Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: ИНТЕРВЮ  (Прочитано 46300 пати)

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #15 на: Декември 29, 2009, 11:11:37 »

Ќе го прочитаме ова внимателно. Сајтот на кое е прикачена таа статија е познат по македонизацијата на многу дејци на ВМРО, како на пример Тодор Александров. Пред неколку месеци имаше еден таков „бран“ на статии во македонски „Фокус“, со кои се обидуваа да направат етничка разлика меѓу Тодор Александров, македонската парламентарна група, од една страна, и бугарската влада, како и меѓу Иван Михајлов и Цар Борис III.

Дури и Зоран Тодоровски кажа „интересни“ тези, ми се чини во македонски „Фокус“ кои одеа во прилог на македонизацијата на некои видни дејци.
Сочувана

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #16 на: Јануари 04, 2010, 08:27:11 »

Д-р Петър Димков: Даром не можеш да оздравееш

http://frognews.bg/news_18653/D-r_Petar_Dimkov_Darom_ne_mojesh_da_ozdraveesh/


България се нуждае от събуждане, за да почнем да променяме живата си, казва внукът на народния лечител Петър Димков

Д-р Петър Димков е внук и единствен наследник в билколечението на прочутия си дядо – лечителя Петър Димков.

Според изследователи Димков Старши е излекувал болките на повече от 100 000 българи. Той е 67-ият по значимост българин в справочника „100-те най-влиятелни българи в нашата история” на проф. Андрей Пантев и Борислав Гаврилов. Други пък поставят името му веднага след тези на Ботев и Левски.

Повече от 20 години на неговото свято дело се е отдал и 51-годишният му внук. Той диагностицира и цери болните с метода и отварите на дядо си. Казва, че не се е изкушил от билколечението, а го е получил като даденост от лечителя, при когото е израснал.
В първите дни на новата 2010 г. с д-р Петър Димков търсим болестите на България и билките, с коите можем да я изцерим.

Интервю на Стойко Стоянов

- Д-р Димков, България е болен организъм, от каква билка се нуждае, за да оздраеве?

- България се нуждае първо от нещо, което да я събуди, а след това - от билки за лечение. Основният проблем на народа ни е примиренчеството, заспал е и не знам какво трябва да се случи, за да се събуди. Иначе сме свестни хора, работливи. Аз не съм съгласен с определението, че сме мързеливи, но ни трябват подходящи условия. Показателно е че българите в чужбина се справят добре, преуспяват, оценяват ги. Така е било и в миналото, и в настоящето. Това подсказва, че при подходящи условия и стимул сме и съвестни, и работливи. Просто ситуацията в нашата държава, ако въобще може да се каже, че има държава, не е най-подходящата. Затова, първо, имаме нужда от събуждаме, за да започнем да променяме държавата и живота си. А за това естествено ни трябва здраве.

- Каква отвара трябва да изпием, за да се събудим?

- Не мисля, че има конкретна билка за нашия проблем, сигурно са ни нужни литри кафе. Но едва ли и то ще помогне. По-скоро кафе и скалпел, защото има и много за изрязване. Лошото е, че гнилото става все повече и повече. Гангрената напредва.

За балканските народи винаги са казвали, че сме крадливи. Но това, на което се нагледахме през последните 20 години на демокрация - просто умът ми не го побира. Проблемът е, че сме не само крадливи, но и деструктивни. Добре – кради, но и съграждай за обществото. Но българинът не разбира така нещата. Ето, например, в Хърватска, която не е в Европейския съюз, за последните три години са построени 1200 км. магистрали, а у нас за 20 г. - 20 км.

Но не трябва да сме и крайни песимисти, все пак вярвам, че нещата трябва да потръгнат в правилната посока.

- Какво пречи на българина за да има добро здраве?

- Първо трябва да имаме здрава психика, тя е в темела на доброто здраве.

В основата на философията на лечението, което прилагаше дядо ми, беше самовнушението. Във всяка схема за лечение той настояваше болният всеки ден да казва: „Днес съм по-добре от вчера, а утре - ще бъда по-добре от днес”. Тоест, психическата настройка на човек е много важна за доброто здраве и правилно лечение.

На втори план, човек трябва сам, по какъвто начин може да профилактира своето здраве. Системата на здравеопазване е калпава и още дълги години ще остане такава, а това означава, че трудно можем да се надяваме на организирана от държавата и институциите профилактика. Затова е наложително всеки сам да бди за своето здраве.

Как да го постигнем? – като живеем колкото се може по-природосъобразно. Всеки би могъл да отдели три пъти в седмицата по един-два часа да се разходи из природата, да мине с ходене 20, 30, 50 км., колкото може. Но тази самотерапия дядо ми препоръчваше да става в комбинация с приемането на някои билки – например сироп от полски базунек. Алоето и много други билки също подобряват тонуса, повишават имунитета, укрепват цялостно организма и ни карат да се чувстваме здрави. Тези рецепти са описани в книгите на Петър Димков, във всеки един момент можем да прибегнем към тях и сами да мислим как да стабилизираме здравето си. Повтарям пак - държава няма и няма кой да се грижи за нас.

- Според вас какво е мястото на духа и вярата като елементи за здравето на човека?

- Без вяра в Бог, независимо от каква религия са хората, трудно може да има добро здраве. Вярата крепи човека, тя ни е съхранила като хора и като вид.

- Но през последните години религиозното чувство на българина съвсем се изпари – днешните поколения не знаят какви са – християни, езичници, атеисти?

- Това е много жалко, но е факт. Напоследък често си мисля, че по времето на комунизма, когато по принуда всички бяхме атеисти, в училище и дума не можеше да се изрече за религия, вяра, Христос, а милицията стоеше пред църквите на Великден и следеше, кой влиза и излиза от храма, бяхме по-вярващи като народ. Като че ли тогава вярата ни беше по-силна и здрава, отколкото през изминалите 20 години, през които всеки имаше свободата да отиде на църква, да се моли, да запали свещичка.

Напоследък българинът все по-рядко се обръща към вярата си и се моли. За мен вярата не е просто формалното влизане в църква. Дали ходиш или не в храма, това не определя силата на вярата ти, не е сигурно, че тя ти помага, крепи и облагородява по някакъв начин. Лечителят Димков не обичаше да ходи много често на църква. Отиваше на Великден, но казваше, че всеки носи вярата сам в себе си. В крайна сметка това е силното и истинското. А не да си в храма непрестанно, да палиш най-голямата свещ и да мислиш, че така си купил индулгенция за всички грехове.

- Християнската вяра ли беше основната духовна опора за лечителя Димков?

- Да, той винаги е бил християнин, беше последовател и духовно близък с Петър Дънов. Много уважаваше учението на Бялото братство, ползваше свещените им думи. Но за него беше характерно, че почиташе и работеше с всякаква религиозна литература. В къщи още се пази неговият Коран, в който цели пасажи, които е считал за важни, са старателно подчертани. Димков не беше фанатизиран само към една религия, защото знаеше, че вярата и Бог е една, независимо от езика и ритуала, които използваме, за да търсим връзката с нея.

Сигурен белег, че вярата напуска българина е ,например, празничната благотворителност, която се шири през последните години. Тя е чист популизъм. Какво значи за празник да вземеше за ден-два едно дете от социален дом, да го заведеш да види лъскавия свят и после пак да го върнеш. Все едно го изхвърляш от този свят, в който си го въвел. Това е жестоко и е пълна пародия на благотворителност. Човек трябва да е благороден и съпричастен към болките на хората целогодишно, а не само на празник. Същото е и със събирането на пари с благотворителни цели – с чужда пита, майчин помен правят. Някои си градят имидж с парите на обеднелия народ. Така е и със средствата, които се събират за трансплантации в чужбина. С парите за лечението на петима пациенти може да се закупи апаратура и да правим тук трансплантациите. Имаме подготвени специалисти.

- Приложими ли са в съвременния живот билковите рецепти на дядо ви?

- Напълно са приложими. Аз продължавам да използвам всички негови материали, рецепти и методи. В някаква степен те са малко трудни за прилагане, но това не значи, че са невъзможни. Дядо ми смяташе, че когато човек е болен сериозно, това е своего рода карма от миналото, която сега изкупува. Той твърдеше, че за да изкупиш стари грехове, трябва да вложиш нещо от себе си, даром нищо не се дава. Даром дори не можеш да оздравееш. Човек трябва да положи усилия, за да се спаси от болките и болестите.

Дядо съветваше още – „Чисти мисли, чисти помисли, добри дела”. Това ни прави благородни и човеци. И ако съзнанието ни е насочено в такъв позитивизъм, това може да бъде и своеобразна рецепта за здраве. Чистите помисли и дела облагородяват човека, те му дават светлина и посока за живот.

- Защо официалната българска медицина страни от билколечението и прилагането му?

- Това отношение към билколечението не е проблем само да българската медицина. По отношение на алтернативната и официалната медицина и в развити държави, като Германия и Франция, препаратите от билки не са на особена почит сред официалната медицина. Аз така съм научен, че не деля медицината на официална и алтернативна, на традиционна и нетрадиционна. Подобно отношение е пълен парадокс.

Това, което в момента се смята за нетрадиционна медицина, до неотдавна е било единствената възможна медицина. Тогава може ли единственият метод на лечение и диагностика, който е давал резултати и стотици поколения са оцелели чрез него, да го определиш като нещо, което е извън закона едва ли не? Но лошото е, че старите медицински практики точно така се внушават и разбират от съвременното общество. В крайна сметка, медицината е една, а методите са различни. Но това не значи, че единият метод трябва да се подценява и отбягва за сметка на други.

- По-сме склонни да вярваме на китайската народна медицина, отколкото на нашата традиция в билколечението.

- Ние сме чуждопоклонници, затова гледаме на лечебните китайски практики с по-голямо доверие.
Но реално китайската медицина е много ценна. Дядо твърдеше, че в света има две държави със силно развита народна медицина – Китай и България. Смело мога и аз да кажа, че това наистина е така. Няма други страни, които до такава степен да са развили народните си медицини. Но това не значи, че китайската медицина действа по-добре на българите и е по-полезна за тях. Неписано правило е, че всяка една билка, където е расла, там действа най-добре и там дава сила. Правил съм експерименти – например с египетски невен. Той се различава по качествени показатели от българския.

В една комбинация от 10 билки примерно, които не са родни, синергизма между тях няма да е същия, както ако смесим растения от нашите гори и поляни. От тук и лечебният ефект е различен, защото енергията в тези билки е различна от българската. По-добре е да прилагаме рецепти с наши билки, отколкото с вносни. Това се отнася и до храните.

Петър Димков винаги повтаряше, че България е един от силните енергийни и духовни центрове в света. Той сравняваше Рила като сила с Хималаите, нищо че са три пъти по-големи и високи от нашата планина.

- Уж сме силен енергиен и духовен център, но как да си обясним критичното състояние, в което е българинът от десетилетия, деструктивността, разпадът на ценности?

- Отговорът е труден и не е еднозначен. Аз също се измъчвам от този въпрос. Но сигурно ни е писано да сме мъченици на този свят. Трудно ми е да го твърдя, но в крайна сметка ние сме народ, който винаги по някакъв начин е бил мъченик. И преди турското робство, и след това, и сега. Греховете на българина са много повече, отколкото е необходимо и отколкото можем да ги понесем.

И винаги сме страдали от управниците си. Дядо често повтаряше: „Ако властта ни не беше толкова калпава, щяхме да сме Швейцария на Балканите”.

- Надежден ли е още методът на ирисодиагностиката, по който е работел народният лечител Димков?

- Когато започнах да се занимавам с медицина и с билколечение, стъпих на неговите практики, методи, на неговия опит. Бях вече студент по медицина, когато той почина. Имал съм пряка възможност за много беседи с него, помагал ми е с насоки, казвал е кое къде да намеря. От него получих безценен систематизиран практически опит.

Повече от 20 години работя по метода на ирисодиагностиката, той е перфектен, но винаги откривам и нови неща в него.

- Какво повече се вижда в ириса на човека, отколкото на рентгенова снимка?

- Не бих казал, че се вижда повече. Трябва да е ясно, че няма 100% уникален диагностичен метод, това се отнася и до ирисодиагностиката. Много хора са с предубеждение към този метод и смятат, че той едва ли не е нещо измислено, като врачуването на ръка.


Нардоният лечител Димков диагностицира чрез ириса

Най-ценното а ирисодиагностиката е, че тя дава цялостна картина на организма. Тоест, не се разглежда всеки орган отделно, а се добива глобална представа за състоянието на организъм, за взаимовръзката на отделните органи с настоящите оплаквания, с минали заболявания. Дядо учеше: „Трябва да се лекува не органа, а организма”. Ако за лекуващия нещо не е ясно, винаги могат да се ползват и други диагностични методи, за да се изясни картината. Затова и методът на лечение, който прилагаме, трябва да е максимално всеобхватен, за да помага на целия организъм. За мен диагнозтицирането е повече от 50% от лечението на болестта. Само така борбата с болестта е ясна, целенасочена, адекватно подбрана.

- Опасно ли е прекаляването с пиене на билки, колко дълго може да продължи една терапия с отвари?

- Продължителността на лечение зависи от много фактори. Ако човек си прави само чайчета за бодрост, за здраве и за загряване, билките не биха могли да навредят. Цял живот човек ежедневно може да ги пие. Но когато се прилагат лечебни комбинации, нещата трябва да бъдат контролирани. В рецептите, които ползвам сега, има билки, които в големи дози и при продължителна употреба могат да бъдат токсични. При определено заболяване и за даден период те могат да имат прекрасен ефект, но ако се прекали или дозировките са неадекватни, може да има отрицателни последици.

Билколечението трябва много добре да се прецизира. Чувал съм от пациенти, че ползват черен оман. Тази билка е отровна. Аз също я прилагам, но в минимални количества и комбинирана с много други билки. Така че към билколечението трябва да се подхожда отговорно и сериозно. То дава прекрасни резултати при много заболявания и помага на хората, но лечението винаги трябва да е контролирано. Изповядвам разбирането, че един лекар, ако не може да помогне, то поне да не вреди.

- Коя е най-българската билка?

