Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Една книга за геноцидът в Македония  (Прочитано 13112 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #30 на: Март 06, 2015, 01:30:15 »

Благой Шклифов от с.Черешница, Костурско, Македония - "За разширението на диалектната основа на българския книжовен език и неговото обновление"

http://strumski.com/biblioteka/?id=560

"Езиковият спор не е от днес. Той съществува в много остра форма и през втората половина на XIX век. Спорят български патриоти - книжовници от Запада с българи от Изтока за характера на новобългарския книжовен език. В тази ожесточена полемика победителите се оказват граматиците от Изтока с локалния си еснафски патриотизъм и егоизъм, и липса на далновидност. За жалост опасенията на западните книжовници за разединение на нацията поради дейността на Марин Дринов за монодиалектна основа на книжовния език се сбъдват. Кузман Шапкарев реагира остро срещу това намерение през 1870 г. В цариградския вестник Македония:"Без македонските говори, които крият толкова драгоценности, книжовният ни език ще представлява пълна езична вавилония"...

Група ученици от Солунската българска гимназия през 1888 г. заминават за Белград да продължат образованието си, но скоро се убеждават, че протегнатата "братска" сръбска ръка иска да бръкне дълбоко в душата им. Прехвърлят се в София за да продължат следването си и да се готвят за своята историческа мисия. Сред тях е и Даме Груев. Това са високо надарени младежи с рядък интелект и историческа прозорливост. През 1891 г. В София създават Млада македонска книжовна дружина и от 1892-1894 г. издават сп. Лоза. Те виждат недостатъците на новобългарския книжовен език, създаден единствено върху източнобългарска основа, което е пречка за неговото масово усвояване в Македония. В първите броеве списанието се изписва с различен правопис от този на Марин Дринов, близък до проектирания от филологическата комисия начело със Стамболовия министър на просветата Г. Живков през 1892 г. и отхвърлян от руските възпитаници, организирани от Иван Вазов. Употребяват отделни думи и фонетични особености от охридския диалект, понеже мнозина са от Охрид. Водеща роля играе Георги Баласчев с псевдоним Езерски, родом от Охрид, по-късно известен български историк. Не закъсняват и обвиненията в сепаратизъм от страна на писачите в официоза Свобода. Във втория брой на сп. Лоза обстойно и научно отговарят на нелепите нападки на в. Свобода, лишени от чувство за национална отговорност и далновидност:"И така единството на българскиа литер. език естествено е осигурено. Но по нашето мнение само едното единство на книга не е достатъчно. Желателно е, щото, ако не съсем да съвпада литературното единство с народното в сичките му краища по отношение към езика, да не се отличава понемногу от него, с други думи, литературниот език да бъде колкуто се може и по народен в наі широкото значение на думата сир. колкуто литературниот език е поніатен по бреговете на Марица, толку да е поніатен и на тие на Вардар... днешниот бълг. книжовен език далеч още не е фиксиран; тоі се намира, така да се каже, в качеството си състоіание, - в образувателниот си период".
Те искат езикът да се обогатява не само с руски думи, а и с такива от всички български наречия:"Само по такъв начин ще може да се достигне нещо, да се осмисліат и многочислените материали от народните умотворениа, които верваме, никоі не ще да откаже, че те се събират само от една чиста ліубознателност, само за полза на чистата филология".

Писачите на в. Свобода ги обвиняват в македонски сепаратизъм, нелепа квалификация. Аз бих ги „обвинил" в източнобългарско поклоничество, защото употребяват малко македонска лексика. Тези млади патриоти-интелектуалци, надминали вижданията на тогавашните официални власти, през 1894 г. прекратяват дейността си поради неразбирането, проявено от консерватизма на факторите в Княжество България. Едни тръгват за Македония да мрат за българската свобода, други стават видни представители на културния и обществения живот в България - Даме Груев, Петър Попарсов, Димитър Мирчев, Христо Попкоцев, Георги Баласчев, Андрей Ляпчев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев, Христо Матов и много други. Ако тогавашните политици, писатели и граматици бяха се солидаризирали с вижданията им, то днес нямаше да има почва за езиков спор със Скопйе...

Защо нашите езиковеди след Освобождението, когато фактически се установява нормативността на книжовния език не взимат под внимание откритите асимилационни аспирации на сръбската държава и езиковата ѝ политика към Македония и не доближават книжовния ни език до македонските и поморавските говори? Защо държат за буквени знаци от старобългарския език, които вече нямат звукова стойност и как могат учениците - деца на орачи, копачи и овчари, да усвоят такъв сложен правопис! Сближаването с тези диалекти най-лесно и успешно би станало в областта на лексиката. Кой в Македония в ежедневна разговорна реч казва искам, а не сакам ? Какво е диалектното при сакам, когато е в обръщение от Плевен до Охрид? Сакам е просто фонетичен вариант на искам и не може да се изключи от употреба. Такива примери са стотици.

Общонационален книжовен език се създава за да сплоти нацията в едно цяло, а не да я разедини. За жалост езиковата политика на Княжество България, а и по-късно в Царство България е била еквивалентна на необмислената външна политика, която причини много страдания както на българите в Македония, така и в Царството. Национално-отговорна езикова политика липсва и след 1944 г. Правописната реформа през 1945 г. е трябвало да стане в духа на националното обединение, а не разединение - противопоставяне изтока на запада. Унифицирането на правописа и лексиката не означава обличане на всички в един мундир. Краесловните ерове е трябвало да отпаднат, защото нямат звукова стойност. Но по отношение на ѣ решението е антинационално. Да, в езиковото строителство също има политика. Ето какво пише видният учен, родом от Щип, проф. Ал. Балабанов (1879 - 1955) през 1942 г.:"И когато сърбите разбраха нашата грешка, изплашени от мислите на Петко Каравелов, почнаха по най-дяволски пътища да поощряват това якане с ѣ, също и играта с ударенията... Затова го насърчаваха тъй горещо сърбите... С каквото и както можеха."...

И се стигна дотам, че да се фалшифицира езикът на видни творци на перото от Запада, включително и на Ал. Балабанов, който през целия си творчески живот воюва срещу насилственото налагане на якавските форми. Цензурата след 1944 г. напакости немалко и на словното богатство на българския език. Така наречените технически редактори и други цензури своеволно решаваха коя дума е книжовна и коя не....

Положението сега в Р.Македония е коренно различно от това в бивша Югославия. Тогава великосръбските интереси налагат отдалечаването на македонската книжовна норма от българския език с цел - постепенното претопяване на българите в Македония и налагането на югославска, т. е. сръбска народност. Сега вече обстановката е друга. Дано наличието на писмената норма в Македония (за начина на нейното създаване вж. Стојан Ристески, Стенографски белешки од првата јазична комисија - факсимил, Скопје, 2000 г.) ни даде подтик за разширяване на диалектната база на книжовния език и неговото обновление. Стоян Ристески и в други негови пет книги изнася цялата истина около намесата на сръбските окупациони власти в Македония и техните агенти за създаването на новата "македонска" азбука и сърбизацията на езика. (Раслите в чужда крошна (люлка), както той констатира, го обвиняват в антимакедонизъм, но не могат да се справят с него, както са се справили с Георги Киселинов, Венко Марковски и много други интелектуалци, които не са се подчинявали на великосръбкия диктат - заличаване на историческата памет.)

Перипетиите около създаването на македонската азбука и книжовна норма започват след тази дата. С решение на Президиума на АСНОМ е назначена комисия по езиковия въпрос, която заседава от 27 ноември до 4 декември 1944 г. В нея влизат Ристо Проданов, Ристо Зографов, д-р Георги Шоптраянов, Даре Джамбаз, Георги Киселинов, поетът Венко Марковски, незавършилият студент Блаже Конески и доведената от Белград д-р Милка Балванлиева - Джорджевич, която настоява сръбската азбука да бъде и македонска, защото щяло да се създаде югославска народност и единен югославски език. Най-остро и аргументирано срещу тази великосръбска теза протестира Г. Киселинов. Бл. Конески преждевременно напуска комисията в знак на протест, че не се приема изцяло сръбската азбука и започва подмолна дейност да бъде осуетено решението на официалната комисия. Сърбите и агентурата им се стряскат, че в македонската азбука влиза буквата ъ и правят всичко възможно за нейното премахване. Правят коварно предложение, а именно да се иска мнението на руските филолози Державин и Бернщейн,  след което да се вземе окончателно решение, като целта е да се печели време. Партийният лидер със сръбско национално съзнание Лазар Колишевски, уплашен от буквения знак ъ, се обръща с писмо за помощ към ЦК на КПЮ /Комунистическа партия на Югославия/. Между другото пише :"... Разни елементи, които все още не са сраснали с Федеративна Югославия, биха го използвали и ще се опитат да го използват въпроса за нашата азбука, за да внесат раздвоение в нашия народ и да го отдалечат от Федеративна Югославия. Ние успяхме временно да отстраним тази опасност, вземайки решение ...докато не дойдат съветски филолози, с чиято помощ ще се определи окончателно азбуката и езикът. Не би било лошо да ни изпратите някой добър филолог от Белград, който известно време би работил с нашите."

Искат и съдействие от ЦК на БРП /к/ за пристигането на съветски езиковеди - само и само да се печели време. Но въпреки че руските специалисти не идват, Агитационият пропаганден отдел към Комунистическата партия на Македония - филиал на Сръбската компартия, незаконосъобразно свиква втора езикова партийна комисия, която настоява за приемане на вуковата азбука. На това партийно заседание участва и Радован Загович от Белград като подкрепя "научните" постановки на Бл. Конески. Намесва се и Джилас в полза на сръбското становище. От Канцеларията на Тито изпращат писмо до Москва за помощ. И всичко това става заради един буквен знак ъ (може би трябва да му се издигне паметник в Благоевград или Петрич, пък защо не в Скопйе?).

От агентурата на сръбските окупационни власти е създадена и трета комисия, която "одобрява" македонската азбука, каквато е днес. Тази азбука не е легитимна.
Първо
- защото е наложена от окупационни власти. През 1944 г., нито по-рано, не е имало референдум за присъединяването на Македония към Сърбия или Югославия. Нито на Първото (26 и 27 ноември 1942, Бихач - Босна и Херцеговина), нито на второто антифашистко събрание на народното освобождение на Югославия (ABHOJ) не присъствуват представители на Македония. На второто заседание, състояло се на 29 - 30 ноември 1943 г. в Яйце, е решено вардарска Македония да влезне в състава на комунистическа Югославия. Това е акт на трета сръбска окупация.
Второ - при гласуването дали "опасното" ъ да се включи в азбуката, гласовете са пет на пет в третата комисия, състояща се от 10 члена, в която влизат само трима учители филолози. Докторите на филологическите науки Г. Киселинов и Г. Шоптраянов не са включени, защото са били непримирими противници на просръбските позиции. В тая комисия обаче участва и капитанът Илия Топаловски - началник на пропагандния отдел при ГЩ на въоръжените сили на Македония под сръбско командване. Учудващо е, че капитанът, родом от Битоля, гласува за ъ. Партийната функционерка Лиляна Чаловска отправя остри заплахи срещу Венко Марковски, че трябва да защитава партийното решение на втората конференция, понеже е партиец и като такъв трябва да се подчинява на партийната дисциплина. Въпреки тая заплаха на Третата конференция В. Марковски гласува за ъ. По-късно тая заплаха се сбъдва. Репресиран е и най-добрият филолог Г. Киселинов, родом от Охрид. Венко Марковски винаги е бил за ъ и против сръбските графеми ђ, ћ.

Може ли да бъде легитимна днешната азбука след всичко това? Може ли да бъде легитимен сегашният модел на македонската книжовна норма, която е сърбизирана, особено в областта на лексиката лично от Бл. Конески - подставено лице на сръбските окупационни власти като дългогодишен и единствен фактор в езиковото строителство.

Великосръбският шовинизъм след 1913 г. извърши нечуван геноцид над българската интелигенция, духовност и образователната система във вардарска Македония, доведе до кървави войни в бивша Югославия, промени чрез заселване на албански маси от Косово етническия облик на Македония, подмени идеалите на преобладаващата част от населението в Македония. Албанците имат национален идеал - Велика Албания. На македонците се е внушавало и все още се внушава идеята за обединена велика Македония. При едно "обединение" македонската държава ще стане гръцка, защото гърците в Егейска Македония са вече над два милиона. Липсата на правилно отношение към езика и историята способствува единствено за пълната национална деморализация на българското население в Република Македония. След 1944 г. в Македония много поколения учат и усвояват новата книжовна норма, създадена върху част от българската диалектна територия със сръбско графично, правописно и лексикално влияние и с множество новосъздадени думи, с цел отдалечаването ѝ от българската основа...

А на македонските колеги бих казал: четете Паисий Хилендарски, Йоаким Кърчовски, Кирил Пейчинович, Неофит Рилски, Братя Миладинови, Райко Жинзифов, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Димитър Матов, Христо Матов, Симеон Радев, Александър Балабанов, Теодор Траянов, Христо Смирненски, Атанас Далчев - всички родом от Македония и езикови строители на българския език, четете и разсъждавайте върху написаното от Стоян Новакович до министъра на просветата в Белград през 1887 г...

Може ли без континуитет да се изгражда през втората половина на XX век книжовен език в Европа? Нека отбележим, че един невзрачен и объркан адепт на Стоян Новакович - руският поданик и проводник на просръбската политика на Русия на Балканите в началото на XX век Кръсте Мисирков (подробно вж. Д. Димитров Името и умът, София, 1999, с. 234-260; същият труд за първи път е публикуван в Скопйе през 1999 г. под заглавие Името и умот), който приживе не бе известен никому в Македония, се издигна в култ след 1944 г. в Скопйе от сърбокомунистите, поставяйки го над великаните за свободата и просперитета на Македония — Г. Делчев, Д. Груев, д-р Хр. Татарчев, Хр. Матов, П. Тошев, Т. Александров, Ив. Михайлов и стотици други.
 
Сближаването на двете книжовни стандартни системи с общ исторически корен и обща граматична структура, ще сближи двете държави в културния и научен обмен. Безсмислените спорове само ни отдалечават и злепоставят пред света. Българското държавно ръководство, поучавайки се от нехайството в миналото на държавните органи, трябва да вземе отношение по въпроса.
 
Езиковият въпрос е първостепенен духовен и политически въпрос, особено днес в информационния XXI век, когато в Европа държавните граници стават символични. Скопските управници трябва да знаят много добре, че ако не престанат с фалшификациите на историята, които водят до омраза и ненавист и са постоянен източник на напрежение, българската общественост ще се противопостави най-енергично! Влизането на РМакедония в европейските структури трябва да е белязано с очистването от вредните и опасни извращения от сърбо-комунистическото минало!"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #31 на: Март 09, 2015, 09:45:21 »

Евтим Спространов от Охрид, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=215

http://strumski.com/biblioteka/?id=433

По възражданьето въ градъ Охридъ - 1896 г.
"Пръвъ замълвилъ за замѣнение на гръцкия езикъ съ български въ училищата на гр. Охридъ Димитъръ Миладиновъ, учитель въ тамошнитѣ училища 1848 г. Затрудненията, които срѣщалъ обаче въ прѣподаваньето на чуждъ езикъ, неразбираньето на уроцитѣ отъ ученицитѣ му, внушавали му мисъльта, че, за да има успѣхъ и напрѣдъкъ въ училищата, трѣбва да се замѣни гръцкиятъ езикъ съ български. Той всѣкога прѣвеждалъ урока на български, за да бѫде понятенъ на ученицитѣ и послѣ имъ го разказвалъ.Като сега помнѭтъ нѣкои, какъ даскалъ Митре Миладинъ клателъ тѫжно глава и съ тѫга на душа, говорелъ на ученицитѣ си: „любезни чеда! Ще дойде врѣме и близко е, когато и ние ще започнемъ да се учимъ на своя български майчинъ езикъ.” Тѣзи мисли Миладиновъ ги сѣелъ не само между ученицитѣ, а и между народа. Така той настоявалъ прѣдъ училищнитѣ настоятели, да се съгласѭтъ и да замѣнѭтъ въ училищата чуждия гръцки езикъ съ български, ако искатъ да има успѣхъ въвъ тѣхъ...

Инициативата за отварянье българско училище въ Охридъ излѣзла отъ Зографския манастиръ въ Св. Гора. Тамъ въ нѣкоя мрачна калугерска келия се разисквалъ въпросътъ, по какъвъ начинъ да се отвори българско училище въ тоя градъ, или да се въведе българскиятъ езикъ въ училищата. Въ тоя манастиръ е билъ и Партени Зографски, слѣдъ една година Поляно-Кукушки митрополитъ. Той, като българинъ отъ Дебърско (отъ с. Галичникъ), не веднажъ минавалъ прѣзъ Охридъ и отивалъ въ тамошния монастиръ Св. Иоанъ Дебърски...Гьорше отишелъ въ Дебъръ и оттамъ заедно съ Партения се отправилъ въ Св. Гора. Слѣдъ кратко врѣме се върнѫлъ въ Охридъ, натоваренъ съ два-три товара български и славянски книги. Дошелъ Гьорше Мустревъ и отворилъ въ дома си първото българско вечерно училище, учитель на което билъ синъ му Никола, условенъ въ Зографъ за 6000 гроша. Разбира се, това било тайно и тайно отивали да се учѫтъ у него. Вечерното българско училище само нѣколко мѣсеца останѫло тайно за митрополита и за първенцитѣ — гъркомани. Слѣдъ малко и камънитѣ узнали, че има българско училище, и че всички отиватъ да се учѫтъ въ него. Съ каква радость, съ каква охота и съ какво усърдие търчали „како овци по соль” да се учѫтъ българско четмо-писмо, даже и ученици отъ гръцкитѣ училища, и калфи, и майстори, и попове!

