Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[тиквешанка]

МАКЕДОНИЯ ПОДЪ ЯРЕМА НА БEЛГРАДЪ - Иван Михайлов, Спомени IV

http://strumski.com/biblioteka/?id=784

I. ДЕНАЦИОНАЛИЗАТОРСКИ МЕРКИ НА КУЛТУРНА, ПРОПАГАНДНА И ОБЩЕСТВЕНА ОСНОВА
Говоря само за Сърбия, защото тя именно имаше планъ да посърбява македонските българи, а — доколкото може — и другите на­родности въ Македония. Държавата носеше отначало име „Държава на сърби, хървати и словенци“, подиръ това „Югославия“; но нито хървати, нито словенци са мислили да се занимаватъ съ такава антибългарска акция...

-Фалшификации
На първо място требва да изтъкнемъ фалшификациите, лъжите съ които Сърбия излизаше предъ чуждия светъ, налагаше ги силомъ на нашия народъ, а заблуждаваше съ техъ и собствения си народъ. За да представятъ лъжите си като истина, сръбските шовинисти прибегнаха до неописуеми насилия. Едно отъ най-флагрантните бе промената на собствените имена въ Македония, наложено на всички тамошни жители. Подиръ това вече всека наша народна проява бе представяна като сръбска — като се почне отъ народните песни, народната носия, целия местенъ фолклоръ...

-Училището
Естествено, главната роля за посърбяването бе поверена на учили­щето. Всичко, включая молитвите, се преподаваше на сръбски езикъ. Така учеха даже „левичарите“ учители, като известниятъ Моша Пияде, който по произходъ бе израилтянинъ, но въ Охридъ сърбизираше българските деца като учитель подиръ Балканската война. При кому­нистическия режимъ въ Югославия той бе единъ измежду най-важните фактори на държавата. Никога Пияде не каза истината — че въ Охридъ народа бе български. Отъ тамъ можеше да се схване колко шовинисти са и сръбските марксисти. Обикновено явление бе учительтъ да запитва децата, преди почва­не на урока: „Шта си ти?“ и да очаква отговоръ „Сърбинъ съмъ“. Но много пъти децата отговаряха: „Бугаринъ съмъ“. Следъ това — бой, други наказания, натискъ върху родителите имъ и пр...Тия „народни просветители“ — сръбските учители, беха най-ревностните подслушвачи и доносчици на полицията. Те най-често държе­ха публични сказки, където близките на учениците требваше да присътствуватъ. Директорътъ на гимназията въ Скопйе, Алексо Йовановичъ, при една негова беседа въ „просветния домъ“, направо се заканилъ: „Всички тия немирни бугараши ще отидатъ на бесило, или съ ве­риги на краката ще гниятъ изъ затворите. Всички!“ Случаятъ бе изнесенъ въ вестникъ „Свобода или Смърть“, органъ на ВМРО, отъ 5 мартъ 1928 г. Ако така постъпваха въ Скопйе, ясно е какъ безотговорно са се отнасяли по малките градове и селата...

-Научни лъжи
Където можеха, особено по градовете, властите отваряха и чита­лища. Всичките имъ книги беха на сръбски езикъ и между техъ най- много съ шовинистическо съдържание. Общо взето, читалищата беха бойкотирани отъ местната публика; посещаваха ги главно сръбските чиновници. Понякога се представяха пиеси отъ сръбски автори. И почти ви­наги съ националистически мотиви. Избираха обикновено по-важни сръбски празници — като рождения день на краля...

- Ролята на Сръбската църква
При заграбването на Македония Сръбската църква се намери въ ролята на сърбизаторъ еднакво както и училището. Но — ако е нужно да повтарямъ — и двата тези института —училище и църква— беха въ пълно сътрудничество съ полицията. Съвсемъ основателно обществото въ Македония сочеше владиката Варнава дори като главенъ съветникъ при избора на по-видните българи въ Скопйе и други градове, които биваха обричани на избиване. Варнава бе запознатъ съ положението на българщината въ Македония отдавна преди балканските войни...Варнава разпореждаше и съ храмовете въ Македония като съ свое имущество. Много предмети отъ техъ, които са му изглеждали по-интересни, ги е изпращалъ въ Сърбия. Белградскиятъ вестникъ „Вре­ме“ отъ 11 октомврий 1931 г. съобщи, че отъ известната скопска черква „Свети Спасъ“ са били изпратени въ Белградъ следните ценни неща:
а) Колекция отъ стари икони, между които била и една икона- скулптура, представляваща голема редкость;
б) Двадесеть стари кандила, изработени въ разни времена отъ ми­налото;
в) Единъ големъ полюлей, работенъ презъ XIV или XV векъ, съ ценни украшения по него;
г) Много пръстени, които местното население е оставяло предъ иконата на Свети Иванъ при венчавка;
д) Кадилница отъ миналото столетие;
е) Разни други сребърни или посребрени предмети.
Презъ 1927 година въ Велесъ се появиха силни критики'задето властьта е решила да изпрати въ Белградъ двете камбани отъ черква­та „Свети Пантелеймонъ“. Сръбски агенти са говорили, че звънътъ на тия камбани билъ „български“. Цветущите некога български манастири изъ Македония бидоха материално разнебитени...Въ задачата си да сърбизира народа, духовната власть бе окачила при всека черква списъкъ на имена, които могатъ да се давать на но­вородените деца. Всички тия имена беха сръбски. Забранено бе — пакъ по препоръка на Църквата — да се празну­ва именъ день. А се налагаше сръбския обичай — „славене слава“...При всека денационализаторска инициатива на властите, Църква­та бързаше да даде благословията си. Тя бързаше да изказва съчув­ствия за палачи и тиранични управници, когато те биваха наказвани отстрана на македонските борци. Тя забраняваше всекиму да притежава Светото писание на български езикъ. Напразно органътъ на български­те свещенически братства „Пастирско дяло“ се запитваше: Нима и Библията е комитаджия, та не е допускана на български езикъ въ Ма­кедония и Западните Покрайнини?

- Мрежа отъ шовинистически организации
На първо място требва да поставимъ организацията „Народна Отбрана“. Въ нея влизатъ висши запасни офицери, бивши членове на известната „Черна ръка“. По начало тя е терористическа организация. Хората, които устройваха убийствата въ Македония, а и редица политически убийства въ самата Сърбия — принадлежатъ къмъ нея. Всички някогашни сръбски агенти, още отъ турския режимъ, се числятъ тамъ. Каквото тя каже, това за членовете й минава като национална догма. Начело на „Народна Отбрана“ въ Македония стоеше запасниятъ генералъ Милорадъ Ристичъ. Тя имаше окръжни съвети въ Битоля, Щипъ, Призренъ. Клонове имаше въ всеки градъ, а и въ по-голямите села — където биха се намирали верни нейни хора отъ Шумадия. Основната задача на „Народна Отбрана“ въ Македония бе: асимилирането на будния български елементъ чрезъ убийства, заплахи, шовинистическа литература, филми и прочее. Имало е въ македонската об­ласть четири инспектори на организацията, тридесеть околийски орга­низации и надъ хиляда селски клонове. Споредъ печатаната въ списа­ние „Народна Отбрана“ статистика, членовете се разпределяли така: въ Скопска околия — 3800, Битолска — 5200, Кавадарска — 2400, Прилепска — 2800, Преспанска — 1400, Радовишка 2400, Царевоселска — 1380, Гевгелийска — 980, Кумановска — 3500, и пр. Ядрото на тия око­лийски сдружения се състои обикновено отъ офицери, чиновници сърби, разни агенти на полицията и обикновени катили. А останалите чле­нове са насила записвани македонски българи, които требва да внасятъ по десеть динара месеченъ прилогъ. По този начинъ „Народна Отбрана“ ограбва отъ Македония ме­сечно по 847,400 динара, или десеть и половина милиони динара годишно. Освенъ Ристичъ, въ Централния комитетъ на организацията са влизали Жика Лазичъ — всепознатиятъ и омразенъ шефъ на полиция­та; генералъ Миланъ Недичъ — командующъ на армията въ Скопйе; Красаевичъ; митрополитъ Йосифъ Скопски; епископъ Николай Ох­ридски. Между по-видните членове са и хора като войводата Коста Пекянецъ и нему подобни насилници.
На второ място по значение би дошла „Соколската организация“, която работи главно всредъ младите хора. Нейниятъ уставъ предвиж­да членуване на целата македонска младежь. Учениците са задължени да участвуватъ. Организацията носи име „Кралевичъ Марко“. Тя има четири съве­та, петдесеть и осемь чиновници и стотина души други служители. За­писала е принудително къмъ двадесеть и петь хиляди ученици отъ ос­новните училища за свои членове, петнадесеть хиляди гимназисти въ Македония и Косово — заедно съ ученици отъ занаятчийски училища. Месечната вноска е петь динара, което прави надъ два милиона динари годишно. Издавани са отъ организацията книги въ повече отъ триста хиляди екземпляра, отъ които — пакъ чрезъ принудителна продажба — са получавали къмъ единъ милионъ и шестстотинъ хиляди динара. Запасниятъ полковникъ Тодоръ Живковичъ е билъ председатель на организацията въ годините преди Втората световна война...

Друга организация, имаща за задача да вдълбочава въ Македония сръбската национална идеология, а успоредно съ това да „пази морето на Сърбия“, бе „Ядранска Стража“ (Адриатическа стража). Организа­торите й въ нашите места са пакъ армейскиятъ генералъ, владиката, вардарскиятъ банъ. Въ редовете й са зачислени всички пришълци-колонисти, всички сръбски чиновници и, доколкото са успели, записали са като членове местни хора, които нема какъ да се противопоставятъ. Участниците въ „Ядранска стража“ доста са се отличавали съ своеволия и престъпни акции...
Създавани биваха певчески дружества. Така, въ Гевгели на 25 ноемврий 1928 г. турнаха начало на ,,Певачко друштво престолонаследникъ Петъръ“. Кумуваше кърволокътъ Добрица Матковичъ. Двама Вла­дици са присътствували при освещаването; произнесени са речи. Не бе нужно кумътъ да е Матковичъ, за да се разбере, че дружеството не цели да изкалъпи певци, а сръбски агенти, насилници и ренегати...

- Забранена връзка съ България
Една отъ най-съществените мерки, при това и най-старателно спазвана, бе забраната на всекакви връзки между македонското насе­ление и България. Затова бе винаги въ сила цензурата на писмата. За­ това беха строгите ограничения на пътуванията въ едната или другата посока. Затова бе невъзможно да се получи каквато и да е книга или вестникъ отъ България, написана на български езикъ, макаръ и да би съдържала само похвали за Сърбия. При това Белградъ нареждаше пълно затваряне на границата и по най-малки поводи...Продължаваше систематично и укрепването на границата къмъ българската държава, за което и другаде сме говорили. По цялото протежение на българската граница съ поро­бена Македония Югославия бе издигнала непрекъсната укре­пена линия отъ окопи, съ гъсти телени мрежи, вълчи ями, електрически тайни сигнали. На всеки 500 метра въ тая линия се издигаха малки железобетонни крепости, заети отъ войни­ци. Задъ линията следваха много други военни постове и при­способления. По този начинъ Югославия се стремеше да раз­деля свободните отъ поробените въ нейните граници бъл­гари и да попречва преминаването на бежанци къмъ Бълга­рия, или на борци срещу югославската тирания...

- Издигане на паметници
Презъ месецъ октомврий 1924 година властьта организира въ гр. Велесъ тържествено откриване паметникъ въ честь на Иованъ Бабунски, — единъ измежду най-ужасниге кърволоци, за чиито насилия вече сме говорили. Измежду Вардаръ и границата на България къмъ изтокъ няма село, нито селска махала, където Бабунски да не бе подлагалъ на масови изтезания мъжете, а често и жени, презъ 1913 година. Тогава, а и по-късно, той —може да се каже — посея македонските околии съ трупове на невинно избити отъ бандата му българи, а остави и осакатени множество хора. Името на Бабунски бе станало синонимъ на безчовечие, безправие и садизъмъ. При откриване на паметника присътствуваше и сръбскиятъ агентъ д-ръ Райсъ. Презъ 1926 година започнаха да събиратъ — по нареждане на по­лицията — пари всредъ гражданството въ Щипъ, за да се построелъ паметникъ на сръбските войници, паднали въ околностите на тоя градъ въ време на войната отъ 1913 г...На 21 ноемврий 1930 г. белградскиятъ вестникъ „Югословенски гласникъ“ съобщи, че въ Куманово билъ образуванъ комитетъ за из­дигане паметникъ на сръбските офицери и войници, които загинали презъ 1912 г. при с. Младо Нагоричане. „Доброволни“ помощи щели да бъдатъ събирани въ града и селата... Въ Щипъ властьта построи мавзолей за костите на умрели тамъ отъ тифусъ презъ 1915 г. сръбски войници. Надъ вратата на мавзолея стоеше надписъ „Паметникъ-костница на падналите за отечеството 1915-1918 година“. Голема часть отъ парите за мавзолея се измъкнаха отъ кесиите на щипяни...По нареждане на щипския гарнизоненъ началникъ генералъ Ковачевичъ улицата край гимназията въ този градъ бе наименувана „Улица великогъ жупана Добрице Матковичъ“. А името на Матковичъ бе най-много проклинато въ Македония. Той бе, който заповяда да бъдатъ избити съ картечница близо тридесеть души невинни селяни въ с. Гарванъ...

- Сръбски вестници въ Македония
И това не липсваше. Въ Щипъ започнаха да издаватъ вестникъ „Брегалница“. Отъ дюкянъ на дюкянъ отиваше комисия, назначена отъ жупана, да записва гражданите като абонати, да иска и доброволни други помощи. Презъ 1927 г. се появи въ Скопйе вестникъ „Югославия“, седмичникъ. Мотото му бе: „Нацията преди всичко. Отечеството надъ всич­ко“. Но редакторите му подъ нация и отечество разбираха Сърбия...Въ Белградъ пъкъ започна презъ 1929 година да излиза вестникъ „Нашъ югъ“. Издателите му се представяха за македонци, но — естест­вено — подъ име „южносърбианци“. Директоръ на вестника беше Боголюбъ Йовановичъ. Прокламирваха, че вестникътъ ще се бори „за югославската идея“...А презъ цялото време на кралското робство, до 1941 г., нито единъ вестникъ на български езикъ, или поне на местенъ български диалектъ, не се позволи въ Македония...

- Митинги
Подиръ 1918 година, Сърбия, настанила се съ армия, полиция, терористически банди въ часть отъ Македония, запретна се да устройва и трагикомични „митинги“, чрезъ които същиятъ народъ требваше да гласува резолюции и да надава заповедани повици ...противъ себе си, противъ своята освободителна идея и борба. Въ редица македонски градове полицията разпореждаше да се събиратъ хората по площадите; четеха имъ се тамъ приготвени нападки противъ македонските борци, противъ македонските идеали, и се от­печатваха тези резолюции въ сръбската преса...

- Премахване на български гробове
Въ черквата „Св. Пантелеймонъ“ въ гр. Велесъ са били погребани осемь души български офицери. При идването на сърбите, въ края на 1918 година, гробовете били сринати, изравнени съ земята...Банътъ на Вардарската бановина, въ която бе включена македонската область — Жика Лазичъ, — се бе подплашилъ отъ обаянието, излъчваще се отъ гроба на легендарния полковникъ Борисъ Дранговъ и реши да вдигне тоя гробъ отъ скопската черква „Св. Димитъръ“ и го пренесе въ общите скопски гробища...

- Война противъ каскетите
Забраниха носенето на каскети. Много пъти повториха тая забра­на. Каскета обявиха за българска шапка. А хората носеха него, защото бе евтинъ; и защото предпазваше отъ слънцето...Гонитбата противъ каскетите бе повсеместна. Въ гр. Велесъ неколко пъти се проведе хайка противъ тая невинна шапка. Всеки, който носи каскетъ беше сметанъ отъ полицията за „автономистъ“, тоестъ привърженикъ на ВМРО и радетель на откъсването на Македония изподъ властьта на Белградъ. Въ Кочани, на пазара преди Великдень въ 1928 г., жандарите се впуснаха да събиратъ каскетите отъ главите на народа. Всички беха изпокъсани и хора оставаха гологлави. Задължавани бидоха да си купятъ шайкачи. Глобата за носене на каскетъ бе отъ сто до петстотинъ динара...

- Градежи на казарми
Македония изнемогваше при политическия гнетъ, съпроводенъ и съ страшна стопанска и финансова криза. Сърбия въ букваленъ смисълъ на думата обираше населението чрезъ разни способи, вънъ отъ пладнешките грабежи на държавните банди по селата. Тя не намираше за потребно да подобрява благосъстоянието на народа. Но считаше за необходимо да издига казарми и други военни сгради защото и верваше, че единствено съ сила може да се задържи въ македонските обла­сти...

- Разни конференции
Възнамерявайки да приобщатъ македонците къмъ сръбския общественъ животъ, белградските ръководители — било управляващи, било опозиционери, било културни и други сдружения, намираха за уместно да се събиратъ на конференции по-често въ Македония; и то предимно въ Скопйе, наричано отъ всички сърби „Душаново Скопйе“!...

