Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[тиквешанка]

ХРИСТО УЗУНОВ - Охридски войвода

“Най-трагични, ала същевременно и най-обилни с възвишени пориви са годините, в които един поробен народ се възмогва да отхвърли чуждия ярем и да извоюва свободата си. Усилията на македонския българин за политическа свобода носят знака на едно мъченичество каквото претърпяха Христос и неговите последователи през първите три века в нашата ера. Четиридесет годишна епическа борба води Македония за своята свобода. И в нея загинаха плеада борци самоотвержено с един завет, който има силата на клетва спрямо идещите след тях: да продължат делото им със същата преданост и вяра в неговия благополучен завършек - освобождението на поробения им край. Историята ни дава много примери на рицарска доблест и героично самопожертвувание за общо благо. Ала никое революционно движение не е отбелязало в летописите си толкова много борци, които са предпочитали да турят сами край на младия си живот, нежели да паднат в плен у врага. Такъв е случаят с Христо Узунов и неговите сподвижници, които след като свършат патроните си, за да не попаднат живи у неприятеля, турят край на живота си. В борбите за свободата на Македония, Охрид е дал редица герои, чиито сянки и до сега поддържат в местното население незаличимия спомен за общата Родина и за българщината.

Христо Узунов е роден на 22 октомврий 1978 г. в гр. Охрид. Син на народен учител, той остава без баща още на девет-годишна възраст. Неговата доблестна и умна майка, дъщеря на големия патриот Георги Чакъров от гр. Струга, се предава изцяло на грижите да даде добро възпитание на своя син. Тя е от ранга на ония патриотки-Охридчанки като Филдишова, Ангелина Ил. Филева, Петрейца Огненова и други, които заставаха на чело на стотиците жени и образуваха жива защитна стена пред Св. Климентовия храм, за да го пазят от посегателството на гръцките владици. Майката на Христо Узунов не можеше да не се въодушевлява от борческия дух на Гр. Пърличевата майка, нейна близка родственица, която, изпращайки своя син Гр. Пърличев в Дебърския затвор, насърдчава го да не падне духом с думите: “Бъди ми юнак! Пред Св. Климент горят безброй лампади, ако ми се уплашиш, харам да ти е млякото ми що си го цицал”. Така поласкан от майчин поглед, ободрен от героичните й думи, Пърличев поема път към Дебърската тъмница.

Отрасъл и възпитан в такава борческа среда Хр. Узунов не можеше да не поеме път - предначертан от своята майка - да работи за свободата на Македония. След като свършва III клас в гр. Охрид, постъпва в педагогическото училище в гр. Солун. По този начин той смята, че най-добре ще бъде полезен на родината си, като народен учител. През 1896 г. той свършва курса на това училище и се настанява учител в родния си град - Охрид. Тук той учителствува четири години, и се впуща с най-голяма жар в освободителното дело.

В 1898 г. месец август бива убит в Охрид ренегатът Д. Гърданов. По тоя повод Христо Узунов бива арестуван в Битолския затвор. Тежкият затворнически живот цели 9 месеца не сломява бодрия му дух. Наопаки, той излиза от затвора още по-кален и с нов устрем в революционната борба, обикаля селата около Охрид, които го посрещат с голяма радост и слушат с голяма охота, когато им говори за освободителното дело. Къщата му в Охрид се превръща в клуб за работниците по делото от града и селата. Това, разбира се, не е могло да остане незабелязано от властта. На 31 януарий 1892 г. той бива отново арестуван, а през март 1903 г. амнистиран и освободен.

Става районен началник на Охридско и Дримкола, той е в постоянен контакт със селските маси и от най-нерешителните създава борци, та подготвя добра почва за великия ден - Илинденското възстание. През възстанието той е един от началниците в района. Паметно ще остане сражението при с. Куратица на 13 септемврий където Хр. Узунов проявява невероятна самоотверженост. Тук той изгубва по-малкия си брат Антон. След потушението на възстанието Христо Узунов заедно с Даме Груев не напусна своя опожарен район, а остана между населението да подкрепя духа му и то, макар и разорено, не изневери на водителите си.

През 1904 г. Узунов е ръководител на по-голямата част от II революц. окръг и навсякъде успява да възстанови организационната мрежа. По тоз начин той се явява готов защитник срещу всяко посегателство от страна на похитителите. Събитието, извършено в с. Цер-Битолско, ще остане ненадминато в историята на революционната борба на Македония. Неприятеля нахълта в Цер и върши жестокости. Узунов се притича в помощ и влиза в жестока борба с многолюдния неприятел. Залоствайки се в една двуетажна къща, обкръжената чета проявява ненадмината храброст цели 24 часа. Войводата се провиква: “Нека останем верни на клетвата и на Родината си” и вижда как един по един другарите му слагат кости пред отечествения олтар. Приближава вече и неговия час. Изважда хартия и почва да пише. Обръща се към своите другари и ги моли да бъдат искрени към освободителното дело, защото само искреността и чистотата са възвисили организацията. “Нашата идея ще се осъществи - Македония ще бъде свободна, пише той, ето защо аз умирам спокоен. Моля, нарочно поздравете милата ми майка, която никога не е излезла от ума ми. Нека и тя ми прости, че с нищо не се е нарадвала на мене. Бъдете искрени, завършва той, и пазете основните закони на организацията.” Нов гърмеж разсгърсва обкръжения дом.

Виждайки четниците мъртви, спущат се войниците яростно със щиковете срещу тях. Трогнат от героизма на четниците, обаче, офицерът ги спира: “Назад! Никой да не докосне самоубилите се четници. Поклонете се пред тези герои, те се бориха юнашки и като герои умряха за Родината си.” Така свършва геройски живота си на 7 май 1905 г. в с. Цер (Битолско) войводата Хр. Узунов, ръководител на II-ия революционен окръг. Така умряха и достойните му другари - негови сподвижници. Вярата в успеха на освободителната борба на тоя голям борец се вижда в горното писмо, писано няколко минути преди да тури край на живота си. Душите на тия паднали за свободата на Македония герои могат да се успокоят: техната жертва не бе безплодна, а делото им ще остане пример за беззаветна служба на род и Родина.”-П.М.Скопаков,“Илюстрация Илиндень”,юний, 1942 г., стр. 3, 4

“Където и да отидехме, все за поп го считаха, понеже не го познаваха, и аз за такъв го представях. Колко баби му целуваха pъка и благоговееха пред него. Узунов беше доста представителен с брадата, висок и пълен, пък беше и комик. Често пъти правеше изненада на домакините, като си сваляше расото и се покажеха четнишките му дрехи - дебърска носия. Не го мързеше никак да пише. Постоянно ще го видиш с молив в ръцете. Беше винаги весел и често пъти подхвърляше весели шеги. Неприятните новини всякога посрещаше с хпаднокръвие. Много употребяваше думата "лятифе", за да буди веселост и смях. С него не само бяхме другари по идея, но се познавахме и като ученици от Солун, заедно свършихме, а също така и в затвора лежахме заедно една година. Той беше извънредно честен и искрен, особено към другари и приятели. В окръга аз нямах по-близки и по-близки другари от него и Георги Сугарев. Напълно се разбирахме по всички въпроси на делото. У всички нас господсташе идеализъм. Като идеалисти загинаха и двамата в борбата...

През месец април Христо Узунов падна убит в с. Цер. Неговата смърт беше една от най-големите загуби за окръга през това време. Това беше истинско нещастие. С него загинаха и 13 четници. Ето как е станало това. Узунов беше влязъл в Крушево. Там се среща с ръководителя Иван Групчев, негов съгражданин, а след това се отправя за с. Пуста река, гдето беседва с войводата Ванчо Сърбаков, който беше пристигнал от България с 15 души чета. Оттам всички тръгват за с. Цер, без ни най-малко да подозират, че са предадени...Като видял, че положението е безизходно, Узунов, за да не пострада селото, предпочел да не открива огън. Решават всички да се самоубият. Самоубиват се 13 души в квартирата...” - Георги Попхристов,”Революционната борба в Битолския окръг”

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_6.pdf

http://www.strumski.com/books/%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%20%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2.pdf

http://strumski.com/biblioteka/?id=256

https://www.youtube.com/watch?v=52-aLKTPOjo

[тиквешанка]

МЕТОДИ ПАТЧЕВ

“Изтръпнах още при първите редове и казах с разтреперан глас: — Чуйте какво пишат от Битоля: “На 25 м. месец, празника Благовещение, прилепският войвода Методи Патчев е бил предаден от кмета на с. Кадино село и заграден в една кула. От Прилеп и Битоля се стекла войска, на брой от 500 души, пехота и кавалерия. Патчев и шестте му другари са се сражавали юнашки цели 22 часа и след като са изстреляли всичките си патрони, за да не паднат живи в ръцете на врага, свършили са със самоубийство. Убитите и ранени турци се пресметат на 60. Всички тук, без разлика на народност и вера, се удивляват на героизма и самопожертвуванието на падналите наши другари. Мир на праха им!”Хвърлих писмото, но чувствувах върху си приковани всичките погледи. Никой не искаше да повярва...

И изправиха се пред мене живи шестте верни синове на Македония. И сред тях надрасналата ги фигура на Патчев. Страшният терорист, който сред бял ден пред самия правителствен дом в Охрид повали гъркоманина-шпионин Гърдан. В празнични дни ние, гимназистите, отивахме да го навестяваме в битолския затвор, за да почувствуваме отблизо силата на затворения в клетка лъв, несломимата бодрост, която се криеше зад неговата постоянна блага усмивка на щастливец. Един по един се събираха народните металици, за да образуват шепата жълтици, нужни, за да се подкупи съдът и да се освободи скъпият затворник. Преди четири месеца, когато, напуснал Марковата чета, бързаше към Прилепско, за да заеме войводския си пост, ние другарувахме ден-два в Битоля и на прощаване се прегърнахме и целунахме крепко, защото пътищата ни се разделяха и бяха пълни с неизвестност.И тоя човек, който чудно съчетаваше в себе си външната кротост и благост с могъществото на духа и който бе предназначен за големи дела, свърши толкова рано! Възможно ли е?...” - Писма и изповеди на един четник, Хр. Силянов

“Въ Охридъ дълго време организационното рѫководство е спъвано отъ бдителното око и доноситѣ на дръзкия сърбоманинъ и турски шпионинъ Дим. Гърдановъ. Трима учители: Кирилъ Пърличевъ, Хр. Узуновъ и Методий Патчевъ хвърлятъ жребе и на последния се пада честьта да унищожи Гърдана. Убийството се извърши на 5 августъ срещу Преображение 1898 г. Всички охридски учители, основни и класни, бѣха арестувани. Патчевъ лежа въ битолския затворъ близо три години...” - Освободителнитѣ борби на Македония, I, Хр. Силянов

Кадино-селските герои

Пръстта е ровка йощ на седемтях ви гроба,
безкръстни те личат, не кичат ги венци!
Но — с вяра в свойта мощ! — към тях се носи роба
и вази величай, о паднали борци!

Вековният позор, о синове бурливи,
под борчески байрак тъй рано ви събра,
и тоз живот, безцен за труповете живи,
за вас бе на часа, на случая игра!
Но целий свят видя как доблестно борците
откупват свойта кръв, надвиват и смъртта!
И ваште трупове, от свой куршум пробити,
за роба са триумф, победа над сганта!...

Сега от вашта кръв и бури и мъченья
самотен гроб личи... Дремете в сън блажен!
Аз нямам зарад вас ни песни, ни хваленья —
ненужни са венци за ваший прах свещен!
Христо Силянов

http://strumski.com/biblioteka/?id=876

http://strumski.com/biblioteka/?id=851

https://www.youtube.com/watch?v=zDruvVPe7dI

[тиквешанка]

Георги Въндев Гьошев - Вардарския герой

“Въндев е роден в с. Лесково, Гевгелийско. Син е на популярния стар войвода Въндо, който се е движил в Солунско. Още на 16 годишна възраст Георги влиза в редовете на революционната организация, като четник при войводата Щерю Юнана. Сетне е станал секретар в четата на баща си. През 1913 г. е затворен от гърците и осъден на смърт, но е бил спасен от директора на солунския затвор. След излизането му от затвора стана нелегален. Войвода в Струмишко е веднага след първата световна война.

