Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Книги за България и ВМРО  (Прочитано 100724 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #255 на: Септември 29, 2015, 12:47:25 »

сп. “Летецъ”, издание на въздушните на Н. В. войски, септемврий, 1943 г.

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/Letec/12_1.pdf

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=185%3Aletets

Подъ траурното небе на България

Негово Величество Царьтъ е сериозно заболялъ” - това бяха заглавните страници на вестниците, това бяха първите болезнени думи, които се впиха като отровни стрели въ сърдцата на всички, които въ ранни зори можаха да прочетатъ първите вестници на 27 августъ т.г.
Като някаква електрическа вълна се понесе тая зловеща весть, отъ домъ на домъ, отъ улица на улица, ливна изъ булевардите на столицата, заля всяко учреждение, всеки магазинъ, всяко кътче, което дишаше съ пулса на родината. И до обедъ въ столицата  за нищо друго не се говореше, освенъ за тая мъчителна весть...
Болезненъ трепетъ скова всички сърдца, устните се свиха въ загрижена гримаса и погледите се отправяха вече съ мъчителенъ въпросъ къмъ Двореца. А тамъ, отъ двете страни на улицата, бяха застанали вече стражари на постъ, които не позволяваха минаването на каруци и моторни коли. Възцарената тишина около Царския домъ още повече внесе смущение въ душите на столичните граждани.
Електрическата вълна продължаваше да разнася по всички краища на нашето отечество мъчителната весть. До вечерьта нямаше вече кътче отъ България, където тези жестоки думи и този болезненъ въпросъ да не се вбождаха като отровни пипала въ сърдцата на българите...
И изведнажъ образътъ на Царя - величественъ и мъжественъ, усмихнатъ и лъчезаренъ,  се издигна въ съзнанието на всички и всеки се мъчеше да си припомни единъ моментъ на среща съ Царя, било при разни тържества, било въ дни на всенародна радость, било въ тежки минути на народни бедствия. Защото, кога и при какъвъ случай Царьтъ е отсътствувалъ от народната трапеза - отъ народната радость и народната скръбъ...Въ най-тежки дни за Родината, той винаги е билъ пръвъ - съ съчувствието, съ помощьта си, съ утехата си...
Първата нощь премина тежка и кошмарна. Въ ранни зори на другия день - въ събота - вестниците засилиха тревогата. Съобщението - кратко, но все така твърдо, гласеше, че промяна въ положението на болестьта на Царя не е настъпила. Отново смущение, отново мъка, отново загриженость.
- Царьтъ е боленъ!
Това бяха думи, които се шепнеха не само отъ устните на възрастните, но които, съ някаква трепетна болка, се сричаха и отъ детските уста...На улицата атмосферата се сгъстява. Погледите на гражданите са все повече мрачни, лицата - все повече загрижени. Една спонтанна, неизразима мъка е обхванала всички хора. Не се чува вече  обичайния шумъ изъ улиците. Някаква болезнена тишина е проникнала навсякъде. Всички се поздравяватъ шепнешкомъ и сякашъ - безъ воля. Всеки иска да научи нещо повече, всеки иска да остане самъ съ своите мисли и да се отдаде на молитва за своя Царь...
До вечерьта часовете се изнизватъ мъчителни, като погребални колесници.
- Господи, запази ни Царя!
Всеки безъ да иска, неволно, дълбоко въ себе си произнася тая молба къмъ Всевишния... А образътъ на Царя расте въ съзнанието на всички - израства величественъ, божественъ, протегналъ защитната си десница надъ изстрадалата Родина...
И втората мъчителна нощь се изнизва съ болезнените тръпки на жестоката загадка...
- Дано утрото е по-добро...
Но и до вечерьта въ събота вестниците продължаватъ неизменно твърдото съобщение: “Въ болестьта на Царя не е настъпила промяна”. Тукъ вече и дворцовиятъ лекаръ дава малко утешителни обяснения - сякашъ единъ мъничъкъ светликъ въ помрачените души се промъква...И всеки се хваща за обясненията на лекаря, всеки гадае по оповестената температура някаква промяна, а въ това време мълчанието около Двореца се сгъстява, тишината става по-убийствена и усмивките една подиръ една изгасватъ отъ лицата на хората...
Къмъ храма Александъръ Невски се тълпятъ граждани. Мълчаливи, загрижени, измъчени всички бързатъ къмъ историческия храмъ - паметникъ, да излеятъ открито молитвите си за здравето на Царя...Минава обеда въ мъчително напрежение. Къмъ единъ часа радиото внесе една нова утеха, едно мъничко разведряване въ душите на всички, но по-късно, но по-късно...
Къмъ шесть часа следъ обедъ изъ булеварда край Двореца царуваше гробно мълчание. Някаква дълбока загриженость бе обхванала минаващите. Някакъвъ зловещъ отпечатъкъ върху лицата на всички издаваше несподелената мъка отъ една непоносима весть...Но вестьта - жестоката, смъртната весть - още стоеше заключена между четирите стени - тамъ, където е изживялъ последните си тръпки на животъ незаменимиятъ български Царь...
Къмъ 7 часа и половина мълнята тресна надъ столицата. Вестьта се бе разнесла вече и бързо проникваше като студена мъгла въ всеки домъ, въ всяко кътче, въ всяка душа...Първите сълзи се проливаха отъ срещнатите на улицата хора. Очите са влажни, устните свити, погледътъ устременъ къмъ Царския домъ. Такава тишина изъ улиците никога не се е въдворявала - тишина като на гробища...
- Царьтъ почина! - две думи - тежки като олово, отровни като раздвоения езикъ на усойница, мъчителни като майчина клетва, се блъскаха отъ зидъ на зидъ, отъ домъ на домъ, отъ човекъ на човекъ...
Неделята премина въ мълчание и скръбь. Скръбь, каквато никой никога въ личния си животъ не е запомнилъ дори по най-скъпия си близъкъ...Небето се смръщи. Сиви облаци налетяха като плачещи жени, забрадени въ черно. Надъ българската земя заситни дребенъ дъждецъ, а върволиците започнаха да се отправятъ къмъ Александъръ Невски, дето са изложени смъртните останки на Царя. Денонощно пристъпватъ българските граждани, стъпка по стъпка, съ богоговейно чувство и съ препълнени отъ горестъ сърдца...Часовете минаватъ, настъпва нощь, а редиците все повече се сгъстяватъ. Толкова дълги колони отъ живи и мълчаливи хора София никога  не е виждала! А хората идватъ, идватъ на тълпи, прилепватъ се къмъ колоната отъ чакащи и бавно се придвижватъ по широкия булевардъ къмъ Народното събрание.

Понеделникъ, вторникъ...Дъждътъ вали, редиците се увеличаватъ все повече, отъ гарата пристигатъ скръбни гости на столицата. Идватъ поклоници на Царя отъ Македония, идватъ отъ Тракия, отъ Добруджа...Столицата на България е претъпкана отъ народъ. Единъ народъ е притисналъ въ сърдцето си най-острата болка и бърза къмъ лобното място, бърза къмъ най-свещенната Голгота, да се поклони предъ Онзи, който няма да се върне, къмъ Онзи, който е неповторимъ.
 Вестниците се пълнятъ съ снимки и статии. Черна скръбь излъчва всеки редъ - това е скръбьта на всеки българин, скръбьта на всеки роденъ синъ, на всяка българска майка, на всяка българска девойка. Колко тежки са тези скръбни часове! Черните жертвеници, простнати по дължината на улиците около двореца къмъ храма Александъръ Невски, образуватъ единъ мрачен тунелъ, по който се изнизватъ молещите се за упокоение душата на своя Царь...
Провисналите черни знамена навяватъ още по-голяма мъка и въ столицата на България, до вчера окъпана съ лъчи, средъ кротко разливащия се дъждъ, се носи вопълътъ на единъ измъченъ, на единъ покрусенъ отъ дълбока скръбь народъ - на българския народъ. Небето плаче. Следъ цялъ месецъ слънчеви дни, безъ капка дъждъ, самъ Богъ изпраща надъ България своите сълзи. И ние ги приемаме като благословение делото на нашия великъ, на нашия непостижимъ български Царь Борисъ!
Цветанъ Чачановски


НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЪ БОРИСЪ III ПОЧИНА
Нашиятъ всеобичанъ Царъ и любимъ Августейши Шефъ на Въздушните войски, Негово Величество Борисъ III, отъ 16 ч. и 22 м. на 28 августъ т.г. не е вече между живите. Съ затаенъ дъхъ и съ нескрита надежда за Неговото оздравяване, целокупниятъ български народъ следеше въ продължение на 5 дни новините за Неговото състояние. Но, уви! Той не бе щастливъ да чуе радостното това, което най-много желаеше да чуе. А когато въ деньтъ на Св. Богородица по цялата българска земя, като електрически токъ, се разнесе вестьта за Неговата кончина, това известие потопи въ дълбока скръбь и накара да изтръпнатъ отъ ужасъ и тъга всички, които до вчера виждаха въ Неговото лице сигурниятъ свой водачъ и своята днешна и утрешна опора.
Осироте българския народъ съ загубата на своятъ любимъ Царь, осироте българската войска съ загубата на своя Върховенъ Вождъ, осиротеха и Въздушните войски които загубиха Оня, въ Името на Когото години наредъ неуморно работиха и съ Чието Име на уста умираха въ изпълнение на своя отечественъ дългъ. Неоценима е, наистина, загубата за българския народъ, неоценима е тя и за Въздушните войски, чийто вдъхновенъ водачъ бе Негово Величество Царь Борисъ III!
Родилъ се на българска земя, благословенъ отъ Бога, очакван и обикнатъ отъ целия български народъ, Той израстна всредъ грижите на Своите родители и любовьта на всички българи. Той получи своето възпитание и обучение като войникъ въ нашите учебни заведения и въ родната казарма. Още въ ранното Си детинство, Той се срастна съ грижите на България, и идеалите на българския народъ станаха още тогава и Негови съкровени такива.
Негово Величество Царь Борисъ III встъпи на Престола на българските царе въ едно бурно и несигурно време, когато армията ни, макаръ и непобедена, беше принудена да изостави борбата, и когато самъ Той, като непосредственъ участникъ въ тази славна, но нещастна за България война, трябваше, заедно съ целия български народъ и войска, да изпие до дъно горчивата чаша на разочарованието. Неговото царуване въ продължение на четвъртъ векъ протече въ непрестанни грижи за заздравяване държавата ни и за лекуване тежките рани отъ тая изтощителна и нещастна за България война. Неговиятъ животъ всредъ насъ бе една безкрайна върволица отъ грижи за насъ. Неговото голямо сърдце въ продължение на двадесеть и петь години се ломи за нашето добруване, за да не може повече да издържи и на 28 августъ т.г. то престана да тупти.
Има ли къть отъ нашата земя, където Неговиятъ кракъ да не е стъпилъ? Не е ли неговото царуване една истинска апостолска дейность? Не бе ли Той, който следъ жестокиятъ Ньойски миръ, когато българскиятъ народъ бе отвърналъ погледъ отъ световната история и съвесть, непрекъснато обхождаше страната, за да може, непосредственно всредъ изтръпналия отъ току що понесените страдания народъ, да го одобрява, окуражава и да му вдъхне вяра въ по-добро бъдеще?! Не бе ли Той, който,  при всички народни бедствия, пръвъ се отзоваваше между пострадалите, за да имъ донесе Своята морална и материална подкрепа и утеха!
Неоспорима истина е, че отъ Своята юношеска възрасть, до последния Си часъ, Царь Борисъ III само страда и се бори, за да доведе българската държава, народъ и войска до оная висота, на която те днесъ се намиратъ, и само чрезъ която стана възможно изпълнението на най-висшия ни идеалъ, на нашата първа историческа задача - обединението на всички български земи въ една велика, мощна и благоденствуваща България. Това целокупниятъ български народъ съ смирение и болка въ душата си признава и за това, така искрена, неподправена и сърдечна е днесъ неговата тъга по внезапната и неочаквана кончина на неговия любимъ Царь-Обединитель. За това дни и нощи наредъ, непрекъснато, този народъ, дошелъ отъ всички краища на българската земя, съ търпение и кротость, чакаше своятъ редъ за да влезе въ храма, където почиваха Неговите скъпи останки, за да Му се поклони, и каже своето последно сбогомъ. За това бледи, посърнали и съ нескрити сълзи въ очите, люде отъ всички възрасти и категории, съ отмалели отъ тъга нозе изкачваха трите стъпала, заставаха смиренно предъ останките на своятъ любимъ Царь и целуваха ръката, която ги бе водила двадесеть и петь години само къмъ все по-щастливи и радостни дни. За това така неудържимо и искренно сълзите бликаха.
Но Той и сега и въ бъдеще ще бъде пакъ опора въ сърдцата и съзнанието на нашия народъ! Неговиятъ Духъ ще бъде неотлъчно между насъ, за да ни води, вдъхновява и окуражава въ всички наши начинания.
Ние, неговите летци, ще носимъ винаги съ себе си, където да сме, на земята, или всредъ необятните въздушни простори, въ миръ и война, спомена за нашиятъ любимъ водачъ и Августейши Шефъ и завета, който Той ни остави, като примеръ за вярна, честна и безкористна служба на държава и народъ. Нека тоя примеръ бъде непресъхващъ изворъ на сила, куражъ и добродетели, както за народа, така и за войската ни! Нека бъде светълъ пътьтъ Му къмъ небесните селения! Нека бъде вечно Неговото Име!  Нека бъде вечна и незабравима Неговата паметь!...
Майоръ Комбаковъ П.

“МЪРТАВЪ ЛИ Е ТОЙ
Не, Той не е мъртавъ! Той живее въ нашите души! Духътъ Му витае всредъ насъ и сгрява сърдцата ни. Ние не искаме да вярваме въ кончината Му, така неочаквана е тя! Предъ Тебъ, Царю и наш Върховенъ Вождъ свеждаме смирено нашиятъ покрусенъ летешки погледъ. Предъ Твоите Височайши тленни останки плуватъ нашите многобройни спомени за напътствията и личният Ти примеръ, проявенъ не веднажъ въ дни на големи изпитания за насъ. Предъ Твоето скъпо тяло ние, летците, даваме обетъ че ще служимъ самотвержено и не ще пожалимъ живота си, за да останемъ достойни изпълнители на Твоя заветъ - наш идеалъ!...
Всяко летешко сърдце трепти отъ вълнение. Всяко летешко сърдце оплаква загубата Ти, Царю - Обединителю...Вечна да бъде паметьта на Царя - Обединитель!...
Майоръ Т. Ивановъ”


Скръбьта на летците

Скърбятъ летците, въ трауръ, съ крилата,
моторите безтрепетно мълчатъ...
Какъ мрачни са и пусти небесата!
Като сълзи излива се дъждътъ...

Хангарите са въ плътенъ крепъ обвити,
а самолети свели са крила...
Жестока мъка тегне надъ летците,
посърнали са техните чела...

Те знаятъ, че смъртьта внезапно грабна
най-смелия, най-първия летецъ, -
че съ волята на несломимъ борецъ,
десницата Му нивга не отслабна!

Те знаятъ, че за тяхъ, съ любовь Той вложи,
сърдцето Си и Своя духъ крилатъ, -
и тамъ да бранятъ родни край възложи,
и по-високо гордо да летятъ...

Те знаятъ, съ колко много топла обичь
окриляше ги техний Царь - патронъ,
и до последни часъ - дори до гроба,
Той взираше се въ родни небосклонъ!

Защото тамъ, въ небесните простори
витай духътъ на нашите царе,
отгдето гледатъ Бялото море
и слушатъ Дунавъ сладко да говори...

Защото първи българи литнаха
съ крила да бранятъ родната земя,
и свойта топла кръвь като проляха,
врагътъ, притиснатъ, горко занемя...

И ето, отъ тогава легиони
възрастнаха безсънните летци,
които бдятъ съ любовь от небосклона
надъ роденъ край и земните бойци...

Царю, те бяха горди съ Твойто име
и - литнали - те мислеха за Тебъ
и за земята пламенно любима,
която днесъ ридай, обвита съ крепъ!

О, колко безпределна скръбь сковава
днесъ всеки орлякъ, всеки самолетъ!
Изпращайки Те въ смъртния полетъ,
летците тъжно съ Тебе се прощаватъ.

Но те ще носятъ въ своите сърдца
любимъ и светълъ образъ на Водача,
и ще си спомнятъ своя Царь юначенъ,
и ще превърнатъ своя взоръ въ слънца!

И ще огряватъ родната страна
съ лъчите на безмерната си обичь,
кълнейки се на своя Вождъ надъ гроба -
да пазятъ свойте бойни знамена!

Почивай въ миръ, Царю любимъ, и съ вяра
въ полета смелъ на родните крила!
Заклеваме се въ името на Царя,
че пакъ ще вдигнемъ смело ний чела!

И ще летимъ високо въ небесата,
изпълнени все съ същия възторгъ!
Ще бдимъ отъ тамъ надъ паметьта Ти свята
и върху родни край, че С’ НАМИ БОГ!
Цветанъ Чачановски”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #256 на: Октомври 01, 2015, 06:58:08 »

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВЪ - П. К. Яворовъ

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=3502&Level=1

“Гоце (Георги) Николовъ Делчевъ е роденъ въ гр. Кукушъ (Източна Македония) презъ 1872 година, 23 януари. Въ зимното утро, когато бай Никола Делчевъ е отивалъ съ гордо вирната глава и съ особно юнашки завити мустаци къмъ своята кючюкъ-махленска кръчма, сигурно е гадаелъ хиляди работи за бъдещето на явилата се подиръ две щерки първа мъжка рожба. Но презъ умътъ на шастливия баща едва ли е минувала някаква мисъль, че следъ години, старецъ вече, той ще се изправи пред кукушкия каймакаминъ и ще слуша: "Твоя синъ е най-големия врагъ на царщината; твоя синъ е главатарь на всички комити; или ще ни го дадешъ на ръка, или ще изгниешъ въ затвора."...

Ако средата, отъ която човекъ добива най-ранна представа за широкия божи святъ, ако тая среда непременно туря свои белези върху душевния нашъ образъ, Гоце може би дължи нещо и на родния си градъ. Кукушъ въ противоположностъ на повечето македонски градове може да се нарече чисто български. При неговите две хиляди български къщи едва има и стотина турски. Българите са твърде благосъстоятелнн и турците, въ мнозинството си бедни, поминуватъ съ работа край тяхъ. Така щото Гоце нямаше като дете непосредствени впечатления отъ натискътъ на владетелното племе. Той беше чувалъ само изобщо за турските неправди, колкото да знае, че на света има силни и слаби, че силните господаруватъ надъ слабите и че следователно ще бъдешъ добре, ако се усетишъ силенъ и поведешъ борба. Донегде затова може би Гоце нямаше по-сетне оная злоба къмъ турчина, която винаги характеризира македонския българинъ. Еднажъ другари го бяха упрекнали въ голяма хуманност – и той беше отговорилъ: "Азъ не мразя османците като народъ; азъ воювамъ противъ османската тирания като господарствена система." Кукушани стоятъ между първите отъ ония, които почнаха работа за отхвърляне фанариатското иго, гнетуще някога българина почти наравно съ турския яремъ. Тая работа продължава съ неимоверни патила до началото на осемдесетге години, когато кукушките българи, за да се избавятъ отъ гръцки козни, намериха покровителството на френските консули, като приеха унията. Католишките мисионери, които по-рано бяха вече излъгвани отъ кукушани, тоя пъть насочиха старанията си да приспятъ националното чувство на разкаяните чада, защото само тъй оставаше някаква надежда, че ще бъде опазено кукушкото стадо подъ сянката на папския престолъ. Въпреки това обаче подиръ десетина години, безъ голяма врява, кукушани поблагодариха "за всичко" и се повърнаха въ православие...

Революционната проповедь намери готова почва средъ македонските  българи; нещо повече, тя удовлетворяваше просто  едно изискване на времето. Събитията презъ последните десетилетия бяха упражнили естественото си влияние върху масата и процеса на "събуждането" беше отъ само-себе си завършенъ. Интелигенцията, която стоеше посредствомъ училището винаги между народа, беше делила съ него надежда и разочарование, така щото имаше горе-долу еднакво състояние на духовете, следователно лесно се идеше и до една обща мисъль...

