно Въздушните Сили тогава.

Кръстю Сарафов става знаменит български артист. Той завършва през 1899 година Императорската драматическа школа в Петербург.

Борис Сарафов, заедно с дядо ми Димитър Стойков, завършват военното училище в София. Борис Сарафов достига до чин поручик и в 1895 година напуска офицерството и се отдава на ВМРО.

Дядо ми Димитър Великов Стойков, започва военната си кариера като:
1. Подпоручик от 1897 година – младши офицер в 22-ри пехотен полк до 1901 година.
2. Поручик от 1901г. до 1906г. – младши офицер в 22-ри и 27-и Пехотен полк.
3. Ковчежник от 1901г. до 1902г. – в 22-ри Тракийски полк.
4. Капитан от 1906 г. до 1913 г. – младши офицер в 27-ми Чепински полк
и 3-ти Артилерийски конен.
5. Майор от 1913г. до 1917г. – Командир на Батарея и Отделение.
6. Подполковник от 1917г. до 1918г. – Командир на Артилерийско Отделение.
7. Завеждащ прехраната и Ковчежник от 1909г. до 1910г. в 3-ти Планински Артилерийски полк.
8. Ковчежник от 1907г. до 1908г. в9-ти Артилерийски полк.
9. Уволнен от служба от 1902г. по собствено желание. Оставен на разположение. Отдава се на ВМРО.

Дядо ми Димитър Стойков отива в четата на братовчеда си Борис Сарафов и се бие за С в о б о д а т а на Македония. С тази чета участвува в сражението при село Владимирово на 12 февруари 1903 година.

Като Военен Съветник на ВМРО взема участие в Окръжния Битолски конгрес в село Смилево заедно с братовчеда си Борис Сарафов.

Когато на районните началства се е наложило да разделят районите си на центрове и да изберат Центрови воеводи, тези воеводи минават на военно обучение при Димитър (Мито) Великов Стойков.
Същият този мой Дядо, баща на баща ми, организира военни маневри с чети в Охридско, като създава условия близки до тези при, които ще се вдигне въстанието.

При избухването на Илинденската Епопея, дядо ми, Димитър (Мито) Стойков, заедно с братовчед си чичо ми, Борис Сарафов, подпалват къщата на Георги Чуранов, по тактически съображения със съгласиетона Даме Груев и лично на самия Георги чуранов, който в това време е пеел:
“Нещеме ний богатство,
нещеме ний пари,
а искаме Слобода,
човешки правдини!”
Когато положението се затегнало и турците започват да напират, Димитър Великов Стойков, вещо и майсторски заповядва да се извърши окопаване на позициите над Смилево в Бигла планина и по този начин Смилево се радва на двадесет дни свобода.

Когато позициите падат в турски ръце и Илинденското въстание е потушено, поручик Димитър Стойков е заловен от турците и е изпратен на заточение в Диарбекир, от където успява да избяга и се завръща в България.

Постъпва отново на служба на 17 септември 1904 година. Задомява се и създава семейство. Оженва се за баба ми Мария Рашкова х. Стойчева, която е малката дъщеря на тогава вече покойния приятел и съратник на Левски, Доктор Рашко от Коприщица. Раждат им се три деца: Баща ми Борис, Радка и Георги.

Тука искам да кажа, че когато дядо ми Димитър Стойков, взима участие в Освободителните Борби на Македония, като Военен съветник на ВМРО, заедно с братовчеда си Борис Сарафов, то той се запознава и сприетелява с поета Пею Крачолов Яворов, който също е един от хората отишли да дадат живота си за Свободата на Македония. След неуспеха на Илинденското въстание, както казах по-горе, дядо ми Димитър попада в турски плен и е изпратен в Диарбекир на заточение, от което успява да избяга. Когато се завръща в България, той се вижда отново със старите си приятели, между които е и Яворов. Самият Яворов много се е зарадвал на дядо ми Димитър. За поета дядо ми е бил нещо като глътка въздух, човек приятел, с когото е можел да сподели всичко, което му е тежало или радвало, като хора от една и съща черга.

През 1906 година, дядо ми Димитър е повишен в офицерско звание, от поручик в капитан от артилерията. По този случай той отива в София при роднините си да ги види как са и какво правят, пък и те да го видят като капитан.

В София, дядо ми Димитър съвсем случайно се вижда с приятеля си Пею Яворов. Зарадвани двамата приятели решават да се видят на другия ден и да си направят един излед до Драгалевския манастир, хем да си поприказват на спокойствие, пък и да се порадват на природата. На тази екскурзия се виждат, запознават и харесват, баба ми Мария и дядо ми Димитър. На същата екскурзия Яворов се запознава с Лора Каравелова, роднина на баба ми Мария, която е била също на гости при роднини в София (Лора Каравелова е от Догановия род. Тя е внучка на на Неделя Каравелова по баща Доганова). Този излет, който обръща живота на двамата прятели е бил през месец август 1906 година. По-късно, всички знаем за драмата на Яворов и Лора. А дядо ми Димитър Велеков Стойков щастливо се оженва за баба ми Мария Рашкова х. Стойчева и създава здраво и много добро семейство, както казах по-горе, едното от тези деца (първото) е баща ми Борис-Михаил или поручик Борис Димитров Стойков. Той завършва Френския колеж в Пловдив, а след това продължава офицерската традиция в нашият Род. Баща ми е шестдесет и четвъртият (64) офицер в рода.

МОЯТ БАЩА
ПОРУЧИК БОРИС ДИМИТРОВ СТОЙКОВ

Борис Димитров Стойков, като поручик от Българската Армия, е служил като кавалерист, комендантски адютант и асистент на знамето при двореца на цар Борис ІІІ. Като офицер от кавалерията, той е бил и отличен спортист и състезател по конен спорт. В една конна надпревара за купата на Георги Шаранков през 1939 година, в която са взели участие и най-добрите български ездачи, като Крум Лекарски, генерал (тогава още капитан) Владимир Стойчев и германски офицери, баща ми поручик Борис Стойков спечелва състезанието и взима купата, която сега е при мен като наследство. Това състезание се е състояло на “Гладно поле”край Пловдив (сега е квартал на Пловдив). По времето на Втората Световна война е изпратен на фронта като командир на ескадрон в трети конен полк и като такъв спира германска танкова атака “с голи коне”, както той се изрази веднъж и по този случай получава поздравления лично от Маршал Толбухин, защото тази танкова атака е обхождала Съветският Щаб на трети украински фронт, където в този момент е бил и самия командващ фронта, Маршал Феодор Иванович Толбухин. Въпреки всичко това баща ми поручик Борис Димитров Стойков е осъден от така нареченият “Народен Съд”.
Много се увлякох, а разказа ми беше за дядо ми Димитър и нека продължа с него.
10. Димитър Великов Стойков – постъпва отново на служба на 17 сеп тември 1904 година като Младши офицер в 27-ми Чепински полк.
11. На 16 ноември 1918 година е уволнен от служба по намаление на армията.
12. Постъпил на служба – Ликвидатор от 21 декември 1920 г. І ликв. При Пол. Ар.Лик. бюро. (така е в книжката му).
13. Уволнен от служба през април 1922 година по намаление на длъжността и закриване.
14. Назначен е Окръжен Домакин в Пловдивско окръжно трудово бюро със заповед на Министъра на благоустройството със указ № 15/27.ІV.1922 година – Домакин на Пловдивско окръжно трудово бюро.
Дядо ми полковник Димитър Великов Стойков е награждаван:
1. С Кръст за Храбраст – през войната 1912 – 1913 година лично от Царя.
2. С Кръст за Храброст – през Междусъюзническата война 1912 – 1913 г.
3. С Кръст за Храброст – през войната 1915 – 1918 година.
4. Представен за награда с Кръста за Храброст ІІІ-та степен през войната 1915 – 1918 година срещу Сърбите.
Полковник Димитър Великов Стойков се пенсионирва през 1935 година. Умира на 20 юни 1958 година в град Пловдив.
Той изживя един живот, изпълнен с чест и достоинство.
Бог да го прости и Мир на праха му.
Тези данни са взети от:
1. Служебната книжка на Димитър Великов Стойков.
2. Освободителните борби на Македония – Христо Силянов том І, Илинденско въстание, издание 1933 година на страници: 224, 238, 241, 278, 288, 289.
3. От моите спомени за него – неговият внук.
Димитър Стойков
28-29.ІV.2011 ГОД.
ПЛОВДИВ"
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 02:11:52
Полковник Иван Шапкарев (син на Кузман Шапкарев)

“Българският офицер Иван Шапкарев (1891-1974) - потомък на два големи български рода от Македония, Шапкареви и Миладинови. На снимката, направена в навечерието на Балканската война през 1911г. е млад офицер. Иван Кузманов Шапкарев е роден на 25 август 1891 г. в Орхание (днес Ботевград) в семейството на видния български етнограф и фолклорист от Охрид Кузман Шапкарев (1834-1909), който по това време е съдия в града, и жена му Елисавета Димитрова Миладинова (1846-1870) - българска учителка, най-голямата дъщеря на видния български възрожденец от Струга Димитър Миладинов (1810-1862).

Основното си образование Иван Шапкарев получава в Самоков, след което завършва ВНВУ в София. Иван Шапкарев става български офицер и участва в Балканските войни (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918). Достига чин полковник.

През 1919 г. той се жени за бъдещата поетеса Елисавета Багряна. Двамата имат син Любомир Шапкарев, който е роден през 1921г. и става юрист. Елисавета Багряна го напуска на 16 април 1925 г. заради Боян Пенев и така го спасява от терористичния атентат на БКП в църквата ''Св. Неделя“.
Полк. Иван Шапкарев сключва втори брак с Мария Пранджева, с която имат дъщеря Катя. По време на преврата на 19.05.1934 г. напуска армията и работи няколко години като началник на административния отдел в БДЖ. След пенсионирането си Иван Шапкарев работи като външен сътрудник на Етнографския институт с музей при БАН, активен член е на Македонското културно-просветно дружество ''Гоце Делчев”, сътрудничи в Института за български език на БАН и др. Публикува в периодичния печат и редица статии с научно и патриотично съдържание. Иван Шапкарев се занимава задълбочено с изследвания в областта на фолклора, етнографията и диалектологията. Публикува много статии в печата за охридския говор и за различни народни обичаи. Като пенсионер Иван Шапкарев систематизира богатия архив на баща си. Умира на 26 ноември, 1974 г. в София.”- Янко Гочев

Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2016, 02:13:25
Подполковник Андрей Букурещлиев от Драмско, Македония - герой от Сръбско - българската война от 1885 г.

"Роден: 18.10.1857 г. в село Плевня, Драмско
Образование: Първи "генералски" випуск на ВНВУ в София (1879), стрелкова школа в Москва, Русия (до 24.08.1885г.)
Военна служба:
1879 - Западен отдел
- 1-ва пеша дружина
1879 - 2-ра пеша дружина
- 6-та пеша дружина
1885 - 3-та рота на запасната дружина на 1-ви пехотен Софийски полк. Командир на народното опълчение от Царибродска околия;
09.10.1885 - Командир на Долноневлянския прикриващ отряд;
02.11.1885 - води тежки отбранителни боеве срещу авангарда на Шумадийската дивизия;
03.11.1885г. - отбранителни боеве при с. Бански дол, след което с умел манъовър изтегля отряда на Сливнишката позиция. Героят от боя при Бански дол.
05.11.1885 - участник с рота в Сливнишките боеве, помага за овладяване на вр. Чепан
06.11.1885 - участник в разгрома на сръбските войски на Сливнишката позиция;
08 - 15.11.1885 - участва в действията на състава на резерва на Западния корпус до овладяването на Пирот;
след 16.11 до 5.12.1885 - командир на 2-ра дружина от Трънския отряд;
- завеждащ домакинство на ВНВУ в София;
до 23.04.1887 - окръжен войнски началник в Бургас
23.04.1887 - в запас;
1912-1913 - комендант на жп гара Ръждавица в Балканската война;
Офицерски звания:
10.05.1879 - прапорчшик
11.1879 - подпоручик
30.08.1882 - поручик
30.08.1885г. - капитан;
27.07.1913 - майор
30.01.1920 - подполковник
Умира: 13.02.1925г. след дълго боледуване на 67г.
Награди: Военен орден "За храброст" IV ст. за подвизи в Сръбско-българската война (1885)
Др. биографични данни: След уволнението си от войската работи като търговец в Пловдив. Той е брат на композитора Ангел Букурещлиев, на Ботевия четник Сава Букурещлиев, баща на юриста Атанас Букурещлиев и дядо на пианиста Андрей Букурещлиев." - Янко Гочев

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

http://www.boucourechliev.com/
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 02, 2016, 09:53:13
Бранислав Велешки (Георги Атанасов Левков) от Карабунище, Велешко, Македония, телохранител на Георги Раковски

"Георги Левков е роден е през 1834 г. в село Карабунище, Велешката каза на Османската империя. Като малък живее в Кукуш при Братя Миладинови. През 1862 г. участва в Първата българска легия в Белград, Сърбия, и става близък сътрудник на Георги Раковски и негов телохранител до смъртта му в 1867 г. Раковски го прекръщава на Бранислав Велешки. След 1867 г. се установява в Букурещ, Румъния и изпълнява задачи на Българския революционен централен комитет и подпомага издателската дейност на Любен Каравелов. В 1869-1870 и в 1875 г. е в редакцията на вестник ''Тъпан'', като в 1869 г. е и негов формален отговорен редактор. Занимава се и със самостоятелна издателска дейност, като сътрудничи с кръга около Христо Ботев. В 1876 г. Бранислав Велешки е доброволец е в Сръбско-турската война от 1876 г., а в 1877 г. се включва с 4-та дружина на Българското опълчение в Руско-турската война. В боевете при Шипка е ранен от куршум.

След 1878 г. живее и работи в Пловдив, столицата на новосъздадената Източна Румелия, като пошальон. Участва в подготовката и провеждането на Съединение през 1885 г. Член е на Пловдивското поборническо-опълченско дружество, което има за цел запазване паметта на загиналите за свободата на България и организиране на морално и материално подпомагане на живите опълченци и поборници. Активист е на местното македоно-одринско дружество. Бранислав Велешки умира на 17 май 1919 г. в Пловдив. На негово име е кръстена улица в пловдивския район ''Тракия''. - Янко Гочев

http://digilib.nalis.bg/xmlui/discover?rpp=10&etal=0&query=%D0%91%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2+%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B8&group_by=none&page=1

http://www.kroraina.com/bugarash/macedonia/opalchenci.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 02, 2016, 09:57:46
Майор Атанас Дуков от Неврокоп, Пиринска Македония

"Роден: 03.03.1857 в Неврокоп.
Образование: Априловската гимназия в Габрово. Одеското юнкерско пехотно училище (1876). Константиновското военно училище в Петербург (25.07.1883). Офицерска стрелкова школа.
Военна служба:
04.06.1877 - 1-ва рота на 2-ра дружина на Българското опълчение;
14.06.1877 - Конната сотня на Българското опълчение;
- Щаба на Българското опълчение (ординарец-преводач на ген. Скобелев);
21.02.1878 - 59-ти пехотен Люблински полк на Руската армия;
1878 - Командир на взвод в 6-та пеша дружина;
1879 - Адютант в 22-ра пеша дружина на Източнорумелийската милиция;
- 11-та пеша дружина;
09.1885 - Командир на Ямболската пехотна дружина, впоследствие на граничния отряд при Търново-Сеймен;
11.1885 - Командир на 2-ри резервен Сливенски полк;
01.1886 - Командир на 11-ти пехотен полк;
1886 - В запас;
1887-1895 - Щаб на Кавказката гренадирска дивизия на Руската армия;
1912-1913 - Тил на армията
Военни звания:
04.06.1877 - Волноопределяющий;
21.02.1878 - Прапоршчик;
1879 - Подпоручик;
13.07.1881 - Поручик;
24.03.1885 - Капитан;
28.07.1913 - Майор
Умира: 27.12.1919 в София.
Награди:
Руски Георгиевски кръст ("Св. Георги") 4-та степен;
Руски орден "Св. Станислав" 3-та степен;
Орден "За храброст" 4-та степен;
Орден "Св. Александър" 5-та степен;
Орден "За заслуга".
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=37&album=185&pid=3254

"Учaстието нa стотици бългaрски пaтриоти от Мaкедония в Бългaрското опълчение, техният подвиг и сaможертвa в боевете през 1877-1878 годинa зa освобождението нa отечеството от вековнaтa турскa тирaния безспорно е още един сигурен aтестaт зa нaционaлнaтa зрелост нa хорaтa от този многострaдaлен крaй нa Бългaрия. Сред техните именa и до днес с непомръквaщa слaвa грее споменът и зa делото нa опълченецa Aтaнaс Дуков.
Роден е през 1857 г. в Неврокоп в семейството на местния възрожденски деец Илия Дуков, който е несменяем председател на българската община в града в продължение на повече от две десетилетия. Младият Атанас Дуков расте в неповторимата възрожденскa атмосфера на родния си дом и съвсем естествено отрано възприема идеалите на освободителната борба. Именно те го подтикват през 1874 г. да се озове в Габрово в прочутaта Априловска гимнaзия. Тук той намира своето място в средите на онези смелчаци, които вече подготвят Априлското въстание. След погрома на бунта, през лятото на 1876 година вместо на юг, към родния Пирин, той потегля нелегално на север и се прехвърля в Русия. Установява се в Одеса и постъпва в местното Пехотно военно училище. Когато пламва Руско-турската освободителна война и започва сформирането на Бългaрското опълчение, той е сред първите достойни мъже, които се нареждат под неговото свято знаме. На 31 май 1877 г. Атанас Дуков пристига на железопътната гара в Плоещ, облечен с юнкерската си униформа. Служи при генерал Скобелев, който по достойнство уважaва неговия героизъм в първите битки с турците. Още нa 28 септември 1877 година генерал Столетов издава заповед, с която Атанас Дуков е удостоен с първи офицерски чин и е приведен на отговорна длъжност в Конната сотня, проявявайки незабавно командирските си качества. Особено блестящо е участието му в боевете при преминаването на Бaлкана. Проявява изключително висок героизъм при превземането на Шейново, за което лично генерал Столетов го награждaва с Военен орден IV степен.
След Освобождението работи последователно за изграждането на Българската земска войска, в армията в Княжеството, а по-късно - и в Източнорумелийските милиции. Покрусен от жестокостта на Берлинския конгрес, който разпокъсва току-що освободената България, той свързва своя по-нататъшен път с борбата за Съединението на Източна Румелия с България, както и на битката, започната от ВМОРО за освобождението на Македония и Одринско. Сражава се в Сръбско-българската войнa и проявява изключителен героизъм в битката при Сливницa.
След Съединението учaства активно в политическия живот на страната. Въпреки трудностите не остава нито зa миг настрани от общественияя живот и сътрудничи кaкто нa Върховния комитет, тaкa и нa ВМОРО. Особено близки сa връзките му с зaбележителния му земляк Борис Сaрaфов, с Гоце Делчев и с П.К. Яворов, които често сa гости нa неговия софийски дом. "Свободaтa е святa и стои нaд всичко!" - изповядвa той в крaя нa жизнения си път. И нищо не може дa зaмени човешкия дълг дa брaни свободaтa, a когaто трябвa, и дa умре зa нея..." - Ивaн Мaрков, в-к "Мaкедония", брой 9, 3 мaрт 1999 г.
http://www.promacedonia.org/v_mak/1999/mak9_5_9.html

http://www.promacedonia.org/v_mak/1999/index.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 02, 2016, 10:01:00
Войводата поручик Димитър Зографов от Велес, Македония - командир на 11-та Серска дружина на Македоно-Одринското опълчение

"Роден е през 1877г. в град Велес. Учи във Велес и Скопие. През 1894г. се заселва в София с цялото си семейство. Избира военното поприще - нещо характерно за македонските младежи в България по това време. На 1 януари 1900г. завършва Военното училище и е произведен в офицерски чин. През 1902г. подава оставката от войската и се присъединява към Върховния Македоно - одрински комитет. Участва в Горноджумайското през 1902г. и в Илинденско-Преображенското въстание през 1903г. като войвода на чета. На 19/20 август 1903г. води голямо сражение с турски аскер при Бела река в Пирин, но успешно измъква четата си. Тук демонстрира ярки качества на военачалник.

Д. Зографов е сред дейците, които работят за война с Османската империя и против разбирателство с младотурския режим. През 1910г. министър-председателят Александър Малинов се оплаква на Атанас Шопов, че Д. Зографов му пише писма, в които го заплашва със смърт заради миролюбивата му политика към Турция.

След избухването на Балканската война през 1912г. Д. Зографов става командир на 11 - та Серска дружина на Македоно-Одринското опълчение. Награден е с орден ''За храброст" IV -та степен. През Първата световна война командва железопътна дружина. Умира през 1940г." - Янко Гочев


11-та Серска Македоно-Одринска дружина:
"Командир на дружината е капитан Димитър Зографов от Велес.
Дружината е включена в състава на Трета Македоно-Одринска бригада под командването на подполковник Александър Протогеров. Знамето на 11-та Серска Македоно-Одринска дружина е главно знаме на Македоно-одринското опълчение. Знамето е дарено от царица Елеонора и е изработено по проект на професор Иван Мърквичка. По предложение на председателя на Македоно-Одринските братства д-р Полихрон Нейчев върху знамето е поставен вензелът на царицата. Знамето е от двоен копринен плат с две лица с размери 139 x 139 см. От едната страна в центъра е разположена икона на Светите братя Кирил и Методий. От нея към ъглите вървят четири трапеца, които образуват кръст, наподобяващ ордена „За храброст“. В четирите ъгъла на знамето са поставени червено и бяло парче плат. Освен това са апликирани кръгли парчета плат, които са бродирани, както следва: горе вляво е вензелът на царица Елеонора „Е“, вдясно – шестоконечен кръст, долу вляво – монограмът на Македоно-Одринското опълчение, а вдясно долу – изправен коронован лъв. В левия край на знамето успоредно на дръжката е извезано „5.Х.1912“ – датата на публикуването на Манифеста за обявяване на война на Турция. Вдясно от иконата е надписът „С. Т. ЬI КИРИЛЪ“, а вляво – „С. Т. ЬI МЕТОДИЙ”. Обратната страна на знамето е като държавния трикольор – бяла, зелена и червена ивици. Към знамето са прикачени бяла, зелена и червена лента и малка икона в метална обковка.
Знамето е осветено на молебен на гарата в Пловдив на 28 октомври 1912 г. и е връчено от царица Елеонора на командира на Трета Македоно-Одринска бригада подполковник Александър Протогеров от Охрид.
На 15 ноември 1912 г. пред знамето преминават пленените 246 офицери и 9 363 войници от разгромения корпус на Явер паша.
През март 1913 г. пред знамето се заклеват опълченците от 13-та Кукушка, 14-та Воденска и 15-та Щипска Македоно-Одрински дружини.
Знамето участва в тържествения молебен в Гюмюрджина на 6 май 1913 г.
На 7 август 1913 г. Главното знаме на Македоно-Одринското опълчение посреща цар Фердинанд на колодрума в София.
След края на двете Балкански войни (1912-1913 г.) в чест на делото на 11-та Серска дружина и в памет на загиналите герои е преименувано село Серци, Кърджалийско.
Любими Командири: Капитан Димитър Зографов, поручик Константин Мановски, подпоручик Торком, доброволец Андрей Ляпчев...
Имена на славата: Узун Химитлер, Балкан Тореси, кота 768, Мерхамлъ, Картал, Гюмюрджина, Фере, Кешан, Ангиста, Каменица, Емирица, Султан тепе, Повиен камък, Паради, Пашаджиково, връх Говедар..."
http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=115

http://strumski.com/biblioteka/?id=931
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 02, 2016, 10:04:56
Полковник Иван Пожарлиев от Енидже Вардар, Македония

"Иван Пожарлиев е роден в град Енидже Вардар (Па̀зар), Егейска Македония, днес в Гърция, през 1868г. Брат е на войводата Тома Пожарлиев. Завършва Солунската българска гимназия през 1891 г. и Военното на Н.В. училище в София в 1895г. Участва в Четническата акция на Македонския комитет през лятото на 1895 г. като военен ръководител на четата на Манол Караманов в Малешевско. През 1896 г. заедно с капитан Стойчо Гаруфалов действа с чета в Одринска Тракия.
По време на Балканската война е командир на 2-ра скопска дружина от Македоно-одринското опълчение. През Първата световна война е дружинен командир в 63 -ти Македонски пехотен полк на 11-та Македонска дивизия на Българската армия.

След края на войната последователно заема редица ръководни постове в Министерство на войната до пенсионирането си. Става член на Ениджевардарското браство, обединило емигранти от родното му Ениджевардарско, което е окупирано от гърците.

През 1941 г. като председател на Ениджевардарското братство подписва Призива за присъединяване на Вардарска Македония към България. Умира на 16 август 1943 г. в София. Неговият син Петър Пожарлиев загива през март 1945 г. като български войник през Втората световна война и е погребан във военното гробище в Харкан в Унгария." - Янко Гочев


2-ра Скопска Македоно-Одринска дружина:
"2-ра Скопска дружина на Македоно-Одринското опълчение е създадена в края на септември 1912 г. в София от доброволци от Скопското, Кривопаланешкото, Кратовското и Кумановското македонски братства. Общата численост на дружината е 1 079 души...Знамето е изработено от двоен червен копринен плат, с размери 65 x 58 см. Бродирано е с жълта сърма. В средата на лицевата му част е извезан осмоконечен кръст, а над него в полукръг – надпис „БОЖЕ, ПАЗИ”, а под него е изписано „МАКЕДОНИЯ!”.
В средата на обратната страна е разположен релефен изправен коронован лъв, обърнат към дръжката. Над лъва стои девизът „СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЬ”, а под него е разположен надписът „1-вий мартъ 1905 г. (Отъ ломските гражданки)”. Трите външни страни на плата са окантовани с жълт сърмен галун, а на двата външни ъгъла е пришит по един сърмен пискюл.
Към знамето са прикрепени две трицветни ленти с цветовете на държавното знаме, поставени хоризонтално. Дръжката е дървена и в горния си край завършва с осмоконечен кръст, поставен върху сфера. Под плата на дръжката е поставена метална гривна с надпис „2-ра СКОПСКА ДРУЖИНА”.
Любими Командири: подполковник Стефан Николов, капитан Иван Пожарлиев, капитан Стоян Величков, подпоручик Иван Минков, дякон Евстатий, Михаил Чаков, войвода Пейо Яворов, подофицер Андрея Форамити.
Имена на славата: Малгара, Фере, Дедеагач, Шаркьой, Индже Бурун, Каменица, Повиен, Драмча..."
http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=106
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 05, 2016, 08:22:41
Подпоручик Никола Блажев от Кратово - български композитор, диригент и просветен деец, капелмайстор на Преславската дивизия, автор на военния марш "Ечи ти горди наш Балкан", под звуците на който българската войска се бие на Чаталджа и превзема Одрин през Балканската война

"Ето една песен, пред която никое българско сърце не може да бъде равнодушно! В кратко време през Балканската война, тя си спечелва такава популярност, каквато никоя друга българска песен.Благодарим на Валентин Дончев, внук на подпор. Н. Блажев за предоставените снимки и писмен материал, който публикуваме с незначителна редакция. Никола Коцев Блажев, съчинителят на мелодията на песента е родом от гр. Кюстендил. Родил се е на 15 ноември 1877г. в семейството на Коце и Стоянка Блажеви. Семейството на майка му са преселници от Кратово, Македония.

