Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Геноцидът над българите през ХХ век  (Прочитано 5298 пати)

kota1050

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 58
    • Погледај го Профилот



Геноцидът над българите през ХХ век
Автор: Стоян Райчевски

Съдържанието на книгата включва:
Берлинският конгрес през 1878 г. не спря гоненията на българите извън Княжеството Погромите над българите при потушаването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Изтребление на българите в Македония и Одринско през 1904-1911 г. Разорението на българите в Тракия, Македония и Мала Азия през 1913 г. Нови гонения на българите след Ньойския мирен договор от 1919 г. Кървава бразда на Добруджа Разкулачването на българите в Украйна, Бесарабия и Молдова през 1922-1993 г. Сталиновите репресии върху българската политическа емиграция Депортирането на кримските българи през 1944 г. Одисеята на таврическите българи през 1945 г. Предизвиканият глад в Поволжието през 1946 г. Антибългарски процеси във Вардарска и Егейска Македония през 1944-1948 г. Съдбата на българите в Западните покрайнини.
Книгата съдържа богат снимков матриал и много документи.





Разорението на тракийските българи през 1913 година
Автор: Академик професор д-р  Любомир Милетич

"Академик Любомир Милетич съпреживява силно трагедията на българското население в Източна и Западна /Беломорска/ Тракия през 1913 г. и на три пъти пътува в земите, присъединени към България по силата на Букурешкия мирен договор от 28 юли 1913 г., с който се слага край на Междусъюзническата война. Той извършва тези пътувания през зимата на 1913 и пролетта на 1914 г. и се среща със стотици българи, принудени да напуснат родните си места в Одринско и Беломорска Тракия и да се преселят в България, където първоначално живеят при крайно трудни условия. Академик Милетич пътува по свой личен почин, ръководен от дълбокото си чувство на състрадание към жертвите на големите насилия и жестокости, извършени от турските войски и башибозушките отряди върху българското тракийско население, фотоапаратът, който носи със себе си му дава възможност не само да види извършените безчинства, но и да ги запечата на богат снимков материал, част от който е приложен към труда. В публикацията си академик Милетич цитира, преразказва или предава цели разкази на хората, с които се среща. Към всичко чуто и видяно той се отнася критично, за да установи неговата истинност. Така разказът му добива достоверност и може да се използва като един от важните извори за изучаване на събитията, които се развиват в Одринско и Беломорска Тракия през лятото на 1913 г." Акад. Христо Христов

http://www.kroraina.com/knigi/bmark/lm_tr/index.html

« Последно менување: Март 26, 2009, 09:12:21 kota1050 »
Сочувана

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #1 на: Март 27, 2009, 08:18:32 »

НИЕ НЕ ИСКАМЕ ВЪЗМЕЗДИЕ. ИСКАМЕ СВЕТЪТЪТ ДА УЗНАЕ ИСТИНАТА!
ИСТИНАТА, САМО ИСТИНАТА, ЦЯЛАТА ИСТИНА !

АВТОРЪТ, ПОТОМЪК НА БЪЛГАРСКИ РОД ОТ ЕГЕЙСКА МАКЕДОНИЯ,
Е СЪБРАЛ ПОТРЕСАВАЩИ ФАКТИ
ЗА ЕДИН СИСТЕМЕН ГЕНОЦИД В ПРОДЪЛЖЕНИЕ НА ДЕСЕТИЛЕТИЯ.









« Последно менување: Март 27, 2009, 07:29:37 Karev »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #2 на: Декември 31, 2013, 12:04:06 »

РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТѢ БЪЛГАРИ ПРѢЗЪ 1913 ГОДИНА - Любомиръ Милетичъ
http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/
снимки: http://www.promacedonia.org/bmark/lm_tr/lm_tr_snimki.htm
"Неизчислими сѫ загубитѣ, които българскиятъ народъ прѣтърпѣ отъ злополучната междусъюзнишка война прѣзъ 1913 год. Като оставимъ на страна грамаднитѣ жертви, които даде Царство България, особено грозно пострадаха българитѣ въ Македония и Тракия, за освобождението на които се прѣдприе войната на 1912 год. Македония, и до освободителната война поприще на непрѣкѫснати въстанически борби, бѣше, речи, полуразорена; събитията прѣзъ 1913 година довършиха съсипията на македонското българско население, което, слѣдъ като изпита всичкитѣ ужаси на двѣ ожесточени войни, най-сетнѣ попадна подъ тежкото двойно иго на най-върлитѣ гонители на българщината. Ала не бѣ по-малко страшно и разорението, което тогава сполетѣ българския народъ въ Тракия. То дойде внезапно съ голѣма сила и като мълния отъ коренъ помете всичко, що засегна. Еднородцитѣ ни въ Тракия бѣха достигнали до завидно имотно състояние поради плодородието на страната и поради по-добритѣ условия за спокоенъ поминъкъ, и тъкмо когато ги бѣ озарила свободата, тѣ изведнѫждъ се видѣха оставени безъ защита, варварски нападнати, немилостиво избивани, безчестени, доведени до пълна нищета, и най-сетнѣ повечето отъ тѣхъ изгонени и отъ домашнитѣ си огнища! Всичко туй се извърши бърже като на сънъ въ началото на втората половина на злощастната 1913 година. Като се взематъ прѣдъ видъ сравнителната малочисленость на тракийското българско население и голѣмината на постигналитѣ го нещастия, може да се каже, че  т р а к и й с к и я т ъ  б ъ л г а р с к и  п о г р о м ъ  н ѣ м а  с е б ѣ  р а в е н ъ  в ъ  н о в а т а  н и  м ѫ ч е н и ч е с к а  и с т о р и я.

Като говоримъ за турска Тракия до 1912 год., разбираме областитѣ на бившия Одрински виляетъ, който бѣше раздѣленъ на шесть санджака (окрѫга): Одрински, Лозенградски, Галиполски, Родостенски, Дедеагачски и Гюмурджински. Западната граница на виляета вървѣше отъ Бѣло море по рѣка Места та по границата на Неврокопско и Разложко до старата българска граница. Одринскиятъ виляетъ граничеше съ Цариградския виляетъ източно отъ гр. Чорлу. Виляетътъ бѣ раздѣленъ на 32 каази (околии). Българското население, размѣсено съ турци и гърци, бѣ пръснато по цѣлия виляетъ. Трѣбва да прибавимъ и българитѣ отъ Цариградския виляетъ, чиито селища — на брой 22 — захващатъ източно отъ Чорлу. Отъ общото число на цѣлото население на виляета, което къмъ 1912 година, крѫгло взето, не е било поввече отъ 1,000,000 души, чисто турското население заема най-много 400 хиляди, така че българитѣ, гърцитѣ и малкото количество други народности (арменци, гагаузи, евреи, арнаути, власи, цигани) достигатъ до 600 хиляди души, отъ които българи (заедно съ помацитѣ) сѫ, крѫгло взети, до 300 хиляди, а гърци — до 200 хиляди. Не само по числото на жителитѣ българското население въ Одринския виляетъ трѣбва да поставимъ на първо мѣсто слѣдъ турското, но и по числото на селищата, понеже б ъ л  г а р и т ѣ  с ѫ  п р ъ с н а т и  н а й – м н о г о  п о  с е л а т а,  в ъ  м н о г о  с л у ч а и  с м ѣ с е н и  и  с ъ  т у р ц и  и  с ъ  г ъ р ц и.

Българското населелие се разпрѣдѣля по отдѣлни кази (околии) както слѣдва:
 
Ахърчелебийска каза (има 8,252 сѣмейства, отъ които 2,815 сѣмейства сѫ българи ексархисти, 140 с. сѫ патриярхисти, а останалитѣ 5,297 с. сѫ помаци) има българско население всичко . . . .41,260 души
Бабаескийска каза (1,265 души ексархисти, 1,100 души патриярхисти и 3,385 души помаци) — всичко  4,650   „
Бунархисарска каза (6,050 души ексархисти, 2,750 души патриярхисти)  8,800   „
Василиковска каза  2,259   „
Визенска каза  2,322   „
Гюмурджинска каза (10,480 души ексархисти, 4,085 души патриярхисти и 3,590 д. помаци)18,155   „
Дарѫдерска каза (600 души ексархисти, другитѣ — помаци)17,590   „
Дедеагачска каза (бивши Дедеагачска и Ференска каза заедно)10,530   „
Димотишка каза (1,725 души ексархисти, 1,700 души патриярхисти и 750 д. помаци)  4,175души
Дьовленска каза (всички помаци)26,810   „
Егридерска каза (1,050 души ексархисти и 20,000 души помаци)21,050   „
Еноска каза (634 души иатриярх., 775 души помаци)  1,409   „
Кешанска каза (2,132 души ексарх., 375 души патриярхисти и 750 души помаци)  3,257   „
Кърджалийска каза (135 души патриярхисти и 3,755 души помаци)  3,890   „
Лозенградска (Къркклисийска) каза (2,300 души патриярхисти, останалитѣ ексархисти)20,467   „
Люлебургаска каза (75 души патриярхисти, другитѣ ексархисти)     835   „
Малгарска каза (3,538 души ексархисти, 2,240 души париярхисти, 540 души унияти и 5,950 души помаци)12,268   „
Малкотьрновска каза (400 души унияти, останалитѣ ексархисти)14,652   „
Мидийска каза     500   „
Мустафапашенска каза (14,263 души ексархисти, 1,640 души патр., 230 души унияти)16,133   „
Ортакьойска каза (320 души унияти, другитѣ ексархисти)11,397   „
Одринска каза (11,749 души ексар., 5,896 души патриярхисти и 210 души унияти)17,855   „
Скечанска каза  3,000   „
Софлийска каза (6,000 д. ексарх., 2,800 души помаци)  8,800   „
Узункюприйска каза (7,289 души ексархисти, 250 души патриярхисти и 1,000 д. помаци)  8,539   „
Хавсенска каза (2,354 души ексархисти, 1,650 души патриярхисти и 125 души помаци)  4,129   „
Хайреболска каза (969 души ексархисти и 3,025 души помаци)  3,994   „
Чорленска каза и Цариградско (безъ Цариградъ)10,000   „
Всичко . .  298,720 души

Необходимо е да се запознаемъ съ дѣйностьта на двама българи, които съ своя горещъ патриотизъмъ и пълно себеотрицание сѫ принесли на многострадалното българско население прѣзъ това врѣме неоцѣними услуги, та съ право тамъ сега и двамата се ползуватъ съ всенародна обичь и признателност. Тѣ сѫ споменатиятъ по-горѣ  Р у с е  С л а в о в ъ,  водитель на българска чета, поради което той минава и просто подъ име Р у с ь о  В о й в о д а, и  Д и м и т ъ р ъ  М а д ж а р о в ъ, сѫщо тъй войвода на една друга подобна чета...

Не знаемъ точно, какви грозни мѫки е теглило българското население прѣзъ тъмното далечно минало на турското робство въ подобни случаи, когато е бѣгало прѣдъ диви, озвѣрени пълчища, но все си мисля, че това, което е станало по кървавия пѫть, изминатъ отъ нещастнитѣ български бѣжанци, изплъзнали се отъ рѫцѣтѣ на башибозука при Фере, докато да стигнатъ българската граница при с. Ятаджикъ на р. Арда, както и по пѫтя на други тълпи бѣжанци, тръгнали по друга посока, и попаднали въ турски рѫцѣ, надминава по ужасъ най-ужаснитѣ масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и въ историческото Баташко клане. Защото въ подирното главно сѫ избити хора отъ единъ ограниченъ мѣстенъ крѫгъ и въ течение на кѫсо врѣме, когато тукъ страданията и убийствата засѣгатъ по-многочислено население отъ двата пола — на около 17 български села — и продължаватъ дълго врѣме съ най-сурова безпощадность. За да не останатъ подробноститѣ по тоя български погромъ, извършенъ въ смѫтно врѣме далечъ отъ окото на българската явность всрѣдъ планинска область на турско и помашко население, незабѣлѣзани въ кървавата история на българското политическо освобождение, постарахъ се да събера най-достовѣрни данни отъ първа рѫка, отъ очевидци и участници въ тая човѣшка касапница, като най-щателно ги провѣрихъ.

Слѣдъ нещастната за насъ междусъюзнишка война въ 1913 година голѣмиятъ напливв отъ български бѣжанци, дошли да търсятъ подслонъ и прѣхрана отъ Македония и Тракия, налагаше и на българското правителство и на българскитѣ обществени дѣйци сериозно да обмислятъ, какъ да се настанятъ всички тия наши прокудени еднородци, щото пакъ да могатъ заживѣ човѣшки животъ."
« Последно менување: Декември 31, 2013, 12:14:36 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #3 на: Октомври 16, 2014, 02:06:34 »

Ениджия – една България, останала в миналото - Симеон Лазаров Стойков

http://macedonia.kroraina.com/giliev/sls/index.html

"До 1913 година, преди обезбългаряването на Източна Тракия от турците, Ениджия беше едно от най-големите и будни български села в тази област. Разположено е на десния бряг на река Ениджийска /Текедере/, десен приток на Ергене, на мястото, където Одринското шосе прекосява реката. Разстоянието до околийския център Лозенград е 15 км, а до вилаетския град Одрин - 45 км. Селото притежаваше обширна мерия, която на дължина от изток на запад достигаше до 18 км при 5-6 км широчина и граничеше с мериите на следните десет села:
На изток - с. Карахадър, 200 къщи със смесено население от българи и турци. Селото е само на 2 км от Лозенград и е родно място на войводата Яни Попов и неговия по-малък брат Димитър Попов Николов, известен тракийски деец и публицист, бивш редактор на в. "Тракия". Село Каваклия, 400 къщи, голямо село със здраво и юначно българско население, родно място на писателя Константин Петканов, вдъхновения певец на златната тракийска земя.
На юг - село Докузюк, 96 къщи с чисто българско население, на левия бряг на река Текедере. В землището на селото и около селото се издигат девет могили от тракийско време откъдето произхожда и името на селото. Три-четири километра южно от него е селото Карахалил, 280 къщи огагаузени българи. Селото е дало предани дейци на революционната организация, които взеха активно участие в Преображенското въстание.
На югозапад и запад - село Текешилар, което до Освободителната руско-турска война в 1877–1878 г., бе чисто българско село, но след изтеглянето на руските войски се изсели масово в Плевенско (с. Мъртвица). В селото след това бяха настанени турски мухаджири. Село Казълджа Мюселим, мухаджирско село, основано след Освободителната война от изселници турци от България. Село Акардере, населено с босненски помаци, които по език се разбираха добре с ениджийци. Село Герделия, населено с гърци.
На север - село Пашаери, мухаджирско село, основано след Освобождението от турски мухаджири. Село Коюнгяур (Коюндере), 200 къщи със смесено население от българи и турци. Гръцката пропаганда бе успяла да създаде тук здраво гръкоманско гнездо. През 1909 година в селото бе подло убит от гръкоманите младият български учител Димитър Георгиев Касабов от с. Драбишна, Ивайловградско...

