Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[тиквешанка]

СПОМЕНИ - НИКОЛА ПЕТРОВ РУСИНСКИ


1901/1902/1903 г.

"В намиращите се при това положение две чисто български села, Големо и Мало Церско, не можеше да се влезе за организационна работа с малка чета, затуй направихме събрание с голема охрана в с. Големо Церско."

"С ред примери из живота на българите под игото на турците и духовното робство под гърците, послужи си, за да обрисува политическото положение...С това искаше да каже, че под режима на султан Хамид, при създадените вече закони и традиции, не може да има благоденствие. За да се изменят тия закони и традиции, нужни са революционни сили, възпитани в духа на българските първоапостоли Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и др."

"Аз съм български възпитаник, майка ми, която ме е родила, доила, пеяла или плакала, говорила ми е на същия език, на който говоря и сега: той е български. Но аз работя за свободата на робуваща от много векове Македония...Аз съм горещ привързаник за свободата на целокупния в Македония и Одринско народ, без разлика на вера и народност. Аз не искам да угасне нито едно небългарско огнище, ние всички сме синове  на една и съща робска земя. Днес след петстотин години султанската власт е раздадена на множество катили като напр. Ислям Чауш, Таир Толя, Шевкет, Зулко и множество други катили, чийто права и действия над християните, особенно над българите са неограничени."

"Помаците са запазили своя расов произход и ония, чийто произход е български, понеже са били и са в постоянно съприкосновение със сънародниците си непотурчени българи, са запазили своя език, нрави и обичаи. В Мъгленията аз плаках от възхищение, когато слушах да се пеят по нивите, старонародните песни на чисто български език - Самоковско наречие. Също и само преди неколко дена, тук чух помаците от с. Пластница и Дедино как пееха български песни на Тиквешко българско наречие."

"Македония от Шар планина на юг е населена с турци, албанци, българи, власи, гърци, евреи, цигани, но не и от сърби, които живеят на север. Идеята която внасяме ние: Македония за македонците, може да ни гарантира живота в пределите на една силна балканска държава."

"Слезоха по край езерото и през турската махала, с маршрут монастиря "Св. Петка" и към с. Велгощи. През турската махала видоха по стени на некои къщи позиви на турски, гърцки и български езици, с които се канеше турското  население да пирува, че християнския народ възстава само против царската власт, че свободата ще бъде обща за всички."

"Селото Лавци беше турски бейски чифлик, разположен на десния бряг на р. Шевница, близо до шосето за Кичево. Селото Облаково беше чисто българско. Близо над нас е голямото село Гонеш, а близо към реката две малки български села Стрежово и Свилища."

" Щом обявяваме въстанието,  Гърция и Сърбия ще се нахвърлят върху нашите позиции (селата) зад настъпващите турски войски, ще деморализират населението, ще използуват терора и насилията от турските власти и ще искат да накарат нашите хора да декларират, че са сърби, че са гърци и по този начин да бъдат закриляни пред властите. След въстанието не ще имаме революционно дело, а българският елемент ще бъде подложен на преследване и претопяване."

"Току-що бе приет правилникът от делегатите, и куриер пристигна от Битоля с писма. Дописникът от Битоля не знаеше за падналите 15 души младежи в Цапари с оръжие в ръка, той очакваше селяните от Цапари и др. да се оплачат пред европейските консули за злодеянията на турците. Прилаганата дотогава мярка „бий и плачи” не можеше да се приложи, а трябваше да чакаме добрата воля на самите турци да спрат да не прилагат действията си спрямо другите, както в Цапари. Предполагахме, че и турците са излъгани, че в селото е имало българска чета, и за туй са нападнали — щом спряха акцията си само с него. Турците измениха само начина на действие в разстояние на няколко дена, а не отмениха решението си да убиват християнското население, главно българското. По този повод консулите в Битоля бяха направили въпрос пред валията. В какъв смисъл се е говорело, не зная. В Битоля не последваха други убити, но по шосето Битоля, Прилеп, Прилеп—Кичево, Битоля—Кичево, по нивите, където си работеха хората, в продължение на 10 дена до 1 май зарегистрирах в дневника си 117 убийства, заедно с ония в с. Цапари и Битоля. От разни места се получаваха съобщения за нападения и убийства.
Даме като глава на революционната организация оказа слабост и извика „по-добре ужасен край, отколкото ужас без край!”

http://www.kroraina.com/knigi/ilpr1968/ilpr1968_a1.html

http://macedonia-history.blogspot.com/2006/10/nikola-rusinski.html

[тиквешанка]

Преспанското езеро - 1924 г., Георги Трайчев, български просветен деец и революционер, деец на ВМОРО


"Преспанското езеро е образуваноп от две езера: Голямо и Малко. Във водната маса на Голямото и Малкото езеро се издигат малки скалисти острови. Два от тях са в Голямото езеро: "Голям град" и "Малък град". "Голям град" е дълъг около километър, разкошно със своите сливи, буреняци и разорени черкви и палати. Тук цар Самуил е почивал подир дългите борби със старите неприятели на българщината. Сега никой не живее на това живописно место. Същият остров, през време на Илинденското възстание, със своите пещери и мъчно достъпни скали представляваше най-отдалеченото место на околното българско население от съседните села." В Малкото езеро стърчи историческия остров Ахил, дето личат остатъци от патриаршеската катедрала Св. Ахил, издигната от цар Бориса. В памет на победата, що издържал Самуил над един Тесалийски княз, от където задигнал и мощите на Св. Ахил, нарекъл е Св. Ахил. Той е най-големият остров, има изглед на човешка стъпка."

"Оттук, през Бигла, проникнаха първите разезди от кавалерията на полковник Мархолев. Оттук, след 500 годишно робство, историческа Преспа на 21 ноемврий 1915 г. биде поздравена с гръмогласно ура от българския воин, оттук българския знаменосец поклон изпрати с развяващия се пряпорец към старата Преспанска столица на славния и силния цар Самуил! Колко славни и честити бяха тези дни! Колко мили спомени възкръсват в паметта ни за недавнашното туй величие! Но, колкото скъпи и мили ни бяха спомените за славното туй величие, дваж по-тъжно ни става на душата при мисълта, че същата тая Бигла планина няма свидетелка бе със своя "Черни връх" на разгрома, що сполетя нашата армия! Свидетелка на новото черно иго за тоя край! Свидетелка бе на тежките охкания, на горещите и кървави сълзи що течеха като порой от очите на бъдещото население. Преди три години, при посрещането на победоносните войски, тук бяха сълзи от радост. Днес при отстъплението на същите войски, леят се пак сълзи, но не вече от радост, а от печал и тъга!"

"Фанариотинът бе унищожил всички стари паметници, що можеха да будат спомени за славното наше минало в тоя край, турчина бе преобърнал Самуиловите потомци на слаби безнадежни роби, арнаутина бе унищожил всичкото благосъстояние на тоя благословен кът от Бога и бе довел народа до най-голяма сиромащия, а днешните натрапници - владетели сърби и гърци се мъчат да доизсмучат и последната капка българска кръв на македонеца - роб!...Зла съдба, тежка орисия!..."

"Три прохода съединяват Преспанската котловина с Охридската.  Единият е между Галичица и Суха гора, близо при с. Лесковец, за да излезе насреща при Охридското езеро. Тоя път е пътнишки и доста висок. Посещава се само от поклонници за историческия български манастир Св. Наум. Тук бе фронта на нашите войски в тъй наречения между-езерен участък до последното отстъпление. Вторият път върви през Петрино планина. През тук е било най-старото съобщение на двете котловини. Тук е минал византийският император Василий Българоубиеца."

http://macedonia-history.blogspot.com/2008/10/prespanskoto-ezero-ot-georgi-traichev.html

Инфо за Георги Трайчев от Прилеп  

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2

[тиквешанка]

Духовните качества на македонските българи - 1928 г., Георги Трайчев от Прилеп, български просветен деец и революционер, деец на ВМОРО


"За да разберат нашите врази и заинтересованите чужденци, кои са и какви са македонците, събрах по-важни доказателства от наши и чужди учени и от мои лични наблюдения, които говорят за духовните заложби на македонските българи."

"Създателите на славяно-българската азбука, апостолите Кирил и Методи, родени в Солун, и епохалният факт, превода на св. Писание в IX в. от двамата солунски братия, е извършен на едно българо-македонско наречие, което сега служи като основа за изучване на всички славянски езици и което в науката се нарича старобългарски език. Характерни остатъци от този език срещаме и до днес в говора около Солунско, Преспата и Костурско. Така, Македония още в IX в. бе станала люлка на старобългарската писменост. Делото на св. Кирил и Методи в Македония продължиха техните ученици, между които най-много заслуга е принесъл с плодовита просветна дейност св. Климент, Охридски архиепископ. Св. Климент направил от Охрид главен просветителен център, отгдето се пръскала светлина по целата българска земя."

"Цар Самуил (976—1014 г.) обединил отново българския народ и 38 години наред се борил, за да запази целостта на българската държава. Македонска България, била по-войнствена, по-феодална, с по-силно национално чувство, по-антигръцка от тази България, на която Великия Преслав бил столица. Охрид бил седалище на учредената от Самуила българска патриаршия, която просъществува с името Българска архиепископия до 1767 г. Против византийското владичество възстават първи македонските българи (1040 г.) под водителството на цар Самуиловия внук Петър Делян. Център на това възстание е бил гр. Скопие. Тридесет години след това възстание, избухнало второ, пак от Скопие, начело с българските скопски боляри и техния главатар Георги Войтех."

"Македония е запазила най-старите паметници на българското племе. Те са: светогорския (980 г.); надгробната плоча от цар Самуил (993 г.), поставена над семейната царска гробница в с. Герман (Преспанско) и Варошкия надпис (996 г.) над манастира св. Арахангел в с. Варош (Прилепско)."

"От Македония дойде първия потик за народно възраждане на българщината. Първият български историописец, Отец Пайсии, който през втората половина на 18 -ти век възпламени народното съзнание, се е родил в 1721 год. в северо-македонските предели. В 1741 г. Христофор Жефарович, родом от гр. Дойран, издал във Виена своята “Стематография" с гербовете на България и българските светци. Македонец бе и Хаджи Яким Кърчовски (от с. Осломево — Кичевско)-първия български писател, който започнал да печати книги на новобългарско наречие още от 1814 г. От северозападна Македония (с. Теарци — Тетовско) е бил Кирил Пейчинович, който продължи въвеждането на простонародния български език в книжнината. Неофит Рилски, баща на българските педагози и филолози, автор на първата българска граматика, е също македонец (от с. Банско, Разложко). Първата българска   печатница   в XIX в. е била открита  пак в Македония — в Солун от Хаджи поп Теодоси, от Дойран. Македония роди и първите  фолклористи на българския народ, братята Димитър и Константин Миладинови от Струга."

"С пълно право професор А. Теодоров— Балан твърди, че всички по-главни културни начинания на нашето племе идат от Македония. Християнството, писмеността, възраждането, новобългарската книга, първата българска печатница — идат от юг — от Македония и се ширят на север. Това твърдение на професора се подкрепя и от новоиздадената книга на нашия учен фолклорист А. П. Стоилов — „Български книжовници от Македония", където покрай гореизброените дейци се редят и безсмъртните имена на: Митрополит Натанаил — Охридско-пловдивски (от с. Кучевища, Скопско), митрополит Партени (от с. Галичник, Дебърско), Иордан х. Константинов-Джинот от Велес, Григор Пърличев от Охрид, Йосиф Ковачев от Щип, Ксенофонт- Райко Жинзифов от Велес и др. Всичко 15 мирски и 12 духовни книжовници до 1878 г."

"Пръв български владика виде Македония. Македония първа започна борбата с  гърците  за   свободата на българската църква. Скопие  даде  сигнал  за гонене  гръцките владици още в 1828 г.  Разрешението на   българския черковен въпрос се затегнало от  постоянните  клевети и интриги на патриаршията пред турската власт. Нужен бил нов тласък;  той  дошъл  пак  от Македония. В 1858 г.  Кукушките българи въвели  националния   език  в черквата и поискали български владика за   епархията.   На оглушките патриаршески, кукушани на   22 юлий 1859 г. отправили до Папа Пий IX  молба да искат  български   епископ при известни условия, като признаят унията. Тоя епизод най-добре характеризира македонските българи в техната упорита борба за своя черква и училище, за свой език и народност. Тая постъпка на кукушани смутила фенер, та патриаршията, за да предотврати унията, назначила първия български владика за кукушката епархия Партения Зографски в 1859 г. Така, Кукуш, жертвувайки своите религиозни убеждения, за да спаси националното си самосъхранение, пръв извоюва български владика, при вратите на Солун. Не са малко и македонските градове, гдето не помнят гръцко четмо и писмо. Велес, Прилеп и др. градове и манастири из Македония служеха си в черквите и училищата само на български език."

"Македонските българи във възраждането на българския народ и закрепването на българската държава и българската култура са вложили не само ум, средства и усилия, а и кръвта на най-добрите си синове. В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в 1868 г. участвуваха българи от Куманово, Велес, Прилеп, Кукушко, Воден, Скопско, Горна-Джумая. В четата на Христо Ботев срещаме революционери от Велес, Тетово, Неврокопско, Крива-Паланка, Охрид, Серско.  След избухването на възстанието в Тракия (19 априлъ1876 г.) повдигнаха се и българите в Македония. В руско-турската война (1877—78 г,) между доброволците българи, които   образуваха   6  опълченски дружини и които покриха със слава Самарското знаме, при Шипка, има не малко македонци. Те са 411 души от разни краища на  Македония. В сръбско-българската война, взеха участие и много македонски доброволци, вън от тези, що бяха извикани под знамената като редовни  войници и офицери. Тяхният брой (на доброволците) е повече от 500."

"Македония е дала на България: 8 министри, 20 дипломати, 70 депутати, 10 митрополити, 15 университетски професори, около 100 учени писатели и публицисти, 35 художници, скулптори, музикални сили, оперни певци, артисти; 30 висши чиновници по народното просвещение; 150 магистрати и по-видни съдии и адвокати; около 100 по-висши административни чиновници, 80 по-известни лекари; 40 по-видни инжинери и архитекти, 800 офицери, измежду които 8 генерали, 31 полковници, 56 подполковници. Освен туй в училищата има 1568 учители, 200 духовни лица и около 5000 други чиновници."

"Възмущението на българите в Македония от делото в Берлин се разрази във въоръжен конфликт. През есента на 1878 г. избухна формено масово възстание в долината на Струма, с център с. Кресна, и в разложката котловина с център с. Банско... Всички македонци, които беха приели българско поданство и беха минали казармата, се наредиха под полковите си знамена в редовната армия. А онези, що не фигурираха в наборните списъци, побързаха да се запишат доброволци и образуваха тъй нареченото Македоно-Одринско опълчение, броят на което беше 14,670 души. Необучени, необлечени и невъоръжени, поради липса на оръжие и облекло, те гореха от нетърпение да влезнат в бой с вековния враг.Четите пък на Вътрешната организация, със своите акции разтроиха тила на турската армия.  Когато се обяви мобилизацията на българската армия, македонците емигранти се явиха масово и образуваха една голема доброволческа армия. Тази армия на 16 септемврий 1915 год. броеше 33 764 души."