От детските си години проявява наклонност към музиката. Завършва средното си образование в Педагогическо училище гр.Кюстендил /две години и в педагогическото училище на гр.Лом/ през 1900г . Веднага след завършането си е назначен за учител по пеене в с.Шипка, Казанлъшко. Тук той е имал случай да влезе в близка дружба с известният български композитор и редактор на музикалното списание „Славееви гори”- Емануил Манолов, живеещ по това време в Казанлък, и да възприеме от него много от тънкостите на музикалното изкуство. След смъртта на Ем.Манолов, Блажев напуска Шипка и учителствува в Нова Загора. Будният му дух и желание за усъвършенствуване го изпраща в Русия, където от септември 1903г до май 1905г е ученик в Одеското музикално училище на Императорското руско музикално общество, отдела за „теория на композицията”. След завръщането си в България преподава в силистренската Девическа гимназия. Тук през 1906г. се венчава за учителкта Веселина Димитрова Цокева – дъщеря на околийския управител Димитър Цокев – брат на именития възрожденски художник Христо Цокев. В Силистра Н.Блажев заедно с Петър Бояджиев дирижира хора на основаното през 1907г. музикално дружество „Седянка”. През 1908/1909г се завръща в Одеса, където завършва „клас по хармония” в Музикалното училище. През 1909г. придобива”учителска правоспособност по технически предмети”, с което може да преподава в средните и висши училища на България.

Където и да е бил Н.Блажев развива усилена музикална дейност,като организатор и диригент на светски и църковни хорове, създател е на десетки песни, диригент на училищни хорове и оркестри и т.н. Той е организатор на първия събор на хоровете на крайдунавските градове през май 1910г в Силистра, проведен в присъствие на министъра на просветата-Н.Мушанов. През същата 1910г семейството на Блажев се премества в Бургас, където той става учител в Мъжката гимназия. В Бургас той създава музикалното дружество „Родни звуци”, на основата на заварени Градски църковен хор.

При започването на Балканската война Никола Блажев е призован като редник от 44 пехотен полк, и взима участие във всички походи на полка от Силистра до Чаталджа.На 8 януари 1913г на една случайна другарска вечеря в с.Субатчую,в чест на майор Н.Д.Янакиев- началник на щаба на I ва бригада от IV Преславска дивизия, самият Янакиев проявяващ се като поет, издекламирал стиховете на „Ечи ти горди наш Балкан”, стихове които създал под впечатление на победата при Ески Полос и Петра. Стиховете се понравили на всички, а Н.Блажев се обадил: ”Г-н майор, аз падам малко музикант и, ако обичате,дайте ми стихотворението, да се опитам да му създам мелодия”. Майор Янакиев с готовност предоставя на Блажев стихотворението и след две седмици го получава обратно, нотирано на два гласа. В кратко време целият 44 полк научил песента, а сетне и цялата Преславска дивизия и даже цялата Трета армия я запява при Чаталджа. Пеят я и при Одрин.Не без основание някои световни военни историци твърдят, че „Този марш-маньовър на българите може да се отнесе към категорията на най-знаменитите в световната военна история”.

След свършването на войната този марш се подема и запява широко от цялата войска, от целият народ. На един концерт на школниците от Княжево, даден във Военният клуб, маршът бива централен номер, като авторът на текста и авторът на музиката биват поздравени от министъра на войната и много други висши офицери. Присъствуващият Иван Вазов казва:”Този марш изразява духа на българина през тази епоха”. Вероятно по това време Никола Блажев учи в Школата за запасни подпоручици в Княжево и тъкмо като такъв се изявява на споменатия концерт. Така или иначе в следващите документи той фигурира с чин подпоручик.

Любопитна е историята с първият запис на „Ечи ти горди наш Балкан” в писмени документи. В средата на 1912г началникът на Военното училище полк. Никола Жеков /бъдещ главнокомандващ през Европейската война/ е имал интересната идея да се съберат всички маршови песни пяти във Военното училище и във войската въобще и нарежда да се създаде една голяма книга, в която да се впишат всички тези песни. Тази книга се създава и представлява един тевтер от празни нотни листа, в солидна кожена подвързия, на корицата със златен надпис „Военно училище-СБОРНИК ВОЕННИ ПЕСНИ”. Тази книга, съответно пронумерована и прошнурована е заверена с печата на училището. Последователно тя е попълвана и предавана на музикално изявените юнкери от всеки следващ випуск. От тогавашният 32 випуск това е И.Минков- първо записаните маршове са негови -Химна на царя, Шуми Марица и др.в периода до 2.VIII.1912когато той е изпратен на фронта,следва випуск 33-неизвестен юнкер нанесъл „Напред другари” и „Новото гробище на Сливница”-под заглавието на тази песен не е отбелязал автора на песента. След заминаването на фронта на 33 випуск през м.септември 1912г, следва 34 випуск- книгата е в ръцете на юнкера Георги Попвасилев,този човек нанася в книгага следващите по ред песни като „Ечи ти горди наш Балкан”, ”Ти Добруджа си наша „ и т.н. На пета страница от сборника под № 3 е”Новата гробница на Сливница /по късно известната”Покойници”, под №4 е „Ечи ти горди наш Балкан, записан според думите на самият записвач-о.з.ген Попвасилев,някъде през зимата на 1913г, когато се създава и запява марша.

По късно в „Картинна галерия за деца и юноши”2, е публикувана статия за авторите на песента и текста на марша „Ечи ти горди наш Балкан”, както и нотите. В началото на 1915г. Н.Блажев издава „Песни от бранните поля”, където публикува редица свои творби.

Блажев създава и пише маршове, песни и др. още преди написването на „Ечи ти горди наш Балкан”. В бургаското музикално дружество „Родни звуци”, през1912г, като диригент на хора Н.Блажев полага голями грижи за доизграждане на съществуващият непълен симфоничен оркестър, като го попълва с ученици музиканти и духачи от военния оркестър. Паметна ще остане датата 30 януари 1912г, когато музикалното дружество”Родни звуци”, в чест на пълнолетието на Кназ Борис Търновски и неговото официално обявяване за престолонаследник, организира вечеринка и молебен, където се изпълнява специално написаната от Н.Блажев „Химн Кантата” по текст на Илия Зурков, ”при пълно въодушевление на всички присъствуващи в салона,дето на крака с трепетни души го изслушахме три пъти под ред и го изпратихме с гръмко ура и да живее”, както сам отбелязва върху една възпоменателна картичка от събитието.

При мобилизацията от 1915г подпоручик Н.Блажев е капелмайстор на 46 ти пех. полк. Командирът на полка, полк. Маджаров си спомня за него: „Капелмайсторът Н.Блажев е един отличен служащ и истински български войник, който никога не щадеше труда и умората си, само и само и той като истински син на България да принесе полза за своята Родина. С обявяване на мобилизацията възложих му да формира полковата музика. В най-кратко време, с голяма енергия, събра от зап.войници на полка музиканти, намери от частите на Балканската дивизия разни стари инструменти, и формира полковата музика,която за тръгването към границата вече беше разучила „Шуми Марица и др.маршове, като в последствие почна да съперничи на музиката на старите полкове. Във всички походи и боеве, които е вземал участие полка, той винаги е бил начело на музиката, както беше при атакуването на височината „Китка” на 2.Х.1915г от полка под звуковете на Шуми Марица и още в много други случаи, като е бил всякога на поста си с музиката”

За приноса му като военен музикант през 1914г. Н.Блажев е награден с бронзов медал „За заслуга” от Фердинанд I
За участието му в атаките на полка през 1917г. е награден с орден „За военна заслуга” VI степен.

След края на Първата световна война, през 1919г семейството на Никола Блажев се премества да живее в София, където той е назначен за учител в елитната Първа мъжка гимназия. Учителства също и в Трета мъжка и Втора девическа гимназия, а след това става преподавател в Държавното музикално училище (Консерваторията), където има за колеги Добри Христов,П.Наумов и Д.Хаджигеоргиев.

За участието му в българският културен живот след воините е награждаван с грамоти и ордени: Кавалерски кръст с корона на Народен орден „За гражданска заслуга” (1927г.) Кавалерски кръст на орден „Св.Александър” (1934); Офицерски кръст на Народен орден „За гражданска заслуга”(1937)
През всичките тези години подпоручик Н.Блажев е активен участник в българския културен живот,организатор на редица музикални събития, оставил значително музикално наследство, автор е на голям брой детски и хорови песни, създател и диригент на десетки хорове и оркестри, педагог и разпростанител на световната музикална култура в България. Н.Блажев се пенсионира през 1936г, а почива на 21 април 1945г на 69 години.Никола Коцев Блажев оставя значително музикално наследство. Сред по- известните му песни са:

1.Ечи ти горди наш Балкан (Марш на IV Преславска дивизия) –по текст на Н.Янакиев 1913г.
2.На падналите (В памет на пор.К.Стойков убит 13март1913) –по текст на Л.Бобевски 1913-1915г.
3.Ура,напред ! – по текст на Л.Бобевски 1913-1915г.
4.Глоговица (пее се с мелодията на „Ечи ти горди наш Балкан”) – по текст на Н.Янакиев 1916г
5.Химн Кантата – по текст на И. Зурков 1912г.
6.На нож 1912-1915г.
7.Сърцето на българското дете.
8.Сбогом,Силистро.
9. Бойна песен – по текст на Л.Бобевски 1916г.
10. По райските долини/Войнишка песен/ – по текст на И.Вазов, публ.1938г.
11Велик е този час – по текст на Р.Божков, публ.1938г.

Ечи ти горди наш Балкан

(Марш на IV Преславска дивизия)
Текст: майор Н. Янакиев
Музика: подпоручик Н. Блажев

Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи прославен великан!
„На нож” ний взехме и с „Ура”
Ескиполос и Петра!

Ечал си в древни времена
Възпял си много имена
Възпей сега, на пук врага
Ескиполос и Петра!
Разбит, уплашен наший враг
Без бой предаде Лозенград!
На нож ний взехме и с „Ура”
Караагач и Чонгора.

Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи ти милий великан!
Кажи на Стефан Караджа,
Че ний стигнахме Чаталджа!

В развети знамена напред
Вървяхме стройно всички в ред
„На нож” ний взехме и с „Ура”
Ескиполос и Петра!

Ечи ти горди наш Балкан!
Ечи ти милий великан.
На новий българин сега
Възпей геройските дела!"

https://edinzavet.wordpress.com/2008/02/26/echitinashbalkan/

http://strumski.com/biblioteka/?id=1035

https://www.youtube.com/watch?v=4ICkVJNzMv8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 07, 2016, 08:07:20
Георги Измирлиев - Македончето от Горна Джумая (днес Благоевград) - български революционер, участник в Априлското въстание в 1876 г. като помощник на апостола Стефан Стамболов и военен ръководител в Първи (Търновски) революционен окръг

"Роден е на 21 април 1851 г. в Горна Джумая (днес Благоевград) в семейството на Димитър Измирлиев и Тона Икономова - Измирлиева. Баща му Димитър е търговец на дребно. За майка му се знае, че произлиза от хайдушки род от Малешевското село Берово.Учи в град Сяр между 1864 - 1867г. Заминава за Цариград, където живее в периода от 1868 до 1873 г. Учи в цариградското Главно българско училище на ''Галата сарай'' като стипендиант на Българското благодетелно дружество ''Просвещение''. След завършването остава две години да учителства в столицата на Османската империя. В Цариград се изявява като обществена личност - участва в мероприятия на Българското благодетелно братство ''Просвещение'', разпространява вестници, изнася сказки. След цариградския период с помощта на Найден Геров постъпва във Военното училище в Одеса през есента на 1873г., юнкер в 59-ти Люблянския (или Любенски) пехотен полк.

В края на 1875 г. Г. Иизмирлиев заминава за Гюргево. Избран от Гюргевския революционен комитет за помощник-апостол и военен ръководител на Първи революционен окръг в България с център Търново. Получава революционното прозвище Русещето, което се налага поради тайния характер на революционната дейност. Младият Георги Измирлиев преминава река Дунав на 13 януари 1876 г. и първоначално се среща с баба Тонка Обретенова в Русе. След това пристига в град Горна Оряховица, определен за център на революционния окръг. ''Македончето'' извършва широка организаторска дейност за подготовка на Априлското въстание. За 3 месеца създава нови комитети (в Нойчовци, Гарванов камък, Върбовци, Драгижево); привлича много съидейници и ги обучава на военно дело; намира удобни стратегически места.

Априлското въстание е обявено на 20 април 1876 г. в Копривщица. Вестта за преждевременно обявеното въстание в ІV-ти революционен окръг пристига и в Горна Оряховица. Тук на 25 април 1876г. се провежда окръжно събрание, на което присъстващите апостоли решават на 28 април1876г. да последват другарите си. При опита за въстание, поради предателство, група революционери, сред които Г. Измирлиев и Иван Панов, е заловена от османската власт след престрелка в Горна Оряховица на 26 април 1876г. Осъден на смърт чрез обесване на специален османски съд в Търново, той е откаран обратно в Горна Оряховица, където на 28 май 1876 г. сам слага въжения клуп на врата си с думите ''Сладко е да се умре за свободата на Отечеството!'' С тези думи умира за свободата на България само на 25 години." - Янко Гочев

""Аз съм въстанал с цел да освободя Отечеството си. Това е дълг на всеки българин. Свободата е свято нещо. Аз служех на нея и на народа."
http://strumski.com/biblioteka/?id=807
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 07, 2016, 08:10:06
Полковник Георги Тренев от Пиринска Македония - войвода на ВМОРО, участник в Илинденско - Преображенското въстание и войните за обединение

"Георги Тренев е роден в 1870 г. в мелнишкото село Палат Завършва Военното училище в София през 1892 г. Служи в 1-ви пехотен Софийски полк в София и във 2-ри артилерийски полк във Враца с чин капитан. Напуска войската. Включва се в освободителните борби на македонските българи и се поставя на разположение на Задграничното представителство на ВМОРО. От май 1903 г. започва подготовка на чета, която да замине за Македония, като събира пушки и боеприпаси от войската, а Кирил Пърличев подготвя хората. На 8 август 1903г. по време на Илинденско - Преображенското въстание Г.Тренев и К. Пърличев начело на чета от 40 души заминават за Македония, като подвойводи са им Вангел Георгиев от Солунско и Кирияк Димитров от Загоричани. Четата им е определена да действа във Воденско, Егейска Македония. Заедно с обединените чети през септември 1903г. води сражения при Ново село, Кочанско.
Георги Тренев участва и във войните за национално обединение на България от 1912 до 1918г. Умира в 1947 г. в София." - Янко Гочев
https://www.facebook.com/yanko.gochev/media_set?set=a.1596725787220641.1073742725.100006497048656&type=3&pnref=story

Дневникът на полковник Георги Тренев, който той е водел по време на Илинденско-Преображенското въстание:
http://www.strumski.com/biblioteka/?id=425

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 08:48:05
Полковник Сотир Атанасов от Клисура, Горноджумайско, Пиринска Македония

"Сотир Атанасов Янакиев, наричан Кьосето, Вълко, ''Малкия Наполеон'' е български офицер (с чин полковник), революционер и войвода на Върховния македоно-одрински комитет. Роден е на 30 март 1876 г. в Клисура, Горноджумайско, Пиринска Македония. През 1899 г. завършва с отличие Военното училище в София и е произведен в чин подпоручик от артилерията. Войвода е на чета в Кочанско, Кратовско и Щипско в поробена Македония от 1902 до 1903 г. Връща се на служба в Шуменския гарнизон, но по препоръка на Борис Сарафов в 1904 г. излиза в запас и заминава за Неврокопско, начело на чета от 10 души. Там влиза в конфликт с вътрешните войводи Илия Кърчовалията и Яне Сандански и се връща в България. Според самият Б. Сарафов Сотир Атанасов е изпратен през август в района по искане на Илия Кърчовалията, Георги Радев и Атанас Тешовалията.
По време на Балканската война е командир на 5 -та Одринска дружина от Македоно-одринското опълчение, а през Първата световна война е дружинен командир в 11-та Македонска дивизия на Българската армия. Умира на 7 септември 1940 г. в Дражинци, Белоградчишко." - Янко Гочев

http://www.strumski.com/books/Petyr_Dyrvingov_MKD-ODR_Opylchenie_Tom_II.pdf

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=109
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 08:50:10
Капитан Константин Настев от Солун

“Константин (Кочо) Настев Стоянов е български революционер, капитан, малешевски войвода на Върховния македоно-одрински комитет. Роден на 17 април 1880 година в Солун. В 1898 година започва да учи във Военното училище в София, което завършва в 1902 година. Присъединява се към ВМОК, напуска военна служба и участва в Горноджумайското въстание през есента на 1902 година. По време на Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година е определен за мелнишки войвода на ВМОК. В края на август 1903 година заедно с четата на мелнишкия войвода на ВМОРО Спиро Петров пренасят оръжие от Банско за въстанниците в Мелнишко. На 4 септември двете чети са открити в землището на село Пирин, под връх Кукла в Пирин, където водят драматично сражение с турски аскер, в което загива войводата Петров, заедно с шестима свои четници. Настев успява да се изтегли и продължава участието си в бойните действия. След разгрома на въстанието Настев се връща на военна служба. Участва в Балканската война в 1912 година. През Първата световна война е командир на 3 дружина на 21 пехотен средногорски полк.
Загива на 16 ноември 1916 година при атаката на връх Еровете при завоя на река Черна, Битолско.”
https://www.facebook.com/valy.chacmaka/media_set…
“Роден е в Солун на 17 април 1880 г., като 5-то чедо на известния родолюбец Насте Стоянов. Основното си образование, както и гимназиалното е получил в Солунските български училища, след което дойде в София и постъпи във Военното училище, което завърши в 1902 г. и бе изпратен като подпоручик в Белоградчик. Но едва бе постъпил там на служба, скоро зарязва службата и една сутрин в тъмни зори се озовава у дома ми, преоблечен като комита, и ми съобщи, че заминава за Македония, като ме помоли да не обаждам никому, понеже военните власти ще го преследват и задържат, ако го уловят. Като историк, аз не можех да го не похваля за тази му патриотична готовност - да се жертвува за поробената си родина, но като имах предвид неговата ранна още младост - едва 22 годишен, и неговата неопитност за един такъв много тежък подвиг, опитах се да го убедя да отложи за по-късно тази си жертва. Той, обаче, остана непреклонен. Не пожела даже да се обади на сестра си, за да не би да го разколебае, а побърза незабелязан от никого, да си излезе от дома...
Сведения за участието на Настева в световната война ми даде лично г.подполковник Станчев, когото посетих в една от военните болници, дето лежеше ранен, наскоро след смъртта на Настева. Същият ми съобщи, че Настев е бил представен за кръст за храброст...На 14 октомврий Настев е отбил при Завоя на р.Черна 7-8 атаки на сърбите...На 25 октомврий Настев е отишел с дружината си на позицията над с. Грунище, източно от р.Черна. Положението е било отчаяно, духът на дружината, обстрелвана от три страни, е бил силно разколебан. За да поддържа този дух, Настев без всякакво прикриване е отивал от позиция на позиция да насърдчава войниците...” - Д-р Младен Панчев, “Илюстрация Илинден”, март, 1932 г.

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_4_issue_8.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 08:52:27
Ефрейтор Донка Ушлинова от Смилево, Македония

"Ефрейтор Донка Ушлинова от битолското село Смилево - часовой на стражеви пост на фронта в родната Македония в състава на 60-ти пехотен полк от 11-та Македонска дивизия на Българската армия, 1917г. Картичка от Първата световна война. На гърдите й са окичени три от нейните ордени ''За храбростъ''. Един от тях, този с I степен българската героиня получава лично от главнокомандващия армията във войната генерал - лейтенант Никола Жеков.Текстът към нея разказва за необикновената съдба на тази храбра македонска българка, участник в Илинденско - Преображенското въстание от 1903г. и в трите войни на България за национално обединение от 1912 до 1918г.
Тази героиня умира във Варна през 1937г. без да види Македония свободна и България обединена. До смъртта си Донка Ушлинова е член на Варненското дружество на запасните офицери ''Другарски съюз“. След смъртта ѝ Македонският женски съюз издава некролог: ''Почина Донка войвода, жена революционерка, героиня, самоотвержен и смел боец за родните идеали…“- Янко Гочев

"Сребра и Донка от с. Лера битолско, бяха първите жени - комитки, които с пълно съзнание и редка смелост се проявиха в тази акция и заслужено бяха зачислени през 1902 г. в редовете на нелегалните дейци в битолския революционен район, където с рядък стоицизъм отстояха суровия нелегален четнишки живот и през Илинденското възстание, след което, както много други, напуснаха родината си, като по канален ред бяха прехвърлили границата и се приютиха в свободна България. Сребра и Донка винаги бяха с претенции да бъдат третирани наравно с мъжете в четата...
Донка е по-низка на ръст и мургава, но с строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издържливост към всички незгоди и лишения при нелегалния четнишки живот, когато й се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше и наболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей, който винаги е бил кошмар на морален и материален тормоз в селото им, а още повече за тях и семействата им. - Сега вече мога да умра спокойно - винаги прибавяше в края на разговора си Донка. С тази смела и единствена по рода си акция въ с. Лера, македонската българка издигна гордо знамето за защита моралните традиции на своята вяра и семейна чест, които бяха издигнати в култ.”- "Илюстрация Илинден", 1937 г., Христо Настев

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=884
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 08:54:40
Капитан Йордан Гюрков от Щип, Македония

"Гюрков бе запасен капитан и бе участвувал три години под ред в първата световна война на фронта. Видел бе и тежките боеве при Криволак през зимата на 1915 година. Гюрков доблестно служи на Македония и като деец в бойния кадър на ВМРО, и като нейн пратеник за разни мисии в чужбина,и като запасен член в Централния й Комитет. Загина от ръката на изменници на 8 февруарий 1931 г. в София...

Роден е на 13 октомврий 1891 г. в Щип. Баща му, Христо Гюрков, е учител с голям авторитет в града по времето когато Груев и Дёлчев поставят истинските народни основи на ВМРО в Щипско. Прогимназията Йордан свършва в родния си град и отива сетне да учи в българското педагогическо училище в Скопие. Свър­шва го с голям успёх и става една година учител в Скопйе. Посветен е в делото твърде млад от Мише Развигоров.През балканската война е доброволец в македоно-одринското опълчение и получава кръст за храброст. През 1913 г. постъпва в софийското военно училище. Като подпоручик го сварва първата световна война, в течение на която е на фронта, командир на рота в шести македонски полк. При Криволак е ранен в боевете сре­щу френските войски. И като офицер получава отличие за храброст.Напуска военната кариера в 1921 г. с чин капитан и заминава за Виена като студент по социални науки. Там се проявява в македонското студентско дружество, между членовете на което има отлич­ни родолюбци и просветени хора. Подир смъртта на Тодор Александров е избран за запасен член в Централния Комитет на революционната организация. Три години по-късно наново е преизбран на това место.

Йордан бе наследил много от качествата на баща си. Само възхищение можеше да се изпита ако беседвахте макар половин час с бай Христо Гюрков, бащата. Душевно и физически привлекателен, тактичен, широкосърдечен, сладкодумен, интелигентен — такъв бе Йордан. Към това се прибавяше една добра култура, знание на чужди езици и маниерите на много възпитан човек. Той не се стес­няваше от никаква работа, която е от полза за освободителната кауза. Беше трудолюбив, с инициатива и воля. Може да се каже, че колкото беше нужен за македонското дело, толкова бе и симпатичен за всекиго. Без преувеличение требва да изтъкнем, че след загубата на съгражданите му Т.Александров и Ефрем Чучков, той е третия по значение покойник от редовете на ВМРО, в епохата на новото й възстановяване, подир 1919 г. Защото Гюрков в същност тепърва имаше да даде от себе си дела за Македония. При погребението му в София се е стекла огромна маса от ма­кедонски българи.

Вестник, Независимост” от 11 февруарий 1931 г. пише:
"Една небивала, невиждана и необикновена почит бе отдадена на Иорд. Гюрков. Повече от 120 венци бяха сложени над гроба му. Ма­кедонската емиграция от София се яви целокупна да отдаде почит към човека, който бе обрекъл живота си в служба на борбата за освобож­дението на Македония под девиза на революцията «Свобода или Смърть». Целия площад около «Св. София» и градината бяха почернели от народ дълбоко наскърбен и силно възмутен.Тук бяха и хилядите представители на емиграцията от другите краища на България и на населението от Петрички окръг. Това бе една огромна маса народ, от професора до последния окъсан и окаян бежанец; присъствуваха почитатели на македонското движение и от всички обществени среди на столицата. И всичко това бе наточели една внушителна, стихийна, наелектризирана от едва удържим борчески дух манифестация на вяра и преданост към делото, на което така ценно, самоотвержено и с висок идеализъм служи Иорд. Гюрков." - Иван Михайлов, Спомени III, стр.268-273

http://www.strumski.com/books/Ivan_Mihajlov_Spomeni_III.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 08:59:18
Борис Христов от Битоля, Македония

“Господин Македонски,
Получих програмата на "ВАШИЯ“ Цар Самуил за скопската сцена. Защо ми я изпратихте обаче не можах да разбера, като Вие знаете отдавна моето мнение, което е мнение и на всеки българин.Тягостно впечатление ми направи предговорът на Д. Ташковски, който е пълен с нелепи съждения и с изопачавания на исторически истини, които не могат да направят впечатление дори на невежи хора. Вие знаете, че моят род произхожда от този край на България, в който Вий живеете и който се нарича Македония, която е била и ще бъде център на най-здравия български национален дух, така като Цар Самуил е бил и ще остане в световната история цар Болгарский.
Желая Вам и на Вашето семейство Честита нова година!
12 януари 1969 г. Борис Христов“

“Био­графите на Борис Христов ще трябва да се връщат десетки го­дини назад и да спрат до големия род Гоговци, пламенни защитници на родна чест и родно име. Много подробности можеше да научи човек за този здрав български род от прекия му потомък Кирил Хри­стов, бащата на Борис. Коренът на тия непреклонни родолюбци е в село Мегленско, под връх Каймакчалан (Македония), дето българите не са се превивали лесно под турския юмрук. И когато по­чва потурчването на тази област, цялата задруга Гоговци, за да спаси вярата си и рода си, тръгва с покъщнина и стада към Кожух плани­на...

