Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[bagain]

Един от първите български фолклористи и етнографи К. Шапкарев е роден в Охрид, където при вуйчо си Я. Стресов получава и първоначалното си образование. Неговата учителска 'практика започва от момента, в който заедно с Я. Стрезов открива частно училище и продължава повече от 30 години. След Освобождението К. Шапкарев прекарва известно време в Пловдив, като нотариус в Окръжния съд в Сливен, в Стара Загора, като мирови съдия във Враца, в Орхание (дн. Ботевград). От 1900 г. е редовен член на Българското книжовно дружество (дн. Българска академия на науките). Но учителската дейност е една от основните в живота му: К. Шапкарев учителству-ва в Струга, в Охрид, в Битоля, в Кукуш, в Прилеп, основава мъжка и девическа гимназия в Солун. Навсякъде, където учителствува, подпомогнат от други ярко изявени български възрожденски дейци, той въвежда обучение и по български език, по българска история. За нуждите на своята широка и новаторска учителска практика К. Шапкарев написва и издава няколко учебника: „Български буквар . . ." (1868), ,,Голяма българска читанка" (1868), „Майчин язик . . ." (1874), „Кратко землеописание" (1868), „Кратка свещена повестница ..." (1868), тъй като учебниците, пратени му от Пловдив (от Хр. Г. Данов и Др. Манчев), били недостатъчни. Учителската дейност на К. Шапкарев е толкова сериозна, че някои изследователи наричат времето на неговото учителствуване нов етап в развитието на българската просвета. Той самият взема дейно участие в учителските събори, свикани в Прилеп, където се разискват професионални и обществени въпроси. Едновременно с напрегнатата си учителска дейност К. Шапкарев участвува дейно в обществения живот — сътрудничи като дописник на много вестници и списания (Цариградски вестник, Гайда, Македония, Право, Съветник, Читалище, Българска пчела и др.). Публикува статии като „Описание на Кукушкия каймаклък", „Описание на учебните заведения в Кукушко", „Полеянска епархия", „Охридските девически български и гръцки училища" и др. Поддържа връзки с много възрожденски дейци. Така на Г. С. Раковски изпраща народни песни и сведения за черковната борба. Познавайки отлично миналото и настоящето на народа, той постоянно полеми-зира с погрешни схващания: „Сръбските великоидейни напрежения и нашите учени" (1888), „Няколко бележки върху македоно-славян-ския сборник на П. Драганов" (1895) и др. Активно се интересува от въпроси, свързани с езика, бита, историята на народа си. Като най-съществен резултат от тези интереси се появяват неговите етнографски и фолклорни проучвания: Сборник от народни старини. Събрал в Македония К. Шапкарев. Т. III. Български народни приказки и верования. Пловдив, 1835 ; Русалии. Древен и твърде интересен български обичай, запазен и до днес в Южна Македония (1884) ; Сборник от български народни умотворения (1891—1894). Ето как формулира самият К. Шапкарев необходимостта от издаването на този си труд пред българското правителство: „Най-главната причина, поради коя то в сегашно време най-много желаех да се издаде сборникът ми, е тая, че появлението му щеше да осветли учений славянски свят по-осязателно в неоспоримостта на правото ни по отношение на наро-донаселението в ония македонски страни, върху които най-много претендират съседните ни народности сърбите и гърците." Сборникът е издаден с помощта на М. Дринов и Ив. Шишманов. Към материалите, публикувани в сборника със завидна за времето си филологическа прецизност и филологически коментар, К. Шапкарев се отнася много сериозно по отношение на тяхната достоверност. Не са пренебрегнати отделни варианти на приказките и песните (тъй като представят извънредно широка географска област), а накрая е приложен и показалец. К. Шапкарев оставя и огромно богато ръкописно наследство, днес в архива на Българската академия на науките.



http://www.promacedonia.org/bugarash/prerodbenici/shapkarev/shapkarev.html

[тиквешанка]

Кузман Шапкарев, Вера и народност, 1868 г.
„Голяма българска читанка или втората част на българския буквар“
(откъс из „Българский буквар“)
„…
Питание: Що е най-свето человеку?
Отговор: Верата и народността.
Питание: Спроти верътъ какъв си?
Отговор: Християнин.
Питание: А по народност що си?
Отговор: По народност съм българин.
Питание: Защо?
Отговор: Защо съм роден от татко и майка българе и говорам (сборувам) български.
Питание: Не бидвит ли да си изменит човек верътъ и народносттъ?
Отговор: Има такива людийе, що се изменват верътъ и народносттъ туку тийе чинят най-тежък грех; таквите людийе ся имает от светът за предатели.Тийе никому не съ мили, ами секой ги мразит и ненавиждат, затова яз никога не ке простъ да ми поминит такво нещо в умът ми и всекога ке ся мъчйъ да свестявам такви изумени людийе…“

„Голяма българска читанка или втората част на българския буквар“
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Golema_Balgarska_Chitanka_1868.jpg

[тиквешанка]

КУЗМАН ШАПКАРЕВ

МАТЕРИАЛИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО  БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ - ЧАСТ ПЪРВА
(от 1854 до 1865 год.)
 
 
,,Родил съм се в охридский градский квартал, Варош називаем, в махалата «Св. Безсребреници Врачей»,на 1-й февруарий 1834 год., от родители сиромаси, родом българи, православни християни..."
 
,, Българския язик в охридските училища и църкви е бил заместен с гръцкий много по-рано отпреди 100—150 години... Не е било обаче така и в околността на гр. Охрид. В Струга, както ще се каже на потребното място, когато на 1856—1859 год. учителствувах там, казваха ми, че едвай ли преди 70 години оттога, т. е. около 1786 год. или доскоро след падането на Охридската архиепископия, служили в църквата си на български язик; дедите на съвременните ми свещеници в Струга, бащите даже на по-старите от тях, не знаели да четат по гръцки, а само по български. Съще съм слушал и за в Битоля. А и до днес една част от Охридската кааза, именно нахията Дебърца, запазила си българския язик в църквите и никога не допущила в них гръцкия."
 
,,В училищата, в църквите, в манастирите, в митрополията и пр., служеше гръцкий язик. Но при все това язикът на населението, т. е. българския, беше си юстанал домашен, чаршийски или народен язик, макар в него и да бяха се вмъкнали някои и други гърцизми и гръцки думи, както и много турцизми... Допреди появлението на църковний български въпрос, когато се раздуха идеята за народностите, не само в Охрид, но и никъде по Македония не съществуваше между българите някаква идея за гръцка народност — никой българин дотога не казваше, че бил грък или българофон, както по-после го изковаха и както някои българи гъркомани, от инат, се казват, но пък нито се погрижвеше някой за променвението на църковно-училищнето статукво, за въвежданието сир. българский язик в църквите и училищата, или за поискване църковна независимост, на което, както ще се каже на потребното място, пръв е дал повод и подтик покойний Д. Миладинов на 1857 год. в Струга, на 1858 год. в Кукуш и на 1859 г. в Охрид. Всекой дотога знаеше и признаваше си, че е българин, но се учеше на гръцки язик не за да стане грък, а просто, за да се изучи и просвети..."
 
,,А как би могло българското население в Македония да устои против гърцизма повече, когато в самата Южна България (Тракия), а даже и в Северна България не се могло да се противостои?"
 
,,Ако има вреда, която гръцкий язик да нанесъл на българското в Македония население, то тя е, че като официален в църковно-училищно отношение той е бил в състояние да представлява и е представлявал пред света македонските българи за гърци."
 
,,През 1857 год. покойний Д. Миладинов, проводи ми даром 15 екземпляра буквари с българо-църковно съдържание. Аз незабавно ги раздадох даром по един на по двама от по-възрастните и по-силни ученици, които усърдно ги приеха, и взех да им преподавам по них църковно четмо, а същевременно не пропуснах да ги упражнявам и на краснопйсание българско."
 
,,Възхищението на слушателите граждани биде невъздържимо, когато на изпитанията от тая 1858 година учениците разказваха изучените си предмети на майчиния си български язик, който отпреди 70 години не бяха чули в училището си. А представените български изящни краснописания доведоха зрителите до изступление, така да се рече, от народна радост: всекой с горещо любопитство търсеше да ги види и не можеше да им се нагледа, догдето друг ги сграбчеше от ръцете му, за да им се понарадва и той, и така тие преминаваха от ръка на ръка и от човек на човек, като летящи лястовици, без да паднат на земя, из всичкото многочислено множество, което, предизвестено, беше се стекло на изпитанията."
 
