Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Книги за България и ВМРО  (Прочитано 48020 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #300 на: Јануари 20, 2017, 03:09:53 »

Димитър Михайлов от Битоля - председател на Македонския национален комитет

“До Негово Величество Фердинанд І Цар на Българите"
Ваше Величество,
С паданието в български ръце на градовете Битоля и Охрид - сърдцето и умът на Македония и на дългите революционни борби, сметайки че освобождението на голема част от многоизмъчената ни родина, изтръгната вече от ноктите на грозната сръбска тирания, почти е завършено и македонския роб в тая страна след дълги теглила и без брой жертви - озарен от лъчите на свободата; преизпълнени също с радост и тържествуващи за скъсванието на чудовищния и крайно несправедлив Букурещки договор, по силата на който България бе ограбена от своите съседи, ние, македонските емигранти в столицата считаме за свой свещен дълг да поздравим Вас, Върховния Вожд на славната ни армия и главния виновник за свободата на нашата родина и да поднесем по тоя случай смиренно пред Ваше Величество нашата искрена благодарност и гореща признателност...

Ваше Величество,
Македонското дело прекара в своето развитие големи перипетии, срещна непреодoлими спънки и се изпитаха не малко горчевини. Но въпреки всички трудности Вие, Ваше Величество, съзнавайки и прогласявайки, че Свободна България има не само права, но и дълг към поробена Македония, с своята мъдрост и непоколебимо постоянство, подкрепени от единодушието на българския народ и чрез храбростта на крилатото и славно българско войнство, съумехте да изкарате благополучно до край грандиозната сграда на Освободителното дело в по-големата й част, поради което ще имате вечната признателност на поколенията, които ще ви величаят и преданността на многострадалното македонско население, което ще Ви обича и почита като велик, мъдър и предвидлив Цар-Освободител. Живейте, Царю честити, за слава и величие на скъпото обединено Отечество!
За признателните македонски братства: Битолско, Велешко, Воденско, Горнобродско, Дебърско, Демир-Хисарско, Енидже-Вардарско, Костурско, Кочанско, Кратовско, Крушовско, Кукушко, Кумановско, Леринско, Малешевско, Охридско, Паланско, Прилепско, Ресенско, Скопско, Солунско, Серско-драмско, Тиквешко, Тетовско и Щипско.
Председател на Битолското братство - Д. Михайлов.
25 ноември 1915
София”
http://strumski.com/biblioteka/?id=995

http://www.strumski.com/books/Mk_Bratsva_Do_Negovo_Velichestvo.pdf


“На 16 май 1932 г. в София бе убит председателът на Македонския национален комитет Димитър Михай­лов. Не беше минало много време откакто той беше застанал начело на емиграцията. Но още в първите седмици се бе почувствувала не­говата организаторска способност, както и твърдата му воля. Всички, които от миналото го познаваха, изтъкваха големите му духовни и интелектуални качества. Не си спомням дали бе изминал един месец и враговете на Македония го погубиха. Още тогава изказах пред приятели подозре­ние, че е бил убит главно защото ръководителите на злосторниците са се побояли от акцията му, която би довела, може би, до техната капитулация.
Д. Михайлов е роден на 13 окт. 1873 г. Основно и гимназиално образование е получил в Битоля. Следвал е в Софийския университет. След това е учил в Мюнхен. Бивал е училищен инспектор (на бъл­гарските училища, естествено) в Македония. Димитър Михайлов имаше солидно класическо образование. Познат беше като отличен педагог; дълги години е бил учител в софийската Семинария, където мнозина от издигнатите български духовници са били негови ученици. След Първата световна война е работил неколко години в Българската Екзархия в Цариград. Изборът на Д. Михайлов на чело на емиграцията в България беше щастливо събитие. Той можеше да допринесе твърде много за македонската кауза. Това бе известно и на протогеровистите; не е из­ключено поради това именно също да са побързали да стрелят върху него.

Битоля, родният град на Димитър Михайлов, с гордост може да посочва неговото име в редицата на най-заслужилите на българщината битолчани. От младини още Михайлов е бил участник в македонското народно дело. И чрез заслугите си, и чрез върховната си жертва, презаслужено записа името си в историята на нашия народ...

Погребението на Д. Михайлов е извършено на 19 май. Траурната манифестация била огромна, с неколко стотин венци от различни организации и отделни лица... Председателът Шанев от името на македонската емиграция в Америка изпрати телеграма до Националния комитет: „Сърдечни съболезнования за големата загуба. Смъртта на председателя Михай­лов да стегне македонските редици около Националния комитет за тържеството на нашия идеал. Това ще бъде най-заслуженото нака­зание за долните убийци — чужди оръдия. Положете венец от наше име върху тленните останки на скъпия покойник.” - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 797 - 799
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #301 на: Јануари 21, 2017, 06:59:58 »

Симеон Евтимов от Емборе, Македония - “Външния министър на ВМРО“

“Че животът е една корава борба — това бе дълбоко запечатано в съз­нанието на Евтимов. Крайната сиромашия, която бе познавал в детинство, още повече го бе подготвила за това съзнание. И той бе винаги добре въоръжен за тая борба — приемаше я не като гладиатор, комуто тя е наложена, а като борец, за когото тя е самата му мисия. Затова във всяка негова работа има­ше лъх на въодушевление. Между нашата интелигенция той бе с качествата на призван борец. Велико дело са извършили ония патриоти в Емборе, начело с непокла­тимия родолюбец и просветител Иван Василев, които не са оставили мал­кия Симо да изтлее със всичките си способности в село, а се погрижили да бъде подпомогнат за учение в Солунската българска търговска гимназия. Там той е между първите ученици. Поради Балканската война учението си завършва в България. А още като юноша сърдцето му бие в съзвучие с трепетите на нашата нация. Твърде млад, още непълнолетен, се явява като доброволец във войната. След Първата световна война остава за известно време в София, където е чиновник в една френска книжарница. Там успева да овладее френски език, добре запознат още в Солунската гимназия. Но не се поглъща в частните си работи, а посвещава голем дел от времето и старанията си в полза на освободителната кауза. Поддържа връзки с най-активни хора от Македон­ското движение, които още тогава по-точно са могли да схванат, че той може да бъде неоценимо полезен за Македония.

Подир смъртта на Тодор Александров на Евтимов се предлага да за­мине за Женева и основе вестник. Замина и създаде вестник „Ла Маседоан“, от който беха възхитени в скоро време всички приятели на македонската кау­за в чужбина. Той направи от него авторитетна трибуна за осведомляване на политическия свет по Македонския въпрос и остро оръжие против вражес­ките заблуждения във връзка с нашето отечество. Евтимов, обаче, не сметна, че неговата работа в чужбина се изчерпва само в колоните на вестника. От ре­дакцията той създаде политическа канцелария по Македонското движение. За­върза връзки в много посоки. С писма и изложения възразяваше на много ав­тори, вестникари и общественици, които изпадаха в грешки относно нашата ка­уза; дава обилни осветления на безброй отправени му от разни страни запитва­ния. Оказва се, че тая дейност е по-внушителна от самата работа във вестника. С всеки ден връзките му с чуждия журналистически свят растеха. Негови статии се явяваха понекога и в чужди издания. На чужди езици публикува и не­кои брошури, които са образцов принос в политическата литература относно Македония. След неколкогодишна работа в чужбина, той пое редакторството на орга­на на македонската емиграция в България. Никой в нашите среди не се съмня­ваше, че той е най-способния журналист между македонските българи. Но има­ше всички данни да се наложи в недалечно време и като най-добрия български журналист изобщо. Макар и с ограничена рамка — да пише предимно, даже изключително, по македонската кауза — вестник „Македония“, попаднал от месец-два в ръцете на Евтимов, обърна вниманието на българското културно общество, на политически мислящите хора в България. Стари опитни журналисти бързаха да се запознаят с редактора му и изказваха възторга си пред негови приятели. Всред емиграцията се появяваше некаква нова вълна. Нейният орган започна да я води идейно и да я въодушевлява, както никога до­ тогава. Евтимов бе прекрасен полемист. Задоволяваше читателя с хубавия стил на статиите си, със сериозните си мисли, с дълбочината и силата на аргу­ментацията си, с широта на погледа. Смел общественик, убеден патриот, просветен борец се чувствуваше в написаните от него редове.

Но той бе и голем оратор — със същата логика, същия борчески темперамент, както и с творчески отпечатък в излагането. Който е чел как Ев­тимов пише или го е слушал да говори, веднага ще разбере, че има работа с човек отлично запознат с Македонското движение, предан, убеден и обречен на Македония. Симо бе прям, казваше истината направо в очите на всекиго. Имаше за­бележителна енергия. Извънредното му трудолюбие бе подсилвано от крайна добросъвестност. — „В частната фирма си длъжен да работиш осем часа дневно. А колко требва да работиш за Македония . . . .“ — говореше пред съ­трудниците си. И не можеше спокойно да спи, ако не е работил поне дванадесет, често до петнадесет часа в денонощието. Той бе измежду ония македон­ски дейци, които почиват само през краткия сън. Блескавите способности на Евтимов имаха и една още по-светла рамка — това бе неговият издържан възвишен характер. Към другарите си може­ше да бъде само верен, към каузата — неизменно предан, към себе си — строг, критичен, логичен в мисъл и дело. Бе точен, скромен и услужлив. Във всяко общество, но особено в идейно и борческо общество, хората имат често повече значение чрез характера си, нежели чрез дарбите си. Ев­тимов бе с безукорен характер. Готов бе на всекакви рискове и жертви за Македония. Той загина още твърде млад. В гроба занесе огромен неизползуван капитал от дарования, енергия, борчество. „Смъртта на Евтимов е една наци­онална катастрофа“ — ни бе казал един бележит български общесгвеник и писател, който отблизо бе следил издаваните от Евтимова вестници и който е неоспорван авторитет при преценка на способности. Той не преувеличаваше, като се вземе пред вид колко много извърши Симо в пет-шест години, на­чални за неговата обществена и народна служба, и какво би могъл да извърши, ако бе поработил още двадесет-тридесет години. Истинско Божие благоволение е малък народ като нашия да бъде даруван със синове като Евтимов. След 1918 г. най-големата загуба за легалната наша борба бе той, както за нелегалната бе Тодор Александров.“- в. „Македонска Трибуна“, 11 март 1948 г.,Индианаполис, Индиана, Иван Михайлов


