Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[тиквешанка]

Революционната дейность въ Демирхисаръ (битолско) по спомени на Алексо Стефановъ - 1931 г.

"Роденъ съмъ въ 1869 година въ село Радово, то е три часа далече отъ гр. Крушово. Бѣхъ буенъ; постоянно се биехъ съ децата и съ турчетата отъ съседното село Прибилци. Азъ не знаехъ, че турцитѣ сѫ били господари на раята и се биехъ безразлично и съ турчета и съ българчета... Азъ отидохъ въ Битоля. Работѣхъ въ една фурна на „Широкъ сокакъ”. Презъ това време започваха борбитѣ между българи и гърци. Българскиятъ владика Григорий бѣ дошелъ наскоро. Имаше и гръцки такъвъ. Фурната се намираше въ гръцка махала.  Майсторътъ ми се казваше Спиро. По това време умрѣ една дъщеря на Петко Топало отъ с. Мраморецъ, Охридско. Погребаха я въ Буковския параклисъ. Тогава и българитѣ погребваха тамъ своитѣ, а сѫщо така гърци биваха погребвани въ Св. Недѣла. Зависѣше, кои гробища бѣха по-близо. Махалата, въ която живѣеше Петко Топало, бѣше населена само съ гърци фанатици и той бѣше много ненавижданъ като българинъ. Гърцитѣ решиха да изхвърлятъ трупа на неговата дъщеря отъ гроба, тъй като Топало не пожела да стане гръкъ. Петко вдигна смъртнитѣ останки и ги погреба въ Св. Недѣля. На другия день умира единъ гръкъ и го носятъ на Св. Недѣля. Азъ тогава продавахъ симиди и гевреци изъ селата, въ града, предъ Св. Недѣля и другаде. На таблитѣ носѣхме по едно дърво (чомага), което ни служеше за орѫжие. Петко Топало бѣше майсторъ фурнаджия отъ нашия еснафъ. Тогава нѣмаше коли за мъртавци, носѣха ги на рѫце. Каго наближи погребалното шествие до Св. Недѣля, ние симиджиитѣ, които стоехме тамъ предъ таблитѣ си, взехме чомагитѣ и започнахме да биемъ поповетѣ по глава и очи, а така сѫщо и всички, които придружаваха мрътвеца. После взехме мрътвеца и го захвърлихме въ една локва каль. Всички се разбѣгаха, кѫде очи имъ гледатъ. Дойде полиция, взе трупа и го погреба въ Буковския параклисъ. Отъ тогава вече започнаха българитѣ да закопаватъ въ Св. Недѣля, а гърцитѣ въ Буковския параклисъ."

"Единъ день Шефкия отива въ с. Могила, родното село на Могилчето. Той имаше тукъ чифликъ.Шевкия бѣ турчинъ янкеседжия, награждаванъ отъ султана съ орденъ за храбрость. Презъ това време въ селото се намиралъ и Димко Могилчето заедно съ своята чета отъ седемь души. Селенитѣ, като се научаватъ за намѣрението на Шефкия, отиватъ при Димка и му съобщаватъ всичко. Димко ги запитва, за пѫтя по който ще минатъ турцитѣ, за да отидатъ въ ливадитѣ, защото два бѣха пѫтищата, които водѣха на тамъ. Шефкия попада въ капана. Шефкия билъ се опиталъ само да отвори спусъка на манлихерата си, но издъхналъ моментално. Тая пушка той бѣ я взелъ отъ наша чета. Това стана презъ 1906 г..."

Пѣсень за убийството на Шефкия въ с. Могила

"Айде, Македонио, земя поробена,
Земя поробена, ама много похвална и отхвърлена.
Гърци хемъ българи много противъ ходятъ.
Много противъ ходятъ всѣки день се биятъ.
Единъ българинъ пада, а петь гъркомана.
Тирани ми седатъ, само сеиръ гледатъ,
Само сеиръ гледатъ, газети ми пишатъ,
Газети ми пишатъ, во Цариградъ ги пращатъ.
Време не отиде тирани се ужалиха.
Богъ да го убие Димко Могилчето,
Та що ми го удари той качакъ Шефкия.
Той качакъ Шефкия, царо Македонски,
А Богъ да го пази Димко Могилчето,
Та що ми го кладе две добри пусии.
Първата пусия Димко Могилчето,
Втората пусия Йонъ Пашата.
Първа пушка пукна отъ Йонъ Пашата,
Та що ми го удари право во гърдитѣ;
Втора пушка пукна отъ Мише Старшията,
Та ми го удари во лѣвата рѫка.
Тогашъ ми извика Димко Могилчето,
Нозетѣ ме болятъ по тебъ шетайкимъ,
Сгоденъ случай барайкимъ,
Стига сумъ го носилъ народното шапче,
Чекай да го турамъ твоятъ тежокъ пискюлъ,
Стига сумъ го носилъ народното гунче,
Чекай да го облѣча твоятъ сърменъ чепкенъ,
Стига си я носилъ тънката манлихерка,
Стига си я носилъ българи си биелъ,
Сега язъ ке я носа тирани да бия."

"Въ моя районъ имаше една воденица, която се именуваше Чатлакой. Тя бѣше турска, воденичарьтъ бѣше българинъ. Дошли турцитѣ и заклали воденичаря, като на негово мѣсто поставили трима въорѫжени турци. Това стана презъ 1906 г. Отидохъ въ с. Жванъ, то бѣше близо до воденицата, и се научихъ за станалото. Отидохме и отбихме водата отъ яза, да можемъ да избиемъ турцитѣ, когато дойдатъ да взематъ водата обратно за въ яза..."

"Въ нашия районъ имаше единъ гръцки манастиръ, казваше се „Топлишки Св. Никола”. Дълги години гърцитѣ го имаха като чифликъ. Въ наше време за игуменъ на манастира дойде единъ гръкъ отъ Мала-Азия. Той не знаеше да говори български, служеше си съ терджуманинъ. Манастирътъ бѣше въ центъра на моя районъ, именно поради това единъ день азъ отидохъ, да го организирамъ. Обаче егуменътъ започна да крие при себе си турци, за да могатъ да ни унищожатъ по-лесно. Започна да следи нашата чета и ни създаваше много неприятности. Доведе при себе си гръцкия войвода Гуда, сѫщия, който презъ 1906 година изгорѣ село Смилево. Повика го при себе си, за да погърчи нашитѣ села. Една вечерь взехъ моята чета и се опѫтихъ къмъ манастира, за да го горя..."

"Къмъ пладне отъ Битоля пристигна Миланъ Матовъ. Той бѣше обкиченъ съ дълга българска трикольорна лента. Въ Битоля вѣрваха, че азъ нѣма да слѣза въ града и че по такъвъ начинъ ще имъ разваля хубавия хуриетъ.Когато узна за моитѣ намѣрения, т. е. че се канѣхъ да слизамъ въ града, М. Матовъ се зарадва много. На другия день потеглихме за града, азъ съ моята чета отъ 30 души вървѣхъ напредъ, а подиръ менъ вървѣше четата на Йонче Чукалевъ. Отъ тукъ се опѫтихме къмъ българската гимназия... Младотурцитѣ на нѣкакво свое събрание бѣха решили, да започнатъ да избиватъ нѣкои отъ войводитѣ. Следъ нѣколко дни турцитѣ започнаха да убиватъ. Следъ това азъ заедно съ 7 души четници станахъ пакъ нелегаленъ. Писмото  което изпратихъ до валията бѣ написано на български. Валията знаеше добре български: "Още като убихте Мицо и овчаря, разбра се какъвъ ще бѫде хуриетътъ. Намъ никой не може да ни гарантира живота. Да убивате насъ имате право, но защо убивате пазарджии? Кога отъ мъска рожба, тогава отъ турчинъ свобода. Какви сѫ тѣзи ваши закони: турчинъ, който не убие гяуринъ, нѣма да влѣзе въ рая!”

"Въ България престояхъ отъ 1910 до 1912 г...Преди обявяването на балканската война, Тодоръ Александровъ ме повика и ми съобщи да се готвя, защото наскоро щѣло да има война съ турцитѣ. Образувахме чета и съ други такива тръгнахме за Македония..."

"Сърбитѣ изпратиха една потера отъ 30 души за да ме убиятъ, гдето ме намѣрятъ, като се оправдаятъ после, че погрѣшно сѫ ме взели за нѣкой турчинъ. Пейко ми съобщи заповѣдьта на сръбскитѣ власти за моето премахване и ме предупреди да не казвамъ никому името си. Каза ми да отида въ Битоля и съ приятели да търся начинъ да избѣгамъ. Пристигнахъ въ Солунъ и отъ тукъ съ трена въ Сѣрски Демирхисаръ, а отъ тамъ право въ София.Всички наши войводи и четници отъ Битолско по нареждане на Алекс. Протогеровъ, следъ като се превзе Македония, отидоха въ с. Малгара, Одринско, за да не дразнѣли сърбитѣ та по такъвъ начинъ да не се разтурѣлъ договорътъ. Азъ не отидохъ тамъ и стояхъ въ София до обявяването на междусъюзническата война презъ 1913 г. Като се обяви сръбско-българската война отидохъ въ Кочани и постѫпихъ въ 6-та охридска дружина...Съ сърбитѣ се бихме непрекѫснато при Султанъ-тепе, Рѣдки-буки, надъ Кочани, Калиманско поле, Царево-поле.... Получи се заповѣдь да не настѫпваме отъ Калиманско поле — примирието бѣше сключено. И ние се върнахме дълбоко огорчени отъ новото робство."

http://www.promacedonia.org/bugarash/as/index.html

[тиквешанка]

РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В БИТОЛСКИЯ ОКРЪГ - Спомени на Георги Попхристов

"Роден съм през 1876 година в село Кръстофор, Битолско. Селото е разположено южно от Битоля, на разстояние не повече от час. Състои се от 30 къщи, чисто български.Нашето село, наверно защото беше малко, нямаше черква, за такава служеше на селяните черквата в монастира Св. Христофория, не далеч от селото. При откриването на българското училище, една от манастирските стаи служеше за училищна класна стая. Там ходихме да се учим. При отказване на селото от патриаршията, гръцкият владика от Битоля, на основание на някакаво патриаршеско право върху манастирите, дадено от турските султани, присвои ни черквата и монастира и затвори и училището. Така селото остана без черква и без училище. Около шест години се черкувахме в черквата на близкото село Бистрица, което едновременно с нашето село се беше отказало от Патриаршията, а за училищно здание бе наета една празна селска къща."

"На другата 1895/96 г. бях вече напълно посветен в делото и бях причислен и аз в ученическия таен кръжок. Даде ми се да прочета устава, който беше изработен през 1893г. в Солун от първия революционен комитет. Тогава прочетох биографията на Левски, на Ботев, “Под игото” от Вазов и други революционни брошури."

"През 1899/1900г. бях назначен за учител в с. Вощарани, Леринско. Същевременно, по препоръка на Организацията, бях определен за ръководител в Леринско. Вощарани имаше 360 къщи, смесено турци и българи. Най-напред образувах ръководно тяло в село Вощарани. При една обиколка по околията организирах комитети и назначавах ръководни тела."

"Тъкмо когато бях при Щаба, ставаше въпрос кого да изпратят в Леринско да замести Папанчев. Тогава аз им казах: “Никой друг, аз ще замина. Вие знаете, че този район ми е добре познат, там съм работил една година като ръководител. После, най-горещото ми желание е там да ме завари въстанието, защото там ми се вижда по-голямо поле за дейност, отколкото тук. И друго: смятам, че в Леринско, гдето съм действал като легален ръководител, най-добре ще си изпълня дълга”. Щабните – Даме, Сарафов, Лозанчев приеха тоя мой жест на драго сърце. Те ми казаха: “Не остава друго, стъкми се и пътувай!"

" На другия ден с Христо Настев слезнахме в селото Арменско и що да видим – ужасна картина. Дворове, улици и тремове пълни с трупове на жени, старци, деца, изклани от турците най-безобразно и най-жестоко. Цялото село опожарено и ограбено, жива душа няма, всички, които могли да се спасят избягали в гората. Кучетата вият и търсят своите господари. Всичко обърнато на прах и пепел. Тогава веднага се разпоредихме да се върнат от гората всички забегнали и да приберат убитите и ранените. Прибраха се всички трупове и ранените в двора на манастирчето, което единствено беше пощадено от пожарищата благодарение на това, че е малко всрани от селото. Като видях събраните трупове просто косите на главата ми настръхнаха. Бяха 120 трупа и 33 ранени – кой от кой по безобразно и по-зверски убити, заклани с нож, други мушкани с щик, трети наполовина изгорели. Неописуема картина. Имаше около 15 жени, обезчестени и след това заклани.  При това положение от Лерин дойде гръцкия владика с едно отделение войска.  Тъкмо в този огън и ужас той вместо да се притече на помощ като един Христов наместник да каже някоя утешителна дума, да ги подкрепи в този скръбен момент, той намери повод да злорадства с нещастието на българите. Селяните, възмутени до дън душа заслужено му отговориха: Ние умираме, а ти какво искаш? Гледай си работата, свети владико, ние имаме нужда от живот засега, нищо друго. Той се върна обратно. Ето как бяха заблуждавани нещастните българи от тези турски съдружници. Селяните на разправиха как гръцкият свещеник увещавал селяните да не бягат от селото, а да излезат  пред войската, като кажат, че са гърци, нямало нищо да им сторят турците..."

" Един ден през месец октомври бяхме се настанили на бивак в близката гъста гора на село Негован. Вечерта дойде при нас куриерът Христо от селото, за да ни донесе храна. Тогава аз го запитах какво друго има в селото.Той ми отговори:"При поп Атанас има гости, от Лерин е дошъл Лаки Дивидков, който се жени за нашата учителка."  Като чух това име Лаки Дивидков просто подскочих от радост.Лаки беше гъркоманин и формен шпионин на турците в Лерин. Той беше същият, който ме гонеше и предаде един път на полицията в града, когато аз бях ръководител на делото през 1900г. Той мразеше и преследваше българите от фанатизъм, особено посветените в делото.  Веднага тогава разпоредих да отидат в селото 5-6 момчета, заедно с Христо и да доведат Лаки тук в гората... Запалих свещ да се видим. Пред мен стоеше същият Лаки Дивитков, когото съм дирил, така да се каже по земя и небо. Щом ме видя, позна ме, разбира се, и замръзна от страх, защото знаеше какво го очаква. Аз се обръщам към него и му казвам: Е, Лаки, сега какво ще правим? Какво мислеше ти едно време в града, че няма да дойде такъв един случай да ни паднеш в ръцете? Хайде сега нека те спаси тази Турция, която ти подкрепяше със своите предателства."

" Павле беше по млад и по смел човек. И той беше силно убеден в истинността на делото ни и често повтаряше: ”За мен свободата е дошла, щом видях наши братя въоръжени и щом нашия страх отиде у турците”. Никога той не търпеше да се приказва лошо за делото и за ония, които се бореха. За него борците бяха „светци”, така ги наричаше той и ги уважаваше. По късно, когато гръцката въоръжена пропаганда се засили с подкрепата на турските власти, когато гръцки чети влезнаха в Буково като гъркоманско село, само той единствен се противопостави на гърците и в очите на евзонския капитан казал открито: „Вие не сте дошли за свобода, вие сте кокошкари, подли и страхливци, щом работите с турците”. Нашите чети и комитет хвалил пред тях. От яд гърците са го убили най зверски. Просто жив са го одрали само да признае, че е грък, а не българин."

