Бугарски Културен Клуб

Култура и уметност => Литература, книги, изданија => Тема започната од: Karev на Март 10, 2009, 06:57:20

Наслов: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: Karev на Март 10, 2009, 06:57:20
**********************************************************
" ВОЙНАТА СЕ ВРЪЩА " - Анри Пози - 1934 г.

http://osoitza.hit.bg/mak_book/war_is_coming_back_Anry_Posy.doc

****************************************************
Една книга, която всеки, роден на Балканите, трябва да прочете:

"...Зная! Ще ми се намекне, именно, че съм посмял да го кажа,
че съм вдигнал булото, прикриващо пиянството на Ньой ...
Ако трябва всичко това да се направи отново, ще го направя!
Човек няма правото, знаейки макар и частица от една истина,
незнанието на която би могло да бъде фатално за близките му,
да не я прогласи, каквото ще и да стане с този, който я прогласява.
•••
Когато излязох от Македония, и бях дълбоко възмутен
в достойнството си на свободен човек
от гледките на зверство и робство, на които бях свидетел..."

***********************************************************
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: valentinova на Март 23, 2009, 01:40:00
Браво, присъединявам се към съвета ти, че всеки на балканите требва да я прочете.
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: lady на Март 23, 2009, 02:12:51
Исто и тази книга ја имам купено тогава в 1993 година и за први пат се срешнах со блгарскио јазик, беше ми трудно за четене и долго ја четох и то по 2 пати но разбрах сичко....от тогава се отвара душата ми за нови нешта поврзани со Бугарија и Македонија
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: Karev на Март 24, 2009, 11:25:47
"От всички страни, неудържимо, войната се връща...
Тя се връща, защото мирните договори, там където имаше най-много поробени за освобождаване -
в Дунавската долина и на Балканския полуостров - създадоха повече неправда, безредие, произволи,
отколкото унищожиха; защото техните висши и благородни формули послужиха,
за да маскират най-низките апетити, най-подлите комбинации на грабителство и нечисти сметки.
 
Трябва да сте били там, където анкетирах - в тази населена с българи Македония,
тръпнеща от безсилна ярост под бутуша, който я смазва;
в това Хърватско, където хората, които са едни от най-просветените в Европа,
са обрани, поробени, убивани от техните "расови братя";
в тази Унгария, която бе буквално разпъната в името на правдата -
за да узнаете какво направиха известни хора,
известни народи с пожертването на нашите мъртви.
 
Зная сега, че няма нищо по-отвратително от един потиснат, станал потисник!"
Анри Пози


Lady, За съжаление и ние в България не знаехме за тази книга.
Аз имах възможност да я прочета по същото време, когато си я чела ти.
Защото през цялото време на комунизма тя е била забранена
за разпространение при нас...

Всеизвестно е, че комунистите нямат родина.
Но защо ли това с най-голяма сила важеше за българските комунисти ?
Те са били готови без никакво угризение на съвестта, в името на "интернационализма",
"братското сътрудничество" и "международната солидарност..."
да продадат и моя роден край /Пиринска Македония/ на Тито.
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: Competent на Март 25, 2009, 12:39:32
Lady, За съжаление и ние в България не знаехме за тази книга.
Аз имах възможност да я прочета по същото време, когато си я чела ти.
Защото през цялото време на комунизма тя е била забранена
за разпространение при нас...
Била ли е в списък на забранени книги или просто не е била издавана ?  ???

Всеизвестно е, че комунистите нямат родина.
Но защо ли това с най-голяма сила важеше за българските комунисти ?
Те бяха готови без никакво угризение на съвестта, в името на "интернационализма",
"братското сътрудничество" и "международната солидарност..."
да продадат и моя роден край /Пиринска Македония/ на Тито.
[/color]
Говориш в глаголно време, като че си бил свидетел на македонизацията ?  ???
Доколкото знам, не си толкова стар да помниш тези неща !  ;D
По-скоро бай-тошовата политика би трябвало да помниш ....

По-добре да не товарим културния форум на българите от Македония с негативен политически опит от БГ ...
Дай нещо по-оптимистично, а ?!  8)
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Март 06, 2011, 08:11:32
http://www.macedonia-science.org/files/Mixail_Ognyanov._Makedinia_-_prezivyana_sadba.pdf

Извонредна книга на професор Михаил Огненов!Нуди одговори на многу прашања,непресушен извор на информации,збиднувањата во Македонија во 20 век...Едноставно, мора да се прочита!
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Април 25, 2011, 01:25:15
**********************************************************
" ВОЙНАТА СЕ ВРЪЩА " - Анри Пози - 1934 г.

http://osoitza.hit.bg/mak_book/war_is_coming_back_Anry_Posy.doc

****************************************************
Една книга, която всеки, роден на Балканите, трябва да прочете:

"...Зная! Ще ми се намекне, именно, че съм посмял да го кажа,
че съм вдигнал булото, прикриващо пиянството на Ньой ...
Ако трябва всичко това да се направи отново, ще го направя!
Човек няма правото, знаейки макар и частица от една истина,
незнанието на която би могло да бъде фатално за близките му,
да не я прогласи, каквото ще и да стане с този, който я прогласява.
•••
Когато излязох от Македония, и бях дълбоко възмутен
в достойнството си на свободен човек
от гледките на зверство и робство, на които бях свидетел..."

***********************************************************

http://www.makedonskatribuna.com/Voinata%20se%20vrushta_files/the_war.htm
Пеколот во Македонија...Српскиот терор...
Ја прочитав.Се сложувам дека секој мора да ја прочита...
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јуни 08, 2013, 09:45:15
ЗАГОРИЧАНИ

- Наум Темчев, български просветен деец, роден в костурското село Загоричани.Баща му е убит в клането:

"Загоричани е старо българско селище.По това време движението за освобождение от гръцката духовна власт на Фенер бе обхванало всички области, населени с българи. Центърът на борбата бе Цариград. Тая борба се пренесе и в Загоричани, където през 1869 г. елинисткото ученне се замени с българско от учителя Георги Динков—Динката — интелигентен българин с висше образование, от с. Дражиново, Воденско."

"Злодеянието, което гръцките банди извършиха в Загоричани щеше да остане недостатъчно осввтлено, или пък съвсем преиначено, ако една европейска комисия не направеше анкета на самото место. А това се дължи главно на доблестния българин Атанас Коков от с. Бобища, Костурско. който с риск на живота, предрешен като турчин, пристигна в Битоля на 26 март вечерта и на 27 същи, неделя, аз го заведох в българското агенство, за да разкаже всичко онова, което бе разказал и на мен. Г-н А. Тошев, тогавашен агент на България в Битоля, след като изслуша разказаното от Кокова, изпрати до представителите на великите сили в Битоля циркулярна нота със следното съдържание:
„Селяни, пристигнали от Костурско, съобщават, че на 25 март т. г. една многобройна гръцка банда нападна селото Загоричани, извърши клане на жителите му и опожари къщите. Жителите от околните села, изплашени, напуснали къщи и имот и избегали по планините”.

"Представителите на Австрия и Русия, щом получили нотата, явили се пред валията и му поискали подробности върху събитието. Валията отначало се престорил, че не знае нищо, но отпосле прибавил, че наистина, получил телеграма от костурския каймакамин, но съдържанието й било толкова забъркано, че не можал да разбере, какво точно е станало. По искане на представителите на Австрия и Русия, валията е наредил да се доведе при него пристигналия от с. Бобища българин Атанас Коков. Последният в присътствието на двамата консули е разказал на валията всичко, което бе казал и в бълг. агентство. Тогава двамата консули, които същевременно беха и представители на цивилните агенти в Македония, заявили на валията, че на другия ден понеделник, 28 март, заминават за Загоричани."

- Дамян Илиев, български учител и революционер, костурски деец на ВМОРО и ВМРО, роден в костурското село Загоричани:

" Костурски гръцки владика, по име Каравангелис намери за удобно време да отмъстява на дебелоглавците, които не искаха да разберат, че са гърци, а не некакви българи и по своя угода и разбирания и с надежда да сломи българския дух даваше нареждания, кои села, като опасни за държавата тръбва да бъдат изгорени и кои пощадени."

"От Костур пристигна пратеник от г. Каймакамина и настоя да се погребат убитите за да се избегне опасността от разлагане на труповете им и появяването на болестите. — Не, казаха тогава селяните, властта беше длъжна да не допусне това безчовечие... Не след много пристигна самият каймакамин. Горд, властен иначе, сега не можа да издържи на гледката. Отби се на страна и повика група селяни: — Погребете нещастните жертви! Селяните не скланят. — Ние искаме да види светът, какво става пред очите на властта и под носа на джандармерията. Повикайте г. Каравангелис да види своето дело, което ние не можем да скрием от погледите на обществената съвест. Каймакаминът взе да се гневи, как така неговата заповед да не се изпълни, възможно ли е?"

" Навън бе започнало вече погребението, за която цел беха дошли всички свещеници от околните села. Излезехме всички да отдадем последната почит към скъпата памет на тези незабравими жертви. На погребението беше се стекло масово населението от всички околни чисто български села. Това бе една жива демонстрация на българското име."

"На въпроса за закъснението и за мъчнотиите, които срещнахме от властта да ни застави да погребиме жертвите, един от консулите каза: — Разбира се, да заличат следите на едно нечувано злодеяние, което е позор, колкото за авторите му, толкова повече за самата власт! Адмирирам във ваше лице, твърдостта на македонския българин!"

http://www.promacedonia.org/rami/zagorichani_paterov.html
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јуни 08, 2013, 09:57:50
Македония под сръбско иго, 1913-1941 - Стоян Бояджиев
- роден в Горна Джумая през 1915 година в семейство на бежанци от Долни Порой, Егейска Македония.

"Избиването на видни и проявени българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (ноември 1912 г. - март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дейци и войводи на ВМОРО. Политическите убийства в Македония под сръбско иго са включени в самата система на управление и са неразделна част от управлението на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни българи, съпротивляващи се на посърбяването"

"Първите атаки се насочват към българските митрополити, назначени със султански фермани. Към 1912 г. в Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник - има епископии. С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония."

"Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги измазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на "имен ден". Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, който трябва да се слави според сръбския календар. "Где ие Слава - ту ие србин."

" Войската, жандармерията и контрачетите били в непрекъсната война с местното население и четите на ВМРО. На войската и жандармерията съдействали контрачетническите потери. Те са съставени от неуточнен брой лица от бившите сръбски четници, местни предатели и ренегати и членове на сръбските националистически организации.Такива са "Ориуна" ("Организация югословенских националиста"), "СРНАО" ("Сръбска национална омладина"), "Ядранска стража", "Народна Одбрана", "Сокол", "Бела рука", и най-вече "Удружение против бугарских бандита".

"Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница. До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистки семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейства. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейства, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Злетовско и Малешевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разпределени в 23 околии. Тези заселници са опора на властта - очи и уши на репресивните органи."

"В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Наложен й бе един нов, колкото кървав, толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония."

http://www.kroraina.com/knigi/sb/index.html
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јуни 09, 2013, 06:26:12
ГАРВАНСКАТА ГОЛГОТА
- 1924 г., издание на союза на македонските емигранти

"През месец март миналата година получи се от Македония едно твърде печално известие. 28 души българи, мирни граждани на с. Гарван, Радовишко, извадени вън от селото и вързани с въжета, паднаха покосени от сръбска картечница."

"В миналото, в борбите срещу турското робство, жителите от с. Гарван са се отличавали със своя буден дух, със своето високо съзнание за запазване българщината в този край. В 1913 г., след междусъюзническата война, селото биде изгорено до основи от сърбите, обвинено, че е подпомагало българската редовна войска."

"За пограничната област Щип, Радовиш и Кочани беше назначен великия сръбски жупан Маткович. На 2 март 1923 г. Маткович с едно отделение войска и картечници се явява в с. Гарван. Повикват кметския наместник на селото и му заповядат да събере всички селяни. Войниците от се втурват в къщите да извършват обиск. За срам обиска се исползува обезчестяване на беззащитните жени."

"Под предлог, че мъжете ще кара за Щип, нарежда събрани селяни на брой 28 души (имало и 12 и 14 годишни деца), да ги изведат вън от селото. Маткович остава неколко души войници на изходните пунктове на селото за да се попречи на жените да дойдат след тех. С голяма мъка, труд и усилия, всред плач, писък и молби, заглушвани от безжалостното плющене на камшика, могли да ги заведат на една поляна, далеч от селото на около 3 км. Маткович нарежда да се изпълни волята му от бездушни картечници. Картечниците са почнали да косят, селяните един по един изпадали по земята. Между избитите има едно момче на 12, второ на 13, и трето на 17 г. "

"Цели 6 дена избитите са стаяли непогребани. Никой не е смеел да отиде на това место. Селото Гарван е прекарало неописуем ужас. Всички къщи са стенели, всичко е било потънало в плач."
"Веста за извършеното злодеяние в Гарван се посрещна с болезнена мъка Всички братства в столицата излязоха със специални апели с които каниха членовете си на протестна манифестация."

Радовишко братство

"Драги съграждани, вие чухте за зверското злодеяние, извършено в нашето близко село Гарван. Вашето сърце изтърпва от ужас, като си представите, как тези мирни хорица, вързани с въжета, посрещнаха с отворени очи залпа на картечния огън, изкомандван от сръбския жупан Маткович. Духът на тези избити българи от Радовишко Ви кани на обща протестна манифестация."

"Манифестацията се състоя на 15 април 1923 г. Братствата взеха живо участие, 40 хиляди души, мъже, жени, деца, се строиха под траурните си знамена и манифестираха против зверствата в Гарван. София никога не беше виждала подобна грандиозна манифестация."

Жертви
№ Име Години
1 Атанас Колев 13
2 Богатин Георгиев 23
3 Васил Симеонов 27
4 Георги Донев 31
5 Георги Милев 32
6 Димитрия Колев 37
7 Димитър Иванов 41
8 Доне Василев 29
9 Ефрем Траянов 30
10 Ефтим Петрушев 20
11 Иван Василев 35
12 Костадин Здравев 18
13 Костадин Цветков 31
14 Мите Здравев 19
15 Моне Василев 12
16 Тане Иванов 50
17 Пане Коцев 28
18 Петре Георгиев 40
19 Петруш Атанасов 21
20 Петруш А. Велянов 35
21 Петруш Иванов 47
22 Стевко Траянов 39
23 Стое Коцев 34
24 Стоян Филипов 25
25 Тасе Ефтимов 52
26 Траян Тасев 23
27 Христоман Поцев 57
28 Яне Поцев 59
29Цвета Томева 65


http://macedonia-history.blogspot.com/2008/03/1923.html

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%BD%D0%B5
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јули 16, 2013, 11:11:13
Изповед от Титовия „рай" - Блага Божинова, родена през 1925 г. в с. Гега, Петричко, майка й и баща й са родом от Струмица

"Всяка държава, и всеки човек, които измъчват или умъртвяват хора, трябва да получат възмездие за тия си деяния независимо кога и как."

"За Югославия се говереше, че е построила нов тип социализъм и много емигранти търсеха помощ и закрила там, но сърбите не разбираха този ентусиазъм. Те искаха просто да се посърбим. Година след като отидох там, разбрах всичко, но пътят назад беше много труден. След като България и Югославия влошиха отношенията си, сръбските власти ни казаха, че този, който не се е върнал веднага в България, е получил задочно смъртна присъда. Така ни казаха удбашите."

"Радио Скопие имаше 20- киловатова предавателна станция, която се чуваше слабо. В Скопие, под диктовката на Белград, беше взето решение да се достави мощна радиостанция от 150 киловата, която да обслужва пропагандата на Колишевски и компания."

"Един ден получих известие да се явя в УДБА.
- Извикахме те за да ти възложим някои задачи. Ти познаваш много добре някои хора в България.Затова решихме да те изпрати зад граница с определена цел.
- Знам ги тия задачи, но аз няма да отида.
- Ние плащаме скъпо. Няма да отидеш? Просто ще изчезнеш. някоя нощ безследно.
- Грешни пари не желая - прекъснах го аз.
- Слушай, ще ти дадем много пари. Пари, колкото не си сънувала. Ще живееш като царица.
- Не ми трябват пари опръскани с кръв. Моля ви, оставете ме на мира.
- Ще отидеш и хоро ще играеш. Тръгваш с наши хора. Още двама. Ако не изпълниш задачата, ще бъдеш ликвидирана.
- Не! Аз няма да замина!- заявих твърдо и тръшнах вратата зад себе си."

"От страх пред смъртната заплаха мнозина се бяха съгласили. Някои от "проверените" вече обработени по затворите, по тайни пътища преминаваха границата, отиваха в България, за да изпълнат наложените им задачи. Едни носеха пари на онези, които в България работеха за сърбите, други трябваше да убиват набелязаните жертви, трети палеха пожари или предизвикаха саботажи, рушаха мостове.Ако някой би дръзнал да обърне гръб поради изгубената вяра в югославския строй и ако се осмеляваше да го отрече гласно, той биваше отстраняван за дълго време, докато го обработеха в затворите и лагерите до такава степен, че на бялото да казва черно."

"Човек трябва да се бори за родината си. В нейно име могат да се преживеят всички мъки и терзания. В "Герово" хората умираха с България на уста. Не в името на капитализма или социализма, на САЩ или СССР, а с името на България. Тук хората загиваха не заради идеологията си, а поради това, че са българи. Това беше геноцид - последствие на политиката, която Югославия тогава водеше спрямо България. Тези които приемаха югославско поданство, се ползуваха от всички блага. А онези, които оставаха верни на родината си, загиваха по лагерите. В Съветския съюз Сталин изби стотици български емигранти заради политическите им убеждения. В Югославия те загиваха само заради това, че са българи и искат да останат такива. Палачите не ги интересуваше дали си комунист. Щом си българин и не искаш да станеш югославянин, значи си враг.В "Герово" имаше над 2000 концлагеристи - унгарци, поляци, чехи, румънци, албанци - но най-много бяха българите. Убиваха всеки българин, който знаеше много и не мълчеше. Щом УДБА обвини някого, той трябваше да изглежда в очите на "свободните" хора по-черен и ит дявола."

"Дежурният отключи желязната врата и ме поведе по тесен коридор. От двете му страни бяха наредени малки вратички. Чак в дъното на коридора милиционерът ме набута през една от тях в бетонна кутия с размери два на два метра. За да свикна с мрака, замижах за минутка, а когато отворих очи, видях само някакво прозорче под самия таван, цялото обковано с железни пръти. Усетих че не ми достига въздух. Изведнъж ми стана много студено. Доближих до едната стена и докоснах влажната и повърхност. Пръстите ми напипаха някакви драскотини приличащи на букви. Развълнувано зачетох: "Бях в Сремска Митровица 3 години. Бой и мъки до смърт. Югославия - това значи затвор. Две години съм в Герово без съд и присъда. Неочаквано през дебелите стени проникна остър звук. Скочих права и запуших уши. Тежко трополене, стенания идваха някъде от тавана. Стонове на животно, хванато в капан. Внезапно всичко замря. Всичко се повтори след малко. Безумието продължи цялата нощ."

"В рамките на вратата се очерта синята шапка на дежурния. Изглежда, беше дошъл и моят ред. Взеха ми налъмите, за да не вдигам шум, и тръгнах боса по коридора. Вървях и треперех цялата. Милиционерът ме бутна в малка стаичка и захлопна вратата. Там ме чакаше Кирил Строгов. В ръцете си държеше черен бич.
-Е, Мата Хари, сега вече ще си поговорим другояче.- Черният бич изплющя по ръцете ми. Стиснах зъби и тихо изохках...Тъй и не усетих кога е влязъл управителят. Той грабна бича и ударите се посипаха безразборно. Притъмня ми пред очите и се търкулих на пода. Тежки обувки се забиха в ребрата ми, в корема, в слабините...А бичът започна да ме обработва методично, сякаш се бояха да не остане здрава кожа по мен. Внезапно като тих шепот от мрака долета песен:"Черней, горо, черней, сестро, двама да чернеем - ти за твоите листи, горо, аз за мойта младост..." Тази песен се оказа най-доброто лекарство за смазаното ми тяло.
- Пратете ме на съд! Искам адвокат!
- Ние сме и адвокати, и съдии. Ние сме закони.
"

"В Титова Югославия хората можеха да бъдат всякакви, само не и българи. Това се смяташе за най-голямо престъпление. Свободата беше само за продажници и сътрудници на УДБА. За неподкупните бяха лагерите в Сремска Митровица, Бор, Голи оток, Идризово, Ковачница, Герово..."

"Горе ме очакваше цялата глутница...- Сложете я на масата!
Соблякоха ме, отвиха главата ми и я потопиха в кофата. Нямах сили да се дръпна, започнах да се давя. Силна ръка ме хваща за косата и ме повдига нагоре. - Още веднъж! - чувам далечен глас.и в същия миг загубвам съзнание."

"Отключваха ме и пак ме заключваха с тежки катинари, с железни резета, завързваха ме с въжета и белезници, биеха ме с камшици, скубеха косите ми, ритаха с ботушите си, псуваха и ме унижаваха и аз представлявах една изгубена вещ, един безжизнен труп, чието бъдеще не беше нищо друго освен смъртта. Без отечество, мъртва за своя народ, извън законите и правата на човека, всред цяла вечност от страдания, аз се стопявах от безсилие в циментовия гроб. Но нито смъртта, нито краят на следствия се виждаха...От съседната килия вчера извадиха трима мъртъвци. Един по един ги измъкваха и ги хвърляха за да ги покрие белият саван на снега. А колко са умъртвените по телените мрежи или застреляните в гръб при "опит за бягство"?"

"Плачех, а в сълзите ми - изплакани и неизплакани, се раждаше жаждата за отмъщение към всичко, което ме заобикаля. Искам да викам:"Животни, спасете ме от човека.!" Но и те бяха избягали от него. Някакъв немирен дух изтръгна звуци на песен, подобна на дълго сдържан вопъл. Единият глас заглъхна избуя друг...Още няколко песни изредихме всички българи със замъглени от сълзи очи. Това бяха песните с които са ни закърмили.
 - Да ни е честита Новата 1955 година! Да ни донесе свободата! - извика някой. От ъгловия карцер тъжен глас се провикна:
- Блага, изпей ни нещо за душата! Нова година е, пей ни момиче!
Запях, без да се плаша че може да се появат всеки миг пазачите. Подхванах "Хубава си, моя горо".
Растреперих се, когато чух стъпките да приближават моята врата. Мощна лапа ме сграпчи, изтегли ме навън...
- Пожури! Не можеме да чакаме! Сега е Нова година! Ще празнуваме, пиленце...
Вкараха ме в празна стая, усетих зверски удар с бич по кръста си и изревах от болка. Завлякоха ме за косите в средата на стаята, свлякоха ми панталоните....
- Одма на астал!- изкреща управителят. Свалиха ми горната дреха. Натъпкаха някакъв парцал в устата ми и покриха главата ми. Усетих, че ми връзват ръцете и краката за масата. И се започна...
Не съзнавах и не помнех вече нищо...Леденото мълчание е единственият ням свидетел на новогодишното кърваво пиршенство... Лежах смазана от нощната оргия."

"Не мога да намеря думи и изрази, с които да опиша шестнайсетмесечния ад в "Герово"....Главата ми е заклещена между бюрото и някакъв сандък. Ръцете и краката ми са завързани, Душко ми разтваря устата, пъха между зъбите ми дебелия бастун и стъпва с ботуша върху края му. Устата ми се разчеква, от сцепените устни потича кръв и се стича по шията ми. От горе потича струя вода която прониква в гърлото ми. Вместо въздух вдишвам вода..."

"На гарата ни прехвърлиха в закрити вагони. Придружаваше ни Войслав, референтът от "Герово".Това беше най-дългото пътуване в живота ми. На гара Димитровград запяхме "Стани, стани, юнак балкански..." Трябваше да ни разменят срещу югославски шпиони. Извикваха имената ни едно по едно, разминавахме се. Точно тук краката ми се подкосиха и аз паднах на земята. Запълзях метър, два...докато ръцете на някакво войниче не ме изправиха на крака... Началникът, при когото ме въведоха, ми подаде ръка през бюрото. - Свободна си!"

"15 декември 1990 г, София - Първият  конгрес на македонските културно-просветни дружества

Скъпи братя и сестри,

Болката, която изпитвам за моята поробена Македония, е болка от любов, към моя народ, останал отвъд граничната бразда. Насилственото поробване на нашите братя и сестри от Вардар, Охрид и Преспа...е не само трагедия за българите, но и срам за нашата национална история и държава, наследници на имена като Цар Симеон, Цар Борис, Христо Ботев, Левски, Гоце Делчев, Тодор Александров, Иван Михайлов и плеяда от български патриоти. В България, под диктовката на комунистическата партия всички от Пиринския край ни караха насила да се пишем македонци, въпреки че не желаехме, защото се чувствувахме българи. С нашата националност се манипулираше, за да се угоди на "големия брат". След Първата световна война сърбите пуснаха отровните си корени и извършиха геноцид над българското население в Македония.която нарекоха Южна Сърбия. Онези, които опонираха на тази асимилация, бяха натикани по затвори и изгниваха с години. Много от тях бяха избити без съд и присъда.

Като студентка в Скопие, върху мен и другите български студенти се упражни натиск да вземем югославско поданство, но ние категорично отказахме. Ето защо бяхме арестувани и обвинени в шпионаж. Изпратиха ни в затворите, където йезуитските изтезания не можаха да сломят нашия български дух. Затова ни прехвърлиха в концентрациония лагер "Герово".Този лагер е един от най-страшните...Побоищата имаха за цел да сломят духа на затворника, да го превърнат в послушно животно...Югославската власт се стремеше да унищожи по най-жесток начин умните, способните, борбените, патриотите, родолюбивите. Тя не можеше да търпи тази интелигенция, затова я натика по затворите и концлагерите без съд и присъди..."


http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/izpoved-ot-titovia-rai.html

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=340%3A2011-10-04-16-59-43&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Декември 01, 2013, 07:10:40
Село Зарово, Солунско - Антон Попстоилов от с. Лешко, Пиринска Македония

http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/index.html

http://macedonian-library.com/library.php?sec=1&cid=1&album=256&pid=2722

ФАКСИМИЛЕТА ОТ РЪКОПИСА НА АНТОН ПОПСТОИЛОВ
http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/ap_pril3.htm

СНИМКИ НА ЗАРОВО И ЗАРОВЦИ
http://www.promacedonia.org/ap_zarovo/ap_snimki.htm

"На североизток от гр. Солун, на разстояние 9 часа или около 45 километра, се намира в Лъгадинската околия село Зарово, разположено на едно възвишение от клоновете на Карадаг или Круша планина. То граничи на с. з. със с. Негован, на ю.з. със село Богородица, на ю.и. със село Висока и на с. и. със с. Берово и р. Богдана.Всички гранични села са български, с изключение на Берово, гръцко село. Цялото землище на селото възлиза на 50 000 декара...

Планинската област на Лъгадинската околия в Круша планина с българските села Зарово, Бисока, Сухо, Негован, Богородица и Равна, гръцките Берово и Херут и турските (юручките) Яйваляк, Кучкари, Отмаиля, Хаджи Байрамли и др. съставя особна нахия, известна под име Богдан-нахияси. Това име, както и името на р. Богдана, напомня владетеля Богдан. По предание, казва се, че седалището му е било в Сухо. Кулата му се е намирала на един връх, който и до днес носи името му Богдан до турското село Гърмич, близу до Сухо. От този връх извира р. Богдана. За Богдановата кула се разправя, че когато владеял тук Богдан, отвъд прохода „Небой се куло”, който е на планината Хортач и отделял Солунското поле от другите полета, била нападната от турците. Богдан не можал да устои на турската сила, боят продължил до втичането на р. Богдана в Лъгадинското езеро: цялото езеро се напълнило с лешове на хора, а реката почерняла от кръв и се влачила нови трупове. Боят се свършил, след като бил убит Богдан. От тогава до днес владенията му минали в турски ръце, а кулите му били разрушени до основи...

Зарово има 239 къщи с 1256 души чисто българско население, което признава духовното ведомство на Българската Екзархия в Цариград. Мъжкото население в Зарово, както и във Висока и Сухо, се рязко различава от българското население в околното българско население в селата Негован и Равна не само по говор, но и по тип и по интелект. Заровчанинът е блондин, висок, сериозен, трезвен и извънредно много трудолюбив. Той скъпи своята народност, гордее се с нея и за никаква цена не търгува с нея. Много гъркини от селата Берово и Херут са женени за заровчани, но нито една от тях не е повлияла да се погърчи някое семейство, напротив те ставали добри българки. Тази особна черта в характера на заровеца трябва да се отбележи и подчертае, защото смесените бракове в други лъгадински села, като в Балджа, Дреми Глав, Лъганово или Лайна, Гювезна и в самия градец Лъгадина, щом влезе гъркиня в българското семейство, тя налага своя език и то се погърчва. В с. Айватово (Лъгадинско) има отдавна гръцко училище, но селяните не се женят за гъркини, за това е запазен българекият говор в това село.

Народностното и национално чувство на заровци се проявява в редица обществено-политически моменти твърде рано. В района на Зарово и околните села се подвизават хайдутите Ангел Бильонов (Шарко), хаджи Костадин Дерменджиев, Георги Рашов, Стоян Льольов и др., които са били страшилище за турците. Някои от тях участвували в четата на Бенковски по време на Априлското въстание и като доброволци в Освободителната руско-турска война.Освобождението създава възможност за единно развитие на цялата етническа българска твритория, но бързо идва разочарованието от решенията на Берлинекия дого-вор, който раздели „со църнило” нашия народ. Започват протести и борби, вдига се Кресненско-разложкото въстание, създава се Македоно-одринската революционна организация, ръководена от Гоце Делчев, Даме Груев; избухва Илинденско-преображенското въстание. Отново мъки и терор! В района на Зарово действуват и гръцки националистически чети, наречени андарти, чиято прицелна точка е това важно гнездо на българщината.

До колко много заровецът държи за своето достойнство, ясно се вижда от следната случка. На 4 април 1900 год. на отиване в Зарово и Висока да изучвам говора им спрях се на почивка в гр. Лъгадина. Беше пазарен ден. Пазаргати имаше толкова много, щото едвам намерих място в един нищо и никакъв хан да почина. Тук ми обърна внимание една разправия „за българско” между двама селяни - единия от Зарово, а другия от Висока...Заровци мразят всички селяни в Лъгадинско като гъркомани, а особно височани, като съседи. Пък и Зарово е като трън в очите на всички села, че признава своето родно духовенство Българската Екзархия, пази своя език като светиня и в училището се учи на матерния си език.

В нашето възраждане като главни фактори на всяко място се явяват църквата и училището, които действуват задружно и в съгласие. Обществените сили от начало се групират около църквата, около свещеника и от тук почват да мислят за родно училище, за матерен език. И в Зарово възраждането почва от служителите на църквата. През 1834 год. се съградила църквата „Св. Илия” в Зарово. От начало в нея се служило по гръцки език, но обикновено евангелието във време на служба свещеникът го е превеждал и на местен български език. Такава практика е била въведена и в близкото село Негован. Тук му е мястото да спомена и да наблегна за едно важно обстоятелство върху националното самосъзнание на македонския българин, а именно: през 1852 год. архимандрит Хаджи Павел Божиградски от с. Кониково (Ен. Вардарско) печати с гръцки букви на български говор евангелие, а 11 години подир него приготвя ръкописно неделно евангелие, пак с гръцки букви на български говор, местно наречие, Евстати Киприади от с. Колакия (Солунско) при устието на Вардар. Споменвам тук това, за да изтъкна, че възраждането на заровци е самобитно, неподсказано им отвън, а по свой почин, като са търсили повод, за да издигнат високия си глас, в черквата да се чете по славянски, а в училището да се учи по български език.

Пръв заговорил за „българска книга” в 1871 год. Константин Аврамов, баща на свещеник Ангел Константинов. Той се срещнал в гр. Кукуш с един български учител, който го завел в българското училище и му вдъхнал български дух, като го посъветвал да заменят в селото гръцкото училище с българско. Подарил му и една българска книжка. Като се завърнал в селото, разправил на селяните как децата в Кукуш, каквото чели в книгите, всичко разбирали, пък и той всичко разбрал. Той не скривал радостта си от виденото в Кукуш и почнал да говори на селяните и те да преобърнат гръцкото училище на българско, за да могат да разбират децата им, каквото четат в книгите. Това желание на уважавания селски първенец К. Аврамов било прието с голяма радост от цялото население в селото, а особно наблегнали за по-скорошното му изпълнение селските свещеници: Петър Воловаров, Захария Шолков и Ангел Константинов. Борбата се свършила в полза на българите, и на другата година (1872) цялото село минало под ведомството на родното си духовно началство, Българската Екзархия в Цариград. В същата година изхвърлили от църквата и от училището гръцкия език и го заменили с матерния си български език.

Един от важните борци за свестяване на българите в Зарово е бил свещ. Петър Воловаров. Дейността на това духовно лице се простира и вън от родното му село Зарово. Неговото отказване от патриаршията се почувствувало много болезнено от солунския гръцки митрополит, изгубил безвъзвратно един отличен черковен певец и добър християнин. Той употребявал всевъзможни средства и му обещавал големи материални облаги, само и само да го отклони от Екзархията, но не успял. Напротив, родолюбивият свещеник Петър, като видял, че българите в Солун образуват отделна община, той ѝ се притекъл на помощ пръв заедно с негованчанина свещ. Ив. Маджаров и височанина свещ. Иван Ангелов, като станали енорийски свещеници, и, без да гледат на ругатните от страна на гърците в Солун, като познати на тях, на 1 септемврий 1873 год. ръсили вода в българските къщи. От Солун свещ. Петър бил извикан от блаженопочившия български екзарх Антим I в Цариград за екзархийски свещеник. През 1877 год. той бил изпратен на заточение в М. Азия с екзарх Антим I. След освобождението им той се прибрал в София и станал уредник в църквата „Св. Неделя”. Свещеник Петър Воловаров се поминал в София, като оставил мили спомени у софианци, заради мелодичиия си глас.

Свещ. Захария Шолков има дял по възраждането на българите в Сяр. За пръв път през 1875 год. той служил в новооткрития български параклис, но бил наказан със затвор, по клевета на серския гръцки митрополит.

Едновременно с отказване от патриаршията заровчани въвеждат в училището си българския език. Пръв български учител в Зарово е бил дякон Агапий Войнов от гр. Кюстендил, който отворил училището през март 1872 год.

Зарово със своето събудено население, укрепнало в народността си твърде рано, не е било чуждо на всички ония прояви от обществено-политически и просветен характер, които засягали изобщо българското племе, благодарение на самобитната на първо време, а после школувана интелигенция. Тази проява е твърде симптоматична и много нещо ни подсказва за силния национален дух на това население. Отдалечено от български духовни центрове, заобиколено от съвсем некултурно турско население, което само с жестокости се проявявало към мирното българско население и спирало неговия напредък, и под влияние на гръцката култура от градовете Нигрита, Сяр и Солун, то (населението) с жив интерес е следило всяка политическо, културно и просветно движение. Във войната за освобождението на България (1877-1878) заровчаните Ангел Бюлюнов (Шарко), хаджи Костадин Демирджия и Георги Рашов, като доброволци, взимат участие. Как да си обясним на глед този странен факт? Кое нещо е подбудило тези синове на Зарово да жертвуват живота си за България? Кой им е вдъхнал тази обич към своя брат? - Високото народностно съзнание у заровеца: той не можел да стои безучастник, когато се решавала съдбата на бойното поле на българското племе, макар и с дни отдалечен от полесражението, притекъл се на помощ. Също Зарово не е останало безучастно и в революционните борби през време на турското владичество в Македония от края на 90-те години на миналия век и от началото на този век до време на Балканската война (1912-1913). Пък и чудно щеше да бъде, ако то (Зарово) останеше индиферентно (равнодушно) в тези епически борби, в които цялото българско население в Македония взе участие, макар че беше най-жестоко измъчвано в затвори, избивано и преследвано, особно след Илинденското въстание (1903), не само от турците, като господари на страната, но и от гръцки и сръбски чети, покровителствувани от турската власт. Ето имената на революционерите от Зарово, които са взимали участие в няколко сражения и в които половината от тях са убити: 1) Александър Химилиев (убит), 2) Вангел Георгиев Джотов, 3) Димитър Костов, 4) Константин Георгиев Джотов (убит), 5) иер. Козма Беджов (убит), 6) Лазар Вангелов Станишев (убит), 7) Константин Стоянов Кажев и 8) Петър Тиров.

Зарово е дало и няколко души храбри офицери на българската армия, които са взели участие в Балканската, Междусъюзнишката и Европейската война. Те са: 1) Благой Поп Георгиев Плянгов, 2) Владимир Иконов, 3) Димитър Василев Делев, 4) Ив. Петров Комарев, 5) Митко дякон Иванов и 6) Тодор Тодоров Плянгов.

Будното население на Зарово, което извънредно много обичало просветата, даде на своя народ не само първостепенни свещеници, отличаващи се с мелодично църковно пение, които навред из българските земи със своя християнски характер всаждаха любов между българския народ и надежди за светла бъднина, но от него излязоха и просветени народни учители. Те със своя вроден български дух, където отиваха да всаждат в душата на детето просвета и възпитание, не само изпълняваха бляскаво назначението си като истински народни учители, но и бяха будители на възрастните, вдъхваха им обич към българската книга, към българската народност. Там, където техният глас е бил слаб, те извиквали образите на св. Кирила и Методия, като пазители на езика им, и с тях те побеждавали. Между многото ратници по просветата споменвам имената на няколцина народни учители от Зарово, между които някои и до днес носят тежкия кръст на учителството, други се предали на свободни професии, трети чиновници, но всички големи родолюбци и добри общественици. Такива са: 1) Ангел Кирков, 2) Атанас Стоименов, 3) Георги Аладжов, 4) Георги Станишев, 5) Гьорчо Поп Ангелов, 6) Димитър Атанасов Пачев, 7) Димитър Поп Ангелов, 8) Димитър Тодоров, 9) Керана Измирлиева, 10) Петър Георгиев Димов, 11) Тодор Поп Георгиев и др. Всеки и най-малък принос за дейността на тия труженици ще бъде от важно значение за възраждането на българите в Македония.

Зарово заедно с Висóка и Сухо образува един говор, който поради запазените в него старинни форми и думи в науката се брои за един от архаистичните български говори, най-близък до езика на св. Кирил и Методий. Този говор стана достояние на науката по една дописка от Висока, печатана в във в. „Съветник” (Година I, брой 29 от 7 октомврий 1863.):
"Висока, 20 септемврій.
Во 24 брой на почтенный-тъ ви вѣстникъ со радость видохме да обнародвате похвално-то постоянство на сосѣди-тѣ ны единородци Леприговчани (или както Фенеръ ги вика Ерисовчани) за да не прикознаватъ искана-та отъ владикѫ-тѫ си заплатѫ. То наистина е похвално за наши-тѣ сосѣди и ніе не можихме да не сподѣлиме радость-тѫ за драги-тѣ надѣжби, що народъ-тъ чека отъ разбънденіе-то на тія братія. Но и за насъ нѣма ли нѣщичко да ся напише? И ніе не ли сме Бугари!.. Ами и ніе по наша сиромашія, като Бугари що сме, ето що направихми. Отъ ланѣ още отворихме бугарско училище...Царско-то Правителство на Негово Величество всѣмилостивій-тъ царь Султанъ Абдул-Азиса издаде и ви даде на рѫнка ираде-то, което носите. На насъ, като сме Бугаре, не се относува оно, но само на Гърци-тѣ...- „Е глави, глави! големи и дебели бугарски! се отговори епископъ-тъ, сакате да се сапротивете на доброто, което Велика-та Цьрква майка-та ви се гриже да ви чине, па ке си загубите секакви добрини и ке се расите отъ коренъ!”
 - „Ніе, никакво добро не чакаме отъ мащеха-та ни гърцка В. Цьрква. Секое добро ніе го чекаме отъ Милостивото ни Правителство на Н. Вел. Султанътъ...Дано ситѣ Бугари заможни да вьрлатъ вниманіето си кѫдѣ злощастната и сиромашката вая бугарска страна."

Тази дописка е препечатана две години по-късно от проф. М. Хатала в хърватското списание „Kniževnik”  заради споменатите в нея думи с носов изговор на старо-българските Ѫ и Ѧ звукове. Посочените думи с носов изговор от село Висока разкриха пред науката, че и в друг български говор, освен в костурския, за който съобщи през 1848 год. В. И. Григорович, че „болгарѣ на югѣ от Битоля и Охридскаго озера, въ Корчѣ , Бобошицѣ сохранили въ нѣкаторыхъ словахъ полный ринезмъ.

Моето отиване в тия две села и едно писмо от Ник. Ив. Арнаудов до мен като студент в София, от 1896 год., в което ми даваши сведения за заровско-висошкия говор, бяха важни мотиви пред турското правителство да бъда държан 84 дена в строг тъмничен затвор в Солун през 1903 год. след атентатите от страна на нашите революционери на 16 април. В това писмо, намерено от полицията между книжата ми, Арнаудов, след като ми изброяваше в кои думи има рефлекс от ъі, обръщаше ми внимание да се заинтересувам и за остатъци от носовките в тоя говор, като ми изброяваше думите:рънка, мънка, крънг, пент, ерембица и др. А в тия невинни думи, според турската следствена комисия, се крияли големи революционни тайни. Тоя мъчителен за мен разпит, произведен на 30 май 1903 год. пред комисия от шест души, сега, като си го спомнювам, също ме измъчва и навява на тъжни мисли и се питам при какви тежки условия се поставяше интелигенцията да работи дори и чисто научна работа през време на турския режим, впрочем, сега пък под гръцко и сръбско управление на Македония не се позволява на българина да споменва и народностното си име.

В първия ден на Междусъюзнишката война, почната на 16 юний 1913, гръцките войски захванали с оръдия да обстрелват Зарово, без да е имало обаче български войски в него, но с цел да го разорат. Цялото население, обхванато от ужаса, не знаело где да се подслони да спаси поне живота си, тичало насам-нататък, като обезумяло, но нигде не намерило спасение. С очите си то гледало ужасите от войната, измъчвало се цел ден и на другия ден, 17 юний, зарязало дом с покъщнина и старци, които не можали да ходят, в ръце с малките деца избягва от селото без хляб и покривки пред отстъпващите български войски. След цяла седмица път пеши достигнало цялото село старите граници на България и по-голямата част от него се настанило на временно престояване в гр. Самоков. След напускането на селото гръцките войски влезли в него, ограбили покъщнината на всяка къща и храните, избили останалите старци, а именно: Георги Чучуков, 75-годишен, Георги Харталочов, 85 год., Кария Бангалова, 70-год., Стоян Кажев 85-год. и Хр. Мировянов, 60 год., а след това опожарили всички, с изключение на църквата. И тъй, хубавото село Зарово се обърнало на пепелище. След войната нито едно семейство не се завърнало в селото - останало пусто. След разгрома на гръцките войски в Мала Азия през 1922 год. и изпъждането на местното гръцко население част от последното било заселено в Зарово, не на същото място, но малко отстрани. И днес наместо старото българско село Зарово имаме пак село Зарово, но с гръцко население."


НАРОДНИ ПЕСНИ ОТ с. ЗАРОВО

"НЪ ГОСТИ У ЗАРВИНЦЪ

Що ми текнъ дът утидух
нъ гости у селу Зарвинцъ,
нъ гости у руднинътя.
Дъ въ кажъ, дъ въ прикажъ
къко съм чуду видълъ –
къщиту му измазънъ,
измазънъ хем въросънъ,
въросънъ и пустилънъ
със тес ми ти виленици
нъокупи със проскефали
и пирдентъ нъ бухарю
Ем кът утидухми нъ хоруту
у Джоджувуту връшилу,
свято ми съ зъвъртя
къту му викнъли тес пяснъ,
зарвинскъ пяснъ булгарскъ,
дъ тий милу дъ хъ слушъш,
дъ хъ слушъш, дъ хъ глендъш..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Декември 15, 2013, 10:22:23
"Националните малцинства и самоопределението на народите. Трагедията на Балканите", Павелъ Шатевъ 1936 г.

http://www.scribd.com/fullscreen/59080072?access_key=key-2cswrn0kw4em7e8tjp2h


"За българския народъ разрешението на националния въпросъ въ най-новите времена е представлявало целъ на редица кървави революционни движения на кръвопролитни войни, на най-отчаяни свърхнапряжения и непосилни жертви. Въ негово време преобилно се е лела най-скъпата българска кръвъ и са давани най-големите материални и морални жертви. Но, българскиятъ националенъ въпросъ не е разрешенъ. Края на последните две войни беше катастрофаленъ за нашето национално дело. Титанските усилия на българския народъ, неговите страдания и жертви, неговите революционни подвизи и епически бойни победи не доведоха до нищо съществено, не помръднаха напредъ разрешението на националния въпросъ. Българския народъ изгуби силни позиции, понесе катастрофални загуби...

Всеобщата война се прекрати презъ 1918 г., обаче отъ тогава и до днесъ тя продължава, само че не на бойните полета, а на економическа и политическа база. Народите сякаш се намиратъ въ една непрекъсната борба, води се най-ожесточената стопанска война, каквато до сега историята не е виждала и това именно създава общия хаосъ въ международните отношения...

Това положение въ международните отношения се дължи главно на обстоятелството, че легитимния стремежъ към осигуряване условия за културно развитие, къмъ свобода и самоопределение на нацията се превърна, подъ влиянието на непосредствените и груби интереси на економически силните обществени слоеве въ големите държави, въ стремежъ къмъ осигуряване и завладяване чужди пазари, економически и стратегически територии, къмъ подчинение и асимилиране чужди населения, економическо разорение на своите конкуренти, или съ други думи, дължи се на обстоятелството, че национализма се превърна въ хищенъ, безогледенъ, свирепъ империализъмъ...

Берлинскиятъ договоръ отъ 13 юлий 1878 г. положи особени грижи за покровителството на вероизповедните и народностни малцинства, които оставаха въ границите на отделните балкански държави. На отделно место Берлинскиятъ договоръ предвижда гаранции за правата на малцинствата за Сърбия, Романия и Черна Гора, както и за самата Турция. Берлинския конгресъ съ специални клаузи въ редъ членове и параграфи постанови да се предвиди и политическо равенство и религиозна свобода на всички инородци и иноверци останали да живеятъ въ княжество България, въ кралство Сърбия и Романия. Съ специални клаузи се наложиха същите гаранции и на Отоманската империя...

Следъ свършването на световната война победителите чувствуваха, че конференцията извърши голема неправда съ много населения, които вместо да бъдатъ присъединени къмъ родните си страни, останаха въ пределите на чужди държави, където техните права не можеха да бъдатъ винаги сигурно гарантирани. Заради това авторите на договорите взеха известни решения да създадатъ покровителство на тези населения на международна почва и по тоя начинъ да ги успокоятъ, та да понесатъ по-лесно съдбата, която договорите имъ определиха...Първото и най-сериозно обстоятелство е че държавите победителки, съ въпроса за защитата и покровителството на отделните национални малцинства искатъ да отхвърлятъ всекаква даже мисълъ за ревизия на насилническите мирни договори, въпреки че тази идея за евентуална ревизия на договорите по принципъ се включва въ чл. 19 отъ пакта за О.Н. Да се твърди, че мирните договори са вечни, това значи да си затваряме очите предъ самата действителностъ... На Парижката конференция въпросътъ за правата на малцинствата бе подетъ отъ президента Уйлсонъ...По силата на договора подписанъ въ Сенъ-Жерменъ отъ 10 септемврий 1919 г. отъ главните съюзни и сдружени сили и отъ Югославия (кралството на сърби, хървати и словенци) влезалъ въ сила на 16 юлий 1920 г., закрилата на малцинствата живеещи въ това кралство, се поставятъ подъ гаранцията на Обществото на Народите...

Тъй като победените, отчаяни отъ упоритостъта и противодействието на победителите, че не желаятъ да изпълнятъ единственото имъ задължение по договорите, ще се опитатъ при първия удобенъ случай да наложатъ своите права като употребятъ крайни средства. И действително как да не се възмущаватъ отъ безгрижието на некои отъ държавите, които въпреки безпристрасните, обективни констатации на учените, въпреки съществуващите международни актове и въпреки собствените имъ подписи, нахално отричатъ даже да признаятъ, че въ държавите имъ има национално малцинство? Какъ може да се запази хладнокървие, когато цели кервани отъ бежанци или "доброволно" изселващи се жители на една страна се пропъждатъ, безъ да се държи каквато и да е сметка за техната печална участъ. Това положение, крайно несправедливо само по себе си, става вече непоносимо даже възмутително за тези които преди всеобщата война се ползуваха поне съ една културна автономия, а сега са лишени отъ най-елементарните човешки права. Никой вече не требва да си прави илюзии, че националните малцинства могатъ да се пренебрегнатъ като имъ се отнематъ всички права. Всекидневния приливъ отъ емигранти и изселници още повече ще влоши отношенията между държавите и създава едно положение, което предвещава само буря...

Въ официалната югославянска статистика никъде не се говори за българи.  Българите въ Македония, западните покрайнини и Банатъ, са означени въ белградските официални издания подъ  рубриката:" сръбо-хървати".Споредъ една статистика отъ 1905 г. на парижкия в-къ "Танъ" въ  географските граници на Македония са живели 2,782,000 души, разделени по народности както следва: българи 1,200,000, (59 % отъ целото население въ тая областъ),  гърци 270,000, сърби 150,000, ромъни (куцовласи) 72,000, турци 410,000, албанци 600,000 и евреи 80,000...

Въ доклада на г. Грей, приложенъ къмъ мемоара на Лозанския балкански комитетъ отъ 1927 г., отправенъ до Обществото на Народите, се посочва, че и днесъ отъ 65 до 70 % отъ населението на Македония е българско. Се дават сведения за числото на българските училища и църкви въ Македония до 1912 г. Всички те днесъ са унищожени и заменени съ сръбски. Се изтъква че българския езикъ, съ който си служеше населението, до като Македония беше подъ турско владичество, и въ училищата и въ църквите, и въ частния си животъ, днесъ употребяването му е равносилно на престъпление противъ държавната сигурностъ. Всички българи са заставени да променатъ своите фамилни имена споредъ сръбското окончание. Заличени са навсекъде всички български надписи, даже и тия въ църквите. Докато имаше политически животъ въ Югославия, македонските българи са били винаги лишени отъ правото да участвуват свободно въ политиката на страната. Избираните депутати за скупщината са натрапвани винаги отъ Белградъ...

Въ отдела за западните покрайнини се посочва, че отстъпената територия, неколко села въ Кулско, Царибродъ и неговата околностъ, частъ отъ Трънската околия и Босилеградъ и неговата околностъ, заема пространство отъ 1545 кв.клм. населено, презъ 1919 г. когато по силата на Ньойския договоръ, тия области бидоха отстъпени на Югославия, съ 64,500 души. Населението е чисто българско. Сърбите поискаха и добиха тази българска територия на Парижката конференция по стратегически мотиви...

Въпросътъ за покровителството и защитата на националните, етнически и религиозни малцинства живо интересува прогресивното обществено мнение въ Европа и света. Поради важностъта и актуелностъта на тоя големъ въпросъ, почти всички са убедени, че докато тоя въпросъ не се разреши правилно, нема да има спокойствие и миръ въ Европа...

Требва ли да се пречи на националните малцинства въ една държава да поддържатъ културно-просветни и религиозни отношения съ своите сънародници живущи въ други държави, както и съ техните сънародници въ майката отечество. Фактътъ, че всички европейски държави се интересуватъ и бдятъ за съдбата на своите сънародници живущи вънъ отъ пределите на държавите и се стараятъ не само да поддържатъ, а и да засилватъ съ техъ своите духовни, културно-просветни връзки, отговорътъ на тоя въпросъ е даденъ самъ по себе си. Защо тогава да не се признае и даде същата възможностъ и на националните малцинства останали да живеятъ вънъ отъ границите на майката отечество? При това отношенията между двете властвующи нации въ съответните държави, съседни или не, още повече се развиватъ и ставатъ по-приятелски, което допринася още повече за техното взаимно сътрудничество както въ търговско, економическо, тъй и въ културно отношение...

Нема кътъ на света където националните, политически и економически взаимноотношения да са тъй заплетени както на Балканите, това огнище на размирици и войни. Защо? Затуй защото Балканския полуостровъ на кръстопътъ между трите материка: Европа, Азия и Африка се намира на големите пътища, за които до всеобщата война се развиваше империалистическата борба. До всеобщата война Балканите беха прицелната точка на всички големи империалистически държави, които стремително се стараеха да прострътъ своите завоевания или влияния въ полуострова, отъ където минаватъ всички пътища къмъ Багдатъ, бивша Отоманска империя или Суецъ, Египетъ и Индия...

Въпросътъ съ завладените народи и потиснати национални малцинства на Балканите стои откритъ, неразрешенъ и виси като демоклиевъ мечъ, върху балканските държави Македония, Полша, Хърватско, Черна Гора, Добруджа, Косово, Тракия, Бесарабия, Трансилвания и пр. всички жертви на единъ режимъ и система на управление, много по-жестоки отъ колкото преди всеобщата война. Това положение за дълго не може да продължи...Събудените националности ще използуватъ бушуващата почти въ целия светъ криза, за да се противопоставятъ на всекакви диктатури и укрепятъ своите позиции за свобода, равноправие и демократизъмъ въ управлението. Днешното поколение може да се смета щастливо, че е повикано да участвува въ борби съ епохално историческо значение - борби за политическо, национално и социално освобождение."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јануари 23, 2014, 08:01:05
КОРАВА ИСПОВЕД - Стоймир Досев Робевски

https://fbcdn-sphotos-e-a.akamaihd.net/hphotos-ak-prn2/t1/1558591_203129919881667_1099792306_n.jpg

"Дедо ми Робе е виден деец од пред и по Илинден, до своята смрт в 1915 г. Моите чичковци Андон и Ристо цели 12 години како активни комити крстосуваа планини, а во 1912 г. учествуваат како доброволци во Македоно-Одринското ополчение. Татко ми Досе Робев бил регрутиран во бугарската армия в 1915 г., се борел во петтиот македонски полк под команда на големиот полководец херойот Дрангов. Заедно еден до друг юришале на Криволак...

На Илинден 1950 г. во центарот на Копачка - Извор, на свечен начин ги делеле првите Илинденски споменици и прв бил повикан на бината да я прими споменицата чичко ми Андон. Со пригоден збор му я закачил споменицата на гунчето, а чичко Андон я извадил и му я вратил со зборовите:" Срамота е да ве лажам, яс за ваква Македония не се борев"!

...Видливо изнервиран, со брзината що ми беше свойствена, я соблеков блузата, по неа и кошулата, го завртев грбот кон судията, кон обвинителот и кон публиката, а на грбот испукани фаши кожинки, под нив кркореше гной измешана со крв, таа лигава течност ми течеше по нозете, ми се слеваше по чизмите. Смрдев целиот, се распагяв на животи. Ги покажав и лузните на рацете, що стоят и ден-денешен, направени од синджирите и лисиците со кои ме врзуваа. Сите видоа живи рани на телото на едно младо момче. Тоа беше на 24.08.1951 г., имав 20 години...

- Другар судия, овие злосторнички траги од истрагата обвинителот ги вика "коректно водена истрага" без да се срами. Почитуван суде! Цели два божйи дена се обидувате да я докажете моята вина. Баравте од мене да признаам дека сум и припагял на ВМРО. Не криям и признавам дека сум вмровец.Се прашувам дали на лугето им е ясно що е тоа ВМРО? Тоа е сенародно движенье. Уще со првата голтка од майчиното млеко се всадуваат идеите на ВМРО кай новороденчето - тоа е феномен. Се плашите од ВМРО, велите дека била тайна, милитантна и терористичка организация. Каква може да биде организация що се бори за слобода и државност, а действува во услови на окупация?

Обвинителот во текот на претресот, неколку пати нагласи дека Македония я ослободиле во 1912 г. од турското ропство. Вашите генерали на бели коньи маршираа по македонските градови, додека ВМРО со своето Македоно-Одринско ополчение атакуваше на првите борбени линии. Да потсетам само на битката кай Шаркьой. Кога веке сте не ослободиле од Турците во 1912 г., зощо не си заминавте од Македония, туку останавте тука како нови господари, поробители, окупатори и асимилатори?

Ме обвинувате дека сум го поткопувал федералниот принцип да државното уредуванье на ФНРЮ и дека сум сакал да создадам независна држава на Балканот, а Македония да се отцепи од составот на ФНРЮ. Зощо да не? Тоа не е насилство и не претставува кривично дело. Зар во актуелниот устав на ФНРЮ не стои, цитирам:"Секоя република има право на самоопределуванье до отцепуванье"? Нищо що е дозволено со уставот не може да биде кривично дело и предмет на обвинение...

По километри друсанье стигнавме во казнениот дом Забела кай Пожаревац. Веке не бев Стоймир Досев Робевски, сега станав четирицифрена бройка 4848/7. Забела има девет павилйони. Секой павилйон е заграден со бодлив тел. Найстрашен беше седмиот павилйон, а деветиот никой не го чуваше. Тоа се всушност затвореничките гробища. Според тогашните закони, починатиот осуденик се погребуваше во затворските гробища, а посмртните останки семейството можеше да си ги земе само откако ке биде извршена пресудата, односно казната издржана, що значи дека со чинот на смртта пресудата не го губеше правното действо, и мртов мора да лежиш до одредениот ден во пресудата. Се можев да поднесам, само шайкачата никако. Мене шайкачата многу ми пречеше. Имав чувство небаре целата династия Караджорджевич я носам на главата. Изутрина не одведоа на рапорт. Дойдов яс на ред, кога прочита ВМРО во моята пресуда, го обезличи суратот, направи гримаса на гаденье, ги закрвави очите и праша:
- За що одговараш?
- За ВМРО, господине, пишува тука.
- Во седмиот павилйон, майката да ви е...  бугарашку!

Патот по кой требаше да минам во наредните 5 години беше етапа од моето оденье бос по македонската Голгота...Веднаш над мойот карцер скалите водеа на приземйето. Ме воведоа во една канцелария опремена со сите реквизити за маченье. Сите тройца како под команда ми се нафрлия, почнаа да ме тепаат кой со що стига, удираа, газеа, измачуваа. Кога се освестив, видов дека сум сам. Ме оставиле зверовите во бесвест, целиот облеан во крв. Ме врзале со лисици, а за тестисите ми врзале со сиджим тег од 2 кг. Чувствував ужасни болки по целото тело, крв ми течеше од носот, од устата, од ушите. Се обидов да станам, но не успеав. Повторно я загубив свеста...Ме фатия, кой за раце кой за нозе, ме мачеа на смена, цела нок и следниот ден. Ми правеа "фонтана", потоа струя. Найтешко беше кога ке ми пущеа струя. Прво како да ме лазат мрави, потоа како да ме касаат, а третиот стадиум како да ме боцкаат игли по целото тело, потоа се тресев како прат и се онесвестував...

Вообичаено беше осудените на смрт, пред егзекутираньето, да ги водат некаде. Стрелаа таму, во затворот, и тоа во петок од 10 до 14 ч. Често гледав низ продзирката кога ги изнесуваа труповите непокриени, легнати на количка..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јануари 27, 2014, 04:31:20
КОМУНИСТИЧКА ИНТИМА - Јасна Котеска


"Татко ми го уапсија истото утро кога тргнав во гимназијата со судбинско име „Јосип Броз Тито"...

Иако уредно ги извадија повеќето документи од полициското досие на татко ми, луѓето од УДБА, сепак, решија последователно да ми врачат едно, никогаш нестасано, писмо. Тоа е прошталното писмо на татко ми од 12.12.1985 „Драга Јасне, ова проштателно писмо знам дека многу ќе те погоди, но повеќе не ми се живее. Еден ден кога ќе пораснеш, кога ќе размислиш, ќе ти стане можеби јасно зошто сум постапил вака. Се’ сум поднесувал, и радост, и беда, но неправда не...“

Кога почнав да го проучувам досието на татко ми, бев водена од една сосема ургентна, лична потреба. Немав јас глад да дознаам кои биле шпионите на татко ми, ниту зошто; не бев водена од потребата да ја сфатам големата историја; не сакав јас да ја расчленувам логиката на југословенскиот комунизам, уште помалку паланечката верзија на македонскиот комунизам. Тоа дојде подоцна кога емоциите се ослободија од се’ што конечно правеше, или се’ уште би можело да прави, некаква разлика. Нив морав да ги оставам на една станица за да може да продолжам. Ние тогаш, знаете, и немавме многу станици на кои запираа нашите автобуси... Знаејќи дека вкупната бројка на личните комунистички досиеја во Македонија е повеќе од 15.000, започнав да ги бројам децата и роднините на гонетите во комунизмот и да се прашувам: „Каде се овие луѓе денес? Што прават сега? Што прават со својата тага?“...Вкупната бројка на директни кодоши во годините меѓу 1950-1990 се проценува меѓу 12.000 и 40.000 луѓе. Во Македонија за наведениот период има околу 1000 луѓе што биле гонети и затворани во име на самостојна Македонија, а 200 од нив биле осудени на смрт или на 15-годишен затвор.

Почнав да зборувам со моите пријатели и колеги за досието на татко ми. Испадна дека сите знаeле дека татко ми бил во затвор, дека моето семејство било екскомуницирано. Но тие никогаш не прашаа, јас никогаш не кажав. Како да имавме скриен пакт да се утешиме во молчењето, како да немавме идеја каде да одиме со нашите приказни од времето на комунизмот, како да имавме тип на културна амнезија, некаков консензус – зборувај за се’, само не за тоа...

Во 2002 година во Државниот архив на Република Македонија се дадени на чување над 14.000 лични досиеја на Македонци водени од Службите за државна безбедност. Според еден документ на МВР издаден во септември 1993, во Македонија биле затворени 1.054 лица, а 242 биле осудени на смрт или на затвор над 15 години. Пред крајот на Втората светска војна, во Македонија се вршени убивања без судења. Во 1945, педесет и тројца велешани се масакрирани во селото Летевци, а судењето се случило по елиминацијата, познати се убиствата на струмичките студенти, стрелањата во Штип и Куманово, на Зајчев Рид е убиен Димитар Ѓузелов, неразрешени се случаите на Ченто, Брашнаров, Рацин, Пирузе, Шатев, како и бројни судбини на Македонците на Голи Оток, стрелањата за Сремскиот фронт и слично...

Веќе во 2005 кога за првпат јавно прозборев за досието на татко ми, со денови добивав десетици анонимни повици со предупредувања дека ја доведувам во опасност безбедноста на моето семејство. Веќе во јануари 2006, и мајка ми беше повикана на „информативна“ вечера од еден од некогашните пријатели на татко ми, инаку поранешен вработен во Министерството за надворешни работи и дел од амбасадорските кругови. Мајка ми ми ја пренесе заканата дека ќе останам без работа, но и дека го загрозувам животот на моето семејство и на син ми...Во февруари 2006 година бев во Државниот архив на Република Македонија и побарав да го видам интегралното досие на татко ми (значи без пречкртаните делови), но одбивајќи да ја потпишам изјавата кај нотар. Од службеното лице што работи на овие досиеја ми беше речено дека таа заштита е потребна заради мојата безбедност и заради фактот дека може да настанат проблеми – на пр. со зборовите на работникот во Архивот "некој може да посака да убие некого"...

Татко ми за првпат бил притворен во 1948 кога имал 16 години. Вторпат, татко ми е притворен во 1952 за време на една младинска акција во Маврово, а полициското досие под кодното име “Интимист“ под кое татко ми бил воден во УДБА, е отворено дури во 1961 година. Последниот документ од досието на татко ми е од 1988 година, но нема никаква причина да веруваме дека набљудувањето не траело до 1990. Ако сметаме дека набљудувањето врз татко ми престанало во 1990 година, тогаш набљудувањето траело цели 42 години. Ако продолжило до неговата смрт, тогаш татко ми бил предмет на полициско набљудување цели 53 години.

На 2 септември 1985 година е уапсен и осуден на 5-годишна робија. Обвинението го товари за илегално работење на уривањето на Југословенската Федерација и за создавање независна македонска држава, што фактички се случува седум години подоцна. Припаѓа на последната група политички затвореници-интелектуалци во поранешната Југословенска федерација. На Јован Котески му се суди на затворен процес, без пристап на јавноста. Еден од обвинителите за татко ми бара обвинителна пресуда од 20 години. Главниот обвинител на случајот на татко ми е Јован Трпеновски, подоцна претседател на Антикорупциската комисија во независната, постјугословенска, Република Македонија. Другите обвинители се Ѓорѓи Наумов (министер во првата, експертска влада на Кљусев во независната Република Македонија) и Михајло Маневски (актуелниот министер за правда во Владата на Република Македонија.

Најголем имплус за негово ослободување од затвор меѓу македонските писатели (акција, која, инаку, никогаш не се случува) во текот на 1986 година покренува американскиот поет, Ален Гинзберг, како тогашен претседател на Комисијата за заштита на правата на писателите и новинарите во светскиот ПЕН-центар, кој таа година престојува на Струшките вечери на поезијата, како добитник на Златниот венец. По интервенцијата на југословенскиот ПЕН-центар (со седиште во Загреб), во јули 1987, по нецели две години робија Котески е пуштен на слобода. За неговото ослободување најмногу е заслужен франкофонскиот писател, тогашниот потпредседател на светскиот ПЕН-центар и претседател на хрватскиот ПЕН-клуб...Последната деценија од животот ја поминува во релативна изолација во својот дом во Скопје, страдајќи од параноја.

Во досието на татко ми има документ дека е ставена направа за прислушкување кај нас дома, но нема документ дека некогаш е извадена. Ќе речете, никој луд нема да се занимава со прислушкување на пензионерските разговори на мајка ми, денес, но гледате не можеме да знаеме. Затоа што таква е таа логика на системот. Тој мора да те држи во параноја.Досието на татко ми покажува на кои принципи била градена стратегијата на контрола во културната сфера, во годините меѓу 1960 и 1990. Ако го напуштате домот, тогаш вие сте следени. По улиците кружат управниците, општинарите, полицајците, соработниците, информаторите, службениците на ДБК, вашите пријатели, но вие не можете да распознаете кој е кој. Од досието на татко ми е јасно дека типот на контрола што била вршена врз него се засновала на систем на постојани извештаи, списоци и записници. Информаторот му поднесува извештај на управникот, управникот го доставува овој документ до три други инстанци: книгата за информации, отсекот на ДБ и папката за легална врска.Сакам да ви ги доловам монструозните димензии на оваа контрола што систематски била спроведувана над татко ми најмалку три децении. Замислете си за момент дека сте татко ми, македонскиот поет Јован Котески, во април 1961. На 18 тој месец, сте се нашле со вашиот пријател (името му е чкртнато со црн фломастер) за да ручате во хотелот "Македонија". Во разговорот сте се жалете дека македонските села се сиромашни и дека во Македонија има преголемо српско влијание. "Зарем Македонија 500 години била под турско ропство, а денеска да била под српско ропство". Вашиот "пријател" всушност е доушник и веднаш тоа им го пренел на службите. Во досието на татко ми повеќето луѓе се чкртнати со црн фломастер. Оставени се само тие имиња што требало да изгорат...

Осаменоста е цел. Тие ќе сторат се’ ти да останеш сам, откако веќе сите те напуштиле. Кога татко ми излегува од затвор, во оперативната белешка од 10.9.1987 стои „Дознаваме дека Јован посебно тешко го прима фактот што е напуштен од сите поранешни пријатели. Моментално психички се чувствува потешко отколку во затворот..." Татко ми, во ретки моменти на хумор, го нарекуваше своето досие "биографија на пријателите". Тоа е донкихотовски хумор. Прво ќе се насмееш, потоа ќе наместиш сложена насмевка, за на крајот да сфатиш дека се смееш во лицето на чистата тага. Тоа е хумор на некој што невин го преживеал Идризово... Дента пред да почине, татко ми ми рече дека "си оди дома".

Ми се случувало да го спомнам Идризово и луѓе со кои се познавам со години, да ми кажат дека нивниот татко, очув и сл. биле политички затвореници. Прво што во тие моменти ми паѓало на памет е прашањето: па добро, мајку му, колку не’ има? Навистина, колку не’ има? Базичното прашање останува: ако имате цели генерации "Судени за Македонија", главното прашање е како ова Македонија ги инкорпорира нивните искуства, како ги канализира нивните енергии?"

http://jasnakoteska.blogspot.com/
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јануари 31, 2014, 09:49:04
МАКЕДОНИЯ - ПРЕЖИВЯНА СЪДБА - Михаил Огнянов

http://www.macedonia-science.org/files/Mixail_Ognyanov._Makedinia_-_prezivyana_sadba.pdf

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9E%D0%B3%D0%BD%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2

"Македония е в дълбините на българската национална съдба. Независимо дали е била в границите на българската държава, тя е участвувала в процеса на образуването на българската нация, особено във възловите етапи на този процес в девети и деветнадесети век. Така тя е неотменима част от нейната идентичност. От средата на ХХ век пред България стои необичайният труден въпрос - как да приеме образуването на нова нация от най-същностната своя част. Нашите предшественици, виждайки невъзможността от политическото интегриране на Македония с България, се примиряваха с поуката от Соломоновата притча - нека детето да не е при мен, но да е живо. По-рано, независимо от границите, Македония беше част от българската култура, а през последните десетилетия там се прави опит за изграждане на култура върху антибългарска основа...

Тогава Охрид се състоеше от следните махали: Варош, Месокастро, Косища, Търсия, Влашка махала, Воска. Първите три бяха населени с българи, Търсия - от турци и албански бейове, а Воска - от новодошли арнаути...В продължение на близо осем века градът е бил столица на "Архиепископа на Охрид и цяла България"...

Майка ми е родена през 1900 г. Тя както всички свои връстници от Вароша е учила в българското училище "Св. Климент" до Климентовата черква. В тези училища са успявали да култивират български патриотизъм. Запазените писма показват, че учениците са усвоявали добре тогавашната писмена форма на българския език. Учели Вазови, даже Ботеви песни. Добре са се пазели от турската власт, но по къщите, и в езерото когато излизали с чунове, пеели най-разпалено патриотични песни за героите от Април и Илинден. Тогава в Охрид "и камъните са пеели" и песните са били едно от най-силните средства за подържане на народния дух...

Сърбите затворили българските училища и прогонили учителите. Майка ми е била принудена да продължи учението си в сръбско училище, прекръстено от "Св. Климент" на "Св. Сава". Почти с еднакъв ужас си спомняше както сръбските жестокости след Охридското въстание от есента на 1913 г., така и сръбските псувни. Поради това, че бе срещу сръбската власт, това въстание доскоро бе почти неизвестно в Македония. По-известно е в Албания, където го определят като въстание на албанците и българите срещу сръбските окупатори. Известно е писмото на албанския просветител Григор Цилка, съпруг на г-жа Цилка - Попстефанова, известна от аферата мис Стон, до "Брате Яворов". Обръща се към него като към задграничен представител на ВМОРО за съвместни действия срещу сърбите.

Майка ми, 13 годишна, е била свидетелка на тези събития. В къщи в Охрид останаха много от книгите на българските учители - охридчани, участници във въстанието, които родното езеро е спасило, прехвърляйки ги в Албания. Един от кошмарите в спомените на майка ми беше гледката на убития нейн учител от българското училище Димитър Иванов. За подбив сърбите  били изложили неговия труп седнал на един стол с кръстосани крака, с лула в устата и прободен с няколко ножа. Той бил представителен човек, вдъхновено рецитирал и пеел Ботеви песни и учениците били силно привързани към него. Сърбите мислели, че със своята гавра ще унищожат у учениците този образ за него. А отворили в детските души незарастваща цял живот рана...

В края на ХIХ  и началото на ХХ в., най-изтъкнатият от Огненовци, е Лев Огненов. Той е учил в Солунската гимназия и след това в американския Робърт колеж в Цариград. Неговият литературен български език е бил еталона, по който се равнявали по-образованите хора в града. Бил е учител в Охрид и по едно време във Велес, след което е станал секретар на българската митрополия в Охрид. Същевременно е бил един от ръководителите на революционната организация. След Хуриета в Солун е бил един от основателите на "Българските конституционни клубове". Израз на неговото българско национално чувство са и имената които дал на своите синове: Асен, Петър и Симеон. По време на Охридското антисръбско въстание е станал председател на градското началство на освободения Охрид...През 1941 г. посрещна българските власти като освободители, четеше приветствени речи...

В дядовата къща в Охрид имаше два големи сандъка. През детството ми през сръбско те никога не се отваряха. Внушено ми бе, че там има заключено нещо опасно. И сега сякаш чувам мелодичния звън на ключалката на големия обкован сандък. Когато го отворих през 1941 г. - вече 14-годишен - се пренесох в света на баща ми от първото десетилетие на ХХ век. Сандъкът беше пълен с книгите, които тогавашните младежи са четяли и ме завладя духът на онова време. Почти всички бяха български - общото ни възраждане продължаваше в Македония. Там беше Вазов, Яворов, списанията от това време - "Художник", няколко драми на Ибсен...

Илия Коцарев имаше юридическо образование и работеше като адвокат в Охрид. През Първата световна война е бил български офицер. През няколко седмичната итало-албанска окупация на Охрид (април-май 1941 г.), като един от най-влиятелните граждани оглави народните демонстрации в подкрепа на усилията на българското правителство за приобщаване на града към България. Когато стана това, бе назначен за кмет на града...

Веднага след Първата световна война, в еуфорията на победата, сръбските власти декларираха, че за десет години ще посърбят македонските българи. За този срок са си поставили за цел да смажат съпротивата на ВМРО с насилствени средства, да оставят "Вардарска бановина" без местна интелигенция като я разселват, унищожат или принудят да емигрира...

През "Първото сръбско" (1912 - 1915) и през първото десетилетие на "Второто сръбско" (след 1918), властта си служеше почти единствено с насилнически средства. По-късно значително място заеха примамките облагодетелствуванията, използувайки богатствата от австро-унгарското наследство и репарациите. Парите се харчеха за войската, жандармерията, подкупване на податливите люде. Повече надежди възлагаха на пансиони за "южносърбиянчета" в самата Сърбия, най-известен от които бе този в Крагуевац. Оттам излязоха някои от деятелите на просръбския македонизъм. Постепенно историческата памет на македонските българи се изтриваше, а тези, които все още я пазеха, трябваше да я крият дълбоко в себе си. Признаването че са българи беше несъвместимо с живота...

По-младият от тримата беше Кочо Робев, син на Иван и внук на д-р Константин Робев. Баща му се беше преселил в Битоля. Той е имал брат Наум, загинал като български офицер в Първата световна война. Неговата снимка в българска военна униформа стоеше в тяхната къща в Битоля. по кралско време, а по-късно в Скопие по Титово. Кочо беше 7-8 години по-млад от татко, основното и средно образование бе получил в български училища. От робевския род в Битоля съм запомнил и стария д-р Ангел Робев. В турско време е бил председател на българската община, най-авторитетен представител на българското население в Битоля...

В национален план споровете бяха гръцко-български. Тогава в Битоля имаше все още доста гъркомани - повечето власи...За нас църквата "Св. Неделя" беше българска, а "Св. Димитър" - гръцката. Българските владици и свещеници отдавна бяха изгонени, и в бившата българска църква "Св Неделя" служеха сръбски свещеници, но за нас тя все още си беше българска, усещахме по-силно духовете на възрожденците, отколкото реалното присъствие на сръбските свещеници. Не ходехме в "Св. Димитър", за нас тя все още си беше гръцка. Една от най-представителните сгради на града беше Българската митрополия, строена в края на ХIX в. В детството ми продължаваше да се нарича Българска митрополия, въпреки, че там беше сръбският владика...

Татко лекуваше сръбския генерал. От "благодарност" той го предупреди, че е включен в черния списък  на сръбските комитети и не се знае кога могат да посегнат на него. Вероятно това беше натиск да го принуди да се изсели. И без това всеки от неговото поколение, даже всеки жител на Македония, чувстваше непрекъснато заплаха на поробителя. Всеки имаше в рода си убит или преследван от сръбските власти.Поради това татко взе решение да емигрираме в Албания. Достъпът до Албания бе по-лек. През нея се спасяваха участниците от въстанието през 1913 г...Намирахме се сред най-дивите албански планини, на един планински склон, под който течеше река Мати. Вечер след уроците по българско четмо, излизахме да гледаме звездното небе и да разпознаваме съзвездията. Веднъж свещената тишина бе нарушена от няколко мъжки гласове: "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари". Последваха и други възрожденски, Ботеви, Вазови, илинденски песни. Тези български песни в сърцето на албанските планини си останаха едни от най-силните ми детски впечатления. Българите в Албания са автохтонни - остатък от Климентовите и Самуиловите българи...През възраждането тези села са имали все още българско самосъзнание. Запазена е тяхна молба за присъединяване към Българската екзархия...

Разбрахме, че германската армия е нападнала Югославия. Любимото ми предаване беше детският час по Радио София, водено от артиста Никола Балабанов. Не помня точно, може би беше сряда вечерта, когато той почна по обичайния си начин:"Добър вечер, мили деца" и след кратка пауза добави с вълнение:"и вие малки българчета от вече свободния мой роден град Щип"... Разбрахме, че е настъпило освобождението, което родителите ми са чакали цели 22 години...Веднага след това отидохме в Охрид. Нашата среща с българските войски като освободители стана на границата, около лозята на баба, където в детството често сме ходили. Когато видя първия български войник, който с властен жест на ръката даде знак на колата да спре, майка ми се разплака. Татко с разтреперана ръка бръкна в джоба да извади документа, който ни беше дал генералният консул, в който се разрешаваше на "председателя на българската колония в Тирана", да посети Царство България. Той винаги беше по-сдържан от мама, но в гласа му се чувстваше вълнението от срещата с потомък на войниците на тази армия, в редиците на която е бил на завоя на Черна...

В Охрид владееше радостна и тържествена атмосфера. Когато си честитяха свободата, прибавяха "и вечна да е". Охрид се смяташе за "Българският Йерусалим". Дойде и царският симфоничен оркестър с диригент Сашо Попов. Той, както и оркестрантите бяха облечени в гвардейски униформи. Концертът се състоя на площада край езерото. Разбира се, той почна с "Българска рапсодия Вардар" и по-старите охридчани припяваха песента с мелодията на Добри Христов, използувана от Панчо Владигеров:"На Охрида водите сини чудни за минали ни спомнят дни..." и после тържествено:"Ний българи сме..." Тогава - 1941 - 1942 г. в Македония беше спокойно...През лятото на 1942 г. рещихме да посетим София. Там живееха повече охридчани, отколкото в Охрид...

Върхът на македонизирането в България беше през 1946 - 1947 г. Тогава в Пиринско се проведе остра кампания - несъгласните да се отрекат от българското си самосъзнание са били изселвани, затваряни в лагери, съдени. В София, при преброяването са искали от майка ми да се пише македонка, а тя с кръщелното си от Охрид им е доказвала че е българка."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Февруари 09, 2014, 11:09:32
Refugees The Work Of The League - 1931, Carlile Aylmer Macartney

http://www.promacedonia.org/en/cm/index.html

http://en.wikipedia.org/wiki/Carlile_Aylmer_Macartney

"Between 1878 and 1912 more than 250,000 Bulgars entered Bulgaria, chiefly from Macedonia and Thrace. These were absorbed without excessive difficulty in the thinly-populated country, particularly as a number of Turks emigrated, leaving their land vacant.The situation grew serious after 1912. After the two Balkan Wars, Southern Dobruja—an almost purely 'Bulgarian region—was ceded to Roumania, while in the South, Bulgaria, victorious over the Turks, but defeated by her ex-allies, Serbia and Greece, secured only a corner of Macedonia and part of Western Thrace. As a result of these struggles, some 120,000 Bulgars entered Bulgaria from Thrace, Macedonia and the Dobruja.

Bulgaria became independent of Turkey in 1878; but her frontiers, as finally drawn in that year, included only a fraction of the territory claimed by her patriots. In the North, the Northern Dobruja was assigned to Roumania; in the West, Nish and Pirot were given to Serbia; Macedonia and Thrace remained under Turkish rule...

The end of this War was disastrous for Bulgaria. The loss of Southern Dobruja was sealed, after she had recovered it for a brief period in early 1918; the only result of this having been to exacerbate her relations with Roumania. In the South, she lost to Greece almost all the territory which she had gained at the expense of Turkey a few years previously. In the West, her share of Macedonia was still further reduced, and the purely Bulgarian districts of Tzaribrod, Vassilegrad, Trn and Kula were ceded to Yugoslavia for strategic reasons. Some180,000 refugees entered Bulgaria from all these territories.

In addition to these Bulgarian refugees, Bulgaria was sheltering some 40,000 Russians and 25,000 Armenians. Successive Bulgarian Governments made very courageous attempts to cope with this influx of refugees. In 1926 it was reported officially that 221,191 persons of Bulgarian nationality alone had entered Bulgaria during the period 1913-25.The cost of proper settlement of these refugees was estimated by the Bulgarian Government at at least £3,000,000, of which £1,700,000 would be used as direct assistance to refugees (allowing £70 per family), £700,000 for irrigation and draining. Under the Protocol, the Bulgarian Government undertook to provide for settlement not less than 132,000 hectares of land which was or could be made suitable for agricultural settlement.

The largest number of refugee families (over 10,000) were settled in the district of Burgas, in Eastern Bulgaria. The rest were distributed fairly evenly throughout Bulgaria, mainly in the East. It was found unavoidable to settle a number of colonists in the regions of Varna and Petritch, near the Roumanian and Yugoslav borders respectively...

During the extension of this plan, Bulgaria was laid under an additional and most tragic handicap. In April and May, 1928, repeated earthquakes devastated the Maritza valley— the richest portion of the country—damaging Philippopolis, the second town of Bulgaria, very considerably, and completely destroying many villages and important country towns. In all, it was estimated that 150 places suffered; more than 17,000 houses were destroyed and nearly 20,000 damaged...

In yet another respect Bulgaria followed the example of Greece; in seeking the help of the League on a larger scale for general financial reconstruction and currency stabilisation. The amount originally contemplated was £4,500,000; but in view of the earthquakes, this was raised to £5,000,000. The arrangements were once again carried through by the Financial Committee of the League, and approved by the Council on September 17, 1928. The loan was issued at 7 1/2 per cent., the price of issue being 96.

The refugee problem is no new one for Greece. Not one of the numerous wars and other conflicts which accompanied Greek expansion in the nineteenth and early twentieth century was unaccompanied by an exodus of non-Greeks from regions newly acquired, and an influx from districts still under Turkish rule...It was largely the influence of western political ideas, evolved under quite different conditions, that brought to Greece the idea of a homogeneous land state: an idea which involved, firstly, the expulsion or assimilation of the non-Greek elements in Hellas itself, and, secondly, gave birth to the ambition to include within the boundaries of the Hellenic State those districts along the northern and eastern coasts of the -fligean which were mainly, or largely, inhabited by Greeks. As, however, the population in such districts was nowhere purely Hellenic, the result was bound to be friction, not only with the actual masters, the Turks, but also with the rival claimants, the Serbs, Bulgars and Albanians...

Up to 1912 the process of Hellenisation was almost finished (largely by natural and automatic means) in what then constituted Greece. Greece's problem became, however, acute after the Balkan Wars of 1912 and 1913, which practically doubled her territorial area and increased her population by about two-thirds (from about 2,750,000 to about 4,750,000), but rendered it, of course, much less homogeneous than before. In Crete there were still many Turks; in Epirus and Macedonia, there were Albanians, Kutzo-Vlachs, Jews (in Salonika), Bulgars. It was estimated that Greek Macedonia contained, in 1912, 513,000 Greeks as against 475,000 Moslems, 119,000 Bulgars, and 98,000 Jews and other races.Savage fighting between the Greeks and Bulgars resulted in the massacre of large numbers of both nations behind a 'demarcation line of dead,' but 40,000 Greeks are said to have immigrated from territory assigned to Bulgaria, and there was a corresponding movement of Bulgars from Greece..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Февруари 15, 2014, 10:50:46
ЖЕРТВИТЕ НА СКОПСКИЯ СТУДЕНТСКИ ПРОЦЕСЪ - ДИМИТЪРЪ ГЮЗЕЛЕВЪ, 1942 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=228

"Македонската Младежка Тайна Революционна Организация ( ММТРО) е най-големата политическа проява на българските интелигенти и младежи в Македония презъ непоносимото сръбско робство. Съ устава въ едната ръка и револвера въ другата, те кръстосваха поробената родна гръдъ - тия апостоли на българската свобода, за да разпалватъ факела на националното съзнание, да просветляватъ душите, събуждатъ заспалия робъ и разтрогватъ съвестите...Организационната мрежа се ширеше незабелязано, ковеше се народния мечъ за бунтъ и денъ следъ денъ се възпламеняваше доблестния български духъ...

Какъ се създаде Македонската Младежка Тайна Революционна Организация ( ММТРО)?
Следъ погрома отъ 1918 година и националната катастрофа на всички българи, Македония, като българска страна, населена съ българско население, отново падна подъ духовното и политическото робство на сърбите и гърците. Народътъ остана безъ свои водители, защото интелигенцията емигрира въ България и го остави обезглавенъ. Младата интелигенция която остана сама да се справя съ новото положение, първа падна подъ ударите на денационализаторската гилотина на тираните. Тя трябваше да стане първа жертва на сръбските домогвания и опити да заличат всичко българско въ душите на младите. За тая пъклена целъ, те убиваха, затваряха, гонеха и унищожаваха материално старите корави българи, заклетите вемереовци, и почнаха да залъгватъ съ стипендии, разни помощи и привилегии. Съ тая лукава политика на откъсване младите отъ старите се целеше прекъсването на духовното национално единство между две поколения. Сръбскиятъ шовинистически бесъ бе въ кулминационната си точка когато чуеше, че и младите учещи се поколения се чувствуватъ като българи. Българизъмътъ се очертаваше като единъ най-опасенъ фронтъ спрямо официалната политика на Белградъ. При такова положение, македонската интелигенция  която се чувствуваше съ българско национално съзнание, трябваше да вземе по тия въпроси съдбоносни исторически решения.Безбройните Климентовци, Самуиловци, които красятъ нашата славна история, като строители на коравия български духъ, витаеха надъ техъ и въздействуваха съ своите подвизи и морална сила. Спомените отъ българските училища, като частъ отъ общобългарската духовна целостъ и разказите на старите бойци отъ световната война, не само повдигаха борческия имъ духъ, ами и разпалваха чувството на отмъщение заради всички военни поражения, причинени съ измамата и коварството на сърбите. Всичко това определяше становището на младата българска интелигенция, да тръгне рамо до рамо съ своите доблестни бащи отъ световната война въ свещенната революционна борба за българска свобода, борба съ която можеше само да се гордее всеки български син на Македония.


Младежката организация беше венеца на македонското освободително движение, защото тя събра цвета и елита на Македония подъ робство, възпита ги въ единъ строгъ български национализъмъ, опълчи ги противъ тиранина и се прояви въ своя апогей презъ Скопския студентски процесъ. Въ това единствено по рода си съзаклятие тържествуваше българскиятъ духъ. Жизнената сила на българския народъ показа, като стихия, своето могъщество тогава, когато въ некои среди беше разяжданъ здравия духъ на българина отъ различни видове пораженства. Въ Македония подъ сръбското робство българизъмътъ именно показа своето величие, своята динамика и своята дълбока вера въ победата на българския Богъ и съ твърдостъ устояваше въ събарянето зида на робството. Основната нишка на нашата агитация средъ народа беше: запазване на българизъма, като най-мощенъ гранитенъ зидъ противъ домогванията на асимилаторската политика на Белградъ. Защото, да се наречешъ българинъ, - това беше най-преследваната революционна проява.

Сърбите мислеха, че Македония ще присвоятъ и национално, само ако населението се посърби. Затова и ние поставяхме: процесътъ на Македония ще бъде винаги живъ, само ако си останемъ българи. Да бъдешъ българинъ презъ сръбското робство значеше, да имашъ една определена програма какъ да запазишъ будно това национално съзнание, какъ да създадешъ една българска идеология на активенъ деенъ патриотизъмъ...Сърбите се плашиха отъ дейния българизъмъ, който се свеждаше въ въздържане отъ всичко сръбско, въ агитация противъ сърбите, въ величаене на всичко българско, въ организиране на народа и въ устройване на атентати...

Сърбите ни гонеха като дейци, организирани българи, подъ което те винаги разбираха присъединение къмъ България. Сърбите беха унищожили целата българска култура въ Македония, затваряйки българските училища, черкви и унищожавайки всичките наши национални ценности и паметници. Въ този пъленъ мракъ и общо потисничество, требваше да се създаде единъ мощенъ факторъ, който щеше да продължи донекъде културно просветната задача, която подъ турското робство вършеха българските училища...

Най-верните изразители на тия възвишени идеали, беха загиналите наши другари. Те ще сияятъ съ величествена красота и съ пламенното си родолюбие въ светилището на българските национални герои. Те палеха искрата за подвигъ въ сърдцата на много българи, която искра се възпламени въ буенъ огънъ, въ който по пътя на борбата изгореха и самите те. Въ историческото съкровище на българския борчески гений лежатъ нашите скъпи другари, като пламенни жреци на идеята за свободата на Македония и обединението на целокупния български народъ. Те страдаха съ страданията на Македония, живеха съ мъките на народа и затова техниятъ духъ блести въ победния ходъ на българския народъ. Въ съзнанието на българина ще живеятъ вечно светлите имъ образи, ще бъдатъ неизчерпаеми извори на национална светлина, за да осветяватъ пътя на бъдните поколения къмъ верна служба на народъ, държава и царъ. Съ тия жертви Младежката организация запечати съ кръвъ своето големо историческо значение въ борбата ни за освобождение и обединение...

И ето, дойде величествениятъ денъ, когато и младото българско поколение в Македония даде своята свещенна данъ предъ олтаря на отечеството съ скапите жертви на шестима свидни синове, паднали отъ вражеска сръбска ръка въ дните на мрачното сръбско робство, като носители на освободителното знаме въ редовете на Младежката организация...

Юдината вихрушка се надвисна надъ насъ и съ предателските си устни целуна своите жертви презъ месецъ май 1927 година, за да ни наложи страницата на мъченичеството. Юдиното дело предъ насъ изпречи грозотиите на сръбската инквизиция, въ която ние се къпехме цели два месеци и се борехме съ смъртьта. Целиятъ световенъ печатъ гърмеше въ наша полза, нашето затваряне взимаха като доказателство за неуспеха на тираните да ни посърбятъ, рухна цялата фалшива сръбска наука и изпъкна величието на българския духъ чрезъ нашите подвизи, разбуди съвестьта на заспала Европа, вдигна Македония на нозе, изпълни планините съ четници, а градските улици съ героини, като Мара Бунева, Хипократъ Развигоровъ, Лилинковъ, щото 1927 година да стане такава на най-големи размирици, на една перманентна революция, подобна на оная презъ 1903.

Тиранинътъ-политикъ се боеше да увеличава броя на националните мъченици, като съ това поне отчасти се заличатъ дипломатическите успехи на ВМРО въ странство предъ Обществото на народите и европейското обществено мнение. Оправданите предъ съда членове не можаха да се радватъ на свободата. Още при излизането, съдбата бе предречена отъ единъ полицай:"Вие успяхте да се спасите, но сега по-лесно ще ви стигне куршума". Сърбите не искаха да се компрометиратъ предъ външния светъ, че техните затвори са касапници, а убийствата навънъ можеха да се обясняватъ както си щеха. Следъ нашата присъда хората почнаха да изчезватъ безследно и полицията систематически да убива. На всяка крачка врагътъ проливаше невинна кръвъ, мъчеше народа и дебнеше младите отъ ММТРО. Борбата обаче, противъ потисниците се водеше отъ целия български народъ въ Македония, на всички фронтове. Тираните бяха бесни и като обезумели, те плуваха до гуша въ кипящата кръвъ на роба-борецъ, за да удавятъ въ нея нечистата си съвестъ...

Презъ 1927 и 1928 година Македония стана страна на мъчениците, истинска долина на плача и стоновете, същински адъ и гробница на свидни синове. Само за една година отъ окт. 1927 до окт. 1928 година са станали 16 процеса съ 171 обвиняеми... Съдилищата са издали 9 смъртни присъди и са осъдили общо 463 години затвор. Следъ атентата на генералъ Ковачевич, въ продължение само на шестъ месеци, въ Щипско са били убити 143 души, а всичко въ Македония 270 души...

Има ли друга земя, където да са отредени по-ужасни аутодафета, палене на книжа, написани съ светата Кириловска азбука, презрени заради българското име и унищожавани като най-опасна ересъ, каквато познава световната история? Борба за "ерголемъ" символизираше нашата борба за българското слово и свещената българска книга."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Март 15, 2014, 08:33:04
Трагичното положение на българите под сръбска и гръцка власт от 1912 г. до днес - МПО

http://strumski.com/biblioteka/?id=255

"The Plight of the Bulgarians under the Rule of Serbs and Greeks from 1912 up to the Present Day

1. The Bulgarian nationality of the Slav population of Macedonia, has been known to the world for the last ten centuries...
a - The Bysantian emperor Basilius II is known to history as "The Killer of Bulgarians". He won this doubtful distinction in connection with the blinding of fifteen-thousand Bulgarian war prisoners, part of the armies of King Samuel. It should be noted, that Samuel, known as the king of the Bulgarians had his capital in what is known as Macedonia. The armies of Samuel were made chiefly of Bulgarians from the various Macedonian provinces.
b - In the fourteenth century, the Serbian king Doushan added to his name the title - "King of the Bulgars". For centuries before that, these lands were an integral part of the Bulgarian kingdom...
c - The official archives of the Turkish Empire for a period of five centuries list the Slav population of Macedonia as Bulgarians. A considerable part of those archives are still kept in Constantinople.
d - The rebirth of the Bulgarian nation (1830 - 1870) manifested itself with greatest force in Macedonia. As a result the Bulgarian churches in Macedonia became independed of Greek rule seven years before similar victories...That took place during the time when the whole Bulgarian nation, from the Danube and the Black Sea to the Agean and the Albanian borders was under the political rule of the Turks.
e - The Bulgarians in Macedonia led a heroic struggle against the Turkish regime, well known throughout the world for its valor, glory and countless sacrifices...
f - After 1912, the largest part of Macedonia was left under Serb and Greek rule, and the struggle has continued...
g - The language of the Slavs of Macedonia is a Bulgarian dialect. In contrast to all other Slav languages, the macedonian dialect contains the two typical grammatical traits by which Bulgarian differs from the other Slav tongues, namely, the total absence of case, and the use of the fixed article attached to the noun.

2. The situation of the Bulgarians in Macedonia under the rule of the Turkish Empire up to 1912, seems almost envious in comparison with what has followed since.
a - In the territories which fell during 1912 and 1913 under Serb domination there were at the time: 761 Bulgarian churches with six bishops and 833 priests; 641 Bulgarian schools - grammar schools, junior high schools and high schools - with 1013 teachers. In the territories left under Greek rule, the Bulgarians had: 378 churches with 300 priests, and 340 schools with 750 teachers.
b - In all these territories, the Bulgarian population, as well as Christians of national minorities, had the freedom to govern their dioceses through free elections at town meetings.
c - There existed freely Bulgarian athletic organization, choirs, orchestras, libraries e.t.c. The Turk had no intention whatever to obstruct or deny the use of the Bulgarian language.
d - A number of Bulgarian newspapers and periodicals flourished. There existed Bulgarian printing presses and publishing companies.
e - After the constitutional reforms in Turkey, in 1908 the Bulgarians were given the right to elect their own representatives to the Turkish Parliament.
f - The Turks did not persecute any national group within the Empire because of its nationality. On the contrary - there was under the Turkish rule sufficient  freedom to allow for national development and cultural advancement.

3. What befell the Bulgarians of Macedonia after their subjugation to the rule of Serbia and Greece?
a - Serb and Greek authorities began their persecution of the Bulgarian population of Macedonia in the very first months while still the allies of Bulgaria ( during 1912 - 13). A considerable number of priests and teachers were threatened and caused to flee the country. The same fate befell a great number of influential citizens. Many were tortured, others were killed. The Bulgarian schools were closed. All Bulgarian civil organizations were discontinued. Attempts were made in many localities to force people to change their Bulgarian names.
b - Immediately after the end of the war against Bulgaria (in 1913), and the official incorporation of the greater part of Macedonia under Serbia and Greece, the anti-Bulgarian campaign spread openly and officially in every dimension. All Bulgarian churches and schools were declared Serbian or Greek respectively. All priests and teachers still remaining in their places were forced either to "declare" themselves Serbs or Greeks, or to migrate to Bulgaria. All instruction in the former Bulgarian schools was given in Serb or Greek. The forced de-nationalization of the Bulgarians began as a rule with the schools. The Bulgarian books were confiscated and destroyed. Anyone in possession of such books assumed risks greater than in the case of possession of weapons. Not even the Bulgarian Bible was allowed those people. And as to the Bulgarian past of Macedonia, no one could either write or speak, be it even in Greek or Serbian. All traces of Bulgarian organizations or libraries were destroyed. All Bulgarians were ordered to attach Greek or Serb endings to their names. The Bulgarian population of Macedonia lived under the constant oppression of a dictatorial regime, which tortured the spirit and enslaved the body...
c - The situation under the first Serb and Greek regimes in Macedonia ( 1912 - 1915), remained unchanged during the second regime (1918 - 1941). A "Chinese Wall" was built between the oppressed Bulgarians in Macedonia and their brothers in Bulgaria. For more than twenty years, scores of thousands families could not receive even a word from their dear ones abroad, a message across the border...

It should be made clear, that in the whole of Macedonia, and still more, in that part which went under Yugoslavia, the Bulgarians form the majority of the population. In Macedonia under Greek rule they were in the majority until 1922, after which year the Greek government began to settle in the country the Greeks from Asia Minor. According to all reliable statistics, the population of Macedonia in 1912, that is, at the end of the Turkish regime, ammounted to 2,300,000, of which:
Bulgarians - nearly..........1,250,000
Turks....................................540,000
Greeks.................................250,000
Albanians.............................170,000
Vlachs....................................70,000
Jews.......................................85,000


and a scattering of other smaller national groups.

There is not time here to go into detail concerning the physical terror from the beginning of the Serb and Greek regimes, a terror which has continued up to this time. It is hardly necessary to underline the fact that within the borders of Macedonia there exists a perfect police state...Threats, assaults, arrests without reason, unjust and prejudiced courts were the rule of the day. To it should be added the endless horror of frequent murder of innocent citizens and villagers by irresponsible officials. Periodically there were mass murders, internment and exile to distant parts of the country. Some details on the situation during the period of the Balkan wars have come to the attention of the public abroad through Carnegie report which contains the findings of the international investigating body financed by the Carnegie Foundation.

After the establishment of the Communist regime in the part of Macedonia included in Yugoslavia, the situation remained unchanged. More correctly said - it has worsened. De-nationalization measures employed against the Bulgarian population have continued in an accelerated tempo, more than under the Serb chauvinists. The name "Bulgarian" is persecuted with fire and sword. The new dictators are promoting the idea of same hitherto unknown "Macedonian: nationality. The policy of the communists concerns only the Bulgarian majority, which is being converted at least in name into a "new nation". This communist initiative suits the Serbs well, and so Belgrade has given it its blessing, continuing the anti-Bulgarian policies which is followed up to 1941..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Мај 19, 2014, 09:36:25
Македонският Въпрос и Югославия - разговор на Иван Михайлов с кореспондент на в-к "Хърватска", септември 1970 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=317

http://strumski.com/readbook/?id=317

1.

"Какво бихте могли да ни кажете, Г-н Михайловъ, за македонския въпросъ и за Македония, което споредъ Васъ би било добре да се знае между хърватите?

Преди всичко требва да кажа, че младото поколение въ цела Югославия, значи и въ Хърватско, е подъ удара на една фалшификаторска пропаганда, организирана почти по наученъ начинъ. Уверенъ съмъ, че най-важната цель на тази пропаганда се състои въ изкривяване истината относно македонското освободително движение и националната принадлежностъ на македонските славяни. Движението се нарича македонско поради името на областьта, макаръ фактически въ него да са участвували само българите, а донейде и ромъните. Като примеръ: Така би било ако подобно движение би се нарекло далматинско, въ Далмация, независимо, че то ще е движение на тамошното хърватско население. Азъ съмъ билъ винаги въ македонското движение, но съмъ синъ на българския народъ, както отпреди хиляда години насамъ славяните въ Македония са българи.

Що се отнася до Македония, вервамъ, че значителенъ брой отъ хърватската младежъ не знае какъ Македония е разпокъсана: въ Югославия има само 26,000 кв. км., в Гърция има 34,000, а въ България 7,000. Значи - по-големата частъ отъ Македония се намира вънъ отъ границите на Югославия. Що се отнася до славянското население на Македония, може да се каже, че въ България има толкова македонски българи, колкото приблизително се намиратъ подъ властьта на Югославия. Въ България има една частъ отъ македонската територия, съ 260,000 българи. Но, също така има въ България повече отъ половинъ милионъ македонски българи (мнозинството отъ техъ произхожда отъ околиите подъ югославска властъ), или всичко 800,000 души. Когато некой мисли или говори върху македонския въпросъ, требва непременно да има предвидъ тези цифри.

Въ днешна Югославия дали точно (обективно) се описва миналото на македонските славяни?

Сегашната държавна властъ се старае да фалшифицира целата история на Македония, особено историята на нейното българско население; така постъпваше и кралската властъ.

Какъ преценявате Вие положението въ тая частъ на Македония?

Тамъ е установена най-перфидна фалшификаторска система, която засега целото минало на нашия народъ, до идването на комунистическото управление. Но, за да Ви посоча истинската картина, ще си послужа съ едно въображемо сравнение. Представете си, че единъ делъ отъ Хърватско, напримеръ Далмация, е окупиранъ отъ страна на некоя друга славянска нация, съ намерение днешните далматински хървати да ги обърне въ некаква друга народностъ. И представете си следъ туй, че тази чужда властъ прилага следните мерки:
а) Преди всичко избрисано е хърватското име; полицията преследва всекиго, който би си позволилъ да се нарича хърватъ, доколкото и не би билъ убиенъ, заради такъвъ "грехъ".
б) Забранена е и унищожена всека литература, написана на хърватски литературенъ езикъ.
в) Въ училищата, печата, въ обществените учреждения и навсякъде е въведенъ новъ езикъ, който прилича на единъ хърватски диалектъ, но е пъленъ съ нови думи и начини за изразяване, заети отъ езика на окупатора.
г) Целата хърватска история на Далмация е напълно фалшифицирана. Въ всеки учебникъ по история, на всяка крачка и при всеки случай, отстрана на всички власти, постоянно се изтъква, че историята на Далмация е нещо отделно и че няма нищо общо съ историята на Хърватско.
д) Въ книжарниците не можете да намерите книги на чужди езици отъ който и да било чуждъ авторъ, въ които да се изтъква, че е съществувало хърватско население въ Далмация, или че тая земя съставлява само частъ отъ хърватските области, и че нейната история е въ същностъ хърватска история.
е) Въ училищата се преподава въ известна степенъ литературата на всички останали славянски народи, освенъ хърватската. Тъй като властьта се бои че младежъта веднага ще схване какъ поезията и прозата въ литературния езикъ на Хърватско е написана въ същностъ на онзи езикъ, който е собствения езикъ на самите далматински хървати. Съ други думи, младежьта веднага би разбрала, че е на лице старание да бъде тя денационализирана.
ж) Променена е азбуката и приспособена е къмъ "новия езикъ", за да прилича съ азбуката на окупатора.
з) Всички герои въ хърватската история на Далмация са наричани далматински, а не хърватски герои.
и) Създадена е отделна далматинска църква, успоредно съ една специална пропаганда, че некога ужъ е имало афтокефална далматинска църква, която била узурпирана насила, отстрана на хърватския народъ и на хърватската църква. Тъй, новата властъ и чрезъ църквата работи най-енергично за създаване на отделна далматинска народностъ. Пропагандата подържа, че не се касае до изкуствено създаване на нова нация, а само наново се възстановявала далматинската народностъ; независимо, че такава никога не е съществувала.
й) Съ намерение да се заблуждава външния светъ (а ако може и известна частъ отъ местните жители) Далмация е прогласена като автономна държава, въ състава на Югославия. Създаденъ е далматински парламентъ, далматински върховенъ съдъ, министерство на просветата, пъкъ и всичко друго далматинско - дори и далматинска академия на науките.
к) При туй непрестанно въ вестниците, въ училищата, при специални събрания, винаги съ най-лоши думи се говори срещу хърватството, като се прибегва и до най-невероятни - особено исторически - измислици.
л) Който измежду далматинските хървати се осмели да защитава хърватството - играе си съ собствения си животъ.
м) Отъ една страна властите упражняватъ посочените и много други насилия, а отъ друга страна - съ заплаха, а още повече съ разни привилегии, служби и пари - неуморно се стараятъ да привлекатъ различни елементи отъ хърватите въ Далмация, - и всичко това въ името на плана за "възкресението" на далматинската нация.
И ето сега: заменете историческото име Далмация съ историческото име Македония; заменете името далматински хърватъ съ името македонски българинъ, - и Вие ще имате предъ себе си картината на истинското положение, което е създадено въ моето отечество подиръ идването на комунизма на властъ въ Югославия. Но, позволете ми да запитамъ: би ли се намерилъ макаръ само единъ едничъкъ хърватъ, който би удобрилъ такъвъ планъ за Далмация? И нема ли право всеки българинъ - да се бори срещу подобно положение?

Нема ли възможностъ това, за което ми говорите, да бъде изнесено предъ по-широкъ кръгъ отъ хърватската интелигенция въ самото Хърватско? Страховита е картината, която ми изрисувахте. Ние въ Югославия не сме имали възможностъ да узнаемъ никакви подробности относно миналото и прикритото настояще на Македония подъ белградско управление.

Възможностите за една наша противопропаганда, въ полза на истината, не са особено големи. Но въ онова, което може да се стори, биха могли да ни подпомогнатъ, всички приятели на истината. Що се отнася до потисниците (а потисникъ е преди всичко центъра на югославската комунистическа партия)- те знаятъ отлично всичко, което ние изнасяме предъ обществото. Нека се запитаме:
а) възможно ли е Политбюрото на тая партия да не знае работи, които са познати на всички съседни народи, както и на другите народности въ самата Македония: турци, албанци, гърци, ромъни, евреи, даже и цигани? Всички те знаятъ че въ Македония не съществува никаква македонска народностъ, но че отъ векове до днесъ тамъ са на лице споменатите народности, а между техъ мнозинство винаги са съставлявали българите.
б) Може ли това Политбюро да не знае заключенията на всички най-авторитетни слависти въ света, че говорътъ на македонските славяни е български? Технически е невъзможно да се изброяватъ тукъ преголемъ брой имена, затова споменавамъ само най-големите слависти: Шафарикъ, Нидерле, Миклошичъ, Облакъ, Ватрославъ Ягичъ, сърбина Вукъ Караджич (който преди 150 г. написа българска граматика възъ основа на македонски български диалектъ. Обаче, фалшификаторската лабаратория въ Скопие отива така далече, че изопачава дори и делата на чуждите специалисти и учени...
в) Няма съмнение, че официалните фактори въ Скопие и Белградъ знаятъ и следното: наскоро следъ пропадането на първото българско царство, въ епохата на царъ Самуилъ въ 11 векъ, Византия изпрати за епископъ въ Охридъ гърка Теофилактъ. Този Архиепископъ Теофилактъ е познатъ и като писателъ. Едно отъ делата му се занимава съ посланията на Апостола Свети Павелъ и обхваща 500 страници. Както на първата, така и на всека отъ тези стотици страници отгоре стои названието: "Теофилактъ Архиепископъ на България". На всички историци е добре позната и кореспонденцията на Теофилактъ съ всички личности въ Цариградъ, въ която той се оплаква, че не му е приятно да живее между българския народъ въ охридския край. Византийскиятъ императоръ Василий II получи наименование "Българоубиецъ
". Никой не го е нарекълъ "македоноубиецъ", тъй като той се е борилъ срещу българско царство, българска войска, български царъ.
г) Всека година Ватиканътъ издава "Аннуарио Понтифичио" въ който има и отделъ "Седи Титулари" . Всека година въ този отделъ се отпечатва, че Охридъ влиза въ редицата на "Седи Титулари"(титулярни седалища). И въ тази важна ватиканска книга се казва, че Охридъ се намира въ западна България.
д) Чуждата политическа литература дава много сведения за етнографията на Македония. Изключено е щото днешните диктатори въ Югославия да не са прочели...

Въ Югославия често се споменава, че Екзархията е създала българската народностъ въ Македония.

Това е същото впрегане на колата предъ воловете съ което отдавна искатъ да се забавляватъ особено сръбските пропагандисти. Ще спомена, че 11 г. преди създаването на Екзархията, или 18 г. преди освобождението на България Папа Пио IX открито призна въ 1859 г. българската народностъ въ Македония. Борбата за национална българска църква е водена въ Македония цели 40 г. Единъ отъ най-драматичните моменти бе изхвърлянето на гръцкия владика отъ черквата въ Скопие, отстрана на местните българи въ 1830 г. До преди 80 г.въ всички сръбски учебници по география се казваше, че въ Македония живее българско население. Заключаваме, че всичко, което Сърбия, а сега и Югославия пише относно Българската Екзархия, е най-обикновенна лъжа..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Мај 19, 2014, 09:40:16
Македонският Въпрос и Югославия - разговор на Иван Михайлов с кореспондент на в-к "Хърватска", септември 1970 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=317

http://strumski.com/readbook/?id=317

2.

Коя е причината за такава промена на сръбското, тоестъ и на югославското държание?

Причината е искрено призната и отъ кралъ Миланъ предъ Мантегаца. Виждайки въ онова време, че няматъ изгледъ да заематъ Босна и Херцеговина, сръбските политици обърнаха своето внимание къмъ югъ, съ надежда да заграбятъ колкото може повече територия отъ Македония, а заедно съ туй Сърбия да излезе на Солунъ. Това значи, че Шумадия си бе наумила да посърби повече отъ единъ милионъ македонски българи, и по възможностъ да си присъедини всичките 67,000  кв.км. македонска земя. А самата Шумадия има всичко 45,000 кв.км.

Доста ясно е какъ са се държали сърбите въ Македония следъ 1912 г. когато са завзели тия области, надъ които и сега владее Белградъ. Но какъ е реагирало македонското население?

Отъ сръбска страна имаха думата преследванията, парите, затвора и ножа. Но съ десетилетия не можаха да постигнатъ желания резултатъ. Сърбите клаха страховито и албанците, но пакъ безъ резултатъ. Предълго ще е въ единъ разговоръ да описвамъ всичките патила и отпоръ на македонските българи...Сръбските власти започнаха да взиматъ въ войската македонски българи. Една дружина, около хиляда младежи отъ Щипско, Тиквешко и Струмишко, требвало да положатъ клетва за верностъ къмъ сръбския кралъ. Но въ момента когато владиката е дигналъ кръста и започналъ да изговаря думите на клетвата, всички тези българи едногласно и заканително са почнали да викатъ:Не даваме клетва! Ние сме българи!" Крагуевачкото гражданство, което е присъствувало тамъ, обзето отъ паника, започнало да бега. Побегналъ е и владиката. Започнало е биене между сръбските офицери и младите българи. Реакцията на българското населениеможеше да се изрази само чрезъ борбата на ВМРО, за която толкова много е писано въ света преди, както и измежду двете световни войни.

Сигурно Ви е известно, че Илинденското възстание (1903 г.) го представляватъ въ Югославия като дело на некаква отделна македонска народностъ. Има ли въобще такава народностъ некакво участие въ това възстание?

Истината е, че нито сръбската пропаганда, нито така наричаната югославска при кралския режимъ, не се решиха тъй безъ мерка да лъжатъ не само относно това възстание, но и въ връзка съ целата освободителна борба на ВМРО, както лъже сегашната комунистическа югославска пропаганда. Не е нужно да Ви препоръчвамъ да четете и проучите огромния брой документи, книги и статии, които са излезнали отъ ВМРО. Но четете документите на всички велики сили за епохата отъ 1893 до 1912 г., когато ВМРО денонощно се проявяваше борчески. Въ министерствата на външните работи въ Парижъ, Виена, Берлинъ, Римъ и въ други столици, могатъ на квинтали да се мерятъ официалните документи, въ които борческото славянско население въ Македония се показва като българско.

Има и хора между западните народи, които са били въ непосредственъ допиръ съ нашето освободително движение. Американскиятъ писателъ и вестникаръ Албертъ Сониксенъ дойде като доброволецъ и повече отъ една година следъ споменатото възстание кръстосваше като истински македонски комита, изъ Солунската и Битолска областъ, а понекога и въ околиите на Струмишкия и Серския революционни окръзи. Той е посетилъ нелегално стотици наши села, а често е влизалъ и въ градовете. Когато се върна въ Америка, написа книгата "Изповеди на единъ македонски четникъ". Всеки може да установи, че и споредъ Сониксенъ въ Македония не е съществувала друга славянска народностъ освенъ българската.

Малко преди Илинденското възстание била е пленена отстрана на ВМРО американската протестантска мисионерка Мисъ Стонъ, когато съ турска стража е пътувала между планините Рила и Пиринъ. Освободена е следъ неколко месеци, прекарани съ четници и селяните. Съ нея е била и приятелката и г-жа Цилка, също така пленена. За освобождението имъ Турция беше принудена да плати на освободителното движение 15,000 златни турски лири. Въ разни американски градове Мисъ Стонъ държа сказки и много е разяснила върху народната организация въ Македония, нейната политическа програма и морала на революционерите. Всичко което Мисъ Стонъ е говорила или написала, отнася се само до българи въ Македония. Това всичко обаче не пречи на титовци да изработятъ филмъ за аферата Мисъ Стонъ съ ясна тенденция: всички тези борци, както и самия народъ - да бъдатъ представени не като българи, а като принадлежащи на измислената македонска народностъ. Излишно е да говоримъ за европейската и американска преса отъ ония години, когато моето отечество беше подъ турско управление. Всекъде се знаеше и пишеше само за българи.

За всеки Балканецъ би било отъ полза да прочетатъ рапорта отъ Карнегиевата анкетна комисия относно воденето на балканските войни. Рапортътъ е печатанъ на английски езикъ въ Ню Йоркъ презъ 1914 г. и обхваща около 500 страници. Този рапортъ на стотици места се занимава съ съдбата на българския народъ въ Македония, описвайки страховитите неправди и зверства, които сръбските и гръцки власти са започнали да вършатъ надъ този народъ веднага следъ техното идване - когато Турция изгуби войната.

Въ Турция се появяватъ спомените на различни видни лица, които отлично са познавали положението въ Македония, тъй като тамъ са заемали отговорни служби. Всички тези хора така естествено говорятъ за македонските българи...Излезнаха спомените на Султанъ Абдулъ Хамидъ който царуваше до 1908 г. Отпечатиха се спомените на  прочутия майоръ Ниази Бей отъ Ресенъ, Македония, който съ свои другари стана нелегаленъ въ борба противъ султанския режимъ.Той посвещава цела една глава на Илинденското възстание и на тридесетъ и петъ места изрично говори, че това е възстание на българи. Тази година излезна отъ печатъ голема книга за легендарния Енверъ Бей, който следъ падането на Султанъ Абдулъ Хамидъ стана главна личностъ въ Турция. Авторъ на книгата е познатия турски писателъ Шефкетъ Сюрейя Айдемиръ. Цели страници въ тази книга разказватъ за македонските българи и техната борба. Появиха се спомените на Халилъ Паша, чичо на Енверъ Бей. Той описва своето собствено участие въ борба противъ българските революционери въ Македония.

Ясно е защо титовци не смеятъ да изнесатъ архивата на кралската югославска полиция. Въ тази тайна архива се говори единствено за македонски българи.Сметам, че добре съглеждате, какъ титовци лъжатъ, когато говорятъ за Илинденското възстание. И петъ хиляди печатни страници не биха стигнали ако речемъ да цитираме изъ книгите на чуждестраните авторитети въ полза на македонската българщина.

При турския режимъ съществуваше ли въ Македония национална свобода?

Опасностъ имаше откъмъ гръцката Патриаршия, която се стараеше да погърчи балканските християни. Въпреки големите усилия, християнските народи въ оня големъ просторъ запазиха своето национално съзнание. Турската властъ не се е старала да променя националните имена на разните народности. Въ некои области имаше обръщане на християните въ мохамеданство, но това стана преди неколко столетия. Българскиятъ народъ като целостъ напълно запази езика си. Нужно е да се подчертае, че не само турците, но и нашите съседи албанци, ромъни и гърци, местниятъ нашъ диалектъ въ Македония винаги са го наричали български. До 1912 г., тоестъ въ турско време, въ Македония имахме повече отъ 1200 черкви, а още по-големъ брой български училища. Национално-културниятъ животъ се развиваше всредъ насъ, българите, по-добре отколкото при турските народни маси. Подчертавамъ и тази необорима истина: че нашиятъ български народъ много често съ въздишки е признавалъ - че много по-добре би било ако Турция и досега владееше въ Македония, вместо Сърбия (Югославия) и Гърция.

Целесъобразно беше онова теоретическо сравнение съ Далмация, за по-добра картинностъ и разбиране. Но кажете ми какъ се проявява полицията въ така наречената македонска социалистическа република?

Целата политика на Югославия тамъ я води полицията. Отъ 25 г. насамъ сръбската и черногорска войска е окупаторъ на тази областъ, както беше и въ времето на краля. Излишно е да даваме и имена на десетки хиляди македонски българи, които минаха презъ концентрационните лагери, затворите, а стотици беха и избити. Тамъ като "виновностъ" предъ властите не е анти-комунизма, а българското съзнание на хората...

Въ какво се състои, по-точно въ какво може да се види некаква разлика измежду кралския и комунистическия режимъ въ Македония?

Кралскиятъ режимъ започна веднага съ посърбяването. А сегашниятъ режимъ усвои препоръката на сръбския политикъ Стоянъ Новаковичъ, която тоя - къмъ края на миналия векъ - даваше на белградските отговорни фактори. Срещу българщината, която - признаваше Новакович - има дълбокъ коренъ въ Македония, майсторски требва  да се противопостави "македонството", т.е. требва да се използува географското име на страната.

Титовци започнаха съ физически нападения върху българската интелигенция и всички влиятелни българи. Същевременно започнаха и систематическа пропаганда, че македонците са отделна народностъ, а не българи. Тази демагогия съ географското име достигна огромни размери. Верно е че ние покрай нашето българско име сме се наричали и македонци, но само въ оня смисълъ както далматинците хървати наричатъ себе си и далматинци, или херцеговците хървати - наричатъ се и херцеговци. Всеки що- годе грамотенъ човекъ знае, че въ почти всички европейски земи има области съ различни географски имена. При българите имаме географски имена: Добруджа, Тракия и Македония...Казахъ, че имената Македония и Далмация са стари, както е старо името Галия (днешна Франция). Но не съществуватъ народности македонска, далматинска или галска. "Македонска нация" значи югославизъмъ, а югославизъмъ значи империализъмъ, който възнамерява да заграби Солунъ и частъ отъ България. "Македонска нация" може да значи уголемяване на сръбската народна снага съ единъ милионъ нови сърби.

Понеже славянското население въ Македония е било и е въ своето мнозинство българско, какъ може да се обясни, че ВМРО и легалните организации въ емиграция застъпватъ идеята за независима Македония?

Тази позиция е избрана още при създаването на ВМРО презъ 1893 г. Основателите са имали на умъ държанието на некои велики сили, които са признавалиетнографските български граници, но не са искали да подкрепятъ създаването на по-голема българска държава...Ние и днесъ подържаме, че най-доброто решение е независима Македония, обаче, безъ никакво отричане и погазване на която и да е отъ историческите народности, лоялно признавани и отъ турския режимъ - независима Македония като една Швейцария на Балканите...

Ако Югославия би се разпаднала, въ коя посока ще тръгне онази областъ, която днесъ носи име македонска народна република?

Поне засега има два пътя: или независимостъ или обединение съ България..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Август 09, 2014, 07:39:35
ИСТОРИЯ на възстанието въ Батакъ 1876 год. - Йорданъ Венедиковъ

http://www.boinaslava.net/dibo/Batak_Venedikov.pdf

"Батачани, следъ потурчването нa Чепино въ 1657 год., изпаднаха въ положение на безправна рая, при това заобиколени съ фанатизирани мохамедани, които, на законно основание, смѣтаха себе си за господари. Но батачани бѣха потомци на елита отъ родопското население. Въ Батакъ бѣше се събрало всичко онова, което бѣше непоколебимо въ своята народность, всичко онова, което не се съблазни отъ благата, които даваше Ислямътъ, нито се уплаши отъ турския ятаганъ.  Най-после, въ Батакъ се събра всичко онова, което, като не можеше да търпи надмощието на своитѣ капитулирали предъ Исляма братя, презрѣ дори имотитѣ си и родното си мѣсто. Тая упоритость на основателитѣ на Батакъ, които при това бѣха войници дотогава, не можеше да не внуши респектъ въ тѣхнитѣ по-слаби съседи—вѣроотстѫпници. Батачани, макаръ и рая, винаги сѫ чувствували своето нравствено превъзходство и винаги сѫ били хора на орѫжието, съ високъ воинственъ духъ, завещанъ отъ тѣхнитѣ бащи и дѣди, основатели на селото. Благодарение на това, въ епохата на хайдутството Батакъ — християнски островъ всрѣдъ мохамеданско море — е водилъ успѣшна борба противъ своитѣ съседи, на които е билъ трънъ въ очитѣ и съблазънь, поради своето благосъстояние. Въ тая въорѫжена борба вънъ отъ закона батачани сѫ се рѫководили изключително отъ правилото: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ”. Въ това отношение Батакъ е представялъ хайдутско гнѣздо, както основателно го наричаха турцитѣ. Не липсваха и хайдутски чети съ крѫгъ на действие вънъ отъ баташкитѣ предѣли. Последенъ представителъ на тѣзи чети бѣше дѣдо Тодоръ Банчевъ, който, както ще видимъ, се обърна отъ хайдукъ на ревностенъ революционеръ...

Обаче самиятъ фактъ говорѣше повече отъ всѣко устно обяснение. „Всѣки разбра, че въ тая минута, посрѣдъ нощната тъмннна първенцитѣ сѫ решили да прекратятъ робството, да счупатъ веригитѣ на тежкото поданство, да обявятъ свободата и независимостьта и да поздравятъ селенитѣ съ новъ човѣшки животъ” — пише Ангелъ Горановъ. — „Всѣки искаше да посрещне великото събитие, колкото се може по-достойно и по начинъ, чрезъ който може да докаже най-нагледно твърдата решимость да се бори на животъ и смърть. Желанието да се излѣзе тържествено съ „пушка бойлия” на рамо, съ „сабля френгия” на кръста и „пищови съ арабия” на поясъ бѣше непреодолимо”. Множеството се пръсна, въорѫжи се и се струпа отново предъ портата на Горанова. Когато къмъ 3 часа презъ нощьта Петъръ Горановъ, Стефанъ и Ангелъ Трендафилови, Вранко Пауновъ, Тодоръ п. Нейчевъ и Иванъ Божинъ излѣзоха, за да изпратятъ призванитѣ да заематъ по-важнитѣ мѣста около селото, тѣ съ очудване видѣха, че по-голѣмата часть отъ селенитѣ, въорѫжени, чакатъ разпореждане и за себе си. Нощьта бѣ една отъ най-тъмнитѣ, но тъмнината съ своята таинственость придаваше по-голѣма тържественость и по-голѣмо обаяние на събитието. Петъръ Горановъ приветствува събранитѣ съ свободата, прогласена отъ Главния комитетъ въ Панагюрище, и напомни длъжностьта къмъ отечеството, която тая свобода налага на всѣки българинъ. Той завърши съ думитѣ : „Да живѣе свободата на България, смърть на петвѣковния умразенъ тиранинъ!” При тѣзи думи събранитѣ изпразниха пищовитѣ си. Гърмежитѣ огласиха цѣлия Батакъ и възвестиха великото събитие...

Както навсѣкѫде по възстаналитѣ мѣста, така и въ Батакъ въ критическия моментъ, когато се натрупаха около селото хиляднитѣ тълпи отъ башибозукъ, батачани разбраха истинския смисълъ на възстанието. Разбраха, че проповѣдитѣ за гнилостьта на Турция, за помощь отвънь, за една славна борба, отъ която ще се роди бленуваната свобода, сѫ били само примвмка, а сѫщностьта на възстанието е да се раздразни тиранина, за да прояви своя фанатизъмъ, своята свирепость и неумение да управлява. Изоставени, батачани се досѣтиха, че тѣ вкупомъ, съ жени и деца, сѫ принесени жертва на свободата, на която ще се радватъ други. Това положение деморализира батачани, но чудното е, че орѫжието все пакъ не падна отъ рѫцетѣ имъ. Винимъ турцитѣ, задето изклали Батакъ, нека обвинимъ по-напредъ себе си, че ние, другитѣ българи, подведохме батачани и ги оставихме сами жертва на турцитѣ...

Сутриньта на 30-и априлъ батачани забелязаха съ ужась, че на Петрово бърдо се развява червенъ байракъ съ полумесецъ, и че около него сѫ насядали и башибозуци, бѣлитѣ чалии на които ги правѣха да изглеждатъ на току-що поникнали утринни гѫби. Докато още батачани не бѣха се съвзели отъ изненадата и първенцитѣ се чудѣха какво да предприематъ, ето че пристигна единъ батачанинъ, уловенъ отъ башибозука и изпратенъ отъ неговия началникъ Ахмедъ ага съ предпожение да му се представятъ незабавно баташкитѣ първенци, въ разстояние на 2 часа батачани да му предадатъ орѫжието си и да му доведатъ заптиитѣ Караджа Асанъ и Помакъ Мустафа. Явно е, че Ахмедъ ага, чувствувайки своята сила, поставяше условия неизпълними, защото двамата заптии бѣха убити и батачани не можеха да ги възкресятъ...Горановъ зае Кънева борика и оттамъ забеляза въ долината задъ Петрово бърдо множество башибозуци и натоварени коне, между които и товари съ сандъци газь за подпалване селото...

Страшна е картината, която въ тая минута на колебание представяше селото. Ето какъ я описва Ангелъ Горановъ:
„Улицитѣ на селото — пише той — представяха страшна трагедия и печална картина. Когато Петъръ Горанонь влѣзе въ селото, бѣше два часа следъ пладне. Мѫже, жени, деца, старци бѣгаха насамъ-нататъкъ въ разни посоки и никой не можеше да опредѣли накѫде бѣга и защо бѣга. По-голѣмитѣ викаха, по малкитѣ плачеха, децата пищѣха, мѫжетѣ посърнали, вцепенени, като автомати машинално вървѣха следъ женитѣ сим всички държеха орѫжието си, но го държеха безъ цель. Едни нарамили пушки и въ рѫцетѣ си пригърнали едно или две деца, други награбили дрехи, трети — скѫпи вещи и богатствата си, четвърти подкрепваха старитѣ си бащи и майки и разнообразието се допълняше съ всевъзможнм картини. Едни бѣгаха да търсятъ мѣста, които да не сѫ изложени на пожаръ, други носѣха да закопаватъ спестеното съ поть, трети се мѫчеха да се освободятъ отъ домашнитѣ си, за да отидатъ да се биятъ съ неприятеля, но женитѣ съ отчаянъ ревъ се хвърляха върху имъ и ги запираха. Горановъ вика по улицитѣ мѫжетѣ, заплашваше ги, убеждаваше ги, че ако не излѣзатъ да посрѣщнатъ неприятеля, селото ще се обърне на прахъ и пепель, но никой не обръщаше внимание на думитѣ му. Всички само го гледаха съ печалнитѣ си безсмислени очи и като че се очудваха на ума и смѣлостьта му. По-напрежнитѣ послушность, уважение и покорность къмъ него като че се заровиха въ ледената земя само отъ дивитѣ викове на башибозуцитѣ. Анархията бѣше безподобна въ пълната смисъл на думата” — завършва картината Ангелъ Горановъ.

Населението се събра и затвори въ по-якитѣ здания, които могатъ по-сигурно да се бранять и по-мѫчно да се подпалятъ. Такива здания въ срѣдата на селото бѣха черквата и училището, въ горния край — кѫщата на Трендафилъ Кереловъ, а въ долния край — Богдановата и Келешовата кѫщи. Между това войводата П. Горановъ, идейки отъ Гробето, срѣщна при училището учителя Тонджоровъ и нѣколко селяни. ,,Като видѣхъ, че батачани се уплашиха, уплашихъ се и азъ — пише самъ войводата. — Нѣмаше що да се прави, освенъ да можемъ да излѣземъ отъ селото.” И наистина, башибозуцитѣ така отблизу заобиколиха селото, щото запалването и изгарянето му бѣха неизбѣжни. Нѣмаше никаква надежда за спасяване въ него. Затова Петъръ Горановъ прати Стефанъ Милевъ Лулуговъ да каже на събранитѣ въ кѫщата на Трендафилъ Кереловъ да слизатъ всички въ долния край на селото, откѫдето биха могли да излѣзатъ съ по-малко жертви и да отидатъ въ планината. Самъ Горановъ, следъ като съобщи и на събранитѣ въ черквата и училището да вървятъ къмъ долния край на селото, съ нѣколко души тръгна въ тая посока..."Вь Богдановата и Кереловата кѫщи, въ училището и черквата бѣха се натрупали единъ върху други мѫже, жени и деца — пише Ангелъ Горановъ — Всички се движеха насамъ-нататъкъ като сѣнки, охкаха, викаха, ридаеха, сърдѣха се. Майка загубила детето си, детето — майка си, мѫжъ — жена си и пр. Тѣ се търсѣха, бутаха, притискаха, пустосваха и проклинаха. Децата пискаха подъ краката на възрастнитѣ. Смущението бѣше така голѣмо, че много майки търсѣха, разпитваха за децата си, които носѣха на рѫце...