Старият Въндо, бащата на Георги, е роден през 1858 г. в същото село. Отровен е от гърците през 1917 г. в солунския затвор. Взел е живо участие при схватките между българските войски и гръцките в град Солун, по време на междусъюзническата война в 1913 г. Бил е куриер на ВМРО от 1898 г.; сетне е четник с Иван Карасулията и Апостол Петков. Като войвода е обикалял и в Енидже-Вардарско, Гевгелийско, Серско. Дал е множество сражения на турските войски и на гръцките чети.

На 15 декемврий 1921 г. четата на Въндев е открита в с. Билотино и изнася голямо сражение. Осем души се борят срещу няколко стотин войници и полицаи. Впечатлението от това сражение всред народа е твърде благоприятно. Четата е показала голямо себеотрицание и юначество...

През месец април 1923 г. сърбите бяха струпали доста войска в Струмишко. Получи се впечатление, че този край наново се окупирва военно от страна на Сърбия. Тормозът над набелязани граждани и селяни се засилва. И сръбската преса призна поне част от тези насилия. Така в-к “Београдске новости” от 16 Декемврий 1923 г. съобщи, че в района на струмишкия съд имало арестувани 250 души от Струмишко, 40 души от Малешевско, 107 души от Дойранско и 20 души от Радовишко. Но и нелегалните борци на ВМРО действуват енергично. Четата на Георги Въндев обикаля из цялата околия. Тя има различен състав; често стига до тридесет души, но обикновенно към двадесет. Наскоро отделните нелегални групи се съединяват с околийската, в обща чета...” - Иван Михайлов, Спомени II, стр.:149, 150

http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2,%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%20%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%202%20.%20%D0%9E%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B1%D0%B0%201919-1924%20%D0%B3..pdf

[тиквешанка]

ЕКАТЕРИНА АРНАУДОВА

УДОСТОВЕРЕНИЕ
“Ръководното тяло на Илинденската Организация удостоверява, че г-жа Екатерина Арнаудова, родом от с. Либяхово/Неврокопско/, на възраст 68 години, българка, православна, е редовна членка на Илинденската Организация още от основаването на Организацията, че тя като възстаник е взела участие в освободителните борби на Македония с четите на войводата дядо Илия Малама, на запасния капитан Атанасов, на капитан Юрдан Стоянов, на войводата Дончо Златков и че във време на походи и сражения тя е била ценен другар и нагледник на разболелите и ранени четници. Дава се настоящето на г-жа Екатерина Арнаудова, за да й послужи където трябва”

“Тя е потомка на родолюбиви българи от Западна Македония, побягнали от родния им край още през 18-ти век заради жестокостите и изстъпленията на тамошните османлии спрямо по-будните българи. Заселили се в Неврокопския край, където през 1870 г. в с. Либяхово се ражда Екатерина. Буйна, едра, красива и с несломим дух растяла Екатерина. Отличавала се с весел нрав и с лудории, характерни повече за момчетата. Била горда, независима. Докато връстничките й предели, плели и се подготвяли за семеен живот, тя съвсем не се занимавала с това. Нейната момчешка натура ставала причина да се задържа повече сред момчетата и с тях да се състезава на скачане и демонстративно показване на физическите способности. По-свенливите ергени на Либяхово нямали смелост да разговарят с Екатерина, други споделяли, че с държанието си тя приличала повече на момче. Затова вероятно не са известни, или пък не са се откривали, евентуалните й интимни обожатели. Ето защо тя се омъжила не в родното си село, а в недалечното Гайтаниново и то за някой си съвсем скромен, мекушав младеж.

Не била Екатерина Арнаудова за семеен живот. От няколко години желаела да последва примера на двамата си братя, като се включи в четническото движение. И това за неин късмет станало съвсем скоро, при интересни обстоятелства. Докато оряла нивата си близо до планината Алиботуш (сега Славянка), пред нея се явили двама въоръжени четници. В разговора, за тяхна голяма изненада, Екатерина настояла да я вземат в четата, която била някъде наблизо. Отговорили й,че трябва да питат главния войвода и при следващата им среща ще я осведомят.След няколко дена двамата отново дошли тук, като носели и мъжки дрехи. Тя си отрязала дългите коси, препасала един стар хайдушки нож и потеглила с четниците. Това станало около 1893-94 година. Любопитен е фактът, че четири десетилетия след това, когато като пенсионерка дошла от София в Либяхово, Екатерина подхвърлила на шега на близките й да я заведат на същата нива в Гайтаниновско землище, за да види дали още не висят на дървото оставените от нея женски дрехи...

Екатерина Арнаудова участвала в много битки и акции срещу турците. Тя се включила в известната Четническа акция на Върховния македонски комитет през 1895 г.,когато с четата на Илия Малама дошла в Неврокопско. За участието на Екатерина Арнаудова в тази чета научаваме от издаденото й удостоверение номер 138, София, 12 април, 1904 г. от Задграничното представителство на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация, подписано от д-р Христо Татарчев и Христо Матов.В края на 19-ти век Екатерина Арнаудова се установява да живее в София.В навечерието и по време на Илинденското въстание тя броди из Пирин с четата на Дончо войвода и Йордан Стоянов. Преди това се включва в Горноджумайското въстание през есента на 1902 г. През месец септември 1902 г., ден преди да замине четата на Йордан Стоянов, пред него се явява, по думите му, “млада, здрава, стройна мома” и му казва; “Войводо, моите родители, пък и аз, много сме теглили и патили от турци поганци; аз горя от желание да си отмъстя, както и да воювам за свободата на моята родна Македония. Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, че аз няма да бъда бреме на четата и в никой случай не ще засрамя македонката. Моля ви, приемете ме във вашата чета, не ми отказвайте”. Тези думи правят изключително голямо впечатление на войводата. Възхитен от нейната прямота и решителност, той, след кратко съвещание с щаба на четата и с част от четниците, съобщава, че я приема, но при условие – “щом покаже каквато и да е най-малка слабост, свойствена на жената, веднага да бъде обезоръжена, наказана и изпратена в къщи”. Видимо радостна и доволна от решението на войводата, на другия ден Екатерина Арнаудова – стегната в пълна четническа униформа, с къса бердана през рамо, заминава с четата за Македония.Тежък, изпълнен с невероятни трудности, е четническият живот. При студ и несгоди, понякога гладни и уморени, седмици и месеци наред четниците бродят всред горите и долините на Пирин, посещават редица села и уверяват населението в скорошното освобождение от османско потисничество. Никакви признаци на униние, недоволство или отпуснатост не се наблюдават у Екатерина – напротив, наравно с мъжете тя демонстрира сила, увереност и голямо желание за сблъсък с османлиите, към които отдавна храни голяма ненавист. Четниците я наричат “Арнаутчето” (комитското й име е Катина), а населението в посетените села – “Комитката”.

През декември същата година, когато в един студен зимен ден с дебел сняг четата е в Кресна и е с намерение да посрещне заедно с населението Бъдни вечер и Коледа, часовите докладват, че многоброен турски аскер се придвижва към селото.Набързо четниците се подготвят и напускат Кресна. На една височина с име Голак, доста далеч от селото, заемат удобна позиция за бой.Ето какво разказва войводата за времето непосредствено преди началото на сражението: “Беше 2 часа след обяд. Ние тръпнем от студ в своите позиции, отдето снегът бе изхвърлен навън и образува нещо като крепост за нас. Далеч под нас, по дебелата покривка на снега, се чертае дълга подвижна редица. Тя бавно, като змия, лъкатуши и се движи към нас по нашите следи. Ние знаем какво ни чака и взимаме съответните мерки. Аз разпределих четниците в удобни позиции и им дадох нужните наставления и заповеди.Екатерина Арнаудова настаних в една позиция ведно с двама стари, опитни четници и добри стрелци. Като същинска тигрица сега, тя бе настървена, очите й, вперени в настъпващия неприятел, изкряха”. И когато турците наближават „на около 1000 крачки от четата”, започва ожесточен, страшен и неравен бой.Околността ехти от оглушителен пукот на пушки и бомби. Екатерина се сражава геройски и от удобна позиция убива много турци. По време на боя, с високия си писклив глас кълне турците с “ужасни, страховити клетви”, нарича ги “мръсни кучета”, “проклета агарянска сган”, проклина ги със заканите “Господ сега ще ви порази”, “чума ще ви затрие”, “мътната ще ви понесе”. И стреля непрекъснато. Същевременно окуражава четниците, които се възхищават от духа й.Настъплението на османлиите по стръмнината е трудно и в един момент напълно спира. Те дори си позволяват да искат четниците да се предадат. След всеки такъв призив обаче стрелбата към тях се засилва и броят на убитите турци нараства.След няколкочасово сражение, в един момент на затишие, главният войвода отива специално при Екатерина Арнаудова да я похвали за геройското й държане. Но тя така е съсредоточена в неприятелските позиции, че дори не обръща внимание на войводата. И точно при неговото присъствие улучва двама османлии. Четниците около нея възторжено я поздравяват за отличната й стрелба и за юначеството й. На смрачаване боят престава, унилите османлии, с доста убити, се спускат към Кресна, а четата, невредима, продължава в планината към други селища за подслон и почивка след тежката битка. С подвига си в боя при Кресна Екатерина Арнаудова си спечелва прозвището “Безстрашната пиринска четничка”. По-късно другарите й посвещават специално стихотворение.

При това тримесечно участие в четата на Йордан Стоянов из Пирин в края на 1902 г. Екатерина Арнаудова се проявява и като медицинско лице – има отпреди известни познания и лекува разболели се и ранени четници.През март 1903 г. Екатерина Арнаудова заминава за Македония с четата на Дончо войвода. Пред четниците тя се изповядва: “Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите какво бих извършила над тия проклети агаряне. Днес, макар и жена, дай Боже, сила, ще видя да им платя, каквото заслужават”(в-к „Вечерна поща”, 11 април 1903 г.). С тази чета тя броди из Пирин около месец и половина и в края на май се връща в София. От 1 юни до 15 август 1903 г. посещава редовно и практикува в Александровска болница в София , “учи се да превързва разни видове болни и ранени”. За това й е издадено удостоверение от „старшии лекар на хирургическото отделение на болницата д-р Тантилов. През втората половина на август Екатерина Арнаудова заминава с многобройната чета на запасния поручик Сотир Атанасов и участва в Илинденското въстание в Скопския вилает. Наистина тук тя изпълнява фелдшерска функция, но и с пушка в ръка се сражава срещу турците в Кумановско...

При освобождението на гр. Неврокоп (дн.Гоце Делчев) от турско робство през есента на 1912 г. тя (вече 40 42годишна) става знаменоска на сформираната в София Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина.След като се завръща в Софиа, Арнаудова полага големи усилия за настаняване в столицата на бежанци от Македония през войните 1912/1918 г. С голяма активност и настоятелност успява да осигури значително количество купони за хляб и храна на бежанците.През август 1919 г. Екатерина Арнаудова гостува в Либяхово, посрещната с голямо внимание от цялото население. В нейна чест се организира общоселско празнично хоро на “Ширината”. Дошла облечена в “градски” дрехи и считана за “софийска дама”, тя се облича със селска празнична либяховска носия. Довеждат и фотограф за обща снимка.През 1923 г в София се учредява Илинденската организация, която представлава взаимоспомагателно и културно-просветно сдружение на българи бежанци от Македония, бивши участници в национално-освободителното движение. Още от основаването й до разпускането й през 1947 г. Екатерина Арнаудова членува в нея. След 1930 г., вече пенсионерка, тя зачестява посещенията си в Либяхово, винаги тържествено посрещана от цялото население. А и нейният дом в София по всяко време е изключително гостоприемен за либяховци.През 1937-38 г. тя посещава Божи гроб в Йерусалим и на връщане минава през Либяхово, приветствана от всички. Навсякъде, където има деца, тя им хвърля бонбони. И нейните съселяни след това започват да я наричат “баба Хаджийка”. От гостуването й в родното й село по това време са запазени доста снимки, от които е видно голямото уважение и преклонение към нейната личност.

