Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Забравени страници от българската литература  (Прочитано 2031 пати)

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот

Забравени страници от българската литература: Езеро

18 април 2010 | 11:36 | Агенция "Фокус"

Антон Страшимиров
Дойран, 23 декември 1915 г.

По двата бряга на езерото блещят огньовете на враждебните биваци. Но аз съм в безмълвието на нощта сред огледалните води, които отразяват звездите. Душата ми е пред прага на смирението. Само смутената мисъл все още блуждае към север, по гигантските снежни планини.
Години текат, минават столетия, а кървавите легенди на Беласица се разрастват. Звездите не слизат на земята, уви, езерото само ги отразява в вечно кристалните си водни струи.
Лодката е замряла над тъмни бездни, взирам се в тях и сред блещукането на отразените небесни светила, в мен се вторачват погледи... любими, горящи, жадни за живот и свят погледи.
... Под дълги вежди горят черни очи, ясни като зорница. Незабравими погледи на апостола... Текат днес реки кръви, лесовете шепнат нови легенди на всеки шубрак от Круша, Беласица, Пирин, Благуша, Кожух, всеки камък от тези планини мълви тайнствената легенда на неговия живот – животът на Гоце Делчев!
... Огнен поглед на сини очи, - поглед по горд от челото на Пирин и по-дълбок от езерото. С устрема на х. Димитра полетя той от пазвите на Стара планина, разпери криле над гори и планини и дишаше любов, вдъхваше вяра... Как неотразимо ме приковава и сега – през смъртта – безумният поглед на безумеца Кръстьо Асенов!
... Две хлътнали черни очи, два въглена – трептят брилянтни. Толкова девствен възторг има в тях и пак са тъй остри те, ястребски остри. Той загина с Дамян Груев. Кой кът в Малешевско не шепне още името на Сандя Китанов?
... Метчатетелн поглед под широко чело на волен черноморец! Усмивката му би победила и змията. Как тъжно ме гледа той – загиналият скръбно – незабравимият Михаил Даев!
Засмени очи на тих, беззаветен и със странна съдба млад човек. Из недрата на векове бликат тъми и лъжа; Герджикови в Гевгели се обявяват за сърби. Най-младият отпръск от рода е отведен в Сърбия, изучен е и като сръбски офицер – вожд – се явява в Македония да търси народа си. Той го намери, своя български народ, и умря за него, като възкреси правдата в душите на всичките си близки. Загадка на българската душа бе Георги Герджиков.
О, десетките погледи на студентческа младеж, събрали се под кърваво знаме от всички родни кътове. Те са пред града на своя млад войвода – Савата Михайлович. И идат орди, - в трепет е Гевгели: почва се неравен бой. И гинат един след друг тридесет златни образи, надежди на земята ни!
...
Карай лодкар, отведи дълбоко, окървавиха се водите! И шуми Полянинн, в който майки, жени и деца посрещат ликуващи своите юнаци – своите синове, мъже и бащи, завърнали се от неизвестността на волното изгнание.
***
Загаснаха огньовете под Благуш на запад, загаснаха те и под Круша на изток, стихнаха кървавите стонове. Нощта се затаи, и отпусна дъх езерото – то диша. Беласица закрива севера с преспи, които се губят в облаци. И лъхна от там сприя и обля сърцето ми в кърви. Неверница мисъл, която побеждава всеопрощението на нощта! В тази страшна планина израсна и покри гигантските зъбери великанът на Мизия: безвестният син на безвестно луковитско село.
Вие не знаете – родени и неродени още там – вие не знаете! И аз ще ви разкажа. Бемвестно от къде и незнайно защо, яви се воинство от сто хиляди, от двесте хиляди. И обковано в страшни доспехи, то заемаше рид след рид от планините на нашата малка, на нашата изстрадана, на нашата окървавена страна. А войнството на земята ни бе далеч на запад: то гонеше познат и презиран враг. И ние бяхме наново пред плен и сеч. Тогава шепата хора – синове на южните ни планини – дадоха страшни боеве.

Боевете при Криволак!