,,Духът и ревността за българский язик и за българската народност мигновено обзе всички граждани и оттога не вече тайно и предпазливо взе да се говори и да се разисква за них, а открито и полуофициално. Българский язик същевременно се въведе и в църквата, без да се появи никак и от никого някакво съпротивление."
 
,,Идущата 1859 година българский дух взе всеобщност и безбоязнено следвахме си вече българский язик както в училището, така и в църквата, без да оставим обаче съвършено и гръцкий по самата причина, че се лишавахме от нужните български учебници. Ето защо, когато при конеца на същата година, след смъртта на речений владика Йоаникия, се породи българский църковен въпрос за български владика, се посрещна от всичките стружани с радост и удоволствие, а не по влиянието на някои външни побуждения, както някои може би да мислят."
 
,,С цел в тоз сгоден случай да се въведе българский язик в официалното централно училище и да се продължи преподаванието му по-надалеч, та да се приготви почва за класно българско училище, аз, заедно и съгласно с главн. елински учител, г. Я. Стрезов, предприехме да се опитаме непосредствено."
 
,,В Битоля българите пожелали бяха да пеят в църквата «Св. Неделя»  по български. Но гъркоманите власи разярени, въоръжили се против българите и избили българския певец, прилепчанина Конета Илиев, пгред църква дотолко немилостиво, щото нужда станало да се завива в кожи и много време да се цери. Това безчеловечие на битолските гъркомани освен що естествено беше да развълнува и разсърди българите в Битоля."
 
,,Догдето тие ученици бяха у мене, освен обикновените предмети, които преподавах на гръцки язик, но на един клас, състоящ се от по-първите мои ученици, взех да им преподавам еднъж-дваж в седмицата, но потайно у дома си, и български, именно «Въведението във всеобщата история» и «Българска история». Рекох «потайно» не от владиков вече страх, защото той, както се каза, отсъствуваше в Цариград, а от власите, които, макар и малцина, но бяха много влиятелни, особито в обществените работи, та ако бяха ме усетили, непременно щеха да ме махнат оттам, както това стана по-после, та започнатото народно дело можеше да остане недовършено или и съвсем да се развали и уничтожи."
 
,,Главните условия и целта на плана ми беше двата училищни отдела, гръцкий и българский, да се слеят в един, само български, под мое тригодишно управление, като в него се въведе и гръцкий язик, като чужд, чрез който план само можеше след едва-две години да се постигне целта — да се закрие съвсем гръцкото училище. Но тоя план можеше да се тури в изпълнение само ако би се държал тайно скроения му кроеж, без да се сетят власите, които в противен случай щеха да го развалят и щеха да гонят и мене и да ни развалят условението ми, макар и за български учител, както го развалиха за гръцки."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Kuzman_Shapkarev_On_the_Revival_of_Bulgarianism_in_Macedonia.JPG

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/index.html

[тиквешанка]

КУЗМАН ШАПКАРЕВ

МАТЕРИАЛИ ЗА ИСТОРИЯТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО  БЪЛГАРЩИНАТА В МАКЕДОНИЯ - ЧАСТ ВТОРА
(от 1865 до 1884 год.)
 
,,В училището найдох взаимноучителни таблици, български и гръцки. Когато влязохме в него, Константин Дупков, гъркоманинът първенец, почна да ме съветва как би трябвало да преподавам и на кой язик. Каза ми, че трябвало би половината ден да преподавам на гръцки, а половината — на български, како що било във Филибе. Нако мълчеше си; чекаше, види се, що ще кажа аз, та после, ако мойт отговор не би бил съгласен неговите взглядове, да го поправи. Аз отговорих: «Понеже сте довели тук мене за учител, ще ви се моля да оставите училищната работа на моя отговорност, поне за една година, след изтечението на която, ако би да не ви се види угодна (работата ми), можете или да я измените за в бъдъще, или и да ме заместите с друг, по-способен учител.» Това аз казах, за да пресекна еднъж завсегда вмешателството на гъркоманина първенец в моите работи. А моето намерение в това отношение беше: всите първоначални ученици да обърна само на български, а ако би имало ученици, които да могат да съставят клас, тям дваж в седмицата да се преподава и гръцкий язик, како придаточен, едно, за да се удовлетворят отчасти неколцината гъркомани, а друго, като Кукуш винаги има работа със Солун, където гръцкий язик тога беше почти общ, нужно би било да знаят началата му поне."
 
,,В един пролетен ден, когато Нако се намирал още в Цариград, дало се официално угощение  у руский посланик, на което били призовани всичките български в Цариград първенци с владиката Илариона начело, както и външните български представители. В него бил призован и присъствувал и наший Нако.На свършване угощението взели да пийват наздравици от шампанско вино. Всекой от гостите пил наздравица по за едно високо лице или за някоя обща идея, например кой за руский император, кой за султана, кой за българский народ и т. н. Когато най-после дошъл редът на Нака С. Станишева, той издигнал чашата пълна и извикал гръмогласно:
«Пия здравица за българска независима йерархия! «Ние, господа, борим се с гърците за църковните си правдини и искаме ги от Патриархията. Но възможно ли е някога един похитител да върне назад похитеното, комуто принадлежи то, без да се упражни върху него външен натиск, външна сила? Никога! Още сто години да искаме правдини от Патриархията, уверявам ви, няма да ги получим! Но, господа, ние, българите, имали сме неотдавна своя независима йерархия, можем пак да си я имаме! Имаме цар, имаме царско правителство; от него ще си искаме правата наши църковни, които гърците с интриги ни ги посвоили. Ще си искаме независимата своя йерархия и, уверен съм, най-после ще си я добием.» "
 
,,Между 1866—1867 год., като се усещаше голямата скудост от учебници, намислих и с всичката си слабост реших се да приготвя най-необходимите първоначални учебници: 1) един буквар; 2) една читанка; 3) една кратка св. история (св. повестница); 4) едно кратко землеописание; 5) един кратък катихизис; 6) една «първи познания». Добре, че ги приготвих; ами кой да ги издаде? По щастие, намерих в Солун Андрея Анастасов от Ресен. Нему подарих ръкописите си да ги печати с едно само условие: от всекоя книжка да ми даде по 100—150 екземпляра, за да мога да ги подаря на незаможните и бедните от моите ученици. Книгите излязоха от печат през мес. февруарий 1868 година «на наречие по-вразумително за македонските българи.Се издават от Андрея Анастасова Ресенца. В Цариград, в печатницата на в. «Македония». 1868 год.» Щом като излязоха из печат, мъгновено се разпръснаха по всите новооткрити тога български училища в Македония — по 5000 екземпляра от всекоя книжка в пет месеци време похарчиха се като топъл хляб, та станало нужда и за второ издание в повече екземпляра. Тие книжки всекъде бидоха приети и въведени по тая само причина, че употребений в них язик беше по-вразумителен за македонските българчиня."
 
,,Град Битоля  бил е чисто български град, но не толко голям и толко многолюден, колко що стана отпосле. В него българский язик дотога не бил липсвал от църковните служби. Една стара жена през 1864—1865 год. в Прилеп казвала ми е, че преди 70 години оттога в битолската малка църквица  служило се по български и че тя сама лично била се причестила в същата църква от български свещеник.  Българский язик даже и сега толко е общ в Битоля, колкото никъде другаде из Македония, щото турчин няма, който да го не знае и да го не говори чисто. Пазарът там става все на български. Каазата Битолска тоже е чисто българска освен няколко ближни до града села, които от скоро време са се населили от власи преселенци, та са ги и повлашили. Те са селата: Магарово, Търново, Дихово, Нижо поле и други."
 