Нѣколко енимахленци, се приближиха скрито между съседнитѣ сгради и оттамъ съ високъ гласъ увѣряваха батачани, че върху никото нѣма да се посегне, ако предадатъ орѫжието си. Енимахленци увѣрвяаха, че тѣ лично гарантиратъ за казаното, и приятелски молѣха батачани по-скоро да събератъ и предадатъ орѫжието и да излѣзатъ да гасятъ кѫщитѣ си. Натъпканитѣ въ Богдановата кѫща, изложени на задухъ, гладъ и жажда и лишени отъ всѣкаква надежда за помощь, се подадоха на тия увѣрения и съблазнителни предложения. Наистина, имаше нѣкои по-предвидливи и по-мѫжествени, които не се съгласяваха да се предаде орѫжието и предлагаха да се продължи борбата, но тѣхниятъ гласъ не бѣше чутъ. Мнозинството реши да се предаде. Орѫжието бѣше събрано и занесено на рѫце въ ленищата при чарковетѣ, кѫдето бѣ станътъ на енимахленци. Тогава тълпата отъ свирепи юруци, а следъ тѣхъ и помаци, се устреми безъ всѣкакъвъ страхъ съ извадени ятагани и ножове къмъ нещастницитѣ въ Богдановата кѫща, до които два дви не смѣеше да се доближи, и започна да коли наредъ. Батачани и батачанки разбраха измамата и вмѣсто орѫжие употрѣбиха юмруцитѣ, ноктитѣ и зѫбитѣ и всичко, което имъ попадна. Всрѣдъ дивитѣ викове на башибозуцитѣ и писъцитѣ и охканията на женитѣ и децата падаха не само батачани, но и по нѣкой юрукъ. Отъ друга страна не всички правовѣрни можеха да взематъ участие въ клането и да удовлетворятъ своята кървожадность и алчность за плячка; най-после, при безредното клане се похабяватъ дрехитѣ на жертвитѣ, дрехи, на които отдавна хвърляха завистливо око дрипавитѣ юруци и помаци. Дивата, орда почувствува, че трѣбва да се тури редъ и въ това безчовѣчно престѫпление. Клането се прекрати. Съ нови увещания извадиха всички отъ кѫщи и ги заведоха въ близкото ленище. Отдѣлиха мѫжетѣ на една страна, а женитѣ и децата — на друга. Заобиколиха и еднитѣ и другитѣ съ насочени пушки и голи ятагани. Следъ това по разпореждане на бюлюкбашията донесоха единъ трупъ, при който се изправи палачъ съ пелка въ рѫка, и започнаха да събличатъ батачани единь по единъ, да ги нареждатъ на дръвника и да имъ отсичатъ главитѣ. Едни отъ батачани стоически посрещнаха смъртьта и дори бързаха по скоро да се отърватъ отъ ужасното зрелище; други се задоволяваха съ словесни изобличения, най-после, трети се нахвърлиха върху окрѫжаващитѣ ги башибозуци, които и безъ това не стоеха мирни, но опитваха ятаганитѣ надъ предопредѣленитѣ жертви. Колю Христосковъ Кривовъ даже успѣ да избѣга въ черквата...

Като свършиха съ селото, башибозуцитѣ се устремиха къмъ училището. То бѣше великолепно двуетажно здание съ седемь голѣми стаи, два салона и две зали за първоначални ученици. Въ него бѣха се наблъснали човѣкъ до човѣкъ. Башибозуцитѣ стреляха презъ прозорцитѣ и убиваха беззащитнитѣ батачани, покатерваха се презъ прозорццтѣ и сѣчеха, когото достигнагъ. Следъ това насилиха вратата, влѣзоха вѫтре и се предадоха на сѣчь. Загинаха тукъ попъ Нейчо Пауновъ и учительтъ Тонджоровъ, родомъ отъ Самоковъ. Когато учительтъ видѣ, какъ мѫчатъ свещеника, той се хвьрли съ голи рѫце върху башибозуцитѣ и повали двама, но бѣ съсѣченъ заедно съ свещеника. Въ училището щадѣха донѣкѫде женитѣ и децата, а мѫжетѣ избиваха наредъ. Много отъ батачани, следъ всичко станало, виждаха въ смъртьта най-добрия изходъ отъ ужасното положение, други се бранѣха съ каквото имъ падне, а около двесте души се натъпкаха подъ пода, подъ който имаше около единъ метъръ праздно пространство. Но тѣхната участь бѣ по-грозна. Турцитѣ, следъ като изпразниха училището, полѣха го съ газь и го запалиха...

Дойде редъ на събранитѣ в черквата „Св. Недѣля”. Тя е стара, каменна сграда, метъръ и половина въ земята и заема около 150 кв. метра. Черковниятъ дворъ служеше за гробища и бѣше заграденъ съ каменна стена, висока около 1 1/2 метра и наричана отъ населението калето. Надѣвайки се да намѣри защита въ светостьта на храма и въ якитѣ му стѣни, по голѣмата часть отъ батачани се струпа тука. Въ двора и черквата се натъпка такова множество, каквото никой не би могълъ да повѣрва, че може да се събере. Турцитѣ нападнаха черквата заедно съ съсѣдното на нея училище. Обаче якитѣ стени на калето наистина се оказаха добра защита. Башибозукътъ се опита да се премѣтне презъ стената, разчитайки, че лишенитѣ отъ орѫжие батачани нѣма да окажатъ съпротива. Но мѫже, жени, деца — всичко бѣше готово за отчаяна борба. Съ камъни, съ кръстоветѣ отъ гробоветѣ тѣ сьбаряха отъ стената всѣки башибозукъ, който се покажеше. Въ всичкото множество намѣриха се у децата два пищова непредадени. Съ тѣхъ Костадинъ Вранчовъ и Димитъръ Насковъ Кавлаковъ, качени на единъ орѣхъ, стреляха и, както увѣряватъ, убили и ранили нѣколко башибозуци, но най-после отъ дългото употрѣбение пищовитѣ се повредиха и не можеха да действуватъ.

Като видѣха, че не могатъ по другъ начинъ да навлѣзатъ, башибозуцитѣ започнаха да къртятъ стената. Най-напредъ пробиха дупки, презъ които куршумитѣ имъ просто косѣха множеството въ двора. Батачани се опитаха да запушатъ дупкитѣ, дори хващаха устията на пушкитѣ и ги издърпваха, но скоро проломитѣ станаха голѣми и привечерь башибозукътъ нахлу въ двора. Тогава настана сѣчь, която никое перо не може да опише. Голѣма часть отъ батачани продължаваха да се борятъ съ голи юмруци или съ каквото попадне, а други, като преживѣха загубата на най-близкитѣ си, не намираха вече смисъль въ живота и посрещаха смъртьта стоически и дори бързаха по-скоро да се простятъ съ тоя свѣтъ...Останаха само скрититѣ въ самия храмъ. Тукъ бѣха натъпкани нѣколко пѫти повече хора, отколкото обикновено можеха да се събератъ. По столоветѣ, по амвона, по напречнитѣ спонди на кубетата, по олтарния иконостасъ и самия престолъ не бѣ останало мѣсто незаето. Голѣмитѣ дигаха децата на раменетѣ си и ги държеха, докато могатъ. Такова бѣше положението, когато башибозуцитѣ заобиколиха черквата и започнаха да стрелятъ презъ прозорцитѣ. Куршумитѣ имъ пронизваха по нѣколко души. Това предизвика бутане и притискане, въ което загинаха много невинни деца. Въ сѫщото време задухътъ, смрадьта, гладътъ и особено жаждата, усилена отъ пека на запаленото училище, измѫчааха нещастницитѣ. „Вода, вода!” — викаха отвсѣкѫде. Съ голи рѫце, съ какво имъ попадна, изкопаха кладенецъ два метра дълбокъ, но вода не излѣзе. Задоволиха се да квасятъ устата си съ маслото отъ кандилата, съ кръвьта на собственитѣ си рани и на убититѣ, а нѣкои майки туряха пѣсъкъ въ устата на децата. Като че ли всичко това бѣ малко, та помацитѣ измислиха и друго: тѣ донесоха пчелнитѣ кошери на батачани и ги нахвърляха презъ прозорцитѣ. Храмътъ се изпълни съ безброй пчели, комто съ ярость забиваха жилата си въ ония, които сѫ ги отглеждали. Следъ това започнаха да хвърлятъ вѫтре запалени пачаври, натопени въ газь, и запалена слама. Съ една дума, башибозуцитѣ превърнаха храма Божи въ адъ...Така премина нощьта срещу 3 май. На сутриньта положението на обсаденитѣ въ черквата бѣше такова, че смъртьта би било истинско избавление за тѣхъ. Когато се явиха башибозуци и заговориха за предаване и пощада, вратата се отвори, но на нея се показаха съ голи ятагани и запретнати рѫкави, съ препасани престилки, за да не си оцапатъ дрехитѣ, Левицата отъ Чече, Медю Бекташьтъ отъ Ракитово, Алишъ Пехливанъ отъ Баня и Мохамедъ отъ Дорково, а задъ тѣхъ много други, и започнаха да колятъ когото завърнатъ...

Цъвтещиятъ преди нѣколко дни Батакъ бѣше едно голѣмо пепелище. Всички здания, безъ изключение, бѣха изгорени, и дори останалитѣ имт стърчащи стени разрушени. Когато на следния день, 5 май, сутриньта завалѣ дъждъ и снѣгъ, никой нѣмаше кѫде да подслони главата си. Ахмедъ ага, следъ като разпрати плячката и опредѣленитѣ за потурчване момчета и жени, поведе бюлюцитѣ къмъ Брацигово, отдето настоятелно искаха помощь. Останалитѣ безъ подслонъ и безъ храна баташки жеии и деца така сѫщо напуснаха Батакъ. Всичко бѣгаше отъ селото, като отъ мѣсто заразено отъ чума и изпълнено съ зли демони. Останаха само кучетата и коткитѣ да виятъ и гризатъ месота на своитѣ господари...

Вестьта за звѣрствата на турцитѣ при потушаване на възстанието, особено въ Батакъ, въпреки усилията на турцитѣ да ги потулять, прескочи турскитѣ граници и възмути цѣлия образованъ свѣтъ. Първи събраха данни и заговориха за тѣзи звѣрства протестантскитѣ мисионери. Благодарение на тѣхъ, единъ месецъ следъ възстанието въ английския вестникъ „Дейли Нюсъ” се появиха дописки, които възбудиха общественото мнение въ Англия, и въпросъть за турскитѣ звѣрства се повдигна въ парламента. Американцитѣ не останаха по-назадъ. Подъ влиянието на мисионеритѣ, американското прсолство въ Цариградъ изпрати американския генераленъ консупъ въ Цариградъ Скайлеръ да направи анкета върху турскитѣ звѣрства. Заедно съ Скайлера тръгна и Макгахань — специаленъ кореспондентъ на „Дейли Нюсъ”...

Допискитѣ на Макгаханъ, подкрепени съ официалнитѣ безпристрастни рапорти на Скайлеръ и Берингъ, възмутиха съвестьта на цѣлия образованъ свѣть, който, за щастие, тогава бѣше обладанъ отъ хуманность. Най-виднитѣ хора въ Европа застанаха начело на борбата противъ турското управление. Водительта на английскитѣ либерали Гладстонъ издаде две брошури: първата е „Ужаситѣ въ България и Източниятъ въпросъ” и втората — „Уроци по клане или поведението на турското правителство въ и около България”. Рускитѣ славянофили, начело съ Аксаковъ и Достоевски, така сѫщо поведоха чрезъ печата борба за освобоѫдение християнитѣ отъ турското иго. Въ френския парламентъ българската кауза намѣри защитникъ въ лицето на най-голѣмия писатель Викторъ Хюго. Трѣбва да се има предвидъ, обаче, че главниятъ аргументъ и на Гладстонъ, на Викторъ Хюго и на всички други бѣ Батакъ. Безъ Батакъ възстанието не можеше да даде резултатитѣ, които даде. И това е лесно обяснимо: Батакъ самъ даде единъ пѫть и половина повече жертви, отколкою цѣлиятъ Четвърти революционенъ окрѫгъ. Възмутеното обществено мнение въ Европа най-после наложи на своитѣ правителства да взематъ мѣрки противъ турскитѣ палачи. Така се свика Цариградската конференция, която доведе до освободителната Руско-турска война..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Октомври 17, 2014, 11:12:26
Дуко Тасевъ (Кичевски войвода 1880—1900 г.) - Спомени

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=394

"Роденъ съмъ въ с. Юдово — Кичевско...Освободителната руско-турска война (1877—78 г.) освободи България, но македонскитѣ българи останаха подъ робство. Това не ни отчая. Поражението на турцитѣ бѣше голѣмо и тѣ се чувствуваха като смазани. Ние почнахме да вѣрваме повече въ нашитѣ сили и въ скорошното ни освобождение...Баща ми и азъ бѣхме ятаци на четата на Михайлета и често ходѣхъ по нѣколко дена съ него като четникъ. Взехъ участие и въ известното сражение, което стана въ с. Юдово между четата на Михайлете и прочутитѣ янкеседжии отъ помашкото с. Другово. Друговчани узнали, че нѣкои отъ четницитѣ на Михайлета се навъртатъ въ с. Подвизъ и Юдово и поради това около 40 души отлично въорѫжени тръгнали да ги търсятъ. Още съ влизането си въ с. Юдово потерята тръгна право къмъ нашата кѫща, кѫдето бѣше цѣлата чета. Воеводата обаче своевремено зае позиция задъ дворскитѣ зидове и се завърза силно сражение. Скоро трима турци паднаха убити, а тѣхния главатарь Мислимъ ага бѣ тежко раненъ. Това разстрои потерята и тя се отдръпна, а четата безъ жертви се изтегли отъ селото. Всички четници бѣха отъ нашитѣ села, та тава сражение изплаши мѣстнитѣ турци, а на българитѣ духътъ се повдигна много...

Скоро обаче известниятъ отъ кресненското възстание капитанъ Калмиковъ, почна да събира многобройна чета, за да замине задъ Вардаръ...Цѣлата чета на Калмиковъ бѣше отъ около 60 човѣка..Отъ западна Македония най-много бѣхме ние кичевчанитѣ — 12 души. Презъ априлъ бѣхме вече въ Кюстендилъ. Следъ 2—3 дневно дебнение и не малко мѫчнотии, задигнахме отъ единъ държавенъ складъ за старо турско орѫжие 250 пушки, повечето мартини, сабли и пр. Веднага минахме границата. Следъ това прегазихме р. Брегалница въ дѣсно отъ Царево село, минахме край в. Голакъ и следъ 1—2 прѣхода се спуснахме въ струмишското поле. Презъ цѣлия походъ до тукъ не бѣхме обезпокоявани отъ никого. Но щомъ нагазихме въ полето, започнаха да сноватъ около насъ многобройни потери и положението ни стана твърде опасно...Явно бѣше, че цѣлата мѣстность гъмжи отъ аскеръ и потери и че на следния день ще имаме голѣмо сражение. Войводата Калмиковъ свика на съвѣтъ „войводитѣ" и заяви, че рано сутриньта денски ще минемъ моста на р. Вардарь като избиемъ войницитѣ...Рано още въ недѣлята аскерътъ и башиозбуцитѣ откриха силенъ пушеченъ огънь отъ всички страни. Ние обаче отговорихме така енергично, че турцитѣ презъ цѣлия денъ стреляха отъ тѣхнитѣ позиции, но не ни атакуваха нито единъ пѫть. Дочакахме нощьта безъ никакви жертви. Ние си пробихме пѫть презъ окрѫжаващитѣ ни турци, но четата не знаеше кѫде отива. Въ понедѣлникъ отново се видѣхме заобиколени отъ всѣкѫде и пакъ се повтори сѫщото. Изобщо турцитѣ никакъ не бѣха смели и предприемчиви. Навѣрно споменътъ отъ неотдавнашната руско-турска война и юначеството на гяуритѣ имъ вдъхваха голѣмъ страхъ. Тоя день отъ нашитѣ падна убитъ едннъ костурчанинъ.

Едва що се разсъмна въ вторникъ и турцитѣ пакъ откриха огънь срещу насъ. Почнаха да ни обстрелватъ и съ две планински орждия. Отъ двудневнитѣ сражения и гладъ ние бѣхме вече много разстроени. Въ тоя день следъ пладне падна убитъ самия юначенъ войвода капитанъ Калмиковъ —вѣчна му слава, — заедно съ неговия секретарь. Отивайки да заематъ единъ шумакъ, тѣ попаднаха на скрили се тамъ многобройни потераджии и геройски завършиха своя животъ. Настѫпи четвърта нощь. Войводата бѣше убитъ, а ние цѣли 4 дена нищо не бѣхме турнали въ уста, освенъ по нѣколко букови листа. Страшно бѣше изтощението ни. Отъ гладъ и умора бѣхме като мъртви. Ясно бѣше за насъ и безъ това, че само ако сме птици може да се спасимъ. Нека отбѣлѣжа, че презъ целитѣ три дена турцитѣ викаха на български да сложимъ орѫжието и че ще бѫдемъ снизходително третирани. Настана най-страшната и мѫчителна минута въ живота ми...

Всички бѣхме осѫдени по на 10 години затворъ, а само Ташко на 15 години, като наказанието излежимъ въ гр. Аргале Мадемъ Терсаане въ източна Мала Азия — оттатакъ Диаръ Бекиръ. На св. Никола 1885 год. 16 души ни качиха на параходъ и поехме пѫтя на македонското мѫченичество. Въ Чанакъ-кале престояхме 2 дена. Въ Смирна ни държаха 1 1/2 меседъ и следъ четиридневно пѫтуване съ параходъ стигнахме въ Скендеръ-скелеси. Храна не ни даваха и ние си купувахме съ оскѫднитѣ наши срѣдства или просѣхме, та бѣхме крайно изнемощѣли. Следъ нѣколко мѫчителни преходи стигнахме въ гр. Алепъ. Цѣлиятъ пѫть вървѣхме пеши по 7 души вързани на единъ дебелъ синджиръ, на който имаше 7 халки, а въ тѣхъ нашитѣ вратове. И до днесъ тръпки ме побиватъ при спомена за тия проклети 7 халки. Държехме се единъ за други, но отъ умора и немощь всѣки нѣколко крачки нѣкой отъ насъ се спъваше, падаше и дърпаше вратоветѣ на всички ни. Постоянно бѣхме гладни и умирахме за вода изъ тоя безкраенъ и безводенъ пѫть. А отгоре на всичко по гърбоветѣ ни плющѣха непрекѫснато камшицитѣ на стражата. . . Тия страшни тегла по после ме върнаха отново къмъ комитлъка...

Минахме една голѣма рѣка и чаушинътъ ни предаде на другъ чаушъ, който бѣше сѫщински звѣръ — постоянно ни биеше съ камшикъ. Следъ 4 дена стигнахме въ Дияръ-Бикиръ, име при което тръпне всѣко българско сърдце и въ чиято крепость и затворъ сѫ. оставили своитѣ мѫченически кости толкова борци за нашата свобода. Следъ като престояхме тукъ нѣколко седмици, опѫтихме се за мѣстото на постоянния затворъ въ Аргале Мадемъ и тамъ стигнахме за 2 дена — на 28 мартъ 1886 год. Цѣлото време 7 години лежахме въ затвора — бѣхме осѫдени „кюрекъ" (на затворъ), поради което нѣмахме право на свободно движение въ крепостьта, защото това право имаха само осѫденитѣ на заточение. Какво претеглихме отъ катилитѣ, единъ Господъ знае. Най-после обичайната четвъртъ отъ наказанието ни простиха и ни пустнаха на свобода. Ташко и още 2—3 бѣха убити въ затвора отъ катилитѣ, а други умрѣха отъ болести. Отъ 16 души останахме живи само 6 души. Пито Гулевъ и още единъ отъ Кривогащани останаха въ града още нѣколко седмици, защото ги болѣха краката, та не можеха да вървятъ, а ние четиримата потеглихме за Трапезундъ отнасяйки съ себе си скръбьта по изгубенитѣ си другари и жаждата за безкрайна мѫсть...На обратенъ пѫть пеши за 22 дена стигнахме въ Трапезундъ на велика събота. — По пѫтя се хранѣхме отъ подаяния, които ни даваха главно арменцитѣ. Следъ 3 дена стигнахме въ Цариградъ. Тамъ нашенци ни събраха 2—3 лири помощь, а и отъ екзархията ни дадоха 3 лири. И презъ времето на заточението ни отъ екзархията ни пратиха 3—4 пѫти по нѣколко лири. Следъ нѣкоко дена съ параходъ стигнахме въ Солунъ. Никола Цвѣтановъ си тръгна за село, а ние тримата решихме да вървимъ направо въ България, разбира се безъ паспорти — ние жадувахме за свободенъ въздухъ вънъ отъ пределитѣ на царството на султана и това ни караше да нехаемъ за опастноститѣ, на които се излагаме и то едва що сме се отървали отъ затвора и отъ гибельта. За 3—4 дена стигнахме въ Горна Джумая... Следъ 2—3 дена бѣхме вече въ София...

Презъ 1895 год. многобройни чети минаха границата и дадоха паметни сражения. Азъ заминахъ съ четата на дѣдо Стою, подъ командата на прославения поручикъ Тома Давидовъ, и като десетникъ взехъ участие въ превзимането на гр. Доспатъ. Други сѫ описали поотрано това голѣмо срежение съ турцитѣ. Следъ нѣколко месеци пакъ си отидохъ въ с. Юдово. Пролѣтьта 1897 г. дойдоха войводитѣ Юрданъ Пиперката и Никола Геройски — самички безъ четници. Цѣлото лѣто имъ бѣхъ ятакъ и ги хранѣхъ. Есеньта дой въ Юдово прочутиятъ изедникъ спахия Моаремъ-Бегъ — Ремко отъ с. Сълпъ, за да се пазари съ селянитѣ за десетъка. Съ всички се спазари, а съ мене остро се скара, като ми каза, че пакъ въ Диаръ Бекиръ ще ме прати, на което му отговорихъ много дръзко, че и той нѣма много време да деребействува въ Горна Копачка (кичевско). При тоя отговоръ той едва що не ме уби. Още сѫщия день решихъ да свърша съ него. Взехъ си пушката и намѣрихъ Юрданъ Пиперката и Никола Геройски. Отначало тѣ се съпротивиха на моето искане поради голѣмата афера, която ще се подигне, но най-после се съгласиха. Следния день направихме засада близо дос. Малкоецъ, кѫдето трѣбваше да дойде Ремко да пазари спахилъка. На мръкване, почти бѣше тъмно, той се зададе съ коня сн и навлѣзе въ засадата. Отпредъ му стреляха Пиперката и Геройски, а азъ отзаде. Той падна отъ коня раненъ и побѣгна въ тъмнината, но азъ го проследихь и го повалихъ съ още единъ куршумъ. Следъ това веднага си отидохъ въ Юдово, а сутриньта заминахъ ужъ на пазарь за Битоля...

Въ 1900 год. се върнахъ пакъ, като до Скопие пѫтувахъ съ паспортъ. Съ мене бѣха и бѫдащитѣ кичевски войводи Наке и Арсо. Отново се почна комитския животъ. Революционнята Организация едва що бѣше почнала по-сериозна работа въ нашия край. Населението продължаваше да страда особено отъ спахийтѣ. Единъ отъ най-жесгокитѣ бѣше Адреманъ-бегъ, който поради голѣмото си влияние и янкеседжилъкъ бѣше много опасенъ за българщината. Ето защо единъ день, когато Адреманъ-бегъ тръгна на пѫть отъ Лазарополе за Прилепъ, устроихме му засада въ мѣстностьта Лопушникъ, между Лазаро-поле и с. Душегубица. Той ѣздѣше на конъ, секретаря му на мъска, а 6 сеймени вървѣха пѣшкомъ. Единъ отъ сейменитѣ вървѣше стотина крачки напредъ. Ние бѣхме 8 души. Двама заехме позиция подъ пѫтя, а другитѣ надъ пѫтя. Пропуснахме първия сейменинъ и щомъ се приближи групата, открихме огънь. Адреманъ-бегъ макаръ и раненъ, скокна отъ коня и сражението почна, но то трая всичко двадесетина минути. Всички турци бѣха убити — избѣга само сейменинътъ, който бѣше авангардъ. Ние не дадохме  никакви жертви. Това бѣ моето последно дѣло като революционеръ. Последствията отъ тая афера бѣха твърде тежки за населението. Адреманъ-бей бѣше единъ отъ най-влиятелнитѣ и богати турци въ цѣлия битолски виляетъ. Писъци и олелия се дигна отъ българскитѣ села. Много селяни бѣха пребити отъ бой, а други хвърлени въ затвора. Това ме разтревожи много и азъ заминахъ за България... "
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Октомври 22, 2014, 07:07:20
Македония. Що става въ Македония съ българитѣ и какво трѣба да се прави - Спасъ Стойковъ Харизановъ, 1880 г.

http://macedonia.kroraina.com/str/harizanov_1880.pdf

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=428

"Вьрху Българитѣ въ Македониа Грьцитѣ възвождатъ множество обвинения, отъ които нѣкой сѫ дѣйствително несправедливи а другитѣ сѫ такива, задъ които се крие тѣхната мегали идеа. Главното оплаквание на Българитѣ въ Македония че всичко българско се притеснява и преслѣдва отъ Грьцитѣ, е всецѣла истина. Поведението на грьцката интелигенция (?!) въ Македония, на грьцкото духовенство въ Фенеръ, на дипломатитѣ и паликаретата въ Еледа, както и онова на грьцкитѣ банкиери въ Европа е настроено и нагласено така, щото да неоставятъ Българитѣ по никой начинъ да проявяватъ щогодѣ своитѣ си национални стремления. Едно истегвание или едно прозяванье на Българина се счита отъ Грьцитѣ за сериозно политическо движение и агитирание. До гдѣто грьцкитѣ школи си остаятъ съвьршенно самостоятелни, то школитѣ въ българскитѣ градища и села се затварятъ или присвояватъ отъ грьцкитѣ силогоси и на общинитѣ се налагатъ грьцки учители; общинитѣ сѫ принудени волею и неволею да приемятъ грьцкитѣ учители и учителки и да почеватъ да учатъ дѣцата си на алфя витя вмѣсто я, б. Българскитѣ училища въ Серезъ, Мелникъ, Броди, Неврокопъ, Петричь, Демяръ-Хисаръ, Калиманци, Баракли-Джумая, Христосъ и пр. и пр., сѫ преобърнати въ грьцки училища; въ тѣхъ вече не се чуе българския язикъ освѣнъ турски и грьцки. Отъ тия два язика пьрвиятъ е нужденъ за населението, понеже е официаленъ — а втория служи само за жинца на елинизмътъ, чрезъ колто жица се прокарва токътъ на фантастическитѣ елино-паликарска бѫдущи мегали идей. Ако нейдѣ Българитѣ поискатъ да си поддьржатъ български учители, за тѣхъ ще се представятъ хиляди затруденния...

Положението на Българитѣ въ Македония отъ день на день става по трудно и нетърпимо въ слѣдствие на послѣднитѣ мѣрки, които турското нравителство налага по побуждения. Грьцитѣ като се съмнѣватъ да не би българския гласъ да вземе перевѣсъ въ европейскитѣ съвѣщания, да не би на тѣхнитѣ подли маазаре да се открие калпазанщината и да се подкопае замисълътъ имъ, насъсковатъ турското правителство да туря подъ запоръ движимитѣ и недвижими имоти на братия и родове на ония, които по настоящемъ живѣятъ въ Княжеството, каквото на пр. е X. Димко отъ Броди. Турцитѣ и тѣ сѫ изгубили вече онази малка справедливость която сѫществуваше у тѣхъ а именно: що е виноватъ синътъ да тегли за татка си или братъ за брата. Турскитѣ началства съ това правятъ голѣма несправедливость на населението, защото мнозина отъ тѣхъ се принуждаватъ волею и неволю да оставятъ милитѣ си семейства въ плачевно положение а тѣ да се скитатъ по горитѣ и да се излагатъ всекидневно на немислими опасности като иматъ за принципъ: единъ день господарь а не година робъ. Ако турското правителство прави това съ цѣль да удовлетвори грьцкитѣ страсти и да не даде време и обстоятелство на Българина да помисли за своето си национално сѫществование — то съ това приготовлява една голѣма пропасть на само себе си, като дава случай на мнозина да крьстосватъ гори и долини и да ги тревожатъ постоянно. Съ тая си мѣрка турското правителство показва своята си некадърность да упрявлява само себе си, некадърностьта си и късоглѣдството си, и прави да неможе никога Българина да си седне и да се залови мирно за своитѣ си полски ряботи. Това турско поведение като проистича отъ грьцки софизми — врѣме е вече да се съзнае, да се завьрне еднажъ за всякога отъ заблуждението си и да тури край на българскитѣ преслѣдования...

За доказателство че всичко това се върши по инициативата на грьцкитѣ владици и дидаскали — ни служатъ слѣдбитѣ фактове: български моми се турчатъ насилственно, български моми служатъ водомразеца турчинъ съ преварена ракия, както става въ Цапарево. — Българина се убива, българина се жеже по голо тѣло съ нажежени лопати и перустий за пари, както стана съ Солунъ Юговъ отъ Влахи, българскитѣ кѫщи и дюкяне се обиратъ, българина е комита, съ българе сѫ препълнени хапсанитѣ, българскитѣ священници и учители се подозрѣватъ и гонятъ, българитѣ се биятъ и весятъ за данъкъ, на българитѣ се продаватъ бакъра, воловетѣ и овцитѣ за имдадиета (помощи), а грька си спокойно живѣе и сполучливо интригува...

 Самий печалний периодъ за македонския българинъ е насталъ отъ 1877 год. навамо...Освѣнъ поземелний данъкъ, който е наложенъ исключително на българитѣ, (понеже бѣха грьци и турци емлякчий); освѣнъхарача който всѣки мъжски полъ — безъ исключение слѣпи и хроми — който е достигналъ 12-та година, е длъженъ да плаща ежегодно отъ 40—60 гроша; освѣнъ десетината отъ всичкитѣ земни произведения (даже и отъ листницитѣ за овцетѣ) която се взема отъ интизапчията по 3 на 10-тѣхъ и даждията на говедата, пчелитѣ, свинетѣ и гюмруцитѣ на виното и ракията — освѣнъ всички тия, казвамъ, на българина тегнеятъ още и други много по-тежки данъци; Българинътъ, като работникъ, е принуденъ да храни турскитѣ бѣжанци, нему е наложено да имъ прави кѫщи, българинътъ е задълженъ да спомага на изгорѣлитѣ презъ възстанието въ 1878 год. турски села, българинътъ трѣбва да храни турскитѣ салми и черкезскитѣ и арнаутски умиротворители (?!), българинътъ трѣбва да храни и да пази грьцкитѣ андарти, българинътъ се принуждава, чрезъ каймакамски емирнамета, да плаща петь-шесть годишна владичнина на владиката и пакъ нему насиломъ се налагатъ имдадиета за оголѣлата войска. Освѣнъ тия най страшни дни преживѣватъ българскитѣ градове и села презъ които замине нѣкой турски голъ и отъ двѣ години платка невиждалъ — региментъ или булюкъ а, най жалостно е за селата които сѫ расположени по край планинитѣ, понеже сѫ изложени на турскитѣ редовни войски, на салми и на гьрцки бунтовнически банди...

И така, българския народъ въ Македония лишенъ отъ всѣкакъвъ политически и черковенъ животъ, до такъва степенъ е пропадналъ неговия народенъ характеръ, щото трѣбва изново поддьрѫки ... притичание на помощь. Даже и почитаемитѣ Европейски изслѣдователи, които се испроваждатъ нарочно отъ правителствата си за да узнаятъ положително организацията и взаимнитѣ отношения на народноститѣ въ Македония — много пѫти дохождатъ до крайно очудвание като глѣдатъ че българския националенъ характеръ изъ день въ день се промѣнява а малочисленнитѣ грьци постьпенно взиматъ по голѣмъ перевѣсъ...

За да се спрѫть клѣветитѣ пущани срѣщѫ Българитѣ, най напрѣдъ трѣбва да намѣримъ изворъть имъ; тѣхния изворь е вече показанъ въ началото, а още по-добрѣ тоя изворъ се съзерцава въ многобройнитѣ изъ Македония дописки распрьснати по всичкитѣ български, а по негдѣ и въ иностранни вѣстници — а особенно въ вѣстницитѣ: «Марица» и «Зорница». Всѣки който е ималъ случай и обстоятелства да прочете редовно допискитѣ изъ Македония публиковани въ казанитѣ два вѣстника — а особено въ «Зорница» — вѣроятно е билъ поразенъ като глѣда че всичкитѣ тия преслѣдования на Българина проистичатъ отъ наружномълчаливитѣ и вътрѣшнозлобнитѣ грьцки владици...

Грьцкото централно духовно управление, като вижда благоприятнитѣ обстоятелства, между които се намира, и като глѣда жетвата на своитѣ апостоли — подпирано отъ всичкия Елински свѣтъ — изъ денъ въ денъ увеличава числото имъ. Нъ ние въ такъвъ случай що правимъ? Нищо. За да осѫществимъ законнитѣ ни правдини, да осуетимъ грьцкитѣ мечтания, да удовлетворимъ народнитѣ ни желания и, да можемъ да прѣдупредимъ турското правителство отъ гибелнитѣ влияния подъ които се намира, необходима нужда е щото Н. Блаженство Екзарха, на основание на 10 членъ отъ фермана, на изобилнитѣ маазаре въ екзархийскитѣ архиви и на постановленията на Европейската въ Цариградъ комиссия, да испроводи и той, колкото че може по-скоро, нѣколко народни владици въ Македония...

Жалостни сцѣни! На къдѣто и и да се обърнемъ, къмъ която страна и да трьгнемъ, съ когото да се съберемь въ Македония, на всекадѣ ще видимъ оплаквания, ще чюемъ охкания и ще срѣтнемъ неприятности. Българинътъ обкрѫженъ отъ хиляди неприятели, всрѣдъ една сбирщина отъ хора, които искатъ съсипванието му — поглижда насамъ нататъкъ, простира рѫката си и съ пронзителенъ гласъ вика за помощь, нъ кой да му помогне? турчина иска да го потурчи, грька да го погрьчи, немеца да го понѣмчи, влаха да го повлаши, сьрбина да го посьрби, а кой да го защити, кой да му притече на помощь, кой да го поддържа въ народниятъ му битъ, и най-послѣ кой да го снадби съ училище, учители и народни священници, които да му вдъхватъ надежда, и които да го подкрепятъ духомъ? Не ли на шийтѣ на освободенитѣ Българе лѣжи тъзи свята дължность?

Жално е, казвамъ, че ний всичко растоваряме вьрху гърбътъ на Народното ни Правителство безъ да се съзремъ по-внимателно въ дѣятелностьта му; само въ Софийската правит. гимназия има около 30 стипендианти оть Разложско, нъ стига ли това, — не; отъ насъ се иска повечко нѣщо. Отъ насъ се иска да съберемъ помощи, да условимъ едно по-голѣмо число учители за въ Македонвя; иска се да набавимъ разоренитѣ черкви въ Македония съ книги и одежди, иска се да снабдимъ тамошнитѣ училища съ книги и други училищни потрѣби. Всѣкой отъ насъ е опиталъ до каква степень простолюдието се нуждае отъ водители. То като види между себѣ си лице що-годѣ по-опитно и по-дьрзостно и като чуе отъ устата му думитѣ «не бойте се братия, имайте тьрпѣние и постоянство и всичко ще се сполучи» простодушния въ сѫщата минута ще придобие куряжь и въ кѫсо време ти ще забѣлежишъ че то измѣнило плахото си лице и станалъ смѣлъ и мѫжественъ. А кой е главния двигатель на това? Училището.

За Българетѣ въ Македония се изработиха преобразования отъ Европ. комисия и искатъ тия преобразования да се приложатъ въ дѣйствие отъ турското правителство, нъ какво гледаме! Турското правителство наказва българетѣ за нищо и никакво; гони нѣкой си лица и ги прислѣдвя като иска отъ тѣхъ да не мислятъ, да не разсѫждаватъ, да не говорятъ, да не исказватъ мнѣния, да нѣматъ свои убѣждения, даже и да не се събиратъ съ хората ! Читателю, и ако питашъ защо? Защото се плашатъ отъ сѣнката си, защото не имъ е чиста съвѣстьта, защото не имъ е по угодата да знаятъ европейцитѣ какво вьрши той, защото не имъ изнася да се осѫждатъ кривитѣ имъ дѣла, защото имъ е уйгунъ кефа да се располагатъ съ честьта, живота и имота на бѣдната рая, защото не имъ се ще да бѫдатъ отговорни за дѣлата си, защото искатъ зорланъ да натрапятъ свои и владишки хора и съ тѣхъ заедно да десподствуватъ на сила вьрху московъ гяуру ; за това тѣ сѫ напустнали всичкитѣ си почти правителственни обязанности, оставили сѫ на страна всички други дьржавни грижи и дѣла, и за нищо друго не глѣдатъ, за нищо друго не мислятъ, освѣнъ какъ да заглушатъ всѣка съвѣсть, какъ да занѣматъ всѣки уста, какъ да прекъснатъ всѣкой гласъ, какъ да натрупатъ джебовето си съ пари и да избѣсятъ хората и какъ да натрупатъ на всѣкадѣ свои привьрженци фанатици кадий, мюхтий, каймаками юзбаший и грьцки мекерета които искатъ да оздраватъ распадналата се Султанска сила и власть, гибелнитѣ имъ чиновницитѣ му за дьржавата произволи и своекористни цѣли; затова именно тѣ хващатъ по-чувствителнитѣ отъ населението и ги пращатъ въ азиатскитѣ пустини...

Въ най-опаснитѣ времена за българетѣ не е било тъй, което се вьрши днесь въ Македония. Македонския българинъ билъ той търговецъ, занаятчия, овчарь, орачь или щото и да е, да не смѣе да мисли, да не смѣе да говори, да не смѣе да се събере съ нѣкого, да не смѣе да погледне нѣкого, да не смѣе да прочете нѣщо, да не смѣе да продума нѣщо, да не смѣе да иде на пазарь да си купи една ока соль, да не смѣе да иде на нивата си да оре, да не смѣе овцитѣ ди си пасе. Ужасни дни, страшно премеждие, зайцки животъ!"
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Ноември 07, 2014, 12:19:37
Бележки върху козните и домогванията на елинизма в Македония - 1904 г. - "Вестителев"- Георги Трайчев от Прилеп

http://strumski.com/biblioteka/?id=415

"Като даваме въ рѫцѣтѣ на читателитѣ тази книжка, ний ни най-малко се не съмняваме, че тя съ внимание ще бѫде прочетена. Въ нея ще се види на явѣ какви сѫ Гърцитѣ, какъ майсторски пипатъ и оплитатъ свойта кошница въ ущърбъ на другитѣ народности — Българи, Власи и Албанци. Но, така е съ всички хора, които лѣсно се заблуждаватъ и продаватъ свойто име и народность. Способностьта у Гърцитѣ да подкупватъ, да измамватъ съ простени и непростени срѣдства е наслѣдство отъ старитѣ Византийци. Та ний съсѣднитѣ съ тѣхъ народи, трѣбваше това да знаемъ пò отъ рано и да не се удаваме. Но кой ни е кривъ. Пословицата казва «отвори си очитѣ, защото ще ти ги отворятъ.»

Въ Наваринъ турско-египетската флота била съсипана въ 1827. Слѣдната година (1828), френска войска изгонва турскитѣ гарнизони отъ Пелепонесъ. Най-послѣ, на трети февруарий 1830 Лондонския конгресъ образувалъ едно ново кралство, подъ име Елинско. Англия даже прѣзъ 1830 г. не искала щото новото кралство да прѣмине Парнаската планина. Това тя казвала основателно, защото нѣмало Гърци оттатъкъ Парнасъ. Но, понеже гръцката раса не надминаваше повече отъ 350,000, счели за нуждно да разширятъ това малко кралство дори до Пиндъ, сирѣчъ до заливитѣ на Превеза и на Ламия. Така се е уголѣмило новото гръцко кралство съ 45 островчета; то имаше, казва Cantu (т. 18 стр. 168), прѣзъ 1836, само 700.000 души. Въ 1840 имаше малко по-вече население, и окончателно Англия му даде (1864) Йоническитѣ острови, населени тогава, съ около 250,000 ж., но което население поради емиграцията и по нѣмане хлѣбъ се намали съ повече отъ 50,000 души. При това Гърция какво не бѣ направила, за да сполучи да вземе тие острови? И отпослѣ, какво тя не направи за да отскубне Тесалия и Аграфа отъ Турската империя?
Като доказателство на нашето твърдение ще възпроизведемъ тука едно извлечение отъ прошението адресирано до Янинския валия, отъ жителитѣ на Аграфа, които Френския консулъ M-r Champoiseau и Д-ръ Типа възстановили въ Турция; това прошение е съ дата отъ 27 юния 1867.
„Разбойнически чети организувани въ гръцкото кралство и протежирани отъ пограничнитѣ власти на това кралство, сѫ нахлули въ нашитѣ села и сѫ искали съ сила да ни накаратъ да се обявимъ за възстаници противъ нашето законно правителство н понеже ние отхвърлихме тѣхнитѣ прѣдложения тие чети сѫ изгорели нашитѣ кѫщи, задигнали всичкитѣ ни добитъци, цѣлата ни покѫщнина, всичката ни храна. Ония отъ насъ, които не сѫ се съгласили да избѣгатъ въ вѫхрѣшностьта на империята, сѫ били, съ изтезания, прѣнесени отъ тие банди въ Елинското кралство. Слѣдъ като страдали нѣколко врѣме отъ гладъ и отъ други лишения, тѣ най-послѣ избѣгали тайно и сѫ се възвърнали въ своитѣ села почти голи, въ една крайна бѣдность, лишени отъ жилища и отъ най-необходимитѣ принадлежности. Като подлагаме на Ваше Прѣвъсходителство единъ особенъ листъ за всѣко село и за нѣщата откраднати отъ горѣказанитѣ банди, ние молимъ, съгласно справедливостьта, да се обезщетимъ за нашитѣ загуби и щото елинскохо правителство да бѫде принудено да ни заплати загубитѣ."
Слѣдватъ печатитѣ на мухтари отъ 46 села, които се намиратъ въ околията на Аграфа. При горното прошение намиратъ се прибавени прошенията още на 7 села и загубитѣ прѣтърпени отъ всѣко изъ тѣхъ, Его имената на тие села и тѣхнитѣ загуби:
Села -
Зографу 25,000 гроша загуби
Неохори 40,000 „ „
Ригула 66,060 „ „
Кишово 11,082 „ „
Компориана 58,000 „ „
Катафи 21,000 „ „
Кастения 193,100 „ „
__________________
414,242 гроша

Дохажда часътъ на окончателното урѣждание въ Берлинъ (1878). Съгласно съ своитѣ обѣщания, Англия поисква и сполучва, щото Гърция да бѫде тамъ прѣдставена. Обвинили Франция, че била взела инициативата за това нѣщо. Но Barthélémy S-t Hilaire провергалъ официално това компрометирующе утвърдяване и обвинилъ въ това нѣщо Англия. Прочее, въ Берлинъ, гръцкитѣ комисари Рангави и Делиани поискали Тесалия, Ипиръ и Критъ, като чекали часа да поискатъ още по-вече. Биконсфилдъ останалъ смаянъ отъ една такава чудовищна претенция, направена отъ държава която нищо не е спечелила съ орѫжие на рѫка и която ако се изслѣдваше добрѣ, не заслужваше даже да бѫде приета въ банкета на дѣлежа. Но орѫдие на Гамбета, който бѣ подучилъ отъ Гърцитѣ чрѣзъ рѫцетѣ на нѣкого си Kòkkino, име непознато на насъ, нѣкакъвъ кръсть за почетъ или нѣкаква титла на Атически гражданинъ, Wadington станалъ органъ на елинскитѣ претенции. Берлинския конгресъ взелъ прочее въ забѣлѣжка това което слѣдва въ засѣданието си отъ 1-й юлий:
„Конгресътъ поканва Високата Порта да се разбере съ Гърция върху едно изправяне на границитѣ въ Тесалия и въ Ипиръ; и е на мнѣние, че това изправяне, може да слѣдва р. Саламбрия (стария Пиниосъ) върху наклонението на Егейското море, и р. Касамасъ, отъ страна на Йоническото море. Конгресътъ вѣрва, че заинтересуванитѣ страни ще успѣатъ да се съгласятъ. При това тѣ сѫ готови (европейскитѣ сили) да прѣдложатъ своето посрѣдничество непосрѣдствено прѣдъ двѣтѣ страни.”
И дѣйствитѣлно отъ 24-ия членъ отъ договора: „Тѣ пазятъ желание да прѣдложатъ своето посрѣдничество на двѣтѣ страни, за да улеснятъ прѣговоритѣ.” Прочее върху изправянето на границата станаха конференции, най-напрѣдъ въ Прѣвеза (февруарий и Мартъ 1879); послѣ въ Цариградъ, въ края на 1880 и въ началото на 1881...

Но за да си иматъ читателитѣ ни пълно прѣдставление за Янинската Гимназия, за нейнитѣ доходи, излагаме слѣдното: Тая гимназия, въ Ипиръ, минава за едно отъ най-добритѣ гръцки учебни заведения въ Европа: Спорѣдъ даннитѣ които извличаме отъ г. Аравантиносъ, историкъ отъ Янина, тая гимназия притежава единъ капиталъ отъ 1,107,610 рубли въ Московската банка, 143,800 фиорина въ Виенската и 515,000 драхми въ Атинската банки. И така, отъ кѫдѣ дохаждатъ капиталитѣ повѣрени въ Московската, Виенската и Атинскитѣ банки? Отъ източника отъ кѫдѣто дохаждали нѣкога капиталитѣ повѣрени въ Венецианската банка. Съ други думи, днесь съ основанието на това завѣдение става сѫщото каквото съ училищата на Гума, на Капланъ и на други подобни. Всички, безъ никакво изключение, сѫ били направени отъ търговци Власи и Албанци; но много по-вече отъ Власитѣ, между други отъ братята Зосима отъ Грамоста, сѫщата фамилия, която нѣкога е дала на Охридския прѣстолъ и единъ патриархъ. Прочее, такива голѣми учреждения за които Елинитѣ не сѫ дали нито една лепта за какво се употрѣбявятъ днесь? Не е ли за да елинизиратъ?

Гърцитѣ иматъ още многобройни училища и добрѣ построени въ Битоля, гдѣто нѣма никакви Гърци. Както и на дуги мѣста, така и тука училищата сѫ построени отъ Власи, а именно отъ братя Пиника. Млади още и прости абаджи тѣ искарвали на день едвамъ по единъ грошъ. По-нататъкъ тѣ отишли въ Египетъ, гдѣто сѫ се обогатили и днесь сѫ построили въ Битоля, едно великолѣпно училище, сѫщински палатъ, гдѣто подъ управлението на владиката и на гръцкия консулъ погърчватъ българскитѣ и влашкитѣ момичета...

Гърция нѣма срѣдства. Тя взима, но не дава. Отнемете отъ Гърцитѣ възможностьта да бѫдатъ каикчий, и тѣ би умрѣли отъ гладъ. Гърцитѣ не сѫ земледѣлци. Колкото сѫ тѣ голѣми бъбривци, толкова сѫ и лѣнивци. Човѣкъ може да се научи отъ Ксенофонта, доколко били прѣнебрѣгнати най-плодороднитѣ земи въ Елада. Гърцитѣ не само на Демостена отказваха да бѫдатъ сълдати за да защитятъ своята страна, но тие и на Ксенофонта отказваха своитѣ мишци за да обработватъ Атическитѣ полета...Вмѣсто една лойялно открита война, Гърцитѣ прибѣгнали до разбойничество, тѣхното обикновено срѣдство. Човѣкъ може да види въ кореспонденцията отъ Папинео, въ Имера(Триестки гръцки вѣстникъ, отъ октомврий 1879), отъ Янинския експротосингелъ, по какъвъ начинъ разбойницитѣ третирали тѣхната страна. Разграбването на това голѣмо село е траяло 8 часа, и разбойницитѣ измъкнали отъ тамъ 2,000 лири. По-голѣмата частъ отъ разбойницитѣ принадлѣжали на гръцката армия и всички бѣха обрѫжени съ пушки chassepot...

Говорейки за фанариотскитѣ владици и въ частностъ, за Матеа, гръцкия консулъ отъ Битоля, Пануриасъ пишелъ на Пихионъ (душата на гръцкитѣ агитации въ Македония) „нашитѣ владици сѫ твърде дипломати, и чудесно лъжатъ турцитѣ.” Такъва една дума изяснява чудесно безбройнитѣ несправедливости и пристрастия на турскитѣ власти. Между друго, знае се че валията Кемалъ получавалъ годишно 600 лири т. чрѣзъ рѫцѣтѣ на Матеосъ. Слѣдователно отъ кого дохаждаля тие пари? Отъ кѫдѣ дохаждаха сѫщо 150 лири които патриархъть, споредъ казването на Пихиона, изпращалъ извънредно на всѣки архиепископъ и 100 лири на всѣки епископъ?

Най-послѣ, посрѣдствомъ гръцкото консулство въ Солунъ прѣнасяха се свободно орѫжия въ Костуръ или въ такъво кѣсто, гдѣто Пихионъ посочеше, споредъ нуждата. Консулството бѣше арсеналътъ, гдѣто разбойнцитѣ си доставяха потрѣбнитѣ орѫжия и барутъ. Цѣлия свѣтъ вече знае, че въ 1881 когато гръцкото консулство въ Солунъ изгорѣ и когато въ врѣме на тоя пожаръ прѣнасяха мобилитѣ и вѣщитѣ които можеха да спасятъ, случайно единъ сандъкъ които падналъ отъ гърба на единъ хамалинъ се счупилъ и излѣзе на явѣ, че той съдържаше пушки, отъ системата Шаспо и военни муниций. Полицейскитѣ агенти уловиха тогава тоя сандъкъ, както и други 24 носени отъ хамалитѣ. Всички тие сандъци съдържаха пушки и барутъ. Но полицията тури рѫка само върху 25-тѣ сандъци намѣрени върху гърба на хамалитѣ. Защото нѣма съмнѣние, че веднага слѣдъ това откритие всичкия арсеналъ билъ прѣнесенъ и депозиранъ въ нѣкое тайно и сигурно мѣсто. Цѣлото Солунско население знае тая скандалиозна история, и особенно господа Консулитѣ отъ тоя градъ. Дълго врѣме правителството изглеждаше като да не знае за революционната пропаганда, правена отъ владицитѣ, консулитѣ, лѣкаритѣ и учителитѣ отъ училищата гръцки. Но, волею неволею, трѣбваше да си затваря очитѣ...

Това което се прави отъ Атина, се прави отъ Византия. Сѫщо както Гърцитѣ искатъ да грабнатъ отъ Султана мѣста за които нѣматъ ни най-малко право, така и фанариотитѣ насилствено се стараятъ да държатъ епархии, които отъ день на день се изгубватъ отъ тѣхнитѣ рѫцѣ. Тѣ едно врѣме унищожиха и патриаршиитѣ Търновска, Охридска и Ипекска. Тѣ съ лошо намѣрение обявиха противъ нашия православенъ народъ схизмата и взеха да го клеветятъ прѣдъ турското правителство. Тѣ всѣкога сѫ прѣсмѣтали безъ Бога, за това и Господъ не се съмнѣваме, ще смѣта безъ тѣхъ."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Ноември 29, 2014, 03:39:41
Balkan Locarno and The Macedonian Question - MPO, 1928

http://strumski.com/biblioteka/?id=424

http://www.strumski.com/books/Balkan%20Locarno.pdf

"The Origin of the Macedonian Question
During the Spring of 1876 the well-known American journalist, Mr. McGahan, brought out in the London Daily News the shocking facts of the Turkish atrocities in Bulgaria and caused the famous campaign of Mr. William Gladstone in favor of the subjected Balkans. The same year, under the pressure of public opinion, the British Government took the initiative to call a diplomatic conference in Constantinople which projected the creation of two autonomous Bulgarian provinces. One of them was Eastern Bulgaria with the capital of Tirnovo, which comprised the province of Dobruja occupied today by Roumania. The othewas r Western Bulgaria with the capital of Sofia, which comprised the whole of Macedonia. At one of the sessions of the conference the British delegate, Lord Salisbury, declared that the frontiers of the two Bulgarian autonomous provinces had been delineated in a manner that would take in only  such territory in which an uncontested Bulgarian population predominated.

In the archives of the Ministry of Foreign Affairs at Vienna there is a copy of the map of the famous geographer Kiepert, upon which Lord Salisbury in his own handwriting has drawn the ethnographical limits of the Bulgarian people. It would not be superfluous to mention here that the conference in sketching the two Bulgarian provinces had taken under consideration the opinion of the best experts on the Balkan Peninsula, among whom was the American traveler and historian, Eugene Schuyler...

On the insistence of Austria- Hungary, who wanted to preserve her influence in the Vardar Valley and to keep the road to Salonika open, the Congress of Berlin split up the newly created Bulgarian principality. Since that time the Macedonian question has appeared in the diplomatic arena of Europe. During the first year of the Berlin Congress, the Bulgarian population in Macedonia had consecrated its efforts to the organization of its national churches and its national schools. As a result of the attained advancement in spiritual life and national culture in Macedonia, there grew up a tendency among the Bulgarians of these provinces towards liberty and democracy. In 1893 the so-called INTERNAL MACEDONIAN REVOLUTIONARY ORGANIZATION (I.M.R.O.) was founded. The purpose of this organization was to arouse a revolution in the country for the liberation of Macedonia from the Turkish yoke. Under the leadership of the organization, Bulgarians in Macedonia revolted on three different occasions - the first rebellion was in 1895, the second in 1902 and the third in 1903. According to the diplomatic documents published by the British Government, 30,000 armed men were mobilized in the last insurrection.

According to an official declaration of the I.M.R.O. published in 1903, the purpose of the organized insurrection was to make of Macedonia an  autonomous province under the control of the great European powers. This program was first worked out by the Bulgarians but it gradually began to attract the other nationalities also. Of all the Balkan governments, the Bulgarian Government alone accepted the principle of autonomy for Macedonia and was interceding for it before the great powers. Greece and Serbia, however, were decidedly against the idea of an autonomous Macedonia. Their reasons were not hard to understand...

The secret Treaty by virtue of which Serbia denied herself of Bosnia and Herzegovina in return for the Austro-Hungarian promise that the Serbian claims in Macedonia would be maintained is of the year 1881, but in point of fact Serbia began to take an interest in Macedonia only during 1889, as this is recognized by the Serbian Prime Minister Milovanovitch in one of his articles in the periodical "Delo" published in 1889, in the city of Belgrad. The Serbian propaganda in Macedonia consisted in sending agitators and supporting hirelings in this province. The success of this propaganda was naturally nil. This is the reason why the Serbians were no less passionate opponents than the Greeks to the idea of an autonomous Macedonia.

While the Bulgarians were aspiring to liberate Macedonia in the form of an autonomous country, Serbia and Greece insisted on a partition of this region regardless of the ethnographic conditions and the will of the native population. In the beginning the I.M.R.O. was successful in the struggle for the preservation of the integrity of Macedonia under an autonomous regime. Thanks to the insurrection organized and led by it, the great powers were obliged to intervene and press the Sultan to introduce in Macedonia reforms under European control...

The Balkan Wars and the Partition of Macedonia
Eighteen battalions of Macedonia volunteers fought in the rank and file of the Bulgarian armies against Turkey but not one of them suspected that he went to die for the partitioning of his fatherland...Taking advantage of the fact that the Bulgarian army was now at Tchataldja, Greece having occupied Southern Macedonia, pushed gradually her sphere of occupation towards the East. As a result of this tendency of the two states to safeguard for themselves the biggest part of Macedonia, there took place the secret Serbo-Greek Alliance directed against Bulgaria. Тhis Alliance was concluded in principle during the month of January, 1913, that is to say, at a moment when the Bulgarian armies continued to fight against Turkey.

For the first time the Bulgarian Government suspected the intentions of its allies from the attitude they took against the Bulgarian population in the parts of Macedonia which they had occupied and where they had closed immediately the Bulgarian schools and had forbidden the reading of Bulgarian books...The treaty of Bucharest which concluded the war among the former Balkan Allies divided well-nigh the whole of Macedonia between Serbia and Greece and only an insignificant part was left to Bulgaria. In those parts of Macedonia which were annexed to them the Serbians and the Greece started a policy of denationalization of the Bulgarian population by taking away their churches and closing their schools. The Bulgars in Macedonia whom history places as initiators of the Bulgarian regeneration, who were the first to print Bulgarian books and who were the first to organize a Bulgarian national church, independent of the Greek Patriarchate, started to defend their national culture with the same energy with which they had struggled against the Turkish yoke. The I.M.R.O. re-established its phalanx...

The fate of Macedonia became harder than before. In the Autumn of 1913 the international commission appointed by the Carnegie Endowment in the Balkan Peninsula proved that oppressive methods were employed in Macedonia by the Greeks and the Serbians for the denationalization of the Bulgarian population, even during the time when the Balkan Alliance was still in force. The dire situation of the Bulgarians in Macedonia as it is described in the "Report of the International Commission to Inquire the Causes and Conduct of the Balkan Wars", could be considered as an idyl if compared with the regime which was introduced in Macedonia after the conclusion of the European war.

We have at other times described  to public opinion in America how in those parts of Macedonia which are under the authority of Serbia and Greece, the Bulgarian nationality is placed out of the pale of the law. We will only draw attention to this awful situation in a few words. Under the rule of the Turks and until the eve of the Balkan War, the Bulgarian population in Macedonia had thirteen gymnasias (colleges) with 148 professors and 2191 students, 89 pro-gymnasias (high schools) with 238 teachers and 4309 students, 1273 grade schools with 1880 teachers men and women, and 72,354 scholars, total 1373 schools, 2266 men and women teachers and 78,854 scholars. We had 1331 churches, 294 chapels and 275 monasteries and seven bishoprics. We had Bulgarian newspapers, periodicals, libraries, reading rooms and Sunday schools. Today we have no schools, no churches, no newspapers. Our libraries and our text books were burned. Whoever is found with a Bulgarian book is punished as a criminal. The speaking of the Bulgarian language is forbidden under the threat of punishment. The Bulgars are forced by the authorities to change their names by changing the endings. Those of us who are from that part of Macedonia that is incorporated under Greece and Serbia and wish to write to our relatives a letter adressed in their Bulgarian name will have their letters destroyed or returned with a notice that such person is not found. Anyone of us who would go to the Greek and Serbian Consulates in New York City to ask for a passport in his Bulgarian name, which he and his parents have always had and used and with which he came to America before the Balkan wars, will receive no passport in this name unless he changes it into the Greek form if he is from Macedonia under Greece or in the Serbian form if he is from Macedonia under Serbia..

The Serbian fiasco in Macedonia has a double meaning. On the one hand it was impossible to reach the smallest result in assimilating the Bulgarian population in Macedonia, and, on the other hand, it did not stop the revolutionary activities - a wave which gradually swept all minds and hearts. It would be useless for the Serbians to increase in the future the cruelty of their measures against the revolutionaries and their efforts for the annihilation of the Bulgarian nationality. The macedonian revolution will not only continue successfully to oppose the Serbian despotism and intolerance but they will more and more attract to their ideal the other nationalities of Macedonia who gave them their unreserved support by taking an active part in the struggle...

The creation of a unified and independent Macedonia under the control of the League of Nations - this is the real Locarno. The Balkan Peninsula needs for such a Locarno all sincere friends of the Balkan peoples and of European peace...

What is today our practical demand? It is that all nationalities in Macedonia should be allowed to have their churches, their schools, their newspapers and their spiritual and cultural organizations. Is this a demand of revolutionaries and trouble-makers? Who would dare say so? In this stage of civilized and democratic advancement at which humanity has arrived, the right of each nation to exist, to use its language and to develop its native genius is so elementary and so universally accepted that it is a surprising fact that in our time a nation should be forced to resort to arms in order to obtain these rights. The right of the nationalities to maintain their culture is not only proclaimed by contemporaneous democracy but it is specifically sanctioned in the minority treaties concluded by the Great Powers of the Entente with the Balkan States...

Have the Bulgarians of Macedonia asked the League of Nations to intervene for their rights which are guaranteed by the treaties? More than once steps have been taken by the Macedonian Bulgars before the League of Nations to that effect. The Macedonian Political Organizations in the United States and Canada, representing 45,000 Macedonian immigrants, have sent written petitions to the  League of Nations to demand that it take upon itself the duties provided by the minority treaties. The League of Nations, however, has remained deaf to all of the petitions until the present time..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Декември 16, 2014, 02:05:26
Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите - Иван Георгов от Велес, Македония, 1925 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=492

"Ето вече петь години, откакъ договорътъ отъ 10 септември 1919 г. биде сключенъ съ кралството на сърби, хървати и словенци, а правителството на това кралство не само че не е направило нищо, за да го тури въ изпълнение, що се отнася до българското население в Македония, ами то настоява още и да поддържа че няма българско население въ Македония. То дори не позволява щото и най-невинни по своето съдържание български книги да влизатъ въ тая страна. И което е още по-характерно за крайното пренебрежие на наредбите за малцинствата въ тая страна, забранено е на христианското население тамъ да кръщава новородените съ други имена освенъ съ ония които са посочени върху единъ списъкъ отъ имена въ всяка черква, и които са явно сръбски. Искатъ на всяка цена да изкоренятъ, и то колкото се може по-скоро, всичко, което може да напомня българското чувство. Всички тия твърдения лесно могатъ да се проверятъ на място, ако само сръбското правителство би искало да позволи, щото обществото на народите да направи една международна анкета.

Въ Сърбия вярватъ, че като употребяватъ такива способи, които не бива да се употребятъ поне въ страни, що принадлежатъ къмъ Обществото на народите, ще успеятъ да променятъ българското население въ сръбско, както успяха между друго, прилагайки средства забранени за една модерна държава, да посърбятъ въ течение на трийсетина години некогашното българско население на пиротския окръгъ, който биде отстъпенъ отъ берлинския конгресъ на Сърбия. Обаче забравя се, че българското население въ Македония е далечъ по-многобройно, че то има национално чувство, което, безъ да се преувеличава, почти няма равно на себе си, и че това чувство е още повече засилено отъ трийсетгодишните борби въ края на турския режимъ...

Още въ 1912 г., подъ турския режимъ, българското население въ сръбска Македония броеше, споредъ статистиката на уважавания Mahony, 5 владици, 647 свещеника, 677 черкви, 54 параклиса и 48 манастира, и 556 основни училища съ 847 учителя и 33,156 ученика, 35 прогимназии съ 106 учителя и 1,955 ученика и 5 гимназии съ 25 учителя и 875 ученика, безъ да се броятъ черквите, училищата и пр. въ струмичкия окръгъ, който биде отстъпенъ на сърбите въ 1919 г. Въ гръцка Македония имаше въ същото време и споредъ същия източникъ 299 български свещеника, 300 черкви, 78 параклиса и 11 манастира, и 408 основни училища съ 408 учителя и 17,210 ученика, 23 прогимназии съ 103 учителя и 931 ученика, и 4 гимназии съ 56 учителя и 825 ученика.

Откато се настани сръбскиятъ и гръцкиятъ режимъ въ тия части на Македония, няма вече и следи отъ всички тия религиозни и културни институти. Те всички са сега заети отъ сърбите и гърците, които прогониха или принудиха да избягатъ въ България или въ Америка владиците и повечето отъ свещениците и учителите, като се каратъ родителите да пращатъ децата си въ сръбските и гръцките училища. Същата участь постигна и другите културни учреждения като библиотеки, читалища, благотворителни дружества и пр. И естествено е, че не е позволено да се печататъ, както и да се четатъ книги и вестници на български езикъ.