- Не бих казал, че има една или две билки, които са най-български. Дядо ми е ползвал около 500 най-често, а около стотина са тези, които присъстват в повечето от рецептите. Но не може да се даде приоритет на една билка пред друга. Как да кажем, примерно, че жълтият кантарион е по-полезен от блатния тъжник. Това че едно растение е по-малко популярно, не значи, че е и по-малко ценно и полезно. Здравословната магия е в синергизма между различните билки и в различните комбинации. Тоест, с едни и същи билки, но в различни дозировки и комбинации, може да се получи уникален лечебен ефект. Въпросът е какво се цели при конкретния пациент.

- Българинът се приемат като един от най-болните европейци, кои са болестите, които го налягат най-често?

- Здравословните проблеми на българина не се отличават твърде много от тези на европееца и американеца. В общи линии у нас най-разпространени са сърдечно-съдовите и дихателните заболявания, туморите през последните години. Няма специфична болест само за българите. Но проблемът е, че през последните 70 години не можем да си оправим здравеопазването, да си подредим къщичката. Съмнявам се, че в България се води статистика за най-масовите болести, защото здравната ни система е в отвратително състояние.

- Какво от наследството на дядо ви все още не е известно на хората?

- Той е най-популярен с билколечението си. Рецептите му са познати и са публикувани. Но още приживе написа една духовна книга „Хигиена и лекуване на душата”. Към нея ще добавя и ръководството му по ирисодиагностика и „Молитвиник”. По времето на комунизма беше немислимо популяризирането им. Но семейството – майка ми и двамата ми вуйчовци, успяха да ги издадат. По-скоро проблемът е, че тези негови трудове не са толкова популярни, а носят ценно съдържание, и могат да са полезни за много хора. Например в „Молитвиника” са събрани и общоизвестни, и създадени от него молитви. Не е въпрос човек само да се моли, а да осъзнава, когато се моли, защо, пред кого, каква молитва използва. Ако не разбираме молитвата си, от нея няма смисъл и ефект.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #17 на: Јануари 07, 2010, 03:55:07 »

Проф. Ив. Славов: Слави, Вачкова и Ути са кича в телевизиите

http://frognews.bg/news_18777/Prof_Iv_Slavov_Slavi_Vachkova_i_Uti_sa_kicha_v/

Турските сериали връщат българина към ценности, с които отдавна трябваше да се разделим, с възмущение констатира кичолог номер едно в интервю за Frognews.bg.

Иван Славов е професор, доктор на философските науки. Дълги години е преподавал в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Бил е посланик на Република България в Словакия (1994 - 1998). Личният му житейски и философски девиз е: „Оптимист по воля, песимист по разум, сноб по вяра“. Една от целите, на които е посветил живота си, е борбата с дилетантството, на което противопоставя интелектуалния снобизъм. Творчеството му е посветено на острите и злободневни въпроси от естетиката и всекидневната култура - кича, безвкусицата, деформацията на човешките нрави. Неговите изследвания на явлението "кич" се свеждат до простото му и разбираемо за всички твърдение: "Кич е всичко, което не се харесва на Иван Славов, в противоположност на истинското изкуство, което е всичко, което се харесва на Иван Славов". Потърсихме професор Славов на връх имения му ден, за да разкаже какви са актуалните прояви на кича у нас и кои са новите му превъплъщения.

Интервю на Васил Василев

- Проф. Славов, честит имен ден! Продължава ли името Иван да е „институция”?

- Всичко зависи от някаква вълна. Навремето, когато в Армения победи Тигран Петросян, децата започнаха да се кръщават с това име. В Русия такъв период е имало с Александър. В България Иван си е устойчиво име, има го във всички славянски езици, както и на френски, на немски, на английски, дори и в Куба, където си е останало Иван. Казват, че старите евреи сутрин, като се събудят, в своята първа молитва казвали: „Благодаря ти, Господи, че си ме направил мъж!”. Не искам да засегна жените или да прозвучи някакво съмнение за превъзходство, но от както свят светува е по-удобно да си мъж. Едно от „предимствата” е, че не раждаш. Можеш да изневеряваш поголовно, но не минаваш за проститутка. Та при мен има две предимства – едното, че съм мъж, другото – че съм Иван.

- На кого сте кръстен?

- Кръстен съм по „погрешка”. Аз съм роден през февруари, точно на Трифон Зарезан. Някой предложил името Трифон, но баща ми не го харесал и решил да ме кръсти на кръстника ми.

- Как празнувате имения си ден?

- В тесен кръг, интимно, не харесвам шумните събирания. Поканил съм сестра ми и сина ми, тъй като двете ми дъщери са в чужбина Но миналата година съпругата ми ме изненада много приятно. Аз пак бях решил да мина съвсем семпло, но сестра ми се обади да се уговорим за някакъв разговор в заведение около 19:00 часа. когато отидох, видях, че жена ми беше поканила 30-40 много добри приятели. Беше приятно преживяване, тъй като подбра хора, на които наистина държа. Но такива шумотевици при мен се случват рядко. Не съм като Иван Славков, Иван Тенев и Иван Гарелов, които всяка година колят прасета, събират големи компании, викат музиканти и т.н. Иначе наистина времето е много подходящо за празнуване, то е като един претекст за продължение на новата година. В никакъв случай не съм мизантроп, но просто така съм устроен. Дори завиждам на хората, които умеят да се забавляват по всяко време, разбира се с мярка. Защото има и такива, които купонясват, но за сметка на алкохола.

- Като че ли алкохолните купонджии станаха значително повече у нас, а статистиките сочат, че броят им се увеличава. Имате ли си собствено обяснение защо българинът се пропи?

- Обяснението е много елементарно. Ние винаги се намираме в някакво мътно време, което официално се представя като „преход”. Преход обаче означава преодоляване на някакви трудности и замяната им с нещо, което трябва да е по-добро. Ние обаче от една мътилка влязохме направо в друга. На българина вече му липсва цел, на която да се опре, за която да живее. Хората живеят от днес за утре и между другото, ако остане нещо да хапне и да пийне, алкохолът освен това, поне до преди няколко години беше по-евтин. До голяма степен това е психоза. но вземете например и една Русия, където пиянството си е национално бедствие. Защо? Защото Русия е била хиляди пъти по-зле от България. Били са в сталинизъм, болшевизъм, а и сега не са много добре. Руснакът търси утеха, компенсация, едно замайване, едно откъсване, което се превръща в традиция. Дори е странно, ако си трезвен в такова общество – всички наоколо са пияни, а ти се правиш на много трезвен.

При младите хора причините са различни – първо за тонизиране, второ отново от отчаяние. Те виждат, че въпреки труда си, пред тях няма перспектива. Учи, прави, струва насам-натам, но не може да намери една линия, по която да върви.

- Това по някакъв начин има ли отношение към появата на кича или създаването на нови „тенденции”?

- Пряка връзка няма. Кичът вирее в една социо-психологическа среда, в която има размиване на критериите. Пак ще се върна към този „преход”. Ние сме такава страна, в която непрекъснато се преобразуват ценностите, доколкото ги имаме. Първо влиянието беше изцяло от Русия – всичко, което идваше оттам беше база за сравнение. После се намеси Америка, особено в масовата култура, която е за средния и посредствен вкус. Тя никога не дава истински ценности. Широки маси от населението „погражданяха” съвсем набързо, с примитивно схващане се взеха външните атрибути на градския живот – облеклото, прическите, маниерите. Но това нещо е пришито. Ние нямаме критерии дори за изискана среда, която в България е нещо относително. Заговорим ли за елит, всички избухват в смях. Оттук нататък кичът първо се изпробва, а след това се превръща в нормално състояние на обществото, както е в момента. Първо той е поголовен. Няма сила, която да го елиминира или ограничава. Преди беше главно в политика и в бита. Но с годините навлезе в онези профанни форми на развлечение, каквито са попфолкът, зле разбраният рап и т.н. Всичко онова, което дава възможност да се консумира неограничено на базата на една първична сетивност. Смесицата на вносното с местното води до еклектика и до размиване на отделните жанрове. Преди се знаеше кое е класика, кое е за средното ниво и кое е посредственото. Понякога се получава интересен микс, но в повечето случаи води до еклектика. Освен това българинът по натура си е със селски манталитет. При първото му запознанство с друг човек използва безпардонност и една селска форма на общуване. Обърнете внимание на държавната телевизия, която бълва само пошлотии и кич. Да вземем Марта Вачкова, която е типичен пример за одомашняване на телевизията. Това означава почти махленско, по-просто казано. Събира 50-тина клявки, представя им една елементарна тема. Наскоро попаднах именно на предаването й и чух следния анонс: „Днес темата е „как да започнем Новата година?” С превземките си, с облеклото, тя няма място в национална телевизия. Тя може да играе отлично в някакъв вид селски национални сцени. няма култура, няма интелект, това е един битов кич. не се обсъждат важните теми, а само „дайте да си поговорим по нашенски”.

Но не е само тя. Вижте говорителките! „Аммм, Миче, Пенче, Иванке, к’о ста’а там? Пешо, определено имаме новина, която ще ти хареса!” Новините винаги са били една институция. Погледнете и злощастното предаване на Ути. Това е един вулгарен, елементарен и брутален наглец. Всеки ден ръси глупости и експлоатира суетността на някои наши хора, които отдавна не са виждали екран. Наскоро гледах семейство Софиянски, които се правеха на много фамилиарни. „Ха-ха-ха, ха тука мезенце, ха тука да опитаме”. След това импровизират ловджийска среща с водещ Димитър Цонев, който е пълен кичман – той е къс, дебел, с тия ужасни мустаци, непохватен човек, какъвто впрочем е и Тодор Батков.

Вземете този вестник „168 часа”, който до миналата година аз уважавах, имаше интересни неща, но вече изцяло е отдаден на порното. Имаше един такъв материал за големите лизачи, със снимки, с всичко. Включително и на някакъв, който лизал 8 часа и езикът му бил подут. За такива неща си има долнопробни вестници като „Чук-чук”. Ти си все пак официоз… Или например статии, озаглавени „Сложете члена на Дядо Коледа под елхата”, „Голите Снежанки” със снимки на някакви лесбийки. „Искам секс с холивудски мачо”, „Тъмното минало на Дядо Мраз” – това е културата на ежедневието, пълно падение. Главният редактор е мой студент. Ще му пратя едно писмо, за да го попитам може ли така да се прави уж сериозен вестник. (Разлиствайки изрезки от вестници, попадаме на Слави Трифонов) Ето го и главният кичман на държавата. Вижте какво е казал в предаването си: „Искаш ли да ти го тресна на масата?” Това е най-голямата ценност в момента – да се представиш за някой мачо или пък за ненаситница.

Друго, което прави отвратително впечатление, е историята с Дядо Коледа. Та това е кич. По телевизиите показват цели тълпи от хора, които още от пролетта репетират за Дядо Коледа заради някакви игри и търговски манипулации. Но ако се върнем в България, едно от най-опасните неща, които тласкат към кича, е манията, че всички сме ерудити, че сме най-интелигентните на света, че сме най-големите свалячи и т.н. В тази връзка се сещам за едно интервю на Божидар Димитров, министър без портфейл, в което отново говореше за демографския срив. Тогава заяви, че българският народ имал толкова сперма, че можело да се изнася навън…От неговата уста съм чувал още, че прекарал 3 000 жени в леглото си, та чак дъщеря му се хвалела с това пред приятели. Това са пошли изказвания.

В българина живее много еснафщина! Предложението на Симеон Радев „Дебалканизирайте се!” важи и днес с пълна сила. Тази част на Балканите е извън културата – има битовизъм, консерватизъм и еснафлък. Какво прави българинът, когато се прибере вкъщи вечер? Гледа турски сериали. Вземете сюжета, артистите. Какъв свят гледа? Свят, който трябва да остане зад гърба ни, а не да се връщаме отново към него. Стига с тези евтинии, кавги и разправии, от които не можем да се цивилизоваме. Това е един ориент, една азиатщина.

- На какво се дължи постоянното развитие на кича в България?

- Ние не сме създали една култура, която да е на по-високо ниво и която не се разлага от преходните моменти. Спомням си Исак Паси, който навремето ми беше писал от Англия следното: „Иване, и тук има кич, но има и нещо друго”. Въпросът е, че това, което има Англия е толкова голямо и толкова велико, че 100 000 вълни на пошлотията да го залеят – не могат да го засегнат. А една страна, която няма такива устойчиви ценности, без фамилии, без замъци, без музеи, въобще неща, които са непоклатими много лесно може да се превърне във вихрушка от пошлост. Липсва и институцията, която да бъде като коректив за глупостта.

- Съществувала ли е преди такава институция?

- Преди 9-ти септември 1944 г. България се е развивала като една по-цивилизована страна. Малка държава, която копира западни образци, така че културата е била по-регламентирана. Има една голяма част българи, завършили в чужбина, които се връщат с променен манталитет и маниер. Но това уви е по-сложното поведение, кичът е елементарност, която най-малкото освобождава от напрежението. Правиш всичко, както си искаш, без задръжки. Има една система на всеобща разпуснатост. Няма една „програма”, успоредна на кича, която да ти покаже другия път, да ти отвори очите, че все пак има ценности, с които също може да се забавляваш. С тях получаваш удоволствие, но и култура. Ще ви дам пример с нашумелите шоу-програми за танци. Хубава идея, но лошо изпълнена. Гледах в САЩ как наистина преобладава истинският вкус. Журито се състоеше от супер интересни хора, не са интелектуалци, но великолепни хореографи с отношение към кандидатите. Правеха с участниците репетиции, нивото беше много по-високо от тукашното издание на „Денсинг старс”.

- Има ли кичът своето дъно или крайна точка, след която вече няма накъде повече?

- Кичът и глупостта нямат дъно. Ограничаването и противопоставянето не могат да станат с официални мерки. Кичът и глупостта винаги ще съществуват, както у нас, така и по целия свят. Важното е да се промени съотношението. Например, ако България имаше възможността да произвежда по-качествени стоки на по-ниски цени, нямаше да се налага да купуваме трето качество продукти. Едно е да притежаваш една автентична икона с история, рисувана от художник, а съвсем друго – да си купиш евтина имитация от сергиите, окичени с какви ли не шарении. Едни нацапани дъски, изложени пред манастирите, което е срамота, че сме християни.