Отличителна черта на някогашните ениджийци била страстната им привързаност към земята, пословичното им трудолюбие и пестеливост... Друга отличителна черта в характера на ениджийци била ученолюбието. За това ни говори и обстоятелството, че те са едни от първите отхвърлили гръцкия език в църквата и училището и го заменили с българския (1860 г.), че още преди Освобождението на България създали свои свещенически и учителски кадри и са били подкрепа на българите от съседни и по-далечни села в борбата им за българска църква и училище...В общата борба с враговете, турските поробители и гръцките фанариоти е било изковано и националното единство и беззаветната любов към общото българско отечество. Ениджийци са известни също и със своя борчески дух и своето родолюбие. Бунтовническата дейност на Филчо войвода, героичната защита на Ениджия от ордите на Фъндаклъ Султан през 1878 година са светли страници в тяхната история...

По време на петвековното турско робство народната песен е изиграла най-решаващата роля в запазването на българския народ от чужда асимилация. Тя е крепила единството на нашия народ, повишавала е самочувствието му, давала му е сили да се бори и превъзмогне робските теглила...В Ениджия се пееха най-различни народни песни - хайдушки и революционни, жътварски, религиозни, коледарски, любовни и т.н. Тези народни песни, освен в Ениджия, се пеели и в околните български села. Много от тях в различни варианти са били пренесени от по-далечни села и градове от вътрешността на страната. Но няколко от народните песни са творчество на ениджийски автори, съвременници на исторически събития, свързани със съдбата на Ениджия. Такава е песента за легендарния Филчо войвода и неговата бунтовническа дейност...Друго събитие, близко по време с хайдушката дейност на Филчо, е нападението на Ениджия от въоръжената охрана (аскер и башибозук) на Фъндаклъ Султан и героичната отбрана на селото през 1878 година. И на това събитие неизвестен певец е посветил подходяща народна песен...По-късно, по време на Преображенското въстание, ениджийци преживяха неимоверни страдания и дадоха скъпи жертви за свободата. Това събитие е отразено в народна песен, в която са описани изтезанията, на които са били подложени селяните от турския аскер и башибозук. Герои в тази народна песен са Стою Юзбашията и Симеон Георгиев - Мончето, членове на ръководството на местния революционен комитет и подложени на най-тежки мъчения..."Голям се гърмеж зачува" е друга народна песен, в която е възпят подвигът на младия революционен деец в селото Иван Стойков Алексиев, загинал с оръжие в ръка в сражение с турски аскер като четник в четата на Лазар Маджаров през май 1903 година...

Своята дързост да отстояват докрай българското си име ениджийци заплащат доста скъпо. Това те почувствали особено след смъртта на Филчо войвода в 1866 година, който бил най-големият защитник на българщината. Турската власт арестувала и изтезавала десетки селяни, мнозина от които били изпратени да гният в Одринския затвор. Възползвани от това, гръкоманските водачи отново вдигнали глава с надежда, че е настъпил моментът да си възвърнат загубеното. Увеличен бил чувствително и данъкът, заплащан от селяните на държавата. Така, докато през 1859 година този данък бил 31000 гроша годишно, то след няколко години, в резултат на развихрилата се борба срещу гръкоманите и заменяне на гръцкия език в черквата и училището с български, данъкът бил увеличен на 40 000 гроша. (в. "Македония" от 27.02.1870 г.) И все пак на фанариотите и това не помогнало. Техните репресивни мерки засилвали омразата на патриотите в Ениджия, удвоили силите им да изведат до победен край започналата борба. И сега може с известна гордост да отбележим, че въпреки дяволските усилия на цариградските фанариоти, коварните им замисли претърпели пълен провал...

Ениджия имаше да се похвали пред другите села и с друга по-голяма личност. Това беше Филчо войвода, убит в 1866 година от кърсалмаджията Али Пехливан в м. "Ючклисе", Дерекьойско землище, Лозенградска околия, сега Къзълагашка (Елховска), заедно със седемте души негови верни другари, всички родом от Ениджия. След убийството им отсекли главите на войводата и неговите четници, набождат ги на колове - дълги върлини, като главата на Филчо била първа." Развеждали главите на показ из целия Одрински вилает, първо отишли в Лозенград, като пред тях вървял телянин (викач), който с висок глас ревял: "Това е главата на гяурина Филчо войвода - султански душманин и миллет - диндушманин." След това обиколили Карахадър, Ениджия и почти всички български села в Одрински вилает. Едновременно с тия варварски изстъпления на Филчовите убийци турците изпратили в Ениджия специална наказателна команда начело с главореза Али Пехливан. Населението било подложено на жесток терор, извършени били масови арести. С отрязаните глави на Филчо и неговите другари, натъкнати на дълги пръти, озверелите убийци обикаляли из селото, обискирали всички къщи да търсят ятаци. Жените на избитите борци и техните близки били подложени на страшни изтезания. Жената на Филчо Златка изтезавали най-много...Около 40 души селяни били задържани като укриватели на Филчо. Те били зверски бити и измъчвани, а след това навързани били откарани в Одринския затвор. От тях в Ениджия се завърнали само няколко души от арестуваните...

По силата на Сан Стефанския договор (03.03.1878 г.) трите околии от Източна Тракия - Лозенградска, Бунархисарска и Малкотърновска се включвали в пределите на новоосвободената българска държава. Още през пролетта на 1878 година в Ениджия бил съставен списък на младежите новобранци, които трябвало да отслужат военната си служба с първия набор на българската войска. Радостта на младежите нямала граници. Но скоро тяхната радост била помрачена от Берлинския конгрес от 13.VII.1878 г. Той присъжда Лозенградския санджак отново на турската власт. Населението на Ениджия взело най-активно участие във всички протестни акции на българите от Източна Тракия. Чрез тях те изразявали своята непоколебима воля за борба против прилагането на клаузите, свързани с Лозенградския санджак. Във връзка с протестната акция в Лозенград, под изложението, написано от Н. Беловеждов и от името на Централния революционен комитет, сложили печатите и селските революционни комитети от Ениджия и Каваклия. Още по-внушителна била "Кайбиларската протестна акция", в която участвали над 12 000 души, дошли от всички краища на Странджа, равното Тракийско поле до Люлебургас. Участниците в тази акция излъчили специална делегация, която да предаде заявление-протест на председателя на международната погранична комисия в с. Кайбиларе (Странджево).
Селяните чакали в Кайбиларе около десет дни в изключително напрегнато състояние. В полученото известие се казвало, че молбата им не се удовлетворява. Сломени духом и с проклятие на уста, селяните се завърнали по домовете си...След Освободителната руско-турска война Ениджия останала отново под турска власт. Войната донесла промени и в селото. Около една пета част от жителите му се изселила в България. В непосредствена близост до селото турската власт създала две нови турски села: Казълджа Мюселим и Пашаери. С турски мухаджири било заселено и опразненото българско село Текешилар. Създадената свободна българска държава в близост до границата, на около 45 километра от Ениджия, окриляла надеждите на местното българско население и укрепвала вярата му, че неправдата, утвърдена в Берлин, ще бъде премахната...

Идеите на ВМОРО, основана през 1898 година в Солун, предизвикали дълбок отзвук в сърцата на ениджийци и те били между първите в Лозенградския революционен район, които положили основите на местен революционен комитет. В продължение на пет години до деня на Преображенското въстание революционният комитет проявявал забележителна дейност и създал здрава и бойна организация със свои достойни революционери...

Рано сутринта на 20 май 1903 година Ениджия осъмнала в блокада. Селото било оградено като в железен обръч от всички страни с многоброен турски башибозук. Покрай пътищата в избуялите ниви стояли скрити въоръжени турци. Сто души редовни аскери, начело с офицера Ахмед ефенди, предприели масов обиск по къщите, за да търсят скрито оръжие и комити. За тази цел те подложили на жесток побой мъжкото население над 18 години. Над селото надвиснала смъртна опасност. Стенанията и писъците на заловените и зверски бити селяни край реката отеквали надалеч, за да предупредят останалите, че и тях ги очаква същата участ...Равносметката от Ениджийската афера била следната: 120 души - избягали в България, 150 - бити и изтезавани до осакатяване, от които 35 осъдени на строг тъмничен затвор, петима зверски убити от башибозука: Костадин Рангелов Малаков, Андрей Димитров Желев, Калоян Благоев Ценоолов, Костадин Г. Чекракчиев и Темелко Колозов...

Можело ли е обаче въстанието да бъде отложено за по-късна дата като се изчака по-благоприятен момент? На въпроса може да се отговори само отрицателно, защото се знае, че в Македония и Одринско е съществувала само една организация с един обш устав и единно ръководство - ВМОРО. След като на 20 юли пламнало Илинденското въстание в Македония, за ръководителите на революционното движение в Тракия е имало само един избор - да побързат да обявят въстанието и в Тракия, въпреки убедеността си в неговия неуспех. Но пък така те ще засвидетелстват своята солидарност към родните братя от Македония. На "Петрова нива" не можело повече да се отлага въпросът за въстанието и поради друга важна причина. След като турците се разправили с въстанието в Македония, те безспорно ще предприемат да обезоръжат и населението в Одринско. А това би означавало нови афери, побоища, погроми. Такъв един удар на организацията би бил по-лош и от военен разгром. Войводите не можели да допуснат това, след като десет години са бродили като истински апостоли надлъж и нашир из дебрите на Странджа и в полето на равна Тракия гладни, голи и боси. Десет години те бяха подготвяли народа си за въстание, за да го освободят от турско робство. Революционната организация бе тяхна скъпа рожба и те с готовност биха дали живота си за освободителното дело. Затова и на конгреса на "Петрова нива", те вземат решението за хода на въстанието със спокойно сърце и чиста съвест..."
« Последно менување: Октомври 16, 2014, 02:08:34 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #4 на: Октомври 20, 2014, 01:07:02 »

Низ ужаса на пламъците Ехо от родовата памет - Никола З. Шумарев

http://macedonia.kroraina.com/giliev/ns/index.htm

"Според Анастас Разбойников селото е основано от няколко български семейства от Доганхисар, Западна Тракия в края на XVI век. Към средата на XVIII век в селото се заселват и българи от Маденските села, източно от Солун, които донасят дюлгерския занаят и от които остават някои характерни за солунския говор думи с остатъци от назализми. Според статистиката на професор Любомир Милетич, в 1912 година в селото живеят 412 български екзархийски семейства или 2 132 души. Тогава в селото е имало до 15 000 броя дребен добитък. В Булгаркьой е имало голямо българско училище, основно и двукласно, със 7 учители и 2 учителки. Поп Павел Николов (60-годишен към 1913 г.) и поп Георги Костадинов (45-годишен към 1913 г.) са били двамата свещеници на село Булгаркьой. По време на Балканската война в Булгаркьой влиза българска войска. При избухването на Балканската война в 1912 година 19 души от Булгаркьой са доброволци в Македоно-одринското опълчение. Линията Мидия-Енос, установена с Лондонския мирен договор от 1913 г., минава на 4 километра югоизточно от селото и го оставя в България, но по време на Междусъюзническата война, на 7 юли 1913 година (неделя - стар стил), турската армия събира мъжете от село Булгаркьой извън селото и ги избива. Селото е опожарено и напълно разорено. Оцелелите 1030 българи са отвлечени от турската войска и откарани в Кешан, а по-късно в Галиполи. Оцелели от това просъществувало над 300 години българско село стигат до Варна, Дедеагач, Галиполи, Северна и Южна Америка, Тополовград, Бургас и други. Част от тези бежанци основават село Новоселци, днес Константиново...

Горещ юлски ден на 1913 година. Неделя е. Тъжно прозвуча гласът на голямата черковна камбана над селото два, три пъти и спря. На епитропа, кога бе почнал да бие камбаната, трима войника казаха да спре, защото Енвер бей щял да държи слово, та всички трябвало да отидат на събранието. Попът и той щял да бъде там. Постове от башибозуци бяха обкръжили селото и заели всички изходни пунктове. Не след дълго се разнесе гласа на кехаята, който приканваше всички на събрание в широкия дол при Бойдиновия мост. Там беят щял да държи реч. Всички мъже от петнадесет години нагоре трябвало да отидат. Който не отидел, щели да го закарат насила войниците. Разтичаха се войниците. Всеки срещнат на улицата или забелязан в двора мъж или младо момче биваха подкарани към мястото на събранието. Там ги нареждаха на редици удобни за косене с картечници и пушки. След един час, придружен от двама офицери, пристигна Енвер бей, водачът на младотурската партия. Беше към четири часа след обяд това. Съвсем лек южен ветрец полъхваше. Далеч на юг, откъм белия камък, небето тъмнееше и се възземаше грамаден чер облак. Слънцето безстрастно, силно препичаше. Току на широкия пясъчен нанос при Байдиновия мост беше наредено в четири редици цялото мъжко население на село Булгаркьой. Всеки съзнаваше какво го чака. Лицата им бяха бледи и потни от пека, на който бяха изложени. Горе, на моста, беят стоеше на сянка. При него бяха и пет, шест души офицери. По едно време той стана и приближи към северната страна на моста и се опря на него. В залп изгърмяха триста пушки. Като житни класове, кога ги пререже коса, се залюляха редиците и се проснаха на земята и във водата. Някои се отделиха и търтиха към завоите. Посрещнаха ги обаче куршуми и щикове. Всички, живи и мъртви, налягаха по земята. Настъпиха тогава войниците и започнаха да довършват с щикове и приклади мърдащите. Енвер бей се качи на коня си и с двама още офицери замина за Кешан. Далече някъде се святкаше и се чуваше глух тътен...

У Кара-Папаза бяха се събрали уплашени всички жени от съседните къщи. Бяха дошли снаха му и по- малката от женените му дъщери Недялка, с четирите си деца. Най-малкото от тях бе на три месеца и го оставиха в стаята да спи, а другите бяха на двора при нея. Липсваше само най- голямата му дъщеря, а за нея знаем, че бе от първите, които най-напред намериха големите гори. Щом обаче се чуха гърмежите и лавнаха кучетата, колкото свят имаше в двора, един с друг не се видяха. Всяка съзнаваше само едно: да бяга, по инстинкт на противната страна, откъдето идеха гърмежите. Така баба Станка Карапапазката неусетно се намери на края на селото, държаща за ръка най-малката си шестнадесет годишна дъщеря, а след малко се присъедини към нея и Недялка, носеща в ръце едното си двегодишно дете, следвана от другите две...