"Може ли сега такъв народ, който е дал велики хора в далечното и близко минало и който през най-мрачните и безнадеждни времена не е престанал да има будна съвест; да има хора с извънредни дарования, с безкрайна любов към родината и народа и с воля да жертвува за тех сили и живот? Може ли такъв народ да загине? Една област, която има такива заслуги към българската и. славянска култура; едно население, което прояви такива обществени добродетели, такава жизнеспособност и такива дарби за напредък и развитие, не заслужава ли повече уважение от всички и по-добра участ?"

"Не, една страна, която е дала живот на синове, като: св. Кирил и Методи, св. Климент, св. Наум, Отец Паисий, Братя Миладинови, Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Мара Бунева и още цела плеада достойни чада ; Македония, която и сега продължава да дава живот на самоотвержени синове, не може да бъде одушена и загубена. Македония е жива и не е далеч часа, когато наново ще изгрее слънцето на свободата за тоя край. Тогава и македонските българи ще добият възможност да прояват и развият напълно своите високи дарби и да внесат своята дан в съкровищницата на българската и общочовешка култура."

http://www.promacedonia.org/rami/gt/index.html

Заглавна страница
http://www.promacedonia.org/rami/gt/gt_zagl.html

Инфо за Георги Трайчев от Прилеп 

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2

[тиквешанка]

ДНЕВНИК 1901-1903 г. - ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ

1901-1903 г.

"Вечерта се прибрахме у Ристо Рачов. Подиган е въпроса за църквата и борчовете и смесване на селските народни въпроси во селото. Гъркоманите не искаха да се повдига църковния въпрос, да не би да влезнат българите в църквата."

"В часа 6 през нощта стигна и Марковата чета от Прекопана. В 8 часа гръцкия владика служи во черквата со условие да освободи черквата на българите в 10 часа."

" Костурския хюкумет  извести на апоскепския български свещеник и коджабашията и им предаде Христо да го погребат."

"Ходих в Солунската градина. Бях минал при станцията гдето българите имаха увеселение по случай 25 годишнината на Българския Екзарх Йосиф I. Тук имах случай да видя солунския валия, който дойде да посети градината и честити празника. Държа една реч, която приличаше на хамалска разправия, со която искаше да каже, ето какви широки права се дават на българите во Турция."

"Аз и Кляшев останахме в селото, а момчетата в планината. Решихме да пишеме на Аристотел писмо, в което да му изложиме причините за гдето го освободихме толкоз скоро. Повикахме Пенчо Попхристов от Косинец, за да ни преведе писмото на гръцкия език. Вечерта дойде Пенчо и съставихме писмото, едно на гръцки и едно на български. Още от зори Пенчо си замина за Косинец. Аз преписах писмото на гръцки, а другото на български Дичо Андонов от Лобаница, веднага замина Кирияко Търповски за Костур и занесе писмото на Андон Лумборо, а той го предаде на Аристотели. В книжата ми се намира копие от писмото на гръцки, а на български се намира у Кляшев. Те са еднообразни."

"Писмото беше от Лазар Киселинчев, ни пишеше че е в Атина, страшно преследват нашенците, имало арестувани. Самия Киселинчев и брат му Христо, Ламбро Ралото, Митрето Узунче, Христо Юмбруков, Нумо Рука и още некой. Лазо моли, да се застъпиме пред костурския владика, за да пише в Атина в министерството, за да освободели арестуваните. Известих на Смърдеш на Косинец и на Лобаница. да изпратят по двама-трима гъркомани до владиката, да го помолят и в краен случай да го изплашат, ако не се освободят арестуваните българи ще се откажат всички села от него."

"Макар и да бяхме казали да бъдем тайничко, но всички ни узнаха даже и гъркоманския поп Герман, поиска да доди при нас. Позволихме му и доде. Тоя брат дотам се е погърчил, щото почна да ни говори една българска две гърцки. Подигнахме въпроса за народността му, той се помъчи всячески да ни докаже, че ние сме гърци! Като не можа да изложи факти, които му поискахме, почна да развива историята за великия Александър Македонски, че не сме нито гърци, нито българи, а сме македонци, без да помисли, че во Македония има и турци и евреи и от много други нации. Човек, който не разбира от история и да почни да ти проповедва со нея, това е много смешно! Ние не искахме да влизаме в повече разпри с него и затова го зарезахме"

"Пандо ни каза, че дошло от Костур некакъв ферман, написан на турски и на български, в който се казвало на българите, всички, които имали пушки, да ги предадат на правителството в разстояние на петнадесет дена и да не слушат Сарафов и Марков, тия нехранимайковци, които подбуждали българите да възстават против Царя Султана, с когото сме прекарали пет века като братя. В случай, че не представят оръжието ще ги преберат с барут и огън, тежко на българското  население."

"От Гърция стигна Насо Поптръндов и ни разправи, че там от ден на ден положението на работите взимат по-сериозни размери. Затворите все се пълнят от българи, мнозина бягат от Гърция. Насо разправи че къде Желево, имало силно движение и бегане на селяните по планините."

"Ех, какъв народ не признателен сме ние българите! Да се бие, да се мъчи, да умира човек за техно добро, наместо да благодарят на борците, още неосвободени, почнаха да нападат и да развиват партизанство!... Но нема как ще търпим, ще победим, ще се борим, ще спечелим до край, па кой каквото прави ще намери! Ние ще се надяваме на бъдещето и на делата ни, да ни оправдаят и ни отдадат заслуженото."

"Герман е чисто българско село с 150 къщи, първа чета влезнала на войводата Петров, тая била посрещната от няколко селяни от средна ръка, които симпатизирали на българщината и които поискали да си имат учител, да се учат децата на своя роден език, обаче, 4-5 върли гъркомани (и до ден днешен са) и чорбаджии, станали компания и намерили за добре (след като дали клетва) обадили всичко на правителството, от това последва арестуването на неколко нещастни, които симпатизираха на българщината и които от сърце приели идеята за борба против Турция."

"Смилево е село чисто българско с 350 къщи."

"От Битоля пристигна писмо от Лука Джеров, пишеше следното: В Солун - Отоманската-банка е хвърлена на въздуха со динамит, низ града се хвърлени бомби и са избити неколко германци, има клане на българи, един французки параход е потопен пак от наши работници."

"На това от горе дойде известие от Битоля че там има клане на българите, имало около 15-20 души. Повод на това дали турците, види се турците обидени от Солунската случка, предумислено това го направили. Ето как ни разправиха:
„Полицейските подгонили две българчета и като не се предаваха гърмели по момчетата, едното се отвърнало и застреляло един от полицейските, тогава още повече се разярили турците и като не можели да заловят същото момче, почнали да нападат на млекарите, касапите и разните работници българи.”

"Писах на леринци да доведат четите и да ни определят място за среща, за да нападнем предателя Вангел Геле Сребренеца. Тоя предател со помощта на владиката, почнал да прибира около него разни елементи и да преследва нашите чети. Преди неколко дена, владиката заедно со аскер и Геле отишли в Зелениче; строшил вратата на българската черква и после я запечатали."

"Се сближихме до монастира и изпратихме 5-6 момчета да влизат да вземат игумена и го доведат при нас. Казахме на войводата и на всичките момчета, да не говорят никак български, а само да си мълчат, само тия, които знаят добре гръцки да говорят, но и те по-малко, да му се представим за гърцка чета... Стария чернокапец и белобрадец унесен от разговора ни, най-малко не се сещаше да ме разгледа и ме познае по облеклото, че не съм гърцки паликаре, а съм български комита!"

"- Ами вие не слушате що работи и какво прави комитета. Не се ли погоди един свестен човек между вас да ни потърси и да се разберем? Но изглежда, че е изчезнал тоя юначен едновремешен гръцки народ, вие останахте калпазаните и угодниците на турците. Вие ни наричате убийци на гръцкия народ, но ние не сме такива, защото до сега не сме убили никой невинен, истински грък, а сме убивали гъркомани, които прелъстени от гръцкия владика, стават предатели и ни предават. Вие това го знаете от отдавна и нито еднаж не сте протестирали. Но както и да е, ето ние не сме убийци на Македония, а убиваме турци, както виждате. Но знаете, че свободата ако дойде тя ще бъде за всички ни, но за вас не ще бъде така сладка както за нас българите, защото свободата е сладка, когато се сдобие со кръв и не подарена."

http://promacedonia.org/bmark/vch/index.htm

Картичка на Васил Чекаларов подписана от дъщеря му Екатерина: „Тези очи са били отправени към родния край! Всички българи са били неговото семейство! Вич е бил неговия вечен дом! Спи спокойно, след теб идва твойто поколение! Любящата те дъщеря: Екатерина“

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/5f/Vasil_Chekalarov_postdcard_signed_by_his_doughter.jpg

[тиквешанка]

"ОТРЯЗАНАТА ГЛАВА 9 юлий 1913 г.", 1928 г., - Васил Иванов, български революционер от с. Неред, Леринско, автор на книгата, описваща смъртта на Васил Чекаларов и съдбата на четниците му

ЧАСТ ПЪРВА

"С поклон на светлата памет на войводата Васил Чекаларов и падналите за него за Родината 31 четници през зловещата 1913 г. и на живите си другари четници посвещавам тия си спомени"

"Злетово е дало големи жертви за опазване на българщината в този край."

"Щабът на Македоно-одринското опълчение, в тая междусъюзнишка война беше отдало големо значение и на четите, които, познаващи отлично Македония, можеха да принасат твърде големи услуги на българската армия, като нахлуят във вътрешността и подигнат българското население, което в тил на сърби и гърци, да я подпомогне в нейния победоносен марш."

"Възмущението спремо зверствата на гърците извиква душата към внезапно избухване и желание да окъпем ръцете си в кръвта на тия звърове в човешки образ, които така безмилостно беха заклеймени като българоубийци от анкетната комисия на великия англичанин Карнеги."

"След Илинденското възстание и неговото жестоко потушване, след преврата в Турция през 1908 г., бойната тръба, останала ни като свято наследство от деди, екна и извика българското племе, към бой с вековния угнетител, османлията. Но, тръбния зов, след като растърси китните Балкани и моря та чак отвъд океана, дето хиляди българи чуха неговия зов. Тия които напуснаха работата потекоха като река към редовете на българската армия. През 1912 г. се завърнах от Америка...Слана попари душите на всички български синове, когато узнаха демонската игра на Пашич и Венизелос, които събрани в Белград през месец май 1913 г. решили да раздълят Македония като плячка на две. За нас беше вече ясно, че Македония наново губи свободата си, която уж придоби след толкова много жертви. В Дойран заварих Чекаларов, Цветков, Димушев, Иванов, Лазаров, Чкатров, Чаулев, и др., около 260 души се стари "ветерани", калени борци. Научих се, че целта е била да минат вътре, да скъсат съобщенията между Сърбия и Гърция, да подготвят българското население да възстане и да удари в гърб новите поробители и да улеснят настъплението на българската армия в Македония."

"Чекаларов слезна от коня си и заповяда да му доведат по-близо власите и на чисто гръцки им каза: - Ние сме както виждате български офицери и войници, авангард сме на настъпващата многохилядна българска армия. Още утре или другиден тук ще почернее от българска войска, и ако некой от вас посмее да гръмне само един куршум, семето ще ви го изкоренат. Аз имам сведения, че вие и в турско сте предавали български чети, но за това никой нема да ви закача, само ако ги посръшнете добре. Иначе ще унищожим колибите."- Това беше на 2 срещу 3 юлий ст стил."

"Един ден, 5 юлий месеца, ние се спуснахме от височините, заловихме двама жетвари с булките им. Отначало жетварите изпищяха, но щом разбраха че сме българи, се скротиха. Дадоха хлеба си и половина бъкъла с вода."

"Заловихме един дедо от с. Лаген, стар добър българин, който носеше голем бъкъл с вода..."

"Минават трима, въоръжени от глава до пети, идат от към воденицата за с. Крапещина. След като изминаха по пътя и се потълих в тъмнината, станахме да продължим наново пътя си за с. Неред. В Нередско землище сме вече. Вървим посред друма, тук всека долчинка, пътечка, дръвце, нива, ливада, всичко, всичко ми е познато. Аз съм вече в родното си место, което много отдавна виждах. Сълзи напълниха очите ми. И как идех сега в родното си место? Не! Аз не бех нито крадец, нито разбойник! Моето родно мъчно е откраднато и мен не ми позволяват да се ползвам от неговото слънце, от неговия въздух...аз сега идех като враг...за такъв ме смятаха, тия които заграбиха всичко най-мило на света - бащиното огнище...домът дето за пръв път съм видел божия ден, за пръв път съм получил майчината целувка, домът в който за пръв път се научих да говоря и се моля на бащиния си език - български език..."

"Много е изтезавано семейството на българския свещеник Димитър Божинов Крапешлиев..."

"Целата чета е разбита и около 25 души са изловени, затвора е пълен със затворници и ежедневно изпращат останалите на заточение българи. Осъдените българи по гръцките острови за да изкупят греховете си само за това че са българи."

"Съдба! Зла съдба, каквато никой не е предполагал...пет държави пред очите на покварена и садитска Европа да нападнат България, да я разпъват на кръст и да се допуща това мръсно и гадно гръцко племе да унижава, осквернява и избива българския народ който се простира до вратите на Атина."

"Яни Зиси Папа от Лерин, най-влиятелния пред гръцката власт в миналото човек, който заедно с турската власт беше най-голем враг на българизма като затваряше българските училища и църкви. Кир врагът на българщината беше познат на мало и големо с прозвището Яне Шпионо. По пътя за Лерин, требваше да мина през българската махала, край българската църква и училище..."

"Научи ли гръцки на остров Крит, и как успя да избегаш от острова? Аз се направих, че не му разбирам на гръцки и той заповеда да доведат преводчикът даскал Тодораки, който еднакво владееше гръцки и български и който беше вече разпитал всичките четници от Чекаларовата чета, сега набутани в избите на коменданството."

"Българските вестници се получаваха чрез добрия патриот Васил Трифонов от Екши-су, в чували със стока които се донасяха чрез леринските търговци българи в черковно училищната българска община, където бай Васил беше секретаря. В тия вестници се съобщаваше че Фердинандъ 1 не е само цар на България, а и на българите, и се поръчваше на българина в Македония да не отпада духом. В "Беяз Куле" заварих опасните за гърцизма българи: Милан Щерев от с. Екши-су който е казал че цар Фердинанд  ще владее тук; Спас Саракинов от Саракиново, Воденско който е направил изложение от българите във Воден; Стефо Настев Гьошев от Церешово, Леринско; Доре Митрев Бисерин от с. Сорович Леринско, затова че бил добър българин...всичко 14 души българи. Отчаяниено не трае дълго, особено това е за българина, който и при щастие и при нещастие намира  сили за утеха в песента. Когато в това мрачно подземие набързо импровизирания хор от 14 души запява:"Жив е той жив е, там на Балкана..." старата кула се тресеше. Песента иде в душата на българина като буина лава. Прангите с които бехме оковани, беха турски, с които са оковавали хиляди непокорни българи."

ЧАСТ ПЪРВА

http://macedonia-history.blogspot.com/2008/01/9-1911.html

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Vasil_Ivanov_1914_IMARO.JPG

[тиквешанка]

"ОТРЯЗАНАТА ГЛАВА 9 юлий 1913 г.", 1928 г., - Васил Иванов, български революционер от с. Неред, Леринско, автор на книгата, описваща смъртта на Васил Чекаларов и съдбата на четниците му

ЧАСТ ВТОРА

"Капитана на парахода поискал от нас писмена молба в която изрично да го молим да не ни стоварят на остров Крит, а да ни отведе във Фуме, понеже сме интернирани от гръцките власти от Солун в Крит, дето много българи са били заточени, обаче нито един не се е връщал в своя си край жив."

"На банкета присъствуваха всички първенци на гр. Валона, при влизането ни в залата музиката засвири Българския национален марш - Шуми Марица окървавена, а след това албанския. Като електрически ток преминаха познатите мили звуци на народния хим и душата ми се застига от вътрешна буря, искаше ми се да заридая...Кмета ни посрещна с хубава и мила реч, която бързаше да ни превежда г-н Цилка на български:"Във вашето лице ние не чествуваме бегълците от остров Крит, а чествуваме храбрия български народ. Чрез вас ние чествуваме мощна и човечна България. Ние скоро ще ви изпратим да заминете за вашето любимо отечество България и там ще предадете нашите почитания на добрия и мил нам български народ." - Неговите думи не беха нищо друго, освен възторжна ода за целия български народ. От наша страна отговори Спас Саракинов от с. Саракиново. Той благодареше от името на отървалите се от смърта, благодареше от името на българския народ. Въведоха ни в салона, който беше окичен с български и албански знамена."

"Македония има много "Голготи", но височината "Лакото" ще остане паметна не само за борбите водени в Леринско и Костурско, а и за тия, водени за свободата на многострадална Македония. Новата голгота, на която загина страшилището на патриаршията, опасния враг на Елада - Васил Чекаларов, продължава да бъде светиня за българщината в Леринско и Костурско. На височината "Лакото" при "Студената вода", между селата Бел Камен и Невеска, Чекаларов със своята  група дава последното решително сражение...На тоя черен ден, девети юлий беше фатален ден за многострадална Македония, в тоя ден при многото неизкупими жертви падна и най-скъпата жертва - Цильо."

"Доколко е била голема радостта на гърците от убиването на Чекаларова се вижда от това, че веднага отрезаната му глава се понася из леринските улици, едно да сплашат населението, друго да се похвалят, че са успели да се справят с най-върлия си враг.Тия, които разнасяли главата се спирали пред българските магазини и къщи и открито викали:"Нема Чекаларов! Нема Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!" Не стига на гърците тая гавра с главата на убития легендарен македонски син, но те се приготвиха да образуват една срамна процесия, която може да се допусне още за човекоядците, но е срамна за 20 век и гнусна за нацията, която адмирират толкова много европейските любители на античната Елада. Главата на Чекаларов беше забита на кол, нас ни изведоха и наредиха. Една торба готвеха да окачат на шията на Илия Димушев, даваха му забитата глава и долната част на кола. Така обкичен, Илия Димушев требваше да върви след същия на бел кон комендант на града и да предвожда процесията. В душите ни кипеше злоба и желание за мъст и чувствувайки се безсилни, защото въжетата се врязваха дълбоко в нашите меса, ние не можехме нищо друго да направим. освен да стискаме устни и набраните от мъка сълзи  и да мълчим....Най-после гаврите свършиха. Отрязаната  глава  предадоха на епитропа на българската църква Св. Пантелеймон, който я погребал в българските гробища."

"Само Илия Димушев сметаха да вържат отделно, като беха приготвили една торба с пръст около 50 килограми, за да му я окачат на врата и като го развеждат из улиците да викат:"Земя сакаше да вземеш? На ти земя!" Най-отявления българин, враг на гърците и гъркоманите през турското робство беше той."

"Майката на Андон Юруков беше пристигнала на парахода да види своя син. Беше придружена от адвоката  Илия Бижота. Очудени и яростни от това посещение на тая добра майка, която беше направила всичко възможно за да се види със своето чадо и то, когато всички бехме изгубили всяка надежда. Тя го прегръща и плаче и в това време успева да му постави в джеба една мушамена кесия с 120 турски лири злато. Тя предварително ги натопила във восък, за да не се чува и най-малкия звън. На какъв риск се беше изложила баба Велика, за да подсигури живота не само на своя син, а и тоя на всички негови другари."

"Андон Юруков и Хр. Цветков в едно кюше се заловиха с написване на молбата, след което започна подписването и от всички ни.

До Негово Превъзходителство Руския консул, защитник на българските интереси в Солун.

МОЛБА

от 26 български редовни войници от Макед. Одринско Опълчение, обвинени като вътрешни метежници и бунтовници от гръцкия В.П.Съд в Солун арестувани и изтезавани в парахода "София"

Ваше Превъзходителство,
Като защитник на българските интереси, пред гръцкото правителство и държава, заедно с настоящата молба ние Ви изпращаме и един екземпляр от обвинителния акт с който гръцкия В.П.Съд  ни третира като метежници, вместо като пленници и редовни войници. От заловената наша военна архива, която е към делото в съда е явно, че ние сме военна команда изпратена по заповед на върховното командуване на Македоно-Одринското-Опълчение. Ние сме доброволци от същото опълчение, признати от Н.В.Царя на Българите за редовни войници от българската армия с Царски указ No 13.

При изпълнението на нашата войнишка клетва, по заповед от нашите началници, ние след неколко сражения бехме пленени и сега на 3 август ще бъдем изправени пред воения подвижен съд в Солун да отговаряме за престъпления от военен характер и извършени във време на редовни сражения и нападения от редовна гръцка войска.

Нашият живот е в справедливото ваше застъпничество и това на вашите колеги представители на хуманна и културна Европа, на която молим да се изпрати настоящата ни молба в препис и се помолят да направят зависящото от тех в подкрепа на Вашите постъпки за да бъдем освободени от всекаква отговорност и третирани като пленници, а не като бунтовници и метежници.

Уверени Ваше Превъзходителство, във Вашата готовност да ни спасите от жестокостите на една вече явна подсигурена смъртна присъда каквато ще издаде В.П.Съд в Солун, против нас."

"Пълномощника на консулското тело цитира членове от белгийския военно-наказателен закон и добави, че ние сме доброволци в българската армия, признати от Н.В.Царя на Българите за редовни войници и като такива не бива да бъдат третирани за разбойници - понеже престъпленията, за които ги съдите, са извършени през  време на война и в време на законна самоотбрана. - Той припомни и за международните традиции за обнасяне с пленниците и че нас трябва да ни третират само като пленници. Съда осъди 23 на по 101 година затвор. Съобщиха че ни водят в затвора Еди Куле."

"На 5 август 1913 г. Илия Димушев и Хр. Цветков били повикани в дирекцията на затвора, за да се срещнат  със сестра Августина, игуменката от католическата болница- приют в Солун. При все че не знаеше български, тя водеше със себе си сестри-българки, за да и превеждат. Гърците страхуваха се от европейските консули и не посмеха да откажат грижите и за нас. Тя покъсно издействува специално разрешение да идва при нас всека среда и петък. По нея изпратихме заявления до министерството на войната, до щаба на М.О.О. в София, до Народното Събрание и молехме застъпничеството на българското правителство да действува за нашето освобождаване, понеже сме български войници. Сестра Августина беше наистина една голема героина. Така изминаха 7 месеца. Директора на Еди Куле донасяше за всички тия посещения на солунския комендант, който решава да ни премести в атинския затвор. Това беше нов удар върху нас. Едва ли има затвор като Кентрики Еноматия дето мъченията върху живи хора да надминава представата която искал да ни даде Данте в своя "Ад". Христо Цветков облегнат до влажната стена запя:"В душата ми лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря..." Скоро се понесе гърлестия глас на Никола Козинчев:"Жив е той жив е, там на Балкана..."

"Нашите молби и донесения чрез сестра Августина и австрийския консул до разните министерства, до Двореца, до Щаба на М.О.О., не останаха глас в пустиня. Българското правителство през 1914 г. направило енергични постъпки пред гръцкото в Атина и става дипломатически скандал. Гърците отричали, че има в неговите затвори подобни затворници. Карнегиевата анкета беше вече станала известна на целия свят. А знаеше се вече и положението на заточениците българи из островите, знаеше се и за нас. Най-после, гръцкият крал притиснат, благоволи да издаде кралски указ на 1 април 1914 г. и ни помилва, а на 2 април бехме освободени. Така се свършиха нашите мъчения. На пристанището не можехме да се стърпим и да не запеем "Жив е той жив е, там на Балкана..." В Цариград ни срещна българския консул, отведе ни в българската болница в Шишли. От Цариград ни взема българския параход Фердинанд 1 и ни откара по бурното Черно море в Бургаз. Престояхме един ден и ни отправиха за София."

ЧАСТ ВТОРА
http://macedonia-history.blogspot.com/2008/01/blog-post.html

Всички илюстрации към книгата:
https://plus.google.com/photos/115584893650666416799/albums/5139822608796832177?banner=pwa

[тиквешанка]

Македония под сръбско иго, 1913-1941 - Стоян Бояджиев, роден в Горна Джумая през 1915 година в бежанско семейство от Долни Порой, Егейска Македония

"Темата "сръбско робство" е табу. Властниците в Народна република Македония до пропадането на ФНР Югославия не допускаха изнасянето на бял свят на многобройните документи, останали от сръбската власт, за кървавия режим на поробителите сърби. Голяма част от останалите документи бяха унищожени или засекретени от просръбски настроените нови сегашни управници на Република Македония."

"Още с влизането си в Македония през октомври и ноември 1912 г., противно на очакванията и надеждите на българското население, сръбските власти се проявяват не като съюзници и освободители, а като завоеватели. В разискванията в Скупщината се приема решение Македония да се управлява според един декрет, с който се установява военна диктатура. Този зловещ декрет от 31 параграфа, издаден в Белград на 21.IХ.1913 г. от крал Петър и посрещнат с възмущение от европейската общественост, е типичен колониален акт.
Чл. 2. "Всеки опит за бунт срещу властта се наказва със затвор до 5 години. Решението на полицейските власти е достатъчно доказателство за извършване на престъпното деяние.
Всяко набедено лице, ако не се предаде в 10-дневен срок от началото на издирването му, може да бъде убито от гражданските или военните органи."
Чл. 4. "Ако в този срок лицето не се предаде, властите могат да депортират семейството му. Също така собствениците на къщите, в които се е укривало лицето, подлежат на изселване."
Чл. 16. "Всеки един, който знае за такова лице и не го съобщи на властите, се наказва с 5 години затвор."
Чл. 18. "Всеки акт на съпротива било със слово или с дело... се наказва с 10 години затвор... без оглед значимостта на деянието."
Най-скандален е чл. 26, който дава право на префектите (управителите на населеното място) да обявят по тяхна преценка кои действия са наказуеми и да определят наказания по тяхно усмотрение.
С този член се дава законодателна власт на местните органи на власста и с това те стават едновременно съдебна и изпълнителна власт. Пълна и тотална колониална диктатура."

"Първите атаки се насочват към българските митрополити, назначени със султански фермани. Към 1912 г. в Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник - има епископии.
С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония. Сръбският патриарх Варнава дал нареждане всички свещеници да заявят от амвона, че са "прави срби", в противен случай да бъдат уволнени и изгонени в България, което е извършено за няколко месеца. Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги измазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на "имен ден". Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, който трябва да се слави според сръбския календар. "Где ие Слава - ту ие србин."

Избиването на видни и проявени българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (ноември 1912 г. - март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дейци и войводи на ВМОРО. Убити са следните войводи - битолският войвода Петър Облачето, леринският войвода Кръстю Леонтев, ресенският войвода Кръстю Трайков, кичевският войвода Стефан Атанасов, охридският войвода Лешански, прилепският учител и революционен деец Анастас Лютвиев и др. Убийството на Анастас Лютвиев става на 5.XII.1912 г., когато по случай рождения ден на сръбския престолонаследник официалните сръбски власти поканват на банкет и някои по-видни прилепски граждани. След тостове за сръбската войска и княз, Анастас Лютвиев вдигнал тост в чест на българската войска и цар. След няколко минути 3 сръбски офицери поканват Лютвиев да излезе от банкетната зала. Навън го удушават и изгарят в една фурна. За да сплашат населението в Битоля, на 17 юни 1913 г. е избито цялото семейство Стамболджиеви (8 души), като труповете биват поставени всред града. Същия ден са избити българските първенци Никола Кузев, Вангел Църномаров, Илия Йосифов и Петър Стойков.

"Политическите убийства в Македония под сръбско иго са включени в самата система на управление и са неразделна част от управлението на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни българи, съпротивляващи се на посърбяването. За период от 10 години (1919-1929 г.) са убити над 1400 по-изявени граждани и селяни.
По-масови акции на избивания
1. През 1919 г. контрачетниците на ренегата и национален предател Бабунски вилнеят в Тиквешко, Велешко и Брегалнишко.
2. През 1922 г. - избивания в Кратовско и Кочанско.
3. През 1923 г. - избивания в Щинско, Кочанско, Радовишко и Струмишко.
Тази година се запомня с избиването в с. Гарван, Радовишко, на 3 март, ръководено от самия щипски велик жупан Добрица Маткович. С картечници били избити събраните 28 селяни, между които и четири непълнолетни момчета. Митко Здравев (19 г.), Константин Здравев (18 г.), Атанас Колев (13 г.) и Моне Василев (12 г.).
4. През 1925 г. - избивания в Кочанско, Кратовско и Щипско.
5. През 1927 г. - избивания в цяла Македония - над 270 души, а само в Брегалнишко - над 160 души. Опожарени си 14 села и над 100 други отделни къщи. Връхна точка на политическите убийства става в периода октомири 1927 - октомври 1928 г. Избиванията започват с убийството на 31.Х.1927 г. в Щип на Мише Гаврилов и сина му Христо - баща и брат на вожда на ВМРО Иван Михайлов"

"1. К. Развигоров, брат на Хипократ Развигоров. Задържан в затвора в Щип и там заклан. Както е известно, Хипократ Развигоров, внук на големия македонски революционер Мише Развигоров, се е самоубил с бомба след 20-часова борба с огромна сръбска потеря, след извършения от него, Илия Милинков и Благой Кралев атентат срещу генерал Ковачевич.
2. Двамата братя Пано и Лазо Кралеви от с. Неокази, Кратовско.
3. Георги Ангюшев от Неготин.
4. Лазар Бунев, войник от санитарния полк в Битоля, е изведен от казармата и убит. Той е брат на Мара Бунева. Националната героиня Мара Бунева на 13.I.1928 г. убива посред бял ден в Скопие юрисконсулта на жупанството Велимир Прелич, ръководител на изтезанията над македонски студенти в известния студентски процес.
Мара Бунева се самоубива веднага след възмездната акция срещу Прелич.
5. На 31.I.1928 г. в Тетово е убит още един роднина на Мара Бунева. Това е младият адвокат Борис Андреев.
6. Видният скопски гражданин аптекарят Милан Генов бил убит на 15.II.1928 г. В неговия дом са гостували цар Фердинанд и престолонаследникът принц Борис III, както и генерал Протогеров.
7. Пано Лилинков, 70-годишен от Щип, баща на революционера Илия Лилинков.
8. Свещеник Алексо Петров от църквата "Св. Николе" - убит на 19.III.1928 г.
9. Кирил Кр. Ципушев, студент от Радовиш.
10. Иван Бояджиев от Прилеп, убит на 31.III.1928 г. пред очите на наблюдаващ униформен полицай.
11. Арсений Леков от с. Б. бърдо, жена му и сина му - февруари 1928 г.
12. Георги Николов, кмет на Кичево - 3.IV.1928 г.
13. Ката и Петър Георгиеви и двегодишният им син Стоян Георгиев - 2.III.1928 г. от с. Добри лаки.
14. Благой Монев, студент от Щип, отвлечен през нощта от дома му от сръбска полиция.
15. Митко Домозетов, студент от Щип, осъден на затвор, убит при инсцениран "опит за бягство".
16. Траян Иванов Лакавички от с. Чифлик, Щипско, прославен войвода.
17. Шарен Амно от с. Дулица, Царевоселско, прославен комита.
Това са имена на известни избити само в период от 1 година, за които има данни."

"По официални данни на самите власти, които притежаваме, само за една година(1927-1928 г.) са проведени 16 процеса със 171 обвиняеми. В този едногодишен период са издадени 9 смъртни присъди. Раздадени са по същото време 463 години затвор на 62 души.

- Първо място заема процесът срещу македонските студенти, обвинени, че са членове на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Арестувани са 20 души студенти и младежи на възраст от 21 до 27 години. Задържани са следните лица: Димитьр Гюзелев от Дойран, Борис Андреев от Велес, Щерю Боздов от Крушево, Димитър Чкатров от Прилеп, Харалампи Фукаров от Прилеп,Петьр х. Панзов от Щип, Борис Светиев от Битоля, Кирил Караджов от Щип,Кирил Кузманов от Прилеп, Мано Чунков от Щип, Благой Монев от Щип, Тодор Христов от Щип, Страхил Иванов от Щип, Йордан Сапунждиев от Скопие, Христо х. Кимов от Щип, Димитьр Нецев от Струмица, Иван Шопов от Гевгели. Всички са били подложени на мъчения.  Осъдени са 9 души на общо 90 години строг тъмничен затвор.

- В Битоля бил заведен продес на 27.II.1928 г  Обвинението е, че са поддържали връзки с ВМРО. Осъдени са били д-р Асен Татарчев, Наум Начев, Христо Ангелкови Димитьр Гошев по на 5 години строг тъмничен затвор; Илия Ляпев, Тале Цветков, Христо Лазаров-Попето, Кръсте Ангелов и Иван Н. Гоцев - по на 5 години, а свещениците Софроний Андреев и Никола Андреев - по на 3 години. Допълнително Н. Начев и Д. Гошев получават още по 5 години, или общо по 11 години затвор. На 21 юни 1928 г. са разстреляни Васил Липитков, Фидан Мойсов, Ник. Абдурахманов, Павле Стоинов и Димитър Тодоров.

- Масов процес на 5.III.1928 г. в Щип На смърт са осъдени Благой Кралев, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Панчо Бърдаров. На затвор - Илия Велков - 60 години, Тр. Кунев - 20 години, Стаменко Донев и Георги Златков - 15 години, Анг. Стаменков, Ал. Рашков, Мих. Барутчиев - 12 години, Ката Нушева - 5 години, Янка Донева - 4 месеца,:

- На 26 март 1928 г. в Скопие започва процес срещу Димитър Шалев, адвокат и бивш помощник кмет на Скопие, Христо Трайков - български народен представител, Тома Петров - студент, Борис Петров - негов брат, Милан х. Панзов, Георги Гьорчев и още 8 души, между които и две жени.Всички са обвинени, че през 1923 г. са основали в Скопие и Велес организация на ВМРО и поддържали връзка с Иван Михайлов и ген. Протогеров.

- На 14.V.1928 г. в Скопие започнал процес... След като били в затвора 6 месеца, пребити от бой са осъдени, както следва: Стоил Здравков, пом.-кмет в с. Сушица - 10 години, Пандил Косев, Палад Кръстев, Митар Блажев и Коце Блажев - 8 години, Мито Марков - 3 години."

"Всички тези процеси са предшестваии и съпътствани от масови арести на селяни и граждани. През 1923-1928 г. са арестувани при масови акции, както следва: Брегалнишко - 400 души; Струмишко - 200 души; Кочановско и Щипско - 150 души; Струмишко и Валидовско - 250 души, и още други 100 души. Щипско - още 100 души допълнително през октомври, ноември и декември; Струмишко и Гевгелийско - 12 души; Кумановско - 50 души, Скопско - 50 души. За цялото десетилетие (1918-1929 г.) във Вардарска Македоиии са арестувани, задържани и бити в затвора повече от 25 000 души. В много случаи органите на властта, недоволни от съдебните присъди, са издавали свои допълнителни присъди върху затворниците, изтърпяващи наказанието си. Така Косаре Развигоров,(октомври 1928 г.), е бил заклан в килията си от пазачите в затвора. По едно чудо осъденият Димитьр Чкатров е успял да осуети опита да бъде убит в килията си."

"В Македония е била дислоцирана по гарнизоните 40 000-на редовна сръбска армия. Жандармерийският корпус е в състав от 11-12 000 души. Избиването на хората става по т.нар. "църни списъци", изработвани от разни сръбски полуофициални организации като "Ориуна" ("Организация югословенских националиста"), "СРНАО" ("Сръбска национална омладина"), "Ядранска стража", "Народна Одбрана", "Сокол", "Бела рука", и най-вече "Удружение против бугарских бандита". Целият този репресивен апарат грабел, биел, убивал, плячкосвал имуществото на селяните. За център на обучение на жандармеристите била създадена голяма школа във Валандово, най-голямата в Югославия. По протежение на жп линии на всеки 5 км са иззидани караулни постове.  От 1920-1934 г. се води една перманентна война, в която, от една страна, са войската, жандармерията, потерите, а от друга, малочислените чети на ВМРО. В Македония под сръбско иго всичко е подчинено на войската и полицията, Те са властни да правят обиск, когато и където намерят за добре, денем или нощем. Те са всесилни и си присвояват правата на общинските власти, живеят и се хранят за сметка на населението."

"Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница.
До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистки семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейства. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейства, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Злетовско и Малешевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. Общо само в Югозападна Македония са настанени 50% от всички колонисти. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разпределени в 23 околии. Тези заселници са опора на властта - очи и уши на репресивните органи."

" Македония посрещна деня на сгромолясването на тиранична и поробителска Югославия на в април 1941 г. с неописуема радост и с вяра в бъдещето. В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Македония не можа да се нарадва на свободата си. Наложен й бе един нов, колкото кървав, толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония. Накрая припомням безсмъртните слова на поета:
"Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!"

http://www.kroraina.com/knigi/sb/index.html

[тиквешанка]

Съществува ли македонската нация - Стоян Бояджиев, роден в Горна Джумая през 1915 година в бежанско семейство от Долни Порой, Егейска Македония

"Нацията е съвкупност от биологически, битови и културно-исторически елементи, поставена на основата на изтъканата от съзнание, воля и чувство солидарност."

"Народ е повече формално, политическо понятие, а народност (нация) е социологическо, обществено - етническо. Сравнително по-рано въпроса е бил поставен научно още от италианеца Манчини. За него "нацията е едно общество от хора, които са свързани поради общността на земята, на произхода, езика, обичаите и съзнанието за социална общност".

"Езикът е най-същественият белег който свидетелства за съществуването на една нация. Езикът е едно от средствата чрез които хората влизат във връзка по между си и така се създава солидарност. Всяка държава която включва в границите си чужда народностна група и желае да я денационализира, си служи с най-строги забрани за употреба на езика. Eднаквостта между българския език и езика на македонските българи е неоспоравана от никой филолог. На обикновения човек може би правят впечатление диалектичните особености между говора на македонския българин и този от Тракия на пр., но те са неизбежни. Пишещият се е намирал в невъзможност да се справи с познанията си по немски език с един селянин от Бавария, както и с такъв от северна Германия и все пак никому не е хрумвало да твърди и оспорва че баварецът и прусакът не говорят немски език. Същото е и с българския език. Богатството на един език се познава по броя на диалектите, които са познати по употребата му. Македонския диалект притежава всички родови прилики присъщи на българския език.Филологическата наука никога не е считала като нещо отделно от българския език диалектите на македонските българи.
- в никой славянски език не се срещат голямата и малката носовки - он (ън) и ен. А в българския език и македонския диалект ги има
- единствен от всички славянски езици българският език употребява член
- докато всички останали славянски езици имат падежи, българският употребява предлози
- българският език единствен между славянските по собствен начин степените за сравнение с прибавяне частиците по и най пред думата
- българският език единствен познава липсата на неопределено наклонение и затова си служи със съюза да

"Религията със сближението което създава между последователите и, създава една благотворна среда, която има всички изгледи при благоприятно стечение на разни допълнителни условия, да се оформи в една нация. Нейното значение е твърде голямо и в миналите епохи е била от грамадно значение за формирането на нациите. Принадлежността на българите към национална църква е факт, комуто се дължи в голяма степен оформянето на българската нация. От тук е ясно грамадното значение което има българската национална църква тъй като нейната компетентност надхвърля границите на сегашната държава и обхваща българите живущи в чужбина. Голямо е значението на религията за подържане националното съзнание на дадена народност. Тя е най-силното оръжие срещу опити за денационализация."

"Българската национална принадлежност на македонските славяни не е била оспорвана от никой и е била явно демонстрирана от самото население. Ако има една нация вече създадена до толкоз, че дори и другите вече я считат за такава, то положително е че съществуват посочените белези. Понеже в тази посока свидетелствуват множество указания и документи, които говорят за българския национален характер на македонските славяни. От към 1878 г. сърбите обаче започват да изявяват права върху това население по външно-политически причини, след като претенциите им на север към Босна и Херцеговина се сблъскаха със същите на Австроунгарска империя, която също желаеше да ги има. Тогава сърбите започнаха да обръщат внимание на Македония...
На 13 юли 1878 г. в  Крагуевац, в едно заседание на Скупщината, тогавашният сръбски министър на външните работи, Иван Ристич, дава следните обяснения:"Препоръчано ни е от страна на Русия (относно желанието на Австрия, да не предприемаме нищо от страна на река Дрин) да не я провокираме. Когато запитахме Австрия коя е сферата на нейните интереси, тя ни отговори, че те граничат с реките Дрин и Лим. Следователно минавайки тези две реки, ние ще накърним интересите и, и ще бъдем в конфликт с нея. Ето защо ние не трябва да мислим да преминем тези две реки, както през време на войната. Ние се въздържахме да ги преминем, но ние потърсихме нова политическа граница...

- На 9.11.1936 г. в София бе създадена македонската студентска корпорация "Шар". Това име беше избрано, за да се обозначи северната граница на българщината в кралска Югославия. Съдбата на книжката бе доста бурна. Само един месец след излизането и на българското външно министерство бе връчена нота от Югославия. ЦК на РМС и  БКП създадоха  специален център за борба срещу активистите на 'Шар".Създадена бе специална антигрупа за пропагандиране на македонизма. Така възприетата Коминтерновска линия по македонския въпрос стана официална държавна политика след 9.09.1944 г. с всичките фатални последици. Решенията на десетия пленум на ЦК на БКП от 1946 г. и Бледските споразумения от 1947 г. са върха на предателството на тази партия. Фалшифицираното насилствено преброяване на населението в Пиринския край и неговото обявяване за 'небългарско" създава непреодолими мъчнотии при защитата на националната кауза. Македония повече от 1000 години е била и днес е българска земя със българско културно-историческо битие, населена предимно с българи и неделимо свързана със съдбата на българския народ. Близо 80 години в С.Р.Македония никой няма право да се нарече българин. Само в периода от 1945 до 1960 г. там бяха убити без съд над 16 000 души затова, че са се проявили като българи. С.Р.Македония е държава създадена на основа на официално практикуван геноцид."

"Не съществува никаква разлика между българите в свободната част от отечеството ни и тези, които отстояват честта на нацията ни оттатък границите, няма македонска нация защото понятието "македонец" е географско, а не народностно, така както са добруджанец, тракиец и пр. И ако в неугасналия си стремеж към свобода македонските българи посочват на пътища за освобождение, то тези пътища са политически средства за достигане на свободата. Но никой не може да се съмнява върху националната принадлежност на тази част от българщината, която записа бляскави културни и героични дела. Защото с отстояването на своята национална принадлежност, македонските българи са най-предната крепост на фронта за запазване българския народ и свободната българска държава. И затова върши престъпление към единството на българщината, този който дръзва да хвърли сянка от съмнение върху чувствата на македонските българи към свободните си братя. Македонските българи остават фанатично и до гроб верни на духовното единство  между освободени и поробени и че ако им е съдено да загинат славно в борбата, ще умират с тези последни думи на уста:"Едно сме, умираме за себе си и за вас!"