Тази неравна борба обхванѫла всички духове. Нѣмало човѣкъ, който да не мрази Мелетия и духовното му началство. Всички искали да се избавѭтъ отъ звѣрскитѣ имъ нокти, ала нужно било слово, огнено и пламенно слово, за да ги въодушеви и да ги тикне напрѣдъ. За тази грамадна маса, за това болшинство, трѣбвало лостъ твърдъ, желѣзенъ. И наистина, тъкмо въ това врѣме, въ 1866. год., когато най-много се чувствувала тая нужда, явява се на сцената Григори Пърличевъ. И можеше ли тоя възторженъ мѫжъ, тоя човѣкъ съ пламенна душа и съ горещо сърце, тоя краенъ идеалистъ, поетъ, великъ патриотъ, доблестенъ гражданинъ, да стои равнодушенъ, да мълчи и да нѣмѣе, когато правдата се тъпчела отъ шепа хора и врагове на единъ цѣлъ народъ? Никога! Той отворилъ уста и словата, рѣчитѣ и проповѣдитѣ потекли като огънь и лава. Непропущалъ случай, да не се въсползува, за да насърчи, да подкрѣпя духоветѣ на народа и да призовава всички къмъ съгласие, любовь и единодушие. Пърличевъ съ похвала насърчавалъ и съ укоръ насърчавалъ. Гдѣто не помагали добритѣ и сладкитѣ думи, тамъ си служелъ съ другото орѫжие на рѣчьта — съ укора и мъмреньето. И наистина сполучвалъ, и всѣкога излизалъ побѣдителъ. Като сега помнѭтъ охридчани, когато единъ пѫть съ прѣзрѣние и съ негодование, но съ тѫга на душата и съ болка на сърцето, отъ черковния амвонъ ги назовалъ, „кьотилеръ — селяни кондрокефали,” загдѣто изгубвали въ нѣкои случаи куража и смѣлостьта. Бичувалъ той, нападалъ безпощадно, но когато трѣбвало и гдѣто имало нужда. И никой не му се сърделъ, и всѣкой го уважавалъ, и всѣкога печелелъ. Той билъ само душа и енергия. Безъ него дълго имало да се протака въпросътъ. Той бѣ роденъ тъкмо за епохата и за това най-много помогнѫ. Нему най-вече дължѫтъ охридчани за всичко, що иматъ, и той никога нѣма да бѫде забравенъ...

Чудно било, наистина, въодушевението въ онова врѣме. Желанието да се избавѭтъ отъ духовното робство и да махнѫтъ гръцкия езикъ бѣ обхванѫло и мало и голѣмо. Съ еднаква страсть мѫжи, жени и дѣца били прѣдадени на идеята. Съ какъвъ интусиязъмъ, съ какво въодушевение се пѣела тогава пѣсеньта на Пърличева „До кога братя мили българи, до кога гърцитѣ ще ни тъпчатъ!...” Дѣца и старци, мѫжи и жени я пѣели...
До кога, братя мили българи,
До кога гърцитѣ ще ни тъпчѫтъ,
Чрѣзъ своето фенерско духовенство,
Милото наше отечество?
 
Хайде да ги пропѫдиме отъ насъ,
Отъ всички бьлгарски градове;
Да извикнемъ всички со големъ гласъ:
Бѣгайте, гърци, не ве сакаме!
 
Защото сте причина станѫли,
Та прѣди стотина години
Народната ни патриархия,
Съ измама ни я усвоихте!
 
Гдѣ съ нашитѣ стари списания?
Гдѣ сѫ нашитѣ стари списатели?
Всичко, всичко на прахъ е станало,
Отъ гръцката фенерска злоба!
 
Тѣ со своитѣ лѫжи, клевети,
Изморихѫ и много българи;
И сегашнитѣ ни свети отци,
Пратихѫ ги во заточение.

Дѣдо Натанаилъ тръгнѫлъ отъ Цариградъ за епархията си на 6. априли. Сѫщия день по телеграфа се извѣстило въ Охридъ за неговото тръгванье. Охридската община пъкъ отъ своя страна извѣстила по цѣлата епархия. Приготовления за посрѣщаньето се почнѫли още по-прѣди. Отъ тоя день нетърпѣнието и ентусиазъмътъ все повече и повече обхващало населението. Всички се приготовявали за едно голѣмо тържкество, за единъ великъ праздникъ. Каква радость, какво възхищение било изписано по лицата на хората! Всичко се размърдало и раздвижило. Дѣцата, подъ рѫководство на Пърличевъ, учели новата пѣсень „Бога Вишнаго да славимъ”..., съчинена нарочно за прѣдъ архипастира:
Бога Вишнаго да славимъ,
И честитаго Царя.
И со радость да посрѣщнемъ
Добраго ни пастиря.

Како прѣжде Богомъ пратенъ
Моисей за Израилъ
Така сега царемъ пратенъ
Пастиръ нашъ Натанаилъ.

Окаянному народу
Врата рая отворилъ
Горки солзи стогодишни
Во веселйе прѣтворилъ.

Сега коски миросани
Патрика Арсения
Веселятся болгарскаго...

Всичко това се приготовявало съ трѣскава бързина. Страшно движение се забѣлѣзвало навсѣкѫдѣ. Мнозина отишли да го посрѣщнѫтъ въ Солунъ, въ Воденъ и въ Острово. Особена депутация го чакала въ Битоля, за да го поздрави отъ страна на охридскитѣ граждани и на всичкитѣ епархиоти. Най-вече народътъ се готвелъ да го посрѣщне въ полето близо до Охридъ. Посрѣщаньето на дѣда Натанаила било тържество за всичкитѣ българи въ Македония..."


Отзвуци - 1924 г.
"Македония е българска земя, — дайте на българитѣ да изповѣдватъ своята народность!
Искате изпълнение на задължения, — изпълнете своитѣ къмъ поробенитѣ! И тогава, о, тогава, Македония, тая класическа страна, намѣсто ябълка за раздоръ, ще бѫде звено за връзка между всички южни славяни! И тогава, о, тогава, можемъ да вървимъ братски рѫка за рѫка, да се трудимъ задружно и да си помагаме взаимно за общъ успѣхъ...

Македония?! Тая юначна страна се борѝ десетилѣтия за свобода. Тя прокивала и пролива скѫпата кръвъ на своитѣ юначни дѣца не за да бѫде клета робиня и притискана безъ жалъ и милость. Тя трѣбва да се освободи. Тя коварно се зароби отъ мними братя освободители. Не, тя се заграби подло следъ тържествено подписанъ договоръ. Тя се грабна съ насилие и измѣна. И тъкмо затова тя има право да добие свобода. Чрезъ самоопредѣление на своитѣ измѫчени синове да добие самоуправа. И така ще бѫде.
— Царибродско, Трънско, Босилегоадско, Кулско?! О! Тия земи, откѫснати отъ своята майка земя, се заграбиха по най-несправедливъ начинъ. И съ насилие се присъединиха къмъ бѣдна Шумадия, безъ да се допита мѣстното население. Тъкмо така, както се заграби нѣкога и Поморавия. И тия страни трѣбва да се върнатъ къмъ своята майка земя...

Като гледамъ тъмнитѣ силуети на клонеститѣ стройни дървета върху искрестия свѣтлосинъ небосклонъ на заледена София, мисъльта ми неволно лети въ потиснатъ роденъ край и тѫжно си казвамъ:
— Защо не съмъ край брега на върха на Кирилъ и Методиева градъ, где младежки мечти и блянове потънаха въ синитѣ води на Бѣлото море?
О родино свята! Кога ще те огрѣе слънцето на свободата, че да могатъ твоитѣ прокудени синове да се върнатъ при тебе, да целунатъ свещената и облѣна съ кърви земя и да ти служатъ вѣрно?

Бежанци, пакъ бежанци! Отъ Тракия бежанци, отъ Македония бежанци, отъ Царибродъ бежанци, отъ Добруджа бежанци! Все бежанци! Голи, боси, гладни, изнурени майки и дѣца. Все бежанци. А зима страшна върлува и сковава всичко.
О, Господи, защо създаде човѣка звѣръ? Где е разумътъ, който му Ти вдъхна? Где е човѣшкото и божественото, което да наумява и да наподобява на Тебе?
Господи Исусе! Вѣчна любовь, вѣчна красота, вѣчна правда! Где е твоего любвеобилно сърце, твоята безгранична милость, твоето себеотрицание, твоето служение, твоето състрадание и всеопрощение къмъ твоитѣ по-малки братя?
Господи Исусе! Кой Те има за образецъ и примѣръ? Кой Те носи въ сърцето си? Кой се пита, какъ би Ти постѫпилъ, ако братъ Ти поиска да живѣе свободно, да мисли свободно, да дѣйстува свободно за любовь, красота, единство?
Господи Исусе! На какво приличатъ твоитѣ братя? На какво се уподобяватъ? Защо носятъ твоето, свято, чисто, непорочно и велико име?
Бежанци! Все бежанци и пакъ бѣжанци! . . . Голи, боси, гладни, изнурени майки и дѣца. Все бѣжанци! А зима страшна върлува и сковава всичко...

Подъ силния натискъ на свирепия завоеватель тѣ тръгнаха съ дрехитѣ, що носѣха на себе. Нѣмаше време да прибиратъ, джелатите имъ казаха:
Или вървете, очитѣ ни да не ви гледатъ, или ще ви избиемъ съ дѣцата заедно!
И тѣ, треперящи отъ студъ, гладъ и страхъ, тръгнаха.
Буря, снѣгъ, виелица грозна. Где капне, замръзва. Дърво и камъкъ се пука. Кѫде сѫ тѣ сега? Какво правятъ? Живи ли сѫ? Прибралъ ли ги е нѣкой роденъ отъ майка? . . .
О, сѫдба на измѫчено, изтерзано племе!

Наблюдавамъ Софийския вѣченъ стражъ — Витоша. Великанъ безподобенъ. Наметналъ свѣтло-бѣлъ плащъ, като че спи. Спотайва се. Мисли за свѣтло минало и мрачно сегашно и тѫгува.
И неволно виждамъ предъ себе неговия братъ — Томоросъ.И той презъ люти зимни дни намѣта свѣтло-бѣла дреха и се взира умисленъ, омагьосанъ въ синитѣ води на македонското потънало въ скърби езеро. Като че рѣшава велики задачи. Като че се вдълбочава въ далечното минало — ту свѣтло, ту мрачно — и мисли за превратноститѣ на сѫдбата. Той е боленъ. Той не излѣкувалъ още ранитѣ на гигантската си снага. Отдавна ли бѣше? Две вражески сили кацнаха по стръмннтѣ му гигантски ребра и опитваха своето юначество, своята упоритость. Томоросъ пита:
— Защо бѣше тая братска борба? Кому донесе покой и щастие?!...
И си спомня за свѣтлитѣ дни на силния духъ на св. Климента, св. Наума и св. Еразма, които пръскаше свѣтлина и озаряваше красивитѣ страни около синитѣ води — ту тихи, ту бурни — на широкото свѣтло езеро. И мята тѫговитъ погледъ къмъ свѣтилника Охридъ, който се руши всѣки день подъ нечовѣшкия гнетъ ту на единъ, ту на другъ врагъ мракобѣсенъ.
О, Томоросъ! Кога ли ще разтворишъ радостно обятия за твоитѣ чада, пръснати като пилци по цѣлия свѣтъ?"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #32 на: Март 12, 2015, 11:44:37 »

"Short History of Zhelevo Village, Macedonia. Кратка история на село Желево, Македония" - Фото Томев от с. Желево,Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=581

"ПОСВЕЩЕНИЕ
Посвещавамъ труда си въ паметь на първите възрожденци въ селото ни, които се бориха за родна църква и училище и на основателите на Благотворителното Братство "Желево" въ гр. Торонто, Онтарио, Канада.
Авторътъ"

"Въ селото имаме две църкви и трима свещеници. По-стара църква е "Св. Николай". Построена била къмъ 1713 г. Другата църква "Св. Атанасъ" не е много стара. Нейното построяване е свързано съ пробуждането и възраждането на националното чувство на желевци. Това станало следъ освобождението на България 1878 г. Борбите за църковна, а следъ туй и за политическа свобода, бяха почукали на вратите и на желевци...Отишлите на гурбетъ въ България желевци видели свободата, чули църковни служби на роденъ езикъ, запознали се съ родния книжовенъ езикъ. До тогава въ църквата въ Желево и въ училището се служело и учело на гръцки езикъ. Пробудените решили да си построятъ църква. Къмъ 1880 г. хаджи Павелъ и Павелъ Николовъ Ташовъ се завърнали отъ България и сложили началото на борбата за признаването на Екзархията...Голямата частъ отъ селото желаели да си иматъ църква, въ която да се молятъ на майчиния си езикъ...Изградена била църквата "Св. Атанасъ" на много хубаво място съ чудесенъ изгледъ къмъ шосето Костуръ - Леринъ...

Пръвъ опитъ за отваряне българско училище
Къмъ 1883 г. Стоянъ Николовъ и другъ единъ народенъ деецъ, често отивали въ гр. Битоля. Съ съгласието на х. Павелъ, те проучили въпроса какъ да отворятъ българско училище въ селото. Турскиятъ законъ гласялъ: за да се отвори училище въ некое селище потребно е най-малко 16 фамилии да поискатъ това писмено. Когато вече се оточнили нещата и се пристъпило къмъ уреждане на въпроса за отварянето на българско училище, те се срещнали съ х. Павелъ, за да се посъветватъ съ него като му докладвали направеното до тогава. Хаджи Павелъ не трябвало да излиза напредъ, защото билъ подъ наблюдение, тъй като, наклеветенъ отъ враговете на българщината, той лежалъ въ затвора въ гр. Костуръ по политически причини. Той, обаче, останалъ скрита прожинка, която движела нещата. На срещата дошли до решението да натоварятъ Василъ Бекяровъ да събере подписи отъ фамилиите, които желаятъ българско училище. Василъ Бекяровъ билъ младъ, буенъ, безстрашенъ. Отъ никого не се боялъ. Тръгналъ и за кратко време събралъ не 16, а 60 подписа. Обстоятелство, което говори, че желевци били готови още тогава да се отрекатъ отъ патриаршията и признаятъ Екзархията...

До преди 1908 г. въ училището ни се преподаваше на гръцки езикъ. Тоя езикъ ни беше чуждъ. Още презъ 1907 г., а може би и по-рано, някои деца ходеха въ близкото село Ощима да се учатъ въ българско училище. Нашето село беше останало последно въ костурска околия, въ което се отвори българско училище. Първото българско училище въ селото ни се отвори презъ 1908 г...За учители презъ първата година бяха дошли Никола отъ с. Косинецъ и Люба отъ Прилепъ...Ние учехме Христоматия, Граматика, География, Естествена история, Аритметика, Нотно пеене, Турски езикъ...Лесно ни вървеше изучаването на литературния български езикъ. Учебни помагала ни беха единъ глобусъ на земното кълбо и цветни картини за изучаването на Естествена история. Следъ затварянето на българското училище, патриаршистите ги прибраха и си служеха съ техъ...

Следъ големия християнски празникъ Великдень, най-тържествено се празнуваше деня на Солунските братя св. св. Кирилъ и Методий. За тоя день училището ни се отрупваше съ зеленила и цветя. Виеха се венци и се поставяха на вратите. Настроението както на учителите, така и на учениците беше много повишено. Всички се стараехме да направимъ празника колкото се може по-тържествень. Тогава се даваха изпити и нашите майки и бащи трябваше да видятъ какво сме научили презъ годината. Ние големите ученици давахме пиеси на български. Това беше нечувано до тогава. Селяните го посрещаха съ голема радость и гордость. Въ българското училище и старо и младо съ удивление гледаха на изнасяните пиеси. Неизбежно беше сравнението между двете училища - българското и гръцкото. Успехите и превъзходството на българското повишаваше настроението, повдигаше духа и печелеше симпатиите на селяните, които самодоволно се усмихваха и радваха на резултатите отъ усилията и борбите имъ...

Илинденската епопея презъ 1903 г., която раздвижи най-силно духовете и заинтересованостьта на желевци, които бяха дошли на гурбетъ въ новия светъ и по-специално дошлите въ Торонто. Илинденското възстание, макаръ и да завършило зле за народа, повиши духа, активизира здравите български елементи, които упорствуваха въ устояване на правата си...

Преди да зематъ определените имъ позиции, възстаниците се събрали въ селото и съ нетърпение очаквали заповедьта на Организацията. Ентусиазъмътъ билъ много големъ. Всички пеели патриотични песни. Най-много се пеела песеньта:
Не щеме ний богатство,
Не щеме ний пари,
Но искаме свобода,
Човешки правдини...

Инициаторътъ хаджи Павелъ и некои отъ неговите съподвижници не доживели да присъствуватъ и чуятъ службата на матерния ни езикъ, за което се бориха и страдаха. Хаджи Павелъ билъ убитъ отъ гръцки андарти при Касамовата стена следъ възстанието. Стоянъ Николовъ, който се билъ много потрудилъ за църковното дело, умрялъ една седмица преди да се отвори църквата "Св. Атанасъ". Неговата къща била една отъ първите, въ която дъщеря му Цвета учела на български букваръ. Богъ да прости тези смели и преданни борци за вяра и народность. Наистина, колко редки са щастливите случаи, когато борците са се радвали на плодовете на своята борба?!