Екатерина Арнаудова се проявява и като дарителка на ценни вещи и одежди за църквата в Либяхово и за храма “Никола Софийски” в София. Тя подпомага финансово и няколко предприемчиви мъже от родното й село да развият търговия в столицата.Тази смела боркиня срещу османското робство умира на пределна възраст в София на 30 март 1958 г., запазвайки в сърцето си докрай любовта към родното място и неговите хора.” -"Комитката от село Либяхово", Атанас Панчелиев

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=126&pid=3711

https://jenivmro.wordpress.com/%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B8/%D0%B5%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%BD/

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_7-8.pdf

http://toppresa.com/53588/gradat-bezstrashnata-pirinska-chetnichka

[тиквешанка]

Параскев Цветков

“Параскев Цветков е роден на 20 май 1875 г. в гр. Плевен...Параскев свърши третокласното училище в родния си град, след което замина за София, където завърши гимназия. Расъл в следосвободителната епоха, когато идеалите на народа ни бяха големи, той учителствува 2 години в Плевенските села, за да даде дан от народническия дух на тогавашното време. През 1897 г. той замина за Европа да учи музика, към която имаше особена наклонност. В Прага бе една година и две години в Дрезден, където свърши консерватория с голям успех. Той постъпи учител в Плевенската гимназия и блескаво бъдеще се разкриваше пред него. И той би бил твърде щастлив в обикновения си живот, ако не бе предпочел едно по-трайно щастие, което ни смъртта, ни времената могат разруши - щастие, което се печели само сред хиляди лишения и горчевини. Наистина - Провидението искаше друго да направи от него. Бащата на Параскев - носител на много добродетели, на високо съзнание за дълг към народ и държава, можа със своя естествен дар да се издигне и да заеме мястото на виден обществен деец в Плевен. Видял и живял под робство, откърмен със силно родолюбиво чувство и стремежи да даде всичко за останалите под робство братя, баща му възпита и предаде на децата си дълга за беззаветна и безкористна служба на род и отечество, плод на което бе голямата революционна дейност и славна смърт на първия син - незабравимия Пъшо. Естествено е следователно за Пъшо да презре и бляскава кариера в живота, да забрави трепетливите примамки на бъдещето и след една защита на македонските българи, направена от него на един учителски събор, от трибуната на читалище “Съгласие” в Плевен, да напусне роден край, да се прости с домашни и приятели и да замине през есента на 1902 г. за Македония, за да работи и сложи кости като скромен труженик за тия, от съдбата на които се интересуваше още от ученическата скамейка и студентските си години.

В Битоля, дето бе назначен за учител по български и по музика, той прояви голяма деятелност и благодарение на бистрия си ум, на горещината, с която почваше всяка работа, на твърдата си воля, на приятната си външност и на убедителното си слово, той жънеше само успехи. Денем агитатор, нощем революционен ръководител, ту учител, ту четник; душа на ученическия революционен кръжок, който имаше за задача да подготвя за народа агитаторски революционни кадри, винаги усмихнат, с черните си искрещи очи, в които се откриваше широка възторжена душа - сам поет и музикант - такъв един човек не можеше да не бъде обичта на Битоля...

И стана той районен войвода на най-опасния район - Битолското поле. И схлупените хижи на Кукуречани, Могила, Карамани и пр. почнаха да се оживяват от едно слово, което носеше и любов към унижените и оскърбените. Неговата чета бе една от отлично екипираните чети: неговите другари бяха все големи хора на делото, като Александър Кошка, после сам войвода, дядо Андрей, който носеше опитността на Марко Лерински и неговата пушка и чанта, Йован Кафеджията - героя на Буфско, Димитър Филдишев - младият гимназист от Охрид, ученик в Битолската гимназия и секретар на Цветков и др.

На 17 април 1903 г. П. Цветков бе делегат в прочутия Смилевски конгрес, който реши възстанието в Битолския и другите виляети. И там той бе една от централните фигури - там той бе назначен за горски началник на Битолския полски район и избран за секретар на конгреса. Но пламенната душа, която чакаше възстанието със всичките възторзи на музикалното си чувство...не го дочака. Една нощ, когато той преваляше с четата си от Облаковите височини шосето Прилеп - Битоля, на път за с. Могила, четата му бе забелязана от случайно минаваща жандармерийска част. На другия ден - 8 май стар стил - 903 г., ден какъвто Битоля редко е преживявала, Битолски гъсти войскови маси вече обсаждаха с. Могила, кацнало в полето само на един час от Битоля. Артилерийска канонада пригласяше на страшната буря, която се следеше от всички Битолчани. Видяхме най-сетне с очите си, как шепа български юнаци, на чело със същия легендарен Параскев Цветков да отстояват в близкото село Оризари през цяла нощ, на бесните атаки на хилядния аскер и десетките топовни гърла. С каква ли клетва на уста е умирал този вече забравен Плевенски гражданин, този втори Христо Ботев във вихъра на Илинденската борба, на цял един народ. И наистина...приготовленията на властта бяха големи, защото борбата бе не само срещу обсадените 80-90 души, но срещу македонския дух и идеализъм, които бяха излезли на двубой със силното царство на Османите. Трепет обладаваше всичко живо по Битоля.

Под надслов: “Всред ужасите” специалният кореспондент на в. “Журнал” Людвиг Нодо с дата 3.VI.903 г. между другото пише: “От всичко, което видях в Македония, най-дълбоко впечатление ми направи боят при село Могила. Вървяхме по грамадното поле, на което се намира Битоля и вече бяхме близко до града, когато зачух няколко топовни гърмежи, придружени от по-слаби пушечни изстрели. Скоро, аз съгледах едно село, чийто очертания се губеха в синкав облак, тежко повиснал във въздуха. Стълбове дим се издигаха от няколко къщи и от върха на една могила можах с мъка да разпозная далеч пред мене борците, как клекнали покрай низката полусрутена стена, бързо стреляха...Като контраст на тия безформени лешове, наблизо лежеше тялото, почти непокътнато на един мъж. Главата му бе прекрасна, глава на образован, или по-скоро на интелигентен човек. Казаха ми, че те са смъртните останки на професора по музика в българската класическа гимназия в Битоля, по име Параскев Цветков. Ни една рана не грозеше ясната хубост на тоя покойник. Най-неверующият человек би коленичил пред него и аз чувствувах едно безумно желание да извикам: “О, нещастнико, нямаш ли вдовица, сестра, приятел, който да дойде да се прости с тебе?” Трябва всеки да признае, че тия хора юнашки са се били за свободата - те, осемдесете са се държали цели 36 часа срещу 300 турци. Те не са разбойници, нито злосторници, нито диваци, но...интелигентни, образовани хора, представители на моралната сила на страната; хора във всичко подобни на нас и които са се пожертвували за една възвишена идея. Ако това, което те са извършили, като са прегърнали смъртта и паднали всички до един, без да помислят да се предадат, не се нарича героизъм, тогава аз не мога да разбера смисъла на тази дума.”

Параскев Цветков падна в името на възвишена идея, издигайки си паметник в душата на битолчанеца и ставайки едно от много лелеяните имена на македонския роб. Македония никога не ще забрави делото на Цветков и в скрижалите на македонското освободително движение неговото име и дело ще бъдат едни от първите. Светата кръв, която този герой на освободената част на българското отечество, бе дошъл да пролее за свободата на заробения брат, не изчезна безследно. И днес битолчани палят свещи върху неговия гроб. Смирен и дълбок поклон пред подвига на храбрия Пъшо. Светла и вечна да бъде неговата памет!”
Илюстрация Илиндень, май, 1939 г.

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_11_issue_5.pdf

песен: https://www.youtube.com/watch?v=ccuv5YAFtTY

[тиквешанка]

Деян Димитров — Карпата, Охридски войвода

“Един от смелите витязи на лазурния Охрид е и незабравимия войвода Деян Димитров. Той е родом от с. Лактине, Охридско. Изпил до дъно горчивата чаша на страдалеца-роб, той се калява в борбата и става един от първите между борците за род и родина. Преди Илинденското възстание войводата Деян заедно с група другари, пристига без оръжие в Охридско, където бързо се въоръжава и започва своята безшумна революционна дейност, както и всички чада на този край. Той беше висок и строен човек, буен, храбър и способен войвода. През време на възстанието взема най-активно участие в Охридска Дебърца, а след зло-получния край на възстанието с тъга на душата временно напусна своя роден край. През м. юний 1905 г. Деян със своята чета, придружен от кичевската чета на Пешо Радев Пашата, премина Вардара и Велешко. Пашата остана в своя район - Кичевско, а Деян премина в Охридско. През цялата година той работи в Охридско за стабилизиране на всички селски организации, особено в Дебърцата...- ”Илюстрация Илиндень”, август, 1937 г.

“След няколко срещи у дома ми с Деяна и Смиле, които се почнаха на 28 януарий 1904 г., тези сами доведоха на 2 февруарий и другаря си Никола Митрев, та и той допълняше от своя страна разказа за борбата в Охридско. Обнародваните тук спомени нека служат за траен паметник на тяхната искрена преданост към поробената си родина, за която непринудено и безкористно бяха обрекли живота си...Деян беше буен, енергичен. Той пламтеше от патриотизъм, прям, силен, както чисто го е схванала неговата груба, но непокварена душа. У него дадена дума е дума; заповед на “началството”, на което той като четник и войвода е бил подчинен, безпрекословно се изпълнява - в името на “делото”. А това “дело” Деян беше душевно възприел с религиозно и дълбоко почитание. За него той е готов всичко да извърши без колебание, без да жали себе си. Затова нему са възлагали и най-вратоломни акции. Духовито му е бил даден псевдонимът “Карпата” - той напълно подхождаше към цялото му физическо битие. Според Деяна можах по-ясно да разбера множество други незнайни мен характерни народни юнаци, без каквито македонската революция при оскъдните си материялни средства и при ужасните условия, в които се е развивала, изисквайки от четниците само жертви и жертви, не би смогнала да се задържи на високото морално ниво, с което се прочу, не би можала да запази морална дисциплина в четите, а също и у населението. Впечатлението от Деяна у мене беше много силно. Деян наскоро пак замина за Македония и загина там в едно сражение...” - Л.Милетич,"Борбата в Костурско и Охридско”

“Аз съм родом от същото село Лактинье. Роден съм в 1873 г. 9 март. На 1890 г. дойдох в България по работа - майсторлък, каменоделство...Узнах, че има организация тепърва когато влязох член в стрелческото дружество. Срещах се и с наши хора, които бяха ходили с четите. Протогеров ни насърдчаваше да се упражняваме, че ще дойде един ден, когато ще се каят тия, които пропустнат случая да се обучат на оръжие. Като разбрахме, че има у нашите места организация и че има по другите места чети, а знаехме, че по нашите места няма чета, договорих се със споменатите двама другари да тръгнем за дома и да образуваме чета. Ние тръгнахме от Русе на 5 май 1901 г...

Презъ това време всичките български села бяха посетени. Само въ Издеглавье заради аскера - башибозука не влезе четата, но работници и въ това село имаше. Презъ зимата младежите вечерно време, било въ някоя голяма къща или въ черква, въ училище, се обучаваха въ стрелба - само въ прицелка: лежешкомъ, отъ колене, стоешкомъ, какъ да си подхвърли пушката и пр. Учехъ ги азъ и презъ пролетьта, денемъ въ гората и съ куршумъ - на нишанъ...

На 1 март 1903 г. дойде капитан Тома Давидов. Той дойде от Кичевско, от Белица, в с. Мраморец. Тасе и аз го посрещнахме горе в планината. Той водеше със себе си 18 души. Облечен беше в униформа. В четата му имаше момчета от Демирхисарско, от Битоля, от Костурско. Неговата чета я наричахме ревизионна чета. Тя послужи за насърдчение на селяните. Събрахме по-главните работници и селяни от селата Слатина, Хърбино, Мраморец, Сливово и Турия та пред всички Давидов държа реч. Агитацията беше: скоро да се въоръжаваме, защо въстанието скоро ще става, та затова съветваше селяните да си приготвят храна, да купуват и да си направят складове по горите, особено брашно да приготвят. Проповядваше масово въстание...” - Деян Димитров, Спомени

песен https://www.youtube.com/watch?v=w6MeGfVB2SY

http://www.strumski.com/books/Smile_Vojdanov_Borbata_v_Ohridsko.pdf

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_9_issue_7.pdf

[тиквешанка]

Стоян Мълчанков

“Тази есен като пътувах по долината на Места за Неврокоп в местността “Букова Лъка”, видях, че стърчи отстрани на шосето скромен кръст, който напомня на пътника за страшното злодеяние, което се извърши преди 6 години от долни и престъпни злодеи. Тук, на това място падна убит големия българин Стоян Мълчанков. Колко и какви тъжни спомени възкръснаха в умът ми, като се намерих при лобното място на тоя велик и заслужил син на своя народ. Твърде малко ми се видя стореното за него до сега. Трябваше много да си близък, за да видиш великата и благородна душа на Ст. Мълчанков. Историята тепърва ще определи неговото място в редицата герои-мъченици за народа ни.