"Тук оставих четниците да прекарат зимата, понеже Буково е голямо село, а сам предрешен, влязох в Битоля. Преди мен беше дошъл и Христо Узунов в града. Той беше предрешен като поп. И в града не можехме да живеем спокойно, понеже ставаха чести обиски на цели квартали. От друга страна, гърците бяха се засили с терористически нападения и убийства на българи.Те с пари създадоха терористи, за да нападат и убиват наши хора. Гърци от една страна и сърби от друга с подкупи и рушвети започнаха да превземат села и черкви, разбира се - подпомагани от властта. Убийствата зачеcтиха навред. И тъй, вместо един неприятел, родиха се още два, по-опасни за делото, с които организацията трябваше да се справя.  Всичко се дирижираше от Битоля, от техните консули и владици."

"В солунския затвор „Еди куле” ни държаха две седмици.В Цариград ни държаха около две седмици. Една заран тикнаха ни в една затворническа кола, собствено наблъскаха ни по шест души в колата като стока и ни откараха в парахода. През целия  път ни наблюдаваха пътници европейци, чудеха се и искаха да разберат що за хора сме така оковани във вериги. Разбрахме сме по френски, че сме българи и политически затворници от Македония."

"Четирите балкански държави България, Сърбия, Гърция и Черна Гора, съюзени и окуражени от Русия и други обявиха война на на Турция. Ние тогава всички знаехме и вярвахме, че войната ще бъде освободителна. Аз най-първо се въоръжих със своята чета и заедно с онези на Алексо Стефанов, Павел Христов, Марко Иванов, Алеко Джорлев (всички около 60 души) заминах за Битолско. Минахме границата преди да се обяви войната. Сръбската войска имаше около 60 000 души. След като сърбите станаха господари на положение, започнаха да ни обезоръжават един по един, взеха да ни подозират в неблагонадеждност и прочие. Започнаха да ни третират не вече като съюзници. Започнаха да се проявяват като владетели и грабители, сърбите започнаха да се заканват, да ни преследват и даже да ни убиват. Македонското опълчение, което беше организирано в три бригради, беше далеч от Македония. Изпратено бе в Тракия в помощ на българската армия. Оставихме сърби и гърци свободно да се разполагат, да вилнеят и грабят българското население."

"На 16 юни 1913 година при втората, Междусъюзническата война, пак заминах в опълчението, в трета бригада, при Александър Протогеров. Зачислих се в Десета Прилепска дружина...Първата световна война се обяви през 1914 г.  Веднага се обяви мобилизацията. Аз бях записан като войник в македонската дивизия, І полк, ІІ дружинса, І рота. Произведен бях старши подофицер."

"Всички вървяхме като гръмнати и ударени в главата от грозната катстрофа, която сполетя Родината ни и изобщо цялото българско племе. Още не подписан мирът през 1919г. измежду емиграцията се яви едно течение,че тъкмо сега е бил момента да се иска присъединяване на Македония към България. Подръжници на това течение бяха професорите Милев, Георгиев, Тодор Александров, Александър Протогеров и др."

http://www.promacedonia.org/gph/index.html

[тиквешанка]

Кръстю Лазаров Иванов или Кръстю Кумановски е български революционер, кумановски войвода на ВМОРО, участва в Илинденско - Преображенското въстание, Балканската война, Междусъюзническата война, Първата световна война... През септември 1944 г. славния войвода е жив закопан от партизаните (комунистите). Лидерът на ВМРО Иван Михайлов ( Спомени II. стр. 141 - 142) пише за Лазаров:
"Една истинска жива легенда бе и ще остане името на Кръсто Лазаров, кумановския войвода; легенда, каквато не се среща така често... и множество българи не биха повярвали, че в техната среда е живял подобен герой - колкото недостижим по храброст и преданост, толкова самозаличен по скромност. Към четиридесет и седем сражения бе изнесъл Кръсто против турци и сърби; половината от тях над десет часа всяко... А историята на нашето движение ще му отдели достойно място, за да четат поколенията и укрепват националната си гордост чрез подвизите, вярата и предаността на Кръсто към нацията и свободата. Този българин бе изваян сякаш от гранит..."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8E_%D0%9B%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

http://www.promacedonia.org/rami/k_lazarov_spomeni.html

http://www.youtube.com/watch?v=6F7DTfGwOr8


Революционната дейност в Кумановско - Кръстю Лазаров

"Сръбските чети можаха да бъдат обградени. Но след възстанието организацията отслабна, пък и от друга страна, не се отдаваше такова голямо значение на тая пропаганда. Като се появи първата сръбска чета всички наши чети в околията беха към село Байловци. Тук, беха Атанас Бабата, Боби Стойчев, Петър Ангелов, Милан Шуманов и Байчев. Тогава аз се намирах в Куманово. След убийството на Нункова, четата на Байчев се прибра в България и околията остана без чета. Сега вече сърбите свободно нахлуха в селата. Нашите, обаче все продължаваха да не обръщат внимание на засилващата се пропаганда. По това време, в България от село Ора пристигнаха селяни, за да молят за пушки. Сърбите разполагаха с пет - шест групи в един район, който започваше от Прешово, в посока към Враня и допираше до Босилевград. Поради този терор в Куманово забегнаха 50-60 семейства, все упорити българи, които не искаха да се посърбят. Със своите нападения сърбите почнаха през 1904 г. и продължиха до пролетта на 1905 г. Обаче, слизайки вече към полето те срещнаха голям отпор, както в село Младо Нагоричани, така и в Облавци, където не можаха безпрепятствено да влезат. Тук, нападаха те много често, но беха отблъсквани от селската милиция. Селата разполагаха с достатъчно пушки, пък и ръководителите беха упорити хора. В Нагоричани имаше около 40 пушки, а в Облавци около 30. Ако граничните села разполагаха с пушки, както балканските, лесно щеха да отблъснат сръбските нападения.На сърбите в Паланечко не им бе оказана съпротива и по десния бряг на Крива река посърбиха всички села, с изключение на Джядилово, Търново и Градец.  Начело имаше и сръбски офицери, които ги именуваха войводи. Нашите чети се срещнаха на няколко пъти с четите на пропагандата, на сръбските чети помагаше и самата турска власт. За забелязване беше, когато ще нападат някое село, турците предварително предприемаха обиск по селата и смело може да се твърди, че те биваха предварително известявани за кроените нападения от страна на пропагандата. Имаше дори случаи-днес турците правят обиск в дадено село, а вечерта сърбоманите го нападат."

" Годините 1905 -1906 беха за нас години на високо напрежение, аз обикалях моя район и всички български села на брой около 40-45. Сърбите през 1906-1907 г.палеха, задигаха стада и пр. Така например, село Ора нападнаха повече от 20 пъти. Нападението вършеха нощно време и задигаха всичко, каквото можеха, и се изтегляха в гората, или планината, като турските потери не ги преследваха. Сръбските чети броеха по 20-30 души. В завзетите от тях села обикновено се явяваше сръбски офицер в униформа, който събираше селяните и им държеше слово и след това си отиваше. Това сърбите правеха систематически и го използваха като средство за агитация. Български и сърбомански села, които беха свързани роднински, преустановиха своите взаимни посещения. Посърбяването стана силом с палежи и грабежи и пр. Селата: Свиланци, Челопек. Койнци, Канарево и Ора бидоха на нова сметка посърбени и сърбите тук окончателно се затвърдиха; а в селата Облавци и Ругинци те не успеха да влезат. Тези села се намират от към Козяка и до днес си останаха първи българи. През 1906 г. сърбите се опитаха да упражнят натиск и над Куманово. Посърби ли се някой веднага започваха да пазаруват от него. Селяните от сърбоманските села пазаруваха само от сърбомани и пропагандата чрез този си бойкот искаше да посърби целия еснаф в гр. Куманово. Упорстваше ли някой от селяните да се посърби, издебваха случай и го убиваха. Ние, от Наша страна, започнахме да поставяме засади на по-видните сърбомани. През 1907 г. Никола Канаревски-Чорбаджийски бе заклан от сръбските чети, когато последните започнаха да действат в нашия край. Сръбските чети успеха да посърбят целото село Канарево, но неговото семейство, което броеше около 30 члена си остана българско до край. Това положение трая близо две години - до хуриета."

" Докато бех в Куманово, сърбите не извършиха убийство над българи. Конфликт с тях произлезе по отпразнуването на Водици (Богоявление). Тогава в Куманово имаше около 10000 души сръбска войска. Сърбите пожелаха хвърлянето на кръста да стане общо, в реката. Българите пък, от своя страна, настояха кръстът да се хвърли в църквата. От това свое искане те не отстъпиха. През тази година кръстът бе хвърлен на две места. И оттук вече възниква конфликт. Замислено беше да се изпрати молба - протест до цар Фердинанд, в която да се иска да останем под българско. Подобен протест - искане било изпратено и от Тетово и от Гостивар - все от тъй наречената тогава спорна зона. Протестът на кумановци, подпечатан с множество градски и селски мухюри, бе изпратен в София по Райна Траянова. По-рано за същата цел за София бе заминал и един свещеник. Наскоро всичко това бе изнесено в софийската преса, във вестник "Мир", а именно, че е пристигнала делегация от спорната зона в София. Тогава ние в Куманово четехме български вестници и като се научиха за това Ранко Трифунович, окръжен управител, ме повика и ме запита: "Кои са тези, които са отишли в София да протестират против тукашния режим?"

"Като се обяви Общоевропейската война, аз с Лазар Дивлянец, заедно с групите отидохме до Кратовско, за да изпроводим бежанци за България... Една вечер старшията на групата бегълци дава писмо на едного от бегълците с поръчение да го донесе при нас. Местността, в която се намирахме, се казваше Бислим, та представляваше дефиле. Но, между бегълците е имало някакви недоразумения и беглецът, вместо да предаде писмото на нас отива в селото и го предава на сърбите. На сутринта, осъмнахме обсадени; обсадено беше целото дефиле, обсадени беха и бегълците, които се намираха на около километър от нас. Войската, която ни бе обсадила разполагаше и с артилерия. Щом блесна слънцето ние се изкачихме по скалите и отдалеч забелязахме, че предателят водеше сърбите точно при нас. Намирахме се в местността Орловец.Започна да ни обстрелва артилерията и цялото дефиле се изпълни с адски рев...Бях ранен на десет места и се чувствах много изтощен. Най-тежко бях ударен в ръката. В крака бях ударен от паничка на граната. По глазата също имах много рани, следствие на рекушети. Очите ми бяха пълни с кръв...Сражението започна на 27 август 1915 г. и на обяд на 29  бе привършено.  В групата общо бяхме 15 души четници и 24 души бегълци - от с. с. Добрашени, Орашец и Пчиня. От всичко 39 души се спасихме 16  души."

[тиквешанка]

Отъ Пловдивъ и София къмъ Цариградъ и Скопие - 1903 г. Петър Дървинговъ

Петър Георгиев Дървингов - родум от Кукуш, Македония - български офицер (полковник), революционер - войвода на Върховния македоно-одрински комитет и военен историк, член-кореспондент на Българската академия на науките от 1932 г., участва в Горноджумайското въстание, Илинденско Преображенското въстание, Балканската война, Първата световна война, почетен председател на Дружеството на македоно-одринските опълченци, на Дружеството на българските публицисти и на Дружеството на военните писатели.

http://www.scribd.com/doc/22439429/Petyr-Durvingov-Ot-Plovdiv-i-Sofia-kum-Carigrad-i-Skopje-Paralel-na-voennite-sili-Sofija-1903-148


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D0%BE%D0%B2


"Отдавна, съ молитви на устните, македонските българи копнеят и бленуват новата освободителна война, която единственна е въ състояние да разруши оковите на позорното мюсюлманско робство. Съ ентусиазъмъ който омайва светътъ, съ храбростъ, която нигде и никога не е проявена, съ вера, която нищо не може да съкруши и съ постоянство, което го характеризира, като най-жизненъ елементъ, съ не сериозни познания по военното дело, плътъ от българската плътъ и духъ, се бори днесъ, както ще се бори и утре. Що повече можемъ да искаме отъ него?! - Неговото окончателно изтребление ли?!

"Възъ основите на една организация, въ Македония отъ година насамъ се води една ожесточена борба съ турската тирания. Въ тая борба най-голема роля играе тайната войска, разпръсната по цела Европейска Турция, въ чети и четици, силата на които варира съобразно местото, времето и нуждата. Да се каже нещо върху тая дребна армия не ще бъде безъ полза, защото тя ще прояви огромно влияние върху ходътъ на операциите въ една турско-българска война и съдбата на самата империя. Ръководимъ отъ това и въодушевенъ отъ пълната вера, че македонските българи ще взематъ поголовно участие въ такъва една война. Броятъ на четата варира. Съставътъ и е най-разнообразенъ, въ нея ще срещнете и офицера, и учителя, и попа, и търговеца, и земледелеца. Изгледа на четата въ походъ, люде движущи се съ бързина къмъ смъртъта - навежда зрителя - българинъ къмъ тъга, радостъ и разсъждения за величието на българската душа, за силата на освободителната идея. При тия условия, да се боришъ, значи да притежавашъ единъ несъкрушимъ съ олово духъ и една храброст, която поразява противника."

"Преди 150 години ние българите, въ ногтите на патриаршията ний бехме обезличени съвсемъ, оставаше ни само единъ езикъ, който несъзнателно ни свързваше. Отъ тогазъ до днесъ, тоя народъ почва своето възраждание съ една трогателна постепенностъ. Българското битие въ морална или интелектуална посока почва да закрепва и закрепва до окончателното му кристализиране. Целъ векъ кървава борба водихме и нашите сънародници умираха по полесраженията. Същото виждаме и днесъ въ Македония, където страданията са много по-големи отколкото при една война - гинатъ, безъ да се асимилиратъ, търпятъ, безъ да се предадатъ. Въ това, както и въ всичко българско, се забелязва едно упорство, което се изражда въ инатъ, специфичност на психологията на българина."

"Недоучени въ военната техника, неосветлени въ тайните на военната метафизика, проникнати само отъ единъ шеметенъ патриотизъмъ - първите шестъ опълченски дружини, съ своя героизъм, презрение на смъртъта, съ своите подвизи, съ своите атаки и дивни отбрани, кристализираха въ съзнанието на целия светъ величието на българската колективна единица."

"Турскиятъ народъ въ по-големата си частъ, особенно въ Мала-Азия, гдето той населява компактни маси, земледелчески народъ. Въ Европа, се срещат едри земледелци, наречени "чифлици", населени съ раи-българи. Тенденцията да изчезнатъ чифлиците, като минаватъ въ ръцете на българите, отдавна се забелязва. Масовиятъ моралъ на турската армия е страхътъ, който при що годе съпротивление се преобръща въ паника, който се доказва отъ всички боеве и войни.

