Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Една книга за геноцидът в Македония  (Прочитано 14418 пати)

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот

**********************************************************
" ВОЙНАТА СЕ ВРЪЩА " - Анри Пози - 1934 г.

http://osoitza.hit.bg/mak_book/war_is_coming_back_Anry_Posy.doc

****************************************************
Една книга, която всеки, роден на Балканите, трябва да прочете:

"...Зная! Ще ми се намекне, именно, че съм посмял да го кажа,
че съм вдигнал булото, прикриващо пиянството на Ньой ...
Ако трябва всичко това да се направи отново, ще го направя!
Човек няма правото, знаейки макар и частица от една истина,
незнанието на която би могло да бъде фатално за близките му,
да не я прогласи, каквото ще и да стане с този, който я прогласява.
•••
Когато излязох от Македония, и бях дълбоко възмутен
в достойнството си на свободен човек
от гледките на зверство и робство, на които бях свидетел..."

***********************************************************
Сочувана

valentinova

  • Гостин
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #1 на: Март 23, 2009, 01:40:00 »

Браво, присъединявам се към съвета ти, че всеки на балканите требва да я прочете.
Сочувана

lady

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 57
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #2 на: Март 23, 2009, 02:12:51 »

Исто и тази книга ја имам купено тогава в 1993 година и за први пат се срешнах со блгарскио јазик, беше ми трудно за четене и долго ја четох и то по 2 пати но разбрах сичко....от тогава се отвара душата ми за нови нешта поврзани со Бугарија и Македонија
Сочувана

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #3 на: Март 24, 2009, 11:25:47 »

"От всички страни, неудържимо, войната се връща...
Тя се връща, защото мирните договори, там където имаше най-много поробени за освобождаване -
в Дунавската долина и на Балканския полуостров - създадоха повече неправда, безредие, произволи,
отколкото унищожиха; защото техните висши и благородни формули послужиха,
за да маскират най-низките апетити, най-подлите комбинации на грабителство и нечисти сметки.
 
Трябва да сте били там, където анкетирах - в тази населена с българи Македония,
тръпнеща от безсилна ярост под бутуша, който я смазва;
в това Хърватско, където хората, които са едни от най-просветените в Европа,
са обрани, поробени, убивани от техните "расови братя";
в тази Унгария, която бе буквално разпъната в името на правдата -
за да узнаете какво направиха известни хора,
известни народи с пожертването на нашите мъртви.
 
Зная сега, че няма нищо по-отвратително от един потиснат, станал потисник!"

Анри Пози


Lady, За съжаление и ние в България не знаехме за тази книга.
Аз имах възможност да я прочета по същото време, когато си я чела ти.
Защото през цялото време на комунизма тя е била забранена
за разпространение при нас...

Всеизвестно е, че комунистите нямат родина.
Но защо ли това с най-голяма сила важеше за българските комунисти ?
Те са били готови без никакво угризение на съвестта, в името на "интернационализма",
"братското сътрудничество" и "международната солидарност..."
да продадат и моя роден край /Пиринска Македония/ на Тито.
« Последно менување: Март 25, 2009, 01:05:51 Karev »
Сочувана

Competent

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3619
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #4 на: Март 25, 2009, 12:39:32 »

Lady, За съжаление и ние в България не знаехме за тази книга.
Аз имах възможност да я прочета по същото време, когато си я чела ти.
Защото през цялото време на комунизма тя е била забранена
за разпространение при нас...
Била ли е в списък на забранени книги или просто не е била издавана ?  ???

Всеизвестно е, че комунистите нямат родина.
Но защо ли това с най-голяма сила важеше за българските комунисти ?
Те бяха готови без никакво угризение на съвестта, в името на "интернационализма",
"братското сътрудничество" и "международната солидарност..."
да продадат и моя роден край /Пиринска Македония/ на Тито.
[/color]
Говориш в глаголно време, като че си бил свидетел на македонизацията ?  ???
Доколкото знам, не си толкова стар да помниш тези неща !  ;D
По-скоро бай-тошовата политика би трябвало да помниш ....

По-добре да не товарим културния форум на българите от Македония с негативен политически опит от БГ ...
Дай нещо по-оптимистично, а ?!  8)
Сочувана
Every cat, dog and skunk born in Macedonia is Macedonian.
But the whole world knows that the Slavs in Macedonia are Bulgarians.
People that don’t know or do not want to know who they are will perish !

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #5 на: Март 06, 2011, 08:11:32 »

http://www.macedonia-science.org/files/Mixail_Ognyanov._Makedinia_-_prezivyana_sadba.pdf

Извонредна книга на професор Михаил Огненов!Нуди одговори на многу прашања,непресушен извор на информации,збиднувањата во Македонија во 20 век...Едноставно, мора да се прочита!
« Последно менување: Март 06, 2011, 08:13:16 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #6 на: Април 25, 2011, 01:25:15 »

**********************************************************
" ВОЙНАТА СЕ ВРЪЩА " - Анри Пози - 1934 г.

http://osoitza.hit.bg/mak_book/war_is_coming_back_Anry_Posy.doc

****************************************************
Една книга, която всеки, роден на Балканите, трябва да прочете:

"...Зная! Ще ми се намекне, именно, че съм посмял да го кажа,
че съм вдигнал булото, прикриващо пиянството на Ньой ...
Ако трябва всичко това да се направи отново, ще го направя!
Човек няма правото, знаейки макар и частица от една истина,
незнанието на която би могло да бъде фатално за близките му,
да не я прогласи, каквото ще и да стане с този, който я прогласява.
•••
Когато излязох от Македония, и бях дълбоко възмутен
в достойнството си на свободен човек
от гледките на зверство и робство, на които бях свидетел..."

***********************************************************

http://www.makedonskatribuna.com/Voinata%20se%20vrushta_files/the_war.htm
Пеколот во Македонија...Српскиот терор...
Ја прочитав.Се сложувам дека секој мора да ја прочита...
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #7 на: Јуни 08, 2013, 09:45:15 »

ЗАГОРИЧАНИ

- Наум Темчев, български просветен деец, роден в костурското село Загоричани.Баща му е убит в клането:

"Загоричани е старо българско селище.По това време движението за освобождение от гръцката духовна власт на Фенер бе обхванало всички области, населени с българи. Центърът на борбата бе Цариград. Тая борба се пренесе и в Загоричани, където през 1869 г. елинисткото ученне се замени с българско от учителя Георги Динков—Динката — интелигентен българин с висше образование, от с. Дражиново, Воденско."

"Злодеянието, което гръцките банди извършиха в Загоричани щеше да остане недостатъчно осввтлено, или пък съвсем преиначено, ако една европейска комисия не направеше анкета на самото место. А това се дължи главно на доблестния българин Атанас Коков от с. Бобища, Костурско. който с риск на живота, предрешен като турчин, пристигна в Битоля на 26 март вечерта и на 27 същи, неделя, аз го заведох в българското агенство, за да разкаже всичко онова, което бе разказал и на мен. Г-н А. Тошев, тогавашен агент на България в Битоля, след като изслуша разказаното от Кокова, изпрати до представителите на великите сили в Битоля циркулярна нота със следното съдържание:
„Селяни, пристигнали от Костурско, съобщават, че на 25 март т. г. една многобройна гръцка банда нападна селото Загоричани, извърши клане на жителите му и опожари къщите. Жителите от околните села, изплашени, напуснали къщи и имот и избегали по планините”.

"Представителите на Австрия и Русия, щом получили нотата, явили се пред валията и му поискали подробности върху събитието. Валията отначало се престорил, че не знае нищо, но отпосле прибавил, че наистина, получил телеграма от костурския каймакамин, но съдържанието й било толкова забъркано, че не можал да разбере, какво точно е станало. По искане на представителите на Австрия и Русия, валията е наредил да се доведе при него пристигналия от с. Бобища българин Атанас Коков. Последният в присътствието на двамата консули е разказал на валията всичко, което бе казал и в бълг. агентство. Тогава двамата консули, които същевременно беха и представители на цивилните агенти в Македония, заявили на валията, че на другия ден понеделник, 28 март, заминават за Загоричани."

- Дамян Илиев, български учител и революционер, костурски деец на ВМОРО и ВМРО, роден в костурското село Загоричани:

" Костурски гръцки владика, по име Каравангелис намери за удобно време да отмъстява на дебелоглавците, които не искаха да разберат, че са гърци, а не некакви българи и по своя угода и разбирания и с надежда да сломи българския дух даваше нареждания, кои села, като опасни за държавата тръбва да бъдат изгорени и кои пощадени."