Той бе роден през 1875 г. в с. Скребатно (Неврокопско), хубаво българско село в полите на Родопите. На четмо и писмо се учил в родното си село и впоследствие постъпва в солунската гимназия, гдето и завършва средното си образование. Тук бива посветен в революционната борба, като влиза в ученическия кръжок. Между другарите си, той се ползува с добро име и още от ученическата скамейка взима живо участие и се подготвя за бъдещата си дейност. След свършване на гимназията, връща се у дома и става учител в родния си край. Като учител Мълчанков развива обширна революционна дейност в Неврокопско, като подготвя и организира народа срещу вековния тиранин, срещу турското робство.

През 1903 г. взима живо и активно участие като се поставя на чело на голяма чета и действува в Пиринската област. В ред сражения срещу турския аскер, той се отличи със своята решителност и себеотрицание. Късно през есента, когато става невъзможно да се стои вече, той се връща в свободна България и ред години учителствува в Пазарджишко. Никога, обаче, не престава да мисли за родната земя, за брата роб. С перо и с оръжие бе решил да продължи борбата. Подир прословутия “хуриет”, връща се и става учител в Неврокоп. Начело застава на конституционните клубове и взима участие във всички просветни начинания. Мълчанков виждаше фалшът на турския хуриет, затова и не вярваше, че ще последва нещо добро за народа ни.

През 1909 г. Мълчанков бива отново заловен и хвърлен в турските зандани, заедно с мнозина други видни и интелигентни хора от околията. Мълчанков заедно с другарите, след страшни терзания и мъчения, бива хвърлен в солунския затвор Еди-Куле и осъден на смърт чрез обесване и после по застъпничеството на солунските консули, заменена с доживотен затвор и изпратен в Смирна, Матилин и Родос. Глава на голямо и многочленно семейство, той преживя в затвора тежки минути в грижа за децата си. През 1911 г. бива амнистиран, но с условие да напусне Турция, затова дохажда в България и става учител в Бялослатинско. Балканската война го свари в България. На чело на една голяма чета, той влиза в Неврокопско и в неравна борба, подготвя пътя на българските войски. Той първи влезе в Неврокопско.

След туй взима участие в Македоно-Одринското опълчение и изпълнява длъжността командир на нестроевата рота от 13-а Кукушка дружина от същото опълчение, която се формира на 3-и март 1913 г. Никога не падаше в униние, в отчаяние, но всякога намираше запас от енергия да продължи и работи за народа си. Твърд като гранит, силен като хала, той не отстъпваше от предначертания си план. Нищо не бе в сила да повали несъкрушимия му дух. Само пъкленни изверги от засада и чрез подлост, убиха една голяма, несъкрушима сила, убиха Ст. Мълчанков, който бе необходим за Родината си.

Връща се жив и здрав и се предава на обществена дейност, като в 18 и 19 обикновенно Народно събрание бива избран за народен представител от Неврокопско. Току що бе почнал да работи за културно-икономическо повдигане на своя край, на 22-и април 1920 г., по пътя от Неврокоп за Разлог, за да вземе участие в камарата, бива убит от родоотстъпници злодеи - от братски куршум. Така загина Ст. Мълчанков, който още от ранна възраст, с младенчески жар се предаде на революционната дейност със слово, реч и перо или с пушка на ръка в дебрите на Пирина.” - Л. Томов, “Илюстрация Илиндень”, февруарий, 1928 г.

http://www.strumski.com/books/Il_Ilinden_I_Godishnina.pdf

https://www.youtube.com/watch?v=i0Ap2-3FwKI

[тиквешанка]

ГЕОРГИ ЧУРАНОВ - Смилевският ръководител

“Провидението бе отредило на миячкото селце Смилево, загнездило се всред усоите на Бигла-планина, да играе историческа рол в подготвяното въстание. Първият ръководител на Смилевската организация е Георги Павлев Чуранов, роден около 1860 г. Той си остана на поста до Илинденското въстание. През един период от десет бурни години, той неуморно работи за подготовка на Илинденското въстание и взимаше активно участие почти във всички срещи и конференции между първите хора на ВМРО, било в Битоля, било в други краища на революционния окръг. Той беше станал почти център на цялата революционна дейност в Демир-Хисарско, Крушовско, Кичевско и Ресенско, тъй като Смилево беше ключът за подготовката на въстанието и през Чуранова преминаваше цялата кореспонденция, оръжие и припаси. През време на въстанието, за горски началници на Гявато-колския район биват назначени: Георги Сугарев, Дякон Евстатий и Георги Чуранов, като за старши горски началник  остава Георги Сугарев.

Георги Чуранов е човек кротък и благ. И когато си най-много застрашен и ядосан, само една усмивка на Чуранова, само една негова блага дума са в положение да изменят всичко наопаки. Неговата вечна усмивка е запечатана на лицето му. Той, като горски началник, изпълни възложената му отговорна длъжност с чудно спокойствие и хладнокръвие. Един само подвиг най-добре охарактеризирва и открива неговата широка душа, окриляна от светлите лъчи на оная епоха - подвиг, който малцина могат да сторят.

На Илинден 1903 г., според обичая, турските войници се приготовляват за вечерна молитва. Малко преди това, обаче, въстаниците заедно със своя щаб напущат китната Бигла и тайно навлизат в Смилево. Когато аскерът започва вечерната молитва, въстаниците, под ръководството на щаба - Даме Груев и Анастас Лозанчев - и горските началници: Дякон Евстатий и Георги Чуранов, заемат центъра на селото, а Смилевските селски войводи с четите си, обхождайки селото, обхващат всички опасни места и уреждат засади, като в това време войводата Сугарев с Цапарските чети пази тила откъм Гявато. Всички въстаници очакват с нетърпение турските войници да излязат на открито пред българското училище (обърнато тогава на казарма) и почнат молитвата. При започването на последнята, залпов огън, като фурия, изненадва от всички страни аскера. Войниците, при настъпилата суматоха, се изпокриват кой къде намери. Една част от войската се вмъква в бакалския дюкян и хан на Чуранова, където заема позиция и почва да се отбранява, давайки подкрепа на останалите войници, прикрити в казармата. При това положение, щабът решил да се подпали другото масивно здание на Чуранова, което по това време служило за българско училище и в него е заседавал конгресът, та от него да се подпали Чурановият хан и бакалският дюкян, та по такъв начин войските да бъдат принудени да излязат на открито.

Щабът извиква Чуранова, описва му положението и го пита какво да прави. Последният се обръща със своята блага усмивка към четниците си и им дава нареждане да донесат 2-3 тенекии газ, като Борис Сарафов и поручик Димитър Стойков през град от куршуми подпалват заседателната зала на конгреса, откъдето огънят се пренася и подпалва околните здания. Когато Чуранов вижда, че горят неговите масивни къщи, запява: “Жив е той, жив е там на Балкана...” Тоя жест на висок революционен дух внесъл ентусиазъм за борба всред въстаниците и всички гледали Чуранова с възхищение за неговото голямо съзнание в предприетата борба, а той се провиква със своя мощен глас: “Горете, братя, палете къщите ми...,не ме жалете...Когато дойде свободата, по-хубави и по-нови ще си направя”. Така той и покойната му жена посрещат хладнокръвно пожара, който стихийно унищожил собствените им хубави къщи и то в момента, когато един от синовете им (първенецът) участвува в редовете на въстаниците, за да опита своята буйна стихия в прогон с вековния неприятел.

След голямото сражение и настъплението на грамадните Бахтияр-пашови пълчища, на 15 август 1903 г. въстаниците заедно със щаба и цялото население отстъпват, като все пак Георги Чуранов е един от първите между непадналите духом, който поддържа духа на въстаниците и населението и остава един от първите сподвижници на Даме Груева.

Едва две години бяха минали от епическата борба в Смилево, не бяха още ветровете разнесли пепелта на изгорелите и поругани къщи и дъждът не беше измил още съсирената кръв на падналите на поле брани, Георги Чуранов се върна на своя пост в родното си село. Това той направи веднага щом се даде амнистия, за да бъде всред унилите духом свои братя и да повдигне духа им.

Като ранен, бях останал на лечение в с. Големо Илино. Бях решил да отида в Смилево да догоня четата на Дякон Евстатий, обаче, към Боища съм бил съгледан от жандармата Вангел и проследен. Стигнах в Смилево с един куриер, влизайки направо в къщата на Чуранова. След малко се пукна зората и пред къщата се мернаха силуетите на жандармите. Бях решил вече да свърша със себе си, когато усетих мощната десница на бай Георги, който ми грабна оръжието и го метна встрани: “В моята къща си, аз отговарям за тебе с главата си. Ако падне моята глава и твоята ще падне” - ме смъмра той и, слизайки надолу по стълбата, ме изгледа така, че аз се засрамих на своите 20 крехки години. Със своето държание той отклони жандармите да правят обиск в къщата му и след двудневно престояване в Смилево напуснах къщата му...” - Стефан Аврамов, “Илюстрация Илиндень”, Октомврий, 1930 г.

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1929-1930.pdf?sequence=13&isAllowed=y

[тиквешанка]

Димко Сарванов - Димче Могилче, войвода на ВМОРО

Качак Шевки и Димко Могилчето

Земя поробена, земя прочуена,
ногу против одат турци ем бугари,
битка ми се бият гърци ем бугари.
Еден от нас падне - сума гръкомани.
Турци сеир гледат, църно кафе пият,
църно кафе пият, вестници си чатат.
Време не помина, време не замина.
Време не помина царот да се свести.
Турци ужасени, турци уплакани
за качак Шевкия - царот македонски.
Айде Шевки ошел во село Могила,
айде там си нашел млада субашица.
Шевки е нарачал ручок да юготви,
руча Шевки руча, оно се засръкна,
тоге изговоре той качак Шевкия:
- Ой ти, субашице, млада субашице,
ногу ручок имаш, сладок ручок имаш,
дури от сладини язе се засръкнаф,
али е на арно, али е на лошо?
Тоге субашица она изговоре:
- Ой ти, качак Шевки - царот македонски,
колку е на арно, пойке е на лошо!
Айде па ми пойде кае Димковица,
айде тоге дума той кочак Шевкия:
- Каде Димко, море, млада Димковице?
- Димко си отиде горе во ливаге.
- Димко го отепаф, млада Димковице,
тебе ке те земам кадъна да бидеш!
- Димко не е юбит, Димко ми е живо,
Димко ке ти земит твоята кадъна.
Тоге се разпути тай качак Шевкия,
айде па удари млада Димковица,
она изтърчува на Димка кажува:
- Каде си бре, Димчо, мене ме удари
тай качак Шевкия, то'а мръсно куче!
Тоге отговаря Димко Могилчето:
- Ойди си назади, млада Димковице,
оти да не земам тебека да стрелям.
Шевки коньо явна, Битоля ке одит.
Пръвна пушка пукна Шевкия ми падна,
от кон ми под кон ми Шевкия ми падна,
коньот му избега, Димко си го фати.
Гледа Шевки гледа, от кай пушка пукна.
Кога гледа Шевки Димка Могилчето,
со комитски дре'и, куса малихера:
- Аман море, Димко, поляци сме биле,
молам ти се Димко живо ме йостави!
Димко му ги собул сивите потури,
Димко му соблече сърманлийот чепкен,
Димко му го зеде фесот пескуллия.
Димко си облече сивите потури,
Димко си облече сърменлийот чепкен,
Димко си го кладе фесот пескуллия,
па си Димко явна коньот на Шевкия:
- Гледай, Шевки, гледай, гледай, мръсно куче.
Дали ми прилега ага като тебе!
- По-арно ти личе тебека от мене.
Сакай, Димко, сакай, сакай що ке сакаш,
само молам, Димко, жив да м'йоставеш!
Нищо я ти нейкям, тебека те сакам,
абер да си пратеш право на султано,
оти лек се найде и за тебе Шевки,
вака е по-арно Шевкия за тебе!
Па му удри Димко ножот во сърцето.
Панчо Михайлов,”Български народни песни от Македония"

“Той се е родил през 1879 г. в с. Могила-Битолско. Като дете Димко е бил доста буен. Неговият по-голям брат е бил покръстен от Стоян Донски, който първи, начело на една малка дружина, е обикалял Битолско и е сеял семето на бунта. Няколко месеца преди Илинденското въстание, при една организационна обиколка на Сугаревата чета в с. Могила, е бил въвлечен в кипежа на революцията и самият Димко. През време на въстанието Могилчето действува заедно с Йон Кафеджията. В тая чета е бил и другият по-сетнешен легендарен полски войвода - Йон Пашата. Между тези именити синове на Битолско поле се е завързала една много тясна дружба. След въстанието Димко Могилчето става околийски полски войвода. Като такъв той показа чудеса от храброст и хладнокървие. Той води много сражения, паметно от които ще остане голямото сражение при с. Ивени - Мариовско. Той участвува при унищожението на прочутия турски деребей Шевкия...” - Илюстрация Илиндень, септемврий, 1930 г.

