Стоян Г. Бояджиев
ЗА РЕВИЗИЯ НА НЬОЙСКИЯ ДОГОВОР И ЗА ВРЪЩАНЕ НА ЗАПАДНИТЕ ПОКРАЙНИНИИздание на ВМРО - Съюз на македонските дружества
София 1994 г.
ЗА ЕДНА ИСТОРИЧЕСКА ПОВЕЛЯ
Вече трета година в северозападната ни съседка се водят кървави битки. Това поставя в сериозна опасност мира на Балканите и в Европа- Причините за тези битки водят началото си от договорите, с които завърши Първата световна война. Между тях е и Ньойският мирен договор от 1919 г. С него бяха предадени Западните покрайнини на България на СХС Кралство. При налагането постановленията на тези договори Великите сили-победителки пренебрегнаха основните етични, морални и политически принципи, прокламирани в М-те точки на американския президент Уилсън. Като последица се стигна и до Втората световна война.
При отнемането на Западните български покрайнини бе прокарана една невероятна и антихуманна граница, която направо разсече на две българските гранични села. „И вие, ако искате де знаете какво е неправда и какво е рана в живото тяло на един народ, елате, непременно елате тук. Два пъти елате, ако сте българи и ако искате да видите как една международна граница прави от двора не един и същ човек две държавни територии. От една страна на невидимата граница да въздиша щерката, от другата да плаче побелялата от скръб майка.” (Стоян Чилингиров).
Премахването на създадената от Ньойския договор неправда по отношение на Западните покрайнини е абсолютно необходимо. В интерес на мира на Балканите е това да стане действителност в близко бъдеще. Ето защо, налага се българската общественост да бъде запозната по-отблизо с политическата и правна проблематика на въпроса и де се потърсят разумно пътища за разрешаването му.
Това е замисъла за написването на тази студия. Надявам се да стане обект за размисъл и да даде подтик за политическо действие на отговорните фактори и държавни ръководители.
***
По силата на законите на историческата правда държавата, наречена Югославия, се разпадна и изчезна като териториално-политическа единица от картата на Европа. На нейно място възникнаха нови държавни формирования. Всичко това бе съпроводено с невиждани в Европа след Втората световна война кървави насилия и жестокости. Излезе на преден пран понятието „етническо прочистване", което на практика означаваше преместване и насилствено прогонване от родните им места на стотици хиляди мъже, жени и деца. Извършени бяха нарушения на човешки и правни закони. Военнопрестъпници и нарушители на международните норми биват издигани като национални герои. Балканският полуостров стана арена на кървави междунационални сблъсъци и наново придоби печалната слава на „барутен погреб".
В тази обстановка България, като непосредствено заинтересован съсед, е длъжна да помисли за съдбата на своите сънародници - поданици на бивша Югославия.
В настоящото изложение ще се спрем върху проблемите на българите, населяващи т. нар. Западни покрайнини и ще посочим начините за тяхното разрешаване.
Съдбата на нашите сънародници, живеещи в Западните покрайнини бе решена с т. нар. Ньойски мирен договор, подписан на 27 ноември 1919 г. от България след края на Първата световна война. Съгласно този договор най-вече се санкционира подялбата на Македония, извършена на Букурещката конференция от 1913 г. Ньойският договор, заедно с Пакта на Обществото но народите, който го предшествува, съдържа 296 члена. Член 27 определя границите на България, а членовете 28 до 35, посочват как да се прокарат самите граници.
Добруджа бе наново отстъпена на Румъния. Съгласно чл. 48 България бе принудена да се откаже „в полза на съюзените и сдружени сили от всички свои права и собственост върху територията на Тракия." По този начин тя бе оставена в междусъюзническо владение. Съгласно Северския договор от 10 август 1920 г. в който България не е страна, съюзниците прехвърляха на Гърция всичките си права по чл. 48 от Ньойския договор. По този начин България загуби излаза си на Бяло море. България бе окастрена и в нейната западна част. Съгласно чл. 27 бе санкционирана и една допълнителна корекция в полза не Сърбия, като град Струмица, сега в Република Македония, заедно с плодородната му околия, бе дадена на Сърбия. Узаконено бе разкъсването на Македония, като 27 000 кв. км. от територията й бяха дадени на Сърбия, 34 000 кв. км. на Гърция и само Пирин и неговата околност от 6500 кв. км. остана в България. От България бе откъсната и предадена на Сърбо-Хърватско-Словенското кралство крайгранична ивица земя, известна като Западни покрайнини с компактно българско население от Царибродско, Босилеградско,Трънско и Кулско - общо 1500 кв, км. със 107 населени места, 123 училища и 45 църкви, с население близо 100 000 души. Без да се изчака решението на комисията за определяне на граница Сърбия на 6 ноември 1920 г. окупира тази територия. По този начин започва денационализацията и асимилацията на българското население. По данни от преброяването през 1961 г. в Западните покрайнини е имало 63 000 българи, през 1971 г. - 38 000, а през 1991 са само 25 000. В Цариброд, където до началото на шестдесетте години, населението изцяло бе българско, днес за българи се определят само 52 %, за „югославяни" - 22 %, за сърби - 22 % и 4 % - други. Или близо 48 % от населението е денационализирано и сърбизирано. В периода 1920-1941 г. се провежда открита насилствена асимилация и сърбизиране.
На 20 декември 1920 г. е приет закон за Защита на Държавата (ОбЗНАНА), който не признава национални малцинства и задължава българите да приемат сръбски имена и презимена, е децата да учат в сръбски училища. Физически и психически терор и безкомпромисно отношение към българската интелигенция и свещеничество. Убити са над 1200 души в този период.
След Втората световна война конституцията на СФРЮ наред с другите народности призна и наличието на българска народност. След 1948 г. поради влошаване държавните отношения с България се засилва наново асимилационния натиск. Психически и физически тормоз, осакатяване и убийства, осъдени или без съд пълнят затворите и концлагерите. Българите от Западните покрайнини процентно са на второ място сред концлагеристите по национална
принадлежност.
Причините, факторите и формите за интензивно обезбългаряване на Западните покрайнини са, както следва:
1. Денационализаторска и асимилаторска държавна политика на Югославия. Същата не зачита клаузите на Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, Европейската конвенция и Хелзинските споразумения, както и собствената си конституция.
2. Създадената изкуствена граница прекъсва естествените връзки със София, Перник, Кюстендил и лишава от поминък и прехрана граничното население. Също така се прекъсват роднинските, културни и икономически контакти с България.
3. Българската православна църква е подчинена не Сръбската патриаршия, докато православните църкви на другите малцинства в Югославия принадлежат към отечествените им църкви. В Банат например действуват 35 румънски църкви.
4. Не се допускат български вестници и периодичен печат. Тоталното въздействие на сръбската културна пропаганда деформира българската нация.
5. Минимален обем на инвестициите, ликвидиране на поминъка, изкуствено поддържане на ниски лични доходи - това е само част от икономическия инструментариум за разселване на българското население от Западните покрайнини. Личните доходи например в началото на 1944 г. в Босилеградско се равняват едва на 59 % от средните за Република Сърбия. Почти всички предприятия са губещи. Средствата, отпуснати за общините от републиканския фонд за развитие на изостаналите области през 1991 г., бяха отклонени към населената със сърби община Враня. Подобно е положението и в районите на Сурдулица, Бабушница и
Цариброд, чието население е принудено да изтича към по-богатите райони на Сърбия, където го очаква пълна асимилация.
6. Културните и политически права на населението се редуцират с косвени средства. Българското издателство „Братство" в Ниш е изцяло под сърбо-комунистически контрол. Отпечатването на български учебници е преустановено. Създадени са всички условия за ликвидиране обучението на български език. Изучаването му само два часа седмично факултативно е практически лишаване на местното население от възможност децата да изучават майчиния си език. Демократичният съюз на българите в Югославия бе единственият от обществено-политическите формации на малцинствата в Сърбия, който не бе регистриран за изборите през миналата година, а пропагандният и полицейски натиск срещу него е постоянен.
7. Откъсват се селища от общини с чисто българско население и се присъединяват към общини, населени със сърби. По този начин в административните единици българите изкуствено се превръщат в малцинство - позиция, удобна за денационализиране.
8. Променя се изговора и правописа на българските имена, на селищата, както и женските презимена, например вместо Иванка Иванова се приема Иванов Иванка.
9. С научни фалшификати се лансира и доказва тезата за наличие на „сърбо-шопски” етнос. Създадена бе изкуствено измислената националност „югославянин”.
10. Насажда се страх в населението открито да се изявява и отстоява българския национален дух.
11. С всевъзможни административни разпоредби местните власти всячески пречат бежанците да се завръщат в домовете си, да стопанисват собствените си и наследствени имоти, да поддържат връзки с роднините си.
12. Фатална роля играят съвременните еничари. Това са местни хора, по произход българи, приобщени към управляващата сръбска комунистическа партия. С участието си в органите на властта и по силата на лични користни интереси те стават проводници на добре камуфлираната асимилаторска политика. Така те създават привидност за самоуправление не местното население и спазване на малцинствените права. Напоследък има много случаи такива еничари - родоотстъпници, да уволняват от работа по разни измислени поводи изявени членове на ДСБЮ.
От всичко казано дотук е видно, че дискриминационно-асимилаторския режим, установен в Западните покрайнини от сръбската администрация, нарушава изцяло всички международни конвенции. Той е създал грубо погазване на човешките права на местните българи. Прилага се съзнателно политика на денационализиране и посърбяване.
Единственият път да се излезе от това нетърпимо положение е Западните покрайнини да бъдат върнати на майката отечество- Благоразумието и добре разбраните интереси на самата Сърбия налагат управниците в Белград да го осъзнаят.
България има всички юридически основания да иска връщането на тази област. Те са безспорни и необорими. Две от тези фундаментални основания ще бъдат изложени тук понастоящем.