“Погребението на С. Евтимов може да се нарече грандиозно. Опе­лото се извърши в черквата „Света София“. Молитвата бе прочетена от Епископ Борис, в съслужение с всички македонски свещеници. Говори председательт на Националния комитет Георги Кондов. След опелото се образува внушителна процесия, толкова многолюдна и продължителна, че не можа да се види началото и нейният край. В знак на траур всички магазини, където минаваше процесията, и околните, беха затворени. Пред Външното министерство множеството направи внушителна демонстрация. Хиляди гърла проклеха белградските оръдия, спрямо които българската власт се държеше съвсем пасивно. Повече от триста венци беха носени от македонски девойки и младежи, а поднесени от софийските братства и делегации на про­винциалните. След венците вървеше музиката на Македонската мла­дежка организация. Отстрани на ковчега се развеваха знамената на братствата и мла­дежките организации. Музиките тръбеха марша на македонските ре­волюционери. Тридесет хиляди души стъпваха бодро в процесията, с непреклонна воля за борба. Едно море от народ покриваше и тротоарите на софийските улици. Пред сградата на Националния комитет прочувствено гово­риха Кирил Христов, председател на Илинденската организация и Печо Господинов от името на добружанската емиграция.

В 12 часа без пет минути, в същото време, когато Симеон бе пронизан от оръдията на Белград, процесията спре на площад „Александър I“, където падна незаменимата жертва. Целото множест­во тук коленичи; грамадният площад почерне от народ. На това место вдъхновено говориха Георги Николов от името на македон­ската младеж, а Асен поп Аврамов от името на Пиринския край. Вървейки към гарата, шествието се спре и направи демонстрация пред Дирекцията на полицията. В два часа, всред звуците на „Кол славен“ влакът с ковчега и голем брой придружаващи го родо­любци напустна софийската гара на път към Пирина. От софий­ската емиграция заминаха за погребението повече от три хиляди души. Дирекцията на железниците отпусна и други два специални влака. На гара Перник влака бе посрещнат от македонската емигра­ция и почти целото тамошно гражданство. Всички коленичиха при изпеване „Вечная памят“. Същото се повтори в Радомир. Към пет часа след обед влакът бе посрещнат в Дупница от много­бройни почитатели. В тоя град тленните останки на Симо останаха една нощ. Пристигналите с влакове и местното гражданство заляха улиците на Дупница, където Евтимов беше много познат; там беше прекарал неколко години на частна работа. Множеството е наброява­ло към десет хиляди души, предвождано от местните хорове „Све­ти Иван Рилски“ и „Родни звуци“. Двадесет свещеници начело с архиерейския наместник Еньо Мънков прочетоха молитва в черква­та. Говориха свещеник Мънков, д-р Сапунджиев от името на Дупнишкото македонско братство, и учительт Д. Рясовски от името на гражданството.

На другия ден влакът бе изпратен тържествено за Горна-Джумая. Дупничани разправяха, че от освобождението на града от тур­ско робство до днес не било виждано подобно шествие. В село Кочериново са се стекли да посрещнат процесията сто­тици селяни. При моста на село Бараково — границата между Македония и България — грамадно множество се е събрало, начело с всич­ки градски и множество селски кметове от Македония под българ­ска власт. В Горна-Джумая множеството е наброявало около двадесет хи­ляди души. Там е произнесъл реч представительт на Македонския национален комитет Козма Георгиев. В речта си е заявил: „Македонското дело се руши не на Вардара, а в София“. Сигурно Горна- Джумая ще помни този ден години под ред, когато всичко живо в града и множество селяни са се поклонили пред паметта на Ев­тимов, оплаквайки жертвата му. В Симитли кортежът е причакан от две хиляди души колени­чили селяни. На баирите до село Крупник са накацали множество селяни, за да изпратят процесията. При излизане от прохода Кресна, в Крива-Ливада, са били струпани селяните от всички околни села. При село Белица е срещната също група от множество селяни. В Свети Врач неколко хилядно множество е дочакало кортежа. В хубавата си реч там другият представител на Македонския на­ционален комитет, гимназиалният учител Христо Зографов, е казал, че Евтимов сам беше цела една македонска организация. При село Делчево беха се струпали от град Петрич и от мно­го села на Мелнишка и Петричка околия повече от хиляда души мъже. При селата Хотово и Деремислим също такива големи групи селяни са посрещнали процесията. В град Мелник са я чакали и посрещнали две хиляди души.

На гроба е чакала една внушителна маса към шест хиляди души, изключително мъже главно от планинските мелнишки села. Стотици души измежду тех са минали по пиринските урви, за да стигнат до гроба, а некой са прехвърлили целия Пирин, потеглили от долината на река Места, за да присътствуват при последното прощаване със Симо. На самата поляна пак около двадесет свещеници са прочели молитва. Подир туй възторжено са говорили Панче Тошев, младежът Аспарух Миников, госпожица Костадина Александрова — сестра на Тод. Александров — от името на Македонския женски съ­юз, и гимназиалният директор Стефан Димитров, съгражданин на Евтимов, от името на емборчани. Не е възможно да се опише големия ентусиазъм, воля и преданост към македонския идеал, който се манифестира от десетки хиляди македонски българи, които изразиха почитта си към Евти­мов. Навсякъде гърмеха музики; непрекъснато се пееше македонския марш и други патриотични песни; на много места се произнесоха въз­торжени речи. Като се почне от паметника на Царя Освободител в София и се свърши до гроба на Тодор Александров, от Витоша до Али Ботуш, непрестанно гърмогласно „ура“ на хилядите македонци, а и множество наши братя от стара България, огласяше урви и долини. При спускането на ковчега коленичилото множество изпя „Покой­ници“, подир което едно громко ура огласи долините на Пирина. В изблик на родолюбиво чувство, към сто и двадесет хиляди души по такъв начин изказаха и презрението си към предателите. Ако некому бе нужно да се уверява и в ония моменти, че делото на ВМРО и на македонската емиграция е дело народно, требвало би да придружи тленните останки на Симеон Евтимов от София до мелнишките долини над село Сугарево.”- Иван Михайлов, Спомени IV стр.799 - 810

http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_4.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #302 на: Јануари 28, 2017, 07:00:10 »

Радон Тодев - разложки войвода на ВМОРО

“Израстнал в полите на гордия Пирин, възпитан в духа на своя чичо, той бе голям родолюбец и предан син на своето поробено отечество. Радон не остана далеч от революционната борба в Разложко. Той влезна в редовете на ВМРО и показа на дело своята любов към Родината, като взе живо участие в подготовката на Илинденското въстание през 1903 г. На 14 септемврий (ст.ст.) Кръстовден, бе определено разложкото население да въстане с оръжие в ръка против вековното турско робство. В околийския революционен конгрес на Разложко бе решено, всички годни за оръжие млади и стари да се групират в чети, на всяка чета да се назначи войвода, който да я ръководи. На една от местните чети в Банско бе назначен за войвода Радон Георгиев Тодев.
Щабът на революционните сили даде нареждане, всички чети да се съберат на 13 септемврий в местността “Света Богородица”, в Годлевската планина. Оттук, по нареждане на щаба, започнаха нападенията на четите на с. Бачево, гр. Разлог (Мехомия) и пр. Телеграфните жици беха изсечени и Разложко бе откъснато от другите околии. На 16 септемврий (ст.ст.) от щаба бе дадено нареждане да се преместят една част от четите и да нападнат аскера в с. Белица. Радон със своята чета от 25 бойци, все отбор юнаци, остана на “Чала”, над “Света Богородица”, да отбранява позицията и отбива нападенията на турците. С него бяха останали и други групи от местното население.

На 17 и 18 септемврий четата на Радон бе нападната и атакувана от турския башибозук и аскер. Радон Тодев тук показа своята безгранична обич към Родината. Бори се като лъв. Когато четата е била заобиколена от всички страни и атакувана от многобройния неприятел, някой от четниците предложил да отстъпят. Радон категорически отказал и всички продължили неравната борба, в която падна сам Радон с 20 млади и верни другари от Банско. На полесражението на “Чала”, над “Света Богородица”, паднаха и от другите чети няколко четници - всичко около 30 души. Радон загина геройски със свойте верни юнаци. Останалите живи другари, след неколко дни, се завърнаха, събраха труповете на убитите и под сенките на вековните гори ги погребаха.

Народът оцени правилно героизма на Радона и нарече местността на сражението “Радонова позиция”. Делото на Радона няма да заглъхне, то все повече ще расте. Народът, в отплата към делото на своя мил син, всека година на втория ден на Великден се събира на “Света Богородица” на поклонение на гроба, за да отдаде дан на почит и да почерпи поука и назидание за бъдещето. Младежите също отиват, за да посетят лобното място в Разложко и да се поклонят пред величавия подвиг на Радоновата чета. Радоновият другар по оръжие, Константин Молеров, възпя подвига на Радона в следната песен:

Жална ми бабо, послушай!

Глуха е доба потайна,
месец е грейнал над село -
де гиди слънце хайдушко!
Листата шепнат, треперят,
бухълът буха зловещо -
бухай ми птицо кръвнишка!
По друм дружина минава,
край село тихо, заспало,
де джиди село комитско,
ей гиди село хайдушко!
Жална им баба насреща
жално си пита дружина:
дружина верна, сговорна,
де ви, дружина, млад Радон,?
къде ми, баби, остана
моето чедо Пиринско?
- Радон ти, бабо, остана
горе ми, горе на Рила -
жална ми бабо, послушай! -
на Годлевската плaнина,
в Радоновата пусия -
ей гиди чедо хайдушко!
- Кам му, дружина, пушката,
пушката, баби, мартина? -
дружина верна сговорна!
- Остана, бабо, на шума,
по тия ширни пържари -
де гиди зрели ягоди!
- Кам му, дружина, кепето?
три дни го майка китила,
милото кепе хайдушко!
- Остана бабо, остана,
на дива коза легало
жална ми бабо, послушай!
- Кам му, дружина сабята,
сабята чичовaта му? -
дружина мила на баби!
- Остана, бабо, на шума,
по тия рилски рудини -
бре леле майко хайдушка!
На бор столетен, вековен,
окачихме му пушката,
пушката, бабо, мартина,
до пушката е сабята,
долу е кепе китено -
ой мори кепе хайдушко!
Под бора лежи млад Радон,
твоето чедо, хайдушко -
жална ми бабо, послушай!
Здравецът цъвти до него
ягоди зреят край него -
ей гиди чедо пиринско!
Гората чудна над него,
песен му пее хайдушка -
жална ми бабо, послушай!
Кога нощ страшна настане,
когато ревне гората,
ой мори, горо зелена,
завият влъци, лисици,
забухат птици кръвнишки,
бухайте птици злокобни!
Радон от гроба излиза,
откачя сабя от бора -
сабята чичовата си -
по гори броди самотен,
броди и търси чича си
жална ми бабо, послушай!”- Лазар Томов, "Илюстрация Илинден", год.2, книга 7(17), 1929 г.

http://www.strumski.com/books/%D0%A0%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%A2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%B2.pdf

http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/93394-naslednik-na-makedonski-voyvoda-perverziya-e-da-se-veyat-znamena-na-vmro-s-flagove-na-rusiya-i-ataka.html

Песен за Радон Тодев:
https://www.youtube.com/watch?v=2HC95P81M00
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #303 на: Февруари 02, 2017, 12:52:31 »

ОБРЕЧЕНО РОДОЛЮБИЕ - ВМРО В ПИРИНСКО 1919-1934 - Димитър Тюлеков

http://www.mni.bg/2015/10/dimitur-tiulekov-vmro-v-pirinsko.html

"В продължение на 40 години от 1893 до 1934 г. легендарната Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, ВМРО) носи ореола на полюсната емоционална обагреност. Борческата народна организация е надежден щит за изстрадалото българско население от Македония и Одринска Тракия. Нейният бунтовен заряд, провокиран от несправедливо очертаните държавни граници след 1878 г. и от всебългарското желание за целокупен живот в бленуваното обединено Отечество, подхранва съпротивата срещу османските власти, а по-късно и против окупаторските сръбски и гръцки обезродяващи режими...

В края на Първата световна война и в следващите години селата и градовете на пограничния окръг са сред първите в страната, които дават подслон на многохилядния бежански поток от Македония. Според непълни данни на Стою Хаджиев, председател на Окръжната постоянна комисия в Петрич, броят на бежанците към декември 1923 г. по околии (без Петричка) е следният: Неврокопско – 4 788, Мелнишко – 3 564, Горноджумайско – 2 968, Мехомийско – 277. Общият брой на заселените семейства е над 4 500, на които е раздадена повече от 180 000 дка земя. Те съставляват 16,7 % от населението на окръга, който се нарежда на второ място в страната сред бежанските райони...

След 1919 г. в Петрички окръг остават на постоянно местожителство бежански семейства главно от “Македония под гръцко робство”. Тези страдалци разказват за ужасните издевателства на местните гръцки власти спрямо тях и така поддържат будно националното, патриотично съзнание сред дошлите по-рано бежанци и местното население. Те създават една особена атмосфера на родолюбие и съпричастност към теглото на сънародниците си. В Пиринския край се настаняват “прокудени от родните си домове, неможещи и неискащи да забравят произхода си българи”. Основната част от тях получават идейна, политическа и боева закалка в редовете на ВМРО до 1912 г. Сред тукашното население са живи традициите на организираното национално движение, то участва във всички бунтовни прояви, както и във войните за освобождение и обединение на българския народ. Представителите на българската екзархийска интелигенция в окръга също поддържат родолюбивия дух и спомен...

Известно е, че след дълги обсъждания Изпълнителният комитет на възстановените македонски братства в България и ЦК на ВМРО през пролетта на 1919 г. молят дипломатите в Париж да съдействат за присъединяване на “Македония, цяла и неделима, към общото отечество – майка България”, а ако това не стане, да се застъпят за “една независима, самостоятелна Македония пред дележа й между съседните държави”...

Авторитетът на организацията след 1919 г. и превръщането й във важен обществено-политически фактор е дело на нейните кадри. Основната част от тях са наистина “с по-силна воля, с по-остра съвест и по-сърцати, готови да се противопоставят на злото и да се жертвуват за доброто на народа си”. Независимо от злощастното отражение на втория национален погром, възрожденският порив не е съкрушен. Този извод в най-пълна степен се отнася за основната част от македонските революционни дейци, които сега като бежанци са готови да се включат с нови надежди в изграждането на ВМРО...

Наред с предприетото “най-тясно сближение с Кралството на сърби, хървати и словенци”, земеделската държавна администрация полага разнообразни усилия, за да установи контрол над организираното македонско движение. Освен репресивните мерки в Пиринския край, правителството прави опит да атакува директно влиянието на ВМРО в България...В Софийски, Петрички и Кюстендилски окръзи е въведено военно положение, което още повече задълбочава пропастта между управляващата партия и ВМРО...

Възникването и преустройството на ВМРО в пограничния район обективно съвпада с целите и поощрява онази част от българското общество, която е готова на всяка цена да воюва срещу оранжевото тоталитарно управление. Но в тази посока ВМРО залага главно на конспиративни форми на действие, а не на мащабно използване на нейните периферни сили в общобългарските политически борби, чиито кипящ център е София. Така създадената спомагателна организация безспорно е един боеви резерв, който лесно може да бъде поставен в услуга на всяко българско правителство, което застъпва гледище по македонския въпрос, сходно с това на ВМРО. Вярно е, че раждането на спомагателната организация е предизвикано от конфликтните отношения между ВМРО и правителството на БЗНС. Наистина са положени основите на “държава в държавата”, на “царство в царството” и на “власт във властта”...По идея на Т. Александров и организационните съветници се изгражда класическа мрежа от комитети, характерни за предвоенната ВМРО. За кратко време нелегалните групи са преобразувани в околийски и местни ръководни тела на организацията...

Ожесточението е подсилено и от противобългарската същност на сключената в Ниш българо – югославска спогодба, предвиждаща ликвидиране базите на ВМРО в Петричко. Освен това, военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката. С подписаната Нишка спогодба се утвърждава вярата на сръбския премиер Никола Пашич и неговото правителство в искрените намерения на българските земеделски управници да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени. В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”...Решено да изпълнява договореностите в Ниш и да спре братоубийствения граждански конфликт в България, на 7 май 1923 г. земеделското правителство приема специално постановление. То има за цел да спре въоръжените действия на автономисти и федералисти чрез арест и затваряне в специални лагери, както и да ограничи легалните прояви на организираното движение, затрудняващи отношенията със западния съсед. Постановлението влиза в сила веднага, в резултат на което биват затворени редица видни представители на македонските българи...

Главната цел на БКП в хода на преговорите с ВМРО е не да разцепи и овладее организацията чрез създаването на прокомунистическа фракция в нея и отстраняването на Александров и Протогеров посредством амбициозния Василев, а да постигне нейния неутралитет. Нещо, което никак не е малко и тя успява да го стори... През септември 1923 г. ВМРО не може да бъде безучастна, когато местните комунисти доказват, че поставят по-високо целите на международния комунизъм, отколкото тия на Македония...Членът на ЦК Т. Александров нарича 1923 г. “годината, през която ВМРО извоюва силни позиции и ознаменува победа на идейността и морала”. Наред с оптимистичното начало, през тази година в дейността на ВМРО са заложени насоки, които осмислят нейното развитие и през следващата 1924 г...

Властите в Белград диктуват на София не само ликвидиране на ВМРО, но и “забрана” българската общественост да мисли за страдалческата съдба на сънародниците си и да оказва подкрепа на освободителната им кауза. Организацията на македонските българи, която има самочувствието на независим политически ръководител в освободителното движение, не може да се съобразява с това становище. Конфликтът с правителството е неизбежен...

Целите на Коминтерна съвпадат с тези на федералистите. Доказателство за това е един доклад, съставен от Т. Паница и изпратен на 6 януари 1924 г. до Задграничното бюро на ЦК на БКП и до съветския агент във Виена. Видният федералист, който не е чужд на идеята да осребри богато новото си политическо “верую”, определя серската група на ВМОРО за “родоначалник на революционното федеративно движение в Македония”...

Смъртта на Т. Александров е желана еднакво силно не само в Петрич и София, но и в Атина, Белград, Виена и Москва. Не е случайно, че именно на Щ. Влахов е възложено извършването на престъпното деяние. Горноджумайският околийски войвода е в остър конфликт с Т. Александров. От началото на август 1924 г. той е в Мелнишко, където под покровителството на Ал. Василев не пропуска да даде публичен израз на личната си неприязън към “члена в ЦК на ВМРО”. В заговора са посветени все лица от обкръжението на Ал. Василев – Динчо Вретенаров, мелнишки околийски войвода и невъоръжените куриери Динчо Балкански и Динчо Сугарски. Подготвено старателно, злощастното убийство е извършено безупречно. На път за конгреса на Серски революционен окръг, близо до с. Лопово Т. Александров е убит от Щ. Влахов и Д. Вретенаров. Злокобната дата е 31 август...Внушителните панихиди и искрено оплакване определят заслуженото място на Т. Александров като легендарен революционен водач на българското освободително движение в Македония. След вестта за “изменническото убийство”, населението в Петрички окръг чрез траурни шествия, събрания, телеграми и др. форми, дава израз на преклонението си пред неговата памет...

Върху цялостната дейност на ВМРО след Първата световна война съществен отпечатък налагат личностните качества, характерни особености и обществено-политически възгледи на нейните първи хора. До 31 август 1924 г. водещата фигура е безспорна – Т. Александров. След него постепенно започва да се утвърждава Ив. Михайлов. Той се отнася с крайна резервираност към опитите партийната идеология и влияние да проникват и да завоюват терен сред македонското освободително движение. Изпитва органическа нетърпимост към комунистическата идеология...

Съгласно наредбата членовете на ВМРО повсеместно се организират в групи от 10-20 души “начело с десетари и петдесетари, назначени от околийския пълномощник на ЦК след допитване до членовете”. В селата, градовете и общините, се формират управителни тела, състоящи се от ръководител, секретар, касиер и трима запасни членове, избрани от десетари и петдесетари, като тези ръководства се утвърждават от околийското управително тяло. Отделните населени пунктове имат само ръководител и негов заместник, определян от ръководното тяло на общината. Околиите са разделени на райони от по няколко общини с районен началник, утвърждаван от пълномощникът на ЦК. В неговия район той е и боеви началник. За всяка околия се създава тричленно управително тяло. Председател по право е пълномощника на ЦК за околията и двама запасни членове, избирани от околийския конгрес. Нормата за делегатско представителство се определя от околийското управително тяло. В новия Правилник на ВМРО е отделено място на “пунктовата служба”. Утвърждава се практиката около границата със Сърбия и Гърция да функционират организационни пунктове, ръководени от верни кадри и опитни дейци. Пунктовите началници завеждат пограничните канали и поща, приемат, укриват и препращат върналите се чети, бежанци и единични лица, уреждат складовете за оръжие...

Антикомунизмът е част от типичния идеен облик на ВМРО след 31 август 1924 г. и априлския софийски атентат от 1925 г. Един от доверените журналисти на ВМРО Кр. Велянов, съмишленик на Ив. Михайлов, пише по темата “Комунизмът и национализмът” следното: “Днес болшевиките се представят за най-революционните поддръжници на всички национални движения. Но това е от съображение на корист, а не от искрено съчувствие към тези движения...Белград и Москва са срещу Македония. Те са в един странен фронт против македонското движение, едните защото не могат да го сломят, другите защото не успяват да го подчинят”. По-късно е изразена категоричната позиция: “Третият интернационал не бива да има работа в македонското освободително движение. Да възприеме македонското национално-революционно движение болшевишкото схващане – това би било равносилно с неговото самоунищожение”...

Идейната революционност се аргументира, а нейното приложение с куршуми и смърт се оправдава, с липсата на “минимални политически свободи в Македония”. А убеждението, че на “оръжието трябва да се отвърне с оръжие” има немалко поддръжници в тогавашния свят. Неслучайно във в. “Македония” проф. д-р Л. Милетич заявява: “Македонските българи са принудени със сила да се защитават от насилието. Това е свещено право на всички угнетени народи”...

До януари 1926 г. ВМРО разполага с 6714 души, 310 558 патрони, 1651 местни четници и 8 107 мъже, годни за оръжие.Вземайки предвид преброяването през 1920 г.,според което населението в окръга възлиза на 160 000 души, Ив. Михайлов разсъждава: “от тях могат да се мобилизират 16 000 души. В тиловите и другите специални служби ако се ангажират 4 000 души, остават 12 000 годни да носят оръжие.” Замислено е за тази своебразна войскова част да се намерят още пушки...Окръжната територия е разпределена на 41 бойни района.Дейността на боевите инструктори е в съответствие с приетия от общия конгрес Правилник на ВМРО, като тя продължава установената традиция за военно възпитание и обучение на организираното население. През 1925 г. Б. Бунев е подвижният боеви инструктор на ВМРО. От януари 1926 г. той е на отчет към Петричка околия. В Светиврачко е Стефан Карайорданов. От януари до април 1926 г. за Разложко в боево отношение отговаря Александър Зографов, а след това е назначен Костадин Василев...

Превратът на 19 май 1934 г. под кодовото име “Сабя” е извършен от опитните офицери-заговорници “гладко и ефикасно”. Четиринадесетата точка от програмата на новото правителство за “възстановяване авторитета на държавната власт върху цялата територия на страната” веднага е приложена в невралгичния пограничен окръг...Във вътрешността на страната под строг полицейски надзор са интернирани главните функционери на ВМРО от окръга. Бившият окръжен пълномощник П. Тошев е в гр. Карлово с К. Джаров и др., Захари Новев е в гр. Плевен. Главните противници на българо-югославското сближение са интернирани от звенарската власт в гр. Лом. Там са Вл. Куртев, Г. Настев, К. Дрангов, П. Мърмев, М. Монев, Ст. Филипов, Й. Чкатров и др...По силата на приетата от звенарите “наредба за отнемане в полза на държавата имотите на нелегалните организации” е конфискувано имуществото на ВМРО...“Антимакедонският вятър”, задухал откъм официалните среди в София, обхваща и Пиринска Македония. Успоредно с разтурянето на ВМРО в деня на преврата, две от околиите – Неврокопска и Разложка, на премахнатия Петрички окръг са включени в състава на Пловдивска област, а Петричко, Светиврачко и Горноджумайско – към Софийска област. Кадрите и съмишлениците на българската освободителна организация постепенно са уволнени от общинските и държавни служби. Интригантството, клеветничеството и обругаването на бившите организационни ръководители е широко поощрявано от началниците на войсковите гарнизони и полицейски участъци. Възстановяването на държавния суверенитет и авторитета на българските закони в Петричко се схваща като поставяне под строга забрана на “македонското име”. Никой не трябва да споменава Македония и освободителната борба на нейните български чеда. Повсеместно са смъкнати портретите на Г. Делчев, Т. Александров и други български революционери. Забранено е да се пеят “чудните български песни от Македония, в които е излята цялата скръб на родната земя и на нейната борба за освобождение”. Носенето на червено-черната лента, символът на македонския траур, се наказва с глоба...авторите на преврата от 19 май 1934 г. нанасят удар върху българското духовно единство."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #304 на: Февруари 06, 2017, 10:38:53 »

ИВАН КАРАДЖОВ от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония (1875-1934) - български революционер и общественик, деец на ВМОРО, член на Ц.К. на ВМРО, музикален педагог, автор на музиката на песента "Тих бял Дунав се вълнува"

"Тих бял Дунав се вълнува":
https://www.youtube.com/watch?v=FcqcKkQ904U

СПОМЕНИ
"На 29 ноември 1915 г. нашата армия стигна на гръцката граница при Мая-даг и там настъплението спре. Англо-френците се оттеглиха към Солун, но като видеха, че нашите не минават границата, почнаха да се повръщат и наново да влизат в контакт с нашите предни постове. Моят партизански отряд ("Съботско"), състоящ се от 20 души, почти всички родом от Енидже-Вардарско и Мъгленско, получи наредба да се установи на запад от Гевгели в с. Хума. Тук наскоро добегаха от гръцка територия и се присъединиха към нас още десетина души, които беха от разни села на Енидже-Вардарско и Воденско и които досега беха нелегални там. Районът на нашето разузнаване беше западно от Вардара до Воден и с. Сборско...

Боевият участък от Мала-Рупа, Яребица, Гашет, Гевгели до Вардара бе зает от 5-а Дунавска дивизия, а нашият отряд се намираше в района на 5-и Дунавски полк...На 20 май 1916 г. в 7 1/2 ч. вечерта, в състав 20 души, отрядът се отдели от нашите секретни постове. Всичката мъчнотия за нас бяха гръцките постове, които като че ли нямаха друга задача, освен да пречат на нас. За да не ни усетят или разберат, ние трябваше да вървим без всяка пътека, по най-непристъпни места, без всякакъв шум и диря и, главно, в тъмно - без месечина. Ако гърците ни усетяха, задачата ни се осуетяваше и положението ни ставаше рисковано. След осем часов ход и почивка през най-дяволски карпи, около 4 ч. сутринта пристигнахме на визираното място, повидимому благополучно, неподушени от никого. Огледахме набързо фаталното място, което трябваше да турим в засада и да чакаме душманите. Разбихме се на групи от по 3 - 5 човека и в буките на всяка чука се загнезди по една група. Бяхме с мокри нозе, защото през нощта газихме реката над с. Купа...

Около 8 ч. изведнъж долетя над нас и много низко аероплан. Познахме, че е французки и не мръднахме. Направи няколко кръгове и изчезна на юг. Допуснах, че разглежда местността, където след него, вероятно, ще дойдат кавалеристите. Не се мина и половин час и в крайната наша дясна застава изтрещя манлихера и се нададе силен вик. Пропука се и в лявите засади, пред които се отърколи един бял кон, с кавалериста заедно. Загърмяха и завикаха всичките засади. Върху нашата позиция връхлетя един хубав кон със всичките принадлежности на конника и с разпуснати юзди. Заловихме го и го увлекохме в буките зад нас. Сражението трая малко време, защото останалите кавалеристи се пръснаха назад. Ние сме без жертви. Тръгнахме обратно, решихме да си пробиваме открито път през гръцките постове...

Вечерта пристигнахме на нашия фронт. Както се видя от заловените вещи, убитият началник на разязда бе Jacques Lafranchir, а полкът към който принадлежеше бе 8-и Африкански кавалерийски полк. От писмата които намерихме в каската на убития се виждаше, че е родом от гр. Константин в Алжир. Между другото, невестата му го питаше: “...истина ли е, че българите са свирепи и че са на 50 м. от вас?” Френските войници, кой знае защо, ни мислеха за зверове. Когато залавяхме някои от тях, те изпадаха в едно психологическо изтъпление...” - Иван Караджов,”Илюстрация Илинден", март, 1929 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=752


“Един от достойните синове на Македония, който през цялия си живот е излъчвал съзнателна и волева работа за свободата на своята Родина, е починалият на 26 май т.г. Иван Караджов, името на когото в продължение на 40 години се преплита в македонското освободително движение. Роден в с. Лешко, Горноджумайско, Ив. Караджов завършва основното си образование в родното си място. Дарованията на Караджов обръщат внимание на възпитатели и роднини, които съдействуват да бъде изпратен на учение в Цариградското 3-то класно училище, помещаваще се тогава в квартала Фенер. Тук той става помощник на диригента на съществуващия при училището черковен хор. След завършването на трети клас Ив. Караджов постъпи в Солунската гимназия, която завърши с много добър успех. През това време той е посветен в революционното дело. След свършването на гимназията учителствува в Горна-Джумая и Скопие, където обра­зува и ръководи певчески хор и оркестър. Колегите му от скопското педагогическо училище, виждайки особените дарби и склонност към музиката, съветват го да замине в Русия, за да получи спе­циално образование, като му обещават и материална подкрепа. И ето Ив. Караджов е студент в Петерсбургската императорска певчевска капела, коята завършва през 1902 г. с добър успех. От Петерсбург Караджов заминава за Солун, където е назначен за учител при мъжката гимназия, но поради атентата срещу Банк Отоман в Солун властта го интернира в Горна-Джумая. През Илинденското възстание той се връща наново в Солун, но като неблагонадежден бива пак интерниран в Горна-Джумая, и тук арестуван. След амнистията Ив. Караджов е назначен за учител в Сярското педагогическо училище, където учителствува от 1905 до 1907 г., през което време е окръжен ръководител на ВМРО. Скоро, обаче, Караджов е заставен да напусне Македония и избягва в България, където учителствува в Т. Пазарджик и Дупница. След обявяването на Хуриета той се връща в Македония и учи­телствува една година в мъжката и 4 години в девическата гимназия в Солун, където е преместен за наказание, защото в един годи­шен акт, в присътствието на валията и представители на дипломатическото тяло на европейските държави в Солун, между другите музикални номера, хорът му изпълни с голям успех съставената от него мелодия върху думите на стихотворението „Тих бял Дунав се вълнува”. Тук го заварва Балканската война. Победоносният ход на българската армия и влизането й в Солун го накарва да хармонизира няколко народни песни, и да съчини концертите: „ С нами Бог, разумейте язици ” и „ Воспейте Господеви” — композиции, които са сериозен принос към българската църковна музикална литература. Няколко дни преди обявяването на Междусъюзническата война Ка­раджов напуска Солун и се зачислява в Македоно-одринското опълчение, а след 1913 г. се установява в постоянно местожителство в Г. Джумая, където учителствува до 1930 г., винаги облечен във войни­шкото си облекло, говорейки на познати, че "до освобождението на Македония всички българи, млади и стари, винаги требва да сме готови войници”. През световната война той е доброволец и е началник на разузнавателен отряд в сектора на Кожух планина. През време на учителствуването си в Горна-Джумая от 1913 до 1930 г. Ив. Караджов занемарява музиката и всецело се отдава на революционното дело, като влиза в най-близък контакт с Тодор Александров и други видни македонски дейци на ВМРО и е на техно разположение, докато през 1928-1931 г. той стана член на Централ­ния комитет на ВМРО. Но по здравословни причини требваше да се оттегли на почивка. Разклатеното му здраве постоянно се влошаваше, докато на 26 май т.г. Караджов почина. Той остави след себе си дълбока бразда от народополезни дела. Като учител той беше такъв не само на маловръстните деца, но и на възрастните хора; като революционер беше всецело отдаден на освободителното дело. Той беше и приятен събеседник във всека компания. Той беше човек с широка душа, беше най-после голем българин, в душата и съзнанието на когото бе легнала идеята за освобождението на българите под чуждо иго”.- Иван Михайлов, в-к”Македонска Трибуна”, 26 юлий 1934 г., стр.552-555
http://www.strumski.com/books/Ivan_Mihajlov_Spomeni_III.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #305 на: Февруари 09, 2017, 10:41:09 »

ИЛИЯ КОЦАРЕВ от Охрид - български революционер, охридски войвода на ВМОРО, активист на ВМРО и Българските акционни комитети, адвокат и общественик, кмет на Охрид, управлявал в периода 1941-1944г.,жертва на комунистическия терор в Титова Югославия, починал през 1954г.

Освобождението на Охрид 1941: https://www.youtube.com/watch?v=QIMNl8ksUqs

“В черните дни под сръбското иго изразител на българския дух става един от ярките представители на видното българско семейство Коцареви – юристът Илия Коцарев. Апогеят на неговата народна дейност настава през време на последната война, когато той е вече на почтена възраст, но исполин по дух. Разгромът на кралска Югославия го заварва в родния му град. Но там като "освободители" от сръбско иго се явяват италианците, които влизат в града с коварната цел да си го присвоят чрез маската на покровители на албанското население. Коцарев веднага застава начело на българския национален комитет заедно с ревностния родолюбец Христо Паунчев, потомък на възрожденското семейство Паунчеви. Отправят се протести до германското командуване, изпращат се доверени хора при българските власти, които вече са поели управлението на най-голямата част на Вардарска Македония. Охридчани копнеят да видят по-скоро български войник и в своя град. Най-после тоя ден настава: първенецът на града Илия Коцарев посреща българските войски с хляб и сол. След това бива единодушно посочен и назначен за кмет на града, на който пост остава до края на българското управление.
През всичкото време на своето кметуване Коцарев носи двоен товар на национална задача: да се грижи за материалния и духовния живот на града и на малката и твърде бедна административна околия под българска власт и да прави всичко за поддържането на духа на останалата под итало-албанска окупация друга част на Охридската околия. Известен по цяло Охридско и Дебърско като доверен адвокат и голям българин, Коцарев се ползува с огромен авторитет и става народен изповедник за всички вълнения на поробените отвъд границите българи. При него идват тайно народни учители от отвъдните села, пренасят учебници и друга българска литература за организираните от тях тайни български училища, донасят за трагичното положение, получават помощи и съвети и си отиват ободрени от него. Защото Коцарев е бил мъдър, самообладан, търпелив, разсъдлив и силно пожертвователен.
Когато забелязва, че пребягналите на италиано-албанската територия антибългари-партизани почват да тормозят с оръжие в ръка населението, да искат да ги крие и храни, при това тровейки го с противобългарски проповеди, той не се колебае да прехвърли границата, без да носи оръжие, самичък, влиза в тия села и пред събраното население изобличава неканените гости, като обяснява техните истински намерения: че под маската на комунизма се крие сърбизъм с противобългарска същност. Особено го е развълнувала постъпката на неговия бивш стажант – адвокат Петър Пирузев, който също бил подмамен от нелегалните и обикалял с тях окупираните български села. Коцарев пак минава границата нелегално, влиза в с. Велмеи и пред събрания народ издига глас на порицание срещу изменника: "Къде е той, да дойде тук пред очите ми и да каже защо изневерява на своите бащи и деди! Защо вдига ръка срещу цялата ни история на мъченици българи?"След това изпраща селяните при Пирузев да го убедят да дойде при него на диспут, без да се бои за безопасността си, защото той – Коцарев – е без оръжие и без въоръжена охрана, но и без страх. Но Пирузев, обезоръжен от всенародната почит към тоя български ветеран и рицар на българското име, не посмява нито да се яви пред него, нито да му напакости...
Тия факти прекрасно характеризират Коцарев като страж на българщината. Обаче най-внушително се изправи той като такъв в онив трагичии дни и сюблимни моменти, когато български войски, командувани от полковник Дренски, се изтеглят от Охрид, оставяйки на населението всичките си припаси. Изпращани от охридчани с плач, с траурни забрадки и с последни подаръци за спомен, тези войски поверяват на Коцарев всичко, включително и бойните припаси. Той остава единствен крепител на народните надежди и народната съпротива. Тогава именно се случва най-великото – спасяването на пленените от германците български войници, след като България обяви война на Германия. Тук ще подчертаем ролята на Коцарев като рицар на саможертвата. Когато германският комендант иска от него или войниците, или 25 души известни комунисти, които да вземе като изкупителна жертва, той категорично заявява: "Аз мога да умра, но не мога да предам 25 души заложници срещу избягалите 25 души български войници и да затворя по тоя начин 25 български къщи". Както видяхме вече, Охрид бива спасен благодарение на неговия авторитет чрез откуп със злато, което обаче бива върнато на населението по необикновен начин.
Тъй Охрид начело с вожда си Илии Коцарев написва на 13 и 14 октомври 1944 г. най-светлата страница в новата си история под лозунга: "Се ке дайме, бугарски войиик не даваме!"
С влизането си в града партизаните намират, че първата им задача е да арестуват Коцарев въпреки протестите на цялото гражданство. И той поема тежкия кръст на страданието. Пред съда извисява глас срещу обвинението, че се е противопоставил на партизаните, които носели освобождението на Македония: "Ами не ми е ясно, бре луге, како може да се ослободува веке еднаж ослободената Македония".Осъден на 20 години затвор заедно с други свои роднини, вече много възрастният Илия Коцарев стоически понася тежките изпитания. След известно време ослепява и бива освободен, за да умре у дома си. При вестта за неговата смърт целият Охрид излиза на улиците и тръгва с безкрайна почит след тленните му останки. Тъй Илия Коцарев излиза победител, велик с непреклонния си дух, равен на възрожденските великани на родния си град, украсен обаче и с ореола на народен мъченик за българското име.”- Коста Църнушанов,”Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него”, стр.262-264
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D1%82%20%D1%81%D0%B1%D0%B8%D1%82.pdf


“Илия Коцарев е роден през 1884 г. и произхожда от голяма българска охридска фамилия. Тя дава на България поколения патриоти, които винаги са били символ на непокорния български дух в Охрид. Още през епохата на Българското възраждането Коцареви са в челните редици на борбата за прогонване на фанариотите и изграждане на независима българска екзарийска църковна община. Илия Коцарев е охридски войвода на ВМРО. По време на Илинденско-Преображенското въстание е районен войвода в Стружко. В черните дни под сръбското иго става изразител на съпротивителния българския дух. През 1926 г. е избран за член на окръжното ръководството на ВМРО в Битоля. Апогеят на неговата народна дейност настава през време на Втората световна война. Разгромът на кралска Югославия го заварва в родния му град. Италианците имат коварен план, според който те трябва да заграбят българския град чрез маската на покровители на албанското население и поддръжници на албанските претенции. Илия Коцарев веднага застава начело на българския национален комитет, в който действа активно заедно с ревностния родолюбец Христо Паунчев - потомък на възрожденското семейство Паунчеви. Дейността на българския комитет е широкомащабна. Отправят се протести до германското командване. Изпращат се доверени хора при българските власти, които вече са поели управлението на най-голямата част на Вардарска Македония. Охридчани копнеят да видят по-скоро български войник и в своя град. Най-после тоя ден настава: първенецът на града Илия Коцарев посреща българските войски с хляб и сол. След това бива единодушно посочен и назначен за кмет на града, на който пост остава до края на българското управление.