Кажете Бог да прости Христа Чернопеев, Илия Цирункаров, Димитър Митрушев, Милош Станишев, Майор Стрезов, капитан Кюлюмов, капитан Попов – кажете Бог да прости младите военоначалници на младото македонско войнство!
Те победиха смъртта.
Те съкрушиха стихията.
И откриха зората на свободата и щастието.
...
Лети петхилядна отвага срещу ураганния огън на десятки батареи и 17 картечници. Лети и гайди на чело свирят.
„Как ще минем, майко, реката Вардар, мътна е, кървава”.
А коси ураганният огън; разредените вериги са на 20 стъпки пред вражите окопи, падат един след друг началниците, пада и сам командващият цялата отвага. Тя спира, окопава се, сред трупове, пред вражите байонети и стои като назъбена челичена стена, стои ден, стои пет. На шести ден иде нова вълна и помитат врага!
... Сприята от Беласица раздвижи огледалната повърхност на водите, езерото оживя, блясъкът на звездното небе се изгуби, закършиха се дъги, - те са червени, вериги цели, кървави вериги. Колко много покосен живот, Боже мой! Последен сред труповете се възправя непримиримият кукушанин Станишев. И вика, и зове той напред, - иска и мъртвите да дигне. Но повален е и той. Зазорява се, - редиците стенят. Всуе парламентьори вървят: утесненият враг се бои и не скланя да се приберат падналите. На втори и трети ден стенещите редят. На четвърти ден стене още само един. На пети ден унива и той: - вали сняг, пропива се от кърви, но затрупва. На шести ден летят ураганно ножове, врагът е далеч, над първите повалени редици се стелят други, команди санитари търсят живота сред смъртта и го откриват на 16 стъпки от телените мрежи: последни стенящи из отвагата от първи устрем! Сред мъртви шест дни и нощи, с две рани в снагата, в дъжд от куршуми и в снежна виялица... Доживял!
- Бързай лодкар, тегли към брега: езерото се запали, то гори в кървави пламъци!

http://focus-news.net/?id=f14627
« Последно менување: Јуни 20, 2010, 10:31:13 disidente »
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот

Забравени страници от българската литература: Струга

13 юни 2010 | 09:21 | Агенция "Фокус"

Агенция “Фокус” публикува поредица Забравени страници от българската литература. В тях читателите ще намерят истински шедьоври на известни български писатели, малко известни или не публикувани.

Един от тях
П. Стайнов

Оръдията разриват стени, покриви, къщи – всичко в дим и прах. Огънят и трясъкът сеят ужас всред окървавената Струга. Куршуми остро свирят и силен плясък се забиват в живо и мъртво. Труповете на скъпи герои, разхвърляни, увиснали по гредите на моста и по улиците са издупчени рана до рана. И по моста и по улиците, само кръв, мозък, кал и трупове.
От двете страни на моста на ненаситния Дрин, Баев и той ротният подпоручик Владков, увличат войниците си.”Когато самите са на моста, трябва да се мине!” – и зажумял, решен, простен с всичко, скромният войник –герой се покатерва през трупове и дъски и се затичва по горяща някоя греда, покрита с остри гвоздеи, прилични на огнени езици. Цървулът се запъва по някой гвоздей...
Бррр-т - късо изклокочват картечници по изскочилата фигура и ... увисва трупът на някоя греда.
А той, ротният, стои всред куршумите и търси да открие от где се обажда тая зловеща картечница, която издави, изби вече толкова негови момчета.
Момчета. А, че и той е още момче, голобрад офицер. Никой не знае, къде е тая неумолима машина. Всички са се притаили пред нея и не се подават вече, а тя шари, сякаш шие. Само той се подава, за да я търси и после насочи по нея огъня на оръдието. „Няма я... Чакай там, там ще да е. стреляй там!” – и той застава до самото оръдие, а пред него хвърчи на възбог цяла къща в огън и дим, разтърсена до дъно.
Сърбите преместят картечницата другаде и тя пак зловещо почва да клокочи, да сваля, да пронизва всичко.С пушка през рамо ротният неуморно снове ту при момчетата, ту при моста, ту се катери по разрушените къщи да гледа, ту пак се затичва при оръдието.
Стреляй тука, дявола! Силно, непрекъснато, така, още...
Ужасен гръм се разнася, втори, трети. Всички се укриват. Керемиди, стъкла, дъски, всичко се троши, хвърчи, нищо не се види.
А Владков, оглушал вече от шума, не чува нищо – трябва да го държат и му викат в ухото.
- Хайде, моите момчета, сега ще минем вече, ха сега...- глухо вика той, но и глас не останал.
- „Тряяс!”- Люлее се улицата, цялата се тресе от гръм. Толкова гръм и трясък, толкова кръв и агония всяха ужас на моста, смутиха ротния, но той не се отчайваше.
Неговите момчета вече 34 с Баева са там, отсреща, сами оставени, шепа са те, ще ги смачкат, ако ги узнаят, колко са. Не трябва да се оставят сами. Той се изправи на моста, маха шапка към отсрещния бряг.
„Ей, Баев, сега, сега всички ще минат, настани другите.”
Баев, развял отсреща широката си брада, се подава през своите 34 притиснати в него, сякаш пиленца в квачка и вика нещо, но нищо не се чува. Трите картечници заревават и от вси страни жарят. Пушките безспирно трещят, оръдието гърми.
„Виждаш ли я, ей Баев, виждаш ли я картечницата?” – пита със загубен глас ротния.
Баев показва нещо, но от гръм и трясък нищо не се разбира. Младото момче, ротният, се подава по-напред, за да види най-сетне тая картечница. Момчетата ужасени се притискат о стените на улицата, из която непрекъснато свирят куршумите. Артилеристите се притаили зад щита и с безпокойство гледат. Всеки се е свил.
Той, само той се подава, само той не се отказва да я търси, тая проклета картечница.
Там,. – сочи Баев – Значи там е.
Ще я открие най-после и ще спаси своите момчета.
И той се подава още, изпречва се до моста цял открит и забравя, че го дебнат – в търсенето на картечницата той забрави останалото и предупрежденията не чува, глух съвсем.
- Да там ще е, ето, ето, ха...
- Пляс. – остро изпляска куршум.
Залюля се младото момче, пушката падна от рамото му и той се тресна на земята – рукна кръв от главата му.
Убиха ротния, убиха ротния!
Смут смрази всички. Всички се отдръпнаха. Мостът се опразни.Оръдието, картечниците спряха, спря всичко.Цяла Дрина се затаи. Издърпват ротния, за да го сложат на носилка. Войниците, дори и дъх не смеят да поемат, само устните си хапят. Тихо. Страшно. Сърбите също са млъкнали. Онези 34-те с изумление се взират през дима на горящия мост. Не разбират що става.
„Що става? Дали идат?” И те се притискат о техния Баев.
Зачуват се тежки стъпки по потъмнялата каменна улица. Носят момчетата своя ротен. От двете страни на улицата, през брадясалите загорели лица на героите сълзи тихо слазят...
Убит?
Не. – Казват. – Само тежко ранен.
Носят го. Дружинният се приближава. Плаче и той. Глади го по кървавите коси.
През кръвта раненият полуотваря очи, вслушва се, помъчи се да погледне, позна началника си, широко разтвори очи и промълви:
Онези и Баев, не ги оставяйте! – Бликна кръв из устата му и го задави.
Онези, отсреща , не ги оставяйте! – Повтаряше задавения му глас, кървав глас.
Носачите продължиха своя път. Цялата рота гледа, ни дума, ни шепот. Момчетата се само спогледват.
Онези и тези, и Баев, и всички удържаха цяла нощ. Минаха всички през моста. Кървавата Струга в радостен слънчев ден посрещаше свободата. Всички ликуваха. И последният град бе наш.
А Владков... Тежко ранен в главата, с разрушена челюст, на врата – парче месо изчезнало, още лежи някъде в Александровска болница забравен.
По случай освобождението на родния им град стружаните Царева Алексиева /роднина на Димитър Миладинов/, Климент Миладинов и Иван Миладинов, от името на Стружката емиграция в София, поздравиха телеграфически Главнокомандующия българската армия – Н.В. Царя на българите, който им отговори със следната Височайша телеграма № 291 от 8 декември 1915 г.
Сърдечно благодаря на стружани за преданите им чувства и благопожелания по случай освобождението на родния им град.

Царят

***
Алманах „Струга” от 1928 г. от Иван Миладинов
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот

Забравени страници от българската литература: Йордан Бадев. Борис Дрангов - живот и дело път на достойнство и величие

20 юни 2010 | 10:59 | Агенция „Фокус”

Агенция "Фокус" публикува поредица "Забравени страници от българската литература". Днес публикуваме спомен на Йордан Бадев за Борис Дрангов от книгата "Феноменът Дрангов".

Цитат
Самото естество на офицерската професия налага повече живо дело, отколкото мисловна кабинетна работа. Като достоен представител на професията си Дрангов се даде и се обезсмърти повече в лични дела от висок нравствен разред, отколкото в книга. А имаше той в природата си всички необходими заложби за една ценна военно-педагогична книжовна работа: опит, знания, тънка наблюдателност, бистра и проницателна мисъл. Не е все пак само естеството на професията, която го тласкаше далеч от кабинета на книжовника към казармата и лагера в мирно време и на първите линии във време на война. Над всички качества в нравствената природа на Борис Дрангов има едно, което очерта пътя на живота му и реши съдбата му - темперамента му. Можете да го видите, да го почувствувате не само в екзалтацията на словото му и в дръзкото му увлечение в първите вериги на атакуващи части, а и във всяка искра от погледа му, във всяко движение на стройното му тяло и дори във формата на мисълта му, в стила му, в строежа на афоризмите му. С острието на темперамента си Дрангов изнася всъщност най-обемистата и най-ценната книга на живота си.

http://www.focus-news.net/?id=f15135
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: Забравени страници от българската литература
« Одговори #3 на: Јули 04, 2010, 11:41:35 »

Забравени страници от българската литература: Полковник Борис Дрангов – спомен от Андро Лулчев

04 юли 2010 | 09:42 | Агенция „Фокус”

Агенция „Фокус” публикува поредица „Забравени страници от българската литература”. Днес – спомен за Борис Дрангов от Андро Лулчев от книгата „Феноменът Дрангов”.

Цитат
Втората война ме намери пак на поста ми - доброволец, войник във 2 македонски полк, 10 рота, а после бях изпратен заедно с други другари, наричани на присмех „даскалите" в Школата за запасни подпоручици в Скопие. Славата на началника на Школата, подполковник Борис Дрангов, вече се носеше в цялата Македонска дивизия. За него се разправяха чудни работи: неговият дух, патриотичната му душа, геройски дела - всичко се преплиташе в някаква хубава легенда, към които зажаднелите за своя слава македонски сърца се прилепяха със сила и дълбоко я кътаха в душите си като скъп спомен на величаво минало - отломък от грамади, които са чудили някога света...
Омайни, като песни на родна майка, се предаваха неговите думи от уста на уста. Ний всички ги слушахме край огньовете, в окопите. За мен те бяха сън, който не мислех дори, че може да се реализира. Но службата ме прати при него. На гарата в родния си град Скопие, подполковник Борис Дрангов посрещна първите си бъдещи школници за току-що основаното училище. И те бяха от Македонската дивизия! Той се изправи пред нас - висок, едър, с голямо чело и бляскащи, приветливо засмени очи, които меняваха цвета си и се вълнуваха като море при всяка смяна на мисълта, очи, които като чели проникваха в самото сърце на човека и пиеха направо от там, но и даваха. Как много даваха тия очи!... Как окриляще, как стряскаше с един поглед само!

http://www.focus-news.net/?id=f15255
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: Забравени страници от българската литература
« Одговори #4 на: Јули 11, 2010, 11:21:16 »

Забравени страници от българската литература: Мили и тъжни спомени

11 юли 2010 | 09:04 | Агенция "Фокус"

Агенция „Фокус” публикува поредица „Забравени страници от българската литература”. Днес – спомен за Борис Дрангов от ген. Никола Жеков от книгата „Феноменът Дрангов”.

ген. Никола Жеков

Борис Дрангов
Мили и тъжни спомени

Въоръжените борби на България за защита на националното дело на целокупния български народ и за свободата за всички българи във всички покрайнини на Родината се осветиха с многобройни жертви на честта и на общия ни дълг.
Съдбоносните рискове, положените усилия и давените жертви за великото и безсмъртно дело, завещано от нашето минало като духовен факел по пътя към по-светлите ни бъднини, правят още по-мили, по-скъпи и незабравими спомените ни за проявените в ония борби духовни сили и военно-морални добродетели, достигащи до себеотрицание и себепожертвувание. В тези свои спомени, еднички, в които намирам днес духовна наслада и морална утеха като българин, споменът ми за полковник Борис Дрангов се издига величаво и ми навява мъчителна тъга за извънредно ценната загуба в неговото лице - загуба, която измервам с редките му и трудно заменими качества на силен дух и на необикновен сърцеведец.
Името и военно-служебните дела на Борис Дрангов е останат за всякога заветно живи за поука и назидание на потомството, на първо място на поробените чеда на Македония, не защото той падна безстрашно и геройски на бойното поле и именно на македонския фронт - жертви на родолюбивия дълг имаме стотици хиляди измежду най-верните синове на Родината, а защото стихийната сила на духа на Борис Дрангов бравираше и пренебрегваше смъртта, защото своята несъкрушима сила на духа той насаждаше плодоносно в съзнанието му, задача, трудна до невъзможност за мнозина други. Като проницателен сърцеведец и сам олицетворение на военно-моралните качества, Дрангов успя в най-късо време да прероди юнкерите духовно и морално и да ги издигне, както за никой друг подчинен началник. Тъй той се издигна още повече в моите очи и го намирах особено подходящ не само за началник-възпитател, но достоен и за върховете на военната йерархия.
В течение на голямата война намерих за необходимо да се даде надлежно военно възпитание на взетите по набори младежи със средно и висше образование. За тази цел се уреди зад маке-донския фронт школа в Скопие. За началник на школата назначих Борис Дрангов, като едничък най-подходящ, уверен, че силата на своя дух той ще внуши и на школниците. И не се излъгах, разбира се. Възторгът си от отлично постигнатия резултат, констатиран от мене при прегледа на школата, изразих дори невъздържано, както пред самия Дрангов, тъй и пред всички школници, в чиито очи и държание видях силата на духа и на предаността. Знам, че всички питомци на тази знаменита школа си спомнят с благоговение за животворното и омайно влияние на нейния началник - Борис Дрангов.
След закриване на школата Борис Дрангов бе временно наз] начен командир на 9-и пех. Пловдивски полк, за да му се даде по-късно по-високо служебно положение в действащата армия, съобразно с големите му качества. Но съдбата му е била: да падне славно на позицията на полка и да потопи целия полк в скръб за загубата на силно любимия от всички подчинени командир. По дух Борис Дрангов бе рядкост, голяма рядкост в нашата ар-мия. Като началник и човек той бе примерен и във всяко друго отношение. С особените си и превъзходни качества той рязко се отличаваше от другите и затова посредствените военни професионалисти не бяха много дружелюбни към него, понеже бичуваше безогледно бездушната и мъртвешка рутина във военното дело, похабявано от кухи формалности.
И именно тези редки качества на Борис Дрангов ме сближиха с него, наскоро след като се върна, свършил генерал-щабната академия в Петерсбург, под влияние на онова, което той от време на време пишеше в нашите военни списания тогава. А в мое лице той намери неочаквано един съчувственик между по-старшите генерал-щабни офицери, особено като чу да формулирам
същността на войната тъй: „Войната е морална енергия, изразена с материални средства в борбата, в която силата на духа побеждава". Оказа се, че такова било и неговото верую, че за него и с него ще работи. Тъй обикнах и оцених Борис Дрангов.
В началото на 1912 г., когато ми се възложи командуването на военното училище, Дрангов бе преподавател по тактика там, като офицер на служба в гарнизона. Понеже намерих юнкерите от стария клас отпаднали духом и равнодушни към своята морална подготовка, възложих именно Дрангову командването и възпитанието на тези юнкери, които само след няколко месеца трябваше да бъдат произведени офицери. Това направих на своя отговорност, даже въпреки мнението на щаба на армията, където, Бог знае защо, Дрангов не бе гледан с добро око. Но важното е че Дрангов трогнат и поласкан от изключително доброто ми мнение за него, изпълни бляскаво възложената му задача. Преживях тежката покруса и вълнение при доклада за неговата смърт. Зловещо чувство подтикна духа ми и виждах зееща празнота в редовете на армията.
Но той падна, за да остане логично верен на себе си, за да докаже със себепожертвуванието си, че е бил предано верен на думите си, всякога внушително наставнически повтаряни на войниците: „Трябва да бъдем всяка минута готови, братко, да умрем за Отечеството!" И как вълшебно са подигнали духа тези негови думи! И той наистина падна за пример. Падна, за да живее назидателно в сърцата на потомството. Падна, за да докаже, че неговият силен дух победи смъртта.
Съдбата бе отредила да падне не другаде, а в Македония, в своя роден край, за да почиват останките му в родния му град Скопие и да вещае на потомството безсмъртието на борбата за свободата на Македония.
Нека неговия силен и безсмъртен дух животворно витае и вдъхновява всички в борбата за по-светли бъднини на българската Родина, днес тъй зле помрачени!
Вечна памет на Борис Дрангов и на всички като него български герои на честта и дълга!

Юбилейно издание ,Дрангов лист", бр. 1 от 17 май 1934 г.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !