Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: На денешен ден  (Прочитано 381179 пати)

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1605 на: Октомври 22, 2015, 06:30:52 »

22 октомври

1921 година в Конявската планина, по нареждане на Тодор Александров от четата на Иван Бърльо, е убит Александър Тенев Димитров, наричан Брадата. Той е политик от Българския земеделски народенсъюз, един от водачите на неговото радикално крило. В периода 1919-1921 година е вътрешен министър и военен министър на България през 1921година. Александър Димитров е роден през 1878 година в село Слокощица, Кюстендилско. През 1895 завършва педагогическо училище в Кюстендил, след което е учител в близките села Новоселяне, Горна Козница,Коркина, Бобов дол и Шатрово, където издава вестник „Шатровски глас“. В годините, прекарани там, той успява да развие широка учебна и извънучебна самодейност сред населението, както и широко да разпространява идеите за коопериране и модерно земеделие. По това време осъществява кореспонденция с Янко Забунов, а през 1899 година участва в основаването на БЗНС, от 1901 година е член на неговия Управителен съвет, от 1906 година касиер, а от 1910 година - секретар на организацията. През този период взема участие и в работата на ВМОРО, като е близък с групата на Яне Сандански. Като един от водачите на БЗНС, Александър Димитров е избиран за народен представител от 1908 до смъртта си, с изключение на XV Обикновено Народно събрание, по време на изборите за което е изпратен в затвора за половин година. В XVII Обикновено Народно събрание той е председател на парламентарната група на БЗНС и един от най-активните противници на влизането на България в Първата световна война. През 1919 Димитров става министър на вътрешните работи и народното здраве в правителството наАлександър Стамболийски. В края на 1919 и началото на 1920 ръководи насилственото прекратяване на Транспортната стачка. Участва в създаването на Временната комисия на македонската емиграция, предшестваща Македонска федеративна организация. През 1921 ставаминистър на войната. С цел да подобри отношенията със съседните държави, най-вече с Югославия и Гърция, Димитров не одобрява и прави и опити да ограничи въоръжените нападения на ВМРО в граничните райони.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1606 на: Октомври 22, 2015, 06:32:05 »

22 октомври

1988 година в София умира Крум Христов Костадинов, български журналист, общественик и дипломат. Роден в 1906 година в големия бългaрски град Кукуш, днес Килкис, Гърция. В 1928 година завършва агрономство в Монпелие, Франция и до 1945 година работи в Министерството на земеделието. След преврата в 1944 година става член на БКП и започва да се занимава с журналистика, работи като заместник-главен редактор на „Отечествен фронт“. От 1955 Крум Христов започва дипломатическа кариера - до 1957 година е съветник в българското посолство във Франция, от 1957 до 1960 е началник на отдел в Министерството на външните работи, от 1960 до 1966 е посланик в Италия, от 1972 до 1973 е посланик във Финландия, от 1973 до 1986 е председател на Дружеството за ООН в България. Носител е на орден           „Народна Република България“ III степен  и I степен.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1607 на: Октомври 23, 2015, 06:37:47 »

23 октомври

1893 година в Солун шестима български интелектуалци създават революционен комитет. На тази първа среща, която изиграва ролята на учредителен конгрес, се събират доктор Христо Татарчев, Дамян Груев, Иван Хаджиниколов, Петър Попарсов, Христо Батанджиев и Андон Димитров. Срещата се провежда без да се водят протоколи и без да се избира първоначално ръководство. Решено е една от основните задачи редом с борбата за освобождение да бъде противодействието срещу ширещите се сръбска и гръцка пропаганди. Според Попарсов първоначално групата била наречена „Комитет за придобиване политическите права на Македония, дадени от Берлинския договор“. На ново събрание на същата група, проведено пак в Солун в началото на 1894 година, присъстващите вече имали под ръка екземпляр от „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, в който били публикувани Уставът и Наредбата на Българския революционен централен комитет. Те я взимат като образец за първия схематичен устав на организацията, който не е запазен. Изработването му е възложено на Попарсов. Според Татарчев “Въ сѫщото заседание на дълго се разисква, какво да бѫде названието на революционната организация и на комитета. Тоя въпросъ ни отне доста време и най-сетне, доколкото помня, усвоихме да се наричатъ: „Македонска революционна организация”, а комитетътъ — „Централенъ македонски революционенъ комитетъ”, а съкратенъ „Ц. М. Р. К.”” Консолидирането на организацията станало на Ресенския конгрес през лятото на 1894 г. Одобрен е новият Устав. Започва издаването на революционните вестници „На оръжие“ и „Бунтовник“ и се изготвя вътрешен правилник на местните революционни комитети. В началото организационната работа върви бавно. В конспирацията се посвещават само ограничен кръг от хора. Особено внимание се отделя на учениците отСолунската гимназия, повечето от които през следващите години стават пропагандатори на националнореволюционната идея. След първите плахи стъпки ВМОРО бързо започва да набира сили, като особено силен тласък на вътрешната организация дава извършената Четническа акция на Македонския комитет от 1895 година. Иван Хаджиниколов признава, че използват акцията за агитационно средство сред местното население: “Виждате ли? Нашите братя от България са готови да ни дойдат на помощ, когато въстанем. Поради това по-скоро да се приготвим за въстание.” Според Христо Татарчев Одринско отначало не влиза в програмата на организацията, но по-късно основателите стигат до заключението, че и тази област трябва да съставя част от революционна дейност. Решението за това се взема в края на 1895 г. и започва да се прилага в действие през 1896 г. Тогава Даме Груев възлага на Христо Попкоцев, учител в Одринската българска мъжка гимназия, да започне там изграждането на комитетска мрежа. Попкоцев и Павел Генадиев, тогава учител в Лозенград, създават Одринския революционен комитет.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1608 на: Октомври 23, 2015, 06:38:22 »

23 октомври

1912 година е втория ден от операцията и частите на III-та българска армия продължават настъплението си към Лозенград, преодолявайки опитите за съпротива. Османското командване включва в боя резервната Седма низамска дивизия и за кратко спира настъплението. След влизането в сражението на български резервни части, III-та бригада на V-та дивизия и II-ра бригада на пазената в резерва VI-та пехотна бдинска дивизия с командващ генерал-майор Православ Тенев, масираната българска атака ликвидира съпротивата на османските части, които отстъпват неорганизирано към Лозенград, изоставяйки земните укрепления около града. В западния участък османските части също се изтеглят към Одрин под натиска на III-та дивизия и X-та пехотна сборна дивизия с командващ генерал-майор Стою Брадистилов.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1609 на: Октомври 23, 2015, 06:38:58 »

23 октомври

1915 година с фронтална атака и боен вик "На нож" от Девета пехотна плевенска дивизия е превзет Ниш с което предизвиква небивал ентусиазъм сред българското обществено мнение. По време на Сръбско-българската война, по-нататъшния устрем на Българската армия, след превземането на Пирот, е спрян от австроунгарски ултиматум. Битката продължава 27 дни и българските сили нахлуват в дълбочина от 90 км. Сърбите губят 6 000 войници, 60 оръдия и голям брой военно оборудване.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1610 на: Октомври 23, 2015, 06:39:42 »

23 октомври

1932 година след полицейски побой умира Константин Антонов Иванов, известен като Сеченката, Динката и Горския, както и с името Вълчо Антонов. Той е български революционер, деец на Върховния македоно-одрински комитет, Вътрешната македоно-одринска революционна организация и Българската комунистическа партия. Константин Иванов е роден в Стара Загора през 1879 година. Баща му е местен революционен деец. Учи в Пловдивската гимназия, където под влияние на представителя на Женевската група Димо Николов попада под влияние на социалистическите идеи. Заминава заедно с Николов за Хебибчево, за да се запознаят с условията в Одрински вилает. Тук се запознава с Павел Генадиев, който го привлича към революционното дело. Урежда да бъде назначен за учител в село Ахъркьой, Одринско. Става член наОдринския революционен комитет на ВМОРО и заедно с Кръстьо Българията създава комитети в Ахъркьой и околните села - Кемал, Доганджа, Каиккьой, Хаскьой, Фикел, Възгаш, Хаджикьой и други. През март обаче избухва Ахъркьойска-Кемалската афера и Константин Антонов е принуден да бяга в Одрин, а после и в България. От средата на 1900 година води първата чета на ВМОРО в Одринско и Мустафапашанско с 5 души, чиято цел е да накаже виновниците за аферата. През февруари 1901 година къса с Одринския комитет на ВМОРО и приема поканата на председателя на ВМОК Борис Сарафов да оглави пограничния пункт на ВМОК в Чепеларе, където остава до 1902 година, подпомаган от местната учителка Тота Дончева и Марин Чолаков. Там приема името Вълчо, в памет на убития предишен ръководител на пункта Вълчо Сарафов, братовчед на Борис Сарафов. Социалист по убеждение, с деспотичен характер, той действа с авторитарни методи. В Чепеларе Антонов прилага безогледно средствата на терор - още през февруари са убити двама видни дейци на организацията - Атанас Шапарданов и Дечо Стояновски, през пролетта е направен неуспешен опит за убийство на Хаджи Нурия бей от Смилян, който предизвиква голяма афера в Пашмаклийско и много дейци бягат в България, през юни е убит чепеларският първенец Иван Чичовски, след това са убити Сали Мехмед от Сьойчук и двама помаци от Тикале, на първи август в Райково е извършен атентат срещу Салих паша Сиврия, а в началото на есента - неуспешен атентат срещу Юсеин паша Кочоолу Маджиря в Януздере. Убийствата на български дейци и афери, последвали атентатите срещу мюсюлманските първенци, разклащат революционното дело. Много видни дейци като Константин Николов, Таню Стоев, Владимир Коруев и други са принудени да бягат в България. По думите на Христо Караманджуков: „По природа той бе здрав и издръжлив физически и притежаваше извънредни духовни качества - силен ум, голяма интелигентност, енергия и смелост. Но бе краен и страстен социалист, таеше дълбока ненавист към съвременната общественост и държавност и вярваше, че марксическите теории могат да се приложат на почвата на македоно-одринското революционно движение и при условията, които представяше Среднородопската област. Като се има предвид това, а също така и неговата буйност и пламеност, неговия характер и темперамен, както и неговата подозрителност към другите, неговия дух изобщо, обяснимо е защо той в стремежите си да създаде здрава и стегната организация, прегърна терора, като най-важно средство за работа и творчество и защо в края на краищата организацията отслабна...” Вълчо Антонов създава към средата на 1901 г. тъй наречения Беломорски (Гюмюрджмнски) революционен окръг, като с това по указание на ВМОК се стреми да отцепи територии от контрола на ВМОРО. Антонов се конфронтира с Христо Караманджуков и други дейци от региона и в края на 1901 година пречи на Георги Василев, който се опитва да постави новооснования от тях Беломорски революционен окръг под контрола на Одринския революционен комитет. Друго доста противоречиво действие на Антонов било желанието му да наложи контрола си над територии, които били извън обсега на Чепеларския революционен пункт. Така Антонов изпраща районната чета на юг и се стига до конфликт с дейците на Вътрешната организация, които работели в Дедеагачко и Гюмюрджинско. Антонов мести центъра на граничния пункт от Чепеларе в Проглед, подпомаган от братя Димитър, Никола и Тодор Василеви и Тома Чакъров. През 1902 година по инициатива на Гоце Делчев е свикан конгрес на Одринския революционен окръг с цел да се преодолее влиянието на върховизма и да се изгладят противоречията между местните дейци. Така на Пловдивския конгрес ВМОРО налага контрола си върху Беломорието, а за да бъде привлечен Антонов отново в организацията, той е избран за подвижен член на Одринския окръжен революционен комитет и е назначен за ръководител на Западнотракийския революционен район. След конгреса Гоце Делчев и Коста Нунков отиват в Чепеларе, за да преговарят с него и да му съобщят новината, както и задачите, които му се възлагат като главен инспектор в Западна Тракия. Той приема и през август същата година в Хасково сформира чета, в която са включени Тане Николов, Димитър Запрянов, Марин Чолаков, Дядо Петър, Стефан Чакъров, Недялко Килев, Атанас Тропчов, Симеон Дечев, Стойчо Караиванов и Желю Иванов, братовчед на Константин Антонов и влиза с нея в Западна Тракия. От Енимахле, през Попово, Аврен и Дутли четата стига до Манастир. Антонов заминава да Доганхисар, а четата му начело с войводата Чолаков и организатора Чакъров минава през Домуздере, Дедеагачко, Калайджидере, Кушланли. Чакъров, Иванов и Запрянов заболяват тежко от тропическа малария и са принудени да се приберат в България, а Дядо Петър и Дечев по нареждане на Антонов заминават за Ксантийско. Антонов предприема обиколки по селата - Дервент, Домуздере, Еникьой, Бадома - за стягане на местните комитети и след това повиква четата на Чолаков, към която се присъединява куриерът Митрю Карабелята, който я води в Дедеагачко. Заедно с Бойко Чавдаров на 8/12 септември на Малка Богородица, събора на Домуздере, организират околийска сбирка, в която участват учители от околните села. Антонов посещава и Дедеагач като отсяда в квартирата на учителя Никола Лулчев, тоест дома на Димитър Гоголов. В края на ноември 1902 година Антонов се връща в България и се установява в Стара Загора, докато Чолаков с четата остава в Дедеагачко. В началото на 1903 година Антонов взима участие в съвещанията на ВМОРО в София, на които се обсъжда взетото решение за въстание и е сред противниците му, поради което не се включва в Илинденско-Преображенското въстание. В средата на февруари 1903 година отново се връща в Дедеагачко. През 1904 година заминава за Одеса, където установява връзки с местни социалисти, след което се завръща в България. През същата година се жени за Тота Дончева. По това време става член на БРСДП (т. с.). През ноември 1904 година Антонов заминава с жена си за Скопие. Тук под прикритието на шивашка дейност те основават социалистическа група. След недоразумения с местните дейци на ВМОРО и преследвани от властите, през май 1905 година те се връщат в България и се установяват в Стара Загора. По време на Балканските войни е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в четата на Никола Жекоолу, а по-късно в Трета рота на Трета солунска дружина. През 1924 - 1925 година влиза във Военната организация на БКП в Старозагорска околия. В 1928 година е сред основателите на легалната Работническа партия в Стара Загора.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

valli

  • Full Member
  • ***
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 225
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1611 на: Октомври 23, 2015, 08:58:25 »

Неизвестната десетдневна война България-Гърция
Събитията се развиват между 19 и 28 октомври 1925 г. и тръгват от един граничен инцидент.

След края на Първата световна война България е наказана жестоко от победителите. С Ньойския договор от 27 октомври 1919 г. на България са отнети Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа.

Наложени са репарации в размер на 300 млн. лв. България няма право да има авиация, флот и артилерия, а армията ни не може да надвишава 33 хиляди войници, в това число с пограничната стража.

Най-облагодетелствана за сметка на България от Ньойския договор е Гърция. Освен Егейска Македония, населена предимно с българско население, тя получава и българските територии в Западна Тракия, които тогава са единственият ни излаз на Бяло море.

Гръцките политици обаче мечтаят да възстановят Византия и окупират егейското крайбрежие на днешна Турция. В последвалата война обаче Ататюрк разгромява гърците и през 1922 г. те напускат Мала Азия. Но мегаломанията не напуска политиците в Атина и те търсят реванш срещу някой друг. Погледите им са насочени срещу обезоръжената и почти беззащитна България, която по това време се намира и в международна изолация.

Претенциите на Гърция се простират от Петрич и Неврокоп (дн. Гоце Делчев) до Пловдив и Южното Черноморие. Тя струпва войски по българската граница и чака удобен повод...

Поводът Гърция да нападне България е намерен при един инцидент на 19 октомври 1925 г. В местността Демир капия на наша земя български граничари копаят кладенец. Към 14,30 ч гръцки патрул навлиза в българска територия и ги обвинява, че копаят окопи. Пререканието преминава в престрелка, при която един гръцки войник е убит, а един гръцки офицер е тежко ранен.

Българската страна настоява да бъде образувана българо-гръцка комисия, която да разследва инцидента, както е според изискванията на Обществото на народите (ОН), предшественика на днешната ООН. В Атина обаче не желаят международна комисия. Необходимият им повод е намерен.

Гръцкият министър-председател ген. Пангалос заповядва на войските от Трети армейски корпус, с численост около 100 хиляди души, да навлязат в България и да окупират Петрич, а Четвърти армейски корпус да се насочи от Драма и Кавала към гр. Неврокоп (дн. Гоце Делчев).

В този участък от границата с 80 км дължина българската армия разполага само с 300 бойци от пограничната стража. Те поемат върху себе си първата атака призори на 22 октомври, когато 6-а дивизия от 3-ти гръцки армейски корпус навлиза на българска територия.

България е изненадана, а и няма необходимите военни сили да се противопостави. По заповед на военния министър ген. Иван Вълков към границата се отправят подкрепления, състоящи се от 9 роти с 18 картечници и 12 оръдия с обща численост около 1000 войници.

Силите са крайно неравни - срещу 100-хилядна гръцка армия застават общо 1300 български войници без тежко въоръжение. В първите часове на войната българските сили отстъпват, а гърците превземат селата Кулата, Марино поле, Долно Спанчево, Чучулигово, Ново Ходжово, Пиперица, Лехово, Марикостиново, Тополница, Петрово и Дрангово.

Гръцкото настъпление се забавя, защото гръцките войници се впускат в грабежи на покъщнина и добитък по българските села. В това време българските сили се окопават около Рупите и гара Ген. Тодоров. Правителството изпраща зов за помощ до секретариата на Обществото на народите в Женева и разпорежда на българските войскови части да се въздържат от военни действия. Непосредствената цел на гръцката армия е да превземе гр. Петрич и оттам да си отвори пътя по долината на р. Струма.
Освен с малобройната българска войска обаче гръцката армия се сблъсква с една добре организирана сила в този район - четите на ВМРО.

След края на Първата световна война ВМРО възстановява своята революционна дейност и изгражда на територията на Пиринска Македония много стройна военна организация. Във всяко село там е създадена въоръжена селска милиция. Към 1924 г. в Пиринска Македония ВМРО разполага с 15-16 хиляди въоръжени мъже плюс четите на организацията, които действат на територията на Сърбия и Гърция.

Още на другия ден след инцидента на границата лидерът на ВМРО Иван Михайлов разпорежда на струмишкия окръжен войвода Георги Въндев да започне мобилизация на наличните сили и да ги съсредоточи около Петрич.

В града пристига и военният инструктор на четите на ВМРО за Пиринска Македония. Той е о.з. кап. Борис Бунев, брат на легендарната революционерка Мара Бунева, която три години по-късно ще застреля в центъра на Скопие шефа на сръбската полиция Прелич.
От други райони на страната се стичат още доброволци и мобилизирани членове на селските и градските чети на ВМРО. От Вардарска Македония (която е под сръбска власт) пристигат и четите на войводите Милан Постоларски с 260 души, Георги Гевгелийски - с 200 души, както и четата на Димитър Димашев и Никола Манчев - с 350. Към 22 октомври, в момента на гръцкото нахлуване, ВМРО е събрала за отбраната на Петрич около 4500 четници, разделени в пет отряда, които заемат позиции около града.

Най-ожесточени са сраженията на 22 и 23 октомври, когато гръцките войски от юг и от запад започват настъпление, подкрепено с артилерия и авиация. Гръцката армия открива силен оръдеен огън по гарите Петрич и Марино поле. И все пък в сраженията през тези два дена гръцкото настъпление е спряно от четите на ВМРО.

На 25 октомври гръцката армия предприема ново настъпление срещу Петрич и отново е отблъсната. Гръцкото настъпление спира. В следващите дни на някои участъци на фронта гърците са разбити и минават в отстъпление. При това цял един гръцки полк, отделил се от основните сили, е обкръжен и напълно унищожен от четите на ВМРО.

Чети на ВМРО извършват диверсии и в тила на гръцката армия, в самата гръцка територия.

На 27 октомври Обществото на народите разпорежда на Гърция незабавно да прекрати военните действия срещу България и изпраща към района военни представители на Англия, Италия и Франция.

На 28 октомври гръцкото правителство издава заповед за изтегляне на своите войски от българска територия. Гръцката армия се изтегля безславно на 29 октомври 1925 г., понесла поражение не от редовна войска, а от мобилизирани чети на ВМРО, селяни и доброволци.

Кметът на гр. Петрич отправя до ръководството на ВМРО следния благодарствен адрес:
"Благодарение дисциплината, решителността, саможертвуванието на нелегалните борци на поробена Македония и на местните градски и селски чети, чиито добродетели за пореден път се констатираха от нас и които са плод на Вашия ум, труд и обич към Родината и Българското племе, се предотврати българската катастрофа, се отблъсна зад пределите на царството и се срази многочисленият и превъзхождащ във въоръжението неприятел. Спаси се честта на свободната ни част от Македония, честта на България и респективно на гр. Петрич."

На 29 октомври Съветът на ОН назначава специална анкетна комисия да разследва конфликта. Анкетната комисия констатира, че са опожарени 12 български села, 15 000 бежанци са напуснали родните си места, а цивилните жертви от Петрич и околните села са около 40 души.

На основата на доклада на комисията Общото събрание на ОН осъжда Гърция като агресор и отрежда да бъдат заплатени на България репарации в размер на 30 млн. лв.
Така приключва необявената десетдневна война между Гърция и България и за пръв и последен път едно решение на Обществото на народите е изпълнено и влиза в сила. В тези събития България показва, че макар и разоръжена и без армия, има народ, който е сплотен и готов да спре всеки агресор.

Няколко месеца по-късно гръцкият министър-председател ген. Пангалос е свален от власт, съден и разстрелян за позора, който е донесъл на Гърция.
Сочувана

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1612 на: Октомври 24, 2015, 08:35:11 »

24 октомври

1912 година сутринта III-та армия се подготвя за окончателното овладяване на Лозенград, но командването установява, че основните османски войски са се изтеглили от града. Към 11:30 българските части, водени от Радко Димитриев, влизат в Лозенград и са тържествено посрещнати от местното българско население. Броят на жертвите в Лозенградската операция от османска страна се оценява на около 1000 убити и 1500 пленени. От българска страна само III-та армия губи 532 убити, а 1420 са ранени. Освен психологическия ефект, който оказва първата българска победа в Източна Тракия, успехът на Лозенградската операция реализира и предварителните планове на българското командване. Основните османски сили са отблъснати на юг и откъснати от Одринската крепост, която вече може да бъде ефективно обсадена. В същото време няколкодневното забавяне на българските войски след превземането на Лозенград дава възможност на османското командване да организира разпръснатите си подразделения в нова отбранителна линия при Люлебургас-Бунархисар. Тя също е преодоляна от българската армия в Люлебургаско-Бунархисарската операция, но с цената на тежки загуби.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1613 на: Октомври 26, 2015, 08:52:50 »

26 октомври

1940 година в София умира Божирад Андреев Татарчев, срещан и като Божидар Татарчев. Той е български лекар, масон, общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Божирад Татарчев е роден на 9 декември 1870 година в Ресен, тогава в Османската империя, в семейството на Андрей Татарчев. Негови братовчеди са Христо и Михаил Татарчеви, също активни дейци на ВМОРО. С братовчед си Христо Татарчев през 1882 г. заминава за Пловдив, където завършва известната местна българска гимназия. С помощта на Екзарх Йосиф двамата продължават обучението си в Цюрих, а по-късно и в Берлинския университет, където през 1892 година завършват медицина. Полагат държавни изпити в Цариград, които им дават право да практикуват лекарската професия в цялата Османска империя. През 1892-1893 година Божирад Татарчев е екзархийски училищен лекар в Скопие. Заминава за Париж, където специализира гинекология и хирургия през 1893-1895 година. Продължава специализацията си в Англия, където се усъвършенства около десет години, до 1905 година. Наред с учебно-професионалното си усъвършенстване той развива широка обществено-революционна дейност: представлява ВМОРО и поддържа тесни връзки със създадения през 1903 година в Лондон Балкански комитет, близък до Върховния македоно-одрински комитет. Основна цел на двете организации е да запознават западноевропейските общества със съдбата на поробеното население в Македония и с революционната борба на ВМОРО и ВМОК. През 1903-1904 година след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание като представител онеправданото население произнася речи на многочислени митинги на Балканския комитет в Англия, както и на международен митинг в театър „Сара Бернар“ в Париж на 12 октомври 1903 година. Установява се в София през 1905 г., след което подпомага американския журналист Артър Смит да влезе с чета в Македония. От 1905 до 1922 година работи като хирург в Александровската болница, а по време на Балканската и Първата световна война е военен лекар на фронта. На Учредителния събор на македонските бежански братства, провел се от 22 до 25 ноември 1918 година в София, е избран за подпредседател на Изпълнителния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации. Комитетът изпраща през февруари 1919 година до Парижката мирна конференция „Мемоар“, в който се иска присъединяване на Македония към България или, ако това е невъзможно - Самостоятелна Македония под покровителството на Великите сили. Татарчев застъпва позициите на мнозинството, близко до възстановената ВМРО на Тодор Александров. През 1924 година д-р Божирад Татарчев се опитва да се завърне в родния край, попаднал се под властта на Кралството на сърби, хървати и словенци. Установява се първоначално в Ресен, а после в Битоля, където успява да практикува лекарската професия в местната католическа болница. Станал изключително популярен сред сънародниците си, сръбските власти засилват натиска срещу него и през август 1926 година не го допускат да продължи лекарската практика. При инцидент при тежка операция загубва зрението с едното си око. Д-р Божирад Татарчев е принуден е да се завърне в България. Назначен е като окръжен лекар в Кюстендил, където се пенсионира. 
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1614 на: Октомври 29, 2015, 06:45:13 »

29 октомври

1914 година след като взема голяма доза отрова се застрелва Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов. Той е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на 20-ти век. Използва псевдоними като Джемо, И. Крачев, Отело, Пейчо. Роден е в град Чирпан на 14 януари 1878 година. Завършва V-ти гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1901 година работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища – Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа,Анхиало, София. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 година редактира нейния легален орган вестник „Дело“. През 1902 година на Х-тия македонски конгрес е избран за член на ВМОК Станишев-Карайовов. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение – „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф – „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан. Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912). Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 година става близък приятел с Дора Габе. През 1906 година се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания през 1910 година изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена, която умира от туберкулоза в санаториум и е погребана в Париж. През 1907 година излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси, що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През март 1908 година, по време на Кюстендилския конгрес на ВМОРО, въпреки че не присъства лично, е избран единодушно от делегатите за съветник (допълнителен член) на нейното задгранично представителство. Няколко дни по-късно напуска работата си в Народната библиотека в София и се заема изцяло с проблемите на ВМОРО. През 1910 година излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 година представя равносметка на поетическия път, сравняван с този на Христо Ботев. Същата година участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет. При избухването на Балканската война през 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души. Придвижва се по долината на река Места и излиза на Бяло море при Кавала. Награден е с кръст „За храброст“. Става първият кмет на Неврокоп след освобождението му в 1912 година. Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през1912 година, малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти. Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие оставяйки предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Творчеството и поезията на Яворов са пропити с трагизъм, породен от драматичния му живот, пълен с разочарования. Голямо разочарование му нанася решението на баща му да прекрати образованието му и да започне работа в телеграфната служба. В кръга „Мисъл“ той среща разбиране и получава псевдонима си Яворов от Пенчо Славейков, но поезията не го удовлетворява – той страстно иска да участва в борбите за освобождение на Македония. Силен душевен удар му нанася смъртта на Гоце Делчев през 1903 година, когато той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателство с Яне Сандански. Последната капка за Яворов са смъртта на Мина Тодорова и обвиненията в убийството на Лора, които го довеждат до самоубийство. До края на живота си другарува и кореспондира с водача на ВМОРО Тодор Александров, а също и изпълнява негови поръчки. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров. Дългогодишното им приятелство е крито дълги години от социалистическата историография.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1615 на: Ноември 02, 2015, 09:10:19 »

2 ноември

1932 година в село Лешани, Охридско е роден Стоян Ристески. Той е писател, поет и историк от Република Македония. Ристески учи в Лешани, Белчища и Охрид. В Битоля завръшва педагогическо училище, а в Скопие - Висше педагогическо училище и история на литературата на народите на Югославия във Философския факултет на Скопския университет. На 30 юни 1975 година защитава докторска дисертация във Философския факултет в Нови Сад с тезата “Книжевното дело и живот на Радослав К. Петкоски“. Ристески работи в основните училища в селата Оровник, Злести и Требенища, като и в педагогическото училище и в гимназията в Охрид (1960 -1978). Работи като самоятелен педагогически съветник за македонски език (1978 - 1983). От 1983 до пенсионирането си в 1993 година е професор по македонски език в университетите в Прищина и Ниш, а във Факултета за туризъм и ресторантьорство в Охрид преподава културно наследство и култура на обслужването. Важна част от неговото научно творчество прояснява създаването на официалния македонски литературен език през 1944-1945 г. Той критикува този процес и най-вече ролята на главния езиков кодификатор Блаже Конески, считан за баща-основател и икона на югославската македонска култура. Оставайки ясно в рамките на македонизма, Ристевски заема алтернативно-дисидентски позиции по отношение на някои скопски езикови и исторически догми. Неговото индивидуално и свободолюбиво мислене предизвиква вниманието на югославските македонски тайни служби, които го подлагат на стриктен контрол. Това е документирано в книгата „Моите кодоши“ (2001), където Ристевски публикува обширни части от досието за него.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1616 на: Ноември 06, 2015, 11:13:13 »

6 ноември
 
1919 година във Видин умира Кръсто Янков Петров Фишегоновски, български зограф, представител на Дебърската художествена школа. Роден в 1854 година в дебърската паланка Галичник, Западна Македония. Работи заедно с баща си Янко Петров из Влашко, като рисува из църквите. По-късно се отделя от баща си и се установява да работи в Северозападна България - рисува из Видин, Видинско и Кулско. В 1884 година се наема с украсата на църквата в Големаново. Рисува из църквите  Раброво, Шишенци, Войница, Бойница, Тияновци, Гъмзово, Гомотарци, Ново село, Връв, Капитановци и други. Автор е на много отделни икони из църквите във Видинско, както и за видинските църкви „Свети Пантелеймон“ и „Свети Николай“. В 1897 година заминава за Калафат и изрисува църквата, след като предишните зографи били уволнени поради некъдърност.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1617 на: Ноември 08, 2015, 07:38:40 »

8 ноември

1902 година  край село Бобища в бой с редовна войска загива Петър Гайков. Той е български подофицер и революционер, костурски войвода на Върховния македонски комитет. Петър Гайков е роден през 1872 година в сливенското село Жеравна, тогава в Османската империя. Основно образование получава в родното си село, а след това завършва Подофицерското военно училище в София и постъпва на военна служба. През 1899 година Петър Гайков става член на ВМОК, отговарящ за стрелковата подготовка на четниците ѝ. Сътрудничи си с капитан Стойчо Гаруфалов и полковник Анастас Янков, на когото е помощник войвода от май 1902 година. Като такъв прекарва известно време с четата на Иванчо Карасулийски в Гевгелийско. Стига се до разрив между двамата, когато Иванчо отказва да убие ръководителя на ВМОРО в Серменин Петър Попов, който разкрива готвеното въстание в района от Върховния комитет. В края на август 1902 година полковник Анастас Янков назначава Петър Гайков за районен войвода в селата Загоричани, Зелениче, Бобища, Олища, Черешница и Прекопана. На 7 септември прави неуспешен опит за вдигане на въстание в Загоричани, а на 10-ти дава сражение на турците в местността Корулица. След заминаването на Янков за Гърция в Костурско остава Гайков с двама четника - Кузо Погончев и Фани Попов. На 7 ноември влизат в Бобища, за да се снабдят с пари и да заминат през Гърция за България. Предадени са от кмета Константин Чулев и зет му Васил Гелев Бутлов и на сутринта на 8 ноември 400 войници от Загоричани обсаждат Бобища. В сражението е убит кметът предател и протогерът на селото Илко Хр. Вергов, запалил обсадената къща. Четниците правят опит за пробив като Фани Попов успява да се спаси, Кузо Погончев е убит на нивите, а войводата Гайков загива край реката след като свършва патроните и счупва пушката си. Телата на Погончев и Гайков са разнасяни из Костур. Петър Гайков е погребан в братска могила в Апоскеп, заедно с други дейци на македонското революционно движение. Георги Константинов Бистрицки пише за него:
”Петър Гайков, с прогимназиално образование, представителен мъж - великан, пламенен патриот, напуснал родното си място, за да помогне на костурския роб, загина геройски в кръвопролитно сражение в с. Бобища (след като беше минал и третата огнена линия), като дори и след смъртта си с грамадния труп, пренесен и прострян в двора на костурския конак, е всявал ужас на турчина.”
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1618 на: Ноември 08, 2015, 07:42:08 »

8 ноември

1912 година в местността Свети Амина при освобождаването на Сърбиново загива Христо Апостолов, български революционер, деец на Върховния македоно-одрински комитет. Апостолов е роден около 1860 година в село Сърбиново, тогава в Османската империя, днес Брежани, България. През 90-те години става член на ВМОК и съратник на Борис Сарафов. По време на Горноджумайското въстание и Илинденско-Преображенското въстание е войвода на чета. По време наБалканската война участва в чета, подпомагаща българските войски.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2949
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1619 на: Ноември 08, 2015, 07:51:28 »

8 ноември
 
1921 година от органи на полицията при конфликта на ВМРО с правителството на БЗНС е убит Стоян Иванов Антов, български революционер, войвода на Вътрешната македонска революционна организация. Роден е в 1884 година в тиквешкото село Мързен Ораовец, тогава в Османската империя, днес в Република Македония. Получава прогимназиално образование. След Междусъюзническата война през лятото на 1913 година е войвода в Тиквешко заедно с Атанас Калчев, а по-късно действа в Кочанско. След Първата световна война участва във възстановяването на революционната организация и от 1919 година е войвода в Тиквеш. Лидерът на ВМРО Иван Михайлов пише за Атанас Калчев и Антов:
“Калчев бе смел човек, но малко грубичък и необразован. Стоян Антов бе също смел, но доста буден човек, макар и неговото образование да не бе голямо.”
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!