На всичките снимки в кинохрониката от дните на освобождението на Охрид може да се види ликът на този достоен българин, вкл. в сублимния за охридчани момент как през 1941 г. вдига българския национален флаг на площада в Охрид в момента на идването на българските войски. На 24 май 1941 г. се извършва смяната на гарнизона в Охрид. На централния градски площад в присъствието на много граждани и официални лица е проведена тържествена церемония. Подробности за нея се знаят, защото събитието е филмирано, а лентата е оцеляла по чудо до наши дни. Така кинохрониката запечатва завинаги това щастливо за България и за Охрид събитие. Кметът Илия Коцарев е пряко ангажиран и лично участва в церемонията. Той поднася специално приветствие към командира на българските войски. От името на Райха германският генерал обявява предаването на Охрид на България. Нацисткото знаме е снето. Вместо него тържествено, под звуците на военна музика, се издига българското знаме. Германските войски се изтеглят и българските военни части заемат мястото им. От името на Н. В. Цар Борис III е издигнато българското знаме. Следва молебен, а накрая и военен парад. Охридчани гордо и през сълзи на очи гледат стройните редици на своята българска войска. Накрая кметът Илия Коцарев приема лично от германския генерал германското знаме с пожелание да го пази в знак на българо-германската дружба, довела до освобождението на Македония. Кметът Илия Коцарев приема знамето и благодари за оказаната му висока чест. Денят 24 май 1941 г. е знаменателен за охридските българи и с друго събитие. За пръв път след 1918 г. в старопрестолния град на царете Борис и Самуил се отслужва тържествена литургия на български език. Тя е извършена от Ловчанския митрополит Филарет в храма ''Св. Климент” „при голямо стечение на богомолци, които вземат живо участие в църковното пение”.- Янко Гочев
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #306 на: Февруари 12, 2017, 11:16:38 »

Христо Андонов - войвода на ВМРО

“На 29 август 1928 г. бе убит Христо Андонов, който е бивал войвода в Дойранско и Гевгелийско. Той е роден в с.Гърчище, Гевгелийско през 1887 г. През 1911 година турците го подгонват и избягва в България. През 1912 г. с четата на Коста Попето действува в Гевгелийско, като взима участие и в сражението при с. Серменин. След туй е в четата на войводата Старий Въндо в Енидже-Вардарско, където е участник в сражението при местността „Байраците“. Бил е и в сражението при село Крива. През 1913 г. е доброволец в македонското опълчение и участвува в боя при Кешан. След войната се прибира в селото си, но наскоро трябва да бягa от сръбската власт. С десетина другари развива революционна дейност в Гевгелийско, а малко по-късно се е проявил при известното Валандовско нападение. При сръбския режим подир първата голяма война наново е не­легален в струмишката чета. Взе участие в сражението при местността „Макриевска“, където сърбите трябваше да употребят срещу тази чета и артилерия. Сражавал се е срещу сърбите и между струмишките села Дървош и Амзали. През 1923 г. в Гевгелийско е с друга чета и води сражение при село Радна, Тиквешко и Дойранско. През 1924 г. е дойрански околийски войвода и няколко пъти влиза в сражение. Важни услуги е принесъл при извършване на железопътните атентати около Вардара в 1927 година. Седемнадесет години Христо Андонов бе посветен почти не­прекъснато на нелегална и боева дейност. „Протогеровистът“ Гоглев е подканвал Андонова да се обяви срещу ВМРО. Но е бил посъветван от Христо да се върне в правия път. За да се яви пред сърбите с „капитал“, Гоглев по най-подъл начин е убил скромния и многозаслужил борец.

В броя на вестник „Свобода или Смърть“ от 20 септемврий с. г. е пи­сано следното: „Новите Паницовци не можеше, разбира се, в края на краищата да не стигнат там, където отидоха и всеизвестните вече ренегати. Поддръжниците на злополучното Задгранично представителство са вече в обятията на сърбите. Преди неколко дни на сръбските власти в Струмица се предаде разбойникът Гоглев който посегна върху живота на Христо Андонов. Както това посега­телство от страна на Гоглева, така и предаването му на сърбите и бъдещите негови изстъпления над македонския роб, влизат в равносметката, която Македония ще прави днес и утре за деятелността на Баждаровци. Те и без туй дават да се разбере, че щом не са ръководители на македонското дело, по-добре би било то никак да не съществува. Делата им, обаче, още по-красноречиво показват до каква степен те са себепоклонници и колко слабо ги е интересувала здравината на ВМРО. Ние сме заявили, че на интригиге и измисли­ците им няма да отговаряме; полемика с тях няма да водим, защото е уни­зително за Македонското движение да води спор с тях. Обаче, няма да престанем да изнасяме на показ делата им, защото те трябва да се знаят и да се отбележат; по делата им ще ги познаят, може би, и шепата техни лични приятели ще се отвратят от тях. По делата им ще се разбере до колко е истина и всичко онова, което в течение на два месеца те се мъчат да разпространят в обществото във вреда на ВМРО. В случая ние подчертаваме вероятността на една наша констатация, направена неотдавна, а именно: че бившите задгранични представители и техните неколцина жалки сподвижници ще изпра­тят нови ренегати при сърбите. Съвсем малко време мина и нашите предвиж­дания се оправдаха.“ По-нататък вестникът напълно основателно казва, че Христо Андонов, един ветеран на живото дело, загина заради престъпните домогвания на една група интелигентни лентяи от софийските кръчмарници, които взети вкупом, не струват нито колкото едната ръка на Христо Андонов...” - Иван Михайлов, Спомени IV стр.817, 818
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf


“Христо Андонов, стегнат с патрондаш и манлихерка, е в четата на Попето, броди Гевгелийско през пролетта и лятото на 1912 г. В сражението на 23 юлий с.г., което стана в с. Серменин между четата и турската войска, Христо храбро се би. После идването на съюзените войски, той замина за доброволец в гр. Малгара и Кешан и участвува във войната. През пролетта на 1915 г. във Валандовския бунт той беше помощник войвода на Христо Чауша. През време на общоевропейската война Христо беше на бойна линия - строеви войник. Когато се прекрати войната и Македония остана в чужди ръце, Христо остана там, където дългът го повика. Той е вече член на възобновената подир войната ВМРО и нейн верен деятел. От начало четник в четата на Георги Хаджимитрев, после се издигна и стана сам водач на чета. По характер, той бе тих момък. На пръв поглед, никой в него не ще подозре, че в душата му гори огънят на бунта. Природата бе сложила върху му печата на разумен човек, характерен, разсъдлив, незлоблив. Никогаш никого не нагрубил. Не помня с някого да се е скарал. С делото не парадираше. Готов бе да загине за своята чета. Всички го обичаха. Организацията възлагаше на него големи надежди. Наричаха го “Ключът на Вардара”. Той наистина беше такъв. Телените мрежи, що заграждат Македония, той ги разкъсваше. Вълчите ями храбро прескачаше и винаги беше между своите заробени братя. Историята ще отдели за него светла страничка.”- "Илюстрация Илиндень", октомврий, 1933, стр.14
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_9-10.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #307 на: Февруари 14, 2017, 06:37:46 »

Георги Белев от Охрид - ВМОК революционер, просветен деец, участник в Илинденско-Преображенското въстание, последен директор на Солунската българска гимназия преди закриването и от новите гръцки власти през 1913 г.

СПОМЕНИ

“Горно-Джумайското въстание презъ 1902 година предизвика намѣсата на великитѣ сили въ Македония, гдето бѣха въведени така нареченитѣ „Пѫдарски реформи". Илинденското пъкъ въстание презъ 1903 година предизвика по-широки реформи: подъ контрола на специална комисия отъ представитель на султана и двама представители на великитѣ сили, наречени цивилни агенти, въведени бѣха въ Македония така нареченитѣ „Мюрцщегски реформи." Споредъ тѣхъ Македония бѣ раздѣлена на 5 сектара: Скопски — австрийски, Битолски — италиянски, Солунски — руски, Сѣрски — француски и Драмски — английски. Въ тия сектори бѣха се настанили офицери отъ съответнитѣ държави като контрольори въ управлението на страната. Но тия реформи не отговаряха на жертвитѣ, дадени презъ въстанията; тѣ не удовлетворяваха желанията и очакванията на българското македонско население, тѣ не задоволяваха исканията на дветѣ македоно-одрински организации. Отъ старъ опитъ се знаеше, че Турция обещава всичко, докато е на тѣсно, и че мине ли веднажъ бурята, опасностъта, тя, оставена въ Македония съ свои войски и турци управници, ще пусне въ ходъ всички интриги и ще осуети всичко, което не е по волята ѝ. Пъкъ и самиятъ фактъ, че на чело на реформаторската мисия бѣ поставенъ Хилми-паша, познатъ по своето лукавство, визинтийщина и българоядство, бѣ достатъченъ да обезсърдчи всѣки българинъ. Ето защо въ редъ конгреси вѫтре въ Македония, въ редъ събрания и въ София, като се взе предъ видъ горното и главно неугасналиятъ борчески духъ y българското македонско население, готовностьта му да даде нови жертви за свободата на Македония, взеха се решения: борбата да продължи до извоюването на пълна автономия за Македония и Одринско...

Върховниятъ комитетъ реши да делегира въ Солунъ едно свое довѣрено лице, което да се срещне тамъ съ рѫководителитѣ на революционната организация, да имъ обясни всичко...За такова лице другаритѣ избраха мене, членъ на Върховния мак.-одр. комитетъ и неговъ касиеръ. Макаръ и много рисковано, азъ приехъ възложената ми мисия и се приготвихь за пѫть. На 16 май 1904 година съ турски паспортъ заминахъ съ трена презъ Нишъ за Солунъ. По цѣлия пѫть до Солунъ бѣхъ придруженъ отъ Иванъ Манолевъ, кукушанинъ, македонски деецъ, познатъ на менъ и на Комитета. Тогава той бѣ учитель въ Солунското католишко училище при „Зейтинлъка",Ив. Манолевъ бѣ се задължилъ, въ случай че бѫда заловенъ отъ турцитѣ, да извести това както на Върховния комитетъ въ София, тъй и на мѣстната революционна организация...При пѫтуването ми въ Македония отъ гара Зибевче до гр. Солунъ въ нашето пѫтническо купе се качваха и слизаха отъ разни гари много пѫтници, предимно българи и турци. Отъ това, що ставаше съ пѫтницитѣ низъ пѫтя, за менъ стана ясно, че за реформи и нѣкаква свобода и дума не може да става. Турцитѣ се държаха все тъй недружелюбно, враждебно, предизвикателно спрямо пѫтницитѣ българи, както бѣ това и по-рано. Тѣ негодуваха и псуваха „гявуритѣ" и особено новодошлитѣ европейци-реформатори, за които казваха, че скоро щѣли да си вървятъ, отъ гдето сѫ дошли. Българитѣ пъкъ бѣха все така боязливи, подозрителни, мнителни, и не вѣрваха, че въ Македония, при турски чиновници и турска войска, ще може да има нѣкакво подобрение. Всички българи, съ които ме запозна г. Манолевъ въ трена и на гаритѣ, заявяваха, че българитѣ не сѫ доволни отъ реформитѣ, защото тѣ сѫ само на книга. „Всичко си е както по-рано; нищо ново, никакво подобрение нѣма," заявяваха всички...

На третия день заминахъ за Битоля безъ никаква спънка отъ страна на полицията. На гарата, при тръгването, бѣ ми върнатъ паспортъть. Съ сѫщия тренъ пѫтуваха за роднитѣ си мѣста върнали се въ Солунъ, предния день амнестирани заточеници, идещи отъ Диаръ-Бекиръ (Мала-Азия). Тѣ бѣха около 208 души българи, македонски дейци — революционери: свещеници, учители, търговци, селяни. Отъ 310 души заточеници преди една година сега, следъ въстанието, следъ дадената обща амнистия, се връщаха само 208 души. Другитѣ 102-ма сѫ били измрѣли отъ болести или сѫ били избити при пѫтуването и въ затворитѣ. Всичкитѣ заточеници бѣха бодри, весели и разправяха ужасии за своитѣ тегла и патила. Тренътъ ехтѣше отъ тѣхнитѣ революционни пѣсни. Съ повечето отъ тѣхъ бѣхъ се запозналъ въ хотелъ „Вардаръ", гдето последната вечеръ се веселихме до късна доба та почти всички заточеници добре ме познаваха. Тѣ знаеха, че въ моето първокласно купе пѫтуваха двама кореспонденти-французи, та при всѣки случай, при всѣка гара, шумно манифестираха своитѣ български патриотични чувства. До града Битоля на всѣка гара слизаха и се раздѣляха отъ другаритѣ си по сѫдба групички заточеници, посрѣщани отъ своитѣ близки. Чудни, трогателни сцени се разиграваха на всѣка гара и особено пъкъ на Леринската гара, гдето слезна най-голѣмата група заточеници. Посредъ шумнитѣ, радостнитѣ възклицания, приветствия, прегръщания и целувки, посрѣдъ пѣснитѣ и шумни веселия на посрещачи и заточеници, често се чуваха писъци, плачъ и проклятия отъ ония, които не дочакваха, не виждаха между заточеницитѣ своитѣ близки и сега чакъ научаваха за тѣхната зла орисия, — че сѫ оставили кости по турски зандани и далечни пущинаци. Двамата кореспонденти си държаха белѣжки за всичко и високо заявяваха, че народъ като българския, който знае така да цени, почита и посрѣща своитѣ народни труженици, такъвъ народъ не умира; тоя народъ заслужава почитъ и и уважение, той е достоенъ за свободата, за която се бори...”
http://promacedonia.org/mp/mp_index.htm

http://strumski.com/biblioteka/?id=188

http://strumski.com/biblioteka/?id=710
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #308 на: Февруари 16, 2017, 10:06:34 »

Тодор Александров - Първият редовен окръжен конгрес на Скопския революционен окръг в 1905 г.

“След 13-месечен затвор в известния скопски зандан “Куршумли хан”, бях амнистиран през април 1904 г. заедно с всички българи, осъдени за политически “престъпления” и в началото на учебната година назначен главен учител при II-класното училище в родния ми град Щип (в махалата Ново село). Още в първите месеци на учебната година турската власт ми забрани да учителствувам. Това ми даде възможност да се отдам всецяло на организационната работа. Като запознат добре с организацията в Щипската околия, макар силно заподозрян от турците, и аз бях един от избраните делегати на тая околия за първия Скопски окръжен конгрес. Датата на конгреса бе определена (1 януари, ст. ст. 1905 г.), но мястото се пазеше в най-строга тайна, за да не бъде предварително издадено на турците и по тоя начин да се осуети конгресът...

Като най-удобна за целта бе избрана Кратовската околия, която в планинската част има големи гори, па тогава тя бе и една от добре организираните околии на окръга. От друга страна, тя граничеше с царството, та в случай на откриване конгреса от турците лесно можеха да се спасят всички интелектуални и военни ръководители на окръга, като забягнат в България. През втората половина на декември делегатите от град Щип очаквахме всеки ден да бъдем повикани от околийския войвода Мише Развигоров, за да заминем на конгреса...

След един ден очакване да наближат скопската и велешката чета под войводството първата на Ефрем Чучков, а втората на Стефан Димитров, заедно с делегатите на тия две околии, на 30 декември вечерта потеглихме на брой около 60 души от с. Арбанаси, Щипско, за Кратовската околия. Понеже делегатите от другите околии бяха се събрали вече (ние бяхме закъснели да чакаме скопските и велешките делегати и конгресът трябваше да се открие на другия ден), ние трябваше да побързаме, за да стигнем навреме или поне да не закъсняваме много. Цяла зимна нощ трябваше да вървим по засипаните със сняг и заледени тайни кози пътеки между селата Патетино – Барбарево – Стубол – Кундино – Маричино – Добрево, за да успеем при зори, капнали от умора, да стигнем до с. Лесново. През другата нощ взехме крайно уморителния път през с. Куково за с. Ямище. От всички тия села бяхме посрещани и водени от въоръжени опитни куриери от следващото село...

Едва на другия ден дойдоха куриери и ни заведоха в Кнежевската планина в специално приготвените за конгреса колиби, дето намерихме събрани делегатите от другите околии на окръга. Колибите бяха 3 и бяха приготвени от селяните на селата Кнежево и Емирица под ръководството на енергичния и опитен войвода на Кратовската околия Атанас Бабата. Те бяха построени всред гъста гора край един голям извор от студена балканска вода. Направата им бе много проста: изкопана в земята четириъгълна дупка в наведено място, от двете, по-тесните страни поставени два здрави дирека, върху тях закована една греда, над тая греда и пръстта наредени от двете страни цели буки една до друга, за да се покрие целият покрив на колибата, като са оставили отгоре само две четириъгълни дупки, за да излиза от тях пушекът. Вместо керемиди отгоре наредени чимове с тревата надолу, а пръстта нагоре. Така покрити, колибите не пропускат вода, когато вали дъжд или се топи снегът, а имат и друго удобство, че отдалеч по нищо не може да се познае, че там има колиба...

При тия неудобства: пушек и студ, в тъмни и влажни дупки, конгресът продължи 6–7 дена заседанията си, но затова пък беше спокоен, необезпокояван от никого и “сигурен”, доколкото може да се говори за сигурност при такива условия.Четниците, на брой около 250 души, които придружаваха делегатите, бяха разпределени на групи от по 30–40 души и пръснати в селата около мястото на конгреса като един вид охрана. А всички делегати бяха събрани в описаните вече колиби. Между делегатите личеха известните войводи: Ефрем Чучков от най-старите дейци на организацията, другар на Гоце Делчев и Дамян Груев, сега скопски околийски войвода, Кръстьо Бьлгарията, войвода на Кочанската революционна околия, Атанас Бабата, един едър, добродушен и енергичен мъж, който като войвода на Кратовската околия, дето ставаше конгресът, съгласно организационните наредби считаше се за главен началник на всички чети тук и се разпореждаше за реда, изхранването и доставянето на всичко необходимо. Войводите на другите околии бяха: Мише Развигоров – на Щипската, добър организатор, интелигентен и много енергичен войвода, той има печалната участ в сражение в гр. Щип да изгори в къщата, дето се сражаваше, Стефан Димитров, велешки околийски войвода, Петьр Ангелов, войвода на Паланечката околия, и двамата съперничещи войводи за Кумановската околия Ив. Нунков и Байчев...

На 2-и сутринта – с 1 ден закъснение – се откри конгресът. След като се провериха пълномощията и се избраха бюро и комисия, почна се усилена работа: заседания ставаха и преди, и след пладне, а комисиите и секретарите работеха след вечеря. Избраха се няколко комисии.
1. Комисия за организиране, въоръжаване и действия
2. Комисия съдебна
3. Комисия за икономическа борба
4. Комисия културно – просветна и др.
Докладчиците от комисиите, след като докладваха изработения материал, дебатираше се върху него и след това се взимаха решения. Най-напред се минаха чисто революционните въпроси: засилване и стягане организацията, подобрение състава на околийските чети, въоръжаване и обучение на населението, начини на действие и пр. Сетне се взеха решения за водене икономическа борба с държавата и със стопаните на големите чифлици с цел да се принудят да изпродадат чифлиците си и се издириха редици мерки, за да може продаваните земи да се купуват само от селяните, които обработват земите. За да се улеснят селяните, реши се да се създадат земеделчески каси, да се покачат надниците на работници, жетвари, вършачи, както и годишната заплата на ратаите (момците), които работят на турските чифлици.Тия решения се приложиха още с. г. през лятото и дадоха много добри резултати:покачиха се надниците на онеправданите и експлоатирани до тогава българи работници; принудиха и мнозина стопани на чифлишки земи да ги изпродадат и ги изкупиха селяните българи. Като получаваше тия материални облаги от организацията, населението още повече се привързваше към последната.

Конгресът реши още: организацията да въведе задължителното основно образование за българите в Македония, като се погрижи да се отворят повече училища в селата и да се направят по-удобни училищни помещения. И наистина със съдействието на организацията следните години се отвориха повече училища. След като се свършиха въпросите от дневния ред на конгреса, избраха се окръжен комитет, делегати за общия конгрес на организацията, контролна комисия и задграничен представител на окръга. За членове на окръжното нелегално тяло (комитет) бяха избрани: Дамян Груев, Ефрем Чучков, Кръстьо Българията и Атанас Бабата,а за временен задграничен представител на организацията – Ив. Гарванов. След това конгресът биде закрит от председателя му Ефрем Чучков с няколко добри думи и пожелания.

Преди да се разотидем, бяхме намерили за уместно да се съберат на едно място всички четници от целия окръг, за да им се дадат някои упътвания от новоизбрания окръжен комитет. Пръв говори пред събраните четници председателят на конгреса Чучков. Той обясни значението на конгреса и някои по-важни решения, които има да се прилагат от четите в окръга. Последен говори Кръстьо Българията. Той обясни задълженията и правата на четниците. На края изброи всички несгоди, лишения и мъчнотии, с които е свързан четнишкият живот, и каза, че всички тежести, мъки и лишения на добросъвестния четник са толкова много и толкова тежки, че натоварени на един лъв, той би се пръснал и не би могъл да ги понесе. Тия последни думи на Българията направиха силно впечатление особено на новите четници. От конгреса всички се върнахме в околиите си, ободрени и окуражени за предстоящата трудна, но приятна работа.”- Борбите в Македония и Одринско 1878-1912, стр.661-666 (Сборник Илинден, кн.4, 1925 г., стр.5-12)
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #309 на: Февруари 25, 2017, 10:17:02 »

НИКОЛА КОЛАРОВ от Царево село, Македония - юрист, журналист, лидер на Македонския младежки културно-просветен съюз

“Никола Коларов е един от най-известните дейци на македонското движение през XX век, преследван от болшевишката тоталитарна система след 9 септември 1944 г. и незаслужено забравен. Целия си съзнателен живот отдава на съхраняването на българщината в Македония под сръбска и гръцка власт. През двадесетте години той се изгражда и утвърждава като един от най-видните и авторитетни дейци на младежкото македонско движение в регионален и национален мащаб...Родът на Никола Коларов се преселва след 1878 г. от Царево село, в гр. Дупница. Никола Костадинов Коларов е роден на 24 януари 1902 г. в Дупница, където е завършил основно и гимназиално образование. Като гимназист е председател на дружеството на Юношеския туристически съюз (ЮТС) в Дупница и е участвал като делегат на конгресите в Търново през 1919 г., в Пловдив 1920 г., Русе 1921 г. и на конгреса в Дупница 1922 г. В средата на месец май 1923 г. Н.Коларов създава в Дупница Македонско младежко културно-просветно дружество “Даме Груев” което работи за запазване и разпространение културните традиции на македонските българи сред младежта. Той присъства като един от двамата делегати на тази организация на учредителния конгрес на Македонския младежки съюз в гр.Варна 1923 г...

На проведения единен общ конгрес на Македонския младежки съюз 1923 г. в Русе за съюзен секретар е избран Никола Коларов и той се установява в София. След обединението и конституирането на всички ръководни органи на ММС и определяне на основния му девиз и лозунг “Чрез просвета, култура и родолюбие към освобождение на Македония”, неговата дейност е насочена в две основни направления: организационна и културно-просветна...На Първия редовен конгрес на ММС проведен през юни 1924 г. в Пловдив присъстват 110 делегати от 30 младежки организации, представляващи над 4000 членове, на който е преизбран за съюзен агитатор заедно с Васил Василев. На Втория редовен конгрес на ММС, проведен на 21 и 22 август 1925 г. в Горна Джумая, обширен историко-политически доклад пред делегатите изнася съюзният агитатор Никола Коларов. В него той прави основен преглед на историческите събития и вековните борби на българския народ и доказва абсурдността на сръбските и гръцките псевдонаучни и политически аргументи за заграбването на Македония. В новите ръководни органи на ММС за съюзни организатори са преизбрани Н.Коларов и В.Василев. Конгресът гласува и приема резолюция до Обществото на народите и до световната общественост, в която енергично протестира против сръбския и гръцкия терор и асимилаторската политика спрямо българското население...

Третият редовен конгрес на ММС, проведен от 21 до 23 ноември 1926 г. в София, констатира организационно укрепване и нарастване на младежките организации на 136 с 15 411 организирани членове. Конгресът набелязва редица мерки за разширяване цялостната дейност на ММС както в България, така и в чужбина. За тази цел се създава нова институция - представителство на ММС в чужбина. За първи негови ръководители са назначени Н.Коларов и Живко Гелев. За да бъде постоянно в Европа, Н.Коларов записва в края на 1927 г. в Париж да следва висше образование и там остава до януари 1928 г. През януари 1928 г. Никола Коларов се завръща от Париж в България и се оженва за дъщерята на видния щипски войвода Мише Развигоров, Бойка Мишева Развигорова...През юни 1928 г. Н.Коларов заминава за Виена, защото е избран за секретар на Македонския студентски съюз в чужбина...В Париж Н.Коларов извършва огромна организационна и пропагандна дейност, провежда сказки, много събрания, на които изнася беседи и кани като лектори много видни чужденци, свързани с историята на българите в Македония...

През май 1932 г. Никола Коларов се завръща от Париж в България, избран е за член на Македонския национален комитет и продължава юридическото си образование в София. През 1933 г. Н.Коларов издава първата си книга “От Ньой до свободата на Македония...По инициатива на Н.Коларов на 8, 9 и 10 октомври 1933 г. в Дупница е проведен Деветият редовен конгрес на ММС...В края на 1933 г. ММС наброява 246 младежки организации, а през първите месеци на 1934 г. 250 с около 25 000 членове...Дейността на ММС е прекратена след преврата на 19 май 1934 г., когато са разтурени всички политически партии, организации и движения. Ръководните му дейци в София и провинцията са арестувани, около 220 клубни помещения с библиотеки и хиляди томове литература и архиви са конфискувани. По този начи организационно и материално е ликвидирана най-голямата българска младежка национално-освободителна организация на македонските българи...

Никола Коларов от 16 март 1935 г. до 19 декември 1936 г. в София издава вестник “Обзор”- седмичник за политика, литература и обществен живот в тираж от 4500 броя. От 31 януари до 19 юни 1937 г. Н.Коларов, заедно с Христо Огнянов издават вестник “Стожер”- политически и информационен седмичник в тираж от 6500 бр. И двата вестника отстояват позиции на македонските българи и са негласен орган на ВМРО (Иван Михайлов).

След завършване на юридическото си образование Н.Коларов е назначен за асистент и след това за преподавател по международно право и дипломатическа история. От 26 март 1941 г. той е избран за доцент и се утвърждава като виден учен, публицист и оратор по македонския въпрос. Той е активен член на МНИ. През 1938 г. Никола Коларов издава втората си книга “Очерк върху дипломатическата история на Балканските войни”. Той е коректор на най-авторитетния български вестник “Зора”, както и редактор на в.”Питиепродавец”. Заминава за Скопие и на 10 май 1941 г. сформира редакцията на в.”Целокупна България”. Той е определен за директор на вестника...Вестник “Целокупна България” излиза в Скопие от 24 май 1941 г. до 31 август 1944 г. в тираж 5000 бр. Вестникът представлява незаменим писмен паметник, важен архивен документ за събитията по това време и се превръща в изключително важна държавна институция и води до истинско възраждане на българщината в Македония...

През 1942 г. Н.Коларов започва да издава “Библиотека Целокупна България”, а в кн. 1 озаглавена “Слова край Вардар”, той публикува 4 свои статии...От януари 1943 г. започва да издава в гр.Скопие художествено и научно-популярно списание ”Македония”...На 8 септември 1944 г. напуска Скопие...До края на същата година той се е укривал при свои близки в Кюстендил, Дупница и Елена. До края на 1945 г. той се укрива в Присовски манастир до Търново с помощта на неговия шурей Страхил Развигоров. Много хора след 9 септември 1944 г. са предадени на сръбските власти. Това го е принудило да се укрива 12 години...Чрез трима секретни сътрудници на ДС, Никола Коларов е разкрит. Той е арестуван на 3 юли 1956 г. от органите на ДС от София..С присъда №6 от 4 април 1945 г. Народният съд в София по процеса срещу журналистите осъжда на 10 г. строг тъмничен затвор...Никола Коларов е изпратен от Софийския в Старозагорския затвор да изтърпи присъдата си, наложена от Народния съд...На 16 май 1960 г. той е изпратен в затвора в Белене...”

http://www.mni.bg/2016/02/nikola-kolarov.html

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/Celokupna%20BG/3_721.pdf

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=860:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://www.archivesforbalkans.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?qs=0002&sl=0090&ord=pos&ind=20&vis=000009&start=121&s=001&p=0090&n&sstr&ssec=0090&boolean&&g

http://macedonia-history.blogspot.mk/2008/01/1941-1944_13.html
Сочувана