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/sushtestvuva-li-makedonska-nacija.html

"СТОЯН Г. БОЯДЖИЕВ е роден в Горна Джумая през 1915 година в бежанско семейство от Долни Порой, Егейска Македония. Завършва право в СУ "Св. Климент Охридски" в София и Консулския отдел в Свободния университет. Един от основателите на Македонската студентска корпорация "Шар". В 1940 година излиза книгата му "Съществува ли македонската нация", която е изгорена след 9.IХ.1944 година. Редактира вестник "Целокупна България" (Скопие, 1941). Специализира международно право в чужбина, а след 1944 година е лишен от възможността да адвокатствува и е изпратен няколко пъти в лагери. За идейните си убеждения е репресирван и осъждан на затвор. Участвува във възстановяването на Съюза на Македонските дружества в България след 1989 година.Три години е Председател, понастоящем Почетен председател на ВМРО-СМД. Ръководи делегация на международните конференции на СССЕ в Копенхаген (1991), Женева (1992), Москва (1993), където поставя въпроса за българите в Македония и погазването на човешките им права."

http://www.kroraina.com/knigi/sb/stojan_b.html

[тиквешанка]

Градъ Прилепъ в българското възраждане (1838 - 1878) - 1916 г. Христо Шалдевъ, от Гумендже, Егейска Македония, директор на българските училища в Прилеп

"Преди Балканската война Прилепъ броеше кръгло 24 000 жители, отъ които 15 000 българи, 7 000 турци, 1200 цигани, 80 власи и 60 гърчеещи се власи."

"Тук възродителната идея се е появила много рано, развивала се съ големъ жаръ и е дело на местните условия и здравия националенъ инстинктъ на българското население, което, съзнавайки и чувствувайки се българско се заело съ уреждането на общината и училищата и подпомагало общата борба за извоюване самостоятелна национална църква. Сегашниятъ гр. Прилепъ е единъ отъ новите български градове, който въ продължение на няколко века успял да увеличи жителите си на неколко десетки хиляди и да добие чисто българска физиономия."

"Положението на българите било несносно въ продължение на много години. Съгражданите им турци, ги третирали много зле. Все българинъ билъ дълженъ да има свой покровителъ турчинъ, комуто вършил ангария. На българите не се позволявало да строят хубави и големи къщи, дукяни и да търгуватъ явно въ чаршията. На българите не било позволено да имат свой молитвенъ домъ, свой храмъ. Към двайсетъте години на миналия векъ българите се решили да си построят тайно църква. Обаче, щом узнали това, турците спрели работата и разрушили основите. Скоро след това в Прилеп пристигнал некакъв си висш чиновникъ отъ Цариградъ който обещал да ходатайствува за издаване ферманъ за построяване църква. Чрез съдействието на поменатия чиновникъ бил издаден царски ферманъ за построяване на църква, която била съградена презъ 1838 г. Съ съграждането на църквата въ Прилепъ се образувала първата църковна община."

"През 1843 г. общината се сдобила съ разрешение за построяване училищно помещение въ двора на църквата, масивно двуетажно здание. Първите учители в българското народно училище били даскалите: Ристе, Коте, Наумче, п. Костадин, п. Смичко. От тогава Прилепъ станал важен църковно-просветен център на българите в западна Македония."

"Представител на българите отъ града и околията предъ правителствените и духовни власти билъ Хаджи Христо Логотетъ. Хаджи Христо е първия възродител на Прилепъ и веренъ стражъ на българското име, език и писменост. Той билъ първиятъ българинъ който пред правителствените власти назвалъ раята съ името българи и се помъчил да сдобие последните с нещо свое - българско. Върху тая идея е почивало намерението му да изходатайствува султански ферманъ за построяване на българска църква и българско училище въ града. Църквата била именувана "Св.Благовещение".  В църквата се служило на славянски от самото начало. Когато по-късно пелагонийските митрополити се мъчили да я погърчат, х. Христо говорил:"Крепете българското, оти овия сакат да ни стопат." Когато пък митрополитите служили и от десния клир пели по гръцки, х. Христо им отговарял от левия по славянски."

"В Прилепъ отъ край време се е учило по български. В това ни убеждават преданието и надписите в църквите, монастирите, надгробните плочи и кръстове, които са исключително български. Проводници на елинизма въ Прилепъ се явили куцо-власите, които се заселили тук след разрушаването на гр. Мосхопол. Всички тогавашни грамотни хора били възпитаници на частните училища и умели да четат и пишат само български. Духовенството не допускало да загине у народа българското писмо. Преписката на общината още в началото на образуването и се водила на български, духовенството и първенците въ града и околията не знаели друго писмо, освен българското...Българите заявили, че както църквата, така и училището принадлежат на българите, защото като се изкарат неколкото куцовлашки семейства, останалото християнско население въ града коренно е българско. Поради туй правителството требва да се съгласи, щото и за напред служенето въ църквата и обучението въ училището да става на български. За Цариград заминала и българската депутация. Но понеже въпросътъ билъ отъ вероизповеденъ характеръ, Високата Порта го препратила в патриаршията и тя го решила според искането на куцо-власите, т.е. половината отъ църквата и половината отъ училището да се служи и обучава и по гръцки."

"Монастирътъ "Трескавецъ", варашките килийни и градските частни училища били места, дето отъ памтивека се учило на българска книга. С българското писмо си служили и духовници и търговци."

"1869 г., 25 Мартъ, прилепските първенци и еснафлии избрали нови членове на общината на брой 12 души, а общината именували:"Прилепска българска община". Решението на това народно събрание е отбелезано на първия лист на книгата Кормчия, която се пази въ архивата на общината и гласи:"1869 г., 25 Мартъ Прилепската окружностъ отфърли гръцкото иго и побара грабнатата отъ проклетите фанариоти преди единъ векъ народната ни архиепископия, 20 юний,1767 г....Имената на членовете са: х.п.Костадин, Мирче Бомбол, х.Ангеле х.Илиев, М.Крапчев, Спиро Попев, Тошов, Ропотоец, х.Наумче, Протоколев, Пиперков, Гезов, Пешков и Биолчев. Отъ тогава въ богуслужението престанало да се споменува името на гръцкия митрополитъ и се пеяло:"болгарскому священоначаству и прѣосвященнейшимъ и богоизбраннымъ архипастирямъ всечестной болгарской церкви, всечестнныхъ екзарховъ, составляющихъ собора всея Болгарiй, нашимъ же отцамъ и архипастирямъ, многая лѣта“

"След издаването на султанския ферманъ за учредяване на българската Екзархия, още презъ 1870 г., общината приготвила ново прошение до Високата Порта отъ страна на целото българско население въ града и околията, подписано и подпечатано отъ свещениците и кметовете на града и 110 села, които молят да бъдатъ причислени към ведомството на българската Екзархия.и да им се разреши да имат свой български владика.Съдържанието на това прошение:"....в нашата Пелагонийска епархия има повече от 12000 фамилии, които е известно на В. Величество, по свое собствено желание и добра воля, желят да минат под ведомството на Българската екзархия. Ето защо, понеже според фермана това число надминава две трети от християнското население на епархията ни, най-смирено Ви молим, щото въз основа на същия ферман да ни ощасливите и зарадвате като ни причислите към духовното ведомство на Българската екзархия..."

"Общината употребила големи усилия и направила големи материални жертви за подобрението и засилването на учебното дело въ града като търсила подготвени учители: Кюрдалев, Ганчев, Ковачев, Шапкаров и др. Отворила ново основно училище въ Варошката махала, открила девическо и класно при централното. Главни дейци презъ тоя период били: Т .Ив. Кусевъ, Методи Кусевъ, Диме Биолчевъ, Диме Бибата, Марко Цепенковъ, Д.Ачковъ, Хр. Фукарата, Неделя Петкова,  Палашева,  А Зографовъ, Гр. Алексиевъ, С. П. Драндаровъ, Орловъ, Войновъ, Бояджиевъ, Шумковъ"

"Целият български народъ бе обхванатъ съзнателно или инстинктивно от жаждата за просвещение като пръв и необходимъ етапъ на духовното, а после и на политическото си освобождение. Едното и другото той сполучи да добие, благодарение на словото и общите усилия които той положи въ борбата съ гръцката патриаршия и турското правителство. Презъ 1870 г. българският народъ се сдоби съ самостоятелна църква, а презъ 1878 г. след руско-турската война, въ С.- Стефано бидоха начертани границите. Тази държава обгръщаше всички български земи, но нейните граници бидоха твърде много стеснени въ Берлинъ. Македония остана още за дълго да изпитва турското владичество и коварствата на Фенеръ. За Прилепъ и за другите цветущи български градове въ Македония настъпиха още по-тежки дни след Балканската война, когато сърбите съ своя бесен шовинизъм се опитаха не само да затрият всички следи отъ борбата за българска народностъ и духовна свобода, но и да убиятъ непобедимия духъ на българщината в нейните вековни крепости."

http://www.virtualnabiblioteka.com/load_book/book_25.html

[тиквешанка]

Освободителнитѣ борби на Македония, том I Илинденското възстание - 1933 г. Христо Силянов

"Въ Берлинъ се извърши една жестокость и една провокация спрямо българщината, освободена и новопоробена. Но разкѫсанъ физически отъ дипломатическия ножъ,българскиять народъ остана съ единна душа, която, окървавена и кипяща отъ негодувание, замечта още отъ първия моментъ да премахне извършената неправда. Берлинското решение се оказа еднакво сѫдбоносно за новообразуваната българска държава, както и за новопоробената Македония. Подъ неговия знакъ се формира единъ политически манталитеть и единъ националенъ моралъ въ княжеството. Подъ неговия знакъ се заражда въ Македония единъ духъ на конспирация и на бунтъ, който крепне постепенно, добива конкретни очертания и се изправя застрашително дързъкъ предъ всички мѣстни и външни фактори, които се опитватъ да го приспятъ или оковатъ въ вериги. Всичкиятъ безкраенъ драматизъмъ на събитията, които по-нататъкъ ще последватъ отъ дветѣ страни на новата турско-българска граница, има своя зародишъ въ берлинската провокация."

"Македонскиятъ въпросъ получи своето зачатие на 1878 година въ Берлинъ. До тогава той не сѫществува като отдѣленъ въпросъ, понеже и за Западна Европа и за Русия сѫдбата на Македония е нераздѣлно свързана съ еволюцията на  б ъ л г а р с к и я  в ъ п р о с ъ."

"При единъ извънредно сполучливо подбиранъ преподавателски персоналъ, въ който твърде често попадатъ и най-видни български педагози, писатели, поети и политически деятели, солунската гимназия изхвърля всѣка година по една двойна реколта гимназисти и педагогисти и става идеенъ и духовенъ центъръ на българщината въ Македония. Най-голѣмитѣ имена, сѫ учителствували или учили въ тая гимназия. Всрѣдъ нейнитѣ стени и всрѣдъ стенитѣ на нейнитѣ пансиони се оформи и закали оня духъ, който завладѣ цѣлата българщина и разтърси империята на султанитѣ."

"Въ съзнанието на инициаторитѣ бѫдещата организация се рисува като българска по съставъ: неинъ членъ, споредъ първия уставъ, може да бѫде „всѣки българинъ”. Въ първо време само българскиятъ елементъ имъ се вижда надежденъ. По-после тѣ охотно даватъ достѫпъ на всички македонски християни, които съчувствуватъ и могатъ да бѫдатъ полезни на освободителното дѣло изобщо. По отношение на състава, организацията е чужда на всѣки тѣсногръденъ национализъмъ. Това личи и отъ промѣнитѣ, които по-после се внасятъ въ устава и правилника ѝ... Организацията разрушава вече всѣка бариера между българитѣ и другитѣ народности въ Македония и си поставя за цель да обедини усилията на всички недоволни елементи и да ги ангажира въ борба противъ общия врагъ — турския режимъ."

"Изборътъ на Смилево за мѣсто на Окрѫжния битолски кoнгресъ съвсемъ не бѣ случаенъ. Смилево е преди всичко географически центъръ на отвѫдвардарска Македония, почти еднакво отдалеченъ отъ всички гранични райони на окрѫга. Прикѫтано въ гостоприемната Бигла и снабдено съ здрави каменни сгради, то имаше всички преимущества, отъ гледище на сигурность и на удобства. Но нѣщо по-сигурно отъ стратегичнитѣ позиции на селото представляваха самитѣ негови жители. Безъ преувеличение, смилевци спадатъ къмъ най-хубавия  типъ  добродетели на македонската българщина, безъ които би билъ немислимъ илинденския подвигъ."

"Какво значеха тия зарева надъ обширната Пелагония и по политѣ на Нидже, на Вичъ, на Петрино, на Илийна, на Галичица? Защо звънѣха като на Великдень камбанитѣ на Крушово и на стотици селски църквици? Каква бѣ тая хиля дозвучна музика отъ трѣсъци, пукотъ, камбаненъ звънъ и ура?
 - Това бѣ гласътъ на първата клетва, положена преди десеть години отъ Дамянъ Груева въ Солунъ и израсла въ всенародно съзаклятие:
 - Безумно дързъкъ боенъ зовъ къмъ империята на султанитѣ;
 - Зовъ за братска помощь къмъ освободенитѣ оттатъкъ Рила и Родопитѣ;
 - Зовъ за човѣшко съчувствие и за правда къмъ цѣлия цивилизованъ свѣтъ"

"Когато пламъцитѣ осветиха Смилево, стопанинътъ на подпаления домъ, Георги Чурановъ, изрази поривитѣ си въ тоя сюблименъ моментъ, като запѣ отъ една съседна кѫща, гдето бѣше заелъ позиция:
Нещеме ний богатство,
Нещеме ний пари,
Но искаме свобода,
Човѣшки правдини."

"На изтокъ руменѣеше вече зората, когато единъ необикновено силенъ гьрмежъ заглуши всички други пукоти. Гърмежътъ дойде откъмъ Енияда: фарътъ при това пристанище полетѣ въ въздуха отъ динамитенъ взривъ.
Това бе поздравъ къмъ борцитѣ въ Битолско отъ възстаналитѣ техни братя въ Странджа."

" Брой на сраженията, атентатитѣ и убититѣ борци презъ Илинденския периодъ въ Македония и Одринско
-  Б и т о л с к а   о к о л и я —  най-много сражения — 70, паднаха най-много възстаници — 378
-  К о с т у р с к а  о к о л и я — 17 сражения, загинаха 83 възстаници
- Л е р и н с к а   о к о л и я  — 22 сражения, паднаха 74 възстаници
- О х р и д с к а   о к о л и я  — 31 сражения, загинаха 118 възстаници
- К и ч е в с к а   о к о л и я  —  10 сражения, загинаха 64 възстаници
- О д р и н с к и   в и л а е т —  36  сражения,  паднаха  46  възстаници
- С о л у н с к и  в и л а е т — 38  сражения, паднаха  109  четници
- С к о п с к и   в и л а е т  — 15  сражения,  паднаха  93  четници

 Динамитни атентати  през  цѣлото възстание - 14, а презъ цѣлата 1903 г. — 21.
Презъ цѣлия Илинденски периодъ въ Македония и Одринско станаха 239 сражения, въ които паднаха 994 възстаници.
201 села бѣха изцѣло или отчасти опожарени, 12,440 кѫщи въ тия села бѣха изпепелени, 4,694 души бѣха избити, изклани и живи изгорени. 3,122 жени и моми бѣха обезчестени, 176 жени и моми бѣха пленени, 70,835 души бѣха обездомени, 30,000 души избѣгаха въ България."