Трябаше да стане обичайния годишенъ съборъ отъ видни работници на съзаклятието. Тоя съборъ утвърждава единъ “уставъ на революционната организация”, почти копие на стария български, твърде оригиналенъ съ положението, че само екзархисти българи  се приематъ за членове на комитетите. Обаче такова едно решение беше тъкмо съобразно съ условията, при които се работеше.

Въ онова време революционната идея трябаше да издържа твърде мъчна борба...Тя, прочее трябаше да стане обща за национално самосъзналото се българско мнозинство, че тогава да подири пъть и въ средата на елементи, върху които всевъзможните златни и сребърни пропаганди бяха упражнили едно крайно развратително влияние. Все пакъ революционерите не можеха да избягнатъ случайни сблъсквания съ казаните пропаганди, вследствие на което се отиваше до големи крайности. И често борбата вземаше даже тъменъ шовинистически цвятъ. Гоце - човекъ на твърде широки възгледи, вдига ръка за предметния членъ въ устава безъ какви да е резерви. Но туй не тряба да ни учудва, защото той беше и практически деятель въ най-строгъ смисъль. По-късно, щомъ обстоятелствата се поизмениха, Гоце пръвъ настояваше да се измени и устава. Тогава революционната организация отбеляза, че за постигане гонимата цель тряба да бъдатъ сплотени всички потиснати народности въ страната. И вече съзаклятникъ можеше да бъде и българинътъ, и гъркътъ, и всеки, който би билъ кадъренъ да принесе някаква полза на освободителното дело...

 Все презъ това време Гоце влазя въ споразумение съ арменски революционери, отъ които иска да му препоръчатъ някой майсторъ леярь на ръчни бомби и на разни видове инструменти за разрушително-пакостна работа. Исканиятъ майсторъ се намира и денонощно бълнуваната "фабрика" се урежда. Въ края на пролетьта, 1897 година, въ пазвата на Осоговските планини, между вехтите саблерски колиби пониква и новата сграда на една твърде бърже  импровизирана желязолеярница. Дрипави и бледни човешки фигури се мяркат въ нея и около нея. Мрачни и съсредоточени, тия хора свещенодействуватъ. Единъ по единъ чугунените шарове се търкалятъ къмъ общия купъ, напътствувани съ енергична благословия за султанъ и паши. Гоце работи въ леярницата заедно съ другите и повече отъ всички. Трудътъ е ужасенъ, средствата недостатъчни, мизерията нетърпима. Но Гоцевия примеръ ободрява, насърчава и умилява...

Още въ началото Гоце беше натоваренъ съ грижата да уреди чета за всяка революционна околия. Той биде признатъ и за началникъ на всички чети въ Македония. Нека притуримъ – и на всички чети въ присъединеното къмъ общото съзаклятие Одринско. Презъ това време турското правителство беше отворило вече систематична борба противъ революционната организация, или все равно – противъ българщината въ Македония. Легионъ шпиони запъплаха и по градове, и по села – легионъ шпиони, на които се плащаше и плаща не само да издирятъ, но и да измислятъ: по тоя начинъ трябаше да се премахне цвета на опасния народъ. Хитро ползуващи се отъ началото "разделяй и обезсилвай", властите оказваха и оказватъ най-широко покровителство на разните пропаганди, които глождят македонската снага: въ борби за национално самосъхранение трябваше да се изцедятъ и последните сили на вироглавото племе. Най-после валии, мютесерифи и каймаками организираха тъй наречените панислямски дружини, като укриха подъ една патриотическа маска същинската си цель, която беше да се изправи народъ противъ народа, да се хвърли племе върху племето – и да се постигне окончателно смазване на раята. Прочее между турската власть и революционното съзаклятие се почваше явенъ двубой. Въ тия обстоятелства именно предстоеше на революционната чета да се покаже най-вече – да пресъздава, да ободрява, да отмъщава...

Ту самъ, ту съ двама-трима, ту съ 10- 20 или 50- 60 души, Гоце влазяше изъ градове и села, ходеше всредъ зима по гори и планини – при ежедневни опасности, всякога бодъръ и засмянъ, всякога пъргавъ и безстрашенъ... Въ единъ-два месеца Гоце обходи почти цяла Западна Македония. Презъ всичко това време турските власти го диреха най-усилено и султанътъ обещаваше за главата му по 500 и по 1000 лири. А той играеше на "кришъ-мишъ" съ военните патрули въ Тиквешко или пътуваше съ файтон въ Прилепско, или беседваше съ осъдени другари изъ тъмниците въ Битолско, или се надгонваше съ потерите въ Леринско и Костурско. И познатия Дервишъ ефенди говореше въ Скопие на българите: "Кажете па тоя юнак Делчевъ, че азъ искамъ да го видя и да му се поклоня – отъ царь до говедарь ние сме вече изморени, а той самъ не се уморява..."

Тоя пъть, на работа въ Турско, Гоце се ограничаваше да беседва по цели нощи единствено съ най-будните членове на съзаклятието. Той искаше да бъде хубаво разбранъ отъ ония, които стоеха между населението като преки негови ръководители. Шумътъ, повдигнатъ вече изъ цяла Европа около македонския въпросъ, не трябаше да заглъхне. Напротивъ, тоя шумъ беще успехъ на делото – и трябаше да се усили. А това можеше да се постигне, само ако революционната организация преминеше въ борба, нападателна спрямо турските власти. И Гоце излагаше своя планъ за по-нататъшно действие.
– Ний имаме задъ себе си – говореше той, – примера съ арменците, а предъ себе си – изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освенъ това, престъпно е да се освобождава народъ чрезъ преднамерено създавани пожарища и касапници. Инакъ ний ще заприличаме на просякътъ, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавятъ съ единъ десетакъ отъ зрелището на една гнъсотия.
– И практически съображения – учеше той, – ни налагатъ борбата съ най-голяма икономия на средства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турците на пленъ и опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на великите сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска намеса, непременно ще ни се даде и нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.
– Ний тряба да почнемъ – смяташе той – съ нападения отъ страна на четите върху аскерски отделения и съ атентати отъ страна на решителни момци по железо-пътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължимъ така, но всякога далече отъ българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носятъ почти сами върху гърба си товара на революцията – и те са нуждни, за да се продължи борбата ни, докато постигнемъ крайната си цель.
– Да се хвърли цяло Турско въ анархия, да се разклати царството на султана отъ основа, да се направи положението нетърпимо  понататъкъ... И по тоя начинъ, изобщо казано, да се заставятъ ония, които днесъ въ името на всевъзможни интереси треперятъ надъ едно варварско statu-quo, да предприематъ, пакъ въ името на тия си интереси, промяна къмъ една по-човешка наредба.
– Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подиръ насъ, ако искаме да я вкараме боса въ огъня.
Тъй проповядваше Гоце, защото само любовта къмъ народа го ръководеше на всяка стъпка въ бурния неговъ животъ...

Подиръ няколко дни Гоце беше вече въ Драмско съ три чети – неговата, демиръ-хисарската и местната драмска. На 25 марта той пишеше до "редактора" на  Свобода или смърть: "Брате П., разрушихме при Анжиста железнопътния мостъ и близкия при него тунел; скъсахме на едно място релсите и на две места телеграфните жици. Всичко се извърши тъй сполучливо, че и най-добрия воененъ инженеръ би ни завидял. Отъ страна на турците и досега няма никакви движения. Като пишешъ въ вестника по извършеното, недей го отдава на чета, ами на оная сила изобщо, която се намира изъ цялата страна, подъ името тайна революционна организация.." Бедния Гоце! До болезненостьскроменъ, той се боеше да не се помене неговото име преди името на организацията...

На 20 априлъ Гоце разказваше на другарите си по-раншни свои сънища, които съвпадаха съ избиването на близки нему хора, и думаше:
– Съ нашия животъ, какъвто е, станахъ вече и фаталистъ. Нощеска сънувахъ, че турци ме удариха въ сърдцето. Щипската чета е разбита въ Карбинци. Миланъ, братъ ми, е въ тази чета и сигурно е убитъ.
Гоце не беше сънувалъ смъртьта на втория свой по-малъкъ братъ: Миланъ падна много по-късно, летосъ, въ Неманци, Кукушко. Гоце забравяше своите неотдавнашни предчувствия. Сънътъ пророчествуваше неговия гробъ. Почти едновременно съ Гоце биватъ убити още шестима, въ това число и Гущановъ. Останалите живи влазятъ въ една плевня, отдето следъ цялъ день сражение, се измъкватъ незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.
– Петнадесеть часа – спомня си г. хаджи ДимовЪ – турците не посмяха отЪ куршумите ни да приближатъ нашите убити. Петнадесеть часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведенъ сякашъ върху гробътъ на Македония. И петнадесеть часа ни се късаха сърдцата...
Защото осиротяваше цялъ народъ.”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #257 на: Октомври 05, 2015, 03:29:06 »

Спомени на отец Търпо Иванов Поповски (1848 - 1928) от с. Косинец, Костурско - Македонски дневник

“Роден съм в с. Косинец, което се намира в Кореща-Кол, северозапад от Костур, от който отстои на четири часа път. Споменатото село се състояло преди Балканската война от 210 къщи чисто български...

За отварянето на първите три български училища и борбите с гръцките временни владици

През 1871/1872 г. се завърнах в родното си село Косинец, в което през 1869 г. бях открил за пръв път в Костурската епархия училище само за 2 1/2 месеца. При завръщането си още не съм отпочинал, ето че се явяват гореспоменатите първенци косинчани, които ми предложиха за през 1871/1872 г. да остана в селото си и да продължа започнатото по-рано учителстване. Предвид горещото желание на селяните се съгласих да остана в селото си...Същевременно се научих, че и Георги Динков отворил българско училище в с. Загоричени, състоящо се от 550 къщи и отстоящо от гр. Костур на 3 часа на източната страна. Отварянето на тези две национални светила насърчило и монаха Герасим из с. Търсье да открие и той в собственото си село народно училище...Герасим, възползван от отварянето на български училища в Косинец и Загоричени, се яви и той на сцената и ето че се поражда борба  от тогавашния гръцки Костурски владика Никифор против тримата народни дейци.