,,Константин Мишайков, който заслужва вечна памет от страна на всички българи въобще, а особито от битолските — в частност. Покойний доктор К. Мишайков в тоя случай показал делом най-горещото си и неподражаемо досега родолюбие, каквото никой друг досега в Македония не е показал. Мишайков дал всичко, що е имал, без ни пет пари да си остави за себе. Той е имал всичко-всичко 400 лири, които бил спестил от докторската си професия. Дава ги прочее всичките до една, подарява ги на общината със следующите условия:
- да се купи с тях ханът, за да се направи на мястото му българска църква и български училища, в които вечно да служи българский язик;
- за едничко възнаграждение за подарените си 400 лири, покойний искал от общината едно само — да се тури над пътната църковна врата плоча с надпис на подарителя
- до живота си той да бъде по право постоянен и несменяем член на общината
Горните условия станали писмени; одобрили ги, приела и подписала цялата община. Но отпосле, по интригите на някои от първенствующите, общината не щела да изпълни официалното си и саморъчно подписано свое задължение, което и до мое време (1874 год.) още не бе изпълнено и надали и до днес е изпълнено, и дали ще се изпълни някога — да се тури плоча с надпис над църковната врата; а покойний добродетел, при всичко това, и при смъртний си час не остави тия битолски заведения — училищата, — без да им завещае и последнята си лепта, за което битолските българи са длъжни не само прежното си задължение да изпълнят, но и вечно признателни да му бъдат.
Добре; 400 лири намериха се, благодарение д-р Мишайкову. Ами други, още толко къде да се намерят?  Нужното количество наближавало да се дотъкми — не достигали само още 160 лири. Нямало кой да ги даде. Тога пак същий д-р К. Мишайков, вечна му памет, взел всичките женини си украшения — убетки, гривни, пръстени, огърлици, диаманти и пр., та ги заложил за да  вземе  необходимите още 160 лири и така допълнило се съответствующето количество и се купил ханът."
 
,,Бляскавото посрещане на митрополит Натанаил трябва да се преценява пред всичко като израз на порасналото национално самосъзнание на българското население и на придобитото самочувствие от извоюваната победа в продължителната и тежка църковно-национална борба."
 
,,Щом се отвори Руско-турската война (април. 1877), непримиримите български врагове, гръкофенерците, намериха най-приятната почва и благоприятното благовремие за клеветите си, на които първи жертви станаха двамата български митрополити в Македония, охридский г. Натанаил и скопский г. Кирил, които по царска заповед бидоха принудени да оставят епархиите си всред плачеве и пискове от страна на наскърбений и нажаляний народ и да се отправят в Цариград, откъдето и не се върнаха вече, а едвам преди няколко години от днес позволи се на Екзархията да ги замести с други.
След владиковото отхождание от Охрид, като остана епархията без защита, номинална поне, против гръцковладичките интриги и уплашений турски фанатизъм и раздръзнена ярост, взеха да се преследват всичките по-видни граждани българи, да се затварят и заточват; да се гонят славянските църковни книги и люто да се наказва всекой, у когото би се нашла каквато да е българска книга."
 
,,В това време, догдето всекой българин навсекъде с възхищение се радваше за всеобщото освобождение на българския народ чрез Св. Стефанский договор, неприятелите на българизма и на славянското величие дърво и камен дигаха, за да уничтожат резултатите на войната или да ги ограничат поне в по-малък размер и да откъснат от Св. Стефанска България  колкото би било възможно по-голяма част, та да я оставят пак под турското иго. Заради това европейските велики сили, особито Австрия и Англия, изпречиха се пред Русия и предложиха ѝ преглежданието на сключений договор. Русия, макар и победителка, биде принудена да склони и така произлезе Берлинский конгрес. За да могат в тоя конгрес да възтържествуват противобългарските възрения и замисли на славянските неприятели, последните се подпретнаха да се снабдят с нужните противни мотиви и да се въоръжат с най-силните оръжия, с най-отровните стрели. Употребиха прочее за оръдия, от една страна, елините от Гърция, гръцките владици и последователите им гъркомани, а, от друга, сърбите, които накараха да направят заявления-протести против предписанията на Св. Стефанский договор. От това, когато през мес. февруарий минах низ гр. Битоля за Солун, още през времето на примирието, научих се, че тамошните  битолските  гъркомани под предводителството на владиката и по подщрекателствата на английский и австрийский консули направили бяха един махзар или протест, писан на гръцки и французки, за до европейските велики сили и накарваха жителите християни да го подписват и подпечатват с махалските си печати. Когато минах аз в Битоля, той вече беше свършен почти — подписан и подпечатан от битолското население, и се готвеха да го пратят за подписване и подпечатване в Ресен и Охрид. Но като се научихме за подлото му съдържание, известихме и предупредихме ресенци и охридяни да го не подписват, та го и не подписаха.  Отвратителното съдържание на тоя подъл и предателски във всекое отношение документ било горе-долу следующето:
 «. . .Подписаните християни, жители на еди-кой си град или санджак, като родом гърци (!), протестираме против предписанията на Руско-турский договор, който ни подчинява под България, следователно и под Русия, и молим просветената и правдолюбива Европа да ни съедини с майката ни (!) Елада. В случай, че това засега не е възможно, предпочитаме да останем и занапред под властта на негово императорско величество султана, нежели да бъдем завладени от варварите българи и руси.»
Битолските гъркомани бяха написали махзарът не на български, за да могат да го прочетат подписвачите или да им се прочете поне, та да знаят на какво и за какво подписват, а на гръцки и французки, за да не могат да го прочетат и разберат съдържанието му."
 
,,След освобождението на България, 1878 год., мнозина от македонските българи се стърчаха като пчели по мед в нея — едни да търсят работа, а други, особито учители, при това и да подишат малко свободен въздух. От наший град неколцина вече учители бяха отишли и се настанили на държавни служби. Тога новоустроящата се България имаше нужда от учени люде, та лесно можеха тие последните да намерят служби като учители или каквито да са чиновници. Такви учени или учители от Охрид, които от по-рано дойдоха в България и се настаниха на служби, бяха: г. г. Янаки Г. Стрезов, Васил Диамандиев, брат ми Петър, покойните Григор Пърличев и Димитър Хр. Узунов и още някои други. Първий биде назначен за член в Кюстендилский окръжен съд, Гр. Пърличев — учител в Габровската гимназия, Д. Узунов — помощник-библиотекар в Народната библиотека в София, брат ми пък — училищен инспектор в Самоковското учебно окружие. Той беше повикал от Охрид, Кукуш и Прилеп и някои други учени младежи, като С. Шанданов, Л. поп Василиев и др. и беше ги настанил на учителска служба в окръга си, а особито в гр. Самоков."
 
,,Следователно, предложи ми се да изложа мнението си по основанието на кроеното учебно дело писмено, за как би могло да се основе то трайно и ползотворно. Утринта аз представих рапорта си на Министерский съвет, който и го одобри по начало, а едно нещо само не одобряваше той — че аз за център бях турил гр. Солун, който министрите не одобряваха за такъв. Но при моето твърдо и неотклонно постоянство най-после они оставиха въпроса за центра нерешен, висящ — да го решим в Цариград с н. блаженство екзарха. Ето какъв беше мойт план в съкращение:
 
1. Солун да бъде център на делото. Там да се основат и поддържат по една пълна, мъжка и девическа, гимназия с пансионите им.
 
2. В Битоля, Скопие и Серес по една полугимназия и по едно трикласно девическо училище.
 
3. В няколко второстепенни градове по едно II-класно или III-класно училище.
 
4. По други места, където би се оказала нужда, по по-малка или по-голяма временна или постоянна помощ за подкрепление на съществующите училища.
 
5. Помощите за поддържание всичките тие учебни заведения да се изпращат чрез Екзархията, а не направо.
 
Тоз план, както всекой вижда, е същий, който отпосле напълно се осъществи и даже и в по-широк размер и по който и днес още следва да функционира учебното в Македония дело.  Екзархията се залови да помогне на училищата в Македония и ние отивахме да ги отвориме не че нямаше никакви там български училища, а от последствията на последнята война много български училища бяха съвсем закрити, а останалите открити живееха живот безжизнен, та Екзархията се нае едните да отвори, а другите да подкрепи."
 
,,Дохождал в Солун инкогнито някой си англичанин лорд Фичжералд, изпратен от тогашний президент-министър в Англия, человеколюбивий Гладстона, за да констатира злоупотребленията на турците. Той тръгнал бил от Англия и обиколил цяла почти Западна Македония под маската кореспондент на в. «Дейли нюс» и за такъв го знаели всички в Македония, докъдето е бил минал. Той бил отишъл в Битоля, Прилеп, Велес, Скопие и пр. и всекъде видял подавляющето българско болшинство. Уверил се и за турските зверства. Най-после дохождаше в Солун. Моята при него мисия беше да му изложа подробно всичките турски злоупотребления, вършени особито над българското население, и да го помоля, в името на човещината, да представи пред английското правителство теглилата на българите, при което и да посредствува за олекчението на състоянието им. Той ни прие много благородно и ни държа при себе цели два часа, без да позволи другому да влезе при нас. Говорихме с него дълго и широко и му изложихме подробно теглилата на българите в Македония."
 