За да се сплаши българското население и да се принуди то да се приспособи къмъ исканията на властите, употребятъ се средства, които са насочени къмъ това да всяват ужасъ между това население и да се накара то да почувствува грозната опасность, на която се излага, ако постоянствува въ своето национално упорство. За да дадемъ само единъ примеръ отъ такива безчовечни средства, достатъчно е да посочимъ клането на 22 български селяни отъ селото Гарванъ, околия радовишка, застреляни отъ единъ взводъ войници, които сами се беха възмутили противъ заповедьта, която имъ даваше великиятъ жупанъ Добрица Матковичъ (3 мартъ 1923 г.). И това избиване биде извършено безъ всякаква присъда и безъ предварително следствие, понеже нямаше никакво престъпление. Между тия селяни имаше и деца на възрастъ 12, 13 и 17 години. Тоя фактъ не е единственъ. Същиятъ жупанъ продължи своето дело и презъ следните месеци на годината. На едно оплакване на жертвите отъ едно село въ кочанска околия, на които били ограбени и опожарени къщите отъ сръбски бандити, кочанскиятъ началникъ отговорилъ: "Понеже сте българи, ще ви опожаряватъ, докато не станете сърби".Други стотини нещастници се хвърлятъ въ затвора, безъ да бъдатъ теглени подъ съдъ...

Намирайки се предъ нещо по-лошо отъ нарушения или отъ опасность отъ нарушения на наредби на договори, ние си позволяваме да привлечемъ смирено вниманието на Обществото на народите върху положението въ гръцка и сръбска Македония и да го помолимъ да земе потребните мерки, за да се приложатъ най-сетне въ тая нещастна земя наредбите на договорите върху малцинствата. Една отъ най-сериозните грешки на последните договори въ Парижъ бе, че те не искаха да уредятъ единъ специаленъ органъ на международенъ контролъ натоваренъ да бди надъ изпълнението на наредбите относително малцинствата, поне въ балканските страни. Ала дори и при липса на такъвъ органъ, Обществото на народите ще намери средства да накара да се уважаватъ отъ когото и да било договорите относително малцинствата въ всичките техни наредби, тъй като очевидно не му липсува волята, да въстанови миръ и спокойствие въ тежко изпитаните отъ всемирната война земи...

Още въ началото ние сме почудени отъ мъчнотията, която еднакво изпитватъ всички заинтересувани страни при оценката на приблизителния брой на бежанците въ България. Проф. Кировъ оценява броя на 500,000, признавайки обаче, че е мъчно да се посочи точно числото. Въ всеки случай тоя брой му се вижда достатъченъ да покаже сериозностьта на положението въ Македония. Ала въпросътъ прима още по-сериозни размери, когато треба да земемъ въ внимание действителните мотиви, които лежатъ въ основата на тая емиграция...

Националниятъ комитетъ на Съюза на македонските емигрантски организации въ България смята за свой дългъ, да разясни предъ събранието на Международния съюзъ на сдруженията за Обществото на народите въпроса за малцинствата въ Македония подъ сръбски и гръцки режимъ, зимайки предъ видъ доклада представенъ отъ уважаемия помощникъ на секретара на комисията за малцинствата на Международния съюзъ въ сесията му на 10 -11 февруари 1925 г. въ Брюкселъ...

Въпросътъ за Македония се забърка и заплете, следъ като берлинскиятъ договоръ предаде Босна и Херцеговина на Австро-Унгария и, отнимайки тия две области на сърбо-хърватския народъ, въ също време му затвори достъпа до откритото море. За да отклони стремежите на сърбите отъ тия две области, Австро-Унгария ги тласна къмъ Македония, на която сърбите до това време гледаха като на наследство на българския народъ. Само тогава захвана борбата между македонските българи и сръбската пропаганда. Впрочемъ сърбите сами признаха тоя фактъ съ договора отъ 13 мартъ 1912 г., дето изрично признаха българския характеръ на Македония...

Емигрантите напущатъ своята родна страна изгонени отъ безчовечния режимъ, на който са обикновено подложени, немайки дори право, да се наричатъ българи, да четатъ български книги, било и най-невинната, като единъ букваръ или една библия, да носятъ своето истинско българско име съ окончание на евъ или овъ. Не се напуща на драго сърце масово родната земя, която задържа човека съ хиляди връзки, ако не са условията на живота, които правятъ пребиването невъзможно върху почвата на прадедите...

Се уреди и едно Общество на народите, гарантъ на новите договори, което нямаше вече да позволява да се измъква некой отъ задълженията наложени отъ договорите, на когото и да било, обаче опитътъ на неколкото години откакто съществува Обществото на народите, върху задълженията наложени на победителите, доказа много добре, че щомъ се касае да се изпълнятъ наредби, които са въ тежина на победителите, Обществото на народите е безсилно да накара да се зачитатъ неговите права. Страхуватъ се дори да не огорчатъ некогашните малки съюзници, като поискатъ отъ тяхъ да не се измъкватъ отъ своя дългъ...

Съюзътъ на македонските организации въ България, който има за задача между друго, да употребя всички законни средства, та най-сетне да се изпълнятъ постановленията на договорите за малцинствата, което най-много би допринесло за въстановяване на истински миръ на Балканите, доколкото тоя миръ зависи отъ положението въ Македония, апелира къмъ Международния съюзъ на сдруженията за Обществото на народите и го моли да направи всичко каквото може, щото изпълнението на договорите за малцинствата, което досега не е направило никаква стъпка напредъ, да не остане все мъртва буква. Ние сме убедени, че особено Югославия ще употреби всички хитрини, за да се измъкне отъ задълженията, които и налагатъ договорите относително българското население въ Македония...Най-добриятъ доказъ за правдивостьта на всички наши твърдения би могла да даде една международна анкета извършена на место. Нека Международниятъ съюзъ на сдруженията за Обществото на народите предизвика подобна анкета отстрана на една компетентна институция..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Декември 23, 2014, 04:06:29
Положението в Македония - 1913 г., Съюз на македонските емигрантски организации в България

http://strumski.com/biblioteka/?id=407

http://www.strumski.com/books/%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE%20%D0%B2%20%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F.pdf

"Навредъ българското население въ Македония се гони и преследва за да го принудятъ да се отрече отъ своето име, отъ своя народъ. Въ лицето на всеки българинъ, гърците и сърбите виждатъ врагове на своята народность и държава. Техните правителствени органи знаятъ че се намиратъ въ чужди страни и безъ огледъ на съюзнически и братски задължения се заловиха съ страсть и омраза да преследватъ всичко що е българско. Убиватъ, биятъ и ругаятъ всички народни представители. Съ затвори и изтезания искатъ да погубятъ народното самосъзнание и съ черенъ тероръ да лишатъ населението отъ право на свобода и миренъ животъ. Тия нечути насилия върху съвестьта на българина се придружаватъ съ явни и систематични ограбвания на неговия имотъ и изнасилване на семейната честъ. Българите въ Македония, изложени на такива жестоки изпитни, дирятъ вече нови средства за борба и самозащита.

За своята свобода Македония даде много жертви. Цели 35 години тя води неравна борба противъ турската тирания, изнесе 3 възтания и редъ кървави сражения против турците. Въ Македония няма българско село, нито българско семейство, което да не е пострадало и да не е дало скъпи жертви предъ олтаря на народната свобода. Ала безъ да се гледа на това, синовете на поробена Македония, още въ първите дни на войната се събраха въ София. Верни и предани на своята поробена родина, решиха съ нови жертви за да принесатъ нещо за успеха на свещеното освободително дело. Съ безподобно себеотрицание и ревность въ по-малко отъ месецъ време мирните и работни хора станаха калени ратници. Недостатъка на обучението те попълниха съ своя ентусиазъмъ. Приникнати отъ съзнание на общественъ дългъ буйно се понесоха не къмъ своите родни места, а тамъ, въ Тракия, където се решаваше съдбата на техната мила родина.

Македоно-одринските дружини, които носятъ названията на своите родни места, скоро покриха съ вечна слава знамето, което имъ връчи Нейно Величество Царица Елеонора. Въ редъ битки срещу повече турски войски те не отстъпиха и крачка назадъ. Не посрамиха ни българското си име, нито българската мощъ. Въ всички срещи съ неприятеля излезоха победители. Съ саможертвеность и храбрость те разбиха турските отряди въ Кържали, Гюмюржина, Деде-Агачъ, Фере, Ипсала, Кешанъ, Малгара, Еносъ, Кавакъ, Булаиръ, Ганосъ, Мерефте и Шаръ-кьой. Въ тия боеве плениха силниятъ отрядъ на Яверъ паша и отблъснаха съ цената на много жертви турскиятъ десантъ при Шаръ-кьой..."

"ВЪЗВАНИЕ
Къмъ нашите братя въ Македония и Одринско


Братя,
Следъ петвековно страшно тегло и надъ васъ огрява вече зарята на свободата. Вашите страдания и мъки покъртиха сърдцата на вашите свободни братя. Отъ святъ дългъ на братско състрадание те се притичатъ на помощъ, за да ви освободятъ отъ турския хомотъ. При васъ идатъ съюзени вашите братя по вяра и кръвь; те напустнаха своята мирна работа и взеха оръжие. Съ цената на своето самопожертвование искатъ да извоюватъ за васъ поробените свобода и човешки права. И за своето самопожертвование не искатъ друго, освенъ да въцарятъ миръ и редъ въ нашата родна земя...
Братя,
Посрещнете съ венци на триумфъ храбрите ратници на свободата! Те ви носятъ съ цената на своята кръвь правда и миръ. Покрийте техния пътъ съ цветя и слава! Не жалете нито имотъ, нито животъ, защото и те не пожалиха за васъ нищо. Всичко мило и драго даватъ за вашето освобождение...
Братя,
Нашето народно тържество е победата на кръста надъ полумесеца, и нашата свобода е награда за вечната правда, която душата създава и разума осветява.
Да живее свободата!
Да живеятъ храбрите освободителни войски!
София, 5 октомврий 1912 г."

"Навсякъде въ Македония народътъ посрещна съ цветя и радость освободителните съюзни войски, посрещна ги съ отворени обятия, като съюзници на България. Следъ първата радостъ на много места населението взе оръжие, което бе успяло да скрие отъ турците и взе активно участие въ всички боеве...Но, уви, безъ да се гледа искреностьта и братската любовъ на македонските българи, действията на сърбите и гърците внесоха скоро големо смущение. Те системно наченаха да преследватъ всичко що е българско. Съюзници на България не могатъ нито да търпятъ, нито пакъ да гледатъ  всичко що е българско. Техната душа диша презрение и ненависть къмъ българина. И най-просветените органи на властьта не се стесняватъ да казватъ на населението, че ще отрязватъ езиците на всички, които говорятъ български.

Преследванията на сърбите и гърците въ Македония са насочени противъ живота, имота, честьта, езика и съвестьта на българите. Българските свещеници се заставляватъ да се отказватъ отъ екзархията. Българските учители се каратъ да идатъ въ Белградъ да се приготовляватъ за сръбски учители, а българските училища се затварятъ, се горятъ. Всеки българинъ който не се изяви за гръкъ, или сърбинъ, се ограбва, бие и се оскърбява. Всяка българка е изложена на поругание. Всеки взелъ участие въ опълчението противъ турците, който носи български гербъ, се изтезава и герба му бива откъснатъ и газенъ. Даже българските кръстове за храбростъ не са пощадени отъ сърбите. И всички български владици сега въ Македония са изолирани отъ населението и се държатъ подъ най-строгъ арестъ и надзоръ отъ сръбските власти. Много български архиерейски намесници и свещеници са бити и затворени. Затворите въ Македония са пълни съ българи, безъ да са провинени въ некое престъпление, освенъ, че са българи. Мнозина отъ тяхъ безследно са погубени отъ сръбските власти...

Отъ горните факти ясно се вижда, че съюзниците сърби и гърци зле са разбрали своята задача. Водени отъ тесни и крайни егоистични цели, те се отклониха отъ начертания пъть на избавители и спасители на поробените и взеха пътя на безогледни средства на своите пропаганди да сломятъ българската мощь, като задушатъ съ насилие народния духъ...

Но, както до освободителната война, тъй и сега българите въ Македония безъ колебание повдигатъ гласътъ си на възмущение и влизатъ въ нова борба, за да види и се убеди за лишенъ пътъ светътъ, че са били по езикъ и съзнание, по чувства и стремежъ българи и такива ще си останатъ. И ако турците бяха безсилни въ продължение на цели петь века да сломятъ тяхното упорство и погубятъ тяхната народность, като я лишаваха отъ свобода и човешки права, то сърбите и гърците още по-малко ще успеятъ да постигнатъ и осъществятъ съ безогледни средства своите пъклени планове...

Заблуждаватъ се всички, които мислятъ съ насилни средства да постигнатъ дележа на Македония и съ това да задоволятъ своите политически претенции. Всяка педа земя откъсната отъ Македония ако не смущава сега съвестьта на грабителите, то тя ще помрачи тяхното спокойствие и безопасность за много години; ще ги терзае и измъчва, защото за минута са се увлекли по пътя на безумието...

Ако европейската дипломация и балканските народи искатъ да постигнатъ траенъ миръ съ едно разпокъсване на Македония, която по душа е неделима, то те вършатъ една лоша услуга на мира. Културно економическите интереси на всички просветни държави налагатъ императивно щото всяка балканска държава да прибере своите сънародници въ естествените си граници и да се предаде изключително на своето мирно и културно развитие. И никой не трябва да очаква повече отъ това, което единъ потиснатъ и онеправданъ народъ може да направи въ борбата на своето избавление и самосъхранение.

Ние, сдружените представители отъ цела Македония, считаме за свой свещенъ дългъ, като констатираме фактическото положение на нещата, да привлечемъ просветното внимание на всички заинтересовани фактори на Балканите и да предупредимъ, че изкуствените политически комбинации неминуемо ще докаратъ смутове и отново ще нарушатъ мира.
София, 15 априлъ 1913 г."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Декември 28, 2014, 09:35:11
В страната на сълзите - 1924 г., Панчо Михайлов от Щип, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=513

http://strumski.com/biblioteka/?id=261

"Сърби минаха презъ селото
Есенния день догаряше, когато съ четата потеглихъ къмъ колибата на дедо Велко. Следъ опожаряване на селото му отъ сърбите, той се бе прибралъ горе въ планината, въ колибата си, гдето въ мирно съжителство съ гората доживяваше последните си самотни дни. Трябваше да видя тоя старецъ, едничкия живъ свидетелъ на сръбска вандалщина и жестокость, и отъ неговите уста да узная подробности около проявяването на последните. Съ мъка се катерехме по стръмната козя пътека, спъвани отъ мрака и гъстата мъгла. Следъ 5 часовъ уморителенъ походъ, заядливъ кучешки лай разкъса тишината и бавно, блъскайки се отъ бука на бука, се понесе съ мъглата нагоре и замре въ отсрещните гори. Доближихме колибата. Едъръ планинецъ, застаналъ до входа и, подпренъ на своята стара другарка - къса манлихера - съ затаенъ дъхъ следеше приближаването ни. Шарко весело махаше опашката около стареца и съ подскачане, квичене и целуване ръката, съобщаваше му за пристигането на близки нему по зла участь, кръвь и душа хора. Луната за мигъ освети набръчканото лице на стареца, върху което преживения ужасъ бе наложилъ своя печатъ...Влезнахме въ колибата и въ колело насядахме около огъня...

- Деца, деца,  живея ето 82 г., преживелици бурни са минали презъ главата ми, билъ съмъ на два пъти осъжданъ за политически дела на 15 г. затворъ, видялъ съмъ зловещия Куршумли ханъ, мрачния Диаръ Бекиръ, познавамъ ужасите на войната, но това, което стана въ нашето село, на 17. XI. 1923 г., не се подава на описание...Внучетата ми презъ целия день палаво си играеха покрай мен, закачаха ме, дърпаха ме за мустаките, катереха се по гърба ми...Настъпи мракъ. Внезапно твърде нервно, но дружно залаяха селските псета. Следъ тяхъ, светълъ, буенъ огънь блесна въ западната окрайнина на селото и освети целата околность. Не следъ много такива пожари пламнаха и по другите окрайнини на селото. Отвредъ запълзеха огнено-червени езици. Огненъ день изъ улиците, изъ които бесно виеха кучетата. Тълпа съ кръвясали очи насили дворните порти и навлезе въ пространния дворъ на къщата ми. Една група от нея се отдели и бързо се насочи къмъ вратата на къщата. Докато се опомня, групата се озова въ стаята ми. Приклади и ритници заиграха по старческото ми тело. Псувни и гаври раздираха ухото ми. Почувствувахъ, че некой ме улови за гърлото и така силно ме стисна, че всичко предъ менъ се разискри. Когато се опомнихъ, видехъ се вързанъ така жестоко, щото гръдния ми кошъ бе излязълъ чувствително напредъ. Предъ менъ стоеха въоръжени и въ четнишка униформа кочанския окол. началникъ М. Вуковичъ и сръбските войводи на разбойническите чети.
- Тебъ ли те казватъ Велко и ти ли си билъ българския учитель въ това село? - грубо ме запита началника.
- Дълги години въ миналото билъ съмъ учитель, но сега живея въ къщи последните си дни, за разтуха на децата - отговорихъ му азъ.
- Защо приказвашъ на български езикъ? - втори пъть ме запита началника като ме стрелна съ острия си погледъ.
- Българинъ съмъ и на този езикъ съмъ говорилъ още като дете. На този езикъ азъ съмъ училъ децата.
- Удушете този песъ и нека душата му хвъркне и се слее съ пламъка на къщата му! - разярено кресна началника.

Започнаха да ми поставятъ ямка на шията. Въ този моментъ въ стаята нахлу остъръ димъ, примесенъ съ пламъци. Азъ останахъ самъ спокойно чакащъ да ме обхване пламъка и въ него да намеря края на своя земенъ пъть. Въ съседната стая чухъ охкания и викове: "Не ви е грехъ и срамъ" и следъ туй силно изохкване и пакъ тишина. Разбрахъ, че снахите ми преди да бъдатъ изнасилени и убити бяха и ограбени. Чуваше се само пръщенето на падащите въ пламъка греди и жалкото виене на Шарко. Когато бяхъ изгубилъ всяка надежда за животъ, единъ силно запъхтялъ се войникъ тичешкомъ влезна въ стаята, която набързо прострели съ погледа си и като ме видя свитъ на кълбо, спусна се върху ми и каза: "Не се страхувай, дедо. Азъ съмъ войникъ, хърватинъ по народностъ и дойдохъ да ти помогна!" и бързо като разряза въжета и освободи ръцете ми, хвана ме за ръката и ме поведе презъ огнените улици. Стигнахме до гората...Юнаци, велика печаль се разлива по сърцето ми и иска да затъмни всичко. О, Македонио, Македонио, името ти е скръбъ." Сълзи бликнаха изъ старческите му очи, задави се, зарида и млъкна...

Раздяла
Въ паметъ на Весовъ и Кушевъ

"Г-нъ Чавдаръ, нося ви бърза поща отъ Богданъ..." Побързахъ да отворя пакета съ писмата. Не зная защо огненъ трепетъ пропълзя изъ душата ми и азъ инстинктивно въздъхнахъ. Някакво предчувствие подкоси жилавата ми снага, а ръцете отказаха да ми се подчиняватъ. "...Твоите другари Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ загинаха въ безсмъртна величава борба съ общия врагъ на българското племе при стените на борческо Крушево и исторически Вардаръ. Миръ на праха имъ!"

Ледна болка разтърси снагата ми и почувствувахъ душата си въ мъгла. Гръдьта ми се проби отъ мечъ. Кръвьта се сля съ мисъльта ми. Ръцете увиснаха, краката се подкосиха, а въ погледа ми искряха огнени звезди топящи се въ неизвестность и тъга. Чувствувахъ ръката, свита въ юмрукъ чиличенъ, да сочи карабината къмъ западъ...Когато се опомнихъ, усетихъ дълга къмъ Македония да ме крепи.

Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ бяха войводи. Заминаваха съ чети за Велешко. Менъ се падна честьта да придружа тия хвъркати юнаци до брега на мътенъ кървавъ Вардаръ. Споменътъ отъ тоя ми маршъ съ тяхъ дълбоко се вряза въ паметьта ми и зъбътъ на времето не ще успее да го запрати въ забвение. Пътувахъ съ мълчаливци - двамата мълчеха. Въ мълчание живееха своя животъ. Денемъ сгушени единъ до другъ се вслушваха въ пулса на Македония, когато надъ тяхъ слънцето жестоко хвърляше своя жаръ. Дните бавно течеха. Често поглеждаха часовниците си. И когато нощъ падаше надъ тая земя, де всичко тръпне въ мъка и горесть и когато всички хора отъ долините навлизаха въ съня, Весовъ и Кушевъ ставаха и водеха другарите си на пъть далеченъ, но желанъ. Напредъ вървяха войводите, а следъ тяхъ редица отъ левенти юнаци. Отъ върховете на планините къмъ бреговете на Вардаръ слизаха великаните Весовъ и Кушевъ и бързаха къмъ...Голгота.

Въ день на велика радость, призори подъ ниския врежъ, де е текла най-благородната българска кръвь - четите се спряха на станъ. Предъ насъ древния Вардаръ съ своята епопея, на брега на който Любе се изправи, за да изплаче своята любовъ: "О, свещена река! Защо сънливо плискашъ живи си води? Нима не чувствувашъ юначните крака на твоите братя, дошли тукъ да влеятъ животъ, светлина, любовь? Стоимъ тукъ предъ гъвкавото ти тяло съ безаветна любовъ къмъ тебъ и втори пъть ти даваме клетва за верно служене народу." И Вардаръ заплиска бурните си води, целувайки бреговете съ бялата си гръдь, така много въ миналото опръсквана отъ алена българска кръвь и шумно ни приветствува...

Денятъ мина въ мъчително очакване на нощьта. Вардаръ, отстоящъ на 20 крачки отъ насъ, продължаваше своята жестока песень, тоновете на която бяха огненъ зовъ къмъ всичко дейно и идейно българско за свещена борба съ вековенъ врагъ...Прелиствахъ миналото и чертаехъ бъдещето. Хвъркати юнаци летятъ надъ гори, поля, реки и сеятъ семето на свободата изъ Битолско - Охридско - Македония. Десетгодишна революционна борба и знамето на живота се развява надъ бунтарско Крушево за да прикове на укоръ и порицание "хуманна" и "човеколюбива" Европа. Следъ още десетки години ето и цялото българско племе на станъ за люта брань при Шаръ, Охридъ, Черна, Вардаръ, Струма и Егея...Корабокрушение!...Затишие!...Ново светло знаме, нови борби...Надъ тая земя, напоена съ много кръвь и натискана отъ могили отъ кости, безсмъртни духове витаятъ и ни будятъ. Въ Македония отново ще закипи революционната борба, въ която тирана ще намери своя залезъ, а бореца народъ - свещени права...

При стените на борческо Крушево и живописенъ Велесъ два великана чрезъ смъртьта се родиха. На една отъ най-чаровните невъзпяти до сега македонски планини два юнака лежатъ съ карабини въ ръка и зовъ за мъсть. Да целунемъ паметьта на Весовъ и Кушевъ, които въ собствената си смърть съзряха безсмъртието на тая страна, що навредъ се зове - страната на вечните сълзи.
Македония, 16. IV. 1923 г.

Въ паметъ на Ефремъ Чучковъ
Стъмни се. Възрадванъ тръгнахъ да следвамъ чичо Ефрема. Той ми ставаше първия учитель и ме водеше къмъ Малешевско...Денуваме средъ величави девствени гори, непокътнати отъ вековете и необезпокоявани отъ злия човешки кракъ. Въ Малешевско горите на вълни се губятъ хей тамъ далечъ нейде въ хоризонта. Окото се потапя въ неузнаваема наслада. О, колко хубава е Македония въ тази си часть! Никога азъ не съмъ билъ тъй щастливъ, както подъ южното небе на Малешевско. Дните преминаватъ въ някакво си блажено опиянение. Тукъ, въ благоухаещия въздухъ на дивните малешевски планини, при общуването ми съ винаги веселия Чучковъ, при изгревъ и залезъ на слънцето, азъ за пръвъ пътъ станахъ щастливъ, азъ се преродихъ. "Азъ каня всеки българинъ да посети тая часть на Македония, за да може по-силно да обикне Родината си..." - често ми казваше Чучковъ..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Февруари 28, 2015, 02:44:41
Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила (автобиографични бележки)

http://strumski.com/biblioteka/?id=417

"Азъ, първи Екзархически Охридски Български Митрополитъ Натанаилъ, съмь се родилъ, първо дѣте на родителитѣ ми, въ 1820 година, Октомврий 26, въ Македония, въ Скопското село Кучевиста, отъ родители чисти Бугари (Българе), Православни християни, прости, безкнижни, земледѣлци: Стоянъ и Стоя Бойкикеви. Іеромонахъ Манассия, отъ селския монастиръ "Святи Архангелъ", ме е кръстилъ и ме е именувалъ Нешо или Недѣлко...

Цариградската Патриаршия, обезпокоена отъ Скопянитѣ, бѣше се произнесла така: "Тѣ сами да си избератъ человѣкъ за Владика, за да имъ се рѫкоположи отъ Патриаршеството." Тогава х. Трайко и другитѣ съселени, поддържани отъ Амзи Паша, за да се избаватъ отъ Цариградски пратенници, бѣха опрѣдѣлили за това нѣщо свещеника Димитрий, Протосингела и иконома на Архиерейскиятъ домъ. Попъ Димитрий, ако и да бѣше протосингелъ и Икономъ на владичкиятъ домъ и макарь да знаеше много добрѣ да говори и да чете по гръцки, но въ всичкиятъ си животъ, въ църква и вънка въ свѣщенодѣйствие, не употрѣбяваше гръцко четение или пѣение. Той бѣше чистъ отъ старитѣ българе българинъ, и бѣха увѣрени, че патриаршеството ще потвърди избиранието му. Надѣждитѣ останаха суетни, когато неочаквано въ Скопіе се яви владикатаГавриилъ, около есеньта на 1833 година. Не помина много врѣме, въ сѫщата година, дойде онъ въ селото Кучевиста, да начне да събира Владичнина, а отъ селото посѣти онъ и Монастирьтъ, придруженъ съ нѣкои отъ по-главнитѣ селски чорбаджии. Единъ день като обѣдваше съ чорбаджиитѣ, подобно на прѣдшественницитѣ си, Гавриилъ заговори за Монастирьтъ. Чорбаджиитѣ му отговориха: "Господине! Ние на Владицитѣ сме давали всичко споредъ какъ е било опрѣдѣлено, на тебе и ке прѣдадеме, но да ни се не мѣшишъ на монастирчето. Селото ни е работило на тия негови здания и нивитѣ и лозята негови работатъ се повише отъ селото. Ви казуваме, за това монастирче, четири владици въ 4 години се испѫдиха отъ Скопіе. Ако имате и вие това намѣрение да се закачите за монастиря, то ви казваме открито, сега отъ овдѣ да се качишъ на коня, па да отидешъ право въ Стамболъ, отъ кѫдѣ сте дошли." На това владиката отговори: "3найте, и я сумъ бугаринъ, моя майка е бугарка, я сакамъ сосъ васъ да живимъ". Съ това се и свърши вече разправията за Монастирьтъ, и Гавриилъ остана Скопски владика до смъртьта си...

Учителътъ Николай ни прѣподаваше на двамата уроци по Славенска граматика Захаріядисова и Мразовича, а по Български, по граматиката на Неофита Рилски. Другитѣ, по взаимно-училищната метода, прѣдмети, той ни прѣподаваше на Български езикъ, споредъ желанието на стареца ми Манасия. Тъй слѣдвахме до мѣседъ декемврий, сѫщата година, прѣзъ което врѣме усвоихме доста граматически правила и свободно начнахме да правиме разборъ по етимологията и синтаксата...И така, отъ 23 Априлия 1835 година до 10 Иулия 1836 година, освѣнъ другитѣ взаимноучилищни прѣподаваеми прѣдмети, азъ доволно успѣхъ да усвоя правилата на Славянската, Българската и гръцката граматика, така щото прѣвождахъ, отъ славянски на български, съ малко погрѣшки, отъ тълкованието на Евангелието Теофилакта Българскаго и отъ гръцки на български съ помощьта на лексикони. Прѣзъ всичкото врѣме на нахождението ми въ Самоковъ и при всичкитѣ ни юношески играчки, не можахъ да заглуша родената у мене мисъль за калугерство...

Въ 1857 година, на декемврий 23-й, Савва (Георги) Раковский, съ Павелъ Громадовъ, родомъ отъ търновското село Арбанаси, дойдоха въ монастирътъ Добровецъ да зематъ и моето мнѣние за като какъ би могло да се издава единъ вѣстникъ въ Белгия, по француски и български, съ който да се освѣтляватъ европейскитѣ народи по нашето църковно и политеческо състояние. Понеже това не можеше да се осѫществи друго-яче, освѣнъ съ събирание суми, то найде се нуждно да се събере това количество чрѣзъ подписка. Това и стана. Раковский и Громадовъ взеха единъ тефтеръ, прошнурихме го съ моя печатъ и подписъ скрѣпихме го и азъ пръвъ подписахъ сто австрийски минца, които дадохъ веднага, послѣ това подписката се поднесе на каймакамина Вугуриди и други. Раковский между това обшета въ Молдава нѣколко монастири и събра доста български стари рѫкописни документи и тръгна къмъ Галацъ и Болградъ съ намѣрение, ако се може, въ тия мѣста да издава вѣстникътъ, за което азъ му направихъ печатъ, съ левъ български...

Въ тия врѣмена получихъ отъ Илариона Макариополскаго изъ Цариграда, писмо, въ което ми съобщаваше, че се искали отъ патриарха человѣци за български архиреи за българскитѣ епархии, та ме пригласяваше и азъ да стана такъвъ. На писмото азъ му отговорихъ, че азъ ще се старая до колкото ми е възможно, щото на всичкитѣ български еперхии да се назначатъ Българи архиреи, но че е немислимо за менъ да подклоня главата си подърѫката на гръцкий патриархъ. Това писмо може и досега да се пази у прѣосвещенний Григория Русщукский...

И така, азъ вече открихъ, че всѣки тѣгли чергата си къмъ себе и всѣки иска да работи на счетъ на българското нещастие. Слѣдъ това се върнахъ при Раковски, комуто разказахъ подробно за случившето се и добавихъ: "слушай, Раковски! Нашитѣ хъшове да си мируватъ до настѫпване на благоприятенъ случай; да се не прѣдаватъ: нито на сръбска, нито на гръчка, нито на влашка страна, макарь да ни обѣщаватъ всевъзможни помощи; но да се заемеме всички за църковнийтъ ни въпросъ, — той ще ни избави и ще ни даде и духовна и политическа свобода"...

И така, въ недѣля, 24 септемврий 1872 година, схизмата се произнесе въ патриаршеската църква. Въ сѫщия тоя день и въ сѫщото врѣме, въ българската черква въ Балацъ, ставаше истинско народно тьрѫество. Н. Блаженство, въ съслужение съ всичкитѣ архиереи, извьрши Богуслужение и азъ бидохъ рѫкоположенъ въ чинъ архиерей на Охридско-Прѣспанский прѣстолъ, посрѣдъ безчислено множество българи, които се бѣха стѣкли изъ всичкитѣ краища на Цариграда. Тъй величественно и блѣстяще народно тържество едва ли нѣкогашъ е ставало въ турската столица. По тоя ликующъ случай, азъ произнесохъ слѣднята рѣчь:
 
Блаженнѣйший владико и высокопреосвященнѣйшіи
архипастыри!

Предстоещи предъ Васъ, които сте обыколены отъ собраніе на родното ни православно испълненіе на истиннытѣ сынове Новаго Израиля, представляватъ ми ся онія пророцы и учители на Антіохійска въ Апостолско време Церковь, на които Духъ Святый рече: "отдѣлете Ми Варнаву и Савла на дѣло, на неже прызвахъ ихъ". Нѣма никакво сумненіе, що и сега той истый Святый Духъ обитава, живѣе и животвори, двига и дѣйствува въ наша православна церковь, — церковь, която е утвьрдена на основаніе Пророковъ и Апостоловъ, сущу краеуголну Самому Іисусу Христу; — Церковь, която ны омыла съ баня водна свѣтаго Крещенія во имя святыя Троицы в която ны отхранила сосъ млеко на ученіето Христово. Вѣрувамъ и исповѣдувамъ, що чрезъ таинственно внушеніе и дѣйствіе на тойже святый духъ ся изволи и Вамъ, който споредъ неложното свидѣтелство слова Бижія, сте негово обиталище, щото едногласно да сьмь отъ вась избранъ, одобренъ и опредѣленъ на дѣло церкви Бога жива въ тая страна и въ това мѣсто на милото ни отечество, които сѫ освящены съ стѫпкитѣ на оногова, когото Антіохйскитѣ Пророцы и учители бѣхѫ отдѣлили на дѣло, на което Духъ святый го е викалъ. И мнѣ на моята немощь, не ми остава нищо друго, освѣнъ да преклонѭ колѣна на сердеіната и умственната ми воля предъ васъ и предъ невидимо присутствующаго тука Великаго Бога и Спаса нашего и всеосвещающаго Духа святаго, и смиренно и въ умиленіе сердца да произнесѫ: буди воля Божія! буди по глаголу вашему!

Но коя е тази страна и кое е това мѣсто отъ любезното ни отечество, къмъ които отсега требува веке да е устремленъ слабыйтъ ми взоръ и слабытѣ ми силы? Тая страна е чудната отъ незапаметны вѣкове Македонія! — тая завѣтна стара Българія, която е драгоценна не токмо заради насъ Българе, но и заради всекого славянина; отъ която свѣтъ на ученіето и вѣрата Христова возсія, озари, просвѣти и съгрѣя всичкитѣ славянски сьрдца, — всичкитѣ славянски души. Кое е това мѣсто, което ми ся вручава отъ Васъ, Блаженнѣйшій Владико! въ особното ми сохраненіе, попеченіе и внимателность. каквото едно най драгоцѣнно сокровище? Това е оный чудный нѣкогашь и славный Охридъ и негова Богуспасаема Епархія! Това е то мѣсто, отъ гдѣто изникна оный знаменитыи предъкъ нашь — Іустиніанъ Великій, на когото цариградската царска корона блѣщеше, и коѭто украшаваше онъ съ своитѣ великы и мудры дѣла! Това мѣсто, отъ гдѣто Первосвященноначалницы на Българската Церковь въ продълженіе на дванадесеть векове отъ престола славы и величія цьрковнаго осеняваха Българскій народъ съ небесно благословеніе! Но за тая и послѣ тая дванадесеть-вѣкова негова слава и величіе что представляваше оно до сега, какъ не едно мрачно, обезславено, уничижено и жалостно состояніе, въ което немилостивата судбина го врына чрезъ желѣзната рука на пронырливото, лукавото, ехидническото и враждебното едновѣрно намъ грьчко духовенство и народъ? Е това мѣсто, отъ гдѣто нѣкогашь царскійтъ вѣнецъ на славныйтъ ни Симеона блистаеше съ свѣтлы и Богопросвѣщенны Григоріевцы, монаси Дукси и Храбровцы, Константиновцы и Іоановцы Екзарси Българскы, произшедши изъ повыше отъ три тысящи достойны ученицы на достойныйтъ си учитель святаго Климента Охридскаго!..."

"Н. Пр. Архимандритъ Мелетій Зографскій ме привѣтствува съ слѣднята рѣчь:

Новопоставленный Архипастырю!

Силното чувство на радостьта, което днесь е овладѣло всичкытѣ Българскы сьрдца и всичкытѣ правдолюбивы хора, подбужда и мене, като Българина и постриженца на Зогравската въ Св. Гора българска обытель, да ви кажѫ двѣ думы въ тъзи тържественнѫ минутѫ.

Днесь наистинѫ вече са удовлетворява прахътъ на Юстиніана Великаго, който лежи въ тъзи тука славна Османска Столица. Този великъ мѫжь, рожба на градъ Охридъ, имаше велико благочестиво желаніе и го испълни, когато украси свойя народъ съ самостоятелна Цьрквѫ, за сѣдалище на коѭто опредѣли родственныя си градъ, и коѭто потвьрдихѫ вселенскы и помѣстни събори а времето ѭ освети, и цариградската патріархія до преди 105 години ѭ припознаваше и почиташе, до като най послѣ водима отъ корыстолюбива цѣль противъ строгото запрѣщеніе на св. каноны, лукаво ѭусвои. Но ето за велико нейно посрамленіе и наказаніе, прѣдъ нейнытѣ очи и подъ носа и́ угасеныйтъ отъ неѭсвѣтилникъ — Прѣстолътъ на Св. Климента, ученикъ на святытѣ наши всеславянскы учители и просвѣтители Кирилла и Меѳодія, пакъ ся запалва въ Вашето лице и ще свѣти во вѣкы въ лицата на Вашитѣ прѣемници. А отъ дѣ ся зе тая искра за да ся запали този свѣтилникъ? — Отъ оная обытель, коѭто като че нарочно за това създадохѫ трима братья отъ рода на сѫщыя Юстиніана Великый а Българскытѣ царье съ надваряніе обезпечавахѫ съ богаты дарове. Реченната Зогравска обытель, Святителю, отъ като духово Ви отхрани, днесь като благовоннѫ жертвѫ вы дава на народа си въ замѣнѫ на онова съкровище, което тя пази въ себе си — праха на послѣднія Охридскый Патріархъ Арсенія, когото противницитѣ тамъ бѣха заточили безъ да знаятъ что правятъ съ това. Чудны сьвпаденія, дивны дѣлата на Божія Промысль! Да! това е точенъ признакъ, че Божіи Промисль ся грыжи за нашата правда, името на коѭто носи онзи блаженнопочившый и удовлетворенный днесь Византійскыя Императоръ — Българинътъ управда, прѣименованъ съ тождезначущата латинска дума Юстиніанусъ. Тъй Ваше Высокопрѣосвѣщенство носите името на онзи истинный Израилтянинъ Наѳанаилъ, въ когото, споредь Сьрдцевѣдца, нѣма лесть, слѣдователно които обыча и пази правдѫтѫ и който исповѣда Спасителя міра: Ты еси Сынъ Божій, Ты еси царь Израилевъ!

Тыя съвпаденія не показватъ ли, че главата на Цьрквата, Господь нашь Іисусъ Христосъ са грыжи за правдата на Българскыя народъ? Не е ли това доказателство. че задружно и сьрчно трѣба той да вьрви но който е тръгналъ пѫть на правдата и истината, въодушевяванъ, просвѣщаемъ и рѫководимь отъ Православната Вѣра, въ която са спасоха нашитѣ бащи, и врьхъ основаніе на която са учреди и сега ся възстановлява самостоятелната наша Цьрква?

Прочее, отъ себе и отъ страна на Зогравското братство привѣтствувамъ Васъ новорѫкоположенный святителю Наѳанаиле, въ лицето на когото всичко това ся сбѫдва и който днесь ще украшавате Климентовия прѣстоль сосъ неговытѣ добродѣтели и ревностъ къмъ просвященіето! Привѣтствувамъ Ваше Блаженство, който бѣхте честитъ чрезъ живущата въ Васъ благодать Св. Духа да запалите угаснѫлыя онзи свѣтилникъ! Поздравлявамъ народа си съ това тържество!

Но кой е причината на тая наша радость и на днитѣ на кого Българскыйтъ народъ ся наслаждава сосъ церковнытѣ си правдины? — Просвѣщенныйтъ прѣдобрыйть ни Господарь Султанъ Абдулъ Азисъ. Да живѣе убо Султанъ Абдулъ Азись! Да живѣе дѣятелныйтъ и вѣрный на Господаря ни великый Везирь и всичкытѣ други министри и велможи!"

Ето и словото сказано отъ П. Р. Славейкова, при рѫкоположеніето ми за пьрвый Българскый Архіерей за Охридъ:

Защо пакъ бихѫ и біѭтъ тъй шумно и весело клепалата въ народный нашь Сіонъ? Па що тѣ свыкватъ распръснѫтытѣ въ многолюднѫтѫ столицѫ Българскы сынове? Зашо съ засмѣны и радостны лица сѫ са стекли и стичатъ ся отъ всякѫдѣ днесь въ твоитѣ обятія вѣрнытѣ твои чада, о новый наніь Іерусалиме? Защо сѫ тѣзи кыткы, и вѣнцы цвѣтущы — свѣтлата емблема на общѫ радость, които украсяватъ днесь смиренный този храмъ. който до прѣди малко еще не ся украсяваше освѣнь се чернъ саванъ — тѫжна емблема на общенароднѫ жалость? Ето ламбады горящи, звънци звънящы, тиміамъ и смирна димящи ся. На какво тържество свыкано и собрано тържествува днесь Българското въ седмохълмныйтъ градъ населеніе? Не твоето ли възрожденіе празднува и слави то, страно многострадална и люлка на нашето народно бытіе? Ей и радва ся и весели ся и тържествува днесь весь той ликъ на разпытѣ отъ разны страны на нашето отечество присѫтствующи за важното събытіе, което става въ днитѣ му и което вижда сбѫдвано прѣдъ очитѣ си на този часъ. Не е ли, че ты оживявашь на-ново и ся повращашь въ народный животъ отъ който си быда силомъ оттръгнѫта? Твоитѣ чада, О, Майко Македоніе, отъ чуждѫ злобѫ отчуждаваны до сега отъ другытѣ си братія, срутватъ вьздигнѫтото за отдѣленіето имъ срѣдостѣніе; подавѫтъ рѫкѫ и ся съединяватъ съ чадата на единоутробнытѣ твои сестры — съединяватъ ся за вынѫгы, съединяватъ ся за общъ подвигъ и на общѫ сполукѫ.

Цѣльта е постигнѫта! Желаніето е испълнено! Кое Бьлгарско сьрдце може да не затупа отъ радость? Кой Бьлгарскый сынъ може да не тържествува и да не ликува за великото това приобрѣтеніе? О, наша си вече ти за напрѣдъ, и вѣчно наша, — общенародна, всебългарска, бѫди древня Святыне народна, светый, славный, и пьрвопрѣстолный граде, който си прьвъ понесълъ свещенната хоругва на черковната наша независимость. Охридъ! на твоитѣ хрыдове е былъ въдрузень непоколебимыйтъ стълпъ на духовнѫтѫ нашѫ свободѫ! Въ невлаемытѣ струи на сребристото при тебе езеро, въ рѫцѣтѣ на мудри и искусны кормчіи е опытанъ най напрѣдъ корабътъ на управленіето на народнѫ Българскѫ черковѫ! На твоитѣ поля сѫ засѣяны най напрѣдъ златытѣ сѣмена на възникнѫлото и зрѣющето нынѣ народно наше Единство, жьртва на което приносишь ты днесь своитѣ святы привилегыи, скѫпоцѣннѫтѫ коронѫ на твоѭтѫ пьрвопрѣстолность..."

Вечерьта на 25 число на марта 1874 година, съ Скопский Прѣосвещенний Доротей, се качихме на параходъ и на великий четвъртъкъ утромъ, прѣзъ страстната недѣля, 28 сѫщий, се явихме на Солунското пристанище, срѣтени отъ многочисленната българска народность и отъ други разнородни зрители, които най-много любопитствуваха да видятъ, да ли има нѣкаква промѣна въ капитѣ на българскитѣ владици...На другийтъ день, въ Петъкъ, Прѣосвѣщенний Доротей се отправи, по желѣзницата, за Скопие, заедно съ нарочно дошлитѣ отъ тамъ пратеници, а азъ останахъ нарочно въ Солунъ да празднувамъ, съ Българитѣ, Воскресение Христово. Найдохъ за нуждно незабавно, въ този сѫщийтъ день, да отида на конакътъ, при валията, и да му се прѣдставя съ Царскийтъ бератъ. Отъ тамъ потрѣбно бѣше да направя етикетнитѣ посѣщения, както на членоветѣ отъ мезлича, така и на по-знаменититѣ отъ турцитѣ. Ентусиазмътъ бѣше всеобщъ между Българетѣ, тѣ всички ликуваха отъ радость...Въ тридневното тържественно празднувание тука на Христовитѣ праздници, азъ не оставихъ да не посѣтя и да не поздравя съ Воскресение Христово Българетѣ, и богати, и сиромаси, по домоветѣ имъ, и квартиритѣ имъ, кѫдѣто ми ги указваха водачитѣ ми. Радость всеобща и веселие неописуемо бѣше изпълнило всичкитѣ български, и заможни и сиромашки кѫщи, едно по причина на празднуванието на славното и спасителното Христово Воскресение, и друго за това, че Македония видѣ вечь у себе си свой архипастиръ българинъ...

На другиятъ день по пладне тръгнахме къмъ Охридъ по пѫтьтъ, който иде прѣзъ мѣстностьта називаема Завой. Не далеко отъ Рѣсенъ влѣзохме въ село Янковецъ, въ което се отбихме въ селската църква да се помолимъ Богу и тръгнахме. Като начнахме да слизаме отъ вишиата на Завоя въ охридската равнина, на разстояние колкото единъ часъ отъ градътъ, се показаха хилядници и хилядници народъ отъ Охридъ и отъ околнитѣ села, съ свещенството, учителитѣ, учителкитѣ, ученицитѣ и ученичкитѣ които, като се приближихме, ни срѣтнаха както подобава и посрѣдъ тържественни пѣсни пѣяни отъ учителитѣ и ученицитѣ, влѣзнахме въ градътъ и пройдохме прѣзъ него, обсипувани на сѣкѫдѣ съ цвѣтя, до опрѣдѣленийтъ мегданлъкъ, гдѣто слѣдъ привѣтственнитѣ рѣчи на покойний Пърличевъ и други учители, азъ отговорихъ съ едно кратко, пастирско словце, споредъ обстоятелствата, благословихъ народътъ и отидохъ, прѣпроводенъ отъ множеството народно въ митрополитското сѣдалище, съ находящето се свещенство и градскитѣ и селскитѣ първенци...

Слѣдъ сключванието на Санъ Стефанскийтъ прелименаренъ трактатъ съ надѣжда, че на Берлинскийтъ конгресъ ще се опрѣдѣлятъ границитѣ на българското княжество споредъ този трактатъ, Екзархията съвършенно се прѣнесе въ Пловдивъ, въ послѣднитѣ числа на май мѣсецъ, 1878 година, кѫдѣто и ние, всички епархиални архиреи, дойдохме наедно съ Екзарха. Берлинский конгресъ раздѣли българский народъ и църковното му управление на три части: на собственно Балканско Българско васално княжество, на автономна Румелия и на подвластна на Султана Македония. Споредъ такова раздѣление, естественно бѣше, да изникне въпросъ: Какъ ще се управлява нашата българска църква съгласно съ султановийтъ даденъ намъ, на Българитѣ, ферманъ? За да се рѣши този въпросъ, потрѣбно бѣше, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа, да стане събрание отъ архиереитѣ и бившитѣ до тогава народни, въобще, дѣятели, по църковнитѣ работи. Такова събрание стана, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа І-й. Въ засѣданието отъ архиереитѣ бѣха само Панаретъ Пловдивский и азъ, Натанаилъ Охридский, а отъ мирскитѣ бѣха: О. Чомаковъ, Ив. Пенчовичь, Дриновъ, Т. Бурмовъ, Н. Михаиловски, Димитрий Гешовъ и нѣколко други...

За моето управление както на Ловчанската, така и Пловдивската епархии и за личнитѣ ми дѣйствия по отношение къмъ частни лица, има живи человѣци и писменна архива, моя частна и митрополитска, тамъ може всѣки да се увѣри за всичко нѣщо.
Пловдивъ, 1900 година."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Март 06, 2015, 01:30:15
Благой Шклифов от с.Черешница, Костурско, Македония - "За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление"

http://strumski.com/biblioteka/?id=560

"Езиковият спор не е от днес. Той съществува в много остра форма и през втората половина на XIX век. Спорят български патриоти - книжовници от Запада с българи от Изтока за характера на новобългарския книжовен език. В тази ожесточена полемика победителите се оказват граматиците от Изтока с локалния си еснафски патриотизъм и егоизъм, и липса на далновидност. За жалост опасенията на западните книжовници за разединение на нацията поради дейността на Марин Дринов за монодиалектна основа на книжовния език се сбъдват. Кузман Шапкарев реагира остро срещу това намерение през 1870 г. В цариградския вестник Македония:"Без македонските говори, които крият толкова драгоценности, книжовният ни език ще представлява пълна езична вавилония"...

Група ученици от Солунската българска гимназия през 1888 г. заминават за Белград да продължат образованието си, но скоро се убеждават, че протегнатата "братска" сръбска ръка иска да бръкне дълбоко в душата им. Прехвърлят се в София за да продължат следването си и да се готвят за своята историческа мисия. Сред тях е и Даме Груев. Това са високо надарени младежи с рядък интелект и историческа прозорливост. През 1891 г. В София създават Млада македонска книжовна дружина и от 1892-1894 г. издават сп. Лоза. Те виждат недостатъците на новобългарския книжовен език, създаден единствено върху източнобългарска основа, което е пречка за неговото масово усвояване в Македония. В първите броеве списанието се изписва с различен правопис от този на Марин Дринов, близък до проектирания от филологическата комисия начело със Стамболовия министър на просветата Г. Живков през 1892 г. и отхвърлян от руските възпитаници, организирани от Иван Вазов. Употребяват отделни думи и фонетични особености от охридския диалект, понеже мнозина са от Охрид. Водеща роля играе Георги Баласчев с псевдоним Езерски, родом от Охрид, по-късно известен български историк. Не закъсняват и обвиненията в сепаратизъм от страна на писачите в официоза Свобода. Във втория брой на сп. Лоза обстойно и научно отговарят на нелепите нападки на в. Свобода, лишени от чувство за национална отговорност и далновидност:"И така единството на българскиа литер. език естествено е осигурено. Но по нашето мнение само едното единство на книга не е достатъчно. Желателно е, щото, ако не съсем да съвпада литературното единство с народното в сичките му краища по отношение към езика, да не се отличава понемногу от него, с други думи, литературниот език да бъде колкуто се може и по народен в наі широкото значение на думата сир. колкуто литературниот език е поніатен по бреговете на Марица, толку да е поніатен и на тие на Вардар... днешниот бълг. книжовен език далеч още не е фиксиран; тоі се намира, така да се каже, в качеството си състоіание, - в образувателниот си период".
Те искат езикът да се обогатява не само с руски думи, а и с такива от всички български наречия:"Само по такъв начин ще може да се достигне нещо, да се осмисліат и многочислените материали от народните умотворениа, които верваме, никоі не ще да откаже, че те се събират само от една чиста ліубознателност, само за полза на чистата филология".

Писачите на в. Свобода ги обвиняват в македонски сепаратизъм, нелепа квалификация. Аз бих ги „обвинил" в източнобългарско поклоничество, защото употребяват малко македонска лексика. Тези млади патриоти-интелектуалци, надминали вижданията на тогавашните официални власти, през 1894 г. прекратяват дейността си поради неразбирането, проявено от консерватизма на факторите в Княжество България. Едни тръгват за Македония да мрат за българската свобода, други стават видни представители на културния и обществения живот в България - Даме Груев, Петър Попарсов, Димитър Мирчев, Христо Попкоцев, Георги Баласчев, Андрей Ляпчев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов и много други. Ако тогавашните политици, писатели и граматици бяха се солидаризирали с вижданията им, то днес нямаше да има почва за езиков спор със Скопйе...

Защо нашите езиковеди след Освобождението, когато фактически се установява нормативността на книжовния език не взимат под внимание откритите асимилационни аспирации на сръбската държава и езиковата ѝ политика към Македония и не доближават книжовния ни език до македонските и поморавските говори? Защо държат за буквени знаци от старобългарския език, които вече нямат звукова стойност и как могат учениците - деца на орачи, копачи и овчари, да усвоят такъв сложен правопис! Сближаването с тези диалекти най-лесно и успешно би станало в областта на лексиката. Кой в Македония в ежедневна разговорна реч казва искам, а не сакам ? Какво е диалектното при сакам, когато е в обръщение от Плевен до Охрид? Сакам е просто фонетичен вариант на искам и не може да се изключи от употреба. Такива примери са стотици.

Общонационален книжовен език се създава за да сплоти нацията в едно цяло, а не да я разедини. За жалост езиковата политика на Княжество България, а и по-късно в Царство България е била еквивалентна на необмислената външна политика, която причини много страдания както на българите в Македония, така и в Царството. Национално-отговорна езикова политика липсва и след 1944 г. Правописната реформа през 1945 г. е трябвало да стане в духа на националното обединение, а не разединение - противопоставяне изтока на запада. Унифицирането на правописа и лексиката не означава обличане на всички в един мундир. Краесловните ерове е трябвало да отпаднат, защото нямат звукова стойност. Но по отношение на ѣ решението е антинационално. Да, в езиковото строителство също има политика. Ето какво пише видният учен, родом от Щип, проф. Ал. Балабанов (1879 - 1955) през 1942 г.:"И когато сърбите разбраха нашата грешка, изплашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това якане с ѣ, също и играта с ударенията... Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите... С каквото и както можеха."...

И се стигна дотам, че да се фалшифицира езикът на видни творци на перото от Запада, включително и на Ал. Балабанов, който през целия си творчески живот воюва срещу насилственото налагане на якавските форми. Цензурата след 1944 г. напакости немалко и на словното богатство на българския език. Така наречените технически редактори и други цензури своеволно решаваха коя дума е книжовна и коя не....

Положението сега в Р.Македония е коренно различно от това в бивша Югославия. Тогава великосръбските интереси налагат отдалечаването на македонската книжовна норма от българския език с цел - постепенното претопяване на българите в Македония и налагането на югославска, т. е. сръбска народност. Сега вече обстановката е друга. Дано наличието на писмената норма в Македония (за начина на нейното създаване вж. Стојан Ристески, Стенографски белешки од првата јазична комисија - факсимил, Скопје, 2000 г.) ни даде подтик за разширяване на диалектната база на книжовния език и неговото обновление. Стоян Ристески и в други негови пет книги изнася цялата истина около намесата на сръбските окупациони власти в Македония и техните агенти за създаването на новата "македонска" азбука и сърбизацията на езика. (Раслите в чужда крошна (люлка), както той констатира, го обвиняват в антимакедонизъм, но не могат да се справят с него, както са се справили с Георги Киселинов, Венко Марковски и много други интелектуалци, които не са се подчинявали на великосръбкия диктат - заличаване на историческата памет.)

Перипетиите около създаването на македонската азбука и книжовна норма започват след тази дата. С решение на Президиума на АСНОМ е назначена комисия по езиковия въпрос, която заседава от 27 ноември до 4 декември 1944 г. В нея влизат Ристо Проданов, Ристо Зографов, д-р Георги Шоптраянов, Даре Джамбаз, Георги Киселинов, поетът Венко Марковски, незавършилият студент Блаже Конески и доведената от Белград д-р Милка Балванлиева - Джорджевич, която настоява сръбската азбука да бъде и македонска, защото щяло да се създаде югославска народност и единен югославски език. Най-остро и аргументирано срещу тази великосръбска теза протестира Г. Киселинов. Бл. Конески преждевременно напуска комисията в знак на протест, че не се приема изцяло сръбската азбука и започва подмолна дейност да бъде осуетено решението на официалната комисия. Сърбите и агентурата им се стряскат, че в македонската азбука влиза буквата ъ и правят всичко възможно за нейното премахване. Правят коварно предложение, а именно да се иска мнението на руските филолози Державин и Бернщейн,  след което да се вземе окончателно решение, като целта е да се печели време. Партийният лидер със сръбско национално съзнание Лазар Колишевски, уплашен от буквения знак ъ, се обръща с писмо за помощ към ЦК на КПЮ /Комунистическа партия на Югославия/. Между другото пише :"... Разни елементи, които все още не са сраснали с Федеративна Югославия, биха го използвали и ще се опитат да го използват въпроса за нашата азбука, за да внесат раздвоение в нашия народ и да го отдалечат от Федеративна Югославия. Ние успяхме временно да отстраним тази опасност, вземайки решение ...докато не дойдат съветски филолози, с чиято помощ ще се определи окончателно азбуката и езикът. Не би било лошо да ни изпратите някой добър филолог от Белград, който известно време би работил с нашите."

Искат и съдействие от ЦК на БРП /к/ за пристигането на съветски езиковеди - само и само да се печели време. Но въпреки че руските специалисти не идват, Агитационият пропаганден отдел към Комунистическата партия на Македония - филиал на Сръбската компартия, незаконосъобразно свиква втора езикова партийна комисия, която настоява за приемане на вуковата азбука. На това партийно заседание участва и Радован Загович от Белград като подкрепя "научните" постановки на Бл. Конески. Намесва се и Джилас в полза на сръбското становище. От Канцеларията на Тито изпращат писмо до Москва за помощ. И всичко това става заради един буквен знак ъ (може би трябва да му се издигне паметник в Благоевград или Петрич, пък защо не в Скопйе?).

От агентурата на сръбските окупационни власти е създадена и трета комисия, която "одобрява" македонската азбука, каквато е днес. Тази азбука не е легитимна.
Първо
- защото е наложена от окупационни власти. През 1944 г., нито по-рано, не е имало референдум за присъединяването на Македония към Сърбия или Югославия. Нито на Първото (26 и 27 ноември 1942, Бихач - Босна и Херцеговина), нито на второто антифашистко събрание на народното освобождение на Югославия (ABHOJ) не присъствуват представители на Македония. На второто заседание, състояло се на 29 - 30 ноември 1943 г. в Яйце, е решено вардарска Македония да влезне в състава на комунистическа Югославия. Това е акт на трета сръбска окупация.
Второ - при гласуването дали "опасното" ъ да се включи в азбуката, гласовете са пет на пет в третата комисия, състояща се от 10 члена, в която влизат само трима учители филолози. Докторите на филологическите науки Г. Киселинов и Г. Шоптраянов не са включени, защото са били непримирими противници на просръбските позиции. В тая комисия обаче участва и капитанът Илия Топаловски - началник на пропагандния отдел при ГЩ на въоръжените сили на Македония под сръбско командване. Учудващо е, че капитанът, родом от Битоля, гласува за ъ. Партийната функционерка Лиляна Чаловска отправя остри заплахи срещу Венко Марковски, че трябва да защитава партийното решение на втората конференция, понеже е партиец и като такъв трябва да се подчинява на партийната дисциплина. Въпреки тая заплаха на Третата конференция В. Марковски гласува за ъ. По-късно тая заплаха се сбъдва. Репресиран е и най-добрият филолог Г. Киселинов, родом от Охрид. Венко Марковски винаги е бил за ъ и против сръбските графеми ђ, ћ.

Може ли да бъде легитимна днешната азбука след всичко това? Може ли да бъде легитимен сегашният модел на македонската книжовна норма, която е сърбизирана, особено в областта на лексиката лично от Бл. Конески - подставено лице на сръбските окупационни власти като дългогодишен и единствен фактор в езиковото строителство.

Великосръбският шовинизъм след 1913 г. извърши нечуван геноцид над българската интелигенция, духовност и образователната система във вардарска Македония, доведе до кървави войни в бивша Югославия, промени чрез заселване на албански маси от Косово етническия облик на Македония, подмени идеалите на преобладаващата част от населението в Македония. Албанците имат национален идеал - Велика Албания. На македонците се е внушавало и все още се внушава идеята за обединена велика Македония. При едно "обединение" македонската държава ще стане гръцка, защото гърците в Егейска Македония са вече над два милиона. Липсата на правилно отношение към езика и историята способствува единствено за пълната национална деморализация на българското население в Република Македония. След 1944 г. в Македония много поколения учат и усвояват новата книжовна норма, създадена върху част от българската диалектна територия със сръбско графично, правописно и лексикално влияние и с множество новосъздадени думи, с цел отдалечаването ѝ от българската основа...

А на македонските колеги бих казал: четете Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Димитър Матов, Христо Матов, Симеон Радев, Александър Балабанов, Теодор Траянов, Христо Смирненски, Атанас Далчев - всички родом от Македония и езикови строители на българския език, четете и разсъждавайте върху написаното от Стоян Новакович до министъра на просветата в Белград през 1887 г...

Може ли без континуитет да се изгражда през втората половина на XX век книжовен език в Европа? Нека отбележим, че един невзрачен и объркан адепт на Стоян Новакович - руският поданик и проводник на просръбската политика на Русия на Балканите в началото на XX век Кръсте Мисирков (подробно вж. Д. Димитров Името и умът, София, 1999, с. 234-260; същият труд за първи път е публикуван в Скопйе през 1999 г. под заглавие Името и умот), който приживе не бе известен никому в Македония, се издигна в култ след 1944 г. в Скопйе от сърбокомунистите, поставяйки го над великаните за свободата и просперитета на Македония — Г. Делчев, Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев, Т. Александров, Ив. Михайлов и стотици други.
 
Сближаването на двете книжовни стандартни системи с общ исторически корен и обща граматична структура, ще сближи двете държави в културния и научен обмен. Безсмислените спорове само ни отдалечават и злепоставят пред света. Българското държавно ръководство, поучавайки се от нехайството в миналото на държавните органи, трябва да вземе отношение по въпроса.
 
Езиковият въпрос е първостепенен духовен и политически въпрос, особено днес в информационния XXI век, когато в Европа държавните граници стават символични. Скопските управници трябва да знаят много добре, че ако не престанат с фалшификациите на историята, които водят до омраза и ненавист и са постоянен източник на напрежение, българската общественост ще се противопостави най-енергично! Влизането на РМакедония в европейските структури трябва да е белязано с очистването от вредните и опасни извращения от сърбо-комунистическото минало!"
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Март 09, 2015, 09:45:21
Евтим Спространов от Охрид, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=215

http://strumski.com/biblioteka/?id=433

По възражданьето въ градъ Охридъ - 1896 г.
"Пръвъ замълвилъ за замѣнение на гръцкия езикъ съ български въ училищата на гр. Охридъ Димитъръ Миладиновъ, учитель въ тамошнитѣ училища 1848 г. Затрудненията, които срѣщалъ обаче въ прѣподаваньето на чуждъ езикъ, неразбираньето на уроцитѣ отъ ученицитѣ му, внушавали му мисъльта, че, за да има успѣхъ и напрѣдъкъ въ училищата, трѣбва да се замѣни гръцкиятъ езикъ съ български. Той всѣкога прѣвеждалъ урока на български, за да бѫде понятенъ на ученицитѣ и послѣ имъ го разказвалъ.Като сега помнѭтъ нѣкои, какъ даскалъ Митре Миладинъ клателъ тѫжно глава и съ тѫга на душа, говорелъ на ученицитѣ си: „любезни чеда! Ще дойде врѣме и близко е, когато и ние ще започнемъ да се учимъ на своя български майчинъ езикъ.” Тѣзи мисли Миладиновъ ги сѣелъ не само между ученицитѣ, а и между народа. Така той настоявалъ прѣдъ училищнитѣ настоятели, да се съгласѭтъ и да замѣнѭтъ въ училищата чуждия гръцки езикъ съ български, ако искатъ да има успѣхъ въвъ тѣхъ...

Инициативата за отварянье българско училище въ Охридъ излѣзла отъ Зографския манастиръ въ Св. Гора. Тамъ въ нѣкоя мрачна калугерска келия се разисквалъ въпросътъ, по какъвъ начинъ да се отвори българско училище въ тоя градъ, или да се въведе българскиятъ езикъ въ училищата. Въ тоя манастиръ е билъ и Партени Зографски, слѣдъ една година Поляно-Кукушки митрополитъ. Той, като българинъ отъ Дебърско (отъ с. Галичникъ), не веднажъ минавалъ прѣзъ Охридъ и отивалъ въ тамошния монастиръ Св. Иоанъ Дебърски...Гьорше отишелъ въ Дебъръ и оттамъ заедно съ Партения се отправилъ въ Св. Гора. Слѣдъ кратко врѣме се върнѫлъ въ Охридъ, натоваренъ съ два-три товара български и славянски книги. Дошелъ Гьорше Мустревъ и отворилъ въ дома си първото българско вечерно училище, учитель на което билъ синъ му Никола, условенъ въ Зографъ за 6000 гроша. Разбира се, това било тайно и тайно отивали да се учѫтъ у него. Вечерното българско училище само нѣколко мѣсеца останѫло тайно за митрополита и за първенцитѣ — гъркомани. Слѣдъ малко и камънитѣ узнали, че има българско училище, и че всички отиватъ да се учѫтъ въ него. Съ каква радость, съ каква охота и съ какво усърдие търчали „како овци по соль” да се учѫтъ българско четмо-писмо, даже и ученици отъ гръцкитѣ училища, и калфи, и майстори, и попове!