"Илиндень е великъ подвигъ,  защото е мѣрило на бързината, съ която македонскитѣ българи узряха за организирано масово възстание. Илиндень е страшниятъ екзаменъ, на който биде извиканъ македонскиятъ българинъ следъ десеть годишенъ революционно-възпитателски трудъ. Неговото трайно и неуведаемо значение се опредѣля само спроти мѣстото, което то заема между най-мощнитѣ прояви на българския националенъ духъ, а именно: наредъ съ Шипка, Сливница, Люле Бургасъ, Одринъ, Тутраканъ. Въ пламъцитѣ на опожаренитѣ села не изгорѣ духътъ, който сътвори Илиндень. Тоя духъ възобнови разорената область и възстанови съ удивителна бързина моралнитѣ  сили на македонскитѣ българи, за да посрѣщнатъ и победятъ нови страшни напасти и разочарования. Тоя духъ и днесъ крепи надеждата на Македония за по-добри дни.
 Тоя духъ — безсмъртно наследие на Илинденския подвигъ — е най-скѫпия приносъ на Македония въ общата национална история на българитѣ."

http://www.promacedonia.org/obm1/index.html

[тиквешанка]

Освободителнитѣ борби на Македония, том II Следъ Илинденското възстание - 1943 г. Христо Силянов

"Какво завариха тѣзи хора въ „селата си”, какви нови напасти ги сполетѣха и съ какви мѫки можаха тѣ да прекаратъ тази ужасна зима, това съставя една отъ най-жестокитѣ повести, каквито българинътъ презъ своето многотегловно историческо битие е позналъ. Друга една маса отъ прокудени домочадия, броеща надъ 20,000 души — главно отъ одринско и разложко — прекараха сѫщата зима като бѣжанци. И тѣхната трагедия бѣше жестока. Но тѣ бѣха поне приютени въ свободна страна — сигурни за главитѣ си  обкрѫжени отъ братски съчувствия и грижи."

" Раздаването на българската помощь трѣбваше да става, колкото е възможно, по-незабелязано. Валията открито заяви на българския търговски агентъ, че тази помощь „не е желателна”. Битолскитѣ консули пъкъ му обясниха, защо турцитѣ я смѣтатъ за нежелателна: защото „действувала насърдчително върху българитѣ”

"Пѫтувайки въ Македония презъ 1904 година, непосрѣдствено следъ възстанието, азъ можахъ да констатирамъ опустошенията, пожарищата и грабежитѣ, претърпѣни отъ вашитѣ съотечественици, можахъ лично да чуя разказа за тѣхното мѫченичество. Не за една праздна дума тоя доблестенъ народъ понесе тѣзи жестокости. Той не би могълъ да ги понесе, ако не носѣше въ себе си неукротимото съзнание за своята българска народность”  Въ Охридъ, кѫдето крайната сиромашия и тиранията на албанцитѣ сѫ направили българскитѣ селяни особено убити духомъ, невинни и унижени, азъ съмъ чувалъ доста стари хора да заявяватъ, че ако комитетътъ издаде заповѣдъ за нова борба презъ лѣтото, тѣ безъ колебание ще се подчинятъ на заповѣдьта.- началникъ на английската помощна мисия, Х. Н. Брайлсфордъ."

"И не бѣше мѫчно да се обясни това тѣхно поведение. Вѣковни угнетения сѫ приучили българитѣ да страдатъ. Тѣ сѫ престанали да разсѫждаватъ и да размишляватъ. Колкото по-добре познава човѣкъ македонскитѣ българи, толкова повече той уважава тѣхния патриотизъмъ и куражъ. Тѣзи добродетели не се проявяватъ въ външенъ блѣсъкъ и въ парадиране. Тѣ сѫ израсли върху една робска почва, между едно племе, сдържано и чуждо на мечтателностьта.”

"Българитѣ отъ усмирената область не бѣха оставени да изживѣятъ спокойно страданията си. Мѫкитѣ на населението отъ пожара и глада сѫ неописуеми, но тѣ би били още поносими, ако можеше да се спре ходенето на военни отдѣления и жандарми по селата и пепелищата, за да биятъ и дирятъ пушки."

"Несериозностьта на султанската амнистия и на султанскитѣ реформи не се изразяваха само въ побоища за укрити пушки. Докато властьта и консулитѣ увещаваха възстаницитѣ да се предадатъ, извънредниятъ сѫдъ въ Битоля развиваше трескава дейность. Разглеждаха се, заведени преди месеци, дѣла за укривателство и за услужване на чети и се издаваха сурови присѫди, единични и масови. Такава една масова присѫда надъ 138 души отъ Горна-Дебърца бѣ произнесена въ началото на ноемврий. Днесъ съ пощенския тренъ бидоха изпратени на заточение за азиатскитѣ брѣгове 104 души българи, а за утре или други день се тъкми още една партида отъ 93 души."

" П. Тошевъ, който бѣ единъ отъ вдъхновителитѣ на битолското решение, възстана противъ Гьорчевата теза съ прямолинейностьта, която му бѣ присѫща и съ всичката жарь на своето българско сърдце. Той не можеше да си представи, че организацията, която се роди като българска и въвлѣче българското население въ една толкова кървава и страшна борба за освобождение, може да бездействува, когато българщината се атакува отъ северъ и отъ югъ, за да бѫде разпокѫсана, омаломощена и обезличена. Какво би останало тогава отъ организацията и кому би била тя вече нуждна? Българщината е коренътъ, който поддържа съ жизненитѣ си сокове дървото — организацията."

"Единъ въпросъ, който изигра твърде важна роля за да се разшири до незапълнимость пропастьта между турската държава и българщината, е така наречениятъ въпросъ за църквитѣ. Съ поведението си по него Турция при Абдулъ Хамида и при Хилми паша почерни една отъ малкото свѣтли страници на своето минало — вѣротърпимостьта, и лепна неизлѣчимо петно. Но пакостьта, която тя си нанесе, не е само морална. Съ поведението си по този въпросъ тя даде и на най-лоялно и добронамѣрено къмъ нея настроенитѣ българи да почувствуватъ, че тѣхната народность е най-злепоставената въ предѣлитѣ на империята, и да се убедятъ окончателно, че борбата на животъ или смърть остава единствено срѣдство за разчистване на вѣковнитѣ смѣтки между дветѣ раси."

"Султанскиятъ ферманъ отъ 9 февруарий 1870 г. е държавниятъ актъ, на който отоманскитѣ българи основаватъ своитѣ искания за пълно народностно самоопредѣление и за безпрепятствено развитие въкултурно-просвѣтната область.Ползувайки се отъ членъ 10 на фермана, българитѣ отъ Скопската и Охридската епархии, поискаха свои владици и ги получиха съ султански берати, издадени на 23 мартъ 1874 г., следъ произведенъ плебисцитъ, който установи, че християнското население и въ дветѣ епархии се изказа за Екзархията."

"Гръцкитѣ владици въ Битолския вилаетъ, придружени отъ войска и отъ гръцки паликари, обикаляха отъ село въ село, биеха и обиждаха български свещеници и първенци, присвояваха църкви, като качваха на стрѣхитѣ хора да ги разкриятъ и влѣзнатъ вѫтре, да строшатъ ключалкитѣ и отварятъ църковнитѣ врати. Въ български свещени сгради тия владици устройваха угощения и се веселѣха и тържествуваха, задигаха славянски богослужебни книги и църковни одежди, трошеха икони. Незадоволени отъ това, тѣ, чрезъ мѣстнитѣ власти, пращаха българскитѣ свещеници въ затворъ и поставяха на мѣстата имъ гръцки; съ разни клевети и набедявания предъ властитѣ, затваряха българитѣ, които по законенъ редъ бранѣха и отстояваха църквитѣ и духовно-народнитѣ си правдини срещу тия насилия и посегателства”

"Хилми паша посрѣща катъ свои съюзници гръцкитѣ и сръбскитѣ терористически чети, които презъ следващитѣ години нахлуватъ въ Македония, за да превръщатъ, чрезъ силата на орѫжието вече, македонскитѣ българи въ гърци и сърби."

"Зеленишката кървава сватба е най-звѣрското андартско деяние въ Македония презъ 1904 година. Предприето безъ никакъвъ конкретенъ поводъ — просто за да се демонстрира андартската сила подиръ загубата на Меласъ, като се очистятъ нѣкои и други българи, па макаръ и веселещи се сватбари — то потресе европейското обществено мнение и цѣлия български свѣтъ."

1906 г. - "Най-голѣма изненада не само въ консулскитѣ, но и въ българскитѣ срѣди въ Битоля, предизвика нападението на Смилево. Отдалечено отъ андартскитѣ бази въ битолско, това село, смѣташе се, че се намира вънъ отъ обсега на андартскитѣ действия. Сега Груевото село не бѣше нѣкогашното голѣмо и цвѣтущо Смилево. Следъ възстанието по-голѣмата часть отъ жителитѣ се изселиха въ Битоля и въ селото останаха само около 150 семейства.Тѣ изживѣваха още последицитѣ на възстанието. На 27 августъ вечерьта, Гудасъ, съ 180 души обкрѫжи родното село на българския башъ-комита Дамянъ Груевъ, а съ другата половина на бандата си нахлу ненадейно вѫтре. Всрѣдъ паниката, предизвикана отъ пушечна стрелба и пукотъ на бомби, андарти и турци се по Консулската анкета, извършена на другия день, констатира: убити 15 души, отъ които 3 жени, ранени трима, отъ които една жена, десетина кѫщи изгорени и множество повредени и ограбени. Турската власть положи всички усилия за да прикрие участието на турци, но напраздно. Озлочестеното село биде посетено и отъ кореспондента на „Times”, Джемъ Баучеръ, който плака предъ страшната картина на труповетѣ и на новитѣ димящи пепелища въ Смилево.дадоха на палежъ, убийства и грабежъ."

"Единъ сѫботенъ день презъ втората половина на септемврий 1906 год., между другитѣ пазарджии, влѣзоха въ Солунъ и група селяни отъ с. Коритенъ, съ стадо овци за продань. Между овчаритѣ имаше още двама нелегални. Единиятъ отъ тѣхъ бѣше Дамянъ Груевъ, а другиятъ — четникътъ Карчо. Облѣченъ въ селска носия отъ солунско, лишенъ отъ хубавата си брада и подкаралъ, съ кривакъ въ рѫка, стадо овци на пазара, Даме бѣше неузнаваемъ. Неузнаваемъ бѣше и съ говора си на типичното българско наречие отъ солунско. Само по кръшния смѣхъ и по звънливия тембъръ на гласа му можеха неговитѣ стари познати въ Солунъ да се досѣтятъ за нѣкогашния училищенъ инспекторъ.Не току тъй Груевъ се бѣше решилъ на такъвъ рискъ. Положението на българитѣ и състоянието на Организацията въ Солунъ и околията бѣха, по това време, неимовѣрно влошени. Солунъ и околията страдаха преди всичко отъ андартитѣ.Българщината въ града и околията се разяждаше. Хората, които бѣха заели опраздненитѣ рѫководни мѣста, се чувствуваха така безпомощни,че очакваха съ нетърпение идването на нѣкое авторитетно лице, което да имъ пооправи работитѣ. Съ тази именно задача се зае Груевъ.Първата грижа на Груева бѣ да постегне организационнитѣ редове. Както всѣкѫде другаде, и тукъ самото му присѫтствие ободри духътъ на работницитѣ. „Ние очаквахме неговото пристигане, както децата очакватъ своя любимъ баща и когато дойде, изказахме предъ него болкитѣ си като предъ опитенъ лѣкарь, отъ когото искахме съвети и цѣръ”, — пише въ запискитѣ си Божинъ Дим. Продановъ. Груевъ  престоя тамъ близу месецъ и половина, срещна се съ разни лица, занима се съ всѣкакви въпроси и свърши добра работа, безъ да бѫде подушенъ отъ полицията...Груевъ, преоблѣченъ пакъ като селянинъ пазарджия, напустна Солунъ, оставяйки ободрени приятелитѣ си, доволенъ и самъ отъ извършената работа.Груевъ смѣташе да измине колкото е възможно по-скоро разстоянието до българската граница, за да се намѣри на опредѣлената дата, 15 декемврий, въ сборния пунктъ на делегатитѣ, избрани за втория конгресъ. Той бързаше, допущайки само такива отклонения отъ правата линия, които, и при най-голѣмо бързане, сѫ неизбѣжни въ четнишкитѣ походи. Отъ възстанието насамъ Груевъ бѣ свикналъ на такива физически напрежения, ала тоя обратенъ пѫть до България му навѣваше, още въ Солунъ, странно безпокойство. Добре познатитѣ му инакъ македонски планини до границата смущаваха го съ своитѣ тъмни силуети. Плашеше го особено Бѣласица съ своитѣ стръмнини, снѣгове и виелици. Съ страха отъ очакващитѣ го физически мѫки не прикриваше ли той други свои смътни предчувствия? Бѣласица не се показа враждебна — тя бѣ благополучно прехвърлена. Сѫдбата бѣ избрала друга планина, по на северъ, за да скѫси пѫтя му, — и похода му за освобождението на Македония."

http://www.promacedonia.org/obm2/index.html

[тиквешанка]

Писма и изповеди на един четник, 1902 г. - ХРИСТО СИЛЯНОВ

 "На светлата памет на Георги Иванов Геройски  Марко и загиналите другари в 1902 год."

"Крадешком хвърлям поглед и към Марко. Ти си слушала за него. Той е леринският цар за българите, Марко паша за турците. Четата му е идеалът на другите райони — четнишка школа, гдето се изпращат интелигентни младежи, кандидати за войводи. Тоя Марко сега е пред мене. Хвърля се веднага в очи, че едничък той е пристегнат напълно, с препасани паласки и с калпак на главата — готов при първия тревожен знак да скочи на крака в пълно въоръжение."

"Ракитяни никак не са очаквали да прекарат Водици и Ивановден с такива редки и желани гости. Редки, защото селото им се пада настрана и не се посещава често от леринската чета. Желани, защото само мили и желани гости могат да се посрещат така, както сме посрещнати ние. Ракита и още няколко села представят малко българско островче посред турско море. Те спадат между най-събудените и ученолюбивите — съща крепост на самата граница на българското племе, която гърците всуе се мъчат да разбият."

"Ботевата „Не плачи, майко, не тъжи” се изпя в хор, с пламнали очи и буйни жестове, Кице и Дине просто се надвикваха. В хор се изпя и „Жив е той, жив е..." При куплета „Тоз, който падне в бой за свобода” въодушевлението стигна до самозабрава. Тогава и Марко се присъедини със своя бас. В тая минута всеки от нас би посрещнал с радост една изненада от турските потери и би погинал за свободата като истински герой. „Би посрещнал с презрение и би победил смъртта” — както ни бе казал Гоце."

"Ние получаваме често поздрави от тоя чех, за когото са комити всички по-събудени българи. Затова той си служи безогледно с всички. Най-много той поздравява Кице, Дине Клюсов и Абдурамана, които познава и лично, още като легални. Ние полюбопитствувахме да видим лицето на тоя обър чех, който тъй често си спомня за нас, и както ни уверяват, твърде често подигравал в лицето им турците и ги плашел с комитите."

"Марко искаше да довърши обиколката си, да посети и югозападната част на района. И ни замъкна към Кайлярско. Емборе е първо българско село в Кайлярско и се слави с ученолюбието на жителите си и с добре уредено трикласно училище. Между всички села то е дало най-много учители. Емборе и няколко още съседни села са изолирано българско островче посред турско море."

"В  селото се явява Марко с невиждана дотогаз въоръжена комитетска сила...Но още преди да настъпи нощта, Пътеле е вече блокирано. Нови прииждащи войски заливат околността. Верните пътелейци и първите му другари сега го молят да спасява хората си, догде е време... Хиляди огнеблъвни цеви са насочени към оградите и гърмят в мярналите се там човешки сенки. По гладката площ на езерото още не се е носил такъв пукот. Пътелейското небе не се е осветявало от толкова зарева....Сутринта донесе на победителя едно разочарование. Тръгнал да обходи извътре каменните огради, първият му патрул се стъписва пред един човек, подпрял с гърба си каменната стена. Той е навел умислено глава и виковете теслим не го смущават. Низамите пристъпват плахо, а той ги гледа гневно с белите си недвижни очи, гледа ги и не продумва. Струя кръв е избликнала от гърдите му и се е съсирила по сивопепелявата куртка. Брадата, погледът и облеклото издават комита. Но от въоръжението му не е останало нищо: то е сигурно прибрано от другарите.  Кой е той?  Извиканите от победителя селяни приближават седналата до стената фигура, стъписват се в ужаса пред белите заканително разтворени очи, но след първото поокопитване произнасят все същото име:
— Марко войвода!
Победителят ги поглежда недоверчиво...Трупът е само един, но струва колкото стотини и хиляди живи комити.
...Търсьенските ужаси и загубата на Кице бяха само начало: моите тревоги не бяха напразни. Нещо много по-страшно е потопило в мрачно униние леринския край. Какво са преживените вече мъки и изцеримите рани по снагите на търсяни, какво значат стотина загубени пушки, които могат да се доставят пак, какво е Кице пред загубата на човека, който бе духът, вярата и силата на Леринско?"

"Врагът тържествува, уверен, че е обезглавил и сломил организацията. Нужно е да му се даде да почувствува, че има работа с многоглаво чудовище, с хидра като лернейската, у която никнат по две глави вместо отсечена една. Това трябва да почувствуват и да потреперят и всички маловерници и малодушници, всички изменници, които са се поддали на заблуждението, че в Пътеле е погребано заедно с Марко и цялото народно дело. Кому остава да помисли и да постигне тая велика задача, ако не на мене? Смъртта на Марко може ли да остане неотмъстена? В главата ми се зароди мисълта за един ненадеен удар там, гдето тържествуващите врази съвсем не го очакват. Концентрираната в Пътеле войска скоро ще се пръсне по разни посоки, за да се върне всеки отряд там, отгдето е дошел. Аз ще наредя да се заследи някой от ония отряди."

"Турското царство е старо, изнемогнало дърво с проядени корени и нищо не ще го спаси от загинване. Ние сме млад дъб, пуснал достатъчно дълбоки корени, и никакви бури не могат вече го сломи. Времето работи за нас. Винишката афера в 1898 г. временно разнебити няколко околии, но не уби организацията. Нови хора заеха местата на загиналите, затворените и заточените, нови околии се заразиха от бунтовнишки дух и образуваха малки жизнеспособни и сплотени царства в държавата на султана. Съседното Костурско миналата година преживя изпитни, не по-малко страшни от нашите, но бурята мина и районът се изправи на краката си с още по-внушителна сила. И подир смъртта на Марко Леринско ще намеои своите хора и пак ще процъфти."

"Въстанието от 1895 година, макар импровизирано и злополучно със своя видим резултат, имаше за Марко значението на пръв въоръжен протест на неосвободените българи — протест, който не ще заглъхне безответно, — а сегашното революционно движение у нас бе за него протест естествен и неизбежен, продължение на оная обща народна борба, която не се завърши с освобождението на България. Тая концепция и борческият темперамент го бяха завели в Доспат и на Сливница, те го бяха довели и в Леринско. Веднаж Марко разви такава теория върху героизма и страха:
"Герой може да бъде само оня, който е успял да победи в себе си страха от смъртта. Физическата слабост или сила не играят решителна роля. Когато постигането на една цел е свързано с риск за живота, човек може да успее само ако е решил или да я постигне, или да умре. Защо българският войник победи на Сливница? Защото беше твърдо решен или да изтика неприятеля от земята си, или да умре."

"Свободната родина на Хаджи Димитра откъсва от сърцето си и ни дарява най-скъпите свои рожби — ония, в които се е въплътила живата й тъга по нашето настояще, страдалческо като нейното минало. Марковци са най-благоуханните цветя от нейната пъстра градина. В тях се е преродила несломимата вяра на Левски, отекнало се е копнението на Ботева и е оживял немирният дух на Раковски. Комитетски хора, които добре познавали някогашния знаменосец от 1895 година, се обърнали един ден към него и му казали:
— Иди там! Робите имат нужда от тебе!
Те му споменали Леринско, за което едва ли е бил чувал. И той дойде, както би отишел във всеки друг непознат край, обитаван от поробени българи. Народът в Леринско, сред който се яви, не знаеше за него нищо друго освен това, че е дошел от свободната братска страна, но повярва в него като в месия, който му сочи спасението, и тръгна подире му. Той се питаше: кой е този човек, който се яви между нас като паднал от небето? Марко няма ли презиме? Няма ли той жена, деца, майка, свои? Как само той не намери никога думи, за да се оплаче от студ, умора, изпитания? Защо той не желае да хвърли своите дрипи, когато ние можем да го позлатим?
Герой и мъченик - той бе успял да вледени своето сърце за всички залъгалки на живота и да запази силата и горещината му цяла за народното дело."

http://www.promacedonia.org/hs/index.html

[тиквешанка]

СПОМЕНИ ОТ СТРАНДЖА - 1903 г. - ХРИСТО СИЛЯНОВ

"Вечерта нощувахме при един яз, недалеч от село Текендже, а на другия ден бяхме вече под самата граница, на половин час от българския пограничен пост. Тук ни чакаше четата на Лазар Маджаров, от тридесетина души. Преди няколко дена те бяха минали от Лозенградско, за да се присъединят към нас и да се прехвърлят в Малкотърновско.И наистина, имаше защо. Маджаров почна своето революционно поприще в Лозенградско. Тук той пръв пося семето на борбата, в която вложи нервите, кръвта и бляновете на най-хубавите си години и успя да създаде от тоя цветущ и богат български край един образцово организиран революционен район."

"Стори ми се, че все тъй случайно и някак на шега минахме границата и сега. Само че сега представлявахме от себе си доста внушителна сила от 130 добре въоръжени хора, предвождани от сигурни куриери и влизахме в една страна и приятелска и неприятелска в същото време: там ни чакаше с открити обятия едно население, готово да се самопожертвува за нас и с насочени към нас щикове — аскерът и мюсюлманските поданици на султана. Който е минавал турската граница с пушка в ръка, проникнат от великата идея, той не може да не е изпитал величавостта на тоя рядък момент. Възторг, умиление и смътна тревога вълнуват душата, сърцето бие до пръсване в разширените гърди и усещаш, че не в тъмната долина на мрака и скръбта стъпва кракът ти, а в някаква вълшебна и обетована земя... Поехме склоновете на планината, по селски и кози пътеки, под разлистени арки, през които едва се вижда затъмненото небе и при непрекъснато бучение на шумни потоци, обилно излизащи от недрата на майката си — Странджа планина

При теб сме пак, о родино света.
Далеч от теб, ний с тебе сме живели —
със твоите тегла и идеали
и въздух, и лъчи, и широта.
Добро ли, зло ли... Само господ знай
какво те чака. Ний сме и смутени
и от свещена вяра окрилени,
че ти за нас обетован си край

Стори ми се, че днешният ден е непосредствено продължение от моите незабравими лерински и костурски дни. Странджа, Вич и Нидже се сляха в един колос, който посреща бащински синовете си, нуждаещи се от неговата закрила. А тия добри и гостоприемни селяни не бяха одринци, костурци или леринци, а само раи, които обитават кървавото турско царство и готвят от единия до другия край неговата гибел."

"На 27 юний вечерта ние бяхме вече на Петрова нива, над село Стоилово, където ни чакаха конгресистите. Тук, ведно с четниците и делегатите, пристигнали от България под водителството на Кръстю Българията и с местните районни чети от Малкотърновско, Лозенградско и Бунар Хисарско, станахме около 250 души...Сега на Петрова нива не ни предстоеше да решим, дали да въставаме, или не — това бе вече решено от битолския конгрес в Смилево през миналия април, значи, предрешено за нас, — а да обсъдим само плана на предстоящето въстание в Странджа. В 2 часа следобед Мишел откри конгреса в присъствието на 47 души делегати. След като се прочетоха имената на всички участвуващи в конгреса, пристъпи се към избор на бюро, което да ръководи заседанията. Избраха се: Васил Пасков — председател, Велко Думев — подпредседател, Хр. Силянов и А. Разбойников, секретари.   Главно ръководно тяло от три члена: Мих. Герджиков, Стамо Икономов и Лазар Маджаров.  Председателят покани с няколко прочувствени думи членовете на конгреса да почетат паметта на първия, най-скромния и най-много заслужилия революционер-организатор Гоце Делчев със ставане на крака. Всички станаха..."

"На 9 и 10 август ние можехме да бъдем вече напълно спокойни. От всички участъци, дори и от най-малко надеждните, пристигаха благоприятни известия. Всички нападнати през нощта срещу Преображение турски гарнизони — разбити или неразбити — напуснали казармите си и бягали към Лозенград и М. Търново. На 10 август по цялото продължение на Лозенградския санджак турско-българска граница вече не съществуваше. На юг от Малко Търново се простираше участъкът на Георги Кондолов, който обхващаше селата: Мокрешово, Паспалово, Курудере, Едига и др. И по своето местоположение, и по въстаническите си сили — около 200 въоръжени хора — този участък беше един от най-важните и най-надеждните. В него имаше да се извършат през първата нощ три акции: да се скъсат телеграфните линии М. Търново — Дерекьой и Дерекьой — Лозенград; да се нападне и унищожи турското село Сазара, известно по кръвожадността и разбойнишкия дух на своите жители; да се разбие турският гарнизон в Паспалово.Човек-планина, всякога важен и мълчалив,Георги Кондолов — дядо Жечо, както го наричаше населението в Странджа — се чувствуваше горд със своето минало: войвода на доброволческа дружина в Кърджали през Сръбско-българската война и революционен деец в М. Търновско до въстанието. Разчитайки на неговата опитност, конгресът на Петрова нива му повери тоя важен участък...В едно от нападенията намери своя гроб самият Георги Кондолов. При нас се яви един въстаник и покани войводата да го разведе при позициите на селяните, защото някои били уж напуснати. Водачът спрял пред къщата на селския бакалин грък, откъдето се дали три изстрела и Кондолов паднал пронизан в корема. Предателят веднага получи заслуженото, но войводата не можеше вече да се държи на краката си и бяхме принудени да го пренесем на Паспаловска могила. Целия ден аз прекарах там с него и бях свидетел на неговите ужасни страдания, които се чувствувам безсилен да опиша. Целия ден той непрекъснато се гърчеше от болки. Сутринта го погребахме на същата могила. Умря той и потопи всички ни в неизразима скръб...Навръх Паспаловската могила, между двете буки, наполовин заровена в земята, личи каменна плоча  с надпис: Г. Д. К. Тая малка каменна плоча е паметникът на паспаловския герой Георги Кондолов, издигнат над самата му глава. Тоя изравнен със земята гроб, привлича днес самотните обитатели на съседните полусрутени колиби. За тях тоя гроб е светилище и спомен за малкото ония славни свободни дни..."

"Сияе в кърви небосвода,
земята тътне и ехти:
днес робът своята свобода
с куршум и бомба възвести!
Поля, усои и балкани
гърмят днес: „Смърт на вси тирани!”,
юнаци падат, кръв се лей
и знаме кърваво се вей!
Но не над покрива селяшки
тоз адски пламък днес гори,
не са туй писъци сирашки
на наште майки и сестри!
Злодеят днес, на съд пред роба,
гори и мре, в безсилна злоба
ил в подъл бяг, от страх примрял,
днес жъне туй, що е посял!

Въстана робът, о тирани,
и в тоз очакван, грозен час
разби бесилки и зандани,
хомот, омразна всяка власт!
А бъде ли подемът славен
в потоци мъжка кръв удавен —
не под несносен, чер ярем,
във бой — свободни — ний ще мрем!"

"He подлежи на съмнение, че турските генерали са имали наставления от Цариград да горят наред селата във въстаналата област и да избиват българското население, без разлика на възраст и пол. И ако въпреки плана от Цариград масовите избивания не засегнаха всички български села до едно, затова има да се благодари колкото на гористата Странджа и на близостта на българската граница, толкова и на бавното движение и на тромавщината на самите турци. Пострадаха най-много ония, които по-късно потеглиха към границата, ония, които се бяха откъснали от главната бежанска маса и които на своя глава по-сетне се връщаха на групи в Турско, за да приберат по нещо от покъщнината си, скрита из горите. Тия групи дадоха най-много жертви в хора, изтезания и отвличания на жени по турски хареми и войнишки чадъри.  Въстанието в Странджа струва сравнително повече жертви, отколкото в Македония. От 92 християнски села 66 бяха изцяло или отчасти опожарени. От 17 754 християнски къщи изгоряха 2610. Изклани и избити — 2565 души (в Битолския вилает — 1779). Обезчестени жени и моми 920, пленени 135. Обездомени 12 880 души. Избягали в България 20 000 души."

http://www.promacedonia.org/hs/index.html

[тиквешанка]

ОТ ВИТОША ДО ГРАМОС - ХРИСТО СИЛЯНОВ

Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г. (I. изд. Костурско благотворително братство — София, 1920)

"До загъмжалия от комити двор на едно основно училище, в което заседаваше Освободителният комитет, ме срещнаха познатите ми от Костурско другари — войводи Васил Чекаларов и Ив. Попов.
— Ние ще заминем за Костурско, колкото и да е далеко и трудно. И решихме, че и ти трябва да дойдеш с нас. Бил си там, познават те хората и сега трябва непременно да дойдеш. Ако ние не отидем, този край остава без никаква чета — казаха ми те.