- Колонизация,
чрезъ която се отнимаше земята въ Македония, за да се дава на при­шълци...Най-много колонисти установиха въ Скопско и Кумановско. Въ самия градъ Куманово имаше 150 къщи пришълци. Също въ Тиквешко, Гевгелийско и Дойранско придойдоха сърби отъ северъ. Смяташе се, че общо къмъ 15 хиляди семейства са пръснати изъ Македония. За да ги привлекатъ повече, властите обещаваха на колонистите безплатень превозъ по железниците, построяване на къща, ефтини кредити и пр. А на онези, които биха се решили да се установятъ въ Брегалнишката область, даваха и възнаграждения до 15 хиляди динара. На семейство отъ мъжъ и жена се даваха 50 декара земя. На всеки членъ отъ фамилията, по-старъ отъ 16 години, прибавяха още 30 декара. А на така наричаните „национални ратници“ се определяха сто декара, независимо дали са земеделци или не...Антипатията на местното население къмъ тия пришълци се увели­чаваше и поради неморалностьта имъ. Злодеянията, които са извър­шили презъ 1932 година, за примеръ, са тези: въ Велешко — 18 техни насилия, 5 убийства и 4 детеубийства; въ Скопско 35 насилия, 15 убийства и 10 детеубийства; въ Щипско — 80 насилия, 50 убийства и 15 детеубийства; въ Кавадарско — 5 насилия, 2 убийства и 4 детеубий­ства; въ Кумановско — 16 убийства, 8 насилия и 2 детеубийства. Мнозина отъ пришълците, поради мързелъ, даваха земята си за обработване на македонските селяни, първоначалните й притежатели; въ замена имъ се плащаше отъ работливите наши селяни въ натура или въ пари. Така се стигаше до системата, позната отъ турско време и упражнявана отъ беговете...

- Казармено обучение
Въ решителните моменти Белградъ виде, че македонските бълга­ри бегатъ отъ редовете на неговата армия съ оръжие въ ръка. Така стана въ 1915 г.; същото се повтори въ 1941 година. Не е излишно да прибавя, че и презъ втория сръбски режимъ (1918 -1941 г.) младежите отъ Македония беха пращани за военна служба предимно въ Шумадия...

- Сръбски навици
До известна степень бидоха усвоени, но не масово, некои сръбски навици — главно отъ млади хора въ Македония. Напримеръ, склонностьта да слушатъ певачици, дохождащи откъмъ Сърбия; да танцуватъ до късно вечерно време, когато имъ се удаваше възможность; да употребяватъ некой изрази, които нашето общество не бе свикнало да търпи. По-прибрана, по-хрисима бе македонската младежь до балканските войни; сърбите са внесли малко разпуснатость...

- Пропагандата въ чужбина
Предназначена главно за заблуждаване на чуждото обществено мнение, сръбската пропаганда разчиташе, че съ нея може да се въздействува и на македонското население. Белградските вестници винаги препечатваха каквото се е появило въ платените статии на чуждестран­ни вестници.Касаеше се почти неизменно до нападки върху ВМРО..."

[тиквешанка]

МАКЕДОНИЯ ПОДЪ ЯРЕМА НА БEЛГРАДЪ - Иван Михайлов, Спомени IV - продължение

http://strumski.com/biblioteka/?id=784

II. ИКОНОМИЧЕСКИ ГНЕТЪ
Много сръбски чиновници и открито говореха, че щели да превиятъ врата на българите чрезъ икономическа съсипия. Тя бе налице и въ градовете, но особено тежко се чувствуваше по селата...Сърбия измъкваше отъ Македония каквото можеше. Споредъ данните на Скопската търговско-индустриална камара, презъ 1930-1931 година е определено да бъдатъ изнесени следните продукти, изчислени въ динари:

Пшеница и брашно — 1,500 вагона на стойность 22,500,000 динара
Ръжь, овесъ и ечмикъ — 500 вагона на стойность 10,000,000 дин.
Фасулъ 900 вагона за 36,000,000 дин.
Картофи 200 вагона за 2,000,000 дин.
Ябълки и круши 50 вагона за 500,000 дин.
Орехи 50 вагона за 2,500,000 дин.
Коне 3,000 глави за 10,000,000 дин.
Жребци 400 глави за 1,000,000 дин.
Говеда 9,000 глави за 27,000,000 дин.
Дребенъ добитъкъ 1,000,000 глави за 200,000,000 дин.
Масло, сирене и пр. 310,000 кгр. за 8,400,000 дин.
Месо 25 вагона за 1,350,000 дин.
Яйца 10 вагона за 1,000,000 дин.
Говежди кожи 40 вагона за 10,000,000 дин.
Овчи и кози кожи 14 вагона за 3,150,000 дин.
Агнешки кожи 50 вагона за 15,000,000 дин.
Дърва за гориво 800 вагона за 2,500,000 дин.
Дървени въглища 150 вагона за 1,500,000 дин.
Хромови руди за 29,340,000 дин.
Афионъ за 75,000,000 дин.
Пашкули за 16,000,000 дин.
Тютюнъ за 10,000,000 динара

Тия стотици милиони динари не съставляватъ некакъвъ излишекъ за кесията на народа, а са изтръгнати съ насилие. Сръбските търговци закупваха много работи на безценица. Държавните органи събираха по „узаконенъ“ редъ реколтата, а сетне продаваха на същото население собствените му производства на най-високи цени. Къмъ три хиляди вагона жито се изнасяше вънъ отъ Македония, когато на много места местното население гладуваше...

Една въпиюща неправда се вършеше съ покупката на тютюна. Само държавата можеше да го откупи, никой другъ. Като поговорка беха станали думите „Тютюна е по-евтинъ отъ спанака“. Равносметката за приходите отъ монопола по тютюна показва, че презъ 1927 г. чистата печалба, реализирана отъ тоя монополъ, е възлизала на единъ милиардъ и четиристотинъ милиона динара. Тия данни се изнесоха въ сръбските вестници. Печалбата идва отъ това, че тютюна се плащаше на македонските производители на крайно низки цени...Що се отнася до работниците въ тютюневите складове, те беха повече жени и деца, които работеха по 12 и 14 часа дневно; а получа­ваха най много 20 динара възрастните и 15 динара децата; приблизи­телно единъ динаръ на трудовъ часъ. Съ такава заплата можеше да се живее до толко, колкото да не се умре отъ гладъ... Държавата откупваше не само тютюните, а и ориза, афиона и пашкулите. И пакъ ограбваше населението чрезъ низки цени...Селското население, което съставлявало три четвърти отъ народа въ целата страна, се намирало въ извънредно тежко положение...Въ 1934 година грабежа бе легализиранъ съ законъ. Държавата създаде аграрно дружество, имащо за задача да закупва главно зърнените храни, но също така опиума, пашкулите и афионовото семе. Дирекцията на дружеството въ Скопйе бе поверена на единъ пропадналъ търговецъ, Давидовичъ; на сърбоманина отъ Призренъ Патрониевичъ; Чемерикичъ, Любобратичъ — сърби...

Тукъ требва да прибавимъ и пладнешките грабежи на чиновниците, вършени въ форма на вересии по македонските дюкяни. Касапи, бакали, зарзаватчии, знаеха и поговорката „Шта е вересия, нийе скупо“; чували я беха отъ „клиентите“ имъ пришълци. Тия неплатени вересии прили­чаха на откритите обири, така често повтаряни отъ хвърчащите бандитски отряди по селата лево отъ Вардара...

III. НЕПРЕСТАННА ВОЕННО-ПОЛИЦЕЙСКА ДИКТАТУРА
Македония подъ „югославска“ власть продължаваше да бъде въ положение, което напълно отговаря за земя, която е окупиралъ нейнъ врагъ. Пропорционално на населението и територията й, въ тая область се намираше най-многобройна армия, състояща се главно отъ сърби и черногорци. Редки бяха случаите македонски българинъ да отслужва военната си тегоба въ Македония. Осигурена задъ гърба си съ тая военна сила, жандармерията бе въ същность господарь на положението. Стражарьтъ бе всичко. Още около 1927 година на генералъ Томичъ съ специаленъ указъ бе дадена власть съ неограничени права, като се подчиняваха нему и всички органи на властьта. Цельта му требвало да бъде — да изкорени четничеството; но задъ тези думи требва да се разбира друго — сърбизирането на македонските българи. Томичъ бе началникъ на жандармерията. Светозаръ Прибичевичъ, водачъ на независимите демократи, отъ чистъ сръбски произходъ, говорейки въ Скупщината по бюджета на Министерството на изповеданията и народното здраве, осъди строго предпочитанието, давано отъ Белградъ на Шумадия предъ другите части на кралството; като се спира на училищното дело въ Македония, той каза: „Тамъ има нужда отъ друго нещо. Нужна е свобода въ Македония. Защото отъ седемнадесеть хиляди стражари въ нашето кралство, десеть хиляди се намиратъ въ Македония. Какво е това равенство? Ние се намираме предъ единъ бясъ за хегемония на сърбите.“ Тези думи на Прибичевича се намиратъ въ дописка на загребския вестникъ „Хърватъ“ отъ месецъ януарий 1928 година. Въ новия бюджетъ на правителството се предвиждаха нови осемстотинъ стражари за Македония, които требвало да пазятъ железо­пътните линии. Къмъ 1930 г. броятъ на стражарите въ македонската область, достигна двадесеть хиляди души. На всеки кръстопъть беха уредени постоянни постове. Не стигаше войската и полицията, нито хвърчащите държавни четнически отделения. Създадоха — чрезъ заплашвания, насилия, подкупи и пр. — някаква „народна милиция“...

Заграбила въ време на война чужди земи, Сърбия очакваше, че при друга война рискува да изгуби плячката си. Затова се готвеше да посрещне тая евентуалность. И особено внимание обръщаше на своите така наречени „четници“. Истината е, че тия хора не се бореха за освобождение на некоя поробена сръбска покрайнина, а беха съвсемъ безотговорни банди, чиито дела не подлежеха на съдъ и на наказание, а само на държавна подкрепа и похвала — макаръ отъ техъ да настръх­ваха косите на хората още като ги споменатъ. Всички те се кълнеха въ името на краля и се считаха като най-верна нему гвардия...

V. ТЕРОРИЗМЪТЪ НА ВЛАСТЬТА
Претърсванията по къщите въ Македония беха нещо обикновено, за което не се изискватъ никакви специални разрешения отъ по-върховна власть. Оная прословута неприкосновеность на жилището, която се знае отъ всекиго въ културните страни, за сръбската власть е нещо непознато и дори смешно. Десетки пъти въ всека околия съ отбелязвани случаи на повикване въ полицията цели групи граждани, за да бъдатъ предупреждавани съ закани, че те ще бъдатъ държани отговорни ако „нещо се случи“, т.е. ако некоя чета или отделенъ борецъ стори нещо противъ властите; макаръ че за подобна акция повиканите хора толкова биха знаяли предварително, колкото самата власть. Подъ зорко наблюдение беха непрекъснато гражданите и селяните, които въ миналото по-активно са се проявявали въ борбите срещу турската власть; особено ако тия лица са свършили българско училище. Но следените беха и неграмотни хора, между които се срещаха отлични деятели отъ миналото...

Въ споразумение съ Сръбската църква властите усвоиха и друга една жестока мерка, насочена срещу жените на съпрузи, които са били принудени да станатъ нелегални или да избегатъ въ България. Тая мерка бе най-много приложена въ Брегалнишката область. Държавните банди посещаваха въ селата такива жени; насилваха ги да подпишатъ единъ формуляръ за искане на разводъ. Следъ това представятъ формуляра предъ църковните власти, шефъ на които беше епископътъ- престъпникъ Варнава; и работата е уредена. Въ селата настъпва трепетъ и възмущение; жените си скубятъ косите и проклинатъ, но нищо не помага. Камшиците и насочените щикове ги принуждаватъ да подпишатъ искането на разводъ съ съпрузите, — нещо, което никога доброволно не биха приели...Това е първото насилие, следъ което идва второ — принуждаватъ тези жени да се оженватъ за сръбски стражари. На нито една отъ споменатите нещастни съпруги не бе позволено да замине за България и да търси мъжа си...

По нареждане на църковната власть се направиха пребоядисвания на много македонски черкви, за да заличатъ знаци, които не беха угодни на сръбската пропаганда. Заличаваха се особено надписи, премахваха се плочи и икони, където проличаваше българското минало на страната. Сърбите се стараеха да премахнатъ българските следи специално въ старините на Охридъ. Те прикриха всички български надписи въ черквата „Св. Богородица“; а около черквата „Св. Климентъ“ са изпочупили плочи върху гробовете...

Очевидно бе тогава старанието на Жика Лазичъ, до колкото може, младежьта да се щади, за да бъде привлечена къмъ сръбството. Но не можа да издържи въ тая посока, а прибягна къмъ изтезания на аресту­вани студенти и къмъ затвори, като некои отъ тeхъ принуди дори да се самоубиятъ. Много младежи попаднаха въ затворите. А възрастните арестувани беха многократно повече. Сръбски депутати публично заявиха, че по това време изъ затворите е имало къмъ седемь хиляди и петстотинъ души задържани...

На 8 декемврий 1929 година въ Берлинъ е била устроена графическа изложба, съ картини, фотографии и статистики за терористическите акции въ Югославия надъ несръбските народи. Въ десетте изминали до тогава години, споредъ статистиката, имало е 3,964 политически убийства и осъждания на смърть; извършени са били 40 хиляди поли­тически арести; станали са 103,500 емигрирания...

Така, до 1941 година, въ селата и градовете на Македония, срещу селяните, еснафите, студентите, работниците; срещу заможните фами­лии отъ миналото; срещу свършилите български училища; срещу некогашните български учители и свещеници — властьта намираше всевъзможни начини за потискане или примамване. Почвайки отъ промената на собствените имена и свършвайки съ зариването на живи хора въ гробове, които сами те требваше силомъ да изкопаватъ, наброихме до сега целъ арсеналъ отъ тиранически мерки за посърбяването на македонския българинъ..."

[тиквешанка]

“Македония неразделна” - Иван Георгов от Велес

http://strumski.com/biblioteka/?id=669

http://www.strumski.com/books/Ivan_Georgov_Makedonia_Nerazdelna.pdf

“Отъ някое време насамъ сръбскиятъ печатъ си е турилъ сериозно за задача, да подготвя почвата за едно бъдещо деление на Македония. Тази идея за дележъ обаче не е изникнала туку-тъй изъ средата на сръбската преса, а е резултатъ отъ добре обмислените  планове на новата сръбска държавна политика. Отблъсната отъ Адриатическо Море съ завзиманьето на Босна и Херцеговина отъ Австро-Унгария, притисната поради това отъ две важни страни отъ тая монархия, отъ която се намира тя въ пълна економическа зависность, Сърбия напоследъкъ обърна своятъ погледъ всецяло къмъ Бяло Море, като счита, че само тогава ще може да се освободи отъ економическия гнетъ на Австро-Унгарската монархия и да получи възможность, по-свободно да се движи и развива, ако успее да си проправи пъть презъ Македония и излезе на Бяло Море. Ето защо сръбските правителства, сръбската интелигенция и преса отъ десетина години насамъ са обърнали най-сериозно внимание на Македония...

Първоначално сърбите, уверени, че такива кроежи не ще могатъ намери добъръ приемъ между българите, се опитаха да потикнатъ напредъ своите планове съ помощьта на патриаршията и на гърците, ала като не намериха тамъ очакваната подкрепа, решиха да похлопатъ на нашите врата. Така можемъ си обясни неотколешните опитвания за сближение съ българите, които отначало се посрещнаха съ искрено въодушевение отъ голяма часть отъ нашата интелигенция, която не можа отъ пръвъ погледъ да съзре коварството на тия подмамвания отъ сръбска страна и всичката опасность, що трябаше скоро да се прояви за българщината въ Македония отъ това побратимяванье, което не може да има никакво значение за насъ, и което явно бе въ полза на сръбските замисли и планове...

Тяхната журналистика зе вече да предлага и проекти за бъдещото разделение...Особено зеха да се правятъ такива предложения неотдавна, когато сръбскиятъ краль се готвеше да посети нашата столица. Тогава сръбските вестници съ всички сили се напъваха да убеждаватъ българите, за които те предполагаха че повече ламтятъ за съюзъ отъ самите тяхъ, подъ какви само условия би могълъ да стане съюзъ между двете държави. Не само крайно шовинистичните техни вестници “Ускок”, ами и по-трезвите, като “Мале Новине”, надпреваряха се да представятъ своите планове за бъдещия дележъ. Най-добре се излагаха условията за взаимното споразумение, два дена преди идваньето на сръбския краль, въ броя отъ 19 февруари на “Мале Новине”, печатана подъ насловъ “Српско-бугарски односи”, чийто главенъ редакторъ, Пера Тодорович, бе изпроводенъ въ времето на софийските тържества като пратеникъ на сръбското “новинарско удруженье”, печатана подъ насловъ “Српско-бугарски односи”...

Азъ винаги съмъ се отнасялъ скептично срещу подобни идеи за взаимна спогодба съ сърбите, защото дълбоко съмъ се убедилъ, че те съ такъвъ съюзъ гонятъ цели, които са явно противъ интересите на българския народъ. Не отъ някаква искреность нашите съседи търсятъ дружба съ насъ, а за да присвоятъ и обезпечатъ за себе-си голямъ дялъ отъ Македония и да претопятъ тамошните наши сънародници, както въ толкова късо време успяха да извършатъ същото въ Пиротъ и Враня. Не може да става и дума за братство и съюзъ, безъ поне въ теория да стане споразумение относително Македония. Иначе всяко братство ще трае денъ до пладне и ще рухне при пръвъ случай, щомъ изтъкне македонскиятъ въпросъ...

Очевидно е отъ това, че сръбско-българскиятъ съюзъ е празна мечта, когато и най-горещите му привърженици между насъ скоро се разочаруваха въ неговата осъществимость. И наистина, какъ може да мислимъ ние за такъвъ съюзъ, когато отъ сръбска страна подъ неговото було се преследватъ цели, които са противъ най-жизнените наши интереси! Сърбите явно изповядватъ, че братство между двата народа е възможно само подъ условие, да се предостави на тяхно разположение по-голямата часть отъ Македония, славянското население на която не само се сматря отъ всички компетентни чужденци за българско, но и само се чувствува като такова.