Те бяха една възниска черноока жена, момче и момиче на по около десет години, друго шестгодишно момченце и двегодишно момиченце в ръцете ѝ. Вървящи мълком и запъхтени, навлязоха по един стар коларски път в гората. Майката въздъхна облекчително и каза:
- След мене, деца! Тук, в гората, ни е спасението.
На запад, далече зад тях, се чуваха гърмежи. След тия първи бегълци, на разстояние километър-два, тичаха и пъплеха и други майки с децата си, за да спасяват в гората живота и честта си. Жената и децата ѝ, след навлизането в гората, продължаваха да вървят бързо без да промълви поне някое от децата нещо...

Сутринта нашите горски обитатели се събудиха, измокрени до кости от бурния дъжд през нощта. Събудиха се, ако може да се каже, че изобщо бяха заспивали. Тогава по- право ще е да се каже, че излязоха изпод хвойните и зелениките, в зависимост от това кой, къде бе се сврял през нощта, и се събраха на полянката. От дрехите на всички капеше вода, въпреки че дъждът бе спрял още преди полунощ. Децата трепереха и те мокри, с настръхнали косички и с изопнати от безсъние и студ лица. На всички бе мъчно и тъжно на душите, едно пред собствените страдания от глада и неумолимите природни стихии и друго - пред вида на гладните и посърнали им деца. Те бяха решени на всичко само по-скоро да се свършат мъките, на които бяха подложени, скитайки се из горите - те и децата им. Децата, за които те живееха...

Рота войници и околийският началник на Малгара, с цялата своя полиция, бяха обиколили гората още през нощта, и кога се разсъмна и всички заспаха, навлязоха навътре в гората и започнаха да гърмят във въздуха, за да сломят всяка мисъл за съпротива. Запищяха жени и деца и се залутаха насам натам. Всички мислеха, че са дошли да ги избиват. На войниците и стражарите, обаче бе казано, че ще убиват само в краен случай и то само ония, които не желаят да се предадат или пък оказват въоръжена съпротива. Мнозина от войниците, зарочно избрани за това помаци, викаха:
- Не бягайте, хора, предайте се. Няма да ви убиват. Царят ще ви храни вече. Стига да гладуват децата ви по горите, излизайте. Кой, където е скрит да излиза!
Някой и други излязоха, но повечето от хората, изплашени се спотаиха под хвойните и не мърдаха. Даде се заповед на войниците да се разделят на групи по двама, по трима и да преглеждат всеки храсталак...

До Галиполи имаше още шест часа път. Пътуването продължи. И след около един час път спряха в една ливада. Войниците хвърляха към младите жени и момичетата погледи, което не предвещаваше нищо добро. Всички със свити сърца разбраха защо не ги спряха на стан край Булаир, а отдалечиха стануването на пет километра. И докато множеството да се настани, нощта неусетно обви всичко в мрак. Още децата не бяха заспали, когато войниците обявиха чрез няколко души мъже, че желаят да им бъдат изпратени най-малко десет млади жени. Отговори се от всички страни, че никоя жена не желае да излезе.
- Ще си намерим сами - отговориха турците.
В това време един от стражарите се изпречи пред войниците и им каза, че тези люде им са поверени да бъдат заведени и предадени в Галиполи, а не да се безчинствува с тях. Доблестният стражар заяви, още че като представител на гражданската власт не ще позволи да се изнасилват жените на беззащитните бежанци. Това, което той искаше, обаче беше глас в пустиня. Войнишките щикове блеснаха срещу него и придружаващите го стражари. Бързо гражданската стража, представлявана от тия стражари, беше разоръжена и отведена настрана. Докато ставаше тази разправа между войници и стражари, всяко семейство в лагера, вземаше мерки, за да укрие младите. Едни се пъхнаха в чували и бидоха завързани отгоре, други се затрупаха в парцали и направени на възглавници и пр. Бе тъмно като в рог. Войниците закрачиха из множеството, спираха се, драсваха клечка кибрит и оглеждаха попадналото им човешко същество дали не е дете или старица. Така към плунощ те замъкнаха настрана около десет жени, с които безчинствуваха чак до разсъмване...

Бежанците бидоха отведени в град Лапсаки да чакат параход. Чакането ставаше на изток от града, в едни пожънати ниви - стърнища. Всички лягаха и ставаха на голата земя, без покрив и без завивки. Появиха се у всички въшки, а нямаше в какво и с какво да се перат. Мъчеха се да се перат в морето със студена солена вода, но тя само умиваше очите на въшките. Болнавите от бежанците започнаха да мрат. Много от здравите заболяха. Болните настаниха в една гръцка къща, в избата, между големите винени каци, колкото да не са под открито небе. Никой не се грижеше за болните. Никакъв лекар ни за болни, ни за мъртви. Мъртвите заравяха в набързо изкопани трапове като добитък. Изтече една седмица и в Лапсаки...

Беше вече към края на септември. Почна настъпването на есента. Небето почна често да се заоблачава, докато една вечер заваля първия есенен дъжд - студен и придружен с буен вятър. Беше към десет часа вечерта, дъждът шибаше с мокри камшици, а вятърът виеше като изгладнял вълк. Заедно с нещастните българи, бяха изложени на дъжд и вятър и дежурящите при тях стражари и войници. Заповед дойде за връщане в село Чардак. И тръгна човешкото стадо от жени и деца сред дъжд, студ и кал, подгонвано от стражарите и войниците с камшици и псувни. Стигнаха след два часа в полунощ. Хана не можеше да побере всички. Настаниха се на сухо само тия, които вървяха най-отпред, а дъждът продължаваше да вали проливен...

Българския параход пристигна и спря във водите на Мраморно море пред пристанището на Лапсаки. Изпращането в Анадола се спря и представителите на България поискаха по списък пръснатите из Анадолските села. Отдалече още бежанците видяха чакащия ги параход. Живеещите в село Чардак бяха наново заведени в Лапсаки. Изпратиха се стражари да приберат и пръснатите из Анадолските села. Два дни парахода стоя пред Лапсаки, докато пристигнат всички.
Най-после дойде тържествения час.
А все още на никого не се вярваше, че ще се спасят от ръцете на турците.
Най-напред схванаха настъпващата промяна децата. При качването в парахода, когато минаваха край матроса, който ги броеше, те радостно възкликваха:
- Мамо, български броят, български."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #5 на: Јануари 02, 2015, 09:44:36 »

The Case for an Autonomous Macedonia - 1945 г., МПО в САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Америка

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=309

"The above ethnographical map of Macedonia was inserted in the Report of the International Commission to Inquire into the Causes and Conduct of the Balkan Wars (Carnegie Endowment for International Peace) - the population of Macedonia: Turks 499,204; Bulgarians 1,181,336; Greeks 228,703; Albanians 128,711; Wallachians 80,767; Jews 67,840; Gypsies 54,557; Serbians 700; Miscellaneous 16,407. Total 2,268,224."

"The Berlin treaty did not break the relations between the macedonian Bulgarians and those from the Principality. A great number of them emigrated into Bulgaria, and took active part in every sphere in the reorganization and administration of the new state. Thousands of young men, after starting their studies in the Bulgarian schools in Macedonia, came to finish their higher education in Bulgaria...The most powerful element of the macedonian population was the Bulgarians..."

"In 1912 seven Bulgarian bishoprics were existing in Macedonia. There were 1373 schools of all grades with 2266 men and women teachers and 78,854 students; 1331 churches; 293 chapels; and 275 monasteries..."

"Greek propaganda was ardent and often violent. Following the resurrection of Ilin Den, the Turks, realizing the power of the Bulgarian element, tried to weaken it by favoring its principal rival - Hellenism. In certain localities they had closed the Bulgarian schools; in others upon various pretexts, they had even turned over to the Greeks the exarchist schools and churches. This had taken place notably in the large industrial center of Gorno Brodi, a city exclusively Bulgarian, where Hellenism was represented only by a few patriarchist Bulgarian families, to whom the Turkish authorities had given a very beautiful church and a huge schoolhouse that had been built at the expense of the exarchist inhabitants. They had been able to reestablish a church and some temporary schools, but the directress of the Greek school for girls confessed to me that most of the pupils who, for want of something better came to her, had left her as soon as the Bulgarian school began to function again..."

"If the Young Turks had realized that the revolution was to be accomplished in accord with the Christian nationalities and notably with the Bulgarians, who comprised the predominant element in Macedonia and who were the most inclined to cooperate with the Comite Union et Progres, the fate of the Ottoman Empire might have been completely changed..." - Colonel L. Lamouche

"The Bulgarians are strong in all three vilayets - Salonika, Monastir and Skopie..."

"It was in 1893 that a group of influential macedonian Bulgarians met together in a certain house in Resen (southern Macedonia) and founded the Internal Organization..."

"The Bulgarians of Macedonia are to be judged not by the standard of morality and civilization they have attained, but by their courage and their determination in striving for better things. The history of their ten years struggle is their title to our sympathy. The Bulgarian held to his faith which the centuries had bequeathed to him, bowed himself to his daily task and his habitual sufferings, learned to lie before men that he might be true to God, and acquired the vices of a slave that he might keep the virtues of a martyr..." - H. N. Brailsford

"In Macedonia there is an admitted population of at least a million Bulgars...At least some provision should be made for the very considerable number of Bulgarian people which exists in that country..." - Col. C. L. Malone

"In the spring of 1904 I lived for rather over three months in Ochrida superintending a hospital for Slav peasants who had been wounded in a revolution which they had made for the purpose of being united with Bulgaria. They called themselves Bulgar, and their aspirations were Bulgar..." - M. E. Durham

"While Macedonia was still under Turkish jurisdiction, the macedonian Bulgars were given full support in the attainment of their cultural rights. Under the Ottoman regime, the macedonian Bulgars enjoyed communal autonomy over their schools and churches. At that time the Bulgarian language was spoken and written from one and of the country to the other. The peasants of the Vardar valley, the inhabitants around Tetovo and Bitolia (Monastir), and the mechants of Kostour (Kastoria) and Koumanovo were spoken of by the Turkish soldiers and officials as Bulgarians and they were registered under that ethnic group in the Turkish official documents..." - Boleslaw Tachauer

"In the heart of the Balkan peninsula, stretching from Lake Orchrida, which washes the Albanian frontiers, to Drama on the Aegean Sea, from Salonika to Mount Shar, north of Skopie, lies Macedonia, a beautiful country nearly three times as large as Belgium and inhabited by two and a half million people who possess the same language, the same culture, and with few exceptions, the same religion. Of this people, seventy per centare pure Bulgars..." - Henri Pozzi

"The inhabitants of Macedonia may be divided into four groups according to their vernaculars. The number of individuals in each groups is estimated as folows:
Bulgarians - 1,172,136 or 81,50 % of the total Christian population;
Greeks - 190,047 or 13,22 % of the total Christian population;
Roumanians - 63,895 or 4,44 % of the total Christian population;
Albanians - 12,006 or 8,84 %
- Leon Dominian

"The predominant element in Macedonia is Bulgarian. In spite of the aggravating conglomeration of many nationalities the basic nationality and culture of Macedonia is Bulgarian. The customs, the folk songs and folk dances are Bulgarian. In 1815 and 1822 the greatest Serbian ethnographist, Vouk Karadchitch, published folk songs of Macedonia under the title "Bulgarian Songs". Another Serbian, an official ethnographist Stefan Verkovitch, published in 1860 a volume of Folk Songs of the Bulgarian Macedonians which were printed in the State Printing Office at Belgrade..."- Dr. F. K. Kruger

"The population of Southern Macedonia all the way from Ochrida and Monastir on the west as far as Serres on the east, all the way from the Lake of Ochrida to the rivers Vardar and Struma - is inhabited by a Bulgarian population. That is a population Bulgarian in race, Bulgarian in speech, Bulgarian in tradition and in ecclesiastical organization..." - Lord James Bryce

"Since 1918, the year when the Greeks re-occupied Macedonia, all Bulgarian schools, churches, libraries, and other Bulgarian national institutions, have been closed, and are still closed. Not one single Bulgarian paper or magazine has been allowed to be published. The use of the Bulgarian language at home or on the streets is strictly forbidden. The Bulgarian names of villages and towns which have been in use for centuries, have been changed by a special law and corresponding Greek names substituted. We call your attention to the unhappy fate of the Bulgarians in Macedonia because we have what we believe to be uncontestable proof that they are being oppressed..." - January 19, 1931 - Mr. Roger N. Baldwin
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #6 на: Јануари 04, 2015, 10:01:38 »

Положението на българите в Македония - 1895 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=518

"Българи отъ Македония, които живеете въ Княжеството!
Незабравяйте вашите братя, сестри, майки и бащи, които носятъ тежкото бреме на робството. Ваша длъжностъ е да се трудите, кой какъ може да имъ помогнете. А за да можете да имъ помогнете, трябва да се организирате, трябва да съставлявате общества съ точно определени цели, да ги снабдите съ средства, да имъ дадете мощъ, за да иматъ сила, когато предприематъ работа, да могатъ да я свършатъ.

Българи отъ Княжеството!
Припомнете си вашето положение преди освободителната война. Незабравяйте, че християнина въ Турция днесъ повече тегли, отъ колкото вие теглехте едно време. Както вие търсехте помощъ отъ Русия за своите болки, тъй също и вашите братя въ Македония търсятъ вашата помощъ. Ще бъде гряхъ предъ Бога и престъпление предъ человечеството да имъ откажете тя помощъ. Обще българското дело иска обща деятелностъ, деятелностьта на всички ни.

Български управници!
Кои и да сте вие, на която партия и да принадлежите! Незаборавяйте, че преди всичко сте българи и трябва да служите на българските интереси въ най-широката смисълъ на думата. Незабравяйте, че българските интереси са диаметрално противоположни на целите, които гони Австрия и Турция. Търсете мощъ въ народа си, търсете подкрепление въ съчувствието на оная държава, която толкозъ много е направила за свободата на християните въ Балканский полуостровъ, и тогава ще станете силни и думата ви ще се чуе въ Цариградъ, и имената ви ще се споменуватъ въ молитвите на робите, на които ще помогнете. Не направите ли това, вие ще станете единъ день жертва на народното справедливо негодувание. Примери вече имате предъ себе си!

Подиръ войната турците се помъчиха да игнориратъ българския народъ въ държавата. За това те систематически се завзеха да недопущатъ българи на служба. До днесь въ цариградското правителство нема нито единъ българинъ. Въ цялата Турция няма нито единъ корененъ български чиновникъ...Особенно внимание обърна турското правителство върху Македония. То си тури за задача да съсипе българското население въ тая провинция, защото знаеше, че то съставлява грамадното болшинство тамъ и че ще играе най-важната роль въ бъдеще. Мерките, които се зимать за постигание на тая цель, са двойни: гнетъ духовенъ и гнетъ физически. Властьта търси всевъзможни начини да спре черковно-училищното развитие на народа и да удуши народното самосъзнание...