Известието за отварянето на Косинското българско училище стреснало гръцкия кириарх Никифор, който като много прост и неграмотен се ръководеше от секретаря си Яни Граматик, който беше все и вся и веднага повдигна дело в Корчанското съдилище, на което ме представи за най-интригант и нарушител на владишките показания, затвори училището ми и съдружно с косинските първенци, числящ се и свещеник Захария, ни закара в Корча, дето несправедливо ни държа три цели месеци под надзор в мръсните ханища. Благодарение на битолските народни дейци, с които от порано имах познанство, именно: Димитраки Робев, д-р Костаки Пателейски, Димко Рдев, Мал Димко, Даме Ханджията и пр., които се застъпиха пред тогавашния валия, който моментално ни освободи и при завръщането в селото наново открих училището, което макар в постоянно гонене от владиката, следваше от ден на ден да успява...Никифор със секретаря си Яни, зашеметен от появата на българизма и от силното движение на новодошлите учители, се запрегнаха с всички морални сили да попречат на подновеното българско учебно дело, за което употребиха немалки суми, само и само да могат унищожи тримата учители и да затворят училищата им. Постоянно подкупени албанци сновяха по 3 български села и търсеха случай да убият родолюбивите трима учители, но напразно...

Унищожителите на българските старини
Владиката Никифор се счита за разсипник и подкопател на разни български старини, изостанали скрити в разни селски църкви и манастири. На 1872 г. случайно се срути един от зидовете на Гаришката (Костурско) църква, дето се откри една яма с доста голямо количество славянски книги, написани на меврана (пергамент), за които, уведомен, владиката изпрати нарочно свои човеци, които натоварили три конски товара, закарали ги в митрополията и моментално са ги изгорили. Същевременно прибрал и всичките славянски книги, нахождащи се в сливенския манастир “Св. Никола”, които са били останали още от времето на Охридската патриаршия, под чието ведомство се падал този манастир. Същият Никифор изгори и книжата, намерени в олтара по време на ремонта на църквата “Св. Вмчца Параскева” в Костур, Драгор махала. За всичко гореказано и направено Бог най-грозно наказа Никифора, който не умре от естествена смърт, а когато през 1875 г. се бануваше в Кониските (Янинско) бани, падна и се удави...Подир смъртта на удавилия се Никифор на 1876 г. замести го Иларион, родом българин от Станимака. Той, ако и българин, като пратеник на Гръцката патриаршия, употреби своето влияние, за да напакости на българщината...Втората година, като се ориентирал, че епархията му е населена изключително от български народ, изменил си поведението, стана по-омекчителен...

Селото Дъмбени се състои от 250 чисто български къщи. От Костур отстои 3 часа северо-западно. За да се открие българско училище в това село, доста голям труд съм направил. От началото на отварянето на училище в Дъмбени учениците охотно се прибираха като пчели в кошера си и в късо разстояние можаха да усвоят четмото...На 20 май 1880 г. аз като учител се настаних в с. Дъмбени и в това време Гръцката патриаршия изпрати някой си Константин, един от второстепенните патриаршески дякони с непълно средно образование. По характер той беше не толкова религиозен и много груб. Поради неговата неспособност след една година от назначението му бе уволнен. Преди да се уволни, падна му се жребието и той да се види с мен и да ме оцени. Макар мен да не ми беше по желанието, за да видя мнението му, направих всичко и с учениците излязох на посрещане. Учениците почнаха да пеят училищни български песни, които естествено не са му се харесали...Другия ден, владиката още в тъмни зори с протосингела си поп Яни из с. Чърчища (Тесалия) дойде в църква и почна утринната служба. Токущо влезна владиката в църква, аз още отпърво изпях многолетието по славянски. Протосингелът се опита да ме спре, но пред силната народна воля не успя. Повдигна се от народа силна врява, та владиката премълча и криво-ляво извърши службата, след която заповяда на едного от църковните настоятели да ми обади, че старият иска да посети училището и да изпита учениците. Заведох го на определеното му място и той седна. Протосингелът му обаче, мислейки, че ще намери голям лов, завтече се на учителската маса и потегли чекмеджето. Аз пък, извиках му:”Отче, какво търсите на масата, аз не съм елински учител да държа противни учебници.” Аз без никакви предварителни церемонии, повиках един от учениците, именно Наум Л.Караджов, който от самата природа бе надарен с всички земни качества и първо накарах да прочете от гръцката христоматия един комплект и да го преведе на български. Протосингелът извика:”Бре, антихристе, що! Искаш да ги направиш българи!”
- Отче, вземете си думата надире. Надявате се още, че ще можете задържи под ваше иго народ, който изконно бил български!
Владиката извика:”А бре, Търпе, не си виноват ти, но ние, че те оставихме досега да прелъстяваш хората!” От гореповдигнатите разправии се повдигна голяма глъчка в училището и в момента грабнах  за гърба владиката и го изхвърлих низ стълбата вън от училището...

От даскал на поп Търпо. Ръкоположението.
Преди да потегля за Цариград, повиках съмишлениците си съселяни на общо заседание, с които разискахме въпроса, приготвихме два еднообразни акта, от които един за Костурската община и един за Екзархията. Един ден след извършеното пристигнах в гр. Солун, дето се настаних в Бошняк хан. Понеже нямаше параход направо за Цариград, останах 2, че се ръкоположих-3 дни в Солун. В хана се срещнах с първите дейци революционери, а именно: Трайче Китанчев, Гьорче Петров, Дамян Груев и Пере Тошев, с които още по-рано се познавах. Те след разпитване за положението на костурските страни и за моето пътуване ме посветиха със започнатото дело. Пристигайки в Цариград, представих се на Негово Блаженство блаженопочивший екзарх Йосиф, който ме прие много любезно и беседва с мен час и половина. На излизане от стаята ми каза, че ще бъда ръкоположен от Брегалнишки епископ Антим, подир Търновски митрополит в неделята, десети октомври 1893 г. На 10-и бидох произведен в дяконски чин, а на  -и същия месец - в презвитерски. Подир 15-дневно практикуване на Фенерската църква заминах за селото си. От Солун телеграфирах, че се ръкоположих, и на 6-и ноември вечерта пристигнах в гр. Лерин. На 7-и същия месец още от много рано потеглих от Лерин, но що да видя - още от излизането на града забелязвам тълпи, тълпи и купчинки народ от разните край шосето Лерин-Корча села са излезли да посрещнат за пръв път български свещеник...

През 1895 г., в началото на юни, получих от Екзархията предписание, с което ми се съобщаваше, че се назначавам вместо свещеник Кръстев за председател на Леринската българска община. На 13-и юни се настаних в гр. Лерин и заех длъжността си, само до 5 януари 1896 г. Цялата ми деятелност в Лерин се състои в това, че можах след дълги борби с гръцкия владика Аверкий да туря клепало на новопостроената българска църква “Св.св.Кирил и Методий”. При това помирих и гражданите, които бяха подразделени на партии. В края на 1895 г. ми се предписва да предам делата на общината и да замина за Костур да заместя покойния йеромонах отец Сава...

Предателството на Димко послужи за факти на каймакамина...На 21 август 1901 г. залови ме каймакаминът и под най-силен конвой ме изпрати в Корча, дето останах 20 дни под надзор. В моето от Костур отсъствие без ни най-малка отнякъде закрила водеха селяните според дадения на предателя списък, като овце на заколение. Костурският влажен затвор се изпълни с невинни хора, между които личеше и синът ми Никола. Всички сбрани и арестувани на нощи, завързани с вериги и под най-строг конвой и оградени от войници, ги пращаха в Корча...Писа се в губернаторството и каймакаминът биде уволнен, а пък владиката, предвиждайки опасността, се побратими с турския комитет, подкупи Коте от Руля, когото във вид на гръцки войвода задължи да преследва българските чети. Аз пък със 175 души първенци и по-събудени българи останах да гния във влажните корчански затвори и едвам в 1902 г. едни с мене се освободиха, а други се осъдиха кой на 101 г., кой на 15 г., кой на 7 1/2 г., кой на 4 г., и кой на 3 г. Благодарение султанската милост на 16 февруари 1903 г. всички политически “престъпници” се освободихме...

31 март, ден Велик петък, 47 души вързани под силна стража войници, изпратиха ни в Костур, дето в една 5-метрова стая бяхме затворени всичките 47 души. В тази стая прекарахме три вечери и първия ден от Великден. Втория ден, понеделник, още заранта се приготвихме и потеглихме на път...Около 6 часа след пладне пристигнахме на Суровичката гара и моментално с ръчна машина ни фотографираха, туриха ни в товарните вагони и до вечерта от битолската гара, под силна стража, ни предадоха и установиха в битолския затвор...Илинден дойде. Уверени, че този ден ще бъде знаменит за българите, още от зори станахме, прекръстихме се и дотърчахме направо до прозорците. До вечерта се научихме от турците затворници, че навсякъде, от Костур до Дебър, Кичево, Прилеп и Лерин, имало бунт. Работата е била сериозна, та вярвали, че българите ще бъдат изклани от войските...

Това положение трая доста дълго време. На 25 октомври 1903 г. след дълги доказателства се оправдах и се освободих. Едвам при освобождението си от затвора можах да се науча, че Каравангелис във време на въстанието немалко съдействал на турците да опустошават българските села и да убиват по-видните българи. Сам той предал поп Васил от с. Личища, поп Христо от Четирок и Атанас Далов, които немилостиво били смазани и потъпкани с камене. Той стана причина за убийството на Лазар Москов в с. Вишани, нему беше предадена от руленеца Коте главата на Лазар поп Трайков...

Благодарение патриотизма на Пандо Кляшев, Митро Влашето, Атанас Кършаков, Трайко Данданов и много други, плановете на Каравангелис пропаднаха и българщината в Костурско стана още по-силна. Българското правителство (Червен кръст) предвид големите загуби от човешки жертви, грабежи на движими имоти, които е претърпяло българското население в Битолския окръг, благоволи да изпрати за раздаване на това население разни дрехи, покривки, платна, обувки. Тези подаръци според разпоредбата на тогавашния български политически агентин в Битоля г-н Ан. Тошев беше натоварен да ги раздава покойният Пелагонийски преосвещенейши митрополит Григорий. Преосвещенейшият Григорий, натоварен за целта, имаше нужда и от съпътешественик, познаващ отблизо местността през разните епархии, в които предстоеше да се върви. За такъв избра мен и няколко мирски хора...