За съжаление обаче единственото, което си представя българинът винаги се намира в сферата на пожеланието. Ние не виждаме реално факторите и възможностите това да се осъществи. Обърнете внимание на абсолютните стереотипи в българското мислене. „Дано да стане” – който го е казал, знае, че няма да стане, но „дано”. „Трябва да се вземат мерки…” – нещо безадресно. Кой да ги вземе?

- Вие се занимавате от години и с глупостта. Глупави ли са младите хора в България?

- В никакъв случай. Но лошото е, че много кадърни младежи отидоха да следват в чужбина, тъй като в България нямат нужните условия за развитие. Сега виждам, че се понижават критериите за кандидатстване в нашите висши учебни заведения. Донякъде в това има смисъл, тъй като тенденциите са към закриване на университетите ни. няма желаещи кандидати. Нямаме голям запас от хора, малка страна сме. Някои от по-будните бизнесмени казват: „Трябват ми млади специалисти.” Наскоро гледах по новините един репортаж, в който такива младежи с необходимото образование искат минимум 2 000 лева, за да се върнат в България. Младият човек може да се върне тук компромисно, но не може да се развива на нивото на модерната наука. неслучайно Америка в това отношение е притегателен център не за периферни страни, а дори за държави със стабилна и развиваща се икономика като Швеция, Франция, Германия. Нека не си правим илюзиите, че някои български специалисти ще се завърнат заради някаква носталгия или патриотизъм в българската действителност, която е в момента.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #18 на: Јануари 14, 2010, 07:31:38 »

В. Тончева: Най-българското в Голо Бърдо, Албания е езикът

http://frognews.bg/news_19027/V_Toncheva_Nai-balgarskoto_v_Golo_Bardo/


▲ Веселка Тончева в невестинска носия от с. Стеблево

Р Македония също търси контакти с населението в Голо Бърдо на различни равнища, казва за Frognews.bg авторката на книгата "Българите от Голо Бърдо, Албания. Традиции, музика, идентичност".

Книгата за пръв път представя една недостатъчно позната в България, а и на Балканския полустров общност, чиято историческа съдба е особено интересна – българите от областта Голо Бърдо, Република Албания. След обявяването на независимостта на Албания през 1912-1913 г. и конституирането на новите й граници, по-голямата част от селищата на областта Голо Бърдо попадат на територията на Албания – 21 села остават в Източна Албания, а 6 – на територията на днешната Република Македония. Тази книга е първа част от бъдеща поредица, посветена на българите от Голо Бърдо, чиято цел е документирането и съхраняването на традиционното им знание. Книгата е издание на Държавната агенция за българите в чужбина и запознава читателите с една българска общност извън България, живяла в чуждоезикова и чуждоетнична среда, но запазила българския език, култура и традиции във времето.

интервю на Ана Кочева

- Българите в Голо Бърдо, Албания са известни преди всичко на научната общественост. Имате ли и Вие впечатления, че това е една забравена българска земя?

- Действително българската общност в Голо Бърдо попадна в полезрението на обществения, а и на научния, интерес едва след 1989 г., поради редица исторически и социално-политически предпоставки, сред които най-важните са демократичните промени в България (1989 г.) и Албания (1990 г., 5 години след смъртта на Енвер Ходжа). При формирането на Албания като независима държава през 1912-1913 г. в разгара на Балканската война се стига до поставянето на нова гранична линия, в резултат на което 21 български селища от областта Голо Бърдо остават на албанска територия. В литературата до Първата световна война интересът към българите от Голо Бърдо е доста активен, а отношенията между България и тази общност продължават до началото на Втората световна война. След 1944 г. обаче, със затварянето на границите, се прекъсва и контактът с голобърдци и информация за тях по това време у нас почти липсва. Да, може да се каже, че особено за периода на режима на Е. Ходжа тези българи са „забравени” от България. Днес, след възстановяването на контакта с общността в Голо Бърдо, се правят опити за компенсиране на ефектите от тази продължителна изолация. Друг е въпросът каква е активността от страна на държавата ни и с какъв успех това се постига.

- Колко време прекарахте там? Кои са най-ярките Ви впечатления от бита и светоусещането на тези хора?

- Идеята за провеждането на етноложко проучване в Голо Бърдо принадлежи на Алексей Жалов и възниква по време на ръководените от него експедиции на Българската федерация по спелеология в региона (1991-2009). През 2006-2009 г. в тях сe включват етнолози и фолклористи от Асоциация за антропология, етнология и фолклористика „Онгъл”и Институт за фолклор – БАН. На практика моето участие датира от 2007 г. в организираните 4 експедиции (2007-2009) в селата Стеблево, Кленье, Вормица, Големо Острени, както и сред преселници от Голо Бърдо в Тирана и Дуръс. Впечатленията от това високопланинско място и от тези хора трудно могат да се съберат в няколко изречения. Периодът на „затворени” под специален режим граници води до живот в изолация, който освен, че е особено маргинализиращ за общността от Голо Бърдо, разположена в най-голяма близост именно до тези граници, е причина и за съхраненост на традиционна култура, на традиционни вярвания и представи. В последната експедиция през лятото на 2009 г. например имах възможност да наблюдавам интересни обредни практики срещу урочасване, които в с. Големо Острени все още функционират. Дори може да се каже, че доверието в тях е по-силно от това в конвенционалната медицина.


къща от с. Стеблево

- Как Ви посрещат, търсят ли контакти с „българи от България” или се плашат и ги избягват, за да нямат неприятности?

- Когато в началото на 90-те години на ХХ в. А. Жалов организира първите спелеоложки експедиции в Голо Бърдо, достъпът до тези села е значително по-затруднен в сравнение с днес – хората все още са доста недоверчиви и това е естествен резултат от тежкия тоталитарен режим на Енвер Ходжа. Днес ситуацията е съвсем друга. Демократичните промени в Албания създадоха условия за свободно заявяване на различната етническа принадлежност. Пряк израз на това е съществуването на организации на българите (но и на организации на македонците) в Албания. Активни контакти с България поддържа организацията „Просперитет Голо Бърдо” с председател Хаджи Пируши (със седалище в столицата Тирана), без чието съдействие изследванията на българите в албанската част на Голо Бърдо не биха били възможни. Тази структура, обединяваща първоначално българите от Голо Бърдо, а впоследствие и от Гора, развива дейности, свързани с разрешаването на проблемите, възникващи пред общността, и нейното легитимиране като българска в албанската държава.


"Парта" и "чапразиня" - елементи от невестинска носия от с. Стеблево

- Спряло ли е времето там?

- В много отношения в голобърдските български села на територията на Република Албания времето наистина е спряло и една от причините за това е комуникационната изолираност на региона и лошата инфраструктура – единственият път, свързващ българските села в Голо Бърдо, е построен по време на окупацията на Албания от Италия (по време на Втората световна война). Но в други отношения наблюденията върху българите от Голо Бърдо сочат тъкмо обратното – след демократичните промени масовите миграции в градовете променят модела им на живот, те успешно се вписват в градската среда, както и успешно работят в чужбина.

- Какво „българско” е запазено най-добре?

- Иска ми се да Ви отговоря, какво самите българи от Голо Бърдо смятат за най-„българско” за себе си – езика. Наред с произхода и историята (за които също се срещат знания), основен фактор за идентифицирането им като българи със сигурност е езикът. Голобърдци категорично заявяват езика си като „бугарски” и по своеобразен начин го противопоставят на официалния албански, който се научава едва в училище и който по друг начин също е „техен” език. В предучилищната възраст единственият език, който се говори, е майчиният. Специфичната му форма на съществуване само като устен му предопределя и специфичен модел на развитие. Високата степен на съхранеността му се дължи на споменатата изолация, в която е живяла общността. Резултат от това са запазени в езиковия фонд архаични думи и изрази. Според българските езиковеди този диалект спада към най-западномакедонските български говори. Немалка част от общността защитава българското си самоопределяне в най-голяма степен именно чрез езика, и няма никакво съмнение каква е етническата му характеристика.


Байрам Бузиов от с. Кленье - сватбарски музикант

- Чувстват ли се отхвърлени българите от България там? Кои държави имат аспирации към тях?

- Ако трябва да съм искрена, в моята изследователска работа сред българите от Голо Бърдо аз доста често се сблъсквам с констатацията им за липса на достатъчно отношение и ангажираност към тях от страна на България. Практически това е причина за трудности в работата, поради „очакванията”, с които се натоварва българския изследовател, възприеман като „представител” на България, попаднал в Голо Бърдо. Що се отнася до претенциите и интересите към тази общност в балкански контекст, не е тайна, че тя в процеса на конструирането на своята съвременна идентичност е обект на интереси и влияния от страна и на Република Македония, и на България. Българската памет, самоопределянето като българи, българският език и пр. общностни характеристики на повечето голобърдци, според македонските научни и обществени нагласи, далеч не могат да се интерпретират като знак за българска идентичност – те са резултат от третиране с механизмите на българската пропаганда, която се е развивала интензивно на различни интелектуални и социални нива в продължение на около един век. В македонската научна литература се среща твърдението, че самоопределянето като българи би могло да се обясни със съвременната демократична ситуация, когато България предлага материална помощ за обучение на деца и младежи в България, както и български паспорти. Тези твърдения, разбира се, са неприемливи, тъй като става дума за процеси от последните петнадесетина години, а за толкова кратък период от време едва ли могат да се променят устойчивите традиционни представи на голобърдци за произхода и езика им. Още повече, че от страна на Република Македония също се осъществява посредничество при записването на студенти в македонските университети и се търсят контакти с това население на различни равнища, т.е. налице е възможност и за македонско „участие” в конструирането на етническа идентичност на голобърдци. Очевидно става дума за идентичен модел на публични отношения между Р България и Р Македония и общността от Голо Бърдо в условията на демокрация. Важното обаче е какво е етническото самоидентифициране на тези хора, особено на по-възрастните, чиято опора е наследствено предаваното знание за произхода им – а то е българско сред немалка част от голобърдци, такива са моите наблюдения в началото на ХХІ в.


В. Тончева и Божин Фильоки от с. Кленье (строител и гайдар)

- Имат ли желание младите да се придвижват към България, да учат, да работят тук, да получават гражданство?

- Българската държава реализира ежегодно определена квота от места за обучение на албански граждани в България и наред с младите хора от областите Мала Преспа и Гора (Албания), немалко представители и на областта Голо Бърдо се обучават в наши висши учебни заведения и имат желание да се реализират и да работят в България. Проблемът с получаването на българско гражданство е по-сложен. Българи от Голо Бърдо чакат вече по четири, дори пет години, да получат български паспорти, при условие, че имат признат български произход. Надеждите си в последните месеци те възлагат на новия министър на българите в чужбина Б. Димитров и на обещанията за бързо разрешаване на този въпрос.

- Коя е песента, която Ви трогна най-много?

- Всъщност всички песни ме трогват, въздействат ми, радват ме. Моята специалност е етномузикология и особено когато става дума за съхранен песенен репертоар от по-стари времеви и културни пластове, какъвто е случаят в Голо Бърдо, всеки намерен и записан песенен образец е ценност. Сред обредните гергьовденски и сватбени песни, изпълнявани в селата Стеблево и Кленье, все още, макар и само като спомен, могат да се открият уникални образци, свързани с конкретни моменти от ритуала, които илюстрират едно по-старо музикално мислене. От песните, необвързани с обредност, особено въздействащи за мен са баладите, които ми изпълни Мирветка Агуши от с. Стеблево – „Митровата”, „Сустанал бе ми Сюлейман”, „Майка Дзулялю думаше”, „Ори Митро, моя мисльо” и др.


Хатидже Мурати от с. Стеблево

- Какви са празниците и вярванията им?

- Религиите, които изповядват българите от Голо Бърдо, са християнство и ислям, като по-голям процент са мюсюлманите. Според някои изследователи, процесът на ислямизация започва доста късно – след ХVІ в., а според турски документи, частично приемане исляма се датира дори през втората половина на ХVІІІ, началото на ХІХ в. Вероятно това е причина за празнуването на голяма част от християнския календар и от мюсюлманите – като съвместен живот на двете религиозни групи на всекидневно и празнично равнище. Откритата религиозна дейност на християнските и мюсюлманските институции, както и религиозните практики, продължават до 1967 г. – от тогава датира официалната държавна забрана на религиите в Р Албания. Религиозните храмове – и църкви, и джамии, се разрушават по особено агресивен начин. Забраната на религиите като държавна политика неизбежно рефлектира във функционирането както на християнските, така и на мюсюлманските обредни и обичайни практики. Освен че силно редуцира празничната система, забраната провокира тайното реализиране на празниците и спазване на правилата на традиционната култура, резултат от което е тяхната съхраненост до днес. Обобщено може да се каже, че календарната и семейната обредност на българите в Голо Бърдо по своите основни параметри структурно и съдържателно е единна с българската традиционна – голобърдските обреди, обичаи и празници маркират познатите на българската етническа територия модели.

- Ще устоят ли да останат българи и тепърва?

- Трудно е да се правят прогнози, тъй като и в момента сред по-младите се наблюдава разколебаване в етническото самоопределяне, моята цел е документирането и съхраняването на традиционната култура на тази българска общност, тъй като именно традициите биха могли да се превърнат в опора за идентичност. Селата в Голо Бърдо с малки изключения (с. Големо Острени, с. Требища и др.) са значително обезлюдени поради миграция. В градовете Тирана, Елбасан, Дуръс, Фиер и др. се формират общини с висока концентрация на българи от Голо Бърдо – в столицата това са кварталите „Кодра е прифтит”, „Догана”, „Али Деми”, „Алияс”, „Киностудио” и др. Животът на голобърдци в градовете практически илюстрира единството на общността – освен, че населяват цели квартали, те поддържат връзки помежду си и тази общностна колективност се изразява на различни нива: от функциониране на съхранени елементи от традиционната обредност в градски условия (например ритуалното правене на сватбена погача, което имахме възможност да наблюдаваме), до обединяването около организации с различна идейна насоченост и юридически статут. Въпреки това обаче, при този начин на живот смесените бракове не са рядкост, а това в голяма степен крие опасност от изгубване на българския език и идентичност, до асимилиране на общността в албанската среда.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

Апостол

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 509
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #19 на: Јануари 18, 2010, 06:27:54 »

http://video.v2.bgnes.com/view/6058

Милошоски: Гърция да надмогне своите предразсъдъци
Би било продуктивно Република Гърция да надмогне своите предразсъдъци и да признае достойнството и националната особеност на своя по-малък съсед.

Това каза пред БГНЕС министърът на външните работи на Република Македония Антонио Милошоски по повод дългогодишния спор за името на Република Македония със съседна Гърция. Министърът бе гост на церемонията по награждаването на бившия президент на България Желю Желев с ордена „8-ми септември” затова, че по време на мандата му България първа призна Македония за независима държава. Агенция БГНЕС публикува пълният текст от интервюта с Антонио Милошоски.
БГНЕС: Как оценявате приноса на г-н Желю Желев ?
А.М.: Желю Желев е далновиден политик, който като личност и човек е много честен и скромен.
БГНЕС: Има ли формула, която да удовлетвори и Македония и Гърция при спора за името на държавата ви, чрез която да се деблокира изолацията на страната ?
А.М.: Има една формула, която е стара колкото света и тя е- не прави на другия това, което не искаш да правят и на теб. Би било продуктивно Република Гърция да надмогне своите предразсъдъци и да признае достойнството и националната особеност на своя по-малък съсед и на македонския народ. От друга страна Република Македония като държава със своята стабилност считам че носи полза, включително и икономическа на Гърция. За жалост това /решението/ все още не се случва, но вероятно и в Република Гърция един ден ще се роди политик като президента Желев, за да може по-рационално и по-далновидно да се придвижват нещата на Балканите, където винаги е имало повече история, отколкото география. Сега считам, че е време да работим за своето бъдеще.
БГНЕС: Кое е по-важно сега за Македония- да направи компромис заедно с Гърция и да влезе по-бързо в ЕС или да продължава спора за името, което би отложило във времето и нейното членство в общността?
А.М.: За Македония е най-важно да се уважават международните спогодби. Такава е временната спогодба между Македония и Гърция, която бе подписана през 1995 г. Нашето членство в ЕС и НАТО е наш главен външнополитически приоритет и ние считаме, че то трябва да бъде основано на принципи и реформи, които се изискват от нас и които ние сме готови да изпълним.
БГНЕС: Възможно ли е да има нов разлом по границите на бившите югорепублики?
А.М.: Допреди един век или допреди 20 г. това беше възможно и считам, че тогава някои политици все още инвестираха в тези идеи за големи държави, но при сегашните обстоятелства мисля, че на Балканите има възможност само за още едно прекрояване на границите, а то е в създаването на една голяма Европа. В нея всички държави и народи ще бъдат обединени и ще се борят заедно срещу предизвикателствата на съвременния свят. Целта ни е да създадем условия за по-добър живот на нашите граждани и да се борим с последствията на глобализацията в модерното време.
БГНЕС: В случая със Спаска Митрова възможно ли е политиците да помогнат, извън юридическия казус, за да не се настройва общественото мнение в двете страни едно срещу друго?
А.М.: За съжаление този случай излезе извън рамките на своите юридически аргументи и стана журналистически, обществен, а и политически. По него разговаряхме с моята колежка Румяна Желева и считам, че дадохме скромен и дискретен принос в една критична фаза от него. Надявам се, че в бъдеще ще бъдем по-подготвени...Във всеки случай добрите думи от политиците от Македония към България и обратно от България към Македония помагат много за създаване на една позитивна, добронамерена атмесфера, която да съответства на приятелските връзки, на историческата близост между българите и македонците и това е нашата реалност, която е добра почва за сериозен успех. Ако оставим този спор да се разреши юридически и ако дадем втори шанс и на двете страни / защото този проблем е и семеен и е най-тежък за самото семейство/ тогава най-лесно ще можем да помогнем. Има една поговорка- много баби хилаво дете. Смятам, че в този случай не ни трябват толкова баби, особено в сферата на политиката. По добре да оставим на адвокатите, на юристите, на съдиите и на самите родители да си договорят едно решение , защото става дума за двама родители с едно дете и вярвам, че любовта на всеки един от тях е еднакво силна и най-добре те самите да го намерят и да се помирят.
------------
Антонио Милошоски е министър на външните работи в първото и второто правителство на Никола Груевски. Роден е на 29 януари 1976 г. в Тетово. Член е на Изпълнителния комитет на ВМРО-ДПМНЕ. През 1999 и 2000 г. Милошоски бе началник на кабинета на заместник-председателя на правителството на Република Македония, а в периода май 2000 - септември 2001 г. бе говорител на правителството. От 1997-98 година е и подпредседател на Съюза на младите сили на ВМРО-ДПМНЕ. /БГНЕС

Скопие / Македония VIDEO

Сочувана

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #20 на: Јануари 20, 2010, 02:58:29 »

Огнян Минчев: Желева стана обеца на ухото на Борисов

Политологът Огнян Минчев определя оттеглянето на Румяна Желева като правилен ход, който спасява България от бъдещо поставяне в уязвима позиция в Европейския съюз. Според Огнян Минчев атаката срещу Желева е плод на лобистки интереси на социалистите не само у нас, но и в Еп. По време на представянето си Желева е демонстрирала слабост, породена и от междупартийните конфликти в България.

Интервю на Преслава Преславова

- Вчера стана ясно, че Румяна Желева се оттегля доброволно от поста еврокомисар – правилен ход ли беше това?

- Да, това беше правилният ход, защото оставането й в надпреварата за Европейската комисия, първо, можеше да й поднесе неприятна изненада от гласуването на комисията за избора и второ – дори гласуването в ЕП на проекто-комисията на Барозу да бъде успешно – начинът, по който става този избор и скандала, с който беше придружен би останал като една следа, като едно слабо място в Европейската комисия и в нейната кариера, което слабо място би се отразило и върху позицията на България в Европейския съюз.

- Все пак, атаката срещу Румяна Желева лично срещу нея ли беше или по-скоро бе насочена срещу България? Нека не забравяме, че имаше и други издънки сред кандидатите, които бяха коментирани от комисията.

- Тук има няколко различни нива на интерпретация. Първо тази атака беше насочена срещу нея лично, тъй като тя бе издигната като алтернатива на Меглена Кунева. Това направи Желева неприемлива както за НДСВ в България, така и за поредица либерални лобистки групи в Брюксел, работещи за втори мандат на Кунеева. Желева е неприемлива и за БСП, и за червените кръгове около нея като тук проблемът е не толкова личностен, колкото проблем на междупартиен антагонизъм с ГЕРБ и с Бойко Борисов. Желева беше неприемлива за социалистите, за царските либерали в България и като личност, и като политическа идентичност. За съжаление балканските нрави на това съперничество се прояявиха при пренасянето на това състезание в Брюксел, където среди на БСП и на НДСВ в продължение на месеци лобираха против нея. Това съвпадна с процеса на радикализиране на европейските социалисти и европейските либерали през последната година. Те очакваха, че по време на европейските избори през миналата година (благодарение на световната финансова криза), хората ще дадат мнозинство на социалистите в Европейския парламент, изобщо на левицата, а християн-демократите и изобщо консерваторите ще бъдат в малцинство. Европейските граждани, обаче решиха друго – те дадоха своето доверие преимуществено на Европейската народна партия, което разбира се озлоби социалистите и зелените в Европарламента.

Левицата реши да върне удара на ЕНП по повод номинирането на кандидатите за ЕК като по този начин подчертае и засили своята значимост. Тази решимост на европейската левица до голяма степен бе стимулирана и от обстоятелство, че само преди няколко седмици влезе в сила и Лисабонският договор, според който ЕП ще има разширени пълномощия, тоест той ще действа много по-близко до статута на нормален парламент отколкото беше неговия доскорошен консултативен статут. И опозицията в Европейския парламент – социалисти, либерали, зелени - решиха да тестват границите на Лисабонския договор, да тестват границите на своята власт спрямо ЕК и останалите европейски институции. В целия този контекст позицията на Румяна Желева демонстрира слабост, към която слабост се насочиха и опозиционните фракции на Европейския съвет. Те удариха по това слабо звено, което ние сами създадохме с партийните противоречия в България. И по този начин на практика притиснаха до стената Европейската народна партия. В крайна сметка ЕНП ще запази мнозинството си, ще запази политическите си позиции. Но с тозаи удар върху Румяна Желева България нямаше да може да запази позициите си. Затова, след като преминаха процедурите по доказване на нейната не-въвлеченост в конфликт на интереси, доколкото тя можа да бъде установена на равнището на Брюксел, тя мисля, че прие правилно решение за себе си да се оттегли.

Аз лично споделям мнението, че нейното представяне в никакъв случай не беше на нивото, на което трябваше да бъде, за да бъде тя утвърдена в ЕК и за това говорят две неща – първо, че това представяне премина в една изключително напрегната обстановка – всеки студент, който е бил изпитван от разярен и нападащ го професор знае колко трудно е да възпроизведе и добре усвоените знания. Постановката беше подобна, само че срещу Румяна Желева вместо един професор имаше стотици разярени и добре мотивирани социалисти, зелени и либерали. Това разбира се, не може да не е оказало въздействие върху нивото на нейното представяне. С това не искам да оневиня недостатъчната й компетентност, но този фактор би следвало да се има предвид. Другият фактор, който би следвало да се има предвид е, че на нивото на Желева, дори под нейното ниво, се представиха и други кандидати, например Катрин Аштън, която се представи много слабо, Оли Рен не беше достатъчно убедителен, холандската кандидатка за втори мандат си беше забравила записките в колата и представянето й не мина убедително. Но разбира се, едно е да идваш като представител на Холандия и Великобритания, друго е да идваш като представител на България - за съжаление това все още е така от нас зависи да променим това положение на нещата.

- Нека оставим за малко ЕС и да видим дали тази случка, този скандал ще се отрази по някакъв начин на рейтинга на българското правителство у нас и как?

- Тя вече се отрази негативно върху международния рейтинг на правителството, защото все пак независимо от това кой е прав и кой е крив атаката бе срещу представител на българското правителство, срещу номинация на българското правителство – това не може да не се отрази негативно. Мисля, че все още има достатъчно ходове, които могат да бъдат отиграни от българското правителство, за да може този минус, това уязвимо място да бъде превърнато в някакво преимущество. Мисля, че оттеглянето на кандидатурата на Желва беше една подобна стъпка. Но в каквато и степен да се отрази върху рейтинга на българското правителство, тази случка би следвало да бъде обеца на ухото на българското правителство. Ние не можем да си позволим слаби кандидатури извън България, поради общата слабост на българското присъствие ЕС до този момент. Също така случилото се поражда сериозни въпроси за това струва ли си и трябва ли българските, балкански, партизански нрави да бъдат експонирани на равнището на Брюксел.

- Какво следва от тук нататък? Какви са вашите очаквания към новия кандидат, който се появи на хоризонта – Кристалина Георгиева?

- Номинацията на Кристалина Георгиева е успешна стъпкав няколко направления. Тя има опит в различни позиции, в различни мисии на Световната банка, които в голяма степен са били свързани с проблемите на развитието, с разработването на модели за развитие в третия свят, в посткомунистическите страни, а също и с предоставяне на хуманитарна помощ. В този случай би следвало още в самото начало да изключим каквото и да е съмнение по отношение на нейната компетентност по позицията еврокомисар по този ресор.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #21 на: Јануари 21, 2010, 01:47:04 »

Тодор Живков: Исках да сме със запада, но шпионин ме предаде

http://frognews.bg/news_19283/Todor_Jivkov_Iskah_da_sme_sas_zapada_no/

« Последно менување: Јануари 21, 2010, 01:50:39 disidente »
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #22 на: Јануари 25, 2010, 01:29:40 »

Д. Стоянов: Атаката срещу Желева - междупартийна игра в ЕП

„Силно се надявам случаят с г-жа Желева да не се отрази зле върху доста важните функции на ЕП, които дълго време се е борил да придобие.”, заяви евродепутатът от „Атака” Димитър Стоянов пред Frognews.bg дни, след като Румяна Желева напусна ръководни постове в България и ЕС.

Интервю на Васил Василев

- Партия „Атака” заяви, че ще подкрепи промените в кабинета, които Бойко Борисов вече предложи. Заставате ли обаче и зад кандидатурата на Миглена Плугчиева?


- Миглена Плугчиева кандидатства за тази работа в Световната банка като частно лице, това не е държавно предложение. Мисля, че от политическа гледна точка няма какво да се коментира. Всеки има право да излезе на пазара на труда. Ние нямаме отношение по този въпрос, както няма да имаме, ако всеки един отиде и си потърси работа.

- Г-н Костов остана обиден, че Бойко Борисов не се е допитал до Синята коалиция за смяната на министри и кандидатурата на еврокомисар. ГЕРБ потърсиха ли мнението на „Атака” по тези въпроси?

- От изборите насам политическата ситуация в България е такава, че партия ГЕРБ получи много силен вот. Бойко Борисов като министър-председател се ангажира да състави еднопартийно правителство. В този ред на мисли отговорността за промените в кабинета се носи изцяло от ГЕРБ и от премиера Бойко Борисов. Но така или иначе нашата подкрепа за кабинета е принципна. Щом са се наложили такива промени с течение на обстоятелствата, трябва да бъдат подкрепени, тъй като вървим по една последователна политическа линия.

В петък г-н Сидеров и г-н Борисов се срещнаха и обсъдиха предложенията. Не сме държани в пълна тъмнина, нещата се случват напълно нормално. Това е обичайна европейска практика – еврокомисарите се предлагат от правителствата на съответните страни членки на Европейския съюз. Но искам да добавя още, че съм работил две години заедно с г-жа Румяна Желева, с която имахме прекрасни отношения и много съвместни инициативи. Затова ние подкрепяхме нейната кандидатура, но за съжаление беше направена една кампания, целяща удар срещу правителството чрез поста за еврокомисар. Чисто политически България беше поставена в това неудобно положение.

- Оттеглянето на кандидатурата на Румяна Желева предизвика ли трусове в Европарламента?