,,През мес. декемврий същата 1880 год. получих от едно доста официално в Екзархията лице писмо, в което ми пишеше, че в Екзархията се решило вече идущата година да се открие в Солун редовна и пълна българска гимназия с пансион. Ето това писмо:
 
 
Почитаемий господине!
 
Писмата Ви, на които по причина че са при негово блаженство, не мога Ви назнача деномесечието, получих навремя и спеша с настоящето си да Ви отговора.
 
Отец М. . . пристигна вече от. . . и хвърли котвата на корабът си в пристанището на Екзархията. Новините, които донесе (вярвам и той да Ви пише), са изключително от оной род, каквито вий желаете да са, и не Ви останва друго, освен да ги посрещнете с думите «възрадовася дух мой и възвесели ся сердце мое» (да не кажа с нине отпущаеши. . .). Действително такава сполука на желанието Ви е в състояние чрезвичайно да Ви развесели и въодушеви, същевременно да обнови и ободри силите Ви, за да продължавате и удвоите благородната си деятелност; като виждате себя участник и съдеец на едно благонадеждно учреждение за българите в Македония. Учреждението ще е българска гимназия в Солун. Не ще казвание, че такво едно учреждение, покровителству-вано от негово величество султана, ще засвидетелствува още еднъж великодушието и мъдрото управление на отоманский монарх. Основанието на българска гимназия в Солун, няма съмнение, че ще направи всякой един българин да повярва, че ще бъде «камен на преткновение» на великата гръцка идея в Македония.
 
Като Ви принасям поздравленията си, остаям Ваш в
Христе молитствовател
архимандрит К. Пречистанский.
 
19-й декемврий 1880
Цариград—Ортакьой."
 
 
,,Ето едно от писмата, с които бях назначен за учител в Солун за през идущата 1881/1882 учебна година:
 
Българс. екзархия
14 август 1881 год.
Цариград
№ 315
 
Почитаемий господине!
 
Имам чест да Ви съобща, че святата Екзархия, благодарна от Вашата деятелност в учебно отношение, ще Ви поддържа идущата учебна година за учител преподавател в Солунското българско училище. Определението на заплатата Ви, която във всекой случай ще Ви ся увеличи, ще Ви се съобщи наскоро с второ писмо.
 
Като Ви принасям поздравленията си, остаям
Ваш в Христе усърдний молитствовател
екзархийский наместник архимандрит Методий.
 
На господина К. Шапкарева,
учител в Солун"
 
,,Покойний П. Р. Славейков, който в това време беше председател на Народното събрание, издаваше тога в. «Целокупна България». Когато му подадох за обнародване във вестника му ръкописа на книжовното ми обявление, като видя в него да се говори за «Русалии», показа едно учудвание: «Как? —каза; — Русалии имам аз.» «Откъде?» — попитвам го аз. «От Солун — ми отговаря, — когато бях там.» Аз тога усетих каква беше работата — каквато ще я видим изложена по-долу, та му възразих: «Не, г-не! Ако в едно заминувание само през Солун би било така лесно да се опишат такви етнографически материали като «Русалиите», то бъдете уверени, г-не, нито камен не би останал в Македония досега неописан! Но я кажете си правичката, прибавих му аз, че когато през 1871 год. в Цариград бяхте редактор на период. списание «Читалище», в един от броевете му имаше една статия за «русалски гробища»; вие от страна на редакцията давахте някои обяснения и допълнения на статията. Аз, като получих предметната книжка на списанието и прочетох в него поменутата статия за «русалските гробища» заедно с обясненията ви; от друга страна, като знаех обичая в Кукуш за «Русалиите», в който се споменват съще «русалски гробища», и сравних писаното в «Читалище» със съществующето в Кукуш, намерих голяма несъответственост между едното и другото. За да дам някои обяснения по тоя въпрос и да спомогна по възможности на правдоподобното му решение, аз реших да опиша целия кукушки обичай за «Русалиите». Описах го и ви го пратих за обнародване в същето списание, което тога редактирахте; но ви[е] го не обнародвахте, а сте задържали ръкописа ми. Ето прочее откъде вие имате «Русалиите», за които казвате, че сте ги имале от Солун! Аз пък се чудех, защо ли да не се обнародваха те тога в «Читалището»? Но аз, г-не, имам един обичай, лош или добър, не зная, че на писваните от мене статии всекога задържвам оригинала, а за обнародванието им пращам до редакциите препис техен. Така съм направил и тога, та сега ще обнародвам този обичай, изваден из оригинала ми.» Тога дядо Славейков ни гък повече не отговори. За подобни негови подвизи казвали са ми и мнозина."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Kuzman_Shapkarev_On_the_Revival_of_Bulgarianism_in_Macedonia.JPG

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/index.html

[тиквешанка]

КУЗМАН ШАПКАРЕВ - КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

ДО П. К. ЯВОРОВ

,,Драгий ми г-н П. К. Яворов!
 
Благодаря Ви, че не сте ми забравили старините, а сте се сетили да ми пратите по един екземпляр от Вашите произведения: «Стихотворения» (второ издание) и «Гоце Делчев», животоописанието му. Ах! Този Гоце Делчев! Напълно съм уверен, какъвто го описвате и какъвто го знам аз лично, няма втор не само в нашия българ. народ, но и в много други народи. Всички Левсковски и тем подобни бледнеят. Неговата загуба за нашия народ е незаместима, с нищо не може да се изкупи!
 
[. . .  ] с неговото кратко описание на живота [и де] ятелността Ви принасяте неоценима услуга. Но можете вярвам да ми допуснете [д]а направя някои скромни бележчици по тази многознаменателна книжка, именно че описванието на родителя му Никола, когото познавам лично твърде добре, както и стриковците му Мануила и Андона, който ми е бил няколкогодишен ученик, а даже и дядо му Делчев, с късата му чубучка и нагърбавен, не е толко вярно описано.
 
Обаче приемам, че в такви случаи позволяват се и някои волности. Така например баща му Никола никак не е бил скотоводец, да има овци и да докарва болна овца, която Гоце да язди в града, а беше обикновен механджия и малко хайтичка, и нищо повече. Както ми казвал Гоце пътувал е по разни страни на света, даже и в Америка, но това аз не зная. Той не носеше потури, както казвате, а едни вълнени църни гащи, торлаци в Кукуш наричани, каквито обикновено там се носят от повечето мъжи. Повече подробности излишно считам да прибавям. По въпроса за овцата ще Ви прибавя, че в Кукуш обичай е всекое домочадие в лятно време да държи по две-три кози (а не овци), да ги праща на пасене, за които има и нарочит козар и да се ползува от млякото им през лятото, а наесен ги колят за пастърма. Та види се споменатата у Вас овца да е била една от тия кози. Аз съм живял цели 7—8 години в Кукуш, т[а] зная подробно живота на кукушаните.
 
 Но най-сетне, да не забравя едно друго нещо да Ви отбележа, не разбира се във Ваша вина, а на издателя и печатаря на книгата Ви. Наистина каква е тая крупна погрешка в печата, че цяла една печатна кола така е разбъркано печатана, че не се познава ни кое е мое, ни кое е твое? От стр. 32 до стр. 50 не може да се разбере коя след коя страница следва. Така ли е във всички отпечатани екземпляри или..."
 
 
 
 
ДО ДРУЖЕСТВО «БЪЛГАРСКА СЕДЯНКА» — ПРАГА
 
,,Пловдив,
28 ноемвр[и] 1884
 
Родолюбивейши г-да!
 
В затънтената наша страна, в българската Македония намирало се е и днес още се намира неисчърпимо богатство български старини, едва ли покътнати досега. Но кой да ги дири, кой да ги събира? Обстоятелствата не са благоприятни у нас за подобни предприятия, освен който би могъл да намери удобен случай, та да би се възползувал от него. Но покрай неудобствата, произходящи от политически причини, има и други, още по-непреодолими; а тие са материалната невъзможност на събирателя да ги издаде на бял свят. Един от подобостраждущите бил съм и подписаний.
 
През тридесетгодишнето си учителствувание по разни градове у отечеството ни имал съм случай да се опозная с тези старини и доколкото ми било възможно да посъбера доволно старински материал, натрупан в един огромен сборник, с цел в едно удобно време и с помощта на някое родолюбиво сърце или учреждение да мога да го обнарода чрез печата. Но ето, че и след толкогодишно търсене подобно удобство и след няколкократно публично възвание към българский и славенский народ и досега още никоя помощна ръка не се появила.
 
Напоследне, за да не изгине в неизвестност тридесетгодишний ми труд, реших при съвършената ми скудост от материални средства да пристъпя и сам към изданието на материала си, но за улеснение на предприятието си счетох за по-целесъобразно да се вдам не изеднъж в делото, а малко по малко и постепенно, като го издавам на части и в малки книжки, а не изцяло.
 
По този начин първата книжка излезе вече от печат, с един екчемпляр от която имам чест да съпровода настоящето си. Втората се намира под печат, а третата ще я последва; така четвъртата, петата и пр. — докрай.
 
Предметний ми материал състои главно от две части, от прозайска и от поетическа. В първата част впадат:
 
а) едно-две жития на отлични народни дейци, издадени вече в първата книжка;
 
б) разни обичаи; един-два от них излизат във втората;
 
в) описания на градове и разни местности в Македония; от тях няколко ще се видат във втората, няколко в третата, а осталите в други книжки;
 
Заб. От всекоя книж[ка] мисля да Ви проваждам по един екземпляр, щом като излязат от печат.
 
г) материали за историята на събужданието и развитието на българщината в Македония (последните не би било полезно засега да излязат изцяло; заради това от них ще се извади понастоящему едно извлечение само и ще се издаде на няколко книжки, 3—4, а цялостта им ще остане за в друго време).
 
д) освен целоживотните обичаи, които мисля да излязат на особни книжки, притурят се и разни верования и суеверия, запазени у народа за в разни обстоятелства;
 
е) повече от 1500 пословици и от 200 гатанки;
 
ж) около 100 народни приказки;
 
з) названия на болести и начинът на церението им.
 
А втората част на сборника състои от 500 разни български песни, разделени на видове. При них надея се не след дълго време да прибава и толко още други. Песните ще се снабдят с язични бележки, както и един списък от сл. реч. и [др.]
 
Ето, почитаеми господа, материалът ми, с когото намислил съм да опозная българский и славенский свят, като съм започнал вече да го издавам по гореизложений начин. Но ще ли мога да успея в целта си, като се лишавам от най-необходимите средства, без помощта и подпорката на родолюбието? Ето трънлив въпрос за мене, кого що не мога да реша без озарението на по-светла заря и без съдействието на крепка ръка!
 
В това именно и състои моята до родолюбивото Ви дружество просба: как би могъл да надвия непреодолимите препятствия, как би могъл да преодолея на тежките мъчнотии, та да извада докрай започнато[то] си трудно дело. Не съм опознат с целта на родолюбивото Ви дружество, не съм вещ в програмата му, та да зная дали би могъл да се осмеля да му попроса материална помощ; желателно би било обаче, при нравственото му съдействие, което вярвам не ще ми откаже, да беше било възможно да ми отстъпеше и една част материална под
порка, на коя, ако бих имал честта да се радвам, не бих се отчаял и не бих се спрял пред никои пречки.
 
Надея се прочее във всекой случай, [че] почитаемото Ви дружество ще благоволи да подкрепи един слаб труженик в мъчното му предприятие, за да не би, като се отчая, да го остави насред път.
 
Най-после, ползующ се от случая, имам чест да заява изрядните ми към Вас и към дружеството Ви почитания, с които остаям завсегда
 
ваш почитател
К. А. Шапкарев"
 
 
ДО ДИРЕКЦИЯТА НА НАРОДНОТО ПРОСВЕЩЕНИЕ В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ 
 
,,Почитаемий г-не Директоре!
 
В днешните критическите обстоятелства, когато излиза на публичната зелена маса въпросът за принадлежността на нашето мило отечество — Македония; когато малко и голямо говори за нея; когато се кроят разни политически замисли и планове за похищението ѝ от страна на съседните ни народности; когато гърци, от една страна, всевъзможни усилия полагат, за да я докажат, че била гръцка страна и се населявала от гърци, следователно принадлежала тям; а от друга, сърбите, за да постигнат своята подобна цел, пред никои трудове и средства, простими и непростими, не се спират; когато всичко това става за откъсванието на една най-важна част от общето ни отечество — България, — възможно ли е да се повярва, г-не Директоре, че българский народ ще стои, или че трябва да стои със скръстосани ръце и хладнокръвно да гледа разчленението на татковината му? Аз поне вярвам, че повече от въпиюща нужда се представя нам да излезем насреща похитителите с каквито нравствени оръжия би могли да разполагаме. На всеки българин, от каквато степен и да е той, на каквото съсловие и да принадлежи, повече от необходима, священа длъжност се налага да се притече на общата защита, да спомогне за запазванието предядовото си огнище от чуждото посегателство и похищение. И правителства, и частни лица, които имат чест да се гърдеят с милото си народно име българин, длъжни са да не пощадят ни трудове, ни материал, за спазванието на най-важната част на отечеството ни, за Македония, без която български напредък, българско бъдъще, културно или политическо, за да не реча и съществувание за освободената днес българска част като държава е съвсем немислимо.
 
От своя страна счастлив считам себе, че по божие провидение, види се, имал съм честта да притежавам такъв материал, който, ако би му се дала гласност чрез обнародванието, лаская се, че могъл би да послужи като едно от най-силните оръжия
против домогванията както на гърците, тъй и на сърбите, толко повече, че той е плод на ония места в Македония, върху които претенциите както на едните, тъй и на другите са най-силни и най-настойчиви.
 
Този материал е, г-не Директоре, известний Ви Сборник от народните български старини, когото, приготвен вече, желая сега най-вече от всекога да туря под печат, за да се даде един силен удар на кознотворствата, сковани чрез издаванието на сръбски календари с въображаеми и злобно изковани съдържания.
 
Но как би могъл поне да се оползотвори този материал? Как би могло да се употреби ползотворно за народа и за отечеството ни това силно оружие против чуждите посегателства, когато най-необходими средства за изданието му липсват у мене дотолко, щото не би ми се позволило нито да помисля даже за осъществението на целта?
 
Обаче, насърчен от прясната усърдна помощ, която поч. Дирекция на народ, просвещение подаде ми за изданието на една част от поменутийСборник, за което дължа вечна признателност, не мога да си позволя, г-не Директоре, да се вмъкне в сърцето ми отчаяние, а, напротив, смея да кажа, че храня такви добри надежди, каквото никога друг път, че Вий, който бидохте лостът за начинанието на делото, не ще можете да видите хладнокръвно изгниението на един такъв народополезен материал, ръждасванието на едно такво оръжие против неприятелите, което, на днешне време особито, могло би да ни послужи най-ползотворно. Ето на какво основание, г-не Директоре, осмелих се да повярвам, че целта ми не е от ония, които не могат се осъществи; ето на какви надежди опиран, одързостих се да издам книжевната покана, която сте видели във вестниците и няколко екземпляра от която приключвам в настоящето ми. Ето най-после защо не се освених да Ви досада и пак чрез настоящето си да Ви помоля най-убедително да ми подадете помощната си ръка, за да би могъл да постигна известната Ви цел за изданието на Сборника ми.
 
Уверен на родолюбивите Ви чувства и на най-жарките Ви желания да видите народа ни един ден наслаждавай на свойт си идеал, никак не се съмнявам, че настоящата ми смирена молба ще бъде посрещната с неожидана готовност от Ваша страна, а едно още е, което бих Ви помолил особито, т. е. да имате добрината колкото би било възможно в по-непродължително време да ми се съобщи резолюцията, която ще благоволите да дадете на настоящето ми, за да бих могъл по с време
да се разпоредя за нужните мерки, в какъвто случай и да би било.
 
Пълн с благи надежди и с най-дълбоко почитание, имам чест да съм завсегда
 
Ваш всепокорний
К. А. Шапкарев
 
Пловдив,
6-ий мая 1885"
 
 
ДО ИВАН Д. ШИШМАНОВ 
 
,,Високопочитаемий г-н д-р Ив. Шишманов!
 
