Дневник, 30 август 2006
Темата "Македония" - начин на употребаНапоследък горещи македонски мотиви озвучиха на няколко пъти българското политическо лято. Най-напред разбрахме за терзанията на президента Първанов около едни негови не съвсем исторически ангажименти по темата в недалечното минало, после външният министър Калфин погледна неочаквано строго за социалист към Скопие. Там, както си му е редът, се обидиха и с обичайната си свадливост напомниха, че Илинден бил само техен; обадиха се и активизираните им отново "омовски" хомункулуси. Междувременно стана ясно, че българските паспорти са желани от десетки хиляди македонски граждани, дори от представители на македонския политически елит. Въобще познати рефрени от края на миналия век, но и не съвсем.
Извън обичайното напрежение, което съпътства редовно около 2 август противопоставените официални гледни точки към миналото, този път градусът като че ли е съзнателно повишен. Президентските избори се задават и патриотичната струна в многострадалната народна душа трябва да бъде настроена отново за чувствителност към болезнените национални проблеми, към българското величие и към историческата отговорност на големите държавни мъже. А може ли в случая без Македония?
Въпросът, разбира се, е риторичен. Темата "Македония" е неизбежна в българския обществен живот по исторически причини, незаобиколима е заради присъствието си в биографиите на стотици хиляди българи и, най-накрая, след 1991 г. е политически задължителна. Но не преобразяването на Вардарска Македония от югославска република в независима държава, а възстановяването на българския политически плурализъм върна на "македонската" проблематика присъщото й обществено значение, така характерно за предкомунистическа България. Върна го обаче ограничено и неспособно да й отреди съответстващото място в обществено-политическата мисъл и в политическата практика.
Причините за тази неадекватност са многобройни, но основната е в неумението на настоящето да осмисли темата "Македония" политически точно и да я вгради отговорно в националния живот и в съвременните български външни отношения. Затова извън научните интерпретации и рутинната дипломатическа практика в двустранните отношения с Република Македония, македонската проблематика се употребява конюнктурно, най-често като пропаганден катализатор за някакви вътрешнополитически цели. Сега тя е задействана отново като средство за оформяне на предизборния образ на действащия президент, но основната задача на трайното й използване от левицата е формалното очистване на БКП/БСП от нейната историческа вина по македонския въпрос и представянето й като национално отговорна политическа сила.
Възможността тези усилия да успеят е по-малкото зло. По-голямото е, че те моделират една аморфна представа за състоянието на проблема "Македония", в която се преплитат некомпетентност и неискреност, опортюнистична безотговорност и имитация на съвременно отношение. За запознатите с комунистическите "приноси" по въпроса това вероятно е ясно. На поколението, на което днес цинично се внушава, че "социализмът е секси", трябва обаче да се каже, че отношенията на българските му носители с нацията са по-скоро политически перверзни. Първите признаци на ненормалност се проявяват още в началото на ХХ век, за да я открием и днес в двусмисленото и често позьорско поведение на левицата, проникнато от противоречието между новия флирт с национализма и съхранената склонност към политически сделки на тъмно, към договаряния, безразлични към националните интереси.
Всъщност темата "Македония" присъства трайно в новобългарския политически живот повече от два века, едновременно зависима от предизвикващите я събития и сякаш недосегаема от обратите в нейната интерпретация. Появила се като неразделна част от националната идеология и от публичните дебати за българското бъдеще, тя неизменно ще ангажира общественото внимание като доказателство за драматичната връзка между история и политика. Тази връзка е на няколко равнища и всяко от тях е влияло и влияе върху състоянието на българската общност и върху способността на държавата да се развива успешно: на нивото на културата, на нивото на националната идеология и нейните партийни интерпретации и на нивото на конкретната политика. Необходимо е още да напомня, че взаимоотношенията между политиката и историята (като минало и като наука) имат пряко въздействие върху осъществяването на историческата приемственост - условието, което определя стабилността, посоката и динамиката на националното развитие.