- Гласуването на Еврокомисията е безспорно най-важното събитие за новосформирания Европейски парламент. На последните избори социалистите в Европа претърпяха много големи загуби, либералите намаляха с 20 депутати от цялата парламентарна група и именно затова мисля, че имаше определена доза реваншизъм при назначаването на еврокомисарите. Социалистите и либералите се възползваха от това, че им беше дадена възможност да атакуват един кандидат за еврокомисар и зам.-председател на ЕНП, за да изпъчат мускули. Да покажат с тази условна коалиция помежду си, че са реален фактор, въпреки че явно губят доверие в ЕС като цяло. Този допълнителен елемент се насложи в създадената ситуация, което отново замеси името ни в компроматни войни и извънполитически практики. Това противоборство в ЕП, което винаги е съществувало, донесе допълнително негативи в създалата се ситуация. Либералите до последно отговаряха уклончиво на българската кандидатура – даваха сигнали, че може и да я подкрепят, но видяхте, че избраха да се съюзят със социалистите.

 Играта, която започнаха, е негативна за новоизбрания Европейски парламент и ще затруднява все повече работата му в бъдеще. Парламентът играе много важна балансираща роля. От гледна точка на останалите европейски институции той има контролни функции спрямо Европейската комисия и Европейския съвет. Много е важно такъв тип интриги да не се отразяват на позицията относно общата политика в Европа. Силно се надявам случаят с г-жа Желева да не се отрази зле върху доста важните функции на ЕП, за които дълго време се е борил да придобие.

- Паралелно с това у нас се случваха също интересни събития. Например "потулването" на проблема с новините на турски език по БНТ1?

- С нашите действия през последните месеци отново целяхме да покажем, че тази тема е от изключителна важност за България. Вече почти пет години от създаването на „Атака” ние не спираме да се борим за свалянето от ефир на турските новини от държавната телевизия. Ние в никакъв случай не сме забравили какво сме заявили пред избирателите си и не спираме да работим в тази посока. Те отредиха на „Атака” 21 места в 41-вото Народно събрание.

 С 21 депутати единственото, което може да се направи е да се търси дипломация и воля от останалите политическите сили. Ако такава воля не съществува, независимо от причините, няма как да наложим свалянето на новините на турски език. Но ние имахме изказвания на тази тема и дори Волен Сидеров заяви, че падането на 10-минутната емисия от национале н ефир е въпрос на време, един ден това ще се случи и ние ще намерим начина. Най-лесно е естествено в едни бъдещи избори „Атака” да получи мнозинство, тогава това ще стане още на другия ден.

- В България се появи един нескрит интерес към турските сериали. Има ли тенденция те да залеят и западния ефир или само нашата страна е отворена към тях?

- От около 2 години се забелязва една много усилена турска кампания, която е свързана с активизирането на турската политика по отношение на присъединяването на страната в ЕС. Навсякъде в големите европейски столици като Париж и Рим могат да се видят големи билбордове, които рекламират Турция като държава. За пръв път този месец в National Geographic видях огромен платен материал в началото на списанието (обикновено тези репортажи се публикуват в края на изданието) за Турция. В статията пише какъв прекрасен рай е Турция. Сигурен съм, че и тези сериали, които избиха напоследък, са субсидирани по някакъв начин, за да се получи един своеобразен дъмпинг. Т.е., на телевизиите е по-изгодно да купят турски продукти, тъй като изкуствено се свалят цените им, от колкото филми от други държави. Естествено, че една телевизия, която търси сериали, ще избере икономически по-изгодните. Това е една последователна държавна политика на Турция. В тези сериали може да се види една пропаганда и създаване на погрешно впечатление за това, колко е европеизирана Турция, как нейното място е до Гърция.

 В рекламния блок на една от телевизиите попаднах на някакъв сериал „Брак с чужденец”, в който се намекваше как Турция и Гърция са братски държави, как се женят помежду си хората там, как проблемите се създават от старото закостеняло поколение…Всичко това е една целенасочена и последователна пропаганда, която цели да се убедят колкото се може повече хора от държавите в ЕС, че Турция ще бъде едно прекрасно допълнение. Надявам се, че в Европа ще победи здравият разум и до такова решение няма да се стигне.

- Преди няколко седмици се разрази един скандал с обезщетението за тракийските българи, в който основно участие взеха министър Божидар Димитров и Бойко Борисов. Подкрепяте ли все още позицията, която изрази министърът без портфейл?

- Няма как да не подкрепим идеята на Божидар Димитров, тъй като първият човек, който постави въпроса за получаването на обезщетение от страна Турция за тракийските българи, беше Волен Сидеров. Това е един въпрос с изключително национално значение и не е правилно да кажеш „аз съм първият, който го повдигна”. Тези въпроси не трябва да се приватизират или да се използват с политическа цел, защото ако това стане, те няма да бъдат разрешени. С казуса по обезщетението, което Турция дължи на България, има нещо много важно, което е залегнало в принципите на Международното право – договорите трябва да се изпълняват.

 Близо сто години България и Турция имат сключен договор, в който пише, че Турция има задължението да плати една сума за заграбените имоти на тракийските българи. И докато Турция има такива международни ангажименти, които е поела по съвсем законен начин, но не изпълнява, тя показва, че не е годна да бъде част от европейския правен ред.

- Като че ли обаче липсва ясното поставяне на проблема на масата за преговори с Турция. Божидар Димитров едва ли не беше анатемосан за поведението си от ГЕРБ.

- Нашата позиция е ясна. За да работи едно правителство както трябва, би следвало да има пълна субординация и напасване на позициите. Не може един министър, без да се посъветва с парламента и с министър-председателя, да излиза и да прави каквито и да е изявления по толкова важни въпроси. Не говоря за конкретния случай с министър Божидар Димитров, а изцяло. Все едно министърът на икономиката да реши да закрие някоя електроцентрала зад гърба на премиера. Тук не става дума за нарушаване на някаква партийна дисциплина, а за това, че проблемите трябва да се разглеждат прагматично и практически.

- Опозицията обвинява партия „Атака”, че приема безрезервно всяко едно решение на Бойко Борисов.

- Аз мисля, че в една партньорска атмосфера тези нещата следва да бъдат обсъждани и от двете страни. Има доста въпроси, по които водим активно разговори с представителите на ГЕРБ и предварително има напасване на позициите. В по-важните решения ние излагаме нашата позиция. Пример мога да ви дам с новия закон за висшето образование. Огнян Стоичков от „Атака” е председател на Образователната комисия в парламента и там се работи много тясно с цялото министерство, за да се постигне най-добрият резултат.

От гледна точка на законодателство и политика, координацията е постигната. Разбира се има решения, които са взети изцяло от правителството, но това е право на министър-председателя. Нерешително правителство, което се допитва постоянно, е може би лош вариант. Ето и конкретен пример – Бойко Борисов отиде в петък до Кулата и обясни каква е ситуацията с измръзващите шофьори, които чакаха на границата. Това е едно логично решение на премиера и той не е длъжен да дава обяснение защо го е направил. Всъщност ние не сме виждали до сега такава реакция на българско правителство, камо ли на министър-председател. Т.е. ние виждаме, че от енергичността има полза. Не трябва да се опитваме да слагаме някакви букаи, защото в ситуацията, в която сме поставени, са нужни много бързи решения.

- При какви обстоятелства бихте развалили дружбата с ГЕРБ?

- Когато човек приеме едно партньорство, обикновено не тръгва да се вглежда в това, което би го развалило, а по-скоро търси онова, което би го укрепило. Нашето партньорство се крепи на това, че двете предишни управления на България няма повече да се върнат на власт.

- „Разводът” на общинско ниво в Пловдив също ли е част от тази обща политика?

- В Пловдив специално нещата са доста объркани. Още след местните избори ВМРО успя на гърба на ГЕРБ да получи значително представителство в общинския парламент. В последствие от ВМРО постъпиха некоректно към ГЕРБ и го изолираха. Аз мисля, че това, което ние правим на национално ниво с управляващата партия, има нужда от укрепване и на местно. Случващото се в Пловдив е една последователна политика от наша страна.

- Президентът „отпразнува” годишнината от встъпването  си в длъжност в НДК с препоръки и съвети за развитието на България. Как "Атака" оценява мястото на Георги Първанов в днешната политика на държавата?

- На този президент му се иска да играе важна политическа роля в управлението и политиката на България. Той отново зае едни изключително популистки и демагогски позиции. Когато на власт беше конструираното от него правителство на тройната коалиция, Първанов не се появяваше, не говореше за ефектите от бюджетните излишъци, не говореше за стагнацията на икономиката.

Изявленията, които направи в НДК, теоретично са верни, но не е ясно защо са направени едва сега. „Атака” отдавна е заявила, че публичните разходи са тези, които движат икономиката и дават възможност за избуксуване от едно постстагнирано икономическо положение. Сега изведнъж Георги Първанов се сети, че има нужда от по-голямо количество публични разходи, че дефицитът в бюджета може да бъде и нещо хубаво. Ако беше лошо, нямаше по-голямата част от развитите държави в Европейския съюз и развитите икономики като САЩ и Япония, да имат бюджетен дефицит.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #23 на: Јануари 30, 2010, 03:22:09 »

Информационна агенция "Фокус", 12.06.2008
Панде Ефтимов: Българските войници са погребвани в македонските села, защото са се били за своя земя, на своя земя

Панде Ефтимов в роден на 15 март 1933 г. в село Претор, Преспанско, Македония. Завършва филологически факултет в Скопие. Бил е учител и журналист във в. Народна просвета" - Скопие. Агенция “Фокус” разговаря с Панде Ефтимов за българските военни гробища в Македония, за битките и за героите през миналия век. "Българските войници са погребвани в дворовете на църквите на македонските села, защото са се били за своя земя, на своя земя", казва Панде Ефтимов.

Фокус: Колко са българските гробища в Македония?
Панде Ефтимов: На територията на днешна Република Македония, започвайки от албанските планини, минавайки през Охридското езеро, Преспанското езеро, Галичица, Пелагония, Каймакчалан, Дойран, планина Беласица, до Орфанския залив, Българската армия воюваше с целия свят. Българската армия, борейки се на своя територия, за своя територия, се сражаваше с една силна армия, която наброяваше повече войници, отколкото първоначално се смяташе, че ще включва. От двете страни на границата по време на Първата световна война на македонския фронт воюваха общо 1,2 милиона войници. Представете си – Българската армия, която се бореше там. В състава на българо-германската армия тогава на този фронт доминираха българските войници – около 90 - 92 на сто от военния състав бяха българи. Около 10 – 12 на сто, техническата част, която осигуряваше армията, беше германска.
Българските войници се намираха на своя родна земя. В състава на Българската армия около 12 на сто от войниците бяха родом от онези краища на сегашна Вардарска Македония. Българските генерали са били през цялото време с войниците си. Генералите, офицерите и подофицерите в състава на армията никога не се деляха от войниците. Резултатът беше, че тази армия, съставена от българските орачи, българските търговци, българските интелектуалци, съзнаваше своята бойна сила. Като резултат от тази невероятна сплотеност, започвайки от Освободителните войни в българската история – през 1878 година, през Сръбско-българската война през 1885 година, през Балканските войни, Българската армия беше много единна, а българската войска беше много калена.
Какво се случваше в тази кървава борба? Българите не отстъпваха от своите окопи. Един сръбски историк, Опачич, казва, че българите са се окопали в земята така, като че ли ще воюват сто години! Този голям сръбски историк, Опачич, написа четири книги за този случай. Това е много важно признание, защото се дава от другата страна, от други хора, от онези, които воюваха против Българската армия.
На територията на Македония има над 400 гробища на български войници. Но има неща, които българите трябва да знаят: българските военни гробища често пъти се намират в селските гробища, за разлика от другите. Това е така, защото българите са погребвани и от цивилни свещеници, и от военни свещеници. На второ място, защото народът ги погребва затова, защото те са наши войници. Но има и нещо друго – и сърбите са православни, и русите, които се борят срещу българите, също са православни. Но само българските военни гробища са в селските гробища. Тази характеристика е много изразителна.
Трагедията днес на българските военни гробища днес се състои в следното. Станаха 90 години от завършването на Първата световна война. През цялото това време те не са нито поддържани, нито обновявани. По време на войните самите останали живи войници са издигнали паметници на своите убити офицери и другари. Но с времето повечето от тях са заличени и днес много малко могат вече да бъдат намерени. С времето някои от паметниците са изравнени със земята. А една част от тях бяха поругани и унищожени и от безбожна чужда ръка. Такъв например е паметникът на полк. Каварналиев край Дойран. Такива са и гробищата на българските офицери край Преспа, при църквата „Свети Георги”. Там гробищата бяха унищожени точно така, което ви казах – от безбожна, поганска ръка. На други места пък гробищата са запазени, но за съжаление – селата са изселени и няма кой да ги поддържа.
Българските гробища могат да бъдат разделени на няколко вида. Едните – гробища са тези, които се намират в дворовете на самите църкви, в манастирски комплекси. Другите - гробища, които се намират на бойното поле. Причините за това са различни, например – голям брой жертви, висока температура или обратното – много ниска температура и др. Тогава войниците са погребвани там, където са загинали. Такъв е случаят в Галичица, където 50-и български полк унищожава две дивизии. Това граничи малко с фантазията, но е истина – един полк унищожава две дивизии. От полка живи остават една много малка част. Гробовете на останалите, които загиват в сраженията там, днес са изравнени със земята. И никой не може да ви ги покаже къде са, освен нас, които знаем мястото.
Въобще – българските гробища са унищожени и затова има още примери. В църквата „Свети Георги” в Струга е бил гробът на капитан Бърдаров, убит на Мокра планина, и после пренесен в двора на църквата в Струга. Жителите на града и жените от Струга са палели на неговия гроб по 2000 свещи. Повече, отколкото на всеки друг гроб! Свещите били толкова много, че не можели да горят, ставали на един огромен куп, и така горели. Сърбите не можели да търпят това и затова са вдигнали костите му оттам. Днес не се знае къде е гробът му. Такива случаи има и на много други места.
Такъв случай е и гробът на полк. Борис Дрангов, който днес е на градските гробища, такива са случаите и на други места. Някои са нарочно унищожени, някои са заличени от времето, някои са забравени... Но положението на българските гробища не е розово. Затова защото досега нито Царство България, нито социалистическа България, нито сегашна България, им обръща внимание. В последните години като резултат на сериозния ангажимент на посланиците на Република България в Скопие Ангел Димитров и Михо Михов, беше постигнат някакъв напредък. Затова съдейства и сериозният ангажимент на проф. Божидар Димитров. Напълно са обновени гробищата на Ново село, Струмишко, където има погребани 71 български войници. Укрепени и почистени са гробищата в село Цапари в двора на църквата, както и войнишките гробища на левия бряг на реката.
На други места гробищата се знаят къде са, но са заличени от времето. Миналата година близо до Градско, в с. Долно Чичево бе реставрирана гробницата на 252 български войници, загинали през Първата световна война, 1916 г. Този монумент наистина е едно невероятно свидетелство за българското геройство.
Мисля, че сегашната генерация български историци, български интелектуалци, българи, които наистина са заинтересовани за запазването на онова, което се нарича българска история, ще направят много, за да бъдат възстановени българските гробища. Бих изтъкнал ангажиментът на ген. Михо Михов, посланикът на Република България, и на полк. Марин, които наистина са ангажирани за възстановяването на българските гробища, както и за отбелязването на отделни годишнини и посвещения на гробовете. Направен беше и филм на СКАТ по сценарий на Божидар Димитров, направен беше и филм на Военния канал. Но трябва много да се работи, за да не се забрави всичко това. За да може поколенията да знаят, че българският войник се е борил в своята земя, за своята земя! И е побеждавал затова, защото не се е борил на чужда територия.
Фокус: Кои са най-големите битки?
Панде Ефтимов: Имаме няколко епопеи, няколко големи Шипки като Шипка! Борбата при Дойран е свръхчовешка. Още – борбата на Червената стена, над Цапари, Битолско, където са две дивизии, едната – Бдинската. Друга битка – при Каймакчалан, на завоя на Черна заслужава специално внимание. На Галичица, мястото Томорос, където 50-и полк унищожава две дивизии. Това не са измислици или фантазии, това са истински факти. Българите не са ходили с бели ръкави на бойното поле, ходили са така, както са живеели в селата – груби селяни, работници, които са знаели да спят и върху камъните и са можели да гладуват. Но са знаели и да се борят. Поради тези причини, поради силното командване и доверието, което е съществувало между войниците и офицерите, победата винаги е била на тяхна страна.
Ще се върна на сръбския историк – Опачич. Той има и една такава мисъл: „Само пряко мъртъв български войник може да се мине”. Това е достатъчна илюстрация. Може би – ако го казваха самите българи от България, би било преувеличено, но това е реалността, истинската реалност.
За Първата световна война в Македония има цял цикъл песни, които и днес се пеят. Те може да се публикуват, може да се намерят подобни песни в българския фолклор. Може да се излъчват по българските радиа и телевизии. Да се помни това. Да се посетят тези места от нашите екскурзианти, които пътуват в Македония, а не да ходят на туризъм само в Охрид. Да посетят и тези места, да посетят българските войници. Ако няма къде да намерят техните гробища, да посетят гробищата, да видят къде лежат френските войници. Като се запитат - кой ги уби тези френски войници, ще си отговорят – този, който е имал сили да се бори с целия свят. В Македония днес са подредени френските гробища, английските гробища край Битоля, край Скопие. Още – гръцките гробища, сръбските гробища... И никъде няма поддържани български гробища. Но нека българите да посетят чуждите гробища и да видят – кой ги уби всички тези войници.
Фокус: Какво знаете за битката при Червената стена?
Сочувана