"От Костур пристигна пратеник от г. Каймакамина и настоя да се погребат убитите за да се избегне опасността от разлагане на труповете им и появяването на болестите. — Не, казаха тогава селяните, властта беше длъжна да не допусне това безчовечие... Не след много пристигна самият каймакамин. Горд, властен иначе, сега не можа да издържи на гледката. Отби се на страна и повика група селяни: — Погребете нещастните жертви! Селяните не скланят. — Ние искаме да види светът, какво става пред очите на властта и под носа на джандармерията. Повикайте г. Каравангелис да види своето дело, което ние не можем да скрием от погледите на обществената съвест. Каймакаминът взе да се гневи, как така неговата заповед да не се изпълни, възможно ли е?"

" Навън бе започнало вече погребението, за която цел беха дошли всички свещеници от околните села. Излезехме всички да отдадем последната почит към скъпата памет на тези незабравими жертви. На погребението беше се стекло масово населението от всички околни чисто български села. Това бе една жива демонстрация на българското име."

"На въпроса за закъснението и за мъчнотиите, които срещнахме от властта да ни застави да погребиме жертвите, един от консулите каза: — Разбира се, да заличат следите на едно нечувано злодеяние, което е позор, колкото за авторите му, толкова повече за самата власт! Адмирирам във ваше лице, твърдостта на македонския българин!"

http://www.promacedonia.org/rami/zagorichani_paterov.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #8 на: Јуни 08, 2013, 09:57:50 »

Македония под сръбско иго, 1913-1941 - Стоян Бояджиев
- роден в Горна Джумая през 1915 година в семейство на бежанци от Долни Порой, Егейска Македония.

"Избиването на видни и проявени българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (ноември 1912 г. - март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дейци и войводи на ВМОРО. Политическите убийства в Македония под сръбско иго са включени в самата система на управление и са неразделна част от управлението на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни българи, съпротивляващи се на посърбяването"

"Първите атаки се насочват към българските митрополити, назначени със султански фермани. Към 1912 г. в Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник - има епископии. С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония."

"Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги измазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на "имен ден". Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, който трябва да се слави според сръбския календар. "Где ие Слава - ту ие србин."

" Войската, жандармерията и контрачетите били в непрекъсната война с местното население и четите на ВМРО. На войската и жандармерията съдействали контрачетническите потери. Те са съставени от неуточнен брой лица от бившите сръбски четници, местни предатели и ренегати и членове на сръбските националистически организации.Такива са "Ориуна" ("Организация югословенских националиста"), "СРНАО" ("Сръбска национална омладина"), "Ядранска стража", "Народна Одбрана", "Сокол", "Бела рука", и най-вече "Удружение против бугарских бандита".

"Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница. До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистки семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейства. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейства, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Злетовско и Малешевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разпределени в 23 околии. Тези заселници са опора на властта - очи и уши на репресивните органи."

"В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Наложен й бе един нов, колкото кървав, толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония."

http://www.kroraina.com/knigi/sb/index.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #9 на: Јуни 09, 2013, 06:26:12 »

ГАРВАНСКАТА ГОЛГОТА
- 1924 г., издание на союза на македонските емигранти

"През месец март миналата година получи се от Македония едно твърде печално известие. 28 души българи, мирни граждани на с. Гарван, Радовишко, извадени вън от селото и вързани с въжета, паднаха покосени от сръбска картечница."

"В миналото, в борбите срещу турското робство, жителите от с. Гарван са се отличавали със своя буден дух, със своето високо съзнание за запазване българщината в този край. В 1913 г., след междусъюзническата война, селото биде изгорено до основи от сърбите, обвинено, че е подпомагало българската редовна войска."

"За пограничната област Щип, Радовиш и Кочани беше назначен великия сръбски жупан Маткович. На 2 март 1923 г. Маткович с едно отделение войска и картечници се явява в с. Гарван. Повикват кметския наместник на селото и му заповядат да събере всички селяни. Войниците от се втурват в къщите да извършват обиск. За срам обиска се исползува обезчестяване на беззащитните жени."

"Под предлог, че мъжете ще кара за Щип, нарежда събрани селяни на брой 28 души (имало и 12 и 14 годишни деца), да ги изведат вън от селото. Маткович остава неколко души войници на изходните пунктове на селото за да се попречи на жените да дойдат след тех. С голяма мъка, труд и усилия, всред плач, писък и молби, заглушвани от безжалостното плющене на камшика, могли да ги заведат на една поляна, далеч от селото на около 3 км. Маткович нарежда да се изпълни волята му от бездушни картечници. Картечниците са почнали да косят, селяните един по един изпадали по земята. Между избитите има едно момче на 12, второ на 13, и трето на 17 г. "

"Цели 6 дена избитите са стаяли непогребани. Никой не е смеел да отиде на това место. Селото Гарван е прекарало неописуем ужас. Всички къщи са стенели, всичко е било потънало в плач."
"Веста за извършеното злодеяние в Гарван се посрещна с болезнена мъка Всички братства в столицата излязоха със специални апели с които каниха членовете си на протестна манифестация."

Радовишко братство

"Драги съграждани, вие чухте за зверското злодеяние, извършено в нашето близко село Гарван. Вашето сърце изтърпва от ужас, като си представите, как тези мирни хорица, вързани с въжета, посрещнаха с отворени очи залпа на картечния огън, изкомандван от сръбския жупан Маткович. Духът на тези избити българи от Радовишко Ви кани на обща протестна манифестация."

"Манифестацията се състоя на 15 април 1923 г. Братствата взеха живо участие, 40 хиляди души, мъже, жени, деца, се строиха под траурните си знамена и манифестираха против зверствата в Гарван. София никога не беше виждала подобна грандиозна манифестация."

Жертви
№ Име Години
1 Атанас Колев 13
2 Богатин Георгиев 23
3 Васил Симеонов 27
4 Георги Донев 31
5 Георги Милев 32
6 Димитрия Колев 37
7 Димитър Иванов 41
8 Доне Василев 29
9 Ефрем Траянов 30
10 Ефтим Петрушев 20
11 Иван Василев 35
12 Костадин Здравев 18
13 Костадин Цветков 31
14 Мите Здравев 19
15 Моне Василев 12
16 Тане Иванов 50
17 Пане Коцев 28
18 Петре Георгиев 40
19 Петруш Атанасов 21
20 Петруш А. Велянов 35
21 Петруш Иванов 47
22 Стевко Траянов 39
23 Стое Коцев 34
24 Стоян Филипов 25
25 Тасе Ефтимов 52
26 Траян Тасев 23
27 Христоман Поцев 57
28 Яне Поцев 59
29Цвета Томева 65


http://macedonia-history.blogspot.com/2008/03/1923.html

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #10 на: Јули 16, 2013, 11:11:13 »

Изповед от Титовия „рай" - Блага Божинова, родена през 1925 г. в с. Гега, Петричко, майка й и баща й са родом от Струмица

"Всяка държава, и всеки човек, които измъчват или умъртвяват хора, трябва да получат възмездие за тия си деяния независимо кога и как."

"За Югославия се говереше, че е построила нов тип социализъм и много емигранти търсеха помощ и закрила там, но сърбите не разбираха този ентусиазъм. Те искаха просто да се посърбим. Година след като отидох там, разбрах всичко, но пътят назад беше много труден. След като България и Югославия влошиха отношенията си, сръбските власти ни казаха, че този, който не се е върнал веднага в България, е получил задочно смъртна присъда. Така ни казаха удбашите."

"Радио Скопие имаше 20- киловатова предавателна станция, която се чуваше слабо. В Скопие, под диктовката на Белград, беше взето решение да се достави мощна радиостанция от 150 киловата, която да обслужва пропагандата на Колишевски и компания."

"Един ден получих известие да се явя в УДБА.
- Извикахме те за да ти възложим някои задачи. Ти познаваш много добре някои хора в България.Затова решихме да те изпрати зад граница с определена цел.
- Знам ги тия задачи, но аз няма да отида.
- Ние плащаме скъпо. Няма да отидеш? Просто ще изчезнеш. някоя нощ безследно.
- Грешни пари не желая - прекъснах го аз.
- Слушай, ще ти дадем много пари. Пари, колкото не си сънувала. Ще живееш като царица.
- Не ми трябват пари опръскани с кръв. Моля ви, оставете ме на мира.
- Ще отидеш и хоро ще играеш. Тръгваш с наши хора. Още двама. Ако не изпълниш задачата, ще бъдеш ликвидирана.
- Не! Аз няма да замина!- заявих твърдо и тръшнах вратата зад себе си."

"От страх пред смъртната заплаха мнозина се бяха съгласили. Някои от "проверените" вече обработени по затворите, по тайни пътища преминаваха границата, отиваха в България, за да изпълнат наложените им задачи. Едни носеха пари на онези, които в България работеха за сърбите, други трябваше да убиват набелязаните жертви, трети палеха пожари или предизвикаха саботажи, рушаха мостове.Ако някой би дръзнал да обърне гръб поради изгубената вяра в югославския строй и ако се осмеляваше да го отрече гласно, той биваше отстраняван за дълго време, докато го обработеха в затворите и лагерите до такава степен, че на бялото да казва черно."