Въпреки султанския ферманъ, правителството недозволяваше на българските владици да се настанятъ въ екзархийските, признати вече, епархии. Преди войната имаше владици въ Скопие, Охридъ, Велесъ; преди войната станаха истилями на Дебърската, Неврокопската, Струмишката и Полянинската епархии, въ които христианския народъ почти единодушно се отрече отъ патриаршията и споредъ закона трябваше да добие владици. Подиръ войната всичко това се забрави и исканието на български владици се считаше вече за държавно престъпление. А пакъ за истилями, ако споменеше некой, можеше да бъде сигуренъ, че ще отиде на расходка въ Диарбекиръ или Коня. По-късно Портата отстъпи една крачка по владишкия въпросъ...Тя позволи да отидатъ четирма владици въ Македония, но същевременно зе най-лукави мерки да парализира тяхната деятелность. На административните власти е заповядано отъ Цариградъ да игнориратъ правата на владиците, предвидени въ техните фермани; да не имъ даватъ нуждните уважения и да имъ препятствуватъ по всевъзможни начини при испълняванието на техните обязаности...

Известно е, че вънъ отъ епархиите, които иматъ екзархийски владици, въ всичките почти градове на Македония има български общини, които се занимаватъ съ черковно-училищните работи на екзархийското население по градовете и окръзите имъ. Тия общини съществуватъ още отъ давни години, но турското правителство не корреспондира съ тяхъ, съвсемъ ги незачита и прави всичко, което може да имъ пречи. Ние имаме на ръце масса примери за несправедливости и пакости, извършени надъ общините. За да се убеди всеки въ плачевното положение на българските общини, ние ще представимъ тукъ, за примеръ, положението на тиквешката община. Тиквешката каза има около 60-65 български села, центъръ на които е градецътъ Кавадарци. Всичкото христианско население въ Тиквешъ признава ведомството на Българската екзархия. Въ казата няма нито гъркомани, нито унияти, нито протестанти, а има само единъ едничъкъ последователь на гръцкия владика, той е Илия Христовъ отъ Ватоша. Властьта въ Тиквешъ неприпознава българската община, а припознава Илия Христова като милетъ-векели. Властьта отне съ сила Положкия манастиръ отъ Тиквешката българска община и го предаде на Илия Христовъ! На българските общини се отричаше, па и до сега се отрича правото да се занимаватъ съ своите училища...

Турското правителство е взело всевъзможни мерки за да пакости на българските църкви. Най-големата отъ всичките несправедливости е тая, дето на ония общини, които признаватъ на ново ведомството на Българската Екзархия, се отниматъ черквите, ако ще би само една фамилия отъ общината да остане подъ ведомството на гръцкия владика. Тази крайно брутална мерка има за цель да държи населението подъ властьта на гръцките владици. Толкова много примери имаме за подобни беззакония на властите, щото се побъркваме, кои да посочимъ.

Въ Кичево целото градско христианско население се намира подъ екзрхийското ведомство. Има само 6 души власи, които живеятъ безъ семейства (защото са отъ Крушово) и едничката градска черква се даде на власите. Когато църквата изгоре, даде се ферман на власите да си градятъ на местото и нова. А трябва да знаятъ читателите, че Кичевската кааза е частъ отъ Дебърската епархия, която е подлагана на истилями и припозната за екзархийска. Въ с. Добрушево (Битолско) има около 60 къщи. Отъ 20 години всичките признаватъ ведомството на Българската Екзархия, само попътъ съ семейството си е останалъ патриархистъ и правителството отне съ сила черквата и училището отъ народа и ги предаде на попа. Въ с. Месимеръ (Воденско) има две черкви. 3/4 отъ селото е екзархийско. Властьта даде и двете черкви на гъркоманите. Селяните проваждаха депутация дори въ Цариградъ и нищо не сполучиха. По същите причини са затворени черквите въ селата: Смърдешъ (Костурско), Оризарци (Гевгелиско), Баница (Леринско), Башино село (Велешко) и пр...

Турското правителство безъ всякакво стеснение постоянно отнима манастирите отъ българските общини и ги предава на гръцките владици. Българското Екзархийско население отстъпва обикновенно следъ най-отчаяни борби, защото манастирите са много мили на селяните, които са ги градили, поддържали, па и сега ги поддържатъ. Положкия манастиръ въ Тиквешката кааза, която е цяла екзархийска, се отне отъ населението съ въоръжена сила и се предаде на Струмишкия гръцки владика, който има подъ ведомството си въ Тиквешъ само 1 къща. Нережкия манастиръ въ Скопската кааза, който 30 години се управлява отъ българска община и който е заграденъ съ около 40 чисто екзархийски села, се отне миналата година отъ населението съ въоръжена сила и се предаде на гръцкия владика. Съ Сливнишкия манастиръ въ Преспа (Охридска епархия), поставенъ въ чисто българска екзархийска областъ, се постъпи по същия начинъ. Тукъ населението направи сблъсквание съ стражарите на мюдура и много жени и мъже дълго време лежаха по затворите. По тоя начинъ са отнети преди време и манастирите: Св. Наумъ -  въ Охридско, Св. Георги - при Кукушъ, Месимерския манастиръ, Кръстофорския манастиръ и пр. Кръстофорския манастиръ се отне отъ селото Кръстофор при Битоля и се даде на единъ влахъ...

Турските власти гледатъ на българските училища като на най-вредни за държавата заведения, за това се трудатъ да спиратъ успехътъ на българското учебно дело съ всички средства, които иматъ на ръка и, ако до сега съществуватъ въ Македония какви годе български училища, то за това трябва да се благодари на извънредната опоритостъ на българина...

Турската цензура. Ето най-ужасния бичъ на духовното развитие на българина въ Турция! Такава цензура, подъ каквато са подложени българските книги и вестници, няма днесъ въ целия святъ. Това не е цензура, а грозна дивотия, посмешище на науката въ днешния векъ..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #7 на: Јануари 08, 2015, 08:43:25 »

Робство и Освобождение - 1941 г., Димитър Талев от Прилеп, Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=442


"Има повече отъ двадесетъ години, откакто напустнахъ Македония и сега, като искамъ да си представя мъката на моите братя тамъ, страданията имъ за име българско, борбата имъ срещу вражето потисничество презъ тия двадесетъ години, да изживея тяхната велика радостъ следъ освобождението имъ отъ сръбско и гръцко иго, нашата обща радостъ - азъ се връщамъ къмъ спомените си за времето отъ 1913 до 1915 година. И тогава, както презъ последните двадесетъ и три години, тежеше черенъ мракъ надъ Македония, но краятъ на робството изглеждаше близъкъ.

Тогава ние тамъ понасяхме някакъ по-лесно общата неволя. Особено следъ като премина злокобната 1913 година, но и тогава, спомнямъ си, сръбските тържества по случай Букурещкия миръ и анексирането на Македония...Рано сутриньта, преди тържествения молебенъ въ църквата, на трите църковни порти и на няколко места изъ града Сашо бе залепилъ ръкописни позиви съ следното съдържание: "Братя! Днесъ сърбите ще празднуватъ анексирането на Македония. Не е вярно!! Македония не е тяхна и няма да бъде тяхна! Не се отчайвайте, скоро ще дойде нашия день! Македония е българска и българска ще си остане!"

Гражданите се трупаха предъ църковните порти и жадно поглъщаха тия думи. Сръбски пандури се опитаха да отлепятъ позивите, но не имъ се удаваше - съ някакво дяволско лепило бе ги залепилъ Сашо. После пандурите донесоха кофа съ топла вода и парцали, та успяха да изтъркатъ и промиятъ позивите, следъ като ги бяха прочели вече мнозина и устно разнесоха съдържанието имъ изъ целия градъ.

Съ Сашо ви въвеждамъ въ тогавашната наша дружина "безработни" ученици - около 25 - 30 души отъ разни класове на битолската, скопската и солунската гимназии и отъ цариградската семинария. Имаше неколцина завършили презъ последната учебна година въ тия български училища, но всички останали бяхме недовършили и чакахме отново да се отворятъ българските училища, за да продължимъ...Сега приказвахме върху другъ, по-същественъ въпросъ: какво ще трябва да правимъ ние, щомъ България обяви война на Сърбия. Чувствувахме въ себе си големи сили, а предстоеше освобождението на Македония, въ което никой не се съмняваше. Можехме ли ние въ тоя великъ моментъ д стоимъ съ скръстени ръце? Имаше предложение да съставимъ чета и, щомъ се обяви войната, да атакуваме въ тилъ сръбската войска...

Сладкарница "Нарцисъ" беше наша крепость и, съ течение на времето, много неща станаха въ тая наша крепость, много неща се решаваха въ нея и се прилагаха извънъ нейните стени - чакъ посредъ редиците на неприятеля. Господи! Да можехъ някакъ да разкажа всичко, що правехме ние презъ онова време! Невъзможно. Рано е още - нека минатъ още години, когато сърдцето ми няма да тупти така лудо при възкресяването на тия мои скъпи спомени, когато ръката ми няма да трепери отъ вълнение и въ очите ми няма да останатъ сълзи. Една редица отъ скъпи образи оживяватъ предъ мене, една юнашка дружина отъ пламенни младежи тогава, токущо разцъвтялъ се цвятъ на единъ поробенъ народъ, който изгаряше въ черна мъка и несбъднати надежди. Най-достойните синове на тоя български народъ бяха прогонени или избити. Бяхме му останали само ние, най-младите, още не стъпили здраво на нозете си, но стремещи се съ всички сили да бъдемъ достойни за нашите учители и по-стари братя, съ нашия младежки идеализъмъ, съ нашата преданостъ къмъ родъ и родна земя. Народътъ ни обичаше и ни вярваше. Ние бяхме неговата радость и неговата надежда въ ония усилни времена...

Мнозина отъ насъ пееха хубаво, дори имаше и истински певци. Пеехме всеки день и винаги само български патриотични и народни песни.  Любима на всички ни бе старата песень "Дей родътъ ми...Българско е родътъ ми", и винаги концертите си започвахме и свършвахме съ популярния тогава маршъ "Съюзници - разбойници". Младите ни гласове, въ стройни партии, се чуваха надалечъ. Минаваха люде предъ сладкарницата, спираха се да слушатъ и по лицата имъ четехме радость, блаженство и благодарность. Минаваха и сърби - чиновници въ града, и ние виждахме какъ лицата имъ ту червенеятъ, ту бледнеятъ отъ гневъ и омраза...

Единъ день, когато сладкарницата беше пълна съ люде, а вънъ се бе натрупало голямо множество, срещу насъ се изправи тогавашниятъ воененъ комендантъ на града ни - майоръ Васичъ. Не зная, не съмъ срещалъ друго човекоподобие, което да мрази и да преследва съ такава стръвъ всичко българско, както тоя сръбски майоръ. Въ боевете при Брегалница презъ 1913 година получилъ неколко рани отъ български куршуми и на всички ни беше известна клетвата му да вземе толкова български глави колкото капки кръвь са потекли отъ раните му. Почти винаги ходеше облеченъ съ черенъ шинелъ, съ същия черенъ шинелъ беше облеченъ и сега. Лицето му бе позеленело отъ ядъ и злоба, а въ дясната си ръка държеше бичъ, който стигаше чакъ до пода.
- Какви сте вие, що правите тукъ? - изсъска той къмъ насъ.
- Ученици сме, пееме си - отвърна му някой отъ насъ.
- Пеете, а? Пеете български песни!

Веднажъ въ сладкарницата бяха дошли голяма група сръбски учители и учителки някъде отъ Сърбия, на екскурзия. Ние стояхме встрани и си приказвахме, но сега, разбира се, съ повишенъ тонъ - да ни чуятъ добре сръбските туристи. Изведнажъ, някой измежду тяхъ гласно рече:
- Па овде сви су били бугари!

Настъпи есеньта на 1915 година. Деньтъ 1 октомврий ме завари въ Скопие. Още рано сутриньта необикновена възбуда бе обхванала целия градъ. Нямаше съ кого да разменя две три думи, за да узная причината на това необикновено оживленне по улиците, макаръ че сърдцето ми подсказваше какво бе станало. Не смеехъ да попитамъ никого отъ минувачите - Скопие гъмжеше отъ пришелци, а едва ли някой отъ местните люде би казалъ истината на непознатъ човекъ като мене. Минавахъ по каменния мостъ на Вардаръ и доловихъ следните думи на сръбски:
- България ни е обявила война...
Побързахъ да привърша работата си въ Скопие и на втория день се качихъ на влака, на пътъ за дома. Никога не съмъ бързалъ толкова много за вкъщи. Каточе пръвъ азъ щяхъ да занеса радостната весть на моите близки. Можехъ да слеза въ Велесъ, но продължихъ нататъкъ, до Градско - да се доближа малко повече до границата, да чуя, да видя нещо повече. Когато стигнахъ на тая малка тогава и самотна гара, беше късно следъ полунощь. Плискаше пороенъ дъждъ и едвамъ успяхъ въ непрогледната тъмнина да се добера до една прихлупена кръчмичка близу до гарата. Не заварихъ никого тукъ, освенъ единъ старецъ, който дремеше край тезгяфа при светлината на малка газена лампа. Питахъ, разпитвахъ безъ всякаква предпазливость - достатъчно беше, че стариятъ беше нашенецъ. Като сега да го виждамъ: приближи се до мене, улови ръката ми съ двете си ръце и като дишаше съ трудъ, за да надвие вълнението си, той прошепна въ лицето ми:
- Идатъ!...Идатъ!
После старецътъ се загуби някъде и азъ останахъ самъ въ малката кръчма. Дъждътъ бе престаналъ. Далечъ някъде се чуваше врява отъ много гласове. Старецътъ влезе отново въ кръчмата, улови ме за ръкава и ме изведе вънъ, въ някаква градинка.
- Чуй - прошепна въ ухото ми старецътъ.
Азъ изблещихъ очи въ тъмнината и отворихъ жадно уста. Изведнажъ, тихъ но ясенъ тънтежъ се разля въ нощьта. И после стана толкова тихо, че дочухъ какъ приплесваха и прошумяваха, спънати отъ някой камъкъ, разлятите наблизу води на Вардаръ. Ръката на стареца, вкопчана въ моя ръкавъ, трепереше.
- Чувашъ ли - прошушна той пакъ - чувашъ ли? Топовете!
Моето тяло трепереше по-силно отъ ръката на стареца. Въ гърдите ми напъваше викъ, искахъ да извикамъ съ най-голяма сила въ отговоръ на далечните топовни гърмежи, на българските топове, които чувствувахъ и дори виждахъ въ тъмната нощь като живи същества, да имъ изкажа неудържимата си радость, да имъ кажа колко дълго ги чакахме и азъ, и стария кръчмарь, и целиятъ народъ, и тая река, която шумеше тамъ наблизу. Никога не съмъ изпитвалъ по-голяма радостъ. Дори тогава, когато българските войници влизаха въ родния ми градъ. Тогава се радвахъ повече на радостьта на всички - моята собствена радость отъ освобождението на Македония азъ я преживяхъ презъ тая незабравима нощь въ малката кръчма при гара Градско...