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #24 на: Јануари 30, 2010, 03:22:57 »

...
Панде Ефтимов: Червената стена е един висок рид от Преспанското езеро и Пелагония на планина Баба. Той е продължение на връх Пелистер, 2601 м надморска височина. На Червената стена воюва Бдинската или Видинската дивизия със средище на 15 км по-далеч. Бдинците са се окопали в камъка. Кървавата битка се води на Червената стена, на повече от 2000 м надморска височина. Българите имат позиция на една височина, такава е била българската тактика. Някои историци, които не знаят добре география, обвиняват българските генерали за това, че са избрали такова стратегическо положение и място. Но българската слава е в следното: българските войници са се окопали в земята на Червената стена, а французите настъпват по височината. Докато се изкачват, не пуква нито един изстрел. Българите не стрелят нито веднъж. Когато французите съвсем ги доближават, те са страшно уморени защото са се изкачили на над 2000 м надморска височина! Те са били вече толкова уморени, че българите са можели със сигурност да надделеят над тях и така й става. Втората дивизия, която ги напада, е един гръцки полк от около 1000 души. От тях остават живи само седем души. Не съм им виновен на гърците, че са мислили, че отиват на сватба! Българите са си бранили земята, а гърците са били окупатори в тази земя.
Епопеята на Червената стена наистина заслужава голямо внимание. Такова, каквото заслужва битката на Преспанското езеро. На Преспанското езеро е бил 52-ият полк, разположен в манастира „Света Богородица” в село Сливница. И днес бункерите са цели, здрави са; и днес наблюдателният пост е здрав, независимо, че са минали повече от 90 години!
Искам да кажа следното: българите никога не биха се провалили, ако политиците по това време наистина бяха на необходимото ниво! Българската армия е била непобедима. Но българите не са имали политици, които наистина да овладеят земята. Имали са воини, имали са генерали, имали са офицери, които заслужават най-голямо внимание. И днес тези личности заслужават да бъдат поставени на пиедестал, да не бъдат забравени.
Фокус: Разкажете ни за себе си. Защо сте лежал в затвора?
Панде Ефтимов: Произхождам от старо семейство, познато в историята като възрожденци, революционери, свещеници. Ако искате – да се върнем още по-далеч, дали е истина, не знам, но има колективна памет и колективно предание – потеклото ни е от много стар род. В моето семейство, откакто се помнят, имало образовани люде, но е имало и люде, които са обработвали земя. Родът ми е бил практичен, разпръснат на много места. Държали са по-голямо богатство в Цариград, но с времето са го изгубили и са се установили в Преспа. Аз съм роден в Преспа. Връщам се на моето време. Моето семейство има и трагична, и славна история. Всички мъже са убивани. Дали от турците, дали от сърбите, дали от гърците и така... В семейството ми никой от нас нямаше дядовци. Всички сме без дядовци, дядовците са убивани преди внуците да се родим. Моят дядо не е имал дядо, моята майка не е имала дядо, и аз нямах дядо. Сега за пръв път моите внуци имат дядо. Защо е така? Затова, защото, както е казал поетът – „не търпи майчино огнище някой да го тъпче”. В моето семейство винаги се е говорило за революция, за борба, за отпор, пееха са такива песни. Най-много затова се говореше, по-малко за други работи. Въпреки че, моите родители бяха по професия овощари, пчелари... това им бяха основните занимания. Но моят род преживя трагедията винаги да се учим на най-лошото. Моят татко – в затвора, брат ми – в затвора, вуйчо ми – в затвора, братовчед ми – в затвора. Всичките – в затвора, накрая – и аз в затвора. Затова, защото ние не сме свикнали да навеждаме глава. Знаете онази българска песен, може би: „Касапинът коли най-кротките крави, а дивите вълци са живи и здрави...”. Е ние не навеждахме глава, но и никой не успя да ни покори. Ние си останахме такива, каквито бяхме дошли на света, ние не можехме да вдигнем един пръст против България... Ние сме едно и също. Друго е историята и след `44-а година - се започна: историята ще я правим по-инаква и така нататък... Но ние не сме имали страх да кажем – да бъдем заедно. По тези причини по затворите бях и аз. Това беше свещено право – да си браним татковината, историята, миналото да си браним... Затова затворите в Македония бяха пълни. Нямаше място в затворите на Македония. Имаше една плеяда от личности – свещеници, лекари, агрономи, учители, които лежаха по затворите. Един Добър дел е избит, няма го. Избити бяха. От Добър дел останаха единици. Една голяма част напуснаха и емигрираха, за да си спасят главите. Като резултат от това – днес Македония е празна. Например – вземете моята Преспа – изселена е. Емигрантите бягаха през границата, прави, криви – бягаха. Затова защото не бяха сигурни в мястото, в което ще живеят. Това е след `44 година – чак до вчера... докато сърбокомунистите владееха. Защото тази Сърбославия, или тази Югославия направи един духовен геноцид над македонския народ. На другите места в Югославия, една Хърватия, или една Словения, тя имаше по-друга концепция за живеене, докато Македония беше направена една експериментална страна на Комунистическата партия, на човека с белите наръкавници, Тито. Ако наистина тези хора бяха такива, за каквито се представяха, тогава трябваше отношението към всички хора да бъде еднакво, и към македонците също, както словенците, хърватите, сърбите. Защо задължително тук се учеше сръбски език, а в Сърбия не се учеше македонски език, нито в Словения? Ако някой иска да създава единство и братство, и разбиране между народите, то трябва да има равенство, да има система „дай – дам”. Това не се случи. По тази причина край нас всичко беше объркано. Ние не можехме да заемем държавна служба, ако все пак заемем такава, сме под постоянен контрол. Държавната сигурност беше подала ръка на сърбите, сърбоманите, власите и други такива, които създаваха от Македония една съвременна колония, от която имаха материални приходи. По тези причини в Македония се създаде една страшна обстановка, едно недоверие, едно отчуждение. По-нататък – имаше и професионален антагонизъм, между отделни личности, между хората и номенклатурата, които не можеха да търпят нито един човек, който е по-паметен, или по-кадърен... Затова неспособният винаги беше господар, а способните го хранеха с материали, суровини и т.н. По тези причини преминахме най-хубавите си години в затворите. Затворите не са нещо благородно, не са нещо кой знае какво... Затворите са мъчилища. В социалистическите години, говоря за социалистическите затвори, в това число – мисля, че говоря и за социалистическите затвори в България, направиха един конгломерат от всички най-големи злосторства в историята на света, за да ги употребяват срещу собствените си хора. Да скършат човек, да скършат неговото семейство, да го смачкат не само човека като човек, който се намира зад решетките на затворите, но и неговото семейство, които са бащи, майки и т.н. По тези причини днес ние с недоверие гледаме към всички неща... И днес има неразкрити много убийства... Ние нямаме обявяване публично на шпионите, на доносниците, на ченгетата, това, което направиха и България, и Унгария, и Чехия. У нас за това се мълчи, наговарят се, пазарят се между себе си... Затова все още Добър дел го владеят точно сърбокомунистите или – възпитаниците на тази система. Не може на едно магаре днес да му сложите седло и магарето да стане кон. Така е и с тези, които служеха на този комунизъм, служеха жестоко на този комунизъм против интересите на рода си. Те ще останат родоотстъпници, нищо друго. Затова в Македония все още не е извършена денационализацията. В Македония не са реабилитирани хората, пострадали от режима. При нас още не се знае – кой е крив, кой е прав. Все още не се знае, а са минали 19 години самостоятелност на Македония.
Едва написаха няколко книги за осъдените за Македония. Стоян Ристевски от Охрид написа книга за осъдените за Македония, Евтим Гашев написа нещо... Но нещата не са добре осветени. Сега сериозно се занимават и вече някои историци в Македония, но ние нямаме един комплексен преглед на всички тези жертви, които са загинали. Защото, представете си, това, което беше в България, беше и тук. Разлика няма да намерите, защото това беше една и съща рецепта. `44 - `45 година в България се убиваше, убиваше се и тук. Ние все още имаме неразкрити гробища, каквито имаше и в България. Ние например в Преспанското езеро при изграждането на пътищата, на летовището – знаем, че са загинали стотици люде, за които днес няма гроб. Тези люде все едно, че са били безименни, когато са убивани. Господ ги е вземал горе. `44-а година пак така в Преспа, за нея говоря, в Преспа е извършено масово убийство на много личности, не само от нея, но и от Охридско, Стружко, от Пелагония, от Тиквеш... Някъде между 250 и 350 души, бройката не я знаем. Те са убити на острова Голем град в Преспанското езеро. Днес за тях няма гроб, няма податки... нищо не е написано, мълчи се... И няма гроб за тях. Затова, защото злосторниците са между нас. Живи са! Ако не те, техните синове и внуци, които в тази земя изпиха кръвта на народа. Злосторниците не остаряват никога.
Фокус: Познавахте ли войводата Кръстьо Ресенски?
Панде Ефтимов: Кръсте Трайков беше роден в село Крусие, Преспанско. Те бяха двама братя, и двамата войводи. Йонче или Иван Трайков, загинал 1905 г. в село Кривене заедно с Геле Войвода. А Кръсте Трайков умря `43 или `44 година. Живееше в Ресен. Пазя негова оригинална фотография. Неговият син б.ред. на Кръсте Трайков) – Борис през 1944 година е убит на остров Голем град в Преспанското езеро. И днес гроб няма. Този човек, Кръсте, заслужава внимание по следните причини. Той навремето беше войвода на целия този район. В състава на неговата чета навремето беше Спиро Олчев, в състава беше братовчедът на Пейо Яворов - Крачолов. Тези борби са познати в хода на Илинденското въстание.
Моят дядо, на когото аз нося името – Панде, е ученик на Дамян Груев, от Битолската гимназия. Когато трябва да продължи образованието си в Солунската гимназия, Дамян Груев му казал: „Остани, върни се. Войводата е много способен, но не е много писмен. Да му бъдеш секретар” (така, както политически комисар, както са му викали в комунизма). И той се връща, оставя образованието си и след това участва във всички войни, във всички борби. По нареждане на Даме Груев - формира българска екзархистка семинария за подготовка на свещеници. За два курса, да го наречем, са подготвили над 80 свещеници за всички гъркомански села, където не е имало български свещеници. Избирали са ги по това – да бъдат здрави, хубави, умни мъже, интелигентни, да бъдат женени, преди да бъдат запопени. Трябвали са им, за да вършат сериозна мисия. Това се случва в същия манастир, където е било седалището на 52-ия полк на Бдинската армия, по-късно. Седем години е бил по планините Панде. Нямал е време да се ожени. По време на Хюриета турците го затварят и лежи в турски затвор до 1912 година, тогава от затвор го освобождават сърбите. След като е освободен от сърбите, се включва в Българската армия, воюва в Балканските войни, воюва в Първата световна война. По време на Дойранската операция е в състава на ген. Нерезов и ген. Вазов в тила. Панде е един от войниците, които пренасят плочата на цар Самуил от село Герман в София (това е друга история).
През 1918 година – населението го избира за кмет. Девет години е кмет. През 1927 година, 22 срещу 23 март, сърбите го убиват на Преспанското езеро. По това време е предвидено в Битолската област да бъдат избити 250 люде. После започва големия процес в Ресен – против Асен Татарчев и другите. Сърбите правят едно огромно масово убийство и унищожават тези личности, които наистина са заслужавали внимание.
Нека се върна малко назад – през 1913 година се включва в Охридското въстание, воюват против сърбите. Сърбите това няма да го забравят, пращат една голяма дивизия, много са избягали към Албания. Но целият интелектуален елит, който е бил тогава, онези, които са знаели да обичат родината, да се борят за нея, да й помагат – практически бяха унищожени. Един Добър дел беше изселен в България, а голямата част от него – убити. Това е тъжната история на нашите люде, тъжната история на този народ. Пак да се върна в Преспа, споменавайки го Кръсте Трайков. Трагична история, там Македония е поделена сама със себе си. Единият дял е под Гърция, другият дял е под Албания. Девет села днес са под Албания, където не живее нищо друго, освен наше население! А от друга страна е островът Свети Ахил, където е била столицата на Самуил... която е в Гърция. Онази част, която остана в Македония, сега е разселена, а мястото е било с многобройни църкви, манастири... от 1191 година. Ако искате – там са били едни от първите фрески на Свети Кирил и Методий. На които е пишело: 1191 година, агиос Кирилос ди даскало вулгарон, агиос Методиос ди даскало вулгарон... Преведено: Свети Кирил, учител Български, и Свети Методий, учител Български. И днес ще го намерите. В Слимнишкия манастир, Преспанския манастир в село Слимница, „Света Богородица”, светите седмочисленици са наредени там и всички презимена, които са написани, са както си трябва: „Петров”, „Стойков”, „Марков”... В Македония имаме и презиме –ски, така, както има и в България, но в Преспа може би съм единствен, който остана с име на –ов – Панде Ефтимов. Все едно – и в България има на –ов, има на –ски – това е богатството на един народ. Това е голямото богатство на един народ. Всички да носят едно – това е грубо. Човек е различен, разбиранията са различни, това е богатство.
Денка КАЦАРСКА
« Последно менување: Февруари 02, 2010, 01:08:55 disidente »
Сочувана