“След смъртта на Георги Сугарев се създадоха нови чети, тая на Димко Могилчето, на Йон-Паша и на Трайко Крало. Тези чети поеха работите в Битолско и в част от Мориховско. Те успяха да привлекат всички чифликчии на своя страна. И така, след като Димко Могилчето, Йон-паша и Трайко Крало успяха да привлекат на своя страна чифликчиите, остана само потераджията Шевкия...Един ден Шефкия отива в с. Могила, родното село на Могилчето. Той имаше тук чифлик. Шевкия повиква ортакчията си и го пита, дали е време за косене на ливадите. Ортакчията му отвръща, че е още рано. “Хайде, донеси ручек, пак после ще видим, дали ливадите са за косене.” Шевкия бе турчин янкеседжия, награждаван от султана с орден за храброст, голям колкото една чинийка. През това време в селото се намирал и Димко Могилчето заедно със своята чета от седем души. Селените, като се научават за намерението на Шефкия, отиват при Димка и му съобщават всичко. Димко ги запитва, за пътя по който ще минат турците, за да отидат в ливадите, защото два бяха пътищата, които водеха на там. Селените, също не знаели, кой път ще хванат. Тогава Димко заръчва да му донесат седем кожуси. Донасят кожусите и Димко с трима четници взима единия път, а Йон-паша с други двама хваща втория път. Шефкия заедно със своя кяя възсядат своите коне и поемат за към ливадите. В селото остават всички останали от тайфата на Шевкия, башибозук, правят чумбуш с дайрета и тамбури и се веселят. Шефкия попада въ капана...” - Алексо Стефанов,"Революционната дейност в Демирхисар (Битолско)

песен  https://www.youtube.com/watch?v=XISweRpHOnc

http://www.strumski.com/books/%D0%A1%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%BA%20%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%BE%20%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2.pdf

http://www.strumski.com/books/Alexo_Stefanov_Spomeni.pdf

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1929-1930.pdf?sequence=13&isAllowed=y

[тиквешанка]

Христо (Ичко) Димитров - Паячкият лъв

“Апостол имаше отлични и школувани помощници, които приживе още го заместваха в обширния му район. Те продължиха делото му и дадоха клетва да отмъстят за подлото убийство на своя учител - революционер. Един от многото негови помощници и ученици е Ичко Димитров-Гюпчев. Той е роден в с. Баровица (Гумендженско). Планинският климат, суровият планински характер на землището на родното му село и главното занятие на баровци, което се състои в скотовъдство и дърводелство, създадоха в лицето на Ичко един удивително пъргав, физически здрав, хитър и свободолюбив младеж, който двадесетгодишен вече, през 1902 г. напуска легалния живот и се присъединява към четата на Иванчо Карасулията, на когото става пръв негов помощник. При тоя войвода Ичко се школува да бъде смел в срещите си с неприятеля, поради което скоро му бива поверена една десетка, а след убийството на Иванчо, той го замества и със своите физически качества и природния си ум се поставя в респект както спрямо четниците си, тъй и спрямо многобройните си неприятели.

Както войвода Ичко върви пред четата си на 20-30 крачки напред и й служи за преден патраул; той върви много бързо и въпреки двойния му багаж никога не се изморява. Той върви бързо и дочува малък шум от далечно разстояние, разпознавайки го от какво естество е той. При нощните и дневни походи обикновените трапища той не ги заобикаля, а ги прескача. Негови четници разказват, че той свободно е прескачал два впрегнати вола, поради което заслужено бил наричан “Паячки лъв”.
В сражението на 22 март 1905 г., в което Иванчо Карасулията бе убит, Ичко бе ранен и замина за България да се цери. През 1907 г., той заминава като титулярен гевгелийски войвода и при срещата си с Апостол Петков, като му изразил своята почит и уважение, заявил му, че ще се справи със всички гърчеещи се българи и куцовласи, които са оръдие на гръцката пропаганда и противници на Организацията. На 15 април същата година, когато Ичко с четата си почивал в една пещера в Паяк планина, поради предателство на овчари-куцовласи, бил обграден от многоброен аскер, с който завързал ожесточено сражение. Тук той бил ранен на две места - в лицето и в бута и с мъка успял да си пробие път. За да се цери от раните, той заминава за България, отдето през 1908 г. с добре въоръжена, но малобройна чета отново заминава за района си, в който върлуваха, явно покровителствувани от Хилми-пашовата полиция, андартски чети. В борбата с андартите Ичко прояви голям такт и съобразителност.

При хуриета Ичко заедно с другарите си слиза от гората, представя се на местния младотурски комитет в Гевгели, а в Солун той е неразделим другар на Апостол Петков. Тук, в Солун, Ичко се предава на мирен труд, отдето през 1910 г. избягва в България и отново става нелегален...През 1911 г. Ичко с малобройна чета заминава за района си заедно с Апостол Петков, който бе определен за окръжен войвода. Когато Ичко узнал за убийството на Апостола, напуснал Гевгелийско и се отзовал в Паяк планина, за да следи по-отблизо положението на Ениджевардарска околия, гдето по-отделно обикаляха Иван Пальоша в и около блатото и старият Въндо - в Корнишорската планина...

През пролетта на 1912 г. Ичко заминава с отлично екипирана тридесетчленна чета. Той заминава вече като окръжен войвода на Солунския революционен окръг, снабден с пълномощно и печат от Тодор Лазаров и с достатъчно експлозиви. Негови непосредствени помощници войводи в районите на окръга са: Михаил Радев-Странджата, Капитан Георги Тодоров, като военен инструктор, Христо Аргиров-Чауша и Митре Робков...След като минал Вардар и оставил експлозивите на сигурни места, Ичко се заел с организирането на селата по Гевгелийския Кожух, който е в съседство с Тиквешията. С това той е целил да осигури своя тил за бъдещите свои действия...

Към средата на м. февруарий 1913 г., Ичко Димитров, четниците му и всичката въоръжена селска милиция, бяха повикани да заминат за град Дойран и се зачислят в редовете на Македоно-Одринското опълчение. Заминаха повече от 400 души, годни да носят оръжие...При обявяването на междусъюзническата война Ичко Димитров начело на многобройна чета пръв нападна неприятеля при с. Мойн и пропъди сърбите и веднага след това се намери на Маядагските височини при едно положение на отстъпление на гръцките войски оттам и Гумендже. А при нашето отстъпление той последен се изтегли и мина на левия бряг на реката Вардар, като при Голак, вървейки след отстъпващите български войски, даде голямо сражение, в което изгуби преданите си и храбри другари Тома Дураков, Ичко Караджов и Тано Танчев.

През Световната война Ичко Димитров е в партизанските отряди, като с момчетата си разузнава и дава ценни сведения за разположението на неприятеля по Паяк планина. А когато през 1917 г. се подигна известният сръбски бунт в Нишко и се появиха из разни места в Моравско сръбски чети, които целеха да смущават тила на българските войски, които се биеха на южния фронт, Ичко Димитров бе изпратен в Моравско като началник на планински взвод и там остана до свършване на войната.

След войната, когато Организацията отново почна да се възобновява, той замина с чета в стария свой район, за да го преорганизира. На връщане, край с. Градец, той и другарите му попадат на сръбска засада и в завързалото се сражение той бива ранен в крака и, като вижда, че не може да продължи пътя с другарите си, казва им да го оставят, а сам той сутринта на 14 септемврий 1920 г., когато при него се приближили сръбски пандури, за да не падне жив в ръцете на новите поробители на Македония, се е самоубил.

След Апостол Петкова и Иванчо Карасулията, Ичко Димитров е най-крупната нелегална личност в Боймията. И приятели и неприятели в неговото лице виждаха един революционер, който изпълняваше своите строго обмислени и планомерни действия с удивителна бързина и решителност.”
Христо Шалдев, "Илюстрация Илиндень", Септемврий, 1930 г.

http://www.dlib.mk/handle/68275/365

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1929-1930.pdf?sequence=13&isAllowed=y

[тиквешанка]

ИЛЮ ВОЙВОДА МАЛЕШЕВСКИ

“Войводата–герой през петдесет години, който от Кара Илия е станал Илю Малешевски; от Илю Малешевски – български легионер в Сърбия, после български революционер–хъш в Румъния и от там велик всебългарски Илю войвода, цар на Стара планина, на Рила и Родопи, на Пирин, Шар, че до Беласица, – тоя герой е бил вече преживял да види юначествата на българите в Бузлуджа и Милин камък, в Панагюрище и Клисура, на Шипка и на Сливница...Видел той Освободена България, бил на Сан Стефано, Султанът го е сам отличил като юнак–баща на най-юнаците българи...Да, тоя велик юнак на 90 годишна възраст е препратил в Македония геройските чети на Мутафова и Начева...
Нему слава и чест вовеки веков! И поклон на скромния му гроб в Кюстендил!”
"Сите българи заедно": Антон Страшимиров, “МАКЕДОНСКИ ВОЙВОДИ”

“През време на Кримската война Илия хайдутувал с дружина от 70 души из планинския възел между България, Тракия и Македония, като закрилник на българското население против турския гнет. Тук той пази края от разбойници, придружава търговци и кервани през опасните пътища и, при случай, наказва насилниците турци. Затова капитан Илия в очите на турците минава за разбойник и местните власти постоянно го дирят и искат да го уловят. Но населението го обича и го крие от потерите.

Турците в Дупница през 1854 г. се готвели да изколят заранта на Великден българското население. Като научил това, Илия изпратил да кажат на дупнишките власти, че цялата нощ той ще обикаля с дружината си около града и при пръв знак за клане ще нападне и ще избие всичко турско, а турските махали ще изравни със земята. Турците се изплашили и не предприели нищо, макар всичко да било приготвено за избиването на гражданите-българи...

В обнародваните турски документи за Рилския монастир узнаваме, че още с завладяването на България това българско светилище често било насилвано от разни турски властници, войници, стражари, чиновници, безделници, разбойници. Султаните напраздно издавали ферман след ферман в защита на монастира и зачитане на неговите стари привилегии, с които бил дарен от българските царе и от първите султани. Напраздно султаните заплашвали с най-строги наказания ония свои чиновници, които допускали да се вършат тия насилия над монастира, имотите и монасите му. Последният от той род документи е предписанието на великия везир Мустафа Найли паша от началото на Кримската война - 28 ноемврий 1853 г. до нишкия мютесариф Исмаил паша:
“От три години насам мюлтезимите не престават да притесняват и заплашват монасите на Рилския монастир и да им искат на сила и други данъци. Според както научаваме, монасите теглели много от такива незаконни действия и насилия. Поради това те стигнали до върха на немотията. Поминъкът им крайно се влошил и те станали петимни за къс хляб. Заради това министерството на финансиите заповядва на своите подведомствени чиновници да действуват добросъвестно, да не допускат по никой начин да се угнетяват и измъчват монасите и да избягват незаконни и противошериятски действия.”
Тъкмо тогава Ильо е в монастира и през време на Кримската война, бди над неговото спокойствие. Името на Ильо внушавало страх и трепет у турците и те не смеяли да нахлуват и разбойничат в монастира, както обикновено правели до тогава...” - Ив.Кепов, “Илюстрация Илиндень”, февруарий 1934 г.,стр.10,11,12

“Дневникът на К. Иречек в два огромни тома е книга, която по своята висока цена не е достъпна за широкия кръг четци, та намерихме за нужно да извадим и подредим ония сведения за Ильо войвода, които на времето си е отбелязал нашият именит историкограф. Наистина, те са съвсем къси, но при се това съставят важен материал за животоописанието на бележития наш хайдутин.