"Човек трябва да се бори за родината си. В нейно име могат да се преживеят всички мъки и терзания. В "Герово" хората умираха с България на уста. Не в името на капитализма или социализма, на САЩ или СССР, а с името на България. Тук хората загиваха не заради идеологията си, а поради това, че са българи. Това беше геноцид - последствие на политиката, която Югославия тогава водеше спрямо България. Тези които приемаха югославско поданство, се ползуваха от всички блага. А онези, които оставаха верни на родината си, загиваха по лагерите. В Съветския съюз Сталин изби стотици български емигранти заради политическите им убеждения. В Югославия те загиваха само заради това, че са българи и искат да останат такива. Палачите не ги интересуваше дали си комунист. Щом си българин и не искаш да станеш югославянин, значи си враг.В "Герово" имаше над 2000 концлагеристи - унгарци, поляци, чехи, румънци, албанци - но най-много бяха българите. Убиваха всеки българин, който знаеше много и не мълчеше. Щом УДБА обвини някого, той трябваше да изглежда в очите на "свободните" хора по-черен и ит дявола."

"Дежурният отключи желязната врата и ме поведе по тесен коридор. От двете му страни бяха наредени малки вратички. Чак в дъното на коридора милиционерът ме набута през една от тях в бетонна кутия с размери два на два метра. За да свикна с мрака, замижах за минутка, а когато отворих очи, видях само някакво прозорче под самия таван, цялото обковано с железни пръти. Усетих че не ми достига въздух. Изведнъж ми стана много студено. Доближих до едната стена и докоснах влажната и повърхност. Пръстите ми напипаха някакви драскотини приличащи на букви. Развълнувано зачетох: "Бях в Сремска Митровица 3 години. Бой и мъки до смърт. Югославия - това значи затвор. Две години съм в Герово без съд и присъда. Неочаквано през дебелите стени проникна остър звук. Скочих права и запуших уши. Тежко трополене, стенания идваха някъде от тавана. Стонове на животно, хванато в капан. Внезапно всичко замря. Всичко се повтори след малко. Безумието продължи цялата нощ."

"В рамките на вратата се очерта синята шапка на дежурния. Изглежда, беше дошъл и моят ред. Взеха ми налъмите, за да не вдигам шум, и тръгнах боса по коридора. Вървях и треперех цялата. Милиционерът ме бутна в малка стаичка и захлопна вратата. Там ме чакаше Кирил Строгов. В ръцете си държеше черен бич.
-Е, Мата Хари, сега вече ще си поговорим другояче.- Черният бич изплющя по ръцете ми. Стиснах зъби и тихо изохках...Тъй и не усетих кога е влязъл управителят. Той грабна бича и ударите се посипаха безразборно. Притъмня ми пред очите и се търкулих на пода. Тежки обувки се забиха в ребрата ми, в корема, в слабините...А бичът започна да ме обработва методично, сякаш се бояха да не остане здрава кожа по мен. Внезапно като тих шепот от мрака долета песен:"Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем - ти за твоите листи, горо, аз за мойта младост..." Тази песен се оказа най-доброто лекарство за смазаното ми тяло.
- Пратете ме на съд! Искам адвокат!
- Ние сме и адвокати, и съдии. Ние сме закони.
"

"В Титова Югославия хората можеха да бъдат всякакви, само не и българи. Това се смяташе за най-голямо престъпление. Свободата беше само за продажници и сътрудници на УДБА. За неподкупните бяха лагерите в Сремска Митровица, Бор, Голи оток, Идризово, Ковачница, Герово..."

"Горе ме очакваше цялата глутница...- Сложете я на масата!
Соблякоха ме, отвиха главата ми и я потопиха в кофата. Нямах сили да се дръпна, започнах да се давя. Силна ръка ме хваща за косата и ме повдига нагоре. - Още веднъж! - чувам далечен глас.и в същия миг загубвам съзнание."

"Отключваха ме и пак ме заключваха с тежки катинари, с железни резета, завързваха ме с въжета и белезници, биеха ме с камшици, скубеха косите ми, ритаха с ботушите си, псуваха и ме унижаваха и аз представлявах една изгубена вещ, един безжизнен труп, чието бъдеще не беше нищо друго освен смъртта. Без отечество, мъртва за своя народ, извън законите и правата на човека, всред цяла вечност от страдания, аз се стопявах от безсилие в циментовия гроб. Но нито смъртта, нито краят на следствия се виждаха...От съседната килия вчера извадиха трима мъртъвци. Един по един ги измъкваха и ги хвърляха за да ги покрие белият саван на снега. А колко са умъртвените по телените мрежи или застреляните в гръб при "опит за бягство"?"

"Плачех, а в сълзите ми - изплакани и неизплакани, се раждаше жаждата за отмъщение към всичко, което ме заобикаля. Искам да викам:"Животни, спасете ме от човека.!" Но и те бяха избягали от него. Някакъв немирен дух изтръгна звуци на песен, подобна на дълго сдържан вопъл. Единият глас заглъхна избуя друг...Още няколко песни изредихме всички българи със замъглени от сълзи очи. Това бяха песните с които са ни закърмили.
 - Да ни е честита Новата 1955 година! Да ни донесе свободата! - извика някой. От ъгловия карцер тъжен глас се провикна:
- Блага, изпей ни нещо за душата! Нова година е, пей ни момиче!
Запях, без да се плаша че може да се появат всеки миг пазачите. Подхванах "Хубава си, моя горо".
Растреперих се, когато чух стъпките да приближават моята врата. Мощна лапа ме сграпчи, изтегли ме навън...
- Пожури! Не можеме да чакаме! Сега е Нова година! Ще празнуваме, пиленце...
Вкараха ме в празна стая, усетих зверски удар с бич по кръста си и изревах от болка. Завлякоха ме за косите в средата на стаята, свлякоха ми панталоните....
- Одма на астал!- изкреща управителят. Свалиха ми горната дреха. Натъпкаха някакъв парцал в устата ми и покриха главата ми. Усетих, че ми връзват ръцете и краката за масата. И се започна...
Не съзнавах и не помнех вече нищо...Леденото мълчание е единственият ням свидетел на новогодишното кърваво пиршенство... Лежах смазана от нощната оргия."

"Не мога да намеря думи и изрази, с които да опиша шестнайсетмесечния ад в "Герово"....Главата ми е заклещена между бюрото и някакъв сандък. Ръцете и краката ми са завързани, Душко ми разтваря устата, пъха между зъбите ми дебелия бастун и стъпва с ботуша върху края му. Устата ми се разчеква, от сцепените устни потича кръв и се стича по шията ми. От горе потича струя вода която прониква в гърлото ми. Вместо въздух вдишвам вода..."

"На гарата ни прехвърлиха в закрити вагони. Придружаваше ни Войслав, референтът от "Герово".Това беше най-дългото пътуване в живота ми. На гара Димитровград запяхме "Стани, стани, юнак балкански..." Трябваше да ни разменят срещу югославски шпиони. Извикваха имената ни едно по едно, разминавахме се. Точно тук краката ми се подкосиха и аз паднах на земята. Запълзях метър, два...докато ръцете на някакво войниче не ме изправиха на крака... Началникът, при когото ме въведоха, ми подаде ръка през бюрото. - Свободна си!"

"15 декември 1990 г, София - Първият  конгрес на македонските културно-просветни дружества

Скъпи братя и сестри,

Болката, която изпитвам за моята поробена Македония, е болка от любов, към моя народ, останал отвъд граничната бразда. Насилственото поробване на нашите братя и сестри от Вардар, Охрид и Преспа...е не само трагедия за българите, но и срам за нашата национална история и държава, наследници на имена като Цар Симеон, Цар Борис, Христо Ботев, Левски, Гоце Делчев, Тодор Александров, Иван Михайлов и плеяда от български патриоти. В България, под диктовката на комунистическата партия всички от Пиринския край ни караха насила да се пишем македонци, въпреки че не желаехме, защото се чувствувахме българи. С нашата националност се манипулираше, за да се угоди на "големия брат". След Първата световна война сърбите пуснаха отровните си корени и извършиха геноцид над българското население в Македония.която нарекоха Южна Сърбия. Онези, които опонираха на тази асимилация, бяха натикани по затвори и изгниваха с години. Много от тях бяха избити без съд и присъда.