Най-сетне премина и последната нощь въ робство и всички чувствувахме, че ведно съ нейните тъмни сенки отиде си и нашата обща неволя. Беше тихо, ведро утро, а слънцето изгря сякашъ и въ душите ни. Разтвориха се врати, прозорци и навсякъде се повтаряше все едно и също:
- Дали не е вече време да излеземъ да посрещаме?
На единъ високъ брягъ край града се бе струпало голямо множество и всички бяха отправили погледи къмъ североизтокъ: по широкия пъть, който слизаше отъ планината, на около два километра отъ града, се виждаше колона войници, които се движеха насамъ. Втурна се напредъ цялата тълпа. Като се видяхме толкова много и вече решили да вървимъ - спустнахме се да тичаме, за да не губимъ нито минутка повече. Задъхани и съ треперещи отъ умора нозе излязохме на открито, около стотина души, а задъ насъ пъпляше същински мравунякъ - излизаше вече целиятъ градъ.
- Ето ги! Ура! - ревна някой наблизу. Подеха се още стотина диви, прегракнали гласове - какъ можеше съ обикновенъ човешки гласъ да се изрази нашата велика радость! На няколко стотинъ метра по пътя срещу насъ се движеше колона български войници, предвождани отъ офицеръ на конь.
- Ура! - извикахме отново ние отсамъ, сякашъ съ едно гърло.
- Ура! Ура! - подеха отсреща войниците, като размахваха ръце, пушки, фуражки, кърпи. Следъ малко се сляхме всички заедно, въ една обща братска прегръдка - братя, които се срещатъ следъ дълга, безкрайно дълга, непоносимо мъчителна раздяла. Не помня какво вършихме, що приказвахме помежду си. Всички бяхме луди отъ радость. Само една сценка си спомнямъ ясно въ тоя моментъ. Когато вече поутихна общиятъ, буренъ възторгъ, младиятъ капитанъ, който предвождаше нашите освободители, се обърна къмъ някои отъ посрещачите:
- Довечера пристига тукъ една дивизия конници. Ще има ли, братя, ще може ли да се намери тукъ достатъчно храна за конете? Насъ все ще ни нагостите съ залъкъ хлябъ, но конете - много са.
Тогава единъ старецъ, който бе забравилъ да си сложи калпака на главата и още го държеше въ ръце, застана предъ младия офицеръ и каза:
- Храна за конете ли казвашъ, синко? Ще се оставимъ и насъ да ни изедатъ конете, ако трябва!
Спомнямъ си добре тия думи на стареца. И, наистина, когато същия день привечерь целиятъ градъ съ църковните хоругви, бе излязълъ да посреща конната дивизия при тържествения звънъ на църковните камбани и когато всички тамъ съ религиозенъ възторгъ пеехме "Христосъ възкресе!" - азъ видяхъ мъже, жени, деца да целуватъ не само прашните ръце и шинели на българските воини, но и нозете на конете имъ, които ни бяха донесли тъй дълго жадуваната свобода."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #8 на: Јануари 17, 2015, 01:49:08 »

Слънчеви дни - Васил Хаджикимов от Ново село, Щип, Македония, 1942 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=517

"Врязано въ полите на Шаръ планина, се гуши малко, спретнато градче, и ние не трябва да напрягаме много усилия, за да разберемъ, че сме вече въ Тетово. Безъ ничия помощъ ще открия къщата на Мара Бунева! И ги повеждамъ къмъ свещения олтаръ на Тетово, където витае духа на всебългарската героиня. Той все още е съ видима плътъ и чрезъ очите на една стара, измъчена жена напомня за живия образъ на оная, която загубихме въ живота, за да я вселимъ въ сърдцата си на вечни времена съ смъртьта. Приближавамъ и едва чуто проговарямъ:
- Майко, не тъжи! Тя не е умряла...
Старата жена кимва съ глава, че ме е разбрала и въздъхва. Целуваме нейната безкръвна ръка и излизаме отъ тоя домъ, като следъ черква. Дълго време следъ това изъ пътя до Гостиваръ, мълчимъ, притиснати отъ спомена за великата скръбь на майката, принесла въ жертва най-скъпото за свободата на роба: любимото си чадо.

Светли, слънчеви дни! За тези дни ние чакахме двадесеть и три години! Двадесеть и три години ние пъшкахме въ затворите на Нишъ, Лепоглава и Пожаревацъ, избивани като кучета отъ бездушните тирани. Двадесеть и три години, далечъ отъ роденъ край ние скитахме немили - недраги по света. И онеправдани, най-сетне дочакахме тържеството на правдата, за да зърнемъ отново лика, светлия ликъ на мъченицата - Македония. Вижте нейните дивни, оснежени планини въ теменужените багри на зората или въ сумрака на вечерьта, кацнала като птица разперила криле върху високите върхове. Шаръ, Кожухъ, Бабуна, Плачковица, Китка, Галичица, Бигла и Малешъ шепнатъ таинствени слова и киматъ съ главите си къмъ Пирина, Витоша и Стара планина, обсипвани отъ благодатните лъчи на свободата. А подъ тяхъ шумятъ весело, счупили оковите на робството, Вардаръ, Бистрица, Брегалница, Пчиня, Дримъ и Черна. Разбиватъ се вълните имъ отъ скалистите брегове и се връщатъ назадъ разярени, за да изчезнатъ въ сините води на Егея при Солунъ и чутовния Атонъ, където се родиха двамата велики просветители - братята българи Св. св. Кирилъ и Методия...

На селските мегдани се люлеятъ хора и пеятъ песни на звученъ български езикъ. Сега е праздникъ! Народътъ е веселъ. Христосъ възкръсна! Възкръсна и Македония за новъ животъ! Вижте и народа, добрия и трудолюбивъ, радостенъ вече, но съ още незаличени следи по челото отъ довчерашното робство. Стиска ръката ми горещо и пита задавенъ отъ сълзи:
- Идватъ ли, идватъ ли нашите, българските войски?
И като малко дете се сърди, че се бавятъ толкова много...Седи този народъ по цялъ день - по гарите и кръстопътищата, отъ гдето ще мине храбрата българска армия и нито му се яде, нито му се спи. Мнозина са окичили гърдите съ български медали, получени за храбрость презъ войните...

Моята кола се ползува съ особено внимание. Спремъ ли някъде, веднага ме заобикалятъ, ръкуватъ се или целуватъ съ менъ и започватъ разпитванията. И сега разправяй за Царя, за Царицата, за Престолонаследника, за стари приятели и близки въ България. Моля и умолявамъ.
- Пустнете ме, бе братя! Работа ме чака. Голяма е вече родната земя, а азъ съмъ още въ началото...Трябва навсякъде да отнеса поздрава на обединена България...
Кой те пита! Заключените имъ уста презъ дългото робство сега искатъ за единъ часъ да изприкажатъ това, което са таили цели двадесеть и три години. Всички са нетърпеливи! Всички чувствуватъ установяването на новия редъ и не могатъ да намерятъ думи, съ които да изкажатъ своята благодарность както и да се начудятъ на мъдрата политика на добрия и благороденъ Царь Борисъ III.

Тукъ е и заслугата - великата заслуга, именно, на Царя на Българите - Н. В. Царь Борисъ III, Върховниятъ Водачъ на България. Жезълътъ на българските царе, който, както казва нашата хубава песень, се крие въ кристалните води на Охрида синь, отново ще бъде изваденъ отъ дълбините на вековете и носенъ отъ тяхъ съ гордостъ и твърдостъ, разпръскващъ изумрудения си блясъкъ изъ всички кътища на велика и обединена България.

Отбиваме се и въ къщата на Атанасъ п. Трайковъ. Той ни посреща съ сълзи на очи. Неговиятъ баща, старъ български свещеникъ, е билъ убитъ зверски отъ сърбите и до късно презъ нощьта слушаме описания за мъченията, на които са били подлагани всички българи презъ време на робството...Ето Дебъръ. Голъ и скалистъ, но съ твърди корави български глави, каквито няма да намерите и на края на света. Посрещатъ ни съ сълзи:
- Хайде бе братя, изгорехме за вас! Отъ кога ви чакаме...

Солунъ, Солунъ! Люлка на българската писменость - безсмъртенъ паметникъ на братята Св. св. Кирилъ и Методия. Заветна мечта на българите отъ всички времена, но въ занданите на Беясъ и Еди - Куле все още е закопана твоята радость...Обръщамъ колата назадъ и полетявамъ къмъ моятъ роденъ градъ Щипъ - Йерусалима на българската свобода..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #9 на: Јануари 18, 2015, 01:53:13 »

ЕДНА СТРАНИЦА отъ гръцкия варваризъм въ XX векъ надъ българите въ Македония и Тракия - Неделчо Н. Чалъковъ, 1930 г.

http://macedonia.kroraina.com/nch/main.html

http://www.scribd.com/doc/29320599/%D0%95%D0%B4%D0%BD%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B3%D1%80%D1%8A%D1%86%D0%BA%D0%B8%D1%8F%D1%82-%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B2%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC-%D0%B2-XX-%D0%B2-%D0%BD%D0%B0%D0%B4-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B2%D1%8A-%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%B8-%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%BA%D0%B8%D1%8F-%D0%9D%D0%B5%D0%B4%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%BE-%D0%9D-%D0%A7%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D1%8A#scribd

"Днесъ азъ съмъ единствениятъ наследникъ отъ прочутата копривщенска фамилия на Вълко Чалъковъ Пловдивски родоначалникъ, единъ отъ най - главните дейци и виновници за възраждането на българите въ Пловдивъ, ликътъ на когото и тоя на съпругата му красятъ Рилския монастиръ изъ между ликовете на другите заслужили на отечеството дейци. Презъ време на сръбско - българската война отъ 1885 год. бехъ доброволецъ въ Русенската доброволческа чета (червените ризи) на поручикъ Дворянова. Презъ Балканската и Междусъюзническата война участвувахъ като фелдфебелъ отъ 5 п. Дунавски Полкъ.Следъ примирието станахъ адвокатъ въ Деде - агачъ, отъ кадето бехъ интерниранъ на два пати...

Въ целия Дедеагачки край голямо и мало трепере отъ поручика Куцо Георги, който е същински звяръ въ човешки образъ. Той третира бедното българско население по - долу и отъ добитъка и се отнася съ него така, както не се отнасятъ дори и съ африканските диви племена. Тоя човъкъ звяръ постоянно обикаля селата съ многобройната си свита да търси комити. оменатиятъ по - горе Куцо Георги, когато обикаля селата, винаги си въобразява,че около него се движатъ все български комити, та кого где стигне и срещне, било на нивата или въ селото, бие най-немилостиво не само съ волска жила, но и съ дебела дренова пръчка. Боятъ продължава, до като на нещасния българинъ счупятъ някое ребро, кракъ или ръка. Следъ това смазаниятъ отъ бой затварятъ въ някоя изба, безъ да му се дава помощь или храна, до гдето стоивъ селото. (Такива нещастници има съ дюзини). Следъ тази операция офицерътъ сяда и се весели съ мастика; гощаватъ го съ баници и кокошки, защото петли не иска да яде и се наслаждава съ някоя невеста или мома, близка на някой нещастникъ затворникъ, попадналъ случайно въ ръцете му, като увещава прислужниците си моми или невести, че затворениятъ имъ близъкъ няма да бъде битъ или интерениранъ, ако изпълнятъ желанието му...

На 18 октомврий 1922 год. день среда, следъ обедъ Деде - агачките гръцки административно полицейски власти, съ помощъта на работници бежанци, безъ всеко съдебно решение или постановление, дойдоха въ кащата ми и презъ врати и прозорци изхвърлиха на улицата всичките ми мебели. Следъ това изгониха целото ми семейство отъ четири члена: азъ, съпругата ми, бременна, болна, малокръвна и до крайность нервна и две малки деца, на 5 и 7 години. Тогава славните "победители" въ Мала - Азия, съ отпадналъ духъ, безъ оружие,изкаляни и почти голи, бягаха и търсеха спасение въ Деде - Агачъ, придружени отъ помощниците имъ черкезите. Това е наемна кавалерия съ черкезки офицери, плащана пребогато, която, като избега въ Тракия и Македония, нападна българите и най - немилостиво ги ограби, както е правили на времето си техните прадеди — черкези, преди освобождението на българите отъ турското иго.Тия черкези, както и бягащата отъ Мала - Азия згань, придружаваха ограбването на българите съ любимите имъ гръцки културни псувни, като: „теосъ", „панагия", „ставросъ" „христосъ" и много други, които нематъ край и които се употребятъ дори и поофициалните места отъ шефовете на учрежденията. Такъвъ е богатъ речника на тия хора, които навсекъде се препоръчватъ за начетни, високо интелегентни, съ славно минало и богата литература...

Въ Гърция и о - въ Критъ заедно съ мене имаше стотици българи изъ България, Македония иТракия...Спремо насъ, българите, не се спазва никакво благоприличие. Особено зверски се отнасяха къмъ мене помощникъ градоначалникътъ въ Деде - Агачъ Жисисъ, приставътъ Стефанакисъ, а въ Критъ — Карпузакисъ и Камбуракисъ...Много пати, въ мое присатствие, било въ затвора или канцеларията, кадето ме викаха за преводчикъ сънародниците ни отъ двата пола биваха мачени най - зверски. За нашата твърдость ни наричаха „Ти сниля ине" (Какви се кучета!)...

На връхъ Тодоровъ - день съпругата ми се освободи отъ бременность и провидението ни надари съ отроче, което нарекохме Тодорчо, но гьрците не ме оставиха да му се порадвамъ. Споредъ гръцките схващания, ний варварите не бивало да се радваме, и тамъ, гдето забележатъ радость или веселба,веднага ще пречинятъ някакво нещастие, както стана и съ мене. Още на другия день, рано сутриньта, неделенъ день, бяхъ хванатъ на двора, облеченъ въ работните си дрехи, и безъ да ме оставятъ да се обадя поне на жена си, която, като лехуса, лежеше самичка на леглото си съ три малолетни деца: Николай, на 6 години, Корнелия — на 5 години и новороденото. Веднага ме затвориха заедно съ още 11 души българи...