Тази неравна борба обхванѫла всички духове. Нѣмало човѣкъ, който да не мрази Мелетия и духовното му началство. Всички искали да се избавѭтъ отъ звѣрскитѣ имъ нокти, ала нужно било слово, огнено и пламенно слово, за да ги въодушеви и да ги тикне напрѣдъ. За тази грамадна маса, за това болшинство, трѣбвало лостъ твърдъ, желѣзенъ. И наистина, тъкмо въ това врѣме, въ 1866. год., когато най-много се чувствувала тая нужда, явява се на сцената Григори Пърличевъ. И можеше ли тоя възторженъ мѫжъ, тоя човѣкъ съ пламенна душа и съ горещо сърце, тоя краенъ идеалистъ, поетъ, великъ патриотъ, доблестенъ гражданинъ, да стои равнодушенъ, да мълчи и да нѣмѣе, когато правдата се тъпчела отъ шепа хора и врагове на единъ цѣлъ народъ? Никога! Той отворилъ уста и словата, рѣчитѣ и проповѣдитѣ потекли като огънь и лава. Непропущалъ случай, да не се въсползува, за да насърчи, да подкрѣпя духоветѣ на народа и да призовава всички къмъ съгласие, любовь и единодушие. Пърличевъ съ похвала насърчавалъ и съ укоръ насърчавалъ. Гдѣто не помагали добритѣ и сладкитѣ думи, тамъ си служелъ съ другото орѫжие на рѣчьта — съ укора и мъмреньето. И наистина сполучвалъ, и всѣкога излизалъ побѣдителъ. Като сега помнѭтъ охридчани, когато единъ пѫть съ прѣзрѣние и съ негодование, но съ тѫга на душата и съ болка на сърцето, отъ черковния амвонъ ги назовалъ, „кьотилеръ — селяни кондрокефали,” загдѣто изгубвали въ нѣкои случаи куража и смѣлостьта. Бичувалъ той, нападалъ безпощадно, но когато трѣбвало и гдѣто имало нужда. И никой не му се сърделъ, и всѣкой го уважавалъ, и всѣкога печелелъ. Той билъ само душа и енергия. Безъ него дълго имало да се протака въпросътъ. Той бѣ роденъ тъкмо за епохата и за това най-много помогнѫ. Нему най-вече дължѫтъ охридчани за всичко, що иматъ, и той никога нѣма да бѫде забравенъ...

Чудно било, наистина, въодушевението въ онова врѣме. Желанието да се избавѭтъ отъ духовното робство и да махнѫтъ гръцкия езикъ бѣ обхванѫло и мало и голѣмо. Съ еднаква страсть мѫжи, жени и дѣца били прѣдадени на идеята. Съ какъвъ интусиязъмъ, съ какво въодушевение се пѣела тогава пѣсеньта на Пърличева „До кога братя мили българи, до кога гърцитѣ ще ни тъпчатъ!...” Дѣца и старци, мѫжи и жени я пѣели...
До кога, братя мили българи,
До кога гърцитѣ ще ни тъпчѫтъ,
Чрѣзъ своето фенерско духовенство,
Милото наше отечество?
 
Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ,
Отъ всички бьлгарски градове;
Да извикнемъ всички со големъ гласъ:
Бѣгайте, гърци, не ве сакаме!
 
Защото сте причина станѫли,
Та прѣди стотина години
Народната ни патриархия,
Съ измама ни я усвоихте!
 
Гдѣ съ нашитѣ стари списания?
Гдѣ сѫ нашитѣ стари списатели?
Всичко, всичко на прахъ е станало,
Отъ гръцката фенерска злоба!
 
Тѣ со своитѣ лѫжи, клевети,
Изморихѫ и много българи;
И сегашнитѣ ни свети отци,
Пратихѫ ги во заточение.

Дѣдо Натанаилъ тръгнѫлъ отъ Цариградъ за епархията си на 6. априли. Сѫщия день по телеграфа се извѣстило въ Охридъ за неговото тръгванье. Охридската община пъкъ отъ своя страна извѣстила по цѣлата епархия. Приготовления за посрѣщаньето се почнѫли още по-прѣди. Отъ тоя день нетърпѣнието и ентусиазъмътъ все повече и повече обхващало населението. Всички се приготовявали за едно голѣмо тържкество, за единъ великъ праздникъ. Каква радость, какво възхищение било изписано по лицата на хората! Всичко се размърдало и раздвижило. Дѣцата, подъ рѫководство на Пърличевъ, учели новата пѣсень „Бога Вишнаго да славимъ”..., съчинена нарочно за прѣдъ архипастира:
Бога Вишнаго да славимъ,
И честитаго Царя.
И со радость да посрѣщнемъ
Добраго ни пастиря.

Како прѣжде Богомъ пратенъ
Моисей за Израилъ
Така сега царемъ пратенъ
Пастиръ нашъ Натанаилъ.

Окаянному народу
Врата рая отворилъ
Горки солзи стогодишни
Во веселйе прѣтворилъ.

Сега коски миросани
Патрика Арсения
Веселятся болгарскаго...

Всичко това се приготовявало съ трѣскава бързина. Страшно движение се забѣлѣзвало навсѣкѫдѣ. Мнозина отишли да го посрѣщнѫтъ въ Солунъ, въ Воденъ и въ Острово. Особена депутация го чакала въ Битоля, за да го поздрави отъ страна на охридскитѣ граждани и на всичкитѣ епархиоти. Най-вече народътъ се готвелъ да го посрѣщне въ полето близо до Охридъ. Посрѣщаньето на дѣда Натанаила било тържество за всичкитѣ българи въ Македония..."


Отзвуци - 1924 г.
"Македония е българска земя, — дайте на българитѣ да изповѣдватъ своята народность!
Искате изпълнение на задължения, — изпълнете своитѣ къмъ поробенитѣ! И тогава, о, тогава, Македония, тая класическа страна, намѣсто ябълка за раздоръ, ще бѫде звено за връзка между всички южни славяни! И тогава, о, тогава, можемъ да вървимъ братски рѫка за рѫка, да се трудимъ задружно и да си помагаме взаимно за общъ успѣхъ...

Македония?! Тая юначна страна се борѝ десетилѣтия за свобода. Тя прокивала и пролива скѫпата кръвъ на своитѣ юначни дѣца не за да бѫде клета робиня и притискана безъ жалъ и милость. Тя трѣбва да се освободи. Тя коварно се зароби отъ мними братя освободители. Не, тя се заграби подло следъ тържествено подписанъ договоръ. Тя се грабна съ насилие и измѣна. И тъкмо затова тя има право да добие свобода. Чрезъ самоопредѣление на своитѣ измѫчени синове да добие самоуправа. И така ще бѫде.
— Царибродско, Трънско, Босилегоадско, Кулско?! О! Тия земи, откѫснати отъ своята майка земя, се заграбиха по най-несправедливъ начинъ. И съ насилие се присъединиха къмъ бѣдна Шумадия, безъ да се допита мѣстното население. Тъкмо така, както се заграби нѣкога и Поморавия. И тия страни трѣбва да се върнатъ къмъ своята майка земя...

Като гледамъ тъмнитѣ силуети на клонеститѣ стройни дървета върху искрестия свѣтлосинъ небосклонъ на заледена София, мисъльта ми неволно лети въ потиснатъ роденъ край и тѫжно си казвамъ:
— Защо не съмъ край брега на върха на Кирилъ и Методиева градъ, где младежки мечти и блянове потънаха въ синитѣ води на Бѣлото море?
О родино свята! Кога ще те огрѣе слънцето на свободата, че да могатъ твоитѣ прокудени синове да се върнатъ при тебе, да целунатъ свещената и облѣна съ кърви земя и да ти служатъ вѣрно?

Бежанци, пакъ бежанци! Отъ Тракия бежанци, отъ Македония бежанци, отъ Царибродъ бежанци, отъ Добруджа бежанци! Все бежанци! Голи, боси, гладни, изнурени майки и дѣца. Все бежанци. А зима страшна върлува и сковава всичко.
О, Господи, защо създаде човѣка звѣръ? Где е разумътъ, който му Ти вдъхна? Где е човѣшкото и божественото, което да наумява и да наподобява на Тебе?
Господи Исусе! Вѣчна любовь, вѣчна красота, вѣчна правда! Где е твоего любвеобилно сърце, твоята безгранична милость, твоето себеотрицание, твоето служение, твоето състрадание и всеопрощение къмъ твоитѣ по-малки братя?
Господи Исусе! Кой Те има за образецъ и примѣръ? Кой Те носи въ сърцето си? Кой се пита, какъ би Ти постѫпилъ, ако братъ Ти поиска да живѣе свободно, да мисли свободно, да дѣйстува свободно за любовь, красота, единство?
Господи Исусе! На какво приличатъ твоитѣ братя? На какво се уподобяватъ? Защо носятъ твоето, свято, чисто, непорочно и велико име?
Бежанци! Все бежанци и пакъ бѣжанци! . . . Голи, боси, гладни, изнурени майки и дѣца. Все бѣжанци! А зима страшна върлува и сковава всичко...

Подъ силния натискъ на свирепия завоеватель тѣ тръгнаха съ дрехитѣ, що носѣха на себе. Нѣмаше време да прибиратъ, джелатите имъ казаха:
Или вървете, очитѣ ни да не ви гледатъ, или ще ви избиемъ съ дѣцата заедно!
И тѣ, треперящи отъ студъ, гладъ и страхъ, тръгнаха.
Буря, снѣгъ, виелица грозна. Где капне, замръзва. Дърво и камъкъ се пука. Кѫде сѫ тѣ сега? Какво правятъ? Живи ли сѫ? Прибралъ ли ги е нѣкой роденъ отъ майка? . . .
О, сѫдба на измѫчено, изтерзано племе!

Наблюдавамъ Софийския вѣченъ стражъ — Витоша. Великанъ безподобенъ. Наметналъ свѣтло-бѣлъ плащъ, като че спи. Спотайва се. Мисли за свѣтло минало и мрачно сегашно и тѫгува.
И неволно виждамъ предъ себе неговия братъ — Томоросъ.И той презъ люти зимни дни намѣта свѣтло-бѣла дреха и се взира умисленъ, омагьосанъ въ синитѣ води на македонското потънало въ скърби езеро. Като че рѣшава велики задачи. Като че се вдълбочава въ далечното минало — ту свѣтло, ту мрачно — и мисли за превратноститѣ на сѫдбата. Той е боленъ. Той не излѣкувалъ още ранитѣ на гигантската си снага. Отдавна ли бѣше? Две вражески сили кацнаха по стръмннтѣ му гигантски ребра и опитваха своето юначество, своята упоритость. Томоросъ пита:
— Защо бѣше тая братска борба? Кому донесе покой и щастие?!...
И си спомня за свѣтлитѣ дни на силния духъ на св. Климента, св. Наума и св. Еразма, които пръскаше свѣтлина и озаряваше красивитѣ страни около синитѣ води — ту тихи, ту бурни — на широкото свѣтло езеро. И мята тѫговитъ погледъ къмъ свѣтилника Охридъ, който се руши всѣки день подъ нечовѣшкия гнетъ ту на единъ, ту на другъ врагъ мракобѣсенъ.
О, Томоросъ! Кога ли ще разтворишъ радостно обятия за твоитѣ чада, пръснати като пилци по цѣлия свѣтъ?"
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Март 12, 2015, 11:44:37
"Short History of Zhelevo Village, Macedonia. Кратка история на село Желево, Македония" - Фото Томев от с. Желево,Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=581

"ПОСВЕЩЕНИЕ
Посвещавамъ труда си въ паметь на първите възрожденци въ селото ни, които се бориха за родна църква и училище и на основателите на Благотворителното Братство "Желево" въ гр. Торонто, Онтарио, Канада.
Авторътъ"

"Въ селото имаме две църкви и трима свещеници. По-стара църква е "Св. Николай". Построена била къмъ 1713 г. Другата църква "Св. Атанасъ" не е много стара. Нейното построяване е свързано съ пробуждането и възраждането на националното чувство на желевци. Това станало следъ освобождението на България 1878 г. Борбите за църковна, а следъ туй и за политическа свобода, бяха почукали на вратите и на желевци...Отишлите на гурбетъ въ България желевци видели свободата, чули църковни служби на роденъ езикъ, запознали се съ родния книжовенъ езикъ. До тогава въ църквата въ Желево и въ училището се служело и учело на гръцки езикъ. Пробудените решили да си построятъ църква. Къмъ 1880 г. хаджи Павелъ и Павелъ Николовъ Ташовъ се завърнали отъ България и сложили началото на борбата за признаването на Екзархията...Голямата частъ отъ селото желаели да си иматъ църква, въ която да се молятъ на майчиния си езикъ...Изградена била църквата "Св. Атанасъ" на много хубаво място съ чудесенъ изгледъ къмъ шосето Костуръ - Леринъ...

Пръвъ опитъ за отваряне българско училище
Къмъ 1883 г. Стоянъ Николовъ и другъ единъ народенъ деецъ, често отивали въ гр. Битоля. Съ съгласието на х. Павелъ, те проучили въпроса какъ да отворятъ българско училище въ селото. Турскиятъ законъ гласялъ: за да се отвори училище въ некое селище потребно е най-малко 16 фамилии да поискатъ това писмено. Когато вече се оточнили нещата и се пристъпило къмъ уреждане на въпроса за отварянето на българско училище, те се срещнали съ х. Павелъ, за да се посъветватъ съ него като му докладвали направеното до тогава. Хаджи Павелъ не трябвало да излиза напредъ, защото билъ подъ наблюдение, тъй като, наклеветенъ отъ враговете на българщината, той лежалъ въ затвора въ гр. Костуръ по политически причини. Той, обаче, останалъ скрита прожинка, която движела нещата. На срещата дошли до решението да натоварятъ Василъ Бекяровъ да събере подписи отъ фамилиите, които желаятъ българско училище. Василъ Бекяровъ билъ младъ, буенъ, безстрашенъ. Отъ никого не се боялъ. Тръгналъ и за кратко време събралъ не 16, а 60 подписа. Обстоятелство, което говори, че желевци били готови още тогава да се отрекатъ отъ патриаршията и признаятъ Екзархията...

До преди 1908 г. въ училището ни се преподаваше на гръцки езикъ. Тоя езикъ ни беше чуждъ. Още презъ 1907 г., а може би и по-рано, някои деца ходеха въ близкото село Ощима да се учатъ въ българско училище. Нашето село беше останало последно въ костурска околия, въ което се отвори българско училище. Първото българско училище въ селото ни се отвори презъ 1908 г...За учители презъ първата година бяха дошли Никола отъ с. Косинецъ и Люба отъ Прилепъ...Ние учехме Христоматия, Граматика, География, Естествена история, Аритметика, Нотно пеене, Турски езикъ...Лесно ни вървеше изучаването на литературния български езикъ. Учебни помагала ни беха единъ глобусъ на земното кълбо и цветни картини за изучаването на Естествена история. Следъ затварянето на българското училище, патриаршистите ги прибраха и си служеха съ техъ...

Следъ големия християнски празникъ Великдень, най-тържествено се празнуваше деня на Солунските братя св. св. Кирилъ и Методий. За тоя день училището ни се отрупваше съ зеленила и цветя. Виеха се венци и се поставяха на вратите. Настроението както на учителите, така и на учениците беше много повишено. Всички се стараехме да направимъ празника колкото се може по-тържествень. Тогава се даваха изпити и нашите майки и бащи трябваше да видятъ какво сме научили презъ годината. Ние големите ученици давахме пиеси на български. Това беше нечувано до тогава. Селяните го посрещаха съ голема радость и гордость. Въ българското училище и старо и младо съ удивление гледаха на изнасяните пиеси. Неизбежно беше сравнението между двете училища - българското и гръцкото. Успехите и превъзходството на българското повишаваше настроението, повдигаше духа и печелеше симпатиите на селяните, които самодоволно се усмихваха и радваха на резултатите отъ усилията и борбите имъ...

Илинденската епопея презъ 1903 г., която раздвижи най-силно духовете и заинтересованостьта на желевци, които бяха дошли на гурбетъ въ новия светъ и по-специално дошлите въ Торонто. Илинденското възстание, макаръ и да завършило зле за народа, повиши духа, активизира здравите български елементи, които упорствуваха въ устояване на правата си...

Преди да зематъ определените имъ позиции, възстаниците се събрали въ селото и съ нетърпение очаквали заповедьта на Организацията. Ентусиазъмътъ билъ много големъ. Всички пеели патриотични песни. Най-много се пеела песеньта:
Не щеме ний богатство,
Не щеме ний пари,
Но искаме свобода,
Човешки правдини...

Инициаторътъ хаджи Павелъ и некои отъ неговите съподвижници не доживели да присъствуватъ и чуятъ службата на матерния ни езикъ, за което се бориха и страдаха. Хаджи Павелъ билъ убитъ отъ гръцки андарти при Касамовата стена следъ възстанието. Стоянъ Николовъ, който се билъ много потрудилъ за църковното дело, умрялъ една седмица преди да се отвори църквата "Св. Атанасъ". Неговата къща била една отъ първите, въ която дъщеря му Цвета учела на български букваръ. Богъ да прости тези смели и преданни борци за вяра и народность. Наистина, колко редки са щастливите случаи, когато борците са се радвали на плодовете на своята борба?!

За кратко време те се радвали на своя родна църква и училище. Настъпили времена, когато били унищожени постигнатите резултати. Гърците окупирали нашите места и затворили и църкви и български училища. Населението било принудено да се учи на техния езикъ, а той имъ беше чуждъ. Съ обявяването на Балканската война въ 1912 г. гърците се настанили по нашите места, а следъ злочестата Междусъюзническа война въ 1913 г. те останали по тия места. Свещеникъ Илия Атанасовъ, както много други екзархийски свещеници, билъ принуденъ да напусне селото...

Въ 1913 г. презъ месецъ априлъ, седмица преди Великдень, Гърция затвори всички български черкви и училища въ окупираната часть на Македония. Българските учебници заедно съ св. Евангелие бяха изгорени публично. Славянските надписи по иконите - заличени, очите на иконата на св. св. Кирилъ и Методий продупчени, гробовете на поборниците и революционерите - сринати и заличени, народните песни забранени. Забранено беше и да се говори на матерния езикъ. Настъпи страшенъ и безчовеченъ тероръ..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Април 03, 2015, 07:47:46
"Страници от близкото минало", - сп. "Македония", 1922 г., д-ръ Владимиръ Руменовъ от Крушево, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=448

1898/99 год.
Българите въ Скопско за своята народность

"Който е следилъ за живота на българина въ Скопската епархия за последните 6 - 7 години, той знае, че тоя българинъ е показалъ и доблестъ и самоотверженостъ въ борбата съ сръбската пропаганда, достойна за подражание по всичките краища, гдето живеятъ българи. Борбата за превзимането на Нережския монастиръ отъ ръцете на сърбоманите преди 4 години; борбата за Побожката черква преди 3 години; борбата за Кумановската черква и нива, гдето даже и жени съ револвери въ джобовете си са били готови да умиратъ, са достатъчно известни на всички за да се повтарятъ тука и да се доказва, че самото население рискува и имотъ и животъ само и само да запази своята народна честь и гордость...

Селото Градище (Кумановско) има 53 къщи, отъ които до миналата година 12 бяха сърбомански, а останалите 41 - български. Въпреки това, на 12-те къщи сърбомански бе предоставенъ близкия монастиръ да се черкуватъ, а почти четворно по-големото число български къщи лишени отъ това право. Три години наредъ се подаваха сума арзохали отъ селяните, за да се даде редъ на българите за богослужение. Най-сетне миналата година и 12-те сърбомански къщи заявиха на правителството, че се присъединяватъ къмъ Екзархията и въ селото, следователно, не остава никакъвъ сърбоманинъ. Какво излезе? - Властите пакъ не позволяватъ да се черкуватъ селяните и то отъ целото село сега. Единъ неделенъ день по-първите селяни отиватъ въ монастира, изтикватъ сърбоманския попъ отъ черквата насила и взематъ ключовете отъ последната. Властьта въ Куманово, щомъ се научи за това, изпрати войска въ селото и подложи последното на ужасна екзекуция въ продължение на 2 месеца. Веднага арестува 33 души по-първи селяни и ги фърли въ кумановския затворъ.Мнозина биха въ затвора, съдиха ги, но селяните не се отчайваха. Най-сетне, когато комисията провери и не можеше да скрие очевидностьта и трябваше да преклони глава предъ решението на селяните да се борятъ до край, рапортира на валията, че трябва монастирътъ да се даде на българите...

Подъ впечатлението на постоянните удари и загуби, които българското дело търпи въ Македония и особено въ Скопско, местните хора които всецело са предадени на своето родно место и работятъ съ истински патриотизъмъ, не можаха да стоятъ равнодушни и съ сгърнати ръце, и трябваше да предприематъ нещо съвършенно самостоятелно. За тая цель имаше два вида средства: да се усили до възможни предели борбата по легаленъ начинъ, или пъкъ да се прибегне до друго некое нелегално средство...

Що се отнася до поведението на руските консули спрямо сръбската пропаганда, то всички чуждестранни консули твърдятъ и самите сърби не го отказват, че въ това отношение спорно е, дали сръбското или руското консулство въ Скопие е повече спомогнало за укрепването на пропагандата. Известна е ролята, която въ това отношение изигра въ своите литературни трудове бившиятъ руски консулъ въ Призренъ и после въ Солунъ - Ястребовъ. Лесевичъ, предшественикътъ на сегашния руски консулъ въ Скопие, по отзива на очевидци (австрийския консулъ), е билъ повече сърбинъ и отъ самите сърби.Той е билъ жененъ за сръбкиня и у дома му се е говорело по сръбски. Единствениятъ му синъ не е знаелъ другъ славянски езикъ, освенъ сръбския. Драгоманинътъ му е билъ сърбинъ, гавазинътъ - също. Когато азъ посетихъ консулството, всички ми отговаряха чисто по сръбски. Той съ умраза е гледалъ на всички наши учители и деятели въ Македония. По отзивите на самите сърби Лесевичъ най-много е спомогналъ за посърбяването на Скопско.

За сегашния руски консулъ Машковъ, още преди да дойде въ Скопие, отъ Цариградъ д-ръ Караконовски писа на тогавашния  скопски търговски агентъ, че му били дадени инструкции да се държи неутрално въ борбата между сърби и българи. Машковъ, не само че не се показа неутраленъ, но напротивъ твърде скоро и твърде рязко прояви своите враждебни къмъ насъ отношения. Машковъ пристигна въ Скопие презъ 1898 г. няколко дена преди Петровъ-день. Случи се тъй, че 1-2 дена следъ това нашиятъ владика замина за Тетово, гдето се бави около 2 недели, тъй щото нямаше кой да представи на новодошлия руски консулъ епархиалния съветъ и по-видните български граждани. Посетиха го само нашите официални лица въ Скопие...При нашето посещение той заяви, че като руски консулъ ще помага еднакво на всички, а насъ помоли да употребимъ своето влияние, за да не ставатъ улични скандали между българи и сърбомани. Но два-три дена следъ това се виде, какъ той ще ни помирява съ сърбите. На Петровъ-день въ една къща некои наши младежи пеели песни отъ време на сръбско-българската война, въ които имало нещо оскърбително за кралъ Милана. Сърбите се оплакали на Машкова и той веднага лично отива при валията и иска да се арестуватъ и накажатъ тия младежи. На другия день се арестуваха 15 души, синове на първите граждани въ Скопие. Държаха се затворени 7 дена и едвамъ съ рушвети само можаха да се освободятъ, а трима се осъдиха по на 3 месеца затворъ. Лесно е да се представи, какво охладяване, почти умраза, се яви у гражданите спрямо руския консулъ за тая му постъпка...Сръбскиятъ консулъ, сръбскиятъ вице-консулъ, станаха близки приятели и постоянни гости на Машкова въ руското консулство. Не беше възможно да се отиде въ консулството, безъ да има ту единъ ту другъ отъ сърбите, които за всеко посещение донасяха и на валията. Самъ Машковъ нищо не слушаше и не вършеше, безъ да го каже и да се посъветва предварително съ сърбите. Презъ обиколката, която той направи въ Тетово, Гостиваръ, Галичникъ, Дебъръ, Охридъ и Битоля, водеше съ себе си единъ сръбски учитель. По пътя се е спиралъ само въ сърбомански къщи, говорилъ на всякъде за сръбство и, като му се представлявали някъде българи, приемалъ ги е въ присътствието на сърбите, вследствие на което никой отъ българите не е смеялъ да говори нищо отъ страхъ да не бъде издаденъ на турците. При завръщането си въ Скопие заявяваше, че ние нарочно сме били писали на българите да отбегватъ отъ него и да не му даватъ никакви сведения за техното положение.

Сърбите не закъсняха да се възползуватъ отъ разположението на руския консулъ, за да поискатъ чрезъ него да имъ се разреши всредъ българската махала  да направятъ едно грамадно здание за училище. Когато ние захванахме енергично да протестираме противъ това, Машковъ явно взе страната на сърбите.Той самъ е ходилъ подиръ всекой подаденъ отъ насъ протестъ да казва на и безъ това подкупените чиновници, че българите немали никакво основание да протестиратъ, и нашите протести оставаха безъ никакъвъ резултатъ. Ако да не беха се застъпили местните турски бегове въ наша полза и ако да не беха писали направо на султана за спиране на постройката на това училище - това последното щеше да бъде съградено...

Въ селото Мирковци, около Скопие, на 15-и юли става съборъ. Машковъ съ сръбския консулъ и сръбските учители, отива въ монастира до самото село. 4/5 отъ селяните на това село признаватъ екзархията и монастирътъ е български, но сръбскиятъ консулъ уговаря Машкова, да се позволи да мине още единъ дискъ за сърбоманите. Настоятельть на монастира се възпротиви на това. Машковъ тогава поиска да го арестуватъ, селените, обаче, така енергично се застъпватъ за настоятеля си, че Машковъ се виделъ принуденъ да отстъпи и следъ като наговори единъ купъ грубости по адресъ и на владиката и на българите, оттегли се заедно съ сърбоманите въ единъ техенъ монастиръ на 3 часа далечъ отъ първия...

По настояването на Машкова се интерниратъ и арестуватъ по-събудените интелигентни граждани. Такъвъ е случаятъ съ интернирането на Стефанъ Петровъ, интелигентенъ гражданинъ и патриотъ, който беше 1 година на заточение въ Дебъръ. Есенесъ дохождатъ 10 жени отъ Куманово да се оплачатъ отъ ужасните изтезавания надъ затворените селяни и граждани. Отиватъ при Машкова да се застъпи за да се прекратятъ изтезаванията. Той ги нагрубява и изпъжда съ думите: "не мога да се застъпвамъ за българи, които трепатъ сърбите".
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Април 17, 2015, 08:35:52
СБОРНИКЪ ЕКАТЕРИНА СИМИДЧИЕВА - 1900 г., Васил Кънчов

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/10/narodnata-borba-v-kumanovo.html

Народната борба в Куманово
"В най-ново време град Куманово е театър на ожесточени борби между българското население на града и сърбизма, борби които обърнаха вниманието и на външния свят. Понеже от изхода на тия борби, много зависи бъдещето на сърбизма в Македония, затова аз искам да запозная българското общество с тях, още повече, че напоследък българите в Куманово дадоха скъпи жертви за своята народна отбрана, между които е и Екатерина Авксентиева Симидчиева. Вам е известно, че в памет на Екатерина е основано женско дружество с благородни задачи...

Куманово има сега около 13,500 жители, от които 6,700 са българи, 5,800 турци, около 600 арнаути, 60 власи, 350 цигани и 5-6 еврейски къщи. Градът е център на една каза от Скопския санджак, която има 108 села, от които 1 е черкезко, 2 са помашки, 1 турско-българско, 17 чисто арнаутски, 6 арнаутско-български, и остатъка 82 чисто български...

По език населението от Куманово и Кумановско припада към западно-българския клон...От славистите, още Гилфердинг, който е посетил тоя край през 1857 г., го е означил като чисто български. Върху това не се съмняват и днешните филолози, които са изучвали западното българско население.

В северна Македония възражданието на българите се е почнало много рано. Професор Дринов ни оповести за отваряне на славянска книжарница в Скопие още през 1569 г. от Кара Трифон. Дякон Вълко Попович пише още през 1704 г. славянобългарска книга, в която мълви, че е родом от "български земли от место Кратово". Кирил Пейчинович от Тетовско пише своето "Огледало" още през 1816 г. на "простий язик болгарски долния Мисии Скопсский и Тетовский". През това време действува важния просветител Хаджи Йоаким в Кратово. Знае се, че още през 1810 г. в Куманово е имало славянобългарска школа, от която са излезли първите грамотни българи и борци за народно-черковната независимост. През 1852 г. е съградена кумановската църква, около която станаха жестоките борби на българското население и първо с патриаршистите-гъркомани и после пак със същите, обърнати на сърбомани...

Кумановската околия съставя част от Скопската епархия. В тая епархия черковната борба се наченала много рано. Още през 1831 г. скопските първенци са потърсили българин за митрополит. Обаче борбата срещу гръцката църква се е разспростряла тепърва във времето на Митрополита Йоаким (1842-1868). Тоя владика бил хитър фанариотин и с всевъзможни обещания могъл да се задържи на скопската катедра до смъртта си. Когато умрял Йоаким населението енергически поискало български владика. Патриаршията назначила някой си Паисия, който наистина по рождение бил българин от Кукушко, ала възпитан във Фенер, той по дух бил неприятел на българското възраждание, затова населението го неискало. Кумановци са взели активно участие в борбата срещу тоя владика...Още не годинясал в Скопие новия владика бил изпъден от населението. Той отишъл в Куманово, дето успял да си създаде партия, като отделил от града една енория с техни свещеници.С това Паисия турнал начало на първите градски борби, които се продължават и до сега. Българите образували отделна община начело на която стоял един енергичен гражданин  Авксенти, който имал голямо влияние в града и околността...

През следващата 1871 г. населението от Кумановската каза формално преминало към новоучредената Българска Екзархийска църква. На основание на султанския ферман, с който се създала Екзархията в Скопската епархия трябвало да станат "Истилями" т.е. преброявание на християнското население, което иска да мине под водителството на Екзархията. Тия истилями станали през 1872 г. В град Куманово само 50 къщи останали верни на патриаршията, другите се обявили като Екзархийски българи. Българската община, извънредно усилена, завладяла както църквата, тъй и училището, и църковните имоти, и останала господар на положението в града...Скоро подир урежданието на Екзархията турските власти почнали да правят големи препятствия на българското дело. И в Куманово властите били зле настроени срещу българите. Българските политически движения през 1876 г. и епохата на освободителната война още по-зле се отразили на българското дело в Македония. Навсякъде българските общини, църкви и училища били гонени, а патриаршистите били защитавани...

След освобождението на България в сръбските официални кръгове преоблада идеята, че трябва Сърбия да си създаде в Македония почва, за бъдещо разширяване на държавата. Завземането на Босна и Херцеговина от австрийците извънредно силно бутна сърбите към Македония. Една от главните причини на Сръбско-Българската война е Македония. Крал Милан вярваше, че с една победа над Българското Княжество ще ослаби българския авторитет в Македония, а с откъсване на Кюстендилския окръг от България, ще отсече пътя на българите за към долините на Струма и Вардар. След несполуките във войната сръбското правителство се завзе с голяма енергия да развие пропаганда в Македония. Турското правителство се уплаши от усилването на българите и бе готово с помощта на сръбските агитации да смаже българското свестяване в Македония. Гръцката патриаршия поддържана от гръцкото правителство, охолно подаде ръка на сърбите. Обстоятелствата се стояха доста благоприятно за сърбите и те поведоха енергическа агитация в страната...

През юли 1899 г. Скопският валия Хафъз Паша почна да изучва почвата в Куманово за нов удар на българската община. През м. август българската митрополия в Скопие се научи, че правителството кроило планове наново да се даде ред на сърбоманите в българската църква. Кумановските граждани взеха мерки за отбрана. Те заявиха на каймакамина, че са готови на всички жертви за да запазят църквата си. Появи се ново смущение в града. Чаршията се отваряше късно и се затваряше рано, представителите на енориите се преговаряха, а народа постоянно внимаваше около църквата.

Къде средата на август правителството съобщи на кумановчане, че е излязло особено царско ираде, според което българите трябваше да отстъпят на патриаршеската община едно черковно място в града, и 650 лири турски за съграждане на църквата. Българите категорически отказаха и едното, и другото. На 23 август сърбоманите свещеници под закрилата на едно отделение войници положиха основния камък за сръбска църква в черковната нива. В града избухна моментално силно смущение. На 24 август българите не отвориха чаршията. Всичкото мъжко население се събра в черковния двор. Войска заобиколи гражданите. Те подадоха телеграфически протести до Султана. В това време всичкото женско население се събра на църковната нива и унищожи основния камък. Друго отделение войска се отправи на нивата да прогони жените. Те се съпротивиха. Войниците трябваше да бият с дипчиците на пушките. В тая схватка бяха ранени много жени. Между тях бе и учителката Екатерина. Тя е била ударена с дървото на пушка в корема и понеже била непразна този удар й причини скорошна смърт. Прогонените жени се отправят в конака, там ги посреща жандармерията. С камъне жените отблъснали малкото заптии и завзели конашкия двор, от дето посред нощ бяха прогонени с войска.

Тоя енергически протест има своите резултати. Още на другия ден бе съобщено на населението, че Султанското ираде се отменява. Народът запази своите имоти и своите права макар и със скъпи жертви. Ударената учителка Екатерина се разболя и на 2 септември за голяма народна скръб почина. Народа и устрои тържествено погребение и я оплака като своя любимица.

Покойната Екатерина бе от добро Скопско семейство, възпитаница на Солунската Българска Девическа гимназия. Тя бе омъжена за Гьорги Аксентиев от Куманово, син на погиналия български първенец за българското дело. Нещастният момък загуби и съпругата си за защита на същото дело. Радостно е, че българския народ в освободеното княжество разбира тежката борба на своите братя в турско и простира помощна ръка към тях. Образуванието на женското дружество в столицата, което носи името на поминалата се Екатерина, е едно доказателство на това..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Април 19, 2015, 01:20:52
Бѣгли спомени за Македония - Андрей Тошевъ

http://www.scribd.com/doc/256782716/Toshev-Andrey-Sketchy-Memoirs-About-Macedonia#scribd

СОЛУНЪ И НЕГОВАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ
"Изникнала върху моралнитѣ основи на откритото презъ 1867 г. първо българско общинско училище — изпреварено съ две години отъ частното училище на Славка Дингова — и минала при откриването на III кл. подъ ведомството на Екзархията презъ 1881 г., мѫжката реална гимназия въ града на българскитѣ просвѣтители Св. Кирилъ и Методий бѣ оня високо издигащъ се на македонския хоризонтъ фаръ, чиито лѫчи, озарявайки и последната българска колиба, сочеха на жадния за свобода и култура тукашенъ българинъ, пѫтищата за постигането на тия висши земни блага. Отъ тукъ излѣзоха плеада неуморими ратници, едни отъ които се предадоха на научно-възпитателна работа, а други — по примѣра на по-младитѣ си темпераментни учители — съ себеотрицание посветиха сили и животъ на още по-трудната, но за туй пъкъ още по-славна революционна дейность за своята родина. Между тѣхъ първо мѣсто заематъ Дамянъ Груевъ и Борисъ Сарафовъ. Освенъ тия и други още революционери, солунската гимназия даде на България министри, генерали, професори, като видния нашъ хирургъ д-ръ Станишевъ, видни юристи и пр...

Ако и твърде заети съ непосрѣдствената си работа въ тия наши учебни заведения, ние — преподавателитѣ — все пакъ намирахме доста време да общимъ съ гражданитѣ българи, да ги посещаваме често, да размѣняме съ тѣхъ мисли по разни народни въпроси, да изглаждаме изникналитѣ сегизъ-тогизъ помежду имъ временни недоразумения, да ги сплотяваме, да ги организираме въ духъ на добъръ, здравъ национализъмъ. А по онова време въ Солунъ имаше вече не по-малко отъ 10.000 души съзнателни българи, преселени тѣ самитѣ, или по-рано — тѣхнитѣ семейсгва, едни отъ Дебъръ, Лазаро-поле, Кичево, други отъ Кукушъ, Дойранъ, Кавадарци, Тиквешъ, Правища, трети отъ Скопие, Велесъ, Прилепъ, Битоля, Щипъ и пр...

Българитѣ въ Солунъ още на онова време били обединени въ една църковна община, основана въ 1866 г. Непризната, но търпима въ началото, презъ 1904 г. тя се сдобива съ трима мухтари, начело съ голѣмия патриотъ Насте Стояновъ, следъ хуриета е призната вече полуофициално, а въ 1910 г. се превръща и въ митрополия. Презъ 1888-90 г., архиерейски намѣстникъ бѣше тукъ архимандритъ, по-сетне последователно Охридски и Битолски митрополитъ Григорий, родомъ отъ Стара-Загора. Ползуващъ се съ голѣмъ престижъ предъ властьта и съ авторитетъ въ срѣдата на българското население, общината бѣ сѫщо важенъ факторъ, и, въ крѫга на своитѣ придобити права и възможности, ревностно се застѫпяше за неговитѣ интереси...

Единъ отъ най-свѣтлитѣ дни за солунскитѣ българи бѣ всенародниятъ праздникъ Св. Кирилъ и Методий, празднуванъ тукъ за пръвъ пѫть въ 1871 г. День по-рано ставаха сега трескави приготовления за колкото е възможно по-тържественото посрещане на 11 май. Докато едни отъ ученицитѣ и ученичкитѣ плетѣха вѣнци отъ всевъзможни пролѣтни цвѣтя, други повтаряха пѣснитѣ, които по установенъ вече обичай трѣбваше да се пѣятъ на утрото, когато всички български учебни заведения и частни жилища добиваха особенъ праздниченъ видъ. Следъ църковия отпускъ, цѣлото наше духовенство съ свети одежди и хоругви идваше въ двора на мѫжката гимназия, гдето, при стечение на хиляденъ народъ, се отслужваше молебствие, докато отличния черковенъ хоръ, подъ вещото диригентство на Атанасъ Бадевъ, огласяваше цѣлата махала. Подиръ туй, както му бѣ редътъ, единъ отъ учителитѣ държеше традидиционната речь за значението и заслугитѣ на солунскитѣ равноапостоли, за българщината изобщо...

БЪЛГАРСКАТА ЧЕРКВА „СВ. ДИМИТЪРЪ" ВЪ СОЛУНЪ
Съ бързото увеличение на българското население въ Солунъ, старата черква „Свети Кирилъ и Методий" въ Панагуда махала, не можеше вече да побира богомолцитѣ. При туй, голѣма частъ отъ българитѣ, живѣеха въ отдалечената Вардарска махала, отъ дето идването на черква, особено презъ зимата и презъ страстната седмица, не бѣше винаги удобно. А пъкъ богомолцитѣ по онова време бѣха и по-ревностни и по-многобройни. Не се пропускаше и най-малкиятъ праздникъ. Всѣки светецъ, билъ той малъкъ или голѣмъ, биваше таченъ отъ народа. Пъкъ наспорилъ бѣ Господь и свадби и кръщавки, та и затуй трѣбваше да се мисли, безъ да смѣтаме умирачкитѣ. Ето защо трѣбваше да се търси начинъ за построяване втори Божи храмъ за българитѣ въ града. Но да не мислите, че това бѣше лека работа? Освенъ дето турскитѣ власти не даваха тъй лесно разрешения за строежъ на училища и черкви, гърцитѣ особено зорко следѣха всѣки нашъ жестъ и при най-малка възможность въ повечето случаи успѣваха да осуетятъ всѣко наше начинание. За това тѣ не пропускаха никакво срѣдство, ала най-мощното имъ орѫжие бѣ парата. Съ богати бакшиши всичко се постигаше, тъй като агитѣ бѣха особено чувствителни къмъ този родъ любезности. Вънъ отъ това фанариотитѣ охотно туряха въ ходъ и друго не по-малко изпитано срѣдство за противодействие на българитѣ; то бѣ интригата, тънката византийска интрига, за която на гърка, най-вече на гръцкия чернокапецъ, заслужено се признаваха, пъкъ и сега се признаватъ, ненадминати дарби. Но не стояха съ скръстени рѫце и нашитѣ българи. На фанариотското коварство и интригантство тѣ противопоставяха упоритость и търпение...

Въ Охридъ отседнахме въ нашата митрополия. Бѣхме гости на дѣдо Методий. Първата ни работа бѣ да посетимъ старинната черква Св. Климентъ — истински музей на срѣдновѣковното изкуство. Тукъ, въ тоя светъ храмъ, човѣкъ се пренася въ далечното минало, когато начело на така наречената Охридска школа е стоялъ градохранительтъ Св. Климентъ и когато, благодарение на неговата и на неговитѣ ученици просвѣтна дейность, Охридъ е билъ центъръ на голѣма култура, на богата българска книжнина и източникъ на свѣтлина, която е прехвърляла далечъ предѣлитѣ на Македония. Спомняшъ си за ония славни времена, когато българскитѣ владѣтели князъ Борисъ и царь Симеонъ, а следъ тѣхъ и Самуилъ, съ своитѣ просвѣтени умове не по-малко допринесоха за създаване отъ Охридъ нѣщо като български Римъ...

Отъ беседитѣ, които имахме съ дѣдо Методия и дошлитѣ да ни посетятъ въ митрополията първенци, съ удоволствие си затвърдихме въ убеждението, че, съ слаби изключения, положението на българското население въ цѣлата почти Охридска епархия, изобщо взето, бѣ сносно. Сравнявано особено съ онова въ Костурско, Леринско, па дори и Битолско, то бѣ повече отъ задоволително. Тукъ човѣкъ се чувствуваше въ единъ край чисто български. Бодри и жилави, тукашнитѣ хора гледаха съ вѣра на бѫдещето. Обладани отъ надежда за скорошно освобождение, тѣ бѣха почти свободни. Това личеше въ всички прояви на тѣхния животъ. Предадени на нациналното ни дѣло, тѣ бѣха не по-малко дръзки по отношение на турската власть, която безъ стѣснение критикуваха...

За българския характеръ още на стария Прилепъ презъ срѣдата на XIII в. говори и византийскиятъ историкъ Георги Акрополитъ. Още повече се увеличаватъ свидетелствата за българщината на този градъ презъ последващитѣ епохи. За него е дума, напр., въ Поменика на Зографския монастиръ въ св. Гора отъ XVII в. и допълнително въ XVIII в. Вънъ отъ туй въ 1826—1827 г. първиятъ славянски етнографъ и славистъ Шафарикъ пише, че въ Прилепъ, както и въ много други градове въ Македония, живѣели чисти българи, поради което тукъ и турцитѣ говорѣли български. Като български градъ се споменава Прилепъ и въ "Втора Змеевска преправка на Паисиевата история" отъ 1831 г., наречена тъй, защото е била намѣрена въ с. Змеево (Дервентъ, Старо-Загорско). Известниятъ гръцки авторъ П. Аравантиносъ въ своето съчинение върху Епиръ и съседнитѣ страни, напечатано презъ 1856 и 1857 г., казва между друго: "Прилепъ, или обикновено наричанъ Перлепе, е градъ въ Македония, който често се споменава въ византийската история. Сега населението му се състои отъ 1200 домакинства, мохамедански и християнски; последнитѣ сѫ отъ български родъ, и една часть влашки (т. II. стр. 137). Въ 1872 г. нѣмскиятъ ученъ Хайнрихъ Бартъ намира покрай турското население въ Прилепъ и 11.000 души българи. А англичанитѣ Мекензи и Ѫрби, които въ 1863 г. споходиха македонскитѣ земи, пишатъ: "Населението въ градъ Прилепъ и на неговия окрѫгъ е българско". Въ едно писмо до "Цариградски Вестникъ" отъ 1852 г., брой 95, известниятъ родолюбецъ Иорданъ Хаджи Константиневъ — Джинотъ, бележи: "Прилѣпъ красенъ градъ древный болгарскый..."

Важенъ културенъ центъръ, Прилепъ става презъ втората половина на XIX в. една отъ най-силнитѣ крепости на българщината. Събуденитѣ прилепчани се организиратъ и усърдно работятъ за все по-голѣма и по-голѣма просвѣта не само въ собствения си край, но сѫ въ постоянно общение и съ множество близки и далечни други български градове. Тѣ живо се интересуватъ за всички културни прояви въ общото отечество. Следятъ за появата на всѣка българска книга, за да я разпространятъ незабавно между млади и стари. Повечето учебници, главно буквари и читанки, разни черковни и други книги за прочитъ и поука, тѣ си досгавятъ отъ открититѣ вече книжарници на Хр. Г. Дановъ и Д. В. Манчовъ въ Пловдивъ. Къмъ 1850 г. Прилепъ се прощава съ килийното учение и си построява специално училищно здание — "велико и красно училище" — по думитѣ на Джинотъ. Въ това училище презъ 1866 г. има вече до 500 български ученици и 120 ученички съ 7 учители и 1 учителка. Покрай часослова, псалтира, черковно пѣние, краснописание, аритметика, българска граматика, география и история, тукъ въ III и IV класове се преподаватъ още: търговско рѫководство, алгебра, геометрия, естествени науки, догматическо богослужение, нравоучение, турски и гръцки езици и др...Не по-малко грижи полагали прилепчани и за своето черковно дѣло. Особено допринесълъ за туй природно умниятъ и влиятелниятъ Хаджи Христо Хаджи Илиевъ, който въ 1838 г. ходилъ въ Цариградъ и издействувалъ ферманъ за съзиждане на българска църква. И наистина, въ този ферманъ било казано, че се позволява направата на една църква въ Прилепъ "за православния български народъ"...

Следъ дълга, упорита борба съ мѣстнитѣ цинцари-гъркомани, прилепскитѣ българи успѣватъ най-после въ края на 1867 г. да скѫсатъ всѣкакви връзки съ умразната имъ фенерска църква. Станали сега абсолютни господари на своитѣ църковни работи, тѣ пристѫпятъ къмъ основаване и на своя община, което и постигатъ презъ 1869 г. За образуването на общината се намира следната бележка, написана на първия листъ на една кормчия, съхранявана въ желѣзната каса на сѫщата община.
 
"1869 въ 25 марта.
Прилепската окружность отвѫрли гѫрското иго, и побара грабнатата отъ проклетите фанаріоти преди единъ вѣкъ народната си Охридска архіепископія, а днесъ се постави гратска община отъ 12 члена и единъ свещеникъ.
Имена на членовете
х. п. Костадинъ Динговикъ предсѣдатель, х. Ангеле х. Иліовъ, Іосифъ М. Крапчевъ, Стефанъ Попе, Іовче х. Тошовъ, Стоянъ Ропотоецъ, Димитри х. Наумовъ, Георгіа Протоколевъ, Иліа Пиперковъ, Коста Гезевъ, Спиридонъ Д. Пешковъ, Димитріа И. Біолчевъ, Иліа Д. Здравевъ писарь".

На общинския печатъ наоколо били издълбани думитѣ: "Прилепска Българска Община", въ срѣдата "Прилепеде Булгаръ Джемаети", а отъ долу — две хванати за здрависване рѫце. Съставено било и училищно настоятелство, въ което заематъ мѣсто: Хаджи Мирче Бомболъ, Илия Здравевъ, Дине Биолчевъ, Йосифъ Крапчевъ, Диме Петровъ, Илия Грашевъ, Ничо Ачковъ, Ицо Фукара и др. Нека споменемъ, че преди учредяването още на българска община въ Прилепъ, вече въ 1860-61 г. тукъ сѫ организирани нѣкои отъ българскитѣ еснафи, а именно: ханджийскиятъ, бакалскиятъ и терзийскиятъ, като всѣки отъ тѣхъ си има свой български печатъ..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Април 26, 2015, 02:01:55
"Бр. Миладинови" - ВАРДАРЪ , 10 януарий, 1912 год.

http://www.scribd.com/doc/59195035/Vardar-1911-1912-13-16

"Преди петдесетъ години вражеска ръка подкоси живота на две светила на националната ни пробуда: Димитъръ и Константинъ Миладинови. Те паднаха жертва за цената на бащина вяра и роденъ езикъ и сложиха изкупителните си кости въ залогъ на приближаващата се свобода. За техния животъ малко се е писало. Историята като че ги е забравила. Фактъ е, че живота на "двата Миладина" се популяризира главно отъ "Епопеята на забравените".

Родени въ Струга, "градъ хубавъ и старъ", откърмени отъ люлка въ робски теглила, станаха зрители на вековни неволи и жаднееха да хвърлятъ светливите искри на народното свестяване. И въ килиите на манастира "Св. Наумъ", дето Димитъръ доби първите познания по грамотностъ, и въ гръцкото охридско училище, и въ янинския лицей и въ странствуванията си изъ Херцеговина, Босна и Сърбия, една мисъль пълнеше живота му, единъ блянъ се възправяше предъ съзнанието му: светлина и пробуда на народа. Съ години учитель въ Струга и Кукушъ, той съ любовъ носи бремето на скроменъ апостолъ, на просветата, и съ ясновидството на една българска душа долови културните й копнежи и желаеше да я види възродена. Безъ претенции за отплата, безъ надежда за лаври, той скита години безъ отдихъ, ту мило приеманъ, ту коварно изпъжданъ. Обладанъ отъ фанатична вяра въ доброчестината на българския народъ и отъ възторга къмъ идеите, на които бе станалъ глашатай, той пръскаше лъчите на родна просвета и противостоеше на хиляди пречки въ борба съ тъмнината. За просветата на тоя народъ се грижеха други тогазъ. Цариградскиятъ патрикъ по султанска повеля се смяташе за духовенъ глава на всичкото християнско население. Мрачните му служители толкова по-достойно оправдаваха владишките си обири, колкото по-ревностно натрапваха гръцкия езикъ въ черкви и училища и насаждаха еленизма. Българскиятъ храмъ, който някога се огласяше отъ звуковете на хубавата славянска речъ, дето въ дни на народни радости и печали се молеха български царе и възнасяха топли молитви български патриарси, изнемогваше сега отъ похабените фенерски служители и техните непонятни слова. Той бе отдавна осиротелъ отъ родните си отци и копнееше да види наново възродено старото добро време. Българското училище, тъй нежно отгледано отъ великия народенъ учитель, Св. Климента, печално тъжеше, кога презъ мрака прехвърляха искри отъ околни свободни народи, чиито просветни стремежи ревниво се окрилиха отъ грижите на родните имъ синове.

Срещу натрапническите грижи на фенерското духовенство да "просвещава" българския народъ издигнаха първи мощенъ гласъ Миладиновци. Съ чувство на силна умраза се бореха те противъ гръцките "отци" и "учители" и протестите имъ, слабо чувани отпърво, събуждаха заспалите, ободрява страхливите, носеха съзнание и светлина на робите. Всякъде, дето стъпяше кракътъ на Димитра Миладиновъ, останаха трайни следи: гръцкиятъ езикъ бе изгоненъ отъ черкви и училища и замененъ съ свой, матеренъ, а гръцките книги позорно изметени и заместени съ български. Срещу гръцките мегали-идеи той противопоставя фолклорни докази, предлагани отъ името на самия народъ: той иска да докаже правотата на българската кауза посредствомъ народното творчество. Въ поезията на народа, простодушна и неопетнена отъ робството, безискуствена свежа въ своята първобитна чистота, той вижда най-голямъ отпоръ на гръцките домогвания. Той е убеденъ, че тия безименни творения, създадени въ минути на радости и тъги, най-ясно обясняватъ историческите права на народа, защото не преследватъ ни нравствени, ни политически цели, нито пъкъ са ковани за някакви користни сметки. Тукъ е и историята, и религията, и бита на народа. И, убеденъ въ силата на тия исторически доказателства, той събира песни по целия български край,  скита по хора и седенки, посещава сватби, та и народа свестява и на врагъ отпоръ дава. Но тая трескава дейностъ не мина безъ протестъ. Охридскиятъ епископъ Мелетий вижда въ Димитра Миладиновъ свой най-голямъ врагъ. Тоя гръцки владика, изобличаванъ и не единъ пътъ въ най-гнъсенъ развратъ, вижда какъ бързо се руши почвата подъ краката му и решава да го погуби.

Срещу правите думи той пуска въ ходъ интриги, клевета. Димитъръ е обвиненъ като бунтовникъ, който пръска опасната проповедъ да свалятъ султана и се присъединятъ къмъ Русия. Окованъ и вързанъ, великиятъ народенъ труженикъ бе хвърленъ въ цариградските тъмници, презъ което време пропада и голяма частъ отъ събраните фолклорни материали.

Константинъ, завършилъ образованието си въ Атина и Москва, по това време бе въ Хърватско. Събраните отъ двамата народни умотворения намиратъ своя меценатъ въ лицето на отличния хърватски епископъ Йосиф Юрай Щросмайеръ. Само съ неговата щедра помощъ сбирката "Български народни песни" можа да види бялъ святъ. Но въ това време на велика радостъ отъ плодовете на толкова годишенъ трудъ Константинъ дочува тежката вестъ за нещастието на брата си.Той тича въ Цариградъ да го утеши, да му стане състрадалецъ, равна жертва въ великото дело. Той влиза въ тъмницата, за да не излезе вече. За невините труженици се застъпватъ австрийскиятъ и рускиятъ посланици и турското правителство ги оневинява. Но, когато въ тъмничния сводъ се раздаватъ душите:"милостъ и животъ" бедните братя изпущаха вече своите последни въздишки и пращаха сбогом на божия святъ. Защото Фенеръ потрепералъ цялъ отъ тоя оправдателенъ вердиктъ, решава да употреби и последните си средства за самозащита: докато пристигне помилването, подкупената тъмнична стража бе поднесла вече отровата на двамата братя.

Те изпуснаха последните си стонове далечъ отъ родна земя, безъ да бъде оросенъ гроба имъ поне отъ една набожна сълза. Шепа студена пръсть хвърли възъ трупа имъ само единъ, чиято левица подаваше яда, докато десницата му набожно благославяше.

Братя Миладинови послужиха на народа си и като глашатаи на народната пробуда и като учени събирачи на български народни песни, въ които откриха великото минало на народа. Въ втория случай те най-достойно увековечиха името си. Техниятъ Сборникъ (1861 г.) е величествения паметникъ на стремлението ни да хвърлимъ отъ себе си коварно наложеното иго отъ фанариотите. Той предаде нашето героическо минало въ идеализирани образи, напомни миналата духовна мощъ и окрили вярата въ светлото бъдеще на падналия, но не изчезналъ български народъ. По тоя Сборникъ славянскиятъ святъ за пръвъ пътъ се научи да познава духа на българите въ народната словесностъ. Бележити славянски учени са почнали изучването на българския езикъ съ тия песни. Йосифъ Голичекъ дори стъкми по техенъ образецъ своите "Юнашки песни на българите" посветени на Д. и К. Миладинови. Миладиновските народни песни, тъй разнообразни по съдържание, не губятъ и днесъ цената си, като важенъ източникъ за изучване нашето народно творчество.

На 12 януари просветената българска интелигенция ще отдаде свойта данъ на признателностъ на тия първи будители на националната свесть въ западния край на нашето отечество и съ благоговение ще почете великата имъ паметь. А споменътъ за тяхната дейность е скъпъ за насъ особено днесъ, защото съвпада съ моментъ, когато македонската интелигенция е подложена на нови изпитни, и когато болезнено разочарование обладава борците за свободата въ тоя нашъ роденъ край. Единъ поклонъ предъ изкупителните кости на Миладиновци, една манифестация на техния беззаветенъ идеализъмъ ще бъде достоенъ изразъ на адмирация къмъ тяхната велика заслуга и мощенъ зовъ срещу недавна извършеното варварство надъ мирното българско население въ Македония."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Мај 28, 2015, 08:23:03
Христо Шалдев от Гумендже, Македония - Extracts from the memoirs of Hristo Shaldev

"I was born on 25th December 1876 in the picturesque village Gumendje, located in the beautiful and fertile valley at the eastern base of the Pajak mountains. Gumendje is encircled by vineyards, mulberry trees and a variety of mediterranean and other fruit trees. Its people who are Bulgarian, mainly work in the vineyards or the silkworm industry...

Along the "Big River", flowing down the nearby steep valley, are located 18 water mills, including one of a more modern design rebuilt in the 1890s but still, as tor all the others, relying only on natural water energy. Until the 1860s Gumendje had a silk factory owned by a Jewish merchant from Salonika. The factory was subsequently purchased by the citizens and converted into a Bulgarian school. The town also had two other schools and the nunnery "Zogravskia metoh". During the 1880s, after construction of a new Church in the town-center, a new two-story school was built for education of the Bulgarian and Greekophile children...Gumendje had two churches, an older one used by the Bulgarians and a newer one frequented by the Greekophiles. There were also three monasteries ("Metochs") – Zogravski, Iberski and Bozigrobski - which all owned buildings and land...

While my primary and secondary education occurred in Gumendje, at the insistence of my grandfather, I was sent, jointly with two other local hoys to study in a theological college in Istanbul. It was on 17th August 1895, the third day of the Church holiday, when the town fair is visited by many people of the region, that the head teacher of Enidjevardar, Grigor Mokreff, a guest of my uncle (also a teacher), inducted me into the Macedonian Revolutionary Organization. In that first political lecture I heard he told me:
Because we, the members of this Organization being Bulgarian, are fighting for an autonomous Macedonia, some prominent officials of the Exarchate and some chorbadjis refer to us as separatists. If our belief in the importance of achieving the freedom of Macedonia is classified by them as separatism, then we accept this charge and its political consequences..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=187

Кратко видео с Илия Шалдев, синът на Христо Шалдев

https://www.youtube.com/watch?v=F3EQ1aRNuys
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Мај 28, 2015, 08:32:21
Областьта Боймѝя въ югозападна Македония - Христо Шалдев от Гумендже, Македония, Македонски Прегледъ, година VI, книга 1

http://strumski.com/biblioteka/?id=516

"Населението на Боймѝя е групирано въ 31 селища, 25 отъ които сѫ чисто български, едно смѣсено, турско-българско (Боймица), едно чисто турско (Шиклара) и 4 чисто влашки (Г. Ливада, М. Ливада, Църна рѣка и Купа). Околийски центъръ на Боймѝя е гр. Гумендже. Споредъ статистическитѣ данни, които ни дава покойниятъ В. Кѫнчевъ, населението въ Боймия презъ 1900 год. е възлизало на 16,835 души, по села и народность както следва: българи 12.300, турци 1.435, власи 3.100...

Десеть години по-късно, a именно презъ 1910 год. българската екзархия нареди чрезъ своитѣ органи — архиерейскитѣ намѣстници и учителитѣ по селата, рѫководени отъ околийскитѣ инспектори, да произвеждатъ щателно преброяване на населнието въ всички села по околии въ Македония по представени отпечатани формуляри, въ които да се впишатъ имената на селищата, както официално се пишатъ и както населението ги именува, броятъ на кѫщитѣ и семействата имъ, броятъ на населението по полъ, народность, вѣра и имотно състояние...Както се вижда отъ горната таблица, населението на Боймѝя до Балканската война е възлизало на 18978 души, отъ които българи 13484 души, власи 3743 и турци 1596 души. Гърци и сърби нѣма. Сърбитѣ се опитаха да създадатъ свои съчувственици — сърбомани въ с. Крива, но не успѣха, a гърцитѣ имаха свои съчувственици — гъркомани почти въ всички села по нѣколко домакинства, но най-силни бѣха въ гр. Гумендже, с. Крива и с. Петрово. Съпоставени дветѣ таблици по отношение на общия брой на населението въ Боймѝя, ни даватъ една разлика само отъ 2143 души прирастъ на жителитѣ за 10-годишенъ периодъ, и при това прирастътъ е чувствителенъ за населението само въ гр. Гумендже, гдето мнозина селяни следъ хуриета почнаха да се заселяватъ. Малкиятъ процентъ на прираста се обяснява и отъ обстоятелството, че въ последнитѣ години мнозина временно или за винаги почнаха да емигриратъ въ Америка и България. Последната статистика при това ни дава по-подробни сведения, a именно за броя на населението по полъ, за броя на кѫщитѣ, домакинствата и черквитѣ въ всѣко селище, както и за броя на чифлигаритѣ въ тѣхъ. Отъ нея се вижда, че българитѣ заематъ първо мѣсто и съставляватъ 71% отъ цѣлото нгселение, власитѣ 19.7%, турцитѣ — 8.4%. Отъ сѫщата таблица се вижда, че само въ българскитѣ села ина чифлигари, че отъ 25-тѣ български села 20 сѫ чифлици и че 28.8% отъ българитѣ сѫ чифлигари. Безимотното състояние на боимскитѣ българи, особено въ полска Боймѝя датира отъ старо време...

Презъ първото десетолѣтие на настоящия вѣкъ чифлигарското население частично или групово бѣ почнало да откупува чифлишката земя отъ беговетѣ чрезъ сроково изплащане. Но въ надвечерието на разрешаването на аграрния въпросъ въ Боймѝя и Вардарията при доброволно спогаждане между бегове и чифлигари се обяви Балканската война, a после и всесвѣтската, които не само че попрѣчиха на откупуването на земитѣ, но подпомогнаха новитѣ завоеватели, гърцитѣ да изпѫдатъ българското население отъ вѣковнитѣ имъ домашни огнища по силата на конвенцията за „доброволно изселване", за да обезбългарятъ тази чисто българска область, като на изселилитѣ се и декларирали имотитѣ си се дадоха оценки въ облигации на стойность едва отговаряща на наема изтеклото време отъ изселването имъ до получаването на облигациитѣ. Изселването по силата на конвенцията трая до края на 1928 г., и до тая година голѣма часть отъ българското население подъ формата на „доброволно изселване" и всичкото турско население отъ Боймѝя бѣ прогонена...

Боимскиятъ говоръ спада къмъ западнобългарското наречие съ изхвърляне на нѣкои звукове въ началото и срѣдата на думитѣ, съ съкращение на нѣкои думи и други особености. Така, звукътъ х се изхвърля отъ всички думи, които почватъ се него: Ристо (вм. Христо), лепъ (вм. хлѣбъ), ỳбаво (вм. хубаво), òро (вм. хоро), òдамъ (вм. ходъ), и пр.; изхвърля се тъй и въ срѣдата на много думи: ỳо (ухо), сỳо (сухо), глỳо (глухо) и пр...

Епохата на възраждането е заварила учебното дѣло въ Боймѝя въ плачевно състояние. Въ това отношение гръцката митрополия като че се е придържала o максимата: за българитѣ колкото е възможно по-голѣмо невежество...По времето на първитѣ години на учителствуването на даскалъ Вангелъ, a именно презъ 1866/67 г. въ Зографския метохъ се открило първото българско частно училище отъ духовника дѣдо Харалампий Айдариновъ, родомъ отъ Гумендже, и заради тоя му грѣхъ, по докладъ на воденския митрополитъ Никодимъ до братството въ Зографския манастиръ, той билъ извиканъ въ Св. Гора.

За учебната 1867/68 г. билъ назначенъ учительтъ Ристо отъ Родопитѣ. Той се явилъ въ града съ торба на рамо и потърсилъ нѣкаква работа. Първенцитѣ Хр. Севиновъ, Димо Румалиевъ и Ристо Шалдевъ, следъ като го запитали, дали знае „да учи деца по бугарски", условили го за български учитель, като предварително, докато стареитѣ уредятъ въпроса съ отварянето на училището, било уговорено да остане въ дюкяна на последния старей като работникъ коларь и известно време да живѣе въ самия дюкянъ, a после да отвори училището. Христо Родопски е първиятъ български учитель въ Гумендже, който е обучавалъ децата въ свободното здание на Зографския метохъ, гдето до тогава се е помѣщавало гръцкото училище. Това здание е било напуснато отъ гръцкия даскалъ Вангелъ първо, защото духовникътъ отъ Зографския метохъ е служилъ въ параклиса си на славянобългарски езикъ и често е разговарялъ предъ даскала и ученицитѣ за българско четмо и писмо и, второ, защото гъркоманитѣ предпочели да заематъ за училище две църковни сгради въ центъра на града, които били въ непосрѣдно съседство съ двора на черквата имъ, та чрезъ това да се разшири черковниятъ дворъ. Учительтъ Христо, за който се казва, че билъ пратенъ отъ Зографския мънастиръ, не е можалъ да проучителствува цѣлата година: къмъ края на учебната година по настояването на гръцкия владика билъ изгоненъ отъ мѣстния мюдуринъ...

Презъ първата половина на 70-тѣ години на миналия вѣкъ се отворили български училища въ следнитѣ боимски села: въ Тумба и Горгопикъ презъ 1874/75 г., въ Герокорци — 1875/76 г., въ Рамелъ, Литовой, Кониково, Петрово, Оризарци, Бубаково — 1876/77 г. Интересътъ къмъ откриване на родни, български училища срѣцъ населението въ Боймѝя е билъ голѣмъ, обаче настѫпилитѣ неблагоприятни политически събития, — срѣдногорското въстание, руско-турската освободителна война, въстанията въ Кресна и Малешевията и сръбско-българската война, били използувани отъ гръцката пропаганда, която попрѣчила на това, a гръцкиятъ владика успѣлъ даже да закрие всички отворени въ селата български училища. Непрекѫснато останало да действува само българското училище въ с. Тумба, въ което първъ български учитель билъ Петъръ п. Георгиевъ отъ с. Стояково, a после Гоно Пейковъ, Хр. Деношевъ и др...Непрекѫснато работило и българското училище въ Гумендже, въ което за 1878/79 г. билъ назначенъ Хр. Урумовъ...Учебното дѣло презъ последното десетолѣтие въ Гумендже доста много се е разширило: учителскиятъ персоналъ въ дветѣ основни училища и прогимназията бѣ достигналъ до 9 души, a ученицитѣ — крѫгло до 400...Презъ епохата на възраждането и до последно време най-голѣми заслуги въ полето на учебното дѣло въ Боймия имагь скромнитѣ учители Георги Пейковъ и Захарий Гьoревъ...

Паякъ пл. е изобщо добре населена. Понеже е срѣдно висока, селища се срѣщатъ както по стръмнитѣ ѝ склонове, така и по билата ѝ. Селищата, които сѫ разположени по склоноветѣ и политѣ ѝ, възлизатъ на 47, отъ които 35 сѫ български, 6 — влашки, 5 — турски и 1 смѣсено — българо-турско...Макаръ и Паякъ пл. да е срѣдновисока, въ нея изобщо построени малко пѫтища, поради което е и мѫчно проходима. Поради това тя е давала приемъ на българскитѣ хайдути и четници, които подъ водителството на Апостолъ Петковъ и др. войводи сѫ дали редъ сражения съ турския аскеръ, по-важни отъ които сѫ тия при в. Гандачъ и Гумендже презъ 1903 г., въ с. Крива презъ 1912 год..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јуни 10, 2015, 02:47:31
ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО - Антон Дончев

http://chitanka.info/text/2249-vreme-razdelno

https://www.youtube.com/watch?v=Y-jTL3fBKE8

https://www.youtube.com/watch?v=ngwxj-7MDeQ

"Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш — ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си...

Дойде времето. Падна мечът, който ден и нощ висеше над главите на българи християни. Дойде второто разорение на Родопа, защото поробителят първия път ограби царството ни, ала ни остави вярата и езика. Сега идваше да ги вземе, за да остане българин само име, което след време ще се забрави. Сбъднаха се тъмните пророчества за плен и смърт, за времена, когато живите ще завиждат на мъртвите...

И стана Манол, та отиде до чановете си. Стояха те до стената, окачени на четири реда, всеки ред по една пълна дизия от 13 чана, подредени на всеки ред от първия глас до последния. И огънят играеше по тях, ала те оставаха неми. Тогава Манол почна да почуква с нокът по чановете. А те цяла зима бяха мълчали, та запяха притаено и радостно, като овчарова невеста, която среща мъжа си. И гласовете им бяха наистина сребърни. И като заслушах, разбрах, че Манол караше чановете да пеят песента „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал…“ После Манол хвана с две ръце стъблата, които носеха чановете му, и почна да ги тресе. И все по-силно и по-силно ги тресеше той, докато най-напред цялата къща се обърна в камбана, а после се обърна в камбана целият свят и месечината биеше като сребърен език.
Като сребърни водопади ме заляха гласовете на чановете и не можех да си поема дъха, и сребърни води минаха през мене, та отнесоха где каквото имаше черно и лошо. И останах пред чановете гол и чист като пеленаче. И в тая нощ разбрах приказката за камбаната, която правила стопанина си с всеки удар на езика си по-млад с една година. Такива чанове можеха да направят човека като нероден.
И не помня кога Манол е спрял да звъни. Той стоеше с гръб към мене, с отпуснати ръце, а пък аз бях вече изправен с лице към него. И в горницата се носеха духовете на отзвънелите гласове.
Манол каза:
— Чанове трябва да сложите в черквите си.
А Мирчо влезе с наръч сено и не притвори зад себе си вратата, ала навярно не помнеше за нечистите сили. И видях по лицето му да светят сълзи, та избърсах и своите очи. Обърна се и Манол и аз видях, че ликът му приличаше на лика, когато гледаше Елица.
И Манол каза още:
— Един чан да се пропука, един да не е настроен на гласа си, и цялата песен ще изтече в земята.
А разбрах, че не говореше само за чановете...

Няма да забравя какво се случи тая нощ. Тръгнах към одаята си. Писъците, плачовете, охканията и сред тях грубите смехове, подигравки и ругатни караха сърцето ми да плаче. Побеснявах сред тая буря със светкавици, идеше ми да вия и да се тръшкам. Не можех да претърпя тая гавра с човешката воля, това чупене на ръце и на нозе, това чупене на воли. Всяка одая беше дъно на кораб...

От сто години стои Сюлейманаговият конак сред Елинденя, та стените му белеят, а Елинденя чернее. Преди беше като гарваново свърталище, от което излитаха гладни сеймени да се слетят на християнските души като на мърша. Сега белее като змийско яйце, в което се люпи змей невиждан, който иска да покрие с ципести крила цялата долина. А по околните планини като подгонени пилци се бяха пръснали хората от трите села, изгонени от гнездото си, в което сега се мътеше само бялото яйце. Стояха на планината и чакаха.
Чаках и аз. Чакахме пратениците си. Защото там долу, в конака, седяха вързани със скръб и желязо шестдесет души българи и те бяха наши пратеници, слезли в бърлогата на звяра. И нямаше ни от тях, ни за тях вест или дори слово. Не врагът ги беше пленил, та откарал, ние ги бяхме пратили, планината ги беше пратила, да покажат на Караибрахима, че никога няма да пречупи волята ни...

Някой скриваше кръстовете в земята. Там стоят те и досега и само те са останали, защото после турците строшиха ония, които го стърчаха по гробището. И когато над Родопа отново изгрее слънце — дано стане по-скоро, — нека хората разкопаят поляната надясно от прохода Милото господи. И ще намерят каменните кръстове в земята...

Изловените в селата българи бяха затворени във вътрешния двор с платана като в кошара. Изходът с тунела, стълбите и всички врати бяха запречени с тръне и железа, по чардаците стояха стражи. Първия ден, когато им хвърлиха хляб като на кучета, хората се сбиха за къшеите, а турците се смееха. Втория ден никой не се. наведе да вземе хляба. Минаха хора, събраха го и го занесоха на най-старите да го разделят. Всеки ден умираше по някой, ала труповете не ги вземахме. Те къртеха камъните и се опитваха да ги заровят. Ние стояхме по чардаците над главите им и ги гледахме, че стояха долу като в друг свят. Караибрахим беше заповядал дума да не се разменя с тях...

В тия дни избиха първенците от долината Елинденя. Изкараха ги от тъмницата и те се мъчеха да държат очите си отворени, за да видят слънцето, а клепките им сами падаха, да се запазят от светлината. Попитаха ги ще приемат ли правата вяра. Те мълчаха. Попитаха ги какво ще пожелаят, преди да умрат. Те казаха:
— Убийте ни пред конака, а не между четири стени. Убийте ни на площада пред планината.
И Караибрахим каза:
— Тъй да бъде.
Вече не превеждах, защото той говореше на български. Стоях отстрани и гледах. А Караибрахим беше решил да ги изколи на площада, та да видят българите от планината и дори им беше пратил хабер. Петстотин турци стояха в крайните къщи на Елинденя с пушки, насочени към гората, за да пресрещат смелчаците, които биха се опитали да попречат на клането.
Шестдесет души джелати от вчера точеха черни ножове на черен камък. Отсякоха самотната ела, която стърчеше сред площада, та изравниха дънера и за дръвник. И дори изкопаха вада, да се стича кръвта.
Първенците излязоха със завързани на гърба ръце, а Караибрахим заповяда да хванат с по един ремък ръцете на всеки двама, та те вървяха по двойки и се обръщаха малко с гръб един към друг, защото не можеха да извият съвсем ръцете си. Само Мирчо беше завързан отделно и вървеше до баща си, както телето подтичва към кланицата, вързано само за рогата, след големия бик, целия във въжа и синджири.
А когато минаваха през тъмната пещера на изхода, за да излязат на площада, Караимам Хасан ходжа каза на овчаря до Манол:
— Промени вярата си и след половин сахат ще ядеш пилаф, а след години душата ти ще отиде в рая. А другите ще се търкалят без глави.
Овчарят му отговори:
— Когато ей тая вода спре да тече, тогава ще спра да се наричам българин и ще стана турчин...
Край мене се претърколи шишкото молла Сулфикар Софта, разтреперан от алчност. Спря пред Манол, ала тъпчеше нетърпеливо на едно място.
Манол го гледаше в очите. После изведнъж вдигна лявата си ръка и я сложи на рамото на ходжата. Докато коленичеше зад него, Мирчо беше прегризал вървите на едната му ръка.
И с лявата си ръка Манол притисна ходжата надолу. Коленете на ходжата се подгънаха и той падна по гръб. Манол вдигна окървавената си пета и я сложи на гърлото му. Ала не натисна веднага — наведе се и тихо заговори на ходжата. Стори ми се, че казваше име след име.
Няколко мига никой не мръдна. После екна зверски рев и край мене прелетяха разпенени хора с ножове в ръце. А насреща им се хвърлиха завързаните първенци, сякаш щяха да се бият. Те искаха да запазят Манол от ножовете. И на пет крачки пред мене турците почнаха да секат беззащитните българи...

Над цялата планина ечеше един проточен, страшен вик:
— Ааааа!
Планината сякаш гореше от викове. Викаха българите по околните склонове и ехото ме оглушаваше.
После заечаха чанове като сребърна лавина, която се срива по планината. По-страшно, отколкото в оная нощ, когато Караибрахим се бранеше от тях. Биеха Маноловите чанове...
Тъй всички първенци умряха като хора. И да имаше всеки от тях грях, и дори да имаше голям грях, блясъкът на тая смърт не дава да се видят петната по предишното им битие. И светлината на тоя им последен ден е така ярка, че не можем да различим петната по предишните им дни. И за тях не се помнеше вече нищо, само се помнеше и се казваше: „Той умря на камъните на Просойна, до дясната ръка на Манол.“ Защото наистина само тогава може да се каже какво струва човек, когато се види как умира...

Долината Елинденя загина. Но под Превала пушеха комините на ново село и то дори още нямаше свое име. Пътят водеше в друго село, в Момчилово, сред долината Петгласец. Елинденя роди две села и макар в едното да пееше мюезин, а в другото да биеше камбана, те бяха деца от една майка. Обърнах се и никога вече не видях Елинденя."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јуни 20, 2015, 09:56:15
"The Tragic Peninsula. A history of the Macedonian Movement for Indpendence since 1878", St Louis, MO, USA, 1938 г.- Христо Анастасов от с. Турие, Костурско, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=503

"The Treaty of San Stefano with one stroke solved the Bulgarian question most satisfactorily. With it the Bulgarians considered themselves not only liberated, but also united. But soon their momentary unity ended in deep affliction. For the Congress of Berlin destroyed the united Bulgarian nation, and the chiev engineer of its destruction was Lord Beaconsfield. One month after the Congress assembled the diplomats there announced the division of the Bulgaria of San Stefano into five parts. Dobrudja was given to Roumania. The territory north of the Balkans and south of the Danube was to be the new state of Bulgaria, a self governing state, tributary to the Sultan and owning his suzerainty, but in other respects practically independent. South of the Balkans the Treaty created another kind of state, under the name of Eastern Rumelia, which state was to remain under the direct political and military authority of the Sultan, but it was to have, as to its internal affairs, a sort of "administrative authority" with a Christian governor. The districts of Pirot, Nish, Zaichar, and Vrania, in the western part of Bulgaria, were given to Servia, and the Sandjak of Novi-Bazar, Thrace, and Macedonia were given back to the Sultan Abdul Hamid; while Bosnia-Herzegovina was handed to the then Dual Monarchy for the purpose of "administration"...

The total population of Macedonia, as estimated in 1912 is 2,260,000 out of which 55 per cent is Bulgarian, 20 per cent Turkish, 10 per cent Greek, 10 per cent Albanian, and the other five per cent made up of Jews, Vlachs, Gypsies, and others...Since the settlement of Berlin, Macedonia has become a tragic scene of events. The Bulgarians in Macedonia who had been organizing since 1893, rose, in 1903 against the Hamidian regime...

The situation in Macedonia under the ascendancy of Servia and Greece, became far worse than it had been under the Turkish regime. Both began to Grecianize and Servianize the Macedonian Bulgars in their respective possessions by closing their schools and churches, suppressing newspapers and periodicals, destroying the libraries and burning all the Bulgarians books...

Altho the Bulgarian people were united, first, by the Firman of 1870, which created the national Bulgarian Church, and secondly, by the Treaty of San Stefano unfortunately, the Congress of Berlin performed the first political division, while the Treaty of Bucharest effected the second political division of the Bulgarian nation. Because of such unjust and shameful distribution of the Bulgarian people from one sovereignty to another, the bloodshed on the Balkan Peninsula for the last forty-five years still continues...

In the first few years the Organization had enormous success among the Bulgarian inhabitants of the cities in Macedonia. During the years 1895-1896 the revolutionary net-work was well spread among the village communities. Thus the IMRO extended its sphere of influence not only in the cities, but also among the peasants - the masses of Macedonia. The agitation was thereafter carried on in every city and village-community where Bulgarians were living...

The moment for which the Bulgarians of Macedonia had been preparing for ten years arrived on the evening of Sunday, August 2, 1903. It was the festival day of the Prophet St. Ilia, hence the name of the rising (The Ilin-den Insurrection). In the territory of the IMRO, as shown by the revolutionary districts in the preceding chapter, were found the following nationalities: Bulgarians, Turks, Greeks, Grecomans (renegade Bulgarians), Serbomans (also renegade Bulgarians), Vlachs, Gypsies, Albanians, Jews, and others. The Ilinden Insurrection, however, was not the work of the combined efforts of these nationalities; it was an attempt by only one of them - the Bulgarians. The other Christian subject races either assisted, tolerated, or actually opposed the insurrection...

According to the most accurate statistics gathered on the eve of the Balkan War, the total population of Macedonia was 2,301,767 and distributed among the different nationalities as follows:
Bulgarians.............1,095,355
Turks......................541,615
Greeks....................253,366
Albanians................184,336
Vlachs......................77,365
Gypsies.....................43,370
Jews and others.......106,360
----------------------------------------------------------
Total.....................2,301,767

In that part of Macedonia given to Servia by the Treaty of Bucharest the population was distributed as folows:
Bulgarians...............632,620
Turks.....................205,885
Greeks..........................480
Albanians............... 161,870
Vlachs......................33,725
Gypsies.....................16,175
Jews and others.........20,420
------------------------------------------------------------
Total....................1,072,415

In that part of Macedonia which was acquired by Greece as the result of the settlement in Bucharest there were:
Bulgarians..............297,735
Turks.....................299,880
Greeks...................249,657
Albanians................21,770
Vlachs....................39,470
Gypsies...................23,130
Jews and others.......84,170
--------------------------------------------------------------
Total....................1,015,812

Oppressive methods were immediately employed by the Servians and the Greeks in Macedonia to denationalize the Bulgarian population there. As it is amply shown by the Report of the Carnegie International Commission, even during the time when the Balkan Alliance was still in force, the Servians as well as the Greeks prosecuted a systematic persecution of the Bulgarian inhabitants in Macedonia...

When Macedonia was under the Turkish rule the Bulgarian population had, and enjoyed, certain rights that were entirely denied them by the Servians and the Greeks. Until the eve of the Balkan War, the Bulgarian population in Macedonia had 1373 schools of various grades, 2266 men and women teachers, and 78,854 scholars. There were 1331 churches, 294 chapels, 275 monasteries, and seven bishoprics. But now neither the Greeks nor the Servians recognize the nationality of the Bulgarians in Macedonia..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јули 28, 2015, 02:35:13
90 YEARS GREEK ETHNIC CLEANSING OF BULGARIANS IN AEGEAN MACEDONIA - Stoyan G.Bojadjiev

https://archive.org/stream/GreekEthnicCleansingInAegeanMacedoniaRevisedEdition/bulgaria_ethnic#page/n0/mode/1up

"According to the official Turkish statistics from the year 1900, there were 1,181,336 Bulgarians, 28,702 Greeks and 700 Serbs in Macedonia. In 1912. in Vardar Macedonia existed 761 churches with 6 bishops, 833 priests, and 641 Bulgarian schools with 1013 teachers and 37,000 students. In Aegean Macedonia there were 378 Bulgarian churches with 300 priests, and 340 Bulgarian schools with 750 teachers and 19,000 students.

In 1912-1913 the Greek troops entered Aegean Macedonia as conquerors, although their history textbooks spoke about "liberation of Macedonia". These troops undertook a systematic ethnic cleansing of the conquered territories...On the explicit order of the newly crowned Greek King Konstantine, the town of Kukush was set on fire. In the villages of the same district 4725 Bulgarian houses were burnt down. The Bulgarian houses were burnt in the villages of Negovan, Ravna, Bogorod; in the Doyran vilayet 11 villages were burnt, in Demir Hisar - 5 villages were burnt, in Seres district 5 villages were burnt, and in Gevgely region - 15 villages were burnt, etc. According to the final data of the Commission, the Greeks had set on fire 161 Bulgarian villages with a total of 16,000 houses...

There were 378 Bulgarian churches with 300 priests in Aegean Macedonia. Enemy No.1 of the fighting Greek phanariots was the Bulgarian Orthodox church. The leading role played by the Greek church in winning the so-called "Macedonian Struggle" was stated above. As early as July 31 1913, the Governor of Kostour invited the Head of the Bulgarian Orthodox church and all priests and told them about the Greek Government order that they were to leave Greek territory within 48 hours. The expelled priests, all born in Macedonia, were presented with a document which stated that they were returning to Bulgaria because they were Bulgarians.

On July 3 and 4 1913, 200 Bulgarian priests and teachers were arrested and sent to the Thessaloniki prison. On June 30 the last Bulgarian church was confiscated and occupied. All icons of ,,St. Cyril and Metodius" were either burnt or covered with manure. Most of the priests were sent in exile on various Greek islands. Their ups and downs are described in the "Mir" newspaper from October 30 1913 /"Report....... " p.199/ At present there are no Bulgarian churches in Macedonia and no place where a divine service is carried in Bulgarian. It is made clear below what is the attitude of the Greek state towards any attempt to deliver Gods words in the local Slavo Bulgarian language...

The Greek Army entered Voden in October 18-31. Ten days later the population was told: "Your tongues will be cut off if you speak Bulgarian". The property of the villagers was taken away. The churches and the schools were closed down. The Slavonic inscriptions were erased; the priests were beaten and expelled. All people of public power in the villages of Veshtitsa, Tsrmarinovi, Piskopia, and Arsen were arrested. They were told "if you want to be free, say that you are Greeks". As soon as the Second Balkan War broke out, over 200 Bulgarians from that region - priests, teachers, eminent figures and wealthy people - were arrested and sent to Salonica after assaults...

In its comprehensive report comprising 410 pages, the authoritative international commission established by the Carnegie Endowment for studying the reasons for conducting the Balkan Wars presented ample and incontestable evidence for the ethnic cleansing and assaults done by the Greek Army on the territory of Macedonia which was "liberated", by them. Appendix No 51, p. 307 (in the English issue) presents 28 letters sent by Greek soldiers who did their military service in the 19th Regiment of the Seventh Greek Division. These letters were meant to be sent to the soldiers' families but the post was captured and so these letters became evidence for the Commission of Inquiry. Below are given some excerpts from such letters:
Letter No3     
Here, in Rondu (Brodi) I took as captives five Bulgarians and girl from Seres...I killed the girl. And I gouged the eyes of the Bulgarians while they were still alive...                                                                 
Letter No5
Dear brother Mitso,...we put to fire every Bulgarian village from Seres to the border...

Letter No9 
We put to fire every Bulgarian village we occupied, and we killed all Bulgarians we met...                                                               

After the Nei treaty was signed in 1919, according to article 56 of the same agreement Bulgaria was forced to sign the convention for free repatriation . The protocols, signed in Geneva in September 1924, in which the Bulgarian minority in Greece was placed under the supervision of the United Nations, could not be executed, because the Greek Parliament did not ratify them. An intensive chasing of the Bulgarians from Aegean Macedonia started. Ruthless terror and slaughtering of Bulgarian population took place. For example, in 1924 the Greek officer Doksaniks gave orders for the 19 local villagers, captured and brought to the district administration in the town of Ser, to be shot oh the road between Turnlis and Gorno Brodi. That was followed by countless executions of Bulgarians, refusing to be expatriated to Bulgaria...

In the Greek state newspaper "Efimeriostis Kivemistos", issue 332 from November 21,1926 was published the law for obligatory change of the names of all of the villages and the towns, as well as the names of the rivers, mountains and regions. That way 588 towns and villages received names totally different from the Slav names that had existed for more than 12 centuries. The perfidious purpose of that action was the family memory to be razed to the ground...

Our compatriots became victims of the Greek Communist Party, that was manipulating and lying to our compatriots that it would recognize their minority status, if they fought on its side. This manipulation was done in full coordination with the bolshevik governors of Skopje and Belgrade - Aleksandar Rankovich, Milovan Djilas, Lazar Kolishevski, Tzvetko Uzunov, Michajlo Apostolski and Paskal Mitrevski. On October 14th, 1946 they stated the password ,,Now you will go down (to Aegean Macedonia). The leader of your struggle will be the Greek Communist Party". This party got down to work and organized by force the whole Bulgarian population till the end of 1947. The ones, born in 1930-1931, were also mobilized to fight in the war, although they had not yet reached 17 years. In 1948 that party mobilized the whole population - men and women in the so called assisting units for digging trenches, fortifications etc., e.g. total mobilization of the whole population of Aegean Macedonia was carried out. The blood of our compatriots was ruthlessly shed for the accomplishment of foreign ideals. They were told that their national rights would be recognized.This war took 30 to 40 victims from every village. The total number of Macedonian victims was 20000 persons. The supreme commander was the commander of the partisans Markos who said to the ,,Epikera" newspaper journalist: ,,We kill Slavs to keep Macedonia in Greece"...

At the end I would like to have a look into the future. I would also like to make a comparison between the Greek "Megali idea" and the Bulgarian national idea. While the task of the Greek "Megali idea" is the occupation and denationalization of a territory, over which it does not have any historical rights with the exception of the right of the conqueror and the idea is based on the hypothetical pan-Hellenism, the Bulgarian national idea is based on the human values: freedom of expression, freedom of thoughts and freedom of religion (Levski, Botev and Rakovski). When the Greek national hero Pavlos Melas died in Macedonia, when the Greek rebels like jackals were trying to tear the bleeding Macedonia after the Ilinden Uprising, the great son of Macedonia Gotze Delchev said the memorable words: "I understand the world solely as a field for cultural competition of nations". What could justify the moral right to dominate a land, which had been populated by a nation only for a few centuries /the ancient Macedonian/, for whom science has proven they do not have anything to do with the ancient Hellenes and had ceased to exist in 148 A.D., while 15 centuries the same land has been inhabited by one and the same Slav nation? Out of the presentation herein, it is evident that the discrimination policy against Bulgarians in Aegean Macedonia is a strictly followed national policy...

Helsinki proclaimed the inviolable borders within Europe, but also proclaimed the universal human rights. According this universal principle, representing the active international law, we have the full moral and legal reason to request recovery of Bulgarian churches and schools and freedom to use the mother-tongue for our fellow- nationals in Aegean Macedonia. It is sad that at the end of the XX century Bulgarians born in Aegean Macedonia cannot go to visit relatives, grand and great-grand children. I repeat again: it is in the interest of the Greek state to stop denationalizing the Bulgarian population in Aegean Macedonia. Only thus shall be open the future for normal relations between Greece and Bulgaria..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Септември 10, 2015, 02:52:46
ОХРИДСКА БАЛАДА - Серафим Северняк

"Беше около два часът след обяд на 13 октомври 1944 г. Петдесеткамионната колона на 297-а гренадирска дивизия, изтегляща се стратегически от южната към северозападната част на полуострова, спря за почивка в Охрид...Само за няколко минути вестта обходи махалите от чинара към крепостта и се върна обратно. Промуши се през комшулуците на Вароша и Месокастро, прелетя под стрехите и тесните дворчета с нацъфтели ружи и хризантеми, обходи ниските стаи и тъмните мази с разсъхнати чунове и скапани мрежи, пролази по тесните стръмни улички и се спусна към чаршията. Жени вдигнаха ръце да се прекръстят, мъже се изправиха един срещу друг с мълчаливи слепнати уста, децата се стаиха и вдигнаха главици в очакване...И всичко утихна...
- Немците са заробили двайсет и пет момчета българчета!
- Ще ги карат в Германия да им бъдат слуги!
- Щом изядат добитъка, и ще ги застрелят!
- Горките им майки, клетите им жени!
- Ами те са още деца; млади, зелени, живот неживели!
- Братя наши, Деца наши!
Без глас, без тропот, без движение...Мълвата се носеше като черен вятър, като мора! В иконостасите светнаха кандила, люшнаха се езичета на свещи и в параклисите и в прастарите базилики прекършиха гръб белокоси, пребрадени богомолки. Учителю и защитниче на града, шепнеха сините устни на бабичките, преподобни покровителю и наместниче, не вдигай благословената си ръка от твоя град, не ни оставяй свидетели на човекоубийства, вдъхни ни силата си и вярата си да намерим правия път и да спасим неповинните жертви и душите си. И макар преподобният да ги гледаше с мъртвите очи на издялания си преди хиляда години от орехово дърво образ или с набърчено чело и всеопрощающ поглед от потъмнелите икони - те говореха с него като с жив човек, както бяха беседвали с паметта му от векове. Тука, край брега на езерото, той заместваше всичките небесни сили. Затова го наричаха Златния и говореха за него сякаш ей сега щеше да слезе от школата под билото и да произнесе пред множеството на славянобългарски една проповед...

Случайните минувачи покрай чинара зачестиха, за десетина минути се събра цяла навалица. Разжалваните чинове от бившата 15-а битолска дивизия се надвесиха над задните капаци. Заискаха си хляб и серене, питаха за новини по радиото. А момичетата и мъжете ставаха все повече и повече. Някои бяха по-дейни, приближаваха платформите и като се правеха че оглеждат добитъка, казваха тихо:
- Слизайте и хлътвайте кой където намери! В кафенето на Мортомарев, в кафенето на Сади, в "Чинар", в гостилницата, нагоре по улицата...Вратите са отворени, мушвайте се в дворовете, там ви чакат хора с цивилни дрехи...
Един по един, схванати от неочаквания ход на събитията, с очи, пълни с неизвестност и уплаха, пленниците се смъкваха като торби през капаците на колите и насочвани от ръце и очи, изчезваха кой където свари. Спонтанно, пленените войници изчезнаха от ешалона за пет минути и потънаха зад вратите на околните дюкяни и къщи...

Изчезването на пленниците се разкри при смяната на часовите. Новата охрана на ешелонната опашка се заяде - искаше да види какво точно приема. Тръгна акуратно от кола на кола и занаднича, изправен на пръсти. От челото на колоната екна тревожна свирка. Тропотът край ешелона отекна на площада, блъсна се във високите зидове на оградите и къщите и влезе в ниските задимени кафенета. Надвисени над таблата и картите, хората бяха погълнати изцяло от изтърканите пулове и знаци на игрите. Дори чирачетата притичваха насам и натам, понесли таблички, без да се обръщат. Караулинят началник напсува високо всички и като назначи заместник, хукна към комендантството да докладва на оберлейтенант Фогел...

Патрулите вече преобръщаха заведенията около чинара. Най-напред те влязоха в гостилничката на Кузманов...А в кафенето на бай Димитър наистина стана горещо. Немците претършуваха навред и като не намериха нищо, преди да си излязат, старшият огледа злобно всички и попита строго:
- Някой да знае къде са българите?
- Ние всички сме българи, господине.
..

На улицата заудря барабан, чу се неясен дрезгав глас, някой известяваще нещо високо и протяжно и младата изскочи навън...Момичето се върна:
- Помощникът, един разсилен с барабан и един немец с пушка - рече задъхано тя. - Съобщават заповед на коменданта, че ако до девет часа не бъдат предадениизчезналите пленници, немците ще бомбардират и ще хвърлят във въздуха Охрид...

Как може да бъде бомбардиран този град наистина, просъществувал тук от векове, станал в най-тъмните дебри на ранното средновековие светилник и духовно огнище на една народност - новосъздадена и новопокръстена, орисана да въведе на полуострова и в света една нова писменост и една нова култура, които ще живеят и ще якнат с хилядолетия! Един град, бивал столица, чувал стъпките на цар и патриарх, ехтял от виковете на войнството "Да живее!", разтърсван от громката и многолика песен на камбаните, съхранил в полумрака на ниските църкви образи на светци. Цветуща столица на Самуил, изтръгнал признанието на византийския хронист Скилица:
- Градът Охрид, който е разположен върху два високи хълма до голямото езеро, от което реката Дрин получава водите си...е главният град на цяла България. Там се издигаха дворците на българските царе..."

- Градот ке се пали, но българските войници нема да се предават!
- Охрид ке гинет, но охридяни нема да станат издайници!
- Слушайте, люде - или чест за всички, или смърт за всички!
Шепнеха си един на друг хората тихо...

Когато Младен въведе тримата бегълци под мрачните сводове на старата черква "Свеи Йоан Канео", ония, които бяха вътре, вече губеха търпение. С няколко минути минаваше дванадесет часа и водачите се бояха, че зората ще ги завари на сред път. Немците можеха да открият лодката в езерото и да захванат да я обстрелват...Двадесет и четиримата бегълци, бивши чинове от 15-а битолска дивизия, бяха докарани в лагера под билото на Галичица от източната страна...

Екехард Баумгартен не можеше да лавира повече. Възпаленият от болни амбиции мозък на Август Фогел беше измислил санкция, която не можеше да се отхвърли. Мародер си ти, а не юрист!...ругаеше наум капитанът, но запази самообладание и тръгна към общината. Той каза на построените като за утринна проверка членове на общинския съвет:
- До дванадесет часа да се съберат дванадесет килограма чисто злато за откуп. По половин килограм на откраднат пленник. Иначе - ще заговорят оръдията и минохвъргачките! Свободни сте!...

Старците, невестите и момите заслизаха към общината. Вървяха леко, нищо не им тежеше. Нито на съвестта, нито на шиите и гърдите. Нито на ушите и ръцете. Смъкнали бяха златото от себе си, свили го бяха в бели пошове...Докато крачеше към общината, Баумгартен чу натрапчивия бой на барабаните из града и се зачуди. Той не знаеше, че помощникът бе пратил вестителите повторно из целия град да съобщят, че се чакат още само два килограма...

Когато научи, че за откупа не достигат още два килограма злато, старият свещеник на черквата "Свети Климент" поп Тома Каваев, влезе в полутъмния олтар. Отключи якия долап от дебели дъбови дъски и извади оттам огромен златен кръст. Поп Тома Каваев падна на колене пред дъбовия долап, старческия му гръб се приведе до земята и сините му устни целунаха кръстното място. От слабите му очи се претърколиха сълзи и паднаха върху лъскавия мраморен под. После той излезе на двора, вятърът вдигна дългата му брада и смеси сурмите с власите, що се подаваха от килимявката. Вдигна кръста високо към небето и запя с неподозирани за деветдесетте си години сили:
- Спаси Господи, люди твоя и благослови достояние твое!
Пееше старият свещеник, който отдавна не служеше, но който не излизаше от катедралния храм, посветен на размисъл и прости молитви през дните, които го отделяха от представянето, пееше, сякаш в гърлото му се бе родил нов глас и поп Тома му се радваше. От прозорците надничаха зачудени хора. Подире му се насъбра тълпа. Докато стигне до кметството, зад гърба му имаше вече цяла процесия. Развълнувана, разплакана, жертвоготовна...Той влезе в приемната зала. Екехард Баумгартен изгледа със смаяни очи влизащия старец, който все още пееше своето "Спаси Господи...". Поп Тома Каваев сложи върху претеглената златна камара кръста на катедралата и довършил пеенето си, рече високо и задавено:
- Свети Климент ни е пазил от беда хилядо години, нему се падна горчивият и сладък жребий да защити своя град и в този ден! - Старецът се прекръсти, надигна се на пръсти и докосна с устни хладното злато на кръста. Всички, които бяха в приемната, заплакаха.
Охрид беше откупен!"
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Септември 14, 2015, 06:18:19
Кореспондентът на "Таймс" съобщава от София - Джеймс Дейвид Баучер

"1903 г.
23 февруари

В телеграма на консула от Солун се съобщава за две сериозни сблъсквания между български чети в областта Малеш, санджака на гр. Скопие. Първата битка е била между чета от 30 българи срещу 120 турски войници, четирима от които са били убити. Четата е успяла да се оттегли, преследвана от войската, която, след като получила подкрепление, успяла да я обкръжи. Резултатите още не са известни. В другия случай, една по-многобройна чета е дала седем убити. Единият от убитите е бил в униформа на български офицер, а другият — в униформа на войник от българската армия. От турска страна са дадени петима ранени и един убит...

17 март
Във връзка с убийството на един българин от турски войник посред бял ден на улицата в Охрид. Портата е наредила да се проведе разследване, като се арестува и накаже виновникът. Пътници, минали през Македония, съобщават, че все още не се забелязва никакво подобрение в управлението на страната и че отношението на българското население към турските власти си остава определено враждебно...

РИЛСКИ МАНАСТИР, 19 април
По случай православния Великден днес това българско светилище е препълнено с богомолци от всички части на Княжеството, но липсва обичайната група поклонници от Македония. Вместо тях тази година има стотици дрипави бежанци, които са събрали кураж да превалят заснежените Родопи и да рискуват живота си при преминаването на границата, само за да избягат от непоносимия живот в родните си краища. По-голямата част от бежанците, които са се подслонили тук за през зимата, сега биват отправяни към различни села из вътрешността на България, където правителството се опитва да им осигури поминък... 

22 април
Съобщава се за нова поредица от въоръжени стълкновени в Македония. На 19-ти т.м. се е състояло тежко сражение планината край село Смилянци, североизточно от Радовиш, в Колски вилает. Българска чета от 30 души атакувала 50 турски войника. Четата загубила 20 убити и ранени, но получила подкрепление и обкръжила войската. Едва след пристигането на още войска четата била отблъсната. Били убити и двамата водачи на четата, а дадените от нея жертви са общо 20 убити и около 50 ранени. Съобщава се и за подобен конфликт в съседното село Пешево, където в боя се присъединили и 500 български селяни. Ако това е вярно, изглежда че въстаническите настроения сред населението във вилаета на Битоля са се пренесли и в района на Скопие. В едно сражение при Соколарци, Скопско, българска чета успяла да избяга от преследващите я турски войски, като дала четирима убити, а един четник бил арестуван... 

1908 г.
5 август

Вътрешната организация е заета с преговори с младо-турските комитети, като се предполага, че ще се постигне пълно споразумение. Турските комитети вече са раздали оръжие в много български села в Македония...Според публикувана тук тази вечер телеграма, българският войвода Апостол е окупирал града Енидже Вардар с голяма войска.

СОЛУН, 6 август - ЧЕТИ, СЛОЖИЛИ ОРЪЖИЕ
Според съобщенията 54 български, 13 гръцки, 3 сръбски, 321 мюсюлмански чети са се предали. Общият брой на участниците в тези чети е 700.

10 август
Едно пълно разбирателство между турците и българите в Македония, които заедно образуват по-голямата част от населението, ще доведе до радикални промени в условията за живот, които досега са съществували в тази нещастна страна. Перспективите за едно постоянно съвместно съжителство едва ли могат да бъдат преценени, докато ентусиазмът на сегашния момент не утихне.
Няколко български села в Кумановска област, които наскоро бяха подложени на въздействието на сръбската пропаганда, са изказали желание да се върнат към екзархията. Новото турско правителство е разрешило да се отворят отново българските църкви и училища в три села, като местните власти са получили инструкции да не се противопоставят на желанието на населението.

20 август - БЪЛГАРИТЕ И МЛАДОТУРЦИТЕ
Относно тревожните слухове, така старателно разпространявани в европейския печат с явната цел да се предизвика разцепление между младотурците и българите и които същевременно създават впечатление, че вълненията в Македония умишлено се разпалват оттук, достатъчно е да се изтъкне, че никой от дипломатическите представители на Великите сили и никой от военните аташета не е успял да открие следи от мнимите военни приготовления в България, нито пък от интриги, замислени да разрушат примирието, постигнато между народностите в Македония.
Що се отнася до положението в Битолски вилает и особено в района на Морихово, информацията, която получавам от един чуждестранен офицер, прекарал последните четири години в тази част на Македония, може да се приеме като достоверна. Той твърди, че в района на Морихово, който през последните 3 години е бил превземан от редица гръцки чети, всички села, някъде около 20 или 30 на брой, са български по език и настроение. При сегашния режим на свобода жителите желаят да си възвърнат черквите и училищата, повечето от които са построени със средства на самите селяни и с декрет на турското правителство. Много от тези села са подчинени на Българската екзархия от основаването й през 1870 година. В някои случаи селяните проявиха прекалено нетърпение в усилията си да си възвърнат това, което несъмнено е тяхно, но последвалите безредици не могат да бъдат приписани на някакво организирано движение.
Човекът, от когото получавам информация, заявява, че отношението на младотурците към чуждестранните офицери в Битоля е възможно най-дружеско и че не се намеква за тяхното изтегляне. В отношенията си със съперническите партии младотурците показват справедливост и безпристрастност. В самото начало гърците и българите гледаха на младотурците с недоверие. Гърците, които притежават по-голяма политическа дарба и гъвкавост, отколкото българите, първи осъзнаха ползата от постигане на споразумение с турските революционери. Българите, чиито предишни отношения с турците бяха много по-изострени, и които нямаха способни политически ръководители, продължиха да гледат с подозрение, докато съмненията им не бяха разсеянии от отварянето на битолския затвор, от който бяха освободени 860 български затворници, включително и 40 души със смъртни присъди.
Предвид на сериозните опасности от разединението на българските партии в Македония, тук бе сформиран комитет за помиряване, който се състои от 21 члена и чиято цел е не само да уталожи вътрешните вражди, но и да постигне политическо, икономическо и духовно сближаване между България и конституционна Турция. Враждите между българите в Македония и неспособността да се постигне задоволително споразумение с младотурците относно важния въпрос, засягащ вътрешната автономия и висшето образование, пораждат тук чувство на песимизъм.

1912 - 1913
Най-опасното в това положение е сръбско-българският конфликт. Каквито и отстъпки да бъде принудена България да направи, тя няма никога да се откаже от претенциите си върху областта в Западна Македония, която й е присъдена още в договора й със Сърбия. Цялата българска нация, от царя до най-простия селяк, е единодушна по този въпрос. Областите, за които става дума, са най-явно български от всички останали в Македония и са били признати за такива още от турците чрез създаването на български епархии в Битоля, Охрид и Дебър. Те са били сцена на българското въстание през 1903 година и са изпратили хиляди доброволци в българската армия по време на настоящата война. Подразбира се, че нито едно българско правителство не ще може да отстъпи тези земи на друга нация, без да бъде опозорено, и ако Сърбия продължава своята окупация там, въоръженият конфликт ще стане неизбежен...

1919 - 1920
ПАРИЖ, 27 ноември
КНИЖНИЯТ НОЖ НА Г. КЛЕМАНСО

Точно в 10 и половина г-н Клемансо, в качеството си на президент на Мирната конференция, зае място. От дясната му страна бяха г-н Полк, г-н Хенри Уайт и генерал Блис, представляващи САЩ; отляво бяха г-н Сесил Хармсуърт и сър Ейр Кроу (Британската империя). Г-н Клемансо, със сиви ръкавици и сива жилетка, изглеждаше предизвикателно млад. Той водеше оживен разговор на английски със съседите си, като подчертаваше остроумните забележки с нож от слонова кост за отваряне на писма. Той беше определено в добро настроение.
Междувременно делегатите пристигаха. Канахда беше представена от сър Джордж Пърли, Австралия от г-н Андрю Фишер, Южна Африка от г-н Реджиналд А. Бланкенберг, Нова Зеландия от сър Томас Макензи, Франция от г-да Клемансо, Клотц, Тардю и Жул Камбон; Италия от синьор Маркани и синьор де Мартино; Япония от г-н Мацуи, Белгия от г-н Ван ден Хювел, и г-н Ролин-Жакеминс; Китай от г-н Уелингтън Ву; Куба от синьор Мартинес и Ортис; Гърция от г-н Венизелос и г-н Палитис; Хеджас от Рустем Хаидер и Абдул Хади Асни; Полша от г-да Грабски и Патек; Португалия от синьор да Коста и синьор Баралха Рейс; Сиам от принц Чарун; Чехословакия от г-н Бенеш и Осуски и България от г-н Стамболийски. Г-н Стамболийски влезе последен. Разговорът внезапно бе прекъснат в 11 ч. без 15 минути.Г-н Клемансо стана. Той почука на масата с ножа. След като заяви, че „церемонията е открита", той извика г-н Стамболийски да се подпише под договора. Българският министър-председател е голям и едър човек, с решителен вид. Той веднага отиде до масата и съвсем делово подписа договора.
Рядко голям документ е бил подписван от толкова много хора за толкова кратко време. В 11 ч. и 5 минути — т.е. само след около 20 минути, — г-н Клемансо се изправи отново и съобщи, че необходимите подписи са били сложени и заседанието се закрива. Г-н Стамболийски се поклони на президента и веднага напусна сградата... 

СОФИЯ, 24 май
Днешното внушително чествуване на националния празник на св. Кирил и Методий, родени в Солун, чрез които се извърши покръстването на българската нация, се превърна в голяма протестна демонстрация срещу условията на мира. На богослужението, извършено на площада пред църквата „Александър Невски", присъствуваха царят в цивилно облекло, министрите и депутатите. Бяха произнесени огнени речи, протестиращи срещу несправедливостта на решенията от Сан Ремо. След това последваха процесии по улиците, като участниците носеха знамена, обвити в черно, с надписи: „Какво става с точките на Уилсън?", „България не може да живее без Егейското крайбрежие". Всичко премина при пълен ред..." 

http://www.promacedonia.org/bugarash/timesbg/index.html

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%B9%D0%BC%D1%81_%D0%91%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B5%D1%80
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Октомври 11, 2015, 02:38:09
НА КОЛ ВОДА ПИЕХМЕ - Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ век - Благой Шклифов

“ – Татко, разкажи подробно за преживеното от тебе през целия ти живот. Нека идните поколения знаят за твоите радости и мъки, които са част от живота на твоето поколение българи во нашата Македония. Това, което не е написано, това не се помни, се заборава и не се знае.
– Роден съм хиляда деветстотин и четвърта година към двайсет февруари и сечко велиме на тоя месец. По документи съм писан хиляда деветстотини и трета година. Тринайста година гърците ги запалиха църковните и училищните книги, защото беха писани на български. Сетне викаха майките во училището да кажат децата кога им са родени и ни сложиха гърцко име и презиме. Така мене ме записаха Стефанос Склифас. Во българските църковни и училищни документи се водех Стефан Николов Шклифов, както ме викаха во селото. Баба ти Кича не знаеше точно кога съм роден и така ме писаха со една година по-голем. Това стана причина да служа со шест месеци повече во армията. Баба ти беше трудна со мене по време на Илинденското въстание. Со мене во коремо се скри во Вич планина заедно со други жени, когато турците го запалиха селото...

Закланите блацки дървари
На Еловска бука на Вичо андартите заклаха и дървари от Блаца. Тамо имаше и наши селяни. Помня името на тетко Стасето Баров. Сакаха да заколят и мъже от нашето село. Когато му ги вързаха отзад ръцете на тетко Стасето, един от андартите се развикал: “Нема да се заколят черешничени, моята жена е оттам. Имам ядено хлеб у них“. Му помина зборът, на андартино фати место и така останаха живи черешничени. На четирмата блачени им вързаха ръцете отзад, ги издупиха. Един от них – Йорги Чалмов беше клан недоклан. Избега со кървави рани и каза во Блаца со сълзи на очите, що стана. Целото село се крена и со ридание пристигнаха на Еловската бука. И що да видят! Телата на една страна, а главите на друга. Като са забелезали андартите, що липсва един, за по-голема сигурност и друг да не възкръсне, им изсекли главите. Православни христяни! Пък и кръстове носеха на гушата. Жените от мъка косите си скубеха и риданията им стигаха до небето. Стумбовото и Кичановото дете беха младоженци и жените им трудни, а Бутковото само сгодено. Телата им ги натовариха на мъски и коне, а главите жените им и годеницата ги прибраха во белите си престилки и така ги носеха во селото. Дърво и камен плачеше. Закланите блачени не беха нито комити, нито учители или попове български. Андартите убиваха и клаха со една единствена цел – да сплашат людето да не се казват българи, а гърци. Гърция сакаше да я завладее Македония, ама големото мнозинство на населението беше българско. Водачо на гърцките андарти Павлос Мелас издигна лозунго: “Българин да не остане во Македония“...
– Яно, продължи да разказваш, нека се знае целата истина за нашите патила. Ти има що да разкажеш. Хем си по-голема от мене, хем си попска керка. Поповете тогава беха душата и сърцето на българското движение во Македония. Блажо ке го запише и ке остане за историята...

Разказва Яна Попгерманова – Гулева
Аз се казвам Яна Германова, по татко Чиковска, а по мъж Гу- лева. Родена съм през 1899 година во село Черешница... Моят татко е ръкоположен за свещеник во Цариград от Екзарх Йосиф. Той во Битоля завърши българска прогимназия. Стрико Колето, стрико Михали и татко имали сиренарски магазин во Цариград и чифлик со крави и биволици наблизко до града. Това било наследство от дедо ми Димянето. И татко, като буден човек, се интересувал за свободата на Македония. И затова стана свещеник и се върна во родното си село... Преди да пристигне баща ми во селото, търгнаха да събират подписи кой иска български поп, кой гърцки. Целото село се подписа за български поп, само Поппетрови – Гилето, Леко и Христо – за гърцки. Отишли у Главчовите. Кузо Главчов беше домазет во Черешница, гърк от селата към Грамос. Когато отишли при них да ги питат какви са и какъв поп искат, дедо Кузо казал: “Донето е вече голем, тринайсетгодишен, той да каже“. А той отсече: “Ние сме българи, български поп искаме“. Донето избега от гърците, отиде во Америка. И тамо остана фанатик българин. И пари даде да излезнат спомените на Иван Михайлов. Аз завърших българско основно училище во селото. Учители ни беха една Мария от Битоля, Кузо Блацки, Кузо Салаоров от Олишча и татко му Митето. Само наши български песни пеехме. За Христо Ботев играхме и пиеса. Христо Ботев беше Кузо Королов. Той легнат на масата со черен байрак на главата, а ние пеехме “Жив е той, жив е, там на Балкана!“...

Кузо Попдинов, известен като войводата Кузо Блацки, завърши гърцка гимназия во Цотили и се върна во Блаца като гърцки учител. Той во душата си остана българин. И во гимназията, за да го засегнат, децата му викаха Кузо българчето. Той се отказа от гърцкото учителстване, замина за малко во България, се завърна во Костурско и стана български учител во нашето село. Като пристигна во селото, татко вече български поп, немали ключ да влезат во нашата църква “Свети Никола“ да посрещнат Христо- вото возкресение. Кузо ти имал некакъв познат ковач во село Куманичево. Заедно со татко зеват мерка со восок от ключалката на църковната врата. И Кузо лично я носи на ковача во Куманичево и му прави ключ. Идва Воскресение. И народа не знае кой поп ще прочете “Христос воскресе“ – българският или гърцкият. Цело село е събрано пред църквата, Кузо Блацки там и татко там. Татко има ключ и само Кузо знае. Татко го изпревари поп Христо, влиза во църкава, подир него и всички селяни, и извиква силно “Христос воскресе“. Гърмеше църквата от викове “Христос воскресе, во истина воскресе“.Тогава всички мъже имаха патлаци, излезоха пред църквата и започнаха да стрелят и да викат “Христос воскресе“. Попо Христо идва, ама църквата е българска. Това стана през 1897 г...

Отравянето на поп Герман
- Яно, сега разкажи татко ти как е отровен.
- През юли месец на 1908 година баща ми се поболе. Тогава беше Хуриет, всичко беше свободно. Дойдоха войводите, те беха вече свободни. Го молиха “стани, ходи на лекар”.
- При кого ме изпращате, при турците и гърците во Костур? Аз не искам да ходя, защото ке бъда погубен.
- Го склониха. Дигна силна температура и отиде да се прегледа. Отиват во Костур со баба Ангелина. Во Костур имаше турска болница, ама всички аптеки беха гръцки. И турците, и гърците во Костур беха против нас, българите. Татко остана во болницата. Един лекар написва рецепта и баба ми отива со нея во аптека. Се върна во болницата при татко, отваря прахчето и му казва”Попе, това не е лекарство, това е натрошен бакър, сакат да те отровят”. А той й отговаря: “Да става, що ке става, щом попаднах во турски и гръцки ръце”. Баба му го дава и след известно време започна да бълва кърв и след малко издъхна.

Брат ми Кузо беше ученик во българската прогимназия во Костур...И како умира татко ми, баба ми Ангелина отива во пансиона на българската прогимназия и казва на учителите, които са били там. Во понеделник отива татко ми во Костур, вторник е мъртъв. Майка отива во вторник во Костур и со лодка го докара во Кондорби. Во Кондорби го клават за тро време во църквата, докато му направят ковчег. Во среда го докараха во нашата църква и чак во събота беше погребението. Дойдоха хора от Лерин, от Битоля и от други места. И войводи, и четници, свещеници и учители заедно со ученици от околните села. Площадът пред църквата - от Роговите до Марушините, до реката беше пълен со народ. Преди това дойдоха наши лекари да го прегледат и установиха, че е отровен. На неговото погребение говориха много видни представители на българската интелигенция во Македония. Тогава бех на девет годинки. Останахме сираци и започнаха нашите Христови мъки...Во селото имаше адет умрените да ги откопват след осем години. Да ги извадат коските, да ги измият и да ги кладат во едно малко съндъче...Това беше като второ погребение...И коските на татко беха зелени като праз от отровата...

След Илинденското въстание имаше опасност андартите да убият татко. От София му писаха да се пресели во България. А татко ми им отговори: “Аз станах свещеник да служа на българите во Македония”. Майка ми често упрекваше баща ми “защо не замина за България, защо остана тука. Ако те убият андартите, децата ке останат сираци и животът им ще бъде много мъчен”. Той беше много категоричен: “Дадох клетва пред Бога и екзарха Йосиф да служа на моя български народ во Македония”...

Четирнайста година чухме, що започна Европейската война. Мислехме и се надевахме во тая война България да я освободи Македония. Бехме пълни со радост, когато България слезе до Охрид и Битоля. Сръбската войска бегаше като от огън...Подир време откъму Преспа пристигнаха и малко на брой български войници. На път за Костур минаха преко Апоскеп. Като се разчу, що идва българска кавалерия, целото село беше на нога и от радост плачеха людето. Скинаха цветя от градините, собраха пресен хлеб, сирене и ги чекаха насред село. Една група мъже излезоха надвор от селото да ги пречекат. Радостта беше голема. Всички со сълзи на очите пееха “Шуми Марица”. Тая кратка радост со кръв я платиха. Когато Гърция стана съюзник на англичаните и френдзите против България, гърците убиха пет - шест души от тия, що беха излезени да я пречекат българската кавалерия. Другите от страх заминаха за България...

Как изглеждаше Костур на времето
Костур сега се крена и има градски, и туристически вид. По-рано беше като големо село. Повечето къщи си имаха крави и фурни. Когато отивахме дърва да продаваме, го намервахме говедаро да ги тера кравите, да ги носи на пасевище към Борова ливада. Чердата ехтеше от звонци. Целото место дзвилеше, да ти е мерак да слушаш. Сено за кравите купуваха от Кондорби. Около Костур и на Горицата имаха лозя. И винце, и ракийка си правеха людето. Хлебо дома си го месеха и печеха, и затова се харчеха и повече дърва. Сокаците си беха тесни и тесни останаха. Кой ти отстъпва место да се разшират улиците? Две магариня да се срещаха, не можеха да се разминат. Градо е на ридче и окол закол е езеро. Само от две страни се влегва и сега - откъм Водениците югозападно от градо и от Барова ливада на север. Оттам беше нашио път. Сега дур тамо стигна градо. Во Костур има много църкви и ври от попове. На времето населението беше под десет хиляди души. Градо беше мешан - турци, гърци (погърчени българи), българи, евреи и гюпци. През турско време кажи-речи до тоя проклет Метаксас на пазаро се говореше само български. Имаше и българска прогимназия во среде градо. Зданието беше големо, широко и високо. Гърците го направиха суд. Там го судеха народо, що го фащаха да говори български. По едно време го запалиха, за да не се знае, що било българска прогимназия со пансион...

Йоанис Метаксас забрани българскио език
На четвърти август трийсет и шеста година со пуч дойде на власт Йоанис Метаксас. Го върна и царо Йоргос. Дотогава ние цвободно си говорехме и пеехме български песни по нивя, бракове и седенки. Гърмеше местото от песни. И врапците запирваха, когато пееха девойките. Лозята беха близо до Олишча. Може на гръцките попове не им идваше харно, ама нищо не ни велеха. Нас като гърци не водеха, ама ние само български си говорехме. Метаксата реши веднага да ни погърчи. Първата му грижа беше со закон да го забрани нашио език. На вратите на общинските канцеларии беха залепени плакати со големи букви: “Говорете само гръцки”. Изпълнението на тоя закон беше поверено на полицията и на армията. На горките полицаи им се отвори много работа. Насвекаде требаше внимателно да заушват дали се говори български. Беха принудени да съставят акт на лице, когото чуваха да говори български, и да го предадат на судо. Глобата беше триста драхми или една златна лира, и отделно им даваха да пият рициново масло. Во селата, където имаше постоянно седалище на полицията като Вишени, Загоричени и Горници, църни мъки видоха. Под прозорците нощно време подслушваха дали дома се говори български...
Пазарището во Костур вареше от тайни полицаи. Чуят ли те да кажеш българска дума, за яката и во полицейското управление. Людето се потресоха и се задивиха. Желанието за отмъщение стана големо. Свеки мислеше за Видовден, дури и гъркоманите, защото и те не знаеха гръцки. Старите, що не знаеха гръцка дума, престанаха да ходят на пазар. Се даде заповед и старите да посещават вечерно училище, да учат гръцки. Това важеше и за овчарите...

Тържествена клетва да не се говори български
По това време беше на мода да ги принуждават нашите да дават клетва пред царо и царицата, пред владиката на Костур, що нема да говорят на друг език, освен на гръцки. Костурскио владика дойде и во нашето село. Не собра во църквата, държа не проповед, а реч: - “Во едни села все още продължават да го говорят гнуснио български език. Ако чуете некъде да говорят български, треба да им направите забележка. Вие сте добри гръцки патриоти и треба високо да държите знамето на безсмъртнио еленизъм.”...

Надежда за българска свобода
През летото на четирийсет и първа година България се разшири до Битоля и Охрид. Денем и нощем, насон и наяве чекахме български войски да дойдат и при нас. Селяните излегваха на Ридо да гледат къмо Загоричени и Даоло дали идва българска войска. Ако идваше, загорицките камбани сакаха така силно да бият, да се чуе по цело Костурско, що идва спасението ни...”

https://www.youtube.com/watch?v=0ZAwIUv_0-8
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Октомври 18, 2015, 11:27:49
МАКЕДОНИЯ ПОДЪ ЯРЕМА НА БEЛГРАДЪ - Иван Михайлов, Спомени IV

http://strumski.com/biblioteka/?id=784

I. ДЕНАЦИОНАЛИЗАТОРСКИ МЕРКИ НА КУЛТУРНА, ПРОПАГАНДНА И ОБЩЕСТВЕНА ОСНОВА
Говоря само за Сърбия, защото тя именно имаше планъ да посърбява македонските българи, а — доколкото може — и другите на­родности въ Македония. Държавата носеше отначало име „Държава на сърби, хървати и словенци“, подиръ това „Югославия“; но нито хървати, нито словенци са мислили да се занимаватъ съ такава антибългарска акция...

-Фалшификации
На първо място требва да изтъкнемъ фалшификациите, лъжите съ които Сърбия излизаше предъ чуждия светъ, налагаше ги силомъ на нашия народъ, а заблуждаваше съ техъ и собствения си народъ. За да представятъ лъжите си като истина, сръбските шовинисти прибегнаха до неописуеми насилия. Едно отъ най-флагрантните бе промената на собствените имена въ Македония, наложено на всички тамошни жители. Подиръ това вече всека наша народна проява бе представяна като сръбска — като се почне отъ народните песни, народната носия, целия местенъ фолклоръ...

-Училището
Естествено, главната роля за посърбяването бе поверена на учили­щето. Всичко, включая молитвите, се преподаваше на сръбски езикъ. Така учеха даже „левичарите“ учители, като известниятъ Моша Пияде, който по произходъ бе израилтянинъ, но въ Охридъ сърбизираше българските деца като учитель подиръ Балканската война. При кому­нистическия режимъ въ Югославия той бе единъ измежду най-важните фактори на държавата. Никога Пияде не каза истината — че въ Охридъ народа бе български. Отъ тамъ можеше да се схване колко шовинисти са и сръбските марксисти. Обикновено явление бе учительтъ да запитва децата, преди почва­не на урока: „Шта си ти?“ и да очаква отговоръ „Сърбинъ съмъ“. Но много пъти децата отговаряха: „Бугаринъ съмъ“. Следъ това — бой, други наказания, натискъ върху родителите имъ и пр...Тия „народни просветители“ — сръбските учители, беха най-ревностните подслушвачи и доносчици на полицията. Те най-често държе­ха публични сказки, където близките на учениците требваше да присътствуватъ. Директорътъ на гимназията въ Скопйе, Алексо Йовановичъ, при една негова беседа въ „просветния домъ“, направо се заканилъ: „Всички тия немирни бугараши ще отидатъ на бесило, или съ ве­риги на краката ще гниятъ изъ затворите. Всички!“ Случаятъ бе изнесенъ въ вестникъ „Свобода или Смърть“, органъ на ВМРО, отъ 5 мартъ 1928 г. Ако така постъпваха въ Скопйе, ясно е какъ безотговорно са се отнасяли по малките градове и селата...

-Научни лъжи
Където можеха, особено по градовете, властите отваряха и чита­лища. Всичките имъ книги беха на сръбски езикъ и между техъ най- много съ шовинистическо съдържание. Общо взето, читалищата беха бойкотирани отъ местната публика; посещаваха ги главно сръбските чиновници. Понякога се представяха пиеси отъ сръбски автори. И почти ви­наги съ националистически мотиви. Избираха обикновено по-важни сръбски празници — като рождения день на краля...

- Ролята на Сръбската църква
При заграбването на Македония Сръбската църква се намери въ ролята на сърбизаторъ еднакво както и училището. Но — ако е нужно да повтарямъ — и двата тези института —училище и църква— беха въ пълно сътрудничество съ полицията. Съвсемъ основателно обществото въ Македония сочеше владиката Варнава дори като главенъ съветникъ при избора на по-видните българи въ Скопйе и други градове, които биваха обричани на избиване. Варнава бе запознатъ съ положението на българщината въ Македония отдавна преди балканските войни...Варнава разпореждаше и съ храмовете въ Македония като съ свое имущество. Много предмети отъ техъ, които са му изглеждали по-интересни, ги е изпращалъ въ Сърбия. Белградскиятъ вестникъ „Вре­ме“ отъ 11 октомврий 1931 г. съобщи, че отъ известната скопска черква „Свети Спасъ“ са били изпратени въ Белградъ следните ценни неща:
а) Колекция отъ стари икони, между които била и една икона- скулптура, представляваща голема редкость;
б) Двадесеть стари кандила, изработени въ разни времена отъ ми­налото;
в) Единъ големъ полюлей, работенъ презъ XIV или XV векъ, съ ценни украшения по него;
г) Много пръстени, които местното население е оставяло предъ иконата на Свети Иванъ при венчавка;
д) Кадилница отъ миналото столетие;
е) Разни други сребърни или посребрени предмети.
Презъ 1927 година въ Велесъ се появиха силни критики'задето властьта е решила да изпрати въ Белградъ двете камбани отъ черква­та „Свети Пантелеймонъ“. Сръбски агенти са говорили, че звънътъ на тия камбани билъ „български“. Цветущите некога български манастири изъ Македония бидоха материално разнебитени...Въ задачата си да сърбизира народа, духовната власть бе окачила при всека черква списъкъ на имена, които могатъ да се давать на но­вородените деца. Всички тия имена беха сръбски. Забранено бе — пакъ по препоръка на Църквата — да се празну­ва именъ день. А се налагаше сръбския обичай — „славене слава“...При всека денационализаторска инициатива на властите, Църква­та бързаше да даде благословията си. Тя бързаше да изказва съчув­ствия за палачи и тиранични управници, когато те биваха наказвани отстрана на македонските борци. Тя забраняваше всекиму да притежава Светото писание на български езикъ. Напразно органътъ на български­те свещенически братства „Пастирско дяло“ се запитваше: Нима и Библията е комитаджия, та не е допускана на български езикъ въ Ма­кедония и Западните Покрайнини?

- Мрежа отъ шовинистически организации
На първо място требва да поставимъ организацията „Народна Отбрана“. Въ нея влизатъ висши запасни офицери, бивши членове на известната „Черна ръка“. По начало тя е терористическа организация. Хората, които устройваха убийствата въ Македония, а и редица политически убийства въ самата Сърбия — принадлежатъ къмъ нея. Всички някогашни сръбски агенти, още отъ турския режимъ, се числятъ тамъ. Каквото тя каже, това за членовете й минава като национална догма. Начело на „Народна Отбрана“ въ Македония стоеше запасниятъ генералъ Милорадъ Ристичъ. Тя имаше окръжни съвети въ Битоля, Щипъ, Призренъ. Клонове имаше въ всеки градъ, а и въ по-голямите села — където биха се намирали верни нейни хора отъ Шумадия. Основната задача на „Народна Отбрана“ въ Македония бе: асимилирането на будния български елементъ чрезъ убийства, заплахи, шовинистическа литература, филми и прочее. Имало е въ македонската об­ласть четири инспектори на организацията, тридесеть околийски орга­низации и надъ хиляда селски клонове. Споредъ печатаната въ списа­ние „Народна Отбрана“ статистика, членовете се разпределяли така: въ Скопска околия — 3800, Битолска — 5200, Кавадарска — 2400, Прилепска — 2800, Преспанска — 1400, Радовишка 2400, Царевоселска — 1380, Гевгелийска — 980, Кумановска — 3500, и пр. Ядрото на тия око­лийски сдружения се състои обикновено отъ офицери, чиновници сърби, разни агенти на полицията и обикновени катили. А останалите чле­нове са насила записвани македонски българи, които требва да внасятъ по десеть динара месеченъ прилогъ. По този начинъ „Народна Отбрана“ ограбва отъ Македония ме­сечно по 847,400 динара, или десеть и половина милиони динара годишно. Освенъ Ристичъ, въ Централния комитетъ на организацията са влизали Жика Лазичъ — всепознатиятъ и омразенъ шефъ на полиция­та; генералъ Миланъ Недичъ — командующъ на армията въ Скопйе; Красаевичъ; митрополитъ Йосифъ Скопски; епископъ Николай Ох­ридски. Между по-видните членове са и хора като войводата Коста Пекянецъ и нему подобни насилници.
На второ място по значение би дошла „Соколската организация“, която работи главно всредъ младите хора. Нейниятъ уставъ предвиж­да членуване на целата македонска младежь. Учениците са задължени да участвуватъ. Организацията носи име „Кралевичъ Марко“. Тя има четири съве­та, петдесеть и осемь чиновници и стотина души други служители. За­писала е принудително къмъ двадесеть и петь хиляди ученици отъ ос­новните училища за свои членове, петнадесеть хиляди гимназисти въ Македония и Косово — заедно съ ученици отъ занаятчийски училища. Месечната вноска е петь динара, което прави надъ два милиона динари годишно. Издавани са отъ организацията книги въ повече отъ триста хиляди екземпляра, отъ които — пакъ чрезъ принудителна продажба — са получавали къмъ единъ милионъ и шестстотинъ хиляди динара. Запасниятъ полковникъ Тодоръ Живковичъ е билъ председатель на организацията въ годините преди Втората световна война...

Друга организация, имаща за задача да вдълбочава въ Македония сръбската национална идеология, а успоредно съ това да „пази морето на Сърбия“, бе „Ядранска Стража“ (Адриатическа стража). Организа­торите й въ нашите места са пакъ армейскиятъ генералъ, владиката, вардарскиятъ банъ. Въ редовете й са зачислени всички пришълци-колонисти, всички сръбски чиновници и, доколкото са успели, записали са като членове местни хора, които нема какъ да се противопоставятъ. Участниците въ „Ядранска стража“ доста са се отличавали съ своеволия и престъпни акции...
Създавани биваха певчески дружества. Така, въ Гевгели на 25 ноемврий 1928 г. турнаха начало на ,,Певачко друштво престолонаследникъ Петъръ“. Кумуваше кърволокътъ Добрица Матковичъ. Двама Вла­дици са присътствували при освещаването; произнесени са речи. Не бе нужно кумътъ да е Матковичъ, за да се разбере, че дружеството не цели да изкалъпи певци, а сръбски агенти, насилници и ренегати...

- Забранена връзка съ България
Една отъ най-съществените мерки, при това и най-старателно спазвана, бе забраната на всекакви връзки между македонското насе­ление и България. Затова бе винаги въ сила цензурата на писмата. За­ това беха строгите ограничения на пътуванията въ едната или другата посока. Затова бе невъзможно да се получи каквато и да е книга или вестникъ отъ България, написана на български езикъ, макаръ и да би съдържала само похвали за Сърбия. При това Белградъ нареждаше пълно затваряне на границата и по най-малки поводи...Продължаваше систематично и укрепването на границата къмъ българската държава, за което и другаде сме говорили. По цялото протежение на българската граница съ поро­бена Македония Югославия бе издигнала непрекъсната укре­пена линия отъ окопи, съ гъсти телени мрежи, вълчи ями, електрически тайни сигнали. На всеки 500 метра въ тая линия се издигаха малки железобетонни крепости, заети отъ войни­ци. Задъ линията следваха много други военни постове и при­способления. По този начинъ Югославия се стремеше да раз­деля свободните отъ поробените въ нейните граници бъл­гари и да попречва преминаването на бежанци къмъ Бълга­рия, или на борци срещу югославската тирания...

- Издигане на паметници
Презъ месецъ октомврий 1924 година властьта организира въ гр. Велесъ тържествено откриване паметникъ въ честь на Иованъ Бабунски, — единъ измежду най-ужасниге кърволоци, за чиито насилия вече сме говорили. Измежду Вардаръ и границата на България къмъ изтокъ няма село, нито селска махала, където Бабунски да не бе подлагалъ на масови изтезания мъжете, а често и жени, презъ 1913 година. Тогава, а и по-късно, той —може да се каже — посея македонските околии съ трупове на невинно избити отъ бандата му българи, а остави и осакатени множество хора. Името на Бабунски бе станало синонимъ на безчовечие, безправие и садизъмъ. При откриване на паметника присътствуваше и сръбскиятъ агентъ д-ръ Райсъ. Презъ 1926 година започнаха да събиратъ — по нареждане на по­лицията — пари всредъ гражданството въ Щипъ, за да се построелъ паметникъ на сръбските войници, паднали въ околностите на тоя градъ въ време на войната отъ 1913 г...На 21 ноемврий 1930 г. белградскиятъ вестникъ „Югословенски гласникъ“ съобщи, че въ Куманово билъ образуванъ комитетъ за из­дигане паметникъ на сръбските офицери и войници, които загинали презъ 1912 г. при с. Младо Нагоричане. „Доброволни“ помощи щели да бъдатъ събирани въ града и селата... Въ Щипъ властьта построи мавзолей за костите на умрели тамъ отъ тифусъ презъ 1915 г. сръбски войници. Надъ вратата на мавзолея стоеше надписъ „Паметникъ-костница на падналите за отечеството 1915-1918 година“. Голема часть отъ парите за мавзолея се измъкнаха отъ кесиите на щипяни...По нареждане на щипския гарнизоненъ началникъ генералъ Ковачевичъ улицата край гимназията въ този градъ бе наименувана „Улица великогъ жупана Добрице Матковичъ“. А името на Матковичъ бе най-много проклинато въ Македония. Той бе, който заповяда да бъдатъ избити съ картечница близо тридесеть души невинни селяни въ с. Гарванъ...

- Сръбски вестници въ Македония
И това не липсваше. Въ Щипъ започнаха да издаватъ вестникъ „Брегалница“. Отъ дюкянъ на дюкянъ отиваше комисия, назначена отъ жупана, да записва гражданите като абонати, да иска и доброволни други помощи. Презъ 1927 г. се появи въ Скопйе вестникъ „Югославия“, седмичникъ. Мотото му бе: „Нацията преди всичко. Отечеството надъ всич­ко“. Но редакторите му подъ нация и отечество разбираха Сърбия...Въ Белградъ пъкъ започна презъ 1929 година да излиза вестникъ „Нашъ югъ“. Издателите му се представяха за македонци, но — естест­вено — подъ име „южносърбианци“. Директоръ на вестника беше Боголюбъ Йовановичъ. Прокламирваха, че вестникътъ ще се бори „за югославската идея“...А презъ цялото време на кралското робство, до 1941 г., нито единъ вестникъ на български езикъ, или поне на местенъ български диалектъ, не се позволи въ Македония...

- Митинги
Подиръ 1918 година, Сърбия, настанила се съ армия, полиция, терористически банди въ часть отъ Македония, запретна се да устройва и трагикомични „митинги“, чрезъ които същиятъ народъ требваше да гласува резолюции и да надава заповедани повици ...противъ себе си, противъ своята освободителна идея и борба. Въ редица македонски градове полицията разпореждаше да се събиратъ хората по площадите; четеха имъ се тамъ приготвени нападки противъ македонските борци, противъ македонските идеали, и се от­печатваха тези резолюции въ сръбската преса...

- Премахване на български гробове
Въ черквата „Св. Пантелеймонъ“ въ гр. Велесъ са били погребани осемь души български офицери. При идването на сърбите, въ края на 1918 година, гробовете били сринати, изравнени съ земята...Банътъ на Вардарската бановина, въ която бе включена македонската область — Жика Лазичъ, — се бе подплашилъ отъ обаянието, излъчваще се отъ гроба на легендарния полковникъ Борисъ Дранговъ и реши да вдигне тоя гробъ отъ скопската черква „Св. Димитъръ“ и го пренесе въ общите скопски гробища...

- Война противъ каскетите
Забраниха носенето на каскети. Много пъти повториха тая забра­на. Каскета обявиха за българска шапка. А хората носеха него, защото бе евтинъ; и защото предпазваше отъ слънцето...Гонитбата противъ каскетите бе повсеместна. Въ гр. Велесъ неколко пъти се проведе хайка противъ тая невинна шапка. Всеки, който носи каскетъ беше сметанъ отъ полицията за „автономистъ“, тоестъ привърженикъ на ВМРО и радетель на откъсването на Македония изподъ властьта на Белградъ. Въ Кочани, на пазара преди Великдень въ 1928 г., жандарите се впуснаха да събиратъ каскетите отъ главите на народа. Всички беха изпокъсани и хора оставаха гологлави. Задължавани бидоха да си купятъ шайкачи. Глобата за носене на каскетъ бе отъ сто до петстотинъ динара...

- Градежи на казарми
Македония изнемогваше при политическия гнетъ, съпроводенъ и съ страшна стопанска и финансова криза. Сърбия въ букваленъ смисълъ на думата обираше населението чрезъ разни способи, вънъ отъ пладнешките грабежи на държавните банди по селата. Тя не намираше за потребно да подобрява благосъстоянието на народа. Но считаше за необходимо да издига казарми и други военни сгради защото и верваше, че единствено съ сила може да се задържи въ македонските обла­сти...

- Разни конференции
Възнамерявайки да приобщатъ македонците къмъ сръбския общественъ животъ, белградските ръководители — било управляващи, било опозиционери, било културни и други сдружения, намираха за уместно да се събиратъ на конференции по-често въ Македония; и то предимно въ Скопйе, наричано отъ всички сърби „Душаново Скопйе“!...

- Колонизация,
чрезъ която се отнимаше земята въ Македония, за да се дава на при­шълци...Най-много колонисти установиха въ Скопско и Кумановско. Въ самия градъ Куманово имаше 150 къщи пришълци. Също въ Тиквешко, Гевгелийско и Дойранско придойдоха сърби отъ северъ. Смяташе се, че общо къмъ 15 хиляди семейства са пръснати изъ Македония. За да ги привлекатъ повече, властите обещаваха на колонистите безплатень превозъ по железниците, построяване на къща, ефтини кредити и пр. А на онези, които биха се решили да се установятъ въ Брегалнишката область, даваха и възнаграждения до 15 хиляди динара. На семейство отъ мъжъ и жена се даваха 50 декара земя. На всеки членъ отъ фамилията, по-старъ отъ 16 години, прибавяха още 30 декара. А на така наричаните „национални ратници“ се определяха сто декара, независимо дали са земеделци или не...Антипатията на местното население къмъ тия пришълци се увели­чаваше и поради неморалностьта имъ. Злодеянията, които са извър­шили презъ 1932 година, за примеръ, са тези: въ Велешко — 18 техни насилия, 5 убийства и 4 детеубийства; въ Скопско 35 насилия, 15 убийства и 10 детеубийства; въ Щипско — 80 насилия, 50 убийства и 15 детеубийства; въ Кавадарско — 5 насилия, 2 убийства и 4 детеубий­ства; въ Кумановско — 16 убийства, 8 насилия и 2 детеубийства. Мнозина отъ пришълците, поради мързелъ, даваха земята си за обработване на македонските селяни, първоначалните й притежатели; въ замена имъ се плащаше отъ работливите наши селяни въ натура или въ пари. Така се стигаше до системата, позната отъ турско време и упражнявана отъ беговете...

- Казармено обучение
Въ решителните моменти Белградъ виде, че македонските бълга­ри бегатъ отъ редовете на неговата армия съ оръжие въ ръка. Така стана въ 1915 г.; същото се повтори въ 1941 година. Не е излишно да прибавя, че и презъ втория сръбски режимъ (1918 -1941 г.) младежите отъ Македония беха пращани за военна служба предимно въ Шумадия...

- Сръбски навици
До известна степень бидоха усвоени, но не масово, некои сръбски навици — главно отъ млади хора въ Македония. Напримеръ, склонностьта да слушатъ певачици, дохождащи откъмъ Сърбия; да танцуватъ до късно вечерно време, когато имъ се удаваше възможность; да употребяватъ некой изрази, които нашето общество не бе свикнало да търпи. По-прибрана, по-хрисима бе македонската младежь до балканските войни; сърбите са внесли малко разпуснатость...

- Пропагандата въ чужбина
Предназначена главно за заблуждаване на чуждото обществено мнение, сръбската пропаганда разчиташе, че съ нея може да се въздействува и на македонското население. Белградските вестници винаги препечатваха каквото се е появило въ платените статии на чуждестран­ни вестници.Касаеше се почти неизменно до нападки върху ВМРО..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Октомври 18, 2015, 11:31:42
МАКЕДОНИЯ ПОДЪ ЯРЕМА НА БEЛГРАДЪ - Иван Михайлов, Спомени IV - продължение

http://strumski.com/biblioteka/?id=784

II. ИКОНОМИЧЕСКИ ГНЕТЪ
Много сръбски чиновници и открито говореха, че щели да превиятъ врата на българите чрезъ икономическа съсипия. Тя бе налице и въ градовете, но особено тежко се чувствуваше по селата...Сърбия измъкваше отъ Македония каквото можеше. Споредъ данните на Скопската търговско-индустриална камара, презъ 1930-1931 година е определено да бъдатъ изнесени следните продукти, изчислени въ динари:

Пшеница и брашно — 1,500 вагона на стойность 22,500,000 динара
Ръжь, овесъ и ечмикъ — 500 вагона на стойность 10,000,000 дин.
Фасулъ 900 вагона за 36,000,000 дин.
Картофи 200 вагона за 2,000,000 дин.
Ябълки и круши 50 вагона за 500,000 дин.
Орехи 50 вагона за 2,500,000 дин.
Коне 3,000 глави за 10,000,000 дин.
Жребци 400 глави за 1,000,000 дин.
Говеда 9,000 глави за 27,000,000 дин.
Дребенъ добитъкъ 1,000,000 глави за 200,000,000 дин.
Масло, сирене и пр. 310,000 кгр. за 8,400,000 дин.
Месо 25 вагона за 1,350,000 дин.
Яйца 10 вагона за 1,000,000 дин.
Говежди кожи 40 вагона за 10,000,000 дин.
Овчи и кози кожи 14 вагона за 3,150,000 дин.
Агнешки кожи 50 вагона за 15,000,000 дин.
Дърва за гориво 800 вагона за 2,500,000 дин.
Дървени въглища 150 вагона за 1,500,000 дин.
Хромови руди за 29,340,000 дин.
Афионъ за 75,000,000 дин.
Пашкули за 16,000,000 дин.
Тютюнъ за 10,000,000 динара

Тия стотици милиони динари не съставляватъ некакъвъ излишекъ за кесията на народа, а са изтръгнати съ насилие. Сръбските търговци закупваха много работи на безценица. Държавните органи събираха по „узаконенъ“ редъ реколтата, а сетне продаваха на същото население собствените му производства на най-високи цени. Къмъ три хиляди вагона жито се изнасяше вънъ отъ Македония, когато на много места местното население гладуваше...

Една въпиюща неправда се вършеше съ покупката на тютюна. Само държавата можеше да го откупи, никой другъ. Като поговорка беха станали думите „Тютюна е по-евтинъ отъ спанака“. Равносметката за приходите отъ монопола по тютюна показва, че презъ 1927 г. чистата печалба, реализирана отъ тоя монополъ, е възлизала на единъ милиардъ и четиристотинъ милиона динара. Тия данни се изнесоха въ сръбските вестници. Печалбата идва отъ това, че тютюна се плащаше на македонските производители на крайно низки цени...Що се отнася до работниците въ тютюневите складове, те беха повече жени и деца, които работеха по 12 и 14 часа дневно; а получа­ваха най много 20 динара възрастните и 15 динара децата; приблизи­телно единъ динаръ на трудовъ часъ. Съ такава заплата можеше да се живее до толко, колкото да не се умре отъ гладъ... Държавата откупваше не само тютюните, а и ориза, афиона и пашкулите. И пакъ ограбваше населението чрезъ низки цени...Селското население, което съставлявало три четвърти отъ народа въ целата страна, се намирало въ извънредно тежко положение...Въ 1934 година грабежа бе легализиранъ съ законъ. Държавата създаде аграрно дружество, имащо за задача да закупва главно зърнените храни, но също така опиума, пашкулите и афионовото семе. Дирекцията на дружеството въ Скопйе бе поверена на единъ пропадналъ търговецъ, Давидовичъ; на сърбоманина отъ Призренъ Патрониевичъ; Чемерикичъ, Любобратичъ — сърби...

Тукъ требва да прибавимъ и пладнешките грабежи на чиновниците, вършени въ форма на вересии по македонските дюкяни. Касапи, бакали, зарзаватчии, знаеха и поговорката „Шта е вересия, нийе скупо“; чували я беха отъ „клиентите“ имъ пришълци. Тия неплатени вересии прили­чаха на откритите обири, така често повтаряни отъ хвърчащите бандитски отряди по селата лево отъ Вардара...

III. НЕПРЕСТАННА ВОЕННО-ПОЛИЦЕЙСКА ДИКТАТУРА
Македония подъ „югославска“ власть продължаваше да бъде въ положение, което напълно отговаря за земя, която е окупиралъ нейнъ врагъ. Пропорционално на населението и територията й, въ тая область се намираше най-многобройна армия, състояща се главно отъ сърби и черногорци. Редки бяха случаите македонски българинъ да отслужва военната си тегоба въ Македония. Осигурена задъ гърба си съ тая военна сила, жандармерията бе въ същность господарь на положението. Стражарьтъ бе всичко. Още около 1927 година на генералъ Томичъ съ специаленъ указъ бе дадена власть съ неограничени права, като се подчиняваха нему и всички органи на властьта. Цельта му требвало да бъде — да изкорени четничеството; но задъ тези думи требва да се разбира друго — сърбизирането на македонските българи. Томичъ бе началникъ на жандармерията. Светозаръ Прибичевичъ, водачъ на независимите демократи, отъ чистъ сръбски произходъ, говорейки въ Скупщината по бюджета на Министерството на изповеданията и народното здраве, осъди строго предпочитанието, давано отъ Белградъ на Шумадия предъ другите части на кралството; като се спира на училищното дело въ Македония, той каза: „Тамъ има нужда отъ друго нещо. Нужна е свобода въ Македония. Защото отъ седемнадесеть хиляди стражари въ нашето кралство, десеть хиляди се намиратъ въ Македония. Какво е това равенство? Ние се намираме предъ единъ бясъ за хегемония на сърбите.“ Тези думи на Прибичевича се намиратъ въ дописка на загребския вестникъ „Хърватъ“ отъ месецъ януарий 1928 година. Въ новия бюджетъ на правителството се предвиждаха нови осемстотинъ стражари за Македония, които требвало да пазятъ железо­пътните линии. Къмъ 1930 г. броятъ на стражарите въ македонската область, достигна двадесеть хиляди души. На всеки кръстопъть беха уредени постоянни постове. Не стигаше войската и полицията, нито хвърчащите държавни четнически отделения. Създадоха — чрезъ заплашвания, насилия, подкупи и пр. — някаква „народна милиция“...

Заграбила въ време на война чужди земи, Сърбия очакваше, че при друга война рискува да изгуби плячката си. Затова се готвеше да посрещне тая евентуалность. И особено внимание обръщаше на своите така наречени „четници“. Истината е, че тия хора не се бореха за освобождение на некоя поробена сръбска покрайнина, а беха съвсемъ безотговорни банди, чиито дела не подлежеха на съдъ и на наказание, а само на държавна подкрепа и похвала — макаръ отъ техъ да настръх­ваха косите на хората още като ги споменатъ. Всички те се кълнеха въ името на краля и се считаха като най-верна нему гвардия...

V. ТЕРОРИЗМЪТЪ НА ВЛАСТЬТА
Претърсванията по къщите въ Македония беха нещо обикновено, за което не се изискватъ никакви специални разрешения отъ по-върховна власть. Оная прословута неприкосновеность на жилището, която се знае отъ всекиго въ културните страни, за сръбската власть е нещо непознато и дори смешно. Десетки пъти въ всека околия съ отбелязвани случаи на повикване въ полицията цели групи граждани, за да бъдатъ предупреждавани съ закани, че те ще бъдатъ държани отговорни ако „нещо се случи“, т.е. ако некоя чета или отделенъ борецъ стори нещо противъ властите; макаръ че за подобна акция повиканите хора толкова биха знаяли предварително, колкото самата власть. Подъ зорко наблюдение беха непрекъснато гражданите и селяните, които въ миналото по-активно са се проявявали въ борбите срещу турската власть; особено ако тия лица са свършили българско училище. Но следените беха и неграмотни хора, между които се срещаха отлични деятели отъ миналото...

Въ споразумение съ Сръбската църква властите усвоиха и друга една жестока мерка, насочена срещу жените на съпрузи, които са били принудени да станатъ нелегални или да избегатъ въ България. Тая мерка бе най-много приложена въ Брегалнишката область. Държавните банди посещаваха въ селата такива жени; насилваха ги да подпишатъ единъ формуляръ за искане на разводъ. Следъ това представятъ формуляра предъ църковните власти, шефъ на които беше епископътъ- престъпникъ Варнава; и работата е уредена. Въ селата настъпва трепетъ и възмущение; жените си скубятъ косите и проклинатъ, но нищо не помага. Камшиците и насочените щикове ги принуждаватъ да подпишатъ искането на разводъ съ съпрузите, — нещо, което никога доброволно не биха приели...Това е първото насилие, следъ което идва второ — принуждаватъ тези жени да се оженватъ за сръбски стражари. На нито една отъ споменатите нещастни съпруги не бе позволено да замине за България и да търси мъжа си...

По нареждане на църковната власть се направиха пребоядисвания на много македонски черкви, за да заличатъ знаци, които не беха угодни на сръбската пропаганда. Заличаваха се особено надписи, премахваха се плочи и икони, където проличаваше българското минало на страната. Сърбите се стараеха да премахнатъ българските следи специално въ старините на Охридъ. Те прикриха всички български надписи въ черквата „Св. Богородица“; а около черквата „Св. Климентъ“ са изпочупили плочи върху гробовете...

Очевидно бе тогава старанието на Жика Лазичъ, до колкото може, младежьта да се щади, за да бъде привлечена къмъ сръбството. Но не можа да издържи въ тая посока, а прибягна къмъ изтезания на аресту­вани студенти и къмъ затвори, като некои отъ тeхъ принуди дори да се самоубиятъ. Много младежи попаднаха въ затворите. А възрастните арестувани беха многократно повече. Сръбски депутати публично заявиха, че по това време изъ затворите е имало къмъ седемь хиляди и петстотинъ души задържани...

На 8 декемврий 1929 година въ Берлинъ е била устроена графическа изложба, съ картини, фотографии и статистики за терористическите акции въ Югославия надъ несръбските народи. Въ десетте изминали до тогава години, споредъ статистиката, имало е 3,964 политически убийства и осъждания на смърть; извършени са били 40 хиляди поли­тически арести; станали са 103,500 емигрирания...

Така, до 1941 година, въ селата и градовете на Македония, срещу селяните, еснафите, студентите, работниците; срещу заможните фами­лии отъ миналото; срещу свършилите български училища; срещу некогашните български учители и свещеници — властьта намираше всевъзможни начини за потискане или примамване. Почвайки отъ промената на собствените имена и свършвайки съ зариването на живи хора въ гробове, които сами те требваше силомъ да изкопаватъ, наброихме до сега целъ арсеналъ отъ тиранически мерки за посърбяването на македонския българинъ..."
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Декември 18, 2015, 01:20:27
“Македония неразделна” - Иван Георгов от Велес

http://strumski.com/biblioteka/?id=669

http://www.strumski.com/books/Ivan_Georgov_Makedonia_Nerazdelna.pdf

“Отъ някое време насамъ сръбскиятъ печатъ си е турилъ сериозно за задача, да подготвя почвата за едно бъдещо деление на Македония. Тази идея за дележъ обаче не е изникнала туку-тъй изъ средата на сръбската преса, а е резултатъ отъ добре обмислените  планове на новата сръбска държавна политика. Отблъсната отъ Адриатическо Море съ завзиманьето на Босна и Херцеговина отъ Австро-Унгария, притисната поради това отъ две важни страни отъ тая монархия, отъ която се намира тя въ пълна економическа зависность, Сърбия напоследъкъ обърна своятъ погледъ всецяло къмъ Бяло Море, като счита, че само тогава ще може да се освободи отъ економическия гнетъ на Австро-Унгарската монархия и да получи възможность, по-свободно да се движи и развива, ако успее да си проправи пъть презъ Македония и излезе на Бяло Море. Ето защо сръбските правителства, сръбската интелигенция и преса отъ десетина години насамъ са обърнали най-сериозно внимание на Македония...

Първоначално сърбите, уверени, че такива кроежи не ще могатъ намери добъръ приемъ между българите, се опитаха да потикнатъ напредъ своите планове съ помощьта на патриаршията и на гърците, ала като не намериха тамъ очакваната подкрепа, решиха да похлопатъ на нашите врата. Така можемъ си обясни неотколешните опитвания за сближение съ българите, които отначало се посрещнаха съ искрено въодушевение отъ голяма часть отъ нашата интелигенция, която не можа отъ пръвъ погледъ да съзре коварството на тия подмамвания отъ сръбска страна и всичката опасность, що трябаше скоро да се прояви за българщината въ Македония отъ това побратимяванье, което не може да има никакво значение за насъ, и което явно бе въ полза на сръбските замисли и планове...

Тяхната журналистика зе вече да предлага и проекти за бъдещото разделение...Особено зеха да се правятъ такива предложения неотдавна, когато сръбскиятъ краль се готвеше да посети нашата столица. Тогава сръбските вестници съ всички сили се напъваха да убеждаватъ българите, за които те предполагаха че повече ламтятъ за съюзъ отъ самите тяхъ, подъ какви само условия би могълъ да стане съюзъ между двете държави. Не само крайно шовинистичните техни вестници “Ускок”, ами и по-трезвите, като “Мале Новине”, надпреваряха се да представятъ своите планове за бъдещия дележъ. Най-добре се излагаха условията за взаимното споразумение, два дена преди идваньето на сръбския краль, въ броя отъ 19 февруари на “Мале Новине”, печатана подъ насловъ “Српско-бугарски односи”, чийто главенъ редакторъ, Пера Тодорович, бе изпроводенъ въ времето на софийските тържества като пратеникъ на сръбското “новинарско удруженье”, печатана подъ насловъ “Српско-бугарски односи”...

Азъ винаги съмъ се отнасялъ скептично срещу подобни идеи за взаимна спогодба съ сърбите, защото дълбоко съмъ се убедилъ, че те съ такъвъ съюзъ гонятъ цели, които са явно противъ интересите на българския народъ. Не отъ някаква искреность нашите съседи търсятъ дружба съ насъ, а за да присвоятъ и обезпечатъ за себе-си голямъ дялъ отъ Македония и да претопятъ тамошните наши сънародници, както въ толкова късо време успяха да извършатъ същото въ Пиротъ и Враня. Не може да става и дума за братство и съюзъ, безъ поне въ теория да стане споразумение относително Македония. Иначе всяко братство ще трае денъ до пладне и ще рухне при пръвъ случай, щомъ изтъкне македонскиятъ въпросъ...

Очевидно е отъ това, че сръбско-българскиятъ съюзъ е празна мечта, когато и най-горещите му привърженици между насъ скоро се разочаруваха въ неговата осъществимость. И наистина, какъ може да мислимъ ние за такъвъ съюзъ, когато отъ сръбска страна подъ неговото було се преследватъ цели, които са противъ най-жизнените наши интереси! Сърбите явно изповядватъ, че братство между двата народа е възможно само подъ условие, да се предостави на тяхно разположение по-голямата часть отъ Македония, славянското население на която не само се сматря отъ всички компетентни чужденци за българско, но и само се чувствува като такова.

Между ония земи, които сърбите сматрятъ за свое право, на първо място стои Скопската епархия...По-долу даваме сведения за казите Скопска и Кумановска...Скопската епархия има повече отъ 26.200 къщи екзархисти. Даже въ най-близката до Сърбия часть отъ Македония, въ която пъкъ българи има 160.000 (споредъ турската официална статистика даже 194.741). На какво основаватъ тогава сърбите своите планове за дележъ на Македония? Очевидно не на самата реалность, ами на политически сметки. А като е явно, че за сърбите съюзъ съ България е възможенъ само, ако българите склонятъ да си поделятъ “сферите на влияние” в Македония, то безумно би било отъ наша страна, да крепимъ подобна идея, толкова повече, че отъ една страна неволно съ това подпомагаме на сръбките планове, а отъ друга страна наместо да спомагаме за сближение на двата народа, напротивъ по-скоро ще подействуваме още повече да ги смразимъ, защото познато е, че омразата е по-силна, когато се насочи къмъ оногова, когото си сматрялъ за свой приятель, у когото обаче виждашъ, че подъ булото на приятелство е гонилъ егоистични цели въ вреда на твоите интереси.”
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Декември 19, 2015, 11:16:47
ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ - АВТОБИОГРАФИЯ

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=146

“– От каква сте народност?
Българин.
– Не е можно българин да има черни коси и черни очи.
На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Он наведе своите.
- Не ли Ви сами от амвона казахте, че от произношението на една само дума можете да познаете всекого дали е елин или не, а аз нито думата елин не мога да произнеса, какта Ви я произнасяте.
Рангавис онеме. Разговорът стана несносен и се оттеглих. След три дена ме повикаха университетските власти. Първий въпрос беше:
– От каква сте народност?
Българин.

Как за утешение на миналите ни нещастия, Митре Миладинов дойде да учителствува в Охрид. Он се въдвори во дедова ми къща заедно с младата си невеста. Между десеттех учители, които се променяваха през моето в Охрид ученичество, ни един не се оказа толко полезен на учениците, колкото Миладинов. Он във всека постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Священ огън гореше в очите му...Навсекъде се раздаде слух за цъвтението на Охридското училище. От много градове и планини на Македония и от най-западната част на Албания се стекоха ученици в Охрид да се учат при Миладинова...

Конака (хукюмата) беше близко до къщата ни. Там почти всекий ден фигурираше фалаката. Нередко 20 дренови стапа се кръшеха о плесните на униженнаго българина. Надалеч се слушаха писковете му, милковете му. Се чудех как може да има на светът хора толко глупави, щото да обичат и оценяват такъв живот. Бех разтръсен как поет, който гледа зло по светът и не може го търпи. Ако би ме видел некой психолог, би ме заставил да пиша стихове, но тогава де такъв наставник? И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще немах...

В Атина се явих пред университетските власти...Не обичах съучениците си. Във всекоя им дума се трудех да намеря гордост. Наистина, те, ако и да се надграбваха вси над ръкописите ми, за да си препишат, но заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървеха к вечеру пред университета и си говореха, българский, те (съучениците ми) казваха:"ево ти минат воловете", късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...

Подробно описвам тези обстоятелства, за да знаят юношите, че чрезмерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната. Дотолкова ние, българете, сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като слушал съм всеобщите над българщината ругания, целий живот съм прекарал с мисълта, че не струвам ничто. Тази съща мисъл ме отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не бива знаменит гражданин, нито списател. Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първия грех, разбира се, е по-опасен; но ние, българете, треба да се пазим повече от втория: треба да уповаваме на силите си, на трудовете си...

Още от 1861 почнахме с Якима Сапунджиев народний подвиг, но го почвахме глухо. Времето още не беше сгодно; гърцизма в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расъл и расъл; българин българина наричаше "шоп"...Прочетохме българската история и разказвахме в училището и по къщи, дето требаше, най-потрясающите й страници и мъченическата смърт на Миладинови. Често разправяхме на учениците и на родителите им колко е труден елинский и колко по-сладко и по-лесно е да се учат на майчин си язик...Сам преподавах на 4 класа и то през целата година, даже и през августа: тогава думата "ваканция" беше неизвестна... Сега веч почнахме да действуваме по-смело. В изпитанията на таз година изрекоха се две пламенни против гърцкото духовенство слова, едното от мен, другото от Якима Сапунджиев. Сам не смеех да нося такъв товар: Яким, как богатско чедо, имаше повече защитници. Словата се изрекоха тога първо на майчин язик. Радост и страх беха изображени на лицата на многобройните слушатели: никой не се надеваше да нападнем толко явно в присъствие даже на Владиковий внук Антонаки...

В началото на ноемврия 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища. Това не изнасяше никак на Мелетия. Какви он навети скова против мене, ще покажат фактовете...
– Что ти требваше – каза А. Зарчев – да въведеш в Охрид българский язик? Не ти се аресваше ли елинский, чрез който си се просветил?
– Что ти требваше да се месиш в политически работи? – каза Х. Владиков.
– Что ти требваше да викаш против владиката? – каза Н. Стружанче.
Антонаки не продума ничто, за да не се яви, че ужасната мрежа беше сплетена в митрополията.
– Но ако аз, както казвате, просвещений, съм виновен, что ви правят тези три прости душици? Какво имате против них? Явно, че ви искате да затриете съвършено две цели фамилии ради мнимата ми вина, че съм въвел в Охрид българский язик, когото сам султанът ми позволил да преподавам.
Мълчание глъбоко.
– Остави българский язик – каза каймакамина, – и сега те освобождавам.
– По-добре смърт.
Тутакси, по заповед иа каймакамина, ни отведоха на пространний пред хукюмата мегдан, дето беше се стекло множество народа. Там, за зла чест, беше се спрела и майка ми, или от слабост, или за да види изходът на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там мене и на старшия ми внук, Георгия Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми...Майка ми ни повика, и като ме целуна:
– Бъди ми юнак – ми каза, – ако ли не, аз ща умра от скърб. Четири сирачета маленки ми останахте от татка си; ти даже и не го помниш; ти беше шестимесечно младенче, седаче. Прехранила ви съм с юначко земледелие и чужде-работничество. Не бой се! Пред св. Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми...

Извъргнахме елинский язик, когото беха пак възцарили във времето на мъките ни. Въведохме българский. Се появи ново мнение, ново стремление, нов живот. Антонаки умре от яда. Изгнахме Мелетия. Жнахме онова, что беше отдавна сеяно. За кратко време от гонителите ни ни един не остана жив: всите погинаха почти същевременно, както Пенелопините обръчници, на които ориснината беше обрекла да гинат всички в един ден. Правдата възтържествова победата беше съвършенна...Понеже в Охрид никоя къща не е без лозие, шест месеца след сватбата изкоренихме старото си лозие и насадихме ново. Според обичая поканихме в гости работниците, които работиха даром. Тоя е първий път, дето се изпея песента:
Хиляда и седем стотин шестдесет и второ лето
в Охрида от Цариграда дошъл Салаор.
Се представил пред Арсеня наша Патрика честнаго
и му рекъл слово горко, слово жалостно:
"Царска веля е да търгнеш денеска за в'Цариграда,
на тебе от върли гърци голем поплак е."
Събрал Патрик свое стадо в църква святий Климентова,
благослов му дал последен, ръце заплетил.
Дълго време хлицал стярец во мълчане всенародно
и по бела брада ронил сълзи горещи.
"Слушайте ме, мили чада, аз ке ида в'Цариграда.
на мене от върли гърци голем поплак е.
Гръцкий Патрик ке ни строши славна Охридска столица
и мене до смърт ке държи в заточение.
Ке прати владици гърци – лицем светци, сърцем вълци,
ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзят до кръв.
Мегю народа ке сеят несъгласе и раздори,
да се мрази син со татка и со брата брат.
И ке викнете до бога, и крило не ке найдете,
смирени ке наведете глава до земи.
Ке ми бъдете сираци; така било написано:
елате ми да ви гушна за последен път."
Чърна тъга поразила старо, младо, мъжи, жени,
вси со ръце заплетени сълзи проливат.
Той ги гушка, тие тъжни му целуват десна ръка,
и от ръка как от извор сълзи се леят.
Вяхнал Патрик бърза коня и неволно упътил се.
Тога гръмккй плач народен небо процепил.
Умилил се честний Патрик, свалил шапка навезана,
погледнал на сино небо, люто прокълнал:
"Ох! послушай, милий боже! Хаир никога да немат
Стамче бей и Буяр Лигдо, Нейко челеби."
Милостивий бог послушал патричка гореща клетва:
слава нихна, семе нихно погубил со шум
и сега во куки нихни ткае паяк паячина
и на пусти стрехи нихни хукат хутове.
Тая песен ни помогна в изкоренението гърцизма много повече от всичките ни прежни подвизи...

На 1874, когато приближаваше времето да посрещнем първия български митрополит Натанаила, съставих една песен, която вмещавам тука:
Бога вишняго да славим и честитаго царя
и със радост да посрещнем добраго ни пастиря
Како прежде богом пратен Моисей за Исраил,
така сега царем пратен пастир наш Натанаил.
Окаянному народу врата рая отворил,
горки. сълзи стогодишни во вселье претворил,
Сега кости миросани Паурика Арсения
веселятся българскаго ради възкресания,
добре ни дошъл си, Отче, слава нам и лепота!
Посетил си народ скърбен, что лежал во тъмнота.
Наши дрехи великденски пред тебе би постлали,
но нам пастири лъжевни дрехи не оставили.
Пред стопи твои, Владико, цветя би усеяли,.
но, под зверско им дишенье; цветя нам овенали.
Солун, 16 април 1884 – 1 майя 1885.”
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јануари 28, 2016, 10:19:30
Вера Бунева (сестра на Мара Бунева) - "Спомени отъ Македония”, в. "Македонска Трибуна", бр.472, Indianapolis, USA, 1936 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=909

http://www.strumski.com/books/V_Buneva_Spomeni_ot_Makedonija.pdf

http://www.makedonskatribuna.com/VeraBuneva.pdf

“Дойдохъ въ Новия святъ и мнозина мои съграждани и сънародници подробно ме разпитваха за положението на нашите братя въ Македония. Разказахъ имъ всичко, което бяхъ видяла, чула и което знаехъ. Почти всички, които слушаха и чуха, останаха твърде доволни отъ това, плакаха отъ радость и възторгъ предъ твърдостьта на нашите поробени братя. Това ме подтикна да напиша за читателятъ на “Македонска Трибуна” няколко мои спомени и наблюдения отъ Македония. Азъ съзнателно премълчавамъ имената на някои лица, защото искамъ да запазя въ тайна тези, които днесъ съ рискъ на живота си работятъ за свободата на своята родина.

Родена съмъ въ Тетово. Кръстена съмъ отъ български свещеникъ и имахъ кръщелно свидетелство отъ Светата Екзархия. Когато навършихъ седемъ години и баща ми трябваше да ме запише въ сръбското училище, защото вече сърбите бяха станали пълни господари въ нашата земя, те смениха българското ми кръщелно свидетелство съ сръбско, въ което промениха името ми отъ Вера Бунева на Вера Буневич. Докато не смених кръщелното свидетелство, за което татко даде много динари, те не искаха да ме запишатъ на училище, защото съмъ била “бугарашка”. Този печаленъ споменъ е останалъ отъ моето детинство, когато за пръвъ пътъ разбрахъ какви са сърбите.

Докато не бяхъ тръгнала на училище и дума сръбска не знаехъ. Щомъ постъпихъ въ основното училище и веднага сръбските учители започнаха да тъпчатъ главата ми съ техния езикъ и да ме каратъ да заучвамъ на паметь сръбски стихотворения, въ които се казваше, че ние сме потомци на царь Душана, че сме отъ векове прави сърби и че ще бъдемъ довекъ признателни на Сърбия, загдето ни “освободила”.

Единъ день азъ си играехъ на двора и на гласъ повтаряхъ едно отъ тези стихотворения. Моята най-голяма сестра, покойната Мара, ме чу и ме извика въ нейната стая. Азъ се качихъ при нея, тя ме прегърна, разцелува ме и кротко взе да ми обяснява, че ние не сме сърби, че не бива да декламираме техните стихотворения. Тогава тя извади отъ куфара си една голяма книга и отъ тамъ ми прочете няколко български стихотворения. Това тя повтаряше всеки день, докато бе въ Тетово. Така азъ научихъ много Ботеви и Вазови стихотворения. Научихъ и много български песни, между които и няколко революционни. Дете бяхъ, а помня много добре, че тези стихотворения не ги декламирахъ никога, когато бяхъ на училище или на гости, ако тамъ имаше сърби. Отначало съвсемъ страхливо, а после по-смело почнахъ да ги декламирамъ и предъ некои отъ моите другарки. Понеже това често се повтаряше, те почти ги научиха наизустъ. Така неусетно тези стихотворения, които ги знаехъ азъ, вече ги знаеха всички деца отъ нашата класна стая.

Често пъти презъ хубавите пролетни и есенни дни насъ ни извеждаха на разходка извънъ града. Истинско щастие за насъ бе, ако ни водеше учительтъ - руснякъ, който или се преструваше или пъкъ не знаеше какви песни пеемъ ние. Щомъ излезнехме отъ града, започвахме “Живъ е той жив” и нататъкъ изпявахме още много други стари песни, които знаехме отъ нашите родители.

Презъ единъ такъвъ хубавъ есененъ день ние научихме македонскиятъ маршъ “Изгрей зора на свободата”. Изпя ни го единъ ученикъ отъ по-горните класове и се закани съ бой, ако някой го наклевети на учителите за това. Заканата беше излишна, защото и двете сръбчета, които бяха въ нашия класъ и те нищо не казаха на учителите, понеже на няколко пъти бяха бити отъ нашите момчета. Така чисто по детски ние се мъчехме да се предпазваме отъ преследванията на сръбските учители и между насъ неусетно се създадоха такива чисти другарски отношения, каквито никъде другаде азъ не съмъ срещала. Нещо, което лежеше дълбоко въ нашите сърдца ни караше да действуваме тъй. Веднъжъ на една нашенска сватба възрастните останаха съвсемъ изненадани, когато чуха какъ техните деца беха научили много български песни, даже и революционни.

На 13 януарий 1928 година средъ Скопие бе застрелянъ най-големиятъ македономразецъ и физически мъчитель на македонските студенти - Велимиръ Преличъ. Моята покойна сестра - Мара - направи това по силата на една необикновена любовь и преданность къмъ своята родина - Македония. Още същата вечеръ ние въ Тетово научихме за станалото. Баща ми веднага бе взетъ отъ полицията и държанъ цели 8 месеца въ затвора безъ ние да знаемъ нещо за него. Смятахме го за мъртавъ. Майка ми бе постоянно разкарвана за разпитъ въ полицията където се мъчеха да изтръгнатъ признания, които тя никога не можеше да направи, защото нищо, горката, не знаеше. Азъ напуснахъ за малко училище и останахъ у дома. На третия день следъ убийството изъ цяла Югославия станаха големи протестни митинги. Такъвъ по заповедъ отъ Белградъ стана и въ Тетово. Трябваше да се докаже, че тетовчани “не удобряватъ” направеното отъ Мара и затова двама отъ говорителите на митинга бяха тетовчани. Няколко дни по-късно братътъ на единиятъ отъ говорителите бе убитъ на една отъ улиците отъ Тетово. Това бе Борисъ Андреевъ. Убитъ бе като отмъщение за Мара, понеже той бе единъ отъ най-смелите българи въ града. А неговия братъ по заповедъ трябваше да говори на митинга. Следъ двамата говорители, се качи да говори една много лоша и развалена сръбкиня, която съ най-цинични и безсрамни думи се нахвърли върху Мара. Но въ този моментъ някой отъ тълпата извика съ силенъ гласъ: БОГЪ ДА ПРОСТИ МАРА!

Народътъ се раздвижи, по лицата на всички се четеше едно задоволство. Сърбите побеснеха, но въпреки всичко не можаха да узнаятъ кой извика. А народътъ го чу и видя, но не го издадоха. И ние учениците и ученичките бехме докарани тамъ да слушаме. Менъ ме взеха насила отъ дома, поставиха ми сръбското знаме като лента върху гърдите и заедно съ всички ученици ме заведоха на площада.

Когато следъ две седмици азъ отново трябваше да тръгна на училище, узнахъ, че въ мое отсътствие въ всички класове бе говорено за Мара и за нашето семейство най-лошото. Нарекоха ни разбойници, комити, най-разваленото семейство въ Тетово и пр. Освенъ това на всички ученици и ученички бе забранено подъ страхъ на изключване, да не дружатъ съ менъ и да не ми приказватъ. Азъ безъ да зная за това нареждане, влезнахъ въ двора и се запътихъ къмъ една група ученички. Задъ тяхъ се разхождаше единъ лошъ учитель-сърбинъ, който така стръвнишки ме изгледа, че ученичките изплашено ме погледнаха дали няма да се разплача. Никоя нито дума не ми каза. Азъ се изчервихъ и съ мъка въ душата се запътихъ къмъ класната стая. Щомъ влезнахъ вътре, веднага следъ менъ дойдоха всички ученички, които затвориха вратата, прегърнаха ме и разцелуваха. Много отъ тяхъ плачеха и презъ сълзи ми разказаха за строгата заповедь на директора.

Не минаха два дни и заповедьта бе нарушена отъ всички ученици и ученички. Отъ този день нещо невидимо ни свърза насъ като братя и сестри. Често пъти щомъ влезнехме въ класъ намирахме написано на черната дъска съ тебеширъ и съ голями букви: ВМРО; другъ пъть: Да живее Македония! Не знаехме кой вършеше това, но всички бехме радостни, че между насъ има такива смелчаци. По-късно същото нещо намирахъ и въ моите тетрадки. Цели листове беха изписани все въ тоя духъ. И най-важното пишеше се на български, на чистъ български езикъ. Опасно беше съ тази смела игра! Можехме да пострадаме всички, но ученикътъ продължаваше да шари дъската, безъ да го хване някой. Единъ день случайно открихъ “престъпника” - това беше най-смелото момче въ класа. Той веднъжъ тайно ми пришепна, че е успялъ да вземе отъ по-големите ученици нещо интересно и ми каза къде да отида следъ свършването на училището. Отидохъ на определеното место. Тамъ се беха събрали няколко други момчета и две-три момичета. Тогава този нашъ юнакъ извади отъ подъ единъ камъкъ някакво малко вестниче и всички ние прочетохме: “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЬ” - това беше вестникътъ на Революционната ни организация. Едно смесено чувство на радость и трепетъ ме обхвана, когато видяхъ този вестникъ. Същото чувство изпитахъ подиръ две години, когато за пръвъ пъть въ България прочетохъ вестникъ “Македонска Трибуна”. Този момъкъ често пъти така тайно ни събираше и ни четеше вестника.

Веднъжъ, безъ да забележимъ, до насъ се бе доближилъ единъ отъ най-лошите ни учители въ гимназията, който постоянно ни тормозеше и преследваше. Но той дойде при насъ и нищо не намери, защото ученикътъ който четеше, бе успялъ не забелязано да свие вестника на топка и да го глътне, а вместо него отвори една сръбска книга. Учительтъ прегледа най-внимателно книгите ни и като видя какво четеме, усмихна се и си отиде.

Малко преди да дойда въ България - то беше следъ 19 май, когато на власть беше Кимонъ Георгиевъ и моятъ братъ бе вече хванатъ отъ властьта, интерниранъ, а после и затворенъ, като научиха моите съученици, че ще отивамъ въ България, всички ме задължиха при пръвъ удобенъ случай да положа отъ тяхно име венецъ за всички паднали въ борбата македонски синове предъ паметника на техния вдъхновенъ вождъ Тодоръ Александровъ въ Кюстендилъ. Азъ сторихъ това на День на Македония, миналата година, а българската полиция ме арестува и искаха да ми отнематъ венеца, но не успяха. Така азъ изпълнихъ поръчката на онези мои другари, които останаха въ Македония за да бъдатъ свидетели на нови страдания, но и на нови подвизи и борби, докато Македония бъде свободна и независима.”
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Февруари 05, 2016, 12:31:49
Христо Шалдевъ - “Македония и копнежътъ й по свобода”

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=754

“Презъ епохата на Възраждането идеалътъ на всички българи бе единъ: просвета, народностно осъзнаване и свобода на целия български народъ, населяващъ земите отъ Дунава до Бяло-море и отъ Охридъ до Черно-море. Тоя идеалъ бе поставен отъ светогорския монахъ Паисий Хилендарски, родомъ отъ гр. Банско, Разложко. Съ своята Славянобългарска история той тури началото на българското възраждане. Минаха се десетки години въ явна и тайна подготовка, презъ което време българите отъ Добруджа, Моравско, Тимошко, Тракия и Македония се калиха и бориха, докато най-после низвергнаха духовното гръцко иго и почнаха да се групиратъ около своята духовна майка - Българската екзархия. Презъ тоя периодъ отъ време скопските българи бяха първи, които презъ 1829 г. подадоха молба до султана и патриарха, да се назначи въ епархията имъ владика българинъ, свещениците да извършватъ въ църквите богослужението на български езикъ, а въ училището децата да се учатъ на майчиния си езикъ. Следъ издаването на фермана (1870) за учредяването на Българската екзархия, въ границите на която бе причислена и Велешката епархия, 90 % отъ християнското население на Скопската и Охридската епархия, възъ основа на чл. 10 отъ същия ферманъ, поискаха да имъ се изпратятъ владици българи. Същото поискаха и кукушани, дойранчани, воденчани и битолчани.

Почти едновременно съ стремежа на българите да се обособятъ въ духовно отношение, изъ тяхната среда се явиха ратници, които поеха борбата и за политическото освобождение на българските земи. Протестътъ на българите противъ потисничеството на турското правителство се прояви масово презъ първата половина на миналия векъ въ Тимошко и Моравско, а презъ втората половина на същия векъ - въ Средногорието, когато въ това възстание взеха живо участие мнозина македонски българи, най-известни отъ които са: Спиро Джеровъ отъ Охридъ, Христо Македонски отъ Кукушъ, Георги Измирлиевъ отъ Г. Джумая и др. Едновременно съ средногорци презъ 1876 г. възстанаха и македонските българи отъ Малешевско, начело на които бе застаналъ войводата дядо Ильо Марковъ отъ с. Берово. Тези именно възстания предизвикаха презъ същата 1876 г. Цариградската посланишка конференция, въ която бе подложенъ на разглеждане и разрешение българскиятъ въпросъ, като клонка отъ Източния въпросъ. Тукъ, въ конференцията, не се е говорело за отделните български области съ техните географски имена, а изобщо за българи и българска земя...

Презъ 1877 г. бе обявена Руско-турската война, която завърши съ подписването на Санъ-Стефанския миренъ договоръ. Споредъ тоя договоръ се създаде една България, въ границите на която, съ малки изключения, влизаха земите на Мизия, Тракия, Македония и Моравско. Велика е била радостьта на всички българи, когато узнали границите на Санъ-Стефанска България, но голямо е било огорчението на македонските българи и, изобщо, на всички българи, когато се оповестили решенията на Берлинския конгресъ. Възстанията въ Кресненско и Разложко презъ 1878 г., въ Прилепско и Охридско презъ 1881 г. и 1882 г., станали непосредствено следъ Берлинския конгресъ, представляватъ общенароденъ протестъ на македонските българи противъ решенията на Берлинъ и откъсването на Македония отъ майката отечество - България...

1885 г. донесе на македонските българи новъ неприятель - сръбската пропаганда. Следъ като Австрия въ 1878 г. окупира Босна и Херцеговина, за да се доближи по-близо до Солунъ и да се настани на беломорския брягъ, австрийските държавници насочиха погледите на сърбите къмъ Македония. И докато до 1885 г. сърбите се отнасяха съчувствено къмъ възродителното движение на македонските българи, оттогава почнаха да пишатъ и твърдятъ, че македонските славяни били сърби. На първо време сръбското правителство, съ съгласието на турското, откри сръбски търговски агентства въ градовете Скопие, Битоля и Солунъ, и съ подкрепата на Цариградската гръцка патриаршия почна да открива сръбски училища и пансиони. Издръжката на тия пансиони и училища бе поело сръбското правителство...

Поведението на турското правителство спрямо възродителното движение на македонските българи и упражняваниятъ физически и духовенъ тероръ върху тяхъ отстрана на турските бейове и административната власть, заставиха видни македонски интелектуалци да се замислятъ върху създаденото положение на народното дело въ Македония и да взематъ всички мерки за самозащита на българщината. На 23.X.1893 г. Иванъ х. Николовъ отъ Кукушъ, д-ръ Христо Татарчевъ отъ Ресенъ, Дамянъ Груевъ отъ с. Смилево, Битолско, Петъръ п. Арсовъ отъ с. Богомилъ, Велешко, Андонъ Димитровъ отъ с. Айватово, Солунско и Христо Батанджиевъ отъ Гумендже се събраха въ квартирата на последния и туриха основите на Вътрешната македонска революционна организация (В.М.Р.О.)...

Илинденското възстание съ своя замахъ и възвишенъ духъ на творците му, съ масовото участие на организираното население въ Югозападна Македония, съ продължителностьта на неравната борба, представлява златна страница въ македонското освободително движение. Прибързаното насрочване на Илинденското възстание бе обосновано отъ вътрешни и външни причини. Мелнишкото четнишко нападение отъ 1895 г. отвори очите на турското правителство, което чрезъ своите органи почна да се взира въ живота и дейностьта на българите. Две години следъ това нападение стана Винишката афера (1897 г.), когато най-дейните и най-будните граждани и селяни отъ Скопския революционенъ окръгъ бяха хвърлени въ затворите. Мнозина отъ тяхъ бяха изпратени на заточение въ Мала Азия и въ Африка. Аферите зачестиха и въ другите революционни окръзи. Най-крупни и съ лоши последици за организацията бяха Валандовската (1899 г.), Тиквешката, Енидже-Вардарската (1900 г.), Баялската и Солунската (1901 г.). Презъ последната бяха заловени и членовете на Ц. комитетъ на В.М.Р.О., осъдени и изпратени на заточение...

Наистина, велико е страданието на Македония и велика е тя въ скръбьта си, но още по-велика е тя въ мисията си. И ако въ страданията й сияеше нейното безсмъртие, въ мисията й се съзира величието и благоденствието на целокупния български народъ. Чрезъ страданията си презъ вековете Македония изпълни първата половина на своето месианство, а чрезъ носената отъ своя духъ борба за национална самозащита и свобода поддържаше духа на своите сестри. Гласътъ на отца Паисия отекна въ Добруджа въ лицето на Караджата, а въ Тракия - въ лицето на Ботева, Хаджи Димитра, Бенковски. Днесъ тя - вече почти освободена и обединена е съ Добруджа, Мизия, Тракия и Моравско - заживява свободно въ миренъ трудъ и творчество. Въ тая своя мисия Македония призовава всички българи да следватъ нейния духъ, който ни учи и назидава, че и занапредъ са потребни трудъ и упоритость, разумъ и мъдрость, любовь и преданость къмъ родъ и родина за да възсияе надъ целокупната българска земя божата правда, чрезъ която во веки да благоденствува целокупниятъ български народъ въ границите, които историческата съдба му е определила отъ преди тринадесеть века...

Въпреки всички тия нахлувания на чужди народи, въпреки обстоятелството, че гръцката патриаршия веднага следъ падането на България подъ турска власть (1393 г.) бе станала духовенъ ръководитель на цяла Южна и Източна Македония, а следъ унищожаването на Охридската архиепископия (1767 г.) и на северозападните й покрайнини, етническиятъ ликъ на Македония въ течение на 13 века си остана предимно български. Обстоятелството, че българинътъ и презъ турското владичество бе наложилъ своя езикъ въ градските пазари и въ чаршията и че турските административни и съдебни власти не можеха да вършатъ работата си безъ преводчици, показва, че българите въ Македония са били мнозинство. Това твърдятъ и чужди пътешественици и учени като французите Пуквилъ, Кузинери, Ами-Буе, Лежанъ, Ламушъ, Десбонъ; немците Гризебахъ, Лескинъ, Вайгантъ и др.; англичаните Мекензи и Ирби, Блънтъ, Тозаръ; сърбите Верковичъ, Давидовичъ, Вукъ Караджичъ; русите Григоровичъ, Гилфердингъ, Мюлюковъ, Кондаковъ. Същото твърдятъ и словашки, словенски и полски слависти. Етническиятъ образъ на Македония съ надмощие на българите са представили на карти следните учени: Шафарикъ-чехъ (1842 г.), Ами-Буе-французинъ (1847 г.), Давидовичъ-сърбинъ (1848 г.), Дежарденъ-французинъ (1841 г.), Лежанъ (1861 г.), Ханъ-австриецъ (1861 г.), Мекензи и Ирби-англичанки (1876 г.), Кипертъ-германецъ (1876 г.) и др. Картите на всички споменати учени отбелязватъ, че българите въ Македония са мнозинство и обхващатъ естествените граници на Македония.

Но нека да видимъ какво говорятъ статистическите данни. Споредъ тахъ етническиятъ образъ на Македония до 1912 г. - до Балканската война, представлява следното: броятъ на населението въ Македония въ нейните географски граници, споредъ В.Кънчовъ (Македония. Етнография и статистика стр.289), достоверностьта на статистичните сведения на когото се подкрепя отъ чужди географи, като проф. д-ръ Вейгандъ и др. възлиза на 2,258,224 жители, отъ които българи - 1,181,336 жители, турци - 499,204 жит., гърци - 228,702 жит., арнаути (албанци) - 128,711 жит., власи - 80,764 жит., евреи - 68,846 жит., цигани 54,557, сърби - 700 и разни др. - 15,410 жители. Както се вижда отъ горните цифри, българите по численость стоятъ на първо място и са мнозинство не само по отношение на всяка една народность, но и спрямо общия брой на жителите отъ всички народностни групи взети наедно.

По околии българите са били както следва: Малешевска, Разложка, Тиквешка - 90 - 97 %, Криворечна Паланка, Кратовска, Воденска, Прилепска, Неврокопска и Горно-Джумайска - 80 - 90 %, Кичевска, Енидже-Вардарска, Прешовска, Реканска, Охридска и Кумановска 70 - 80 %, Петричка, Костурска, Велешка, Мелнишка, Леринска, Демиръ-Хисарска и Битолска - 60 - 70 %, Щипска, Радовишка, Гевгелийска - 40 - 50 %, Серска, Зъхненска, Дойранска и Драмска - 30 - 40 %, Лъгадинска и Кайлярска - 20 - 30 %, Солунска, Берска, Кавалска и Св. Горска - 10 - 20 %, и Анаселечка, Правишка и Саръ Шабанска - 2 - 10 %...
Следъ голямата Световна война и следъ приложението на конвенцията за “доброволно изселване” на малцинствата, процентното отношение на народностите, особено въ Източна и Южна Македония, безспорно, се е изменило; тукъ се заселиха гърци отъ Турция, България и Русия и сърби отъ Босна, Херцеговина и Черна-гора, а се изселиха много българи и турци, които въ изгнаничеството си изпитватъ носталгия къмъ бащините си огнища и къмъ родината си...

Въпреки грубите мерки на сръбското и гръцко правителство, македонското освободително движение не можа да бъде задушено. Македонската емиграция въ България и Америка продължаваше да се интересува и да работи за освобождението на Македония чрезъ изложения, статии и лични срещи съ европейски учени и журналисти, и да изтъква предъ тяхъ необходимостьта отъ справедливото разрешение на македонския проблемъ. Отъ друга страна поробените българи въ Македония подъ гръцка и сръбска власть продължаваха да проявяватъ своето национално съзнание. Най-силно доказателство за това служи скопскиятъ студентски процесъ и бунтовете на учащите се въ Македония. Поробеното българско население изпращаше и делегации до Обществото на народите, които въ специални изложения излагаха ада въ Македония. Борбата продължи...”
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Февруари 12, 2016, 11:25:11
“Тъжни страници”- Сребро Янакиев от Хрупища, Костурско

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/Ustrem/1_4_5.pdf

“Беше се изминалъ месецъ отъ демобилизацията. Всеки се прибра подъ родна стреха и се отдаде на миренъ трудъ. Застягаха се плугове и орала, поправиха се сайванти и пристройки, поокърпи се разтроено домакинство отъ продължителните войни, закипя мирновременъ животъ. Само прокудени отъ бащина стряха заскитаха като сянки низъ градове и паланки въ горесть по своите близки, останали далечъ, пакъ подъ гнетъ и робство. Пощата носи откъслечни нерадостни вести за тяхната участь. А успели да забягнатъ хора отъ тамъ разправятъ мизерията, въ която са захвърлени останалите тамъ старци, жени и деца. И отъ нигде помощь, отъ нигде блага весть за тези, които са прахосали животъ и младини въ борба за политическа свобода, за правда и сносенъ животъ.

Въ едно планинско селце въ южните Родопи прибра се при свой другарь отъ войската Коле Костурчанчето...Вълчо каза на своя приятель: “Ти къде ще зимувашъ, друже? Ела ми на гости, до като се пооправи светътъ. У насъ, между мойте домашни, ще ти бъде добре и по-леко ще понасяшъ тревожните дни следъ катастрофата.” И Коле прие, прибра се при другаря си и заживя у него. Помагаше му въ кърската работа, поправи разтурения зидъ на плевника, защото Коле бе добъръ дюлгеринъ, при все че занаята му беше каменоделецъ. Но день изъ день съхнеше като босилекъ попаренъ отъ слана. Селяните често срещаха чужденеца привечерь самичъкъ, заскиталъ се край селската речичка, или замисленъ и мълчеливъ, седналъ на големия камъкъ въ черковния дворь. Лъжеше се Вълчо, като мислеше, че Коле ще забрави миналото, лесно ще понася споменъ и мисли по своите домашни. По цели нощи той не спеше. Уморениятъ му погледъ, хлътналите му само за няколко седмици страни издаваха черните мисли, що го гризеха. “Червей ме яде”, често казваше той на другаря си. А лекъ за раната му никъде не можеше да се намери. Само вестниците, които той четеше всеки день проясняваха замътения му погледъ, разведряше се лицето му за минутка, но следъ туй пакъ същия отпадналъ взоръ, същото изнурено лице на затворникъ.

Цели седемь години какъ той е напусналъ родното си село. Седемь години какъ не е видялъ домъ и домашни. Зареянъ въ далечна чужбина, между чужди непознати хора, цели седемь години той живееше съ една-едничка мисъль, съ единъ-едничъкъ блянъ: да види Костурско свободно, свободенъ дома да се върне, да прегърне милите си дечица. A какво е доживялъ да види? На прахъ се разбиха надеждите му, умряха блянове и мечти...Защото правда Коле не можеше да види въ коравите сърдца на хората.

Една вечерь, следъ като бяха коментирали съ селския даскалъ сновещите тези дни новини. Коле се прибра въ стаята си и, когато всички си легнаха и заспаха тежкия сънъ следъ дневна полска работа, той полека се измъкна отъ къщи и пое пътя къмъ параклиса, кацналъ като орлово гнездо на рида надъ селото. Иззадъ далечните планински вършини бавно показваше бледо лице луната. Изплавала на небосвода, тя заприлича голяма златна монета, залепена на фона на черковна книга отъ благочестивъ християнинъ. А мигащите звездици напомняха мъждукащи кандила въ селска черквица, чиято бедна обстановка те кара да се чувствувашъ по-близо до Бога. Хладенъ планински ветрецъ целуваше листата на високите буки. Коле седна край параклиса и погледа му заскита надоле по полето. И въ въображението му се редятъ картини изъ миналото, мрачните картини на непосилни борби тамъ, въ родния му край, и сълза подиръ сълза се ниже по бледите му страни.

Тъмна нощь. Въ крайните къщи на селото живее учителката. Къмъ полунощь кучешки лай нарушава нощната тишина. Чува се отваряне на врати. Следъ половинъ часъ кучешкиятъ лай престава. Призори селото е сардисано отъ аскера. Почва се бой. Тежко ранениятъ застрелва и годеницата си учителка. Така трагично загинаха въ с. Шестеово революционерътъ апостолъ Кузо Стефовъ отъ с. Загоричани и учителката-революционерка Василка отъ гр. Струга.

Някакъвъ шпионъ се явилъ въ Костуръ, да подравя основите на свето дело. Комитета решава да се убие изменника. Войводата предлага да се тегли жреби. “Азъ ще го убия!!”- обажда се най-младиятъ, който е напустналъ домъ и домашни, млада булка съ първа рожба въ пелени и се предалъ всецяло въ революционната борба, за свободата на поробените, за народните идеали, - човешки правдини за потиснатите. Промъква се той въ Костуръ преоблеченъ, и когато предательтъ спокойно си пилъ кафето ведно съ турски заптии и ефендиета, съ единъ куршумъ го поваля мъртъвъ. Но, само следъ половинъ часъ, турски сувари го настигатъ на 2 клм. отъ града и следъ малка престрелка пада мъртъвъ подъ ударите на сабите имъ. Така геройски загина Христо Лерински за свободата!

Тайнствено се носи вестьта, че единъ отъ големите дейци е въ Костурско. Неговото идване е велико събитие въ този далеченъ край. Неговото име окрилява борците, вдъхва вяра въ крайната победа и тайнствена надежда и бодрость буди въ душите имъ. Въ с. Смърдеш се събиратъ водителите на чело съ големия апостолъ. Няколко пъна въ огнището топлятъ широката селска одая. Разисква се въпроса за дена на великата борба, дена на кървава отплата. Но, турския аскеръ подушва всичко и призори обгражда селото. Апостолътъ е въ опасность.

Отъ крайните къщи излиза малко момче и се спуща по дола вънъ отъ селото. Виковете на турските войници “да спре или ще го застрелятъ” не стрясватъ малкия герой. Майка му го праща...Всяко село е казарма на комитите. Скоро се събира милиция и спасява положението. На другия день, отъ уста на уста, шепнишкомъ се носи радостната новина: Борисъ Сарафовъ е спасенъ, спаси го мъжеството на едно 12 годишно момче, геройството и самопожертвуването на една майка: баба Митрушка отъ село Смърдешъ и синътъ й Димитъръ Митрушевъ, геройски загиналъ като поручикъ при Криволакъ съ последна въздишка че не можалъ да види родното си село  свободно и да направи майка си щастлива.

Илинъ-день! Какви тъжни, какви красиви и далечни спомени извиква това име! Илинъ-день! Златна страница въ историята на македонската революция. А тамъ на същата страница, два едри диаманта: Костурско и Крушово. Султанските орди се влачатъ по шосето. Соровичево за Мокрени и Кожани - Хрупища. Страшни бунтовници развалиха спокойствието на султана и той праща войските си да ги накаже. Чакаларовъ на чело на своята малобройна чета, заелъ клисурските балкани, гордъ и непоколебимъ, чака хладнокръвно войската на султана. Орлите-бунтовници развяватъ свободни победното знаме въ освободения отъ тяхъ гр. Клисура. Цели 10 дена царските низами се мъчатъ да изгонятъ страшните бунтовници, защото за наказание не могатъ вече и да мислятъ. Единъ день и една нощь са достатъчни за да прехвъркнат бунтовниците невредими на Одре планина и отъ тамъ къмъ Грамосъ. Безмилостно наказаха те своите гонители, арнаути: камъкъ на камъкъ превърнаха селата имъ...

Апоскепъ! Гробница на много светци! Цели два дена четата води бой въ планината съ аскера. Една светла личность, едно красиво бъдеще, сложи тукъ костите си. Туку що свършилъ съ отличие битолската гимназия, не успялъ да се нарадва на живота, на родители и близки, единъ день напуща родното си градче и влиза съ пушка въ ръка въ редовете на борците за свобода. Въ боя, когато се повдига да види где е неприятельтъ, вражески куршумъ пронизва широкото му чело. И умира безъ да каже прощалните си слова. Той ги каза на дело. Той умря за тебъ, родино света! Неговата смърть да бъде твоя свобода. Борисъ Хр. Бацеловъ на веки се прости съ живота.

Много години се минаха отъ като Кляшевъ плати своя кръвенъ дългъ къмъ родината. Но и до день-днешенъ, когато някой спомене за него предъ нея, неговата годеница, вече стара учителка, скитаща се не мила не драга по чужди селища, между чужди хора, тя не може да понесе спомените за далечните, щастливи минути, прекарани заедно съ него, въ мечти за бъдеще задружно щастие, присторена усмивка се появява по изпитите бузи и за да скрие вълнението си, мимически се сбогува съ същата усмивка и бяга, насаме да плаче своята съдба - съкрушени мечти да оплаче между четирите стени на малката си мизерна стаичка. Тамъ на масичката запаля лампа и чете писмата му. Тя ги знае на изустъ, чела ги е хиляди пъти.
“Скъпа М. ще ми простишъ, че не дойдохъ да те видя. Задържа ме работа при Л. Какво ще бъде лятосъ! Дано Богъ ни поживи до този день!...”
“Присътствувахъ на една свадба въ Дъмбени. Мило ти е да слушашъ малките какъ пеятъ новите песни: “А кой страшливъ катъ баба, дома си да седи...” Да имъ се не наслушашъ. Набраха се около мене и ме молятъ да имъ кажа: “На една страна зафърлилъ пушка...” Разправяха ми една интересна случка въ Костенарията. - Отишелъ аскерътъ да търси комити, хващатъ едно момче и го питатъ: “Комити има?” - Имаме, аго, имаме, отговаря хитрото хлапе и му донася една низа кромидъ. Велики дни живеемъ, М. Богъ ще ни помогне да преуспеемъ.”
“Ако ли не доживея, недей жали за менъ, мила.”
Съ съкрушено сърдце тя туря писмата въ сандъка си, изгася лампата и на тъмно стои предъ отворения прозорецъ. Доле въ механата свири гайда. А отъ съседната къща се чува веселия смяхъ на младите годеници: студентъ дошълъ на гости отъ града при своето либе.

Гробовна тишина като че притиска всичко живо въ селото. И шуртенето на бистрата като сълза вода изъ подъ олтаря на черквата навява на душата сякашъ тъжната мелодия на погребална песень. Само въ една къща, въ къщата на попъ Тръпко Поповски женски писъкъ, ридания и навети внася нещо страхотно въ замъртвялото село. Тамъ, въ една отъ стаите е простряна мъртвата дъщеря на стария труженикъ, пронизана отъ турски куршумъ. Забучени въ жито въ малка паничка горятъ вощеници. Много жени, стари и млади, са събрани тукъ, да отдадатъ последна почить на нещастата жертва за свободата на роба. И клетви презъ сълзи, и люти закани отправятъ те къмъ народните джелати. Една стара жена, по лицето на която е изписанъ ужасътъ на адски мъчения, на неземни мъки - нейните страдания и навети трогватъ до болка. Тя не е майка на убитата. О, не! Тя оплаква тукъ смъртьта на свойта рожба, на сина си. Вчера тя го виде убитъ товаренъ на войнишко муле - отъ едната страна трупа, а отъ другата - тежъкъ камъкъ за равновесь. Предъ нейните порти прекараха храбрия комита. Но, да не се издаде и съ това навлече гнева на турците връхъ цялото село, съ непосилна мъка тя скри сълзите си, вкаменя майчино сърдце, любовьта къмъ родината уби майчиното й чувство вчера. Но днесъ дава воля на сълзите и, вместо трупа на сина си, тя удавя съ тяхъ трупа на неговото ненагледно либе. И плаче реди нещастната майка: “Леле чедо, леле добро! Не можа да се нарадвашъ на невеста като цвете. Писано ви било, майка, горе да се съберете, други тамъ да ви се радва. А па църна майка клета, дните тукъ да си оплаква.”

А белобрадъ старецъ попъ, спрялъ се до вратата, теши и укорява жените, че плачатъ. Съумялъ да обуздае чувствата си, той вини жените въ слабо родолюбие, но при печалната гледка, предъ трупа на щерка си, той не може до край да издържи, рукватъ отъ очите му сълзи и бяга насаме да оплаче нещастната си рожба. Нови писъци, нови ридания и болезнени навети. На другия день погребаха Василка попъ Търпова Поповска до гроба на Нумо Марковски въ с. Косинецъ...”
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Февруари 27, 2016, 10:18:15
Спомени - Коста Николов (1872 - 1957), просветен деец от Ресен

http://macedonia.kroraina.com/kn/index.html

"Питайте мене да Ви кажа колко души увиснаха на бесилка, когато сърбите дойдоха в Ниш и Пирот, задето като българи не искаха да кажат, че са сърби. В Ниш и Пирот имаше български владици и повече български учители, отколкото в София. Сърбите си служеха с убийства и в Македония. В Солун те убиха учителя от българската гимназия Ганев. В Тетово убиха Серо Петрова - най-заможния и най-влиятелния гражданин. Те щяха да убият и мене в Гевгели. Сърбите поддържаха в Битолския затвор разбойника Мицко, за да им бъде полезен след излизането от затвора. Мицко в Битолския затвор лежа заедно с Дамето Груев. Веднъж, когато Даме пътуваше от София за Битоля, бе заловен от Мицко и държан в плен, докато Организацията заяви, че ще вдигне във въздуха Скопското сръбско консулство. След Нишкото въстание през 1851 год. френското правителство изпратило в Ниш бележития учен Адолф Бланки, който, като видял грамадата от кости и черепи на въстаналите българи, се провикнал: „Ще дойде ден, когато българите ще въздигнат паметник на тия мъченици". Тоя ден не дойде. Вместо това сърбите издигнаха в Ниш бесилки за нови българи! И гърците в борбата си с българите си служеха с убийства. И те поддържаха за тая цел разбойници. Такъв бе Коте в Костурско. Организацията бе решила да бъде убит. По застъпничеството на Делчев той е бил помилван. След това обаче продължил да убива българи...

Училището ни беше дълго, широко и високо едноетажно здание с високи и широки прозорци, разделено с дъсчена преграда на две. Едната половина служеше за българско училище, а другата - за гръцко. Учител ми беше добрият Мице (Димитър) Цветков Божанин. Той бе и църковен певец. Учеше ме на четене, писане, краснопис, смятане и история. За него Антон Страшимиров е написал художествена статия във "Война и освобождение". Към края на Първата световна война, когато нашите войски са напуснали Ресен и той напуснал града. На път за София, болен, се поминал на гара Владишки хан - Сърбия, и там е бил погребан...

Към края на ваканцията на учебната 1882-83 г., Битолската община е поискала от Ресенската да изпрати един ученик за стипендиант в пансиона на четвъртокласното училище в Битоля. Учителите представили мене, за което им дължа дълбока благодарност и признателност. Общинарите, които одобрили моето изпращане в Битоля и на които също дължа най-голяма благодарност и признателност, са: поп Ставре, Г. Ляпчев, Тр. Радев, А. Татарчев, Димитър Вельов, Тасе Чукалев и Иван Стрезов. Постъпването ми в пансиона и в първи клас на четвъртокласното училище в Битоля бе за мене неизказана радост. Пансионът и училището се помещаваха в конака на Малик бей. Той се състоеше от три здания и заграден, обширен двор. В средата на двора имаше шадраван и висока красива круша. По това време турското правителство започна да назначава помощник-валии от преобладаващата народност. За помощник-валия в Битоля бил назначен българин от Цариград. Когато дошъл тук, Малик бей отишъл да го поздрави. Поздравил го по български. Помощник-валията се извинил, че не знае да говори български. Учуден, валията му казал: „Като не знаеш български, как ке си купиш яйца от пазара?" В пансиона бяхме добре обзаведени. Хранеха ни добре: сутрин закуска, обед и вечеря. Всяко ядене започвахме и свършвахме с обща молитва. Обща молитва правехме и преди лягане. Моят креват беше до кревата на Дамян Груев. Училищни занятия имахме преди обед и след обед. Учехме: Свещена история - стар и нов завет, Богослужение и Катехизис; езици: български, френски и турски; аритметика и алгебра в последния клас; геометрия с чертане; история - стара, средна, нова и българска; география; естествена история - зоология, ботаника, минерология и антропология; физика и химия; пение и рисуване. За гимнастика имахме уреди в двора...Докато учех в Битоля и си идвах в Ресен през ваканцията, Андрей Ляпчев всеки ден събираше у дома си всички ученици от Битолския пансион и ни предаваше по един час българска история, след което правехме обща разход ка. Тогава А. Ляпчев беше свършил пети клас в Солунската гимназия...

Към края на училищната ваканция, през последните дни на м. август, аз, Дамян Груев и Димитър Ляпчев се срещнахме в Битоля и след като се снабдихме с пътни тескерета, един следобед потеглихме на коне за Солун. Вечерта стигнахме в ливадите на село Вощарани. Там нощувахме. Радвах се на хубавото звездно небе и на приятната миризма на сеното и тревата. Сутринта потеглихме и през Горничево и Острово вечерта, преди захода на слънцето, стигнахме в село Владово.Долината от Владово до Воден бе земен рай. Не можех да се нарадвам на водопада край Воден, който се спускаше между отвесни каменни стени и разкошна зеленина. На юг от Воден до Негуш селата бяха български, а на юг от Негуш с Бар бяха гръцки... 

В южния край на Ресенската котловина се намира Преспанското езеро - най-високото, най-голямото и най-красивото в нашата земя. То се състои от две езера: Голямо с красивия и горист остров „Град" и Малко - с остров „Айл". И на двата острова има развалини от дворци и черкви от времето на нашия юначен цар Самуил, който е водил кървава война с византийците. Византийският цар Василий е наречен от гърците „българоубиец", защото е зверски извадил очите на пленените Самуилови войници. В 993 година Самуил е поставил паметна плоча върху гроба на татко си Никола, майка си Рипсимия и брата си Давида. Тая плоча била запазена в черквата на с. Герман, близо до източния бряг на Преспанското езеро. Подът на черквата бил постлан с каменни плочи, между които е била и Самуиловата каменна плоча. Тая плоча е най-старият паметник, написан с кирилица...

Получих писмо от Екзархията, с което ми се съобщаваше, че съм назначен главен учител в Ресен. Неизказана бе радостта ми, че ставам вече учител и че ще бъда у дома си. И ето ме в училището. Пред мен са малки дечица, млади момчета, ученици. Гледам ги и радвам им се. Те са дадени от родителите им да ги уча, да ги възпитавам, да ги облагородявам, да ги просвещавам, да ги обогатявам със знания - да ги подготвям за живота - да бъдат полезни за себе си, за родителите си и за родината...

След като 25 години се черкувахме в училището, сега предстоеше да се освети през м. август хубавата ни новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий". Андрея Ляпчев с фотографа Атанас Лозанчев обиколиха Преспанското езеро и направиха фотографически снимки на най-хубавите и най-забележителните места, с които се оформи много хубав албум. Тъкмеше се вечерта в деня на освещението да се даде театрално представление. За тая цел Трайчо Доревски съчини специална мелодрама. Направи се сцена. Направиха се и ложи. Аз, като секретар на общината, трябваше да приготвя покана за освещението на църквата, която да се обнародва в екзархийския вестник „Новини". Направих такава. "Нашият град води дълга и упорита борба с патриаршистите за въвеждането на славянска и българска служба в черквата ни, но черквата бе дадена на патриаршистите и ние цели 25 години се черкувахме в нашето училище, а покойниците опявахме в черковния притвор. Сега вече се радваме на хубава новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий", която ще се освети от владиката Григорий на 15 август тая (1894 г.) година. Молим всички български общини да ни създадат радост, като изпратят за освещението свой човек. Гостите няма да се грижат за квартира и за храна". На освещаването на църквата присъстваха водачите на Революционната организация: Даме Груев, Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Ташко Лозанчев, Григор Попев, Пен-джурков, Георги Пешков. Присъстваха и Андрей Ляпчев, д-р Божирад Татарчев, Станков и други гости. Свещеници бяха поп Ставри и поп Стефан...

В началото на учебната година народ и ученици с голяма радост отидохме далеч от града да посрещнем Охридско-Преснанския митрополит Синесий. При посрещането учениците с радост пяха, а Георги Татарчев държа поздравително слово. Владиката радваше всички със своята представителност. Преди Синесий Охридско-Преспански митрополит е Натанаил (Зографски-бел.ред.), родом от с. Кучевища (Скопско), любимец на народа. В 1874 година, съгласно фермана за учредяването на Екзархията, турското правителство е направило допитване до населението в Охридската и Скопската епархия дали желаят да имат български владика. Оказало се, че цялото население и от двете епархии, с изключение на стотина семейства от всяка, иска български владика. Български владика са искали и власите в Охрид. Съгласно фермана и желанието на народа били изпратени в Охрид - Натанаил, а в Скопие - Доротей (Врачански - бел. ред.)...

Симеон Радев ми бе ученик във втори клас. Като ученик беше много кротък. По всички предмети се учеше отлично. Трети клас той свърши в Охрид, а четвърти - в Битоля. След като завърши Галатасарайския лицей в Цариград, замина на учение в Швейцария. Тук той издава на френски език вестник в защита на македонското освободително дело. Като завърши образованието си в Швейцария, завърна се в София. Тук бе близък на Генадиев и редактира с вещина в. „Вечерна поща" и „Художник". Тук написа „Строителите на съвременна България" и на френски език „Македония и Българското възраждане", която скоро бе преведена на български език. С тия книги моят мил ученик стана мой мил учител. С тия книги той е и ще бъде винаги учител на всички българи...

Назначението ми за учител в Охрид ме зарадва. Радвах се, че ще учителствам в града, дето е свещенодействал нашият просветител св. Климент. Радвах се, че ще бъда учител, дето са учителствали Димитър Миладинов и Григор Пърличев. В Охрид се съхранява плащеница, подарена от византийския император на Охридския архиепископ, в която на гръцки е написано: „Пастирю на българите, спомни си в молитвите за мен.“

Посетих д-р Христо Татарчев. Той настояваше да се откажа от стипендията, за да бъда полезен на Освободителното дело. Казах му, че не мога да направя това, защото мисля, че като свърша в Загреб ще бъда по-полезен за делото...Записахме се за ученици в Препаранцията. Учител по педагогия ни бе Стефан Басаричек. Той бе винаги извънредно учтив и услужлив към нас. По неговите учебници, преведени на български, се изучаваше педагогия в българските педагогически училища. В Препаранцията следвахме четирима души българи. Един от тях - Никола Каранджулов - взе участие в Илинденското въстание и като четник бе убит. В университета бяхме 10-15 души българи...

В края на училищната ваканция получих от Екзархията назначение за главен учител в Гевгели...В края на учебната година в съвещание с отец Саев намерихме, че ще бъде добре да отида в Цариград и устно да изложа положението на нашето църковно-училищно дело в Гевгели. Отидох в Цариград. Бях много любезно приет от Екзарха Н. Бл. Иосифа I. Целунах му ръката, а той ме целуна по челото. Тая целувка беше най-здравата връзка между екзарха и тия, които му целуваха десницата. Екзархът бе висок и строен. Мило лице, мили очи. Високо и широко чело. Говор тих и благ. Високо интелигентен и високо просветен. Мъдър в делата си. Най-достойният между нашите владици. Той бе гордост за всеки българин в Турция...

Следващата учебна година бях преместен за учител в Скопското педагогическо училище. Много се радвах, че ще учителствам в града, който е бил в първите редове на борбата с гръцкото духовенство. На заминаване за Скопие реших да видя местата между Битоля и Велес, затова не пътувах с железницата, а с файтон от Битоля до Прилеп и с кон от Прилеп до Велес. Пътят от Битоля за Прилеп минава край църквата „Св. Неделя" и българските гробища. За тая черква българите са водили дълги и упорити борби с гъркоманите и власите. В гробищата в революционното време някои революционери са криели пушките си. Пътят пресича широкото и плодородно Битолско и Прилепско поле и реката Черна (Църна). В завоя на Черна в Първата световна война българските войски са водили кървави сражения за нашето освобождение. Прилеп е градът на крали Марко. В Прилеп се е родил и Тодор Кусев - един от най-големите български родолюбци. От Прилеп е Владимир Кусев, председател на Обединените македонски братства в София - Македонски национален комитет. Прекрасната книга „Македонските славяни са българи" е издадена от Прилепското братство. От Прилеп е и Димитър Талев, който написа книгите „Железният светилник", „Преспанските камбани" и „Илинден". В тия книги той с живи картини възкреси българския дух на Македония...

В черквата „Св. Богородица" един от певците беше снажният и добър щипянин Павлов. Със своя звучен глас той крепеше народния дух. За тази черква скопската певица и артистка Лена Каталакова Костова ми разправяше следното: „Касиерът на скопския валия - хаджи Трайко - сънувал, че на едно место в училищния двор имало заровена икона на св. Богородица. Тя му казала, че желае да се построи на това място черква за нея. Той разказал съня си на валията, а той наредил на свои хора да разкопаят местото. Там намерили икона на света Богородица. Валията се загрижил и издействал ферман за построяване на черквата „Св. Богородица" за българския народ в Скопие към 1831 година"...

На сутринта в Солун посетих в затвора в Едикуле д-р Христо Татарчев. На обяд го видях представителен, горд, с издигната глава и с вериги на ръцете да крачи по улицата, която водеше за пристанището. Заедно с него вървяха още 25-30 затворници, също с вериги на ръцете. Всички те пееха „Жив е той". Много народ се трупаше по улицата да ги слуша и гледа. С песни в лодката те стигнаха до парахода, който щеше да ги води на заточение в Мала Азия...

Докато учителствах в Скопие, руски консул беше Машков, сърбофил. Една година няколко учители отидохме в Руското консулство да честитим именния ден на руския цар Николай. Пристигнаха и сръбски учители. Машков каза: „Радвам се, че в моя дом се срещат българските и сръбските учители". Възразих му: „Вместо да се радвате, трябва да скърбите, че във вашия дом пристигнаха тия, които рушат нашия български дом. Доказателство за това е книгата на игумена на Лешовския манастир Кирил Пейчинович „Огледало", издадена на „препростейши болгарский язик" в 1816 г. и черквата „Св. Богородица" в Скопие, за която към 1831 г. е издаден ферман за черква на българския народ „булгар малети". Машков побледня, позеленя, но не каза нищо. Веднага след това ние напуснахме консулството...

През учебната 1902-1903 г. бях преместен за възпитател в Духовната семинария в Цариград. Бях поласкан, като знаех колко внимателно и грижливо се избираха учителите за семинарията. Считах избирането ми за заслужено. Бях убеден, че Екзархията е най-голямата победа на нашия народ в борбата му с гърците, която трябва да се пази като зеницата на окото; бях убеден, че свещениците, за подготовката на които се грижеше семинарията, и учителите са най-здравите крепители на нашия народ в Турция...След Солунския атентат дните в Цариград бяха тревожни. С тревога свършихме учебните занятия. Екзархът поиска да му докладвам устно за действията ми в семинарията. Преди всичко изказах му моята благодарност за назначаването ми за възпитател в семинарията. След това изложих му моите убеждения и възгледи по работата ми в семинарията. Изложих му подробно как съм действал, за да мога да повлияя на учениците да се развие у тях висок национален дух, за да станат те самоотвержени служители на църква и народ. Покрай другото му казах, че засега най-големият враг на нашето църковно-училищно дело е сръбската пропаганда, с която, освен Екзархията, се бори (особено в Скопския вилает) и Революционната организация. Като завърших. Екзархът ми каза:
— Г-н Николов, много Ви благодаря, че така откровено ми говорихте. Благодаря Ви за действията в семинарията. Това, което чух от Вас, напълно се схожда с това, което зная от учениците. За моите деца - учениците от семинарията - аз искам възпитатели като Вас, които ще подпомогнат да се развие у тях висок народен дух, които ще ги направят готови да пожертват даже живота си за църква и народ. Ето защо за идущата година Вие оставате пак възпитател в семинарията...

В Одрин стигнах към полунощ. Полицаят на гарата прегледа вещите и книгите ми. Силно впечатление ми направи неговата услужливост. Намери ми файтон, за да отида в града. Там се настаних в пансиона. Скоро след пристигането ми в Одрин се прибраха и учениците. Започнахме редовните занятия. Служенето ми както в гимназията, така и в пансиона ме изпълваше с радост, защото учениците бяха кротки, усърдно се учеха, имаха най-добри обноски, бяха учтиви към всички и защото гимназията и пансионът се издържаха от завещаните средства на д-р Петър Берон, голям родолюбец и забележителен учен, който с издадения от него в 1824 год. „Рибен буквар" извърши преврат в нашето учебно дело. До неговото излизане учението се започваше с именуване на буквите със слова: аз, буке, веде, а след него буквите започнаха да се именуват със звукове и срички: а, бе, ве. Това много улесни четенето и подтикна напредъка в българското училище...

На укреплението Айваз баба на 13 март 1913 година българският войник, след кървави юначни боеве при Лозенград, Ескиполос и Петра, при Люлебургаз, Бунар Хисари Виза, при Чаталджа, Шарнай, Булаир и Мъстанли, при укрепленията на Одрин, заби победоносното българско знаме. Когато Шукри паша вижда, че българското знаме се вее над Айваз баба, той издига бяло знаме над Илдъръма. Одрин пада. Шукри паша се предаде с 60000 войници, 2000 офицери и с 600-800 оръдия. Ето най-голямата военна победа в историята на българския народ! Строшиха се петвековните турски вериги. Завърши войната за освобождението на поробения брат, за освобождението на поробените български земи! В своята история българският народ има две неща, с които може да се гордее: дал е на всички славяни книга да четат и се е бил, проливал е кръв за свободата на своите братя, за свободата на поробените си земи...

Сключи се договора в Букурещ.
Майор Лазаров се завърна от заточение. Срещнах го на улица „Леге" и го поздравих с освобождаването. "Кой кого трябва да поздравява - ти мене или аз тебе?" "Защо?" "На парахода, дето бях аз, наредиха всички българи, взети от Солун, и казаха да се отделят тия, които се казват Николов. Отделиха се трима, между които началникът на нашата поща или банка и ги попитаха поотделно: "Ти ли държа реч на празника на Кирил и Методий?" "Не" - отговориха и тримата. Пред моите очи гръцките войници изпратиха с ножове и тримата в морето!"
От друг параход гърците са хвърлили в морето председателя на нашата църковна община архимандрит Евлоги Светиев и неговия секретар Батанджиев. Архимандрит Евлоги Светиев става мъченик на българската църква, на българския народ! Днес никой, даже българската черква, не си спомня за този мъченик! Българите, след като между тях се настаниха гърци и сърби, не можеха вече да се наричат българи, както от векове се наричаха! Сложиха им нови сръбски и гръцки окови, много по-тежки и по-непоносими от турските! Много от тях бяха принудени да напуснат любимите си вековни огнища и да намерят подслон под покрива на майка България!

Свършвам спомените за учителстването ми, като се прекланям пред подвизите на нашите войници, които летяха от победа към победа, като проливаха кръвта си за свободата на поробените си братя, на нашите четници, бунтовници - гемиджиите от Солун, въстаниците от Илинден и Преображение и героинята Мара Бунева от Скопие, които проливаха кръвта си за свободата на родината и като шепна и пея за тях марша „Ний ще победим" и химна „Покойници".
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Мај 08, 2016, 05:42:28
"БЪЛГАРСКО КОСТУРСКО" - Георги Константинов - Бистрицки от Костур, Македония, 1919 г.

http://www.strumski.com/books/G_Konstantinov_Bulgarsko_Kostursko.pdf

"В памет на ръководителите, борците и народолюбивите българи-мъченици, паднали въ време на възраждането, революционната епоха и трите освободителни войни за благото и свободата на Българско Костурско, посвещава труда си. - Авторът.
Пред мисълта, че в днешните съдбоносни времена, които преживява българското отечество, всеки българин е длъжен да допринесе нещо в полза на родината си, аз се постарах да подготвя този скромен труд за многострадалния си роден край, който влачи най-тежките вериги на робството и се намира на върха на отчаянието и безнадежността...

Костурско заема най-югозападния ъгъл на Българска Македония и е страна почти планиниста, напоявана добре от р. Бистрица и притоците й: Белица, Четирска, Голешовска, Вишенска и Езерната...А всичко къщи в Българско Костурско 12 831. Като пресметнем средно по 6 души жители на къща, ще имаме всичко 76 986 жители, или: българи 49 800, помаци 4 080, всичко българи 53 880, турци 7 170, гърци 7 092, куцовласи 6 000, евреи 2 100, албанци мохамедани 324 и цигани мохамедани 420...

Както цялата Българска Македония, така и Костурско е търпяло цели векове политическо и духовно робство. Какво е било това робство общеизвестно е, няма нужда и не е тук мястото да се обрисува. Ще трябва да се отбележи само обстоятелството, че Костурско, като съседно на гърци и албанци и най-отдалечено от българския център и от важните съобщения на Македония и полуострова, е претърпяло най-големите насилия, каквито светът познава...Търпо Поповски от с. Косинец, е един от първите български учители в Костурско. Той отвори в 1869 г. първото българско училище в родното си село. Същата година учительт Георги Динков, родом от с. Държилово, Воденско, отвори първото българско училище в с. Загоричани. Златко Каратанасов от с. Бобища, е отворил първите български училища в с. Бобища и Мокрени в 1870 г. През 1882 г. той отвори и  първото българско училище в гр. Костур. През 1883 г. в Костурското училище е учителствувал Григор Бейдов от с. Косинец, а от 1883/84 г. до 1886/87 г. включително - Т. Поповски. През 1883 г. Бейдов се ръкоположи в иеромонашески сан и стана първият председатель на Костурската българска община. Това са първите български апостоли на Костурско, които бяха пуснали блескавите струни на българската книга...

В 1883 г. Калоянов от с. Загоричани отвори първото българско училище в гр. Хрупища, Наум Перелингов (от с. Г. Куманичево) в родното си село, Иван Шишков (от с. Здрелца) в с. Галища, Димитър Иванов Марков (от с. Желин) в родното си село в 1885 г. Тези са вторите апостоли на Костурско въ възродителната му епоха. Постоянно  и същевременно се откриват и училища в селата: Смърдеш, Нестрам, Апоскеп, Кономлади, Лобаница, Руля, Брезница и т.н...Вече към 1895 г. имаме почти навсякъде първоначални български училища в селата, а в града III - то класно м. училище с пансион. Последното, градското училище, създаде първите учители и ученици с таково образование на местна почва. Костурските градски третокласници, селянчета от околията, жадни за мила българска наука, пръсваха се да продължат образованието си в Солун, Битоля, Скопие, даже в Цариград, Сяр и Одрин, па дори и в Русия и западна Европа, и след свършване науките си почти до един се завръщаха в родната си страна, за да й подпомогнат в освобождението - не само от духовното, но и от политическото й иго. Най-голяма и славна роля, както за възраждането на Българско Костурско, така и за отличната му революционна борба, изигра градското III - то класно училище с пансиона - образцово просветително гнездо и гордост на българщината в околията...

Отърсено почти от ноктите на Фенерската гръцка патриаршия, от духовното си робство, Костурско почна да мисли и да действува вече и за политическата си свобода,  за освобождението си от вековното турско иго. Инициативата изхожда от самото място: първите дейци, които посяват революционното семе, са местни хора, или пък такива от самата Македония. Революционната епоха на Костурско датира от 1893 г. Трябваше да се побърза, да се отиде в помощ на народно-просветното дело, защото турската власт посредством спахилъка, деребействата и жестоките гонения на всичко българско, както и Костурската гръцка митрополия с щедро плащаните си агенти-шпиони, направиха непоносим живота на селянина-българин, който, съсипан економически и пред прага на гроба, не можеше да се не стрясне и да не противоустои по пътя посочен от революционерите. Милата и просветна българска книга отвори очите на роба...

Лазо п. Трайков, Лазо Москов и п. Фильо от с. Дъмбени, Васил Чакаларов, Пандо Кляшев, Лабро и Лаки Поповски, Герго Чакаларов и Стерьо Стерьовски от с. Смърдеш, Атанас Кършаков, Христо Киселинчев и апостолът п. Търпо от с. Косинец, Митре Влаха, Цильо Котев и Христо Цветков от с. Кономлади, Кузо Маняцки и Доро Наков от с. Маняк, Христо Ж. Ризов, Пандо Тольов, Атанас Николов, Кицо и Мито Делеви от с. Изглибе, Димитър Ив. Марков, Стерьо Ташков, братята Нумо и Тома Желински и п. Васил Димитров от с. Желин, Кольо Добролицки от с. Добролища, Костандо Желегоцки от с. Желегоже, Яне Осницки от с. Осничани, Дичо Антонов и Юрукови от с. Лобаница, Георги Райков от с. Търново, Лазо Андонов от с. Върбник, Кольо Кузинчев от с. Дреновени, Търпен Марков, Кольо Вишенски и Бакрачеви от с. Вишени, Кузо Блацки от с. Блаца, п. Герман и Аристид Дамянов от с. Черешница, Кузо Стефов и Петър Погончев от с. Загоричани, Кольо Мокренски (Алай-бей) от с. Мокрени, дядо Кольо от с. Зелениче (Леринско), Пандо Чулков и Трайко Данданов от с. Горенци, Трайко Желевски от с. Желево, Търпо Бузльо и п. Христо от с. Четирок, Манол Розов от с. Бобища, Георги Бабулев, Янко Кръстев, Яни х. Паскалев, Георги Христов, Борис Бацелов и п. Христо Димитров от гр. Хрупища, Маньо, Михал Гегата, Лабро Порязов, Колето Габрешарчето и Дино Бояджията от гр. Костур, Георговица Жужелска от с. Жужелци, Василка Спирова учителка от гр. Битоля, Димитър Янакиев от с. Шестеово, Шлянгата и Панайот Наумов от с. Апоскеп, Пандо Ризов Байов от с. Нестрам, Дамян Сидов и Сидер Стерьов от с. Галища, п. Васил от с. Личища, Насо Далов, Цильо Шишов, Пандо Сидов, Никола Суков и Гямо Далов от с. Жупанища, Христо Гямов от с. Орман, Герго Димитров от с. Ошени, Насо Чуцки от с. Чука, Доро Дреницки от с. Дреничево, Накето и Кальо Цаконски от с. Цакони, Петре Езерски от с. Езерец, братя Шишкови от с. Здрелца, Доно Брещенски и Вангел Христов от с. Брещени, и прочее и прочее са първите лъчи на революционния дух на костурските роби. 1900 г. завари всичко стъкмено, организирано и почти въоръжено. Дори старци, жени и деца са готови да жертвуват живота си за многоочакваната и блажена свобода. Почват вече делата на мегдана, падат първите и главни тирани - беювете. Залавят се архиви, ето и аферите. От края на м. Септември 1899 г. до края на м. Май 1903 г. в Костурско се разиграват 14 афери, които засягат 14 села, с резултат: 234 арестувани и 225 изтезавани хора. Въоръжило се повече от местното турско население и тайно, с големи предпазвания, Костурско почна вече да се готви за възстание...

1905, 1906, 1907 и първата половина на 1908 г., епохата до хуриета, е най-жестоката, най-кръвопролитната, най-безчовечната, за всичко българско в Костурско. Турски и гръцки чети в тесен съюз, по диктовка от Цариград и Атина, опожаряват, колят, бесят, угасват живота и на без това угасналия беззащитен роб. Необходимо е да споменем и няколко думи за Костенарията, която изигра най-голяма роль в Костурско в тоя кървав период. Костенарията, южната част на Хрупищско или югозападната част на Българско Костурско, която не можа да мине под ведомството на Българската Екзархия в бурните преди възстанието години (да се показваше тогава патриаршистът българин за екзархист, туй бе равносилно да се обяви той официално за възстанник), в мирната 1904 г. масово отхвърли булото на гръцката патриаршия; тя, която взе живо участие въ възстанието и даде скъпи и безбройни жертви за свободата, издебна сгодния момент тогава да прекъсне и официално всякакви връзки с фанариотите, непримирими врагове на българина. Ето защо тя и като съседна с гърци, турци и арнаути най-много си изпати от лютите врази...

Епохата преди хуриета е най-мрачната, най-кървавата в историята на Костурско. В тези най-критически за българщината там времена, опепеленият беззащитен роб бе заставен да се бори с турци и гърци, за да запази своето съществуване като българска единица. И той отстоя мъжки в борбата, геройски, без да се откаже от дадената си клетва. Така костурско устоя твърдо до край, не измени на народностьта си и остана вярно на светлия си идеал. Всичко там българско остана до край под грижите на Българската православна праотеческа църква и в редовете на ВМОРО...

Есеньта на 1912 г. - Балканската война! Костурският българин - роб гледаше плахо на бъдещето си! Плахо гледаше, защото той най-добре познава гърка като човек и Гърция като държава. Съседството му с гръцкото племе го е накарало напълно да изпита подлостьта и жестокосърдечието на византиеца и с право да се бои от гръцката опасност, която хлопаше на вратите му...Гръцките войски минаха гара Суровичево, стигнаха с. Баница (Леринско) и бързаха да завладеят едновременно Солун и Битоля. Грандоманията и алчностьта им за чужди земи диктуваше да правят това, а не освобождението на омразните им българи...Гърците се радваха, ликуваха, а българите охкаха, въздишаха, защото виждаха своето погребение, против което с векове са се борили. И незабавно гърците почнаха да агитират със слово и меч, че Костурско е вече неразделна част от Елада и че всички българи трябвало да изучават за напред божествения гръцки език. Омразата почна да се лее. Още през м. януари 1913 г., преди да изтекат още 2 месеца на “свободата”, зачестиха побоите, арестите и изтезанията на учителите, поповете и първенците българи, само за дето те не затваряха българските училища и черкви и твърдо пазеха българската си народност...

Май месец. Костурско стои твърдо на поста си, но черквите и училищата бяха затворени, черковно-училищните книги изгорени и осквернени публично, българските надписи затрити, гробовете на поборници и революционери сринати, българските хора и песни забранени, най-сетне и самият български език под забрана. Всеки ден каталими (конак) в български къщи, изтезания, изнудвания, отмъщения, за да се съсипе българското население економически, да превие врагу врат и да се погърчи. Стотици народолюбиви българи намериха гроба, мнозина безследно изчезнаха. Българското население, оголело до кости и откъснато от света, бе всецяло подложено на грабеж и заколение...

Обърнато в същинска гробница, Българско Костурско отново се виде принудено да пръсне в Америка и мила България чадата си, които, както в Балканската и Междусъюзнишката войни, така и още повече в настоящата всесветска, храбро се биха в редовете на българската армия за своето възкресение...”
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јануари 18, 2017, 01:50:32
"Апел до световното обществено мнение", Виена, 1930 г.- Гена Велева от Скопие - деятелка на ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация), една от основателките на ТКПОМБ (Тайна културно-просветна организация на македонските българки)

“Избавила се от тормоза на югославските власти и стъпила на свободна европей­ска земя, дето най-после мога, без да рискувам живота си, да говоря свободно и да се подпиша със собственото си име, а не с онова, що ми беха натрапили сърбите, аз излизам днес, в изпълнение на един дълг и на едно обещание, дадено на моите другарки и сестри, които със смъртна болка понасят гоненията и изтребването на своите бащи, братя и съпрузи — да апелирам пред хуманното обществено мнение и специално пред женските организации, за морална подкрепа и за една благородна намеса с цел да се тури край на жестокия режим, въведен в моята родина от сър­бите. Моята цел не е тук да излагам вековните страдания на моя народ под чуж­до иго, нито описвам картината на националното робство в цялата страна. Достатъч­но е да изтъкна примера на моя роден град Скопйе, гдето днес нема нито едно бъл­гарско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища, с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище, няколко черкви, българска митрополия, търговски дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр. културни придобивки на бъл­гарския дух, от които днес не е останало нито помен — за да се разбере трагедия­та на македонския българин.

След затварянето на нашите училища и изпъждането на нашите учители, све­щеници и владици, заставени да се учим в сръбски училища, в които бехме под­ложени на едно жестоко денационализиране, ние противопоставихме един непосилен отпор срещу агресивността на сръбския шовинизъм. Но, уви! При тези напълно лоялни усилия ние минахме не само през шумни политически процеси като тоя в Скопйе, но дадохме и скъпи жертви, като нашия другар Благой Монев от Щип, заклан в избите на щипската жупания, или Кирил Ципушев, от Радовиш, отведен към австрийската граница в Словения и там заклан, или като Тодор п. Йорданов, от Кочани, загинал под колелата на локомотива в Земун, бегайки от преследващите го агенти на сръбската тайна полиция и пр. Нашето поколение в отпора си срещу сръбската денационализаторска политика даде и други многобройни жертви извън университетските среди, какъвто е случая с младежите: Куюмджиев, Ангюшев, Бояджиев, Андрейчин, Рампо Попов, Сотир Гърданов, Стоян Тодоров, Моне Дръчков, Боне Припорски и още толкова други мъченици, които не беха извършили друго престъпление, освен непростимата за сърбите смелост да се чувствуват българи.

Вместо да продължавам нескончаемия списък на тия млади жертви, откъснати от средата, в която аз самата се движех, бързам да ги при­ключа с последните две имена на младите девици: Люба Карагюлева, от Охридъ, и Грозданка Зафирчева, от Велес — жертви на ненаситния сръбски Моллох — за да мина към най-новите проявления на сръбската тирания, която в последните неколко месеци е насочила с нови методи всичките си усилия за смъртно уязвяване на македонската интелигенция и специално на академическата младеж. Бидейки единстве­на свидетелка, която по чудо успях да се укрия и спася от ноктите на сръбските палачи, които ме търсеха под дърво и камък, днес, излагайки макар и бегло по­ следните събития на Македония пред общественото световно мнение, аз считам, че изпълнявам един дълг не само към моите преследвани другари и към моята ро­дина, но още и към целото човечество, което требва да се счита еднакво обидено, че след толкова жертви, дадени за тържеството на принципите на свободата и демокра­цията, днес има сред Европа страни, дето хората се избиват само защото предявяват правата си в името на същите принципи...

Под същия страшен терор попаднахме и аз и моят брат Панче Велев, магистър по фармация, който — бидейки слаб физически — не можа да понесе теро­ра и почина в най-големи мъки, след кратко боледуване. Всички ние, обвинени така страшно, бехме в същност невинни. Но ние се чувствуваме като българи със силно национално чувство, с което заразявахме и нашите по-малки братя и сестри, за да ги предпазваме от отровата и денационализацията; и затова трябваше да бъдем ком­прометирани, а после унищожени. Тежко е да се опишат всички страдания понесени от моите другари, поставени под непрекъснатото наблюдение на тайни полицаи. Но ще кажа накрая онова, което аз лично преживех. Няколко пъти бях викана от бана Жика Лазич, по чиято лична заповед стават всички насилия и убийства в Македония. Преди това бях разпитана от начал­ника на полицейското отделение на бановината, Арсо Петрович. Този развратник поиска да се гаври с моята чест, вследствие на което нададох викове и избягах от канцеларията му, имайки на ум трагичната съдба на Грозданка Зафирчева, която биде изнасилена в канцеларията на един колега на Петрович и след това убита. При многобройните ми разтакания пред бана Жика Лазич последния ме караше с всевъзможни заплашвания и обещания да препиша с мой почерк и да подпиша при­готвените „признания“ и покаяния, стъкмени според разкритията на агент-провока­тора Караджич, но аз реших да устоя до край и пред никакви заплашвания да не изнасиля съвестта си и да не подпиша онова, което ми се предлагаше...

А до къде може да стигне тази власт в измислянето на средства за потискане — нека послужат следващите няколко примера взети измежду хилядите подобни:
1. За да си отмъстят на емигрирали македонци и да уплашат другите да не бягат в България и да излагат режима, на жените на емигрантите не се дава паспорт да излезат. Нещо повече: насила, с побоища, са заставени да подпишат едно разводно прошение, написано в сръбската митрополия, която разтрогва брака и след това насила оженват тия жени за сръбски жандари дошли от Шумадия...
2. Понеже за оженването на придошли сърби с местни момичета властите дават награди и повишения (това се върши с цел да се създават роднински връзки и да се отстрани обтегнатостта между македонските българи и придошлите сърби), много жандарми и чиновници изнасилват момичета и след това се оженват за тях. Ни­кой не ги преследва за това, а ги награждават.
3. На населението е забранено да празднува своя обичай „имен ден“. За това властите държат сметка и в деня на „имен ден“ предписват на членовете на се­мейството да заминат за ангария на тоя ден, който е техен праздник — не само да не празднуват, но и да работят тежка работа. Срещу туй на всички семейства се налага сръбския обичай „слава“, за който свещениците и сръбските чиновници дър­жат сметка и проверяват по няколко пъти на ден дали се празднува.
4. В Скопйе, при черквата „Св. Димитър“, бяха събрани и тачени гробовете на дейците от българското възраждане Кара йове, Хаджи Трайко, Дранго и др., чиито надгробни плочи носеха, естествено, български надписи. Народът често спохождаше гробовете на тия символи на българския дух, чието възкресение почна именно от Скопйе в 1829 г., и им отдаваше почит. Сърбите разрушиха тия гробове и разровиха костите на видните покойници, както и гроба на скопския герой Борис Дрангов, пол­ковник от българската армия. В централните гробища е разрушен гробът и счупена надгробната плоча с български надпис на поручик Кебеджиев.
5. Пеенето на нашата народна песен се счита за престъпление. След осъждането на тетовските граждани за такова „преступление“, напоследък младежите братя Стефчеви, от Скопйе, които са пели български песни в своя обущарски дюкян, са били арестувани от полицията и в затвора са били премазани от бой.
6. Духовните лица, по заповед на патриарха Варнава, са забранили посещение­то на манастирите от по-видните българи. Това е обяснимо за нас, които знаем, че патриарх Варнава е бивш сръбски комита, който като такъв още от турско време действуваше против българското население в Македония, а в последно време, като скопски митрополит, заедно с директора на сръбската банка Тодор Васоевич и Ристич, беше член на „екзекутивата“. Те, като компетентни познавачи на „вирогла­вите българи“, произнасяха смъртни присъди против тях, които присъди се изпъл­няваха от членовете на четническото дружество „Петър Мърконич“, чийто член на комитета е и самият Варнава.
7. На вдовицата на аптекаря Милан Генов, убит по присъда на горепоменатата „екзекутива“, е забранено да носи траур. Викана е била често в полицията и е била заставена да махне траура. Черните знамена на вратите на къщата й са изпокъсани. Също така е забранено да носят траур и на родителите на заклания от жандармите Стоян Тодоров от Виница. Заповедта за махване на траура е дал палачът му капитан Стоянович.
8. Същият капитан Стоянович е накарал един селянин от Виница през нощта да отиде на гроба на брата си и да счупи надгробната плоча, писана на бъл­гарски.
9. Бащата на заклания от жандармите младеж Иван от с. Любанци, Скопско, който отчаян е тичал обезумел из скопските улици и разказвал как жандарми­те са убили единствения му син, е бил арестуван в участъка и от тогава нищо не се чу за него.
10. Самите жандарми, които са заклали студента Благой Монев в избата на жупанията, разправят за това си престъпление като за „изпълнение на заповед“, дадена от жупана полковник Михайлович в Щип. Майката на тая млада жертва много пъти е отивала да иска позволение за отпътуване до Скопйе и Белград (без специ­ално позволение никой от Македония не може да пътува), за да се оплаче. Но Ми­хайлович постоянно я пъдел и й е забранил да излиза извън чертата на града. Няколко по-смели младежи и граждани от Щип подписаха едно общо заявление до властите, с което търсят извикания в кметството и изчезнал от там студент Монев. Понеже минали много дни, а властите не са давали никакъв отговор, неколцина от гражданите отидоха при полковник Михайлович да питат какво е ста­нало с младежа. Михайлович им е отговорил: „Престанете да се занимавате с този въпрос, ако не искате да ви постигне същата съдба“.
11. След подаването на петицията до ОН от македонските граждани: Гр. Анаста­сов, Д. Шалев и Д. Илиев, властите в Кавадарци са извикали брата на Анастасов и под страх на смърт са го заставили да се откаже от брата си...
12. За събиране глоби от земеделците по селата постъпва се по следния начин: кметът и стражарьт на селото (пришълци от Шумадия) узнават, че селянина е на нивата си. Тогава веднага изпращат призовка в къщата, с нареждане селянина да се яви незабавно в общината. И, есттествено, понеже адресантът не е в къщи, а на нивата си — не може да се яви незабавно. Това му костува тежка глоба, която после се събира, като му се продава добитъка.
13. Други многобройни поводи за глоби доставят шапките. В Македония на селя­ните е забранена всекаква друга шапка, а им е наложена сръбската войнишка шапка, „шайкач“. Който бъде заловен без „шайкач“ на главата — веднага бива глобяван...

Такива примери могат да се изброят със стотици. Но за да не злоупотребя с търпението Ви, аз ще туря точка на тех, за да посоча неколко примери за начина на действие спрямо най-младите...
1. Една ученичка, скопянка (чието име, по понятни причини, се въздържам да спомена), на въпроса на учителя си каква е (по нареждане от горе тоя въпрос често се задава на учениците в Македония), отговаря високо, че е българка и че никой не е в състояние да я разубеди в това. Тази нейна „смелост“ й костува един учител­ски съд, който, след дълги разисквания не можа да измисли друго наказание, освен да се предпише на преподавателите й да се стараят да я скъсат по предметите. С това наказание са наказвали много ученици в Македония. В тая област особено се проявява сръбската учителка в търговското училище г-жа Йованович и нейния съпруг — Цанта Йованович. Те заедно с други още учители, между които на първо място трябва да се спомене Тошо Смилянич, скъсваха систематически на изпитите и пропъдиха от училището много млади македончета затова, че са се проявили като българи.
2. Отчаяни от неуспехите на денационализаторската си пропаганда в гимнази­ите, сърбите сега са обърнали изключително внимание на основните училища, при които създават пансиони и награди, за да изтръгнат малките деца от техната родна среда и да превият техните крехки души по своя воля. А за по-възрастните из­мислиха едно ново средство: от една година насам в Македония са закрити почти всички гимназии. За да следват в гимназия, македонските деца се изпращат в пре­делите на Стара Сърбия, дето за тех са открити специални пансиони. Така, днес сърбите действуват подобно на турците, които някога създаваха яничарите, като откъсваха българските младежи от семействата им...
3. С разни подаръци: бомбони, картини, играчки и други — сръбските учители развиват доносничеството между малките деца, като ги подмамват и ги карат да съобщават какво говорят и вършат в къщи техните родители, дали са българи или сърби и пр. Родителите са изпаднали в ужас от тия средства на възпитание и в къщи не смеят нищо да продумат пред децата си.

Изнасяйки всичко това, аз отправям апел към всички хуманитарни органи­зации в света, към всички женски и студентски организации и към всички свободо­любиви и благородни лица, молейки в името на правдата и на човешката защита на всички ония мои братя, които остават в Македония, подложени на най-изтънчени фи­зически и душевни насилия...
Гена Велева,
политическа емигрантка от Македония под сръбска власт“ - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 651 - 655


http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Јануари 24, 2017, 06:09:30
Петицията и Мемоарът на:
Димитър Шалев, адвокат от Скопие
Григор Анастасов, адвокат от Кавадарци
Димитър Илиев, адвокат от Прилеп


“Скопие, декемврий 1929 г.
До негово Превъзходителство сър Ерик Дръмонд, главен секретар на ОН в Женева
По силата на чл. 2 от договора, подписан в Сен-Жермен на 10 септември 1919 г. между главните съюзни сили и кралство Сърбия, Хърватско и Словения, покровителството на малцинствата, които живеят в кралството, е под гаранцията на ОН. Подписвайки тоя договор, кралството пое, съобразно с тоя договор, задължението да даде права на всички малцинства, включени в границите му след 1 януарий 1913 г.
По силата на всичко това тия права и тая протекция са признати също за българското население в Югославия, присъединено към нея след споменатата дата. Основавайки се на тоя договор, населението се обръща към OH с молба, то да изпълни и приложи договора за покровителство на малцинствата, в дадения случай на българското малцинство в Югославия, дето то съставя компактна маса всред населението, което живее в Македония.
Десет години минаха от сключването на договора за мир. Въпреки това Сенжерменският договор за покровителство на малцинствата си остана мъртва буква. Нещо повече: българските малцинства в Югославия са не само лишени от предвидените права в тоя договор, но са и подложени на една системна денационализация и насилствена асимилация, лишени са от политически права и са превърнати на икономически роби и обречени на мизерия.
Противно на съществуващите договори югославското правителство унищожи всички наши културни институти – национални, образователни и политически, – затваряйки 641 български училища с 37 000 ученици; прогони 1013 български учители, конфискува и превърна в сръбски черкви 761 български черкви, изпъди шестима владици, прогони и унищожи 833 български свещеници, унищожи всички български библиотеки и читалища, в които ние се учехме на майчиния си български език, забрани български вестници и списания в Македония. С една реч, югославското правителство разруши в Македония всичко, що може да служи за национално, културно и социално развитие на македонските българи.
В преследването на своята политика за унищожаване на българщината в Македония югославянското правителство прибегна дори към мерки, които навсякъде се считат като пълно отрицание на съвременната цивилизация и елементарните понятия за свобода.
а) Въпреки чл. 7 от Сенжерменския договор то ни забрани да си служим по улиците с нашия майчин български език, както и в частните отношения, в търговията, в събранията и пр., без да може да става дума за употребяването на български език в публикации и в печат. Употребяването на нашия български език в държавните, общинските и др. учреждения е напълно забранено.
б) Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено и ние сме заставени да ги кръщаваме по един списък, изработен от сръбските църковни власти специално за Македония.
в) Четенето на български книги и български вестници е забранено под страх на най-тежко наказание и ние никога нямаме възможността да прочетем нито един ред на нашия майчин език. Четирима младежи бяха осъдени в Кавадарци, защото у тях е била намерена една българска книга.
г) Пеенето на български народни песни се счита за престъпление. В Тетово много граждани начело с един свещеник бяха осъдени, защото са пели на едно празненство български песни.
д) Югославянските власти ни забраниха да празнуваме нашите национални и обичайни празници, именните и еснафски празници, налагайки ни вместо тях сръбската „слава".
е) За да улеснят асимилацията, властите насилствено заставят да се женят млади момичета и жени от Македония за сръбски жандарми, доведени там, и всички протести против това насилие досега са били без резултат.
ж) На македонската интелигенция се отказват всички общински и държавни служби. Техните заявления се оставят без последствие и самите те се пропъждат от кралството, както беше случаят с г-жа д-р Пиперкова от Скопие, д-р Наумов от Охрид, д-р Ципушев от Велес, или се интернират, както е случаят с инж. Караджов и д-р Таушанов от Щип, или се убиват, какъвто беше недавна случаят с Благой Монев от Щип, Рампо Попов от Прилеп и пр. – без да говорим за многобройните убийства, които станаха по-рано.
Ваше Превъзходителство, българското население в Македония има дълбока вяра към великата мисия на ОН и иска да вярва, че то бди над точното прилагане на международните договори. Затова, имайки съзнание за правата, които му са гарантирани като малцинство от Сенжерменския договор и въпреки големите страдания поради насилствената асимилация на югославянското правителство, българското население в Македония, организирано в своите национални организации, реши да ни изпрати в Женева в качеството на негови законни представители, за да отправим до ОН тая петиция и да искаме неговата протекция в качеството ни на национално малцинство в Югославия – нещо, от което досега ние не сме се ползвали вследствие познатото поведение на югославянското правителство.
Ние, долуподписаните югославянски поданици, родени и живущи в Македония, сме заемали разни обществени и политически служби и сме участвували в политическия живот на нашата страна в качеството си на представители на българското национално малцинство в Югославия, приехме деликатната и патриотическа мисия да отправим до ОН тая петиция, убедени, че с тоя акт ние изпълняваме един дълг към нашия собствен народ и цивилизованото човечество, защото ние вярваме, че подпомагаме да се отстранят по миролюбив път заплахи за мира.
Излагайки всичко това, ние си позволяваме да обърнем вниманието на ОН върху опасностите, които заплашват самото съществуване на българското население в Югославия.
Ние заявяваме в същото време, че всички тия и други изложени досега факти в петициите, представени било от емигрантската организация на македонците, било от други организации, като Балканския комитет в Лондон, Французката лига за правата на човека или Американската лига, напълно отговарят на действителността и на желанията на българското население в Югославия.
За да се отстрани тежкото и непоносимо положение, което създава всички условия за нежелателни събития, ние вярваме, че е необходимо и целесъобразно да се вземат следните мерки:
1. Да се признае националността на македонското население и строго да се съблюдава под контрола на Обществото на Народите договора за покровителството на малцинствата.
2. Да се позволи завръщането в Македония на нашите емигрирали братя.
3. Да се амнистират всички политически затворници, осъдени от сръбските съдилища само затова, защото те са искали права и свободи, гарантирани от договора за покровителство на малцинствата.
4. Да се разреши отварянето на българските черкви и училища, издигнати с толкова жертви от самото население преди сръбското владичество в Македония.
5. За да се контролира изпълнението на поетите задължения от югославянското правителство по силата на договорите, да се изпрати в Македония една специална комисия, назначена от ОН, която да бди за изпълнението на тоя договор.
Ваше Превъзходителство, македонското население, което ние имаме честта да представляваме, посрещна с радост новината за Вашето идване в югославянската столица. Това е доказателство за вярата, която има това население към ОН, и за голямата му мисия да въдвори една ера на пълна толерантност в отношенията между народите, толерантност, необходима за мира. Ние сме убедени, че тая вяра на нашите братя ще бъде оправдана, като Ваше Превъзходителство даде ход на тая петиция.
От името на българското население в Македония под сръбско владичество:
Димитър Шалев
Димитър Илиев
Григор Анастасов”


МЕМОАР

“Ваше Превъзходителство,
Въз основа на член втори от договора, подписан в Сен-Жермен, на 10 септемврий 1919 година между главните съюзени и сдружени сили и крал­ството на сърби, хървати и словенци, подписаните връчиха на 14 януарий 1930 година, от името на българското национално малцинство в Югославия, на Не­гово Превъзходителство Сър Ерик Дръмонд, главен секретар на Общество­то на народите, една петиция по съществуващето в Македония положение. С петицията се моли уважаемото Общество на народите, което е гарант за закри­лата на малцинствата, живеещи във въпросното кралство, да приложи споменатия договор и да настои пред правителството на югославското кралство да изпъл­ни задълженията, които е поело чрез алинея 3-та на чл. 9 от Сенжерменския договор по отношение на българското национално малцинство в Югославия, което представлява МНОЗИНСТВОТО ОТ НАСЕЛЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ- Обществото на народите ни потвърди получаването на нашата петиция на 10 февруарий 1930 година с писмо №4-16962-166. В тоя момент петицията следва своя нормален ход, съгласно процеду­рата, възприета в Мадрид по въпроса за националните малцинства, и ние сме дълбоко убедени, че тя ще бъде посрещната както требва от компетентните фактори, защото националната проблема, която е предмет на тази петиция и чието разрешение се иска от последната, е позната в нейната същина и в ней­ния исторически развой. От друга страна, актуалността на проблемата, до ко­ято се отнася нашата петиция, проучена от всички гледища, такава каквато се поставя тя днес в една твърде остра форма, НЕ ТЪРПИ НИКАКВО ОТЛАГАНЕ. Нещо повече, тази проблема изисква за своето разрешение една бърза акция — прилагането на договора за мир — в интереса на:
1. Мира на Балканите;
2. Справедливостта и правото;
3. Вътрешното заздравяване на всички балкански държави
4. Едно население от 1,000,000 души жители, което има право да съществу­ва и да има човешки права в отечеството на своите прадеди. След тези констатации, съобразно с изискванията за мир, справедли­вост и демокрация, които въодушевляват днес човечеството и които прин­ципи лежат в основата на нашата законна борба за политическото разрешение на нашата национална проблема, повдигната по силата на договорите за мир, ние се сметаме длъжни да направим изложение в настоящия мемоар, със стро­га обективност и с дълбока вяра, че ще бъдем чути и разбрани където и от когото требва, върху ТЕЖКОТО ПОЛОЖЕНИЕ в което се намира българското национално малцинство в Югославия, респективно в Македония. Идеалът, към който се стремят днес всички народи, е трайният мир, изграден върху правото и справедливостта. Войната е изключена и осъдена. Прекото споразумение между народите и арбитражът за уреждането на конфликтите са издигнати в култ. Тези са основните принципи, възприети от народите, и те требва да създадат необходимите условия за защита и напредък на човешката цивилизация. Пред вид степеньта на своя политически, културен и социален развой, Балканите имат нужда от мир повече от всека друга част на континента. Принципът, според който мирът требва да се основава на справедли­востта, е еднакво валиден за всички балкански страни, където окончателното уреждане на националните проблеми стои в прека зависимост от разреше­нието на въпроса за закрилата на националните малцинства. Следователно, ми­рът на Балканите и сближението между народите, които населяват полуостро­ва, както и вътрешното заздравяване на държавите в тази част на Европа, зависят преди всичко от СТРОГОТО И ЛОЯЛНО ПРИЛАГАНЕ НА КЛАУЗИТЕ ЗА ЗАКРИЛА НА МАЛЦИНСТВАТА. Тези клаузи, които съставляват неразделна част от договорите, са една от основите, върху които почива мирът. Гаранцията за тези клаузи, обаче, тежи на Обществото на народите и на главните съюзени и сдружени сили..." - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 123 - 126, 628 - 640
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80+%D0%A8%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

http://macedoniandocuments.blogspot.mk/2009/12/memoire-macedoine.html

http://pametbg.com/index.php/bg/jertvi/nabludavani/978-2016-10-24-05-59-15
Наслов: Одг: Една книга за геноцидът в Македония
Поставена од: тиквешанка на Февруари 21, 2017, 07:30:27
Илия, Бано и Тодор Кушеви от Велес, Македония

Едно героично семейство
“Велес, най-силната крепост на българския дух в цялата българска земя, който при допитването за народностна принадлежност единодушно гласува за български митрополит (1872), рожденият град на Йордан х. Конст. Джинот, чието поклоничество и жар към величието на българския народ може да се сравнява с това на Неофита Бозвели или на Раковски, градът на първия български лиричен поет Райко Жинзифов на 30 миналий месец ноемврий изживя моменти на траур и величие. На тоя ден стана заравянето костите на братята Илия и Тодор Кушеви в гроба на баща им Бано Кушев.

Кой бе Бано Кушев? Учениците от горните класове на Солунската и Одринската гимназии познават го много добре. Надарен с всички познания и заложби на учен, Бано Кушев представляваше един от главните стълбове на гимназиите в чиито преподавателски персонал се числеше. Роден математик - педагог, той обичаше предмета си така горещо, и беше привикнал да го преподава тъй проникновено, така пламенно и разбрано, щото учениците му бяха се привързали към него, както рядко учител математик обайва. Чело силно изпъкнало, поглед жив и съсредоточен, осанка внушителна, държание важно, сериозно, еднакво достъпен за най-издигнатия и най-обикновения гражданин, просветен и високо интелигентен. Бано Кушев беше учител не само за непосредствените свои ученици - той пръскаше искри от огъня, който бе запалил в себе си, между всички - всред цялото общество, в което се движеше. Роден Аристократ - в умствено и в материално отношение - той не знаеше що е това почивка и себеугодничество. Бано не изпусна нито един случай да бъде на челно място във всяко едно народно начинание - било то в църковно-училищно отношение, било в революционно-освободителното движение, било в стопанското превъзмогване на народа му. Навсякъде той бе байрактарът...Той е първенецът на града не само поради положението което е заемал, не само поради материалното състояние, но и вследствие готовността му да жертвува имот и живот за народното преуспяване...На 27.XI.1910 г. към 9 ч. сутринта, на улицата пред самия му дом, вражески куршум проби главата на велешките българи. Градът потона в траур...

По-големият негов син - Бано Кушев остави трима синове и пет дъщери - Илия, многообещаващ поет и писател, надъхан с духа на великия свой баща, презря спокойствие и светло бъдеще, което провидението бе му преопределило. Той слезе от висините, в които обитават Боговете на изкуствата, и, осиян от ореола на своята муза, с малка своя чета начело заминава за родна страна да организира освобождението от зверствата и издевателствата вършени върху поробения му брат от владетелите сърби и гърци, настанили се в най-чистата българска земя чрез коварство и измама. Неговата мисия е глвно агитационна, организационна, и целта му е да възкръсне революционната идея, мачкана нечестиво през периода на II-то робство. Опоен от величието на задачата, с която се бе нагърбил, герой, неподозиращ подмолната дейност на владетеля сатрап, Илия Кушев бе отворил обятията си за всеки, който се показа готов да възприеме неговата идея, и бе дал достъп между най-доверените свои хора и на неколцина от предишните вековни мъчители на българския народ. Подкупът е бил грамаден, обещаните от властта облаги на злосторниците чрезмерни, а скроеният атентат е бил от никого неподозиран. На 29 ноември 1922 г.през нощта, когато след дълъг мъчителен поход бе се отдал на почивка, пазителите му иноверци пронизаха мъдрото чело на младия войвода, Илия Кушев, който загина в своята 27 годишна възраст. На сутринта българското население при с.Оризари (Велешко) бе потопено в скръб...

Вторият син на Бано Кушев, Тодор, завършва III мъжка гимназия в София и постъпва студент по право в софийския университет. Но скръбта му по тъй ранната кончина на рождените му баща и брат, невинно пролятата тяхна кръв зове и него и той, 24 годишният младеж, член на ВМОРО, през 1925 г. заминава с четата на Петър Станчев, съставена от млади надеждни юнаци, които летят към роден край, буйна кръв да пролеят, народна свобода да добият - да поддържат пред света македонския въпрос буден, да се знае че той съществува и че очаква своето разрешение. През нощта срещу 19 септемврий 1925 г., четата на П.Станчев нощува на връх Ражден, между Неготино и Демир Капия, под Велес. Сръбски потери ден и нощ бродят из планини и долини да бранят заграбената страна и четата попада под ударите на силна потера. До колко злобата на озверените сърби е особено голема към семейството на Б.Кушева, и, докогато за всичките убити четници е било заповядано на селяните да ги погребат в изкопани от тях гробове, за Тодора Кушев било е наредено, под страх на жестоко наказание, да не бъде погребан, а да бъде оставен за стръв на кучета и зверове. Все пак селяните - българи положили красивото тяло на 24 годишния Тодор Кушев в останалите от войната през окопи и го засипали с пръст, която е била разровена, та неговата сестра едва е могла да намери тук таме разхвърлена по някоя скъпа кост, за да състави част от скелета на премил брат.

На 30.XI.1941 г. останките на великите български синове, на братята Илия и Тодор Кушеви, при особена тържественост са били погребани в гроба на баща им Бано Кушев, при стечение на официални военни и граждански власти и на безброй много почитатели, при делегации от Скопие и Щип, от Битоля и Прилеп, и при участието на почти цялото население на гр. Велес и околията...Да пребъде във вековете споменът и славата на видното героично велешко семейство...”- Кирил Христов Совичанов, Илюстрация Илинден, януарий, 1942 г. стр.6, 7

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_1.pdf

http://digilib.nalis.bg/xmlui/discover?scope=%2F&query=%D0%98%D0%BB%D0%B8%D1%8F+%D0%9A%D1%83%D1%88%D0%B5%D0%B2&submit=Go&rpp=10

http://strumski.com/biblioteka/?id=1009

http://strumski.com/biblioteka/?id=720