Установявайки се сърбите в страната ни, почнаха да прииждат от вътрешността на Сърбия цели кервани стари, млади, мъже, жени, деца, карайки със себе си множество коли, които натоварваха с каквото намираха и всичко завеждаха в Сърбия. Не са оставили дюкян и къща непленени, обраха от населението всички ценни мебели и покъщнина, които с хиляди вагони возеха по железниците, без ни най-малко да се стесняват...

Началникът стана и държа една предупредителна реч и прочете декларация...След прочитането на тази декларация се пристъпи към подписването й, но всички отказаха да се подпишат, вследствие на това началникът заповяда и ни турнаха в затвор, в който цял ден ни държаха гладни. При отказа ни съобщи ни началникът, че ще ни екстрадират...В 12 часа на 25 юли след пладне потеглихме за Ресен и като цялата нощ вървяхме, в 6 часа сутринта пристигнахме в Битоля, дето в отсъствието на окръжния управител бидохме представени на главнияокръжен секретар, който, проверявайки описаните в писмото лица, на Евтим Ляпчев каза, че за него нямало място в сръбската държава, и на останалите каза ни, че ще бъдем изпратени през гр. Солун в България. Тогава го замолих аз: - Господине, вместо да ни пращате чрез Солун, ако е възможно, на наши разноски, изпратете ни чрез Прилеп, защото, както знаете, гърците изтезават, колят, бесят...
Секретарят се обърна и каза: “Господине, нас не ни е грижа, ако ви заколят, па ние затова ви пращаме чрез Солун.”

Австрийският параход “Урани” беше препълнен...ни закараха в пристанището Урла, където държахме цели 15 дни карантина в морето...позволи се на парахода да излезе от пристанището и да отпътува за Цариград...административните власти не ни позволиха да изпаднем на суша, вследствие на това останахме една вечер и един ден в парахода при цариградското пристанище на Сарай Бурну. Потеглихме за гр. Бургас, в който около 11 1/2 часа предобед пристигнахме и оттам се разпределихме да се настаним кой в Бургас, кой във Варна, кой в София при своите роднини. Това наше мъчително пристигане дошло до знанието на българското правителство, което, заинтересувано да узнае завътрешното положение на българското население в Македония, понеже тъкмо тогава беше пристигнала в София Карнегиевата комисия, повика ни телеграфически в столицата. Всички единогласно пристигнахме в София и предварително, като се видяхме със заинтересуваните правителствени управници, се представихме на споменатата Карнегиева комисия, на която в присъствието на Брайсфор, Мюлюков и се докладвахме за всичко, извършено от сърби, гърци и турци..."

https://www.youtube.com/watch?v=SUFPHHRXkB8

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8d/Trpo_Popovski_archives.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #258 на: Октомври 23, 2015, 07:02:08 »

ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК - Алберт Сониксен, 1909 г.

https://books.google.mk/books?id=iHGPI-ouoE0C&printsec=frontcover&dq=Confessions+of+a+Macedonian+Bandit+A+Californian+in+the+Balkan+Wars&source=bl&ots=P5t-VQTkM_&sig=6GmDDc0_Heg1hTpbsSIEsUbgFKg&hl=en&ei=Nrq5S6qsFN6HONvgsKEL&sa=X&oi=book_result&ct=result#v=onepage&q&f=false

http://www.promacedonia.org/as/index.html

“В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя произход българите и македонците са едно. Много от тези емигранти преуспяваха, някои бяха изключително богати, а други се бяха издигнали на високи правителствени постове. Ето защо съвсем естествено беше Комитетът на представителите да се установи в България, защото една от неговите функции беше да събира средства за каузата на революцията...
Паспортът ми даваше правото да престоявам по един ден във всеки град по пътя. Аз слязох във Воден...Срешу мен се спуснаха момчета за багажа, но аз държах здраво куфарчето си, докато не забелязах един як, млад човек, който носеше бял фес и стоеше в най-задната редица на момчетата. Той се промъкна сред навалицата и улови багажа ми. Другите отстъпиха. Младежът ме последва. От гарата до града има около един и половина километра.– Ще ви заведа в гръцкия хотел – каза младежът на български. – Така ми поръчаха да ви кажа. Следобед най-напред при каймакамина, после в гръцкото училище, а ако остане време и при гръцкия владика. След това в четири часа ще ви чакам пред хотела...

Воден е официално гръцки град, но разговорите, които чувах наоколо си, бяха само на български или турски. Трябваше да питам за пътя и не знаех какво да правя. Турски не можех да говоря, а за български беше уговорено да се преструвам, че не владея...Съдържателят на хотела уж беше грък, а говореше на слугите си български; по-късно научих, че той говорел гръцки, колкото и аз...

 Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе. Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсиваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние. Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов...Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот... 

 Същата нощ  в Солун били арестувани няколкостотин българи, между които и целият Централен комичет. На първо място Дамян Груев, първият организатор на движението, д-р Хр. Татарчев, виден лекар...

Между малкото Преспанско езеро и Костур се издига голата планина Корба, именувана в древността Скарбус. През месец септември Владо и аз минахме нейните върхове и влязохме в една страна, съвършено различна от другите части на Македония, които аз бях видял. Наистина, тя беше гола като планините, които минахме, без гори и скалиста, но в дъната на малките долинки растяха златно жито и зелени лозя. Първите дни прекарахме в едно село, което приличаше на градец. Някои от къщите бяха двуетажни, каменна структура с украсени фасади. Черквата била бомбардирана и отчасти разрушена през време на въстанието, но била наново иззидана с кула...
Ние влязохме в черквата. Там бяха събрани около сто деца, всички насядали на пода, някои четяха, други пишеха, а едно решаваше аритметическа задача на черната дъска. Две момичета ги ръководеха и двете облечени в селски дрехи, но те ни поздравиха на правилен български език.
– Защо нямате училище – попитах аз – и защо нямате столове за децата?
– Защото това е караулно училище – обясни едната от учителките.
Тя ме заведе до един от прозорците и ми посочи близкия връх на хълма. Две деца седяха там под сянката на една скала. Разбрах. Те бяха пазачите. Ако някоя рота аскер почнеше да се приближава по пътеките, които водят към селото, острото око на тия деца ще забележи това движение. Те навреме ще предупредят и от учениците няма да остане никаква следа. Двете учителки ще почнат да бият масло или да перат дрехи. Костур е едно от ония места, в които схизмата не е призната от турското правителство и поради това градът се намира под временното ведомство на гръцкия владика. Естествено, той бе забранил училищата, в които се говори български език и понеже населението е чисто българско, не говори гръцки, то не можеше да търпи учители, които не знаят да говорят на неговия роден език. Ето защо беше решено да няма никакви училища. При все това българите имаха училища...

 
"Лука, войвода на българска чета
до каймакама на Караферия
1/14 март 1906 г.
Господине,
Гръцка чета, съставена от селяни от различни села на Караферийска каза на 28 февруари ст. ст. нападна българското село Св. Марина и след като стреля дълго време с пушки, уби един невинен селянин. При все че знаехте нападателите – вместо да ги преследвате и арестувате, вие арестувахте невинни от нападнатото село.
Освен това на 27 февруари ст. ст, гръцка чета нападна село Голо, Епиджевардарска каза, където тя изгори две къщи и рани един човек. Властите знаят много добре кои са нападателите, но обвиняват самите жертви.
Вследствие на това, като виждам, че вместо да преследват виновните, властите ги покровителствуват, а преследват изключително невинните жертви, аз, Лука, реших да накажа някои от виновните и затова опожарих село Ниси и убих двама от жителите му, които бяха взели участие в злодеянията на гръцките чети. Занапред ще се постарая да наказвам виновните, които властите покровителствуват. Съжалявам обаче, че от това ще пострадат и интересите на чифликчиите."