Българските възстаници представляватъ нещо тъкмо противното на турците. Техната  масова психология може да се изрази съ две думи: храбър въ дружината, герой въ големия отрядъ, пасивен въ отделностъ. Сраженията въ Македония даватъ богатейши материал за да можемъ да релиефираме масовия моралъ на нашите възстанници: единъ пътъ щомъ смъртъта е вероятна и нуждна за свободата на народа, борбата става приятна, силите удвоени. Отъ това духовно становище до героизма има само половина стъпка. А героизмътъ е способенъ на всичко. Сражението при "Чавките" гдето 2000 души, споредъ признаванието на турците, са били разпръснати, показва колко голем е билъ масовия моралъ на една чета отъ 30 българи. Важно явление въ психологията на отделния възстаникъ е да не се предава живъ, предъ видъ страхътъ отъ турската жестокостъ. Това е много ценно забългарската колективна психология, защото жестокостъта на турците винаги ще дава положителенъ тонъ на нашия духъ. Въ тоя духъ въ нашите казарми съзнателно се работи с големо постоянство. А такава армия е непобедима. Масовата психология на българската армия има за свои специфични елементи: упорство, стойностъ, активностъ и въ отбраната даже, и едно ценно качество "ударъ на щикъ", което само най-храбрите армии притежаватъ."

[тиквешанка]

Петър Георгиев Дървингов - родум от Кукуш, Македония - български офицер (полковник), революционер - войвода на Върховния македоно-одрински комитет и военен историк, член-кореспондент на Българската академия на науките от 1932 г., участва в Горноджумайското въстание, Илинденско Преображенското въстание, Балканската война, Първата световна война, почетен председател на Дружеството на македоно-одринските опълченци, на Дружеството на българските публицисти и на Дружеството на военните писатели.

История на Македоно-одринското опълчение - том 2, 1925 г. Петър Дървинговъ

 Съ 57 скици и 192 снимки - История на Македоно-одринското опълчение - том 2, 1925 г. Петър Дървинговъ - скенирано в НУБ “Св. Климент Оxридски“ - Скопие

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/61#.Ugf_FtI3Co2

"До когато военните действия срещу турците въ Македония се развиваха, многобройните български чети беха тогава посрещани и гледани отъ сърбските и гърцките военни власти като най-полезни съратници за усигуряване победата. Когато, обаче, тукъ тая война се завърши, съюзниците на България не само не виждаха никаква полза отъ четите, но и самото присъствие на на тия чети в Македония имъ се виждаше несъвместимо съ техните съкровенни планове и намерения. Месецъ ноемврий 1912 година е началото когато и сърби и гърци, като че ли по взаимно съгласие, почнаха да обезоръжаватъ четите и населението и системно съ разтяще постоянство да преследватъ всички, които можаха да играятъ и най-малката ролъ въ живота на българите въ Македония. А къмъ средата на същия месецъ, както едните така и другите, съ официални наредби отъ административните имъ власти открито и просто предложиха на четите да напуснатъ окупираните отъ сърби и гърци земи. По-нататъшното стоение на четите на Македония въ тия краища безъ въоръжени стълкновения  беше невъзможно, а това наложи едни отъ техъ да постъпатъ въ дружините на опълчението ( 13-а Кукушка, 14-а Воденска и 15-а Щипска), а други да се обяватъ за нелегални. Но, съ това не се завършва трогателната съдба, да гледатъ като неми зрители Родината си, заета отъ балканските съюзници, и себе си напълно пренебрегнати. Тъй, настъпилата 1913 година завари Македония лишена отъ своите верни и деятелни синове, които наистина беха добре устроени въ единъ петнадесетъ хиляденъ доброволчески корпусъ, нареченъ Македоно-Одринско опълчение. Дългите революционни борби на българите въ Македония, които съставляваха презъ предшедствующите 20 години постоянния дневенъ въпросъ въ Европа, беха възвисили до толко много високо съзнанието въ своето право, че те сега нито за минута можаха да допуснатъ, че техната героична родна земя место свобода ще получи едно ново робство, много по-тежко отъ турското и много по-срамно за техъ. Докато българите харчеха своите национални сили въ изтощителни борби при Одринъ, Чаталджа и Булаиръ, сърбите и гърците планомерно и непрекъснато ковеха въ самата Македония оковите на новото робство и не само държаха всичките свои военни сили тукъ, но систематично и усилено укрепяваха пространни позиции и стягаха своите редове, безъ да има срещу техъ какъвто и да е неприятелъ, освенъ българското население. "

" Градовете и селата на Македония посрещаха частите отъ опълчението съ неописуемъ възторгъ и умиление. Старци, жени и деца излизаха на пътищата и съ часове очакваха пристигането на своите родни братя и герои...За М.-О. опълчение, сърбите беха неприятели не отъ момента когато се почна войната съ турците, а десятки години по-рано, когато тия нахални съседи на българското племе, следъ като беха разбити при Сливница, обърнаха усилията си къмъ Македония. На собствения си гърбъ беха изпитали ударите на сърбите, които въ миналото беха играли ролята на съюзници и шпиони на турците. Виждането на тоя врагъ да господствува въ собствената им родина, беше достатъчно да събуди въ душата и на последния опълченецъ чувството на омраза. Македоно-Одринските опълченци усещаха, че времето за разплата наближаваше."

"Войната съ Турция беше завършена още на 13 мартъ съ падането на Одринъ, формално, обаче, тя се прекрати на 17 май, когато въ Лондонъ се подписа договора за миръ между балканските съюзници и отоманската империя. България излизаше отъ тая война съ единъ престижъ, победите на българската армия будеха само чувства на възторгъ и почитание. Българското име бе станало въ света синонимъ на себеотрицание, доблестъ и мъжество."

"Коварството на сърбите не се завършва само съ нарушаване на договора въ неговите териториални постановления. Безподобната подлостъ на сърбите по въпросите отъ чисто етнически и общочовешки характеръ е неописуема. Задъ сърбските постове, Македония недоумеваше и изнемогваше подъ единъ страшенъ тероръ. Тая Македония въ която по-рано имаше петъ български владици въ Охридъ, Битоля, Дебъръ, Велесъ, Скопие и повече отъ 800 български училища съ 25 000 ученици, повтаряме тая българска Македония беше подложена на безпощадно денационализиране. Българските общини сега беха непризнавани, оскърбявани и печатите им събрани и унищожени. Българските книги, дето и да се намереха, се събираха и се унищожаваха. Български вестници не се допущаха и българинътъ се преследваше само защото е българинъ. Македония която въ 1903 година бе дала Илинденското възстание, Македония въ която всеки връхъ крие по една борческа епопея и всеки чукаръ по единъ гробъ на герой българинъ, тая Македония преживяваше въ страшно недоумение тежките дни на едно безподобно робство."

"Опълчението броеше 15 дружини, 12 батареи, 2 картечни роти, 1 пионерска рота, 1 техническа частъ, 1/2 ескадронъ пеша и конна джандармерия и всички тилови служби. Неговата реална сила се изразяваше въ повече отъ 10 000 пушки, 8 картечници, 54 оръдия, при 22 317 артил. снаряди и 2 279 120 патрони."

"Презъ дългите месеци, когато българската армия се бореше на Чаталджа, Одринъ, Булаиръ и Шаркьой, сърбите беха построили въ окупираната отъ техъ територия цели системи укрепени линии и упорни пунктове. Задъ първата укрепена линия, която почваше отъ границата и следваше презъ Султанъ-тепе, Карадагъ, Богословъ за Криволакъ, при Страцинъ и Градище, сърбите беха укрепили една централна позиция за едно генерално сражение. Ешалонираните сърбски части между Криволакъ и Гевгелий имаха за задача да пазятъ железницата и да свързватъ сърбската съ гърцката армии. Това стратегическо завръщане на сърбската армия се налага отъ нуждата тая армия да бъде по-близо до гърцката, която и беше съюзница."

"Зоната на Опълчението, т.е. зоната между Егри-Паланка, Кочане и Кратово е съвършено планинска. Населението е българско и живее въ малки селца и колиби. На горните височини се намиратъ и влашки колиби. Българите въ миналото са били добри работници на революционната организация. Щипскиятъ и Кочанскиятъ погроми, извършени отъ страна на турците, не беха убили силния български духъ въ тоя чисто български край. Редко е имало войска въ военно време толкова обширно осветлявана за неприятеля, както бе осветлявана българската армия. Цела Македония беше се впрегнала да наблюдава, да разузнава, да подслушва, какво правятъ и как са разпределени силите на гърците и сърбите. Въ архивата на опълчението се намира едно огромно количество донесения, съобщения и осветления отъ разузнавателните пунктове, въ които се бележатъ сведения за сърбите."

17 юний - "Срещу главния върхъ на Емиришките висоти настъпила 3-а Солунска дружина и две роти отъ 13-а Кукушка дружина съ командира. Солунската и Кукушката дружини атакували на ножъ и завладели самия върхъ Емирица, малко следъ като Битолската дружина беше завладела източните две Емиришки висоти... Действията срещу Румена-бука, участие въ борбата взиматъ 12 Лозенградска дружина, 6-а батарея на Битолската дружина, 10-а Прилепска дружина и Щипската дружина...2-а Скопската дружина се спуснала въ Злетовската река, почнала да настъпва къмъ Чаталъ-чешме, влезла въ прикосновение съ неприятеля и заела Скалистия върхъ...Дружините действуващи срещу в.Парадли: 4-а Битолска, 14-а Воденска и 5-а Одринска...18 юний - "Кумановската дружина настъпила на изтокъ отъ Скалистия върхъ, между Дебърската и Охридската дружини...В дола на Злетовската река и по висотите на с. Мушково, пламтеше почти адски артилерийски огънъ. Скопската дружина настъпваше къмъ върха по десния брегъ на реката. 4-а Битолска дружина - по избраната посока за атакуване кота 1758, Костурска дружина  заела позиция северно отъ Кормино, 14-а дружина заела позиция северно отъ Пониква. 12-а Лозенградска дружина и 2-а рота отъ Щипската дружина на висотата при Качаник. 3-а бригада заемаше Лопенския-рид. Рилската дивизия и Преславската бригада заемаха височините отъ с.Баня и Нивичане. 14-и п. Македонски полк настъпваше къмъ с. Дулица. 24-и п. Черноморски полк съ 12-а батарея заел в. Говедарникъ...При с. Сборско въ Кожухъ се намиратъ четите на Чекаларов, Ив. Попов, Дяконъ Евстатий, Димушевъ, Цветковъ. Близо до р. Черна се намиратъ четите на М.Матовъ, Пирчевъ, още по-на северъ къмъ Неготино и Криволакъ се намиратъ четите на Гюрлюковъ, Пав.Христовъ, Методи Стойчевъ, П. Чаулевъ. Четите на Чернопеевъ и Зографовъ къмъ Радовишъ..."

"На 28 юлий се получи телеграма No 7149 която набелезваше нещастния за насъ край на междусъюзнишката война, и телеграма No 7155 че мира билъ подписанъ, че заповедь за отвеждане войските къмъ гарнизоните имъ ще последва. Въ първата телеграма се казваше, че по частни сведения отъ София границата по Букурешкия миръ минавала по вододела между Струма и Брегалница, по Беласица до Рупелския проходъ при с. Тополница, южно отъ с. Пиринъ, и после по река Места до Бело море.Така съдбата на Македония биде решена по най-трагиченъ, най-несправедливъ и най-неустойчивъ начинъ...

- Сърбия държеше мобилизирани срещу България 200 др., 80 бат. и 30 еск. на обща численостъ 340 000 души...
- Гърция държеше мобилизирани 88 др., 40 бат. и 13 ескадрона...
- Ромъния мобилизира 132 др., 110 бат.и 72 ескадрона, 300 000 души...
- Турция - 162 др., 54 бат.и 24 еск. - държеше своята армия на Чаталджа и при Галиполи, въпреки Лондонския миръ недемобилизирана.
- България въ войната съ съюзниците имаше 297 др., 186 бат. и 48 ескадрони, общо 350 000 бойци."

"Войната е завършена. Въ Букурещъ на България бе наложено откъсването на Добруджа, отнимането на Щипъ, Кочане, Царевосело, Кукушъ, Дойранъ, Серъ, Демирхисаръ, Крушево, Броди, Драма, Кавала, и цела източна Тракия. Македония, за която българскиятъ народъ поведе войната, падна подъ игото на сърбите и гърците. Така завърши тая злополучна война за освобождение на Македония. Въ изпълнение заповедъ, сутриньта на 2 августъ частите отъ опълчението съ горчевина на душата, която трудно може да се опише, потеглиха за границата на България. Съкрушени въ най-свещените мечти, за които българското племе проля толкова много кърви по бойните полета, отъ Вардаръ до Мраморно-море и отъ Родопите до Бело море, опълченците вървеха съ разбито сърдце, безъ възторгъ и безъ гласъ. Въ дълги колони, дружините на Македония се движеха по хълмистите склонове на Осоговската планина, Плачковица, Голакъ и Повиенъ беха въ облаци и надъ дружините вече се лееше ситенъ гъстъ дъждъ. Македония окъпваше съ последните си сълзи своите верни синове."

[тиквешанка]

ГОРНО БРОДИ - 1929 г. Георги Баждаров, родум от Горно Броди, Македония, български революционер, учител и журналист, деец на ВМОРО

http://macedonia-history.blogspot.com/2007/03/gorno-brodi-ano-vrondu-ano-vrondou.html

https://plus.google.com/photos/115584893650666416799/albums/5041916105388017009?banner=pwa

"Горно Броди представляваше сама по себе си, една малка селска република.Населено само от българи, доста далеч от Сер, Неврокоп и Драма, сгушена всред планински лабиринти, до него се отиваше по конски пътеки. Горно Броди бе незасегнато почти от турското държавно управление."

"Горно Броди е старо селище. Местото което заема Горно Броди, е действително брод, но между планини, непроходими високи места. От това е произлязло името на селото Броди, а се нарича Горно, за разлика от по-малкото село източно от него - Долно Броди, през което също минава път за Сер. Съседни на Горно Броди села са: Долно Броди, Каракьой, Търлис, Кърчово, Баница, Лакос. Те всички са големи планински села: според В. Кънчев с. Кърчово броеше в 1899 год. 1150 жит. българи; с. Долно Броди 1570 жители, от които 800 българи и 770 турци; Каракьой 1400 - всички българи; с. Търлис 1500 българи, 220 турци, 24 власи; с. Баница 840 жители всички българи и с. Лакос - 400 жители българи. Горно Броди имаше в 1899 год., според Кънчева, 6100 жители, всички българи."

"Пътят на походите, които са предприемали българските владетели Борис, Симеон, Самуил, Асеновци към Серес е минавал през Горно Броди. Чисто българското население тук е служело за главна опора на походите против византийските укрепени градове."