Възпитан в патриархален дух, за Борис Христов съществува един за­кон - волята на родителите. И когато, завършил гимназия, трябва да избира професия, той не влиза в никакви спорове със своите. Но може би баща му е имал някакви подозрения и за да отклони случайни хрумвания, цитира известната поговорка „цигулар къща не храни". Всички трезви бащи са я припомняли на своите синове, в главите на които са съзрявали разни музикални блянове. За разлика от бащата Райна Христова има вече готово становище - тя иска да види и втория си син юрист, без да подозира, че той съвсем не споделя нейния ентусиазъм към юридическата наука...

Борис Хри­стов става член на хор „Гусла" и малко по малко на­влиза в пътя, който ще бъде негова съдба. Първите стъпки са много плахи. И цяло щастие е, че на сцената, където те гледат тол­кова много очи, не си сам и можеш да се скриеш зад гърбовете на другарите си. За най-голяма негова „беда" обаче Христов е изтъкнат като солист.„Как ще пея пред толкова хора?” Изпаднал в истин­ска паника, солистът не е в състояние да направи ни крачка. И дру­гарите му просто го изтласкват напред. Дали публиката е разбрала колко скъпо са заплатени бурните ръкопляскания, които възнагражда­ват прекрасно изпълненото соло ? Салонът се тресе от овации...”Гусла" направи всичко - казва проф. Ас. Димитров, за да му издей­ствува стипендия за Рим, а той още се колебаеше пеене ли да учи, или да специализира право."На това проф. Ас. Димитров противопоставя своята настойчивост: „Ти трябва да учиш само пеене, защото имаш такива данни, с които ще отлетиш много високо. Ти не си от тези, които остават на средно ниво, ти ще гониш върховете." На 18. V. 1942 г. Борис Христов заминава за Италия...Достигнал най-високите върхове, Борис Христов не е забравил кой пръв го е насочил към тях - в кабинета на проф. Ас. Димитров стои портрет със собственоръчен надпис: „На моя скъп приятел и ръково­дител в първите ми стъпки по пътя на художествената музика."
Роли:
1 Мойсей - "Мойсей" от Росини
2 Ария на княз Гремин - "Евгени Онегин" на П.И.Чайковски
3 Песен на варяжкия гост - "Садко" от Н.Римски-Корсаков
4 Ария на Досифей - "Хованщина" от Мусоргски
5 Песен на Варлаам - ""Борис Годунов" от Мусоргски
6 Монолог на Пимен - "Борис Годунов" от Мусоргски
7 Монолог на Борис - "Борис Годунов" от Мусоргски
8 Хан Кончак - "Княз Игор" от Бородин
9 Галицки - "Княз Игор" от Бородин
10 Лепорело - "Дон Жуан" от Моцарт
11 Мефистофел - "Мефистофел" от Бойто
12 Падре Гуардиано - "Силата на съдбата" от Верди
13 Фиеско - "Симоне Боканегра" от Верди
14 Гомец да Силва - "Ернани" от Верди
15 Закария - "Набуко" от Верди
16 Джовани да Прочида - "Сицилиански вечерни" от Верди
17 Дон Базилио - "Севилският бръснар" от Росини
18 Атила - "Атила" от Верди
19 Хенрих VIII - "Анна Болейн" от Доницети
20 Дон Кихот - "Дон Кихот" от Масне
21 Агамемнон - "Ифигения в Авлида" от Глук
22 Банко - "Макбет" от Верди
23 Сенека - "Коронацията на Попея" от Монтеверди
24 Оровезо - "Норма" от Белини
25 Колин - "Бохеми" от Пучини
Награди:
1953 г. - Париж, Grand Prix du Disque
1953 г. - Париж, Academie du Disque Francais
1953 г. - Academie Charles Cros
1954 г. - Париж, Academie Charles Cros
1955 г. - Париж, Academie Charles Cros
1956 г. - Париж, Academie Charles Cros
1957 г. - Париж, Academie Charles Cros
1957 г. - Париж, Academie du Disque Francais
1958 г. - Париж, Academie Charles Cros
1959 г. - Париж, Academie Charles Cros
1964 г. - Амстердам, Edison Prize Grand Gala du Disque
1964 г. - САЩ, National Academie of Arts and Science
1967 г. - Италия, Premio Internazionale Lyuigi Illica
1968 г. - Италия, Premio Nazionale Diapason per la Musica*
1968 г. - Мадрид, Premio del Ministero Spagnolo per le Arti
1969 г. - Копенхаген, Premio Leonie Sonning za muzika
1970 г. - Париж, Grand Prix du Disque
1970 г. - Париж, Prix Charles Panzera Orphee d'Or
1973 г. - Флоренция, Premio internazionale delle Muse- Euterpe
1979 г. - Премия Асен Димитров

http://www.boris-christoff.net/index.php?option=com_content&view=article&id=6&Itemid=27

http://www.boris-christoff.net/index.php?option=com_content&view=article&id=10&Itemid=30

http://imedia.bnt.bg/predavanyia/v-kadur/ochakvajte-v-kada-r-18-maj-2014-glasa-t-kojto-moli-boga-za-ba-lgariya
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 09:04:28
Спас, Димитър и Константин Жостови от Пиринска Македония

Полковник Спас Андонов Жостов
"Роден: 17.07.1881г. в село Гайтаниново, Неврокопско
Образование: ВНВУ в София (1900), Военна академия (1909)
Военна служба:
01.01.1900 - завършва ВНВУ в София
1905 - първи военен аташе на България в Берлин, Германия.
1912 - 1918 - участник в Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война.
1915 - 1918 - пълномощен представител на България при група армии "Шолц"
1919 - уволнен в запаса
Офицерски звания:
01.01.1900 - подпоручик;
към 1905 - поручик;
- капитан;
- майор;
- подполковник;
30.08.1919 - полковник;
Умира: Убит на 16.04.1925г. в София при комунистическия терористичен атентат в църквата "Св. Неделя".
Др. биографични данни: Представител на рода Жостови. Син е на Андон Стоев Жостов (1842-1903) - български възрожденски деец и духовник, участник в църковно-националните борби срещу фанариотите. Брат е на генерал-лейтенант Константин Жостов (1867-1916) и на генерал Димитър Жостов (1868-1935). Той е най-малкият от тримата братя офицери." - Янко Гочев
https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/


Генерал Димитър Андонов Жостов (1868-1935)
- завършва Солунската българска мъжка гимназия
- през 1890 г. завършва Военното училище в София
- участва в Балканската война
- през Първата световна война е началник на военния съд на Втора Българска армия
- депутат в 22 обикновено Народно събрание на България от македонската парламентарна група
- член-учредител е на Македонския научен институт
Автор:
„Негово величество невежеството“ (1923), сборник с фейлетони
„Негово превъзходителство социалното безгрижие“ (1929), сборник с фейлетони
http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html

http://www.parliament.bg/pub/StenD/2014060410331919061927_01.pdf

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=37&album=185&pid=4704


Генерал-майор Константин Андонов Жостов
"Роден: 30.09.1867 в с. Гайтаниново, Гоце Делчевско.
Образование: Прогимназия в Кюстендил. Гимназия в Лом. Военното училище в София (1887). Генералщабен курс във Виена (1889) и Висшето артилерийско училище във Виена (1897).
Военна служба:
11.1885 - Доброволец в Ученическия легион;
1886-1887 - Военното училище в София;
1887 - Командир на батарея в 3-и артилерийски полк;
1897 - Висшия артилерийски курс във Виена;
1897 - 3-и артилерийски полк;
1901 - Завеждащ крепостно-артилерийската част в Артилерийската инспекция;
1904 - Члена на комисията за изпитване на скорострелни оръдия;
1905 - Началник на строево-домакинската част в Артилерийската инспекция;
22.09.1905 - Военен аташе във Виена, Австро-Унгария;
07.04.1907 - Причислен към Щаба на армията;
26.11.1907 - Военен аташе в Санкт-Петербург, Русия;
31.12.1907 - Военен аташе в Париж, Франция;
09.02.1909 (1906?) - Началник-щаб на 8-а пехотна дивизия;
01.1910 - Командир на 3-и артилерийски полк;
14.03.1912 - Началник на Школата за запасни подпоручици (ШЗО);
1912-1913 - Началник-щаб на 3-а армия;
05.1913 - Военен съветник на българската делегация при подписването на Лондонския мирен договор (1913);
08.1913 - Командир на 1-а бригада от 7-а пехотна дивизия;
25.04.1915 - Командир на 7-а пехотна дивизия;
07.09.1915-30.08.1916 - Началник на Щаба на армията.
Офицерски звания:
27.04.1887 - Подпоручик;
18.05.1890 - Поручик;
02.08.1894 - Капитан;
02.05.1902 - Майор;
18.05.1906 - Подполковник;
04.09.1910 - Полковник;
15.08.1915 - Генерал-майор.
Умира: 30.08.1916 в Кюстендил.
Награди:
Орден "За храброст" 2-ра и 3-та степен, 2-ри клас;
Орден "Свети Александър" 2-ра и 3-та степен с мечове по средата;
Орден "За военна заслуга" 4-та степен, 5-та степен с корона;
Орден "За заслуга";
Германски "Железен кръст" 1-ви клас;
Турски орден "Лиякат" със звезда за военни залуги.
Автор:
"Поуките за нас от гръцко-турската война през 1887 г. (сравнително-критични бележки)"; "Още някои мисли по повод и върху „Тактическите задачи" на капитаните Ганчев и Азманов"; "Действията на Кавалерийската дивизия във войната през 1912 г. въз основа „материалите" на г-н А.Н." и "Злободневни въпроси" - статии във "Военен журнал" (1900-1915);
"Дневник на началник Щаба на Действащата армия през Първата световна война" (ръкопис);
Превод на български език на „Тесалийската война" от генерал Колмар фон Голц (1907?)."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6033-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%93%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 09:06:25
Полковник Спиридон Михайлов Гаврилов от Щип, Македония - брат на Михаил Гаврилов и чичо на Иван (Ванчо) Михайлов

"Български офицер от град Щип, Македония, където е роден на 07.12.1878г. Завършва ВНВУ в София през 1900г. Произведен е в офицер на 1.01.1900г. с чин подпоручик. Участник е в трите войни на България за национално обединение - Балканската (1912-1913), Междусъюзническата (1913) и Първата световна (1915-1918). През Първата световна война се сражава за освобождението на Добруджа като командир на 2-ра дружина в 41-ви пехотен полк. В Добруджа е бил ранен. Служи още като полкови интендант на 1-ви пехотен Софийски полк, заместник-командир на 1-ви пехотен Софийски полк, началник на отделение в Главното интенданство. На 30.01.1923г. е повишен в чин полковник. Кавалер е на военния орден ''За храбростъ''.
Убит е от комунистическите терористи при атентата в църквата ''Света Неделя“ на 16 април 1925 г. Убит е на улицата до входа на църквата. Последните мигове от живота му описва неговият боен другар Георги Георгиев в своята забележителна книга "Един от Първа дивизия":
"16 април 1925г. "Св. Неделя" е пълна, препълнена. Точно пред олтара, на тротоара навън, сме застанали същият вече полковник Спиро Михайлов, един полковник о.з., нашият Пенчо Будевски, друг поручик о.з. от 1-ви полк и аз.
- Хайде, Георгиев, да влезем за малко в черквата.
- Няма да можем, г-н полковник, а и да успеем, няма да можем да излезем.
- Хайде бе, само за пет минути.
Отвръщам, че е време да тръгнем за дома на Делчо Илчев
(също наш другар от полка, убит при Арабаконак, защитавайки царя.) Илчев живееще срещу Борисовата градина, отгдето трябваше да бъде изнесен.
- Хайде бе, нали сме бойни другари, ще ми откажеш ли - настоява приятелски и убедително полковник Михайлов.
И наистина как може и защо въобще да се отказва! Но нещо съвсем необяснимо ме задържа. Напротив, хайде за другото погребение! Полковник Михайлов се изкачва бавно към вратата. Аз тръгвам към ул. "Клементина."
- Чакайте - извика полковникът о.з. и тръгна с другите двама към мен.
Само няколко крачки… и черквата бива вдигната във въздуха. Още в движение полковник Спиро Михайлов бива убит!" - Янко Гочев

https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 09:09:09
Подпоручик Иван Барулев от Емборе, Македония

"Подпоручик Иван Барулев от 41-ви пехотен полк - български офицер от Емборе, Егейска Македония, участник във войната срещу Сърбия (1915) и срещу Румъния (1916), загинал на 9.09.1916г. от рани, получени в боя с румънците при село Сарсанлар, Силистренско (дн. Зафирово) на 6.09.1916г.

Иван Христов Барулев завършва Френския колеж в Одрин, Източна Тракия и Школата за запасни офицери в Княжево. През 1915 - 1916г. е участник в Първата световна война в състава на 41-ви пехотен полк (3-та бригада от 1-ва Софийска дивизия). Сражава се против сърбите и се проявява в боевете при Влашка планина, Власотинци, рeкa Морава, Лесковац, река Пуста и на Косово поле, при преследването на разгромените сръбски войски и завземането на Прищина на 10.11.1915г. Кавалер на военния орден ''За храброст''.

През 1916г. е прехвърлен със своя полк и дивизия в Добруджа. Командир е на 3-ти взвод от 9-та рота на 41-ви пехотен полк.

След раняването му на 06.09.1916г. е евакуиран в тила и след 3 дена умира от перитонит. Така ''македонецът'' Иван Барулев загива за освобождението от румънска власт на братята си от Добруджа на днешния ден точно преди век.

Кратка биографична справка за него има във възпоменателния сборник ''Епопея на българския войн'', том II от 1929г. Тя е дело на неговия ротен командир полковник (през 1916г. капитан) Кючуков:
''Боят започна в 9 часа на 6 септемврии свърши към 3 часа следобед. Във вихъра на боя към 11 часа, когато положението беше най-критическо, подпоручик Барулев влезе в бойната част на ротата и със смелото и енергично настъпление той допринесе твърде много за успешната атаката на противника.
В един момент на върховно усилие, когато аз като ротен командир обикалях взводовете си под град от куршуми забелязах, че подпоручик Барулев, заслонен зад един слог на нивата стоеше на колене и санитарят го превързваше. Доближих се до него и го попитах ранен ли сте и той спокойно ми отговори ''Ранен съм, г-н капитан''. Попитах къде е ранен, а той ми показа раната си на задната част на десния бут, от която дупка шуртеше кръв. Казах на фелдшера добре да го превърже и му пожелах скорошно оздравяване, на което Барулев ми отговои ''довиждане''. След това наредих взводният подофицер да поеме командването на взвода и заминах при другите взводове. Подпоручик Барулев беше евакуиран назад, но уви, раната му се усложнила и на третия ден от раняването починал от перитонит, понеже куршумът минал през докната част на корема.
БАРУЛЕВ БЕШЕ ГОЛЯМ ПАТРИОТ, ЕДИН ДОБЛЕСТЕН, МНОГО ДОБРЕ ВЪЗПИТАН И ИНТЕЛИГЕНТЕН МЛАДЕЖ. В боя се държеше като ИСТИНСКИ ГЕРОЙ и благодарение на тия му добродетели и на това негово държание, той загина на полето на честта като герой.
Поклон на светлата му памет !
Дупница, 28 август 1929г. Полковник Кючуков''.
''Епопея на българския война'', том II от 1929г., стр. 321-322. - Янко Гочев

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=158
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 09:11:17
Полковник Димитър Чолаков от Пиринска Македония

"Полковник Димитър Чолаков - командир на 1-ва дружина от 35-ти пехотен Врачански полк, ''левент от пазвите на Пирин'', герой от Добричката епопея, загинал в неравен бой с руските агресори, нападнали България при защитата на Добрич на 7 септември 1916г. Последната му заповед гласи: ''Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
Роден: 18.04.1866г.
Образование: ВНВУ в София
Военна служба:
- 13-ти пехотен Рилски полк;
- 18-ти пехотен Етърски полк;
- 35-ти пехотен Врачански полк;
- 1-ви резервен полк;
09.1916 - Командир на 1-ва дружина на 35-ти пехотен Врачански полк. във войната срещу Румъния
Офицерски звания:
18.05.1889 - подпоручик;
02.08.1892 - поручик;
01.01.1900 - капитан;
- майор;
- подполковник.
1916 - полковник
Умира: Убит на 07.09.1916г. при Добрич.
Из разказа ''Апотеоз“ на Антон Страшимиров, публикуван в книгата му ''Червени страници“, излязла от печат през 1917 г.: ''Тесен е хоризонтът на степта - тя е затисната от облачното небе. Конете ни пръхат - душат още пролятите кърви.
Преди месеци тук се е решавала съдбата на страната ни.
Когато на 7 септември 1916 г. руско-румънските дивизии обърнаха гръб следобед и нашите санитарни команди се пръснаха далече да вършат своята работа, степта замяза на лоз,е докъдето очи видят.
Падналите бяха много - толкова много, че да се приберат от гробарите, всеки убит войник се забиваше пушката му в земята и от хилядите възправени пушки степента замяза на лозе. Това бе най-страшното. Тук падна подполковник Чолаков пред полузаринат окоп, един от младите.
Полковник Димитър Чолаков беше левент мъж, от пазвите на Пирин. Той имаше двама сина - артилеристи, които и в празник не се деляха от него, весели планинци, с покрити от ордени гърди, които у дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове“.
Първа Врачанска дружина осъмна на 7 септември срещу Ези-бей, на 5-б километра от Добрич. Тя е била на открито и е трябвало да се разгърне под огъня на цяла неприятелска дивизия, която е била превозена през нощта чрез железницата ''Меджидие-Добрич“.
Подполковник Чолаков се поколебал - дожаляло му за хилядите свои юнаци и поискал да се оттеглят на 150 крачки, на седловината под Добрич за по-добро окопаване и маскиране.
Отговорили му обаче да се разгърне. При това положение той издал следната заповед: ''Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
И дружината се разгърнала. Командирът Чолаков паднал в боя в 10 часа преди обед, а командването на дружината поел капитан Георгиев. Той бил също свален. Тогава започнал да командва поручик Дундков, докато сразили и него.
Накрая в дружината останал единствен началник - подпоручик Димитров. Но паднал и той - последният. Сега войниците се командвали сами - верните безименни врачани. Така ги заварил подпоручик Тоушек, който по жребий бил пратен от втора дружина да командва шепата железни хора.
Командващият войските ни генерал бил в центъра пред Добрич, между врачанската бригада наляво и сборната варненска - надясно. Той бил вече ранен, но не напускал веригата.
Натискът на страшните вражески маси сега бил на запад, върху врачанската бригада, където е била насочена и конната руска дивизия. И когато русите хвърлили изведнъж поддръжката си, две дружини от Козлодуй се стопили.
Тогава полкът поддал назад. Разколебали се също и две дружини от врачанци. Още малко и боят щял да бъде загубен, загубена щяла да бъде и България.
Но тук след веригите се вестява на кон сам полковият командир - троянец. Лицето му е плъстено, липсвала е кръвта от устните му, де са напукани, но той бил мистично унесен, в лицето му горял странен огън.
Войниците сепнато вдигнали чела и започнали да чуват полковият им командир да ги поздравява с победа. На кон бил, летял под ураганен огън и ги поздравил с победоносен глас.
Вражеските дружини прегазили шепата пионери, прекъснали връзката между двата полка, пробили почти фронта ни. Настръхнали началниците на разколебаните войници.
Но зад нашия тил се сипнали залпове. Трепнали сърцата: ''Помощ иде!“. На помощ дошло едно отделение от двайсетина войници. Връщали се от отпуск и били доведени от случая тук. Ето, те се втурнали с ''Ура!”“във врязалата се в клин вражеска част и тя се сепнала. А предните ни редове избухнали в безумно ''Ура!“ – помощ иде. И пречупил се напорът на врага.
Тук нашите хора се биха с пълна душа. Биха се като народ, който чувства свободата си и мре за нея. На утрото след победата тълпи се стекли пред гроба на подполковник Димитър Чолаков. Дошъл целият спасен град. Та нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет и нали Добрич не паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният?
До мъртвеца стоял артилерист – синът на подполковник Чолаков - Петър, с мраморно чело – млад воин пред трупа на баща-вожд. И главите били наведени – главите на хилядите хора, сплотени в стражуща маса сред необятната степ.
В небето отеквали упокойните молитви - гласът на духовника метално звънял над наведените глави и глъхнел в гнетящия цвят на хоризонтите. Посмъртно Чолаков бил произведен в чин полковник. На негово име селото Корбул в Силистренска околия е прекръстено на село полковник Димитър Чолаков." - Янко Гочев

http://armymedia.bg/archives/65844

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 21, 2016, 09:14:23
Полковник Христо Танушев от Крушево, Македония

4 май,1943 г., Баница
“Братя и сестри,
Малцината още останали живи илинденци, макар и в преклонна възраст, дойдохме да се поклоним и сведем глава пред нашия легендарен водач. Сестри и братя! В продължение на десет години Гоце, нашият другар, броди из родни предели, изора дълбоко народната нива, подбра семето, засе я, поникна, даде изобилен плод, който храброто българско войнство пожъна, прибра плода в родната съкровищница – хамбаря, а сега на вас, мили деца, предаваме това съкровище. Бъдете готови с цената на живота си, ако стане нужда да го запазите по примера на нашия водач.”- Илюстрация Илинден, 1943, бр.145 – 146, стр.13
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_15_issue_5-6.pdf

“Христо Трайчев Танушев е български офицер, подполковник и революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет. Христо Танушев е роден в 1877 година в град Крушево, Македония. Завършва гимназия в София и Военното училище в 1900 г. Присъединява се към ВМОК и участва в Горноджумайското въстание през 1902г. и в Илинденско-Преображенското въстание като войвода на чета. На 7 юни 1903 г. съединените чети на войводите Христо Танушев, Атанас Тешовски, Димитър Кашиналията, Георги Спанчовалията и Стоян Филипов, водят сражение с турски армии при връх Голеш (Валовищко). На 1 септември 1903 г. поручик Христо Танушев участва и в боя при село Пирин.
През войните за национално обединение служи в 1-ва и 5-та пионерна дружина, по-късно е началник на автомобилния транспорт в 1-ва армия. Кавалер е на орден За храброст III степен, ІІ клас. През 40-те години Христо Танушев е вече полковник от запаса и е подпредседател на Илинденската организация. В 1941 г. като председател на Крушевското братство подписва Призива за присъединяване на Вардарска Македония към България. Христо Танушев умира на 21 април 1953 г. в София.” - Янко Гочев

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=155

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=126&pid=3636

Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 29, 2016, 08:10:50
Борис, Ангел и Кръстьо Сарафови от Пиринска Македония

"Борис Сарафов (1872 - 1907) - български офицер с чин поручик и войвода на ВМОК и ВМОРО. Борис Сарафов е eдин от най-големите водачи в освободителните борби на българите в Македония в края на XIX век и началото на XX век. Той е водач както на ВМОРО, така и на ВМОК в периода на неговия най-голям възход от 1899 до 1901г. Роденият в село Либяхово, пирински македонски българин, Борис Сарафов е велика личност чийто заслуги спрямо Организацията са огромни. Освен, че е талантлив войвода и военачалник, (превзел през 1895г. околийски център като Мелник само с двама леко ранени), той е фактически военен ръководител на Илинденско - Преображенското въстание от 1903г.

След решението за въоръжено въстание на Солунския конгрес, Борис Сарафов сформира чета от 40 български военни и навлиза в Македония на 26 януари 1903 г. Пренасят и 150 кг. динамит, които са разпределени по райони, а самият Б. Сарафов се насочва към Костурско, Егейска Македония.
На 28 март 1903 г. в костурското село Смърдеш четата на Борис Сарафов, Иван Попов, Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Лазар Поптрайков са обградени, като с помощта на селски чети от района успяват да избягат. Като ревизор на четите в Битолския революционен окръг Б.Сарафов участва на Смилевския конгрес от май 1903 г. Избран е с явно гласуване във въстаническия щаб, заедно с Даме Груев и Анастас Лозанчев. Той е единственият член на Щаба с военно образование. Борис Сарафов и Никола Дечев изготвят ''Въстанически дисциплинарен устав" за правата, длъжностите и наказанията за четниците, десетниците и централните и районните войводи, който да действа по време на Илинденско-Преображенското въстание.

Преди началото на въстанието е създадена щабна чета с главен войвода Димитър Дечев, в която се включват ръководителите на Битолския окръг. Извършват обиколки в Смилевско, Крушевско, Демирхисарско, Охридско, Ресенско, Долнопреспанско, Костурско и Леринско като довършват приготовленията там за същинското въстание. След началото на въстанието четата постоянно е в движение и води боеве с турска войска в Охридско, Смилевско и Демирхисарско.Той подписва прокламацията за начало на въстанието. В неговия край изготвя и отчаян апел до правителството в София, в който настоява за незабавна намеса за спасяване на местното население, което определя като българско. След взетото решение за разпускане на четите на 19 септември 1903г. Б. Сарафов се изтегля в България. После започват дипломатическите му обиколки в Европа, в които пропагандира българската кауза в Македония." - Янко Гочев


Полковник Ангел Сарафов (1867 - 1932)
- специализира медицина във Виена и служи в Първи пехотен софийски на Н.В.полк на Българската армия
https://www.geni.com/people/%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%BA-%D0%B4-%D1%80-%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB-%D0%A1%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2/4722414417060079850

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=179


"Кръстьо Сарафов е роден в Либяхово, неврокопско, на 6 април 1876...Бащата на Кръстьо Сарафов - Петър Сарафов - е бил учител и един от ранните борци за правата на българското училище и за независимостта на българското слово. Още в първите дни на българските училищни и църковни борби той открива училища в Либяхово и Гайтаниново, и продължава непрестанно своята неустрашима пропаганда навред из неврокопско, чак до Серес. В Серес, с основаването на българска прогимназия, Сарафовият баща слага основите на бъдещето българско педагогическо училище. За тази своя неустрашима и неуморно-просветно-патриотическа дейност той е бил подхвърлян на непрестанни гонения от гръцка и турска страна, докато най-сетне бива изпратен заедно с дядото на артиста (по майка) на заточение в Анадола. Оттам той избягва едва в 1887 г. и се преселва с семейството си в София, тъй като по-нататъшният му живот в Македония е бил невъзможен...

В 1899 г. Кръстю Сарафов завършва студиите си в Петроград с отличен успех и звание "некласен художник" т.е. - свободен артист и се завръща в България, за да започне своята, вече твърдо определена актьорска кариера. През есеньта на 1899 той постъпва в трупата Сълза и смях и дебютира с ролята на Хлестакова в Гоголевата комедия "Ревизор"...Мандрович поверява Сарафову едно след друго най-разновидни отговорни роли: в "Въображаемия болен", в "Севилския берберин" (Фигаро), в "Сватбата на Фигаро" (Графъ Алмавива), в "Лудетина" от Крилова (Боби) и др. Между годините 1900 и 1904 той играе едно след друго: Вуйчо Ваню в едноимената пиеса на Чехова, Никита в "Силата на Мрака" от Толстоя, Вили Яников в "Края на Содом" от Зудермана - роли които артистът изнася с голям успех и които са част от най-големия му творчески актив - Родриго в "Отело" от Шекспира и мн. др. В 1904 Кръстю Сарафов - заедно с Кирчев, Ганчов, Стойчев, Стойчева, Снежина, Будевска, Бъчваров, Бъчварова и др. напуща трупата Сълза и смях, за да основе заедно с тях нов свободен театър на който той дава името...