За кратко време те се радвали на своя родна църква и училище. Настъпили времена, когато били унищожени постигнатите резултати. Гърците окупирали нашите места и затворили и църкви и български училища. Населението било принудено да се учи на техния езикъ, а той имъ беше чуждъ. Съ обявяването на Балканската война въ 1912 г. гърците се настанили по нашите места, а следъ злочестата Междусъюзническа война въ 1913 г. те останали по тия места. Свещеникъ Илия Атанасовъ, както много други екзархийски свещеници, билъ принуденъ да напусне селото...

Въ 1913 г. презъ месецъ априлъ, седмица преди Великдень, Гърция затвори всички български черкви и училища въ окупираната часть на Македония. Българските учебници заедно съ св. Евангелие бяха изгорени публично. Славянските надписи по иконите - заличени, очите на иконата на св. св. Кирилъ и Методий продупчени, гробовете на поборниците и революционерите - сринати и заличени, народните песни забранени. Забранено беше и да се говори на матерния езикъ. Настъпи страшенъ и безчовеченъ тероръ..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #33 на: Април 03, 2015, 07:47:46 »

"Страници от близкото минало", - сп. "Македония", 1922 г., д-ръ Владимиръ Руменовъ от Крушево, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=448

1898/99 год.
Българите въ Скопско за своята народность

"Който е следилъ за живота на българина въ Скопската епархия за последните 6 - 7 години, той знае, че тоя българинъ е показалъ и доблестъ и самоотверженостъ въ борбата съ сръбската пропаганда, достойна за подражание по всичките краища, гдето живеятъ българи. Борбата за превзимането на Нережския монастиръ отъ ръцете на сърбоманите преди 4 години; борбата за Побожката черква преди 3 години; борбата за Кумановската черква и нива, гдето даже и жени съ револвери въ джобовете си са били готови да умиратъ, са достатъчно известни на всички за да се повтарятъ тука и да се доказва, че самото население рискува и имотъ и животъ само и само да запази своята народна честь и гордость...

Селото Градище (Кумановско) има 53 къщи, отъ които до миналата година 12 бяха сърбомански, а останалите 41 - български. Въпреки това, на 12-те къщи сърбомански бе предоставенъ близкия монастиръ да се черкуватъ, а почти четворно по-големото число български къщи лишени отъ това право. Три години наредъ се подаваха сума арзохали отъ селяните, за да се даде редъ на българите за богослужение. Най-сетне миналата година и 12-те сърбомански къщи заявиха на правителството, че се присъединяватъ къмъ Екзархията и въ селото, следователно, не остава никакъвъ сърбоманинъ. Какво излезе? - Властите пакъ не позволяватъ да се черкуватъ селяните и то отъ целото село сега. Единъ неделенъ день по-първите селяни отиватъ въ монастира, изтикватъ сърбоманския попъ отъ черквата насила и взематъ ключовете отъ последната. Властьта въ Куманово, щомъ се научи за това, изпрати войска въ селото и подложи последното на ужасна екзекуция въ продължение на 2 месеца. Веднага арестува 33 души по-първи селяни и ги фърли въ кумановския затворъ.Мнозина биха въ затвора, съдиха ги, но селяните не се отчайваха. Най-сетне, когато комисията провери и не можеше да скрие очевидностьта и трябваше да преклони глава предъ решението на селяните да се борятъ до край, рапортира на валията, че трябва монастирътъ да се даде на българите...

Подъ впечатлението на постоянните удари и загуби, които българското дело търпи въ Македония и особено въ Скопско, местните хора които всецело са предадени на своето родно место и работятъ съ истински патриотизъмъ, не можаха да стоятъ равнодушни и съ сгърнати ръце, и трябваше да предприематъ нещо съвършенно самостоятелно. За тая цель имаше два вида средства: да се усили до възможни предели борбата по легаленъ начинъ, или пъкъ да се прибегне до друго некое нелегално средство...

Що се отнася до поведението на руските консули спрямо сръбската пропаганда, то всички чуждестранни консули твърдятъ и самите сърби не го отказват, че въ това отношение спорно е, дали сръбското или руското консулство въ Скопие е повече спомогнало за укрепването на пропагандата. Известна е ролята, която въ това отношение изигра въ своите литературни трудове бившиятъ руски консулъ въ Призренъ и после въ Солунъ - Ястребовъ. Лесевичъ, предшественикътъ на сегашния руски консулъ въ Скопие, по отзива на очевидци (австрийския консулъ), е билъ повече сърбинъ и отъ самите сърби.Той е билъ жененъ за сръбкиня и у дома му се е говорело по сръбски. Единствениятъ му синъ не е знаелъ другъ славянски езикъ, освенъ сръбския. Драгоманинътъ му е билъ сърбинъ, гавазинътъ - също. Когато азъ посетихъ консулството, всички ми отговаряха чисто по сръбски. Той съ умраза е гледалъ на всички наши учители и деятели въ Македония. По отзивите на самите сърби Лесевичъ най-много е спомогналъ за посърбяването на Скопско.

За сегашния руски консулъ Машковъ, още преди да дойде въ Скопие, отъ Цариградъ д-ръ Караконовски писа на тогавашния  скопски търговски агентъ, че му били дадени инструкции да се държи неутрално въ борбата между сърби и българи. Машковъ, не само че не се показа неутраленъ, но напротивъ твърде скоро и твърде рязко прояви своите враждебни къмъ насъ отношения. Машковъ пристигна въ Скопие презъ 1898 г. няколко дена преди Петровъ-день. Случи се тъй, че 1-2 дена следъ това нашиятъ владика замина за Тетово, гдето се бави около 2 недели, тъй щото нямаше кой да представи на новодошлия руски консулъ епархиалния съветъ и по-видните български граждани. Посетиха го само нашите официални лица въ Скопие...При нашето посещение той заяви, че като руски консулъ ще помага еднакво на всички, а насъ помоли да употребимъ своето влияние, за да не ставатъ улични скандали между българи и сърбомани. Но два-три дена следъ това се виде, какъ той ще ни помирява съ сърбите. На Петровъ-день въ една къща некои наши младежи пеели песни отъ време на сръбско-българската война, въ които имало нещо оскърбително за кралъ Милана. Сърбите се оплакали на Машкова и той веднага лично отива при валията и иска да се арестуватъ и накажатъ тия младежи. На другия день се арестуваха 15 души, синове на първите граждани въ Скопие. Държаха се затворени 7 дена и едвамъ съ рушвети само можаха да се освободятъ, а трима се осъдиха по на 3 месеца затворъ. Лесно е да се представи, какво охладяване, почти умраза, се яви у гражданите спрямо руския консулъ за тая му постъпка...Сръбскиятъ консулъ, сръбскиятъ вице-консулъ, станаха близки приятели и постоянни гости на Машкова въ руското консулство. Не беше възможно да се отиде въ консулството, безъ да има ту единъ ту другъ отъ сърбите, които за всеко посещение донасяха и на валията. Самъ Машковъ нищо не слушаше и не вършеше, безъ да го каже и да се посъветва предварително съ сърбите. Презъ обиколката, която той направи въ Тетово, Гостиваръ, Галичникъ, Дебъръ, Охридъ и Битоля, водеше съ себе си единъ сръбски учитель. По пътя се е спиралъ само въ сърбомански къщи, говорилъ на всякъде за сръбство и, като му се представлявали някъде българи, приемалъ ги е въ присътствието на сърбите, вследствие на което никой отъ българите не е смеялъ да говори нищо отъ страхъ да не бъде издаденъ на турците. При завръщането си въ Скопие заявяваше, че ние нарочно сме били писали на българите да отбегватъ отъ него и да не му даватъ никакви сведения за техното положение.

Сърбите не закъсняха да се възползуватъ отъ разположението на руския консулъ, за да поискатъ чрезъ него да имъ се разреши всредъ българската махала  да направятъ едно грамадно здание за училище. Когато ние захванахме енергично да протестираме противъ това, Машковъ явно взе страната на сърбите.Той самъ е ходилъ подиръ всекой подаденъ отъ насъ протестъ да казва на и безъ това подкупените чиновници, че българите немали никакво основание да протестиратъ, и нашите протести оставаха безъ никакъвъ резултатъ. Ако да не беха се застъпили местните турски бегове въ наша полза и ако да не беха писали направо на султана за спиране на постройката на това училище - това последното щеше да бъде съградено...

Въ селото Мирковци, около Скопие, на 15-и юли става съборъ. Машковъ съ сръбския консулъ и сръбските учители, отива въ монастира до самото село. 4/5 отъ селяните на това село признаватъ екзархията и монастирътъ е български, но сръбскиятъ консулъ уговаря Машкова, да се позволи да мине още единъ дискъ за сърбоманите. Настоятельть на монастира се възпротиви на това. Машковъ тогава поиска да го арестуватъ, селените, обаче, така енергично се застъпватъ за настоятеля си, че Машковъ се виделъ принуденъ да отстъпи и следъ като наговори единъ купъ грубости по адресъ и на владиката и на българите, оттегли се заедно съ сърбоманите въ единъ техенъ монастиръ на 3 часа далечъ отъ първия...

По настояването на Машкова се интерниратъ и арестуватъ по-събудените интелигентни граждани. Такъвъ е случаятъ съ интернирането на Стефанъ Петровъ, интелигентенъ гражданинъ и патриотъ, който беше 1 година на заточение въ Дебъръ. Есенесъ дохождатъ 10 жени отъ Куманово да се оплачатъ отъ ужасните изтезавания надъ затворените селяни и граждани. Отиватъ при Машкова да се застъпи за да се прекратятъ изтезаванията. Той ги нагрубява и изпъжда съ думите: "не мога да се застъпвамъ за българи, които трепатъ сърбите".
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #34 на: Април 17, 2015, 08:35:52 »

СБОРНИКЪ ЕКАТЕРИНА СИМИДЧИЕВА - 1900 г., Васил Кънчов

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/10/narodnata-borba-v-kumanovo.html

Народната борба в Куманово
"В най-ново време град Куманово е театър на ожесточени борби между българското население на града и сърбизма, борби които обърнаха вниманието и на външния свят. Понеже от изхода на тия борби, много зависи бъдещето на сърбизма в Македония, затова аз искам да запозная българското общество с тях, още повече, че напоследък българите в Куманово дадоха скъпи жертви за своята народна отбрана, между които е и Екатерина Авксентиева Симидчиева. Вам е известно, че в памет на Екатерина е основано женско дружество с благородни задачи...

Куманово има сега около 13,500 жители, от които 6,700 са българи, 5,800 турци, около 600 арнаути, 60 власи, 350 цигани и 5-6 еврейски къщи. Градът е център на една каза от Скопския санджак, която има 108 села, от които 1 е черкезко, 2 са помашки, 1 турско-българско, 17 чисто арнаутски, 6 арнаутско-български, и остатъка 82 чисто български...

По език населението от Куманово и Кумановско припада към западно-българския клон...От славистите, още Гилфердинг, който е посетил тоя край през 1857 г., го е означил като чисто български. Върху това не се съмняват и днешните филолози, които са изучвали западното българско население.

В северна Македония възражданието на българите се е почнало много рано. Професор Дринов ни оповести за отваряне на славянска книжарница в Скопие още през 1569 г. от Кара Трифон. Дякон Вълко Попович пише още през 1704 г. славянобългарска книга, в която мълви, че е родом от "български земли от место Кратово". Кирил Пейчинович от Тетовско пише своето "Огледало" още през 1816 г. на "простий язик болгарски долния Мисии Скопсский и Тетовский". През това време действува важния просветител Хаджи Йоаким в Кратово. Знае се, че още през 1810 г. в Куманово е имало славянобългарска школа, от която са излезли първите грамотни българи и борци за народно-черковната независимост. През 1852 г. е съградена кумановската църква, около която станаха жестоките борби на българското население и първо с патриаршистите-гъркомани и после пак със същите, обърнати на сърбомани...

Кумановската околия съставя част от Скопската епархия. В тая епархия черковната борба се наченала много рано. Още през 1831 г. скопските първенци са потърсили българин за митрополит. Обаче борбата срещу гръцката църква се е разспростряла тепърва във времето на Митрополита Йоаким (1842-1868). Тоя владика бил хитър фанариотин и с всевъзможни обещания могъл да се задържи на скопската катедра до смъртта си. Когато умрял Йоаким населението енергически поискало български владика. Патриаршията назначила някой си Паисия, който наистина по рождение бил българин от Кукушко, ала възпитан във Фенер, той по дух бил неприятел на българското възраждание, затова населението го неискало. Кумановци са взели активно участие в борбата срещу тоя владика...Още не годинясал в Скопие новия владика бил изпъден от населението. Той отишъл в Куманово, дето успял да си създаде партия, като отделил от града една енория с техни свещеници.С това Паисия турнал начало на първите градски борби, които се продължават и до сега. Българите образували отделна община начело на която стоял един енергичен гражданин  Авксенти, който имал голямо влияние в града и околността...

През следващата 1871 г. населението от Кумановската каза формално преминало към новоучредената Българска Екзархийска църква. На основание на султанския ферман, с който се създала Екзархията в Скопската епархия трябвало да станат "Истилями" т.е. преброявание на християнското население, което иска да мине под водителството на Екзархията. Тия истилями станали през 1872 г. В град Куманово само 50 къщи останали верни на патриаршията, другите се обявили като Екзархийски българи. Българската община, извънредно усилена, завладяла както църквата, тъй и училището, и църковните имоти, и останала господар на положението в града...Скоро подир урежданието на Екзархията турските власти почнали да правят големи препятствия на българското дело. И в Куманово властите били зле настроени срещу българите. Българските политически движения през 1876 г. и епохата на освободителната война още по-зле се отразили на българското дело в Македония. Навсякъде българските общини, църкви и училища били гонени, а патриаршистите били защитавани...

След освобождението на България в сръбските официални кръгове преоблада идеята, че трябва Сърбия да си създаде в Македония почва, за бъдещо разширяване на държавата. Завземането на Босна и Херцеговина от австрийците извънредно силно бутна сърбите към Македония. Една от главните причини на Сръбско-Българската война е Македония. Крал Милан вярваше, че с една победа над Българското Княжество ще ослаби българския авторитет в Македония, а с откъсване на Кюстендилския окръг от България, ще отсече пътя на българите за към долините на Струма и Вардар. След несполуките във войната сръбското правителство се завзе с голяма енергия да развие пропаганда в Македония. Турското правителство се уплаши от усилването на българите и бе готово с помощта на сръбските агитации да смаже българското свестяване в Македония. Гръцката патриаршия поддържана от гръцкото правителство, охолно подаде ръка на сърбите. Обстоятелствата се стояха доста благоприятно за сърбите и те поведоха енергическа агитация в страната...

През юли 1899 г. Скопският валия Хафъз Паша почна да изучва почвата в Куманово за нов удар на българската община. През м. август българската митрополия в Скопие се научи, че правителството кроило планове наново да се даде ред на сърбоманите в българската църква. Кумановските граждани взеха мерки за отбрана. Те заявиха на каймакамина, че са готови на всички жертви за да запазят църквата си. Появи се ново смущение в града. Чаршията се отваряше късно и се затваряше рано, представителите на енориите се преговаряха, а народа постоянно внимаваше около църквата.

Къде средата на август правителството съобщи на кумановчане, че е излязло особено царско ираде, според което българите трябваше да отстъпят на патриаршеската община едно черковно място в града, и 650 лири турски за съграждане на църквата. Българите категорически отказаха и едното, и другото. На 23 август сърбоманите свещеници под закрилата на едно отделение войници положиха основния камък за сръбска църква в черковната нива. В града избухна моментално силно смущение. На 24 август българите не отвориха чаршията. Всичкото мъжко население се събра в черковния двор. Войска заобиколи гражданите. Те подадоха телеграфически протести до Султана. В това време всичкото женско население се събра на църковната нива и унищожи основния камък. Друго отделение войска се отправи на нивата да прогони жените. Те се съпротивиха. Войниците трябваше да бият с дипчиците на пушките. В тая схватка бяха ранени много жени. Между тях бе и учителката Екатерина. Тя е била ударена с дървото на пушка в корема и понеже била непразна този удар й причини скорошна смърт. Прогонените жени се отправят в конака, там ги посреща жандармерията. С камъне жените отблъснали малкото заптии и завзели конашкия двор, от дето посред нощ бяха прогонени с войска.

Тоя енергически протест има своите резултати. Още на другия ден бе съобщено на населението, че Султанското ираде се отменява. Народът запази своите имоти и своите права макар и със скъпи жертви. Ударената учителка Екатерина се разболя и на 2 септември за голяма народна скръб почина. Народа и устрои тържествено погребение и я оплака като своя любимица.