Като студентка в Скопие, върху мен и другите български студенти се упражни натиск да вземем югославско поданство, но ние категорично отказахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където йезуитските изтезания не можаха да сломят нашия български дух. Затова ни прехвърлиха в концентрациония лагер "Герово".Този лагер е един от най-страшните...Побоищата имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно...Югославската власт се стремеше да унищожи по най-жесток начин умните, способните, борбените, патриотите, родолюбивите. Тя не можеше да търпи тази интелигенция, затова я натика по затворите и концлагерите без съд и присъди..."


http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/izpoved-ot-titovia-rai.html

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=340%3A2011-10-04-16-59-43&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #11 на: Декември 01, 2013, 07:10:40 »

Село Зарово, Солунско - Антон Попстоилов от с. Лешко, Пиринска Македония

http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/index.html

http://macedonian-library.com/library.php?sec=1&cid=1&album=256&pid=2722

ФАКСИМИЛЕТА ОТ РЪКОПИСА НА АНТОН ПОПСТОИЛОВ
http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/ap_pril3.htm

СНИМКИ НА ЗАРОВО И ЗАРОВЦИ
http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/ap_snimki.htm

"На североизток от гр. Солун, на разстояние 9 часа или около 45 километра, се намира в Лъгадинската околия село Зарово, разположено на едно възвишение от клоновете на Карадаг или Круша планина. То граничи на с. з. със с. Негован, на ю.з. със село Богородица, на ю.и. със село Висока и на с. и. със с. Берово и р. Богдана.Всички гранични села са български, с изключение на Берово, гръцко село. Цялото землище на селото възлиза на 50 000 декара...

Планинската област на Лъгадинската околия в Круша планина с българските села Зарово, Бисока, Сухо, Негован, Богородица и Равна, гръцките Берово и Херут и турските (юручките) Яйваляк, Кучкари, Отмаиля, Хаджи Байрамли и др. съставя особна нахия, известна под име Богдан-нахияси. Това име, както и името на р. Богдана, напомня владетеля Богдан. По предание, казва се, че седалището му е било в Сухо. Кулата му се е намирала на един връх, който и до днес носи името му Богдан до турското село Гърмич, близу до Сухо. От този връх извира р. Богдана. За Богдановата кула се разправя, че когато владеял тук Богдан, отвъд прохода „Небой се куло”, който е на планината Хортач и отделял Солунското поле от другите полета, била нападната от турците. Богдан не можал да устои на турската сила, боят продължил до втичането на р. Богдана в Лъгадинското езеро: цялото езеро се напълнило с лешове на хора, а реката почерняла от кръв и се влачила нови трупове. Боят се свършил, след като бил убит Богдан. От тогава до днес владенията му минали в турски ръце, а кулите му били разрушени до основи...

Зарово има 239 къщи с 1256 души чисто българско население, което признава духовното ведомство на Българската Екзархия в Цариград. Мъжкото население в Зарово, както и във Висока и Сухо, се рязко различава от българското население в околното българско население в селата Негован и Равна не само по говор, но и по тип и по интелект. Заровчанинът е блондин, висок, сериозен, трезвен и извънредно много трудолюбив. Той скъпи своята народност, гордее се с нея и за никаква цена не търгува с нея. Много гъркини от селата Берово и Херут са женени за заровчани, но нито една от тях не е повлияла да се погърчи някое семейство, напротив те ставали добри българки. Тази особна черта в характера на заровеца трябва да се отбележи и подчертае, защото смесените бракове в други лъгадински села, като в Балджа, Дреми Глав, Лъганово или Лайна, Гювезна и в самия градец Лъгадина, щом влезе гъркиня в българското семейство, тя налага своя език и то се погърчва. В с. Айватово (Лъгадинско) има отдавна гръцко училище, но селяните не се женят за гъркини, за това е запазен българекият говор в това село.

Народностното и национално чувство на заровци се проявява в редица обществено-политически моменти твърде рано. В района на Зарово и околните села се подвизават хайдутите Ангел Бильонов (Шарко), хаджи Костадин Дерменджиев, Георги Рашов, Стоян Льольов и др., които са били страшилище за турците. Някои от тях участвували в четата на Бенковски по време на Априлското въстание и като доброволци в Освободителната руско-турска война.Освобождението създава възможност за единно развитие на цялата етническа българска твритория, но бързо идва разочарованието от решенията на Берлинекия дого-вор, който раздели „со църнило” нашия народ. Започват протести и борби, вдига се Кресненско-разложкото въстание, създава се Македоно-одринската революционна организация, ръководена от Гоце Делчев, Даме Груев; избухва Илинденско-преображенското въстание. Отново мъки и терор! В района на Зарово действуват и гръцки националистически чети, наречени андарти, чиято прицелна точка е това важно гнездо на българщината.

До колко много заровецът държи за своето достойнство, ясно се вижда от следната случка. На 4 април 1900 год. на отиване в Зарово и Висока да изучвам говора им спрях се на почивка в гр. Лъгадина. Беше пазарен ден. Пазаргати имаше толкова много, щото едвам намерих място в един нищо и никакъв хан да почина. Тук ми обърна внимание една разправия „за българско” между двама селяни - единия от Зарово, а другия от Висока...Заровци мразят всички селяни в Лъгадинско като гъркомани, а особно височани, като съседи. Пък и Зарово е като трън в очите на всички села, че признава своето родно духовенство Българската Екзархия, пази своя език като светиня и в училището се учи на матерния си език.

В нашето възраждане като главни фактори на всяко място се явяват църквата и училището, които действуват задружно и в съгласие. Обществените сили от начало се групират около църквата, около свещеника и от тук почват да мислят за родно училище, за матерен език. И в Зарово възраждането почва от служителите на църквата. През 1834 год. се съградила църквата „Св. Илия” в Зарово. От начало в нея се служило по гръцки език, но обикновено евангелието във време на служба свещеникът го е превеждал и на местен български език. Такава практика е била въведена и в близкото село Негован. Тук му е мястото да спомена и да наблегна за едно важно обстоятелство върху националното самосъзнание на македонския българин, а именно: през 1852 год. архимандрит Хаджи Павел Божиградски от с. Кониково (Ен. Вардарско) печати с гръцки букви на български говор евангелие, а 11 години подир него приготвя ръкописно неделно евангелие, пак с гръцки букви на български говор, местно наречие, Евстати Киприади от с. Колакия (Солунско) при устието на Вардар. Споменвам тук това, за да изтъкна, че възраждането на заровци е самобитно, неподсказано им отвън, а по свой почин, като са търсили повод, за да издигнат високия си глас, в черквата да се чете по славянски, а в училището да се учи по български език.

Пръв заговорил за „българска книга” в 1871 год. Константин Аврамов, баща на свещеник Ангел Константинов. Той се срещнал в гр. Кукуш с един български учител, който го завел в българското училище и му вдъхнал български дух, като го посъветвал да заменят в селото гръцкото училище с българско. Подарил му и една българска книжка. Като се завърнал в селото, разправил на селяните как децата в Кукуш, каквото чели в книгите, всичко разбирали, пък и той всичко разбрал. Той не скривал радостта си от виденото в Кукуш и почнал да говори на селяните и те да преобърнат гръцкото училище на българско, за да могат да разбират децата им, каквото четат в книгите. Това желание на уважавания селски първенец К. Аврамов било прието с голяма радост от цялото население в селото, а особно наблегнали за по-скорошното му изпълнение селските свещеници: Петър Воловаров, Захария Шолков и Ангел Константинов. Борбата се свършила в полза на българите, и на другата година (1872) цялото село минало под ведомството на родното си духовно началство, Българската Екзархия в Цариград. В същата година изхвърлили от църквата и от училището гръцкия език и го заменили с матерния си български език.

Един от важните борци за свестяване на българите в Зарово е бил свещ. Петър Воловаров. Дейността на това духовно лице се простира и вън от родното му село Зарово. Неговото отказване от патриаршията се почувствувало много болезнено от солунския гръцки митрополит, изгубил безвъзвратно един отличен черковен певец и добър християнин. Той употребявал всевъзможни средства и му обещавал големи материални облаги, само и само да го отклони от Екзархията, но не успял. Напротив, родолюбивият свещеник Петър, като видял, че българите в Солун образуват отделна община, той ѝ се притекъл на помощ пръв заедно с негованчанина свещ. Ив. Маджаров и височанина свещ. Иван Ангелов, като станали енорийски свещеници, и, без да гледат на ругатните от страна на гърците в Солун, като познати на тях, на 1 септемврий 1873 год. ръсили вода в българските къщи. От Солун свещ. Петър бил извикан от блаженопочившия български екзарх Антим I в Цариград за екзархийски свещеник. През 1877 год. той бил изпратен на заточение в М. Азия с екзарх Антим I. След освобождението им той се прибрал в София и станал уредник в църквата „Св. Неделя”. Свещеник Петър Воловаров се поминал в София, като оставил мили спомени у софианци, заради мелодичиия си глас.

Свещ. Захария Шолков има дял по възраждането на българите в Сяр. За пръв път през 1875 год. той служил в новооткрития български параклис, но бил наказан със затвор, по клевета на серския гръцки митрополит.