 
"До британския консул,
Солун, Турция
Господине,
Вие вероятно ще познаете в долуподписаното име американския гражданин, който изчезна от Воден на 16 февруари. По този начин ще научите, че аз съм бил с революционерите точно един месец и нека добавя, имах възможност да наблюдавам всички инциденти, станали в това време между македонските революционери от тази околия и въоръжените чети на гръцките владици.
В интерес на делото, което вярвам, че е едно от най-справедливите, за които някога са се борили хората, аз пожелах като вас да събера фактите, всеки от които ще намерите потвърден от безпристрастно проучване, които доведоха до изгарянето на гръцкото село Ниси през нощта на 14 март от революционерите под ръководството на Лука Иванов и Апостол. Аз бях очевидец на повечето от тези събития и имах възможност да ги проуча внимателно. Като американец, вие можете да знаете, че предубежденията, които имам, не са основани на расова или религиозна омраза. Естествено, аз съм предубеден, но моите предубеждения са основани на твърдата увереност в справедливостта нз едната страна в тази борба и егоистичните мотиви на ръководителите на другата. Но даже и такова пристрастие не би следвало да повлияе на фактите, които представям.
На 7 февруари (стар стил) селяните от Марина, Караферийска каза, получили писмо от Коста Акритас, войвода на чета от гръцки "войници на Христа", предупреждаващо ги, че ако се оплакват пред европейците или турците от гръцките чети и ако не се обявят веднага за привърженици на гръцката църква, техните къщи ще бъдат изгорени, те, техните жени и деца и целият им род ще бъдат убити и нарязани на малки парчета. Те трябва също да отиват да пазаруват в града Негуш. Селяните отбягваха този град като известно свърталище на гръцките чети. Писмото веднага беше изпратено на Лука Иванов, революционен ръководител на тази околия, след което аз го изпратих нз Лондонския Балкански комитет, заедно с друго подобно.
Никаква бележка не беше взета от тази заплаха. През нощта на 10 март (н. ст.) в селото внезапно нахлула гръцка чета, която влязла в една къща и започнала да насилва обитателите. Някои от селяните, със стари пушки и револвери, заели позиции и открили огън. Гърците отвърнали на огъня и шумът довел на помощ мъже от едно съседно село, които помогнали на тези от Марина да отблъснат гърците. Те отстъпили, като оставили след себе си петима убити. От селяните един бил убит. При лунната светлица гърците били видени да отстъпват едни към Негуш, други към Ниси. В същото време, докато ставало това, турски войници влезли в съседното село Янчиша и тъй като селяните се връщали от сражението в Марина, те уловили един - Леко, и го подложили на мъчения, за да признае къде е скрито оръжието. По-късно аз го видях; гърбът му беше една незараснала рана. На кръста му се виждаше също рана от щик. Сутринта на 13 март гърците отново нападнали село Голо, изгорили две къщи и ранили един селянин, но накрая били отблъснати от селяните. Било забелязано, че гърците отстъпват през блатата към Ниси.
Лука Иванов и Апостол със своите подвойводи се срещнаха и взеха решение за бърза наказателна мярка срешу Ниси, което беше известно като главен център на гръцката чета. Предния ден те бяха приготвили обръщения към консулите, че след две години на въздържане те не могат повече да търпят гръцките действия и занапред българите трябва да защищават своята кауза пред европейското мнение, което досега не е обръщало внимание на безчислените влашки и български села, изгорени от гръцки чети. Тези документи бяха захвърлени настрана, хората бяха събрани заедно и през нощта се отправиха към Ниси.
Като очевидец на събитието, давам подробности. Иванов с 20 души влезе в горния край на селото, Апостол с 20 – в долния край. Десет души бяха оставени отвън като охрана. Два залпа бяха изстреляни над покривите, за да предупредят жителите да избягат. Тогава къшите в центъра на селото бяха подпалвани една по една, след като първо се проверяваше да не е останало назад някое дете. В няколко къщи, особено в къщата на попа, имаше големи складове от бойни припаси за пушки "гра", които избухнаха, когато огънят стигна до тях. Бяха давани чести залпове, за да се предупредят евентуално дошлите на помощ, че силите са значителни. За да се подсили това впечатление, вън от селото беше възпламенена връзка динамит. Бяха убити двама албанци и един грък случайно, а друг нарочно, тъй като беше известен като голям шпионин. Дали са пострадали и други, ние не знаем.
Един мъж и жена с две деца бяха останали в селото и бяха взети под личната закрила на Иванов и по-късно им бе дадено писмо, адресирано до кмета на селото, в което се обясняваше защо бе изгорено селото. Нищо не бе ограбено, даже запасът от цървули, намерен в хана, беше оставен да изгори. Междувременно "войниците на Христа" не бяха далеч и откриха огън от блатата. Отначало революционерите отвърнаха, но след като се видя, че те са вън от обсега и останаха така през цялото време, докато ние бяхме там, повече не им се обърна внимание. Селото беше окупирано два часа, от 3 до 5 (по турски). По-бедните къщи в горния край на селото не бяха изгорени.
От моя опит с по-легално воюване аз прецених, че би могло да има опасност от беззаконие. Но хората на Иванов и Апостол всички до един постъпваха с по-голяма сдържаност и спокойствие, отколкото съм наблюдавал да проявяват американските войски във Филипините. Вие може би знаете от инцидентите от вашата собствена война с бурите, че даже дисциплинирани войници е трудно да се управляват в дела от този род. Всички правила, съблюдавани от цивилизованите армии, бяха спазени в Ниси срещу хора, които от своя страна не постъпват така.
Отсега нататък всяко нападение, извършено от гърци върху непатриаршистко село, ще бъде последвано от наказателна мярка върху патриаршистко село. Това е решението, взето от войводите на тези два района. Друга тактика беше безуспешна следвана от две години; гръцките чети сериозно отказват да се срещат с въоръжени революционери и само тероризират невъоръжени общини и отделни личности. Това съм помолен да ви съобщя с посочените съображения. Подобна декларация е изпратена до каймакама на Караферия. Не се сметна за нужно да се безпокоят другите консули и цивилните агенти, тъй като досега не е имало никакви резултати от оплакванията до тях.
Не зная какви са вашите средства за получаване на информация и точни данни за положението на населението във вътрешните околии на Македония. Ако мога да ви бъда в услуга в това отношение, ще ми бъде драго да ви снабдявам с резултатите от моите наблюдения, тъй като зная, че ще ги използувате честно във вашите доклади. Ако решите да отговорите на това писмо, приносителят ще вземе вашия отговор. Разбира се, аз ще смятам всяко съобщение от вас като абсолютно поверително.
Искрено ваш Алберт Сониксен."

 
"До британския консул,
Солун  5 април 1906 г.
Уважаеми господине,
В последния конгрес на Българския революционен комитет, състоял се през миналия октомври, беше решено занапред всички оплаквания или молби от населението до чуждите представители да се отправят направо до консулите. Тъй като цивилните агенти досега са се отзовавали на оплакванията на населението като бездушни стени, занапред те ще бъдат по същия начин пренебрегвани. Войводите на Воденски, Караферийски и Пазарски революционен район са единодушни във вярата, че от всички чужди консули в Солун само вие, представителят на Великобритання, бихте проявили човешки интерес към положението на населението в Македония. Вярва се поне, че вие ще направите всичко, което зависи от вас, за да представите на вашето правителство фактите такива, каквито са. По тази причина аз отправям това писмо само до вас.
Преди няколко седмици ви писах, като обясних защо революцнонните сили в тези райони изгориха Ниси. Казах ви, че е било взето местно решение за всяко българско село, нападнато от четите на гръцкия владика, да се изгаря гръцко село. През нощта, след като беше изгорено Нисн, гърците отново нападнаха българите, като изгориха три къщи в село Голишани, убиха един селянин, раниха друг и изклаха 17 вола. Въпреки взетото решение, вземайки пред вид също, че Ниси пострада тежко и с надежда за мир, не беше преприета никаква наказателна мярка. Инцидентът беше подминат. Дори това обаче, че са дали последния изстрел, не удовлетворява гърците. В последвалата през седмицата война те бяха тежко потърпевшите, тъй като техните нападения на села във всички случаи бяха отблъсквани. Сега те прибягват към друга тактика.
Тази сутрин получихме новината, че миналата нощ, когато селяните се връщали от пазар в Караферия, гърците ги нападнали и убили 4 и ранили 2. Убитите са Доне Париш от Миноспата, Ангел Гешов, ранен, от съшото село, Джоджа Тръпчок и Търпо Попиванов от Долно Купаново и Георги Лутак от Голишани, убити. Ранен Паско Пешов от Царбор. Вероятно ще си спомните, че на 24 септември м. г. невъоръжени селяни бяха убити от гръцка чета на връщане от пазар във Воден. Единственото отмъщение от страна на революционерите беше да посъветват селяните да бойкотират града Негуш, известното свърталище на войниците на гръцката църква. Други подобни инциденти в по-малък размер ставаха често, но те бяха подминавани.
Последният инцидент обаче не може да бъде пренебрегнат. Убийците са ясно разпознати като жители на Негуш. Тъй като турското правителство, въпреки факта, че тяхната самоличност може да бъде доказана, не ще вземе мерки срещу тях, революционните ръководители ще трябва да го направят. Това е очевидно дело на терористите на гръцката църква. Тъй като настоящите убийци ще бъдат вероятно съшо добре защитени от турските войници, за да не бъдат заловени, ще се вземат други наказателни мерки. Желанието на войводите тук е да накажат най-виновните, но тъй като това е невъзможно, ще бъдат преследвани тези, които им дават поддръжка. Когато всички други средства за отбрана пропадат, трябва да се прибегне до убийство за убийство.
Ние ви пишем с надеждата, че вашето правителство може по някакъв начин да употреби своето влияние, за да се сложи край на този гръцки тероризъм, и по този начин да не се допусне щото революционерите да бъдат заставени да започнат подобни действия на тероризъм в защита на населението. Във властта на вашето правителство е да направи това, защото без подкрепата на турските правителствени чиновници гърците не биха могли да продължават тази игра нито седмица повече. Султанът, както и гръцкият патриарх, са действителните фактори, на които трябва да се въздействува. Това във всеки случай вие вероятно знаете толкова добре, колкото и ние.
Искрено ваш Алберт Сониксен."

 
През нощта на 9 ноември Владо и аз, с десетина други, се промъкнахме през границата и моите македонски приключения свършиха ...Сега, когато пиша тези редове, чета във вестниците, че Сандански бил начело на една дружина, състояща се от стотина българи, следвана от смесени батальони от гърци, евреи и турци, пред вратите на Цариград. Успехът на младотурците наистина ме избави от обикновените пророчески предсказания, с които е прието да завършват подобни книги. Когато започвах разказа си, никога не бих могъл да предскажа събитията, които станаха след това. Предричането, че днес турци, българи и гърци ще маршируват рамо до рамо към Цариград, за да свалят султана, би накарало да избухнат в смях всички трезвомислещи политици...”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #259 на: Октомври 31, 2015, 05:43:17 »

В МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО - Солунското Съзаклятие (1903 г.) - Павел Шатев

http://strumski.com/biblioteka/?id=653

"От градовете в Македония, които имат значение за запазването на българския дух и традиции от тъмните епохи на духовното и политическо робство, една завидна роля се пада и на старинния град Кратово...Градът Кратово е населен с турци и българи, които живееха в отделни квартали и освен на пазара - чаршията, почти не се срещаха едни с други. Разделени по език и вяра, обичаи и нрави, градът бе разделен, тъй да се каже, на две половини...

През Първото и Второто българско царство от кратовските рудници, или както в днешно време ги наричат рупи, се добивало мед, желязо, сяра, сребро и злато...От останалите по разни библиотеки, музеи, паметници всеки може да се убеди, че в Кратово се е култивирал българският дух в оная далечна епоха с една ревност, присъща само на призвани за висока мисия духовници, народни труженици...Кратово и околията имаше 23 030 души население, от, което 3850 турци, 55 власи, 210 цигани, а останалите българи. Околията има 72 села, от, които само 2 бяха турски (Стрисовци и Рудари), а останалите са български...

Сега след толкова преживени събития за всички е ясно, че ако в 1912 година вместо дележ на Македония беше се усвоил от съюзниците автономният принцип, то нямаше да бъдем днес свидетели на нейната разпокъсаност, на нейното обезличаване и на безкрайните страдания на македонските българи...ВМРО беше вече напълно обхванала почти цялата страна със своите тайни конспиративни мрежи. Във всеки град или село, където имаше по-компактно българско население, съществуваха вече тайни конспиративни комитети или групи...

Солун по своето народонаселение представляваше мозайка от различни народности с различен расов и религиозен произход. Турци, евреи, българи, гърци, власи - всички имаха своите черковни общини, училища и др. народностни институти...Турската власт гледаше на солунската българска гимназия като на едно образцово училище. Един турски държавник в своите мемоари пише следното: "Българите в Солун имаха една гимназия с пансион, в която се възпитаваха младежи от всичките краища на Македония, тъй като в града българите бяха съвсем малко... Обаче болшинството от християнското население в Македония бе българско. Патриаршията наистина държеше под свое влияние много български села и почти цялото население смяташе за гърци, обаче то бе българско, говореше български и почти нищо не разбираше от гръцките молитви. Патриаршията всъщност се крепеше на невежествената и фанатизирана маса. Българската гимназия в Солун беше отлично уредена и както турците, тъй и гърците завиждахме..."

Знае се, че българските манастири, пръснати по разните български земи, са играли извънредно голяма народно-просветна роля още откак християнството проникна в България. Те са били не само места за молитва, за отдих и мир, но и народни училища, народни библиотеки, прибежища на писатели и учени хора, огнища на българската образованост, пазилища на българската народност. Между българските манастири ония в Македония се отличаваха със своята родолюбива дейност още от времето на св. св. Климента и Наума. Манастирите "Св. Наум" (Охрид), "Св. Йоан Предтеча" – Бигор, Хилендарският и Зографският манастир (в Света гора), "Св. Атанас Лешовски", "Св. Прохор Пчински", "Св. Яким Осоговски", "Св. Гаврил Лесновски" и др. са люлки не само на българската просвета в Македония, но и такива на борбата на македонските българи за свобода...

В гимназията вече съществуваше един конспиративен кръжок, в който се посвещаваха ученици, които даваха надежда, че желаят и че могат да се ангажират в революционната борба. Този кръжок ловко се дирижираше от някои учители от гимназията. През пролетта на 1900 г. аз бях посветен като член на този кръжок. Двама ученици, мои съкласници, ме заведоха в една частна къща. Още с влизането в стаята видях 10-15 души, всички ученици от горните класове, които станаха на крака и ме посрещнаха с непринудена радост, тъй както се посреща един новопокръстен. Според обичая положих клетва и целунах революционните емблеми - револвер и кама, които бяха сложени на малка маса...През 1900 г. влязох в един отделен терористически кръжок, който вече съществуваше в Солун. Тоя кръжок бе образуван по образеца на някои други такива, съществуващи другаде: Пловдив, Кюстендил, Женева. В тоя кръжок влизаха: Орце Попйорданов, Константин Кирков, Дим. Кощанов, и др., които бяха във връзка с някои лица от пловдивския кръжок...

Атентаторите, след като се убедили, че нито през време на рамазана, нито при селямлъка султанът не ще може да бъде убит, изоставят намерението за убийството на султан Хамид и замислят нов, друг план. Намислят да хвърлят във въздуха помещението на Банк отоман, находяща се на главната улица, която отива от Галата към Пера...Планът за бомбардирането на Банк отоман е бил измислен от Слави Мерджанов. Както Банк отоман, така и тютюневата режия са чужди европейски кредитни учреждения, чиито капитали бяха изключително английски и френски. По това време Банк отоман поради привилегиите, които имаше в държавата изпълняваше ковчежническа роля в Турция. Тази, макар частна банка, бе монополизирала финансите в държавата и по своите функции по-скоро се смяташе държавна, отколкото частна банка. Освен това зданието, в което се помещаваше Банк отоман, се намираше почти в самия център на европейската част на града...Най-напред трябваше да се ангажира едно помещение, откъдето чрез един подземен канал щеше да се стигне до основите на зданието, в което се помещава Банк отоман. Тъй като на главната улица било невъзможно да се наеме подходящо самостоятелно помещение, откъдето да се почне копането на канала, спират се на едно двуетажно здание срещу един от ъглите на зданието на Банк отоман. То било приспособено за склад, а не за живеене и само като такъв могло да се ангажира. За най-целесъобразно се намерило да бъде склад на българската печатница, където се печаташе екзархийският орган в. "Новини". Печатницата бе притежание на Калчо Стоянов, българин, родом от гр. Ресен, но от няколко години преселен в Цариград. Той бе стар човек и по никой начин не бе възможно да му се открие работата. Ето защо в тайната биде посветен само неговият син Нанчо К.Стоянов, на възраст 30-35 г., женен и в близки връзки със Сл. Мерджанов...

При това положение те почнали да размишляват за последствията или по-скоро за ефекта на акцията, когато тя ще се извърши. Убеждават се, че от обстоятелството, какво взривът ще стане в Цариград - столицата на Турция, всички, особено общественото мнение в Западна Европа, ще сметнат акцията като чисто анархистическа. Поради това именно решават също такива акции да се предприемат и в останалите по-големи градове в Европейска Турция - Македония, Одринско. Слави Мерджанов повиква в Цариград Йордан Попйорданов (Орцето) и уговарят, щото последният със своя кръжок, известен под името"гемиджиите", да започне подобна акция в Солун, и то пак с подземен канал, през който канал да може да се постави известно количество динамит под самите основи на зданието, в което се помещава клонът на Банк отоман...

Названието, прозвището "гемиджии" (сиреч лодкари) си дадоха самите атентатори. Под това име обикновено в разговори са именували онези, които са се простили с живота, от който нищо добро не очакват, и пуснати в житейското море с цел или да сполучат, или в края на краищата да извадят гемията - кораба си - на сухо, на пясъка, сиреч в нищо да не успеят. През март 1900 г. Йордан Попйорданов (Орцето) и Димитър Кощанов в подробности ми съобщиха всичко, което възнамеряваха, и ме посъветваха веднага да не напускам гимназията, а да чакам до края на годината, че тогава, веднага с привършването, да се причисля към кръжока и да започнем работата в духа на всичко онова, което бяхме приказвали по тактиката на революционното движение в Македония. През това време чрез мене се получаваше кореспонденцията от София, Цариград, Велес, Перник. Един-два пъти от Цариград се получиха по двайсет наполеона, които предадох на другарите си. Тези пари бяха необходими за започване на работата. С тази сума гемиджиите започнаха работата. С тези пари се нае един сравнително малък магазин на улицата, тъкмо срещу входната врата на хотел "Коломбо", до който непосредствено бе зданието в което се помещаваше клонът на Банк отоман...

Стигнахме до участъка и ме покани да вляза. След малко ме въведоха в стаята на същото цивилно лице, което бе наредило за моето арестуване в сладкарницата. Още в началото ми зададоха въпрос как се казвам, откъде съм родом и защо съм дошъл в Цариград. Отговорих, че съм още ученик, че се казвам Павел П.Шатев и че съм дошъл в Цариград с намерение да постъпя в Галата-сарайския императорски лицей.
- Ами, защо не следваш в българската гимназия в Солун, където си бил досега? - ме запита полицаят.
- В българската гимназия се учат много предмети, но френски и турски не могат добре да се изучават, тъй като преподаването става по български, пък аз искам добре да изуча френски и турски, които в бъдеще ще ми бъдат от голяма полза като гражданин и като човек, защото без турски и френски мъчно може човек да работи търговия в Турция - му отговорих...
След малко от стаята изведоха и мене. С един полицай слязохме в най-долния етаж и вместо към изходната врата към улицата той ме отведе към вътрешността на двора на едно друго, прилепено към участъка помещение - към затвора. Отвътре се показа един едър човек, обвит в кожух, със силен гръмлив глас.
- Какъв е тоя? - запита.
- Предавам ти един българин – отговори полицаят...
От една от стаите излезе един стар турчин, на когото Шабан ага каза да ме заведе в неговия кауш (стая). Аз влязох и Нури баба ми посочи мястото, където аз трябваше да седна и да лежа...
– Как си българине? – попита ме Нури баба...

Нури баба, като почваше да разправя за своето минало като участник в Руско-турската война, продължително разправяше за Шипка, за Стара Загора, а след това общо за България и българите.
- Вие, българите - казваше Нури баба - сте дебелоглави хора. Вие ум и разум нямате. Едно време с дървени топове (той визираше черешовото топче) станахте да разрушавате Отоманската империя. Е, това възможно ли беше? Кажи де, отговори!
- Какво да кажа, какво да отговоря - аз нищо не зная. Когато всичко това е ставало, аз не съм бил роден. Откъде ще зная?
- Тъй зер! Сега вие с книги, с писма искате да съборите Турция. Това е детинщина. Това е невъзможно. Сами си причинявате неприятности и нещастия. Твърди глави сте вие, българите - разправяше със самодоволство Нури баба...

През време на дружбата ми с Тодор Александров той ми направи впечатление на един много разсъдителен, трезвен ум и готов за всички жертви пред олтара на освободителното дело. Ние двамата добре се разбирахме и по цели часове и дни беседвахме. Аз, въпреки, че бях съвършено откъснат и изолиран от моите другари – гемиджии, – все бях пълен с вяра и надежда, че все пак ще вляза във връзка с тях, че пак ще започнем отново работата, и исках да убедя Тодор Александров да стане наш другар, като при първаия зов напусне учителството и се причисли към нашия кръжок. Обаче Т. Александров, въпреки че напълно възприемаше нашата борба – терористическа дейност срещу видни турски сановници и атентати срещу големи банкови и търговски институти в страната, предимно чуждестранни, за да се обърне вниманието на интелектуалния свят в Западна Европа към Македония, като един етап от общата революционна борба в Македония – все пак със своя трезвен и практичен ум схващаше, че аз не бях реалист, че не стоя на здрава и солидна почва...Той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да може изобщо да бъде полезен на освободителното движение.
Той диреше пътища и методи на действие за да се организира масата и се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център, който център в даден момент да разполага тялом и духом с хората на тия градски и селски организаци и за изпълнението на известни революционни акции. Така той мислеше за създаването на една мощна и гъвкава революционна организация, когато аз мислех само как ще можем да направим някой атентат. Но макар че пътищата ни бяха различни, все пак Тодор Александров се стремеше да ни бъде полезен...