Не стига че българите се изпращатъ на заточение, но още разпокъсватъ семействата имъ по на 2 - 3 части, като всека часть изпращатъ на различни острови, като надь всичко това се правятъ спънки въ кореспонденцията имъ. Такива нещастници имаше при менъ въ Критъ, изпратени отъ селата Дервентъ Хасанларъ, Сичанла и Големъ - дервентъ. Въ Суда и Ретимо пакъ беха заточени българи отъ селата Дервентъ, Чобанъ -кьой и изъ Гюмюрджинско. Въ Ханя, въ „Табията", бехме затворени около 490 души: мъже, жени, деца, старци, баби хроми и слепи. Тъ беха повече отъ Македония: Драмско, Зърнево, Просечене,Плевия, Алистратъ, Демиръ - Хисаръ, Щипъ, Кочане, Кратово, Тарлисъ, Гевгели и Воденъ; други беха отъ Тракия : Деде Агачъ, Бодома, Дамито, Дервентъ, Ени - кьой, Чобанъ - кьой, Големъдервентъ, Ортаджикъ, Хасанларъ, Шапчи, Кушланла и Домузъ - дере. Между техъ имаше и отъ България: София, Пловдивъ, Райково, Панагюрище и Пещера. Всички българи отъ горе изброените места съставлявахме девтерасъ Лохосъ ипотанъ вулгаронъ (2 - ра рота на съмнителни българи)...

Всички, наедно съ жените и децата, ни третираха като военнопленници, зачислени на храна и проверка, построяваха ни, караха ни да се равняваме на лево и десно, а провинените наказваха съ затворъ. За по големо изтезаване много пати правеха проверката къмъ 10 часа презъ нощьта за де не можемъ да си починимъ. Ежедневно взимаха команда отъ по 150—180 души, които ангария носеха човали съ стоки отъ пристанището, чистеха гарнизоните нуждници, поеха комендантската градина, която се намира на височината "Капитална" срещу пристанището, гдето съ металическо въже се черпеше вода отъ 45 метра дълбочина, за нуждите, на разните военни части, както и за нуждите на самия комендантъ пренасяхме на гръбъ разни продукти, дърва, вода, хлебъ и т. н. Преди да тръгнемъ за о - въ Критъ, въ Деде - Агачъ въ затвора на градоначалството бехме затворени въ една стая, 3 на 4 метра, която имаше само единъ прозорецъ съ стъкла, железа и мрежа. На малката врата на тази стая имаше малка дупка, която служеше на часовоя да ни надзирава и се наслаждава отъ теглото ни, понеже въ стаята бехме натъпкани като сардели 45 души маже, жени, деца, старци, слепи и хроми...Всичките предварителни затвори, въ които съмъ билъ затварянъ до интернирането ми въ гр. Ханя,са все като тоя който описахъ по - горе. Никой отъ техъ не се отоплява. Отъ тия дупки затвори излизахме следъ 12—30 денонощия, понеже никуму, дори и на жените, не беше позволено да излиза по естествена нужда...

Тогава иронически му казахъ: „Ако искашъ да знаешъ кои са същинските комити, ето ги" и му посочихъ: Баба Цона отъ с. Големъ - дервентъ, съ тояга, прегърбена на две, която хвърли 8 бомби; обърнахъ се къмъ хромия съ двата крака, който си служеше съ патерици. Той 6еше бай - Стоянъ отъ Гюмюрджинско, по занаятие абаджия, който хвърли 15 бомби; този пъкъ дедо Табаковъ, отъ Деде - Агачъ, 75 годишенъ, слепъ имъ е билъ началникъ. Всички останали ни взеха отъ къщи и следъ като ни държаха затворени отъ 12 — 30 дни, ни изпратиха тукъ, безъ да ни попитатъ поне проформа за името. Всичко останало което пишатъ вестниците Ви е невярно. Ако ние бехме най - малко провинени, не бехме дошли тукъ, а щехме да получимъ за закуска по некой вашъ куршумъ, или пъкъ, съ железа на раце, щехме да се поразходимъ изъ отечеството Ви, а следъ това ще ни оставятъ да гниемъ въ някой затворъ. Такава е участьта на стотици невинни българи отъ Македония, Тракия на даже и отъ свободна България, които безъ всекаква вина се били откъснати отъ всекидневната имъ работа и захвърлени въ затворите по разни затънени градове и острови, безъ да имъ се позволява да кореспондиратъ съ своите близки, които ги считатъ за загинали. Знай, че много невинни българи и турци, за да се повдигне духа на народа ви, особено следъ погрома вивъ Мала - Азия, съ фиктивни обвинения и съ най -тежки присъди лежатъ по затворите и оплакватъ дните си като насъ. Казвате ми, че съмъ билъ съмнителенъ, а, ако бихте ме попитали, какво е мнението ми за Васъ, безъ много да му мисля, бихъ Ви отговорилъ, че Вие ми се виждате много посъмнителенъ отъ колегите ви въ Деде - Агачъ. За да имамъ такова мнение за Вашите власти, причината е тая че Ви познавамъ много добре. Вашата омраза къмъ насъ е безъ гранична. Даже и когато ви правимъ добро. Вие не преставате да ни мразите въ дълбочините на душата си. Ние, българите, сме тъкмо противното измежду всички славяни ний сме най - наивни и доверчиви,имаме състрадателна душа и когато и най - големия ни неприятель ни поиска прошка, ние му прощаваме и веднага забравяме стореното зло. Ние не сме егоисти, затова толкова теглимъ и въпреки това пакъ намирате поводъ да ни обвинявате. Властите ви си служатъ спрямо насъ съ най - неверни донесения и винаги държатъ арестувения въ тревога Българските власти веднага съобщаватъ на обвинения вината му, не го заблуждаватъ съ неверни неща, отнасять се къмъ него човешки, за да го успокоятъ, а, ако е професионаленъ престъпникъ — да се покае. По нашите затвори нема изтезания съ волски жили и съ гладъ, както е у васъ."

На 3 априлъ 1923 год. екстернираха жена ми за България съ две малки деца, едното на 5, а другото на 6 години и съ пеленаче на гърди... съ товаренъ тренъ и въ най-мръсенъ вагонъ, съпругата ми е пътувала цели 7 денонощия до Пловдивъ. На всяка гара е трябвало да слиза отъ вагона и да тича при машиниста да изпросва по малко топла вода, съ която изпирала пелените на детето. Най - после, следъ дълги мъки и страдания и съ простинали деца, пристигнала въ Пловдивъ на 10 априлъ. Тукъ, за голямо нейно очудване, не й позволили да влезе веднага въ собствената си къща, въ която била настанена някаква си гръкиня. Требвало да минатъ няколко дни, докато й се позволи да заеме само една стая отъ собствената си къща. Престъпна българска хуманность! Въ сщото време въ Гърция нашите сънародници бяха изхвърляни като дрипи отъ къщите имъ, безъ да мислятъ много за тяхното положение, а ние тукъ ги галимъ като храненици. Съ тия си постъпки ние правимъ голямо престъпление — убиваме националния ни духъ, който и безъ това е много отпадналъ, вследствие многото неправди и беззакония спрямо всичко българско. По е хубаво въ такива случаи да вземемъ примеръ отъ съседите ни..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #10 на: Јануари 22, 2015, 09:08:32 »

Учебното дело въ Кратовска околия - Илюстрация Илинден, мартъ 1937 г.

http://www.scribd.com/doc/26999801/Illustration-Ilinden-1937-Book-3-Godina-IX-March

"Презъ турско време тази околия влизаше въ Скопски вилаетъ, а отъ световната война пада въ пределите на Югославия. По онова време (1912 г.) околията броеше : 19515 българи, 3850 турци, 55 власи, 210 цигани - всичко 23630 жители. Самиятъ градъ имаше 4,500 жители, отъ които 1,900 българи, 2,500 турци и 100 цигани.

Събуждането на българите отъ тоя край води началото още отъ Турско - австрийската война отъ 1689 година. Тази война възбуди големи надежди между християнското население изобщо въ С. Македония, а когато австрийските войски бяха принудени да се отдръпнатъ отъ Македония, разочарованото население, особено градската му часть, се вдигна и изсели заедно съ войските и се установи въ южните части на държавата - въ Войводина. Между тия преселници отъ Македония беше и попъ Велко отъ Кратово, който не забрави своя български произходъ. Въ оставените отъ него ръкописи въ мон. Равеница (Сремъ), той твърди, че е пришелецъ отъ българска земя.

Тая околия запази своя български характеръ и презъ периода отъ 1537 - 1766 година, когато С. Македония спадаше подъ ведомството на Ипекската сръбска патриаршия. И презъ периода, който настъпи следъ унищожаване на ипекската патриаршия и заместването й съ цариградската фанариотска, българскиятъ духъ въ тоя край не заслабна; въ черквите на кратовско - селата - никога славянския езикъ не бе изхвърленъ. Също така и въ малкото килийни училища гръцки езикъ неможа да се настани.

Нека не се забравя, че мастития приемникъ на о. Паисии, а имено хаджи Иоакимъ Кърчовски, беше учитель въ Кратово презъ годините 1817 - 1819.  Авторътъ на книжовните трудове "на простейший болгарски язикъ" едвали ще можеше да печата тия свои книги - будители, ако не бяха му помогнали съ своите спомоществования богатите кратовски търговци отъ Будапеща и Войводина. Съ иждивението на Нешо Маркович, богатъ търговецъ, можа да излезе отъ печатъ кн. "Огледало" въ 1818 г.

Съ наустника (часословъ), псалтиръ, рекамъ (смятане), краснописъ, разкази изъ свещена история е живяло българското училище, до общото повдигане на черковния въпросъ. Кратовчани се отказаха отъ гръцката патриаршия презъ 1868 г. Едновременно съ това гражданите ревниво се запретнаха да издигнатъ своето училище до равнището на околните градове.

Презъ учебната 1874/75 г.идва учителя Иванъ Карановъ, който изхвърля часослова и въвежда български букваръ, катихизисъ, аритметика, землеописание и др. предмети. Ала това издигане е траело само две години. Възстанията отъ 1875, 1876 год., сръбско - тур. война, руско - турската, не са били благоприятни и училищата са се върнали къмъ стария си сънъ.

Учебното дело въ Кратово отново тръгва напредъ, когато Екзархията е изпратила главенъ учитель и се въвело обучение по новата екзархийска програма. Това е било презъ 1882/83 уч. година. Тогава учениците се разделятъ на отделения, а презъ 1884 г. се отваря I класъ. Въ цялата кратовска околия презъ уч. год. 1886/87 съществуватъ 7 мъжки основни уч-ща съ 10 учители и 248 ученици.

Презъ 1892/93 уч. година общото число на училищата въ околията е било 4 (3 мъж. и 1 девич.), съ 1 класно ( съ 8 уч-ци), учители 8 (7 мъже и 1 ж.) и ученици 189 (149 м. и 40 ж.). Презъ 1896/97 г. отваря се II класъ. Въ него се учатъ вече 40 деца (37 м. и 3 ж.). Въ околията броятъ на училищата достига (1889/900 г.) 11 основни и 1 класно съ 20 учители и 426 ученици.

Винишката афера (1897 г.) нанесе чувствителенъ ударъ на учебното дело въ околията. Даже учителските съвети бяха забранени отъ страна на турската властъ и учителите постоянно разкарвани по съдилища, затвори, интернирани.

Следъ Илинденското възстание, което почти не засегна масово околията, учебното дело се оправи значително. Презъ 1897/8 уч. г. се откри и III класъ.

Така се стигна до много знаменитата 1912 година, която донесе много благи надежди и заличи всички светли мечти..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #11 на: Јануари 24, 2015, 11:01:30 »

ВИНИШКАТА АФЕРА - Илюстрация Илиндень, ноемврий 1939 г.

http://www.scribd.com/doc/26998939/Illustration-Ilinden-1939-Book-9-Godina-XI-November

"Следъ шумните обиски и арести съ денонощни истезания болшинството отъ задържаните следъ 7 месеченъ затворъ въ "Куршумли ханъ", бяха освободени по липса на доказателства. Останалите бяха съдени: съ углавна и политическа отговорностъ. Тия отъ Виница бяха въ първата категория - обвинени като съучастници въ обира и убийството на Кязимъ, другите въ втората категория - обвинени като политически престъпници.

За виничани нямаше никакви улики за приписваните имъ обвинения. Въпреки това, по изричната заповедъ на Скопския валия Хафъзъ паша те бяха осъдени по две съображения: 1. За морално удовлетворение на близките на жестоко заклания Кязимъ - да се уталожи и духа на озлобеното турско население, и 2. За да се маскиратъ предъ външния святъ жестокостите съ които си послужи Дервишъ. Осъдени бяха на 10, 15, 20 год.: Йованче Петровъ, баща на избегалия Георги, Митко Стефановъ, шурей на Георги, Тодоръ Захариевъ Цековъ, Иванъ Пауновъ, Василъ Клинчаровъ и Христо Мицовъ отъ Виница. Стаменъ Чифчията отъ с. Якимово, Миленко Попарата отъ с. Къшлата и Ангелъ Пандура отъ с. Драгобраща. Осъдени задочно на доживотенъ затворъ бяха избегалите Георги Йованчевъ и Ангелъ Баба Боженинъ отъ Виница.

Понеже присъдата беше отъ углавенъ характеръ, тяхъ незасегна и никаква амнистия, отъ каквато се възползуваха в последствие всички отъ втората категория - политическите престъпници. Чрезъ една специална мистериозна амнистия, обаче, безъ да и се даде някаква гласностъ, задочно осъдениятъ Георги Йованчевъ още същата година се завърна съ редовенъ паспортъ въ Виница. Това негово легализиране озадочи всички. Другите излежаха наказанието си  въ "Куршумли ханъ". Къмъ седмата година бяха починали въ затвора  Тодоръ Захариевъ, Ив. Пауновъ и  Миленко Попарата.

Останалите, като политическите престъпници, бяха осъдени отъ специаленъ съдъ (февкала) на доживотенъ затворъ: Мише Спировъ Развигоровъ - учитель въ Щипъ, Йосифъ Даскаловъ - учитель въ Кратово, Петъръ п. Арсовъ - главенъ учитель въ Щипъ, Димитъръ Миразчиевъ - главенъ учитель въ Паланка, Отецъ Козма - игуменъ въ Лесновския монастиръ, Ангелъ Пандура отъ с. Драгобраща (кочанско), Ангелъ Георгиевъ отъ Кавадарци, Александъръ Беличевъ отъ Кочани - учитель въ с. Спанчево, Данаилъ Дограмаджията отъ Кочани и др. Всички бяха заточени въ Подрумъ - Кале - въ крепостьта Будерманъ - гр. Акия, Аданския виляетъ, но презъ 1902 г. последва обща амнистия и бяха освободени.