Едновременно с отказване от патриаршията заровчани въвеждат в училището си българския език. Пръв български учител в Зарово е бил дякон Агапий Войнов от гр. Кюстендил, който отворил училището през март 1872 год.

Зарово със своето събудено население, укрепнало в народността си твърде рано, не е било чуждо на всички ония прояви от обществено-политически и просветен характер, които засягали изобщо българското племе, благодарение на самобитната на първо време, а после школувана интелигенция. Тази проява е твърде симптоматична и много нещо ни подсказва за силния национален дух на това население. Отдалечено от български духовни центрове, заобиколено от съвсем некултурно турско население, което само с жестокости се проявявало към мирното българско население и спирало неговия напредък, и под влияние на гръцката култура от градовете Нигрита, Сяр и Солун, то (населението) с жив интерес е следило всяка политическо, културно и просветно движение. Във войната за освобождението на България (1877-1878) заровчаните Ангел Бюлюнов (Шарко), хаджи Костадин Демирджия и Георги Рашов, като доброволци, взимат участие. Как да си обясним на глед този странен факт? Кое нещо е подбудило тези синове на Зарово да жертвуват живота си за България? Кой им е вдъхнал тази обич към своя брат? - Високото народностно съзнание у заровеца: той не можел да стои безучастник, когато се решавала съдбата на бойното поле на българското племе, макар и с дни отдалечен от полесражението, притекъл се на помощ. Също Зарово не е останало безучастно и в революционните борби през време на турското владичество в Македония от края на 90-те години на миналия век и от началото на този век до време на Балканската война (1912-1913). Пък и чудно щеше да бъде, ако то (Зарово) останеше индиферентно (равнодушно) в тези епически борби, в които цялото българско население в Македония взе участие, макар че беше най-жестоко измъчвано в затвори, избивано и преследвано, особно след Илинденското въстание (1903), не само от турците, като господари на страната, но и от гръцки и сръбски чети, покровителствувани от турската власт. Ето имената на революционерите от Зарово, които са взимали участие в няколко сражения и в които половината от тях са убити: 1) Александър Химилиев (убит), 2) Вангел Георгиев Джотов, 3) Димитър Костов, 4) Константин Георгиев Джотов (убит), 5) иер. Козма Беджов (убит), 6) Лазар Вангелов Станишев (убит), 7) Константин Стоянов Кажев и 8) Петър Тиров.

Зарово е дало и няколко души храбри офицери на българската армия, които са взели участие в Балканската, Междусъюзнишката и Европейската война. Те са: 1) Благой Поп Георгиев Плянгов, 2) Владимир Иконов, 3) Димитър Василев Делев, 4) Ив. Петров Комарев, 5) Митко дякон Иванов и 6) Тодор Тодоров Плянгов.

Будното население на Зарово, което извънредно много обичало просветата, даде на своя народ не само първостепенни свещеници, отличаващи се с мелодично църковно пение, които навред из българските земи със своя християнски характер всаждаха любов между българския народ и надежди за светла бъднина, но от него излязоха и просветени народни учители. Те със своя вроден български дух, където отиваха да всаждат в душата на детето просвета и възпитание, не само изпълняваха бляскаво назначението си като истински народни учители, но и бяха будители на възрастните, вдъхваха им обич към българската книга, към българската народност. Там, където техният глас е бил слаб, те извиквали образите на св. Кирила и Методия, като пазители на езика им, и с тях те побеждавали. Между многото ратници по просветата споменвам имената на няколцина народни учители от Зарово, между които някои и до днес носят тежкия кръст на учителството, други се предали на свободни професии, трети чиновници, но всички големи родолюбци и добри общественици. Такива са: 1) Ангел Кирков, 2) Атанас Стоименов, 3) Георги Аладжов, 4) Георги Станишев, 5) Гьорчо Поп Ангелов, 6) Димитър Атанасов Пачев, 7) Димитър Поп Ангелов, 8) Димитър Тодоров, 9) Керана Измирлиева, 10) Петър Георгиев Димов, 11) Тодор Поп Георгиев и др. Всеки и най-малък принос за дейността на тия труженици ще бъде от важно значение за възраждането на българите в Македония.

Зарово заедно с Висóка и Сухо образува един говор, който поради запазените в него старинни форми и думи в науката се брои за един от архаистичните български говори, най-близък до езика на св. Кирил и Методий. Този говор стана достояние на науката по една дописка от Висока, печатана в във в. „Съветник” (Година I, брой 29 от 7 октомврий 1863.):
"Висока, 20 септемврій.
Во 24 брой на почтенный-тъ ви вѣстникъ со радость видохме да обнародвате похвално-то постоянство на сосѣди-тѣ ны единородци Леприговчани (или както Фенеръ ги вика Ерисовчани) за да не прикознаватъ искана-та отъ владикѫ-тѫ си заплатѫ. То наистина е похвално за наши-тѣ сосѣди и ніе не можихме да не сподѣлиме радость-тѫ за драги-тѣ надѣжби, що народъ-тъ чека отъ разбънденіе-то на тія братія. Но и за насъ нѣма ли нѣщичко да ся напише? И ніе не ли сме Бугари!.. Ами и ніе по наша сиромашія, като Бугари що сме, ето що направихми. Отъ ланѣ още отворихме бугарско училище...Царско-то Правителство на Негово Величество всѣмилостивій-тъ царь Султанъ Абдул-Азиса издаде и ви даде на рѫнка ираде-то, което носите. На насъ, като сме Бугаре, не се относува оно, но само на Гърци-тѣ...- „Е глави, глави! големи и дебели бугарски! се отговори епископъ-тъ, сакате да се сапротивете на доброто, което Велика-та Цьрква майка-та ви се гриже да ви чине, па ке си загубите секакви добрини и ке се расите отъ коренъ!”
 - „Ніе, никакво добро не чакаме отъ мащеха-та ни гърцка В. Цьрква. Секое добро ніе го чекаме отъ Милостивото ни Правителство на Н. Вел. Султанътъ...Дано ситѣ Бугари заможни да вьрлатъ вниманіето си кѫдѣ злощастната и сиромашката вая бугарска страна."

Тази дописка е препечатана две години по-късно от проф. М. Хатала в хърватското списание „Kniževnik”  заради споменатите в нея думи с носов изговор на старо-българските Ѫ и Ѧ звукове. Посочените думи с носов изговор от село Висока разкриха пред науката, че и в друг български говор, освен в костурския, за който съобщи през 1848 год. В. И. Григорович, че „болгарѣ на югѣ от Битоля и Охридскаго озера, въ Корчѣ , Бобошицѣ сохранили въ нѣкаторыхъ словахъ полный ринезмъ.

Моето отиване в тия две села и едно писмо от Ник. Ив. Арнаудов до мен като студент в София, от 1896 год., в което ми даваши сведения за заровско-висошкия говор, бяха важни мотиви пред турското правителство да бъда държан 84 дена в строг тъмничен затвор в Солун през 1903 год. след атентатите от страна на нашите революционери на 16 април. В това писмо, намерено от полицията между книжата ми, Арнаудов, след като ми изброяваше в кои думи има рефлекс от ъі, обръщаше ми внимание да се заинтересувам и за остатъци от носовките в тоя говор, като ми изброяваше думите:рънка, мънка, крънг, пент, ерембица и др. А в тия невинни думи, според турската следствена комисия, се крияли големи революционни тайни. Тоя мъчителен за мен разпит, произведен на 30 май 1903 год. пред комисия от шест души, сега, като си го спомнювам, също ме измъчва и навява на тъжни мисли и се питам при какви тежки условия се поставяше интелигенцията да работи дори и чисто научна работа през време на турския режим, впрочем, сега пък под гръцко и сръбско управление на Македония не се позволява на българина да споменва и народностното си име.

В първия ден на Междусъюзнишката война, почната на 16 юний 1913, гръцките войски захванали с оръдия да обстрелват Зарово, без да е имало обаче български войски в него, но с цел да го разорат. Цялото население, обхванато от ужаса, не знаело где да се подслони да спаси поне живота си, тичало насам-нататък, като обезумяло, но нигде не намерило спасение. С очите си то гледало ужасите от войната, измъчвало се цел ден и на другия ден, 17 юний, зарязало дом с покъщнина и старци, които не можали да ходят, в ръце с малките деца избягва от селото без хляб и покривки пред отстъпващите български войски. След цяла седмица път пеши достигнало цялото село старите граници на България и по-голямата част от него се настанило на временно престояване в гр. Самоков. След напускането на селото гръцките войски влезли в него, ограбили покъщнината на всяка къща и храните, избили останалите старци, а именно: Георги Чучуков, 75-годишен, Георги Харталочов, 85 год., Кария Бангалова, 70-год., Стоян Кажев 85-год. и Хр. Мировянов, 60 год., а след това опожарили всички, с изключение на църквата. И тъй, хубавото село Зарово се обърнало на пепелище. След войната нито едно семейство не се завърнало в селото - останало пусто. След разгрома на гръцките войски в Мала Азия през 1922 год. и изпъждането на местното гръцко население част от последното било заселено в Зарово, не на същото място, но малко отстрани. И днес наместо старото българско село Зарово имаме пак село Зарово, но с гръцко население."