Според обещанието си в по-прежнето ми ето днес Ви пращам още две връзки №№ I и II материали, предназначени за в Народний музей. Те са: № I съдържаща:
 
I) 12 слова или по-добре проповеди, съчинени и изречени в разни времена и обстоятелства в Охрид на български, но писани от авторите им с гръцка азбука, тъй като в ония времена българската беше неизвестна или по-право не се употребяваше у нас нито в църквите, нито в училищата, където царуваше гръцкий език. Покойните автори на тези слова — Д. Миладинов, Гьорше Попов, негов съвременник, и Ян. Г. Стрезов, техен ученик, а мой учител, — родом и духом българи от същий град, учени в гръцки учебни заведения, първите двама в Янино, а последний в Атинский университет, учителствували много години (освен първия, който наскоро се поминал от гръдна болест) не само в Охрид, ами и в много други градове из Македония, дето оставили добри възпоминания и произвели достойни свои наследници ученици, със същата чистонаучна и чистонравствена религиозна ревност, каквито ги виждаме в словата им, макар за народността и за развитието ѝ да не са проповядвали тога явно, че не е било още време; стига, че не я скривали, но не след много години, пак по тяхна инициатива и водителство, избухна и тоя въпрос, който, както е известно, се свърши в наша полза.
 
За улеснение на българския читател, мене се видя небезполезно да препиша тия слова с българска азбука, като същевременно прибавя и обяснения на някои мъчно разбираеми българомакедонски или чужди думи, употребени в текста им.
 
Не знам доколко тези материали би послужили за в наша и на литературата ни полза. Едно нещо обаче в них е неоспоримо, че те говорят в наша полза, именно, от них се вижда какъв е бил говорът на тамошното население в ония времена,
1828—1848 год., преди откриванието там на български училища, та от него може да се съди и за народността му.
 
2) При тях прибавям една саморъчна на пок. Д. Миладинов черновка, макар на гръцки язик, на едно благодарително от страна на охридските първенци писмо до приснопаметний софийски благодетел Ив. Денкоглу в Липсия по случай на един скъп подарък, пратен от него на охридский манастир преподобнаго Наума през 1859 г.
 
И този документ представлява ни не по-малко интерес, отколкото по-прежните, а може би и нещо повече. В него виждаме: а) същинския оригинален почерк и стил на приснопаметний народен деец и мъченик Д. Миладинов, от които може да се заключи и за характера му, според общеизвестното: «напиши ми два реда, да ти кажа кой си и какъв си.» б) От съдържанието му разбираме каква гореща народна ревност кипела в душата му и какъв изблик от радост и ентусиазъм го обладал само при начинанието да се осъществат бляновете му. Най-сетне, в) от тоя документ се научаваме безпрокословно кога именно е започнал да се въвежда за пръв път българский ни майчин язик в църквите и училищата у нас, по който «децата търчали като ягънца по майчиното си мляко», а не както други някои искат да кажат, че тоя процес бил по-късен, именно през 1866 г., т. е. при тяхно време.
 
От тоя род документи, било на гръцки или на български, било негови или наши, имал съм много (само негови около 300 писма), но смътните обстоятелства и гръковладичките преследвания пометоха и поглътнаха всичко. При все това, пак не се отчайвам да намеря още нещичко за в музея.
 
№ II съдържа първите ми опити по събиранието фолклорните ми материали, които могат да послужат ако не за друго, то поне за просто любопитство.
 
А желаете ли да Ви пратя някои от писмата, които съм получавал от св. Екзархия, когато бях в Солун при основанието на учебните ни там заведения и въобще на учебното дело в Македония? Явете ми.
 
Като се надея, че не ще ми се вмени във вина дето Ви толкова често досаждам с моите бабини деветини, остаям с най-дълбоко почитание
 
Ваш вечнопризнателен
К. А. Шапкарев
 
Самоков,
15. III. 1905 год."

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_korespondencija.htm

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/index.html

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_galerija.htm

[тиквешанка]

КУЗМАН ШАПКАРЕВ - КОРЕСПОНДЕНЦИЯ

До Митра Миладинова — 11 февр. 1862
 
 
,,На 11 февруар[ий] 1862
во Прил[еп]
 
Достоуважаемая ми майко!
 
Немам сила доволна да си запрам себе си от скръб и жаляйне, защо всемогущий бог (да му имаме милостта) благоизволил поминалава седмица да ни грядит со две, и две еднакве ненадейни ядой, кой до века ке ни горат сърцата, а тие су следующиве. Пред да земам ускърбното писмо Георгиево, приях едно друго еднакво от дома, со кое ми известяват, че еден наш най-ближний сродник починал во пет-шест дни и остаил на стопанка си и на малите си бедни дечица неутешена скръб жал), а той йе Диме, татко му на Йоанчета от тетка ми Вета! Бог да му простит и покоит душата во царство небесно, а на бедните дечина бог да им поклонит утешение! Това негово умирайне било во три-четири дни!! Ох! Ох! Чоекът незнаит до утре що ке му ся случит! Кога видох писмо църно туку ми се свърти ум и не знаеф къде сум, кога да видам!. . . Ова известие, що ви писах по-горе, писано во това пусто писмо той ден, во другата събота весден бих како вземен во умът, незнаещем къде сум и чекаещем баре от друга стърна да се зарадвам! А утринта, во неделята, приимам писмо Георгиево со надеж да видам во него нещо радостно известие, за да ми се утешит по-напрежното жаляйне и да ся развеселям малу! Но!. . . Ох!!! Ох!!. . . що да видам!!. . . нътре!!. . . Ох! ... се запре ръката. . . не можам!!. . . веке!!. . . да!. . . ви!!. . . пишам!!. . . перото се скърши!!. . . се дивитов се препълна со сълдзи. . . Що да видам во това Георгиево, хиляда пъти по-жальостно от домашното писмо!!. . . що да видам!. . . (Сълдзи от очиве како чешми течат. . . не можам да речам. . .) що да видам, уще хиляда пъти по-жальостно изве[с]тие от домашното!!!... Ох!. . .! Ох!!! Що йе ова чудо!! Боже!! Боже! Милостивий!! Що йе ова чудо, що не найде нас!. . . сиромаси!! нас!! нас! лишени от всякоя помощ человеческа!!!. . . Що йе ова, що ни загина!!. . . що йе овай кедър, що не найде!!! С нищо не можит да ни се платит! Ако векот свийот ни го дадат, пак не можит да ни се платит зиянот! пак не можиме да се удовлетвориме! А овая жальба не требит да я имаме само ние, но и свето отечество негово и наше; не само неговото и нашето отечество, но и света Македония, а вообще всийот българский бедний наш народ жалят днес за него. . . защо от него чекаше големи неща (работи), по-големи отколку, що чекахме ние!!
 
Кога зедох и прочитох това ускърбно и жальостно писмо Георгиево, от кое научих най-големата, отколку можат да бидат скръб, излегов от умът и от себе си и плюсфеещем си ръцете, паднах на земя како мъртав и не можеещем нищо друго да сторам или да речам, ми се вдаде само да викнам следующно:
 
«Жаляйте, братя българи, жаляйте да жаляме, защо денеска загубихме еден от най-вредните и най-достойните просфетители нашего народа и така сме уще и денеска на велика скръб и никак не можиме да се утешиме! Како що несомнено и вие сте, и свите приятели, а въобще свите истински българи. И како да не жаляме и да не жалят свийот български народ; како да не жалят, кога да наумит, че той покойний, откако се роди на овай лъжлиф свет, не беше се родил за друго нещо освен да жертвуват себе си за доброто на народът си и беше си поклонил свое тяло и душа за доброто на беднийот наш народ и поради това от младите си години се вдал на учението, за да можит со това да възползуват народа ни и да му опулит очите, за да се разбудит от глобокият си сон, да се разпулит угоре-удолу по друдзите народи и виждаещем да са просветени свите народи, а той сам да йе останал най-одзаден, да си се опечалят и той за да ги стигнит друдзите и така да му йе не страм да се токмит со них.
 
Покойний К.  рекох, че се вдаде на учението и първо, како що знайте, учи гръцки язик во Атина, столицата на гръцкото учение, за да можит со него да възбраняват народа си от гръцките интриги и плетканици, а после, откако би совершен на той язик и на француски доста изкусен, нужда беше да научит и матернаго си язика. Того ради отиде во Русия, во град Москва да изучит тамо совершено матернаго си язика и така после да можит, за да ги разбудит и просветит единосродниците си бедни българи, а особито македонски. Откако седе доволни години во Русия и соверши науките си, тръгна за кон юга, кон свое отечество, да посетит свой единосродници братя българи и да видит свой мили сродници. Нужно беше обаче да прошетат и низ останалите братя наши аустринские славяни. Поради това убо от Русия тръгна право во Аустрия, къде прошета света Славония аустрийска, Венгрия (Маџария), поседе доволно време во аустрийски град Виена (Беч) и оттука дойде во Кроатия (Хърватско), славянска земя во Аустрия, во град Аграм, откъде почна първо да разпърснит предвестникът на просвещението, кое со нетърпение чекаше народът, чрез изданието на седумстотините народни песни. Злобното сърце на неприятелите нашего народа, разсърдено защо почна и нашиот народ да се разбудвит, во сред на делото му не го остави спокоен да си го совършит, но реши да окуцит народа ни со скудността на почнато му дело; защо, како що е известно свекому истинному българину, интригува и сплети плеткайнци такви и мрежи со кой сполучи да представит невиннаго му брата покойнаго учителя Димитрия, сполучи, велям, да го представит пред правителството за бунтовник или чужди агентин, и така, ох!. . . ево една година близу откако се мъчи во църни темници, предал и той богу дух. Многу средства ся употребиха за освобождението му, но никое не би възможно да победит разновидните интриги и плеткайнци неприятелски. Премилий му брат, покойний Констандин, наожваещем ся во Аграм за издавайнето на първийот си труд, одвай чу, че уважаемийот му брат Димитрия бил во цариградските темници и вчас дотарча во Цариград на 28 юлия да барат способ за освобождението братово си. Но!... Ох!!! Злобното и скверното сърце на неприятелите не ся удовлетвори и не ся ограничи само на страданието Димитриево, не остави баре да поминит малу време, но току що достигна!!!. . . Ох! вчас другийот ден и ового го предаде в темници, къде лежа затворен повише от пет месеци!!. . . а после петте месеци се разделил и си пошал во вечни свет, си дал богу душа, а после него и достоуважаемиот му брат Д. умрел!. . . Загинале от овой свет! Се покриле веке со църна земя! Немат ги веке надземя, но подземя!!! Не можат веке да зборват! Не можат веке да мислит за доброто на народът! Не можат веке да издаваат народни сочинения, со кой да браанат и чуваат народът на православието или да ги подбуждават на просвещение! Немат ги веке живи тие, що дури беха на земя, си жертвува[ха] здравето на учение, за да просветат народът си, а и най-после за народът и самата си живот жертвуваха и денеска лежат заради него во църна земя! Братя Миладиновци, мили Миладиновци, достоуважаемии Миладиновци! Камо сте!. . . Камо сте! Къде лежите! Вие бехте надеждата на родинето! Вие бехте надежда на отечеството! И вообще, вие бехте надежда на света Македония и света България!! Камо сте сега!! Кога ке ни дойдите! Или ке се забавите да се вратите назад или не идите никога. . . Къде остаивте свое отечество!! Къде остаивте свое домочадие!!! На разпат! Къде остаивте свои роднине и приятели!!! Къде остаивте свой народ!!! Вие бехте се родиле само за доброто на народът и со света старост не си пожала ни здравето, ни живота, ни домочадието си за доброто на народът!!! Камо си сега!! Напусто ке ве чекаме отсега да ся вратите, напусто веке чекаме добро от вас!!! Жаляйте, братя, да жаляме. . . ох. . . не идаат никога, немат веке да ся вратаат назад никой път, защо не са веке на чуждина, не са веке во Русия! Но хойдеа во вечни свет, откъде кой ходит, назад не ся вращат. . . кой ходит тамо, не можит веке да се видит со родниньето си освен дури на общо воскресение,. кога сам Исус Христос ке дадит всекому според работите. Жаляйте, братя, да жаляме! Жаляйте, роднине Миладиновски, защо не можиме веке никога да ги видиме! Жаляй и тъжи, отечество Миладиновско, защо попустина веке чекаш от них просвещение, защо отсега веке немат да дойдат и да седнат над златоточната река Дрим. Жаляй, бедна Македонийо, и плачи защо немаш ги веке драгоценните каменя, кой вредвеха повише за света стока, що я имаш!! Жаляй и плачи, бедна Болгарийо, защо вака от 400 години вямо къде све едно твоите мили чеда ся жертвуват пред очите на неприятелите заради злобливото сърце нихно; жаляй и тъжи защо губиш денеска два от най-вредните синови твой, денеска ти гинат два от достойнити просветители!! Жаляйте вси народи да жаляме, защо уще правината ся тълчит и ся газит!! Жаляйте да жаляме вси птици небесни и всекоя дихания!!. . . Жаляйте гори и планине, морина и езерина, защо представителите на лицето Христово, представителите на оного, кой страда заради правината, я газат истата; представителите на оного, кой за просвещението и избавлението на народите страда, запираат народите да ся просвещават и несакаещем тие да влезат во царство небесно, запираат уще и друдзите да влегват во него! Представителите на оного, кой слезе от небеси и се распне на кръст заради изгубената овца, вместо да ги найдат изгубените овци и да ги дигнат на рамо со радост, како що чинеше и чинит господ наш Исус Христос, со кому името се гордеят, тие, напротив, и найдените и губат и сами со своите ръце ги клаваат на кръст, и овците и самаго Исуса Христа, кой им заповедат да ги бараат, чинеещем подобно со старите фарисеи и прочая. . . Жаляйте!!. . . Жаляйте да жаляме. . .! Плачите да плачиме!. . . Ох!. . . Ох, ние сиромаси българи. . . ох! Или уще вака ке страдаме!. . . Ох!. . . Ох, тежко нас!. . . Ох!. . .!. . .!. . .! От жаляйне душа во нас не остана!. . . От плачейне очи ни се повредия!. . . От тъжейне здравето си погубихме!. . . От охкайне умът си се померихме!. . . Жаляхме, плакахме доволно, охкахме многу! тъжихме уще пойке!. . . Хайде да видиме сега докога требит да жаляме, до кое време да плачиме, или уще да тъжиме и да охкаме!. . . За да разбериме и да знайме или требит уще да продолжаваме жаляйнето, тъжейнето, охкайнето и плачейнето, нека са заприме малу себе си и нека се сдумаме колку полза (файде) си донесохме со нашето плачейне и викайне и ако сторихме некаква баре малка полза, ако не по-голема, или ако можиме со нашето викайне да ги вратиме назад или да ги възкресниме, елате да викаме заедно колку глас не държит, да плачаме не само ние, но и друдзи да повикаме да ни поможат!! Ако можиме да сториме некаква малечка полза, нека викаме до небеси, нека жаляме и нека плачиме! Но! Колку и що плакахме, колку що жаляхме, нищо и никаква полза не си донесохме и хер колку да викаме, нищо харно не ке сториме, освен що ке си се повредиме себе си, ке си загубиме здравето, ке си повредиме очите и друго лошо на себе си ке си донесиме, а никакво харно, како що и видохте, оти толку що викахме, толку що плакахме и охкахме, що сторихме? Нищо друго освен се разболяхме, си загубихме здравето, си повредехме очите, си се померихме от умът; или е харно ова, ке ве опитам? или не?. . . А вие ке ми ся отговорите, вистина не йе харно и ние го познаваме да не йе харно, ами що да чиниме, от голема жальба!. . . Вистина и на това имате право. Но видохме оти хер колку да жаляме, никаква полза не носиме ни нито ни нам, само голем зян на себе си. Хайде сега да се свъртиме и назад и наоколу и да се разпулиме угоре-удолу околу нас що се чинит, да видиме или ние сами сме що страдаме, или ние първо сме що не нашло ова, или имат и друдзи, що църнеят како нас!... Мошне малу ум требит, за да се смислиме и да научимеили сами ние сме жальовни, или сами ние сме, що страдаме ова, или имат и друдзи, що страдат, или и по-напред имало и друдзи, що страдале како нас! Нека ся свъртиме малу назад и нека фърлиме еден поглед на ветхата история, тамо да видиме многу такви и уще по-лоши примери, кои, ако да ги броиме свите еден по други, ни време ке найдиме, ни книга ке ни достигнит. Затова еден само пример нека предложиме, следующийов. На старо време, 300 години пред Христа, во еврейска земя беше един цар, що ся викаше Антиох. Овой Антиох чунки беше идолопоклонец, сакаше и свите евреи да ги менит от верата и да ги превъртат на идолопоклонци. Но евреите чунки си беа верни и твърди на верата вистинскаго бога, не можеше да ги превъртат никако, затова измисли и употреби секакви мъки и со най-лошите мъки ги мъчи свите, що не сакаха да остават вистинската вера и да ся свъртат на идолопоклонство: едни ги пече на огон, друдзи ги одра живи, на друдзи им пресече ръцете и нодзете, та пак седне и кладе да варат во гърнци, а друдзи во тави ги изпържи; на друзи язикът и носът им отсече, а пак на друдзи очите им изваде како полжай, и со една реч да речиме, най-тежките мъки употреби току да ги превартит на идолопоклонство, но тие славни мъжие (и тие са макавеите) не само не си оставия вистинската вера, но и со голема радост и веселие претърпия разновидните мъки заради верата и заради да не дадат лош пример на народът си. От них беше и една жена, коя ся именуваше Соломони заедно со седумте синове нейзини. Овая я изведоха пред царят Антиохо со све синове и ги мъчия пред очите нейзини, за да я убедат да се превъртит и тая, и синой си да ги превъртат. Но тая славна и досто[по]хвална жена вместо да ги прейкалит синой си на идолопоклонство им викна: «Дерзайте, синови! Немайте брига, гините сви за вера, за отечество и за народа, немайте страх от неверникът.» Тога ся разлюти царът и повеля свите синови да ги погубат со гореречените мъки пред очите нейзини. И така свите еден по други претърпия най-тежки и най-люти мъки, и богу славно дух си предадоха, и денеска ся слават на първите дни августови. Откако погинаха шестте братя славно и без да ся мръднат от мислята си, остана уще най-малийот. Ового хвати царът да го мамит со обещавайне, оти ке го сторит голем и богат, еднакво и майка му хвати со харно да я мамит, за да го прекайлит сина си. Но тая славна и достопохвална жена, вместо да го прекайлит сина си на сакайнето царско, извика: «Синко! Харам ти била босица, що сум те дояла, смисли се що мъки сум търгала дури сум те носила во мене, кога сум те родила и сум те доела, немой, синко, да се остаиш от любовта моя, немой да ся отделиш от братя[та] ти и от дружството нихно, немой да се остаиш от законът божий, не слушай ового проклети Антиоха, немай страх от мъки, страдай зарад вера и народа, защо бог ке ти платит и надплатит!» Бидохте и чухте овая жена що стори? Или не йе беше жал нейзе, къде пулеше да ся губят синой йе пред очите нейзини?! Не можеше да плачит и тая како нас неутешено?! Но зарад вера и народа претърпи юначески смъртта на синой си и най-после, кога в иде царът да го не почу ни тая, ни син йе, но уще му се присмеяха, се разсърди и поеля да я загубат и нея, и него со многу по-люти мъки. Така тая достопохвална жена со радост вместо жал прие смъртта и заради нейзиното търпение заедно со си
цой си уще името нейзино не йе умрено, но се славит дури и до денеска.
 
По ова нека дойдиме на друга по-голема. Сам господ наш Исус Христос знайте оти слезе от небеси и се воплоти чоек само и само, за да страдат зарад избавлението на народите. Неговата история я знайте мошне добро, оти най-после и на кръст ся распна пред толко народ безчестно. Той немаше сила да не страдат или да се освободит от страданието; или не можеше да заповедат да дойдат хиляди табури ангели и да ги погубит неприятелите, или да заповедат да ги гълтнит земята? Или немаше роднине да го жаляат; или немаше майка да плачит?! Или немаше толку приятели, апостоли и толкумина, що беха виделе добро от него? Овие свиве или не жаляха? Ами майка му, кога се застоя до него под кръстът, со какво сърце беше секой можит да смислит, но свиве овие се утешиха, имаещем надеж на него, що беше на кръст зарад народите. Хайде по-долу да видиме по него зарад верата и народността колку мученици се мъчиа. Вчас по смъртта Христова първи мученик свети Стефан. Со камейня го тълчеа, не му беше жал нему за младостта, но уще викаше: «Прости ги, господи, защо не знаят що праят.» Ево уще неколку дни идит празникът на 40 мъченици, кои зарад вера и народа погинаха со радост, така и друдзи много безбройни страдале. По това нека дойдиме уще по-близу. 400 години откак се зеле България от турчина со хиляди българи предадени от денешните наши неприятели. . . претърпия иста и много по-лоша смърт. Тие немаха ли роднине? Не жаляха ли? Оттога уще и до днес безбройни българи гинат от неприятелските интриги!! Хайде, нека дойдиме уще по-близо. Лани знайте оти от Битоля ся зедоха 9-мина и се доведоха во цариградските темници, къде, откако лежаха доволно нътре, еден, позглавнииот, Мина Бища, умре, а друдзи уще са на заточение, неколку пък си се вратия дома. На той, що умре, кога чуя роднинето ке се похулаеха от жальба. Брат му се помери от умът, най-после и той си умре от жальба за брата си. Како видоха родителите му, се смияше, оти хер колку да плачат, никаква полза не ке донесат, само зян на себе си. И така сами си се утешиха.
 
Освен овие имаме и друдзи работи, що ни утешават сърцето. Овие знайме оти свите люге, що ся рождаат, ке умираат, кой по-бъргу, кой по-доцкна. И ни еден на овой свет не ке останит. Откак се създал светов колко милиуни люге се родиле, брой немат. Како ни еден чоек, ако не от по-напред, баре от 500 години, никой немат. Кога ке ни дойдит ред, и ние
ке умриме, и тие, ако не сега, по неколку, или потем пет или потем десет, или нека йе макар потем 50 години, пак ке умреха. После знайме и друго, оти свите славни мъжие, що се писани во историите, све така без време загинале. Дванаесетте апостоли загинаха без време, кой на кръст, кой убиян, кой пребоден со копие и прочая. Толку и толку светци све без време загинале. Но имената нихни не са умрени, уще са живи во историите и во устите на всийот свет и ке бидат живи и славни до вечни века. Уще имат много мъжи, кои, за да добият слава и вечно име, со свое сакайне и без да ги принудит некой се пикат во войски и гинат, само да добият име, оти загинале славно и заради народа. А нашиве загинаха за народа во най-важно время, кога народът почна да си опулвит очите, кога почна да си барат своите светени църковни права. Затоа ние требит заедно со свите приятели нихни, а въобще свите българи от една страна да жаляме защо ги загинахме такви мъжие, а от друга страна многу пойке да се радваме защо имената нихни ке бидат живи до вечни века, понеже ке се напишат во нашата история со златни букви (слова) и не само во нашата българска история, но во историите от всите народи, защо тие славни мъжие не умреа како свите люге да не остаят назад името си вечно со некое добро народно, но умреа достойни за вечна похвала, погинаха за народа си.
 
Чунки вака са работите и никаква полза не можиме да си донесиме хер колку да жаляме и чунки знайме оти ке бидат имената нихни славни во устите от потомците до скончание века. Нека си се утешиме сами и нека си се радваме, мислеещем си, оти той що се кладе на кръст зарад народите и освобождението им от църната темница, рече оти свекой, що ке страдат зарад вистината, имат да си земит хакът, ако се надеват на възкресението негово. И велеещем заедно со праведнаго и богатаго Йова, така му било благословно богу, нека будит имято божие благословно, да му ся помолиме богу да им простит грехойте, да ги сменит и достоит во царство небесно и со еден глас да викниме сви вечна им памет, вечна им памет, вечна им памет! Амин!"

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_galerija.htm

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/ksh_korespondencija.htm

http://www.promacedonia.org/bmark/ksh/index.htmlhttp://www.promacedonia.org/bmark/ksh/index.html

[тиквешанка]

Кузман Шапкарев-Катко исторрикогеографско описание на градовете Струга и Охрид. Публикувано в: Сборник на Българското книжовно дружество, І, 1901

http://www.scribd.com/doc/24747095/Kuzman-Shapkarev-Kratko-istorikogeografsko-opisanie-na-gradovete-Ohrid-i-Struga

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/kuzman-shapkarev-kratko.html