Проблемът "Македония" е между най-силните примери от ХХ век за това въздействие: за способността на политиката да стимулира историческата приемственост, но и да я потиска, да я моделира в изгодна за интересите си посока и дори да я прекъсва. В случая обаче ни интересуват не фактите от миналото или ролята на външните фактори, а интерпретациите по темата "Македония" в съвременното българско политическо пространство. От тази гледна точка приемствеността с исторически доминиралите основни тези като че ли е съхранена, а най-жизнени се оказват нагласите, свързани с онези от тях, които вече изглеждат политически изчерпани и трудно кореспондират с усложненото настояще на проблема. Това състояние е най-ясно представено от две противоречащи си нагласи - на неритмично пулсиращ национализъм и на европеистично прикриван постмодерен нихилизъм. В първия случай подходът към темата е старомоден, исторично ориентиран и политически рязък спрямо опонентите. Присъщ е за ВМРО, за малките националистически формации, за патриотарстващите пропагандисти на БСП и за изкушената от късно припознатия национализъм част от техния електорат. Възбуденото политическо говорене по темата, обичайно аргументирано с безспорни исторически примери, среща най-широк обществен отзвук поради масовата нагласа за онеправданост на българите в модерната епоха. Тъкмо затова предизборните изяви на президента Първанов по темата са ориентирани към тези обществени групи.
На другия полюс са резервираните към македонската проблематика, които я третират с историческа боязън, емоционално отчуждено и политически абстрактно. Нихилистичният си рефлекс към нея, обвързван с ефекта на провалените исторически усилия в миналото, те прикриват с паневропейска риторика за бъдещето. В основата на този подход, който дори отрича смисъла на съответните публични дебати, обаче не са възможният задълбочен анализ на старите военно-политически провали или дори лековатият стремеж да им се търси съвременен паралел, а последиците от дългогодишното комунистическо табу над темата "Македония". Тази нагласа е характерна за значителна част от левицата, за формациите, представящи се като либерални и центристки, както и за някои неправителствени институции с аморфна политическа природа.
Най-коректната интерпретация на темата "Македония" с приемлив баланс между трайния национален интерес и съвременните политически реалности, е свързана с десницата. Опрян на традициите в държавната политика от предкомунистическия период, от една страна, и на евро-атлантическата си ориентация, от друга, някогашният СДС вгради проблема "Македония" в реалната политическа практика, определи посоката и създаде модела за двустранно общуване между България и Република Македония. От края на 1991 г. насам българската държавна политика следва официално тази линия, въпреки че при промените във властта, особено през последните пет години, другите два подхода понякога взимаха превес. Всъщност по-твърдите предизборни интонации по темата прозвучаха като някаква промяна в отношението към Скопие тъкмо на фона на отчуждеността от македонската проблематика през новия век.
Колебанията в държавната политика спрямо Република Македония предупредително напомнят, че България всъщност няма общоприета стратегия за развитието на отношенията си със страната, с която ни свързва несъизмерима с другите държави драматична близост. Свеждането им до рутинно междудържавно общуване, пренебрегването на съществуващите проблеми и безотговорният отказ от многостранно ориентирани усилия за преодоляване на формираните в миналото стереотипи за деструктивна българска роля в проблема "Македония", не допринасят обаче нито за подобряване на собствения ни образ, нито за защита на държавните ни интереси, нито пък ускоряват евроинтеграционния процес. Това състояние задължава ДСБ и СДС естествените носители на съвременния подход към проблема, да реагират срещу непоследователното и пропагандистко поведение на управляващите. То го прави предвид конституционните права на президента във външната политика, дори възможен предмет на предизборна дискусия.
С темата "Македония" обаче не бива да се спекулира. Тя е нещо много повече от елемент на външните отношения и от обект на вътрешната политика. Отношението към нея е един от знаците за състоянието на съвременната политическа култура, а тя самата - възможно поле за български самоанализ, в който неизбежно ще се срещнат минало, настояще и бъдеще. Съмнявам се, че изборите са подходящо време за такъв анализ.
* Авторът е бивш посланик на България в Македония
Автор
Тема: Стига сме спали! Да тропнем по масата и да се разберем с Македония! (Прочитано 196766 пати)