Ясна илюстрация за трепетните перипетии и деспотични насилия по тази афера ни даде тогавашниятъ директоръ на педагогическата гимназия въ Скопие Хр. Матовъ отъ Струга въ своето лирично творение "Винишка песенъ", тъженъ избликъ на болезнено развълнувани патриотични чувства, които са обладавали автора при непосредственото изпитание на създаденото съ аферата положение, Като цененъ споменъ отъ ученичеството ми при  педагогическата гимназия въ Скопие презъ 1897/1898 г., ще я предамъ буквално съ правописа въ оригиналния текстъ. Тя е и единъ сарказъмъ за Султанския абсолютизъм по тази афера.

Винишка песенъ

Вишъ си вишила, Витошо мила,
Вишъ си вишила до синьо небо,
Дно си дънила, Витошо мила,
Въ Средеца града - наша столнина.

Дялъ ти се падналъ, Витошо мила,
Колкото труденъ, толку и славенъ:
Стожеръ да бъдешъ, стожеръ народенъ,
На все що носи българско име
.

Отъ Солунъ, Охридъ, наще светини,
До белий Дунавъ и Черно море,
Де шуми Вардаръ, Янтра, Марица -
Сичко е твое, твоя е грижа
.

Виждашъ ли, сестро, отъ вишинето,
Съ очи си мили, сивъ - соколови,
Виждашъ ли, що е ей тамъ задъ Рила,
Въ земята бойна на Самуила?

Що гласъ се чуе, гласъ непонятенъ -
Вятъръ ли вее, гърмежъ ли гърми,
Земя ли тътне или се тресе,
Или се борйе отъ коренъ корнатъ?

- Охъ, братко милий, братко юнако,
Що да ти кажа, какъ да ти кажа!
Ни гърмежъ гърми, ни земя тътне,
Нито се борйе отъ коренъ корнатъ.

Тукъ е до Бога отчаянъ писъкъ,
Отъ мъки страшни, люти нечути...
Ей тамъ въ Скопско - Кочани, Малешъ,
Въ Щипъ, Куманово, въ Кратово стръмно.

Мало - големо е пропищяло
Мало - големо мъжко и женско,
Врагътъ е нашълъ моментъ удобенъ,
Да приповтори стара си песенъ:

"Пъклени мъки, сечъ за раята,
Водата спие, рая не спие,
Аманъ, аманъ вечъ отъ тезъ гяури,
Учи ги, учи - люде не ставатъ,

Батакъ имъ кажи - Батакъ забравятъ,
Ванъ имъ примони - не щатъ да знаятъ.
Чакай тогава сами да видятъ,
Какво е нещо урокъ душмански" -

И на-ти тебе стапйе безчетни,
Висенье на-ти съ глава надолу,
Менгеме, спици, живъ - жаръ железо,
Очи настрана, челюсти криви...

- И що ли още, Господи милий!
Витошо мила, говори харно!
- Я ами лудость, я честь семейна!
- Охъ смърть, къде си? Ела по-скоро!

Сега ми трябвашъ...сладка, благатка...
Но не, - отплата! Да, да - отплата!
- Така те сакамъ, братко юнако!
Не отчаяние, ами отплата.

Сълзи - разбирамъ - кървави, жежки:
Сърдце е меко, чувства са нежни,
Но, отчаяние - туй не разбирамъ.
Па хай да беше преди години.

Кога народътъ дълбокъ сънъ спеше,
Ами и днеска, днеска, когато
Земята - майка? складове ражда:
Пушки, патрони, динамитъ, бомби.

Днеска, когато смъртьта е нищо,
А пъкъ затвора нищо отъ нищо;
Кога средъ мъки селякъ ти казва:
"Удрете врази, аманъ не викамъ;

Снага ми страдна, въ земя ще иде,
Душа ми ядна, небо ще виде -
Удрете, удри - туй намъ остава".
Когато попа биятъ, пребиватъ,

Отъ съдни мъки, душа вечъ бере,
Той пъкъ имъ хули законъ и вяра;
А синъ учитель - юнакъ идеенъ,
За да покаже йощъ по-релефно.

Какъ се презира животътъ робски,
За скъпа, милна, сладка свобода:
"Е стига врази, стига", имъ казва,
"Архива щете? - елате съ мене!"

И ги завежда - къде си мислишъ? -
Надъ карпи страшни, пропасти земни,
Па рипомъ викне: "живей народе!
Часътъ е вражи - бъднина твоя!"

Па рипомъ рипне въ бездна дълбока,
За да отскочи на сто парчета...
- Витошо сестро, що ми приказвашъ?
- Що е предъ очи, това приказвамъ.

Раята клета, рая вечъ не е:
Калени мъже, калена челядъ.
Човека презренъ - униженъ, смазанъ,
Сега го няма, сега е по-другъ:

На ръце плюналъ - човекъ застаналъ,
Па Богъ що даде и честь юнашка!
Въ секой случай отъ стари люде
Едно е знайно, знайно катъ бялъ день:

Началото е по-висше отъ всичко...

Авторътъ й Хр. Матовъ, като ръков. на окр. комитетъ въ Скопие, беше въ течение на фактическото положение на аферата, за да прецени всичко и да изрази прочувствено вълненията си въ тази си песень. Чрезъ преписване между учениците и ученичките, тя беше заучена. Следъ това беше нотирана отъ тогавашния учителъ по нотно пеяние Ив. Караджовъ и стана любима песенъ на всички. Презъ училищната ваканция, чрезъ учениците тя се пръсна въ цяла Македония и Одринско и съ особенъ патосъ се пееше при всички разходки и екскурзии като народенъ маршъ.

Тази песенъ се яви въ ръкописъ безъ името на автора й. Ние, по-възрастните ученици, обаче, по стила и особените изрази и думи, веднага схванахме, че е негово произведение. И когато единъ день го позакичихме, че това е негова работа, Матовъ се подсмя тънко подъ мустакъ па изрече: "Харна ли е ми кажете? Щомъ е харна, не е важно отъ кого е. Мило ми е да я пеете!"

Дължа, обаче, да изповедвамъ
1. че причинителите на Винишката афера бяха външни фактори. Акциите отъ тоя родъ бяха професия на вилнеющите преди създаването на организацията разбойници, толерирани често и отъ властьта за економическото омаломощаване на българското население въ Македония и Одринско. Срещу тяхъ се опълчи първо В.М.О.Р.О. като ги унищожи и населението си отдъхна и се привърза къмъ своите спасители...
2. Макаръ и да се създадоха преждевременно големи сътресения на В.М.О.Р.О. и загрижени терзания на нейните ръководни фактори, идейните устои на българското население къмъ организацията, изобщо, останаха непоколебими...
3. Хафъзъ-пашовата тирания и деспотичната стихия на полицая Дервишъ не можа да пречупи борческото съзнание на българското население...
4. Виница, най-ценната станция на организацията за препращане оръжие, литература, тайна поща и за превеждане презъ границата дейците, следъ аферата беше поставена подъ единъ изключителенъ режимъ и стана седалище на постояненъ гарнизонъ. По немане специално помещение, аскерътъ беше разквартируванъ въ по-солидните български къщи. По тоя начинъ и българското население за най-малки прояви се малтретираше и тормозеше произволно...
5. Турската властъ, безсилна да се справи съ разрастващата В.М.О.Р.О., навсякъде почна да си служи съ тероръ и драконовски мерки за най-малки подозрения или донесения спрямо българското население. Имайки предвидъ изпитаните вече жестокости презъ време на аферата, щомъ някой узнаеше, че се дири отъ полицията, предпочиташе да се укрие. Така се създадоха групи отъ нелегални дейци, които въ последствие се оформиха въ въоръжени бойни чети..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #12 на: Април 06, 2015, 08:47:54 »

МАКЕДОНИЯ - СТРАНАТА НА РОБСТВОТО - в. "МИСЪЛ", 1931 г.

http://www.sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=200%3Amisal

Васил Иванов Василев от Емборе, Македония
АВТОНОМНА МАКЕДОНИЯ

"Първите апостоли на македонската революция са били не само смели и гениални конспиратори, но и мъдри политици. Защото преди близо 40 години те ни написаха една чудно мъдра политическа програма, спасителна не само за Македония, но и за всички балкански народи. Сега поне, когато ние гледаме предъ себе си унищожено мъченическото дело на десетки наши поколения, изтръпнали отъ непоносима болка, а балканските народи въобще, стоятъ по-ожесточени отъ всякога, едни срещу други, всички трябва да признаемъ това. И не само да го признаемъ, но и да се поучимъ. Защото народите биха били двойно по-нещастни, ако и отъ най-страшните си нещастия излизаха безъ поука. За насъ няма никакво съмнение, че и Македония и България биха имали съвсемъ по-друга участь днесъ, ако тукъ въ царството и главно тези, които ръководеха държава и общество, беха по-добре разбрали и държеха повече сметка за исканията на Солунъ, Скопие, Битоля и Щипъ и всички беха стояли твърдо на техъ.

Тези, които владеятъ Македония днесъ, алчни и безогледни завоеватели, те се възползуваха, преди всичко отъ грешките на българската държавна политика, която безъ всякакъвъ разумъ прие поделбата на Македония, хвърли върху Скопие сянката на спорна сръбско-българска зона и отвори пътъ на завоевателните имъ стремежи. Жестоки граници разделятъ Македония днесъ на части. България е ограбена и разорена. Единъ мраченъ съюзъ между Белрадъ и Атина е на походъ за унищожението на всичко българско въ Македония и не само тамъ. Ние стоимъ, опърлени отъ пламъците на изгорените ни къщи, предъ хиляди гробове на знайни и незнайни наши братя; училищата ни са затворени, нашите църкви - също. Нещастието е пълно. Но...борбата продължава, защото и следъ всички изпитания, Македония запази своя огънь за животъ. Изпитанията закалиха само нейната воля, възвисиха нейния духъ, утвърдиха нейната мъдростъ.

Презъ много граници, духътъ на Македония е единенъ и сега, всички македонски сили са сплотени въ пътя за автономия на Македония, и не само защото другъ пътъ няма, но защото днесъ, повече отъ всякога ний сме убедени, че този пъть единственъ може да ни изведе къмъ спасението на нашето поробени отечество, къмъ помирение и сближение на балканските народи. Всичко друго е палиативъ, илюзия и заблуди. Не се чудимъ за това, че сърби и гърци не искатъ да чуятъ за автономията на Македония, те никога не са били за нея и още по-малко сега. Чудно е, че и тукъ, въ България, ние не сме добре разбрани. Не са малко средите, обществени и политически, които се смущаватъ и недоволствуватъ, когато ние пледираме автономията на Македония, готови да ни обвинятъ въ националенъ сепаратизъмъ. Отъ късогледство, разбира се. Защото, какъ иначе може да се намери българинъ, който да е противъ автономията на Македония, като се знае, че няма другъ пътъ за спасение на стотиците хиляди българи въ нея. Тези, които ни сочатъ границите на велика България, грешатъ толкова колкото и онези, които ни съветватъ да се задоволимъ съ покровителството, което ни давали договорите за малцинствата. Велика България е изключена. Една незапомнена национална катастрофа е най-живото и пресно доказателство за това.

Нека се обединимъ всички българи преди всичко по този пъть, който - историята на последните четири десетилетия ни казва това - единственъ води къмъ по-светло бъдеще - и Македония, и България, и всички балкански страни - автономията на Македония. Да се мъчимъ да спечелимъ после и другите за тази цель въ името на общото добруване и братство. Ние не се стесняваме да признаемъ, ние го казваме на всеуслушание, че поробена Македония ще продължава да трови живота на всички балкански народи, докато варварска граница и най-черно робство може да се търпятъ още на европейска земя. Миръ искатъ всички. Знаемъ и ние, че мирътъ е много цененъ даръ, но миръ въ свобода, миръ въ равенство. За такъвъ миръ копнеемъ и ние, за такъвъ миръ страда въ сълзи и се бори до кръвь Македония. Този миръ на Балканите ще настане само въ деня, когато няма да има робство по техъ и Македония ще получи своята свобода и независимость. Ние се надяваме, че наредъ съ всички други политически обстоятелства, пробуждащата се човешка съвесть ще се наложи на всички тъмни сили и ще отвори пъть на този чаканъ день."

Сотир Янев от Стоб, Дупнишко
Мисъльта за Македония

"Кръвьта и земята не са нищо друго, освенъ естествени основи на нацията, те са градивния материалъ, и на всяка национална култура" - писа неотдавна немскиятъ социалистъ Херманъ Хеллеръ.Кръвь и земя - това са главните източници на националния темпераментъ, на характера и мисъльта на единъ народъ. Върху тази ясна концепция да сложимъ едно име: - Македония!

Предъ нашия духовенъ погледъ веднага оживява племенната ни стихия, която е отразила кървави подвизи и легендарни усилия да се завоюва свободата на македонската земя. Фазисите, презъ които е преминала борбата за македонската независимостъ, са революциите и войните, свързани съ огромни морални и материални жертви. Моменти на възходъ и оптимизъмъ са се редували съ години на поражения и отчаяние. И може би тъкмо тези рязки превратности въ съдбата на македонското дело, са отразили въ мисъльта за Македония дълбоки противоречия. И обратно - опоражение на тези мисловни противоречия са били големите различия въ методите и тактиката на борбата.

Съществуването на Македонския въпросъ като културенъ въпросъ за българското племе и като проблемъ на балканското стопанско и политическо сътрудничество. Всички признаватъ още: несъкрушимия духъ и правото на македонския българинъ да се бори за своето човешко и национално съществуване, отречено отъ днешните владетели на македонската земя. Мисъльта за Македония е продължение на революционните Ботйови традиции отъ нашата предосвободителна епоха. За Македония отделиха време и дарби най-големите наши поети и мислители: Вазовъ, Пенчо Славейковъ, Яворовъ, Антонъ Страшимировъ, Чилингировъ, Траяновъ. Половинъ векъ Македонскиятъ въпросъ беше централна осъ на националната политика на българската държава; той е и днесъ Демоклиевъ мечъ, който виси надъ Балканите и смущава Европа, която допусна дълбоките гранични неправди следъ войната и незачете волята на народите, които се бореха за самоопределение. Въпросътъ за Македония е и днесъ откритъ.

Нашата сегашна интелектуална генерация е изправена предъ историческата задача да обедини и оеднакви, доколкото това е възможно, възгледите за Македония и борбата за нейното право. Защото се знае, че за големите задачи са потребни общи и продължителни усилия. Исторически погледнато, българскиятъ националенъ въпросъ се сложи късно като проблема на нашето държавно съществуване, както въобще закъсня появата на българската държава. Напредналото икономическо и културно развитие на Европа се отрази дълбоко и върху българския животъ, въ който заеха видно място новите обществени идеи и течения. Настъпи неизбежна конкуренция между националната и социална проблеми, между националната и социална идеологии. На сегашната наша интелектуална генерация предстои да създаде синтезъ между тия две идеологии, да ги примири и съгласува. Но какъ? Убедени сме - не иначе, освенъ като се създаде жива връзка на българското национално движение съ огромната творческа сила на световната демокрация, която полага усилия да организира световното стопанство и световния миръ върху основите на националното и икономическо равноправие. Ако българската обществена мисъль успее да направи отъ Македония една жива проблема на балканския миръ и проблема на европейската демокрация, тя ще изпълни своя най-голямъ дългъ."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Геноцидът над българите през ХХ век
« Одговори #13 на: Јануари 28, 2016, 10:26:15 »

ИВАН МИХАЙЛОВ - "СТАЛИН И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС", 1948 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=817

- Как сега болшевиките в Македония тъпчат националните права на македонските българи
"Още с установяването му в Македония болшевишкият режим обяви вън от законите българското име и нация. На всички българи се заповядва занапред да се наричат "македонци"...Известни са целите на болшевишката политика по посока на Средиземно море и Цариград. Най- близкият път към тези цели минава през българските земи. Но болшевишките водачи знаят, че българският народ много държи за своята свобода и самостоятелност. Ако той може да води борба за тях срещу руската политика, след като Русия бе му дарувала освобождение от петвековно турско робство, колко повече той ще държи за самостоятелността и свободата си по отношение на болшевизма, който нищо не е дал на българщината, а заплашва толкова много да й отнеме. Ето защо в Кремъл са се замислили как по- ефикасно да намалят съпротивителната сила на българската нация, на нейния национален дух. Опитът за разкол чрез прогласяване на нова македонска народност е може би най-крупното от средствата, които болшевишката централа е пуснала досега и ще пуска занапред в ход, за да подчини всестранно на политиката си най-близкия до Русия по пътя към Средиземно море и Цариград славянски народ — българския...

В 1913 г., с установяването на сръбското владичество, в Македония бяха затворени 641 български училища, 761 черкви. Учителите, на брой 1013 души, и свещениците, на брой 833, бяха изгонени от сръбската власт. Македонската освободителна борба, която се води срещу сръбската тирания в течение на 25 години, имаше като своя голяма цел връщането правата на българската нация. Сърбия, по-късно Югославия, беше длъжна да отвори тези български черкви и училища и да не пречи на създаването на нови. Ако болшевишкият режим би искал да мине като освободителски за македонските българи, той трябваше преди всичко да им възвърне училищата и църковната свобода заедно със свободно изповядване на националното им име, вместо наново да затвори българските училища и черкви, които временно бяха възстановени между 1941-1944 г., когато България управляваше ози дял на Македония. Значи, болшевишкият режим по отношение на българщината в Македония върши без разлика същото, което вършеше сръбският режим.

Болшевиките се заемат да създават за македонските българи един нов книжовен език от българския диалект, който се говори в най- северо-западния кът на страната, към Скопско - Тетовско Кичевско. Примесват в този диалект безброй сръбски книжовни думи с явно предопределен план. На въпросния диалект българският народен будител Кирил Пейчинович, родом от с. Теарце, Тетовско, е написал книга за „простия български народ" преди около 150 години. Изрично бе изтъкнал, че книгата се пише на „препростейший болгарски зик", с което именно ни показва, че това е говорът на славянското население в Северозападна Македония, посочено и от него за чисто българско...

Никаква българска книга не може да се печати Македония, никакъв български вестник там не се издава. Няма съмнение — както сръбската власт по- рано, така и болшевишката днес ще се възпротиви там, ако някой рече например и Светото евангелие да притежава на български език. При това предприето е генерално фалшифициране на цялата вековна история на българската нация в Македония. Използува се и най-малкият случай, за да се насъсква македонското общество срещу българщината, да се отдалечава от нея и й става враг. Останалите националности в Македония са признати от болшевишкия режим такива, каквито си бяха и по-рано — турци, албанци и пр...

- Общността на езика като един от характерните белези на нацията
А що се отнася до българския език, той е общ за цялата българска нация. Той е един и същ по своя строеж, по словно богатство и граматика. Само сръбската официална наука се е опитала в по-ново време да „доказва", че езикът на македонските българи не е бил български; допреди няколко десетилетия обаче и сред сърбите никой не се е осмелявал да твърди подобно нещо. Славянският говор в Средна и Североизточна Македония е почти съвсем еднакъв с българското наречие, което се говори в сегашната Югозападна България, т.е. в окръзите Софийски и Кюстендилски. Говорът по долината на река Места, т.е. в Източна Македония, пък е почти еднакъв с тоя, който се говори в Северна България, предимно в Търновския окръг, т.е. с наречието, което е легнало в основата на съвременния литературен български език...

Впрочем, за всеки среден познавач на славянските езици е лесно да установи, че езикът на македонските славяни е български. Между другото той има и най-характерните белези, чрез които изобщо българският език се отличава от останалите славянски езици, а именно:
а) и в Македония всички употребяват член за съществителните имена, какъвто не притежава никой друг славянски език освен българският;
б) не съществува падежна форма;
в) сравнителна и превъзходна степен се образува с частиците ПО и НАЙ;
г) не съществува инфинитив (неопределително наклонение);
д) употребява се двойно лично местоимение, например: тебе те, мене ме и пр.;
е) бъдещето време на глаголите се образува с помощ на думичката ЩЕ, КЕ и т.н., и т.н.
И понеже езикът на македонските славяни е български, следва, според горното определение на Сталин, че македонските българи притежават най- важния белег — именно общността на езика, който ги прави част от българската нация.

Не е излишно да изтъкнем, че още в IX век сл. Христа тъкмо този език на македонските българи е бил наложен от св. св. Кирил и Методий и техните ученици като църковно-книжовен език на цялото славянство, и то за дълги векове. Старобългарската книга и просвета е достигнала голям разцвет в Охрид (Македония) и Преслав все на тоя език. След покръстването на руси и сърби той е преминал и при тях. По-късно вече книжовният език и при другите славянски народи, както и при самите българи се усъвършенствува.

Ако запитате и днес народа из всяко кътче на Македония, той ще ви отговори, че приказва на български език. Другите националности там — турци, гърци, албанци, аромъни — ако ги запитате какъв е този език, ще ви отговорят също най-категорично, че това е български език. Съществува една стара турска пословица, която гласи: „Истанболун тюркчеси, Янянън угумджеси, Тиквешънбулгарджеси" — което значи, че в Цариград се говори най-типично турски, в Янина — гръцки, а в Тиквеш — български. Знае се, че Тиквеш се намира точно в центъра на Македония.
- Общността на територията — втори характерен белег на нацията
Българската нация повече от 12 века живее на Балканския полуостров върху една неделима територия, включена между Дунава и Егейско море, между Черно море и Албания. В тази териториална цялост влизат областите Мизия с Добруджа, Тракия и Македония, а допреди шестдесет години и Поморавия.

След 1918 г. се случи, щото Македония, по трасето на старата българо-турска граница, да бъде вече отделена от България чрез телени мрежи, чрез изкопаване на вълчи ями, построяване множество гранични бетонни крепости и пр.; всичко това създаваше сръбската власт, за да раздели един от други членове на една и съща нация. Значи, българщината в Македония, като част от целия български народ, притежава и втория важен белег, за да се счита принадлежаща към българската нация — общност на територията.

- Общността в стопанския живот — трети характерен белег за нацията
Особено през последните петстотин години, докато българските земи се намираха под турска власт, целият български стопански бит спокойно се е развивал с една и съща бързина, в една и съща посока; никакви събития, никакви войни, никакви нови граници не са повлиявали, щото из българските земи различно да настъпват нови стопански форми, да се създават тук или там заселен стопански бит. Появяването на споменатата вече граница в 1878 г. между България и Македония никак не измени това положение, защото и търговията между двете български страни не бе възпрепятствувана от турската власт. А сръбско - гръцкият режим, наложен в Македония след 1912 г., няма никакво значение за изменение на националната същина на македонските славяни на стопанско основание. Сърбия и Гърция създадоха стопански прегради спрямо България, но чрез това българското съзнание в Македония бе засегнато само във вреда на страните поробителки, а не във вреда на собствената българска националност...

- Общност на културата — четвърти характерен белег за нацията
Никакви природни стихии, никакво пространство, никакви религиозни деления или вътрешни политически борби не са никога разделяли части на българския народ една от друга. Те са живели компактно повече от хиляда години върху една и съща територия, както вече е споменато, при едни и същи стопански и изобщо жизнени условия. Така у тях са се затвърдили едни и същи народни характерни черти, едни и същи психически свойства, а оттам се е изградила една и съща общобългарска култура, в която имат особено голям дял българите от Македония...
В продължение на повече от 12 века македонските българи са посочвали своята националност. До момента, в който в Македония се установи болшевишки режим...

От XIV в. са открити във Венеция — както вече споменахме — редица актове за продадени по гръцките острови роби, които са били задигнати от турците при идването им в Македония; всички тия заробени хора — на въпроса за националността им — до един са отговорили, че са българи. Снимки от тези документи има обнародвани в списанието „Македонски преглед" в София.
От средата на XVIII век, а особено от началото на XIX век са отбелязани повече факти, говорещи, че славяните в Македония сами се посочват за българи. Нека преди всичко не забравяме големия факт, че Българското национално възраждане започна за пръв път в Македония в 1830 г. То бе една същинска духовна и национална революция за българите. To — изрично трябва да подчертаем — между другото точно показа докъде на Балканите се простираше в началото на XIX в. българската нация. Всички българи по това време се намираха под турска власт. Значи, нямаше налице никаква българска държава, за да кажат някои, че тя е подклаждала изкуствено някакво българско движение в Македония...

Към края на миналото столетие закипя голяма революционна борба в Македония за достигане политическа свобода и тя не е спряла.Всички документи, които в безкрайно изобилие са запазени за тази революционна борба, сочат все един и същ факт — че македонските славяни се борят за своето освобождение като българи. Всички писма на малки и големи водачи, всички разпоредби във връзка с борбата; позивите за голямото въстание, избухнало на Илинден 1903 г., и пр., и пр. — всичко това, налага се и тук да бъде изтъкнато, написано е на български език и от българи от Македония. Като доброволци в редовете на македонската революционна организация идваха от България и жертвуваха живота си множество българи.Тъкмо защото борбата бе борба на българщината в Македония, в нейните редове не отиде нито един доброволец от Сърбия или от Гърция...

След Илинденското въстание в 1903 г. принудени бяха да се изселят в Америка няколко хиляди души измежду борците или членове на пострадали семейства. Тези хора никога не са стъпвали в България, а направо отидоха зад океана. Те и сега се намират в Америка, без да престанат да развиват там политическа и осведомителна дейност в полза на Македония. Всеки може да провери какво национално съзнание имат те, т.е. да ги пита от каква народност са. Те са такива корави българи, каквито рядко се срещат в самата свободна България. За да запазят българското си име, дух и традиции, завещани от бащите им, те отделят от залъка си, събират десетки хиляди долари и си построяват български черкви...

В 1912 г. се почна война от страна на християнските държави срещу Турция. От страна на македонските славяни се появи един отред от 15 000 души доброволци, включени в редовете на българската армия. Доброволчески отред от македонски българи се би срещу сърбите още при Сливница в 1885 г...

- Какво мислят за националността на македонските славяни другите националности, живущи в Македония
Поставя се въпрос: ако войските на цар Самуила, вербувани предимно в Македония, не се състоеха от българи войници; ако това славянско царство в Македония не бе считано за българско и народът там, значи, за български; ако самият цар Самуил не бе считан за български цар, откъде-накъде гърците ще дадат на своя победител император титлата „Българоубиец"?
Като български са посочени от гръцките летописци и двете големи въстания в Македония, повдигнати срещу византийската власт в 1040 и в 1070 г...

Нека изтъкнем първо, че и един сръбски крал, при това най-славният в сръбската история — крал Душан, — ни дава неоспоримо царствено свидетелство, което потвърждава българския характер на славяните в Македония. Докато Душан не беше прострял границите на държавата си южно от Морава и от Шар планина, неговата титла бе „крал сръбски". След като той обаче навлезе в Македония, към титлата си прибави и названието "крал Българом".

Към 1860 г. сръбското правителство подпомага босненеца Стефан Веркович да замине в Турция, за да направи проучвания за славяните в Македония. Там Веркович е останал около двадесет години. За проучванията си обнародвал книги, в които е дал най-подробни статистики относно броя на населението в страната, като се е спирал на всяко село и град поотделно. В нито едно населено място той не е посочил славянските жители като сърби или някаква друга славянска националност; навсякъде ги сочи само като българи. Веркович е съставил и една голяма сбирка от народни песни, събрани в различни околии. Книгата е титулувана "Песни на македонските българи". Тази книга е печатана в Белград.

Ако може да се надникне пък в турските държавни архиви, още по- нагледно е се разбере, че откак турската власт се е появила Македония в XIV в., тя не е престанала да отбелязва македонските славяни единствено като българи...

- Как е гледала някога Русия на Македония и нейното население
В 1878 г. пък възкръсна българската държава вследствие нанесеното от Русия военно поражение на Турция. Русия тогава бе с намерение да включи всички българи в една държава. Защо Русия включваше тогава македонските славяни в границите на България, ако те не бяха българи? В границите на тъй наречена Санстефанска България се включваше цяла Македония като страна с преобладаващо българско население...

- Мненията на разни пътешественици и учени за населението в Македония
Пътешественици от целия свят са писали книги с многобройни сведения за македонската българщина. Измежду по-известните имена нека споменем французите Ами Буйе и Лежан — първият е пътувал през Македония към 1836 г., а вторият през 1857-1858 г. Заслужават внимание и данните, които са оставили пътешественичките англичанки Макензи и Ирби от 1862-1863 г.
Измежду многото славянски и неславянски учени, които са потвърдили, че славяните в Македония са българи, е и големият чешки историк и етнограф Шафарик; той още в 1826 г. е писал, че българският език се говори в България и Македония. На същото мнение, още по-обосновано, е и големият професор Нидерле. Споменаваме имената още само на следните учени и пътешественици — немци, чехи, французи, англичани, руси и други: Брайлсфорд, братята Бъкстон, Джеймс, Баучер, Жюстен Годар, Жорж Десбон, полк. Ламуш, Бен Райли, Р. Х. Маркъм, Р. Дейвис, проф. Карл Щруп, проф. Милюков, Иречек, Пукевил, Вайганд и много други.“
Сочувана