На 29 юлий 1880 г. Иречек среща дяда Иля в Рилския монастир, където в разговор му съобщил, че познавал добре Л. Каравелова. По лице дядо Ильо, казва Иречек, напомня Богорова. На другия ден по негова молба Иречек му писал прошение до княза за пенсия...

На 17 юний 1883 г. началникът на санитарното дяло в България генерал Грим (лекар), разказвал Иречеку че не е виждал човек с повече рани от Ильо войвода: ресепция на рамото, липса на две ребра...” - Ив.Кепов, “Илюстрация Илиндень”, март-април, 1934 г.,стр: 24 - 30

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=497%3Adia&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1933-1934.pdf?sequence=10&isAllowed=y

https://www.youtube.com/watch?v=w5KBX6e8FmQ

https://www.youtube.com/watch?v=EgrMCqVKRjU

[тиквешанка]

"Възрожденските корени на моя род" - Проф.д-р Атанас Попов от Либяхово, Неврокопско, Пиринска Македония

“Зимбилевият род е с едни от най-старите корени в с. Либяхово. Благородството и будният дух на неговите създатели още преди 200-250 години са известни не само в селото, но и в цялата Неврокопска кааза. Названието му продължава да се носи от много фамилии и до наши дни. Само семейството на прадядо ми свещеник Стоян Атанасов Зимбилев получава фамилното име Попови след неговото жестоко убийство по време на молитва през 1912 година...

Винаги съм бил горд, че съм потомък на Зимбилевия род. Но радостта ми е помрачавана от онези, които посегнаха върху името и славата му. През годините на революционните борби за свободата на Македония едни от най- будните чеда на Зимбилевия род са били жестоко преследвани и измъчвани от поробителите на българския народ, други - разстреляни от предатели, създавали вражди и омраза между роднини и приятели и поставили началото на братоубийствата в нашето село. Българоубийците Яне Сандански, Тодор Паница и Иван Коемджиев посяват първи заразеното семе на „левия фанатизъм” в Либяхово. ”Осъдителното и престъпното в тяхната дейност - пише Хр. Силянов - започва, когато в споровете за принципи и за тактики се туря в действие и оръжието”. За съжаление, това оръжие е било насочено и срещу прадядо ми свещеник Стоян Атанасов Зимбилев, дядо ми - пунктовия войвода Атанас Попов, и вуйчо ми Борис Мангушев. Използват го последователи на комунистическите идеи. Самите те след това стават жертви на своето безумие. След установяването на комунистическата власт през 1944 г. някои от потомците на Зимбилевия род бяха жестоко пребивани, изселвани от родното село Либяхово, или изпращани по лагери, създавани за т.нар. „ врагове на народната власт”...

В израз на искрена признателност към моите прадеди и деди от Зимбилевия род, чиято кръв и плът нося, падам на колене и правя поклон пред тяхната памет. Светлите им народополезни дела и саможертвата, която са проявили в революционната борба за свободата на Македония ме зоват да разкрия историческата истина, свързана с тяхното безсмъртие. На родосъздателя Иван Зимбилев (Коджабашията) благодаря за това, че е изградил и запазил здравите темели на нашия род. На неговия син Георги Иванов Зимбилев заради това, че за първи път е запалил светилника на българското училище в цяла Източна Македония. На брат му Атанас Иванов Зимбилев, че е един от основателите на най- патриотичната българска организация ВМРО в Неврокопския край. На прадядо ми Стоян Атанасов Зимбилев за готовността му да се саможертва в революционната борба за единна и целокупна България, за неговата мъдрост като деец на българската православна църква. На дядо ми, неврокопския пунктов войвода Атанас Попов, на когото нося името, правя дълбок поклон за това, че е събрал, съхранил и обогатил добродетелите на неговите предшественици от Зимбилевия род, че още от младежките си години се отдава с чисти помисли и дела за свободата на Македония, че не е пожалил своите сили и организационни способности, за да възстанови опожареното от гръцките войски наше родно село Либяхово, на което продължаваме да се радваме, когато дойдем отново в неговите скути, за да ни прегърне и стопли с дъха на нашите прадеди и деди...

Коджабашията Иван Зимбилев
През годините на турското робство прапрадядо ми Иван Зимбилев е първият кмет (коджабашия) в Либяхово, който управлява селските работи цели пет десетилетия . Не само той, но и децата му са прочути като даровити, благородни и много почтени в отношенията си къв всички свои съселяни. Вратите на неговата голяма и просторна къща са били по всякое време отворени за всички от селото. Заради пословичното трудолюбие и таланта му да обединява своите съселяни Иван Зимбилев е избиран няколкократно за кмет на Либяхово. За неговата почтеност и народополезните му дела се е знаело в цялата Неврокопска кааза...

Георги Иванов Зимбилев
- изтъкнат възрожденски просветен деец и участник в църковно – националните борби на българския народ в Източна Македония
Като учител в родното си село Либяхово през 1851г. Георги Иванов Зимбилев прави опити за създаване на новобългарско училище. За първи път в Източна Македония той започва открита национална духовна борба за подмяна на гръцкия с родния български език, както в училищата, така също и в църквите. Никой друг през тези години в Неврокопско, Драмско и Серско е нямал смелостта да започне борба срещу силното гръцко влияние върху българското население. През 1852 Георги Иванов Зимбилев заминава в някои от драмските и серските села, където подготвя почвата за преодоляването на наслоеното от гръцкото духовенство въздействие върху образованието на българското население. Две години учителствува в будното село Просечен. През това време някои от другите драмски села продължават да настояват пред Георги Зимбилев да приеме поканата им да учителствува в тяхното село...

Още през 1868 година Георги Иванов Зибилев създава новобългарското училище и в с. Горно Броди, където заменя гръцкото преподаване в училището с българско, преди разрешаването на черковния въпрос. Това според Васил Кънчов, е станало по силното желание на всички първенци в селото, в което живеели българи-християни. Тяхната радост е била голяма, защото обучението на децата им има вече светски характер. За три години в това будно село либяховският учител е обучил 400 ученици...Георги Иванов Зимбилев е единственият възрожденски просветител в Източна Македония, който създава цяла школа от негови ученици -последователи, които продължават делото му за създаване на първите български училища в Драмско, Неврокопско, Серско и Мелнишко...

Атанас Иванов Зимбилев – деец на ВМОРО
Атанас Зимбилев се оформя като един от първите и най-уважавани революционери от село Либяхово, на когото централното ръководство на ВМОРО е доверило тайните, целта и задачите на революционната организация. Още преди и по време на Априлското въстание, заедно с брат си учителя Георги Иванов Зимбилев, Атанас Иванов Зимбилев участвува активно в освободителната борба на Македония. Едни от най-близките му съратници са синът му Стоян и Петко Илиев Гюров. Тримата приемали първите членове на организацията, които се заклевали понякога в олтара на църквата, в която е служил свещеникът Гюров. В навечерието на Илинденското въстание Атанас Зимбилев свързва сина си Стоян и Петко Илиев Гюров с Борис Сарафов. Революционната дейност на Атанас Иванов Зимбилев се откроява като особено активна в подготовката и навечерието на Илинденското въстание. Залавян е от турските власти и подлаган на нечовешки мъчения, които обаче не сломяват, а каляват революционния му дух...

Свещеник Стоян Атанасов Зимбилев
През 1884 година по искане на местното население Стоян Атанасов Зимбилев е ръкоположен за свещеник в Либяхово, където бързо спечелва голямата любов на местното население, заради неговата начетеност и голяма любов към местното население. Прадядо ми Атанас Зимбилев, баща на свещеника Стоян Зимбилев, му предава съхранените от него ръкописни преводи на брат му Георги Зимбилев от гръцки на български, които съдържат неделни, празнични и други евангелия, както и молитви за водосвет, кръщение и венчание, слова за празнични дни и други богослужения. Със своето вълнуващо слово и меден глас новият свещеник омайва населението на Либяхово, което поставя край на гръцкото влияние в църквата...

Цели 28 години, чак до неговото злодейско убийство, свещеник Стоян Атанасов Зимбилев се посвещава активно, както на духовна, така също и на революционна дейност. Известен е като една от най-светлите личности в историята на родното му село Либяхово. Като свещеник превръща църквата “Света Богородица” в духовен храм на всички околни села, в училище за стари и млади. Бил е с висока култура, пред която немеели и враговете му, които се плашели от напредничавите му идеи и мисли, от неговата начетеност. Завиждали са на авторитета му в цялия Неврокопски край. Славата му на благородник се носела извън пределите на родното му село. Бил е с несломим български дух, който предава на децата и внуците си...

Атанас Попов – пунктов войвода на ВМРО и кмет на с.Либяхово
Зимата на 1914 година е тежка за останалите без покрив семейства. Кметът Атанас Попов е непрекъснато при тях, за да им осигури необходимата храна и отопление за оцеляването им. През пролетта, преди да започне полската работа започва подготовката за възстановяването на селото, но като напълно ново, с модерни за времето къщи и широки улици...Ако не беше потомственото родолюбие на кмета Атанас Попов, закърмено от баща му Стоян Атанасов Зимбилев, Либяхово, което е родно място на толкова известни дейци на просветата, науката, културата и македонското революционно движение, наистина би изчезнало от картата на България. Тогава може би нямаше да се знае, че тук са родени един от ръководителите на Илинденското въстание Борис Сарафов и най - големият български артист Кръстьо Сарафов. Под ръководството на кмета започва денонощна работа за построяване на нови къщи и широки улици във всяка махала...

Една от най-важните задачи, която била поставена пред Атанас Попов като пунктов войвода е била охраната на селата в неговия район и границата от крадци, контрабандисти и разбойнически банди. Изпълнението на тази задача е обуславяла необходимостта от съвместната му дейност с граничното поделение в Либяхово. В това отношение той е създал истински образец на ползотворни взаимоотношения, както между него и офицерите, така също и между местното население и граничарите. В селата от района на дядо, където е бил пунктов войвода, създава местни чети от 20 до 30 млади патриоти, които се отличавали с висок морал, смелост и решителност да защитават светлите идеали на организацията. В помощ на четниците се присъединили и онези мъже, които имали оръжие и изразили готовност да спазват временните правила на организацията, чрез които тя се превръща като „държава в държавата”...

Ето какво пише в своите спомени вуйчо ми Иван Мангушев, четник на организацията на ВМРО в Либяхово, за виновниците, които поставиха началото на братоубийствата в Либяхово: „Кръвта пролята у Мангушеви на поп Стоян Атанасов Зимбилев, кръвта пролята пред портата на Бродеви на Атанас поп Стоянов, кръвта пролята до кръчмата на Атанас Чехлев на Борис Мангушев, побоят нанесен над Кръстьо Димитров Зимбилев при дерето на Госпойца, писанията на Сарафовите тополи, че Георги Димитров Зимбилев ще бъде убит, побоищата от санданистите по големите християнски празници на хорището на Поляната, на Чакалето и на Ширината заредиха атмосферата в селото с голяма омраза и мъст“. Това са една част от злодеянията на комунистите и оранжевите земеделци в Либяхово, за които те и потомците им след девети септември 1944 година не обелваха нито дума...
В нашето китно село Либяхово има толкова много родове, които са предавали от поколение на поколение най-хубавите черти на българина, свързани с неговото трудолюбие, ученолюбие и неувяхващата любов към родния край. Вярвам, че някои от сегашните потомци на тези родове ще ни зарадват с тяхно изследване, за да остане неувяхваща родовата ни памет.”

http://atanaspopov.org/upload/iblock/ca9/ca986e277e0e9d7c678814b37db2e75d.pdf

http://atanaspopov.org/

[тиквешанка]

АСЕН АВРАМОВ от с.Скрижево, Драмско - общественик, деец на ВМРО и МПО, втори редактор на в. „Македонска трибуна"

"Български общественик, деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и на Македонската патриотична организация (МПО) и втори редактор на в. „Македонска трибуна“. Години наред е близък сътрудник на Иван Михайлов в Рим.