Между ония земи, които сърбите сматрятъ за свое право, на първо място стои Скопската епархия...По-долу даваме сведения за казите Скопска и Кумановска...Скопската епархия има повече отъ 26.200 къщи екзархисти. Даже въ най-близката до Сърбия часть отъ Македония, въ която пъкъ българи има 160.000 (споредъ турската официална статистика даже 194.741). На какво основаватъ тогава сърбите своите планове за дележъ на Македония? Очевидно не на самата реалность, ами на политически сметки. А като е явно, че за сърбите съюзъ съ България е възможенъ само, ако българите склонятъ да си поделятъ “сферите на влияние” в Македония, то безумно би било отъ наша страна, да крепимъ подобна идея, толкова повече, че отъ една страна неволно съ това подпомагаме на сръбките планове, а отъ друга страна наместо да спомагаме за сближение на двата народа, напротивъ по-скоро ще подействуваме още повече да ги смразимъ, защото познато е, че омразата е по-силна, когато се насочи къмъ оногова, когото си сматрялъ за свой приятель, у когото обаче виждашъ, че подъ булото на приятелство е гонилъ егоистични цели въ вреда на твоите интереси.”

[тиквешанка]

ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ - АВТОБИОГРАФИЯ

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=146

“– От каква сте народност?
– Българин.
– Не е можно българин да има черни коси и черни очи.
На това не отговорих, но приковах очите си в неговите. Он наведе своите.
- Не ли Ви сами от амвона казахте, че от произношението на една само дума можете да познаете всекого дали е елин или не, а аз нито думата елин не мога да произнеса, какта Ви я произнасяте.
Рангавис онеме. Разговорът стана несносен и се оттеглих. След три дена ме повикаха университетските власти. Първий въпрос беше:
– От каква сте народност?
– Българин.

Как за утешение на миналите ни нещастия, Митре Миладинов дойде да учителствува в Охрид. Он се въдвори во дедова ми къща заедно с младата си невеста. Между десеттех учители, които се променяваха през моето в Охрид ученичество, ни един не се оказа толко полезен на учениците, колкото Миладинов. Он във всека постъпка имаше нещо си привлекателно. Словото течеше из устата му като мед. Священ огън гореше в очите му...Навсекъде се раздаде слух за цъвтението на Охридското училище. От много градове и планини на Македония и от най-западната част на Албания се стекоха ученици в Охрид да се учат при Миладинова...

Конака (хукюмата) беше близко до къщата ни. Там почти всекий ден фигурираше фалаката. Нередко 20 дренови стапа се кръшеха о плесните на униженнаго българина. Надалеч се слушаха писковете му, милковете му. Се чудех как може да има на светът хора толко глупави, щото да обичат и оценяват такъв живот. Бех разтръсен как поет, който гледа зло по светът и не може го търпи. Ако би ме видел некой психолог, би ме заставил да пиша стихове, но тогава де такъв наставник? И така най-цветните години на страстната младост минаха в грубо безвкусие. Поприще немах...

В Атина се явих пред университетските власти...Не обичах съучениците си. Във всекоя им дума се трудех да намеря гордост. Наистина, те, ако и да се надграбваха вси над ръкописите ми, за да си препишат, но заради българското ми произношение и заради бедността на дрехите ми, постъпваха почти презрително с мене. Когато костурските майстори вървеха к вечеру пред университета и си говореха, българский, те (съучениците ми) казваха:"ево ти минат воловете", късаше ми се сърцето. Оскърбен в народното честолюбие, тлеех от гнева и не можех да го излея...

Подробно описвам тези обстоятелства, за да знаят юношите, че чрезмерната радост е по-убийствена от скръбта. Нека знаят и това, че не пиша от собствена своя гордост, но за възвишение на народната. Дотолкова ние, българете, сме били ругани и презрени от всите народности, чтото време е вече да се опомним. Като чете човек народните ни песни, дето всека хубавица се нарича гъркиня, неволно ще заключим, че клетото самопрезрение е знак на българщината. Време е да се покажем хора между хората. Българското трудолюбие редко се намира в другите народи; то ни е облагородило; то е било, е, и ще бъде наше спасение. Ако е истина, че безделието е майка на всите зла, то тъй също истинно е, че трудът е баща на всите добрини. Какво преимущество могат да имат пред нас другите народности? Като слушал съм всеобщите над българщината ругания, целий живот съм прекарал с мисълта, че не струвам ничто. Тази съща мисъл ме отстранявала от най-високите кръгове на обществото, без които никой не бива знаменит гражданин, нито списател. Верно е, че горделивий никога не прокопсува, но верно е такожде, че и който презира себе си, е самоубийца. Първия грех, разбира се, е по-опасен; но ние, българете, треба да се пазим повече от втория: треба да уповаваме на силите си, на трудовете си...

Още от 1861 почнахме с Якима Сапунджиев народний подвиг, но го почвахме глухо. Времето още не беше сгодно; гърцизма в Охрид от векове беше се вкоренил и досега все расъл и расъл; българин българина наричаше "шоп"...Прочетохме българската история и разказвахме в училището и по къщи, дето требаше, най-потрясающите й страници и мъченическата смърт на Миладинови. Често разправяхме на учениците и на родителите им колко е труден елинский и колко по-сладко и по-лесно е да се учат на майчин си язик...Сам преподавах на 4 класа и то през целата година, даже и през августа: тогава думата "ваканция" беше неизвестна... Сега веч почнахме да действуваме по-смело. В изпитанията на таз година изрекоха се две пламенни против гърцкото духовенство слова, едното от мен, другото от Якима Сапунджиев. Сам не смеех да нося такъв товар: Яким, как богатско чедо, имаше повече защитници. Словата се изрекоха тога първо на майчин язик. Радост и страх беха изображени на лицата на многобройните слушатели: никой не се надеваше да нападнем толко явно в присъствие даже на Владиковий внук Антонаки...

В началото на ноемврия 1868 се върнах от Цариград и незабавно въведох българский язик в църкви и училища. Това не изнасяше никак на Мелетия. Какви он навети скова против мене, ще покажат фактовете...
– Что ти требваше – каза А. Зарчев – да въведеш в Охрид българский язик? Не ти се аресваше ли елинский, чрез който си се просветил?
– Что ти требваше да се месиш в политически работи? – каза Х. Владиков.
– Что ти требваше да викаш против владиката? – каза Н. Стружанче.
Антонаки не продума ничто, за да не се яви, че ужасната мрежа беше сплетена в митрополията.
– Но ако аз, както казвате, просвещений, съм виновен, что ви правят тези три прости душици? Какво имате против них? Явно, че ви искате да затриете съвършено две цели фамилии ради мнимата ми вина, че съм въвел в Охрид българский язик, когото сам султанът ми позволил да преподавам.
Мълчание глъбоко.
– Остави българский язик – каза каймакамина, – и сега те освобождавам.
– По-добре смърт.
Тутакси, по заповед иа каймакамина, ни отведоха на пространний пред хукюмата мегдан, дето беше се стекло множество народа. Там, за зла чест, беше се спрела и майка ми, или от слабост, или за да види изходът на делото, или за да се поутеши от народното към нас съчувствие. Там мене и на старшия ми внук, Георгия Пармагов, туриха вериги на десните нозе, пред очите на майка ми...Майка ми ни повика, и като ме целуна:
– Бъди ми юнак – ми каза, – ако ли не, аз ща умра от скърб. Четири сирачета маленки ми останахте от татка си; ти даже и не го помниш; ти беше шестимесечно младенче, седаче. Прехранила ви съм с юначко земледелие и чужде-работничество. Не бой се! Пред св. Климента горят безбройни лампади. Ако ми се уплашиш, харам да ти е млекото ми...

Извъргнахме елинский язик, когото беха пак възцарили във времето на мъките ни. Въведохме българский. Се появи ново мнение, ново стремление, нов живот. Антонаки умре от яда. Изгнахме Мелетия. Жнахме онова, что беше отдавна сеяно. За кратко време от гонителите ни ни един не остана жив: всите погинаха почти същевременно, както Пенелопините обръчници, на които ориснината беше обрекла да гинат всички в един ден. Правдата възтържествова победата беше съвършенна...Понеже в Охрид никоя къща не е без лозие, шест месеца след сватбата изкоренихме старото си лозие и насадихме ново. Според обичая поканихме в гости работниците, които работиха даром. Тоя е първий път, дето се изпея песента:
Хиляда и седем стотин шестдесет и второ лето
в Охрида от Цариграда дошъл Салаор.
Се представил пред Арсеня наша Патрика честнаго
и му рекъл слово горко, слово жалостно:
"Царска веля е да търгнеш денеска за в'Цариграда,
на тебе от върли гърци голем поплак е."
Събрал Патрик свое стадо в църква святий Климентова,
благослов му дал последен, ръце заплетил.
Дълго време хлицал стярец во мълчане всенародно
и по бела брада ронил сълзи горещи.
"Слушайте ме, мили чада, аз ке ида в'Цариграда.
на мене от върли гърци голем поплак е.
Гръцкий Патрик ке ни строши славна Охридска столица
и мене до смърт ке държи в заточение.
Ке прати владици гърци – лицем светци, сърцем вълци,
ке ви давят, ке ви стрижат, ке мълзят до кръв.
Мегю народа ке сеят несъгласе и раздори,
да се мрази син со татка и со брата брат.
И ке викнете до бога, и крило не ке найдете,
смирени ке наведете глава до земи.
Ке ми бъдете сираци; така било написано:
елате ми да ви гушна за последен път."
Чърна тъга поразила старо, младо, мъжи, жени,
вси со ръце заплетени сълзи проливат.
Той ги гушка, тие тъжни му целуват десна ръка,
и от ръка как от извор сълзи се леят.
Вяхнал Патрик бърза коня и неволно упътил се.
Тога гръмккй плач народен небо процепил.
Умилил се честний Патрик, свалил шапка навезана,
погледнал на сино небо, люто прокълнал:
"Ох! послушай, милий боже! Хаир никога да немат
Стамче бей и Буяр Лигдо, Нейко челеби."
Милостивий бог послушал патричка гореща клетва:
слава нихна, семе нихно погубил со шум
и сега во куки нихни ткае паяк паячина
и на пусти стрехи нихни хукат хутове.
Тая песен ни помогна в изкоренението гърцизма много повече от всичките ни прежни подвизи...

На 1874, когато приближаваше времето да посрещнем първия български митрополит Натанаила, съставих една песен, която вмещавам тука:
Бога вишняго да славим и честитаго царя
и със радост да посрещнем добраго ни пастиря
Како прежде богом пратен Моисей за Исраил,
така сега царем пратен пастир наш Натанаил.
Окаянному народу врата рая отворил,
горки. сълзи стогодишни во вселье претворил,
Сега кости миросани Паурика Арсения
веселятся българскаго ради възкресания,
добре ни дошъл си, Отче, слава нам и лепота!
Посетил си народ скърбен, что лежал во тъмнота.
Наши дрехи великденски пред тебе би постлали,
но нам пастири лъжевни дрехи не оставили.
Пред стопи твои, Владико, цветя би усеяли,.
но, под зверско им дишенье; цветя нам овенали.
Солун, 16 април 1884 – 1 майя 1885.”

[тиквешанка]

Вера Бунева (сестра на Мара Бунева) - "Спомени отъ Македония”, в. "Македонска Трибуна", бр.472, Indianapolis, USA, 1936 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=909

http://www.strumski.com/books/V_Buneva_Spomeni_ot_Makedonija.pdf

http://www.makedonskatribuna.com/VeraBuneva.pdf

“Дойдохъ въ Новия святъ и мнозина мои съграждани и сънародници подробно ме разпитваха за положението на нашите братя въ Македония. Разказахъ имъ всичко, което бяхъ видяла, чула и което знаехъ. Почти всички, които слушаха и чуха, останаха твърде доволни отъ това, плакаха отъ радость и възторгъ предъ твърдостьта на нашите поробени братя. Това ме подтикна да напиша за читателятъ на “Македонска Трибуна” няколко мои спомени и наблюдения отъ Македония. Азъ съзнателно премълчавамъ имената на някои лица, защото искамъ да запазя въ тайна тези, които днесъ съ рискъ на живота си работятъ за свободата на своята родина.

Родена съмъ въ Тетово. Кръстена съмъ отъ български свещеникъ и имахъ кръщелно свидетелство отъ Светата Екзархия. Когато навършихъ седемъ години и баща ми трябваше да ме запише въ сръбското училище, защото вече сърбите бяха станали пълни господари въ нашата земя, те смениха българското ми кръщелно свидетелство съ сръбско, въ което промениха името ми отъ Вера Бунева на Вера Буневич. Докато не смених кръщелното свидетелство, за което татко даде много динари, те не искаха да ме запишатъ на училище, защото съмъ била “бугарашка”. Този печаленъ споменъ е останалъ отъ моето детинство, когато за пръвъ пътъ разбрахъ какви са сърбите.

Докато не бяхъ тръгнала на училище и дума сръбска не знаехъ. Щомъ постъпихъ въ основното училище и веднага сръбските учители започнаха да тъпчатъ главата ми съ техния езикъ и да ме каратъ да заучвамъ на паметь сръбски стихотворения, въ които се казваше, че ние сме потомци на царь Душана, че сме отъ векове прави сърби и че ще бъдемъ довекъ признателни на Сърбия, загдето ни “освободила”.

Единъ день азъ си играехъ на двора и на гласъ повтаряхъ едно отъ тези стихотворения. Моята най-голяма сестра, покойната Мара, ме чу и ме извика въ нейната стая. Азъ се качихъ при нея, тя ме прегърна, разцелува ме и кротко взе да ми обяснява, че ние не сме сърби, че не бива да декламираме техните стихотворения. Тогава тя извади отъ куфара си една голяма книга и отъ тамъ ми прочете няколко български стихотворения. Това тя повтаряше всеки день, докато бе въ Тетово. Така азъ научихъ много Ботеви и Вазови стихотворения. Научихъ и много български песни, между които и няколко революционни. Дете бяхъ, а помня много добре, че тези стихотворения не ги декламирахъ никога, когато бяхъ на училище или на гости, ако тамъ имаше сърби. Отначало съвсемъ страхливо, а после по-смело почнахъ да ги декламирамъ и предъ некои отъ моите другарки. Понеже това често се повтаряше, те почти ги научиха наизустъ. Така неусетно тези стихотворения, които ги знаехъ азъ, вече ги знаеха всички деца отъ нашата класна стая.

Често пъти презъ хубавите пролетни и есенни дни насъ ни извеждаха на разходка извънъ града. Истинско щастие за насъ бе, ако ни водеше учительтъ - руснякъ, който или се преструваше или пъкъ не знаеше какви песни пеемъ ние. Щомъ излезнехме отъ града, започвахме “Живъ е той жив” и нататъкъ изпявахме още много други стари песни, които знаехме отъ нашите родители.

Презъ единъ такъвъ хубавъ есененъ день ние научихме македонскиятъ маршъ “Изгрей зора на свободата”. Изпя ни го единъ ученикъ отъ по-горните класове и се закани съ бой, ако някой го наклевети на учителите за това. Заканата беше излишна, защото и двете сръбчета, които бяха въ нашия класъ и те нищо не казаха на учителите, понеже на няколко пъти бяха бити отъ нашите момчета. Така чисто по детски ние се мъчехме да се предпазваме отъ преследванията на сръбските учители и между насъ неусетно се създадоха такива чисти другарски отношения, каквито никъде другаде азъ не съмъ срещала. Нещо, което лежеше дълбоко въ нашите сърдца ни караше да действуваме тъй. Веднъжъ на една нашенска сватба възрастните останаха съвсемъ изненадани, когато чуха какъ техните деца беха научили много български песни, даже и революционни.

На 13 януарий 1928 година средъ Скопие бе застрелянъ най-големиятъ македономразецъ и физически мъчитель на македонските студенти - Велимиръ Преличъ. Моята покойна сестра - Мара - направи това по силата на една необикновена любовь и преданность къмъ своята родина - Македония. Още същата вечеръ ние въ Тетово научихме за станалото. Баща ми веднага бе взетъ отъ полицията и държанъ цели 8 месеца въ затвора безъ ние да знаемъ нещо за него. Смятахме го за мъртавъ. Майка ми бе постоянно разкарвана за разпитъ въ полицията където се мъчеха да изтръгнатъ признания, които тя никога не можеше да направи, защото нищо, горката, не знаеше. Азъ напуснахъ за малко училище и останахъ у дома. На третия день следъ убийството изъ цяла Югославия станаха големи протестни митинги. Такъвъ по заповедъ отъ Белградъ стана и въ Тетово. Трябваше да се докаже, че тетовчани “не удобряватъ” направеното отъ Мара и затова двама отъ говорителите на митинга бяха тетовчани. Няколко дни по-късно братътъ на единиятъ отъ говорителите бе убитъ на една отъ улиците отъ Тетово. Това бе Борисъ Андреевъ. Убитъ бе като отмъщение за Мара, понеже той бе единъ отъ най-смелите българи въ града. А неговия братъ по заповедъ трябваше да говори на митинга. Следъ двамата говорители, се качи да говори една много лоша и развалена сръбкиня, която съ най-цинични и безсрамни думи се нахвърли върху Мара. Но въ този моментъ някой отъ тълпата извика съ силенъ гласъ: БОГЪ ДА ПРОСТИ МАРА!

Народътъ се раздвижи, по лицата на всички се четеше едно задоволство. Сърбите побеснеха, но въпреки всичко не можаха да узнаятъ кой извика. А народътъ го чу и видя, но не го издадоха. И ние учениците и ученичките бехме докарани тамъ да слушаме. Менъ ме взеха насила отъ дома, поставиха ми сръбското знаме като лента върху гърдите и заедно съ всички ученици ме заведоха на площада.

Когато следъ две седмици азъ отново трябваше да тръгна на училище, узнахъ, че въ мое отсътствие въ всички класове бе говорено за Мара и за нашето семейство най-лошото. Нарекоха ни разбойници, комити, най-разваленото семейство въ Тетово и пр. Освенъ това на всички ученици и ученички бе забранено подъ страхъ на изключване, да не дружатъ съ менъ и да не ми приказватъ. Азъ безъ да зная за това нареждане, влезнахъ въ двора и се запътихъ къмъ една група ученички. Задъ тяхъ се разхождаше единъ лошъ учитель-сърбинъ, който така стръвнишки ме изгледа, че ученичките изплашено ме погледнаха дали няма да се разплача. Никоя нито дума не ми каза. Азъ се изчервихъ и съ мъка въ душата се запътихъ къмъ класната стая. Щомъ влезнахъ вътре, веднага следъ менъ дойдоха всички ученички, които затвориха вратата, прегърнаха ме и разцелуваха. Много отъ тяхъ плачеха и презъ сълзи ми разказаха за строгата заповедь на директора.

Не минаха два дни и заповедьта бе нарушена отъ всички ученици и ученички. Отъ този день нещо невидимо ни свърза насъ като братя и сестри. Често пъти щомъ влезнехме въ класъ намирахме написано на черната дъска съ тебеширъ и съ голями букви: ВМРО; другъ пъть: Да живее Македония! Не знаехме кой вършеше това, но всички бехме радостни, че между насъ има такива смелчаци. По-късно същото нещо намирахъ и въ моите тетрадки. Цели листове беха изписани все въ тоя духъ. И най-важното пишеше се на български, на чистъ български езикъ. Опасно беше съ тази смела игра! Можехме да пострадаме всички, но ученикътъ продължаваше да шари дъската, безъ да го хване някой. Единъ день случайно открихъ “престъпника” - това беше най-смелото момче въ класа. Той веднъжъ тайно ми пришепна, че е успялъ да вземе отъ по-големите ученици нещо интересно и ми каза къде да отида следъ свършването на училището. Отидохъ на определеното место. Тамъ се беха събрали няколко други момчета и две-три момичета. Тогава този нашъ юнакъ извади отъ подъ единъ камъкъ някакво малко вестниче и всички ние прочетохме: “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЬ” - това беше вестникътъ на Революционната ни организация. Едно смесено чувство на радость и трепетъ ме обхвана, когато видяхъ този вестникъ. Същото чувство изпитахъ подиръ две години, когато за пръвъ пъть въ България прочетохъ вестникъ “Македонска Трибуна”. Този момъкъ често пъти така тайно ни събираше и ни четеше вестника.

Веднъжъ, безъ да забележимъ, до насъ се бе доближилъ единъ отъ най-лошите ни учители въ гимназията, който постоянно ни тормозеше и преследваше. Но той дойде при насъ и нищо не намери, защото ученикътъ който четеше, бе успялъ не забелязано да свие вестника на топка и да го глътне, а вместо него отвори една сръбска книга. Учительтъ прегледа най-внимателно книгите ни и като видя какво четеме, усмихна се и си отиде.

Малко преди да дойда въ България - то беше следъ 19 май, когато на власть беше Кимонъ Георгиевъ и моятъ братъ бе вече хванатъ отъ властьта, интерниранъ, а после и затворенъ, като научиха моите съученици, че ще отивамъ въ България, всички ме задължиха при пръвъ удобенъ случай да положа отъ тяхно име венецъ за всички паднали въ борбата македонски синове предъ паметника на техния вдъхновенъ вождъ Тодоръ Александровъ въ Кюстендилъ. Азъ сторихъ това на День на Македония, миналата година, а българската полиция ме арестува и искаха да ми отнематъ венеца, но не успяха. Така азъ изпълнихъ поръчката на онези мои другари, които останаха въ Македония за да бъдатъ свидетели на нови страдания, но и на нови подвизи и борби, докато Македония бъде свободна и независима.”

[тиквешанка]

Христо Шалдевъ - “Македония и копнежътъ й по свобода”

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=754

“Презъ епохата на Възраждането идеалътъ на всички българи бе единъ: просвета, народностно осъзнаване и свобода на целия български народъ, населяващъ земите отъ Дунава до Бяло-море и отъ Охридъ до Черно-море. Тоя идеалъ бе поставен отъ светогорския монахъ Паисий Хилендарски, родомъ отъ гр. Банско, Разложко. Съ своята Славянобългарска история той тури началото на българското възраждане. Минаха се десетки години въ явна и тайна подготовка, презъ което време българите отъ Добруджа, Моравско, Тимошко, Тракия и Македония се калиха и бориха, докато най-после низвергнаха духовното гръцко иго и почнаха да се групиратъ около своята духовна майка - Българската екзархия. Презъ тоя периодъ отъ време скопските българи бяха първи, които презъ 1829 г. подадоха молба до султана и патриарха, да се назначи въ епархията имъ владика българинъ, свещениците да извършватъ въ църквите богослужението на български езикъ, а въ училището децата да се учатъ на майчиния си езикъ. Следъ издаването на фермана (1870) за учредяването на Българската екзархия, въ границите на която бе причислена и Велешката епархия, 90 % отъ християнското население на Скопската и Охридската епархия, възъ основа на чл. 10 отъ същия ферманъ, поискаха да имъ се изпратятъ владици българи. Същото поискаха и кукушани, дойранчани, воденчани и битолчани.

Почти едновременно съ стремежа на българите да се обособятъ въ духовно отношение, изъ тяхната среда се явиха ратници, които поеха борбата и за политическото освобождение на българските земи. Протестътъ на българите противъ потисничеството на турското правителство се прояви масово презъ първата половина на миналия векъ въ Тимошко и Моравско, а презъ втората половина на същия векъ - въ Средногорието, когато въ това възстание взеха живо участие мнозина македонски българи, най-известни отъ които са: Спиро Джеровъ отъ Охридъ, Христо Македонски отъ Кукушъ, Георги Измирлиевъ отъ Г. Джумая и др. Едновременно съ средногорци презъ 1876 г. възстанаха и македонските българи отъ Малешевско, начело на които бе застаналъ войводата дядо Ильо Марковъ отъ с. Берово. Тези именно възстания предизвикаха презъ същата 1876 г. Цариградската посланишка конференция, въ която бе подложенъ на разглеждане и разрешение българскиятъ въпросъ, като клонка отъ Източния въпросъ. Тукъ, въ конференцията, не се е говорело за отделните български области съ техните географски имена, а изобщо за българи и българска земя...

Презъ 1877 г. бе обявена Руско-турската война, която завърши съ подписването на Санъ-Стефанския миренъ договоръ. Споредъ тоя договоръ се създаде една България, въ границите на която, съ малки изключения, влизаха земите на Мизия, Тракия, Македония и Моравско. Велика е била радостьта на всички българи, когато узнали границите на Санъ-Стефанска България, но голямо е било огорчението на македонските българи и, изобщо, на всички българи, когато се оповестили решенията на Берлинския конгресъ. Възстанията въ Кресненско и Разложко презъ 1878 г., въ Прилепско и Охридско презъ 1881 г. и 1882 г., станали непосредствено следъ Берлинския конгресъ, представляватъ общенароденъ протестъ на македонските българи противъ решенията на Берлинъ и откъсването на Македония отъ майката отечество - България...

1885 г. донесе на македонските българи новъ неприятель - сръбската пропаганда. Следъ като Австрия въ 1878 г. окупира Босна и Херцеговина, за да се доближи по-близо до Солунъ и да се настани на беломорския брягъ, австрийските държавници насочиха погледите на сърбите къмъ Македония. И докато до 1885 г. сърбите се отнасяха съчувствено къмъ възродителното движение на македонските българи, оттогава почнаха да пишатъ и твърдятъ, че македонските славяни били сърби. На първо време сръбското правителство, съ съгласието на турското, откри сръбски търговски агентства въ градовете Скопие, Битоля и Солунъ, и съ подкрепата на Цариградската гръцка патриаршия почна да открива сръбски училища и пансиони. Издръжката на тия пансиони и училища бе поело сръбското правителство...

Поведението на турското правителство спрямо възродителното движение на македонските българи и упражняваниятъ физически и духовенъ тероръ върху тяхъ отстрана на турските бейове и административната власть, заставиха видни македонски интелектуалци да се замислятъ върху създаденото положение на народното дело въ Македония и да взематъ всички мерки за самозащита на българщината. На 23.X.1893 г. Иванъ х. Николовъ отъ Кукушъ, д-ръ Христо Татарчевъ отъ Ресенъ, Дамянъ Груевъ отъ с. Смилево, Битолско, Петъръ п. Арсовъ отъ с. Богомилъ, Велешко, Андонъ Димитровъ отъ с. Айватово, Солунско и Христо Батанджиевъ отъ Гумендже се събраха въ квартирата на последния и туриха основите на Вътрешната македонска революционна организация (В.М.Р.О.)...

Илинденското възстание съ своя замахъ и възвишенъ духъ на творците му, съ масовото участие на организираното население въ Югозападна Македония, съ продължителностьта на неравната борба, представлява златна страница въ македонското освободително движение. Прибързаното насрочване на Илинденското възстание бе обосновано отъ вътрешни и външни причини. Мелнишкото четнишко нападение отъ 1895 г. отвори очите на турското правителство, което чрезъ своите органи почна да се взира въ живота и дейностьта на българите. Две години следъ това нападение стана Винишката афера (1897 г.), когато най-дейните и най-будните граждани и селяни отъ Скопския революционенъ окръгъ бяха хвърлени въ затворите. Мнозина отъ тяхъ бяха изпратени на заточение въ Мала Азия и въ Африка. Аферите зачестиха и въ другите революционни окръзи. Най-крупни и съ лоши последици за организацията бяха Валандовската (1899 г.), Тиквешката, Енидже-Вардарската (1900 г.), Баялската и Солунската (1901 г.). Презъ последната бяха заловени и членовете на Ц. комитетъ на В.М.Р.О., осъдени и изпратени на заточение...

Наистина, велико е страданието на Македония и велика е тя въ скръбьта си, но още по-велика е тя въ мисията си. И ако въ страданията й сияеше нейното безсмъртие, въ мисията й се съзира величието и благоденствието на целокупния български народъ. Чрезъ страданията си презъ вековете Македония изпълни първата половина на своето месианство, а чрезъ носената отъ своя духъ борба за национална самозащита и свобода поддържаше духа на своите сестри. Гласътъ на отца Паисия отекна въ Добруджа въ лицето на Караджата, а въ Тракия - въ лицето на Ботева, Хаджи Димитра, Бенковски. Днесъ тя - вече почти освободена и обединена е съ Добруджа, Мизия, Тракия и Моравско - заживява свободно въ миренъ трудъ и творчество. Въ тая своя мисия Македония призовава всички българи да следватъ нейния духъ, който ни учи и назидава, че и занапредъ са потребни трудъ и упоритость, разумъ и мъдрость, любовь и преданость къмъ родъ и родина за да възсияе надъ целокупната българска земя божата правда, чрезъ която во веки да благоденствува целокупниятъ български народъ въ границите, които историческата съдба му е определила отъ преди тринадесеть века...

Въпреки всички тия нахлувания на чужди народи, въпреки обстоятелството, че гръцката патриаршия веднага следъ падането на България подъ турска власть (1393 г.) бе станала духовенъ ръководитель на цяла Южна и Източна Македония, а следъ унищожаването на Охридската архиепископия (1767 г.) и на северозападните й покрайнини, етническиятъ ликъ на Македония въ течение на 13 века си остана предимно български. Обстоятелството, че българинътъ и презъ турското владичество бе наложилъ своя езикъ въ градските пазари и въ чаршията и че турските административни и съдебни власти не можеха да вършатъ работата си безъ преводчици, показва, че българите въ Македония са били мнозинство. Това твърдятъ и чужди пътешественици и учени като французите Пуквилъ, Кузинери, Ами-Буе, Лежанъ, Ламушъ, Десбонъ; немците Гризебахъ, Лескинъ, Вайгантъ и др.; англичаните Мекензи и Ирби, Блънтъ, Тозаръ; сърбите Верковичъ, Давидовичъ, Вукъ Караджичъ; русите Григоровичъ, Гилфердингъ, Мюлюковъ, Кондаковъ. Същото твърдятъ и словашки, словенски и полски слависти. Етническиятъ образъ на Македония съ надмощие на българите са представили на карти следните учени: Шафарикъ-чехъ (1842 г.), Ами-Буе-французинъ (1847 г.), Давидовичъ-сърбинъ (1848 г.), Дежарденъ-французинъ (1841 г.), Лежанъ (1861 г.), Ханъ-австриецъ (1861 г.), Мекензи и Ирби-англичанки (1876 г.), Кипертъ-германецъ (1876 г.) и др. Картите на всички споменати учени отбелязватъ, че българите въ Македония са мнозинство и обхващатъ естествените граници на Македония.

Но нека да видимъ какво говорятъ статистическите данни. Споредъ тахъ етническиятъ образъ на Македония до 1912 г. - до Балканската война, представлява следното: броятъ на населението въ Македония въ нейните географски граници, споредъ В.Кънчовъ (Македония. Етнография и статистика стр.289), достоверностьта на статистичните сведения на когото се подкрепя отъ чужди географи, като проф. д-ръ Вейгандъ и др. възлиза на 2,258,224 жители, отъ които българи - 1,181,336 жители, турци - 499,204 жит., гърци - 228,702 жит., арнаути (албанци) - 128,711 жит., власи - 80,764 жит., евреи - 68,846 жит., цигани 54,557, сърби - 700 и разни др. - 15,410 жители. Както се вижда отъ горните цифри, българите по численость стоятъ на първо място и са мнозинство не само по отношение на всяка една народность, но и спрямо общия брой на жителите отъ всички народностни групи взети наедно.

По околии българите са били както следва: Малешевска, Разложка, Тиквешка - 90 - 97 %, Криворечна Паланка, Кратовска, Воденска, Прилепска, Неврокопска и Горно-Джумайска - 80 - 90 %, Кичевска, Енидже-Вардарска, Прешовска, Реканска, Охридска и Кумановска 70 - 80 %, Петричка, Костурска, Велешка, Мелнишка, Леринска, Демиръ-Хисарска и Битолска - 60 - 70 %, Щипска, Радовишка, Гевгелийска - 40 - 50 %, Серска, Зъхненска, Дойранска и Драмска - 30 - 40 %, Лъгадинска и Кайлярска - 20 - 30 %, Солунска, Берска, Кавалска и Св. Горска - 10 - 20 %, и Анаселечка, Правишка и Саръ Шабанска - 2 - 10 %...
Следъ голямата Световна война и следъ приложението на конвенцията за “доброволно изселване” на малцинствата, процентното отношение на народностите, особено въ Източна и Южна Македония, безспорно, се е изменило; тукъ се заселиха гърци отъ Турция, България и Русия и сърби отъ Босна, Херцеговина и Черна-гора, а се изселиха много българи и турци, които въ изгнаничеството си изпитватъ носталгия къмъ бащините си огнища и къмъ родината си...

Въпреки грубите мерки на сръбското и гръцко правителство, македонското освободително движение не можа да бъде задушено. Македонската емиграция въ България и Америка продължаваше да се интересува и да работи за освобождението на Македония чрезъ изложения, статии и лични срещи съ европейски учени и журналисти, и да изтъква предъ тяхъ необходимостьта отъ справедливото разрешение на македонския проблемъ. Отъ друга страна поробените българи въ Македония подъ гръцка и сръбска власть продължаваха да проявяватъ своето национално съзнание. Най-силно доказателство за това служи скопскиятъ студентски процесъ и бунтовете на учащите се въ Македония. Поробеното българско население изпращаше и делегации до Обществото на народите, които въ специални изложения излагаха ада въ Македония. Борбата продължи...”

[тиквешанка]

“Тъжни страници”- Сребро Янакиев от Хрупища, Костурско

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/Ustrem/1_4_5.pdf

“Беше се изминалъ месецъ отъ демобилизацията. Всеки се прибра подъ родна стреха и се отдаде на миренъ трудъ. Застягаха се плугове и орала, поправиха се сайванти и пристройки, поокърпи се разтроено домакинство отъ продължителните войни, закипя мирновременъ животъ. Само прокудени отъ бащина стряха заскитаха като сянки низъ градове и паланки въ горесть по своите близки, останали далечъ, пакъ подъ гнетъ и робство. Пощата носи откъслечни нерадостни вести за тяхната участь. А успели да забягнатъ хора отъ тамъ разправятъ мизерията, въ която са захвърлени останалите тамъ старци, жени и деца. И отъ нигде помощь, отъ нигде блага весть за тези, които са прахосали животъ и младини въ борба за политическа свобода, за правда и сносенъ животъ.

Въ едно планинско селце въ южните Родопи прибра се при свой другарь отъ войската Коле Костурчанчето...Вълчо каза на своя приятель: “Ти къде ще зимувашъ, друже? Ела ми на гости, до като се пооправи светътъ. У насъ, между мойте домашни, ще ти бъде добре и по-леко ще понасяшъ тревожните дни следъ катастрофата.” И Коле прие, прибра се при другаря си и заживя у него. Помагаше му въ кърската работа, поправи разтурения зидъ на плевника, защото Коле бе добъръ дюлгеринъ, при все че занаята му беше каменоделецъ. Но день изъ день съхнеше като босилекъ попаренъ отъ слана. Селяните често срещаха чужденеца привечерь самичъкъ, заскиталъ се край селската речичка, или замисленъ и мълчеливъ, седналъ на големия камъкъ въ черковния дворь. Лъжеше се Вълчо, като мислеше, че Коле ще забрави миналото, лесно ще понася споменъ и мисли по своите домашни. По цели нощи той не спеше. Уморениятъ му погледъ, хлътналите му само за няколко седмици страни издаваха черните мисли, що го гризеха. “Червей ме яде”, често казваше той на другаря си. А лекъ за раната му никъде не можеше да се намери. Само вестниците, които той четеше всеки день проясняваха замътения му погледъ, разведряше се лицето му за минутка, но следъ туй пакъ същия отпадналъ взоръ, същото изнурено лице на затворникъ.

Цели седемь години какъ той е напусналъ родното си село. Седемь години какъ не е видялъ домъ и домашни. Зареянъ въ далечна чужбина, между чужди непознати хора, цели седемь години той живееше съ една-едничка мисъль, съ единъ-едничъкъ блянъ: да види Костурско свободно, свободенъ дома да се върне, да прегърне милите си дечица. A какво е доживялъ да види? На прахъ се разбиха надеждите му, умряха блянове и мечти...Защото правда Коле не можеше да види въ коравите сърдца на хората.

Една вечерь, следъ като бяха коментирали съ селския даскалъ сновещите тези дни новини. Коле се прибра въ стаята си и, когато всички си легнаха и заспаха тежкия сънъ следъ дневна полска работа, той полека се измъкна отъ къщи и пое пътя къмъ параклиса, кацналъ като орлово гнездо на рида надъ селото. Иззадъ далечните планински вършини бавно показваше бледо лице луната. Изплавала на небосвода, тя заприлича голяма златна монета, залепена на фона на черковна книга отъ благочестивъ християнинъ. А мигащите звездици напомняха мъждукащи кандила въ селска черквица, чиято бедна обстановка те кара да се чувствувашъ по-близо до Бога. Хладенъ планински ветрецъ целуваше листата на високите буки. Коле седна край параклиса и погледа му заскита надоле по полето. И въ въображението му се редятъ картини изъ миналото, мрачните картини на непосилни борби тамъ, въ родния му край, и сълза подиръ сълза се ниже по бледите му страни.

Тъмна нощь. Въ крайните къщи на селото живее учителката. Къмъ полунощь кучешки лай нарушава нощната тишина. Чува се отваряне на врати. Следъ половинъ часъ кучешкиятъ лай престава. Призори селото е сардисано отъ аскера. Почва се бой. Тежко ранениятъ застрелва и годеницата си учителка. Така трагично загинаха въ с. Шестеово революционерътъ апостолъ Кузо Стефовъ отъ с. Загоричани и учителката-революционерка Василка отъ гр. Струга.

Някакъвъ шпионъ се явилъ въ Костуръ, да подравя основите на свето дело. Комитета решава да се убие изменника. Войводата предлага да се тегли жреби. “Азъ ще го убия!!”- обажда се най-младиятъ, който е напустналъ домъ и домашни, млада булка съ първа рожба въ пелени и се предалъ всецяло въ революционната борба, за свободата на поробените, за народните идеали, - човешки правдини за потиснатите. Промъква се той въ Костуръ преоблеченъ, и когато предательтъ спокойно си пилъ кафето ведно съ турски заптии и ефендиета, съ единъ куршумъ го поваля мъртъвъ. Но, само следъ половинъ часъ, турски сувари го настигатъ на 2 клм. отъ града и следъ малка престрелка пада мъртъвъ подъ ударите на сабите имъ. Така геройски загина Христо Лерински за свободата!

Тайнствено се носи вестьта, че единъ отъ големите дейци е въ Костурско. Неговото идване е велико събитие въ този далеченъ край. Неговото име окрилява борците, вдъхва вяра въ крайната победа и тайнствена надежда и бодрость буди въ душите имъ. Въ с. Смърдеш се събиратъ водителите на чело съ големия апостолъ. Няколко пъна въ огнището топлятъ широката селска одая. Разисква се въпроса за дена на великата борба, дена на кървава отплата. Но, турския аскеръ подушва всичко и призори обгражда селото. Апостолътъ е въ опасность.

Отъ крайните къщи излиза малко момче и се спуща по дола вънъ отъ селото. Виковете на турските войници “да спре или ще го застрелятъ” не стрясватъ малкия герой. Майка му го праща...Всяко село е казарма на комитите. Скоро се събира милиция и спасява положението. На другия день, отъ уста на уста, шепнишкомъ се носи радостната новина: Борисъ Сарафовъ е спасенъ, спаси го мъжеството на едно 12 годишно момче, геройството и самопожертвуването на една майка: баба Митрушка отъ село Смърдешъ и синътъ й Димитъръ Митрушевъ, геройски загиналъ като поручикъ при Криволакъ съ последна въздишка че не можалъ да види родното си село  свободно и да направи майка си щастлива.

Илинъ-день! Какви тъжни, какви красиви и далечни спомени извиква това име! Илинъ-день! Златна страница въ историята на македонската революция. А тамъ на същата страница, два едри диаманта: Костурско и Крушово. Султанските орди се влачатъ по шосето. Соровичево за Мокрени и Кожани - Хрупища. Страшни бунтовници развалиха спокойствието на султана и той праща войските си да ги накаже. Чакаларовъ на чело на своята малобройна чета, заелъ клисурските балкани, гордъ и непоколебимъ, чака хладнокръвно войската на султана. Орлите-бунтовници развяватъ свободни победното знаме въ освободения отъ тяхъ гр. Клисура. Цели 10 дена царските низами се мъчатъ да изгонятъ страшните бунтовници, защото за наказание не могатъ вече и да мислятъ. Единъ день и една нощь са достатъчни за да прехвъркнат бунтовниците невредими на Одре планина и отъ тамъ къмъ Грамосъ. Безмилостно наказаха те своите гонители, арнаути: камъкъ на камъкъ превърнаха селата имъ...

Апоскепъ! Гробница на много светци! Цели два дена четата води бой въ планината съ аскера. Една светла личность, едно красиво бъдеще, сложи тукъ костите си. Туку що свършилъ съ отличие битолската гимназия, не успялъ да се нарадва на живота, на родители и близки, единъ день напуща родното си градче и влиза съ пушка въ ръка въ редовете на борците за свобода. Въ боя, когато се повдига да види где е неприятельтъ, вражески куршумъ пронизва широкото му чело. И умира безъ да каже прощалните си слова. Той ги каза на дело. Той умря за тебъ, родино света! Неговата смърть да бъде твоя свобода. Борисъ Хр. Бацеловъ на веки се прости съ живота.

Много години се минаха отъ като Кляшевъ плати своя кръвенъ дългъ къмъ родината. Но и до день-днешенъ, когато някой спомене за него предъ нея, неговата годеница, вече стара учителка, скитаща се не мила не драга по чужди селища, между чужди хора, тя не може да понесе спомените за далечните, щастливи минути, прекарани заедно съ него, въ мечти за бъдеще задружно щастие, присторена усмивка се появява по изпитите бузи и за да скрие вълнението си, мимически се сбогува съ същата усмивка и бяга, насаме да плаче своята съдба - съкрушени мечти да оплаче между четирите стени на малката си мизерна стаичка. Тамъ на масичката запаля лампа и чете писмата му. Тя ги знае на изустъ, чела ги е хиляди пъти.
“Скъпа М. ще ми простишъ, че не дойдохъ да те видя. Задържа ме работа при Л. Какво ще бъде лятосъ! Дано Богъ ни поживи до този день!...”
“Присътствувахъ на една свадба въ Дъмбени. Мило ти е да слушашъ малките какъ пеятъ новите песни: “А кой страшливъ катъ баба, дома си да седи...” Да имъ се не наслушашъ. Набраха се около мене и ме молятъ да имъ кажа: “На една страна зафърлилъ пушка...” Разправяха ми една интересна случка въ Костенарията. - Отишелъ аскерътъ да търси комити, хващатъ едно момче и го питатъ: “Комити има?” - Имаме, аго, имаме, отговаря хитрото хлапе и му донася една низа кромидъ. Велики дни живеемъ, М. Богъ ще ни помогне да преуспеемъ.”
“Ако ли не доживея, недей жали за менъ, мила.”
Съ съкрушено сърдце тя туря писмата въ сандъка си, изгася лампата и на тъмно стои предъ отворения прозорецъ. Доле въ механата свири гайда. А отъ съседната къща се чува веселия смяхъ на младите годеници: студентъ дошълъ на гости отъ града при своето либе.

Гробовна тишина като че притиска всичко живо въ селото. И шуртенето на бистрата като сълза вода изъ подъ олтаря на черквата навява на душата сякашъ тъжната мелодия на погребална песень. Само въ една къща, въ къщата на попъ Тръпко Поповски женски писъкъ, ридания и навети внася нещо страхотно въ замъртвялото село. Тамъ, въ една отъ стаите е простряна мъртвата дъщеря на стария труженикъ, пронизана отъ турски куршумъ. Забучени въ жито въ малка паничка горятъ вощеници. Много жени, стари и млади, са събрани тукъ, да отдадатъ последна почить на нещастата жертва за свободата на роба. И клетви презъ сълзи, и люти закани отправятъ те къмъ народните джелати. Една стара жена, по лицето на която е изписанъ ужасътъ на адски мъчения, на неземни мъки - нейните страдания и навети трогватъ до болка. Тя не е майка на убитата. О, не! Тя оплаква тукъ смъртьта на свойта рожба, на сина си. Вчера тя го виде убитъ товаренъ на войнишко муле - отъ едната страна трупа, а отъ другата - тежъкъ камъкъ за равновесь. Предъ нейните порти прекараха храбрия комита. Но, да не се издаде и съ това навлече гнева на турците връхъ цялото село, съ непосилна мъка тя скри сълзите си, вкаменя майчино сърдце, любовьта къмъ родината уби майчиното й чувство вчера. Но днесъ дава воля на сълзите и, вместо трупа на сина си, тя удавя съ тяхъ трупа на неговото ненагледно либе. И плаче реди нещастната майка: “Леле чедо, леле добро! Не можа да се нарадвашъ на невеста като цвете. Писано ви било, майка, горе да се съберете, други тамъ да ви се радва. А па църна майка клета, дните тукъ да си оплаква.”

А белобрадъ старецъ попъ, спрялъ се до вратата, теши и укорява жените, че плачатъ. Съумялъ да обуздае чувствата си, той вини жените въ слабо родолюбие, но при печалната гледка, предъ трупа на щерка си, той не може до край да издържи, рукватъ отъ очите му сълзи и бяга насаме да оплаче нещастната си рожба. Нови писъци, нови ридания и болезнени навети. На другия день погребаха Василка попъ Търпова Поповска до гроба на Нумо Марковски въ с. Косинецъ...”

[тиквешанка]

Спомени - Коста Николов (1872 - 1957), просветен деец от Ресен

http://macedonia.kroraina.com/kn/index.html

"Питайте мене да Ви кажа колко души увиснаха на бесилка, когато сърбите дойдоха в Ниш и Пирот, задето като българи не искаха да кажат, че са сърби. В Ниш и Пирот имаше български владици и повече български учители, отколкото в София. Сърбите си служеха с убийства и в Македония. В Солун те убиха учителя от българската гимназия Ганев. В Тетово убиха Серо Петрова - най-заможния и най-влиятелния гражданин. Те щяха да убият и мене в Гевгели. Сърбите поддържаха в Битолския затвор разбойника Мицко, за да им бъде полезен след излизането от затвора. Мицко в Битолския затвор лежа заедно с Дамето Груев. Веднъж, когато Даме пътуваше от София за Битоля, бе заловен от Мицко и държан в плен, докато Организацията заяви, че ще вдигне във въздуха Скопското сръбско консулство. След Нишкото въстание през 1851 год. френското правителство изпратило в Ниш бележития учен Адолф Бланки, който, като видял грамадата от кости и черепи на въстаналите българи, се провикнал: „Ще дойде ден, когато българите ще въздигнат паметник на тия мъченици". Тоя ден не дойде. Вместо това сърбите издигнаха в Ниш бесилки за нови българи! И гърците в борбата си с българите си служеха с убийства. И те поддържаха за тая цел разбойници. Такъв бе Коте в Костурско. Организацията бе решила да бъде убит. По застъпничеството на Делчев той е бил помилван. След това обаче продължил да убива българи...

Училището ни беше дълго, широко и високо едноетажно здание с високи и широки прозорци, разделено с дъсчена преграда на две. Едната половина служеше за българско училище, а другата - за гръцко. Учител ми беше добрият Мице (Димитър) Цветков Божанин. Той бе и църковен певец. Учеше ме на четене, писане, краснопис, смятане и история. За него Антон Страшимиров е написал художествена статия във "Война и освобождение". Към края на Първата световна война, когато нашите войски са напуснали Ресен и той напуснал града. На път за София, болен, се поминал на гара Владишки хан - Сърбия, и там е бил погребан...

Към края на ваканцията на учебната 1882-83 г., Битолската община е поискала от Ресенската да изпрати един ученик за стипендиант в пансиона на четвъртокласното училище в Битоля. Учителите представили мене, за което им дължа дълбока благодарност и признателност. Общинарите, които одобрили моето изпращане в Битоля и на които също дължа най-голяма благодарност и признателност, са: поп Ставре, Г. Ляпчев, Тр. Радев, А. Татарчев, Димитър Вельов, Тасе Чукалев и Иван Стрезов. Постъпването ми в пансиона и в първи клас на четвъртокласното училище в Битоля бе за мене неизказана радост. Пансионът и училището се помещаваха в конака на Малик бей. Той се състоеше от три здания и заграден, обширен двор. В средата на двора имаше шадраван и висока красива круша. По това време турското правителство започна да назначава помощник-валии от преобладаващата народност. За помощник-валия в Битоля бил назначен българин от Цариград. Когато дошъл тук, Малик бей отишъл да го поздрави. Поздравил го по български. Помощник-валията се извинил, че не знае да говори български. Учуден, валията му казал: „Като не знаеш български, как ке си купиш яйца от пазара?" В пансиона бяхме добре обзаведени. Хранеха ни добре: сутрин закуска, обед и вечеря. Всяко ядене започвахме и свършвахме с обща молитва. Обща молитва правехме и преди лягане. Моят креват беше до кревата на Дамян Груев. Училищни занятия имахме преди обед и след обед. Учехме: Свещена история - стар и нов завет, Богослужение и Катехизис; езици: български, френски и турски; аритметика и алгебра в последния клас; геометрия с чертане; история - стара, средна, нова и българска; география; естествена история - зоология, ботаника, минерология и антропология; физика и химия; пение и рисуване. За гимнастика имахме уреди в двора...Докато учех в Битоля и си идвах в Ресен през ваканцията, Андрей Ляпчев всеки ден събираше у дома си всички ученици от Битолския пансион и ни предаваше по един час българска история, след което правехме обща разход ка. Тогава А. Ляпчев беше свършил пети клас в Солунската гимназия...

Към края на училищната ваканция, през последните дни на м. август, аз, Дамян Груев и Димитър Ляпчев се срещнахме в Битоля и след като се снабдихме с пътни тескерета, един следобед потеглихме на коне за Солун. Вечерта стигнахме в ливадите на село Вощарани. Там нощувахме. Радвах се на хубавото звездно небе и на приятната миризма на сеното и тревата. Сутринта потеглихме и през Горничево и Острово вечерта, преди захода на слънцето, стигнахме в село Владово.Долината от Владово до Воден бе земен рай. Не можех да се нарадвам на водопада край Воден, който се спускаше между отвесни каменни стени и разкошна зеленина. На юг от Воден до Негуш селата бяха български, а на юг от Негуш с Бар бяха гръцки... 

В южния край на Ресенската котловина се намира Преспанското езеро - най-високото, най-голямото и най-красивото в нашата земя. То се състои от две езера: Голямо с красивия и горист остров „Град" и Малко - с остров „Айл". И на двата острова има развалини от дворци и черкви от времето на нашия юначен цар Самуил, който е водил кървава война с византийците. Византийският цар Василий е наречен от гърците „българоубиец", защото е зверски извадил очите на пленените Самуилови войници. В 993 година Самуил е поставил паметна плоча върху гроба на татко си Никола, майка си Рипсимия и брата си Давида. Тая плоча била запазена в черквата на с. Герман, близо до източния бряг на Преспанското езеро. Подът на черквата бил постлан с каменни плочи, между които е била и Самуиловата каменна плоча. Тая плоча е най-старият паметник, написан с кирилица...

Получих писмо от Екзархията, с което ми се съобщаваше, че съм назначен главен учител в Ресен. Неизказана бе радостта ми, че ставам вече учител и че ще бъда у дома си. И ето ме в училището. Пред мен са малки дечица, млади момчета, ученици. Гледам ги и радвам им се. Те са дадени от родителите им да ги уча, да ги възпитавам, да ги облагородявам, да ги просвещавам, да ги обогатявам със знания - да ги подготвям за живота - да бъдат полезни за себе си, за родителите си и за родината...

След като 25 години се черкувахме в училището, сега предстоеше да се освети през м. август хубавата ни новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий". Андрея Ляпчев с фотографа Атанас Лозанчев обиколиха Преспанското езеро и направиха фотографически снимки на най-хубавите и най-забележителните места, с които се оформи много хубав албум. Тъкмеше се вечерта в деня на освещението да се даде театрално представление. За тая цел Трайчо Доревски съчини специална мелодрама. Направи се сцена. Направиха се и ложи. Аз, като секретар на общината, трябваше да приготвя покана за освещението на църквата, която да се обнародва в екзархийския вестник „Новини". Направих такава. "Нашият град води дълга и упорита борба с патриаршистите за въвеждането на славянска и българска служба в черквата ни, но черквата бе дадена на патриаршистите и ние цели 25 години се черкувахме в нашето училище, а покойниците опявахме в черковния притвор. Сега вече се радваме на хубава новопостроена черква „Св. св. Кирил и Методий", която ще се освети от владиката Григорий на 15 август тая (1894 г.) година. Молим всички български общини да ни създадат радост, като изпратят за освещението свой човек. Гостите няма да се грижат за квартира и за храна". На освещаването на църквата присъстваха водачите на Революционната организация: Даме Груев, Пере Тошев, д-р Христо Татарчев, Ташко Лозанчев, Григор Попев, Пен-джурков, Георги Пешков. Присъстваха и Андрей Ляпчев, д-р Божирад Татарчев, Станков и други гости. Свещеници бяха поп Ставри и поп Стефан...

В началото на учебната година народ и ученици с голяма радост отидохме далеч от града да посрещнем Охридско-Преснанския митрополит Синесий. При посрещането учениците с радост пяха, а Георги Татарчев държа поздравително слово. Владиката радваше всички със своята представителност. Преди Синесий Охридско-Преспански митрополит е Натанаил (Зографски-бел.ред.), родом от с. Кучевища (Скопско), любимец на народа. В 1874 година, съгласно фермана за учредяването на Екзархията, турското правителство е направило допитване до населението в Охридската и Скопската епархия дали желаят да имат български владика. Оказало се, че цялото население и от двете епархии, с изключение на стотина семейства от всяка, иска български владика. Български владика са искали и власите в Охрид. Съгласно фермана и желанието на народа били изпратени в Охрид - Натанаил, а в Скопие - Доротей (Врачански - бел. ред.)...

Симеон Радев ми бе ученик във втори клас. Като ученик беше много кротък. По всички предмети се учеше отлично. Трети клас той свърши в Охрид, а четвърти - в Битоля. След като завърши Галатасарайския лицей в Цариград, замина на учение в Швейцария. Тук той издава на френски език вестник в защита на македонското освободително дело. Като завърши образованието си в Швейцария, завърна се в София. Тук бе близък на Генадиев и редактира с вещина в. „Вечерна поща" и „Художник". Тук написа „Строителите на съвременна България" и на френски език „Македония и Българското възраждане", която скоро бе преведена на български език. С тия книги моят мил ученик стана мой мил учител. С тия книги той е и ще бъде винаги учител на всички българи...

Назначението ми за учител в Охрид ме зарадва. Радвах се, че ще учителствам в града, дето е свещенодействал нашият просветител св. Климент. Радвах се, че ще бъда учител, дето са учителствали Димитър Миладинов и Григор Пърличев. В Охрид се съхранява плащеница, подарена от византийския император на Охридския архиепископ, в която на гръцки е написано: „Пастирю на българите, спомни си в молитвите за мен.“

Посетих д-р Христо Татарчев. Той настояваше да се откажа от стипендията, за да бъда полезен на Освободителното дело. Казах му, че не мога да направя това, защото мисля, че като свърша в Загреб ще бъда по-полезен за делото...Записахме се за ученици в Препаранцията. Учител по педагогия ни бе Стефан Басаричек. Той бе винаги извънредно учтив и услужлив към нас. По неговите учебници, преведени на български, се изучаваше педагогия в българските педагогически училища. В Препаранцията следвахме четирима души българи. Един от тях - Никола Каранджулов - взе участие в Илинденското въстание и като четник бе убит. В университета бяхме 10-15 души българи...

В края на училищната ваканция получих от Екзархията назначение за главен учител в Гевгели...В края на учебната година в съвещание с отец Саев намерихме, че ще бъде добре да отида в Цариград и устно да изложа положението на нашето църковно-училищно дело в Гевгели. Отидох в Цариград. Бях много любезно приет от Екзарха Н. Бл. Иосифа I. Целунах му ръката, а той ме целуна по челото. Тая целувка беше най-здравата връзка между екзарха и тия, които му целуваха десницата. Екзархът бе висок и строен. Мило лице, мили очи. Високо и широко чело. Говор тих и благ. Високо интелигентен и високо просветен. Мъдър в делата си. Най-достойният между нашите владици. Той бе гордост за всеки българин в Турция...

Следващата учебна година бях преместен за учител в Скопското педагогическо училище. Много се радвах, че ще учителствам в града, който е бил в първите редове на борбата с гръцкото духовенство. На заминаване за Скопие реших да видя местата между Битоля и Велес, затова не пътувах с железницата, а с файтон от Битоля до Прилеп и с кон от Прилеп до Велес. Пътят от Битоля за Прилеп минава край църквата „Св. Неделя" и българските гробища. За тая черква българите са водили дълги и упорити борби с гъркоманите и власите. В гробищата в революционното време някои революционери са криели пушките си. Пътят пресича широкото и плодородно Битолско и Прилепско поле и реката Черна (Църна). В завоя на Черна в Първата световна война българските войски са водили кървави сражения за нашето освобождение. Прилеп е градът на крали Марко. В Прилеп се е родил и Тодор Кусев - един от най-големите български родолюбци. От Прилеп е Владимир Кусев, председател на Обединените македонски братства в София - Македонски национален комитет. Прекрасната книга „Македонските славяни са българи" е издадена от Прилепското братство. От Прилеп е и Димитър Талев, който написа книгите „Железният светилник", „Преспанските камбани" и „Илинден". В тия книги той с живи картини възкреси българския дух на Македония...

В черквата „Св. Богородица" един от певците беше снажният и добър щипянин Павлов. Със своя звучен глас той крепеше народния дух. За тази черква скопската певица и артистка Лена Каталакова Костова ми разправяше следното: „Касиерът на скопския валия - хаджи Трайко - сънувал, че на едно место в училищния двор имало заровена икона на св. Богородица. Тя му казала, че желае да се построи на това място черква за нея. Той разказал съня си на валията, а той наредил на свои хора да разкопаят местото. Там намерили икона на света Богородица. Валията се загрижил и издействал ферман за построяване на черквата „Св. Богородица" за българския народ в Скопие към 1831 година"...

На сутринта в Солун посетих в затвора в Едикуле д-р Христо Татарчев. На обяд го видях представителен, горд, с издигната глава и с вериги на ръцете да крачи по улицата, която водеше за пристанището. Заедно с него вървяха още 25-30 затворници, също с вериги на ръцете. Всички те пееха „Жив е той". Много народ се трупаше по улицата да ги слуша и гледа. С песни в лодката те стигнаха до парахода, който щеше да ги води на заточение в Мала Азия...

Докато учителствах в Скопие, руски консул беше Машков, сърбофил. Една година няколко учители отидохме в Руското консулство да честитим именния ден на руския цар Николай. Пристигнаха и сръбски учители. Машков каза: „Радвам се, че в моя дом се срещат българските и сръбските учители". Възразих му: „Вместо да се радвате, трябва да скърбите, че във вашия дом пристигнаха тия, които рушат нашия български дом. Доказателство за това е книгата на игумена на Лешовския манастир Кирил Пейчинович „Огледало", издадена на „препростейши болгарский язик" в 1816 г. и черквата „Св. Богородица" в Скопие, за която към 1831 г. е издаден ферман за черква на българския народ „булгар малети". Машков побледня, позеленя, но не каза нищо. Веднага след това ние напуснахме консулството...

През учебната 1902-1903 г. бях преместен за възпитател в Духовната семинария в Цариград. Бях поласкан, като знаех колко внимателно и грижливо се избираха учителите за семинарията. Считах избирането ми за заслужено. Бях убеден, че Екзархията е най-голямата победа на нашия народ в борбата му с гърците, която трябва да се пази като зеницата на окото; бях убеден, че свещениците, за подготовката на които се грижеше семинарията, и учителите са най-здравите крепители на нашия народ в Турция...След Солунския атентат дните в Цариград бяха тревожни. С тревога свършихме учебните занятия. Екзархът поиска да му докладвам устно за действията ми в семинарията. Преди всичко изказах му моята благодарност за назначаването ми за възпитател в семинарията. След това изложих му моите убеждения и възгледи по работата ми в семинарията. Изложих му подробно как съм действал, за да мога да повлияя на учениците да се развие у тях висок национален дух, за да станат те самоотвержени служители на църква и народ. Покрай другото му казах, че засега най-големият враг на нашето църковно-училищно дело е сръбската пропаганда, с която, освен Екзархията, се бори (особено в Скопския вилает) и Революционната организация. Като завърших. Екзархът ми каза:
— Г-н Николов, много Ви благодаря, че така откровено ми говорихте. Благодаря Ви за действията в семинарията. Това, което чух от Вас, напълно се схожда с това, което зная от учениците. За моите деца - учениците от семинарията - аз искам възпитатели като Вас, които ще подпомогнат да се развие у тях висок народен дух, които ще ги направят готови да пожертват даже живота си за църква и народ. Ето защо за идущата година Вие оставате пак възпитател в семинарията...

В Одрин стигнах към полунощ. Полицаят на гарата прегледа вещите и книгите ми. Силно впечатление ми направи неговата услужливост. Намери ми файтон, за да отида в града. Там се настаних в пансиона. Скоро след пристигането ми в Одрин се прибраха и учениците. Започнахме редовните занятия. Служенето ми както в гимназията, така и в пансиона ме изпълваше с радост, защото учениците бяха кротки, усърдно се учеха, имаха най-добри обноски, бяха учтиви към всички и защото гимназията и пансионът се издържаха от завещаните средства на д-р Петър Берон, голям родолюбец и забележителен учен, който с издадения от него в 1824 год. „Рибен буквар" извърши преврат в нашето учебно дело. До неговото излизане учението се започваше с именуване на буквите със слова: аз, буке, веде, а след него буквите започнаха да се именуват със звукове и срички: а, бе, ве. Това много улесни четенето и подтикна напредъка в българското училище...

На укреплението Айваз баба на 13 март 1913 година българският войник, след кървави юначни боеве при Лозенград, Ескиполос и Петра, при Люлебургаз, Бунар Хисари Виза, при Чаталджа, Шарнай, Булаир и Мъстанли, при укрепленията на Одрин, заби победоносното българско знаме. Когато Шукри паша вижда, че българското знаме се вее над Айваз баба, той издига бяло знаме над Илдъръма. Одрин пада. Шукри паша се предаде с 60000 войници, 2000 офицери и с 600-800 оръдия. Ето най-голямата военна победа в историята на българския народ! Строшиха се петвековните турски вериги. Завърши войната за освобождението на поробения брат, за освобождението на поробените български земи! В своята история българският народ има две неща, с които може да се гордее: дал е на всички славяни книга да четат и се е бил, проливал е кръв за свободата на своите братя, за свободата на поробените си земи...

Сключи се договора в Букурещ.
Майор Лазаров се завърна от заточение. Срещнах го на улица „Леге" и го поздравих с освобождаването. "Кой кого трябва да поздравява - ти мене или аз тебе?" "Защо?" "На парахода, дето бях аз, наредиха всички българи, взети от Солун, и казаха да се отделят тия, които се казват Николов. Отделиха се трима, между които началникът на нашата поща или банка и ги попитаха поотделно: "Ти ли държа реч на празника на Кирил и Методий?" "Не" - отговориха и тримата. Пред моите очи гръцките войници изпратиха с ножове и тримата в морето!"
От друг параход гърците са хвърлили в морето председателя на нашата църковна община архимандрит Евлоги Светиев и неговия секретар Батанджиев. Архимандрит Евлоги Светиев става мъченик на българската църква, на българския народ! Днес никой, даже българската черква, не си спомня за този мъченик! Българите, след като между тях се настаниха гърци и сърби, не можеха вече да се наричат българи, както от векове се наричаха! Сложиха им нови сръбски и гръцки окови, много по-тежки и по-непоносими от турските! Много от тях бяха принудени да напуснат любимите си вековни огнища и да намерят подслон под покрива на майка България!

Свършвам спомените за учителстването ми, като се прекланям пред подвизите на нашите войници, които летяха от победа към победа, като проливаха кръвта си за свободата на поробените си братя, на нашите четници, бунтовници - гемиджиите от Солун, въстаниците от Илинден и Преображение и героинята Мара Бунева от Скопие, които проливаха кръвта си за свободата на родината и като шепна и пея за тях марша „Ний ще победим" и химна „Покойници".

[тиквешанка]

"БЪЛГАРСКО КОСТУРСКО" - Георги Константинов - Бистрицки от Костур, Македония, 1919 г.

http://www.strumski.com/books/G_Konstantinov_Bulgarsko_Kostursko.pdf

"В памет на ръководителите, борците и народолюбивите българи-мъченици, паднали въ време на възраждането, революционната епоха и трите освободителни войни за благото и свободата на Българско Костурско, посвещава труда си. - Авторът.
Пред мисълта, че в днешните съдбоносни времена, които преживява българското отечество, всеки българин е длъжен да допринесе нещо в полза на родината си, аз се постарах да подготвя този скромен труд за многострадалния си роден край, който влачи най-тежките вериги на робството и се намира на върха на отчаянието и безнадежността...

Костурско заема най-югозападния ъгъл на Българска Македония и е страна почти планиниста, напоявана добре от р. Бистрица и притоците й: Белица, Четирска, Голешовска, Вишенска и Езерната...А всичко къщи в Българско Костурско 12 831. Като пресметнем средно по 6 души жители на къща, ще имаме всичко 76 986 жители, или: българи 49 800, помаци 4 080, всичко българи 53 880, турци 7 170, гърци 7 092, куцовласи 6 000, евреи 2 100, албанци мохамедани 324 и цигани мохамедани 420...

Както цялата Българска Македония, така и Костурско е търпяло цели векове политическо и духовно робство. Какво е било това робство общеизвестно е, няма нужда и не е тук мястото да се обрисува. Ще трябва да се отбележи само обстоятелството, че Костурско, като съседно на гърци и албанци и най-отдалечено от българския център и от важните съобщения на Македония и полуострова, е претърпяло най-големите насилия, каквито светът познава...Търпо Поповски от с. Косинец, е един от първите български учители в Костурско. Той отвори в 1869 г. първото българско училище в родното си село. Същата година учительт Георги Динков, родом от с. Държилово, Воденско, отвори първото българско училище в с. Загоричани. Златко Каратанасов от с. Бобища, е отворил първите български училища в с. Бобища и Мокрени в 1870 г. През 1882 г. той отвори и  първото българско училище в гр. Костур. През 1883 г. в Костурското училище е учителствувал Григор Бейдов от с. Косинец, а от 1883/84 г. до 1886/87 г. включително - Т. Поповски. През 1883 г. Бейдов се ръкоположи в иеромонашески сан и стана първият председатель на Костурската българска община. Това са първите български апостоли на Костурско, които бяха пуснали блескавите струни на българската книга...

В 1883 г. Калоянов от с. Загоричани отвори първото българско училище в гр. Хрупища, Наум Перелингов (от с. Г. Куманичево) в родното си село, Иван Шишков (от с. Здрелца) в с. Галища, Димитър Иванов Марков (от с. Желин) в родното си село в 1885 г. Тези са вторите апостоли на Костурско въ възродителната му епоха. Постоянно  и същевременно се откриват и училища в селата: Смърдеш, Нестрам, Апоскеп, Кономлади, Лобаница, Руля, Брезница и т.н...Вече към 1895 г. имаме почти навсякъде първоначални български училища в селата, а в града III - то класно м. училище с пансион. Последното, градското училище, създаде първите учители и ученици с таково образование на местна почва. Костурските градски третокласници, селянчета от околията, жадни за мила българска наука, пръсваха се да продължат образованието си в Солун, Битоля, Скопие, даже в Цариград, Сяр и Одрин, па дори и в Русия и западна Европа, и след свършване науките си почти до един се завръщаха в родната си страна, за да й подпомогнат в освобождението - не само от духовното, но и от политическото й иго. Най-голяма и славна роля, както за възраждането на Българско Костурско, така и за отличната му революционна борба, изигра градското III - то класно училище с пансиона - образцово просветително гнездо и гордост на българщината в околията...

Отърсено почти от ноктите на Фенерската гръцка патриаршия, от духовното си робство, Костурско почна да мисли и да действува вече и за политическата си свобода,  за освобождението си от вековното турско иго. Инициативата изхожда от самото място: първите дейци, които посяват революционното семе, са местни хора, или пък такива от самата Македония. Революционната епоха на Костурско датира от 1893 г. Трябваше да се побърза, да се отиде в помощ на народно-просветното дело, защото турската власт посредством спахилъка, деребействата и жестоките гонения на всичко българско, както и Костурската гръцка митрополия с щедро плащаните си агенти-шпиони, направиха непоносим живота на селянина-българин, който, съсипан економически и пред прага на гроба, не можеше да се не стрясне и да не противоустои по пътя посочен от революционерите. Милата и просветна българска книга отвори очите на роба...

Лазо п. Трайков, Лазо Москов и п. Фильо от с. Дъмбени, Васил Чакаларов, Пандо Кляшев, Лабро и Лаки Поповски, Герго Чакаларов и Стерьо Стерьовски от с. Смърдеш, Атанас Кършаков, Христо Киселинчев и апостолът п. Търпо от с. Косинец, Митре Влаха, Цильо Котев и Христо Цветков от с. Кономлади, Кузо Маняцки и Доро Наков от с. Маняк, Христо Ж. Ризов, Пандо Тольов, Атанас Николов, Кицо и Мито Делеви от с. Изглибе, Димитър Ив. Марков, Стерьо Ташков, братята Нумо и Тома Желински и п. Васил Димитров от с. Желин, Кольо Добролицки от с. Добролища, Костандо Желегоцки от с. Желегоже, Яне Осницки от с. Осничани, Дичо Антонов и Юрукови от с. Лобаница, Георги Райков от с. Търново, Лазо Андонов от с. Върбник, Кольо Кузинчев от с. Дреновени, Търпен Марков, Кольо Вишенски и Бакрачеви от с. Вишени, Кузо Блацки от с. Блаца, п. Герман и Аристид Дамянов от с. Черешница, Кузо Стефов и Петър Погончев от с. Загоричани, Кольо Мокренски (Алай-бей) от с. Мокрени, дядо Кольо от с. Зелениче (Леринско), Пандо Чулков и Трайко Данданов от с. Горенци, Трайко Желевски от с. Желево, Търпо Бузльо и п. Христо от с. Четирок, Манол Розов от с. Бобища, Георги Бабулев, Янко Кръстев, Яни х. Паскалев, Георги Христов, Борис Бацелов и п. Христо Димитров от гр. Хрупища, Маньо, Михал Гегата, Лабро Порязов, Колето Габрешарчето и Дино Бояджията от гр. Костур, Георговица Жужелска от с. Жужелци, Василка Спирова учителка от гр. Битоля, Димитър Янакиев от с. Шестеово, Шлянгата и Панайот Наумов от с. Апоскеп, Пандо Ризов Байов от с. Нестрам, Дамян Сидов и Сидер Стерьов от с. Галища, п. Васил от с. Личища, Насо Далов, Цильо Шишов, Пандо Сидов, Никола Суков и Гямо Далов от с. Жупанища, Христо Гямов от с. Орман, Герго Димитров от с. Ошени, Насо Чуцки от с. Чука, Доро Дреницки от с. Дреничево, Накето и Кальо Цаконски от с. Цакони, Петре Езерски от с. Езерец, братя Шишкови от с. Здрелца, Доно Брещенски и Вангел Христов от с. Брещени, и прочее и прочее са първите лъчи на революционния дух на костурските роби. 1900 г. завари всичко стъкмено, организирано и почти въоръжено. Дори старци, жени и деца са готови да жертвуват живота си за многоочакваната и блажена свобода. Почват вече делата на мегдана, падат първите и главни тирани - беювете. Залавят се архиви, ето и аферите. От края на м. Септември 1899 г. до края на м. Май 1903 г. в Костурско се разиграват 14 афери, които засягат 14 села, с резултат: 234 арестувани и 225 изтезавани хора. Въоръжило се повече от местното турско население и тайно, с големи предпазвания, Костурско почна вече да се готви за възстание...

1905, 1906, 1907 и първата половина на 1908 г., епохата до хуриета, е най-жестоката, най-кръвопролитната, най-безчовечната, за всичко българско в Костурско. Турски и гръцки чети в тесен съюз, по диктовка от Цариград и Атина, опожаряват, колят, бесят, угасват живота и на без това угасналия беззащитен роб. Необходимо е да споменем и няколко думи за Костенарията, която изигра най-голяма роль в Костурско в тоя кървав период. Костенарията, южната част на Хрупищско или югозападната част на Българско Костурско, която не можа да мине под ведомството на Българската Екзархия в бурните преди възстанието години (да се показваше тогава патриаршистът българин за екзархист, туй бе равносилно да се обяви той официално за възстанник), в мирната 1904 г. масово отхвърли булото на гръцката патриаршия; тя, която взе живо участие въ възстанието и даде скъпи и безбройни жертви за свободата, издебна сгодния момент тогава да прекъсне и официално всякакви връзки с фанариотите, непримирими врагове на българина. Ето защо тя и като съседна с гърци, турци и арнаути най-много си изпати от лютите врази...

Епохата преди хуриета е най-мрачната, най-кървавата в историята на Костурско. В тези най-критически за българщината там времена, опепеленият беззащитен роб бе заставен да се бори с турци и гърци, за да запази своето съществуване като българска единица. И той отстоя мъжки в борбата, геройски, без да се откаже от дадената си клетва. Така костурско устоя твърдо до край, не измени на народностьта си и остана вярно на светлия си идеал. Всичко там българско остана до край под грижите на Българската православна праотеческа църква и в редовете на ВМОРО...

Есеньта на 1912 г. - Балканската война! Костурският българин - роб гледаше плахо на бъдещето си! Плахо гледаше, защото той най-добре познава гърка като човек и Гърция като държава. Съседството му с гръцкото племе го е накарало напълно да изпита подлостьта и жестокосърдечието на византиеца и с право да се бои от гръцката опасност, която хлопаше на вратите му...Гръцките войски минаха гара Суровичево, стигнаха с. Баница (Леринско) и бързаха да завладеят едновременно Солун и Битоля. Грандоманията и алчностьта им за чужди земи диктуваше да правят това, а не освобождението на омразните им българи...Гърците се радваха, ликуваха, а българите охкаха, въздишаха, защото виждаха своето погребение, против което с векове са се борили. И незабавно гърците почнаха да агитират със слово и меч, че Костурско е вече неразделна част от Елада и че всички българи трябвало да изучават за напред божествения гръцки език. Омразата почна да се лее. Още през м. януари 1913 г., преди да изтекат още 2 месеца на “свободата”, зачестиха побоите, арестите и изтезанията на учителите, поповете и първенците българи, само за дето те не затваряха българските училища и черкви и твърдо пазеха българската си народност...

Май месец. Костурско стои твърдо на поста си, но черквите и училищата бяха затворени, черковно-училищните книги изгорени и осквернени публично, българските надписи затрити, гробовете на поборници и революционери сринати, българските хора и песни забранени, най-сетне и самият български език под забрана. Всеки ден каталими (конак) в български къщи, изтезания, изнудвания, отмъщения, за да се съсипе българското население економически, да превие врагу врат и да се погърчи. Стотици народолюбиви българи намериха гроба, мнозина безследно изчезнаха. Българското население, оголело до кости и откъснато от света, бе всецяло подложено на грабеж и заколение...

Обърнато в същинска гробница, Българско Костурско отново се виде принудено да пръсне в Америка и мила България чадата си, които, както в Балканската и Междусъюзнишката войни, така и още повече в настоящата всесветска, храбро се биха в редовете на българската армия за своето възкресение...”

[тиквешанка]

"Апел до световното обществено мнение", Виена, 1930 г.- Гена Велева от Скопие - деятелка на ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация), една от основателките на ТКПОМБ (Тайна културно-просветна организация на македонските българки)

“Избавила се от тормоза на югославските власти и стъпила на свободна европей­ска земя, дето най-после мога, без да рискувам живота си, да говоря свободно и да се подпиша със собственото си име, а не с онова, що ми беха натрапили сърбите, аз излизам днес, в изпълнение на един дълг и на едно обещание, дадено на моите другарки и сестри, които със смъртна болка понасят гоненията и изтребването на своите бащи, братя и съпрузи — да апелирам пред хуманното обществено мнение и специално пред женските организации, за морална подкрепа и за една благородна намеса с цел да се тури край на жестокия режим, въведен в моята родина от сър­бите. Моята цел не е тук да излагам вековните страдания на моя народ под чуж­до иго, нито описвам картината на националното робство в цялата страна. Достатъч­но е да изтъкна примера на моя роден град Скопйе, гдето днес нема нито едно бъл­гарско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища, с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище, няколко черкви, българска митрополия, търговски дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр. културни придобивки на бъл­гарския дух, от които днес не е останало нито помен — за да се разбере трагедия­та на македонския българин.

След затварянето на нашите училища и изпъждането на нашите учители, све­щеници и владици, заставени да се учим в сръбски училища, в които бехме под­ложени на едно жестоко денационализиране, ние противопоставихме един непосилен отпор срещу агресивността на сръбския шовинизъм. Но, уви! При тези напълно лоялни усилия ние минахме не само през шумни политически процеси като тоя в Скопйе, но дадохме и скъпи жертви, като нашия другар Благой Монев от Щип, заклан в избите на щипската жупания, или Кирил Ципушев, от Радовиш, отведен към австрийската граница в Словения и там заклан, или като Тодор п. Йорданов, от Кочани, загинал под колелата на локомотива в Земун, бегайки от преследващите го агенти на сръбската тайна полиция и пр. Нашето поколение в отпора си срещу сръбската денационализаторска политика даде и други многобройни жертви извън университетските среди, какъвто е случая с младежите: Куюмджиев, Ангюшев, Бояджиев, Андрейчин, Рампо Попов, Сотир Гърданов, Стоян Тодоров, Моне Дръчков, Боне Припорски и още толкова други мъченици, които не беха извършили друго престъпление, освен непростимата за сърбите смелост да се чувствуват българи.

Вместо да продължавам нескончаемия списък на тия млади жертви, откъснати от средата, в която аз самата се движех, бързам да ги при­ключа с последните две имена на младите девици: Люба Карагюлева, от Охридъ, и Грозданка Зафирчева, от Велес — жертви на ненаситния сръбски Моллох — за да мина към най-новите проявления на сръбската тирания, която в последните неколко месеци е насочила с нови методи всичките си усилия за смъртно уязвяване на македонската интелигенция и специално на академическата младеж. Бидейки единстве­на свидетелка, която по чудо успях да се укрия и спася от ноктите на сръбските палачи, които ме търсеха под дърво и камък, днес, излагайки макар и бегло по­ следните събития на Македония пред общественото световно мнение, аз считам, че изпълнявам един дълг не само към моите преследвани другари и към моята ро­дина, но още и към целото човечество, което требва да се счита еднакво обидено, че след толкова жертви, дадени за тържеството на принципите на свободата и демокра­цията, днес има сред Европа страни, дето хората се избиват само защото предявяват правата си в името на същите принципи...

Под същия страшен терор попаднахме и аз и моят брат Панче Велев, магистър по фармация, който — бидейки слаб физически — не можа да понесе теро­ра и почина в най-големи мъки, след кратко боледуване. Всички ние, обвинени така страшно, бехме в същност невинни. Но ние се чувствуваме като българи със силно национално чувство, с което заразявахме и нашите по-малки братя и сестри, за да ги предпазваме от отровата и денационализацията; и затова трябваше да бъдем ком­прометирани, а после унищожени. Тежко е да се опишат всички страдания понесени от моите другари, поставени под непрекъснатото наблюдение на тайни полицаи. Но ще кажа накрая онова, което аз лично преживех. Няколко пъти бях викана от бана Жика Лазич, по чиято лична заповед стават всички насилия и убийства в Македония. Преди това бях разпитана от начал­ника на полицейското отделение на бановината, Арсо Петрович. Този развратник поиска да се гаври с моята чест, вследствие на което нададох викове и избягах от канцеларията му, имайки на ум трагичната съдба на Грозданка Зафирчева, която биде изнасилена в канцеларията на един колега на Петрович и след това убита. При многобройните ми разтакания пред бана Жика Лазич последния ме караше с всевъзможни заплашвания и обещания да препиша с мой почерк и да подпиша при­готвените „признания“ и покаяния, стъкмени според разкритията на агент-провока­тора Караджич, но аз реших да устоя до край и пред никакви заплашвания да не изнасиля съвестта си и да не подпиша онова, което ми се предлагаше...

А до къде може да стигне тази власт в измислянето на средства за потискане — нека послужат следващите няколко примера взети измежду хилядите подобни:
1. За да си отмъстят на емигрирали македонци и да уплашат другите да не бягат в България и да излагат режима, на жените на емигрантите не се дава паспорт да излезат. Нещо повече: насила, с побоища, са заставени да подпишат едно разводно прошение, написано в сръбската митрополия, която разтрогва брака и след това насила оженват тия жени за сръбски жандари дошли от Шумадия...
2. Понеже за оженването на придошли сърби с местни момичета властите дават награди и повишения (това се върши с цел да се създават роднински връзки и да се отстрани обтегнатостта между македонските българи и придошлите сърби), много жандарми и чиновници изнасилват момичета и след това се оженват за тях. Ни­кой не ги преследва за това, а ги награждават.
3. На населението е забранено да празднува своя обичай „имен ден“. За това властите държат сметка и в деня на „имен ден“ предписват на членовете на се­мейството да заминат за ангария на тоя ден, който е техен праздник — не само да не празднуват, но и да работят тежка работа. Срещу туй на всички семейства се налага сръбския обичай „слава“, за който свещениците и сръбските чиновници дър­жат сметка и проверяват по няколко пъти на ден дали се празднува.
4. В Скопйе, при черквата „Св. Димитър“, бяха събрани и тачени гробовете на дейците от българското възраждане Кара йове, Хаджи Трайко, Дранго и др., чиито надгробни плочи носеха, естествено, български надписи. Народът често спохождаше гробовете на тия символи на българския дух, чието възкресение почна именно от Скопйе в 1829 г., и им отдаваше почит. Сърбите разрушиха тия гробове и разровиха костите на видните покойници, както и гроба на скопския герой Борис Дрангов, пол­ковник от българската армия. В централните гробища е разрушен гробът и счупена надгробната плоча с български надпис на поручик Кебеджиев.
5. Пеенето на нашата народна песен се счита за престъпление. След осъждането на тетовските граждани за такова „преступление“, напоследък младежите братя Стефчеви, от Скопйе, които са пели български песни в своя обущарски дюкян, са били арестувани от полицията и в затвора са били премазани от бой.
6. Духовните лица, по заповед на патриарха Варнава, са забранили посещение­то на манастирите от по-видните българи. Това е обяснимо за нас, които знаем, че патриарх Варнава е бивш сръбски комита, който като такъв още от турско време действуваше против българското население в Македония, а в последно време, като скопски митрополит, заедно с директора на сръбската банка Тодор Васоевич и Ристич, беше член на „екзекутивата“. Те, като компетентни познавачи на „вирогла­вите българи“, произнасяха смъртни присъди против тях, които присъди се изпъл­няваха от членовете на четническото дружество „Петър Мърконич“, чийто член на комитета е и самият Варнава.
7. На вдовицата на аптекаря Милан Генов, убит по присъда на горепоменатата „екзекутива“, е забранено да носи траур. Викана е била често в полицията и е била заставена да махне траура. Черните знамена на вратите на къщата й са изпокъсани. Също така е забранено да носят траур и на родителите на заклания от жандармите Стоян Тодоров от Виница. Заповедта за махване на траура е дал палачът му капитан Стоянович.
8. Същият капитан Стоянович е накарал един селянин от Виница през нощта да отиде на гроба на брата си и да счупи надгробната плоча, писана на бъл­гарски.
9. Бащата на заклания от жандармите младеж Иван от с. Любанци, Скопско, който отчаян е тичал обезумел из скопските улици и разказвал как жандарми­те са убили единствения му син, е бил арестуван в участъка и от тогава нищо не се чу за него.
10. Самите жандарми, които са заклали студента Благой Монев в избата на жупанията, разправят за това си престъпление като за „изпълнение на заповед“, дадена от жупана полковник Михайлович в Щип. Майката на тая млада жертва много пъти е отивала да иска позволение за отпътуване до Скопйе и Белград (без специ­ално позволение никой от Македония не може да пътува), за да се оплаче. Но Ми­хайлович постоянно я пъдел и й е забранил да излиза извън чертата на града. Няколко по-смели младежи и граждани от Щип подписаха едно общо заявление до властите, с което търсят извикания в кметството и изчезнал от там студент Монев. Понеже минали много дни, а властите не са давали никакъв отговор, неколцина от гражданите отидоха при полковник Михайлович да питат какво е ста­нало с младежа. Михайлович им е отговорил: „Престанете да се занимавате с този въпрос, ако не искате да ви постигне същата съдба“.
11. След подаването на петицията до ОН от македонските граждани: Гр. Анаста­сов, Д. Шалев и Д. Илиев, властите в Кавадарци са извикали брата на Анастасов и под страх на смърт са го заставили да се откаже от брата си...
12. За събиране глоби от земеделците по селата постъпва се по следния начин: кметът и стражарьт на селото (пришълци от Шумадия) узнават, че селянина е на нивата си. Тогава веднага изпращат призовка в къщата, с нареждане селянина да се яви незабавно в общината. И, есттествено, понеже адресантът не е в къщи, а на нивата си — не може да се яви незабавно. Това му костува тежка глоба, която после се събира, като му се продава добитъка.
13. Други многобройни поводи за глоби доставят шапките. В Македония на селя­ните е забранена всекаква друга шапка, а им е наложена сръбската войнишка шапка, „шайкач“. Който бъде заловен без „шайкач“ на главата — веднага бива глобяван...

Такива примери могат да се изброят със стотици. Но за да не злоупотребя с търпението Ви, аз ще туря точка на тех, за да посоча неколко примери за начина на действие спрямо най-младите...
1. Една ученичка, скопянка (чието име, по понятни причини, се въздържам да спомена), на въпроса на учителя си каква е (по нареждане от горе тоя въпрос често се задава на учениците в Македония), отговаря високо, че е българка и че никой не е в състояние да я разубеди в това. Тази нейна „смелост“ й костува един учител­ски съд, който, след дълги разисквания не можа да измисли друго наказание, освен да се предпише на преподавателите й да се стараят да я скъсат по предметите. С това наказание са наказвали много ученици в Македония. В тая област особено се проявява сръбската учителка в търговското училище г-жа Йованович и нейния съпруг — Цанта Йованович. Те заедно с други още учители, между които на първо място трябва да се спомене Тошо Смилянич, скъсваха систематически на изпитите и пропъдиха от училището много млади македончета затова, че са се проявили като българи.
2. Отчаяни от неуспехите на денационализаторската си пропаганда в гимнази­ите, сърбите сега са обърнали изключително внимание на основните училища, при които създават пансиони и награди, за да изтръгнат малките деца от техната родна среда и да превият техните крехки души по своя воля. А за по-възрастните из­мислиха едно ново средство: от една година насам в Македония са закрити почти всички гимназии. За да следват в гимназия, македонските деца се изпращат в пре­делите на Стара Сърбия, дето за тех са открити специални пансиони. Така, днес сърбите действуват подобно на турците, които някога създаваха яничарите, като откъсваха българските младежи от семействата им...
3. С разни подаръци: бомбони, картини, играчки и други — сръбските учители развиват доносничеството между малките деца, като ги подмамват и ги карат да съобщават какво говорят и вършат в къщи техните родители, дали са българи или сърби и пр. Родителите са изпаднали в ужас от тия средства на възпитание и в къщи не смеят нищо да продумат пред децата си.

Изнасяйки всичко това, аз отправям апел към всички хуманитарни органи­зации в света, към всички женски и студентски организации и към всички свободо­любиви и благородни лица, молейки в името на правдата и на човешката защита на всички ония мои братя, които остават в Македония, подложени на най-изтънчени фи­зически и душевни насилия...
Гена Велева,
политическа емигрантка от Македония под сръбска власт“ - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 651 - 655

http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

[тиквешанка]

Петицията и Мемоарът на:
Димитър Шалев, адвокат от Скопие
Григор Анастасов, адвокат от Кавадарци
Димитър Илиев, адвокат от Прилеп

“Скопие, декемврий 1929 г.
До негово Превъзходителство сър Ерик Дръмонд, главен секретар на ОН в Женева
По силата на чл. 2 от договора, подписан в Сен-Жермен на 10 септември 1919 г. между главните съюзни сили и кралство Сърбия, Хърватско и Словения, покровителството на малцинствата, които живеят в кралството, е под гаранцията на ОН. Подписвайки тоя договор, кралството пое, съобразно с тоя договор, задължението да даде права на всички малцинства, включени в границите му след 1 януарий 1913 г.
По силата на всичко това тия права и тая протекция са признати също за българското население в Югославия, присъединено към нея след споменатата дата. Основавайки се на тоя договор, населението се обръща към OH с молба, то да изпълни и приложи договора за покровителство на малцинствата, в дадения случай на българското малцинство в Югославия, дето то съставя компактна маса всред населението, което живее в Македония.
Десет години минаха от сключването на договора за мир. Въпреки това Сенжерменският договор за покровителство на малцинствата си остана мъртва буква. Нещо повече: българските малцинства в Югославия са не само лишени от предвидените права в тоя договор, но са и подложени на една системна денационализация и насилствена асимилация, лишени са от политически права и са превърнати на икономически роби и обречени на мизерия.
Противно на съществуващите договори югославското правителство унищожи всички наши културни институти – национални, образователни и политически, – затваряйки 641 български училища с 37 000 ученици; прогони 1013 български учители, конфискува и превърна в сръбски черкви 761 български черкви, изпъди шестима владици, прогони и унищожи 833 български свещеници, унищожи всички български библиотеки и читалища, в които ние се учехме на майчиния си български език, забрани български вестници и списания в Македония. С една реч, югославското правителство разруши в Македония всичко, що може да служи за национално, културно и социално развитие на македонските българи.
В преследването на своята политика за унищожаване на българщината в Македония югославянското правителство прибегна дори към мерки, които навсякъде се считат като пълно отрицание на съвременната цивилизация и елементарните понятия за свобода.
а) Въпреки чл. 7 от Сенжерменския договор то ни забрани да си служим по улиците с нашия майчин български език, както и в частните отношения, в търговията, в събранията и пр., без да може да става дума за употребяването на български език в публикации и в печат. Употребяването на нашия български език в държавните, общинските и др. учреждения е напълно забранено.
б) Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания. Кръщаването на нашите деца с национални имена е забранено и ние сме заставени да ги кръщаваме по един списък, изработен от сръбските църковни власти специално за Македония.
в) Четенето на български книги и български вестници е забранено под страх на най-тежко наказание и ние никога нямаме възможността да прочетем нито един ред на нашия майчин език. Четирима младежи бяха осъдени в Кавадарци, защото у тях е била намерена една българска книга.
г) Пеенето на български народни песни се счита за престъпление. В Тетово много граждани начело с един свещеник бяха осъдени, защото са пели на едно празненство български песни.
д) Югославянските власти ни забраниха да празнуваме нашите национални и обичайни празници, именните и еснафски празници, налагайки ни вместо тях сръбската „слава".
е) За да улеснят асимилацията, властите насилствено заставят да се женят млади момичета и жени от Македония за сръбски жандарми, доведени там, и всички протести против това насилие досега са били без резултат.
ж) На македонската интелигенция се отказват всички общински и държавни служби. Техните заявления се оставят без последствие и самите те се пропъждат от кралството, както беше случаят с г-жа д-р Пиперкова от Скопие, д-р Наумов от Охрид, д-р Ципушев от Велес, или се интернират, както е случаят с инж. Караджов и д-р Таушанов от Щип, или се убиват, какъвто беше недавна случаят с Благой Монев от Щип, Рампо Попов от Прилеп и пр. – без да говорим за многобройните убийства, които станаха по-рано.
Ваше Превъзходителство, българското население в Македония има дълбока вяра към великата мисия на ОН и иска да вярва, че то бди над точното прилагане на международните договори. Затова, имайки съзнание за правата, които му са гарантирани като малцинство от Сенжерменския договор и въпреки големите страдания поради насилствената асимилация на югославянското правителство, българското население в Македония, организирано в своите национални организации, реши да ни изпрати в Женева в качеството на негови законни представители, за да отправим до ОН тая петиция и да искаме неговата протекция в качеството ни на национално малцинство в Югославия – нещо, от което досега ние не сме се ползвали вследствие познатото поведение на югославянското правителство.
Ние, долуподписаните югославянски поданици, родени и живущи в Македония, сме заемали разни обществени и политически служби и сме участвували в политическия живот на нашата страна в качеството си на представители на българското национално малцинство в Югославия, приехме деликатната и патриотическа мисия да отправим до ОН тая петиция, убедени, че с тоя акт ние изпълняваме един дълг към нашия собствен народ и цивилизованото човечество, защото ние вярваме, че подпомагаме да се отстранят по миролюбив път заплахи за мира.
Излагайки всичко това, ние си позволяваме да обърнем вниманието на ОН върху опасностите, които заплашват самото съществуване на българското население в Югославия.
Ние заявяваме в същото време, че всички тия и други изложени досега факти в петициите, представени било от емигрантската организация на македонците, било от други организации, като Балканския комитет в Лондон, Французката лига за правата на човека или Американската лига, напълно отговарят на действителността и на желанията на българското население в Югославия.
За да се отстрани тежкото и непоносимо положение, което създава всички условия за нежелателни събития, ние вярваме, че е необходимо и целесъобразно да се вземат следните мерки:
1. Да се признае националността на македонското население и строго да се съблюдава под контрола на Обществото на Народите договора за покровителството на малцинствата.
2. Да се позволи завръщането в Македония на нашите емигрирали братя.
3. Да се амнистират всички политически затворници, осъдени от сръбските съдилища само затова, защото те са искали права и свободи, гарантирани от договора за покровителство на малцинствата.
4. Да се разреши отварянето на българските черкви и училища, издигнати с толкова жертви от самото население преди сръбското владичество в Македония.
5. За да се контролира изпълнението на поетите задължения от югославянското правителство по силата на договорите, да се изпрати в Македония една специална комисия, назначена от ОН, която да бди за изпълнението на тоя договор.
Ваше Превъзходителство, македонското население, което ние имаме честта да представляваме, посрещна с радост новината за Вашето идване в югославянската столица. Това е доказателство за вярата, която има това население към ОН, и за голямата му мисия да въдвори една ера на пълна толерантност в отношенията между народите, толерантност, необходима за мира. Ние сме убедени, че тая вяра на нашите братя ще бъде оправдана, като Ваше Превъзходителство даде ход на тая петиция.
От името на българското население в Македония под сръбско владичество:
Димитър Шалев
Димитър Илиев
Григор Анастасов”


МЕМОАР

“Ваше Превъзходителство,
Въз основа на член втори от договора, подписан в Сен-Жермен, на 10 септемврий 1919 година между главните съюзени и сдружени сили и крал­ството на сърби, хървати и словенци, подписаните връчиха на 14 януарий 1930 година, от името на българското национално малцинство в Югославия, на Не­гово Превъзходителство Сър Ерик Дръмонд, главен секретар на Общество­то на народите, една петиция по съществуващето в Македония положение. С петицията се моли уважаемото Общество на народите, което е гарант за закри­лата на малцинствата, живеещи във въпросното кралство, да приложи споменатия договор и да настои пред правителството на югославското кралство да изпъл­ни задълженията, които е поело чрез алинея 3-та на чл. 9 от Сенжерменския договор по отношение на българското национално малцинство в Югославия, което представлява МНОЗИНСТВОТО ОТ НАСЕЛЕНИЕТО В МАКЕДОНИЯ- Обществото на народите ни потвърди получаването на нашата петиция на 10 февруарий 1930 година с писмо №4-16962-166. В тоя момент петицията следва своя нормален ход, съгласно процеду­рата, възприета в Мадрид по въпроса за националните малцинства, и ние сме дълбоко убедени, че тя ще бъде посрещната както требва от компетентните фактори, защото националната проблема, която е предмет на тази петиция и чието разрешение се иска от последната, е позната в нейната същина и в ней­ния исторически развой. От друга страна, актуалността на проблемата, до ко­ято се отнася нашата петиция, проучена от всички гледища, такава каквато се поставя тя днес в една твърде остра форма, НЕ ТЪРПИ НИКАКВО ОТЛАГАНЕ. Нещо повече, тази проблема изисква за своето разрешение една бърза акция — прилагането на договора за мир — в интереса на:
1. Мира на Балканите;
2. Справедливостта и правото;
3. Вътрешното заздравяване на всички балкански държави
4. Едно население от 1,000,000 души жители, което има право да съществу­ва и да има човешки права в отечеството на своите прадеди. След тези констатации, съобразно с изискванията за мир, справедли­вост и демокрация, които въодушевляват днес човечеството и които прин­ципи лежат в основата на нашата законна борба за политическото разрешение на нашата национална проблема, повдигната по силата на договорите за мир, ние се сметаме длъжни да направим изложение в настоящия мемоар, със стро­га обективност и с дълбока вяра, че ще бъдем чути и разбрани където и от когото требва, върху ТЕЖКОТО ПОЛОЖЕНИЕ в което се намира българското национално малцинство в Югославия, респективно в Македония. Идеалът, към който се стремят днес всички народи, е трайният мир, изграден върху правото и справедливостта. Войната е изключена и осъдена. Прекото споразумение между народите и арбитражът за уреждането на конфликтите са издигнати в култ. Тези са основните принципи, възприети от народите, и те требва да създадат необходимите условия за защита и напредък на човешката цивилизация. Пред вид степеньта на своя политически, културен и социален развой, Балканите имат нужда от мир повече от всека друга част на континента. Принципът, според който мирът требва да се основава на справедли­востта, е еднакво валиден за всички балкански страни, където окончателното уреждане на националните проблеми стои в прека зависимост от разреше­нието на въпроса за закрилата на националните малцинства. Следователно, ми­рът на Балканите и сближението между народите, които населяват полуостро­ва, както и вътрешното заздравяване на държавите в тази част на Европа, зависят преди всичко от СТРОГОТО И ЛОЯЛНО ПРИЛАГАНЕ НА КЛАУЗИТЕ ЗА ЗАКРИЛА НА МАЛЦИНСТВАТА. Тези клаузи, които съставляват неразделна част от договорите, са една от основите, върху които почива мирът. Гаранцията за тези клаузи, обаче, тежи на Обществото на народите и на главните съюзени и сдружени сили..." - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 123 - 126, 628 - 640
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80+%D0%A8%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

http://macedoniandocuments.blogspot.mk/2009/12/memoire-macedoine.html

http://pametbg.com/index.php/bg/jertvi/nabludavani/978-2016-10-24-05-59-15

[тиквешанка]

Илия, Бано и Тодор Кушеви от Велес, Македония

Едно героично семейство
“Велес, най-силната крепост на българския дух в цялата българска земя, който при допитването за народностна принадлежност единодушно гласува за български митрополит (1872), рожденият град на Йордан х. Конст. Джинот, чието поклоничество и жар към величието на българския народ може да се сравнява с това на Неофита Бозвели или на Раковски, градът на първия български лиричен поет Райко Жинзифов на 30 миналий месец ноемврий изживя моменти на траур и величие. На тоя ден стана заравянето костите на братята Илия и Тодор Кушеви в гроба на баща им Бано Кушев.

Кой бе Бано Кушев? Учениците от горните класове на Солунската и Одринската гимназии познават го много добре. Надарен с всички познания и заложби на учен, Бано Кушев представляваше един от главните стълбове на гимназиите в чиито преподавателски персонал се числеше. Роден математик - педагог, той обичаше предмета си така горещо, и беше привикнал да го преподава тъй проникновено, така пламенно и разбрано, щото учениците му бяха се привързали към него, както рядко учител математик обайва. Чело силно изпъкнало, поглед жив и съсредоточен, осанка внушителна, държание важно, сериозно, еднакво достъпен за най-издигнатия и най-обикновения гражданин, просветен и високо интелигентен. Бано Кушев беше учител не само за непосредствените свои ученици - той пръскаше искри от огъня, който бе запалил в себе си, между всички - всред цялото общество, в което се движеше. Роден Аристократ - в умствено и в материално отношение - той не знаеше що е това почивка и себеугодничество. Бано не изпусна нито един случай да бъде на челно място във всяко едно народно начинание - било то в църковно-училищно отношение, било в революционно-освободителното движение, било в стопанското превъзмогване на народа му. Навсякъде той бе байрактарът...Той е първенецът на града не само поради положението което е заемал, не само поради материалното състояние, но и вследствие готовността му да жертвува имот и живот за народното преуспяване...На 27.XI.1910 г. към 9 ч. сутринта, на улицата пред самия му дом, вражески куршум проби главата на велешките българи. Градът потона в траур...

По-големият негов син - Бано Кушев остави трима синове и пет дъщери - Илия, многообещаващ поет и писател, надъхан с духа на великия свой баща, презря спокойствие и светло бъдеще, което провидението бе му преопределило. Той слезе от висините, в които обитават Боговете на изкуствата, и, осиян от ореола на своята муза, с малка своя чета начело заминава за родна страна да организира освобождението от зверствата и издевателствата вършени върху поробения му брат от владетелите сърби и гърци, настанили се в най-чистата българска земя чрез коварство и измама. Неговата мисия е глвно агитационна, организационна, и целта му е да възкръсне революционната идея, мачкана нечестиво през периода на II-то робство. Опоен от величието на задачата, с която се бе нагърбил, герой, неподозиращ подмолната дейност на владетеля сатрап, Илия Кушев бе отворил обятията си за всеки, който се показа готов да възприеме неговата идея, и бе дал достъп между най-доверените свои хора и на неколцина от предишните вековни мъчители на българския народ. Подкупът е бил грамаден, обещаните от властта облаги на злосторниците чрезмерни, а скроеният атентат е бил от никого неподозиран. На 29 ноември 1922 г.през нощта, когато след дълъг мъчителен поход бе се отдал на почивка, пазителите му иноверци пронизаха мъдрото чело на младия войвода, Илия Кушев, който загина в своята 27 годишна възраст. На сутринта българското население при с.Оризари (Велешко) бе потопено в скръб...

Вторият син на Бано Кушев, Тодор, завършва III мъжка гимназия в София и постъпва студент по право в софийския университет. Но скръбта му по тъй ранната кончина на рождените му баща и брат, невинно пролятата тяхна кръв зове и него и той, 24 годишният младеж, член на ВМОРО, през 1925 г. заминава с четата на Петър Станчев, съставена от млади надеждни юнаци, които летят към роден край, буйна кръв да пролеят, народна свобода да добият - да поддържат пред света македонския въпрос буден, да се знае че той съществува и че очаква своето разрешение. През нощта срещу 19 септемврий 1925 г., четата на П.Станчев нощува на връх Ражден, между Неготино и Демир Капия, под Велес. Сръбски потери ден и нощ бродят из планини и долини да бранят заграбената страна и четата попада под ударите на силна потера. До колко злобата на озверените сърби е особено голема към семейството на Б.Кушева, и, докогато за всичките убити четници е било заповядано на селяните да ги погребат в изкопани от тях гробове, за Тодора Кушев било е наредено, под страх на жестоко наказание, да не бъде погребан, а да бъде оставен за стръв на кучета и зверове. Все пак селяните - българи положили красивото тяло на 24 годишния Тодор Кушев в останалите от войната през окопи и го засипали с пръст, която е била разровена, та неговата сестра едва е могла да намери тук таме разхвърлена по някоя скъпа кост, за да състави част от скелета на премил брат.

На 30.XI.1941 г. останките на великите български синове, на братята Илия и Тодор Кушеви, при особена тържественост са били погребани в гроба на баща им Бано Кушев, при стечение на официални военни и граждански власти и на безброй много почитатели, при делегации от Скопие и Щип, от Битоля и Прилеп, и при участието на почти цялото население на гр. Велес и околията...Да пребъде във вековете споменът и славата на видното героично велешко семейство...”- Кирил Христов Совичанов, Илюстрация Илинден, януарий, 1942 г. стр.6, 7

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_1.pdf

http://digilib.nalis.bg/xmlui/discover?scope=%2F&query=%D0%98%D0%BB%D0%B8%D1%8F+%D0%9A%D1%83%D1%88%D0%B5%D0%B2&submit=Go&rpp=10

http://strumski.com/biblioteka/?id=1009

http://strumski.com/biblioteka/?id=720