"През първата половина на 19 век в Горно Броди се учело на гръцки в килийно училище. В 1868 год. Хаджи Димко иска да въведе в училището да се учи на български език и дири учител, който да знае да преподава и на български. С даскал Георги е бил сключен договор за три години. Той тури начало на българско четмо и писмо в Горно Броди, години преди разрешаването на Черковния въпрос. В 1869 година било отворено за първи път българско училище и в с. Гайтаниново, Неврокопско. По инициативата на Хаджи Димко се събрали в Гайтаниново същата 1869 година 10 декемврий първенците и решили народа да се откаже от патриката. Почва се агитация за това между българите в Серско, Неврокопско, Демир Хисарско, Мелнишко."

"От 1871/72 до 1875/76 година е златна епоха на българското възраждане в Серския санджак. Хаджи Димко бива избран за председател на българската община в Сер. Той и негови съселяни взимат в заем 100 лири турски за да купят место за български параклис в града. По-после те сами плащали неколко години дълга. Първата служба в българския параклис в Сер е била извършената на Петровден 1875 година от поп Ангел Заровалия. Параклисът се  намирал в Горна Каменица, гдето имало 145 български екзархийски къщи."

"В 1876 година, поради възстанието българите губят доверието на турците и фанариотските владици взимат своя реванш. Възстанията в България ожесточили турците и дали криле на потайващите се гъркомани, които са се поставили в услуга на гръцкия владика и с помоща на турската власт училището и черквите са били предадени на гъркоманите. Наново бил въведен гръцкия език в тех. Българскиятучител и българските първенци са били арестувани. Българските книги били изгорени, а на иконата Св. Св. Кирил и Методий били чепкани очите...Събранието се охранявало от жандари. Възбудената тълпа, обаче, набила нахалните гъркомани. Полицейската стража донесла в Сер, че българите възстанали. Тука властта отнема печата на кмета и ги предава на петимата гъркомани. Горноброждени протестирали в Сер, Солун и дори в Цариград, ала напразно. Избухването на априлското възстание отежнило положението на българите."

"В смутните времена на българските възстания, потушаването им и последвалата ги Руско-турска война, при възбудената свирепост у турците, развихрената ярост у гърците, избуялото озлобление у гъркомани, мнозина са напуснали Горно Броди. Някои от тях, са се намерили в освободена България, и с възпламенена омраза към гърци, турци и гъркомани, които станали съюзници, взели оръжие и потеглили към родните си места за отмъщение... Коста Кукото се явил на следната 1879 година с чета в Серско.В 1880 година Георги Зимбилев се явява съ своя голяма чета в Серско. Славата на Зимбил войвода като борец против турци и гърци се разпространила из цяла източна Македония - от Бяло море до върховете на Рила. Подвизите насърдчиха българското население тук в един момент на разочарование, пропаднали надежди и униние след Руско-турската война и Берлинския конгрес."

"В главното българско село Броди, което брои 800 къщи български, сам кумандир-паша ходи и каза на селяните, че правителството гони все що е българско, че който не се подчинява на патриаршията, той е комита и ще се наказва като бунтовник на царството, да не се молят Богу на български, защото езика на българите бил комитски."

"Българите - екзархисти, въпреки всички гонения и страдания, не се отчайвали. Като се почне от 1880 -та, те почти всека година, подавали молба до турската власт да им се разреши да устроят своя община в селото и да им се позволи да имат свое училище било в къща, било в плевня, но да имат училище...През летото на 1884 год. Петър Сарафов бе успел да отвори наново българското училище в Сер. Гъркоманите наклеветили Петър Сарафов, че разправя на селаните, как тука ще стане българско, и че Атанас, условеният за Броди български учител, бил в сношение с комитите. Учителите в Сер били арестувани и на 6 февруарий 1885 година изпратени всички на заточение...През 1886 година, българите подават ново прошение за учение на български...В 1887/88 година българите се засилват. Марко Маламинов и Георги Гърнев, и двамата от Либяхово, дохождат за учители в Горно Броди. Те донасят със себе си и буквари за децата. Ала не за дълго трае това. Поради натиска на гръцкия владика в Сер пред турската власт, учителите биват изпратени от где са дошли. Цялата 1888/89 год. минала в постоянни оплаквания до Екзархията и правителството."

"Черкуването пък ставаше с редуване, една неделя за българите, друга за гъркоманите. По едно време, когато бе обща голямата черква, от едната страна се пееше на гръцки, от другата - на български. Най-после в 1894 год. българите получиха голямата черква Св. Димитър, а на гъркоманите бе оставена Св. Богородица на Камара. В същата година Неврокопската епархия се сдоби с български владика.Българската община бе призната официално в 1896 год."

"Каквото бе Хаджи Димко за Горно Броди и съседните села от Серско, Неврокопско, Мелнишко през 60-те, 70-те години на 19 век, това бе за революционното дело, пък и за втория етап на националното възраждане, Атанас Г. Ников за целия Серски санджак. В 1886 год. отваря свой дюкян в Сер. Поръчва книжки за българските ученици от книжарницата на К. Г. Самарджиев в Солун. Дюкянът се превръща в книжарница - първата българска книжарница в Сер...В 1894 год. Ников дава клетва да служи за освобождението на Македония, става постоянен член на Окръжния комитет. Той е възела, гдето идат всички нишки на революционната мрежа. Неговата книжарница е местото, гдето се получава и от гдето изхожда шифрованата коресподенция."

"В тези борби на българщината с гръцката пропаганда, Горно Броди игра първенствующа роля в Серския окръг. През време на Балканските войни с турците и после със съюзниците, Горно Броди даде значително число доброволци. Една част от тях, оставиха костите си при Лахна и Кукуш, други се върнаха, но и върналите се не можаха да видят родното си место. На 13 юлий пълчищата на Константин Българоубиеца нападнаха Горно Броди и го обстрелваха с топове и картечен огън. Евзоните още с влизането си в селото започнали да палят къщите и изгорили почти целото село. Подир големата война, по силата на гръцко-българската конвенция за "доброволно преселване", бяха пропъдени и останалите семейства от Горно Броди. Около 180 неизгорели къщи са дадени от гръцката власт на караманлии от Мала Азия, които говорят турски. Жителите на Горно Броди са пръснати из цяла България. Тази обич към родното место старите ще предават на децата си и един ден то ще приеме пак истинските си стопани."

[тиквешанка]

ПРОФЕСОР СТЙЕПАН АНТОЛЯК ДОБРЕ СЕ ИЗМЪКНА - 1969 г. Иван Михайлов (Радко Деяновъ)

http://www.promacedonia.org/im_statii/im_s3.html

http://www.scribd.com/doc/104840552/1969-mpo-book

"Господин Ст. Антоляк, хърватин, преподава история в скопския университет.Тамошните власти решиха да отпечатат “История на македонския народ”. Видехме я. Тя е — общо взето — приповторение на ония фалшификации, извъртания и безосновни приказки които от двадесет и пет години насам четем в сърбо-комунистическите вестници. За да придадат повече убедителност на писаното, възложили са на г. Стйепан Антоляк да я състави."

"Хърватските историци от по-далечно и от по-близко минало напълно ясно са казали думата си относно царството на Самуила. Но ще споменем първо за всеизвестния между хърватите народен техен поет и писател Андрия Качич—Миошич, който е писал възторжено за българския цар Самуил преди двесте и петдесет години.Вйекослав Клаич и Рудолф Хорват, хърватски историци от по-ново време, са на същото мнение, което подържат и другите познати историци в света почвайки от византийските и стигайки до твърде добре известният французки историкъ Л. Г. Шльомберже. За всички тях Самуил е български цар, една измежду най-крупните фигури на първото българско царство."

"Тук ще цитираме какво казва хърватският историк г. Фердо Шишич, проявен през настоящето столетие. Да вземем първо изданието на неговата история, отпечатана през 1925 година в Загреб под заглавие ”Повйест хървата и врийеме народних владара”. В указателя на имената, към края на книгата, е отбелязано името “Самуил,български цар”.
В страници 465 и 466 г. Шишич описва как в Македония, която той нарича западна България, четиримата братя (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) застават начело на управлението по време на надигналата се опасност за източна България, завладяна вече от византийския император Иван Цимисхий. Описва как Самуил остава на края да управлява самичък тая българска държава. Описва как Самуил е възстановил в Охрид българската автокефална Патриаршия, която Цимисхий бъше премахнал в 971 година.
На страница 467 г. Шишич изтъква, че в 990 Самуил е обновил българското царство така пространно, както е било при цар Симеон, без областите около Пловдив и Одрин.
Цялата война на Самуил срещу Византия историкът Шишич я нарича “българо-византийска война”.
На страница 472 той изрично говори за македонски българи, към които причислява и опоменатите четирима братя, между които е и Самуил.
На страница 478 пак се спира върху борбата на византийския император Василий Втори срещу българския цар Самуил.
А на страница 480 подробно говори за битката при Беласица, за наследилите Самуила български царе Гаврил—Радомир и Иван Владислав; и казва: “Така, в 1018 година изчезна национално независимата българска държава.”
На страници 480 и 481 г. Шишич е изтъкнал, че българският Патриарх в Охрид, Иван, трябвало да се задоволи с титлата Архиепископ подир победата на Византия, но и по- нататък оставал автокефален, независим от цариградския Патриарх.
В страници 494 и 495 разказва за възстанието на българите под водачеството на Петър Делян, което тежко е било победено от византийците в 1041 година. Известно е, че главният център на това възстание беше град Скопие.
На страница 532 описва как българите в Македония са се дигнали на възстание и в 1072 година, начело със скопските боляри, между които за главатар се издига Георги Войтех..."

"От хърватския историк Стиепан Сръкул е написана “Новийест хървата, сърба и словенаца”. Издадена е в Загреб от Ст. Кугли — книжарница на кралския университет и югославянската академия, през 1921 г. На страница 48 четем следното:"Сръбската тежест се е преместила от Рашка в Пряморието. И Дукля се е старала да събере около себе си преди всичко приморските държавици. На този й стремеж е попречил българския цар Самуил..." И държавната югославска Енциклопедия, издадена през 1955 г. от Лексикографския Институт в Загреб, в том втори, Свети Климент Охридски е посочен като български просветител; че богомилството е означено като част от българската история; че Вътрешната Македонска Революционна Организация е показана също като част от българската национална история."

"Нека се запитаме сега: как, по кой начин г. Стйепан Антоляк се е постарал да направи удоволствие на титовци и на техните агенти в Скопие пишейки главата за Цар Самуил в посочената “История на македонския народ”? Постарал се е, но опитът му е чудноват и само потвърждава познатата истина, че не е съществувало македонско царство във времето на Самуила и че самия Самуил е български цар.Не би могъл г-н Антоляк да задоволи титовци и чрез пропускането да отбелжи името на българската Патриаршия, която се намираше по това време в Охрид. За да стане драго именно на титовци, той е нарекъл тази Патриаршия с друго име — Архиепископия, което ще й бъде дадено малко по-късно, когато Василий Втори ще покори българската държава. В случая, малко шеговито казано — ако е позволено — г. Антоляк е влезнал в ролята на император Василий Втори по отношение на българската Патриаршия."

"На стр. 131 г. Антоляк казва, че “във Византия, а и в другия свят, владеело мнението, че това царство е просто продължение на онова пропаднало първо българско царство”. И веднага добавя следната къса фраза: “Все пак, това е нова държавна творба”...Новото при Самуила е преди всичко, че има на престолл нов цар — самият Самуил. Ново е и това, че българската държава се заздравява, става наново мощна, обратно на надеждите на Византия. Ново е също и туй, че тая българска държава  си възвръща областите дори до северна Добруджа и южно от Варна, които бяха заграбени от руския Княз Светослава и от византийците. А като новост може да се вземе и обстоятелството, че България сравнително добре се затвърдява в гръцките области близо до Атина и на Адриатическия бряг, към южна Албания и Епир. Нова е и столицата — Охрид. Значи, имаме на лице пак България, а не нещо друго, което няма име или чието име трябва да се премълчава, както е сторил г-н Антоляк. Не са дадени и не съществуват никакви данни, от които да се заключава, че Самуиловата държава не е България. Нито режимът, нито социалните условия, пък нито външната политика на Самуила докарват никакво особено различие с дотогавашната по-широка териториално българска държава, нападната от изток и от север. Що се отнася изрично до външната политика, Самуил остана неотстъпно върху същата позиция, т. е. продължи в течение на четиридесет години отбраната на България срещу Византия.
А що се отнася до традициите в държавата на Самуила, до народния говор, до книжовния език, славянската писменост, както и до основните стремежи и интереси на държавата, — разлика въобще не съществува. Затова считаме, че ако случайно г. Антоляк, със своята съвсем лишена от съдържание фраза, е искал да внесе макар само един грам конфузия в главите на младите му читатели, извършил е нещо, което в себе си няма нищо научно; а би могло мнозина да наведе на съмнения, от които тъкмо един истински учен трябва старателно да се предпазва."

"Г-н Антоляк признава на същата страница 117, че бащата на четиримата братя се е казвал Никола, че е бил княз и “е бил много мощен и верен на своя господар цар Петър.” От тези думи става ясно, че фамилията на Никола е била здраво привързана към българската държава, която Самуил цели четири десетилетия отбранява с безподобна упоритост срещу Византия, нанасяйки на последната големи поражения."

" На страница 130 е казано и следното: “Познато е, че във втората половина на 10 и 11 век византийските автори вече не употребяват наименованието “словени”. Те сега дават по- определени имена на славянските народи, като например сърби, хървати и прочее. Затова е разбираемо, че поданиците на Самуиловата държава ги наричат българи”. Дължим да поясним, че в Македония напълно преобладаваше по онова време славянско население, от българската група; с други думи население, което по език и други много етнографски белези и до ден днешен е съвсем еднакво със славяните от Мизия и Тракия. Очевидно е, че византийците не са могли да наричат това население нито с име хървати, нито с име сърби. И понеже самите византийци нийде и никога не са дали на славянското население в Македония име “македонци”, ясно е — както и господин Антоляк изтъква, че не са ги нарекли нито “словени”, а направо са ги поставяли вече под названието българи."

"Ето защо трябва да заключим с похвала за г-н професор Стйепан Антоляк, че е съумял успешно да се измъкне от капана, който титовци са му поставили, надявайки се, че той ще фалшифицира всеизвестните исторически данни относно българското царство на Самуил; и че ще опровергава — единствено за свое лично компрометиране — всички хърватски историци преди него. Той е успял да покаже това, което е най- неприятно за титовци, а именно, че Самуил е български цар и неговото царство българско."

[тиквешанка]

Спомени - 1927 г. Гьорчо Петровъ

http://promacedonia.com/bugarash/gp/index.html

http://promacedonia.com/bugarash/gp/gp_korica.htm

"Веднага подиръ сръбско-българската война вече се почна сръбската пропаганда въ Македония, сърбитѣ вече имаха консули въ Скопье, Битоля и Солунъ и развиваха дейность. Ние, учителитѣ, доста живо се занимавахме съ въпроса да се противодействува на пропагандитѣ."

"...Тогава стана освещението на черквата въ Цариградъ. Дойдоха сума гости отъ София...Тамъ Величковъ ме препорѫча на единъ хотель. Бѣхъ съ голѣма брада, зле облѣченъ. Слугата подозрително ме изгледа. Тогава имаше силно преследване противъ арменцитѣ. Съобразихъ, повикахъ господаря: „Ще те направя резилъ предъ единъ твой приятель, прати ме тукъ Величко ефенди, твой приятель, а ти си ми далъ такава лоша стая”. Щомъ разбраха, че съмъ българинъ и пр., заинтересува се оня гъркъ-спекулантъ, попита, ще ли дойдатъ много българи за освещението на черквата. Той взе да ме моли да му доведа българи мющерии и ми даде по-добра стая и храна. Куртулисахъ. Величковъ бѣше тогава министъръ..."

"Презъ 1894 уч. година, по мое настояване и на директора Наследниковъ, Пере Тошевъ биде отъ Скопье премѣстенъ въ Битоля. Съ познати отъ младежитѣ П. Тошевъ образува първия революционенъ крѫжокъ тамъ. Даме Груевъ въ това време бѣше въ Солунъ. Въ този крѫжокъ следъ единъ месецъ и азъ формално влѣзохъ като членъ. Презъ ваканцията 1894 г. Пере и Даме направиха обиколка по селата да основаватъ дружества. Скоро мрежата на крѫжока се прострѣ въ Ресенъ, Охридъ и Прилепъ. Първото ни желание главно бѣше да образуваме по възможность колкото повече можемъ крѫжоци, чисто „конспиративни”, между близки другари, които си вѣрватъ единъ други— по градоветѣ и по селата та да предприемемъ нѣщо съ „бомби” противъ Турция. Че въ „бомбаджилъка” е била надеждата ни, се вижда отъ това, че подиръ движението отъ 1895 г. на чело съ Сарафова първата ни грижа бѣше да си доставимъ отъ България бомби. Още въ първитѣ времена на агитацията въ Битоля почнахъ да издавамъ хектографиранъ вестникъ „На орѫжие!” Излѣзоха 9 броя. Разпращахме го въ 30—40 екземпляра. Решихме вече да почнемъ да купуваме орѫжие, най-напредъ револвери. Паралелно съ тая дейность въ Битолско подобна дейность се е развивала въ Солунъ. Турятъ се така основи въ Кукушъ, Щипъ, Воденъ, Велесъ и Гевгелия. Сама по себе си се яви нужда да има взаимни връзки и нѣкакъ формално да се обедини тая отдѣлна работа на комитетитѣ.Тогава се дадоха псевдоними на по-главнитѣ деятели напр. Марко = Гьорче, Лефтеръ = Пере и пр."

"Презъ 1895 г., подиръ въстанието, бѣше вече нареденъ начинъ за вноска на материяли чакъ отъ България: презъ границата се носѣше материялъ отъ селяни (нелегални) до Кочани, Виница, Щипъ (бомби, револвери, пушки). Презъ това време Дѣлчевъ бѣше въ Щипъ. Въ Битоля пристигнаха 8 бомби отъ щипския комитетъ — отъ Кочани. Втора пратка стигна 4 бомби. Кираджията Доне, организационенъ човѣкъ, при влизането въ Битоля го заловиха. Бомбитѣ бѣха турени въ чували съ оризъ. Колджиитѣ съ шишове бъркатъ за тютюнъ; шишътъ удря въ желѣзото и се заповѣдва скоро да се растоварятъ чувалитѣ. Доне търтилъ да бѣга, хванаха го. Опита се съ подкупъ — не сполучи; отнесоха го като великъ престѫпникъ. Насъ обхвана ужасъ — пръвъ пѫть стълкновение съ властьта. Валията Абдулъ Кязимъ паша наредилъ бомбитѣ на масата си и вика консулитѣ да имъ ги показва, какво правятъ българитѣ. Доне биде много изтезаванъ; горенъ по гърба съ желѣзо, битъ, но остана до край твърдъ — съ отговоритѣ си „не знамъ нищо, другъ ги е турилъ безъ да ме е питалъ.” Осѫдиха го на 101 година и лежа въ Битоля, а после биде амнистиранъ."

"Въ първитѣ времена при започване на дѣлото недѣлнитѣ училища послужиха за агитационно срѣдство за групирване и възбуждане по-интелигентната младежь. По инициатива на младежитѣ и съ съучастие на първитѣ работници на дѣлото недѣлни училища бѣха открити въ повечето чисто български градове въ страната... Въ едно по-предишно идване въ София, офицеритѣ ме запознаха съ единъ чехь, който имаше на булевардъ Патриархъ Евтимий желѣзарска работилница. Наредихме тогава да му дамъ пари (150—200 лири) да си нареди калъпи и леярницата съ условие да изучи нѣкое наше момче да лѣе бомби. Изучихме тогава Димитъръ Зографовъ, телеграфистъ (прилепчанинъ) и го изпратихме после въ Радовишкото село Дѣдино за да лѣе на мѣстото бомби (въ 1896 г.презъ ваканцията)."

"Аферата Мисъ Стонъ бѣше вече станала. Залавянето ѝ стана безъ наше знание. Ние знаехме, че се крои да се залови друго лице на Долноджумайския панаиръ, — Сѣрско. Като не сполучихме, разложката чета на чело съ Сандански, на връщане въ Разлогъ, скроила на бързо новъ планъ та заловили Мисъ Стонъ заедно съ Цилка...Правителството бѣше сериозно загрижено да залови Сандански; срамно имъ бѣше, че българското име се позори въ Европа и Америка."

"Азъ бѣхъ твърдо решенъ отъ тука да премина Вардара и да сложа главата си, ако стане нужда, въ Битолско, гдето съмъ посѣялъ първото семе. Всички момчета желаеха сѫщото, защото си бѣха отъ тамъ...Разбрахъ добре, че тукъ  всички чакатъ пушки отъ България... По цѣлия пѫть презъ кратовска и кумановска каза останахъ съ впечатлението, че  тукъ нѣма никаква организация и просто трѣбваше да си пробиваме пѫть презъ селата, всичката имъ задача бѣше да ни посрѣщатъ и изпращатъ. Всички очакваха отъ България..."

"Пръвъ пѫть тамъ решаватъ окрѫжниятъ комитетъ въ името на организацията да се разпореди до битолскитѣ войводи да обърнатъ гъркоманскитѣ села въ български като отпоръ на проявенитѣ тенденции на гръцкитѣ владици и консули да използуватъ катастрофата въ полза на гръцката пропаганда. Мотивътъ на окрѫжното бѣше да се предприеме контра-действие за да се парализува ужъ, а въ сѫщность то бѣше вече упадъкъ на революционната дейность и наклонность, безсъзнателна може би, у Дамета да бѫде приятенъ на официалния български свѣтъ."

[тиквешанка]

ПРОФЕСОР СТЙЕПАН АНТОЛЯК ДОБРЕ СЕ ИЗМЪКНА - 1969 г. Иван Михайлов ( Радко Деяновъ)

http://www.promacedonia.org/im_statii/im_s3.html

http://www.scribd.com/doc/104840552/1969-mpo-book

"Господин Ст. Антоляк, хърватин, преподава история в скопския университет.Тамошните власти решиха да отпечатат “История на македонския народ”. Видехме я. Тя е — общо взето — приповторение на ония фалшификации, извъртания и безосновни приказки които от двадесет и пет години насам четем в сърбо-комунистическите вестници. За да придадат повече убедителност на писаното, възложили са на г. Стйепан Антоляк да я състави."

"Хърватските историци от по-далечно и от по-близко минало напълно ясно са казали думата си относно царството на Самуила. Но ще споменем първо за всеизвестния между хърватите народен техен поет и писател Андрия Качич—Миошич, който е писал възторжено за българския цар Самуил преди двесте и петдесет години. Вйекослав Клаич и Рудолф Хорват, хърватски историци от по-ново време, са на същото мнение, което подържат и другите познати историци в света почвайки от византийските и стигайки до твърде добре известният французки историкъ Л. Г. Шльомберже. За всички тях Самуил е български цар, една измежду най-крупните фигури на първото българско царство."

"Тук ще цитираме какво казва хърватският историк г. Фердо Шишич, проявен през настоящето столетие. Да вземем първо изданието на неговата история, отпечатана през 1925 година в Загреб под заглавие ”Повйест хървата и врийеме народних владара”. В указателя на имената, към края на книгата, е отбелязано името “Самуил, български цар”.
В страници 465 и 466 г. Шишич описва как в Македония, която той нарича западна България, четиримата братя (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) застават начело на управлението по време на надигналата се опасност за източна България, завладяна вече от византийския император Иван Цимисхий. Описва как Самуил остава на края да управлява самичък тая българска държава. Описва как Самуил е възстановил в Охрид българската автокефална Патриаршия, която Цимисхий бъше премахнал в 971 година.
На страница 467 г. Шишич изтъква, че в 990 Самуил е обновил българското царство така пространно, както е било при цар Симеон, без областите около Пловдив и Одрин.
Цялата война на Самуил срещу Византия историкът Шишич я нарича “българо-византийска война”.
На страница 472 той изрично говори за македонски българи, към които причислява и опоменатите четирима братя, между които е и Самуил.
На страница 478 пак се спира върху борбата на византийския император Василий Втори срещу българския цар Самуил.
А на страница 480 подробно говори за битката при Беласица, за наследилите Самуила български царе Гаврил—Радомир и Иван Владислав; и казва: “Така, в 1018 година изчезна национално независимата българска държава.”
На страници 480 и 481 г. Шишич е изтъкнал, че българският Патриарх в Охрид, Иван, трябвало да се задоволи с титлата Архиепископ подир победата на Византия, но и по- нататък оставал автокефален, независим от цариградския Патриарх.
В страници 494 и 495 разказва за възстанието на българите под водачеството на Петър Делян, което тежко е било победено от византийците в 1041 година. Известно е, че главният център на това възстание беше град Скопие.
На страница 532 описва как българите в Македония са се дигнали на възстание и в 1072 година, начело със скопските боляри, между които за главатар се издига Георги Войтех..."

"От хърватския историк Стиепан Сръкул е написана “Новийест хървата, сърба и словенаца”. Издадена е в Загреб от Ст. Кугли — книжарница на кралския университет и югославянската академия, през 1921 г. На страница 48 четем следното:"Сръбската тежест се е преместила от Рашка в Пряморието. И Дукля се е старала да събере около себе си преди всичко приморските държавици. На този й стремеж е попречил българския цар Самуил..." И държавната югославска Енциклопедия, издадена през 1955 г. от Лексикографския Институт в Загреб, в том втори, Свети Климент Охридски е посочен като български просветител; че богомилството е означено като част от българската история; че Вътрешната Македонска Революционна Организация е показана също като част от българската национална история."

"Нека се запитаме сега: как, по кой начин г. Стйепан Антоляк се е постарал да направи удоволствие на титовци и на техните агенти в Скопие пишейки главата за Цар Самуил в посочената “История на македонския народ”? Постарал се е, но опитът му е чудноват и само потвърждава познатата истина, че не е съществувало македонско царство във времето на Самуила и че самия Самуил е български цар.Не би могъл г-н Антоляк да задоволи титовци и чрез пропускането да отбелжи името на българската Патриаршия, която се намираше по това време в Охрид. За да стане драго именно на титовци, той е нарекъл тази Патриаршия с друго име — Архиепископия, което ще й бъде дадено малко по-късно, когато Василий Втори ще покори българската държава. В случая, малко шеговито казано — ако е позволено — г. Антоляк е влезнал в ролята на император Василий Втори по отношение на българската Патриаршия."

"На стр. 131 г. Антоляк казва, че “във Византия, а и в другия свят, владеело мнението, че това царство е просто продължение на онова пропаднало първо българско царство”. И веднага добавя следната къса фраза: “Все пак, това е нова държавна творба”...Новото при Самуила е преди всичко, че има на престолл нов цар — самият Самуил. Ново е и това, че българската държава се заздравява, става наново мощна, обратно на надеждите на Византия. Ново е също и туй, че тая българска държава  си възвръща областите дори до северна Добруджа и южно от Варна, които бяха заграбени от руския Княз Светослава и от византийците. А като новост може да се вземе и обстоятелството, че България сравнително добре се затвърдява в гръцките области близо до Атина и на Адриатическия бряг, към южна Албания и Епир. Нова е и столицата — Охрид. Значи, имаме на лице пак България, а не нещо друго, което няма име или чието име трябва да се премълчава, както е сторил г-н Антоляк. Не са дадени и не съществуват никакви данни, от които да се заключава, че Самуиловата държава не е България. Нито режимът, нито социалните условия, пък нито външната политика на Самуила докарват никакво особено различие с дотогавашната по-широка териториално българска държава, нападната от изток и от север. Що се отнася изрично до външната политика, Самуил остана неотстъпно върху същата позиция, т. е. продължи в течение на четиридесет години отбраната на България срещу Византия.
А що се отнася до традициите в държавата на Самуила, до народния говор, до книжовния език, славянската писменост, както и до основните стремежи и интереси на държавата, — разлика въобще не съществува. Затова считаме, че ако случайно г. Антоляк, със своята съвсем лишена от съдържание фраза, е искал да внесе макар само един грам конфузия в главите на младите му читатели, извършил е нещо, което в себе си няма нищо научно; а би могло мнозина да наведе на съмнения, от които тъкмо един истински учен трябва старателно да се предпазва."

"Г-н Антоляк признава на същата страница 117, че бащата на четиримата братя се е казвал Никола, че е бил княз и “е бил много мощен и верен на своя господар цар Петър.” От тези думи става ясно, че фамилията на Никола е била здраво привързана към българската държава, която Самуил цели четири десетилетия отбранява с безподобна упоритост срещу Византия, нанасяйки на последната големи поражения."

" На страница 130 е казано и следното: “Познато е, че във втората половина на 10 и 11 век византийските автори вече не употребяват наименованието “словени”. Те сега дават по- определени имена на славянските народи, като например сърби, хървати и прочее. Затова е разбираемо, че поданиците на Самуиловата държава ги наричат българи. Дължим да поясним, че в Македония напълно преобладаваше по онова време славянско население, от българската група; с други думи население, което по език и други много етнографски белези и до ден днешен е съвсем еднакво със славяните от Мизия и Тракия. Очевидно е, че византийците не са могли да наричат това население нито с име хървати, нито с име сърби. И понеже самите византийци нийде и никога не са дали на славянското население в Македония име “македонци”, ясно е — както и господин Антоляк изтъква, че не са ги нарекли нито “словени”, а направо са ги поставяли вече под названието българи."

"Ето защо трябва да заключим с похвала за г-н професор Стйепан Антоляк, че е съумял успешно да се измъкне от капана, който титовци са му поставили, надявайки се, че той ще фалшифицира всеизвестните исторически данни относно българското царство на Самуил; и че ще опровергава — единствено за свое лично компрометиране — всички хърватски историци преди него. Той е успял да покаже това, което е най- неприятно за титовци, а именно, че Самуил е български цар и неговото царство българско."

[тиквешанка]

СПОМЕНИ - Константин Кондов

http://strela.net/kondov/Kondov.htm

"Роден съм на 24.11.1874г.в гр. Прилеп (Македония) от родители чисти българи.Баща ми Никола К. Кондов е син на Костадин Илиев Стоянов... А майка ми Елисавета е дъщеря на Димитър (Диме) Лепавцов, който е заемал живо участие в черковно- училищните борби на Прилепската община с гръцките владици и е бил делегат на народния събор в Цариград през 1870г. при учредяването на Българската Екзархия. Големи заслуги има баща ми към своя роден град по време на въстанията в Босна, в Херцеговина и в България, през 1875 г,1876 г.и 1877 г. В тия страшни и съдбоносни за българското племе години, когато под закрилата на самата власт свирепите и диви арнаутски пълчища и турски башибозук безпрепятствено подлагали на изтребление всичко, що е българско, благодарение на своето служебно и обществено положение, благодарение на голямото доверие и влияние, което е имал пред турската власт и пред силните на деня, баща ми успял да запази гр. Прилеп и околията от от сеч, пожари, насилия и грабежи...В къщи ние имахме лика на Раковски. Баща ми купи и неговата биография, която няколко пъти препрочитах с жадност. Тогава научих и стихотворенията "Раковски" и "Паисий" от Иван Вазов."

"Софийското македонско благотворително дружество издаваше свой седмичен вестник под име "Македонски глас", който вестник се списваше на български и френски от редакционен комитет. В тоя редакционен комитет влизаха Гр. Китанчев, Д. Ризов, Д. Петков, Зах. Стоянов, а също така секретаря и касиера на дружеството Йордан Иванов и А. Карагюлев.Статиите на френски език се пишеха от г-жа Доктор А. Головина (рускиня), Софийска градска лекарка и съпруга на тогавашния частен секретар на Княз Александър.
Във вестник "Македонски глас" срещаме преинтересни статии, които и до днес, след 45 години, са запазили всичката сила и правота на оная сурова действителност, която ние, българите преживяваме."

"Бях ученик в IV отделение, когато през април 1885г. празнувахме хилядо- годишнината от смъртта на двамата Солунски братя просветители славянски Св. Св. Кирил и Методии. За това голямо всенародно празненство готвехме се повече от два месеца.В деня на хилядо- годишнината ученици и ученички минавахме край Княз Александър, първия български княз, комуто целувахме ръка, а той собственоръчно раздаваше всекиму юбилейна книжка и по една кеневирена малка цветна торбичка, пълна с бонбони, карамели и шоколад. Когато нашето отделение се доближи до княза, последният кротко и мило ме запита, как се именувам и от къде съм родом. Бърже аз снех знамето при нозе и издекламирах популярното стихотворение от Ив. Вазов:
- За Македония бе дума, за тая българска страна!. . .
Не бях свършил декламацията и адютантът на княза Капитан Маринов ме грабна из редицата, издигна ме високо и Княз Александър ме целуна. Същият капитан записа името ми и ме запита желая ли да стана офицер, на който въпрос отговорих утвърдително."

"На следната 1889г.родителите ме изпратиха да се уча в Солунската българска гимназия. Макар да бяхме от разни краища, възрасти и класове, пансионът обаче беше ни еманципирал и ние, пансионерите, съставлявахме едно голямо семейство, в което отношенията бяха чисти и братствени. Към мен лично другарите проявяваха особено внимание, види се, защото бях пристигнал от свободна България. Нашата група четеше предимно книги с революционно съдържание, които по коледната и голямата ваканция аз донасях от София, като за тази цел бях приспособил куфара си с двойно дъно. Нямаше наш другар, който да не е чел съчиненията на Любен Каравелов, "Горски пътник" на Раковски, тия на Христо Ботев, Васил Друмев, Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Константин Величков, Блъсков, Войников, Българското опълчение от полковник Депрерадович и Турските жестокости от Мак-Гахан. През време на почивка далеч и далеч се разнасяха нашите дружни песни Жив е той, жив е! , Стани стани юнак балкански! , Българио мила майко, ще ли още ти да спиш? , Тих бял Дунав, Шуми Марица и пр. А когато в неделни и празнични дни ни извеждаха в редици вън от града, към Пиргите, Бешинчар или Чаушманастир, нашата група за благовременно взимаше предпазни мерки и бе готова да се справи с всекиго в защита на българското име и на българската чест."

"По онова време турското правителство бе поставило вън от законите българското население в Македония и Одринско и чрез най- крути мерки, затваряния и осъждания се домогващи да преобърне българските народни (екзархски) училища и черкви в частни, та когато и да пожелае, да може да ги затваря. По повод на тия пъклени турски замисли в България станаха повсеместни митинги и се чакаше, щото българското правителство да се намеси в тая неравна борба и предотврати грозящата опасност за българското народно дело. Може би поменатите големи военни маневри беха една внушителна демонстрация, насочена открито против Турция. И наистина, тия маневри произведоха, дето трябва, желания ефект. В Македония и в Одринско повея друг вятър. Турското правителство стана по- отстъпчиво и се отказа веднъж за всекога да преобръща българските черкви и училища в частни. В добавък и за удовлетворение на справедливите български искания, Българския Екзарх получи пет берати за владици в Охрид, Скопие, Битоля, Дебър и Велес."

"Македония се обърна на една своеобразна скотобойна, на мъчилище, по- страшно от въображаемия Дантев Ад и от испанската инквизиция. С хиляди българи от всички съсловия в Солун, Битоля, Скопие, Серес и други градове бидоха арестувани и подведени под отговорност за бунт и държавна измяна. Между задържаните попаднаха почти всички членове на Солунския Централен Революционен Комитет.
В Солун повечето от консулите открито са помагали на турската полиция в предприетата хайка против българщината."

"А работите в Македония и Одринско от ден на ден ставаха се по- обезпокоителни.Българското население в тия области отдавна бе поставено от властта вън от законите. Поради това, търпението у на рода бе изчерпано. Сред тоя гнет народен, гнет духовен, гнет физически и гнет икономически, предприеман системно от страна на турската власт против всичко що бе българско,- чувството за щастлив и спокоен живот за себе си и за близките си,- всичко това отдавна бе престанало да съществува за македонския българин. И всред тоя ужас от непоносим робски живот, у същия вихрено бе пламнало отчаянието. Едно само се изпречваше, в едно само  вярваше и в едно намираше своето спасение. Това бе въстанието. Думата възстание имаше магическо влияние върху ума, душата и сърцето на македонския българин. И магически стана промяната. Вчерашният безропотен роб изведнъж се изправи на краката си и бе готов да жертвува богатство, семейство и живот. Той самият бе готов да убива, да гори, да унищожава. Психологията между властелина турчин и робабългарин коренно се промени."

"А животът на българското население в Македония и Одринско от ден на ден ставаше по непоносим и дори невъзможен. Не остана български свещеник, учител, буден гражданин или селянин, който да не бъде безпричинно преследван, гонен, арестуван, съден и при удобен случай убиван. Ден не минаваше, турската власт да не предизвика в някой български център в Македония някоя афера и да вкара в затвора цвета на българщината."

[тиквешанка]

Българските народни говори и единството на българския език - 1968 г. Коста Църнушанов

http://www.scribd.com/doc/50537194/%D0%9A-%D0%A6%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%83%D1%88%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8-1968

"Езикът е най-мощното средство, чрез което хората общуват помежду си, като изразяват своите мисли, чувства и желания, а чрез писмените знаци за звуковете и техните съчетания в думи съхраняват за вечни времена постиженията на своя дух. Колкото контактът между членовете на дадена общност е бил почест, толкова по-голямо единство е имало в техния език, и обратно - колкото по-изолирано са живеели частите на тая общност, толкова повече разлики са се явявали в езика им по звукове, граматични форми и строеж на изреченията. Причините са от най-различно естетство:
1.географски - пресечеността на терена от високи планински вериги
2.политически - преселения под натиска на други народи
3.търговски - общуване със съседни народи
4.исторически - племенна раздробеност
5.смешения с други народи като завоеватели
6.икономически - единство на пазарите и свобода на групиране

Българският език е бил също под силното влияние на всички споменати причини.Големи планински вериги пресичат българската земя надлъж и шир и стоят като високи прегради между частите на един и същ народ. Исторически погледнато пък, през българската земя са минавали много народи, развивали се големи исторически събития, ставали са големи размествания на населението под натиска и българското население от отделни области напускало родните огнища за да се спаси от заколение. Особено бежанците от Тракия и Македония в свободна България, на брой със стотици хиляди...Край нас или между нас са живеели турци, гърци, власи, албанци и др. и също са влияли върху езика ни. Но въпреки всичко това моща на българския език е била толкова голяма и силата на духовното наследство от миналите велики времена толкова внушителна, че духовното единство на нашия народ е останало незасегнато в основите си. Не случайно българската народностна култура имала най-голям авторитет сред южните и източните славяни от средата на 9 до 14 в. и нашето народностно възраждане през 19 в., се опря на нейната безсмъртна традиция. И само така може да се обясни цялостното историческо развитие на българския език в единен път върху целия простор на българската земя. Еволюцията е била поразителна по своето единство и се вършела в предели, които езикът ни е отбелязал с един строг печат, покриващ се в най-общи линии с историческите граници, в които се развивал държавният ни живот в древноста. И което е най-удивително, закономерното развитие на езика ни е вървяло неизменно и през вековете на робството под турците, така че, когато възроденият български народ постепенно се освободи от черковнославянската книжовна традиция, се видя с единен език в едни здрави рамки, които днес обединяват всички отделни говори от разните български краища. Това говори, че в нашия народ е живял единен дух."

1. Българският език единствен от всички славянски езици е изгубил склонението на имената (падежните форми).
2. Българският език единствен от всички славянски езици е развил членна форма, отделна за трите рода и двете числа на имената.
3. Докато всички други славянски езици имат неопределителна глаголна форма (инфинитив), българският език се освободил от нея и я заместил с аналитични форми за отделните времена.
4. Аналитично образуване на степените за сравнение на прилагателните чрез частиците по-  и най- пред думата. В другите славянски езици това явление в такъв размер е непознато.
5. Бъдеще време българският език образува също по аналитичен път - с помоща на частицата ЩЕ.
6. Българският език единствен си служи с двойното лично место-имение или с удвояване на обекта.
7. Преизказното наклонение, което предствавява голямо богатство от изразни средства, е присъщо само на българския език.

С тези си особености българският език е очертал в общи линии следните свои географски граници: на север р. Дунав от Тимок до Черно море, на изток - Черно море, на юг - недалеч от Бяло море, а на запад и югозапад приблизително линията, която научно са установили авторитетните учени: Стефан Веркович - сръбски фолклорист и етнограф, и професор А. Селищев - голям руски славист, лингвист - високите вериги на Горуша, Грамос, Шар, Скопска Черна гора, Качаник, р. Морава."

"В българската диалектология се говори за една класификация въз основа на географските области, т.н. териториални диалекти:
1.източни говори - мизийски, балкански и рупски, всеки с подговори
2.западни говори - северозападни, югозападни и преходни

- .най-общо деление - по ятовия изговор т.е. по изговора на старо-българския ЯТ
- .говори според застъпването на голямата старобългарска носовка
- говори според изменението (прегласа) на старите ерови гласни ь Ь
- говори според употребата на съгласната Х
- говори според употребата на съгласната Ф
- говори според редукцията на неударени гласни
- говори според изговора на съчетанията ЪЛ -ЛЪ и ЪР - РЪ
- говори според ударението
- говори според членната форма на имената
- говори според окончанието на 1 л. ед. число сег. време на глаголите
- говори според окончанието на 1 л. единствено число минало несвършено време на глаголите
- говори според употребата на личното местоимение за 3 л.
- употребата на частицата за бъдеще време"

"Над всички разновидности стои книжовният български език със своите общи господствуващи особености, чрез които той присъствува във всеки отделен говор. Чрез творчеството на майсторите на словото той се обогатява от тях и става мощно средство за изграждане на духовното единство на всички българи от изток и запад, от север и юг. Затова дълг е на всеки българин да го овладява до съвършенство. Докато отделният диалект ни свързва с родното място - с неговия бит, нрави, обичаи, песни, приказки и мили спомени, книжовният език със своите многостранни богатства ни изважда от тесния езиков простор, като ни дава крила за полет под широкото родно небе. По тоя начин пътят от диалекта, с който сме закърмени, към книжовния език, с който сме се възвисили, е път към народностното ни безсмъртие."

[тиквешанка]

Полог и его болгарское население - 1929 г., Афанасий Селишчев

http://promacedonia.org/seli_polog/index.htm

Этнографическая карта Полога
http://promacedonia.org/seli_polog/as_polog_karta.htm

Скенирано и при НУБ “Св. Климент Оxридски“ - Скопје
http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/168#.UhWw5dKmiim


Полог и его болгарское население Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии - 1929 г. - Афанасий Матвеевич Селишчев (на руски Афанасий Селищев) е виден руски езиковед, специалист в областта на славянските езици, и славянската (включително българската) диалектология, член-кореспондент на Българската академия на науките  и  Руската академия на науките.

"К югу и востоку от горной цепи Шар-планины (древний Scardus), по верховью Вардара, расположена роскошная долина Полога, Дольнего и Горнего. Со всех сторон Полог ограничен горами и возвышенностями. На сев.-западе возвышается величественная Шар-планина с ее высотами Люботеном (Люботрном) и Кобилицей. На востоке и юго-востоке — Жеден-планина и голые цепи Сухой Горы (Суа или Сува Гора). На юге — невысокая цепь Влахиница (Влаиница) и склоны Буковика. Главное значение получил проход-путь между Сухой Горой и Жедном, — путь, связывавший Скопье с Тетовом и далее с Кичевским и Дебрским краями."

"В этнографическом и диалектологическом отношениах Полог представляет 2 района: Дольний Полог и Горний Полог. Общее количество населения Полога к концу 1912 г. было 97.850: в Д. Пологе — 63.980, в Г. Пологе — 33.870. Как видно, количество населения и в 20-х гг. XX в. оставалось в общем такое же, какое было накануне войны 1912—1913 г. Но в этническом отношении в период 1913—1924 г. г. произошли несомненно изменения в области Полога : произошло выселение части албанского, турецкого, а также болгарского населения в зависимости отъ условий национальнополитической жизни в стране. Славянское (болгарское) население Полога представляет 2 группы: дольнеположскую и горнеположскую. Среди славянского населения Полога имеется небольшое количество славян-мусульман. Этих потурченцев славяне-христиане зовут торбешами.

- этнический состав Полога
болгар 32.940 (в Д. Пологе — 22.640, в Г. Пологе — 10.300);
турок 20.885 (в Д. П. — 13.750, в Г. П. 7.135);
албанцев 43.230 (в Д. П. — 27.230, в Г. П. — 16.000);
цыган 720 (в Д. П. — 320, в Г. П. — 400);
влахов 60 (в Д. П. — 25, в Г. П. — 35);
греков 5 (в Д. П.);
разных 10.

"Полог издавна представлял важное значение в экономическом и политическом отношениях... В 70-х гг. XIX в., по данным австрийского генерального консула Липпиха (Lippich), в Тетовском округе было около 81.000 жителей : ок. 29.000 болгар и ок. 55.000 албанцевъ. .В Тетове издавна имеются две чаршии (два рынка): мусульманская в верхней части города и христианско-болгарская — в нижней..."

"Другой пункт Полога — небольшой городок Гостивар (Костово), на юге положской долины. В конце XIX-го в. и в начале ХХ-го там было числилось 3.735. Из этого числа болгар было 310, влахов 25, цыган 200, турок 3100 и албанцев-мусульман 100. человек населения. Большая часть населения города не христианская-славянская, а мусульманская, албанская и, может быть, в небольшом числе турецкая.1916 г. население в Гостиваре — 4965, больше, чем показывали статистические данныя предшествующего времени. Из этого числа: „турок” 4000, албанцев 30, цыган 470 и болгар 465. Христиане не могут выходить на улицу и за город. Арнауты хватают каждого, бьют, держат в заточении и  и пускают лишь после большого выкупа. На арнаутское засилие жаловалось болгарское население и раньше. Начиная с Тетова разговор другой, и тот же разговор я слышала потом в Гостиваре, в Кичеве, в Охриде, в Корче, словом везде, где болгары живут вместе с албанцами — мусульманами. Грабежи, разбои, убийства со стороны мусульман, оскорбление христианской веры, поругание святыни и т. д., вот о чем они станут вам расказывать и жаловаться, что все это делается среди белого дня и остается безнаказанным, болгары переселяются или в Тетово или уходят в другие места.  Ее замечания об албано-болгарских отношениях мы сообщим несколько ниже. Здесь представим ее заметки о пребывании в Гостиваре в доме священника-болгарина Трифона, — заметки, рисующие некоторые детали гостиварской жизни того времени."

" Мы располагаем описанием Болгарии, которое составлено было в 1867—1868 г. поручиком Скалоном по данным, собранным им в бытность членом экспедиции по градусному измерению   Описание (рукописное) находится в Архиве Военно-Топографического отдела в Москве, № 579 (папка № 37). Это описание заключает в себе между прочим перечень сел Тетовского края с указанием числа домов в каждом селе и принадлежности их болгарам или албанцам. Этот перечень составлен на основании сведений, полученных Скалоном из русского консульства в Битоле. По тому списку значатся такие между прочими чистые болгарские села: Сетоле — 60болг. домов, Джепчишта — 10 болг. домов, Ратай —  15 болг. домов, Егуновцы — 16 болг. домов , Полатица — 15 болг. домов , Озормишта — 16 болг. домов , Валиш (Фалиша) Гор. — 22 болг. домов, Валиш Долно — 30 болг. домов , Пожарац (Пожаране) — 60  болг. домов, Дебреше — 20 болг. домов , Дух — 40 болг. домов , Жеровяны — 16 болг. домов , Вруток — 30 болг. домов , Тено (Теново) — 18 болг. домов , Милегино — 20 болг. домов , Турчани — 30 болг. домов , Баница — 15 болг. домов .Теперь эти села смешанные: там живут болгары и албанцы."

"Житейские обстоятельства заставляли положеских болгар вступать в общение с албанцами, водворившимися в Пологе. Как результат этих общений многие болгары владеют албанским языком, а многие албанцы хорошо говорят по-болгарски."

"Первые будители болгарского народа вышли из монастырей. Монастырская среда, в лице ее лучших представителей, в темные времена турецкого и фанариотского гнета поддерживала едва тлевшуюся славянскую письменность. Отсюда вышли первые попытки писать не на высоком, хотя и исковерканном русско-церковно-славянском языке, а на языке „препростейшем болгарском”. Первые болгарские печатные книги, появившиеся после „Недельника” еп. Софрония, принадлежали двум беззаветним труженикам в Македонии — хаджи Иоакиму даскалу Крчовскому и его младшему современнику иеромонаху Кириллу Пейчиновичу."

"Район деятельности х. Иоакима — Крчево, а затем Кратовская область. Он обучает грамоте мальчиков и девочек, составляет поучительные книжки на языке, доступном пониманию простого болгарского народа. и печатает их в Будиме. В 1814 г. там была напечатана его „Повѣсть” о страшном суде. Может быть, ему же принадлежало „Слóво и̑скáзаное зарадѝ оу̑мирáніе”, вышедшее в том же году. В 1817 г. там же были напечатаны другие две книги Иоакима: „Мытарства” и „Чудеса пр. Богородицы,” в 1819 г. последняя: „Различна поучителна наставленїѧ”. Эти книги находили себе горячий отклик в народной среде."

"Также дороги были для народа и две книжки, составленные иеромонахом Кириллом Пейчиновичем: „Огледало” (Будим, 1816) и „Книга глагóлемаѧ оутѣшенїе грѣшнымъ” (Солунь, 1840). Около 50 лет неустанно трудился он на пользу просвещения славянского населения в глухой северо-западной области „Нижней Мизии” (Долнїѧ Мѵссїи). Писания К. Пейчиновича представляют весьма ценный материал в различных отношениях:
 1) в диалектологическом отношении
 2) в отношении истории болгарского литературного языка
 3) в культурно-историческом
 4) в этнографическом отношении"

"Мѫжското облѣкло на тетовскитѣ българи е твърдѣ различно и непостоянно. Най-често то се състои отъ  единъ доволно голѣмъ поясъ и едно „фермене” — късичка горня, безрѫкавна дрѣха, нашарена съ много гайтанъ  и „люлка” — къса горня дрѣха, съ къси рѫкави и голѣма яка, която въ лошо време служи за качулка. Женско облѣкло се състои: отъ едни „чинтелии”,  единъ „минтанъ” и единъ „елекъ” — и двата много тѣсни и къси; едно „джубе” — дълга, безрѫкавна горня дрѣха съ широки поли; поясъ за кърста и фесъ за главата. Праздничното облѣкло на тукашната българка е много раскошно: чинтелитѣ и елека се правятъ отъ коприненъ платъ, минтана отъ хубаво малиново или зелено кадифе, а джубето отъ хубаво червено сукно; всичкитѣ сѫ богато нашарени съ златенъ шевъ и златоткани ширити. Джубето се носи въ студено време и когато е то облѣчено, отпрѣдъ се опасва съ завиачка — т. е. пристилка. На главата си тетовкитѣ най-често носятъ фесове съ златоткани пюскюли и редъ жълтици около челото. Съ редове жълтици сѫ покрити и гърдитѣ на младитѣ тетовки."

"Поют под звуки гайды тетовские болгарки :

Що ви̑дов, мамо, що ви́дов,
Три луди млади мóмчиня:
Едното, мамо, едното, —
Едното бѣше влáинче;
Другото, мамо, другото,
Другото бѣше гъркинче;
Третйото, мамо, третйото,
Третйото бѣше бýгарче.
Влáинче, мамо, влáинче,
Влáинче мощне рубайлио;
Гъркинче, мамо, гъркинче,
Гъркинче мощне парайлио;
Бýгарче, мамо, бýгарче,
Бýгарче яко сéвдайлио.
Рубата, мамо, рубата,
Рубата ке се искине;
Пáритѣ, мамо, пáритѣ
Пáритѣ ке се изарча;
Сéвдата, мамо, сéвдата,
Сéвдата сѣди до вѣка."

[тиквешанка]

Град Велес. Учебното дело и революционните борби - 1929 г., Христо Чочков

http://promacedonia.com/rami/hch/index.html

 Печат на Велешкото Българско училище 1845 г
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/bg/0/01/Seal_Veles.jpg

"Когато турците се убедили, че не в интереса им да потурчат целото население, защото не ще има, кой да работи земите им, тогава чак станало възможно на нашите останали живи книжници, да се приберат при митрополиите, черквите и монастирите и да подноват и продължат учението, с което да подкрепят и поддържат свещениците и калугерите. Всичко това се извършвало частно, тайно и прикрито от турците. Това частно преподаване се извършвало по килиите на черквите и на монастирите, затова се нарекло „килийно учение”, дето единични грамотни лица, са учели ограничено число деца, на прочит и на писане по славянски и български (XVI и XVII век). През XVIII век, освен в горните места, частни „даскали” започнали и по домовете си да преподават на деца от двата пола. В тези частни училища постоянно се е развивал и новобългарският език."

"Велес, като град разделен по средата от р. Вардар, е образувал отделни две купчини — две големи махали от българи, които съставлявали две отделни български общини, със свои черкви, монастири и училища, независими една от друга. Едната е на изток, наречена „Бързоречка”,а другата — на запад, наречена „Спротивска”. Всека община сама за себе си и на свои средства се е грижила за своите общински, черковни и училищни заведения от най-старо време, та до около 1870 година, когато се обединиха в една община. В средата на Бързоречката община, от старо време има един параклис Св. Георгия Самописца. Черквата му е построена на площ от 8 метра широка и 14 метра дълга.Около черквата има 3—4 къщи, които в последствие служели за главни мъжки и женски училища, а взаимното училище е построено в 1837 година. На западната страна — Спротивската, тоже има две здания, които в последствие послужили за училища. Тия две заведения на двете страни са общински и останали още от старо време завещани от некои родолюбиви българи. Населението ги нарича вакъфи (посветени), а в по-ново времо започнаха да ги наричат „метохи”. За двата гореупоменати метохи, се знае че не са метохи на монастири, а прикрити градски училища, защото турците не оставяли българите свободно да се учат на книга. Те служили и като седалища и гостоприемници на разни книжовници и народни хора: калугери, калугерки, учители, проповедници, черковни певци, училища частни за учение на книга, за преписване на стари черковни и летописни книги, за учение псалтикия, за черковно пеение."

"Около 1810 година, се настанил в Бързорък, даскал Митре или Митре Българмицев, родом от с. Нагоричино, Кумановско. Той е бил един от най-добрите и примерни даскали и сладкогласен певец в черквата. Той е учителствувал във Велес около 45 години.... Ангелко Палашев, който се учил в Авсгрия, завзел се да на­реди в една училищна стая библиотека. Покрай многото черковни книги, ръкописи на пергамент, имало и разни печатни книги: на славянски, на български, печатени в Солун, Българско евангелие, печатено Солун, книги печатени в Москополе, особено един речник на 4 езика, гръцки, български, латински и албански; 1—2 книги печатани в Ватоша; друга, печатена в Самоков; гръцки, печатени в Мелник и пр."

"В 1837 година, училищното настоятелство условило младия учител Иордан х. Константинов — Джинот, родом от гр. Велес, за главен общински учител в Бързоречката страна. Семейното положение на Джинот — се състояло: от баща му Хаджи Константин, добър българин и дългогодишен клисар (черковно-служител) в черквата Св. Спас на източната страна на града; майка му — Милица; братята му Хаджи Петруш и Хаджи Георги и сестра му Маца (Мария), богоязливи, трудолюбиви и честни българи на града. Джинот първоначално се е учил при прочутия за времето си във Велес — учител — Митре, във велешкото българско училище Св. Георги. В 1836/7 учебна година Джинот е отворил частно свое българско училище във Велес, а в 1840 година става вече народен български учител в училището Св. Георги.Той се явява както обновител и реформатор на българските училища и учебни програми във Велес, Скопие, Прилеп и другаде в Македония. Частното училище на Джинот е било посещавано от много ученици, на които е било преподавано: граматика, география, история, сметане, пение и краснописание. Тук са дохождали мнозина от пробудените граждани — българи, разбира се в свободното време на учителя, на които Джинот е разправял, че българите са народ със славно минало, имали са свое царство и царе и са нанасяли големи победи на гърците и на другите врагове на България. Дошло е време, говорел той, българинът да се събуди от вековния си робски сън, да се освободи църковно и политически и да заживее свободно и да върви в пътя на прогреса. Джинот през летните ваканционни дни обикалял по разните градове и села в Македония, където е проповядвал национално-политическа пробуда на българския народ. В 1848 година Джинот е бил повикан от скопските първенци Хаджи Георги и Хаджи Христо Попови за народен учител, където с готовност е заминал и станал български народен учител в Скопие.Тук той е заварил българското народно училище много неуредено.Джинот е наредил веднага българско народно училище по образеца на велешкото.Той в празднични дни е държал в черквата проповеди, с които е канел населението към борба срещу гръцките владици, които се стремели всячески да одушат всичко българско. Говорил и за славното минало на българския народ и държава, за онеправданата с нищо национално-политическа заспалост на бьлгарите и пр."

"Имали по-съкрушителен аргумент против всички безчестни шарлатании, които от десетолетия се вършат от страна на сърбите за сметка на езика, народността и съзнанието на македонските българи?  В това време, българският народ не притежаваше още ни черковна ни политическа самостоятелност. Не съществува никакво официално учреждение, което да се грижи за просветата на българите и да ръководи техното национално пробуждание. На всекъде, където е успел да проникне лъчец от светлина — възгласите на Паисия Хилиндарски, българските книжлета на Софрония Вратчански, проповедите на Миладинови, на Неофита Илариона — навсекъде в България, Тракия и Македония, изникват като от земята пламенни проповедници, любящи своя български род и почват да работят за неговото пробуждание и засилвание. Това става едновременно във всичките части на българското отечество. Навсекъде, където националното чувство е задремало и заспало дълбок сън, като българско, в отдалечените робски времена, навсекъде то почва да се събужда пак като българско. Миладинови, Пейчинович и Жинзифов, рожби на Македония, но просветители на целия български народ и работници за общото българско национално дело, не могат да бъдат рожби или последователи на Неофита и Илариона, защото се явяват съвсем самостоятелно, а по време не по-късно, даже по-рано от последните. Да не говори, че предвестника на българското пробуждане Паисий Хилендарски е тоже син на Македония.Плод на искуствена пропаганда ли са тия първи признаци на събудена българска национална свяст, в едно време, когато българското съзнание в по-голема част от тракийските и мизииските българи още спи, а в Скопие, Велес, Щип, Прилеп и Охрид са горди вече със своите български училища и със своята българщина? България тогава немаше, ни Екзархия. Между виновниците за създавание на Екзархия на първо место личат Скопие, Велес и Охрид; това са три от първите български градове, които се сдобиха със свой владици не чрез бератина, официална България или чрез молби и постъпки на българската Екзархия — нито едната, нито другата, тогава не съществуваха — а чрез своята жива борба за българска черковна независимост. Те се събудиха само като българи, бореха се в първите редове с българите от Мизия и Тракия, считани от всички за един и същ народ,"

[тиквешанка]

Моитѣ спомени отъ войнитѣ 1912—1918 - 1923 г., Отонъ Барбаръ

http://promacedonia.com/ob/index.html

http://www.youtube.com/watch?v=BSzahO3FWEg

"Прекаралъ всичкитѣ войни, които България води отъ 1912 г. до края на 1918 г., все въ 6-и пехотенъ Търновски полкъ и то изключително на строеви длъжности — взводенъ, ротенъ и дружиненъ командиръ — и участвалъ въ всичкитъ походи и боеве все въ този полкъ, менъ ми се падна да преживѣя всредъ българскитѣ войници, всички хубави и лоши дни, които България преживя презъ това време. Като полякъ по народность, за мене представляваше голѣмъ интересь да наблюдавамъ борческия духъ на българина, когато той съ оръжие въ рѫка отстояваше правата на България срещу многобройнитѣ ѝ врагове, славяни и неславяни. 6-и пехотенъ Търновски полкъ е единъ отъ тия български полкове, които взеха най-активно участие въ описанитѣ войни. Знамето му побѣдоносно се развѣваше надъ Чаталджа, на брѣговетѣ на Мряморно море, надъ Битоля, на брѣговетѣ на Морава, надъ Прищина, въ улицитѣ на Нишъ, Букурещъ и Плоещъ и на брѣговетѣ на Арджешъ, Бѫзау и Серетъ."