Покойната Екатерина бе от добро Скопско семейство, възпитаница на Солунската Българска Девическа гимназия. Тя бе омъжена за Гьорги Аксентиев от Куманово, син на погиналия български първенец за българското дело. Нещастният момък загуби и съпругата си за защита на същото дело. Радостно е, че българския народ в освободеното княжество разбира тежката борба на своите братя в турско и простира помощна ръка към тях. Образуванието на женското дружество в столицата, което носи името на поминалата се Екатерина, е едно доказателство на това..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #35 на: Април 19, 2015, 01:20:52 »

Бѣгли спомени за Македония - Андрей Тошевъ

http://www.scribd.com/doc/256782716/Toshev-Andrey-Sketchy-Memoirs-About-Macedonia#scribd

СОЛУНЪ И НЕГОВАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ
"Изникнала върху моралнитѣ основи на откритото презъ 1867 г. първо българско общинско училище — изпреварено съ две години отъ частното училище на Славка Дингова — и минала при откриването на III кл. подъ ведомството на Екзархията презъ 1881 г., мѫжката реална гимназия въ града на българскитѣ просвѣтители Св. Кирилъ и Методий бѣ оня високо издигащъ се на македонския хоризонтъ фаръ, чиито лѫчи, озарявайки и последната българска колиба, сочеха на жадния за свобода и култура тукашенъ българинъ, пѫтищата за постигането на тия висши земни блага. Отъ тукъ излѣзоха плеада неуморими ратници, едни отъ които се предадоха на научно-възпитателна работа, а други — по примѣра на по-младитѣ си темпераментни учители — съ себеотрицание посветиха сили и животъ на още по-трудната, но за туй пъкъ още по-славна революционна дейность за своята родина. Между тѣхъ първо мѣсто заематъ Дамянъ Груевъ и Борисъ Сарафовъ. Освенъ тия и други още революционери, солунската гимназия даде на България министри, генерали, професори, като видния нашъ хирургъ д-ръ Станишевъ, видни юристи и пр...

Ако и твърде заети съ непосрѣдствената си работа въ тия наши учебни заведения, ние — преподавателитѣ — все пакъ намирахме доста време да общимъ съ гражданитѣ българи, да ги посещаваме често, да размѣняме съ тѣхъ мисли по разни народни въпроси, да изглаждаме изникналитѣ сегизъ-тогизъ помежду имъ временни недоразумения, да ги сплотяваме, да ги организираме въ духъ на добъръ, здравъ национализъмъ. А по онова време въ Солунъ имаше вече не по-малко отъ 10.000 души съзнателни българи, преселени тѣ самитѣ, или по-рано — тѣхнитѣ семейсгва, едни отъ Дебъръ, Лазаро-поле, Кичево, други отъ Кукушъ, Дойранъ, Кавадарци, Тиквешъ, Правища, трети отъ Скопие, Велесъ, Прилепъ, Битоля, Щипъ и пр...

Българитѣ въ Солунъ още на онова време били обединени въ една църковна община, основана въ 1866 г. Непризната, но търпима въ началото, презъ 1904 г. тя се сдобива съ трима мухтари, начело съ голѣмия патриотъ Насте Стояновъ, следъ хуриета е призната вече полуофициално, а въ 1910 г. се превръща и въ митрополия. Презъ 1888-90 г., архиерейски намѣстникъ бѣше тукъ архимандритъ, по-сетне последователно Охридски и Битолски митрополитъ Григорий, родомъ отъ Стара-Загора. Ползуващъ се съ голѣмъ престижъ предъ властьта и съ авторитетъ въ срѣдата на българското население, общината бѣ сѫщо важенъ факторъ, и, въ крѫга на своитѣ придобити права и възможности, ревностно се застѫпяше за неговитѣ интереси...

Единъ отъ най-свѣтлитѣ дни за солунскитѣ българи бѣ всенародниятъ праздникъ Св. Кирилъ и Методий, празднуванъ тукъ за пръвъ пѫть въ 1871 г. День по-рано ставаха сега трескави приготовления за колкото е възможно по-тържественото посрещане на 11 май. Докато едни отъ ученицитѣ и ученичкитѣ плетѣха вѣнци отъ всевъзможни пролѣтни цвѣтя, други повтаряха пѣснитѣ, които по установенъ вече обичай трѣбваше да се пѣятъ на утрото, когато всички български учебни заведения и частни жилища добиваха особенъ праздниченъ видъ. Следъ църковия отпускъ, цѣлото наше духовенство съ свети одежди и хоругви идваше въ двора на мѫжката гимназия, гдето, при стечение на хиляденъ народъ, се отслужваше молебствие, докато отличния черковенъ хоръ, подъ вещото диригентство на Атанасъ Бадевъ, огласяваше цѣлата махала. Подиръ туй, както му бѣ редътъ, единъ отъ учителитѣ държеше традидиционната речь за значението и заслугитѣ на солунскитѣ равноапостоли, за българщината изобщо...

БЪЛГАРСКАТА ЧЕРКВА „СВ. ДИМИТЪРЪ" ВЪ СОЛУНЪ
Съ бързото увеличение на българското население въ Солунъ, старата черква „Свети Кирилъ и Методий" въ Панагуда махала, не можеше вече да побира богомолцитѣ. При туй, голѣма частъ отъ българитѣ, живѣеха въ отдалечената Вардарска махала, отъ дето идването на черква, особено презъ зимата и презъ страстната седмица, не бѣше винаги удобно. А пъкъ богомолцитѣ по онова време бѣха и по-ревностни и по-многобройни. Не се пропускаше и най-малкиятъ праздникъ. Всѣки светецъ, билъ той малъкъ или голѣмъ, биваше таченъ отъ народа. Пъкъ наспорилъ бѣ Господь и свадби и кръщавки, та и затуй трѣбваше да се мисли, безъ да смѣтаме умирачкитѣ. Ето защо трѣбваше да се търси начинъ за построяване втори Божи храмъ за българитѣ въ града. Но да не мислите, че това бѣше лека работа? Освенъ дето турскитѣ власти не даваха тъй лесно разрешения за строежъ на училища и черкви, гърцитѣ особено зорко следѣха всѣки нашъ жестъ и при най-малка възможность въ повечето случаи успѣваха да осуетятъ всѣко наше начинание. За това тѣ не пропускаха никакво срѣдство, ала най-мощното имъ орѫжие бѣ парата. Съ богати бакшиши всичко се постигаше, тъй като агитѣ бѣха особено чувствителни къмъ този родъ любезности. Вънъ отъ това фанариотитѣ охотно туряха въ ходъ и друго не по-малко изпитано срѣдство за противодействие на българитѣ; то бѣ интригата, тънката византийска интрига, за която на гърка, най-вече на гръцкия чернокапецъ, заслужено се признаваха, пъкъ и сега се признаватъ, ненадминати дарби. Но не стояха съ скръстени рѫце и нашитѣ българи. На фанариотското коварство и интригантство тѣ противопоставяха упоритость и търпение...

Въ Охридъ отседнахме въ нашата митрополия. Бѣхме гости на дѣдо Методий. Първата ни работа бѣ да посетимъ старинната черква Св. Климентъ — истински музей на срѣдновѣковното изкуство. Тукъ, въ тоя светъ храмъ, човѣкъ се пренася въ далечното минало, когато начело на така наречената Охридска школа е стоялъ градохранительтъ Св. Климентъ и когато, благодарение на неговата и на неговитѣ ученици просвѣтна дейность, Охридъ е билъ центъръ на голѣма култура, на богата българска книжнина и източникъ на свѣтлина, която е прехвърляла далечъ предѣлитѣ на Македония. Спомняшъ си за ония славни времена, когато българскитѣ владѣтели князъ Борисъ и царь Симеонъ, а следъ тѣхъ и Самуилъ, съ своитѣ просвѣтени умове не по-малко допринесоха за създаване отъ Охридъ нѣщо като български Римъ...

Отъ беседитѣ, които имахме съ дѣдо Методия и дошлитѣ да ни посетятъ въ митрополията първенци, съ удоволствие си затвърдихме въ убеждението, че, съ слаби изключения, положението на българското население въ цѣлата почти Охридска епархия, изобщо взето, бѣ сносно. Сравнявано особено съ онова въ Костурско, Леринско, па дори и Битолско, то бѣ повече отъ задоволително. Тукъ човѣкъ се чувствуваше въ единъ край чисто български. Бодри и жилави, тукашнитѣ хора гледаха съ вѣра на бѫдещето. Обладани отъ надежда за скорошно освобождение, тѣ бѣха почти свободни. Това личеше въ всички прояви на тѣхния животъ. Предадени на нациналното ни дѣло, тѣ бѣха не по-малко дръзки по отношение на турската власть, която безъ стѣснение критикуваха...

За българския характеръ още на стария Прилепъ презъ срѣдата на XIII в. говори и византийскиятъ историкъ Георги Акрополитъ. Още повече се увеличаватъ свидетелствата за българщината на този градъ презъ последващитѣ епохи. За него е дума, напр., въ Поменика на Зографския монастиръ въ св. Гора отъ XVII в. и допълнително въ XVIII в. Вънъ отъ туй въ 1826—1827 г. първиятъ славянски етнографъ и славистъ Шафарикъ пише, че въ Прилепъ, както и въ много други градове въ Македония, живѣели чисти българи, поради което тукъ и турцитѣ говорѣли български. Като български градъ се споменава Прилепъ и въ "Втора Змеевска преправка на Паисиевата история" отъ 1831 г., наречена тъй, защото е била намѣрена въ с. Змеево (Дервентъ, Старо-Загорско). Известниятъ гръцки авторъ П. Аравантиносъ въ своето съчинение върху Епиръ и съседнитѣ страни, напечатано презъ 1856 и 1857 г., казва между друго: "Прилепъ, или обикновено наричанъ Перлепе, е градъ въ Македония, който често се споменава въ византийската история. Сега населението му се състои отъ 1200 домакинства, мохамедански и християнски; последнитѣ сѫ отъ български родъ, и една часть влашки (т. II. стр. 137). Въ 1872 г. нѣмскиятъ ученъ Хайнрихъ Бартъ намира покрай турското население въ Прилепъ и 11.000 души българи. А англичанитѣ Мекензи и Ѫрби, които въ 1863 г. споходиха македонскитѣ земи, пишатъ: "Населението въ градъ Прилепъ и на неговия окрѫгъ е българско". Въ едно писмо до "Цариградски Вестникъ" отъ 1852 г., брой 95, известниятъ родолюбецъ Иорданъ Хаджи Константиневъ — Джинотъ, бележи: "Прилѣпъ красенъ градъ древный болгарскый..."

Важенъ културенъ центъръ, Прилепъ става презъ втората половина на XIX в. една отъ най-силнитѣ крепости на българщината. Събуденитѣ прилепчани се организиратъ и усърдно работятъ за все по-голѣма и по-голѣма просвѣта не само въ собствения си край, но сѫ въ постоянно общение и съ множество близки и далечни други български градове. Тѣ живо се интересуватъ за всички културни прояви въ общото отечество. Следятъ за появата на всѣка българска книга, за да я разпространятъ незабавно между млади и стари. Повечето учебници, главно буквари и читанки, разни черковни и други книги за прочитъ и поука, тѣ си досгавятъ отъ открититѣ вече книжарници на Хр. Г. Дановъ и Д. В. Манчовъ въ Пловдивъ. Къмъ 1850 г. Прилепъ се прощава съ килийното учение и си построява специално училищно здание — "велико и красно училище" — по думитѣ на Джинотъ. Въ това училище презъ 1866 г. има вече до 500 български ученици и 120 ученички съ 7 учители и 1 учителка. Покрай часослова, псалтира, черковно пѣние, краснописание, аритметика, българска граматика, география и история, тукъ въ III и IV класове се преподаватъ още: търговско рѫководство, алгебра, геометрия, естествени науки, догматическо богослужение, нравоучение, турски и гръцки езици и др...Не по-малко грижи полагали прилепчани и за своето черковно дѣло. Особено допринесълъ за туй природно умниятъ и влиятелниятъ Хаджи Христо Хаджи Илиевъ, който въ 1838 г. ходилъ въ Цариградъ и издействувалъ ферманъ за съзиждане на българска църква. И наистина, въ този ферманъ било казано, че се позволява направата на една църква въ Прилепъ "за православния български народъ"...

Следъ дълга, упорита борба съ мѣстнитѣ цинцари-гъркомани, прилепскитѣ българи успѣватъ най-после въ края на 1867 г. да скѫсатъ всѣкакви връзки съ умразната имъ фенерска църква. Станали сега абсолютни господари на своитѣ църковни работи, тѣ пристѫпятъ къмъ основаване и на своя община, което и постигатъ презъ 1869 г. За образуването на общината се намира следната бележка, написана на първия листъ на една кормчия, съхранявана въ желѣзната каса на сѫщата община.
 
"1869 въ 25 марта.
Прилепската окружность отвѫрли гѫрското иго, и побара грабнатата отъ проклетите фанаріоти преди единъ вѣкъ народната си Охридска архіепископія, а днесъ се постави гратска община отъ 12 члена и единъ свещеникъ.
Имена на членовете
х. п. Костадинъ Динговикъ предсѣдатель, х. Ангеле х. Иліовъ, Іосифъ М. Крапчевъ, Стефанъ Попе, Іовче х. Тошовъ, Стоянъ Ропотоецъ, Димитри х. Наумовъ, Георгіа Протоколевъ, Иліа Пиперковъ, Коста Гезевъ, Спиридонъ Д. Пешковъ, Димитріа И. Біолчевъ, Иліа Д. Здравевъ писарь".

На общинския печатъ наоколо били издълбани думитѣ: "Прилепска Българска Община", въ срѣдата "Прилепеде Булгаръ Джемаети", а отъ долу — две хванати за здрависване рѫце. Съставено било и училищно настоятелство, въ което заематъ мѣсто: Хаджи Мирче Бомболъ, Илия Здравевъ, Дине Биолчевъ, Йосифъ Крапчевъ, Диме Петровъ, Илия Грашевъ, Ничо Ачковъ, Ицо Фукара и др. Нека споменемъ, че преди учредяването още на българска община въ Прилепъ, вече въ 1860-61 г. тукъ сѫ организирани нѣкои отъ българскитѣ еснафи, а именно: ханджийскиятъ, бакалскиятъ и терзийскиятъ, като всѣки отъ тѣхъ си има свой български печатъ..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #36 на: Април 26, 2015, 02:01:55 »

"Бр. Миладинови" - ВАРДАРЪ , 10 януарий, 1912 год.

http://www.scribd.com/doc/59195035/Vardar-1911-1912-13-16

"Преди петдесетъ години вражеска ръка подкоси живота на две светила на националната ни пробуда: Димитъръ и Константинъ Миладинови. Те паднаха жертва за цената на бащина вяра и роденъ езикъ и сложиха изкупителните си кости въ залогъ на приближаващата се свобода. За техния животъ малко се е писало. Историята като че ги е забравила. Фактъ е, че живота на "двата Миладина" се популяризира главно отъ "Епопеята на забравените".

Родени въ Струга, "градъ хубавъ и старъ", откърмени отъ люлка въ робски теглила, станаха зрители на вековни неволи и жаднееха да хвърлятъ светливите искри на народното свестяване. И въ килиите на манастира "Св. Наумъ", дето Димитъръ доби първите познания по грамотностъ, и въ гръцкото охридско училище, и въ янинския лицей и въ странствуванията си изъ Херцеговина, Босна и Сърбия, една мисъль пълнеше живота му, единъ блянъ се възправяше предъ съзнанието му: светлина и пробуда на народа. Съ години учитель въ Струга и Кукушъ, той съ любовъ носи бремето на скроменъ апостолъ, на просветата, и съ ясновидството на една българска душа долови културните й копнежи и желаеше да я види възродена. Безъ претенции за отплата, безъ надежда за лаври, той скита години безъ отдихъ, ту мило приеманъ, ту коварно изпъжданъ. Обладанъ отъ фанатична вяра въ доброчестината на българския народъ и отъ възторга къмъ идеите, на които бе станалъ глашатай, той пръскаше лъчите на родна просвета и противостоеше на хиляди пречки въ борба съ тъмнината. За просветата на тоя народъ се грижеха други тогазъ. Цариградскиятъ патрикъ по султанска повеля се смяташе за духовенъ глава на всичкото християнско население. Мрачните му служители толкова по-достойно оправдаваха владишките си обири, колкото по-ревностно натрапваха гръцкия езикъ въ черкви и училища и насаждаха еленизма. Българскиятъ храмъ, който някога се огласяше отъ звуковете на хубавата славянска речъ, дето въ дни на народни радости и печали се молеха български царе и възнасяха топли молитви български патриарси, изнемогваше сега отъ похабените фенерски служители и техните непонятни слова. Той бе отдавна осиротелъ отъ родните си отци и копнееше да види наново възродено старото добро време. Българското училище, тъй нежно отгледано отъ великия народенъ учитель, Св. Климента, печално тъжеше, кога презъ мрака прехвърляха искри отъ околни свободни народи, чиито просветни стремежи ревниво се окрилиха отъ грижите на родните имъ синове.

Срещу натрапническите грижи на фенерското духовенство да "просвещава" българския народъ издигнаха първи мощенъ гласъ Миладиновци. Съ чувство на силна умраза се бореха те противъ гръцките "отци" и "учители" и протестите имъ, слабо чувани отпърво, събуждаха заспалите, ободрява страхливите, носеха съзнание и светлина на робите. Всякъде, дето стъпяше кракътъ на Димитра Миладиновъ, останаха трайни следи: гръцкиятъ езикъ бе изгоненъ отъ черкви и училища и замененъ съ свой, матеренъ, а гръцките книги позорно изметени и заместени съ български. Срещу гръцките мегали-идеи той противопоставя фолклорни докази, предлагани отъ името на самия народъ: той иска да докаже правотата на българската кауза посредствомъ народното творчество. Въ поезията на народа, простодушна и неопетнена отъ робството, безискуствена свежа въ своята първобитна чистота, той вижда най-голямъ отпоръ на гръцките домогвания. Той е убеденъ, че тия безименни творения, създадени въ минути на радости и тъги, най-ясно обясняватъ историческите права на народа, защото не преследватъ ни нравствени, ни политически цели, нито пъкъ са ковани за някакви користни сметки. Тукъ е и историята, и религията, и бита на народа. И, убеденъ въ силата на тия исторически доказателства, той събира песни по целия български край,  скита по хора и седенки, посещава сватби, та и народа свестява и на врагъ отпоръ дава. Но тая трескава дейностъ не мина безъ протестъ. Охридскиятъ епископъ Мелетий вижда въ Димитра Миладиновъ свой най-голямъ врагъ. Тоя гръцки владика, изобличаванъ и не единъ пътъ въ най-гнъсенъ развратъ, вижда какъ бързо се руши почвата подъ краката му и решава да го погуби.

Срещу правите думи той пуска въ ходъ интриги, клевета. Димитъръ е обвиненъ като бунтовникъ, който пръска опасната проповедъ да свалятъ султана и се присъединятъ къмъ Русия. Окованъ и вързанъ, великиятъ народенъ труженикъ бе хвърленъ въ цариградските тъмници, презъ което време пропада и голяма частъ отъ събраните фолклорни материали.

Константинъ, завършилъ образованието си въ Атина и Москва, по това време бе въ Хърватско. Събраните отъ двамата народни умотворения намиратъ своя меценатъ въ лицето на отличния хърватски епископъ Йосиф Юрай Щросмайеръ. Само съ неговата щедра помощъ сбирката "Български народни песни" можа да види бялъ святъ. Но въ това време на велика радостъ отъ плодовете на толкова годишенъ трудъ Константинъ дочува тежката вестъ за нещастието на брата си.Той тича въ Цариградъ да го утеши, да му стане състрадалецъ, равна жертва въ великото дело. Той влиза въ тъмницата, за да не излезе вече. За невините труженици се застъпватъ австрийскиятъ и рускиятъ посланици и турското правителство ги оневинява. Но, когато въ тъмничния сводъ се раздаватъ душите:"милостъ и животъ" бедните братя изпущаха вече своите последни въздишки и пращаха сбогом на божия святъ. Защото Фенеръ потрепералъ цялъ отъ тоя оправдателенъ вердиктъ, решава да употреби и последните си средства за самозащита: докато пристигне помилването, подкупената тъмнична стража бе поднесла вече отровата на двамата братя.

Те изпуснаха последните си стонове далечъ отъ родна земя, безъ да бъде оросенъ гроба имъ поне отъ една набожна сълза. Шепа студена пръсть хвърли възъ трупа имъ само единъ, чиято левица подаваше яда, докато десницата му набожно благославяше.

Братя Миладинови послужиха на народа си и като глашатаи на народната пробуда и като учени събирачи на български народни песни, въ които откриха великото минало на народа. Въ втория случай те най-достойно увековечиха името си. Техниятъ Сборникъ (1861 г.) е величествения паметникъ на стремлението ни да хвърлимъ отъ себе си коварно наложеното иго отъ фанариотите. Той предаде нашето героическо минало въ идеализирани образи, напомни миналата духовна мощъ и окрили вярата въ светлото бъдеще на падналия, но не изчезналъ български народъ. По тоя Сборникъ славянскиятъ святъ за пръвъ пътъ се научи да познава духа на българите въ народната словесностъ. Бележити славянски учени са почнали изучването на българския езикъ съ тия песни. Йосифъ Голичекъ дори стъкми по техенъ образецъ своите "Юнашки песни на българите" посветени на Д. и К. Миладинови. Миладиновските народни песни, тъй разнообразни по съдържание, не губятъ и днесъ цената си, като важенъ източникъ за изучване нашето народно творчество.

На 12 януари просветената българска интелигенция ще отдаде свойта данъ на признателностъ на тия първи будители на националната свесть въ западния край на нашето отечество и съ благоговение ще почете великата имъ паметь. А споменътъ за тяхната дейность е скъпъ за насъ особено днесъ, защото съвпада съ моментъ, когато македонската интелигенция е подложена на нови изпитни, и когато болезнено разочарование обладава борците за свободата въ тоя нашъ роденъ край. Единъ поклонъ предъ изкупителните кости на Миладиновци, една манифестация на техния беззаветенъ идеализъмъ ще бъде достоенъ изразъ на адмирация къмъ тяхната велика заслуга и мощенъ зовъ срещу недавна извършеното варварство надъ мирното българско население въ Македония."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #37 на: Мај 28, 2015, 08:23:03 »

Христо Шалдев от Гумендже, Македония - Extracts from the memoirs of Hristo Shaldev

"I was born on 25th December 1876 in the picturesque village Gumendje, located in the beautiful and fertile valley at the eastern base of the Pajak mountains. Gumendje is encircled by vineyards, mulberry trees and a variety of mediterranean and other fruit trees. Its people who are Bulgarian, mainly work in the vineyards or the silkworm industry...

Along the "Big River", flowing down the nearby steep valley, are located 18 water mills, including one of a more modern design rebuilt in the 1890s but still, as tor all the others, relying only on natural water energy. Until the 1860s Gumendje had a silk factory owned by a Jewish merchant from Salonika. The factory was subsequently purchased by the citizens and converted into a Bulgarian school. The town also had two other schools and the nunnery "Zogravskia metoh". During the 1880s, after construction of a new Church in the town-center, a new two-story school was built for education of the Bulgarian and Greekophile children...Gumendje had two churches, an older one used by the Bulgarians and a newer one frequented by the Greekophiles. There were also three monasteries ("Metochs") – Zogravski, Iberski and Bozigrobski - which all owned buildings and land...

While my primary and secondary education occurred in Gumendje, at the insistence of my grandfather, I was sent, jointly with two other local hoys to study in a theological college in Istanbul. It was on 17th August 1895, the third day of the Church holiday, when the town fair is visited by many people of the region, that the head teacher of Enidjevardar, Grigor Mokreff, a guest of my uncle (also a teacher), inducted me into the Macedonian Revolutionary Organization. In that first political lecture I heard he told me:
Because we, the members of this Organization being Bulgarian, are fighting for an autonomous Macedonia, some prominent officials of the Exarchate and some chorbadjis refer to us as separatists. If our belief in the importance of achieving the freedom of Macedonia is classified by them as separatism, then we accept this charge and its political consequences..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=187

Кратко видео с Илия Шалдев, синът на Христо Шалдев

https://www.youtube.com/watch?v=F3EQ1aRNuys
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #38 на: Мај 28, 2015, 08:32:21 »

Областьта Боймѝя въ югозападна Македония - Христо Шалдев от Гумендже, Македония, Македонски Прегледъ, година VI, книга 1

http://strumski.com/biblioteka/?id=516

"Населението на Боймѝя е групирано въ 31 селища, 25 отъ които сѫ чисто български, едно смѣсено, турско-българско (Боймица), едно чисто турско (Шиклара) и 4 чисто влашки (Г. Ливада, М. Ливада, Църна рѣка и Купа). Околийски центъръ на Боймѝя е гр. Гумендже. Споредъ статистическитѣ данни, които ни дава покойниятъ В. Кѫнчевъ, населението въ Боймия презъ 1900 год. е възлизало на 16,835 души, по села и народность както следва: българи 12.300, турци 1.435, власи 3.100...

Десеть години по-късно, a именно презъ 1910 год. българската екзархия нареди чрезъ своитѣ органи — архиерейскитѣ намѣстници и учителитѣ по селата, рѫководени отъ околийскитѣ инспектори, да произвеждатъ щателно преброяване на населнието въ всички села по околии въ Македония по представени отпечатани формуляри, въ които да се впишатъ имената на селищата, както официално се пишатъ и както населението ги именува, броятъ на кѫщитѣ и семействата имъ, броятъ на населението по полъ, народность, вѣра и имотно състояние...Както се вижда отъ горната таблица, населението на Боймѝя до Балканската война е възлизало на 18978 души, отъ които българи 13484 души, власи 3743 и турци 1596 души. Гърци и сърби нѣма. Сърбитѣ се опитаха да създадатъ свои съчувственици — сърбомани въ с. Крива, но не успѣха, a гърцитѣ имаха свои съчувственици — гъркомани почти въ всички села по нѣколко домакинства, но най-силни бѣха въ гр. Гумендже, с. Крива и с. Петрово. Съпоставени дветѣ таблици по отношение на общия брой на населението въ Боймѝя, ни даватъ една разлика само отъ 2143 души прирастъ на жителитѣ за 10-годишенъ периодъ, и при това прирастътъ е чувствителенъ за населението само въ гр. Гумендже, гдето мнозина селяни следъ хуриета почнаха да се заселяватъ. Малкиятъ процентъ на прираста се обяснява и отъ обстоятелството, че въ последнитѣ години мнозина временно или за винаги почнаха да емигриратъ въ Америка и България. Последната статистика при това ни дава по-подробни сведения, a именно за броя на населението по полъ, за броя на кѫщитѣ, домакинствата и черквитѣ въ всѣко селище, както и за броя на чифлигаритѣ въ тѣхъ. Отъ нея се вижда, че българитѣ заематъ първо мѣсто и съставляватъ 71% отъ цѣлото нгселение, власитѣ 19.7%, турцитѣ — 8.4%. Отъ сѫщата таблица се вижда, че само въ българскитѣ села ина чифлигари, че отъ 25-тѣ български села 20 сѫ чифлици и че 28.8% отъ българитѣ сѫ чифлигари. Безимотното състояние на боимскитѣ българи, особено въ полска Боймѝя датира отъ старо време...

Презъ първото десетолѣтие на настоящия вѣкъ чифлигарското население частично или групово бѣ почнало да откупува чифлишката земя отъ беговетѣ чрезъ сроково изплащане. Но въ надвечерието на разрешаването на аграрния въпросъ въ Боймѝя и Вардарията при доброволно спогаждане между бегове и чифлигари се обяви Балканската война, a после и всесвѣтската, които не само че попрѣчиха на откупуването на земитѣ, но подпомогнаха новитѣ завоеватели, гърцитѣ да изпѫдатъ българското население отъ вѣковнитѣ имъ домашни огнища по силата на конвенцията за „доброволно изселване", за да обезбългарятъ тази чисто българска область, като на изселилитѣ се и декларирали имотитѣ си се дадоха оценки въ облигации на стойность едва отговаряща на наема изтеклото време отъ изселването имъ до получаването на облигациитѣ. Изселването по силата на конвенцията трая до края на 1928 г., и до тая година голѣма часть отъ българското население подъ формата на „доброволно изселване" и всичкото турско население отъ Боймѝя бѣ прогонена...

Боимскиятъ говоръ спада къмъ западнобългарското наречие съ изхвърляне на нѣкои звукове въ началото и срѣдата на думитѣ, съ съкращение на нѣкои думи и други особености. Така, звукътъ х се изхвърля отъ всички думи, които почватъ се него: Ристо (вм. Христо), лепъ (вм. хлѣбъ), ỳбаво (вм. хубаво), òро (вм. хоро), òдамъ (вм. ходъ), и пр.; изхвърля се тъй и въ срѣдата на много думи: ỳо (ухо), сỳо (сухо), глỳо (глухо) и пр...

Епохата на възраждането е заварила учебното дѣло въ Боймѝя въ плачевно състояние. Въ това отношение гръцката митрополия като че се е придържала o максимата: за българитѣ колкото е възможно по-голѣмо невежество...По времето на първитѣ години на учителствуването на даскалъ Вангелъ, a именно презъ 1866/67 г. въ Зографския метохъ се открило първото българско частно училище отъ духовника дѣдо Харалампий Айдариновъ, родомъ отъ Гумендже, и заради тоя му грѣхъ, по докладъ на воденския митрополитъ Никодимъ до братството въ Зографския манастиръ, той билъ извиканъ въ Св. Гора.

За учебната 1867/68 г. билъ назначенъ учительтъ Ристо отъ Родопитѣ. Той се явилъ въ града съ торба на рамо и потърсилъ нѣкаква работа. Първенцитѣ Хр. Севиновъ, Димо Румалиевъ и Ристо Шалдевъ, следъ като го запитали, дали знае „да учи деца по бугарски", условили го за български учитель, като предварително, докато стареитѣ уредятъ въпроса съ отварянето на училището, било уговорено да остане въ дюкяна на последния старей като работникъ коларь и известно време да живѣе въ самия дюкянъ, a после да отвори училището. Христо Родопски е първиятъ български учитель въ Гумендже, който е обучавалъ децата въ свободното здание на Зографския метохъ, гдето до тогава се е помѣщавало гръцкото училище. Това здание е било напуснато отъ гръцкия даскалъ Вангелъ първо, защото духовникътъ отъ Зографския метохъ е служилъ въ параклиса си на славянобългарски езикъ и често е разговарялъ предъ даскала и ученицитѣ за българско четмо и писмо и, второ, защото гъркоманитѣ предпочели да заематъ за училище две църковни сгради въ центъра на града, които били въ непосрѣдно съседство съ двора на черквата имъ, та чрезъ това да се разшири черковниятъ дворъ. Учительтъ Христо, за който се казва, че билъ пратенъ отъ Зографския мънастиръ, не е можалъ да проучителствува цѣлата година: къмъ края на учебната година по настояването на гръцкия владика билъ изгоненъ отъ мѣстния мюдуринъ...

Презъ първата половина на 70-тѣ години на миналия вѣкъ се отворили български училища въ следнитѣ боимски села: въ Тумба и Горгопикъ презъ 1874/75 г., въ Герокорци — 1875/76 г., въ Рамелъ, Литовой, Кониково, Петрово, Оризарци, Бубаково — 1876/77 г. Интересътъ къмъ откриване на родни, български училища срѣцъ населението въ Боймѝя е билъ голѣмъ, обаче настѫпилитѣ неблагоприятни политически събития, — срѣдногорското въстание, руско-турската освободителна война, въстанията въ Кресна и Малешевията и сръбско-българската война, били използувани отъ гръцката пропаганда, която попрѣчила на това, a гръцкиятъ владика успѣлъ даже да закрие всички отворени въ селата български училища. Непрекѫснато останало да действува само българското училище въ с. Тумба, въ което първъ български учитель билъ Петъръ п. Георгиевъ отъ с. Стояково, a после Гоно Пейковъ, Хр. Деношевъ и др...Непрекѫснато работило и българското училище въ Гумендже, въ което за 1878/79 г. билъ назначенъ Хр. Урумовъ...Учебното дѣло презъ последното десетолѣтие въ Гумендже доста много се е разширило: учителскиятъ персоналъ въ дветѣ основни училища и прогимназията бѣ достигналъ до 9 души, a ученицитѣ — крѫгло до 400...Презъ епохата на възраждането и до последно време най-голѣми заслуги въ полето на учебното дѣло въ Боймия имагь скромнитѣ учители Георги Пейковъ и Захарий Гьoревъ...

Паякъ пл. е изобщо добре населена. Понеже е срѣдно висока, селища се срѣщатъ както по стръмнитѣ ѝ склонове, така и по билата ѝ. Селищата, които сѫ разположени по склоноветѣ и политѣ ѝ, възлизатъ на 47, отъ които 35 сѫ български, 6 — влашки, 5 — турски и 1 смѣсено — българо-турско...Макаръ и Паякъ пл. да е срѣдновисока, въ нея изобщо построени малко пѫтища, поради което е и мѫчно проходима. Поради това тя е давала приемъ на българскитѣ хайдути и четници, които подъ водителството на Апостолъ Петковъ и др. войводи сѫ дали редъ сражения съ турския аскеръ, по-важни отъ които сѫ тия при в. Гандачъ и Гумендже презъ 1903 г., въ с. Крива презъ 1912 год..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #39 на: Јуни 10, 2015, 02:47:31 »

ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО - Антон Дончев

http://chitanka.info/text/2249-vreme-razdelno

https://www.youtube.com/watch?v=Y-jTL3fBKE8

https://www.youtube.com/watch?v=ngwxj-7MDeQ

"Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш — ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи, в себе си...

Дойде времето. Падна мечът, който ден и нощ висеше над главите на българи християни. Дойде второто разорение на Родопа, защото поробителят първия път ограби царството ни, ала ни остави вярата и езика. Сега идваше да ги вземе, за да остане българин само име, което след време ще се забрави. Сбъднаха се тъмните пророчества за плен и смърт, за времена, когато живите ще завиждат на мъртвите...

И стана Манол, та отиде до чановете си. Стояха те до стената, окачени на четири реда, всеки ред по една пълна дизия от 13 чана, подредени на всеки ред от първия глас до последния. И огънят играеше по тях, ала те оставаха неми. Тогава Манол почна да почуква с нокът по чановете. А те цяла зима бяха мълчали, та запяха притаено и радостно, като овчарова невеста, която среща мъжа си. И гласовете им бяха наистина сребърни. И като заслушах, разбрах, че Манол караше чановете да пеят песента „Бяла съм, бяла, юначе, цяла съм света огряла, един бе Карлък останал, че беше в мъгла отънал…“ После Манол хвана с две ръце стъблата, които носеха чановете му, и почна да ги тресе. И все по-силно и по-силно ги тресеше той, докато най-напред цялата къща се обърна в камбана, а после се обърна в камбана целият свят и месечината биеше като сребърен език.
Като сребърни водопади ме заляха гласовете на чановете и не можех да си поема дъха, и сребърни води минаха през мене, та отнесоха где каквото имаше черно и лошо. И останах пред чановете гол и чист като пеленаче. И в тая нощ разбрах приказката за камбаната, която правила стопанина си с всеки удар на езика си по-млад с една година. Такива чанове можеха да направят човека като нероден.
И не помня кога Манол е спрял да звъни. Той стоеше с гръб към мене, с отпуснати ръце, а пък аз бях вече изправен с лице към него. И в горницата се носеха духовете на отзвънелите гласове.
Манол каза:
— Чанове трябва да сложите в черквите си.
А Мирчо влезе с наръч сено и не притвори зад себе си вратата, ала навярно не помнеше за нечистите сили. И видях по лицето му да светят сълзи, та избърсах и своите очи. Обърна се и Манол и аз видях, че ликът му приличаше на лика, когато гледаше Елица.
И Манол каза още:
— Един чан да се пропука, един да не е настроен на гласа си, и цялата песен ще изтече в земята.
А разбрах, че не говореше само за чановете...

Няма да забравя какво се случи тая нощ. Тръгнах към одаята си. Писъците, плачовете, охканията и сред тях грубите смехове, подигравки и ругатни караха сърцето ми да плаче. Побеснявах сред тая буря със светкавици, идеше ми да вия и да се тръшкам. Не можех да претърпя тая гавра с човешката воля, това чупене на ръце и на нозе, това чупене на воли. Всяка одая беше дъно на кораб...

От сто години стои Сюлейманаговият конак сред Елинденя, та стените му белеят, а Елинденя чернее. Преди беше като гарваново свърталище, от което излитаха гладни сеймени да се слетят на християнските души като на мърша. Сега белее като змийско яйце, в което се люпи змей невиждан, който иска да покрие с ципести крила цялата долина. А по околните планини като подгонени пилци се бяха пръснали хората от трите села, изгонени от гнездото си, в което сега се мътеше само бялото яйце. Стояха на планината и чакаха.
Чаках и аз. Чакахме пратениците си. Защото там долу, в конака, седяха вързани със скръб и желязо шестдесет души българи и те бяха наши пратеници, слезли в бърлогата на звяра. И нямаше ни от тях, ни за тях вест или дори слово. Не врагът ги беше пленил, та откарал, ние ги бяхме пратили, планината ги беше пратила, да покажат на Караибрахима, че никога няма да пречупи волята ни...

Някой скриваше кръстовете в земята. Там стоят те и досега и само те са останали, защото после турците строшиха ония, които го стърчаха по гробището. И когато над Родопа отново изгрее слънце — дано стане по-скоро, — нека хората разкопаят поляната надясно от прохода Милото господи. И ще намерят каменните кръстове в земята...

Изловените в селата българи бяха затворени във вътрешния двор с платана като в кошара. Изходът с тунела, стълбите и всички врати бяха запречени с тръне и железа, по чардаците стояха стражи. Първия ден, когато им хвърлиха хляб като на кучета, хората се сбиха за къшеите, а турците се смееха. Втория ден никой не се. наведе да вземе хляба. Минаха хора, събраха го и го занесоха на най-старите да го разделят. Всеки ден умираше по някой, ала труповете не ги вземахме. Те къртеха камъните и се опитваха да ги заровят. Ние стояхме по чардаците над главите им и ги гледахме, че стояха долу като в друг свят. Караибрахим беше заповядал дума да не се разменя с тях...

В тия дни избиха първенците от долината Елинденя. Изкараха ги от тъмницата и те се мъчеха да държат очите си отворени, за да видят слънцето, а клепките им сами падаха, да се запазят от светлината. Попитаха ги ще приемат ли правата вяра. Те мълчаха. Попитаха ги какво ще пожелаят, преди да умрат. Те казаха:
— Убийте ни пред конака, а не между четири стени. Убийте ни на площада пред планината.
И Караибрахим каза:
— Тъй да бъде.
Вече не превеждах, защото той говореше на български. Стоях отстрани и гледах. А Караибрахим беше решил да ги изколи на площада, та да видят българите от планината и дори им беше пратил хабер. Петстотин турци стояха в крайните къщи на Елинденя с пушки, насочени към гората, за да пресрещат смелчаците, които биха се опитали да попречат на клането.
Шестдесет души джелати от вчера точеха черни ножове на черен камък. Отсякоха самотната ела, която стърчеше сред площада, та изравниха дънера и за дръвник. И дори изкопаха вада, да се стича кръвта.
Първенците излязоха със завързани на гърба ръце, а Караибрахим заповяда да хванат с по един ремък ръцете на всеки двама, та те вървяха по двойки и се обръщаха малко с гръб един към друг, защото не можеха да извият съвсем ръцете си. Само Мирчо беше завързан отделно и вървеше до баща си, както телето подтичва към кланицата, вързано само за рогата, след големия бик, целия във въжа и синджири.
А когато минаваха през тъмната пещера на изхода, за да излязат на площада, Караимам Хасан ходжа каза на овчаря до Манол:
— Промени вярата си и след половин сахат ще ядеш пилаф, а след години душата ти ще отиде в рая. А другите ще се търкалят без глави.
Овчарят му отговори:
— Когато ей тая вода спре да тече, тогава ще спра да се наричам българин и ще стана турчин...
Край мене се претърколи шишкото молла Сулфикар Софта, разтреперан от алчност. Спря пред Манол, ала тъпчеше нетърпеливо на едно място.
Манол го гледаше в очите. После изведнъж вдигна лявата си ръка и я сложи на рамото на ходжата. Докато коленичеше зад него, Мирчо беше прегризал вървите на едната му ръка.
И с лявата си ръка Манол притисна ходжата надолу. Коленете на ходжата се подгънаха и той падна по гръб. Манол вдигна окървавената си пета и я сложи на гърлото му. Ала не натисна веднага — наведе се и тихо заговори на ходжата. Стори ми се, че казваше име след име.
Няколко мига никой не мръдна. После екна зверски рев и край мене прелетяха разпенени хора с ножове в ръце. А насреща им се хвърлиха завързаните първенци, сякаш щяха да се бият. Те искаха да запазят Манол от ножовете. И на пет крачки пред мене турците почнаха да секат беззащитните българи...

Над цялата планина ечеше един проточен, страшен вик:
— Ааааа!
Планината сякаш гореше от викове. Викаха българите по околните склонове и ехото ме оглушаваше.
После заечаха чанове като сребърна лавина, която се срива по планината. По-страшно, отколкото в оная нощ, когато Караибрахим се бранеше от тях. Биеха Маноловите чанове...
Тъй всички първенци умряха като хора. И да имаше всеки от тях грях, и дори да имаше голям грях, блясъкът на тая смърт не дава да се видят петната по предишното им битие. И светлината на тоя им последен ден е така ярка, че не можем да различим петната по предишните им дни. И за тях не се помнеше вече нищо, само се помнеше и се казваше: „Той умря на камъните на Просойна, до дясната ръка на Манол.“ Защото наистина само тогава може да се каже какво струва човек, когато се види как умира...

Долината Елинденя загина. Но под Превала пушеха комините на ново село и то дори още нямаше свое име. Пътят водеше в друго село, в Момчилово, сред долината Петгласец. Елинденя роди две села и макар в едното да пееше мюезин, а в другото да биеше камбана, те бяха деца от една майка. Обърнах се и никога вече не видях Елинденя."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #40 на: Јуни 20, 2015, 09:56:15 »

"The Tragic Peninsula. A history of the Macedonian Movement for Indpendence since 1878", St Louis, MO, USA, 1938 г.- Христо Анастасов от с. Турие, Костурско, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=503

"The Treaty of San Stefano with one stroke solved the Bulgarian question most satisfactorily. With it the Bulgarians considered themselves not only liberated, but also united. But soon their momentary unity ended in deep affliction. For the Congress of Berlin destroyed the united Bulgarian nation, and the chiev engineer of its destruction was Lord Beaconsfield. One month after the Congress assembled the diplomats there announced the division of the Bulgaria of San Stefano into five parts. Dobrudja was given to Roumania. The territory north of the Balkans and south of the Danube was to be the new state of Bulgaria, a self governing state, tributary to the Sultan and owning his suzerainty, but in other respects practically independent. South of the Balkans the Treaty created another kind of state, under the name of Eastern Rumelia, which state was to remain under the direct political and military authority of the Sultan, but it was to have, as to its internal affairs, a sort of "administrative authority" with a Christian governor. The districts of Pirot, Nish, Zaichar, and Vrania, in the western part of Bulgaria, were given to Servia, and the Sandjak of Novi-Bazar, Thrace, and Macedonia were given back to the Sultan Abdul Hamid; while Bosnia-Herzegovina was handed to the then Dual Monarchy for the purpose of "administration"...

The total population of Macedonia, as estimated in 1912 is 2,260,000 out of which 55 per cent is Bulgarian, 20 per cent Turkish, 10 per cent Greek, 10 per cent Albanian, and the other five per cent made up of Jews, Vlachs, Gypsies, and others...Since the settlement of Berlin, Macedonia has become a tragic scene of events. The Bulgarians in Macedonia who had been organizing since 1893, rose, in 1903 against the Hamidian regime...

The situation in Macedonia under the ascendancy of Servia and Greece, became far worse than it had been under the Turkish regime. Both began to Grecianize and Servianize the Macedonian Bulgars in their respective possessions by closing their schools and churches, suppressing newspapers and periodicals, destroying the libraries and burning all the Bulgarians books...

Altho the Bulgarian people were united, first, by the Firman of 1870, which created the national Bulgarian Church, and secondly, by the Treaty of San Stefano unfortunately, the Congress of Berlin performed the first political division, while the Treaty of Bucharest effected the second political division of the Bulgarian nation. Because of such unjust and shameful distribution of the Bulgarian people from one sovereignty to another, the bloodshed on the Balkan Peninsula for the last forty-five years still continues...

In the first few years the Organization had enormous success among the Bulgarian inhabitants of the cities in Macedonia. During the years 1895-1896 the revolutionary net-work was well spread among the village communities. Thus the IMRO extended its sphere of influence not only in the cities, but also among the peasants - the masses of Macedonia. The agitation was thereafter carried on in every city and village-community where Bulgarians were living...

The moment for which the Bulgarians of Macedonia had been preparing for ten years arrived on the evening of Sunday, August 2, 1903. It was the festival day of the Prophet St. Ilia, hence the name of the rising (The Ilin-den Insurrection). In the territory of the IMRO, as shown by the revolutionary districts in the preceding chapter, were found the following nationalities: Bulgarians, Turks, Greeks, Grecomans (renegade Bulgarians), Serbomans (also renegade Bulgarians), Vlachs, Gypsies, Albanians, Jews, and others. The Ilinden Insurrection, however, was not the work of the combined efforts of these nationalities; it was an attempt by only one of them - the Bulgarians. The other Christian subject races either assisted, tolerated, or actually opposed the insurrection...

According to the most accurate statistics gathered on the eve of the Balkan War, the total population of Macedonia was 2,301,767 and distributed among the different nationalities as follows:
Bulgarians.............1,095,355
Turks......................541,615
Greeks....................253,366
Albanians................184,336
Vlachs......................77,365
Gypsies.....................43,370
Jews and others.......106,360
----------------------------------------------------------
Total.....................2,301,767

In that part of Macedonia given to Servia by the Treaty of Bucharest the population was distributed as folows:
Bulgarians...............632,620
Turks.....................205,885
Greeks..........................480
Albanians............... 161,870
Vlachs......................33,725
Gypsies.....................16,175
Jews and others.........20,420
------------------------------------------------------------
Total....................1,072,415

In that part of Macedonia which was acquired by Greece as the result of the settlement in Bucharest there were:
Bulgarians..............297,735
Turks.....................299,880
Greeks...................249,657
Albanians................21,770
Vlachs....................39,470
Gypsies...................23,130
Jews and others.......84,170
--------------------------------------------------------------
Total....................1,015,812

Oppressive methods were immediately employed by the Servians and the Greeks in Macedonia to denationalize the Bulgarian population there. As it is amply shown by the Report of the Carnegie International Commission, even during the time when the Balkan Alliance was still in force, the Servians as well as the Greeks prosecuted a systematic persecution of the Bulgarian inhabitants in Macedonia...

When Macedonia was under the Turkish rule the Bulgarian population had, and enjoyed, certain rights that were entirely denied them by the Servians and the Greeks. Until the eve of the Balkan War, the Bulgarian population in Macedonia had 1373 schools of various grades, 2266 men and women teachers, and 78,854 scholars. There were 1331 churches, 294 chapels, 275 monasteries, and seven bishoprics. But now neither the Greeks nor the Servians recognize the nationality of the Bulgarians in Macedonia..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #41 на: Јули 28, 2015, 02:35:13 »

90 YEARS GREEK ETHNIC CLEANSING OF BULGARIANS IN AEGEAN MACEDONIA - Stoyan G.Bojadjiev

https://archive.org/stream/GreekEthnicCleansingInAegeanMacedoniaRevisedEdition/bulgaria_ethnic#page/n0/mode/1up

"According to the official Turkish statistics from the year 1900, there were 1,181,336 Bulgarians, 28,702 Greeks and 700 Serbs in Macedonia. In 1912. in Vardar Macedonia existed 761 churches with 6 bishops, 833 priests, and 641 Bulgarian schools with 1013 teachers and 37,000 students. In Aegean Macedonia there were 378 Bulgarian churches with 300 priests, and 340 Bulgarian schools with 750 teachers and 19,000 students.

In 1912-1913 the Greek troops entered Aegean Macedonia as conquerors, although their history textbooks spoke about "liberation of Macedonia". These troops undertook a systematic ethnic cleansing of the conquered territories...On the explicit order of the newly crowned Greek King Konstantine, the town of Kukush was set on fire. In the villages of the same district 4725 Bulgarian houses were burnt down. The Bulgarian houses were burnt in the villages of Negovan, Ravna, Bogorod; in the Doyran vilayet 11 villages were burnt, in Demir Hisar - 5 villages were burnt, in Seres district 5 villages were burnt, and in Gevgely region - 15 villages were burnt, etc. According to the final data of the Commission, the Greeks had set on fire 161 Bulgarian villages with a total of 16,000 houses...

There were 378 Bulgarian churches with 300 priests in Aegean Macedonia. Enemy No.1 of the fighting Greek phanariots was the Bulgarian Orthodox church. The leading role played by the Greek church in winning the so-called "Macedonian Struggle" was stated above. As early as July 31 1913, the Governor of Kostour invited the Head of the Bulgarian Orthodox church and all priests and told them about the Greek Government order that they were to leave Greek territory within 48 hours. The expelled priests, all born in Macedonia, were presented with a document which stated that they were returning to Bulgaria because they were Bulgarians.

On July 3 and 4 1913, 200 Bulgarian priests and teachers were arrested and sent to the Thessaloniki prison. On June 30 the last Bulgarian church was confiscated and occupied. All icons of ,,St. Cyril and Metodius" were either burnt or covered with manure. Most of the priests were sent in exile on various Greek islands. Their ups and downs are described in the "Mir" newspaper from October 30 1913 /"Report....... " p.199/ At present there are no Bulgarian churches in Macedonia and no place where a divine service is carried in Bulgarian. It is made clear below what is the attitude of the Greek state towards any attempt to deliver Gods words in the local Slavo Bulgarian language...

The Greek Army entered Voden in October 18-31. Ten days later the population was told: "Your tongues will be cut off if you speak Bulgarian". The property of the villagers was taken away. The churches and the schools were closed down. The Slavonic inscriptions were erased; the priests were beaten and expelled. All people of public power in the villages of Veshtitsa, Tsrmarinovi, Piskopia, and Arsen were arrested. They were told "if you want to be free, say that you are Greeks". As soon as the Second Balkan War broke out, over 200 Bulgarians from that region - priests, teachers, eminent figures and wealthy people - were arrested and sent to Salonica after assaults...

In its comprehensive report comprising 410 pages, the authoritative international commission established by the Carnegie Endowment for studying the reasons for conducting the Balkan Wars presented ample and incontestable evidence for the ethnic cleansing and assaults done by the Greek Army on the territory of Macedonia which was "liberated", by them. Appendix No 51, p. 307 (in the English issue) presents 28 letters sent by Greek soldiers who did their military service in the 19th Regiment of the Seventh Greek Division. These letters were meant to be sent to the soldiers' families but the post was captured and so these letters became evidence for the Commission of Inquiry. Below are given some excerpts from such letters:
Letter No3     
Here, in Rondu (Brodi) I took as captives five Bulgarians and girl from Seres...I killed the girl. And I gouged the eyes of the Bulgarians while they were still alive...                                                                 
Letter No5
Dear brother Mitso,...we put to fire every Bulgarian village from Seres to the border...

Letter No9 
We put to fire every Bulgarian village we occupied, and we killed all Bulgarians we met...                                                               

After the Nei treaty was signed in 1919, according to article 56 of the same agreement Bulgaria was forced to sign the convention for free repatriation . The protocols, signed in Geneva in September 1924, in which the Bulgarian minority in Greece was placed under the supervision of the United Nations, could not be executed, because the Greek Parliament did not ratify them. An intensive chasing of the Bulgarians from Aegean Macedonia started. Ruthless terror and slaughtering of Bulgarian population took place. For example, in 1924 the Greek officer Doksaniks gave orders for the 19 local villagers, captured and brought to the district administration in the town of Ser, to be shot oh the road between Turnlis and Gorno Brodi. That was followed by countless executions of Bulgarians, refusing to be expatriated to Bulgaria...

In the Greek state newspaper "Efimeriostis Kivemistos", issue 332 from November 21,1926 was published the law for obligatory change of the names of all of the villages and the towns, as well as the names of the rivers, mountains and regions. That way 588 towns and villages received names totally different from the Slav names that had existed for more than 12 centuries. The perfidious purpose of that action was the family memory to be razed to the ground...

Our compatriots became victims of the Greek Communist Party, that was manipulating and lying to our compatriots that it would recognize their minority status, if they fought on its side. This manipulation was done in full coordination with the bolshevik governors of Skopje and Belgrade - Aleksandar Rankovich, Milovan Djilas, Lazar Kolishevski, Tzvetko Uzunov, Michajlo Apostolski and Paskal Mitrevski. On October 14th, 1946 they stated the password ,,Now you will go down (to Aegean Macedonia). The leader of your struggle will be the Greek Communist Party". This party got down to work and organized by force the whole Bulgarian population till the end of 1947. The ones, born in 1930-1931, were also mobilized to fight in the war, although they had not yet reached 17 years. In 1948 that party mobilized the whole population - men and women in the so called assisting units for digging trenches, fortifications etc., e.g. total mobilization of the whole population of Aegean Macedonia was carried out. The blood of our compatriots was ruthlessly shed for the accomplishment of foreign ideals. They were told that their national rights would be recognized.This war took 30 to 40 victims from every village. The total number of Macedonian victims was 20000 persons. The supreme commander was the commander of the partisans Markos who said to the ,,Epikera" newspaper journalist: ,,We kill Slavs to keep Macedonia in Greece"...

At the end I would like to have a look into the future. I would also like to make a comparison between the Greek "Megali idea" and the Bulgarian national idea. While the task of the Greek "Megali idea" is the occupation and denationalization of a territory, over which it does not have any historical rights with the exception of the right of the conqueror and the idea is based on the hypothetical pan-Hellenism, the Bulgarian national idea is based on the human values: freedom of expression, freedom of thoughts and freedom of religion (Levski, Botev and Rakovski). When the Greek national hero Pavlos Melas died in Macedonia, when the Greek rebels like jackals were trying to tear the bleeding Macedonia after the Ilinden Uprising, the great son of Macedonia Gotze Delchev said the memorable words: "I understand the world solely as a field for cultural competition of nations". What could justify the moral right to dominate a land, which had been populated by a nation only for a few centuries /the ancient Macedonian/, for whom science has proven they do not have anything to do with the ancient Hellenes and had ceased to exist in 148 A.D., while 15 centuries the same land has been inhabited by one and the same Slav nation? Out of the presentation herein, it is evident that the discrimination policy against Bulgarians in Aegean Macedonia is a strictly followed national policy...

Helsinki proclaimed the inviolable borders within Europe, but also proclaimed the universal human rights. According this universal principle, representing the active international law, we have the full moral and legal reason to request recovery of Bulgarian churches and schools and freedom to use the mother-tongue for our fellow- nationals in Aegean Macedonia. It is sad that at the end of the XX century Bulgarians born in Aegean Macedonia cannot go to visit relatives, grand and great-grand children. I repeat again: it is in the interest of the Greek state to stop denationalizing the Bulgarian population in Aegean Macedonia. Only thus shall be open the future for normal relations between Greece and Bulgaria..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #42 на: Септември 10, 2015, 02:52:46 »

ОХРИДСКА БАЛАДА - Серафим Северняк

"Беше около два часът след обяд на 13 октомври 1944 г. Петдесеткамионната колона на 297-а гренадирска дивизия, изтегляща се стратегически от южната към северозападната част на полуострова, спря за почивка в Охрид...Само за няколко минути вестта обходи махалите от чинара към крепостта и се върна обратно. Промуши се през комшулуците на Вароша и Месокастро, прелетя под стрехите и тесните дворчета с нацъфтели ружи и хризантеми, обходи ниските стаи и тъмните мази с разсъхнати чунове и скапани мрежи, пролази по тесните стръмни улички и се спусна към чаршията. Жени вдигнаха ръце да се прекръстят, мъже се изправиха един срещу друг с мълчаливи слепнати уста, децата се стаиха и вдигнаха главици в очакване...И всичко утихна...
- Немците са заробили двайсет и пет момчета българчета!
- Ще ги карат в Германия да им бъдат слуги!
- Щом изядат добитъка, и ще ги застрелят!
- Горките им майки, клетите им жени!
- Ами те са още деца; млади, зелени, живот неживели!
- Братя наши, Деца наши!
Без глас, без тропот, без движение...Мълвата се носеше като черен вятър, като мора! В иконостасите светнаха кандила, люшнаха се езичета на свещи и в параклисите и в прастарите базилики прекършиха гръб белокоси, пребрадени богомолки. Учителю и защитниче на града, шепнеха сините устни на бабичките, преподобни покровителю и наместниче, не вдигай благословената си ръка от твоя град, не ни оставяй свидетели на човекоубийства, вдъхни ни силата си и вярата си да намерим правия път и да спасим неповинните жертви и душите си. И макар преподобният да ги гледаше с мъртвите очи на издялания си преди хиляда години от орехово дърво образ или с набърчено чело и всеопрощающ поглед от потъмнелите икони - те говореха с него като с жив човек, както бяха беседвали с паметта му от векове. Тука, край брега на езерото, той заместваше всичките небесни сили. Затова го наричаха Златния и говореха за него сякаш ей сега щеше да слезе от школата под билото и да произнесе пред множеството на славянобългарски една проповед...

Случайните минувачи покрай чинара зачестиха, за десетина минути се събра цяла навалица. Разжалваните чинове от бившата 15-а битолска дивизия се надвесиха над задните капаци. Заискаха си хляб и серене, питаха за новини по радиото. А момичетата и мъжете ставаха все повече и повече. Някои бяха по-дейни, приближаваха платформите и като се правеха че оглеждат добитъка, казваха тихо:
- Слизайте и хлътвайте кой където намери! В кафенето на Мортомарев, в кафенето на Сади, в "Чинар", в гостилницата, нагоре по улицата...Вратите са отворени, мушвайте се в дворовете, там ви чакат хора с цивилни дрехи...
Един по един, схванати от неочаквания ход на събитията, с очи, пълни с неизвестност и уплаха, пленниците се смъкваха като торби през капаците на колите и насочвани от ръце и очи, изчезваха кой където свари. Спонтанно, пленените войници изчезнаха от ешалона за пет минути и потънаха зад вратите на околните дюкяни и къщи...

Изчезването на пленниците се разкри при смяната на часовите. Новата охрана на ешелонната опашка се заяде - искаше да види какво точно приема. Тръгна акуратно от кола на кола и занаднича, изправен на пръсти. От челото на колоната екна тревожна свирка. Тропотът край ешелона отекна на площада, блъсна се във високите зидове на оградите и къщите и влезе в ниските задимени кафенета. Надвисени над таблата и картите, хората бяха погълнати изцяло от изтърканите пулове и знаци на игрите. Дори чирачетата притичваха насам и натам, понесли таблички, без да се обръщат. Караулинят началник напсува високо всички и като назначи заместник, хукна към комендантството да докладва на оберлейтенант Фогел...

Патрулите вече преобръщаха заведенията около чинара. Най-напред те влязоха в гостилничката на Кузманов...А в кафенето на бай Димитър наистина стана горещо. Немците претършуваха навред и като не намериха нищо, преди да си излязат, старшият огледа злобно всички и попита строго:
- Някой да знае къде са българите?
- Ние всички сме българи, господине.
..

На улицата заудря барабан, чу се неясен дрезгав глас, някой известяваще нещо високо и протяжно и младата изскочи навън...Момичето се върна:
- Помощникът, един разсилен с барабан и един немец с пушка - рече задъхано тя. - Съобщават заповед на коменданта, че ако до девет часа не бъдат предадениизчезналите пленници, немците ще бомбардират и ще хвърлят във въздуха Охрид...

Как може да бъде бомбардиран този град наистина, просъществувал тук от векове, станал в най-тъмните дебри на ранното средновековие светилник и духовно огнище на една народност - новосъздадена и новопокръстена, орисана да въведе на полуострова и в света една нова писменост и една нова култура, които ще живеят и ще якнат с хилядолетия! Един град, бивал столица, чувал стъпките на цар и патриарх, ехтял от виковете на войнството "Да живее!", разтърсван от громката и многолика песен на камбаните, съхранил в полумрака на ниските църкви образи на светци. Цветуща столица на Самуил, изтръгнал признанието на византийския хронист Скилица:
- Градът Охрид, който е разположен върху два високи хълма до голямото езеро, от което реката Дрин получава водите си...е главният град на цяла България. Там се издигаха дворците на българските царе..."

- Градот ке се пали, но българските войници нема да се предават!
- Охрид ке гинет, но охридяни нема да станат издайници!
- Слушайте, люде - или чест за всички, или смърт за всички!
Шепнеха си един на друг хората тихо...

Когато Младен въведе тримата бегълци под мрачните сводове на старата черква "Свеи Йоан Канео", ония, които бяха вътре, вече губеха търпение. С няколко минути минаваше дванадесет часа и водачите се бояха, че зората ще ги завари на сред път. Немците можеха да открият лодката в езерото и да захванат да я обстрелват...Двадесет и четиримата бегълци, бивши чинове от 15-а битолска дивизия, бяха докарани в лагера под билото на Галичица от източната страна...

Екехард Баумгартен не можеше да лавира повече. Възпаленият от болни амбиции мозък на Август Фогел беше измислил санкция, която не можеше да се отхвърли. Мародер си ти, а не юрист!...ругаеше наум капитанът, но запази самообладание и тръгна към общината. Той каза на построените като за утринна проверка членове на общинския съвет:
- До дванадесет часа да се съберат дванадесет килограма чисто злато за откуп. По половин килограм на откраднат пленник. Иначе - ще заговорят оръдията и минохвъргачките! Свободни сте!...

Старците, невестите и момите заслизаха към общината. Вървяха леко, нищо не им тежеше. Нито на съвестта, нито на шиите и гърдите. Нито на ушите и ръцете. Смъкнали бяха златото от себе си, свили го бяха в бели пошове...Докато крачеше към общината, Баумгартен чу натрапчивия бой на барабаните из града и се зачуди. Той не знаеше, че помощникът бе пратил вестителите повторно из целия град да съобщят, че се чакат още само два килограма...

Когато научи, че за откупа не достигат още два килограма злато, старият свещеник на черквата "Свети Климент" поп Тома Каваев, влезе в полутъмния олтар. Отключи якия долап от дебели дъбови дъски и извади оттам огромен златен кръст. Поп Тома Каваев падна на колене пред дъбовия долап, старческия му гръб се приведе до земята и сините му устни целунаха кръстното място. От слабите му очи се претърколиха сълзи и паднаха върху лъскавия мраморен под. После той излезе на двора, вятърът вдигна дългата му брада и смеси сурмите с власите, що се подаваха от килимявката. Вдигна кръста високо към небето и запя с неподозирани за деветдесетте си години сили:
- Спаси Господи, люди твоя и благослови достояние твое!
Пееше старият свещеник, който отдавна не служеше, но който не излизаше от катедралния храм, посветен на размисъл и прости молитви през дните, които го отделяха от представянето, пееше, сякаш в гърлото му се бе родил нов глас и поп Тома му се радваше. От прозорците надничаха зачудени хора. Подире му се насъбра тълпа. Докато стигне до кметството, зад гърба му имаше вече цяла процесия. Развълнувана, разплакана, жертвоготовна...Той влезе в приемната зала. Екехард Баумгартен изгледа със смаяни очи влизащия старец, който все още пееше своето "Спаси Господи...". Поп Тома Каваев сложи върху претеглената златна камара кръста на катедралата и довършил пеенето си, рече високо и задавено:
- Свети Климент ни е пазил от беда хилядо години, нему се падна горчивият и сладък жребий да защити своя град и в този ден! - Старецът се прекръсти, надигна се на пръсти и докосна с устни хладното злато на кръста. Всички, които бяха в приемната, заплакаха.
Охрид беше откупен!"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #43 на: Септември 14, 2015, 06:18:19 »

Кореспондентът на "Таймс" съобщава от София - Джеймс Дейвид Баучер

"1903 г.
23 февруари

В телеграма на консула от Солун се съобщава за две сериозни сблъсквания между български чети в областта Малеш, санджака на гр. Скопие. Първата битка е била между чета от 30 българи срещу 120 турски войници, четирима от които са били убити. Четата е успяла да се оттегли, преследвана от войската, която, след като получила подкрепление, успяла да я обкръжи. Резултатите още не са известни. В другия случай, една по-многобройна чета е дала седем убити. Единият от убитите е бил в униформа на български офицер, а другият — в униформа на войник от българската армия. От турска страна са дадени петима ранени и един убит...

17 март
Във връзка с убийството на един българин от турски войник посред бял ден на улицата в Охрид. Портата е наредила да се проведе разследване, като се арестува и накаже виновникът. Пътници, минали през Македония, съобщават, че все още не се забелязва никакво подобрение в управлението на страната и че отношението на българското население към турските власти си остава определено враждебно...

РИЛСКИ МАНАСТИР, 19 април
По случай православния Великден днес това българско светилище е препълнено с богомолци от всички части на Княжеството, но липсва обичайната група поклонници от Македония. Вместо тях тази година има стотици дрипави бежанци, които са събрали кураж да превалят заснежените Родопи и да рискуват живота си при преминаването на границата, само за да избягат от непоносимия живот в родните си краища. По-голямата част от бежанците, които са се подслонили тук за през зимата, сега биват отправяни към различни села из вътрешността на България, където правителството се опитва да им осигури поминък... 

22 април
Съобщава се за нова поредица от въоръжени стълкновени в Македония. На 19-ти т.м. се е състояло тежко сражение планината край село Смилянци, североизточно от Радовиш, в Колски вилает. Българска чета от 30 души атакувала 50 турски войника. Четата загубила 20 убити и ранени, но получила подкрепление и обкръжила войската. Едва след пристигането на още войска четата била отблъсната. Били убити и двамата водачи на четата, а дадените от нея жертви са общо 20 убити и около 50 ранени. Съобщава се и за подобен конфликт в съседното село Пешево, където в боя се присъединили и 500 български селяни. Ако това е вярно, изглежда че въстаническите настроения сред населението във вилаета на Битоля са се пренесли и в района на Скопие. В едно сражение при Соколарци, Скопско, българска чета успяла да избяга от преследващите я турски войски, като дала четирима убити, а един четник бил арестуван... 

1908 г.
5 август

Вътрешната организация е заета с преговори с младо-турските комитети, като се предполага, че ще се постигне пълно споразумение. Турските комитети вече са раздали оръжие в много български села в Македония...Според публикувана тук тази вечер телеграма, българският войвода Апостол е окупирал града Енидже Вардар с голяма войска.

СОЛУН, 6 август - ЧЕТИ, СЛОЖИЛИ ОРЪЖИЕ
Според съобщенията 54 български, 13 гръцки, 3 сръбски, 321 мюсюлмански чети са се предали. Общият брой на участниците в тези чети е 700.

10 август
Едно пълно разбирателство между турците и българите в Македония, които заедно образуват по-голямата част от населението, ще доведе до радикални промени в условията за живот, които досега са съществували в тази нещастна страна. Перспективите за едно постоянно съвместно съжителство едва ли могат да бъдат преценени, докато ентусиазмът на сегашния момент не утихне.
Няколко български села в Кумановска област, които наскоро бяха подложени на въздействието на сръбската пропаганда, са изказали желание да се върнат към екзархията. Новото турско правителство е разрешило да се отворят отново българските църкви и училища в три села, като местните власти са получили инструкции да не се противопоставят на желанието на населението.

20 август - БЪЛГАРИТЕ И МЛАДОТУРЦИТЕ
Относно тревожните слухове, така старателно разпространявани в европейския печат с явната цел да се предизвика разцепление между младотурците и българите и които същевременно създават впечатление, че вълненията в Македония умишлено се разпалват оттук, достатъчно е да се изтъкне, че никой от дипломатическите представители на Великите сили и никой от военните аташета не е успял да открие следи от мнимите военни приготовления в България, нито пък от интриги, замислени да разрушат примирието, постигнато между народностите в Македония.
Що се отнася до положението в Битолски вилает и особено в района на Морихово, информацията, която получавам от един чуждестранен офицер, прекарал последните четири години в тази част на Македония, може да се приеме като достоверна. Той твърди, че в района на Морихово, който през последните 3 години е бил превземан от редица гръцки чети, всички села, някъде около 20 или 30 на брой, са български по език и настроение. При сегашния режим на свобода жителите желаят да си възвърнат черквите и училищата, повечето от които са построени със средства на самите селяни и с декрет на турското правителство. Много от тези села са подчинени на Българската екзархия от основаването й през 1870 година. В някои случаи селяните проявиха прекалено нетърпение в усилията си да си възвърнат това, което несъмнено е тяхно, но последвалите безредици не могат да бъдат приписани на някакво организирано движение.
Човекът, от когото получавам информация, заявява, че отношението на младотурците към чуждестранните офицери в Битоля е възможно най-дружеско и че не се намеква за тяхното изтегляне. В отношенията си със съперническите партии младотурците показват справедливост и безпристрастност. В самото начало гърците и българите гледаха на младотурците с недоверие. Гърците, които притежават по-голяма политическа дарба и гъвкавост, отколкото българите, първи осъзнаха ползата от постигане на споразумение с турските революционери. Българите, чиито предишни отношения с турците бяха много по-изострени, и които нямаха способни политически ръководители, продължиха да гледат с подозрение, докато съмненията им не бяха разсеянии от отварянето на битолския затвор, от който бяха освободени 860 български затворници, включително и 40 души със смъртни присъди.
Предвид на сериозните опасности от разединението на българските партии в Македония, тук бе сформиран комитет за помиряване, който се състои от 21 члена и чиято цел е не само да уталожи вътрешните вражди, но и да постигне политическо, икономическо и духовно сближаване между България и конституционна Турция. Враждите между българите в Македония и неспособността да се постигне задоволително споразумение с младотурците относно важния въпрос, засягащ вътрешната автономия и висшето образование, пораждат тук чувство на песимизъм.