Планът за образуване четици от по десетина души не очарова никого. Всеки имаше амбицията да поведе по-внушителна сила, способна за по-крупни дела и за отбрана. Особено за отбрана. Турция също мобилизираше и границата се представляваше, дори във въображението на стари войводи, които десетки пъти са я минавали, препасана от кордон турска войска. Всички почти вярваха, че сблъскванията ще почнат от самата граница. А кому се иска, в такова славно време, да загине още на границата, без да види нищо? Ето защо някои дори открито предлагаха да се сгрупираме наедно много чети и да минем оттатък денски, на юруш...Имахме да минем и втора, още по-мъчна граница — реката Вардар."

"Братя! Това са последните таксилдари, които ви идат в селото, последните данъци, които плащате на турчина. А ние сме последната чета, която посрещате, гощавате и прикривате със страх. Подир нас иде българската войска. Ние сме предтечите, куриерите на българската войска. Тя иде. Нея ще посрещнете не нощя, тайно и треперейки от страх. Тя ще дойде открито, посред бял ден и нейното тържествено шествие ще ви бъде известено с трясък и гръм. Пригответе се да я посрещнете достойно, с китки и хляб."

"Със своя мощно издигнат масив и с хаоса от върхове, забулени в сняг и черни мъгли Грамос има мрачен и суров вид, като албанщината, която се крие зад него. Предназначена за гранична линия между българи и албанци, тая колосална преграда е бивала в разни времена прехвърляна ту от едните, ту от другите: около и оттатък Грамос много села и местности носят още славянски названия. Но днес българщината е вече почти изтикана насам, дори Деволското поле поалбанчено. Хубавите думи Папратско, Гърлени, Зеленград. Божиград и пр. са имена на села, обитавани днес от турци, албанци или българи-помаци. Българщината се е свила между планините и при полите им."

"Вечерта И з л о ж е н и е т о  д о  щ а б а  н а  б ъ л г а р с к и т е  в о й с к и  п р и  Б и т о л я беше готово и преписано в няколко екземпляра. В него описахме подробно досегашните действия на четата, завареното положение в Костурско, състоянието на българския дух, безнадеждното положение на гръцките военни сили и заключавахме:
"Народът тук непрекъснато лелее надеждата, че българската победоносна армия, след като покори Битоля, ще се яви и в нашия край, за да нанесе на турците последния съкрушителен удар и да освободи Костурско. При това положение на нещата тук и в Леринско ние считаме, че и тактически, и национални, и политически съображения налагат, щото незабавно след падането на Битоля да се потегли към Лерин, като се извести предварително за това намиращата се някъде към Кайляри или Кожани пета гръцка дивизия. А щом падне и Лерин, един български отряд (поне една дружина) заедно с нас, с въоръжени наши селяни и със стоящия при Лепчища гръцки отряд, ще се справят твърде лесно с трихилядната турска войска в Костурско и околностите и ще заприщят пътя на отстъпващата от Битоля турска армия към Корча и Албания.
Появяването на български войници в Костурско ще окрили духа на населението, което като един човек ще застане под нашите знамена. А обстоятелството, че спасението на българския елемент и на гръцката войска от неблагоприятното положение, в което е изпаднала, се дължи на българска военна подкрепа, ще има, несъмнено, грамадно значение за престижа на България тук, ще повлияе за ограничаване на гръцките претенции, както и за бъдещата политическа съдба на тоя български край.
Брезница 3.XI. 912.
Подпоручик Ив. Попов
В. Чекаларов, Хр. Силянов"

""Статица.
Името на това неголямо наше село е много популярно в Гърция. Тук преди пет години е загинал първият организатор на противобългарското андартско движение поручикът от гръцката армия Павлос Мелас.
Събитието ме интересуваше. Веднага подир селското събрание разпитах за подробностите неколцина статичени, зрители на самото сражение. Статичени ни заведоха в къщата, дето се завързала схватката, показаха ни и плевнята, в която издъхнал Мелас.

Четата на Мелас дошла в Статица и селяните трябвало да я настанят на квартири. Няколко видни българи, между които учителят и свещеникът на село Прекопана, били преди това екзекутирани от хората на Мелас. Статичени, уверени, че и в тяхното село има да се пролее българска кръв, за да се обяви патриаршийско, се събрали и обмислили по какъв начин да предотвратят опасността. Знаейки добре, че турците и андартите са съюзници, те прибягнали до такава хитрост: накарали кмета да съобщи с писмо до аскера, че в тия и тия къщи на селото им квартирува четата на българския войвода Митре Влаха. Известието било веднага протелеграфирано в Костур и Лерин и от всички страни се отправила към Статица войска, доволна, че ще успее най-после да премахне прочутия български баш комита. Селото било блокирано и се започнали яростни пристъпи. Напразно заградените викали с всичкия си глас, че не са комити, давали разни сигнали със свирки и хвърляли пушките си от прозорците. Аскерът в увлечението си не спирал огъня. Осем души андарти се предали. Чак тогава станало явно недоразумението. Но било вече късно: водителят Мелас, смъртоносно ранен, се опитал в разгара на турските атаки да избяга през вратата, но едвам успял да се промъкне до една съседна плевня, където и издъхнал. Другарите откъснали и отнесли главата му. По-после дошли гърци от Костур и пренесли в града и обезглавения труп."

"Щом наближихме местността Топлица, четата замарширува под звуковете на „Жив е той жив е”. Гръмко ура процепи въздуха. Вън от града чакаха със знамена и венци учениците, учителите и всички костурски българи, с управляващия епархията начело. Архимандрит Панарет в своята приветствена реч обсипа „борците за свобода” и „храбрите войводи” с такива ласкателни думи, че се почувствувахме немалко стеснени. На края родолюбивият отец акламира българския цар — „главнокомандуващия на всички съюзени балкански армии”.

"Солун се намира в гръцки ръце. Един ден после влязла и една българска дивизия. Българите превзели Серес и други градове и сега обсаждат Одрин.  Българската войска стигнала до Чаталджa.  В Солун гърците оставили само една-две дивизии, а останалите, около четири, потеглили към Битоля, вървели непрекъснато и едвам снощи кавалерията им стигнала в Лерин и го окупирала...
— Ами какви войски действуват в Битоля? — запитахме ние боязливо и с разтуптени сърца.
— В Битоля — сърбите.
— Само сърбите?
— Само сърбите.
Ние се спогледахме смутени, но все пак счетохме за нужно да се уверим напълно:
— Не знаете ли дали заедно със сърбите не действува и някой български отряд?
— Казахме, в Битоля действуват сърбите. Българите са между Солун и Цариград.
 Гърците схванаха смущението ни. Ние изгубихме всяка охота за други новини и стояхме някое време като истукани. Радостта ни, че пространството от Солун до Чаталджа се намира в български ръце и че гордият Цариград стои покорно пред краката на нашата войска, биде отровена.Всички мълчаха. Момчетата вече знаеха причината на нашата тъга. С какъв трепет са чакали те да се прегърнат с български войници в своите родни села! "

http://www.promacedonia.org/hs/index.html

[тиквешанка]

„Македония и Одринско (1893 - 1903). Мемоар на Вътрешната организация“ - 1904 г.

"Македонския въпросъ изпъкна на политическата сцена незабавно следъ Берлинския конгресъ, защото е негова нещастна рожба. Покрай многото мотиви които накараха некои западни държави да искатъ урегулирането на руско-турските отношения следъ войната чрезъ специален европейски трактатъ бе и тоя ( ако не и най-важния), да попречатъ за създаването на Балканския полуостровъ на оная България каквато С-Стефанския договоръ начерта и границите на която почваха отъ Дунава и Черното море и свършваха съ Архипелага. Въ проектираната велика България, европейската дипломация виждаше една опасност за своето надмощие и своите интереси на Балканския полуостров. Тия съображения накараха западната дипломация да употреби всичките си усилия за да разтрои създаденото въ С.-Стефано. И сполучи! Решенията на Берлинския конгресъ предизвикаха великъ потресъ. Ударътъ бе тъй силенъ и шеметенъ, розовите надежди тъй разбити...След всеки душевенъ потресъ  настъпва и реакция...Почна да се заражда великата идея за въоръжена саморазправа - за массова революция. Тая нова идея намери своя изразъ въ основанието на Вътрешната революционна организация."

"Историята ни учи, че начело на всички обществени движения за политическо равноправие или економическа независимост, съ стоели винаги най-събудените и най-прогресивните елементи отъ широките народни масси които съ притежавали най-висока култура, най-развитъ умъ...Тия елементи съ ставали апостоли на новата идея и съ своята дейност, агитация и пропаганда, съ давали постепенно массовъ характеръ на обществените движения. И интелигентния светъ застана начело на новото движение. Вътрешната революционна организация пое браздите на това движение. Когато турчинътъ открие, когато некой чорбаджия предъ страданията на своите братя предпочете хюкюматските почести, когато некой шпионинъ съ интриги или  предателства разорява цели къщи, махли и села, съ какво може да отплати една революционна организация? - Единъ е съдътъ, една е присъдата! Съдиите не могат да бъдатъ милосърдни, защото сами съ вънъ отъ човешките закони!"

"Появяването на революционната организация не можеше да остане тайна за турската властъ и външния светъ, тая организация се яви като реакция на тия фактори, които не можеха или не искаха да извършат онова, за което тя бе предназначена. В скоро време целата страна се покри съ гъста мрежа отъ революционни комитети, въ редовете на които влезоха всички измъчени, онеправдани, потиснати, изстрадани - всички на които живота бе ад. Виничката афера нанесе чувствителенъ ударъ на революционната организация. Тя ознаменува съ себе и едно явление отъ важенъ характеръ: тя повдигна таинственото було, което покриваше съществуването на организацията и разкъса завесата на разкапалия турски режим - и светътъ виде страховитото явление: как потиснатия съ векове, дълго лъганъ в надеждите се организира въ революционно ядро, за да се добере до свободата чрез въоръжен протест. Въ това се състои есенцията на Виничката афера. Жертвите на аферата са 218 убити, бити и изтезавани (5 убити, 5 умрели от изтезания, 111 бити, 85 изтезавани, 13 жени и мъже обезчестени); 528 арестувани в казалийските затвори и в Скопие; 300 забегнали в България 300. По-голямата част от пострадалите са селяни, но пострадва значително и българската интелигенция - изтезавани са 27 учители и 13 свещеници; арестуваните учители са 30, духовни лица - 12; управители на училища - 3; избягалите учители са 10, свещениците - 11. През 1898 г. 8 души са осъдени на доживотен затвор и заточени в Бодрум кале в Мала Азия. Мерките които турското правителство взе, за да погуби революционното движение, беха крайне разнообразни: гнетъ духовен, гнетъ економически, гнетъ физически и правителственъ тероръ.  Измежду всички европейски виляети, най-много афери станаха въ Солунски виляетъ: Валандовска, Енидже-Вардарска, Солунска, Гевгелийска, Кукушка, Дойранска, Струмишка, Тиквешка, Мисс-Стонъ, Баничка, Балдевска, но най-голема измежду всички бе Солунската."

"Сраженията, които тая борба предизвика, са най-ярката илюстрация за бурната революционна деятелност на революционната организация за периода отъ 1898 до средата на 1903 г. Въ тех четите всекога държеха отбранително положение. Презъ тоя периодъ организацията требваше да изнесе на плещите 132 сражения и да изгуби 512 отлични четнишки сили. Кървавите събития които трескаво се развиваха в Македония и Одринско, не можеха да не обърнат сериозното внимание на Великите сили, чиито агенти въ Турция, очевидци на тия събития, въ обстоятелни рапорти, рисуваха всичката грозота на положението и всичкия ужасъ отъ наближающата революционна буря. Една дипломатическа намеса бе неминуема."

"Новите и чудовищно тешки условия, които "реформаторската деятелност" на Хилми паша създаде въ Македония и Одринско следъ солунските атентати, поставиха революционната организация, въ извънредно трудно положение. Съ една бруталностъ, присъща на времето, тия условия издигнаха пред нея оня съдбоносенъ въпросъ: или да обрече своето дело на бавно но сигурно погубвание, или да прибегне къмъ последните средства за самозащита. На централния Македоно- Одрински конгресъ въ Солунско, свикан да се произнесе върху съдбоносния въпросъ, взе се решение да се направи массово възстание."

"Илинъ-денъ - 20 юлий 1903 г. - Всредъ тържественната полунощна тишина, когато целата природа почива въ непробуденъ и безгриженъ сънъ, гръмовенъ екъ процепи югозападна Македония...Възстанието бе прогласено, кървавата саморазправа започна!

Общите възстанишки действия въ Одрински виляетъ започнаха 15 дена по-късно отъ тия въ Битолски виляетъ по чисто тактически съображения. На 5 августъ, следъ полунощъ, срещу Преображение, започнаха възстанишките действия и въ 12 те участъци на тая местностъ по която се разтила величественната и гориста Странджа планина.

Презъ м.юлий въ Македония и Одринско станаха 76 сражения и то само за 10 дена.
Месец августъ - 101 сражения.
Месец септемврий - 49 сражения.
Презъ м. октомврий - 12.
Общия сборъ на сблъсканите сили въ Македония и Одринско презъ целия възстанишки периодъ е чудовищно грамаденъ, характеризира грандиозностъта на борбата."


"Четнишкото движение въ Солунския и Скопски виляети започна почти едновременно съ възстанишкото движение в Битолския и Одринския, согласно решението на централния конгрессъ, за да държатъ въ постоянна тревога турското правителство.

Презъ бурната 1903 г. въ Македония и Одринско станаха повече отъ двайсединамитни атентати насочени противъ железно-пътното съобщение, улесниха възстанишкото движение и предизвикаха у турските правителственни кръгове неописуема тревога."

"По своята грандиозностъ и епичностъ, възстанието презъ 1903 г. извоюва за Македония и Одринско една светла страница въ сесветската история. Въ историята на македоно-одринското освободително движение то ще заеме най-почетното место и ще служи за градущите поколения вдъхновителъ въ борбата за правата кауза."

"Илинденското възстание бе една велика изненада за светътъ.Първата възстанишка пушка страховито одекна въ цела Европа и внесе неописуема тревога въ всички кръгове. Едно жестоко измъчено и вечно лъгано население, след четвъртъ-вековни надежди, бе прегърнало революцията и бе тръгнало безъ страхъ срещу смъртъта. Потресающите ужаси надъ мирното население, които започнаха почти едновременно съ възстанишкото движение, предизвикаха у целия христиански светъ болезненно състрадание.Общ и енергиченъ повикъ се вдигна противъ Турция."

"Четвъртъ столетие Македоно-Одринския въпросъ стои отворенъ и очаква своето разрешение. Нещастна рожба на Берлинския конгресъ, той преживява днесъ всички съдбоносни фази и кървави перипетии, които мъртвородения 23 ти членъ съ математическа точностъ бе му насочилъ."

http://www.scribd.com/doc/22442382/Makedonija-i-Odrinsko-1893-1903