НАРОДНИ ПЕСНИ ОТ с. ЗАРОВО

"НЪ ГОСТИ У ЗАРВИНЦЪ

Що ми текнъ дът утидух
нъ гости у селу Зарвинцъ,
нъ гости у руднинътя.
Дъ въ кажъ, дъ въ прикажъ
къко съм чуду видълъ –
къщиту му измазънъ,
измазънъ хем въросънъ,
въросънъ и пустилънъ
със тес ми ти виленици
нъокупи със проскефали
и пирдентъ нъ бухарю
Ем кът утидухми нъ хоруту
у Джоджувуту връшилу,
свято ми съ зъвъртя
къту му викнъли тес пяснъ,
зарвинскъ пяснъ булгарскъ,
дъ тий милу дъ хъ слушъш,
дъ хъ слушъш, дъ хъ глендъш..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #12 на: Декември 15, 2013, 10:22:23 »

"Националните малцинства и самоопределението на народите. Трагедията на Балканите", Павелъ Шатевъ 1936 г.

http://www.scribd.com/fullscreen/59080072?access_key=key-2cswrn0kw4em7e8tjp2h


"За българския народъ разрешението на националния въпросъ въ най-новите времена е представлявало целъ на редица кървави революционни движения на кръвопролитни войни, на най-отчаяни свърхнапряжения и непосилни жертви. Въ негово време преобилно се е лела най-скъпата българска кръвъ и са давани най-големите материални и морални жертви. Но, българскиятъ националенъ въпросъ не е разрешенъ. Края на последните две войни беше катастрофаленъ за нашето национално дело. Титанските усилия на българския народъ, неговите страдания и жертви, неговите революционни подвизи и епически бойни победи не доведоха до нищо съществено, не помръднаха напредъ разрешението на националния въпросъ. Българския народъ изгуби силни позиции, понесе катастрофални загуби...

Всеобщата война се прекрати презъ 1918 г., обаче отъ тогава и до днесъ тя продължава, само че не на бойните полета, а на економическа и политическа база. Народите сякаш се намиратъ въ една непрекъсната борба, води се най-ожесточената стопанска война, каквато до сега историята не е виждала и това именно създава общия хаосъ въ международните отношения...

Това положение въ международните отношения се дължи главно на обстоятелството, че легитимния стремежъ към осигуряване условия за културно развитие, къмъ свобода и самоопределение на нацията се превърна, подъ влиянието на непосредствените и груби интереси на економически силните обществени слоеве въ големите държави, въ стремежъ къмъ осигуряване и завладяване чужди пазари, економически и стратегически територии, къмъ подчинение и асимилиране чужди населения, економическо разорение на своите конкуренти, или съ други думи, дължи се на обстоятелството, че национализма се превърна въ хищенъ, безогледенъ, свирепъ империализъмъ...

Берлинскиятъ договоръ отъ 13 юлий 1878 г. положи особени грижи за покровителството на вероизповедните и народностни малцинства, които оставаха въ границите на отделните балкански държави. На отделно место Берлинскиятъ договоръ предвижда гаранции за правата на малцинствата за Сърбия, Романия и Черна Гора, както и за самата Турция. Берлинския конгресъ съ специални клаузи въ редъ членове и параграфи постанови да се предвиди и политическо равенство и религиозна свобода на всички инородци и иноверци останали да живеятъ въ княжество България, въ кралство Сърбия и Романия. Съ специални клаузи се наложиха същите гаранции и на Отоманската империя...

Следъ свършването на световната война победителите чувствуваха, че конференцията извърши голема неправда съ много населения, които вместо да бъдатъ присъединени къмъ родните си страни, останаха въ пределите на чужди държави, където техните права не можеха да бъдатъ винаги сигурно гарантирани. Заради това авторите на договорите взеха известни решения да създадатъ покровителство на тези населения на международна почва и по тоя начинъ да ги успокоятъ, та да понесатъ по-лесно съдбата, която договорите имъ определиха...Първото и най-сериозно обстоятелство е че държавите победителки, съ въпроса за защитата и покровителството на отделните национални малцинства искатъ да отхвърлятъ всекаква даже мисълъ за ревизия на насилническите мирни договори, въпреки че тази идея за евентуална ревизия на договорите по принципъ се включва въ чл. 19 отъ пакта за О.Н. Да се твърди, че мирните договори са вечни, това значи да си затваряме очите предъ самата действителностъ... На Парижката конференция въпросътъ за правата на малцинствата бе подетъ отъ президента Уйлсонъ...По силата на договора подписанъ въ Сенъ-Жерменъ отъ 10 септемврий 1919 г. отъ главните съюзни и сдружени сили и отъ Югославия (кралството на сърби, хървати и словенци) влезалъ въ сила на 16 юлий 1920 г., закрилата на малцинствата живеещи въ това кралство, се поставятъ подъ гаранцията на Обществото на Народите...

Тъй като победените, отчаяни отъ упоритостъта и противодействието на победителите, че не желаятъ да изпълнятъ единственото имъ задължение по договорите, ще се опитатъ при първия удобенъ случай да наложатъ своите права като употребятъ крайни средства. И действително как да не се възмущаватъ отъ безгрижието на некои отъ държавите, които въпреки безпристрасните, обективни констатации на учените, въпреки съществуващите международни актове и въпреки собствените имъ подписи, нахално отричатъ даже да признаятъ, че въ държавите имъ има национално малцинство? Какъ може да се запази хладнокървие, когато цели кервани отъ бежанци или "доброволно" изселващи се жители на една страна се пропъждатъ, безъ да се държи каквато и да е сметка за техната печална участъ. Това положение, крайно несправедливо само по себе си, става вече непоносимо даже възмутително за тези които преди всеобщата война се ползуваха поне съ една културна автономия, а сега са лишени отъ най-елементарните човешки права. Никой вече не требва да си прави илюзии, че националните малцинства могатъ да се пренебрегнатъ като имъ се отнематъ всички права. Всекидневния приливъ отъ емигранти и изселници още повече ще влоши отношенията между държавите и създава едно положение, което предвещава само буря...

Въ официалната югославянска статистика никъде не се говори за българи.  Българите въ Македония, западните покрайнини и Банатъ, са означени въ белградските официални издания подъ  рубриката:" сръбо-хървати".Споредъ една статистика отъ 1905 г. на парижкия в-къ "Танъ" въ  географските граници на Македония са живели 2,782,000 души, разделени по народности както следва: българи 1,200,000, (59 % отъ целото население въ тая областъ),  гърци 270,000, сърби 150,000, ромъни (куцовласи) 72,000, турци 410,000, албанци 600,000 и евреи 80,000...

Въ доклада на г. Грей, приложенъ къмъ мемоара на Лозанския балкански комитетъ отъ 1927 г., отправенъ до Обществото на Народите, се посочва, че и днесъ отъ 65 до 70 % отъ населението на Македония е българско. Се дават сведения за числото на българските училища и църкви въ Македония до 1912 г. Всички те днесъ са унищожени и заменени съ сръбски. Се изтъква че българския езикъ, съ който си служеше населението, до като Македония беше подъ турско владичество, и въ училищата и въ църквите, и въ частния си животъ, днесъ употребяването му е равносилно на престъпление противъ държавната сигурностъ. Всички българи са заставени да променатъ своите фамилни имена споредъ сръбското окончание. Заличени са навсекъде всички български надписи, даже и тия въ църквите. Докато имаше политически животъ въ Югославия, македонските българи са били винаги лишени отъ правото да участвуват свободно въ политиката на страната. Избираните депутати за скупщината са натрапвани винаги отъ Белградъ...

Въ отдела за западните покрайнини се посочва, че отстъпената територия, неколко села въ Кулско, Царибродъ и неговата околностъ, частъ отъ Трънската околия и Босилеградъ и неговата околностъ, заема пространство отъ 1545 кв.клм. населено, презъ 1919 г. когато по силата на Ньойския договоръ, тия области бидоха отстъпени на Югославия, съ 64,500 души. Населението е чисто българско. Сърбите поискаха и добиха тази българска територия на Парижката конференция по стратегически мотиви...

Въпросътъ за покровителството и защитата на националните, етнически и религиозни малцинства живо интересува прогресивното обществено мнение въ Европа и света. Поради важностъта и актуелностъта на тоя големъ въпросъ, почти всички са убедени, че докато тоя въпросъ не се разреши правилно, нема да има спокойствие и миръ въ Европа...

Требва ли да се пречи на националните малцинства въ една държава да поддържатъ културно-просветни и религиозни отношения съ своите сънародници живущи въ други държави, както и съ техните сънародници въ майката отечество. Фактътъ, че всички европейски държави се интересуватъ и бдятъ за съдбата на своите сънародници живущи вънъ отъ пределите на държавите и се стараятъ не само да поддържатъ, а и да засилватъ съ техъ своите духовни, културно-просветни връзки, отговорътъ на тоя въпросъ е даденъ самъ по себе си. Защо тогава да не се признае и даде същата възможностъ и на националните малцинства останали да живеятъ вънъ отъ границите на майката отечество? При това отношенията между двете властвующи нации въ съответните държави, съседни или не, още повече се развиватъ и ставатъ по-приятелски, което допринася още повече за техното взаимно сътрудничество както въ търговско, економическо, тъй и въ културно отношение...

Нема кътъ на света където националните, политически и економически взаимноотношения да са тъй заплетени както на Балканите, това огнище на размирици и войни. Защо? Затуй защото Балканския полуостровъ на кръстопътъ между трите материка: Европа, Азия и Африка се намира на големите пътища, за които до всеобщата война се развиваше империалистическата борба. До всеобщата война Балканите беха прицелната точка на всички големи империалистически държави, които стремително се стараеха да прострътъ своите завоевания или влияния въ полуострова, отъ където минаватъ всички пътища къмъ Багдатъ, бивша Отоманска империя или Суецъ, Египетъ и Индия...

Въпросътъ съ завладените народи и потиснати национални малцинства на Балканите стои откритъ, неразрешенъ и виси като демоклиевъ мечъ, върху балканските държави Македония, Полша, Хърватско, Черна Гора, Добруджа, Косово, Тракия, Бесарабия, Трансилвания и пр. всички жертви на единъ режимъ и система на управление, много по-жестоки отъ колкото преди всеобщата война. Това положение за дълго не може да продължи...Събудените националности ще използуватъ бушуващата почти въ целия светъ криза, за да се противопоставятъ на всекакви диктатури и укрепятъ своите позиции за свобода, равноправие и демократизъмъ въ управлението. Днешното поколение може да се смета щастливо, че е повикано да участвува въ борби съ епохално историческо значение - борби за политическо, национално и социално освобождение."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #13 на: Јануари 23, 2014, 08:01:05 »

КОРАВА ИСПОВЕД - Стоймир Досев Робевски

https://fbcdn-sphotos-e-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn2/t1/1558591_203129919881667_1099792306_n.jpg

"Дедо ми Робе е виден деец од пред и по Илинден, до своята смрт в 1915 г. Моите чичковци Андон и Ристо цели 12 години како активни комити крстосуваа планини, а во 1912 г. учествуваат како доброволци во Македоно-Одринското ополчение. Татко ми Досе Робев бил регрутиран во бугарската армия в 1915 г., се борел во петтиот македонски полк под команда на големиот полководец херойот Дрангов. Заедно еден до друг юришале на Криволак...

На Илинден 1950 г. во центарот на Копачка - Извор, на свечен начин ги делеле првите Илинденски споменици и прв бил повикан на бината да я прими споменицата чичко ми Андон. Со пригоден збор му я закачил споменицата на гунчето, а чичко Андон я извадил и му я вратил со зборовите:" Срамота е да ве лажам, яс за ваква Македония не се борев"!

...Видливо изнервиран, со брзината що ми беше свойствена, я соблеков блузата, по неа и кошулата, го завртев грбот кон судията, кон обвинителот и кон публиката, а на грбот испукани фаши кожинки, под нив кркореше гной измешана со крв, таа лигава течност ми течеше по нозете, ми се слеваше по чизмите. Смрдев целиот, се распагяв на животи. Ги покажав и лузните на рацете, що стоят и ден-денешен, направени од синджирите и лисиците со кои ме врзуваа. Сите видоа живи рани на телото на едно младо момче. Тоа беше на 24.08.1951 г., имав 20 години...

- Другар судия, овие злосторнички траги од истрагата обвинителот ги вика "коректно водена истрага" без да се срами. Почитуван суде! Цели два божйи дена се обидувате да я докажете моята вина. Баравте од мене да признаам дека сум и припагял на ВМРО. Не криям и признавам дека сум вмровец.Се прашувам дали на лугето им е ясно що е тоа ВМРО? Тоа е сенародно движенье. Уще со првата голтка од майчиното млеко се всадуваат идеите на ВМРО кай новороденчето - тоа е феномен. Се плашите од ВМРО, велите дека била тайна, милитантна и терористичка организация. Каква може да биде организация що се бори за слобода и државност, а действува во услови на окупация?

Обвинителот во текот на претресот, неколку пати нагласи дека Македония я ослободиле во 1912 г. од турското ропство. Вашите генерали на бели коньи маршираа по македонските градови, додека ВМРО со своето Македоно-Одринско ополчение атакуваше на првите борбени линии. Да потсетам само на битката кай Шаркьой. Кога веке сте не ослободиле од Турците во 1912 г., зощо не си заминавте од Македония, туку останавте тука како нови господари, поробители, окупатори и асимилатори?

Ме обвинувате дека сум го поткопувал федералниот принцип да државното уредуванье на ФНРЮ и дека сум сакал да создадам независна држава на Балканот, а Македония да се отцепи од составот на ФНРЮ. Зощо да не? Тоа не е насилство и не претставува кривично дело. Зар во актуелниот устав на ФНРЮ не стои, цитирам:"Секоя република има право на самоопределуванье до отцепуванье"? Нищо що е дозволено со уставот не може да биде кривично дело и предмет на обвинение...

По километри друсанье стигнавме во казнениот дом Забела кай Пожаревац. Веке не бев Стоймир Досев Робевски, сега станав четирицифрена бройка 4848/7. Забела има девет павилйони. Секой павилйон е заграден со бодлив тел. Найстрашен беше седмиот павилйон, а деветиот никой не го чуваше. Тоа се всушност затвореничките гробища. Според тогашните закони, починатиот осуденик се погребуваше во затворските гробища, а посмртните останки семейството можеше да си ги земе само откако ке биде извршена пресудата, односно казната издржана, що значи дека со чинот на смртта пресудата не го губеше правното действо, и мртов мора да лежиш до одредениот ден во пресудата. Се можев да поднесам, само шайкачата никако. Мене шайкачата многу ми пречеше. Имав чувство небаре целата династия Караджорджевич я носам на главата. Изутрина не одведоа на рапорт. Дойдов яс на ред, кога прочита ВМРО во моята пресуда, го обезличи суратот, направи гримаса на гаденье, ги закрвави очите и праша:
- За що одговараш?
- За ВМРО, господине, пишува тука.
- Во седмиот павилйон, майката да ви е...  бугарашку!

Патот по кой требаше да минам во наредните 5 години беше етапа од моето оденье бос по македонската Голгота...Веднаш над мойот карцер скалите водеа на приземйето. Ме воведоа во една канцелария опремена со сите реквизити за маченье. Сите тройца како под команда ми се нафрлия, почнаа да ме тепаат кой со що стига, удираа, газеа, измачуваа. Кога се освестив, видов дека сум сам. Ме оставиле зверовите во бесвест, целиот облеан во крв. Ме врзале со лисици, а за тестисите ми врзале со сиджим тег од 2 кг. Чувствував ужасни болки по целото тело, крв ми течеше од носот, од устата, од ушите. Се обидов да станам, но не успеав. Повторно я загубив свеста...Ме фатия, кой за раце кой за нозе, ме мачеа на смена, цела нок и следниот ден. Ми правеа "фонтана", потоа струя. Найтешко беше кога ке ми пущеа струя. Прво како да ме лазат мрави, потоа како да ме касаат, а третиот стадиум како да ме боцкаат игли по целото тело, потоа се тресев како прат и се онесвестував...

Вообичаено беше осудените на смрт, пред егзекутираньето, да ги водат некаде. Стрелаа таму, во затворот, и тоа во петок од 10 до 14 ч. Често гледав низ продзирката кога ги изнесуваа труповите непокриени, легнати на количка..."
« Последно менување: Јануари 23, 2014, 09:55:59 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #14 на: Јануари 27, 2014, 04:31:20 »

КОМУНИСТИЧКА ИНТИМА - Јасна Котеска


"Татко ми го уапсија истото утро кога тргнав во гимназијата со судбинско име „Јосип Броз Тито"...

Иако уредно ги извадија повеќето документи од полициското досие на татко ми, луѓето од УДБА, сепак, решија последователно да ми врачат едно, никогаш нестасано, писмо. Тоа е прошталното писмо на татко ми од 12.12.1985 „Драга Јасне, ова проштателно писмо знам дека многу ќе те погоди, но повеќе не ми се живее. Еден ден кога ќе пораснеш, кога ќе размислиш, ќе ти стане можеби јасно зошто сум постапил вака. Се’ сум поднесувал, и радост, и беда, но неправда не...“

Кога почнав да го проучувам досието на татко ми, бев водена од една сосема ургентна, лична потреба. Немав јас глад да дознаам кои биле шпионите на татко ми, ниту зошто; не бев водена од потребата да ја сфатам големата историја; не сакав јас да ја расчленувам логиката на југословенскиот комунизам, уште помалку паланечката верзија на македонскиот комунизам. Тоа дојде подоцна кога емоциите се ослободија од се’ што конечно правеше, или се’ уште би можело да прави, некаква разлика. Нив морав да ги оставам на една станица за да може да продолжам. Ние тогаш, знаете, и немавме многу станици на кои запираа нашите автобуси... Знаејќи дека вкупната бројка на личните комунистички досиеја во Македонија е повеќе од 15.000, започнав да ги бројам децата и роднините на гонетите во комунизмот и да се прашувам: „Каде се овие луѓе денес? Што прават сега? Што прават со својата тага?“...Вкупната бројка на директни кодоши во годините меѓу 1950-1990 се проценува меѓу 12.000 и 40.000 луѓе. Во Македонија за наведениот период има околу 1000 луѓе што биле гонети и затворани во име на самостојна Македонија, а 200 од нив биле осудени на смрт или на 15-годишен затвор.

Почнав да зборувам со моите пријатели и колеги за досието на татко ми. Испадна дека сите знаeле дека татко ми бил во затвор, дека моето семејство било екскомуницирано. Но тие никогаш не прашаа, јас никогаш не кажав. Како да имавме скриен пакт да се утешиме во молчењето, како да немавме идеја каде да одиме со нашите приказни од времето на комунизмот, како да имавме тип на културна амнезија, некаков консензус – зборувај за се’, само не за тоа...

Во 2002 година во Државниот архив на Република Македонија се дадени на чување над 14.000 лични досиеја на Македонци водени од Службите за државна безбедност. Според еден документ на МВР издаден во септември 1993, во Македонија биле затворени 1.054 лица, а 242 биле осудени на смрт или на затвор над 15 години. Пред крајот на Втората светска војна, во Македонија се вршени убивања без судења. Во 1945, педесет и тројца велешани се масакрирани во селото Летевци, а судењето се случило по елиминацијата, познати се убиствата на струмичките студенти, стрелањата во Штип и Куманово, на Зајчев Рид е убиен Димитар Ѓузелов, неразрешени се случаите на Ченто, Брашнаров, Рацин, Пирузе, Шатев, како и бројни судбини на Македонците на Голи Оток, стрелањата за Сремскиот фронт и слично...

Веќе во 2005 кога за првпат јавно прозборев за досието на татко ми, со денови добивав десетици анонимни повици со предупредувања дека ја доведувам во опасност безбедноста на моето семејство. Веќе во јануари 2006, и мајка ми беше повикана на „информативна“ вечера од еден од некогашните пријатели на татко ми, инаку поранешен вработен во Министерството за надворешни работи и дел од амбасадорските кругови. Мајка ми ми ја пренесе заканата дека ќе останам без работа, но и дека го загрозувам животот на моето семејство и на син ми...Во февруари 2006 година бев во Државниот архив на Република Македонија и побарав да го видам интегралното досие на татко ми (значи без пречкртаните делови), но одбивајќи да ја потпишам изјавата кај нотар. Од службеното лице што работи на овие досиеја ми беше речено дека таа заштита е потребна заради мојата безбедност и заради фактот дека може да настанат проблеми – на пр. со зборовите на работникот во Архивот "некој може да посака да убие некого"...

Татко ми за првпат бил притворен во 1948 кога имал 16 години. Вторпат, татко ми е притворен во 1952 за време на една младинска акција во Маврово, а полициското досие под кодното име “Интимист“ под кое татко ми бил воден во УДБА, е отворено дури во 1961 година. Последниот документ од досието на татко ми е од 1988 година, но нема никаква причина да веруваме дека набљудувањето не траело до 1990. Ако сметаме дека набљудувањето врз татко ми престанало во 1990 година, тогаш набљудувањето траело цели 42 години. Ако продолжило до неговата смрт, тогаш татко ми бил предмет на полициско набљудување цели 53 години.

На 2 септември 1985 година е уапсен и осуден на 5-годишна робија. Обвинението го товари за илегално работење на уривањето на Југословенската Федерација и за создавање независна македонска држава, што фактички се случува седум години подоцна. Припаѓа на последната група политички затвореници-интелектуалци во поранешната Југословенска федерација. На Јован Котески му се суди на затворен процес, без пристап на јавноста. Еден од обвинителите за татко ми бара обвинителна пресуда од 20 години. Главниот обвинител на случајот на татко ми е Јован Трпеновски, подоцна претседател на Антикорупциската комисија во независната, постјугословенска, Република Македонија. Другите обвинители се Ѓорѓи Наумов (министер во првата, експертска влада на Кљусев во независната Република Македонија) и Михајло Маневски (актуелниот министер за правда во Владата на Република Македонија.

Најголем имплус за негово ослободување од затвор меѓу македонските писатели (акција, која, инаку, никогаш не се случува) во текот на 1986 година покренува американскиот поет, Ален Гинзберг, како тогашен претседател на Комисијата за заштита на правата на писателите и новинарите во светскиот ПЕН-центар, кој таа година престојува на Струшките вечери на поезијата, како добитник на Златниот венец. По интервенцијата на југословенскиот ПЕН-центар (со седиште во Загреб), во јули 1987, по нецели две години робија Котески е пуштен на слобода. За неговото ослободување најмногу е заслужен франкофонскиот писател, тогашниот потпредседател на светскиот ПЕН-центар и претседател на хрватскиот ПЕН-клуб...Последната деценија од животот ја поминува во релативна изолација во својот дом во Скопје, страдајќи од параноја.

Во досието на татко ми има документ дека е ставена направа за прислушкување кај нас дома, но нема документ дека некогаш е извадена. Ќе речете, никој луд нема да се занимава со прислушкување на пензионерските разговори на мајка ми, денес, но гледате не можеме да знаеме. Затоа што таква е таа логика на системот. Тој мора да те држи во параноја.Досието на татко ми покажува на кои принципи била градена стратегијата на контрола во културната сфера, во годините меѓу 1960 и 1990. Ако го напуштате домот, тогаш вие сте следени. По улиците кружат управниците, општинарите, полицајците, соработниците, информаторите, службениците на ДБК, вашите пријатели, но вие не можете да распознаете кој е кој. Од досието на татко ми е јасно дека типот на контрола што била вршена врз него се засновала на систем на постојани извештаи, списоци и записници. Информаторот му поднесува извештај на управникот, управникот го доставува овој документ до три други инстанци: книгата за информации, отсекот на ДБ и папката за легална врска.Сакам да ви ги доловам монструозните димензии на оваа контрола што систематски била спроведувана над татко ми најмалку три децении. Замислете си за момент дека сте татко ми, македонскиот поет Јован Котески, во април 1961. На 18 тој месец, сте се нашле со вашиот пријател (името му е чкртнато со црн фломастер) за да ручате во хотелот "Македонија". Во разговорот сте се жалете дека македонските села се сиромашни и дека во Македонија има преголемо српско влијание. "Зарем Македонија 500 години била под турско ропство, а денеска да била под српско ропство". Вашиот "пријател" всушност е доушник и веднаш тоа им го пренел на службите. Во досието на татко ми повеќето луѓе се чкртнати со црн фломастер. Оставени се само тие имиња што требало да изгорат...

Осаменоста е цел. Тие ќе сторат се’ ти да останеш сам, откако веќе сите те напуштиле. Кога татко ми излегува од затвор, во оперативната белешка од 10.9.1987 стои „Дознаваме дека Јован посебно тешко го прима фактот што е напуштен од сите поранешни пријатели. Моментално психички се чувствува потешко отколку во затворот..." Татко ми, во ретки моменти на хумор, го нарекуваше своето досие "биографија на пријателите". Тоа е донкихотовски хумор. Прво ќе се насмееш, потоа ќе наместиш сложена насмевка, за на крајот да сфатиш дека се смееш во лицето на чистата тага. Тоа е хумор на некој што невин го преживеал Идризово... Дента пред да почине, татко ми ми рече дека "си оди дома".

Ми се случувало да го спомнам Идризово и луѓе со кои се познавам со години, да ми кажат дека нивниот татко, очув и сл. биле политички затвореници. Прво што во тие моменти ми паѓало на памет е прашањето: па добро, мајку му, колку не’ има? Навистина, колку не’ има? Базичното прашање останува: ако имате цели генерации "Судени за Македонија", главното прашање е како ова Македонија ги инкорпорира нивните искуства, како ги канализира нивните енергии?"

http://jasnakoteska.blogspot.com/
Сочувана