Но в 1906 заедно с всички артисти от "Свободен театър" и "Сълза и смях" Кръстю Сарафов постъпва като първостепен артист в новопостроения от държавата Н а р о д е н т е а т ъ р. Новият театър, който е призван да има за бъдеще такова голямо значение в развоя на цялото драматическо изкуство в България, като събере всички драматически сили на страната и стане огнище на българското драматическо изкуство, има голямо значение и за самия Кръстю Сарафов: от 1906 г. до днес той работи непрестанно върху неговата сцена и достига оная голяма творческа сила, която виждаме у него сега...Кръстю Сарафов основа в София Театър Ренесанс и бе негов директор в първите месеци на съществуването му..." - Сборник "Кръстьо Сарафов"
http://strumski.com/biblioteka/?id=663

http://strumski.com/?s=%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80+%D0%A1%D0%B0%D1%80%D0%B0%D1%84%D0%BE%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

http://www.mni.bg/2013/06/osnovateli-na-mni.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 29, 2016, 08:15:41
Панделия Стоянов от Струмишко, Македония

“Панделия Ангелов Стоянов е български революционер, струмишки войвода на Вътрешната македонска революционна организация и деец на Македонската патриотична организация. Панделия Стоянов е роден на 10 юни 1900 г. в струмишкото село Барбарево. Живее в град Петрич. Жени се за Петра Стоянова, с която има три дъщери - Николина, Люба и Лиляна. Присъединява се към ВМРО и участва във войните на България за национално обединение. Приближен е на Тодор Александров и Иван Михайлов. Оглавява Струмишката чета на организацията. Награждаван е със значки, медали и грамоти от Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация и лично от Тодор Александров.

На 22 октомври 1925 г., участва в защитата на град Петрич, заедно с войводата Георги Въндев, по време на така наречения ''Петрички инцидент'', когато доброволците от ВМРО, ловците от ловното сдружение и малобройната гранична стража, които общо наброяват около 4000 бойци разбиват далеч по-многобройна гръцка армия и я изтласкват зад границата.

През 1953 г. напуска България и се установява в Канада, където става активен член на Македонската патриотична организация. До края на живота си е епитроп на българската черква ''Света Троица“ в Торонто, подпомага МПО ''Победа“ и пенсионерския клуб ''Балкан“, дългогодишен представител е на вестник ''Македонска трибуна“ в Торонто. През 1967 г. подпомага финансово издаването на спомените на Иван Михайлов. Умира на 11 септември 1981г. в Торонто, Канада.” - Янко Гочев

http://www.makedonskatribuna.com/index.html

http://strumski.com/biblioteka/?id=610
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 29, 2016, 08:18:33
Димитър Попгеоргиев Беровски

“Димитър поп Георгиев Беровски е роден през 1840 г. в с.Берово, Малешевско. Произхожда от заможно и родолюбиво семейство на поп Георги Димитриев. Първоначалното си образование е получил в родното си село. Заможността и любознателността на родителите му е причина да бъде изпратен да продължи образованието си в гр.Одеса, Русия, където през 1858 г. постъпва в духовната семинария. Учителствуването му в с.Берово съвпада с борбата по църковния въпрос и той подготвя не само съселените си беровчани, но и почти целия Малешевски край за борба срещу тогавашния Струмишки гръцки владика Еротея Комбиниас. През 1873 г. Дим. п. Георгиев Беровски ръководи не само училищните, но и църковните работи в с.Берово и деятелността му служи за пример на учители, църковни настоятели и народни дейци в цяло Малешевско, където той е всеобщо уважаван. На следующата 1874 г. когато след Велик ден имало голям събор в с.Берово, дошел да служи литургия в местната черква самият гръцки Струмишки владика Еротея, по даден знак от Димитър поп Георгиев Беровски и предвождано от него и от братята му Костадия и поп Иван и от поп Атанас поп Христов се повдига цялото събрано многохилядно българско население срещу гръцкия владика и по един най-позорен начин го изгонва от с.Берово и от цялото Малешевско...Това изгонване на Струмишкия гръцки владика става причина щото и тримата братя поп Георгиеви да бъдат хвърлени в затвора в Струмица...

По време на пребиваването си в Солун, Дим. п. Георгиев е в пълно разбирателство с дядо си, родолюбивия поп Стоян от с.Разловца, с шуря си Костадин поп Стоянов и с мнозина други видни и родолюбиви негови съселяни и приятели от с.Берово и други села в Малешевско. С пари, набавяни главно от поп Стояна, се купува от Солун оръжие и припаси за подготовляваното възстание в Малешевско и Пиянечко. През това време той се запознава в града с известната дългогодишна учителка баба Неделя и дъщеря й Славка (Станислава) Петкова, на които открива тайната по подготовлението за възстание в Малешевско и Пиянечко и им възлага да ушият и извезат знамето, с което ще си служи подготовляваната и водена от него възстаническа чета. С това историческо знаме, по време на повдигнатото в с.Разловца възстание пролетта 1876 г. е била поведена четата. През 1885 г. през сръбско-българската война то се носи от Кюстендилската македонска доброволческа дружина, водена от Димитър поп Георгиев Беровски, който живее в Долна Гращица, Кюстендилско...След като набавя достатъчно оръжие и припаси, Димитър поп Георгиев Беровски напуска Солун и заминава тайно за родното си село Берово, от където обикаля и други села за формиране на възстаническа чета, както и за подготвяне на местното българско население за възстание...

На 8 май 1876 г. се повдига възстанието в с.Разловца, където биват избити намиращите се няколко души турци, органи на властта. В околностите на с. Митрашинци четата води сражение със заптии и многоброен башибозук, събран набързо от всички околни турски и помашки села. Скоро пристига и войска от Кюстендил, която заедно с башибозука сполучва набързо и в кръв и огън да потуши възстанието. Избити са десетина души селяни от с.Разловци и околните български села и с десятки други са арестувани в затворите в Струмица и София, мнозина от които са пребити от побой, осакатени оставили костите си. Въпреки неуспеха на възстанието четата не е могла да бъде унищожена...Войводата Димитър поп Георгиев Беровски, макар и тежко ранен, с юначните си четници продължава да се движи из Малешевско, Пиянечко, Мелнишко и Петричко. Благодарение на родолюбивите местни българи от селата, в домовете на които се укрива и лекува, тежко раненият войвода оздравява напълно...

В гр. Кюстендил войводата Димитър поп Георгиев Беровски не стои напраздно. В същия град, в първите дни след Берлинския конгрес, се е установил Охридския митрополит Натанаил, който действува за организиране и повдигане възстание в Македония, та да може и тая българска страна да бъде освободена и включена в пределите на свободното вече Българско княжество...

В започнатото през есента на 1878 г. голямо Кресненско възстание, Димитър поп Георгиев Беровски взима най-живо участие и минава за един от главните му ръководители. След печалния край на това голямо възстание, което продължава до края на м.януарий 1879 г., всички оцелели възстаници се разпръсват из разни места на свободното Българско княжество, предимно в Дупнишко и Кюстендилско. Димитър поп Георгиев Беровски с една част от участвующите в това възстание Малешевци, се прибират на постоянно местожителство в гр.Кюстендил, в който се е установил и най-големия малешевец, дядо Ильо войвода.

Оценен от тогавашните висши военни власти в Кюстендилския окръг и Софийската губерния за неговите добри качества на българин и войвода, той бива назначен за окръжен полицейски пристав в тогавашния Кюстендилски окръг, а през втората половина на 1880 г. той става за Царибродски, а в последствие Радомирски окол. началник...

Когато извършеното на 6 септемврий 1885 г. съединение между източна Румелия и Княжество България извика по работа всички добри българи, за да запазят, ако стане нужда и с кръвта си това свето народно дело, Димитър поп Георгиев е между първите, които напускат частната си работа и с готовност предлага услугите си, за формиране в гр. Кюстендил на опълченски комитет и за образуване от града и околията на доброволчески чети. С неговата неуморна деятелност и с големия му авторитет всред многобройните българи-бежанци от Македония, той сполучва да събере и да образува голяма доброволческа дружина, на която се дава името “Кюстендилска македонска доброволческа дружина”. На чело на тая дружина Д.п.Георгиев взема участие във войната срещу сърбите...

Когато през 1895 г. започва революционна дейност, същият е в пълна услуга на тогавашния върховен македонски революционен комитет. Неговата къща и имот в с.Долна Гращица е място където се складира комитетско оръжие, от където се препраща за разни краища на Македония. Със своя дългогодишен опит в революционното дело, като бивш войвода, както и със своите съвети, той услужва много на същия комитет и с това остава най-добри спомени между ръководителите и четниците, като голям родолюбец.” - “Илюстрация Илинден”, февруарий, 1942 г.,стр. 6,7,8,9

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_2.pdf

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=836
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Октомври 30, 2016, 06:21:27
Пандил Шишков от Върбени, Леринско, Македония

“Пандил Шишков е роден на 20 декемврий 1874 г. в с.Върбени, Леринско. Баща му Христо Ил.Шишков беше здрав, красивъ, юначен и благороден българин. Пандил беше буен, немирен и непокорлив...Пандил остана сирак от малък. Той бе осиновен от чича си Кице Шишков, на когото помагаше в стопанството му. През м. август 1898 г. Пандил Шишков бе въведен в редовете на революционната организация и от тогава той се предава всецяло на последната, като й служи последователно ту като куриер и терорист, ту като четник и най-после, като околийски войвода.
От 1899 г. Пандил е в групата с Марко Иванов, Лазар Бицанов и други, която чрез турци контрабандисти доставя пушки “Гра” и патрони за въоръжаването на Леринско и части от Костурско, Кайлярско и Мориховско. Един от второстепенните помагачи на доставките на оръжие от рода на гъркоманите Граматиковци става причина да узнае за това Суровичкия мюдюрин, който се разпорежда да бъде заловен Пандил и другарите му...Той бе осъден на 101 години затвор. През м. септемврий 1902 г. Пандил бива освободен от затвора вследствие дадената от Султана амнистия и се връща в селото си. Но, бидейки уверен че не ще може да работи като легален, хваща гората, за което битолският съд наново го осъжда на 101 година тъмничен затвор и, като ферар, всеки, който би го срещнал, имал право да го убие. Това свое решение съдът съобщава със специално обявление, пръснато навсякъде в околията и окръга.

През време на Илинденското възстание Пандил е с Върбенската селска центрова чета, с която взима участие в нападението на гарата, в превзимането на Невеска и в други сражения. Той взе участие и в голямото сражение при Върбица с многобройната войска на Етхем паша, предприел настъпление срещу възстаниците от Костурско и Леринско. След разпръсването на възстаническите чети и демобилизацията на възстаналото население Пандил обикаля Леринско и се заема заедно с Дзоле Гергев, Алексо Джорлев, Тане Стойчев, Кръстю Льондев, Никола Андреев и др., също войводи в Леринско, да поддържа духа на изплашените среди, наказвайки със смърт явно предалите се на услугите на правителствените органи, каквито бяха някои от гъркоманите; а след интервенцията на великите сили във вътрешните работи на Турция, когато в Македония се учреди европейския жандармерийски поручик Касталди, на когото дава ценни сведения за отношенията на турската власт и младотурския комитет и легалните и нелегални банди на гръцката пропаганда спрямо българското население...

Пандил през 1905 г. за първи път заминава за България, където предстоява до 1908 г., взимайки участие в легалните организации. Когато младотурците през 1908 г. провъзгласиха своя хуриет и всички нелегални сили - войводи и четници напуснаха планините и се прибраха в градовете, Пандил заедно със свои съселяни през Солун замина за родното си село Върбени, където бе приет радушно от населението. Но, младотурският хуриет скоро се изпари. Турското правителство и водителите на младотурския комитетъ почнаха да пеятъ старата песенъ на преследване на бивши нелегални дейци и видни българи...

Пандил се обявява отново нелегален, за което той пак бива осъден задочно на 101 г. затвор...Населението, тормозено и измъчвано от турски и гръцки банди, пази Пандила и другарите му като зеницата на окото си и навсякъде го подпомага...Тука той посрещна вестта за обявяването на съюзническата война. Но не се мина много време, когато съюзниците се показаха разбойници, претендирайки, че земята, която окупираха, е тяхна: за гърците - гръцка, а за сърбите - сръбска, почнаха да преследват всички, които се именуваха българи.

През световната война, когато България се определя на страната на централните сили и есента 1915 г. обявява война на Сърбия, Пандил с петима свои другари върви като авангард пред победоносните български войски, а когато последните стигат въ гр. Прилеп, той не може да се стърпи, избързва напред, нахлува в леринско...След превзимането на Битоля Пандил бива извикан при щаба на армията и му се поверява разузнавателна служба, в която той е много полезен. По-късно, когато окръжен управител на Битоля е Ср.п.Петров, той бива назначен полицейски пристав в града. Същата длъжност Пандил заемал и в Петричкия окръг, където се проявява като добър и примерен полицай...” - “Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 3, януарий 1934 год., стр.11,12,13
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Ноември 04, 2016, 01:51:11
ВАНЧЕ ГЕРОЯТ!

“На 14 юни 1934 г. е приета Наредба-закон за разтуряне на партийно-политическите организации, който днес по-скоро за благозвучение се определя като Закон за забрана на политическите партии. След 5 дни излиза и Наредба за отнемане на имотите на нелегалните организации в полза на държавата. Ясно е, че тези два акта са насочени основно срещу БРП и ВМРО. Още преди да влязат в законова сила, полицията започва да следи лидера на организацията Иван Михайлов. Той е син на Михаил Гаврилов от Щип. Произхожда от заможно търговско семейство. Цялото му име е Иван Михайлов Гаврилов...

Още на 2 юни 1934 г. неизвестен разузнавач, влязъл в дирите на Иван Михайлов, пише рапорт, че е нощувал в дома на бившия министър Христо Статев на ул.”Стефан Караджа” в столицата...До 10 юли Михайлов разнообразява квартирите с тези на Кочо Колищърков, братя Суруджиеви, адвоката Спиридон Велев. През август е в къщата на Георги Митров...На 8 октомври 1934 г. Михайлов вече е обявен за общодържавно издирване заедно с Георги Настев, Кирил Дрангов, Христов, Димитър Медаров, Атанас Аргиров, Владимир Черноземски (с прозвището Владо Шофьора), Димчо Стефанов и Борис Георгиев Игнатов...Прави впечатление, че полицията следи цяло лято Иван Михайлов, всеки ден агентите го наблюдават и пишат доклади, не го арестуват, а цял месец след като е напуснал България е обявен за издирване. Недоглеждане или дългата ръка на ВМРО? На 14 февруари 1935 г. тя вече безспорно е установила, че Иван Михайлов е преминал границата и се намира в Истанбул...След бягството на Иван Михайлов в България срещу него започва поредица съдебни процеси...На смърт е осъден само Иван Михайлов...

Известно време митологизираният в миналото Ванче не представлява особен интерес за комунистическата власт. Той си живее в Рим. През 1971 г. обаче се получават данни, че в квартал “Изток” са се активизирали бивши членове на ВМРО и имали контакти с Иван Михайлов. Тогава започва разработката “Главорез”. Лидерът на ВМРО обитавал жилище в покрайнините в северозападната част на Рим на ул.”Виа Понца”6, на малко площадче. Живеел на етаж от жилищен блок, който имал три стаи и кухня, със скромна, дори мизерна мебелировка. В квартала бил известен като унгарец, но бил без гражданство. През 1980 г. щели да го извадят от апартамента, тъй като не платил навреме наем от 400-500 долара, а договорът бил изтекъл...

При него са Благуна Илиева Боева, родена на 19 март 1942 г., съпругът й Иван Илиев, роден 1950 г., който работи в издателство “Гардзанти”, Вида Попова, сестра на Благуна, родена на 20 май 1937 г., съпругът й Антон Попов, Весела Боева, майка на Благуна и Вида, и децата на двете семейства. Роденият през 1982 г. Найден е синът на Вида и Антон, а роденият през 1974 г. Илия - на Благуна и Иван. Става ясно, че всички са на издръжка на Иван Михайлов, която Македонските патриотически организации в САЩ и Канада плащат на своя лидер. Първоначално сумата е 600 долара, която с годините се увеличава, та да може той на спокойствие да живее и да пише спомените си. През 1989 г. издръжката му вече е 1200 долара, а наред с нея получава дарения от различни хора по 5,10,20,50 и 100 долара в писма, на които той с благодарност отговаря. Всъщност, нито МПО в САЩ и Канада, нито МПО “Тодор Александров” в Белгия могат да намерят отговор на въпроса защо толкова много хора живеят при Иван Михайлов. В Белгия Методи Димов, Георги Данев и Христо Паргов започват да анализират ситуацията около Иван Михайлов и основния въпрос - защо той живее с толкова много хора. Стигат до извода, че щом ги търпи при себе си, вероятно има причина - или са му потребни, което било малко вероятно, или е принуден, което е по-вярното. Но от кого? Лидерите на МПО “Тодор Александров” изказвали мисълта, че може Вида и Благуна да са пратени от някоя организация...

Вида завършва гимназия през 1955 г. и отива да следва турска филология в Белград. Среща Антон Попов две години по-рано, още като ученичка, запознават се, но отношенията им спират дотам, и после не поддържат връзка. След завършване на първата учебна година в Белград Вида се завръща в родния си град и там отново среща интернирания Антон Попов. След като той бяга в Италия, тя го последва. Като негова годеница влиза в дома на Менча и Иван Михайлови. След като Антон заминава за Америка да работи в “Македонска трибуна”, Вида, вече женена, остава при Иван Михайлов. След няколко години, Антон Попов, изгонен от вестника, се връща в Рим. Иван Михайлов често се оплаквал от него и питал:”Как можа този човек 6 години да не пипне нищо?”

В разработката на ДС различни нейни сътрудници са й задали въпроса какво е правила през трите години след гимназията. Тя отговаряла, че е учила арабска филология. Според агентите обаче не можела да каже и дума на арабски. Твърдяла, че нейните роднини били репресирани от югославските служби. След проучване бързо се установява, че в действителност всички те били на държавна работа.

След като изгонват Антон Попов от “Македонска трибуна” Вида продължава да плаща постоянен наем на апартамент в Индианаполис. Често семейството пътувало до Щатите, Канада и из Европа. Всички се питат откъде е имала пари, след като съпругът й Антон не работи нищо. Изтъкват, че въпреки тристайното жилище Иван Михайлов живеел само в една стая. Ванче често се оплаквал от Вида и Благуна:”По цял ден се карат или ходят по комшийките да клюкарстват. Две махленки със слугински манталитет. Ако им поръчаш нещо, все го забравят или нямат време да го свършат.”
През 1986 г. българските тайни служби чрез свои агенти имат достатъчно информация за Иван Михайлов. Тогава се констатира, че той живее все по-изолирано, стои си в стаята и гледа телевизия, Благуна ходи всяка сутрин на пазар и му купува вестник. Антон не работи, отношенията му с Вида са обтегнати и никой не му дава пари. Другият зет Иван, на няколко пъти обяснявал, че голямата трагедия на баджанака му била, че разбрал каква е Вида, на кого служи и какви ги върши. Антон дори намеквал за сътрудничество или с американците, или с УДБ.

Един от хората най-много подпомагали Ванче Михайлов в емиграция, е председателят на МПО “Тодор Александров” в Брюксел Методи Димов. И той често се питал пред свои сподвижници от Белгия, САЩ и Канада:”На кого служи Вида?” После сам си отговарял, че е човек на югославяните, които единствени имали сметка от разтурянето на МПО. Той казвал, че заради обкръжението на Иван Михайлов в Брюксел обсъждали план за отвличането му в Белгия, разбира се, с неговото съгласие. Това трябвало да стане с кола. Димов твърдял, че това нямало да бъде трудно за тях, но щяло да стане след като напише петия том на спомените си. Димов определил и помощниците си в това дело - Георги Данев и Христо Паргов...

Двамата зетьове се сприятеляват - Антон през 1986 г. вече се е установил трайно в Рим. На него обаче никой не му дава никакви пари и от мъжка солидарност Иван го черпи с цигари...В редица разговори с приятели и агенти на Държавна сигурност Иван с охота заговаря за Вида и нейната роля в дома на Иван Михайлов и в МПО. Той има точни наблюдения, тъй като развежда из Рим посетители на Иван Михайлов от Белгия и Америка. Познава и братята на Вида и Благуна. Иван е на мнение, че Вида е югославски агент, но че претърпява неуспех в Америка, тъй като тамошните МПО са я разбрали що за човек е, игнорирали я, и затова се върнала...

Всички сведения по разработката “Главорез” сочат, че самият Иван Михайлов няма особено доверие на двете сестри, и като стар конспиратор получава пощата си на няколко места, едното от които е пощенска кутия номер 7113, и на различни други частни адреси, най-често на този на Бруна Гали, която е съпруга на неговия приятел, хърватина Ивица. Освен това, когато говори пред сестрите в дома си, той никога не посочва източник, от който е научил каквото и да било. Винаги говори:”Един човек ми каза”, “Срещнах един приятел”...

На 23 юни 1981 г. Секретариатът на ЦК на БКП излиза с Решение № 427 за придобиване на архива на Иван Михайлов. Чрез службите на ДС започва работа за неговото изпълнение...През март 1986 г. Шесто управление на ДС прави цялостен анализ на изпълнението на решението и тогавашното положение с документите на Иван Михайлов. Той се основава на докладите на агентите “Медика” и “Кремена”. Отчита се, че както и при предишни посещения на нейни хора, така и през цялата 1985 г. въпросът с архива на Иван Михайлов все още не е напълно изяснен. На 4 април 1986 г. той навършва 90 години, а ДС решава, че работата по придобиване на архива му за България трябва да продължи.

Още през 1980 г. става известно, че на връщане от Канада семейство българи отиват при Михайлов и заварват в стаята му 13 сандъка, някои от които са военни. Той им казва, че в тях има различни материали - архиви, ръкописни бележки, документи, но и вестници. При следващото им посещение през 1982 г. тези сандъци вече ги няма...

Въпросът с архива обаче продължава да виси. През 1986 г. службите чрез свои агенти имат достатъчно информация за Иван Михайлов. Констатира се, че той живее все по-изолирано. Тогава Методи Димов поставя въпроса да се закупи апартаментът, в който живее Иван Михайлов. Той смята, че това трябва да стане на името на МПО, а тогавашната му цена е около 70-80 000 долара. Вида обаче се противопоставя и казва, че трябва да се закупи на името на Иван Михайлов. Защо, при положение, че той няма живи наследници?

През 1989 г. Вида и Благуна купуват апартамента. Според една от версиите той струва около 102 милиона лири заедно с таксите. От тях 59 милиона е предоставил падре Паоло, който е най-близкият му човек в Рим, но е хърватин, заселил се в италианската столица през 1938 г...През февруари 1988 г. обаче агент “Медика” докладва, че негов познат е бил в Рим от 16 до 23 януари и тогава Вида казала, че вече са купили апартамента на “Виа Понца” на нейно име и че Антон Попов от около две седмици най-после започнал работа като редактор в българската секция на Радио “Ватикана”...

През 1988 и 1989 г. се включват още двама души - отец Георги Елдъров и Роза Георгиева. Отец Георги Елдъров е ръководител на Радио “Ватикана”. Роза Георгиева Копилова е родена на 21 май 1935 г. в София. ДС я характеризира като връзка на обект “Главорез”...Агент бил и отец Георги Елдъров, служел на Ватикана, но племенникът му бил в България и той искал да му помогне..." - "Грешките на българските политици", стр.132-170, Григор Николов

http://ciela.bg/books/book/greshkite-na-blgarskite-polititsi/2399
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Ноември 06, 2016, 04:51:52
Капитан Христо Саракинов от Саракиново, Воденско, Македония

“Когато през 1899 г. се постигна пълно споразумение между ВМРО и ВМОК, Христо Саракинов, подпоручик тогава, виден македонски деец и другар от военното училище на Гоце Делчев, бе избран за член на ВМОК, ведно с Борис Сарафов, Славчо Ковачев, Тома Давидов, Георги Минков и Георги Петров. Пламенен родолюбец, честен и трудолюбив, със своите качества като човек и боец, Христо Саракинов бе високо ценен от своите другари в Комитета и вън от него. Христо Саракинов ведно с Гоце Делчев съставиха катахизиса за македонския четник - революционер. Той, като пионер-офицер от запаса на българската армия, бе за македонските революционери вещия и ревностен учител по изкуството - да се приготовляват бомби и взривни вещества, както и най-умело да се манипулира с тях срещу неприятеля. Когато някъде трябваше да се извърши с тях подвиг, да се респектира и дисциплинира македонската емиграция, Върховният Комитет делегираше на мястото Христо Саракинова. Той бе твърд като скала, неумолим, строг, но справедлив. Малко приказваше, но това, което кажеше, беше смислено, умно и на място казано.

По-късно, през 1901 г., когато се породиха несъгласия, вражди и ежби между македонските дейци, Христо Саракинов се присъедини към групата на запасния генерал Иван Цончев и то като редник и съратник на членовете на новия Върховен Македоно-Одрински Комитет Михайловски-Цончев. Ценейки високите качества на Христо Саракинова, новият Комитет, често му възлагаше важни мисии, които той изпълняваше с умение и такт. Михайловски го сравняваше с най-видните италиански революционери - Карбонари.

Христо Саракинов като войвода, няколко пъти влиза в Македония, със свои чети; със свои чети той взе активно участие и в Джумайското и Илинденското въстания през 1902 и 1903 години в редица сражения с турските пълчища. Той беше родом от Воденското село Саракиново.” - “Илюстрация Илиндень”, май 1929 г., стр.10,11
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_6.pdf

- капитан в Българската армия
- член на ВМОК
- войвода в Горноджумайското въстание от 1902 г.
- войвода в Илинденско - Преображенското въстание от 1903 г.
http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=125&pid=3484
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Ноември 16, 2016, 08:19:49
Полковник Лазар Нишков от Пиринска Македония

"Лазар К. Нишков (Д.Драглище,4.V.1854 - 20.Х.1938,София)
- учи в с.Добърско - Разложко при чичо си Анания 1860, Д.Драглище -1866 при Захари Попхристов, Сава Докторов и Атанас Н. Чолаков, с. Влахи-Санданско при х.Михаил Попфилипов 1867-68, Якоруда при Георги Назърчев 1869, при Дамян Попов в Разлог, Банско и Пловдив /гимназия/ 1870-72, курс по руски език в Пловдив март-юли 1878 и военно обучение в Пловдив 1878;
- завършва Военното училище в София 1878-80
подпоручик 30 авг. 1880
поручик -1885
капитан 1886
майор -1892-99 и 1912-13
подполковник 1915
полковник 1918
- служи:в Самоковска 4 пеша дружина, ΙΙ Струмски полк 1884, 57 Модлински полк - Одеса 1885
- сражава се през Сръбско-българската война 1885
- награден с орден "За храброст"
- учител в с.Белотинци-Неврокопско 1872, гр. Белица 1875-76, Разлог 1876-77
- арестуван 1876, затворен в Разлог и съден в Неврокоп 1876.
- заточен в Мала Азия 1883
- занимава се и с търговия 1877-78
- автор:
"Струмский полк във войната и преврата 1885-1886", 1898 г.
"Спомени", 1930 г."
http://bulrod.blogspot.mk/2012/03/blog-post_26.html

"Лазар Костов Нишков /1854-1938/ е роден в с. Долно Драглище, Разложко. През 1880 г. завършва втори випуск на военното училище и е произведен в чин подпоручик. По време на Балканската война 1912 г. е майор и е командир на дружина към 7 Рилска дивизия. Военен комендант на Горна Джумая /дн. Благоевград/. Преминава в запаса с чин подполковник след Първата световна война."
http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=280
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 17, 2016, 10:42:09
Йосиф Ковачев от Щип, Македония

Завещанието на големия български учен, педагог, общественик, народен представител и кмет на София Йосиф Ковачев и съпругата му Екатерина Ковачева от Щип, завещали над 1,200,000 лева за български народопросветни цели

"Йосиф Ковачев е роден на 14 януарий 1839 г. в гр. Щип. Той се учи в килийното училище, гдето се запознава с часослова, псалтира и др. учебни предмети, които съставяли учебната програма на килийното училище. След завършване на Щипското училище, възпламенен от идеалите на предосвободителната епоха, той се предава на обществено-просветна дейност. Отначало, в 1855 г., го виждаме учител в с. Гиляни, Скопски санджак. Тук той учителствува около 4 години, записва народни песни, пее в църква и в скоро време изпъква като просветител не само на децата, но и на възрастните. Със своя тих характер, със съвестното изпълнение на служебния си дълг, както и с просветната си дейност извън училището, Ковачев спечелил доверието и любовта на селяните в този кът от нашето отечество...През 1864 г. той заминава за Киев, където продължава образованието си в Духовната академия. В нея той изучава, покрай богословието, и педагогични науки, благодарение на които по-късно успява да продължи учителската си дейност и да въведе нови учебни методи в нашите училища...

Оттук започва реформаторската педагогическа дейност на Йосиф Ковачев. В Габровското училище до неговото идване обучението се е водило по Ланкастерската метода. Ковачев отхвърля тая метода и въвежда през 1868 г. писо-четната метода, наричана от него нагледна и гласна метода. Замолил и другите учители да присътствуват, когато обучава по тая метода, той им дава възможност да се запознаят с методическите придобивки. Успехите постигнати от Ковачова при обучението на учениците от първо отделение, зачудили гражданите. Учението сега вече за тех не е било с “горчиви корени и сладки плодове”. Защото Ковачев е доказал, че то би могло да има не само сладки плодове, но и сладки корени. Самата обстановка на училищното помещение е била преобразена: Ковачев поръчал да направят черни дъски, чинове и други учебни помагала. Възторгът на гражданите от работата на новия учител е бил тъй голем, че дори и турците са се заинтересували за него. Те били смутени от неговата дейност, повдигаща националното самосъзнание на габровските граждани, и започнали да го подозират в лоши замисли против турската власт. Особено били недоволни от гимнастическите игри, които им напомняли военните упражнения. За Ковачева било донесено на тогавашния турски валия Митхад паша, който заповядал на габровския каймакамин да забрани на Ковачева просветната му дейност в гр. Габрово. Каймакаминът предложил на Ковачева да напустне Габрово...

В Щип Ковачев не можал веднага да си намери място за учител, затова приел да стане учител в покрайнината Ново-село. Тук той започнал да води обучението по четене и писане по новата метода, като е приемал и другите учители да присътствуват, за да я усвоят. Но обучението в основното училище не задоволявало жадната за обществена дейност душа на Ковачева. Той намислил да основе едно класно училище. Програмата на това училище той сам изработил, разделил учениците на класове и започнал да преподава различни предмети. В това училище за първи път въвел класната и предметната система на обучението. Покрай общообразователните предмети, тук той преподавал дидактика и методика, за да подготви учениците си за учителско звание. С това училище той се стремел да задоволи две най-важни нужди на нашия народ: от една страна, да приготви добри учители, а от друга - добри свещеници. Затова въвел в училището си и педагогически и богословски учебни предмети...

В Ново-село Ковачев продължава и просветната си дейност всред обществото. Той е смятал, че неговото призвание е да просвещава не само децата, но и възрастните, които са нямали възможност да получат образование. За тая цел той открил неделни курсове, в които е държал сказки по черковна и обща история. Специално за търговците е чел лекции по водене на търговски книги и по сметководство. Благодарение на тази усилена и умела дейност на Ковачева, неговото училище, както и покрайнината на гр. Щип “Ново-село” стават огнища, които пръскат светлина във всички краища на нашето отечество...

По-късно Ковачев се премества в друго училище, което било в самия център на гр. Щип, а през 1872 г. бил назначен от Владиката за училищен инспектор в Кюстендилско. Той обикалял и инспектирал училищата в областта, която му била поверена, с риск на живота си, понеже по онова време такива обиколки са били свързани с големи опасности, особено за по-събудените българи, които са били следени от турците на всяка крачка. Не се минало много време, представителите на властта успели да издействуват уволняването на Ковачева от възложената му длъжност. Ковачев е трябвало да дири отново учителско място. Такова му било предложено в гр. Прилеп, дето учителствувал 3 години, от 1874 г. до 1877 г. В Прилепското училище Ковачев въвежда също така новите за онова време методи...

След освобождението ни, Ковачев продължава своята мирна и тиха, но необикновено важна за развоя на учебното дело просветна дейност. В свободна България той заема високи държавни и общински служби: бил е представител в първото учредително велико народно събрание, окръжен училищен инспектор, главен секретар при Министерството на просветата, секретар и член на Държавния съвет и кмет на гр. София.

През 1888 г. когато се откри Висшето училище, той бе поканен да заеме катедрата по педагогика, която той заемаше до самата си смърт. Неговите лекции по социология и педагогика, посещавани масово от студентите, му спечелиха известност, не само като добър учен, но и като отличен преподавател...

Ковачев обогати педагогичната и научната ни книжнина със следните трудове:
1. Български буквар по звучната метода за народните школи
2. Ръководство за първоначалното обучение в четенето и писането по звучната метода
3. Школска педагогия

ЗАВЕЩАНИЕ
“Долуподписаният Йосиф А. Ковачов, православен, българин, родом от Щип (в Македония), като взех предвид неизвестността изобщо на последния час от живота човешки, днес при съвършено здрав ум и с чиста съвест реших да изкажа чрез настоящето последната си воля, както следва:
I. Назначавам съпругата си Екатерина Йосиф А. Ковачова за единствена и универсална наследница и заветница на всичкото ми имущество, каквото имам и каквото по право би ми принадлежало...
III. Целата ми библиотека желая да се подари след смъртта ми на българската гимназия в Солун, или пък на българската духовна семинария в Цариград, сир. на онова от тия две учебни заведения, дето ползата от нея би могла да бъде по-реална. Туй ми желание ще се удовлетвори от казаната ми наследница и заветница, ако тя би ме преживела, в противен случай то ще бъде удовлетворено от изпълнителите на завещанието ми.
IV. Подир смъртта на съпругата ми Екатерина Йосиф А. Ковачова, ако тя би ме преживела, също и подир моята смърт, ако аз бих я преживел, и в двата тия случая целото ми имущество, с изключение на библиотеката ми, относително която веч изказах желанието си, ще се капитализира, за да образува един постоянен фонд, който ще носи название "Научен фонд на Екатерина - Йосиф".
V. Тоя фонд ще се пласира, под най-дългосрочна лихва на Българската народна банка или в друго некое солидно финансово учреждение, и когато ще порастне от лихвите до сумата, приходът на която да отговаря на назначението му, изложено по-долу, ще се тури в изключително разпореждане на висшето училище в София...
София, 12 юни, 1898 г.
Завещател: И.А.Ковачев”

http://strumski.com/?s=%D0%99%D0%BE%D1%81%D0%B8%D1%84+%D0%9A%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D1%87%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

https://www.uni-sofia.bg/index.php/bul/universitet_t/istoriya/dariteli/josif_kovachev
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 17, 2016, 10:45:39
Димитър и Йордан Чкатрови

''Железният'' Димитър Чкатров - пламенен български революционер от Македония, голям родолюбец, деец на ММТРО в кралство Югославия и жертва на сърбокомунистическия терор през 1945г. Роден е в град Прилеп през 1902 г. Още като студент става член на ММТРО и организира младежта в градовете Прилеп, Битоля, Ресен, Охрид, Крушево и други. Спечелва голям авторитет сред студентите и местната интелигенция и става един от ръководителите на организацията. Тогава се създава трайната му връзка с Димитър Гюзелов.

Разкритията около Студентския процес през 1927г. засягат и него. Отказва да емигрира и остава на поста си. Арестуван е заедно с голяма група студенти в Белград, изправен е на съд заедно с другите подсъдими и осъден на 10 години строг тъмничен затвор. Пред съда проявявя твърдост и смелост, поради което си спечелва прозвището "железните гърди“. Присъдата си Д. Чкатров излежава в Скопие, Ниш, Пожаревац, Лепоглава, като е нападнат от подставено лице и ранен с нож в гърдите. При неуспешен опит за бягство се прострелва в гърдите, но е излекуван и върнат в затвора, за да доизлежи присъдата си. През 1936 г. заедно с Димитър Гюзелов и Спиро Китинчев се включва в демократичната организация МАНАПО (Македонски народни покрет). През 1937 г. продължава следването си, като завършва с успех целия курс и става строителен инженер в навечерието на войната.

Д.Чкатров приветства присъединяването на по-голямата част от Вардарска Македония към България през април 1941 г. и подкрепя изцяло дейността на българската власт. Поддържа тесни връзки с Иван Михайлов в Загреб и се обявява за прогонване на сръбските колонисти от Македония. След края на Втората световна война заради пробългарските си убеждения Д. Чкатров е изправен пред съд от новата сърбокомунистическа власт. По време на процеса, който продължава от 25 май до 2 юни 1945 г., Димитър Чкатров е обвиняем заедно с Димитър Гюзелов и Спиро Китинчев (кмет на Скопие през 1941-1944), че ''възпитава населението на Македония в български национален дух и работи за присъединяването на Македония към България.'' Тримата обвиняеми не отричат, че се борят за запазване на българското население в Македония от сръбската асимилация и освобождаването му от сръбско робство. Осъден е от сърбокомунистите на смърт чрез разстрел. Висшият военен съд на югославската армия потвърждава смъртната присъда. Той е разстрелян през 1945г. заедно с Димитър Гюзелов край Зайчев рид, на 3 км. от Скопие, недалеч от пътя за Тетово."
"Йордан Чкатров - български общественик. юрист и революционер от Македония, деец на ВМРО, ММТРО и МПО, осъден в Титова Югославия през 1945г. и починал в Скопския затвор през 1946г. Йордан Томов Чкатров е роден на 4 април 1897 г. в Прилеп. Прогимназиалното си образование завършва в Прилеп, а гимназиално - в българските гимназии в Битоля (1911-1913), Скопие (1916-1918) и в Първа софийска мъжка гимназия (1919).През първия сръбскиокупационен режим (1912-1915) участва в младежка група, саботираща сръбското управление и администрация в Прилеп.
Й. Чкатров е юрист по образование, завършил в Швейцария.Той е един от основателите на Македонското студентско дружество ''Вардар“. Става близък на ВМРО и Георги Баждаров заклева Иван Михайлов, Йордан Чкатров и Кръстьо Велянов в ММТРО през 1922 г. Иван Михайлов пише за времето на членството им в дружество ''Вардар“: ''Чкатров бе най-честият наш оратор. Говореше увлекателно и логично; но понякога плащаше малко дан на красивата фраза. Той обичаше „парламентаризма“ при нашите дебати.“

През 1924 г. Тодор Александров изпраща Й. Чкатров в САЩ, където да участва в организирането на новосъздадената Македонска патриотична организация. В продължение на три години до 1927 година заема длъжността секретар на ЦК на МПО, докато Пандил Шанев е президент на организацията.След убийството на Т. Александров и последвалите братоубийствени борби във ВМРО Йордан Чкатров притегля МПО към десните сили на революционното движение. Той има основна роля и в създаването на вестник ''Македонска трибуна“ и е негов главен редактор.

След завръщането си в България през 1927г. е сред видните дейци на михайловисткото крило на ВМРО. Същевременно е член на Масонската ложа. На 26 януари 1930 г. група протогеровисти начело с Лев Главинчев прави неуспешен опит да го убие. След Деветнадсетомайския преврат от 1934 г. Й. Чкатров и други дейци на разтурената ВМРО са арестувани от новата просръбска власт на ПК ''Звено“.От юни до септември 1934 г. Й. Чкатров е сред арестуваните и държани в София македонски дейци. На 10 септември1934г. е откаран в изолационен лагер в подземието на жандармерийските казарми в Лом, където престоява до началото на 1935 г. Въпреки че срещу него не е повдигнато обвинение, той е задържан в затвор в София до април 1936г. След освобождаването му е поставен под полицейски надзор със задължение да се подписва ежедневно в един от полицейските участъци в София, подлаган е на обиски. През август 1937 г. с решение на Министерски съвет е интерниран извън София за срок от 6 месеца - първоначално в Севлиево, а от края на ноември - в Елена. През този период, въпреки контрола от страна на полицията, продължава да поддържа контакти с македонски дейци в България и извън нея и да пише статии, посветени на македонския въпрос, в които критикува политиката на сближение с Югославия на тогавашните български правителствата.

Й. Чкатров е един от учредителите на Българските акционни комитети в Македония през април-май 1941 г. За времето на българското управление през 1941-1944 г. Й. Чкатров се установява във Вардарска Македония. Като подкрепящ идеята за самостоятелна македонска държава той не участва в българската администрация. От 1943 г. работи като адвокат в Скопие...

След установяването на комунистическата власт в Скопие Йордан Чкатров е арестуван. В тази връзка Ченто ходатайства за освобождаването му лично пред Тито, но без успех. На 12 януари 1945 г. в новосформираната Югославия Й.Чкатров е осъден по обвинения за ''участие“ в братоубийствените войни във ВМРО през 20-те години на 20 век, по свидетелски показания на Александър Мартулков и Пецо Трайков...След убийството на брат му, Йордан Чкатров започва гладна стачка и умира на 27-я й ден през ноември 1946 г. в Скопския затвор." - Янко Гочев

http://strumski.com/biblioteka/?id=973

http://strumski.com/biblioteka/?id=506
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 17, 2016, 10:47:53
КИРИЛ ДРАНГОВ

"Още от следването си в Софийския университет той се включва в дейността на Македонското студентско дружество „Вардар”, чийто председател е Иван Михайлов. За известно време дружеството е ръководено и от К. Дрангов. Завършва право и е стажант-адвокат заедно с Йордан Чкатров в адвокатската кантора на видния български политически деец, тясно свързания с македонското освободително движение Григор Василев. Съдбата и революцията ще го свържат завинаги с Йордан Чкатров още от студентската скамейка в Софийския университет, та до края на героичния им живот. Единият ще загине в схватка с българска милиция, а другия - от ръцете на Титовите и Колишевските сатрапи. Особено активно К. Дрангов се включва в македонското революционно движение от септември 1924 г., когато участва под ръководството на Иван Михайлов в наказателната акция срещу Алеко Василев и полк. Георги Атанасов, преки виновници за убийството на Тодор Александров.Той свързва цялата си по-нататъшна революционна дейност с Ив. Михайлов, от която не се отклонява до края на живота си, като винаги се проявява като смел и безкомпромисен революционер. В началото на 30-те години активно участва в подготовката и осъществяването на атентата срещу югославския крал Александър Караджорджевич и френския външен министър Луй Барту в Марсилия. През 1932 г. на VІІІ конгрес на ВМРО К. Дрангов е избран за запасен член на ЦК на ВМРО.

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г., когато идват на власт политическият кръг „Звено”, заедно с военния съюз, имащи пълната подкрепа на протогеровисткото крило на ВМРО, е арестуван и задържан в подземието на жандармерийските казарми в родния му град Лом. Пускан е на въздух заедно с останалите задържани само в обградено с бодлива тел малко дворче на казармата. В началото на юни 1936 г. К. Дрангов заедно с Йордан Чкатров са прехвърлени под стража в Дирекцията на полицията в София и са затворени във военните погреби. Част от затворените и интернираните дейци на ВМРО са освободени в края на 1935 и началото на 1936 г., но К. Дрангов и Й. Чкатров не са сред тях, тъй като сърбоманските български правителства са под натиск спрямо тях от Белград. К. Дрангов, макар и болен, обявява гладна стачка. На 28 ноември 1935 г. инж. Христо Станишев от София пише до Ив. Михайлов в Турция: „Кирил и Юрдан са все още в погребите. Душевно са твърди и не би могло да бъде другояче.Те с право могат да заявят, че ВМРО не е унищожена, щом съществува нейният дух, живо въплъщение на който са самите те..."

След 9 септември 1944 г. на власт идва правителството на Отечествения фронт, в което министър-председател е отново превратаджията и сърбоманинът Кимон Георгиев. Останалите сърбомани, съмишленици на Кимон Георгиев, са също министри в правителството му - на Дамян Велчев бързо му е присвоено генералско звание и е назначен за министър на войната, Димо Казасов е министър на пропагандата, а впоследствие на информацията и изкуствата, докато четвъртият заговорник и превратаджия - Петър Тодоров, е български посланик в Белград. След войната К. Дрангов, въпреки че продължително време се укрива, участва в опита за възстановяването на ВМРО, който опит завършва трагично след директивите на Йосиф В. Сталин от юни 1946 г. към БРП (к) по разрешаването на македонския въпрос. На 8 срещу 9 юни 1946 г. К. Дрангов е обграден от милиционерска хайка и за да не попадне жив в ръцете й, се самоубива. Така завършва животът на героичния син на полковник Борис Дрангов." - "СИТЕ БЪЛГАРИ ЗАЕДНО"

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=368%3A2012-01-13-13-48-44&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=368%3A2012-01-13-13-48-44&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 17, 2016, 10:51:03
Генерал Иван Цончев - български опълченец, герой от Сръбско българската война от 1885г., революционер, водач на ВМОК, организатор на Горноджумайското въстание през 1902 г. и участник в Илинденско - Преображенското въстание в Серския революционен окръг на ВМОРО от 1903 г.
"Много са българските офицери, проливали кръвта за свободата на ''брата роб'' в Македония, но само един от тях е генерал - Иван Цончев.За ''награда'' - преследван, репресиран и интерниран от управляващите русофили по заповед на Русия.


Военни чинове:
Редник (2 август 1877)
Ефрейтор (9 януари 1878)
Младши унтерофицер (15 юли 1878)
Прапоршчик (10 май 1879)
Подпоручик (ноември 1879)
Поручик (30 август 1882)
Капитан (30 август 1885)
Майор (14 април 1887)
Подполковник (2 август 1891)
Полковник (2 август 1895)
Генерал-майор (1 февруари 1901)

Награди:
Руски медал за участиие в Руско-турската война (1878)
Военен орден ''За храброст“ IV степен (1885)
Княжеский орден ''Св. Александър“ V степен (1888)
Сребърен медал за Сръбско-българската война (1895)
Орден ''За 10-годишна служба“ (1889)
Княжеский орден ''Св. Александър“ IV степен (1891)
Височайша благодарност (1892)
Княжеский орден ''Св. Александър“ III степен (1895)
Орден ''Таково“ III степен (1897)
Орден ''За 20-годишна служба“ (1899)
Орден ''Таково“ II (1900)
Орден ''Италианска корона“ II степен (1900)

Генерал Иван Стефанов Цончев е роден на 19 август 1859 г. в Дряново. Биографията на бъдещия генерал започва от 8-ма дружина на Българското опълчение в Руско-турската война през 1877-1878 г. Още тогава младежът ясно вижда с какво ще бъде най-полезен на младата българска държава и без колебание избира военното поприще. Така записва името си в историческия първи випуск, наречен още и ''генералски”, оставил трайна следа в историята на българската армия от деня на нейното създаване до героичната епопея във войните за национално обединение през 1912-1918г.
В следващите десет години Иван Цончев прави главоломна военна кариера и от подпоручик и командир на взвод се издига до полковник и командир на полк. Впоследствие неговите бивши другари и първи биографи ще напишат, че такава стремителна кариера била присъща само за френската революционна армия на Наполеон Бонапарт. Всъщност подобно служебно израстване тогава е нещо обичайно за българската армия и за България въобще. На годините на Цончев, а дори още по-млади, са не само неговите колеги офицери от войската, но и ръководителите и дейците на македоно-одринското освободително движение.

Капитан Иван Цончев участва в Сръбско-българската война като командир на дружина в 7-ми пехотен Преславски полк. Дружината на Цончев се откроява със своята твърдост и решителност в тридневните боеве на Сливнишката позиция на 5, 6 и 7 ноември 1885г. В последния победен ден, когато в разгара на боя обикаля позицията на своите роти, за да им вдъхва кураж, вражи куршум го пронизва в гърдите. Тежкото раняване не му позволява да сподели триумфа на 7-ми Преславски полк, който преследва и громи сърбите чак до Пирот, но когато раната заздравява, на гърдите му е закичен първият орден ''За храброст”.

През 1886-1887 г., когато намесата на руската дипломация, военния преврат и детронацията на княз Александър І предизвикват остра политическа криза в България, капитан Иван Цончев действа решително, за да защити българските интереси. Неслучайно името му се споменава в книгата на Симеон Радев ''Строители на съвременна България” във връзка с ролята на Шуменския гарнизон в събитията около преврата и контрапреврата. Младият капитан и герой от войната твърдо се изправя срещу офицерите русофили клетвопрестъпници. Той увлича с примера си останалите офицери и поставя Шуменския гарнизон, един от най-големите в страната, на разположение на временното правителство на Стефан Стамболов.

През 1889 г., само на 30-годишна възраст, Иван Цончев е произведен подполковник и поема командването на новосформирания 2-ри пехотен Искърски полк. През 1890г. е назначен за командир на елитния 6-ти пехотен Търновски полк в София. Това е важно стъпало в неговата военна кариера, произтичащо от особеното място, което полкът заема в българската войска - лично под шефството на княз Фердинанд.

През 1895 г. Иван Цончев е произведен в звание полковник, а на прага на новото столетие е назначен за командир на 2-ра бригада на 6-та пехотна Бдинска дивизия във Видин, комендант на крепостта и началник на гарнизона.

По това време Иван Цончев тъкмо е прехвърлил 40-те. На тази възраст, с опита от две победни войни и с дълъг строеви стаж, окичил гърдите си с 12 ордена и медала, преминал всички стъпала на военната йерархия - от взводен и ротен командир до командир на полк и бригада, със стаж в руската войска и със служебни командировки във Франция и Италия, пред него се открива перспективата на едно възходящо развитие, което би могло да го отведе до най-високите етажи на българската войска. Той обаче предпочита другото не по-малко престижно и също толкова рисковано поприще на епохата - борбата за освобождението на Македония и Одринска Тракия.
На 1 февруари 1901 г. неочаквано за мнозина Цончев се уволнява със старшинство и със звание генерал-майор се включва в македоно-одринското движение. И на това поприще генерал Цончев прави същото стремително изкачване до най-високите върхове. Още като командир на 6-ти пехотен Търновски полк той участва в създаването на Тайните офицерски братства, после става подпредседател на Върховния комитет в София и всепризнат лидер на македоно-одринското движение в страната, участва в Горноджумайското въстание през 1902 г. и Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., ранен е втори път в дебрите на Пирин, бързо се възстановява, възстановява и офицерските братства, пътува из европейските столици да отстоява българската национална кауза, опитва се да върне идейното и организационното единство на освободителното движение, участва в полагането на основите на Съюза на запасните офицери в България през 1907-1908 г. Това е и последната му изява на общественото поприще. Последните две години от своя живот генерал Иван Цончев прекарва в Софийската дивизионна болница, където води битка с тежка и нелечима болест. Когато на 16 декември 1910 г. умира, малцина дори от най-близките му сподвижници знаят, че генералът, който приживе командва пехотна бригада, вдига въстания в Македония и смущава спокойствието на европейската и руската дипломация, не е оставил нито лев и дори погребението му е платено с държавна помощ. Всичко, което е притежавал, генерал Цончев е давал само за освобождението и обединението на българския народ - заплата, кариера, здраве, име, собствения си живот. Като един голям българин родолюбец, истински офицер на България." - Янко Гочев

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=100
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 17, 2016, 10:54:59
Чолакови от Долно Драглище, Разложко, Пиринска Македония

Полковник Илия Чолаков
"Роден: 14.07.1865 с. Долно Драглище, Разложко.
Военна служба:
- 14-ти пехотен полк;
- 11-ти пехотен полк;
- 8-ми резервен полк;
1908 - Командир на 2-ра рота в 1-ва дружина на 32-ри пехотен полк;
1915 - Командир на допълваща дружина;
1916 - Командир на 4-та дружина в 11-ти пехотен полк.
Офицерски звания:
18.05.1889 - Подпоручик;
01.01.1893 - Поручик;
01.01.1900 - Капитан;
22.09.1912 - Майор;
- Подполковник
Умира: Тежко ранен при Каймакчалан и умира на 19.09.1916 в болница в Прилеп."
Полковник Димитър Чолаков
"Роден: 18.04.1866г.
Образование: ВНВУ в София
Военна служба:
- 13-ти пехотен Рилски полк;
- 18-ти пехотен Етърски полк;
- 35-ти пехотен Врачански полк;
- 1-ви резервен полк;
09.1916 - Командир на 1-ва дружина на 35-ти пехотен Врачански полк. във войната срещу Румъния
Офицерски звания:
18.05.1889 - подпоручик;
02.08.1892 - поручик;
01.01.1900 - капитан;
- майор;
- подполковник.
1916 - полковник
Умира: Убит на 07.09.1916г. при Добрич."

Подполковник Никола Чолаков
"Роден: 01.12.1903 в Елена.
Образование: Военното училище в София (1926). Военната академия в София (1935-1937).
Военна служба:
1928 - 1-ви пехотен полк;
1931 - 24-ти пехотен полк;
1932 - Школата за запасни офицери;
1935 - Помощник-началник на секция в Щаба на армията;
1940 - Командир на картечна рота в 9-ти пехотен полк;
1941 - 9-то полково военно окръжие;
1942 - Началник на секция в Щаба на войската;
1943-1945 - Военен аташе в Мадрид, Лисабон и Париж;
1946 - Инспектор на класовете в Школата за запасни офицери;
1946 - В запас.
Офицерски звания:
06.09.1926 - Подпоручик;
21.10.1929 - Поручик;
03.10.1935 - Капитан;
03.10.1942 - Майор;
1946 - Подполковник."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

"Героизмът на българина, показан в стихотворението на Иван Вазов „Опълченците на Шипка в една или друга степен го виждаме в множество битки през войните от началото на 20-и век. Особено забележителни са две от тях през Първата световна война. За едната от тях писателят Антон Страшимиров е написал разказа „Апотеоз“, публикуван в книгата му „Червени страници“, излязла от печат през 1917 г. Нека да дадем думата на писателя: „Тесен е хоризонтът на степта – тя е затисната от облачното небе. Конете ни пръхат – душат още пролятите кърви. Преди месеци тук се е решавала съдбата на страната ни.
Когато на 7 септември 1916 г. руско-румънските дивизии обърнаха гръб следобед и нашите санитарни команди се пръснаха далече да вършат своята работа, степта замяза на лоз,е докъдето очи видят. Падналите бяха много – толкова много, че да се приберат от гробарите, всеки убит войник се забиваше пушката му в земята и от хилядите възправени пушки степента замяза на лозе. Това бе най-страшното. Тук падна подполковник Чолаков пред полузаринат окоп, един от младите.
Подполковник Димитър Чолаков беше левент мъж, от пазвите на Пирин. Той имаше двама сина – артилеристи, които и в празник не се деляха от него, весели планинци, с покрити от ордени гърди, които у дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове“. Първа Врачанска дружина осъмна на 7 септември срещу Ези-бей, на 5-б километра от Добрич. Тя е била на открито и е трябвало да се разгърне под огъня на цяла неприятелска дивизия, която е била превозена през нощта чрез железницата „Меджидие-Добрич“. Подполковник Чолаков се поколебал – дожаляло му за хилядите свои юнаци и поискал да се оттеглят на 150 крачки, на седловината под Добрич за по-добро окопаване и маскиране. Отговорили му обаче да се разгърне. При това положение той издал следната заповед: „Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
И дружината се разгърнала. Командирът Чолаков паднал в боя в 10 часа преди обед, а командването на дружината поел капитан Георгиев. Той бил също свален. Тогава започнал да командва поручик Дундков, докато сразили и него. Накрая в дружината останал единствен началник – подпоручик Димитров. Но паднал и той – последният.Сега войниците се командвали сами – верните безименни врачани. Така ги заварил подпоручик Тоушек, който по жребий бил пратен от втора дружина да командва шепата железни хора. Командващият войските ни генерал бил в центъра пред Добрич, между врачанската бригада наляво и сборната варненска – надясно. Той бил вече ранен, но не напускал веригата.
Натискът на страшните вражески маси сега бил на запад, върху врачанската бригада, където е била насочена и конната руска дивизия. И когато русите хвърлили изведнъж поддръжката си, две дружини от Козлодуй се стопили.Тогава полкът поддал назад. Разколебали се също и две дружини от врачанци. Още малко и боят щял да бъде загубен, загубена щяла да бъде и България.Но тук след веригите се вестява на кон сам полковият командир – троянец. Лицето му е плъстено, липсвала е кръвта от устните му, де са напукани, но той бил мистично унесен, в лицето му горял странен огън.
Войниците сепнато вдигнали чела и започнали да чуват полковият им командир да ги поздравява с победа. На кон бил, летял под ураганен огън и ги поздравил с победоносен глас.
Вражеските дружини прегазили шепата пионери, прекъснали връзката между двата полка, пробили почти фронта ни. Настръхнали началниците на разколебаните войници. Но зад нашия тил се сипнали залпове. Трепнали сърцата: „Помощ иде!“. На помощ дошло едно отделение от двайсетина войници. Връщали се от отпуск и били доведени от случая тук. Ето, те се втурнали с „Ура!”“във врязалата се в клин вражеска част и тя се сепнала. А предните ни редове избухнали в безумно „Ура!“ – помощ иде. И пречупил се напорът на врага.
Тук нашите хора се биха с пълна душа. Биха се като народ, който чувства свободата си и мре за нея. На утрото след победата тълпи се стекли пред гроба на подполковник Димитър Чолаков. Дошъл целият спасен град. Та нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет и нали Добрич не паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният?
До мъртвеца стоял артилерист – синът на подполковник Чолаков – Петър, с мраморно чело – млад воин пред трупа на баща-вожд. И главите били наведени – главите на хилядите хора, сплотени в стражуща маса сред необятната степ.
В небето отеквали упокойните молитви – гласът на духовника метално звънял над наведените глави и глъхнел в гнетящия цвят на хоризонтите. Посмъртно Чолаков бил произведен в чин полковник. На негово име селото Корбул в Силистренска околия е прекръстено на село полковник Димитър Чолаков.
Другата битка била на югозападния фронт срещу англо-френския корпус, командван от генерал Сарай, където една българска дружина успяла да спре противника, разбира се, с много жертви, докато дойде подкрепление. Командир на дружината бил подполковник Илия Николов Чолаков.В началото на Първата световна война поради раните от предишните войни – Балканската и Междусъюзническата, подполковник Чолаков бива назначен за командир на допълняща дружина със седалище град Сливен.Като истински син на майка Македония обаче не могъл да остане „на топло“. Строява се под бойните знамена на сливенци и като командир на дружина отново е във вихъра на борбата.

На Каймакчалан – Прилепско, през месец септември 1916 г., в бой срещу французите бил ранен на 52 места, но спира противника, докато дойде подкрепление. Умрял от раните си в болницата на Прилеп на 19 септември. Погребан е в двора на катедралната църква с още трима други български офицери. Посмъртно е произведен в чин полковник.
Синът му Никола продължил традицията на баща си и своите роднини. Завършил военното училище и военната академия в София като първенец и на двете военни учебни заведения. От началото на 1943 до края на 1945 г. бил военно аташе на дипломатическите ни мисии във Франция, Испания и Португалия.За него една млада тогава българка, завършила английска филология, дъщеря на дипломат от кариерата, казва: „Никола Илиев Чолаков беше от хайлайфа не само на София, а от хайлайфа на Париж и Мадрид. Баловете на военните аташета там не започвали, докато не дойде Кольо“.
По-голям авторитет и по-добро представяне за България на Запад, здраве му кажи!"
http://armymedia.bg/archives/65844
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 17, 2016, 10:57:40
Александър Климов от Лъжани, Стружко, Македония

- По време на Илинденско-Преображенското въстание е ВМОРО войвода на чета в Стружко;
- След Междусъюзническата война отказва да стане сръбски учител и се изселва със семейството си в България, където става български учител в с.Елешница, Разложко, Пиринска Македония;
- войник в Българската армия в Първата световна война под ръководството на полковник Борис Дрангов от Скопие;
- до края на живота си е български учител в Кресненското село Горна Брезница, Пиринска Македония;
http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=125&pid=4010

“Въорѫженитѣ сили на двата Дримкола трѣбваше да се ограничатъ само съ скѫсването на съобщенията, да минатъ отсамъ Дримъ и заедно съ селскитѣ чети отъ Малесията да се прехвърлятъ въ Г. Дебърца на опредѣлени пунктове. Тукъ, обаче, действията се развиха съвсемъ не споредъ плана. Малесийскиятъ войвода Тасе Христовъ разпореди да се пленятъ стадата на единъ арнаутинъ кръвникъ, намиращи се въ бачилата на с. Локово. Овчаритѣ, обаче, оказаха въорѫжена съпротива и бидоха избити. Пристигна башибозукъ и аскеръ и се завърза сражение съ четитѣ на селата Локово и Селце. Други селски чети нападнаха гарнизона въ Весчани, но бидоха посрѣщнати съ огънь отъ аскера, излѣзълъ на позиция. Завързаха се редъ кръвопролитни сражения, които траяха до 23 вечерьта: при Ѫржанска рѣка, Умища, Църни-каменъ, с. Ташъ-Морунища и пр. При Църни-каменъ паднаха 9 възстаници, при Умища 11, въ Ташъ Морунища 13. Въ това последно сражение борбата се води презъ цѣлия день на 23 юлий съ страшно ожесточение и отъ дветѣ страни. Четиритѣ чети отъ селата Ташъ Морунища, Лъжани, Драслаица и Глобочица, наброяваха 130 души и се командуваха отъ Панталей, Цв. Христовъ, Ал. Климовъ и Хр. Чурковъ. Следъ обѣдъ неприятельть получи нови подкрепления отъ Охридъ и боятъ се сгорещи още повече. Тогава войводата Цв. Христовъ се хвърли въ атака и съ „ура” си проби пѫть всрѣдъ неприятелскитѣ редове, по течението на Дримъ. Тъй бѣха премалѣли отъ жажда, пекъ и гладъ четницитѣ, че щомъ се видѣха извънъ обсѣга на неприятелския огънь, хвърлиха се въ рѣката за да се разхладятъ. Още съ започването на боя населението се разбѣга и разпилѣ по Глобочанската планина. Турцитѣ ограбиха селото, изгориха го цѣло, освенъ една кѫща и изклаха 14 души неуспѣли да избѣгатъ. Трима въорѫжени селяни, затворени въ църквата, посрѣщнаха турцитѣ съ огънь, повалиха нѣколцина и бидоха избити. Тѣлата на убититѣ четници и селяни останаха непогребани. Повече отъ две седмици селскитѣ кучета разнасяха човѣшки кости и меса. Цѣлата околия бѣше вонясала...”- Освободителнитѣ борби на Македония, I, Хр. Силянов, стр.312

http://strumski.com/biblioteka/?id=876
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 24, 2016, 06:02:28
Тодор Александров: “Борбите за свобода и обединение са дело на целия български народ“
(По случай 15-годишнината на Илинденското възстание)
в-к "Военни известия", 2 август 1918 г.


“Българският народ води много борби, докато стигне до сегашната велика епопея, когато целият български народ, от всички краища на българското отечество, брани с гърдите и кръвта си обединената почти родина. Във всички борби и революционни движения, възстания и войни са земали и земат участие българите от всички покрайнини на общото отечество...

Възраждането – борбите за родна черква и училище – е общо дело на целия български народ. Наред с българите от Мизия и Тракия, в тая борба са взели живо участие българите от Македония, Моравско и Добруджа. Българите от градовете Скопие, Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Щип, Кукуш и др. се бориха като един човек за отхвърляне на умразното гръцко духовно иго и за сдобиване със свое родно духовенство и черква и с български училища. Моравските българи, на първо място от градовете Ниш, Пирот, Враня и др., зеха активно участие в тия борби.И Добруджа не остана надире в тая борба: тулчанските българи със своите уредени училища дълго време служиха за пример на останалите български градове...

В новите революционни борби за освобождението на Македония, също са земали участие българи от всички части на общото отечество, както от освободеното вече Царство, тъй също и от поробените по-рано краища. Понеже последните 25–30 години усилията на целия български народ, както на освободената така и на неосвободените му части, бяха насочени за освобождението на Македония, и понеже революционните борби се водеха вътре в самата Македония, обяснимо е защо участието в тия борби на македонското българско население бе масово, а онова на другите български области – по-ограничено. Македония зимаше участие в тия борби с мъжете, жените и децата. Всеки град и село там, има своите герои с които се гордее, своите жертви които оплаква, и своята история, която разправя с гордост! Всеки хълм, всяка долина, всеки камък представят известно събитие, и са свидетели на българския мощен дух, на българската самоувереност, на българското геройство и самопожертвуване за народното обединение!

И българите от старите предели на царството имат голям дял от участие в революционните борби в Македония. Известният български поет и писател Ст. Михайловски, родом от Елена, и генерал Цончев, родом от Дряново, дълго време бяха председатели на Върховния македонски комитет в София. Генерал Цончев лично взе участие като водител на чета в Джумайското възстание през 1902 г., когато биде ранен в сражение. Иван Гарванов, родом от Ст. Загора, като гимназиялен учител в Солун, дълго време заемаше най-високия пост в управлението на организацията - председател на централния комитет на вътрешната македоно-одринска рев. организация. Същият от 1905 г. до самата си смърт, края на 1907 г. бе задграничен представител на организацията.
Първите офицери, които заминаха с чети за Македония още в 1895 г., бяха поручик Начев от Сливен и поручик Мутафов от Шумен. Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитска околия, бе дългогодишен войвода в Македония, а последните години - член в Централния комитет на организацията. Известният поет Пею Яворов, от Чирпан, ходи дълго време с чети в Македония, издава в. “Дело” в София и хектографиран революционен вестник “Свобода или смърт” вътре в Македония. Тома Давидов, родом от Ловеч, бе един от най-добрите воеводи на организацията. Атанас Бабата, от Т.Пазарджик, и Кр.Георгиев Българията, от Враца, бяха окръжни войводи на Скопския революционен окръг, избрани от конгрес. Mихаил Попето, родом от Диканя, Радомирско, е първия учител на воеводите в Македония.

Ст. Загора даде на македонската организация най-много дейци, войводи и четници. Освен Ив.Гарванов, от там са родом войводите Никола Дечев, Петър Юруков, Ив.х.Стоенчев, Никола Дочев и мн.др. Сливен, родния град на х. Димитра, даде на организацията, освен поручик Начев, известния заслужил войвода Кръстю Асенов, внук на х. Димитра, зел участие в залавянето на Мис Стон за откуп, Георги Папанчев, Димитър Дечев и мн.др. Чирпан, освен Пею Яворов, даде на македонското дело заслужилите добри войводи Конст. Нунков, Пею Радев, Варна даде - Драмския войвода Михаил Даев, Търново даде поручик Панайотов, Плевен - Параскев Цветков, Лом - капитан Йордан Стоянов и Асен Партениев, Свищов - Ив.Ив.Данчев, син на Иваница Данчев, и Ангел Нойков, войвода, София даде Нестор Марков (син), Хасково - Дим.Запрянов, войвода, Панагюрище - Лука Иванов, войвода, Котел - Георги Иванов, легендарния в Леринско Марко войвода, Русе - Ст.Б.Ганчев, Радомир - П.Милев, войвода, Севлиево - Кр.Ив.Контев, Дряново - Боби Стойчев и пр...

Най-сетне и в трите войни, които води и продължава да води България за обединението на нашето племе, вземат участие синовете от всички покрайнини на българското отечество. Както през войните от 1912 и 1913 г., така и в сегашната голяма война (1915 – 1918 г.), наред с българите от старото царство бориха се и продължават да се борят и българите от Македония, Добруджа и Моравско.През двете войни от 1912 и 1913 г., Македония даде на българската армия 20 хиляди доброволци зачислени и организирани в Македоно–Одринското Опълчение, което покрай многото други бойни подвизи, съдействува за пленяване отряда на Явер паша, и отби турския десант при Шар-кьой. А през сегашната война, Македония даде в началото цяла една дивизия – Македонската, а напоследък и по-голямата част от войниците на Планинската дивизия и на Македонската окупационна бригада са българи от Македония. Вън от това, в списъците на всички полкове, рекрутирани от стара България, имало е, има и сега много българи емигранти от Македония, Добруджа и Моравско, както и много младежи българи, които са избягали на времето от тия поробени области само защото не са искали да служат във войската на народните угнетители, а са предпочитали да се съберат под общонародното знаме, за да се борят за освобождението на своите поробени краища и за обединението на народа ни...

В тая обща война, дето си съперничат по храброст синовете от разни страни на обединена вече и велика България, калява се още повече борческия дух на българина, спояват се с кръв, общи усилия и страдания и без това силните духовни връзки на българите, дето и да живеят те, и се създава едно силно цяло, което никой не ще бъде в състояние да раздели. Благоденствието на целия български народ и спокойствието на Балкана, а заедно с това и на Европа и света, налагат да не се нарушава единството на българите, да не оставят в робство части от българския народ. Тоя народ, който показа такъв силен борчески дух, такава храброст и самонадеяност, такъв копнеж за свобода и прогрес, доказа, че не може да търпи робство, и че е достоен да бъде свободен и обединен.
София, 31 юли, 1918 г.”

http://www.strumski.com/books/Todor_Alexandrov_Borbite_na_Vsichki_Bulgari.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 24, 2016, 06:05:03
ТИКВЕШКОТО ВОСТАНИЕ - јуни 1913 г.- Пане Попкоцев од с. Ваташа, Македонија

“Датумот jуни 1913 години историчарите го имаат запишано со златни букви – тоа е историски факт, коj докажува дека Бугаринот не трпи туѓо ропство. Без да се исплаши, покраj надмоќноста на противникот, во jуни 1913 година македонскиот Бугарин го развеа револуционерното знаме и под неговите крилjа побара политичка слобода за себе...Историjата ќе го овековечи името на Тиквеш поради револуционерните борби што ги водевме ние, македонските Бугари. Тиквешиjата секогаш беше спонтано бунтовнички расположена против нашите тирани и освоjувачи, не постои ни еден момент во нашата борба за ослободување што не jа докажува нашата готовност за саможртва, саможртвата на тиквешкиот Бугарин...

Востанието беше прогласено. Прогласувањето на ова историско Тиквешко востание се изврши во историското село Ваташа, во училишниот двор. Овде се собравме, повеќе од 300 младинци под водството на познатиот тиквешки војвода Дончо Лазаров (Сојториев). Од ова собрание на 18 јуни тргнавме со историското револуционерно знаме, кое беше чувано од 1903 г., на нашите позиции што беа одредени кај устието на реката Црна, каде што требаше да удриме по остатоците од српската војска и платениците - Турци. Во востаничката чета, освен ваташани и кавадарчани, имаше и луѓе од блиските села: Дабниште, Гарниково, Бегниште, Ресава и др. На 19 јуни отидовме во помош на селата Паликура, Росоман, Курија, Рибарци и др. Таму го задржавме противникот дури 6 дена. Српскиот башибозук го водеа српски офицери и познатиот бугароубиец Јаја-ага. По повлекувањето на бугарската регуларна војска од Криволак, востаниците отстапија кон Кожув, исто така и мнозинството од населението. Тогаш Јаја-ага заедно со својата орда го запали Неготино и дел од Кавадарци, убивајќи се што ќе сретне на патот - мажи, жени, стари луѓе и деца.

По нашето повлекување од р.Црна се поделивме во групи. Мојата група застана на височините над селото Марена, близу Кавадарци. Со нашата група беше и прилепскиот војвода Милан Ѓурлуков со неговата чета. Имаше и други чети, четите на Чакаларов, ѓаконот Павел Христов. Тоа се случи на 21 јуни по дводневните борби кај устието на р.Црна. На 21 јуни ја пресретнавме српската кавалерија со жесток оган. Таа даде многу жртви и мораше да отстапи. На 22 јуни преку полето кон Кавадарци Србите почнаа да напредуваат со две единици пешадија, една дружина кавалерија и турски башибозук. Дадовме голем отпор, но со војска и оружје противникот беше многу повеќеброен и ние бевме приморани да се повлечеме кон планината Кожув. Заедно со нас, куќите ги напушти сето население, бегајќи голо и босо. Сликата беше стравотна. Многу бремени жени раѓаа предвреме поради големите напори и стрелањето, некои умираа заедно со своите мали дечиња...При влегувањето на Србите и нивните турски платеници во Кавадарци, многумина од револуционерите-четници беа се затвориле во некои куќи и оттаму му даваа последен отпор на многубројниот противник. Во ова историско востание само нашето село Ваташа даде 55 жртви. Нема потреба да ги набројуваме сите оние жртви што паднаа низ целиот Тиквеш, тие беа повеќе од 1000...

Откако српската регуларна војска и турските платеници не поразија и ги зазедоа Кавадарци и с.Ваташа, ние моравме да се повлечеме, поделени во мали групи кон планината Кожув. Населението исто ги оставаше своите куќи и без храна, само со една гола душа бегаше, не знаејќи каде оди. Селаните слушнале за нашиот пораз и уплашени од сето тоа, ги напуштиле селата и куќите и се криеле низ котлините и шумите, очекувајќи дека ќе бидат нападнати од српската војска или турските платеници. Затоа кога ние и бегалците од градот и с.Ваташа влеговме во првите села, ги најдовме речиси целосно запустени и без луѓе. Бегалците од градот се најдоа тогаш во една страшна положба, бидејќи надежта дека ќе најдат храна и засолниште негде во селата одеднаш се урна. Положбата стана уште потешка: немаше јадење, немаше засолниште, деца со нивните мајки, кои не успеале да земат ништо од дома, зашто немале време.

Јас заедно со едно одделение поминав низ селата Страгово, Бошава, Чемерско и Конопиште без да сретнеме ниту еден жив човек. Кога стигнавме во Конопиште, селото беше полно со бегалци (најмногу жени и деца) од Кавадарци и од други места. Уплашени, со отворени усти и насолзени очи, сите го очекуваа нашето доаѓање, доаѓањето на востаниците. Тоа ги охрабруваше дека, ако бидат нападнати од српска војска или башибозук, ќе има кој да ги заштити...Нашиот војвода Дончо Лазаров, заедно со една поголема група востаници, одеше во друг правец - кон селата Гарниково, Бојанчишта и Куманичево. Четите на Чакаларов, Ѓаконот, Каранфилов, Чаулев и Ѓурлуков се упатија кон Кожув. Тие го напуштија Кавадарци вечерта, а ние по нив, следниот ден наутро.

Мајки кои не знаеја каде се нивните деца, бидејќи тие се изгубиле уште од дома, со разбушавени коси, боси и насолзени, талкаа од село во село, распрашуваа и ги бараа децата. На четвртиот ден од нашето отстапување, четите со востаниците успеаја да се соберат на советување во с.Чемерско за да бараат излез од тешката положба. Беше решено да бидат испратени двајца курири во различни правци, да стигнат до р.Вардар и да се тргне кон Бугарија. На вториот ден куририте се вратија и донесоа известување дека е невозможно да се помине реката, бидејќи двата брега внимателно се чуваат од Срби и Грци...

Истовремено се слушна глас дека српската власт испратила луѓе да го убедуваат населението да се врати во своите куќи. Народот беше измачен, изгладнет и гол...Каква судбина! Една група мажи, кои први се решија да се вратат во нивните куќи, беа пречекани од Турци - српски платеници, на чело со бугароубиецот Јаја-ага, во с.Моклишта. Овде беа фатени 18 луѓе и сите до еден беа заклани како јагниња. Други 19 луѓе, исто востаници, кои тргнале кон Вардар, биле фатени од грчки војници и предадени на Турците-српски наемници и сите беа убиени кај с.Курешница...

Србите доведоа еден нивни војвода Коста Павловиќ со неколку четници, кои ги извршувале егзекуциите на оние Бугари што биле фатени од српските власти, како во Кавадарци, така и надвор од градот, во селата...Мажите кои се враќаа, беа фаќани од српската власт и фрлани в затвор, додека поугледните ги убиваа. Илија Темков, богат и добар домаќин од с.Марена, Глигор Дујков, Петар Сејменов и др. од Ваташа беа фатени и убиени во Неготино, во местото наречено “Грнчарски дупки”...Четата на омразениот бугароубиец Коста Павловиќ продолжуваше разбеснето да врши убиства и грабежи...

Србите секогаш го нарекуваа Тиквеш “Мала Бугарска”, Кавадарци - “Мала Софија”. Во иднина историјата ќе треба да го процени Тиквешкото востание и да му го одреди заслуженото место. Мора да се каже, дека ова востание беше најјасниот доказ што Тиквеш го даде за својот нескршлив национален дух и стремеж кон политичка слобода, доказ даден на поробувачите - Срби.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=1091
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 25, 2016, 06:01:39
ТИКВЕШКИТЕ РЕВОЛУЦИОНЕРИ - Благој Видов од Кавадарци, Македонија

ДОНЧО ЛАЗАРОВ - САЈТАРИЈАТА (1878, Ваташа - 1950, Петрич)
- со право е почитуван како истакнат тиквешки револуционер. Син на патриотско бугарско семејство, Дончо од мал е задоен со револуционерни идеи. Татко му е еден од првите помагачи на старите ајдути. Уште како младо момче Дончо е примен во редовите на Организацијата. Апсен и суден неколку пати, тој е принуден да премине во илегалност. Во 1905 г. Дончо Лазаров е веќе војвода на месна чета и во времето кога Добри Даскалов е опкружен од турски аскер кај с.Ресава, тој ја собира месната милиција и со својата чета оди на помош на Д.Даскалов. Појавувајќи се од грб на турскиот аскер, заедно со четата на Пано Измирлиев, Дончо и олеснува на четата на Добри Даскалов без загуби да се извлече од опсадата. По доаѓањето на Србите во 1913 г. Дончо ги обиколува тиквешките села, повикувајќи го бугарското население на борба против новите поробувачи. На селаните тој им зборува: “Еве, ги гледате ли новите властодршци? Прва работа им беше да ги затворат бугарската општина и бугарските училишта...“ Како резултат на таа агитација на Дончо и на неговите другари, бугарското население во Тиквешијата се крена на востание против србите и го прогласи Тиквеш за слободна бугарска земја. Во текот на 7 дена бугарското знаме се вееше над Кавадарци...

ДИМИТАР ПИНЏУРОВ (1886 Ваташа - 1915, Криволак)
Уште како момче се напојува со револуционерни идеи. Од родителите ја наследува љубовта кон слободата и целиот свој живот му го посветува на народот. Димо завршува 4 клас на бугарската гимназија во Солун и станува учител во с.Рожден, Тиквешко. Турската власт многу брзо разбира дека Димо се занимава со револуционерна дејност и младиот учител мора да помине во илегалност. Во прво време стапува во четата на Добри Даскалов, а подоцна во четата на Сава Михајлов, кој го зема за свој секретар. По Хуриетот Димо се населува во Гевгелија и е во раководството на Федеративната партија. Тука тој се бори против гркоманската пропаганда и успева да го разбие нивното гнездо. По измамата на младотурците, излегува во планината и се вклучува во четата на Христо Чернопеев. Пред објавувањето на војната во 1912 г. Пинџуров стапува како доброволец во бугарската армија и како постар подофицер командува вод кај Булаир и Чаталџа. Откако дозна дека Србите во Тиквешијата се утврдуваат и дека Тиквешани подготвуваат востание, со дозвола на командата се враќа илегално во Кавадарци и влегува во четата на Дончо Лазаров. Востанието избувнува и по седум дена е задушено. Диме го продолжува својот бурен живот на доследен револуционер. Се вклучува во четата на Мишо Шкартов, успева да го пробие српскиот кордон и да се најде во Струмица. Стасува во четата на Христо Чернопеев...Во 1915 г., во борбите на бугарската војска, Диме Пинџуров и Христо Чернопеев се во редовите на Првиот македонски полк. Во битката на Криволак Диме и Чернопеев паѓаат убиени...

БАБА НАЦА ПИНЏУРОВА
Еден од светлите ликови од плејадата револуционери од Тиквеш, несомнено, е баба Наца. Таа е сопруга на Арсо Димитров, наречен Пинџурот. Тој често се среќавал со комитите, кој го користеле за свој курир. Неговата дејност не останала скриена од власта и често бил затворан и инквизиран. По последната инквизиција, што била крајно жестока, Арсо се разболел и наскоро потоа починал. Баба Наца (така ја нарекувале, макар што била на 40 години) останува сама, со две речиси малолетни деца. Со силна волја таа решава да ја продолжи дејноста на својот маж, станувајќи јатак и курир на комитите. По основањето на ВМРО таа е примена за член на Организацијата. Кога Даме Груев доаѓа во Ваташа, го пречекува баба Наца. Таа е прва жена во Тиквешијата со која Даме Груев разговара за организациски прашања...Баба Наца учествува во сите акции на Организацијата, цврста и непоколеблива во својата вера во победата. Во Тиквешијата ја нарекуваа жива историја на Револуционерната организација, ја нарекуваа Светицата на Тиквеш. Нејзиниот син наскоро стана илегалец и го фати тешкиот крст на борбата. Баба Наца често беше затворана и мачена до смрт за да каже каде е нејзиниот син Диме. А таа секогаш имаше еден одговор:”И прилега ли на мајка да каже каде и е синот?“ Во 1905 г. беше затворена заедно со ќерка и Таса, која била бремена. По мачењата, ќерката почина во затворот...Бугарското население во Тиквешијата во 1913 г. се крена на востание и баба Наца беше во првите редови. Меѓу оние што српската власт ги малтретираше по задушувањето на востанието беше и баба Наца. И повторно пеколни маки. Таа беше горена со усвитено железо...Загубата на синот баба Наца храбро ја поднесе...За време на трите години слободен живот од 1915 до 1918 г. бугарското население во цела Тиквешија ликуваше. Секој се трудеше да им биде од помош на бугарската администрација и бугарската војска. Беа потребни грижи за ранетите војници. Воената болница во Кавадарци немаше доволно персонал и баба Наца организира доброволки што ќе му бидат од помош на персоналот. За таа нејзина дејност беше наградена од бугарската команда...

ДАСКАЛ КАМЧЕ (1790 - 1848)
За расцветот на просветното дело на Тиквешијата најубаво зборува фактот дека тука е создадена првата бугарска печатница од родољубот Даскал Камче. Во текот на 1817 г. станува учител во с.Ваташа. Неколку години тој води поклоници на Света Гора. На тие чести патувања тој се запознава со архимандритот Теодосиј, родум од Дојран. Во двајцата се зародува идејата за отворање бугарска печатница. Наскоро идејата се реализира, со средства дадени од Теодосиј Синаитски, Јовко Марков, како и од други заможни ваташки селани. Печатницата била инсталирана во една од собите каде што живеел Даскал Камче во Ваташа. Таа работела тајно и опстоила една година во периодот од 1836 до 1837 г...И покрај тоа што печатницата била грижливо криена, по пријава од страна на грчкиот владика, власта разбрала за нејзиното постоење и наскоро ја затворила. Тогаш архимандритот Теодосиј и Даскал Камче решиле да ја пренесат во Солун, па така се положени основите на солунската печатница.

ТОДОР КАМЧЕВ (1880, Неготино - 1961, Софија)
Еден од истакнатите војводи, кој го имаше водството во Неготинскиот реон, кон кој беа вклучени 25 села...Во 1903 г. ја преведува преку Вардар огромната чета на Борис Сарафов, наменета за Битолскиот револуционерен округ. По 1908 г. Камчев е еден од основачите на Федеративната партија во Неготино. Тодор беше и еден од раководителите на разузнавачката служба и одржуваше постојана врска со бугарската команда во Штип и Радовиш...

ЈОВАНЧО ПОПАНТОВ (1882, Ваташа - 1906, Ваташа)
- родум од Ваташа. Прогимназија учи во Прилеп, каде што брат му е учител. Неговиот брат одржувал тесни врски со македонските револуционери и особено со Даме Груев, кој често бил гостин кај него. Тука Јованчо прв пат го гледа големиот револуционер и не е чудно што потпаѓа под негово влијание. Подоцна се запишува во Педагошкото училиште во Скопје, а по неговото завршување, учителствува во Кавадарци. Како учител влегува во раководството на Организацијата, а во 1904 г. поминува во илегалност и станува четник кај Добри Даскалов...

МИЛАН ПОПМИХАЈЛОВ (1881 - 1903)
По завршување на основното образование во Кавадарци, се запишува на семинаријата во Цариград. Во Цариград се запознава со Славе Мерџанов и Михаил Герџиков. Формира револуционерен кружок во семинаријата. Се среќавал со Гоце Делчев, кој бил восхитен од младиот семинарист и од неговото познавање на социјалните и револуционерните движења. Кога ја завршува семинаријата, Милан Попмихајлов станува учител во Кавадарци и раководител на градската организација. По наредба на Гоце Делчев, Милан Попмихајлов заминува во Цариград со порака да ја стегне Организацијата во градот. За време на престојот во Цариград, Милан често патува во Кавадарци, при што успева да пренесе и оружје...

ПАНО МАНГАРОВ (1868 - 1906)
- беше еден од тие што со своите дела оставија светол спомен меѓу Тиквешани. По формирањето на ВМРО Пано Мангаров и неговите најблиски другари Ташо Врангалов и Пано Јосеф (ги нарекуваа “тројката“, бидејќи беа неразделни) се основачи на Револуционерната организација во Кавадарци. По решение на Градскиот комитет Пано отвора кафеана, во која организациските луѓе одржуваат најтесна врска, а исто така и шират нелегална литература. По Илинденското востание тиквешките Турци-Помаци формираат своја организација, која има цел да ги ликвидира сите повидни Бугари во Кавадарци, членови на Организацијата. Една од планираните жртви е Пано Мангаров. На 6 февруари 1906 г. членовите на турската организација му поставуваат заседа и тој е убиен. Пано Мангаров беше познат пејач и музичар. Со својот убав глас тој ја распространуваше народната песна низ цела Тиквешија. Пеел и црковни песни како црковен пеач. Црковните песни ги исполнувал со таква вештина, што селаните-богомолци го слушале со разнежнетост. По песните го слушале и неговиот волшебен говор. Тој е заслужен за широката распространетост на песните на Ботев и Чинтулов низ Тиквешијата.

ПАНО ИЗМИРЛИЕВ (1872, Неготино - 1928, Неготино)
Најстар револуционер во Тиквешијата неоспорно е Пано Измирлиев од Неготино. Пред да се формира ВМРО тој талка со група арамии, чијшто идеал било да му служат на угнетеното население, да бидат негов заштитник. Откако Даме и Гоце ја формираат ВМРО, нивна прва задача беше да ги вклучат во организираната борба старите арамии, поставувајќи ги на раководни места. Така за раководител на Неготинскиот револуционерен реон е поставен Пано Измирлиев, кој меѓу другото, им бил љубимец на Гоце и Даме. Откако Организацијата ја дава својата наредба Бугарите своите дела да не ги водат во турските судови, Пано Измирлиев станува семоќен и објективен судија во неготинскиот реон. Бидејќи Неготино е расположено на централно место за преминувањето на сите чети од западна Македонија преку Тиквешијата, тој требало да биде известен за да им дозволи да поминат или да ги предупреди ако им се заканува опасност. Кога некоја чета ќе се нашла во судир со турскиот аскер, Пано веднаш притрчувал на помош. Така, за време на историската битка во с.Ресава, Пано со својата чета веднаш заминал на помош на Добри Даскалов, удирајќи од грб на турците. Во 1913 г., кога бугарското население во Тиквешијата се крева против српската власт (познатото Тиквешко востание), Пано е главниот раководител, кај него пристигнува и Христо Чернопеев со својата чета. По задушување на востанието, Пано Измирлиев со своите луѓе ја поминува границата и се населува во Ќустендил...Кога бугарската армија во 1915 г. молскавично беше стигнала до Вардар и водеше борби со Србите и Французите, Пано Измирлиев и другите раководители на Организацијата ги кренаа на нозе сите месни чети на помош на бугарската армија..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=1070

http://strumski.com/biblioteka/?id=251

http://strumski.com/biblioteka/?id=795

http://strumski.com/biblioteka/?id=176
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 28, 2016, 03:20:11
ЛЮБЕН ДИМИТРОВ от Битоля, Македония - общественик, журналист, председател на студентско дружество “Вардар”, деец на МПО, дългогодишен редактор на в. "Македонска Трибуна" (1931-1962), поет

“Любен Димитров познаваше отлично каузата на Македония; познаваше историята на Освободителното движение. Служи на народния идеал с перото си, с ораторската си дарба, с воля и широко сърце. Той редактираше —започ­вайки от 1931 г. — „Македонска Трибуна“ цели тридесет години, като дълго време беше при това и секретар на МПО. Смъртта завари Любена на бойната, идейно-защитна линия в нашето освободително движение. Той държа високо знамето на Маке­дония пред явни и подмолни бури, които засягаха нашето отечество и на хиляди километри далече от неговите граници. Сражаваше се под това знаме достойно, верен на народните стремления. Легалният фронт е бил винаги от огромно значение за нашата народна кауза. А от 1934 година насам той е пътеуказател за всеки, който се интересува по Македонския въпрос...”- Иван Михайлов, Спомени IV, стр.484
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

“Инициативата за поникването на дружеството „Вардар”- Когато замислихме създаването му, имахме предвид, че то не требва да остане само академично сдружение, а да бъде лаборатория за подготовка на образовани хора в делова служба на родината; да създава обществени дейци, които смело да участвуват в нашата освободителна борба...Първата година аз бех председател на дружество „Вардар”. В следващите няколко години председателите се редуват както следва : Йордан Чкатров — от Прилеп, Васил Шалдев — от Гюмендже, Кирил Дрангов — р. в Лом, Асен Аврамов от София (родители от с. Скрижево-Драмско), Любен Димитров — от Битоля, Петър Ацев — от Скопие, Живко Гелев — от Скопие. То продължи съществуването си до 1944 година, т.е. двадееет и пет години под ред. В последните пет-шест години поради полицейски пречки минаваше под име „Шар”. Започнахме да издаваме списание „Илинден”...”- Иван Михайлов, Спомени II, стр.27, 28
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2,%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%20%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%202%20.%20%D0%9E%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B1%D0%B0%201919-1924%20%D0%B3..pdf

РЕКВИЕМ
Щом слънцето залезе и мрак покрий земята
и есенния вятър забрули жълти лес,
спомнете си, о всички, за падналите братя,
за падналите близки в борба за родна чест.

Заплаче ли небето и Вардар заридай ли
и капки дъжд почукат по вашите стъкла,
то сякаш някой буди и радост и печали
и спомня ви за много надежди и тегла.

Спомнете си тогава , че горе в планините
стоят с незнайно име безкръстни гробове,
че всяка есен вехнат цветята в долините
от скръб по ваште горди и светли синове.
Любен Димитров, “Устремъ”, 1928 г.
http://www.strumski.com/books/Ljuben_Dimitrov_Ustrem.pdf


History of the Macedonian Tribune

“Luben Dimitroff served as editor of the MACEDONIAN TRIBUNE for more than 31 years. For his devotion to the paper and the Macedonian cause, he was called the spirit, the brain and the conscious of the MPO.
He was born in 1903 in Bitola. His father Anton Dimitroff was director of the Bulgarian High School for Girls in Bitola. After the Balkan Wars and the partition of Macedonia, the family moved to Bulgaria. Luben graduated from high school at Stara Zagora and studied law at the Sofia University. In 1926 he became president of the famous Student Society "Vardar." He worked as editor of the literary magazine "Rodina".
At that time Luben wrote and published poems dedicated to enslaved Macedonia.
After Zografoff resigned as editor of the MACEDONIAN TRIBUNE in 1930, Luben Dimitroff was invited by the Central Committee to come to the USA and replace him.He arrived in 1931 and served as editor until his death in 1962.
Luben Dimitroff was editor during a most dramatic era of changes in the Balkans and in the world. He stayed strong and firm and defended the ideas of the Macedonian Liberation Movement as a patriot, anti-communist and journalist.
It was the time of the Great Depression when everyone needed a little encouragement to donate money, time and effort to the organization and the paper. And Luben knew exactly how to do it.
Immediately after his arrival in the USA, Luben became involved in one of the biggest projects of the MPO at that time - the publication of the magazine "Macedonia." The magazine, published in English, was addressed to English speaking readers and friends of Macedonia, and had as writers the most prominent scholars of the old country and the States. Among them were Prof. Lubomir Miletich, Prof. Stephan Mladenoff, John Bakelless, Kondrad Kruger, Herbert Gibson etc.
It was also the time when a pro-Comintern communist group, the Macedonian National Union led by Georgi Pirinski, Sr., tried to create problems for the paper and MPO through its propaganda, provoking friction at meetings, and by simply spreading their communist ideas for the future of Macedonia. And Luben knew exactly how to answer them in the MACEDONIAN TRIBUNE.
It was the time when the Zveno group through a military coup took the power in Bulgaria and banned all legal Macedonian organizations, newspapers and magazines. The pro-Serbian government imprisoned the leaders of the Macedonian movement and forbad all their activities.
From that moment the MACEDONIAN TRIBUNE became the only Macedonian newspaper in the world to protect the human rights of our people and their struggle for freedom and independence. The newspaper, thanks to Luben, became a strong voice of the truth.
It was the time when World War II started and brought much hope for the unification of Macedonia. During these years Luben Dimitroff was not only the TRIBUNE's editor, but also advisor of the Commission of Balkan Experts. In several letters, he explained to them that the only way to solve the Macedonian Question was to create an independent country.
Then it was the time of devastation after World War II when the communists took power and the Balkan peninsula became a concentration camp for millions of Macedonians, living both in Bulgaria and the former Yugoslavia. The MACEDONIAN TRIBUNE was again the only voice of our people. It was the only place in the world which reported the killings and imprisonment of our people who did not agree with the communism of either Tito or Georgi Dimitrov. It was the time of the tragic Greek Civil War when our people suffered both from Greek policy and the betrayal of Tito and his army.
Luben worked hard during this period. He was not only editor of the paper, but also acted as a diplomat and politician. He led several delegations to the UN in New York, the State Department in Washington, D.C., the White House and Europe.
For many years Luben Dimitroff was member of the Central Committee.
Luben Dimitroff passed away on October 14, 1962, and was buried in Toronto. Thousands of Macedonians from Canada and the USA attended his funeral. Ivan Mihailoff, Assen Avramoff, Peter Atzeff, Chris Anastasoff, Christo Nizamoff and many others wrote touching articles to show their respect and gratitude for his talents as a journalist and writer, and his understanding of the Macedonian Question.
Luben was survived by his wife, Milka, now deceased, whom he married during his trip to Bulgaria in 1936. Milka's family was originally from Resen. She was a niece of the famous Bulgarian politician and one-time prime minister, Andrey Lyapchev. Luben and Milka are survived by their daughter Gloria and their son Anton and his family which includes their only granddaughter, Kate.
The 66th MPO convention, held in Cincinnati in 1987, was dedicated to the 25th anniversary since Luben's death His widow was the grand marshal of the parade.
Soon after his death a Toronto MPO chapter was named after him.”
http://www.macedonian.org/Tribune/dimitroff.asp
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 29, 2016, 06:25:24
Йосиф Чешмеджиев (1890 - 1964) от Скопие - композитор, диригент, фолклорист

“Имаме вече няколко сборници от български народни песни, само текст. А всяка песен има своя мелодия, понеже текста и музиката са замисляни едновременно. Искаме ли да доловим чара на народната ни песен, поетичното напрежение и динамиката й, за да усетим нейната мощ, трябва да чуем и мелодията й. Съдържанието на текста се осмисля с богатата мелодична линия, която се движи в оригинални гами, типични тонови скокове, облечени в сложни неправилни тактове, ритмика, метрика и архитектоника, които я правят чисто наша - македонска българска песен. Схващайки огромното значение за запазването, записването, художествената разработка и популяризирането на родната ни песен, македонската младеж взе конгресно решение да се напечати сборник от български македонски песни. Съюза на македонските младежки културно-просветни организации в България ми възложи събирането и разработката на песните, които да влезат в сборника. Аз с радост се превих под тежкия товар. И тръгнах, заедно с моя другар Н. Джеров, из села и градчета да събираме песни...” - "Български македонски песни", 1926 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=397

"В Македония нема по-популярен певец от Хр. Ботев. Неговите песни са най-любимите. Те са, заедно с живата служба на твореца им, школа за младите. В неговите песни крепне духът на тия, които се обричат да служат на правдата и човечността. И колко подвизи и велики дела са родени от неговите песни. Колко жар, колко пламък разискрят неговите волни песни! Разсадници на Ботевите песни в Македония бяха пансионите при средните училища. Няма ученик, който да не знае Ботевите песни “Жив е той”, “Не плачи майко, не жали”, “Тъмен облак”, “Тежко, тежко, вино дайте!” и мн.др. Няма ученик, който да не е зауствал и с охота да не е декламирал напоените с велика любов песни...Мнозина гуслари (питачи) и надарени певци – народни трубадури, са разнасяли Ботевите песни по всички краища на Македония. Техното разпространение е било най-широко, защото текста е отговарял на наболялата народна душа и в тех, в песните, кипи борбата на роба, неговото тегло и волята му да бъде свободен. Така Хр. Ботев принадлежи на целокупното българско племе. И днес Ботев е жив в Македония." - "Христо Ботев в Македония",в-к "Македония", год. I, бр. 190, 1 юни 1927 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=1028

“Учи музика при Ат. Бадев в Солун. През 1899 постъпва в Българската духовна семинария в Цариград и учи различни духови инструменти при Акзенщайн ­ капелмайстор на султанския духов оркестър. Ръководи ученически духов оркестър и пише първите си композиции. От 1909 следва композиция в Лайпцигската консерватория при С. Крел, М. Регер и Х. Риман. От 1913 е последователно гимназиален учител във Видин, Ямбол (1914­-20) и София (1920-­27; 1930-­32). Образцов учител при ДМА (1921-­24). Сътрудник-записвач на народни песни в отдел “Народна музика” при Народния етнографски музей (1928-­31). Музикален редактор на вестник “Македония” (1925­-33) и редактор на музикална библиотека “Пантеон” (до 1934). Ръководи македонския смесен хор “Шар” (от 1926), смесения хор “Юнак” (от 1933). Има широка просветна дейност за музикално ограмотяване сред турското население в България. Като композитор работи главно в областта на хоровата песен. Пише детски и училищни песни, песни за смесен хор, обработки на македонски и турски народни песни и др. Автор е на: 2 симфонии и пиеси за оркестър; инструментални пиеси; песни за глас и пиано; масови и естрадни песни и др. Автор е на учебници по пеене, статии за български и чужди композитори и в областта на музикалния фолклор.
Творчество
Музикално-сценични:
Опери: “Тайната на Вардар” (1918); “Меглена” (1924).
Балет-пантомима “50 години Първа софийска девическа гимназия”, либр. Р. Колева.
За симфоничен оркестър:
Симфонии №1 (1912, незав.), №2 (1923); 6 симф. поеми; 4 пиеси; 7 парафрази върху нар. песни.
Камерна музика:
Струнни квартети: №1­4.
Вокална музика: 6 песни за глас и пиано.
Хорова музика:
Авторски сборници с песни за см. и едн. хор:
Български македонски нар. песни: 52 за см. и едн. хор (1926).
Македонски нар. песни: 19 за едн. хор (заедно със З. Лазаров и П. Владигеров, 1952).
“Илинден” 1905­53: 36 революционни за едн. хор (1953).
14 турски песни за едн. хор (1955).
Македонски песни: 18 за см. и ед. хор (1955).”
http://www.ubc-bg.com/bg/composer/289
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Декември 30, 2016, 08:53:04
Михаил Николов Розов от с. Бобища, Костурско - Войвода на ВМОРО

Химн на Костурчани

Аз съм костурчанин
на славни деди потомък,
юначен българин,
здрав гранитен отломък.

Пред олтаря родний
всичко сме жертвували
живот, имот, сили
волно сме принасяли.

Наший стан юначен,
где не се е вестявал,
наший глас гърмовен
где не е проехтявал?

Грамос, Каймакчалан
навред сме кръстосвали,
вековен тиранин
вседу сме сразявали.

Свойта кръв юнашка
сме храбро проливали,
на свойто потомство
скрижал с нея писали:

“Любете край родний,
китни наши балкани
те вас откърмиха
юначни великани.
Нека не вилнеят
над родни ви огнища
врази що беснеят
над прадедни гробища.
Дружно работете
всичко вий жертвувайте
врази разгромете
далеч ги прогонете.”

Кат потомък техен
достойно, благодарно
ще да нося гордо
туй име благородно.

На нашто потомство
свещен оставям завет
против черно робство
всек да ратува навред.

Аз съм костурчанин
на славни деди потомък,
юначен българин,
чист стоманен отломък.
http://strumski.com/biblioteka/?id=580


ДНЕВНИК
“Петък, 29 август, 1903 г.

И трите чети имат по едно бойно знаме, поверено им от революционните центрове, които представляват и пред които всички четници са се клели за вярност към идеите и целите на въстанието. Взели са участие в боевете при Клисура, Биглища, Бигла и Псодери, Кайнак, Гулината, Порта, Невеска, Вишени и др. Пребродили са на няколко пъти Костурско и от боевете по диплите си носят поражения от вражески куршум. Загорицкото знаме е продупчено от три куршума и единият ъгъл скъсан, но не откъснат, блацкото знаме е продупчено от седем куршума и всред средата оцапано с кръв при боя на Гулината от четниците (убити) Орлов Атанас и Сидов Андрей, които паднаха при същия бой и върху чиито тела, шепа техни другари, за да почетат тяхната памет, покриха ги за две минути със знамето. Кономладското знаме е пронизано от 18 куршума, а една граната при боя при Бигла отнесе и разкъса средната част. И трите знамена са художествено изработени, творба на костурските даскалици от с.Смърдеш, Загоричани и Шестеово. По форма те са еднообразни: Блацкото и Кономладското с ясночервен фон от две платна, а ъглите им украсени със сърмени киски, а Загорицкото  с по-тъмночервен фон. По големина са различни. Кономладското знаме е с размери 1,10 метър на 1,50 м. На едната страна е извезана млада мома с разгъната сабля в ръка, а под краката си тъпче полумесеца. На другата страна с коприна е извезан безсмъртния куплет от Ботевата “Молитва”:
“Вдъхни всекиму, о Боже,
любов свята за свобода
та като въстане роба,
в редовете на борбата
да си намера и аз гроба.”
Блацкото знаме е по големина и форма еднакво с това на кономладската и със следното съдържание по неговите страни: паднал въстаник върху когото млада мома поставя венец, а на другата страна, с копринена нашивка е написан куплета от Ботевата балада “Хаджи Димитър”:
“Тоз който падне в бой за свобода,
той не умира,
него жалеят, небо и земя, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.”
Понятието за знамето в отряда е свято. Нещо вродено има в отряда относно значението на знамето и всякой с гордост разправя за преживелиците през тези епохални боеве, когато четите държаха своя изпит по отношение разбиранията си за неприкосновеността на тези въстанически светини. Нека се гордеят костурските даскалици, че под диплите на техните творби умират с усмивка на уста младежи великани, в техните творби и под чиито дипли виждат, че се ражда свободата на Македония.”
http://strumski.com/biblioteka/?id=1197
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Јануари 02, 2017, 02:40:39
Българо-Американски Алманах за 1922 г. - Васил Стефанов от Битоля и Васил Граматиков от с. Горно Върбени, Леринско

Българската имиграция в Америка

“Единици българи са започнали да идват в Америка още през времето на руско-турската война, обаче груповото идване на българите тук датира от 1904 г., когато са дошли няколко стотици българи от царството и Македония, и след това през 1906 и 1907 г. ний виждаме приидването на българи от царството с хиляди и хиляди, числото на които достига близо 50,000 души. През следующите 4 години, от 1908 до 1912 г., в Щатите надойдоха още десетина хиляди българи, мнозина от които се настаниха в различните щати и едно голямо количество в Канада. Избухналата през 1912 г. Балканска война предизвика завръщането на повече от 10,000 българи обратно в България, за да вземат участие във войната, част от които отново се завърнаха обратно в Америка след подписването на мира през лятото на 1913 г. Числото на българите в Съединените Държави и Канада към края на 1915 г. се изчисляваше всичко между 40 и 50,000 заедно с българите от Македония.

Вследствие намесата на България във войната на страна на Централните сили, които бяха буквално блокирани от съюзната флота, никой българин не бе в положение да замине за България и по тая причина, през целия период на войната българите в Америка трябваше да стоят по местата си в Съединените Щати и Канада...

Българската имиграция в Америка макар и най-млада и малочислена, сравнително с останалите имиграции от юго-западна Европа и балканските държави, е направила по-голям прогрес отколкото всяка друга нация тук, било в икономическо, политическо и културно отношение. Между българите в Америка вий ще намерите по-голям процент търговци, особено между македонските българи, голямо число професионални, доста фармери, един голям процент младежи които следват в различните гимназии и университети, доста банкови чиновници, банкери, параходни агенти, проповедници, мисионери, мисионерки, журналисти, книжари, адвокати и пр. Между такава една малобройна имиграция като българската, вий ще намерите най-малко 200 различни културни дружества, главно благотворителни и спомагателни, просветителни и политически, които са развивали и продължават да развиват една доста силна деятелност, достойна за уважение и подражение.

Докато преди десетина години българите в Америка бяха събрани само в няколко града на Щатите и Канада, днес българите са пръснати почти по всички градове и градчета на Новия Свят, и надали ще се намери град без да има поне един българин в него. Засега, по-голямите български центрове се намират в Централните Щати, именно Иллинойс, Охайо, Пенсилвания, Индиана, Мичиган, Уиско̀нсин, Минесота, Ню Йорк и пр., и в провинцията Отава, в Канада..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=1122
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Јануари 03, 2017, 03:03:47
Проф. НИКОЛА МИЛЕВ от с. Мокрени, Костурско - историк, публицист, дипломат, народен представител, деец на ВМОРО

“Никола Милев е роден на 8 май 1881 г. в село Мокрени, Костурско, Егейска Македния днес Гърция. Присъединява се към на ВМОРО още като ученик през 1898г. След Първата световна война не е член на организацията, но остава близък сподвижник на войводата Тодор Александров. Проф. Н. Милев участва в дейността на македонските братства и сътрудничи на периодичния печат на македонските българи. Научните изследвания на Никола Милев обхващат различни периоди от историческото развитие на българския народ - от VII век до времето на българското Възраждане. Своите първи студии той публикува в някои научни периодически издания -''Периодическо списание“, ''Известия на българското историческо дружество“ и други. Най-известни са трудовете му, засягащи католическата пропаганда в българските земи през Османския период и българите-католици. Неговата монография от 1914 г. ''Католишката пропаганда в България през XVIII век“ е високо оценена и му проправя пътя към кариерата на университетски преподавател. В периода 1914-1923 г. Никола Милев е редовен доцент по нова история в Софийския университет, а от 1923 г. е професор.

Той е просветен родолюбец, чието главно оръжие е истината за историята на България и Македония и само и единствено словото. През 1923 г. проф. Никола Милев става един от основателите на Македонския научен институт и е избран в първия му Управителен съвет. Той е сред противниците на т. нар. Майски манифест от 1924г., подписан след опитите на комунистическата партия да подчинят и обезличат националноосвободителното движение на македонските българи. Н. Милев е основен опонент на Коминтерна в структурите на македонското движение. В статии и публикации разобличава съветския комунизъм и посочва заплахата за България от неговото влияние. Така си подписва ''смъртната присъда''. В края на 1924 г. група комунистически македонски дейци около предателя Димитър Влахов, които са във връзка със съветските тайни служби, вземат решение за убийството на своя опонент проф. Никола Милев. Той е убит на 13 февруари 1925 г. на ул. "Дондуков" в центъра на София от комунистически терористи, платени родоостъпници на Москва. Погребението му два дена по-късно е едно от най-многолюдните по онова време.

Извършители на престъплението са анархиокомунистите Георги Шейтанов и Желю Грозев. Съидейникът им кукушанинът Милан Манолев е заловен от ВМРО и след пълни самопризнания е застрелян на същото място на 16 април 1925 г., само часове преди атентата в църквата "Св. Неделя". На трупа е закачена бележка: "Убиецът на Никола Милев е наказан". Убити са и съпартийци на подбудителите депутатите Тодор Страшимиров (17 февруари 1925) и Хараламби Стоянов (6 март 1925).

Загубата от физическото ликвидиране на проф. Н. Милев като голям български патриот и значим учен обаче е голяма. Смъртта на проф. Н. Милев е втори тежък удар, нанесен на македонското движение само осем месеца след убийството на Тодор Александров. Михаил Маджаров пише: "Загубихме един от най-добрите българи. Загубихме един от редките публицисти, каквито е раждала нашата страна. Загубихме един дълбок историк. Загубихме един от най-умерените и разсъдливи политици. Загубихме един художник на перото. Милев беше спокоен в разсъжденията си и логичен в заключенията си...Той беше родолюбец в най-хубавия смисъл на думата; за Македония беше готов да даде всичко, освен България. Ценя високо неговите качества и се прекланям пред неговите дарби." - Янко Гочев


“Един тъжен, но мил дълг беше за дружеството на столичните журналисти да посвети тоя брой от “Вестника на вестниците” на своя бивш председател: незабравимия Никола Милев, загинал от оръдие на родоотстъпници на 13 февруарий т.г. Никога и никой не будеше в средата на нашата колегия толкова искрена обич и толкова непринудена почит колкото Милев. Неговото благородство му подчиняваше всички сърдца...Милев не принадлежеше само на българската журналистика. Той имаше една извънредно разностранна дейност, както разностранни бяха неговите големи способности. Милев си отреди едно завидно място в историята на българския обществен и политически живот. Той остави светла следа в българската наука. Името му ще блести и в мрака на печалната македонска история, която е отбелязала в своите страници неоценими негови заслуги към родната земя. Но Милев беше все пак преди всичко журналист. Тук, от колоните на всекидневните вестници, той разви най-голяма дейност и показа най-пълно мярката на своя необикновен талант. Оттук, от масата на българския журналист, той пръскаше неуморно по нашата земя духовните плодове на една нежна душа и на един могъщ ум. Оттук той разнасяше широко идеи на човещина, родолюбие и политическа търпимост. С право, прочее, българският печат може да се гордее на вечни времена, че го е имал между своите работници...Той беше самоотвержен, талантлив служител на българския печат, един од най-големите майстори на българското перо. От него, когато беше между нас, ние всички черпехме поука. Но и сега, след като го изгубихме, той остава за нас един скъп образец за подражание, благородството и самоотвержеността му - един светъл пример за следване.” - Г.Кулишев
http://www.strumski.com/books/N_Milev_Spomeni.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0+%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Јануари 05, 2017, 10:24:03
ЙОРДАН БАДЕВ от Битоля - литературен критик, публицист, журналист

"Йордан Бадев - български интелектуалец, литературен критик, журналист и публицист, родом от Битоля, Македония, убит от комунистите без съд и присъда след 9.09.1944г. Йордан Бадев е роден в град Битоля, Македония на 25.02.1888г. Завършва българска гимназия в родния си град. Съученик е на войводата и историограф Христо Силянов. Изучава литература в Софийския университет и в Лозана, Швейцария. Той е литературен и театрален критик. От 1931г. е редактор по културните въпроси на вестник "Зора." Дългогодишен приятел на Данаил Крапчев, родом от съседния на Битоля град Прилеп. Печата литературно-критически статии в списание "Златорог" и в"Зора" в периода 1922-1944г. Те са събрани в две книги, издадени през 1934г.- "Скици на живите" и през 1938г. "Животът в изкуството". През 1928г. издава първата си книга "Отронено детство", посветена на Македония. През 1943г. в Скопие Й. Бадев издава книга, посетена на войводата Дамян Груев. Това е една великолепна биография, която никой не е преиздал. Автор е и на книга "Заговорът срещу Т. Александров". Въпреки интереса си към Македония, никога не членува в македонските организации.

В годините преди Втората световна война е привърженик на ориентация на България към Германия, в която той вижда надежда за позитивно за страната решаване на македонския въпрос и цялостно освобождение на родната му Македония. Арестуван е от група комунисти на 20 септември 1944г. във вилата му и е отведен в района на Захарна фабрика около София и там е убит веднага. Гробът му е неизвестен. През март 1945г. е осъден посмъртно на Дело № 6 на интелектуалците от серията процеси на така наречения "Народен съд". Шести Върховен състав на "Народния съд" го съди по две обвинения: за македонските му книги, заради които е обявен за "великобългарски шовинист" и за проводник на открит антисъветизъм заради отрицателното му отношение към литературата и живота в Съветския съюз. Й. Бадев има поразително трудна съдба и след смъртта си. 45 години неговите две книги "Скици на живитe" и "Животът и изкуството" са били в СКФ -"секретен фонд" на библиотеките. Реабилитиран е през 1996г. Но духовна реабилитация Й. Бадев няма." - Янко Гочев


“Най-висшият български учебен институт - Университетът - празднува годишния си праздник в деня на своя патрон Св.Климент. Едва ли други светец от нашето национално минало би подхождал тъй много за покровител за българската наука. Климент е една от най-дейните и най-широко надарените фигури в нашата културна история. Делото му обсяга и школата, и църквата, и литературата. И е щастливо, че заедно с деня му оживява и името му, благодарение на тържеството, което си урежда всяка година Университетът.

Не е мъчно да се прецени многостранното дело на Климента и значението, което то има за културния живот на първото българско царство. Книжовното наследство, което ни е оставил, колкото скромно да е по размер, доста внушително свидетелствува за заслугата на първия български учител и епископ. Не само в мъртвите книги обаче се съхранява великата памет на св.Климента. Тя е жива в множеството легенди за подвига на живота му и за чудодейността на мощите му. И тия легенди, пълни със святост и мистика, се носят от уста на уста най-много в страната, дето той е вложил труда си и е оставил костите си - в Македония.

Споменът за светия българин, включен от тия легенди, е вдъхновявал делото на много, много поколения в нашата земя. Той е подсказвал дълга на християните, когато е трябвало да бранят вярата си срещу поганска напаст; насърдчавал е борческия дух на българите, когато е трябвало да отхвърлят ярема на фанариотството; а в началото на настоящето столетие благославяше вече и покровителствуваше съзаклятието срещу тиранията на султаните. Така духът на свети Климента, взидан в собствената му църква на бряга на Охридското езеро, не е бил само нем свидетел на неспирния вървеж на вековете. Той е оживявал в делата на поколенията, които са имали да продължат на самото място онова, което сам Климент бе захванал: културното самосъзнаване и самосъхранение на българския народ.

Днешните владетели на земята, която съхранява паметта на Св. Климента, са по-лоши от своите предходници, турците, които с толкова леко сърдце са сваляли глави от раменете, но не са посягали на светците - смятали са го за смъртен грях. За сърбите и то не е грях. Рушат светини, заличават стари надписи, за да ги заменят с нови, изкъртват старинни фрески, замазват познати икони, обезобразяват, фалшифицират - всичко това с цел да премахнат в тая земя всичко, което може да напомня за българска култура, българска съвест. Напраздно. С насилие може да се рушат сгради от камък, от желязо - духът с насилие не се руши...Защото това е вечното в историята на народите.” - Йордан Бадев "Св. Климент Охридски", в-к "Македония", год. I, бр. 49, 1926 г.

http://www.strumski.com/books/Jordan_Badev_za_Sv_Kliment_Ohridski.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD+%D0%91%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

http://www.mni.bg/2016/02/iordan-badev-1888-1944.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Јануари 06, 2017, 06:06:08
Стефан Николов - Калфа от с. Зелениче, Леринско - войвода на ВМОРО

"Още млад и неопитен, но като краен националист той през 1885 г. в сръбско-българската война постъпи доброволец в редовете на българската армия и се бори против сърбите за свободата и независимостта на България. Завърна се бодър, здрав и жив от войната. През 1901 г. в разгара на македоно-одринската революционна борба, той напусна работата си, продаде къщата си в Пловдив и на свои разноски обзаведе чета и замина да действува в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Ахър-челебийско. Той броди ред години като войвода в одринския край.

През 1903 г.той взема живо участие в одринското възстание начело на голяма чета, заедно с другарите от щаба: Герджиков, Маджаров, Гешанов и др. и участвува в много сражения с турците. След възстанието той не се отчая и пак го виждаме да броди по чукарите и планините в Одринско. През 1904 г. той бе изпратен с покойния войвода Стефан Димитров във Велешкия район за борба против сръбската пропаганда и от там премина в Леринско в своя мил роден край. ..

През Балканската война 1912 г. макар и стар, обаче неговото сърдце туптеше за борба и пак го виждаме да бъде началник на партизанските отряди в Одринско и като такъв с голям отряд взе живо участие в пленяването на Явер паша в Одринско.За тая му заслуга той биде награден от царя с кръст за храброст от 1-ва степен...
От опечалените му синове Иван и Васил Стефанови, март, 1935 г., Индианаполис" - дейци на МПО, в. "Македонска Трибуна", брой 424

http://strumski.com/biblioteka/?id=1202

http://www.strumski.com/books/Stefan_Nikolov_Kalfata.pdf
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Јануари 07, 2017, 09:37:35
РАЗВИГОРОВИ

Михаил (Мише) Развигоров (1873 - 1907)
“Срeд по-възрастнитe жители на българскитe села установявах едно дълбоко преклонение пред името на Мише Развигоров, загиналият през 1907 година незамeним войвода на Овчеполието. Но обаянието от това име се бe предало и на по-младото поколeние. Заговорих еднаж със стария Дине Прошов, съветник в общината, върху миналото и поисках да ми каже какво представляваше от себе си Развигоров. Вместо обяснения дядо Дине свали калпака си и промълви: “Господ беше, Господ беше ....” Очите му бяха просълзени...”- Иван Михайлов, "Спомени. I-младини", стр. 166
http://strumski.com/biblioteka/?id=405

“Като легален борец в Щип той работел безшумно около една година, защото известната Винишка афера повлича и изпраща Мише, заедно с много видни дейци, в затвора на крепостта Подрум-Кале, на малоазийския бряг. През време на Винишката афера Мише Развигоров, за да запази населението от изтезания, с рядка доблест поел отговорността за скритото и намерено оръжие и признал, че е подготвял възстание. Мише лежал в затвора цели пет години. Илинденското възстание заварва Мише Развигоров в свободна България. През време на възстанието той бил изпратен от задграничното представителство на ВМОРО в Кюстендил, за да организира изпращането на чети в Македония в помощ на възстаналото население. След потушаването на възстанието Мише, потикнат от своя свещен дълг, се отзовава с чета в Щипско. Той става Щипски войвода и продължава да възпитава населението в духа на революцията. Скоро четници, селяни и граждани го обикват, защото той е символ на скромност, чесност и чистота и защото с особена преданост служи на македонското освободително дело...Той е възпитал в революционен дух цяло едно поколение в Щипско, което поколение взе най-живо участие при разрушаването на султанската империя и сръбската тирания. За първи път Т.Александров вкусва от нелегалния живот в четата на Мише Развигоров, който му завещава да се бори до край за свободата на брата роб. Знаем вече, че достойният учител създаде още по-достоен ученик...”- “Илюстрация Илиндень”, април, 1943, стр.2, Ангел Узунов
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%88%D0%B5%20%D0%A0%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80.pdf

Страхил Михайлов Развигоров (1897 - 1948)
“Страхил е син на легендарния Мише Развигоров; роден в Щип. Още като малко дете е заминал за България с майка си. Там бе свършил средно образование и сетне учил във военното училище. Подир Първата световна война е следвал право в Софийския университет. Страхил имаше широко сърдце. Отличен другар, лоялен спрямо всички. Живееше с безкрайна почит към делото на баща си; а с това се явяваше като истински брат по чувства на цялото население в родния край. Може би с един градус повече, отколкото бе нуждно, у Страхила се забелязваше една приятна сантименталност. Впрочем, нея я има сигурно у мнозина борци, но не у всички тя се забелязва. Страхил Развигоров беше млад когато влезна в Централния комитет на организацията. Загина когато българските комунисти бидоха установени на власт в България, след Втората световна война. Преди да изчезне, бил е разкарван по затвори, заедно с мнозина други македонски деятели и хора от стара България.”- Михайлов Иван Спомени III, стр. 552
http://strumski.com/biblioteka/?id=610

Ипократ Томев Развигоров (1900 - 1927)
“Ипократ е роден в 1900 г. Баща му, Томе Развигоров, е бил дълги години учител в с.Неманици и Св.Николе, Щипско. Рано останал сирак. Живееше във високата махала на Ново-село, наричана “Ридарската”. В 1922 г. е вече нелегален. До 1925 г. обикаля с четите на хаджи Григор и Панчо Михайлов в Кочанско. Като четник удивлява другарите си със своето хладнокръвие и юначество. Участвувал е в няколко сражения. Ипократ беше сериозен, също мълчалив. Приказваше ясно, отмерено. Думите от него излизаха някак тежки, внушаваха доверие и издаваха твърдост на характера. Ипократ, когото другарите му наричаха Ипчо, без колебание можем да вредим между онези борци, чиито дух и сърдце бяха стоплени от беззаветност. Той нямаше голямо образование, но бе интелигентен. Изпитвах възхищение от плавния му говор, кратките фрази, които изговаряше и които издаваха някаква привликателна широта и смелост. Слаб, с по-висок от средния ръст, походката му някак тромава, но прикриваща голяма енергия и физическа издържливост. Не беше хубавец. Но излъчваше сърдечност, искреност и веднага ви става симпатичен. Малкото му думи имаха оттенък на здържана шеговитост, която го правеше още по-приятен. Този млад човек сякаш не живееше на тоя свят; като да бе погълнат от някаква мечта, изписана в очите му, които ви гледат искрено и решително...

На 6 октомврий 1927 г. надвечер падна в Щип генерал Ковачевич. Убийството е извършено в квартала около черквата Свети Никола. В нападението са участвували трима - Ипократ Развигоров и Илия Лилинков от Щипско Ново-Село и Благой Кралев от Куманово. От Белград наредиха да се струпат войски по посока на България, а в Македония обявиха военно положение. Град Щип бе в пълната смисъл на думата обсаден. В течение на петнадесет дни той прекара напрежение и тревоги, каквито никога при турското управление не бе видял. Всяка къща е била обискирана...Развигоров и Лилинков успешно са напуснали града и се опътили към планината Плачковица. На третият ден, обаче, 9 октомврий, случайно са били открити. Въоръжени са били само с револвери и бомби срещу една маса, която е наброявала към две хиляди души. Изстреляли всички патрони, двамата с презрение са отговаряли на подканите отвън да се предадат. Развигоров легнал върху възпламенена бомба, а Лилинков се застрелял...”- Михайлов Иван Спомени III, стр. 341-345
http://strumski.com/biblioteka/?id=610
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Февруари 04, 2017, 09:20:34
Д-р Константин Поменов (1850 - 1913) от Прилеп - политик, публицист, юрист

"Учи в родния си град при Йордан Хаджиконстантинов Джинот в 1859 - 1860 г.,в 1861 - 1864 е ученик на Васил Алексиев. От 1864 година става ученик и помощник-преподавател на Кузман Шапкарев. С негова помощ през 1865 г. Поменов успява да се запише като стипендиант в шестокласната гимназия на Йоаким Груев в Пловдив, където учи в следващите три години. Между 1868 и 1869 г. е учител и читалищен деец в Пловдив, а в края на 1869 г. и в Одрин. През 1869 г. е временен дописник на вестник „Македония“.Завършва гимназия в Табор, Австро-Унгария и гимназия в Прага между 1872 - 1874 г. с финансовата подкрепа на Евлоги Георгиев. Започва да следва философия в Прага, но се прехвърля във Виена, където завършва право през 1877 г. като стипендиант на Добродетелната дружина. Става помощник секретар във Виенския съд през 1878 г.

След освобождението на Княжество България е депутат в Учредителното народно събрание през 1879 г. като делегат на българското дружество „Напредък“ във Виена. Участва в изработването на Търновската конституция. Поменов е неин докладчик пред събранието. През 1880 г. живее във Франция и Италия. В 1881 г. защитава докторат в Хайделберг, Германия, след което е член на Апелативния съд в София. Същата година заедно с Димитър Македонски, Д. Оклев, Георги Разлогов основава Българомакедонското благотворително дружество в София, чиято цел е да помага на бедните ученици от Македония и да се отвори българско педагогическо училище в Македония. През 1882 г. работи като адвокат. Редактор и собственик на вестник „Светлина“ (1882/83). Избран е за депутат в 3-то ОНС, а след това е министър на правосъдието в правителството на Драган Цанков от 1 (12) януари 1884 г. до 29 юни (11 юли) 1884 г. и по-късно в правителството на Стефан Стамболов от 19 ноември (1 декември) 1893 до 19 (31) май 1894 г.). След подаването на оставката си работи като съдия и адвокат. През декември 1895 г. е делегат от Свищовското македонско дружество на Втория конгрес на Македонската организация В 1902 - 1903 г. е дипломатически агент във Виена.
Умира в 1913 година. Баща е на дипломата

Светослав Поменов (1887 - 1 февруари 1945 г.,София)
Завършва право във Франция, след което работи в Министерството на външните работи и изповеданията. Последователно е управляващ българските посолства в Швеция (1920-1921) и Германия (1921-1923) и посланик в Германия (1923-1925 и 1931-1934), Румъния (1925-1931) и Италия (1935-1940). През 1940 г. ръководи българската делегация за сключването на Крайовската спогодба. През следващите години е началник на канцеларията на двореца. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. е осъден на смърт от така наречения Народен съд. Разстрелян е на 1 февруари 1945 година в София."
http://archives.bg/narodensud/SEARCH?defendant=43&court=I

“На 10 март събранието пристъпи веднага към разглеждане на проекта за конституцията. Един от секретарите прочете устава. Д-р Стоилов предложи да се избере една комисия от 15 души, която да даде "точно мнение за главните мисли, които са в основата на устава, да ги извади наяве, да ги освети с науката и опита от живота ни". Избра се за преглеждане на устава една комисия, в която влизаха: Стоилов, М.Балабанов, Т.Икономов, Климент, Ил.Цанов, Начович, Греков, митрополит Симеон, Др.Цанков, Хр.Стоянов, Андрей Стоянов, Даскалов, д-р Вълкович и д-р Помянов. Комисията представи на 21-ви своя доклад до Събранието. Докладът е забележителен както по литературната си форма, тъй и по своите идеи...”- Симеон Радев, “СТРОИТЕЛИТЕ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ. ТОМ 1”, II. ТЪРНОВСКАТА КОНСТИТУЦИЯ
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&WorkID=2845&Level=1

Протоколи на Учредителното събрание от дигиталната библиотека на Софийския университет:
http://lib.sudigital.org/record/19684/files/SUDGTL-BOOK-2013-655.pdf

“В учебно отношение К. Поменов беше най-острийт и най-духовитийт не само между прилепските тогашни ученици, но и между всички, които през 30-годишното ми в разни места учителствувание съм имал. А за тая си божия дарба, духовитостта, имаше слабостта да се гърдее пред съучениците си. Освен предметите си на българский язик, на които у Василя беше първийт ученик, той, като дойде у мене, за половина година може да се приготви на гръцкий язик така, щото да се присъедини при съучениците от III клас и да следва съответствените предмети, преподавани на чуждий язик, не с по-малък успех, отколкото другите ученици от същий клас, които отначало още бяха следвали по тоя язик, и то не по-долни от него по духовитостта си, каквито бяха х. Йован Кусев и влахът Константин М. Вретов.

Но последнята ми учебна година в Прилеп се свършваше и из трябваше да замина в Кукуш, а той останвеше нигде-никъде, без покровител и попечител. Моли ми се прочее да взема със себе и него в Кукуш. Но като не знаех състоянието на училищните работи в новото ми местоназначение, аз, разбира се, не можех да отговора удовлетворително на молбата му; но при все това пак не го оставих, без да се загрижа за съдбата му и аа бъдъщността му — аз сторих нещо повече в негова полза, отколкото ако бях го взел със себе в Кукуш, където, явно, ограничаваше се бъдъщето му поприще.

В онова време слушахме, че Пловдивската шестокласна гимназия държи първото място между всичките учебни заведения в Българско. Помолих прочее от моя страна тогашний български в Прилеп учител Г. Икономова да пише до някой свой приятел или познайник в Пловдив и да го моли да издействува, ако е възможно, стипендия за това бедно, но даровито сираче. Покойний Икономов не закъсня да изпълни молбата ми, писа направо до г. Я. Груев, който като директор на гимназията имал добрината да издействува от училищнето настоятелство желаемата и просимата за Поменова поддръжка — стипендия.

Догдето още се намирах в Прилеп, научих се за това радостно както за мене, така и за ученика ми известие; но не могох и да доседа там, догдето да го изпровода, а заминах за Охрид и оттам за Кукуш. Грижата за изпровожданието му в Пловдив оставих върху о. Методия и Д. Бийолчев, които отечески извършили тая добрина, като се постарали да го снабдят с всичките му пътни необходимости и да го изпроводят.

В Пловдив К. А. Поменов ученичествува три, мисля, години, след които се условил за учител в Одрин. А оттам после как отиде в Табур (Чешко), как се поддържа и как свърши науките си и как стана д-р на правото, всичко това само по слух ми е горе-долу известно. Затова, ще спомена само, че няколко пъти през ученичествуванието си в Европа, даже и след като свърши и дойде в София, той ми е писал благодарителни писма, с които ми е изказвал вечната си признателност за отеческите грижи, които съм имал за него. В поменутите писма г. К. Поменов ме е наричал даже «втор баща»...”- Кузман Шапкарев,“За възраждането на българщината в Македония”стр.148, 149
http://promacedonia.org/bmark/ksh/index.html
Наслов: Одг: Великите битки и борби на българите!
Поставена од: тиквешанка на Февруари 05, 2017, 10:16:05
ВАСИЛ ДИАМАНДИЕВ от Охрид
- просветен деец, общественик, политик, революционер, привърженик на идеята за единно въстание през 1876 г. в Мизия, Тракия и Македония, един от най-активните участници и ръководители на съпротивата срещу Берлинския договор

“През 1858 г. заминава за Русия, където първоначално следва в Духовната семинария в Одеса, а след това от 1860 до 1861 г. учи във Физико-химическия факултет на Московския университет, а по-късно в същия факултет на Киевския университет. Завръща се в родния си край поради проблеми със здравето, като до 1864 г. учителства в Кукуш. От 1864 до 1866 г. учителства в класното училище във Велес, където основава младежка дружина „Етерия“. От 1866 до 1867 г. преподава в родния си Охрид, където отваря българско училище. Кореспондира със Стефан Веркович, на когото изпраща етнографски сведения за Охридско. След конфликт с владиката Мелетий, Диамандиев заминава за Румъния. В 1867 година в Букурещ се свързва с членове на Българския революционен централен комитет. Завръща се в Охрид и отново отваря българско училище, но владиката подкупва турци да го убият и едва спасява живота си. През март 1868 г. Диамандиев разбира, че има телеграфическа заповед за нов негов арест и отново бяга от Охрид. Заминава за Русия и от 1869 до 1876 г. е учител в българското училище в бесарабския град Комрат. Успоредно на учителстването си в Бесарабия редактира и вестниците „Ехо на Болград“ (1872 - 1873) и „Ялпуг“ (1872 - 1873). При избухването на Сръбско-турската война в 1876 г. Диамандиев създава комитет за подпомагане на българските доброволци, който подпомага и Българското опълчение в Руско-турската война, избухнала на следната 1877 г. По време на Берлинския конгрес изпраща изложение до конгреса, в което се иска присъединяването на Македония към България от името на много граждани от Македония.

След Освобождението се установява в София. Диамандиев е народен представител в Учредителното събрание, както и в Първото Велико Народно събрание. Диамандиев е сред учредителите на Софийската библиотека (днес Народната библиотека) и неин заместник-директор от 1885 до 1891 година. Работи в сферата на съдебната власт като председател на Кюстендилския окръжен съд (6 януари - 1 юни 1879), член на Русенския апелативен съд, член на Върховния касационен съд (1883) и други. От 1885 до 1886 е Директор на Първа софийска девическа гимназия, в периода 1888 - 1892 е главен счетоводител в Министерството на финансите, през 1891 - директор на Народната библиотека в Пловдив.

Дамандиев развива и широка дейност в съпротивата срещу Берлинския договор и в подкрепа на революционното движение на македонските българи. Още в началото на 1878 г. е един от инициаторите за създаване на ръководен център от македонски бежанци в София, който да оглави борбата за присъединяване на Македония към Княжеството. Става член на Софийското областно дружество за спомагане на болни и ранени войници, председателствано от митрополит Милетий Софийски. Член е на софийския комитет „Единство“ и активно съдейства на Централния комитет, начело с Натанаил Охридски. Заедно с Димитър Карамфилович протестира пред Берлинския конгрес против връщането на Македония и Одринска Тракия на империята и заплашва с въстание. Изпраща телеграма и до руския цар. Участва в изработването и изпращането на други петиции и мемоари до европейските правителства във връзка с македонските българи. Развива разностранна дейност в подкрепа на Кресненско-Разложкото въстание."
стр.126,127
http://strumski.com/biblioteka/?id=1109

http://www.libplovdiv.com/index.php/bg/2009-09-09-12-23-34

Протоколи на Учредителното събрание от дигиталната библиотека на Софийския университет:
http://lib.sudigital.org/record/19684/files/SUDGTL-BOOK-2013-655.pdf