Роден е на 10 март 1900 г. в гр. София, България, в семейството на видния учител от драмското село Скрижево Константин Аврамов – сподвижник на Дамян Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и Иван Гарванов. Учи право в Софийския университет и оглавява студентското дружество „Вардар“. След завършването си започва частна адвокатска практика. Той е първи секретар на Македонския младежки съюз и се опитва да укрепи организацията в тежките времена след убийството на Александър Протогеров и разкола във ВМРО.

През септември 1929 г. е изпратен от Иван Михайлов в САЩ да заеме секретарската длъжност на ЦК на МПО, която е овакантена от Йордан Чкатров. За разлика от други дейци на МПО, като Лазар Киселинчев, които поддържат линията на неутралитет на МПО при разцепленията във ВМРО, Асен твърдо заема позицията на Михайлов. На 2 септември 1930 г. по време на Деветия конгрес на МПО в гр. Йънгстаун, щата Охайо, той успява да прокара резолюция, обвързваща МПО с михайловистката линия.

Асен е избран и за главен редактор на в. „Македонска трибуна“ през 1930 г., след като Борис Зографов си подава оставка. Той прави пропагандни обиколки из Щатите и учредява две нови местни организации на МПО – „Родина“ в гр. Гери, щата Индиана, на 14 декември 1930 г. и „Христо Матов“ в гр. Масилон, щата Охайо, на 2 юни 1931 г. През 1931 г. предава поста си на Любен Димитров, а през юни 1932 г. е принуден да се прибере в България поради неуредени емиграционни документи.

В България Асен работи като адвокат. След Деветнадесетомайския преврат в 1934 г. е арестуван заедно с много други дейци на ВМРО. Кандидатира се неуспешно за народен представител в гр. Неврокоп (днешен Гоце Делчев). В 1937 г. се включва в осъществяването на идеята на Христо Татарчев за международна анкета в окупирана Македония. Асен се свързва с Международната арбитражна лига в Лондон и получава нейното съгласие, както и обещание за финансиране от МПО, но през юли 1938 г. правителството на Георги Кьосеиванов издава забрана за неговото пътуване като реакция на тормоза над митрополит Андрей Велички в Северна Америка от страна на МПО.

През първата половина на 1939 г. Асен снабдява МПО с информация, свързана с развитието на македонските дела. В 1941 г. изпраща телеграма до колебаещата се каква позиция да заеме МПО, в която твърди, че единствената алтернатива е присъединяване на Македония към България. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Асен емигрира в Италия, където работи с Иван Михайлов и участва на събранията на МПО през 1952, 1954 и 1964 г.

Асен Аврамов е бил предан на Иван Михайлов от студентските години до смъртта си на 26 март 1968 г. в Рим. На погребението му присъстват тогавашният председател на МПО Петър Ацев и представителят на МПО „Тодор Александров“ в Брюксел Георги Димов."
http://www.macedonian.org/Tribune/history.asp

http://bgemigration.org/store/archives/asen-avramov/asen-avramov.html


“Особено полезен бе в Неврокопско Асен Аврамов, фактически легален представител на Спомагателната организация в този край. Запознах се с него през 1923 г. До днес сме били неизменно в идейна връзка, а през дълги периоди и в непосредствена близост. Преди още да го срещна лично, той беше в средата на организи­раните и деятелни младежи всред нашата емиграция в България. Та­зи му дейност го поставя във връзка с редица обществени организации и групи, а му спечелва и множество приятелства, за което допринасят личните му качества. Бивал е делегат в редица конгреси на нашата емиграция в България; участвувал е в конгреси на Македонския сту­дентски съюз между двете големи войни, и прочее.

Случи му се няколко години под ред да живее и в Пиринския край, първо в Мелнишко, а сетне в Неврокопско. Там навсекъде оставил отлично впечатление всред народа, както между българи­те, така и между мохамеданите турци и помаци. Това великолепно се удостовери след сърбофилския преврат в България през 1934 г., когато диктаторската власт произведе „избори“. Следвало би в отделна брошура да се изрисуват мерките на тази власт срещу Аврамов, за да се осуети избирането му за народен представител в Неврокопска околия. Такава книжка, обаче, би могла да ни даде верна кар­тина само ако би била написана от перото на един Алеко Константинов, знаменитият автор на „Бай Ганьо“. След флагрантни насилия и фалшификации, авторите на споменатия преврат изкалъпиха свои депутати за Неврокопско. Но всички в околията разбраха, че истинският победител беше Аврамов. Полицията не един път го е раз­карвала из разни места на България като интерниран. Но той съумеваше да спечелва и там симпатиите на местни граждани за Македон­ската кауза. До самото надвечерие на Втората световна война Асен беше под полицейско око, тъй като отдавна Македонското движение в България — за угода на Белград — се намираше под забрана. А подир вой­ната емигрант в Средна Европа. През 1952 година посети нашата емиграция в Америка. Години преди това той беше секретар на МПО. Бивал е и ръководител на вестник „Македонска Трибуна“. По-късно — през 1959 и 1964 година — наново престоя в Америка с месеци, все като гост на тамошните организирани наши братя. С извършеното от Асена за нашата родина може да се гордеят не само родното му село и Серския край, но и всички наши легални организации и родолюбци. Той считаше за свое родно село Скрижево, в Драмско, откъдето е роден баща му, макар самият той да е видял Божия свет в Со­фия, през 1900 година. От най-крехка възраст се е почувствувал като българин от Македония. Бащата на Асена е познатият в миналото гимназиален учител Константин Аврамов, който е бил в приятелски връзки с големи­те наши борци — Груев, Делчев, Матов, Гарванов и други. От тех бащата е запазил ценни писма и документи. Част от тех Асен беше дал на нашите легални организации; и беха публикувани между двете световни войни. Всички, които са го срещнали, ще потвърдят, че той беше много приятен събеседник. От него повеваше нещо топло и приветливо. Хората оценяваха неговата скромност. Никога, през толкова години на обществена служба, не е проявил суетни стремежи; никога не е помислювал да прокарва нещо лично за сметка на общото, на народното. За хора, които изпълняват дълга си в максималните граници на техните възможности, основателно се казва, че наистина са изпълнили дълга си. Асен Аврамов бе от категорията на тези хора. Не помня случай той да е влезнал в противоречие или конфликт с основните изисквания на нашата народна борба: идейна твърдост, верност и дисциплина; ясен поглед и спокойно преценяване успе­хите или неуспехите на нашата народна борба. Ако би се намерил не­кой да каже, че Асен се е престарал, макар и с един градус, в нещо — то ще бъде само в обичта му към българската народност. С тези думи аз казах съвсем малко от многото, което може да се каже за скромния, но многозаслужил Асен Аврамов...

Известният Балкански комитет в Лондон, или негови членове, сa поискали през 1939 г. от Централния комитет на македонските политически организации в Индианаполис да бъде изпратено едно лице в Лондон, за да може с него да се разговаря върху македонския въпрос. В Индианаполис сметнали, че е по-подходяще с такива за­дача да се натовари некой от нашите хора в София. Отнесли се до Асeн Аврамов, когото от миналото познават като секретар на ор­ганизираната американска наша емиграция. След съвещание с някол­ко свои другари, Аврамов решил да замине за Лондон. Вярвало се, че правителството на Кьосеиванов би му дало паспорт за такова пътуване. Сам Аврамов разказва:
„Поисках от Дирекцията на полицията паспорт; даде ми се, без каквито и да е трудности. Веднага почнах да искам виза от Румъния, Унгария, Австрия, Франция и Англия. Всички легации, освен французката, ми дадоха визи. Французката ми отказа; бил съм в списъка на нежеланите лица за Франция. Взех визи от Германия и Белгия, за да мина през тия две държави. От Индианаполис ми пратиха веднага необходимата сума за пътуване. Взех си билет София-Букурещ с аероплан, а остана­лия път с влак. На аеродром Божурище беха се почти изпълнили всички гранични формалности, за да се кача вече на аероплана. В последния момент се яви един граничен чиновник и ми каза, че по личното нареждане на министър-председателя, което току-що се получило, не мога да пътувам. Единственият, който ме изпращаше, бе Д. Ци­лев. При това положение, веднага се върнах. Приятелите, които знаеха за моето пътуване, се изненадаха, като ме видеха. Изглежда, че това спиране веднага се е разчуло всред българ­ските и чуждестранните кореспонденти. Дойде при мене Любчо Крап­чев и ми каза, че сензация всред журналистите била забраната да напусна страната и начина, по който е дадено нареждането. С връщането ми, Дирекцията на полицията веднага постави три­ма политически детективи да вървят по стъпките ми от ранна сутрин до късна вечер; те ме причакваха пред дома ми сутрин, следеха ме навсекъде — по съдебни зали, учреждения, кафенета, пред кантората ми, на театър и пр; и вечер, колкото и късно да се прибирах, ме следваха до пътната врата на дома ми. Приятелите решихме да поискаме обяснения лично от мини­стър-председателя Георги Кьосеиванов. Пратихме X. У. при него, понеже те се познаваха от Белград. Кьосеиванов го прие и му ка­за: „Спирането на Аврамов е по искането на югославската легация. Тя даде нота, в която казваше, че пътуването му е в връзка с ма­кедонския въпрос и за повдигане на тоя въпрос вън от България; затова искаше на всека цена да не му се позволява на напуска страна­та“. В нотата се казвало още, че подобно пътуване е в противоре­чие на възприетата политика на сближение между двете страни. По-сетне разбрахме, че французката легация, с отказа, веднага е уведомила югославската, че аз съм търсил виза, че имам пас­порт и че ще напускам България. Казаха ни, че некой от протоге­ровистите работил в французкото консулство и той бил уведо­мил. Около три месеци ме следеха тия три детективи.“

Кой може да оправдае постъпката на властта, защото тя била ис­кана от югославската легация? Никой не е знаел с каква цел пътува за чужбина Аврамов. Но и да се е знаело, на какво основание българ­ската държава ще требва като покорен слуга да слуша заповедите на Белград, даже и като се касае за пътуване вън от България на нейн гражданин? Обясненията, които са били дадени, абсолютно не оправдават никого. Те само потвърждават, че отговорните среди в Бъл­гария по това време са прокарвали една антибългарска политика, съпро­водена с недопустими унижения...“ -  Иван Михайлов, Спомени IV, стр. 394 - 396, 931 - 933
http://strumski.com/biblioteka/?id=784

[тиквешанка]

Великият македонски събор

“На 12 февруарий 1933 г. в гр. Горна Джумая се събра Великият македонски събор. Това име заслужено му бе дадено, тъй като той е единствен по рода си в цялата история на Македонското освободително движение до този момент. На Събора присътствуваха близо двадесет хиляди души посетители от цялата македонска емиграция в България, както и от Пиринска Македония. Със свои делегати бяха представени всички македонски братства, всички дружества “Илинден” на бившите македонски революционери, македонските женски дружби, македонските младежки дружества, управителните тела на Македонския студентски съюз, на Македонския научен институт, Македонската парламентарна група в целия си състав. Получена бе и телеграма от американската емиграция, организирана в МПО. По този начин действително цялото Македонско освободително движение бе представено на Събора, пред който бе прочетено и специално послание от Централния комитет на ВМРО, за да се подчертае единодушното мнение и воля на всички съществуващи родолюбиви македонски организации в света. Председателят на Националния комитет на емиграцията Георги Кондов откри Събора със съдържателна реч. Избра се Бюро на събора в състав: председател: инженер Хрис­то Станишев; подпредседатели: запасният генерал Симеон Добревски, д-р Владимир Руменов и Александър Димчев, председател на Петричката окръжна постоянна комисия; секретари: Павел Дими­тров, подпредседател на Старозагорския окръжен съд; г-жа Сла­вова, председателка на Женската дружба във Варна; Иван Димитров, председател на братството в Пловдив и д-р Владимир Бъчваров от Горна-Джумая.


След това председателят на Събора, г-н инженер Станишев, произнесе следното слово:
„Братя и сестри,
На днешния събор виждам, че участвува единната мисъл и воля на Македония. Тук е нейната безгранична любов към оте­чеството, тук е нейният български дух, тук е душата на Македо­ния. Тук е тая душа, която нашите поробители искат да изтръгнат от нашите гърди, за да ни обезличат като народност, за да унищожат нашето духовно единство с братята ни в Добруджа, Мизия и Тракия. Но тая душа живее, тоя български дух на Македония е несъкрушим. Той ще победи...”


От страна на ЦК на ВМРО бе отправено приветствие, което бе прочетено от Йордан Чкатров:
„Уважаеми Господин Председателю, драги братя,
От името на ВМРО сърдечно приветствуваме Великия събор...Ние не се борим само с нашите поробители. Много са факто­рите, които от страна се мъчат да смутят победоносния ход на нашето движение. На първо място стои комунизмът. Неговите пре­стъпни попълзновения да разрушава нашето надкласово народно де­ло и да направи от народа ни свой инструмент са постоянни. На­бегите на комунизма, неговите коварни развращаващи средства за постижение на тази му задача не отстъпват на похватите на сърби и гърци. Срещу тази напаст требва да бъдем готови да се борим и занапред със слово, перо, със събрания и на улицата — навсякъде. Можем да бъдем сигурни, че победата на този фронт ще бъде наша. След многогодишни усилия комунистите едва са успели да увлекат против Македония, против собственото си отечество, само отделни слаби и продажни единици, част от които същевре­менно са на служба и на сръбската полиция. С дълбоко възмущение ние се спираме върху страницата, в която през годините на най-голямото македонско напрежение за самозапазване се записаха толкова факти на вражество и злорадство, на спънки и подли удари от страна на известни български обществе­ници против македонското освободително дело, за срам пред историята на нашия народ и пред света. ВМРО требваше да създава отбранителен фронт и спрямо идещите от София удари. Докато в масата на свободните българи същест­вува една жива братска обич към Македония и нейната кауза, в същото време от страна на българските общественици и на официална България се създават само пречки за успеха на македонско­то дело. Всички наченки на разрушителни тенденции, всички прояв­ления на изхвърлени от нашите редове лица са намерили насърдчение и подкрепа в София. Партизанските сметки, които се правят там по отношение на Македонското движение, представляват вече не по-малка опасност за Македония, отколкото тъмниците на Бел­град и Атина. Почти никой от управляващите в София не схваща, че тази игра с нашето дело може да се окаже по-опасна за духовното развитие на българското племе, отколкото телените мрежи по гра­ниците; никой там не вижда, че сърбите със своите козни в София могат да постигнат тъкмо туй, което напразно се мъчат да постигнат чрез своя режим в Македония...Има и сериозни опити за спечелване на терен в София за едно сърбоманство, на което като трън в очите се явяват ма­кедонските организации. В резултат на тази странна действителност паднаха най-видни представители на македонското легално дви­жение. За тези жертви плаче цяла Македония...От името на поробеното македонско население ние призоваваме всички наши братя емигранти и всички родолюбиви българи да бъдат нащрек. Сърбоманството не успя в Македония, а сега се мъчи да хване корен в София. Ние, обаче, имаме дълг да се борим и там против него...“


Се явиха д-р Асен Татарчев от Ресен и съпру­гата му Марта, които наскоро беха избегали от Югославия заедно с децата си. Д-р Татарчев произнесе следното приветствие:
“Драги братя,
Идвайки от нашето поробено отечество, моята жена и аз сме щастливи да приветствуваме братски Великия събор на македонска­та емиграция в България. За нас е особена радост да бъдем в средата на прогонените наши братя в България, които работят с толкова ентусиазъм и с такава вяра за освобождението на Македония. Вам е известно, че моята жена и аз, напускайки по принуда пределите на нашата прекрасна Родина, отидохме в Женева да подадем от името на македонското население една петиция пред Об­ществото на народите и да изпълним един човешки и отечествен дълг. Аз съм щастлив да заявя пред вас, Великия събор на ма­кедонската емиграция в България, че робството в Македония не е успяло да съкруши борческия дух на нашия поробен народ. Не само това. В Македония никога не е била по-силна вярата в близкото ни освобождение, отколкото днес. Аз съм щастлив също така да заявя, че ние, живеещите в границите на кървавото сръбско кралство, сме единни в борбата ни за свобода и политическа самостоятелност с другите поробени народи, които не могат да останат равнодушни към жестокостите на Белград. Напразно Белград уверява света, че в Югославия живее единен югославски народ. Всички народи в Югославия имат гордото съзнание за своята история, за своето културно и морално надмощие над сърбите и за своето право да бъдат господа­ри в собствената си земя. Наш дълг е, драги братя, да продължим борбата със същото постоянство, с което са я водили нашите предшественици...“


Г-жа Марта Татарчева:
“Швейцарка по рождение, моята съдба ме свърза с македонски българин. Седем години живях в Ресен и там, както и при дру­гите си обиколки в Македония, се убедих, че там живеят бъл­гари. Това могат да отричат само хора, които не желаят да видят истината. Моят мъж и аз отидохме в Женева, за да защитим Маке­дония. Аз защищавах нея, защото имах пълното убеждение, че защищавам правдата. Вашето дело, госпожи и господа, е право. То ще победи, въпре­ки жертвите и страданията. Моят мъж лежа 4 години в затвора, но аз, като майка на две деца, заявявам с гордост, че съм гото­ва винаги да възпитавам своите деца в любов към Македония и към нейната борба за освобождение...”


Председательт даде думата на г-н Марко Дошен, кой­то прочете отправеното до Събора поздравление от председателя на Върховното старейшинство на „Хърватски Домобран“, г-н д-р Анте Павелич:
“Драги братя,
Върховното старейшинство на „Хърватски Домобран“ поздравлява днешния Събор, на който са се събрали представителите на родолюбивите македонски организации, за да манифестират още един път в тези критически часове силата и единството между всички македонски организации в борбата за самостоятелност на Македония и да вземат важни решения с оглед на бъдещата ра­бота и борба. Ние искаме да подчертаем, че общият ни неприятел е осъден от безпристрастното обществено мнение, което се отвращава от грубите и безчовечни постъпки на Белград...
С братски поздрав:
Председател: Анте Павелич; Секретар: Милкович”


Г-н Марко Дошен от своя страна отправи съдържателно при­ветствие:
“Мили братя и сестри,
Българите и хърватите в миналото имаха свои държави, свои исторически имена. Те оставиха на Балканския полуостров следи от своя юнашки дух и от своята национална култура. Като погледнем на нашето минало, ще забележим, че сме били много един до друг, че много добре се познаваме; в миналото сме били не само добри съседи, но и добри съюзници. С пълно право се надяваме, че нашият съюз в бъдещето ще бъде още по­ здрав и по-силен...”

За Горна-Джумая този ден бе и ще остане като незабравим, а за Македонското движение като твърде важен момент, в който всена­родно се подчертаха исканията на Македония.” - Иван Михайлов, Спомени IV стр.305, 306, 449 - 457, 869 - 872

http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_4.pdf

[тиквешанка]

Васил Василев (1897- септември,1944) от Емборе, Македония - секретар на Националния комитет на Македонските братства

“Един мрачен съюз между Белрад и Атина е на поход за унищожението на всичко българско в Македония и не само там. Ние стоим, опърлени от пламъците на изгорените ни къщи, пред хиляди гробове на знайни и незнайни наши братя; училищата ни са затворени, нашите църкви - също. Нещастието е пълно. Но...борбата продължава, защото и след всички изпитания, Македония запази своя огън за живот. Изпитанията закалиха само нейната воля, възвисиха нейния дух, утвърдиха нейната мъдрост...” - В. Ив. Василев, в."МИСЪЛЪ", 1931 г.
http://www.sportnabiblioteka.bg/images/download/misal/2_37.pdf

“Баща ми Васил Иванов Василев е роден в с. Емборе, на юг от Солун, завършил е стопански науки. Преселва се в България, където става директор на районния кооперативен съюз за Варна и Варненска област. Викат го да оглави кооперативния съюз за цяла България, но след военния преврат през 1934 г. го шкартират както още хиляди българи и не му разрешават да работи в София. Той е един от основателите на младежкото движение на ВМРО преди 1944 г. и е бил депутат в 23-ото Народно събрание. Негови приятели са ми разказвали, че е бил един от най-добрите оратори. Взимал е винаги отношение по македонския въпрос, където е имал твърди позиции.
Именно това му изяжда главата. След 9 септември животът ми, както и на цялото ми семейство, се превръща в пълен ад заради другарите комунисти. На 29 септември 1944 г. от Варна е закаран в Дом на Слепците в София по заповед на вътрешния министър Антон Югов Подложен на разпит от комендант Лев Главинчев. Когато го вижда, Главинчев го пита: „Ти още ли си с тази глава?!” На което е получил точния отговор от страна на баща ми: „Аз нямам основание да я сменям, защото никога не съм я продавал”. Предателят Главничев почервенял от яд, тъй като след 9 септември продава душата си на БКП и на руските господари, за да живее с чужди пари и да работи за чужди интереси. Нахвърлил се на баща ми и го заудрял с всичка сила...

Успяха да го унищожат. Завели са го в централното управление на милицията, днешната полиция, където е имало локално парно. Точно там са го изгорили жив. Преди това се размина само с един куршум, докато си вървял, но благодарение на д-р Станишев успя да запази ръката си. Вторият опит за убийство нямаше как да не е успешен. Майка ми веднага замина за София и обикаляше т.нар. Бермудски триъгълник – „Славянска беседа”, Дом на слепците и Централния софийски затвор, за да разбере какво се е случило с баща ми. От него нямаше ни вест, ни кост. След това тя се разболя много бързо, гаснеше ден след ден и почина в дълбока психическа депресия.

Тогава в стотиците убийства на македонските българи участваха и Тодор Живков, и Мирчо Спасов, както и вътрешният министър по онова време Антон Югов. Най-жесток от всички е бил Главинчев, досущ като един македонски граф Дракула. Докато останалите само са давали нареждания, Лев собственоръчно е убивал хора. Ако след мъченията, които могат да се сравнят с тези на средновековната инквизиция, някой случайно е оцелял, Главинчев е ходил с пистолета и подобно на Катинската гора е гърмял в главите на агонизиращите. Той всъщност е бил сръбски агент и неговата задача е била да избие всички, родени в Македония с българско самосъзнание...”- Борислав Василев
http://frognews.bg/news_39146/Jurnalistat_Borislav_Vasilev_Lev_Glavinchev_e_makedonskiiat_graf_Drakula/


“Измежду македонската интелигенция в България най-познат на широките емигрантски слоеве и жителите в Петричкия окръг бе и друго чедо на Емборе - Васил Василев. Със стотици лица бе завързал лично познанство при грижите му за масови народни нужди. Много пъти е очаквал по гарите идващи от Гърция бежанци, на които е отправил първите братски думи в свободна България. И е полагал първите грижи за техното подслоняване. Много пъти е говорил пред селяни във връзка с инициативата за техното стопанско възмогване. Много другарски срещи и многолюдни събрания е устройвал всекъде из България където живеят македонски българи...

Дълго време той бе измежду ръководителите на македонското младежко движение всред емиграцията. По-късно бе организатор на целата емиграция и влизаше в нейното ръководство. Василев имаше дарба за строителство и организиране. Не случайно е създал организации по села и градове, организатор е на синдикати за напояване, за строене на хижи из Пирина и вдъхновител на кооперации и пр. Първото мла­дежко дружество в България е основано във Варна преди повече от тридесет години; негов двигател е Василев. Когато бе поканен за организатор на емиграцията, той остави доходната си частна работа и апостолски се отдаде на нашето народно дело. Целата му младост протече в агитации, в организиране, в движение. Когато врагът поиска да спъва народното ни дело, първо върху Васил Василев посегна всред емиграцията. Очевидно и врагът го бе преценил спо­ред стойността му в македонското движение. По чудо той остана жив, въ­преки получените неколко рани. И продължи работата с още по-голема твърдост в редовете на движението. Той бе един измежду най-популярните македонски оратори. Беше отличен другар, лоялен, търпелив, духовит...

Чрез големата работа извършена от него за каузата на поробените бъл­гари, чрез посегателството върху живота му и чудното му спасение, чрез от­вличането му безследно от народния враг подир 9 септемврий 1944 г. — Ва­сил Василев се врежда между нашите големи герои и мъченици. С достойн­ство може да бъде посочван като назидателен пример за всички, които ис­кат честно да служат на Македония и своята народност...” - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 135, 794 - 796
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf