Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Книги за България и ВМРО  (Прочитано 64982 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #270 на: Февруари 18, 2016, 04:11:14 »

МАРА БУНЕВА - “Илюстрация Илиндень” февруарий, 1942 г.,Кирилъ Христовъ отъ Битоля, главен редактор, председател на Илинденската организация, революционер, деец на ВМОРО

стр.26, 27  http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1942.pdf?sequence=2&isAllowed=y

“Освободителните борби на македонския българинъ изнесоха предъ историята и предъ света подвизи и дела, които ще се славятъ презъ вековете. Нищо не бе предприето за смекчение отношенията между потисници и роби. Обратно, властимеющите настройваха всичко противъ раята - безправна, унизена, малтретирана, преследвана при вина или безъ вина, съ присъда или безъ присъда - култивираше се единъ видъ омразата отгоре. А времената крайно бяха се изменили. До когато владеющата нация бе останала почти такава, каквато е била тамъ, отъ където бе дошла, българинътъ бе напредналъ твърде много въ образователно отношение. Владичеството на първия, безконтролното му буйствуване надъ българина бе го озверило, а излишествата съ които разполагаше и безделието, на което бе се отдалъ, убиха всякакво творчество, всякаква инициатива у него.

Обратно. Трудътъ, свещениятъ трудъ на българина, вечниятъ неговъ ламтежъ къмъ просвета, пестеливостьта, трезвеностьта му бяха го издигнали на най-високото стъпало всредъ народите на обширната отоманска империя. Като се знае отъ друга страна, колко силно българинътъ е привързанъ къмъ земята, която го е родила, земята, която е подържала рода му презъ вековете, земята, която е наситена съ потьта и кръвьта на неговите деди, ще се разбере, че не е било трудно за апостолите на революционната борба въ Македония да намерятъ свои привърженици. Не бяха нуждни убеждения и агитации - почвата беше подготвена, създадена отъ векове насамъ. Трябваше да се раздвижатъ само духовете.

Освобождението на България, неправдата извършена въ Берлинъ, бяха създали народното въжделение за отхвърляне на ярема - тежъкъ, мъчителенъ, унизителенъ. Затова толкова лесно се разрастна революционната мрежа, затова въ услуга на организацията се притече всичко дееспособно - мъжко и женско, богато и бедно, учено и просто, старо и младо. Илинденското възстание не бе само една проява на ултрапатриотичното чувство на македонския българинъ. Добре организирано, жарко прегърнато отъ цялото българско население, най-дълготрайно, най-блестяще проведено, то донесе и своите резултати - предвидеха се реформи, чието постепенно разширение достигна до срещата между руския и английския императори въ Ревалъ. Тоя процесъ на развитие бе прекъснатъ отъ Балканската война. Ентусиазъмътъ на българина бе толкова силенъ, проявениятъ патриотизъмъ бе тъй беззаветенъ, радостьта, че най-после Македония ще бъде освободена бе тъй чрезмерна и заради това омерзението въ душата на българина бе тъй сатанинско противъ изменниците - “съюзници-разбойници”. Малко имъ бяха придобивките, които благодарение храбростьта на българина спечелиха, та се нахвърлиха върху Македония и върху народа й, който бе се борилъ 35 г. наредъ заради свободата си!

И до какви мерки не прибегнаха новите владетели, за да изкоренятъ всякаква възможна съпротива и да убедятъ - да измамятъ по-добре - света, че Македония въ северната си часть е сръбска, въ южната - гръцка. И еднокръвни братя, които случайностьта бе разделила, станаха - единиятъ сърбинъ, другиятъ гръкъ, а третиятъ българинъ - споредъ това въ коя часть на Македония ги свари Букурещкиятъ договоръ! Поробениятъ наново българинъ изтръпна, смая се. И се замисли какъ да се справи съ новите натрапници - сатрапи - те не оставиха българска светиня непоругана, българска къща неразорена, неонещастливена. Трябваше да се реагира. Но какъ? Страната, херметически затворена, пиле неможеше въ нея отвънъ да прехвръкне. Но има ли народъ безъ първи хора, безъ вождове? Македонскиятъ българинъ, особено, който прояви чудеса отъ храбрость, възможно ли беше да бе се лишилъ окончателно отъ носители на своите вековни идеали?

Съпротивата проявявана по разни начини изъ разните краища на поробената страна още отъ първия день на похитяването й отъ хора отъ разните среди на обществото, бе увенчана съ подвига на лице изъ нежната половина на българския святъ: Намери се жена, която извърши подвигъ, който възгордя жената въ целия святъ въобще, който възвеличи духа на българина и срази похитителите на народната ни свобода - сърбите.

Светътъ има да се удивлява отъ храбростьта на Мара Бунева. Млада, смела, жизнерадостна, хубава, пълна съ желание за животъ, тя бе решила да посвети своя животъ за отечеството си и бе готова да поеме всичките страдания, които обстоятелствата биха й наложили, само и само да изпълни своя обетъ. За да се подготви достойно да изпълни великата мисия, която бе прегърнала съ всичката страсть и сила на цялото свое същество, Мара Бунева мина една обширна и разнообразна тренировка на спортъ, на стрелба, на издържливость, и, когато се почувствува готова да извърши подвига, замина за родната си страна. Предвидлива, съобразителна каквато беше, тя успява да спечели доверието на властвующите, които, подозрителни, гузни въ своята съвесть, се боеха и отъ сянката си и не даваха да се добере до тяхъ несърбинъ. Та едничъкъ ли беше случаятъ за поука? Жика Лазичъ, министърътъ на Вътр.Работи, не бе ли застрелянъ, въ самия му кабинетъ въ Белградъ? “Паница”-та не бе ли счупена отъ “Менче”-то въ театъра въ Виена?

Нахалството на сърбите съ псувните, които не слизатъ отъ устата имъ, тяхното надменно и хулиганско държане предъ всичко българско - предъ царь и народъ - не бе ли възмутило всички? Те чувствуваха неприязъньта на поробените, те виждаха и всичкото тяхно превъзходство - тяхната умереность, тяхната привързаность къмъ семейство и родъ, тяхната почтеность - и заради това почти странеха отъ българското общество. Но Мара Бунева имъ се наложи. За света остава необяснимо какъ не се разколеба нейниятъ духъ, какъ не се смути нейната душа, какъ не трепна нейната десница! Жена феноменъ за времената на женска суета, въ които живеемъ! Какъ можа да упази тайната, която я занимаваше дълго време? Какъ не се откри предъ някого тя, какъ поне на сънь не се издаде! И никой не я разбра, никой не предугади мисъльта, която занимаваше цялото й същество. Енигма съща, тя удивляваше еднакво и българи и сърби, и мъже и жени - нещо свръхчовешко, невиждано, несрещано по земята.

Не една македонска българка прояви своето безстрашие въ борбата. Който желае да извлече заключението, че и въ храбростьта жената не отстъпва на мъжа, нека се взре въ дела, който македонката взе въ освободителните ни борби. Почти по-голямата часть отъ куриерската работа на революционната организация въ страната се извършваше отъ жени-куриерки. Жената взе наравно участие, еднаква отговорность съ мъжа въ борбата. Не една жена се е борила съ оръжие въ ръка наравно съ комитите. Но, куриерките, комитките са зимали колективно участие въ борбата, а знае се - смъртьта е по-сладка, когато се понася дружно. Какъвъ великъ духъ е бушувалъ въ слабото, въ нежното тяло на Мара Бунева, за да се затвори въ себе си, и да упази тайната, целостна, свещена, безъ да й даде възможностъ да избухне някога тя отъ напрежение!

Само любовъ неземна, любовъ Божествена, любовъ свещена, само най-възвишенъ патриотизъмъ, най-беззаветна преданость къмъ родъ и родина, могатъ да сътворятъ чувство за най-върховна саможертва съ пълно съзнание, съ най-висша душевна гордость. Нещо необикновено, нещо чудодейно, забележително, нечувано до сега. И Преличъ - кръволокътъ на невинна българска кръвь, Преличъ - българоубиецътъ, Преличъ, който нарочно бе доведенъ отъ Белградъ, за да устрои унищожението на всичко видно българско, Преличъ - страшилището, звярътъ, чудовището въ човешка кожа, тъкмо когато съ мили очи посрещаше своята незнайна душманка, отмъстителката за толкова извършени грехове противъ българския родъ, бе прострелянъ край Вардара въ Скопие, а самата тя собственоръчно прекрати туптенето на героичното си сърдце високо заявявайки предъ Великия Тронъ, предъ трона на сатрапа и предъ цялъ святъ “Българка съм и за българския народъ умирамъ”.

Ударътъ, който Мара Бунева нанесе на сърбството бе поразяющъ. Той съкруши окончателно надеждата на сърбите, че съ Македония е вече свършено, както те се изразяваха наляво - надясно, и македонскиятъ въпросъ наново избухна и засия предъ цялъ святъ. Кой другъ народъ е далъ героиня като Мара Бунева? Не беше ли това духъ свещенъ въплътенъ въ нейното красиво тяло, отрекло се отъ себе си, отъ всякаква човешка суета! И днесъ на лобното място на Мара скроменъ металически кръстъ сочи великото й дело, предъ което и най-коравото сърдце не може да не се трогне и предъ което ежедневно поклонници съ сведени глави падатъ на колене и превъзнасятъ великата слава на българската героиня, на отмъстителката за всичките злини причинени отъ злите сърби противъ българина, противъ винаги скромния българинъ - миренъ, тихъ, християнинъ въ истинския смисълъ на думата, неламтящъ за чуждото, неструващъ зло никому.

Мара Бунева загина. Тялото й както всяко тяло се скри някъде въ земята, макаръ и неизвестно къде, но все едно - “земля еси - въ земля отидеши”, както се казва въ свещените книги, но духътъ й се всели въ всяко българско сърдце и ще съществува, и ще възвеличава българина въ веки вековъ, докато святъ святува, докато на свята българинъ съществува. Не ще бъде далече деньтъ, въ който на това лобно място ще се издигне паметникъ, величественъ, каквото бе велико саможертвоприношението на Мара Бунева, паметникъ, който ще напомня на поколенията свещената борба, която македонскиятъ българинъ е водилъ за своята свобода. Някога великиятъ германски поетъ и философъ Гьоте въ своя Фаустъ бе казалъ великата истина - “Свободата и живота заслужава само този, който е готовъ винаги да се бори за тяхъ”. Тази усвоена отъ световната съвестъ максима кой другъ народъ я е прегърналъ така горещо както българскиятъ народъ?

Ако българинътъ беше мечталъ само за животъ, па макаръ какъвто и да бъде той, ако той бе се помирилъ съ наложения му отъ превратностите на съдбата хомотъ, не би създавалъ всеки 3-4 десетилетия бунтове изъ всичките краища на своята земя, не би извършвалъ преселения отъ единия до другия й край, а не веднажъ и вънъ отъ пределите на Балканския полуостровъ, не би издигвалъ планини отъ кости, не би леялъ реки отъ кърви - не само “шуми Марица окървавена”, но още по-окървавенъ шуми и Вардаръ съ Велика, Брегалница и Църна, шумятъ и Струма, Места и Бистрица, а въ безбройните македонски езера, известни съ своя чаръ цели векове са се оглеждали денемъ слънцето, нощемъ звездите и месецътъ, помрачени отъ червените пари на кръвьта, която на потоци са леяли най-достойните синове на българската земя, и българинътъ би изгубилъ досега своята национална самостойность.

Храбъръ, просветенъ, толерантенъ, вяротърпимъ, свободолюбивъ, мре за свободата си, но пази свободата и достоинствата на чуждите елементи - няма друга страна въ света, въ която чужденецътъ да се чувствува свободенъ както въ отечеството си - всички тези достоинства на българина са правилно оценени отъ приятели и съюзници и затова днесъ той се радва, както никой другъ на света на своята свобода, на своето обединение.”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #271 на: Април 12, 2016, 09:56:23 »

Анастас Лозанчев - “Илинден. Как се достигна до Илинденското въстание, и неговото значение" - "Илюстрация Илинден" 1943 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=341

http://www.strumski.com/books/%D0%90%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%81%20%D0%9B%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%20-%20%D0%98%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD.pdf

“Илиндень!
Илинденско Възстание!
Великъ день, велико дело! Славенъ день, славно дело! Велико и славно дело не само за македонския българинъ, но и за целия български народъ отъ вековете. Низъкъ поклонъ предъ паметьта на загиналите знайни и незнайни мъченици за свободата! Дълбокъ поклонъ къмъ тоя младъ народъ отъ битолския край. Велико щастие е за менъ, че принадлежа къмъ него. Не отъ локаленъ патриотизъмъ, не отъ някакво суетно парадиране, което е неприсъщо менъ, заявявамъ предъ васъ, мои драги слушатели, пъкъ и предъ целия български народъ, че не въ много далечно бъдеще историята ще си каже своята дума, че отъ всички общи и частични протести на роба българинъ презъ вековете и волята му за свобода на най-високо място ще стои илинденската епопея...

Преизпълненъ съмъ съ радость, че Господъ ми отреди за втори пъть да посетя освободена Битоля. Битоля ми е много мила, не само защото тукъ съмъ се родилъ, но защото тукъ работихъ отъ основаването на Организацията и тукъ въ нейните околности преживехъ най-светлия денъ на тая Организация - Илинденското Възстание. Битола ми е мила защото още миналата година намерихъ я овехтяла, обедняла, но съ същия, съ стария непокътнатъ борчески духъ. Тя и сега е такъва и такъва ще си остане. Битола ми е мила още, защото тукъ сме се събрали да се видимъ, да разменимъ мисли по-голямата частъ отъ останалите живи дейци отъ участвуващите въ възстанието и изобщо въ Организацията. Азъ Ви поздравлявамъ въ моя роденъ градъ и Ви пожелавамъ, на по-младите щастливъ и дълговеченъ животъ, а на възрастните като менъ - добри старини.

На малцина е известно, че като основатель на Организацията въ битолския край е Пере Тошевъ...Революционната подготовка за нашия край почна отъ Октомврий 1894 г., отъ деня на срещата ни съ Пере Тошевъ. Пере беше съ оформени идеи, съ оформени възгледи по революционните борби, каквито никой другъ по това време нямаше. Той беше старъ революционеръ, участвувалъ и съ други македонски българи, като Дим. Ризовъ - битолчанецъ - въ съединението на Северна и Южна България. Билъ е боецъ въ Сръбско - Българската война. Още отъ първата ни среща съ Пере разбрахме се и поехме организирането на младежъта...

Илинденското възстание не е велико по проявите на храбрость и решителность на отделните витязи, или групи на такива, но отъ единодушното решение на народа да жертвува живота си, да жертвува всичко мило и драго, като възстане противъ петвековния си потисникъ. И на Илиндень, на 20 юлий 1903 г., точно въ полунощъ - означено време отъ своите водачи, народътъ възстана като единъ човекъ. Възстана едно население отъ южния брягъ на Костурското езеро до Бабуна на северъ и отъ Дримколъ на западъ до Мариовските планини на изтокъ. Всички, абсолютно всички се дигнаха и бяха на поста си, решени да умратъ. В.М.Р.О ще има видно място въ историята на българския народъ, но на най-видно място ще бъдатъ Солунските атентати, едно недостижимо по храбрость и самопожертвуване дело на шепа смелчаци и на най-високото стъпало, много високо ще стои Илинденското възстание!

Гордъ съмъ, че и азъ - малъкъ човекъ - бяхъ водачъ на такъвъ съ велика душа, съ мощенъ духъ народъ. Гордъ съмъ още, че допринесохъ за организирането на възстанието, както и за изнасянето му, за изпълнението му. Гордъ може да бъде целиятъ български народъ съ възстанието, но още по-горда трябва да бъде Битоля, защото тя беше сърдцето откъдето се ръководеше сложната организационна машина. Гордъ трябва да бъде българскиятъ народъ, защото всички тукъ останаха верни до край на своята клетва, верни на своите водачи.

Истина е, че народътъ ни тукъ следъ прекратяването на възстанието изгуби радостьта си - подчертавамъ - изгуби само радостьта си, но никога, нито за моментъ не изгуби вярата си, че правдата ще възтържествува, че свободата ще го огрее. Той до край, безъ да възроптае, не се раздели отъ своите водачи, които останаха покрай него, макаръ че главниятъ щабъ на възстанието да беше решилъ повечето отъ водачите му да напуснатъ страната, за да се облегчи положението. И при най-опасните времена този народъ ни пази и храни, както презъ зимата следъ възстанието, така и презъ 1904 г. и следващите години. “Ще ви храня, подъ езика си ще ви крия”, ми казваше кметътъ на с. Боища, Илия. Тоя повикъ беше у всички.

Величието на душата, несъкрушимиятъ духъ на тоя народъ се виждатъ отъ следния фактъ. 3 1/2 месеца презъ лятото на 1904 г. бяхъ боленъ и въ абсолютна летаргия. И това население което толкова пострада повече отъ менъ, отколкото отъ всеки другъ, пази ме, храни ме, пренася ме отъ място на място, което може да направи само една майка за свидната си рожба. Моята най-гореща благодарность!
Видни чужденци, като Бр. Бъкстонъ, Браилсфордъ, Леди Гроганъ и други, които посетиха пострадалите околии съ благотворителна цель, бяха изумени отъ безпримерния стоицизъмъ, съ който посрещаше населението изживените нещастия и неволия и отъ оная готовность на това население да се вдигне въ борба противъ врага, ако бъде повикано отъ своите водачи, на които остана за всякога вярно...

Целиятъ български народъ, а най-вече битолчани, трябва да въздигнатъ паметникъ на безсмъртните герои, които жертвуваха живота си за свободата на тоя милъ народъ съ велика душа, съ несъкрушимъ духъ, който презря всичко мило тукъ на земята. Паметникътъ трябва да бъде високъ, по-високъ отъ Пелистеръ, за да го гледа целиятъ български народъ и да се вдъхновява отъ него. Той трябва да бъде високъ, за да го гледатъ и народните неприятели, които толкова са газили тоя народъ и той пакъ остана на крака. За да се тури основа на такъвъ паметникъ, още днесъ внасямъ въ битолската община 10 000 лв. като фондъ “Паметникъ за Илинденското Възстание”.
Азъ вярвамъ, вярвайте и вие всички мои другари, а още повече вие отъ Кичевско, Струга на Хр. Матовъ, Преспа, Леринско на Марко Лерински, героично Костурско, Воденско на Лука Ивановъ и Апостолъ войвода, Кукушко на безсмъртния Гоце Делчевъ, че всичко, което е българско, ще бъде българско...

Да живее България!
Да живее Българскиятъ народъ обединенъ и целокупенъ!
Да живее славната Българска войска!
Да живее Българскиятъ Царъ и царското Семейство!
Да пребъде въ вековете Илинденъ!
Добри старини Вамъ, стари илинденци, и на всички събрани тукъ всичко добро. Моите привети на всички битолчани!
А. Лозанчевъ
Бившъ главенъ ръководитель на II рев. окръгъ и членъ отъ Главния Щабъ на Илинденското възстание.”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #272 на: Април 28, 2016, 04:45:43 »

"Нашата песен"- Кирил Христов Совичанов от Битоля, просветен деец, ВМОРО революционер и председател на Илинденската организация

http://strumski.com/biblioteka/?id=841

“Годините, които ни делят от робството, съвсем са недостатъчни, за да се обхване всичко, което народът ни е създал в областьта на духовната култура. Духовните ни творби, пръснати из всички български земи без почти никакви писмени паметници, останали само в душата на българина, все още немогат да се съберат, да се проучат и да се класират по своите общи черти и по целите, за които са били те създадени. От събраното до сега, обаче, се знае, че българинът стои на първо място, що се отнася поне до славянските народи, по своите народни умотворения - специално в областьта на народната песен. Няма събитие в живота на бележита личност, на някаква обществена проява или народно дело, което да не е възпято. Песеньта ни е огледалото, в което се отразяват на най-блескав начин всестранните копнежи и преживявания на българина през неговото вековно съществувание, изпълнено с славен възход и с тъмни разочарования...

Войните - тежки, люти и кървави - това са били чрезмерни напъни на целия ни народ, чиито стремежи са били съсредоточени в осигуряване условията за мирното му съществувание. Подвизите, проявявани в борбите от отделната личност или от масата, са намирали отражение в народната душа, която е изкусен валятел и твори, и създава и възпява всяка проява на саможертва. Пожертвува ли героят всичко, с което природата щедро го е надарила, за народно благо, народът ще го възнагради, като възпее подвига му и го остави да живее за назидание в душата на грядущите поколения. И обратно. Даде ли някой простор на своя егоизъм, измени ли на идеалите на народа, последният ще го осмее, ще го поругае, ще прокълне измяната, все с цел да запази своите синове за себе си, да растят, да се развиват и да действуват като жреци в народен храм свещен...

Най-забавния, най-увлекателния, най-непринудения и най-добрия начин за въздействуване върху отделната личност и върху обществото, това е народната песен. За разлика от останалите видове народни умотворения песеньта има това преимущество, че, като всяка музика, тя действува с някаква необяснима магическа сила върху сърдцето и буди най-възторжени чувства. Захвърляйки в забвение земните грижи, тя предразполага всекиго към веселие, възвеличава духа, ободрява и успокоява. Тя омайва, тя уталожва страстите, укрепява духовете и създава най-блаженно настроение.

Самият певец пък, проникнат и отдаден всецяло на своята песен, насладен и очарован от нея се захласва и забравя своето съществувание, времето му лети неусетно и в сълзи или в възхита възнася своя дух към свърхземното - слива се с блаженството. Никъде въздействието не е така големо, както при песеньта. Полека-лека тя завладява всички, и всички почват отначало да пригласят, и след няколко кратното изпълнение повишават тона и зимат наравно участие с певеца. Така, от еднолична, песеньта става обща и всички пеят. По тоя начин се предават песните от един на друг...

 С цел да се проучи Македония в нейната същност - подземни и надземни богатства, величествени пейсажи, материална и духовна култура, фолклор, нрави и обичаи и т.н. през време на освободителните войни беха изпратени учени и специалисти, които събраха и донесоха ценни материяли. Музикални сили само не можаха да проникнат там, за да се събере всичко що е създала душата на македонския българин, облика на неговите копнежи за свобода, за любов към родината и за готовност да жертвува всичко, за да осигури нейното свободно съществувание. Нема тържество литературно или музикално или увеселение в тесен кръг на близки или познати, в което македонската песен да не заема почетно место. Нема българин, осиян или не от благоволението свише да владее музикалното изкуство, който да не подири душевна наслада в македонската песен.

Неизчерпаем източник по разнообразието и величието на своя напев, и по дълбочината на философските и поетични форми, макед. песен представлява нещо необятно, нещо чудно със своя всестранен обхват на всичките духовни прояви на българина въобще. Народната песен на макед. българин, това е стихията, в която се проявява българският гений. Тя е тъй нежна и приятна, така самобитна и своеобразна, тъй разнородна и така богата по своето съдържание и форми, по своята мелодичност и благозвучие, щото човек се удивлява и не знае на какво да отдаде това тъй пъстро и богато творчество на македонеца. Мъчно е да се отговори на какво се дължи всичко това...

Известна е набожностьта на макед. българин, който всеки праздник пълни храмовете, обградени с най-нежни грижи и с най-изискано благолепие. Достойни църковно-служители, пропити с пълна вяра в Бога, вяра, на която всеки трябва да им завиди, и отдали Богу всичките си упования и надежди за свобода и братство, за радост и щастие, всички посещават черквата на драга воля и жадна душа, възприемат цялото черковно изпълнение. А певците, най-надарените свише с музикални способности и благочинние лица, възнасят горещи молитви към Бога на напеви, които изтръгват из дълбините на народната душа очарование и възторг. Всичко това не създаде ли убеждението у най-видните капацитети музиколози, че огнището на старобългарския напев, в който има моменти, които предизвикват тръпки у слушателите, е онова място, на чийто език светите братя Кирил и Методи са превеждали черковните книги? Самото това обстоятелство не иде ли да подскаже, че българинът в Македония, като че ли е създаден да възпее величието на славянския род въобще и на българския в частност...

От Македония дойде културата на България, а като важна проява на тази култура е песента, която дойде тоже от Македония и наложи своя отпечатък върху българската народна песен. Крайно време е да се впрегнат всички сили да издирят и съберат народните песни, върху които се нанася ужасно поражение от модернизма, ако би могло да се нарече така нахалството и порнографията в музиката. Песента требва да пазим като най-съкровен дар изпратен нам от Бога. А що става? Всеки сега се надпреварва да изнесе некой по-банален и безсрамен шлагер, присаден тук от чужбина или измишльотина на разни стихоплетци, които убиха нашите чисти нрави и унищожиха духа на свен и срам в младежта... песни които със закон требва да бъдат забранени, за да се прекрати опустошението в душите на гражданите и пораженията върху стимулите, които единствено са запазили народа ни през всички превратности на съдбата." 
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #273 на: Мај 24, 2016, 08:44:04 »

МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ - В Македония и Одринско

http://www.strumski.com/books/Spomeni%20na%20Tatarchev.pdf


“Роденъ съмъ на 26 януарий 1877 г. въ Пловдивъ. Баща ми, Иванъ Павелъ Герджиковъ, е отъ Коприщица, а майка ми, Магдалина Иличъ, — отъ Батакъ. Баща ми следъ освобождението на България бѣше председатель на върховното сѫдилище въ Пловдивъ, а следъ Съединението бѣше директоръ на банка. Той е свършилъ Белградската гимназия. Азъ получихъ първоначално образование въ Пловдивъ. Още отъ трето отдѣление минахъ въ французския пансионъ въ Пловдивъ и тамъ се учихъ до IV. класъ, а сетне — въ българската гимназиитѣ въПловдивъ и Сливенъ. Въ 1897 г. следвахъ VII-ия класъ въ пловдивската гимназия, но не го довършихъ. Презъ есеньта сѫщата година заминахъ за Швейцария и постѫпихъ по правото въ Лозанския университетъ, само първото полугодие, а сетне още три полугодия — въ Женева. Отъ Швейцария се върнахъ на 1899 г. въ София, гдето стояхъ два месеца. Отъ тукъ заминахъ презъ есеньта въ Македония за учитель въ битолската гимназия. Учители бѣха тамъ Дамянъ Груевъ, Василъ Пасковъ, Петъръ Мартуловъ...

Къмъ края на октомврий 1900 г. отидохъ въ кукушката чета. Войводата на четата Чернопѣевъ бѣше дошелъ въ Солунъ, гдето азъ се криехъ, да се цѣри отъ раната си. Д-ръ Татарчевъ го цѣрѣше та заедно съ Чернопѣевъ заминахме за четата му. Въ с. Грамадна (1 часъ до Кукушъ) се ставихме съ четата, — бѣха 7—9 души. Съ четата ходихъ до месецъ мартъ 1901 г. Чернопѣевъ водѣше организационната работа, а на мене дадоха агитационната. На втория месецъ се раздѣлихме съ Чернопѣевъ, раздѣлихме четата на две — по четирима души. Азъ взехъ полската чета, а той горската...

Въ Тиквешко се случи единъ пѫть, че вече трети день нищо не бѣхме яли и бѣхме много изнурени. Хванахме единъ овчаринъ и го пратихме за хлѣбъ; всички бѣхме изпаднали. Едни спѣха, а Попето се кърпѣше. Азъ седнахъ до него и бѣхъ взелъ малко отчаяна поза. Той никого не оставяше да се отчайва, той пѣеше пѣсни, катерѣше се по дърветата, правѣше шеги, разсмиваше ни, изобщо не даваше да се отчайваме. Азъ бѣхъ се умислилъ. Той ме погледна и ме попита: „А бе, адашъ, какво си се умислилъ?” Азъ му се оплакахъ, че измежду тоя народъ, за който сме решили да дадемъ и живота си, има и такива, които сѫ готови да ни предадатъ и пр. Попето отговори: „Знаешъ ли, азъ не съмъ тръгналъ за тия хора, що ни предаватъ, а за тия хора въ народа, които чувствуватъ и мислятъ като насъ. И ако да бѣхме срещнали ние тѣзи хора, сигурно тѣ щѣха да ни дадатъ хлѣбъ”. Този отговоръ ми направи впечатление и азъ се убедихъ, че Попето съзнателно се бѣше предалъ на революционна работа...

Тукъ въ София въ туй време и ние си имахме своитѣ нещастия. Представители на организацията бѣха Гьорче, Д. Стефановъ и Туше Делиивановъ. Гьорче се бѣше скаралъ съ Стефанова и Делииванова...Поради раздоритѣ между представителитѣ на организацията останахъ тукъ да се занимавамъ съ тѣхъ. Па остана азъ да се занимавамъ и съ Мисъ-Стоновата работа, както Дѣлчевъ ми бѣше порѫчалъ, а нѣмаше и кой да води преговоритѣ за откупа. Гьорчо бѣше въ Търново, а Стефановъ заяви, че не желае да се занимава съ тая „нечиста” работа. Ходихъ нарочно въ Търново да ги сдобря, но напразно. Гьорчо одобряваше Мисъ-Стоновата работа, само препорѫчваше предпазливость и желаеше да се остави подъ негово рѫководство тая работа, но другаритѣ, Сандански и пр., повече довѣряваха тогава сѣкашъ на Стефанова, а не на Гьорчо. Стефановъ се боеше да вземе отговорность по тая работа. Съ тая работа ми отиде зимата. Ходихъ въ Кюстендилъ та обиколихъ складоветѣ съ орѫжие по границата. Между туй паритѣ отъ Мисъ Стонъ бѣха взети, но докато не дойде Дѣлчевъ, не се дадоха на организацията да разполага съ тѣхъ. Дѣлчевъ дойде въ началото на пролѣтьта и тогава въ редъ събрания на по-главнитѣ дѣйци и представителитѣ се разпредѣлиха паритѣ...

Тогава стана конгресъ — първиятъ „конгресъ на Одринския вилаетъ” въ Пловдивъ, въ нашата кѫща. Революционното движение въ Одринско въ тая форма, въ която се прояви въ Македония, датира отъ по-късно, отъ около 1899 година. Тогава именно Дѣлчевъ, Лазаръ Маджаровъ и Стоянъ Лазовъ (Димитровъ) предприеха една обиколка по Лозенградско. Преди това Дѣлчевъ заедно съ Антонъ Бозуковъ бѣха ходили съ чета въ Македония, специялно съ мисия да търсятъ пари. На Боздагъ Бозуковъ се скаралъ съ Дѣлчева — и се раздѣлили, та Дѣлчевъ, като се върна безъ да извърши нѣщо, замина въ Одринъ и Лозенградско. Въ тая обиколка, която е траяла кратко време, единъ месецъ, Дѣлчевъ набързо е изходилъ Лозенградския санджакъ...При това положение въ Одринско се налагаше да се свика едно събрание за да се обмисли, какви мѣрки да се взематъ за да се заякчи организацията въ Одринско. Това събрание, наречено конгресъ, стана въ Пловдивъ. Главната инициятива за конгреса е излѣзла отъ Ц. К., отъ Дѣлчева, понеже само съ Дѣлчева одринчани се сношаваха. Двамата представители на Ц. К., Стефановъ и Т. Делиивановъ, дойдоха да заседаватъ по право. Като делегати на Ц. К. бѣхме азъ и Дѣлчевъ...

Азъ стигнахъ въ София, срещнахъ се съ Дѣлчева. Съ него говорихме за положението въ Одринско. По окрѫжното отъ Солунъ Дѣлчевъ ми каза, че това трѣбва да е станало по настояването на битолчани, но той самъ каза, че и той е билъ повиканъ, но че не искалъ да иде въ Солунъ. Още тогава той признаваше, че следъ въстанието на цончевиститѣ положението е натегнато въ цѣлата страна — въ Македония, че ние не можемъ да я караме все тъй, както до тогава, но че и не бива да се прибѣгва къмъ едно масово движение, а ще трѣбва да се помисли за нѣкой новъ начинъ за работа. Азъ бѣхъ партизанинъ на една теория за тероръ, тероръ надъ административнитѣ власти въ Турция. Тоя мой възгледъ Дѣлчевъ го знаеше; азъ бѣхъ на това мнение още въ Женева преди да стѫпя въ редоветѣ на вѫтрешната организация. Цельта бѣше да се подготвятъ отдѣлни терористически крѫжоци, които по своя лична инициятива да предприематъ терористични акции. Дѣлчевъ настояваше азъ да замина самъ въ Македония и по градоветѣ да основавамъ такива крѫжоци...

Мина се доста време, януарий месецъ, и тукъ пристигнаха Гарвановъ и Думевъ като делегати на солунския конгресъ да докладватъ за решенията, които сѫ взели тамъ, и да сондиратъ мнението на нелегалнитѣ дейци, които се бѣха събрали тукъ случайно въ голѣмъ брой. Въ редъ събрания докладваха тѣ за решенията, взети въ солунския конгресъ. Азъ и Дѣлчевъ останахме силно изненадани отъ смѣлитѣ решения, които сѫ взели тѣ, даже безъ да сондиратъ и повечето видни дейци отъ битолскитѣ. Въпрѣки доводитѣ, които тѣ ни приведоха, не можахме да се съгласимъ съ тѣхъ, че е настѫпилъ моментътъ за едно общо, масово въстание. Ние имъ заявихме, че който обича да вдига въстание, да го вдига, но ние нѣма да вземемъ участие. Силно настояваха за въстание Гарвановъ, Матовъ, Татарчевъ, Мартиновъ. Пере Тошевъ, запитанъ да си каже мнението, мълча. Това бѣше странно. Противъ въстанието решително бѣхме азъ, Дѣлчевъ, Гьорчо и Стефановъ. Като се опълчихме ние тъй силно, запитаха ни, какво можемъ да предложимъ ние отъ своя страна вмѣсто туй решение. Тогава ние, както бѣхме по-рано говорили съ Дѣлчева, предложихме да се възприеме принципътъ на отдѣлни терористични акции. Азъ по-подробно развихъ въ събранието тая своя мисъль. Гьорчо ме подкрепи и тя се възприе въ смисълъ, щото никакво въстание да нѣма, а да се предприематъ отдѣлни терористични организационни акции съ знанието и съгласието на мѣстния окрѫженъ комитетъ и, разбира се, на Ц. К. Казахме, че трѣбва да се турятъ на изпитание интереситѣ на европейскитѣ капитали въ Турция. Попитаха ни противницитѣ, да ли можемъ да извършимъ ние нѣщо отъ тоя родъ като за начало и примѣръ. Отговорихъ, че лично азъ съмъ готовъ веднага да замина за Турция и да извърша атентатъ по турскитѣ желѣзници, на експреса, или на конвенциолния тренъ или на нѣкой воененъ тренъ. Дѣлчевъ сѫщо заяви, че и той е готовъ още веднага да замине да извърши сѫщо такава една акция по желѣзницитѣ. Ние тамъ не казвахме, где ще извършимъ, защото не искахме да се знае отъ никого, а имахме предъ видъ линиитѣ Одринъ—Цариградъ и Одринъ— Солунъ. Събранието одобри туй нѣщо, и ние се разотидохме като ангажирахме солунскитѣ делегати да уредятъ работата въ Солунъ въ смисълъ да отложатъ взетото решение за въстание...

Слелъ като се раздѣлихме, азъ и Дѣлчевъ почнахме да се приготовляваме за атентатитѣ, които трѣбваше да извършимъ. Между материялитѣ, които трѣбваше да вземемъ, трѣбваше да имаме и по една електрическа машина (сухи батерии). Туфекчиевъ имаше само една отъ седъмъ килограма тежесть (сетне се получиха по-леки, по три килограма). Понеже и Дѣлчевъ имаше нужда отъ такава машина, азъ му я отстѫпихъ, а азъ взехъ петарди. Дѣлчевъ замина преди мене, защото имаше работа по границата и имаше да урежда канала. Азъ останахъ тукъ да приготвя четата си и орѫжие. Следъ десетина дена, въ края на януарий 1903 год., заминахъ и азъ за Турция съ 25 души другари. Заминахъ първомъ за Бургасъ и отъ тамъ презъ Аланкайрякъ, презъ с. Велика, после презъ с. Пенека, гдето има български колиби Апортесъ. Отъ тамъ напуснахме организационната територия. Условието бѣше, щото терористичнитѣ акции да ставатъ вънъ отъ организационната територия за да не създаваме афери на организацията...

Когато дойдохъ въ София, Матовъ и Татарчевъ ми съобщиха, че въпрѣки нашето решение не било възможно да са отложи въстанието; битолчани наблѣгали. Това бѣха съобщили на окрѫжния комитетъ въ Одринъ та и отъ тамъ ми се съобщи сѫщото. Туй много ме изненада. Не знаехъ, какво да правя. Казахъ на Матова и Татарчева, че въ Одринско не ще можемъ да вземемъ участие, но тѣ ми забелязаха, че въ такъвъ случай, ако ние не вземемъ сега участие, сетне никога сами не ще можемъ да дигаме въстание. Дѣлчевъ бѣше вѫтре и съ него не можехъ да кореспондирамъ. Тогава азъ решихъ, че по тоя въпросъ трѣбва да се произнесе единъ одрински конгресъ, който да стане вѫтре въ Одринско. Разпратихъ едно окрѫжно вѫтре за да се избератъ делегати отъ околнитѣ и фиксирахме Петровдень за конгреса...

Ние почнахме вѫтрешно да се уреждаме нѣкакъ си. Ала азъ предвиждахъ много добре, какъвъ ще бѫде изходътъ. Населението бѣше весело, по селата хора играеха, гозби слагаха. Немаше мое-твое: въ горитѣ преди и следъ конгреса имахме приготвени складове; цѣлата реколта бѣше сложена, въ брашно и жита, въ общи хамбари, въ общи складове. И добитъкътъ бѣше станалъ общъ имотъ. Понеже бѣхме взели много пушки отъ турски войници и бѣхме внесли още кримки отъ България, раздадохме ги на населението и почнахме да обучаваме тия, които знаеха да боравятъ съ орѫжие. Споредъ мене ние си изгубихме времето съ тия второстепенни работи...Преди първия день на акциитѣ този, който трѣбваше да рѫководи движението въ участъка на с. Велика, Кондоловъ, биде убитъ отъ турцитѣ. Билъ тежко раненъ въ корема, мѫчилъ се нѣколко часа, молилъ се на другаритѣ си да го довършатъ, и тѣ хвърляли жребие, кой да извърши това, и така единъ го застрелялъ въ главата. Тази загуба бѣше много чувствителна за насъ...

Около 4—5 дена тая върволица бѣжанци се мѫкнѣше по тоя каналъ. Когато изминали бѣжанцитѣ, получихъ известие, че въ България около Аланкайрякъ се натрупали до 15—20 хиляди бѣжанци, гладни, безъ покривъ, безъ храна, безъ нищо, безъ да се грижи нѣкой за тѣхъ. Тогава отдѣлихъ 10-на души другари отъ четата до завлѣкатъ цѣло едно турско стадо говеда, около 100-тина глави, което бѣше наблизу, въ България кѫде Аланкайрякъ за бѣжанцитѣ. Селянитѣ, които бѣха при мене, сѫщо така настояваха да идатъ въ България. И азъ видѣхъ, че е глупость да се опирамъ вече, минахме всички границата и се упѫтихме къмъ Аланкайрякъ. Срещнахъ и Маджарова и Икономова, които тъй сѫщо бѣха минали въ България презъ тоя и презъ предния день. Бѣжанцитѣ бѣха всички на една голѣма поляна до с. Аланкайрякъ...

Следъ това турцитѣ станаха окончателно господари на положението. Нашитѣ бѣжанци, отъ една страна тия, що бѣха близу до Аланкайрякъ, отиваха къмъ Бургаско, а други имаше къмъ Алагюнъ и Факията. Азъ съ Силянова и Икономова предприехъ една обиколка за да видимъ, на какъвъ халъ сѫ бѣжанцитѣ. Намѣрихме ги въ ужасна обстановка — тѣ спѣха по улицитѣ, по черковнитѣ дворища, гладни, изнемощѣли. Надумвахме ги да се върнатъ обратно въ Турция и ги увѣрявахме, че и ние ще идемъ съ тѣхъ. Ала тѣ бѣха обзети отъ панически страхъ та не рачиха. А околийскиятъ началникъ отъ Бургасъ имъ обещаваше, че ще бѫдатъ настанени въ Бургаско. Всичко туй продължава до къмъ края на септемврий. Тогава се върнахме, и азъ отидохъ въ Пловдивъ. Бѣха назначени комисии отъ правителството подъ председателството на окрѫжни управители за да настаняватъ бѣжанцитѣ. Тия емигрантски комисии настаниха бѣжанцитѣ отъ часть въ Варненско, — най-много въ Варненско, не по-малко отъ 6—7 хиляди души, а другитѣ въ Бургаско, Карнобатско и Айтоско...”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #274 на: Јуни 07, 2016, 03:36:07 »

ХРИСТО НАСТЕВ от Щип, Македония - СПОМЕНИ

“През 1898 г. свърших Скопското средно българско педагогическо училище, първи випуск. По настояването на окръжния революционен комитет бях назначен главен учител в първокласното и основно смесено училище във Виница. Възложиха ми ръководството на пункта заедно със селата по левия бряг на Брегалница (в Кочанския район) до границата. Аз заварих пункта разорен съвършено от прочутата Винишка афера (1897 г.). Изключителният режим беше парализирал всичко. Обаче благодарение на връзките ми от 1894/1895 г. скоро възобнових пункта във Виница и канала Кюстендил - Щип. Ала в края на учебната 1898/1899 г. един първенец и член на организацията - Георги Иванов - който е бил и същевременно плащан таен шпионин на турците, разкри на властта всичко. Аз можах да избягам в Кюстендил. Тук получих от Екзархията назначение за главен учител в първокласното и основно смесено училище в Бунархисар. За назначението ми съдействува и Одринският окръжен революционен комитет. Така преди 28 г.- месец август 1899 г. - революционната организация с нейната политика на действие ме пренесе от полите на Плачковица (Виница) при полите на Странджа...

В Бунархисар останах удивен от радушния и приветлив прием. Настаниха ме на квартира у баба Руса Аврамица, бездетна вдовица. Скоро спечелих доверието й за синовни грижи към мен. На домашните си и на приятели не се обаждах, за да се прикривам от властта в Кочани, Щип и Скопие, която непрестанно ме търсеше поради шпионството на Георги Иванов от Виница. По нареждане на организацията той бе убит публично сред пазара на Кочани.

Бунархисарци бяха дружелюбиви. Аз скоро се почувствувах между свои и заработих като главен учител и ръководител на революционната организация. Доверих тайната първоначално на по-първите хора. Родолюбивите им чувства ме трогваха...Архиерейски наместник беше старият свещеник Димитър Вълчев, той беше и непосредствен началник на черковно-училищните работи в Бунархисарско. В качеството си на главен учител с него съгласувах деянията си в града и околията. Винаги получавах одобрението му...Под предлог да изуча нуждите на селските училища посетих Урумбеглия, Курудере, Яна, Чонгара и Колибите. Така влязох в непосредствени връзки с по-първите хора из околията. Заедно с учителите се образуваха отделни групи и местни управителни тела. Населението изобщо с готовност се отзоваваше на делото и беше готово на всякакви жертви за преуспяването му...

На Великден 1900 г. един куриер от лозенградските села ми донесе писмо от Делчев. То беше написано с шифъра на Централния комитет, който шифър знаех още от Виница. Писмото гласеше:”Брате Зюлфикар, с двама другари съм не по-далече от 20 км. Ще дойда да се видим. Изпрати куриер, но с писмо определи и паролата при пристигането ни там. Ахил.” Ахил беше псевдонимът на Делчев, а Зюлфикар - моят псевдоним от Виница. Писмото ме зарадва много. Удаваше ми се случай да се осветля подробно по много организационни въпроси. Делчев за пръв път правеше обиколка в Одринско. Без да съобщя никому, изпратих куриера обратно с писмо. Първата ми работа беше да посветя и да подведа под клетва баба Руса, тъй като реших за по-удобно да приема дейците в квартирата си. На другата вечер предупредих хазайката си, че ще имам гости, та да гледа да се отсрами. След полунощ те пристигнаха без Маджаров, който останал по болест нейде из Лозенградско. Баба Руса разбра сега значението на клетвата, която даде предния ден. Делчев и Лазов цяла седмица седяха в Бунархисар. Баба Руса се държеше извънредно внимателно към тях и се грижеше като майка за децата си. Делчев схвана задоволството й, та винаги се обръщаше мило към нея, наричайки я “майко”. Бабата чистосърдечно казваше, че иска да помогне на такива добри чеда, тръгнали по народни работи.

Още първия ден съобщих на по-първите хора от организацията в града за гостите в квартирата ми. Представители на селата пък извиках под предлог за текущи работи. Така Делчев и Лазов можаха да се опознаят с всички по-видни членове, да беседват с тях и да разменят мисли по делото. Духът на легалните посетители се повиши. Делчев плени сърцата на всички със сладкодумството си и със своя благ характер. С обиколката си из Одринско Делчев искаше да го проучи лично, за да се съгласува революционната дейност в пределите му с тая из Македония...Делчев и Лазов се върнаха пак из Лозенградско. На тръгване първият ми обеща пълна подкрепа за набавяне първоначално по 10 пушки с патрони за по-младите членове и по един револвер за ръководителите. Уверих го, че сам ще събера стойността им. Той ме прегърна, целунахме се и ми пожела второ виждане...

Щом изпратих четата в Лозенградско, приготвих се да замина за Бургас и София по въпроса за оръжие и канал за пренасянето му. Минах през Лозенград и Одрин, където говорих с комитетите за предстоящите ми въпроси в България. Когато бях вече в София, вестниците заговориха за масови арести в Лозенград. Веднага заминах за Бургас да се осведомя за развитието на аферата от пунктовия началник в тоя град Георги Минков. Подробности прочее научих от пристигналите емигранти. Четата на Георги Тенев заловила на своя глава гръцкия лекар Костаки Керемидчиоглу. За освобождението му поискали 4000 лири турски. С това си деяние тя предизвика разкрития, които скъпо костваха на много хора и на самата организация. Създадената афера се ширеше все повече и повече...Жертвите които даде Бунархисарско в тази афера, са много. Около 70 души попаднаха в затвора, а двойно повече бяха успели да се укрият и избягат в България. Заедно с арестуваните и мене осъдиха задочно на 101 години строг тъмничен затвор. Не можех да се върна вече в Бунархисарско. Изпратиха ме из Македония, дето ме свари въстанието като секретар в четата на войводата Тома Давидов, Битолския революционен окръг...”

http://macedoniandocuments.blogspot.mk/2009/12/ilinden-april-1943.html

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=126&pid=3563
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #275 на: Јуни 09, 2016, 12:42:07 »

"Траурния Тодор Александров ден в София", 18 септемврий 1924 г.

18 септемврий. Из ранна сутрин тъжни камбанни звукове нашепват тиха тъга - тъга по скъпа загуба. Широките улици на стохилядния град са пусти и глухи. По всички магазини голями - с едри букви - надписи известяват “Тодор Александров - Траурен ден - затворено”. Стените навсякъде са покрити с хартия на която отдалече личи - “Тодор Александров”. Към 8 ч. малки групи хора прииждат към катедрата. Всички са тъжно замислени. Черна лента с името и лика на Тодора обвива левата ръка на всекиго. Групите се увеличават и се разрастват в цяло множество, което покрива целия площад и улиците към него. Венци и плакарди безброй. Първа от всички е плакардата на Щипяни. “Щипяни ще съумеят да се разправят с всички родоотстъпници”. В 10 ч. се почва панахидата. Хор от 300 души приглася молитвите на свещениците. Запява се “Вечная памят”. Цялото море от хора пада на колене. Всички през сълзи ридаят - оплакват великия покойник. Няколко оратори рисуват фигурата на Тодора и неговите дела. Множеството от хора се отправи за Паметника Левски. Друго такава се е наредила по тротоарите и образува неподвижен шпалир от хора. Една 50 хил. манифестация настъпва по Бул. Дондуков, бул. Цар Освободител, бул. Ботев - за пам. Левски. Главата на тази манифестация наближава последния, а края е още далече зад двореца. Венците - повече от 90 - се слагат на паметника. Последният е малък за да ги събере. Тук от 10 трибуни се говори. Ораторът от Варна, идещ от Черно море, проклятие черно отправи към убийците народни; оратора от Джумая възвести светлата и здрава вяра, която Джумайци и всички южно от тях имат и след смъртта на Тодора в успеха на делото, за което Той падна. Тракийци и Добруджанци, които са гледали на Тодора като на борец и за тяхната свобода, казаха топли съболезнователни слова.

Семейството на Тодора - неговите жена и сестри, неговите близки и роднини, горди в своето съзнание, че Тодор, освен техен беше и остава, преди всичко, на Македония, с твърдост присътствуваха на чело на манифестацията. Едва в 1 ч. сл.пл., когато и последния оратор завърши, манифестацията, разделена по всички улици се отправи за св.Неделя, откъдето всички се разотидоха. Магазините през целия ден останаха затворени.

Така София, Столицата на България, отдаде почитта си към Тодора. Защото Тодор със смъртта си, смъртта победи. Чия смърт? Смъртта на Македония, смъртта на България! Тодор беше българин и той не желаеше през нещастието на целия български народ, през опожарена и унищожена България, да стигне до свободата на Македония.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=971

http://stara-sofia.blogspot.mk/2012/09/15-000.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #276 на: Јуни 09, 2016, 12:45:17 »

Алексо Турунджов, лерински войвода на ВМОРО

“Роден през май 1874 год., в голямото и знаменито българско село Екши-су (Върбени). Син на заможни родители с гарантирано бъдеще което се чертае по цариградските пазари, дето го води баща му, той още млад 18 год. се впусна в революционните борби като влиза в организационния кръжок при Босфора. Като терорист още през 1898 г. той взема участие в разни комитетски акции в Цариград извършвани винаги героично. Завърнал се в Екши-су, през 1902 г. постъпва в четата на Попанчев, Лерински районен войвода, дето бива оценен за своето безстрашие. След геройски загиналия Попанчев в с. Баница през м. май 1903 г., Алексо бива избран вече за Лерински войвода. А през време на възстанието беше член-войвода в Леринския горски ръководен комитет и се отличава както с подготовката на възстанието в Леринско, тъй и в разни сражения, в които се дадоха скъпи жертви. След възстанието, въпреки увещанията на свои близки и приятели да замине на почивка временно в България, той остава да буди покрусения дух на населението в Леринско, обикаля цяла година любимия си район, докато подкупен ренегат от Костурския владика Каравангелис, имено Митре Гинов от с. Айтос, го предава на турците на 4 април 1904 г. в същото село. Намерил се в невъзможност да се защити, или самоубие, той пада в ръцете на турците. Откаран в Невеска, Лерин и Битоля, той с гордост отговаря, че за всички комитски акции той носи всичката отговорност. Но неговия дух не може да се помири с положението на затворник в Битолското “Катилхане”, и ето защо, без некому да каже, решава той тайно да тури край на изтерзания си живот, като ненадейно се хвърля от прозорците на втория етаж на калдъръма на двора с вик: “да живее Македония”. Обаче злата орисница пак го запазва жив, с раздробено обаче тяло. Турците дълго време го лекуваха докато можа да се поподигне наново, за да бъде обесен 1905 г. на “Ат-пазар”, който чу обаче неговия безстрашен възглас: “да живее Македония”. Той спокойно се изкачи на бесилката и все тъй спокойно остави да му завържат около шията примката.

Добри българи сутриньта го свалиха от бесилката и по християнски го погребаха до олтаря на българската черква “Св. Неделя”, край града близо до гробовете на други заслужили синове. Неговото обесване бе събитие в Битоля. Затаени по съседните къщи и ханове, битолчани следеха с трепет трагедията на македонския син и го фотографираха отдалеч из един укрит прозорец. А населението не го е забравило, защото и певци песни за него пеят. Ще чуете и днес по битолските мегдани и по леринско поле да се носи тъжната мелодия на неговата песен:
Църно му било пишано
на Александър войвода,
шеснайсе годин войвода
низ битолските планини.
Излезе млади Алексо
из тия тесни долапи
тогай Алексо врзаа
бяли му ръци на опак.
Тогай Алексо си разбра
дек него чека невеста.
Викна Алексо извикна:
“Не видам мойта невеста,
тук видам мойта бесилка,
дек ке ме мене бесите!
Нека са живи бракя ми,
арни войводи ке бидат.”
Дойде поп да го опева,
Алексо на попо думаше:
“Де гиди дедо свещеник,
Ако си сърбин ма'ани се,
Ако си бугарин ела сам!"
Свещеник сълзи порони,
па прийде да го опее.
Алекса дума продума:
“Не плачи, дедо, не жали,
ако ме мене обесат,
Нека са живи бракя ми,
по-арни ке са от мене,
по-арни храбри войводи.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=985

http://macedonian-library.com/photos/Alexo%20Turundjov/tv_1761.jpg

https://www.youtube.com/watch?v=iNjJ_jt8yOQ
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #277 на: Јуни 14, 2016, 08:42:52 »

ДОНЧО ЩИПЯНЧЕТО (Андон Стоянов Тошев) - български революционер и герой на ВМОРО, основоположник на стоицизма, праотец на твърдостта - СПОМЕНИ

http://strumski.com/biblioteka/?id=977

https://www.youtube.com/watch?v=Xh3E-75cEuk&nohtml5=False

“През 1895 г. на няколко пъти докарвах от Виница пушки, вестници, револвери и др. на учителя Чакъров (от гр. Велес). Чакъров от Виница избяга в България и се върна обратно нелегален. Заведох го в Щип. В Битоля и Прилеп ходих няколко пъти при Пере Тошев, директор в Битоля, а в Крушево отивах два пъти, за да нося писма, вестници и револвери. През 1896 г. почнах да ходя по-често в Битоля - на всеки 15 дни...

Когато ме заловиха, тръгнах за Битоля с два товара ориз и в ориза 10 бомби, четвъртити, празни, 10 револвера малки, динамитови патрони и вестници. Всичко това ми се даде в Щип. Носех още 50 ока восък, 50 ока бадеми. Всичко карах три коня. За Битоля тръгнах на 3 април ст.стил 1896 г. Вечерта бях в Кавадарци, на 4 април в Прилеп. На 5 април събота в Прилеп беше пазар. Престоях на пазара. В неделя на 6 април пристигнах в Битоля. Към черквата Св.Неделя ме спряха колджиите. Първият кон върви напред - на сто метра от другите два коня, при които съм аз. Когато ме спряха и ме заговориха, аз им отговорих на турски език. Не можаха да ме познаят, че съм българин, но ме арестуваха. Водиха ме цели два часа из града. Не знаят къде да разтоварят конете. Колджиите бяха 5 души. Най-сетне спряха в Белидието (общината). Там имаше десет души войници - караул. В общината имаше един майстор мияк - Веле от село Смилево. Запознахме се - беше осъден на 5 години...

В два часа по турско време дойдоха трима полицаи и ме запитаха от къде съм роден, какъв миллет съм и пр. Казах им, че съм от Щип и че съм българин. Като разбраха че съм българин, рипнаха и като казаха: “гяур!” - забиха ме. Не зная колко са ме били, паднал съм в несвест, лежал съм 4 часа. С вода ме свестиха - целият бях измокрен. Още колджиите намериха писмото. Аз успях да го скъсам и глътнах половината. По това което взеха, разбраха, че е адресирано до Аврам Моисов - Битоля. Скроих следния план: оризът е купен от Виница, търговецът е Скопянец, от каква вяра - не зная. При разпита обясних, че търговецът ми е казал: “Момче, можеш ли да си кираджия, за да ти дам тая стока за Битоля?” Казах, че мога и пазарихме кирията от Виница до Битоля - за двата товара ориз по 4 бели меджидии. Аз не зная що има в товара, понеже съм кираджия.

На другия ден пред обед ме изведоха при валията на горния етаж. Полицаят каза, че снощи един кираджия е донесъл стока, но това е нещо лошо - един товар турбии. Една да се запали, цяла Битоля ще изгори. Валията ме пита:”Какъв миллет си?” Отговорих му: бугар.
- А, бугар, гяурдур!
Тогава валията ме хвана и се опита да ме хвърли надолу, но полицаят ме прихвана. Свалиха ме долу. Цели три месеца ме разследваха, повече нощно време. Молиха ме с пари - даваха ми двеста лири, предлагаха да съм комисар и други служби, да съм при тях на работа и още що не. А аз каквото си зная, това говоря. Биха ме много. Шест месеца ме държаха под долапо - като зимен прозорец, в кал и вода до колене, широк един метър, висок 1.50. Лежах една година до делото и още 6 месеца по делото. Трите коня ми взеха още в беледието...

Осъдиха ме на 101 години затвор в пранги. В затвора се запознах с Йордан Гавазов, Стоян Лазов и седем негови другари. Там се бихме срещу Мицко Кръстич - сърбомански войвода. При борбата на Мицко забихме четири ножа. Поради това наново ме турнаха още три месеца в долап.

През 1897 г. на 20 октомври стар стил, амнистираха ни десет души от Битоля, поради Гръцко-турската война. Ако не беше войната, щяха да ме пратят на Диар-бекир. Най-много настояха за мене Димитър Лимончев и консулът в Битоля. Лимончев беше секретар в консулството. Консулът се интересуваше за мене и всеки месец ми пращаше по 3-4 лири. На 23 октомври ст.ст. 1897 г. през нощта излязох от затвора. Заедно с мене  излезе от затвора и Стоян Митрев.

Когато ме заловиха в града, Организацията наредила до Пешкови от Битоля да ме убият, за да не издам някоя тайна. Също така и в затвора Гавазов се опасявал да не издам нещо и влязъл в споразумение с някой арнаутин да ме убият. После, като разбрал, че не съм издал нищо, отменил убийството...”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #278 на: Јуни 18, 2016, 09:40:38 »

Кръстьо Ресенски

“Покойният бивш войвода на Ресенска околия, Кръстю Трайков, се помина на 7 януарий 1942 г. на 77 годишна възраст. Опелото му се извърши в ресенската катедрална църква “Св. св. Кирил и Методий” в присътствието на целокупното ресенско гражданство и множество делегации от околията. На опелото е държал прочувствена реч архиерейският наместник протойерей Александър поп Ефтимов, илинденец...Покойният войвода Кръстю Трайков бе посветен в революционните ни борби още от ранна младост и действува в разни места на поробена Македония. Още в 1903 г. той напуска Цариград, дето беше отишъл на печалба и заминава като четник в Одринско, където го заварва Илинденското възстание. В 1905 г. той отива в Ресенско като околийски войвода и работи като такъв до хуриета - 1908 г. когато подмамен от младотурските управници, както и другите войводи и четници се предава на властта. Но когато тя почна да гони и убива върналите се революционери, покойният Кръсте, заедно със своите другари-четници хваща пак гората...

Издигнал се до войводски чин поради обаянието, което беше си спечелил между революционните среди, дядо Кръсте се ползуваше с общата почит на цяло Преспанско, което приживе го възпя:
Се зададе тъмен облак
От към изток, от към запад
Не ми беше тъмен облак
Тук ми беше вража сган.
Сардисале планините
Планините и полето
Сардисали во Преспата
Славно село Вълкодере.
Дякон вика да бегаме,
Кърсте вика да стреляме
Врази викат Алах, Алах
Ура-а викат комити!
И не само бе възпят от народа - той доби и световна известност - чрез кореспонденциите на известния Алберт Сониксен, американски журналист, който през 1907 и 8 г. обиколи нелегално Македония с пушка на рамо и сам взе участие в не едно сражение...

През време на сръбския режим пок. Кръсте остана да живее в съседство с родното му село Крушйе, ресенска околия. Сръбските власти в 1919 г. го арестуваха и откараха в Битолския затвор, дето, окован във вериги, лежа три години. После освобождението си остана на мирно жителство в гр. Ресен до идването на нашите власти, които покойният бе щастлив да дочака и преживее всички почести и радости, каквито един мъченик за свободата заслужава. През сръбския режим покойният Кръсте, въпреки съблазните и опитите на властите да го подкупят и поставят в служба на сърбизма, остана твърд и верен на своя национален велико български идеал. Един подир други той изпродаде всичките си имоти, за да посреща най-необходимите нужди. Гол остана, но презря подмамките, които народният душманин слагаше пред  всяка негова стъпка. “Гол съм се родил, гол ще умра”, беше неговата утеха и неговата гордост и с тях той завладяваше всички и на всички влияеше, всички запази от зараза.

Един от стълбовете на българския дух в тоя прабългарски край, в края на своя живот, Кръсте Трайков достигна най-висше щастие - пръв той посрещна освободителите на родния му край и, подобно на праведний Йосиф, целуна тъй ожидано очакваното българско знаме, целуна го и треперейки от вълнение, от щастие и радост изрече: “Нине, отпущаеши раба Твоего Владико!”

С очите си го видяхме. Висок, плещест, омършавял, овехтял, но с изправена глава, горд, светъл поглед, сините му очи излъчват искри, които се забиват в сърдцето - хипнотизатор същи - и с тях той завладяваше, с тях обайваше целия ресенски край. Дал всичко за прослава на българския народ, пред отечествения олтар той принесе  скъпа жертва - единствения свой брат Йонче, паднал убит като четник от ресенската чета в с. Кривени - 1905 г.
Да пребъде неговата слава!
Мир и покой на великата му душа!”
Илюстрация Илинден, април, 1942 г.

http://macedonia.kroraina.com/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_4.pdf


“При пълнолуние ние се приближихме до мястото на срещата – един горист хълм. Едно силно свиркане предупреди нашия човек, който беше изпратен напред, да разузнава. След това от гората излязоха няколко тъмни фигури. Един широк, брадясал, подобен на горила човек, се спусна към нас и сграбчи ръцете ни, един след други, като че забиваше ножове на своите врагове при разпалена схватка. Неговият тъмен, впит в тялото албански костюм, без власатите ръкави, му придаваше изглед на току-що изскочил в живота млад Хенри Осми (от Холбайн) – едно наподобяване, което още повече се засилваше от особеното наречие, на което с громък глас изказваше своите поздравления. Почувствувах силата му, когато сграбчи ръката ми. Той я задържа кратко време, след това ме улови за рамото, с другата ръка преметна ремъка на карабината си на другото рамо и ни повлече към дърветата, като че бяхме негови пленници.През една ивица стари дъбове и храсталаци излязохме на поляна на височината на хълма. Кръстьо ни сложи на едно легло от клончета и сухи треви, постлано под голямо дърво, и се просна между нас. Другите момчета, осемнадесет на брой, се разположиха като нас под дърветата.Хубаво беше да се чувствува човек отново гост на такава голяма чета. Аз можех да наблюдавам лицето на Кръстьо на лунната светлина, докато той говореше дебело и гърлено, като че из гърдите си. То бе широко, обкръжено с буйни червени бакенбарди, брада и куп кестенява коса. Не е чудно, мислех си аз, че Сарафов е сила в организацията при такива привърженици...”
“ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК”, Алберт Сониксен, 1906 г.

http://www.promacedonia.org/as/index.html

https://books.google.mk/books?id=iHGPI-ouoE0C&printsec=frontcover&dq=Confessions+of+a+Macedonian+Bandit+A+Californian+in+the+Balkan+Wars&source=bl&ots=P5t-VQTkM_&sig=6GmDDc0_Heg1hTpbsSIEsUbgFKg&hl=en&ei=Nrq5S6qsFN6HONvgsKEL&sa=X&oi=book_result&ct=result#v=onepage&q&f=false


"Щом ни видяха, ресенчани онемяха от радост. Видният ресенски войвода Кръстьо Ресенски, когото тогава ресенчани посочиха за кмет, не можа да продума нито дума от вълнение. Отказвам се да предам картината на изблик на радост в Ресен при нашето явяване. То може да се види, да се почувства, да се изживее, но не и да се опише. Всяко предаване би било бледо отражение на онова, което почувствахме и видяхме. И тук се произнесоха прочувствени слова за дошлия ден на свободата, за вековно очаквания ден на възкресението...”
Сотир Нанев “Македония 1941 Възкресението”

http://www.strumski.com/books/S_Nanev_Vazkresenie_Makedonija.pdf

Песен за Кръстьо Трайков:
https://www.youtube.com/watch?v=O0pZk3-GqRs
 
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #279 на: Јуни 24, 2016, 09:19:42 »

ЛУКА ИВАНОВ

“Лука Иванов е роден в гр. Панагюрище в недрата на Средна-гора на 5 август 1867 г. Още млад 18 годишен той взима участие в сръбско-българската война. След войната следва във военното училище и го завършва през 1887 г. Произведен подпоручик той бил изпратен в 5 Дунавски полк. След сръбско-българската война взел да се интересува живо от македонските революционни борби. Завършен с приказките на борците от Средно-горското възстание, слушал за турските изпитания на братята оттатък Рила, той не е останал глух към техните войни и взел живо участие в македонските освободителни борби.

През 1903 г. - Илинденското възстание - Лука Иванов е избран за началник на Воденския революционен район. Взима участие в ред сражения и се връща след възстанието в Софийско. А когато след възстанието андарти нахлуха в Македония, Лука Иванов пак се отзова на народното дело и заминава за Воденско. Той организирал такъв отпор срещу гръцките чети, че станал страшилище за тях. Сам Лука Иванов е влизал в ред сражения с андартите и все побеждавал, дори и пленил една андартска чета. Винаги Лука действувал с такт и умение, бил храбар и неустрашим.

На 13 август 1906 г. когато с четата си бил в едни влашки колиби, шпионско око го предава и в сражение с андартите пада убит. Убийството на Лука Иванов покруси цялото българско население. Дълго време другарите му скърбяха, но таеха неговата смърт, за да не се отчае народът. Лука бе извънредно много симпатичен човек, спокоен, умен, храбър и добряк по природа. С приятната си усмивка той пленяваше всички които се срещаха с него. Народът и сега ги помни и сега още храни най-добри спомени и песен му пее. Лука Иванов вечно ще живее в сърцата и ума на воденчани.”
"Илюстрация Илинден", Календар “Илинден“, 1942 г.

“С пристигането си във Воденско, Лука Иванов мислеше да действува по-меко, без сътресения, да не пролива кръв. Но предателството на гръкоманите в с. Месимер и убийството на двамата му четници, решително му отвориха очите, той промени своята тактика и възприе девиза на Апостола: “Никому прошка, който лесно може да се отказва от род и родина, да служи на патриканата”. Той почна да влиза из селата с няколцина четници, а останалите оставаха да охраняват селото. Влезеше ли в някое село, настъпваше народен праздник за селяните. Мало и голямо тичаше да види откритото чело и гордата осанка на войводата. Той пристъпваше ведната към организационна беседа. Със своето пламенно слово, в сбита форма обясняваше правните повели на ВМОРО и изясняваше на селяните това, което изведнъж неможеха да схванат. Той им препрочиташе новия устав на революционната организация, съгласно който всички граждани и селяни, членове на местните организации, имаха право на гласоподаване; обясняваше им, че те имат задължения къмъ организацията, но да не забравят, че имат и права, които трябва свещено да пазят и бранят от посегателства; при всички избори да си отварят очите и да избират не роднини и приятели, а само тия, които могат и желаят доброволно и безвъзмездно да служат на народа. Тия беседи с поробената рая възродиха местните революционни комитети. И с пълно право революционните работници във Воденско смятаха своя челник като слезъл от Олимп, неговата дума за тях беше свещен завет, който трябваше да се изпълнява...”
Стефан Аврамов, Македонска мисъл, кн. 1-2, год. 1, 1945

“Качването ставаше бавно и трудно между скалите и сипеите. Усещах как раменните мускули на моя кон се издуваха и движеха под колената ми. Понякога яздехме по тесни пътеки, които извиваха край надвесени скали. След половин час минавахме по същия път, само че на няколкостотин метра по-високо.Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе. Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсиваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние. Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов. Страшният Лука, от когото любезните гърци ме предпазваха! Повечето момчета от неговата районна чета бяха тук. Като поехме по стръмната основа на скалата, ние постепенно се изкачихме до едно село. Четата се пръсна по къщите, като остави само Лука, четирима негови другари и мене със селяните. След няколко минути в една от къщите накладоха огън. Дрехите ми бяха вкоравени от студ. Започна се оживен разговор. Аз съблякох моите парцали и облякох най-напред тежко вълнено облекло отдолу, после сиви потури, грубо изплетени чорапи, бели навуща, опинци от волска кожа и една сива, добре пристегната куртка, каквато носеше и Лука.
– Гледай как дрехите преобразяват човека – засмя се младият помощник на Лука. – Ако някой войник само види тоя цвят, дори през далекоглед, маузерката му загърмява.
Селяните се струпаха в стаята, а една баба ми довесе нещо топло за пиене – някаква смесица с коняк. Всички бяха възбудени, всеки селянин настояваше лично да поговори с чужденеца, който дошъл от далечна Америка да прави комитаджилък. Старият селски поп държеше на правото си да каже поздравителните думи, които по-скоро бяха изтърпени, отколкото са слушани. Седнахме да вечеряме – една вечеря, която можеше да засрами кухнята на първия хотел в София. Имахме цяло опечено агне, пилета, прясно мляко, яйца, запазено грозде, ябълки, орехи, печени кестени и бира в бутилки, донесени от Солун. Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот...”
Алберт Сониксен, “ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК”

Как стана убийството на Лука Иванов
“След няколкодневно обикаляне по полските села, при Лука Иванова пристигна куриер, изпратен от Апостол Петкова. Последният предлагаше среща на двете чети и нашият войвода му отговори, че тая среща да се състои въ влашката колиба при с. Сборско. Освен писмото до Апостола, Лука Иванов изпрати такова и до кехаята на бачията, за да приготви храна за четата. Нашият куриер занесъл писмото на кехаята в това време, когато в бачията била на почивка гръцка чета, под началството на гръцкия капитан Коста Критис. Четата броила около 200 души андарти. Куриерът се върна още същата вечер, а кехаята се похвалил на гръцкия капитан, че войводата Лука Иванов ще му гостува с четата си. Когато пристигнахме в бачията, тук заварихме само власите, които радушно ни приеха и ни предложиха хубаво ядене и пиене: бутилки коняк и хубаво вино. Ние не подозирахме присътствието на близостоещия неприятел и през целия ден на денуването не забелязахме нищо подозрително. Вечерта, ние четниците бехме настанени в три колиби, а войводата Лука Иванов с 8 души четници се настани в друга колиба. Към полунощ веселбите престанаха и всички се прибрахме в колибите си. Към 3 часа през нощта един от власите, по нареждане на андартския войвода, влязъл в колибата, в която спеше войводата Лука Иванов и наклал силно огъня. На излизане, уж по невнимание, бутнал пушката на дремещия часови Пено Марчаков, който след това, оставил пушката си в колибата, и скоро задрямал. Към 3 1/2 ч. влахът обходил още един път колибата и като забелязъл, че четниците и часовият дълбоко спят, обадил на андартите. Последните нападнаха спещите в колибата четници и войводата. От пушечната стрелба ние, четниците от другите колиби, се разбудихме и с пушки в ръце се затекохме към колибата на войводата. Гърците прогонихме, но когато влязохме в колибата, заварихме всички наши другари убити, а войводата тежко ранен. След като прибрахме оръжието на убитите ни другари и взехме на ръце ранения войвода, на излизане от колибата, близо до една малка полянка, забелязахме нещо да се чернее. Аз извиках, кой е и понеже не се обади, изгърмях пет изстрела и се запътих към черния знак, който се оказа човешки труп. Претарашувах го и взех пушката, револвера и чантата му. После от документи се оказа, че това е бил трупът на войводата на андартската чета. В чантата, освен разни книжа, намерихме и 470 турски лири. След като вървяхме няколко часа, останахме да денуваме близо до с. Сборско. Към 11 ч. през деня войводата се помина. Повикахме селския ръководител и заедно с представители на селото погребахме останките на любимия ни войвода. Поради силните потери, нам не беше възможно да останем въ Воденско и затова заминахме в Тиквешко. Оттам аз и петима мои другари, родом от България, върнахме се по канал в Кюстендил.”
"Илюстрация Илинден", книга 5 (35), София, 1931 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=773

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_13_issue_9.pdf

http://promacedonia.org/mm/mm_1945_1.pdf

http://macedonia.kroraina.com/as/index.html

http://illustrationbelomore.blogspot.mk/2011/08/105.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #280 на: Јули 10, 2016, 09:34:24 »

Апостол Петков Терзиев - Ениджевардарското слънце

“Съ спомени за борчески подвизи и за страдания сѫ пълни не само планинитѣ и населенитѣ мѣста на Македония, но и нейнитѣ многобройни езера — Охридско, Прѣспанско, Костурско, Врабченско, Островско, Ениджевардарско, Дойранско, Лъгадинско, Арджанско, Аматовско. Революционниятъ гений на българина не остави неизползувани и тѣзи затворени водни пространства, съ които капризната природа е увеличила богатствата и разнообразила красотата на неговата злочеста инакъ родина. Вълнитѣ на нѣкои отъ изброенитѣ езера ще разнасятъ съ шепота си легендитѣ на отлетѣлитѣ революционни години и ще напомнятъ на поколѣнията за дивнитѣ дѣла на предцитѣ. Вълнитѣ само на нѣкои ..., понеже часть отъ езерата въ нѣкогашния Солунски революционенъ окрѫгъ вече не сѫществуватъ. Не сѫществува и най-прославеното между тѣхъ, Ениджевардарското. Пресушено и превърнато въ работна земя, то е днесъ само единъ географически споменъ. И, все пакъ, макаръ и неотбелязвано въ картата на Македония, то ще продължава да живѣе чрезъ историята на македонскитѣ освободителни борби, която никакви превратности и никаква техника не е въ състояние да изличи отъ човѣшката паметь.

До 1897 година Ениджевардарското езеро — „Пазарското блато”, или просто „Гьолътъ”, както мѣстното население го наричаше, — бѣше посещавано само отъ рибари, ловци, събирачи на тръстика и на други полезни растения. Имаше издигнати всрѣдъ тръстиката нѣколко десетки колиби, направени по типа на първобитнитѣ наколни жилища и служещи за нуждитѣ на рибаритѣ. Павле Граматиковъ Кониковски (отъ с. Кониково, ениджевардарско), възпѣтъ харамия, страшилище за турскитѣ деребеевци и арнаутитѣ, пръвъ се досѣти да си построи обикновена рибарска колиба, която да му служи за тайно убѣжище. Апостолъ Петковъ Терзиевъ, организационенъ войвода следъ 1897 г., направи, още преди възстанието, отъ езерото постоянно убѣжище на четитѣ, като увеличи числото на колибитѣ и усъвършенствува тѣхната направа.

Апостолъ Петковъ е род. презъ 1870 г. въ с. Боймица, Ениджевардарска револ. околия. Произхожда отъ юначния родъ Терзиевци. По-стариятъ братъ на Апостола, Митре, е хайдутувалъ по Паякъ-планина, по-малкиятъ му братъ, Тано, и братовчедъ му, Андонъ Терзиевъ. загинаха като четници. Кантонеръ по линията Солунъ — Скопие, хайдутинъ въ най-благороденъ смисълъ следъ 1892 г., революционеръ, покръстенъ въ Солунъ отъ свещеника Стаматъ Танчевъ презъ 1897 г. и после организационенъ войвода въ продължение на цѣли 15 години — това е животътъ на тоя неграмотенъ българинъ, който съ своитѣ вродени дарования на стратегъ и съ доброто си родолюбиво сърдце, стана единъ отъ най-прославенитѣ, най-популярнитѣ и най-заслужилитѣ македонски борци. До Илинденското възстание той излезе невредимъ отъ цѣлъ редъ кървопролитни сражения — при Грубевци, Бераковци, Либяхово, Тушилово, Горгопикъ, Боймица и Крива.

Особено значение Блатото придоби презъ тежкитѣ години, настанали подиръ възстанието. Апостолъ не се прибра въ България, а остана въ околията си, реорганизира я и постави въ всѣки единъ отъ четиритѣ ѝ участъка по едно четнишко отдѣление, начело съ десетарь. Тъкмо сега, когато нѣкои бѣха помислили, че революционното движение е угаснало, той се отдаде на трескава работа; чистѣше предателитѣ и измѣнницитѣ, които и тукъ се бѣха наплодили, и премахваше отъ време на време по нѣкой отъ най-лошитѣ арнаути, кехаи и овчари, плъпнали въ необикновено множество презъ зимата на 1903—1904 г. изъ Солунската равнина. Апостолъ използуваше екзекуциитѣ за по-осезателно назидание на всички душмани, обрѣзани и необрѣзани; обесваше наказания край селището или посрѣдъ царския пѫть, като оставяше на мѣстото бележка съ обяснение защо го е наказалъ. Експлоататоритѣ-чифликчии, каймакаминътъ и мюдюритѣ въ околията често получаваха отъ Апостола писма, въ които ениджевардарскиятъ войвода имъ говорѣше съ тонъ на властелинъ и на призванъ закрилникъ на угнетенитѣ и беднитѣ. И той бѣше наистина такъвъ. Населението така се привърза къмъ своя войвода-баща, че му посвети не една пѣсень и го укичи съ най-изразителното име — Ениджевардарско слънце — слънце, което прорѣзва съ лѫчитѣ си мрака на неговата робска неволя и стопля сърдцето му съ сладка надежда...”- Хр. Силянов,“Освободителнитѣ борби на Македония”

“Апостол Петков Терзиев е най-популярния и най-заслужилия деятел в Боймия - дългогодишен околийски войвода в Ениджевардарско и защитник на политически и икономически поробените боимци, поради което е възпят в народната песен с името: “Ениджевардарско слънце”. Неговото име и делата му ще заемат съответно място в историята на македонското освободително движение наравно с големите интелектуални деятели в това движение не като проповедник на освободителната идея, не като идеолог на движението, а като организатор и боев ратник, обхождащ денонощно полските и планински Боимски села. Той беше неук, но притежаваше природен ум и душевни добродетели. Всеки, който се срещнеше с него, на пръв още поглед в лицето и очите му четеше доброта и благородство. По душа той беше добродушен, отзивчив, честен, справедлив и безкористен; по темперамент - подвижен и храбар, а по усет - съобразителен и предвидлив. Той странеше от “учените”, които наричаше “чонголи”, не защото бягаше от светлината на разума, а защото предпочиташе делата и практическите решения пред словоохотливостта и страхливостта...

Той замисли да създаде и укрепи втора своя военна база в Ениджевардарското блато, освен тази в Паяк-планина, където, последователно построи ред колиби, в които почна да складира оръжие и храни и в които можеха да почиват заболели четници. Тези колиби след въстанието станаха важна база и опора против нападенията на гръцките андарти и турския аскер в борбата им против Организацията и изобщо против българщината в Македония...” - Христо Шалдев,"Из Революционните борби в Паяк Планина"

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=876

http://www.promacedonia.org/obm2/index.html

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=609

https://www.youtube.com/watch?v=UcI5MfYlGtA

https://www.youtube.com/watch?v=u71ax7XXfCo
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #281 на: Јули 10, 2016, 09:38:30 »

Иван Наумов Алябака

“Иван Наумов Алябака е роден около 1870 г. в село Ораовец, Велешка околия, където е преживял детинството си. Още в най-крехкото си юношество - като син на бедни родители - той отива на гурбет в Солун. В престолния град на Македония Алябака дълги години изнемогва от тежка физическа работа за насъщния корав залък. Благодарение на своята желязна структура и ентусиазъм за борба, той към 1890 г. влиза в очите на Михаил Попето и други революционери в Солун, които го посветяват в тайния си кръжок, а след основаването на ВМОРО, той влиза вече като нейн член. След дългогодишна делова работа, като легален и нелегален, в Алябака се оформява бъдещия безстрашен и смел войвода.

Той беше висок, широкоплещест и здравеняк, с мургаво лице и черна коса, които го уприличаваха на мавър, поради което получи прекора “Алябак”. Неговият орлов поглед, войнствен дух, походка, смелост, себеотрицание и вяра в делото го издигаха пред очите на другари и противници. Него го вълнуваше една - единствена мисъл - Свободата на Родината. Във време на сраженията и с турци и със сърби, той налиташе като разярен лъв, увличайки след себе си четниците. Във Велешко, Прилепско и Поречието той бе единствения войвода, който бе вселил страх в редовете на сръбската пропаганда, агентите на която го третираха за непобедим и неуязвим.

През 1901 и 1902 г. той взема живо участие като войвода в Одринския вилает. През Илинденската епопея - в сражението при казармите в Крушово - като секторен войвода, пеейки Ботевата безсмъртна песен: “Тоз който падне в бой за свобода, той не умира...”, Алябака с развето знаме заема своя обект - казармите.

След злополучния край на възстанието той не се отчая. Като близък другар и сподвижник на Борис Сарафов, през 1904 г., той обикаля Велешко, Крушовско, Кичевско и Поречието. През 1904 и 1905 г. в ред ожесточени сражения с четите на сръбската пропаганда, Алябака отстояваше против домогванията на Григор Соколов да заеме “Азот”, която местност бе стратегически пункт.
Алябака е участвувал във верига сражения, между които: през 1904 г. в селата Оморани и Вир със сръбските чети, през 1905 г. с турската потера в с. Павлишени, кумановско, със сръбските чети във Вир и Крапа, Поречието, и село Ореше - велешко, в 1907 г. при с. Попадия - Никодин.

През есента на 1907 г. Алябака пристига в с. Белица - кичевско. По бърза и неотложна организационна работа той се отдалечава от четата, но на връщане бил съгледан от случайно минуващия аскер, който му предлага да се предаде. Отстъпвайки към четата си, Алябака завежда сражение с аскера и, след ожесточена престрелка, загина в разцвета на младостта си, когато в него бликаше ентусиазъм за борба и освобождение. Неговата загуба най-много се почувствува във Велешко. Присътствието му в тоя край принуждаваше ренегата Григор Соколов да държи сметка за произволите си, знаяйки, че Алябака не прощава. Виждайки се с развързани ръце, пропагандата в края на 1907 г. съвършено се настани в “Азот”.

Алябака падна на бранно поле, но неговият горд и безстрашен вихрен полет цели двадесет години витае из непристъпните китни усои на майката Родина и, при полъхване на зефира и монотонната песен на старинните букаци, насядалите на почивка край горските буйни ручеи млади Орлета, подчуват мощният басов напев на Алябака: “Тоз който падне в бой за свобода, той не умира...”

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_1_issue_3.pdf

https://www.youtube.com/watch?v=rqntRmfph3Y
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #282 на: Јули 10, 2016, 09:47:07 »

ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ

“Тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, тъй като в техните гори скиташе един човек, чиято анонимна слава се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания. Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата утрин, качвахме се мъчително по един стръмен планински склон, през гъсти дъбови фиданки, чиито листа вече бяха станали тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Пронизително изсвирване отгоре насърчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме на една равна поляна сред тълпа яки четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторствуваше. Той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.
– Този ли е Христо Чернопеев? – попитах аз съседа си, един спокоен, нисък човек, който не беше говорил досега.
– Не – каза той на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше иронично.
– Аз съм Христо Чернопеев.
Аз се извърнах към него веднага.
– Значи, вие – казах аз – пленихте мис Стоун, нали?
Той кимна глава с мрачна усмивка.
– Да - призна той. – Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие като четник трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да разберете как беше това – за тях аз не давам две пари. – И той махна с ръка към границата. Аз знаех, че той разбираше цяла Европа. Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин: права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълтеникави мустаци. Това бе, както казах, лице на селянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка бе всичко...

- Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко хиляди лири откуп. Опитахме веднаж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник, който е бил ученик в американското училище в Самоков.
– Заловете някой от мисионерите – предложи той – и турското правителство веднага ще плати откупа, за да избегне усложненията.
– Тази идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа. Никога не бяхме залавяли турчин за откуп. Когато чухме, че доктор Хауз идва насам, решихме да заловим него. Д-р Хауз винаги е бил приятел на селяните. Когато чухме, че той решил да не идва, аз например почти не съжалявах. Няколко дена по-късно чухме, че мис Стоун е в Банско и че след няколко дена ще пътува на юг. Спуснахме се към Банско. За мис Стоун аз не държах много. Тя често проповядваше против нас, като казваше на селяните, че господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни приказки – никой не ги вземаше за сериозни, но това направи работата по-лесна за преглъщане. В Банско имаше гарнизон и селяните не можеха да ни донесат дори храна. Но в продължение на два дена Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Следяхме мис Стоун и уреждахме работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско. Те се страхуваха от репресии.

Куриерът, който по-късно бе водач на групата на мис Стоун, бе наш човек. Той я доведе при нас...
- Ние нагласихме драматически сцени. Аз бях най-добре в тях, затова аз съм "лошият човек". Но Яне Сандански имаше инстинктите на френски учител по танци. Ех, той получи наградата си. Той бе записан в историята като "добрия човек"...После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новородено бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши една кихавица. После, помислете, едно здраво плачливо бебе е с нас, а областта гъмжи от аскер, но странно, как едно безпомощно бебе действува върху човека, особено ако дълго време е бил далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет...
– Какво стана с парите,които взехте?
- Един комитет бе натоварен с тях. Д. С. сега в София, и старият М. в Дупница, вие познавате и двамата – хора, чиято честност е над всяко подозрение. Третият беше Гоце Делчев. Повечето от парите финансираха въстанието през 1903 г. в Битоля...Но ние сме извън закона. За себе си не ме е грижа, но другите – повечето от тях загинаха за идеите си и никога нямаха дори и лира в джоба си. Но те бяха само разбойници. Господи! Какви лицемери са те! Тези самодоволни дипломати, вестникари и духовници, с техните увиснали бузи и закръглени шкембета. Да, ние сме разбойници. Те допускат нашите жени и малки бебета да бъдат изнасилвани и избивани и когато търсим помощ или поне прекратяване на тези безчинства в името на бога, те ни отвръщат с благи лъжи. А после, когато подложихме една от техните жени на малко неудобства, които и ние споделяхме с нея, само за да намерим средства, с които да спасим милиони жени от смърт и дори от нещо по-лошо, те ни наричат разбойници. Защото това беше една от техните жени, а за бедната госпожа Цилка изобщо нехаеха. Не, само за мис Стоун. Затова ние сме разбойници, престъпници, хора извън закона. Да бъде проклета такава цивилизация! Тя не е истинска!”
Алберт Сониксен, “ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК”

“По право името ми е Ч е р н ь о П ѣ е в ъ, но хората свикнали да ме казватъ Ч е р н о п ѣ е в ъ. Роденъ съмъ въ 1868 година юлий м. въ с. Дерманци (Плевенски окр.). Учихъ се въ плевенското трикласно училище. Служихъ въ плевенския полкъ, сетне въ ломския полкъ. Уволнихъ се като фелдфебелъ, пехотинецъ. Въстанието презъ 1895 год. повлия върху мене, искахъ да се уволня и да взема участие въ това движение. По-рано само бѣхъ челъ по вестницитѣ за македонското дѣло. Борисъ Сарафовъ служеше въ ломския полкъ презъ 1895 год. Когато се завърна Сарафовъ, малко стоя въ полка и отъ тамъ отиде въ Русчукъ, въ русчушкия полкъ. Тогава по-близко се запознахъ съ Сарафова и узнахъ повече подробности по македонския въпросъ...

Тукъ се срѣщахъ главно съ Сарафова и съ Гьорчо Петровъ. Разбрахъ, че вѫтре има нужда да се организира революцията като се подготви за това народътъ, преди всичко духътъ на народа. Знаехъ, че има организиранъ комитетъ — централенъ комитетъ, разбрахъ, че Гьорчо Петровъ е делегатъ на централния комитетъ, и отъ Гьорча главно узнахъ за вѫтрешната организация.Тогава бѣ дошелъ и Хаджи Николовъ отъ Солунъ, съ когото чрезъ Гьорча се запознахъ, и препорѫчанъ на тогова, че ще замина, нѣмаше нужда да нося писмено препорѫчително. Сарафовъ ми каза, че ще върша длъжностьта на терористъ подъ заповѣдитѣ на Ц. К., а Гьорчо, комуто отдавахъ по-главно значение, ми каза, че ще върша всичко, каквото ми каже комитетътъ..."
Спомени на Черньо Пѣевъ

http://macedonia.kroraina.com/bmark/lm_voevodi/gal/index.html

http://www.promacedonia.org/as/index.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #283 на: Јули 10, 2016, 09:50:33 »

Лазар Поптрайков

“Името и славата на тоя приказен революционен водач отдавна бяха прехвърлили пределите на костурския революционен район и се носеха надлъж и нашир низ борческа Македония. Той беше учен, умен, честен, морален, храбър, смел, благороден, но беше и прекомерно любвеобилен. Тая негова любвеобилност го правеше доверчив, даже и наивен; той беше поет. Бидейки сам чист, той неможеше да види нечистотиите в людските души. Най-малко той можа да види смрадта в душата на Коте. Защото, ако беше я видял, той нямаше да действува и да съдействува, повече от всички, за приютяването на Коте към кадрите на организацията. Коте, без неговото застъпничество би имал участта на някогашните свои аркадаши. Това Коте знаеше. А Лазар Поптрайков не само не знаеше, но и не подозираше, че приютява в пазвите на организацията и в своите собствени пазви змия осойница, змия кукулята. Тая змия беше Коте...

Когато през 1893 г. се появи революционната организация и със своята мрежа обхвана цяла Македония, първата й задача беше да се справи с разбойниците. На тях тя обяви борба безогледна, безмилостна и безпощадна. При развоя на тая борба, много разбойници бидоха унищожени, а останалите бидоха обезвредени. Под ударите на тая борба попаднаха, разбира се, и разбойниците българи. И от тях, мнозина бидоха унищожени, на мнозина вратовете бидоха превити, а самите те бидоха впрегнати на дейна работа в организационните кадри. По-късно, при развоя на революционното дело, някои от тях станаха отлични организационни работници и с това изкупиха старите си прегрешения.

Не такъв край, обаче, има и приютеният към организацията костурски разбойник Коте, родом от костурското село Руля. Той беше разбойник не само по занаят, а и по призвание. Разбойническите инстинкти в него бяха вродени; те му бяха даровете, с които Бог беше го дарил. Бидейки добър гъркоманин, гъркоманството беше разработило в него тия разбойнически инстинкти и беше ги вкиснило в хитрината, лукавството, подлостта, измяната и изневярата, които са присъщи на гръцката душа. Ето защо, когато Коте, пощаден от организацията, беше впримчен в организационната мрежа, той не изгори разбойническия си байрак, а го сдипли и от него си уши новото си походно “вурге”; той не се прости с разбойническите си инстинкти, а ги спотаи в душата си. Постави ги, сиреч, под спуза, за да не изгаснат, а да тлеят и да чакат деня, когато отново да пламнат.

По това време начело на революционното дело в костурския край стояха големи хора, надарени с всички революционни качества и добродетели. Големи те, големи бяха и техните подчинени - строеваците на костурската революционна организация. Едните и другите заедно сътвориха известната безсмъртна Илинденска епопея в костурския край. Изчадието на тая епопея беше Коте. Неговата роль в нея беше ролята на хиена, която търсеше и дебнеше избрана жертва, за да й излочи кръвта. Такава жертва му попадна. Тая негова жертва беше Лазар Поптрайков.

Едхем паша със своята петдесет хилядна войска и костурският гръцки владика Германос Каравангелис, със своите разузнавачи и гръцки андартски чети успяха, при задружни действия, да потушат Илинденското въстание в костурския край. Организационните отряди бидоха разбити, а селищата бидоха опожарени. Костурският край биде обърнат на пепелище. Тъкмо това Коте чакаше. Той пръв се отлъчи от организационния строй и се скри в непристъпните планини около родното си село. Лазар Поптрайков по това време напусна полесражението ранен: в боя при Мориховското село Чанища вражески куршуми бяха му разбили челюстите и езика; той почти беше онемял. В това положение Лазар Поптрайков се отправи към скривницата на Коте, за да иска подслон и билка за раната си. Коте го прие “радушно”, но, вместо да му даде билка за ранената му глава, той със своята разбойническа пала му отряза цялата глава. И след като я отряза, изпрати я дар на костурския гръцки владика Германос Каравангелис. Костурските гърци и турци, след като се нагавриха над тая до преди няколко дни жива, непокорна, упорита, непреклонна и бунтарска глава, фотографираха я и я предадоха на общината в село Апоскеп да я погребе. Така, по такъв трагичен начин, биде погубен големият син на борческия костурски край.

Коте със своята разбойническа пала отряза не само главата на Лазар Поптрайков; той отряза, същевременно, и връзките си с революционната организация. Почувствувал се вече свободен, той отново отдипли сдипления си до тогава разбойнически байрак; отново даде шир на затаените си до тогава разбойнически инстинкти и забегна в лагера на андартите. Отиде, сиреч, при своите; намери си, сиреч, призваното място. Коте стана андартски главатар. Като такъв, той неможа да просъществува дълго време, защото от неговите нови злодеяния бяха се отвратили даже неговите нови аркадаши, макар те да бяха лики-прилики с него. При една случайна схватка с една турска потера, той биде пленен и закаран в Битоля, гдето със своята нечиста и нечестива кръв омърси бесилото в тоя град. Така той загина. Не загина, обаче, демоническото дело, което той извърши. То е незабравимо и незаличимо. Споменът за него вечно ще буди в душите на костурчаните чувства на погнуса и отвращение, както вечно ще възкръсва в костурските души великата фигура на Лазар Поптрайков с неговата лъчезарна отрязана глава.”
"Илюстрация Илиндень” май, 1929 г.

На 31 май 1903 г. 1000 войници турски аскер обграждат село Дъмбени, четата на Лазар Поптрайков заема връх Виняри в Дъмбенската планина, в помощ на сражаващите се пристига четата на Дичо Андонов, която заема връх Локвата и удря турците в гръб. Сражение продължава дълго, като в помощ на сражаващите се пристигат и четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Митре Влаха. Лазар Поптрайков възпява битката в поемата „Локвата и Виняри“, написана на книжовен български език с малко примеси на костурски диалект:

http://www.strumski.com/books/L_PopTrajkov_Lokvata_i_Vinjari.pdf

https://www.youtube.com/watch?v=ADgUDh44xiI
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #284 на: Јули 10, 2016, 09:54:37 »

ГЕОРГИ СУГАРЕВ

“Битолскиятъ окрѫженъ войвода Георги Сугаревъ е отъ онѣзи мнозина скромни и предани дейци на македонското дѣло които умрѣха съ орѫжие въ рѫка срѣдъ вихъра на неравната борба срещу враговетѣ на потиснетия македонски робъ и върху чиито свещени кости всрѣдъ народа израстна, като изполинъ, съзнанието за революционна борба низъ македонскитѣ бранни поля. Той е роденъ въ гр. Битоля презъ 1876 година отъ крайно бедни родители. Преживѣната мизерия въ голѣма степень се бѣ отпечатала по лицето му. Още въ детскитѣ си години той е почувствувалъ умраза и отвръщение къмъ поробителя, а въ юношескитѣ му години тя добива все по-голѣмъ и по-голѣмъ размѣръ. Едва завършилъ IV. класъ на Битолската гимназия, поради голѣмитѣ семейни лишения, той напуща гимназията и се отдава на учителската кариера, въ която единственно намиралъ своето призвание: да буди народа и го учи, какъ да се бие и умира за свободата си. Той учителствува въ града Битоля, Битолската и Кичевска околии.

Презъ 1901 година, недоволенъ отъ легалната си дейность, той става четникъ въ Демиръ-Хисарската чета при войводата Никола Петровъ Русински. Презъ сѫщата година, обаче той бива избранъ за членъ на рѫководното тѣло на битолската революционна организация и, за да може да изпълнява възложената му организационна длъжность, става учитель въ гр. Битоля. Но шумниятъ градъ и надмѣннитѣ ефендиета и влечугитѣ около тѣхъ погнусяватъ издънъ душата на Сугарева. Градскиятъ животъ не задоволяваше възвишената борческа душа на тоя пламененъ борецъ: той напуща Битоля и съ нѣколцина другари почва нелегална дейность въ Битолска околия. Той превъзпита въ революционно съзнание своитѣ четници и, впоследствие, мнозина отъ тѣхъ станаха войводи. Той отиваше навсѣкѫде, гдето се почувствуваше нужда отъ неговата смѣла организаторска опитность. Той преброди Демиръ-Хисарско, Кичевско, Рѣсенско, Крушевско и Порѣчието. Сугаревъ извънредно обичаше да общува съ селянитѣ и по цѣли нощи да води разговори съ тѣхъ по революционнитѣ и частно-домакински тежения на дадено село. Той бѣше извънредно тихъ, спокоенъ и разсѫдливъ: обичаше да изслушва и винаги бѣ справедливъ въ своята преценка по какъвто и да било въпросъ. Каквито и конфликти да се появяваха всрѣдъ мѣстнитѣ организации, Сугаревата намѣса още въ зародиша имъ ги претѫпяваше. Той имаше твърдъ характеръ и силна воля, крайно упоритъ въ сѫжденията си и никога не отстѫпваше отъ заетото веднажъ отъ него становище по даденъ въпросъ. Той притежаваше ценни качества за единъ добъръ организационенъ рѫководитель.

Илинденската епопея презъ 1903 година завари Сугарева войвода въ Битолско, а презъ самото възстание той биде назначенъ горски началникъ и взема участие въ редъ ожесточени сражения, въ които тихия, скромния и винаги мълчаливъ каленъ борецъ създаде дивни легенди всрѣдъ мѣстното население. Настѫпи злополучниятъ край на въстанието, въ което мнозина смѣли борци беззаветно сложиха своя животъ предъ олтаря на свободата — малцина останаха живи. Въ Битоля и Битолско рѫководнитѣ лица на организациитѣ се намираха въ ужасно положение. Мнозина се отчаяха, обаче Сугаревъ бѣ единъ отъ първитѣ сподвижници на Даме Груева, който съ стоицизъмъ понесе грозната катастрофа. Той виждаше и чувствуваше болкитѣ народни, но той не плачеше, а съ своята непринудена блага усмивка, почна да утешава и ободрява...

Убийството на Г. Сугаревъ въ Паралово
Въ пролѣтьта на 1906 година, поради появяване на гръцки андарти въ Мориховско и Буфъколъ (Леринско) отъ една страна, и отъ друга — навлизането на една сръбска чета отъ Порѣчието, въ Кичевско къмъ с. Карбуница, съ което се заплашваха Крушовско, Демиръ Хисарско, Охридско и Стружко, битолското окрѫжно тѣло възлага на окрѫжния войвода Георги Сугаревъ да се справи съ появилитѣ се неприятелски чети. Сугаревъ се отправя къмъ Кичевско и прогонва сръбскитѣ чети. Въ началото на месецъ мартъ председательтъ на битолското окрѫжно тѣло Петръ Лигушевъ пише писмо на Сугарева, съ копие до ресенския войвода дяконъ Евстатий и демиръ-хисарския войвода Алексо Стефановъ да заминатъ веднага съ четитѣ си за Мориховско, за да се справятъ съ появилитѣ се гръцки андарти. Въ отговоръ на това писмо Сугаревъ и дяконътъ писмено отказватъ да заминатъ веднага поради лошото време и редъ друти съображения, заявявайки, че това ще направятъ следъ нѣколко дни, щомъ се оправи времето. Тогава Петъръ Лигушевъ устройва следнята игра: пише на дякона веднага да замине за Битоля при окрѫжното тѣло, а съ друго писмо предписва на Сугарева да замине веднага за Мориховско, съобщавайки му, че дяконътъ отъ Битоля ще го настигне по пѫтя. Въ това си писмо Лигушевъ засѣга честолюбието на Сугарева. Последниятъ, незнаяйки примката, която му се готви, огорченъ и обиденъ отъ подигравката, за да докаже, че той изпълнява заповедитѣ и нарежданията на по-висшето началство, макаръ и нецелесъобразни, напуща Смилево и заминава за Мориховско. Отъ село Кукуречани той писмено поисква среща съ дякона, обаче писмото било получено отъ Лигушевъ, който отъ името на дякона съобщава Сугареву, че дяконътъ не може да се срещне съ него веднага поради голѣмо раздвижване на войскитѣ низъ Битоля.

Съмнението на дяконъ Евстатий и много други организационни дейци, че Петъръ Лигушевъ предателствува, бѣше извънредно голѣмо. На другия день Лигушевъ препраща Сугаревото писмо на дякона. Последниятъ, предчувствувайки, че това е примка, веднага тръгва за Агларци, дано застигне Сугарева и го върне обратно, обаче Сугаревъ заминалъ за Паралово. Поради раздвижванего на турскитѣ войски дяконътъ се прикрива въ село Карамани, близо до Битоля. На 24 мартъ 1905 година ст. ст. сутриньта, поради предателството на Петъръ Лигушевъ, който имаше връзки направо съ валията и бѣше му предалъ цѣлия маршругъ на Георги Сугарева, многобройни турски пълчища нападнаха четата при гората надъ Параловския манастиръ. Следъ ожесточено сражение, което трае до обѣдъ, паднаха убити самиятъ войвода Сугаревъ и 21 четници.

Съ загубата на Георги Сугарева се нанесе голѣмъ ударъ въ редоветѣ на ВМРО въ битолския край, отъ една страна, а отъ друга — за дълго време се отсрочи акцията за унищожението на нелегалната сила на сръбската пропаганда въ Порѣчието, тъй като Георги Сугаревъ бѣше единъ отъ първитѣ привърженици за осѫществяването ѝ. Трѣбваше отново организацията да търси и намѣри единъ отъ своитѣ подходещи дейци да изпрати въ Бабуна. Загубата на Сугарева се понесе най-тежко отъ велешкия войвода Панчо Константиновъ, който въ лицето на Сугарева виждаше човѣка, който му бѣше необходимъ за повеждането на пролѣтната кампания за окончателното ликвидиране съ пропагандата. При това положение Панчо Константиновъ пакъ се намѣри осамотенъ всрѣдъ кървавитѣ борби, които му предстояха...”
"Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието" - Ст. Аврамовъ стр: 91 - 131 (Освободителното движение в Македония и Одринско II)

http://promacedonia.org/bmark/sa/gal/index.html

https://www.youtube.com/watch?v=gUxPWO3UNBQ
Сочувана