"Редъ години преди годината 1912 вече се чувствуваше, че България стои предъ война съ Турция. Въ училищата при разни случаи, въ вестницитѣ и списанията, както и въ казармитѣ при повикване запаснитѣ на обучение и маневри, личеше си отъ речитѣ на рѫководнитѣ лица, че България се готви за неминуема и близка война. На 17 септември 1912 г. се обяви общата мобилизация. Азъ, като запасенъ подпоручикъ, имахъ мобилизационно назначение младши офицеръ въ 6-и пех. Търновски полкъ. Още сѫщия день се облѣкохъ въ военна форма и се представихъ на ротния си командиръ капитанъ Б., дружинния командиръ подполковникъ Мурджевъ и полковия командиръ полковникъ Бърневъ. Въ казармения дворъ на полка вече кипеше живота. Запасни офицери и войници идеха на групи; всѣкой търсеше ротата си; всички бързаха да бѫдатъ по мѣстата си. Мобилизацията вървеше бързо. Всички началствующи лица, действующи и запасни офицери и подофицери работеха трѣскаво, за да може всичко да бѫде часъ по-скоро готово за походъ. На осмия день отъ обявяването на мобилизацията полкътъ беше вече готовъ.Едно проявление на високъ духъ презъ време на мобилизацията бѣше появяване на доброволци. Обаче нѣкои младежи използуваха и доброволчеството. Така напр. нѣкои младежи отъ 36-и наборъ, който наборъ подлежеше на повикване чакъ презъ ноемврий, побързаха и постѫпиха „доброволци” още презъ мобилизацията, т. е. презъ септемврий, та изпревариха набора си и се настаниха нѣкои въ гвардейския коненъ полкъ, други като санитари или на други тилови служби. Между тия „доброволци” имаше синове на нѣкои видни Софийски семейства.На 25. IX. по пладне полкътъ се построи за напѫтственъ молебенъ...Изобщо взето настроението на войницитѣ бѣше добро; отъ казармитѣ до гарата тѣ постоянно викаха ура — тѣ вѣрваха въ побѣдата."

"Но единъ день: на 1 октомврий бѣше — всички офицери отъ бригадата — защото тука въ Паша-кйой квартирувахме двата полка: 1. пѣхотенъ Софийски и 6. пѣхотенъ Търновски, — бѣхме събрани, по заповѣдь, предъ училищното здание на беседа. Беседата се държа отъ началникъ щаба на бригадата майоръ Дранговъ. Този офицеръ имаше голѣмъ ораторски даръ, беше познатъ между офицеритѣ като много добъръ генералъ-щабанъ офицеръ, писатель и голѣмъ ентузиастъ. Темата му беше върху предстоящата ни задача, върху необходимостьта непременно да спечелимъ войната, непременно първитѣ боеве да сѫ наша решителна побѣда. Той говореше съ жарь, вдъхновенъ отъ идеята да види освободено отечеството си Македония, горещо вѣрващь въ правотата на нашето дѣло и въ несъмнения нашъ успѣхъ. Още съ първитѣ си нѣколко думи, той прикова вниманието на всички ни и като че сега за пръвъ пѫть всички се опознахме и разбрахме. Беседата се свърши съ громко ура отъ всички ни."

"Къмъ средата на м. юни единъ день следъ пладне дойде отъ щаба на полка заповѣдь, че всички отпуски се отмѣняватъ, а на 19. VI. ни се съобщи, че войната между България и Сърбия е започнала. Ний офицеритѣ се стараехме чрезъ беседи да обяснимъ на войницитѣ голѣмата неправда, която сърбитѣ искатъ да нанесатъ на България с неспазването на подписания отъ тѣхъ договоръ, като искатъ да отнематъ въ Македониа чисто български области. Изглеждаше, като че ли войницитѣ разбираха, че се правятъ последни и върховни усилия, че се върши нѣщо много важно, че има нѣщо много опасно и че трѣбва да се спасява нѣщо много скѫпо и мило; и затова тѣ понясаха мълчешкомъ и съ търпение всичко: и жегитѣ презъ деня, и нощния студъ, и кальта, и дъжда, и глада."

"Гърцитѣ бѣха предъ насъ много близо, на около 60 крачки, но малко по-ниско и ако да бѣха многобройни и ешалонирани въ дълбочина на близки растояния, тѣ не се решаваха да се хвърлятъ срещу насъ на ножъ. Ний нѣмахме интересъ при това положение, съ откритъ лѣвъ флангъ да се нахвърляме на ножъ, когато бѣхме рота срещу дружина, а удивителното бѣше, че гърцитѣ не се решаваха да ни атакуватъ, тѣ цѣлиятъ день прекараха залегнали предъ насъ, окопали се, безъ да си повдигнатъ главитѣ. Имайки предъ видъ лекитѣ минали успѣхи на действуващия сега срещу насъ неприятель мислехъ, че той сигурно ще ни атакува и затова искахъ да ми се изпрати подкрепление. Това ми бѣше необходимо още повече че до 10 часа преди пладне отъ ротата ми, която броеше 210 строеви войници и подофицери излезоха отъ строя 17 убити и 79 ранени. Въ днешния бой забелѣзшме, че гърцитѣ си служеха съ сѫщо такива патрони, както и турцитѣ въ боя при с. Елбасанъ на 12. III. Обвивката на тия куршмии се пръскаше понѣкога въ въздуха съ шумно плякане и добиваше съвършено разкѫсана и неправилна форма. Азъ си запазихъ единъ такъвъ куршумъ, който удари въ едно камъче до мене. Вечерно време при пукването си въ въздуха тия куршуми свѣткаха, като свѣтулки. Дружинниятъ лекарь въ нашия полкъ, германецътъ Д-ръ Майеръ, ми разказваше, че при ранитѣ отъ такива куршуми ранениятъ мускулъ се съвършено деформира, избръща и разкѫсва, защото ризката на куршума се разкъсвала вътре въ мускула и така разкъсана излизала, при което ранения чувствувалъ страшни болки. Тия куршуми бѣха „думъ-думъ”."

"На 27.VII нашата дружина смѣни отъ позиция 1-а дружина, а следъ три дни се получи съобщение, че мирътъ е подписанъ въ Букурещъ и че бригадата ни ще тръгне въ походъ за София. Обаче нашата дружина (4) бѣше оставена на демаркационната линия, като гранична до като мине комисия да установи границата.  Отъ дружиния командиръ ми се предаде изрично, че нашето оставяне на това мѣсто е само за 2—3 дена и това обстоятелство непременно да се съобщи на войницитѣ. На командуваната отъ менъ рота се даде участъкъ отъ около 15 клм. отъ р. Струма, южно отъ гр. Горна Джумая до надъ Бакъръ-баиръ. Презъ тия дни взехъ една команда войници отъ демаркационната линия, отидохме на мѣстото гдето бѣше боя на 4. VII. и поставихме кръстове на гробоветѣ на нашитѣ войници паднали въ тоя бой, а самитѣ гробове поправихме.На 9. VIII. кѫсно презъ нощьта ме събуди заповѣдьта да събера постоветѣ и потегля съ ротата си за гр. Горна Джумая, кѫдето бѣше назначено сборното мѣсто на дружината..."

[тиквешанка]

Роден съм българин - Ефрем Каранов от Кратово, Македония, български фолклорист, историк и преводач, революционер

http://promacedonia.com/ek/index.html

"Роден съм от родители българе в стръмния планински, със средновековен характер по множеството си каменни мостове, кули, стари здания, тесни, криви улици, както и по живота град Кратово в Северна Македония. Градът Кратово се пресича с много реки, над които има 13 каменни мостове, стари; един от мостовете се нарича «Радин», че го е правил некой юнак Радe. Тоя мост подпират пет високи кули. Градът е богат с много кули, стари къщи, подземни ходове. Къщи 1000; жители 7000 — половина турци, половина българе. На източната страна от Кратово: Злетово — Има стара кула, 100 къщи, турци и българе, стари и нови църкви...Въобще езикът е български с некои си провинциализми.
- На западната страна:«Средоречки», понеже се намират между реките Пчиня и Крива река: Карпино с монастир «Св. Богородица», Дреняк, Осича, Дейловци, Желювино, Брешка, Халинци, Цвиланци, Байловци, Драгоманци, Канарево, Добрача, Врачевци, Степанци, Жегняне, Цветишенци, Буковляне, Пузайка, Арбанашко, Враготурци, Пелинци, Макриш, Войник, Облавци, Стерзовци, Орах, Страцин, Пендаки, Кулица, Беляновци, Ругинци с конюхски некакви развалини. Всичките тие села са населени изключително с българе. На югоизток са следните щипски по Брегалница: Пуздерци, Дреняк с турци и българе...

- Кумановски села са: Гòрно Койнàре (арнаути и българе), Дòлно Койнаре (арнаути и българе), Карабѝчино, Млàдо Нагорѝчино, Стàро Нагорѝчино, Слàтино (бълг. и турци), Шунлѝ кàмен, Вàксенци, Тъ̀рново, Бояново, Црèшово (арн.), Биляча (бълг. и арн), Читѝрци, Мирàтовци (арн.) Табàновци. Слъбчани (арн.), Беланòвци (бълг. и арн.), Думàновци, Бреза (арн.), Стрима (арн. и бълг.), Оризаре (арн. и бълг.), Линково, Рональци (арн.) Матèиза (арн.), Отля (арн.), Вѝщица (арн.), Никущàк (арн.), Длъга нива (турци), Оное (арн. и бълг.), Лопати (бълг. и арн.), Бедѝня, Рỳгинци (арн.), Грубче, Прòевци, Биляновци, Добрешàни, Бислим, Ишѝня, Свилàнци (арн.) Кумановско, заедно с града, има 103 населенн пункта, от които 10 са смес, българи и арнаути, 3 — българе и турци, 12 — арнаути, 2 — турци, останалите 76 са населени само с българе."

"Кратовската каза е разположена в горнята страна между реките Брегалница и Крива. Кратово и в селата му има и досега много стари кули от 4—5 ката с железни врати. Горите са богати с различни минерали; рудните жили токо пресичат реките и горите в различни страни и се лъщят отгоре, на повърхността; водите токо менат вкуса си според горите: биват топли, кисели — червеникави, блудкави, солени и пречисти; бакър, железо, каменни въглища, гипс, вар са главното имущество на страната, но имущество забравено.От върха на гората Плавица се виждат долините: Брегалнишка, Злетовска, Кратовска и Криворечка с множество села. Народонаселението се състои от българе и турци."

"Горите са били постоянно пълни с чети, повечето български, редко турски. Четите са се укривали в непристъпните вътрешности на горите, а са правили нападенията си по главните пътища между градищата, по оконечностите на Осоговските планини. Всяка чета си имаше войвода, след него байрактар. По-известни воеводи на четите са били: Стоимен Терзията от Панчарево, пиянечко село, заедно с жена си Каймак Стойна; Митре от Бистрица, на река Бистрица в Каменица; дедо Ильо от Берово в Пиянец; Трайчо от кратовското село Барбарево, Румена войвода от каменишкото село Гюешево при Девебагър, Димитър и Костадин поп Георгиеви от селото Разловци в Малешево; Марко и Кольо, двама братя от Секулица, кратовско село, Цвета войвода, Гуга войвода..."

"Важен е хаджи Йоаким, че в края на онова столетие и през началото на туй смело се е провъзгласявал заедно с децата си, че бил от Българско произхождение и още повече, че при началото на българското възраждане издава три книги на български език. Хаджи Йоаким издава своите книги в Будин, като му помагат при отпечатванието българските търговци, които са живели или имали работа в Австрия, а събира спомоществователи по селата и градищата на Източна и Западна България. Хаджи Йоаким и синовете му тържествено са заевявали, че били българе. Хаджи Йоаким съзнава своето произхождение, както и всичките негови спомоществователи тогава, когато българете не проявляваха никакво народно движение, когато не е съществувал никакъв български въпрос."

"Писмо на Ефрем Каранов
до Иван Шишманов за резултатите му от научната обиколка в Северна Македония, разрастване на сръбската пропаганда и предложение за вземане на мерки от българското правителство за противодействие
29 авг. 1890 г.
Господин Шишманов,

С настоящето си ида да Ви съобщя, че аз благополучно направих една разходка из некои места в Северна Македония през миналата ваканция, оттам се завърнах на 23-й август. Посетих монастирите: Осоговски, Лесновски, Пчински и Карпински. Събирах некои други сведения, свивах се и правих политика на каймаками, кадии, беглери и пр. Срещу гърците в тези места немаше що да се прави, понеже гръцка агитация в Северна Македония не съществува, но срещу сърбите требваше много да се говори, защото те пращат учители, дават по училищата книги даром, имат си агитатори, от селата прибират деца стипендианти и ги провождат в Белград, подкупуват с по някоя лира свещениците. Разбира се, българщината е много напреднала, но все-туку сърбите посеват разврат и раздор измежду неразвитото население. Аз ще се помъча да приведа в ред сведенията за онези места, които обиколих, щото да излезе една статия за «Сборника».

Сега ще Ви помоля за едно нещо, което ако направите, ще стане голема услуга за Северна Македония. Яким Игнатиев лани свърши солунската гимназия с отличие и през миналата година беше учител в одринското екзархийско училище със заплата 60 лири. Сега желай да следва във Висшето училище, ако може да вземи стипендия, за което и трябва да е дал вече прошение. От него може да стане добър учител. Иван Златков, има свидетелство от VII клас на солунската гимназия, но не атестат. Той е две години учителствувал в Кратово, гдето е оказал голяма полза, тъй като е изкусен пред турците. Той става великолепен агитатор. И той желае да следва във Висшето училище, ако може да успее да вземе стипендия. Той е вече дал прошение. Иван Златков е бил устно подканван от сръбския консул в Скопье да иди да следва в Белград, но той се отказва, тъй като нямало що да научи в «Велику школу». Сега през лятото Иван Златков получи две писма от Карича, сръбския консул в Скопие, с които го подканва да стане сръбски агитатор в Скопско, като му дава 80 лири за годината. Златков даде прошение за във Висшето училище в София. Туй нещо от нас е скроено за парализиранье сръбската деятелност, сега нека остане това втайне помежду ни. Единствената надежда за успеха на българщината в Македония е на младите.  Във Висшето училище у нас има само едно кратовче — Чукчуков, аз мисля, че не ще бъде много, ако се притурят още двама, като се има предвид такъва усилена деятелност на българщината в Македония. Баща им Игнат Бояджия е «аза» в Кратово; той е най-силният поддържател на българщината в Кратовско, той не е беден, но не ей толкози богат, за да поддържа децата си във Висшето училище. Сърбите взимат деца на по-богати и влиятелни хора и то повече от селата.

 Ваш приятел: Ефрем Каранов"