Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: "Не сме свесни за големината на Григор Прличев "  (Прочитано 1804 пати)

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот

"Не сме свесни за големината на Григор Прличев "

http://www.vest.com.mk/?ItemID=C3A738953E840846ACE34E8BE9CF1146

Цитат
"Прличев хомеровски ги славел херојските подвизи на своите ју на ци", рече академик Сретен Перовиќ во својата беседа...

По се изгледа и навистина не се свесни за големината на Пърличев !
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

“Биографически и книжовни чертици на Григор С. Пърличев”- Георги Баласчев от Охрид, 1897 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=218

“Григоръ С. Пърличевъ заема почетно мѣсто, както измѣжду виднитѣ борци по народното ни възраждание, тъй и въ реда на книжовнитѣ ни дѣйци отъ ново врѣме. Израснѫлъ мѣжду народната ни срѣда, Пърличевъ прѣвъзходно е познавалъ духътъ на народа и прѣзъ цѣлия си животъ пламенно го е обичалъ, поради което и нему се посветилъ да служи съ словото и перото си. Въ лицето на Гр. Пърличевъ ние виждаме доблестенъ български патриотъ, човѣкъ съ извънредно твърдъ характеръ, енергиченъ и правдолюбивъ. Той е притежавалъ остъръ и критически умъ, силна паметь, и обширни познания, а още и огненъ даръ на словото. На неговата любовъ къмъ народа се дължи отчаянната борба срѣщу гърцизмътъ, която сѫ водили многобройнитѣ му еднородци негови другари, на които той е билъ най интелигентниятъ вождъ, душата на движението, тъй като на Пърличева, благодарение на тия си високи достойнства, винаги се е удавало да влива въ сърдцата на другаритѣ си необходимата смѣлость, нужна за туй народно прѣдприятие. Ако и да не се явява Пърличевъ като иницияторъ за въвежданието на българския язикъ въ югозападния край на цѣлокупното ни отечество — въ Охридъ, нъ все пакъ той е виновникътъ за официалното му възтържествувание; а тая побѣда прѣдставлява една отъ най-блѣскавитѣ и славни страници отъ нашата нова история, защото тоя градъ, както е извѣстно, е свързанъ и съ важно историческо значение за миналото ни.

Григоръ Пърличевъ и като писатель привлича нашето внимание и уважение, тъй като него немалко е занимавала мисъльта: какъ да съдѣйствува за развитието на нашата писменость. Ако и изученъ по гръцки, Пърличевъ заелъ е сужета на поемата си „Арматолосъ" (сердаръ) направо отъ народната ни поезия и битъ. Въ тази поема той съ огненото си перо е прѣдставилъ отличнитѣ ни чисто народни характери, които съставляватъ гордость за коя и да е нация. А многобройнитѣ епизоди, духовито съставени и искусно вплетени въ едно стройно цѣло, заедно съ омировското величие и звучниятъ стихъ, даватъ на тази поема право и днесь още да се счита за едно отъ най-първитѣ и най-сполучливитѣ ново-гръцки подържания на класическата поезия. Значи признатия поетически талантъ на Пърличева, положи на главата му лавровъ вѣнець и му спечели прѣдвидената премия на поетическия конкурсъ въ Атина прѣзъ 1860 г...

Слѣдъ това отива въ кѫщи при Раггависа и му се исказва, че е авторътъ на Арматолосъ. Подиръ кратъкъ разговоръ, Раггависъ за чудо голѣмо узналъ, че Пърличевъ е дебелакъ българинъ; той се опиталъ да го разубѣди, нъ всичко е било напразно. Слѣдъ три дена повикали го университетскитѣ власти; първия въпросъ, който му задали билъ е: „Отъ каква народностъ сте? Българинъ! Замълчали". Прѣдложили му да го испратѭтъ въ Оксфордъ или Берлинъ да се учи на държавни разноски, нъ Пърличевъ, отбласва това прѣдложение, като казълъ: „нужда велика е да идѫ у дома си"...

На слѣдующата година Пърличевъ написалъ и друга много пообѣмиста поема пакъ на гръцки, озаглавена „Скендербей". Той я оставилъ при единъ познѫтъ съ порѫчка да я прѣдстави на конкурсната коммисия. Обаче прѣзъ 1862 г. Григоръ получилъ си я назадъ, безъ да му пише познатия, каква е била присѫдата на коммисията върху тази поема. Тя е сложена въ неримувани стихове. Въ езика ѝ вѣе старина, както и въ „Арматолосъ", нъ той е силенъ и пъстъръ, и сѫ твърдѣ сполучливо употрѣбени изразителни и мощни епитети. Поемата „Скендербейсъ" не е напечатана и на гръцки, ами се чува въ рѫкописъ. Освѣнъ тѣзи двѣ гръцки поеми Пърличевъ загатва и за нѣкакви стихотворения, нъ дали ги обнародвалъ нѣкадѣ, не е извѣстно до сега никому. Съ неговото заминувание отъ Атина спира се за винаги дѣятелностьта му въ полза на гръцката литература. Пърличевъ като учитель въ Охридъ започнѫлъ да подготвя населението за прѣмахванието на фанариотското иго...

Настанѫло вече врѣме да тържествува народа; гръцкиятъ езикъ се изхвърлилъ изъ църкви и училища появилъ се новъ животъ. „Жнахме онова що бѣше отдавна сѣяно . . . . . пише Пърличевъ . . . . . правдата въстържествува. Побѣдата бѣше съвършенна". Подиръ тѣзи мѫки и страдания и слѣдъ тържественната побѣда, рѣшава Пърличевъ да се ожени, „като на пукъ на мѫчителитѣ си", ако и да съзнавалъ „че който иска да се посвѣти на отечеството трѣба да е безбраченъ". Пърличевъ на всѣки българинъ желае да има домакиня като неговата: „нъ вѣрно е, казва той, че бихъ билъ пополезенъ на отечеството, ако бѣхъ останѫлъ свободенъ".Подиръ шесть мѣсеци отъ свадбата се появилъ случай да състави Пърличевъ и пѣсеньта за паданието на Охридската патриаршия. При първото испѣвание на тази пѣсень сълзи потекли изъ очитѣ на гоститѣ, не толкова отъ стойностьта на стиховетѣ, колкото отъ страстьта, съ която се испѣла. Тази пѣсень е спомогнѫла много повече при искореняванието на гърцизма, отъ колкото всичкитѣ попрѣдишни подвизи. Та е въодушевлявала много охридяни и имъ вдъхвала страшна умраза къмъ гръцитѣ и всичко гръцко. Пърличевъ освѣнъ туй съчинилъ и друга пѣсень противъ гръцкото духовенство....

Зараньта на 27 ноември 1868 г., когато Пърличевъ се събудилъ, влѣзнѫли въ стаята му жандарми, други пакъ правили му обискъ въ кѫщи, взели му книгитѣ, а него и брата му закарали въ затвора. При обиска присѫтствувалъ и найвлиятелниятъ гъркоманинъ, поради което обхванало ужасъ Пърличева. Въ споменитѣ си народния дѣецъ ни оставилъ прѣкрасни сцени, които покъртватъ всѣкиго, ако и да пише Пърличевъ и тукъ кратко, както въобще. Много по-силенъ ужасъ обзема го въ тъмницата, когато видѣлъ затворени и синоветѣ на сестраси. Нъ интелегентниятъ вождъ не билъ забравенъ отъ сънародницитѣ си. Още на първия день се явилъ въ тъмницата Н. Филевъ „любезний на музитѣ пѣвецъ и учитель". Той донесълъ ѣстия и питие въ изобилие и му обадилъ, че всичкия народъ се моли въ Св. Климентовия храмъ за спасението му и че и найсиромаситѣ давали помощи, а чорбаждиитѣ за чудо голѣмо нищо не пожертвували за освобождението му. Този фактъ е достатъченъ признакъ за почетьта, която отдавалъ народа на своя духовенъ прѣдводитель и учитель. На другия день прѣдставили Пърличева прѣдъ сѫдъ. Каймакамина и нѣколку гъркомани чорбаджии съобщили му, че трѣбва да се приготви заедно съ поголѣмия внукъ по сестра за пѫть : трѣбвало да се прѣдстави въ Дебъръ прѣдъ мутесерифа. Като попиталъ за причинитѣ отговорили му: “Остави българския езикъ (каймакамина казалъ) и сега те освобождавамъ. — Подобрѣ смърть” е билъ отговора на Пърличева. Другъ пакъ чорбаджия казалъ му: „что ти трѣбваше да въвеждашъ български езикъ"!

Нъ, Пърличевъ, ако и да е извѣстенъ въ нашата писменость, като злополученъ прѣводачъ на Омеровата Илияда, той заслужва нашето внимание, и съ туй че ни е оставилъ и други книжовни трудове, между друго и „крайно любопитната си автобиография". Тя е писана прѣзъ 1884—85 год. При все че е кратка и не пълна сравнително съ врѣмето, което тя обема, — Пърличевъ всѣкога се изразявалъ лаконически, многословието е страшно и умразно казва той въ автобиографията си — тя се явява като твърдѣ интересна: „по своя откровенъ езикъ, по чувството на естетичната мѣрка и по своята занимателность". Въ нея сѫ вѣрно очертани нѣкои вѣрвания, понятия, значи тя може да ни служи и като важенъ изворъ за изучвание битътъ на една часть отъ народа ни, а сѫщо и на тогавашното умственно състояние въ тоя край. Тѣзи именно достойнства на Пърличевата автобиография, поставятъ го твърдѣ високо въ литературно отношение...”
Сочувана