1912 - 1913
Най-опасното в това положение е сръбско-българският конфликт. Каквито и отстъпки да бъде принудена България да направи, тя няма никога да се откаже от претенциите си върху областта в Западна Македония, която й е присъдена още в договора й със Сърбия. Цялата българска нация, от царя до най-простия селяк, е единодушна по този въпрос. Областите, за които става дума, са най-явно български от всички останали в Македония и са били признати за такива още от турците чрез създаването на български епархии в Битоля, Охрид и Дебър. Те са били сцена на българското въстание през 1903 година и са изпратили хиляди доброволци в българската армия по време на настоящата война. Подразбира се, че нито едно българско правителство не ще може да отстъпи тези земи на друга нация, без да бъде опозорено, и ако Сърбия продължава своята окупация там, въоръженият конфликт ще стане неизбежен...

1919 - 1920
ПАРИЖ, 27 ноември
КНИЖНИЯТ НОЖ НА Г. КЛЕМАНСО

Точно в 10 и половина г-н Клемансо, в качеството си на президент на Мирната конференция, зае място. От дясната му страна бяха г-н Полк, г-н Хенри Уайт и генерал Блис, представляващи САЩ; отляво бяха г-н Сесил Хармсуърт и сър Ейр Кроу (Британската империя). Г-н Клемансо, със сиви ръкавици и сива жилетка, изглеждаше предизвикателно млад. Той водеше оживен разговор на английски със съседите си, като подчертаваше остроумните забележки с нож от слонова кост за отваряне на писма. Той беше определено в добро настроение.
Междувременно делегатите пристигаха. Канахда беше представена от сър Джордж Пърли, Австралия от г-н Андрю Фишер, Южна Африка от г-н Реджиналд А. Бланкенберг, Нова Зеландия от сър Томас Макензи, Франция от г-да Клемансо, Клотц, Тардю и Жул Камбон; Италия от синьор Маркани и синьор де Мартино; Япония от г-н Мацуи, Белгия от г-н Ван ден Хювел, и г-н Ролин-Жакеминс; Китай от г-н Уелингтън Ву; Куба от синьор Мартинес и Ортис; Гърция от г-н Венизелос и г-н Палитис; Хеджас от Рустем Хаидер и Абдул Хади Асни; Полша от г-да Грабски и Патек; Португалия от синьор да Коста и синьор Баралха Рейс; Сиам от принц Чарун; Чехословакия от г-н Бенеш и Осуски и България от г-н Стамболийски. Г-н Стамболийски влезе последен. Разговорът внезапно бе прекъснат в 11 ч. без 15 минути.Г-н Клемансо стана. Той почука на масата с ножа. След като заяви, че „церемонията е открита", той извика г-н Стамболийски да се подпише под договора. Българският министър-председател е голям и едър човек, с решителен вид. Той веднага отиде до масата и съвсем делово подписа договора.
Рядко голям документ е бил подписван от толкова много хора за толкова кратко време. В 11 ч. и 5 минути — т.е. само след около 20 минути, — г-н Клемансо се изправи отново и съобщи, че необходимите подписи са били сложени и заседанието се закрива. Г-н Стамболийски се поклони на президента и веднага напусна сградата... 

СОФИЯ, 24 май
Днешното внушително чествуване на националния празник на св. Кирил и Методий, родени в Солун, чрез които се извърши покръстването на българската нация, се превърна в голяма протестна демонстрация срещу условията на мира. На богослужението, извършено на площада пред църквата „Александър Невски", присъствуваха царят в цивилно облекло, министрите и депутатите. Бяха произнесени огнени речи, протестиращи срещу несправедливостта на решенията от Сан Ремо. След това последваха процесии по улиците, като участниците носеха знамена, обвити в черно, с надписи: „Какво става с точките на Уилсън?", „България не може да живее без Егейското крайбрежие". Всичко премина при пълен ред..." 

http://www.promacedonia.org/bugarash/timesbg/index.html

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B6%D0%B5%D0%B9%D0%BC%D1%81_%D0%91%D0%B0%D1%83%D1%87%D0%B5%D1%80
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #44 на: Октомври 11, 2015, 02:38:09 »

НА КОЛ ВОДА ПИЕХМЕ - Записки за Христовите мъки на българите в Егейска Македония през ХХ век - Благой Шклифов

“ – Татко, разкажи подробно за преживеното от тебе през целия ти живот. Нека идните поколения знаят за твоите радости и мъки, които са част от живота на твоето поколение българи во нашата Македония. Това, което не е написано, това не се помни, се заборава и не се знае.
– Роден съм хиляда деветстотин и четвърта година към двайсет февруари и сечко велиме на тоя месец. По документи съм писан хиляда деветстотини и трета година. Тринайста година гърците ги запалиха църковните и училищните книги, защото беха писани на български. Сетне викаха майките во училището да кажат децата кога им са родени и ни сложиха гърцко име и презиме. Така мене ме записаха Стефанос Склифас. Во българските църковни и училищни документи се водех Стефан Николов Шклифов, както ме викаха во селото. Баба ти Кича не знаеше точно кога съм роден и така ме писаха со една година по-голем. Това стана причина да служа со шест месеци повече во армията. Баба ти беше трудна со мене по време на Илинденското въстание. Со мене во коремо се скри во Вич планина заедно со други жени, когато турците го запалиха селото...

Закланите блацки дървари
На Еловска бука на Вичо андартите заклаха и дървари от Блаца. Тамо имаше и наши селяни. Помня името на тетко Стасето Баров. Сакаха да заколят и мъже от нашето село. Когато му ги вързаха отзад ръцете на тетко Стасето, един от андартите се развикал: “Нема да се заколят черешничени, моята жена е оттам. Имам ядено хлеб у них“. Му помина зборът, на андартино фати место и така останаха живи черешничени. На четирмата блачени им вързаха ръцете отзад, ги издупиха. Един от них – Йорги Чалмов беше клан недоклан. Избега со кървави рани и каза во Блаца со сълзи на очите, що стана. Целото село се крена и со ридание пристигнаха на Еловската бука. И що да видят! Телата на една страна, а главите на друга. Като са забелезали андартите, що липсва един, за по-голема сигурност и друг да не възкръсне, им изсекли главите. Православни христяни! Пък и кръстове носеха на гушата. Жените от мъка косите си скубеха и риданията им стигаха до небето. Стумбовото и Кичановото дете беха младоженци и жените им трудни, а Бутковото само сгодено. Телата им ги натовариха на мъски и коне, а главите жените им и годеницата ги прибраха во белите си престилки и така ги носеха во селото. Дърво и камен плачеше. Закланите блачени не беха нито комити, нито учители или попове български. Андартите убиваха и клаха со една единствена цел – да сплашат людето да не се казват българи, а гърци. Гърция сакаше да я завладее Македония, ама големото мнозинство на населението беше българско. Водачо на гърцките андарти Павлос Мелас издигна лозунго: “Българин да не остане во Македония“...
– Яно, продължи да разказваш, нека се знае целата истина за нашите патила. Ти има що да разкажеш. Хем си по-голема от мене, хем си попска керка. Поповете тогава беха душата и сърцето на българското движение во Македония. Блажо ке го запише и ке остане за историята...

Разказва Яна Попгерманова – Гулева
Аз се казвам Яна Германова, по татко Чиковска, а по мъж Гу- лева. Родена съм през 1899 година во село Черешница... Моят татко е ръкоположен за свещеник во Цариград от Екзарх Йосиф. Той во Битоля завърши българска прогимназия. Стрико Колето, стрико Михали и татко имали сиренарски магазин во Цариград и чифлик со крави и биволици наблизко до града. Това било наследство от дедо ми Димянето. И татко, като буден човек, се интересувал за свободата на Македония. И затова стана свещеник и се върна во родното си село... Преди да пристигне баща ми во селото, търгнаха да събират подписи кой иска български поп, кой гърцки. Целото село се подписа за български поп, само Поппетрови – Гилето, Леко и Христо – за гърцки. Отишли у Главчовите. Кузо Главчов беше домазет во Черешница, гърк от селата към Грамос. Когато отишли при них да ги питат какви са и какъв поп искат, дедо Кузо казал: “Донето е вече голем, тринайсетгодишен, той да каже“. А той отсече: “Ние сме българи, български поп искаме“. Донето избега от гърците, отиде во Америка. И тамо остана фанатик българин. И пари даде да излезнат спомените на Иван Михайлов. Аз завърших българско основно училище во селото. Учители ни беха една Мария от Битоля, Кузо Блацки, Кузо Салаоров от Олишча и татко му Митето. Само наши български песни пеехме. За Христо Ботев играхме и пиеса. Христо Ботев беше Кузо Королов. Той легнат на масата со черен байрак на главата, а ние пеехме “Жив е той, жив е, там на Балкана!“...

Кузо Попдинов, известен като войводата Кузо Блацки, завърши гърцка гимназия во Цотили и се върна во Блаца като гърцки учител. Той во душата си остана българин. И во гимназията, за да го засегнат, децата му викаха Кузо българчето. Той се отказа от гърцкото учителстване, замина за малко во България, се завърна во Костурско и стана български учител во нашето село. Като пристигна во селото, татко вече български поп, немали ключ да влезат во нашата църква “Свети Никола“ да посрещнат Христо- вото возкресение. Кузо ти имал некакъв познат ковач во село Куманичево. Заедно со татко зеват мерка со восок от ключалката на църковната врата. И Кузо лично я носи на ковача во Куманичево и му прави ключ. Идва Воскресение. И народа не знае кой поп ще прочете “Христос воскресе“ – българският или гърцкият. Цело село е събрано пред църквата, Кузо Блацки там и татко там. Татко има ключ и само Кузо знае. Татко го изпревари поп Христо, влиза во църкава, подир него и всички селяни, и извиква силно “Христос воскресе“. Гърмеше църквата от викове “Христос воскресе, во истина воскресе“.Тогава всички мъже имаха патлаци, излезоха пред църквата и започнаха да стрелят и да викат “Христос воскресе“. Попо Христо идва, ама църквата е българска. Това стана през 1897 г...

Отравянето на поп Герман
- Яно, сега разкажи татко ти как е отровен.
- През юли месец на 1908 година баща ми се поболе. Тогава беше Хуриет, всичко беше свободно. Дойдоха войводите, те беха вече свободни. Го молиха “стани, ходи на лекар”.
- При кого ме изпращате, при турците и гърците во Костур? Аз не искам да ходя, защото ке бъда погубен.
- Го склониха. Дигна силна температура и отиде да се прегледа. Отиват во Костур со баба Ангелина. Во Костур имаше турска болница, ама всички аптеки беха гръцки. И турците, и гърците во Костур беха против нас, българите. Татко остана во болницата. Един лекар написва рецепта и баба ми отива со нея во аптека. Се върна во болницата при татко, отваря прахчето и му казва”Попе, това не е лекарство, това е натрошен бакър, сакат да те отровят”. А той й отговаря: “Да става, що ке става, щом попаднах во турски и гръцки ръце”. Баба му го дава и след известно време започна да бълва кърв и след малко издъхна.

Брат ми Кузо беше ученик во българската прогимназия во Костур...И како умира татко ми, баба ми Ангелина отива во пансиона на българската прогимназия и казва на учителите, които са били там. Во понеделник отива татко ми во Костур, вторник е мъртъв. Майка отива во вторник во Костур и со лодка го докара во Кондорби. Во Кондорби го клават за тро време во църквата, докато му направят ковчег. Во среда го докараха во нашата църква и чак во събота беше погребението. Дойдоха хора от Лерин, от Битоля и от други места. И войводи, и четници, свещеници и учители заедно со ученици от околните села. Площадът пред църквата - от Роговите до Марушините, до реката беше пълен со народ. Преди това дойдоха наши лекари да го прегледат и установиха, че е отровен. На неговото погребение говориха много видни представители на българската интелигенция во Македония. Тогава бех на девет годинки. Останахме сираци и започнаха нашите Христови мъки...Во селото имаше адет умрените да ги откопват след осем години. Да ги извадат коските, да ги измият и да ги кладат во едно малко съндъче...Това беше като второ погребение...И коските на татко беха зелени като праз от отровата...

След Илинденското въстание имаше опасност андартите да убият татко. От София му писаха да се пресели во България. А татко ми им отговори: “Аз станах свещеник да служа на българите во Македония”. Майка ми често упрекваше баща ми “защо не замина за България, защо остана тука. Ако те убият андартите, децата ке останат сираци и животът им ще бъде много мъчен”. Той беше много категоричен: “Дадох клетва пред Бога и екзарха Йосиф да служа на моя български народ во Македония”...

Четирнайста година чухме, що започна Европейската война. Мислехме и се надевахме во тая война България да я освободи Македония. Бехме пълни со радост, когато България слезе до Охрид и Битоля. Сръбската войска бегаше като от огън...Подир време откъму Преспа пристигнаха и малко на брой български войници. На път за Костур минаха преко Апоскеп. Като се разчу, що идва българска кавалерия, целото село беше на нога и от радост плачеха людето. Скинаха цветя от градините, собраха пресен хлеб, сирене и ги чекаха насред село. Една група мъже излезоха надвор от селото да ги пречекат. Радостта беше голема. Всички со сълзи на очите пееха “Шуми Марица”. Тая кратка радост со кръв я платиха. Когато Гърция стана съюзник на англичаните и френдзите против България, гърците убиха пет - шест души от тия, що беха излезени да я пречекат българската кавалерия. Другите от страх заминаха за България...

Как изглеждаше Костур на времето
Костур сега се крена и има градски, и туристически вид. По-рано беше като големо село. Повечето къщи си имаха крави и фурни. Когато отивахме дърва да продаваме, го намервахме говедаро да ги тера кравите, да ги носи на пасевище към Борова ливада. Чердата ехтеше от звонци. Целото место дзвилеше, да ти е мерак да слушаш. Сено за кравите купуваха от Кондорби. Около Костур и на Горицата имаха лозя. И винце, и ракийка си правеха людето. Хлебо дома си го месеха и печеха, и затова се харчеха и повече дърва. Сокаците си беха тесни и тесни останаха. Кой ти отстъпва место да се разшират улиците? Две магариня да се срещаха, не можеха да се разминат. Градо е на ридче и окол закол е езеро. Само от две страни се влегва и сега - откъм Водениците югозападно от градо и от Барова ливада на север. Оттам беше нашио път. Сега дур тамо стигна градо. Во Костур има много църкви и ври от попове. На времето населението беше под десет хиляди души. Градо беше мешан - турци, гърци (погърчени българи), българи, евреи и гюпци. През турско време кажи-речи до тоя проклет Метаксас на пазаро се говореше само български. Имаше и българска прогимназия во среде градо. Зданието беше големо, широко и високо. Гърците го направиха суд. Там го судеха народо, що го фащаха да говори български. По едно време го запалиха, за да не се знае, що било българска прогимназия со пансион...

Йоанис Метаксас забрани българскио език
На четвърти август трийсет и шеста година со пуч дойде на власт Йоанис Метаксас. Го върна и царо Йоргос. Дотогава ние цвободно си говорехме и пеехме български песни по нивя, бракове и седенки. Гърмеше местото от песни. И врапците запирваха, когато пееха девойките. Лозята беха близо до Олишча. Може на гръцките попове не им идваше харно, ама нищо не ни велеха. Нас като гърци не водеха, ама ние само български си говорехме. Метаксата реши веднага да ни погърчи. Първата му грижа беше со закон да го забрани нашио език. На вратите на общинските канцеларии беха залепени плакати со големи букви: “Говорете само гръцки”. Изпълнението на тоя закон беше поверено на полицията и на армията. На горките полицаи им се отвори много работа. Насвекаде требаше внимателно да заушват дали се говори български. Беха принудени да съставят акт на лице, когото чуваха да говори български, и да го предадат на судо. Глобата беше триста драхми или една златна лира, и отделно им даваха да пият рициново масло. Во селата, където имаше постоянно седалище на полицията като Вишени, Загоричени и Горници, църни мъки видоха. Под прозорците нощно време подслушваха дали дома се говори български...
Пазарището во Костур вареше от тайни полицаи. Чуят ли те да кажеш българска дума, за яката и во полицейското управление. Людето се потресоха и се задивиха. Желанието за отмъщение стана големо. Свеки мислеше за Видовден, дури и гъркоманите, защото и те не знаеха гръцки. Старите, що не знаеха гръцка дума, престанаха да ходят на пазар. Се даде заповед и старите да посещават вечерно училище, да учат гръцки. Това важеше и за овчарите...

Тържествена клетва да не се говори български
По това време беше на мода да ги принуждават нашите да дават клетва пред царо и царицата, пред владиката на Костур, що нема да говорят на друг език, освен на гръцки. Костурскио владика дойде и во нашето село. Не собра во църквата, държа не проповед, а реч: - “Во едни села все още продължават да го говорят гнуснио български език. Ако чуете некъде да говорят български, треба да им направите забележка. Вие сте добри гръцки патриоти и треба високо да държите знамето на безсмъртнио еленизъм.”...

Надежда за българска свобода
През летото на четирийсет и първа година България се разшири до Битоля и Охрид. Денем и нощем, насон и наяве чекахме български войски да дойдат и при нас. Селяните излегваха на Ридо да гледат къмо Загоричени и Даоло дали идва българска войска. Ако идваше, загорицките камбани сакаха така силно да бият, да се чуе по цело Костурско, що идва спасението ни...”

https://www.youtube.com/watch?v=0ZAwIUv_0-8
Сочувана