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #25 на: Јануари 30, 2010, 03:23:12 »

Агенция “Фокус” припомня:
***
Капитан Христо Бърдаров (1891-1917), родом от Разград , командир на първа картечна рота от ХIХ шуменски полк.. През Първата световна война полкът му защитава три години Охрид от позициите си на планината Мокра. Загива на 19 октомври 1917 г. Погребан е в църковния двор в Струга. Властите на комунистическа Югославия разрушават паметника му..
***
Планината Галичица е разположена в югозападната част на Република Македония и в Източна Албания, която се издига като хребет между Охридското и Преспанското езера. На брега на Охридското езеро се намира манастирът „Свети Наум“, основан в 905 г. от Наум Преславски.
По време на Първата световна война през планината Галичица минава фронтовата линия. И до днес на някои места в планината са запазени следи от позициите на българската армия, отбранявала района през 1916 - 1918 г., а един от главните върхове носи името „Бугарска чука”.
***
Кръстьо Трайков (Ресенски) - роден през 1875 г. в с. Круше, Ресенско. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като четник в Охридско. След въстанието до Балканските войни действа Ресенско. Умира през 1942 г. в Ресен.
Сочувана

Daskal

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1265
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #26 на: Февруари 02, 2010, 12:10:02 »

ете го и Љубчо

http://www.globusmagazin.com.mk/default.asp?ItemID=471A400F48E50B4CA2295F96F1E29439

ГЕОРГИЕВСКИ:НОВ ПРЕМИЕР ЌЕ РЕШАВА ЗА ИМЕТО

Три сценарија за развојот на ситуацијата во Македонија

Пишува: Сoња Крамарска

Можен ли е хрватски епилог во спорот за името - Груевски да се повлече и да дојде друг премиер што ќе направи компромис со Грција?

Можам да кажам дека секогаш кога станува збор за најодговорна функција во државата, колку и да им изгледа на луѓето од страна дека тоа е привлечно и не е спорно дека си носи свои убавини и пивилегии, тоа е една исклучителна и напорна работа. Посебно мислам дека македонските премиери отсекогаш се соочувале со многу тешки ситуации. Така што, погледнато од тој човечки аспект нема сомнение дека проблемот што е исправен пред Груевски е исклучително тежок. Дали може, како што велите, тој да отстапи, зависи од многу фактори. Прво, каков ќе биде притисокот. Ако нема некој жесток притисок не е спорно дека мандатот ќе го заврши до крај. Но ако притисокот за решавање на проблемот со Грција стане веќе неподносливо силен како што веќе има некои сигнали дека се случува, тогаш според мене има три решенија. Првото решение е владата да го реши проблемот. Второто решение е да се направи внатрешна договорена промена на премиерското место при што некоја блиска личност на премиерот би ја завршила таа работа, и третата ситуација е да се оди на вонредни избори. На тие избори би се побарал мандат за промена на политиката или продолжување на истата политика.

Вие го познавате Груевски, верувате ли дека тој би се повлекол од премиерската функција со цел да дојде некој друг што ќе ја заврши работата?

Досегашното мое искуство тешко дека ќе биде корисно за анализа во тој правец затоа што, прво, и луѓето се менуваат, а второ секоја ситуација си има своја специфика и тежина. Навистина не можам да кажам дали сегашната ситуација го тера Груевски да размислува за една таква отстапка. Меѓутоа во секој случај едно е јасно: проблемот е искучително тежок. Дури и ако се смени радикалната политика на цврстина и се тргне кон компромисно решение, јасно е дека тоа сепак не е лесно да се изведе. А, сепак, тука најодговорен е премиерот. Како и да ја вртиме ситуацијата доаѓаме до него како клучна фигура. Така што, навистина тоа зависи од многу фактори. Јас сум сигурен во едно, а тоа е дека за позицијата на владата е најдобро да попушти меѓународниот притисок и да се остави Македонија сама да го реши проблемот. Тогаш ќе имаме ситуација каде што мандатот на Владата ќе заврши без поголеми потреси, а потоа ќе се размислува за друго. Многу е специфична ситуацијата за да може човек да каже дека може да ја погоди анализата.

Под претпоставка Груевски да се повлече и да го отстапи местото на некој друг-тогаш што би добил со еден таков потег?

Па апсолутно може да го зачува својот интегритет и да брани позиција дека останал доследен на своите ставови кон тоа прашање. Ако се размислува на тој начин. Меѓутоа, мислам дека од друга страна, пак, политичарите веќе се свесни за една ситуација затоа што може да се случат многу други сценарија и дека еднаш повлекување може да значи засекогаш повлекување. Значи треба да играат на картата и дека е тоа трајно повлекување, или барем повлекување на подолг период.

Тоа и сакав следно да ве прашам - што би изгубил Груевски со еден таков чин, бидејќи вие бевте во слична ситуација....

Па сме виделе многу такви примери. Еве, на пример, во соседството каде што некогаш повлекувањето може да биде од добри намери, а политиката е жива материја и таа веднаш носи свои нови луѓе, носи амбиции, нови погледи и капацитети, без оглед дали се подобри или не се подобри. Трошењето на политичари не само во Македонија туку и во регионот и во цела Европа во едно динамично време, е фактор на кој треба да смета секој политичар што има намера да се повлече.

Вие своевремено се повлековте од кормилото на ВМРО-ДПМНЕ, па што би му препорачале сега на Груевски?

Не можам да дадам такви препораки. Тоа е многу лично прашање кое треба секој сам да го оцени. Од друга страна, пак, ако се погледне ситуацијата на апсолутно мнозинство во парламентот - нема причина за повлекување. Значи немаме моментална македонска политичка сцена што би препорачала повлекување на премиер, затоа што имаме разбиена и неорганизирана опозиција, максимално владејачко мнозинство и поволен рејтинг во јавноста. Значи од тој аспект нема ниеден услов за повлекување на актуелната влада односно на актуелниот премиер. Единствена причина за повлекување, како што веќе реков е ако притисокот за името стане неподнослив.

Вие ја познавате ВМРО-ДПМНЕ. Има ли таму капацитет за да се изведе еден таков потфат?

Мислам дека тука не се работи за ВМРО-ДПМНЕ. Мислам дека во ВМРО-ДПМНЕ воопшто нема таква иницијатива за промена на раководството. Таму никој не размислува за такво нешто. Видете тука секогаш има една разлика. Разлика меѓу обичното членство или таканаречен вториот ешалон, а тоа се министри, директори и други функционери кои не носат никаква крупна одговорност а се задоволни од раководството затоа што им носи власт. Тоа е едниот начин на размислување. Другиот начин е на двајца, тројца или петмина кои што се одговорни за вкупната политика. И на крајот останува главниот кој е најодговорен и ги носи сите последици. Сакам да кажам дека во вториот ешалон кој по дефиниција би требало да иницира промена на врвот, постои интерес целата ситуација да остане статус-кво. Но, пак ќе кажам- се зависи од жестината на притисокот на кој ќе биде изложено раководството од страна на меѓународната заедница. Или дури и од притисокот од ДУИ. Многу потези што се влечат во последно време зборуваат дека Македонија ќе биде изложена на сериозен притисок.

Постои ли личност меѓу првите четворица соработници на Груевски, Гордана Јанкуловска, Зоран Ставрески, Антонио Милошоски и Михаило Маневски, што би ја одиграла улогата на Јадранка Косор?

Можам да кажам дека ако се набљудува ВМРО-ДПМНЕ денес има едно прво место, па потоа има пет празни позиции. Тоа е актуелната ситуација. Но сигурен сум дека ако го прашате секој министер во Владата дали е способен и дали прифаќа да биде премиер, ќе имате од сите потврден одговор. И не само од оваа влада туку од која било влада. Амбициите на луѓето секогаш се големи. Сигурен сум дека од петнаесет министри ќе имате петнаесет кандидати за премиер кои ќе бидат подготвени да ја завршат новата задача за потпишување на спогодба за ново име на државата.

Дали се чувствувате како Иво Санадер, бидејќи доживеавте слични судбини, прво се повлековте а потоа бевте отстранети од партијата?

Па, јас мислам дека Иво Санадер треба да се чувствува како мене а не јас како него, бидејќи тоа првин мене ми се случи (се смее).

Груевски не помислува на повлекување!

    Четири важни политички фигури од најблиското окружување на Груевски се можниот правец во кој би се одвивале состојбите во Македонија, доколку стане неподнослив притисокот на меѓународната заедница за решавање на спорот околу името. Гордана Јанкуловска, Зоран Ставрески, Антонио Милошоски и Михаило Маневски - се личностите кои според домашни политички кругови, имаат потенцијал да ја одиграат улогата на Јадранка Косор во македонската влада.

    Ова навидум невозможно сценарио добива смисла ако се знаат неколку работи: прво Груевски во манифестацијата на патриотизмот дојде до точка од која нема враќање или повлекување. Второ, станува јасно дека меѓународната заедница е веќе нервозна од македонското инаетење. Трето, економските резултати во Македонија не се на ниво кое може да ја потврди теоријата на шефот на дипломатијата Антонио Милошоски дадена на брифинг со новинарите во пресрет на самитот на НАТО во Букурешт, дека останувањето надвор од ЕУ и НАТО не е толку лоша варијанта за Македонија.

    СПОР Посредникот Метју Нимиц кон крајот на февруари или почетокот на март доаѓа во Скопје и во Атина да се увери во нивната искреност за решавање на спорот околу името. Македонската страна, притоа, нема што многу да му испорача. Владата предводена од премиерот Груевски се' уште стои на ставот дека грчките барања се преголем залак за нејзиниот политички опстанок и оттука нема намера да се впушти во посериозни преговори за решавање на спорот. Политичката кожа на Груевски очигледно е прескапа за да биде жртвувана на олтарот на долгорочните интереси на државата.

    Идејата за алтернативен премиер на Македонија почна да струи некаде од почетокот на оваа година откако во Загреб финишираше аферата „Санадер“ откако тој не успеа со партиски преврат повторно да се врати на кормилото на тамошната Хрватска демократска заедница (ХДЗ). Се разбира, на македонскиот премиер му пројдоа морници низ тело кога го виде тамошниот епилог, а на остатокот од граѓанството кое размислува поинаку од владејачката десница, овој силен потрес на хрватската политичка сцена му послужи како инспирација.

    Што ќе прави Груевски ако Брисел и Вашингтон притиснат до крај? Ќе ризикува ли тој политичкото подземје да му ја одреди судбината откако меѓународната заедница ќе ги затвори каналите на финансиската помош и кредити како рецепт за изведба на украинско сценарио во Македонија?

    Тоа се прашањата што се' почесто се вртат низ политичките кругови откако стана јасно дека Грција нема да отстапи а Македонија губи драгоцено време на патот на развојот. Фактот што наближува заокружувањето на втората година по настаните од Букурешт, потрошените часови интензивна дипломатија за решавање на македонско-грчкиот спор, а се' уште нема решение на повидок, е доволен за да почнат да се разгледуваат сите можни опции за натамошните случувања.

    ДИКРЕДИТАЦИЈА Во ВМРО-ДПМНЕ, на нашето прашање - дали е можно повлекување на Груевски со цел да му отвори пат на некој друг премиер да го реши спорот со името, одговараат со голем цинизам и констатацијата дека опозицијата е веројатно толку многу очајна што тргнала во акција за конечна дискредитација на нивниот лидер разработувајќи сценарио за негово предвремено повлекување. Не, гласи одговорот на високи извори од ВМРО-ДПМНЕ. Груевски нема да се повлече туку ќе работи со сите сили на надминување на спорот со Грција.

    Но, се разбира партиските брифирања се една работа а она што допрва би можело да се случува е сосема друга работа. Важен индикатор во расположението на меѓународната заедница кон Груевски е минатонеделното обединување на клучните амбасадори Филип Рикер и Ерван Фуере со ОБСЕ околу прашањето за изучувањето на македонскиот јазик од страна на првоодделенците Албанци. Меѓународната заедница јасно му стави до знаење на Груевски дека има свои правила на игра.

    Вториот индикатор дека притисокот нема веќе да биде џентлменски е изјавата на Ерван Фуере од Брисел дека е можна дестабилизација на Македонија доколку во наредните неколку месеци не се постигне решение за спорот. Оваа изјава во Скопје не е сфатена сериозно или, барем, не се прават анализи во тој правец. Политичките елити изјавата на Фуере ја разбраа како претешка и несоодветна на реалноста иако е јасно дека дестабилизацијата може да се состои во посериозни политички компликации на домашен план. Нивното можно случување никој не го одрекува.

    ОДГОВОРНОСТ Груевски е исправен пред историска одговорност, додека во неговата орбита како сателити кружат многумина кои силно профитираат од власта - вели поранешниот премиер и лидер на ВМРО-ДПМНЕ Љупчо Георгиевски со кого разговаравме за тоа дали во Македонија е изводливо хрватското сценарио. Георгиевски има барем две причини да биде компетентен соговорник на таа тема. Тој е личноста што ја основаше и водеше ВМРО-ДПМНЕ цели четиринаесет години, добро го познава Груевски затоа што беа соработници, а и самиот има зад себе искуство со повлекување од партиското кормило.

    По посетата на Нимиц на Скопје и Атина ќе се добие појасна слика за расположението на двете страни а со тоа ќе може да се одреди и правецот на натамошниот развој на настаните. Ќе видиме дали Груевски е дотеран до ѕид или пак има уште простор за маневри.
« Последно менување: Февруари 02, 2010, 01:07:09 disidente »
Сочувана
"Македония, а и други изстрадали народи са без никакво съмнение най-искрените поддръжници на идеята за обединена Европа."
Ванчо Михайлов (1896-1990) лидер на ВМРО, последната крупна фигура в историята на македонското освободително движение

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #27 на: Февруари 02, 2010, 05:52:11 »

М. Незалзов: Срам и болка за България е гражданството

http://frognews.bg/news_19720/M_Nezalzov_Sram_i_bolka_za_Balgariia_e/


 Михаил Незалзов като Божан в Гераците

Гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам, казва за Frognews.bg бесарабският българин.

Михаил Георгиев Незалзов е бесарабски българин, роден 1974 г в с. Кирсово, Р Молдова. За първи път идва в България през 1991 г.; приет е да учи актьорско майсторство в НАТФИЗ. След завършването си е разпределен в Силистренски театър "Сава Доброплодни", където работи и до днес.

интервю на Ана Кочева

‒ Какво Ви доведе в България?


‒ Съдбата.

‒ Трудно ли се адаптирахте към средата тук? Как Ви приеха ‒ като българин, или не съвсем?

‒ Мисля, че се адаптирах лесно. В началото, говоря за НАТФИЗ, от повечето колеги ние бяхме възприемани като руснаци. След втори курс обаче вече всичко си дойде на мястото. Въобще ние, говоря конкретно за бесарабските българи, с пристигането си в България, стартираме живота си тук от оценката за нас като „руснаци”. След три-четири години стигаме до оценката „вие сте по-българи от нас”. Според мен и двете неща не са верни; ние сме просто българи с всичките положителни и, разбира се, отрицателни качества, с които господ е надарил българина.

‒ Кога решихте, че искате да останете в България?

‒ Доста рано, още по време на следването. Някъде след втори курс.

‒ Имахте ли проблеми с установяването, с получаването на гражданство?

‒ С установяването почти никакви проблеми не съм имал. А гражданството е специална глава в живота на всеки българин, роден извън България. Тя, уви, изпълнена с комични ситуации, унижения, отчаяние, болка и срам. Това е срам и болка за България и за нейните чада, родени както вътре в нейните предели, така и извън тях. Лично аз съм чакал гражданството си 2,5 години, а сега разбрах, че го чакат между 4 и 5 години.

‒ Вие сте актьор в Силистренската трупа. Какъв е репертоарът ви?

‒ Аз за трупата няма да говоря, мога да кажа по‒скоро за моето място в нея. Едни ме харесват, други – не, съответно едните аз ги харесвам, другите – не. Нормална картина в България, а и извън нея, където се събират повече от трима българи заедно. А що се отнася до репертоара... ако зависеше от мен, нямаше да е сегашният...


в ролята на Орфей в пиесата "Бизнес"

‒ Има ли опасност от закриване на Силистренския театър и как оцелява той в ситуация на финаносова реформа на театрите?

‒ Има какво да се желае още, при това не говоря само за нашия театър. От както съм в театъра, а това са вече 15 години, в театрите все се прави реформа и тя все не става. В България думата реформа май означава по‒скоро „премахване”. За тия 15-20 „реформаторски години” се унищожиха читалища, музеи, театри, спортни зали, а сега се чудим, защо по-голямата част от учениците ни не знаят, кои са Вазов, Ботев, Левски дори. Но за сметка на това те са прекрасно запознати още от ученическата си възраст с алкохола, а в някои случаи и със спринцовка. Отвсякъде чуваме, че България изпитва дефицит от специализиран човешки ресурс, но с гледане на „интелигентни предавания” в прайм-тайма по телевизиите и посещения на чалгаджийниците, специализиран човешки ресурс трудно се кове. Но реформата си е „реформа”

‒ Имате награди. Какви са те?

‒ Скромни. През 2000 година съм награден от местна силистренска фирма, която по онова време се занимаваше с благотворителност, награждавайки в класациите „Най-добрият актьор и актриса за годината”. Получих наградата за ролята ми на Алдемаро в пиесата „Учителят по танци” от Лопе де Вега и за ролята ми на четиримата братя – близнаци в пиесата „Щръклица” от Панчо Панчев.


като Лъв Хиросфакт в пиесата "Симеон Велики"

‒ Много бесарабски българи ли има по Ваши наблюдения в България? А в Силистра?

‒ Мисля, че са доста. И не заемат последно място в обществения живот на България както в наши дни, така и в миналото. Бесарабските българи винаги са играли важна роля в историята на България след освобождението й от турското робство. Едни от най-добрите и доблестни офицери в българската армия след Освобождението са бесараби: Олимпи Панов, Иван Колев и т.н. Първият ректор на СУ „Климент Охридски” - Александър Балан е също бесарабски българин. Министър-председателят Александър Малинов, който е изкарал, мисля, четири мандата, също е бесарабски българин. Говоря всичко това, не за да изтъкна бесарабските българи, а защото напоследък все повече гледам и чета различни материали за бесарабските българи и там ни представят малко като „бедният роднина”, „горките те”, което не е така. Имам чувството, че стана модно да се говори за „българите в чужбина”, но подчертавам „само да се говори”

‒ Случва ли се някои от тях да не успеят да се установят и да се наложи да се върнат обратно въпреки нежеланието им?

‒ Ами да, случвало се е. И случаите не са редки, дори познавам такива хора. На някои не им хареса тук, не можаха да се интегрират, но това са нормални неща според мен.

‒ Коя е най-голямата пречки, на която се натъкват „външните” българи в България?

‒ Българската бюрокрация. Пребориш ли я, става по-лесно.

‒ Как приеха Вашите роднини желанието Ви да останете? Не е ли сложно, когато родителите са далеч?

‒ Ще започна малко по‒отдалеч. Ние сме три деца в семейството, имам по-малки брат и сестра. Брат ми е сценичен работник в силистренския театър. Сестра ми завърши ЮЗУ в Благоевград и вече също работи в България. И тримата сме в България и мисля, че на родителите ни им идва малко вповече, та ние дори не можем да ги поканим на гости, забележете, защото нямат гражданство и при това положение попадаме в абсурдна ситуация. Трите деца са българи, родителите – не. Понякога си мисля, че поне аз, като най-големият трябва да се върна при родителите ни.

‒ А ходите ли си често?

‒ Ами според мен – нормално, но според родителите ми – рядко.

‒ Как се пътува дотам?

‒ Историите за пътуването до вкъщи, много приличат за историите за българското гражданство. Сложна работа.

‒ Къде е родината?

‒ Най-хубавото българско село – Кирсово.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

Daskal

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1265
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #28 на: Февруари 04, 2010, 08:20:08 »

Друцас на беше на А1 вечер! Имаше многу интересен муабет!

http://www.a1.com.mk/vesti/default.aspx?VestID=119530

Комуцакос: Не постои македонско малцинство во Грција
Тања Милевска    Коментари (0)   
04.02.2010 20:17
 
 

Европратеникот Јоргос Кумуцакос, еден од луѓето кои директно беа инволвирани во букурешките настани, десна рака на дора бакојани во ексклузивно интервју за А1 Телевизија открива - дали Атина може да попушти во спорот за името, каква ќе биде позицијата за јазикот.

Г-не Кумуцакос, дали ги споделувате истите погледи со вашите колеги од АФЕТ и евроамбасадорот во Македонија г. Фуере дека ако спорот со името не се реши, постои опасност за стабилноста на земјата и регионот?

- Прво, важно е да споменеме дека има скорешен позитивен напредок за БЈРМ, во поглед на визната либерализација. Овој позитивен напредок немаше да се случи без согласноста и поддршката на Грција. Сакам да го истакнам ова, затоа што во Скопје понекогаш има обиди да се демонизира Грција и грчкиот народ. Затоа, овој позитивен развој на настаните за луѓето од БЈРМ беше исто така и заради добрата волја на грчката влада. Ова го истакнувам затоа што истото е позитивна порака која сакам да ја испратам до вашата држава.

- Што се однесува до вашето прашање, мислам дека ќе треба да се навратиме на резолуциите на ОН 817 и 845. Според овие резолуции, од фундаментална важност за решението на спорот со името е наведено дека во случај да не го решиме проблемот, тоа може да има негативни последици за регионот.

- Затоа двете страни се согласија на дијалог под раководство на ОН за спорот да се реши. Како што изјавија од Советот за безбедност, нерешавањето на проблемот ќе има негативни реперкусии за стабилноста на регионот. Мораме да го решиме проблемот.

Дали Грција ќе преземе дел од одговорноста ако се случи најлошото сценарио, бидејќи таа ја спречи Македонија да влезе во 2008 во НАТО.

- Грција никогаш не ја спречувала вашата земја да влезе во НАТО. Тоа беше едногласна одлука на највисоко ниво на советот на НАТО. Се разбира, Грција ги изрази нејзините грижи и ставови. Аргументите што ги употребивме го убедија советот на НАТО да донесе едносласна одлука, која беше дека мораме да го решиме проблемот, за вашата земја среќно да продолжи на патот на успех кон НАТО.

- Ако Грција прифатеше Македонија да влезе во НАТО под привременото име БЈРМ, што е член 11 од времената спогодба... Да го цитирам првиот дел... „Грција да не ја блокира втората страна при барањето за членство во мултилатерални организации“. Тогаш, зошто Грција не прифати Македонија да влезе во НАТО под привременото име?

- Добро е што ја споменавте привремената спогодба, зашто таа не се состои само од членот што го споменавте.

Ова е член 11...

- Има повеќе членови. Најважни се оние кои имаат тенденција да создадат позитивна атмосфера меѓу двете земји. Членовите се однесуваат на обврските на владата и други организации да избегнуваат пропаганди, фалсификување на историјата. За жал, за време на владата на Груевски имавме постојани прекршувања на времената спогодба, т.е на овој член кој се однесува на обврската да се избегне непријателска и националистичка пропаганда кон другата страна.

Што значи за вас националистичка и непријателска пропаганда? Преименување на аеродром?

- Демонизирање на Грција. Тоа беше единствената и постојана порака која доаѓа од владата на Груевски. Не од луѓето во државата, но на владата на Груевски тоа и беше постојана цел. Второ, преименувањето на аеродромот. Од почеток беше јасно дека оваа одлука ќе предизвика негативно чувство во Грција. И покрај тоа, наеднаш се донесе таа одлука, па потоа следеше цела низа преименувања на улици, села, меѓународни коридори. Ова луѓето во Брисел и Европа го нарекуваат антиквизација на политиката, европски термин или жаргон измислен во напорот да се окарактеризира политиката на вашата влада.

Што мислите за новата грчка влада? ЕУ е среќна што Папандреу е премиер, имаше многу билетерални средби меѓу двата премиери, има една нова динамика и нови можности. Дали и вие го споделувате истиот ентузијазам?

- Прво, ЕУ не преферира ниту една влада. Второ, мора да соработувате со демократски избраните влади. Нема привилегирани. Се разбира дека постои чувство, дури и во Европскиот Парламент, дека промената на грчката влада може да значи нови можности. Знаете, луѓето можеле да го добијат овој впечаток брз база на 2-3 средби меѓу премиерите Папандреу и Груевски. Тие зборуваа дури и вчера.

- Значи, луѓето имаат впечаток дека ова е почеток на една нова динамика во решавањето на спорот со името. Бидејќи до сега не бевме официјално информирани за содржината на овие средби очи в очи, само претпоставувам дека премиерот Папандреу со овие средби се обидува да ги олесни тековните преговори под покровителство на ОН, а не да ги замени преговорите со овие билетерални средби.

- Значи, ова е напор кон олеснување и со тоа грчката влада уште еднаш покажува добра волја. Но, што треба луѓето сериозно да земат предвид? Тоа е позицијата на владата. Позицијата на владата на Папандреу, што се однесува до спорот со името, воопшто не е променета. Пораката е јасна. Позицијата е национална позиција на Грција, сите партии се согласни дека треба да се најде сложено име со географска придавка која ќе биде употребена во сите случаи. Значи, тоа е грчката национална позиција, или нашата „црвена линија“. Верувајте, ниту една грчка влада нема да ја смени оваа позиција.

20 минутното интервју со Кумуцакос погледнете го во видеото.

http://www.a1.com.mk/vesti/video.asp?Video=10/intervju-04-02.wmv&VestID=119530

« Последно менување: Февруари 04, 2010, 08:25:26 Daskal »
Сочувана
"Македония, а и други изстрадали народи са без никакво съмнение най-искрените поддръжници на идеята за обединена Европа."
Ванчо Михайлов (1896-1990) лидер на ВМРО, последната крупна фигура в историята на македонското освободително движение

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #29 на: Февруари 04, 2010, 10:01:28 »

За жал, начинот на кој е облечена журналистката е несоодветен за вакво интервју.
Сочувана