През април 1902 година Орце Попйорданов пристигна в София след като беше се срещнал в Женева с Борис Сарафов и беше уговорил, щото Б. Сарафов да закупи и препрати по съответния начин 1000 кг динамит, необходим за бъдещата ни акция в Солун и другаде, а същевременно бе взел от него и една сума от 10 000 зл. франка...Орце Попйорданов трябваше да замине за Македония да се срещне във Велес с находящите се там другари гемиджии Константин Кирков, Т. Богданов, Ил. Тръчков и др. и да отиде в Солун при Т. Органджиев и Вл. Пингов, за да започнат пак работата, като наемат пак бръснарницата или някой съседен дюкян, откъдето трябваше наново да се копае канал за под отоманската банка...
 
Оше първите дни след моето пристигане всичкия динамит – стар и нов, – поставен в единадесет газени тенекии, добре натъпкани, подредени под прав ъгъл, от едната страна пет, а от другата в шест тенекии, подредихме в канала под самите основи на банката. Две от тенекиите се свързаха с два отделни дълги бикфордови фитили, които през канала отиваха до избата и на краищата им поставихме около 200 – 250 г нобелов динамит във валчеста като крушка форма, а краищата на фитилите окачихме чрез един гвоздей на стената, готови за запалване. По тоя начин минирането на банката беше напълно гарантирано...Макар и нелегален, аз ходех в Солун открито. Често пъти срещах мои познати, с които разговарях. Настаних се в една квартира близо до българската черква "Св. Кирил и Методий"...

Всичко, което можеше да се подготви беше направено. Само че въпреки всичките ни усилия и всички разходи, ние не можахме да се снабдим с достатъчно количество динамит, за да изпълним акцията в този размер, в който проектирахме. Голямото количество от 1000 кг динамит пропадна, а цялото количество, с което сега разполагахме – стар и нов – мелинит беше около 300 кг. От тях около 250 кг се постави под банката, а от останалото количество аз взех 11 – 12 кг, предназначен за изгарянето и бомбардировката на парахода, а с останалите 20 – 25 кг се приготвиха 70 – 80 бомби...

От всички държави най-отзивчива можеше да бъде Франция, а освен това в нея, поради духа, темперамента на французкия народ по-силно бе прогресивното обществено мнение. Ето защо решихме да се повреди и бомбардира някой французки параход. В последния момент от справката, която направихме научихме, че параходът "Гвадалкивир" от компанията "Messegeries Maritimes" щеше да пристигне на 15/28 април, за да отпътува на другия ден – 16/29 април – 1903 година за Цариград – Одеса. Тоя ден трябваше да бъде първият ден за привеждане в изпълнение на приготвения план. Аз бях определен да бомбардирам и повредя парахода "Гвадалкивир", но при условие бомбардировката да стане или в солунското пристанище или в краен случай в Босфора, но в никой случай не на открито море, за да не би да пострадат пътниците в него, като съвсем невинни и случайно пътуващи лица...

На определения ден параходът "Гвадалкивир" пристигна в пристанището с няколко часа закъснение и спря далеч от брега. На другия ден рано сутринта само с един куфар аз излязох от квартирата си с файтон за към пристанището. В куфара имаше няколко ризи, чорапи, между които се мъдреха и две томчета от "Клетниците" на Виктор Юго, издание на Библиотек насионал. Динамитът, около 11 – 12 килограма, разпределен на малки плоски четвъртити парчета, обвит в хубаво хасе, бе прикрит към двете вътрешни страни на куфара и прикрит отгоре с двата вътрешни капака на куфара, а по средата – от едната страна на куфара – бяха наредени дрехите, книгите и пр. Това беше моят "гардероб". В един от ъглите на куфара беше прикрит краят на фитила, който скопчваше един от пакетите с динамит, а на края на фитила имаше около 10 – 30 г във форма на лешник "топчица", нобелов динамит, обвит в хартия. Това беше направено в случай, че при прегледа на митницата някой по-наблюдателен стражар се усъмнеше в тежестта на куфара и пожелаеше да види всичко. Аз за един миг трябваше само да поставя цигарата до малката с нищо незабелезваема точица в самия ъгъл на куфара и взривът за по-малко от една минута щеше да стане, тъй като фитилът беше добре маскиран (укрит) и беше дълъг 2 – 3 см.

Минавайки с файтона покрай кея, всичките другари – с изключение на Орце Попйорданов, който нарочно на този ден беше останал за "часовой" в тунела под Банк отоман – стояха пред едно кафене, седнали на чаша ракия, за да видят как параходът щеше да потъне или да изгори и да се напият по една-две чаши ракия за "бог да прости". При раздялата ни всеки каза по нещо с пожелание за успех. И аз трябваше да кажа нещо, та в доста равълнувано състояние заявих на своите другари, които смятах, че за последен път виждам, следното: "След малко над морето ще се развее черно-червеното огнено знаме на смъртта, а вие гемиджиите ще откриете и ще водите сражението. За резултата и за последиците няма какво да мислите. Нека историята да преценява."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #260 на: Ноември 07, 2015, 02:05:39 »

Ангелъ Андреевъ, Преспански войвода - СПОМЕНИ

“Роденъ съмъ въ с. Рудари (Преспанско) на 23 априлий, 1867 г...

Въ писмото Давидовъ ми пишеше: “Бъди готовъ, Ангеле, потегли, всичко е готово, гледай да не те разбере никой.”..Отъ Мисъ-Стоновските пари се купиха пушки. На 1 октомври минахме границата надъ Кюстендилъ отгоре къмъ Кочанско. Куриеръ ни беше Андонъ Кьосето, който и сега е живъ, и Ангелъ Величковъ, когото убиха въ Кочанско на другия день, следъ като заминахме. Ние бяхме съ Давидова около 50 души...Отъ тия 50 души 15 души оставихме въ Кочанско съ войвода Симеонъ, 6 души проводихме за велешката чета на Никола Дечевъ, та останахме 22 души,, които образувахме т.н. ревизионна чета, която беше въоръжена съ манлихерки и само съ две мартинки. Давидовъ беше съ офицерска форма. Ние бяхме добре облечени, въоръжени, съ револвери. Половината пушки ни се дадоха въ Кюстендилъ, а половината ги взехме вътре въ Македония, като минавахме границата - въ първото село ни дадоха пушки отъ организацията. Отъ после вече по каналъ ни посрещаха вътрешните чети. Съ куриери минавахме Отъ Кочанско на Радовишко, а отъ тукъ на Тиквешко, минахме Вардара...

По целия пъть, гдето минахме, покръщавахме, окуражавахме. Въ Битолско вече захванахме систематическа агитация. Задачата на ревизионната чета беше да проверимъ, какво е приготвено, да разправимъ недоразуменията между четници и войводи, между селяни и войводи. Сменявахме войводи, разместяхме четници и обучавахме въ военно обучение; преглеждахме сметките на войводите: взимаха се бележки за планините, местата, где и какъ може да се скрива храна, брашно и др...

Рудари - въ нашето село, гдето и азъ, следъ петь години се видяхъ съ жена си, майка си и съ най-стария си братъ, Коте Андреевъ, който беше селски ръководитель на организацията. Въ нашата къща беше Давидовъ на гости...Отъ Ресенско минахме на Смилево. Срещнахме се съ битолските чети. После отидохме въ Демирхисарско заедно съ Пиперката, че сетне въ Кичевско. Ходихме тукъ по селата и отъ Подвисъ минахме въ Поречието, въ с. Козичино. Тукъ намерихме за първъ пъть неколцина сърбомани въ Македония. Тъкмо въ това време докараха двама суварии единъ сръбски попъ и изгониха българския попъ, който беше попъ и на с. Дупяни...

Дойде известие, че има конгресъ въ Смилево. На другия день се завърнаха войводите, казаха, че конгресътъ се свършилъ, че било решено, и донесоха писмо, че съмъ назначень войвода за Преспанско, въ родното ми място. Бяха изпратили двама куриери, за да ме взематъ въ Смилево. Тукъ заварихъ Сарафова и Груева, съ които се разговорихъ за всичко. Дадоха ми още манлихерови патрони за моята пушка, дадоха ми една чанта. Кокаревъ беше определенъ въ същия конгресъ за началникъ на Долна Преспа. Азъ него трябваше да признавамъ за началникъ, а пъкъ той на щаба. Пенчо беше войвода и неговъ помощникъ отъ Дупени до Подмочани; азъ пъкъ бяхъ войвода на втория районъ на Кокаревъ. Моите села бяха: Германъ, Ръби, Медово, Стърково, Рудари, Опаа, Пъпли, Оровникъ, Лъкъ, Дреново, Буковикъ, Бесвиня, Търново, Граждено, Хорово, Нивици, Дробитища и Ахилъ...

Когато азъ съ Кокарева първомъ минахъ по селата, имаше до 300 пушки, а сетне се прикупиха още 100-тина пушки та преди въстанието имаше въ Германъ 100 пушки, въ Рудари 32, въ Стърково 12, Медово 15, Ръби 20, Опаа 2, Оровникъ 10, Лъкъ 30, Дреново 6, Буковикъ 15, Бесвиня 45, Търново 14, Граждено 35, Хорово 26, Нивици 55, Дробитища 42, Ахилъ 9, - всичко около 420 пушки. Когато Кокаревъ си отиде назадъ, азъ втори пъть обиколихъ селата си, - за обучение, за патрони, гуни, торби и пушки, гдето нямаше. Въ черквите нощно време или въ някоя голяма къща ги събирахъ, после ги покръщавахме тамъ всички...

Моята чета до въстанието състоеше отъ 8 души: Петъръ Христовъ отъ с. Германъ, Вангелъ Христовъ отъ с. Бесвиня, Василъ Крапчето отъ с. Крапи, Даме Смиловче отъ с. Смилево, Пандо Наумъ Башовъ отъ гр. Ресенъ, Наке Миовъ отъ с. Нивици, Наумъ Геровски отъ с. Германъ и азъ. Като наближи  време за въстанието, получихме писмо отъ щаба - отъ Бориса и Груева...Въ писмото се казваше да се групиратъ силите въ няколко чети, и първата вечерь, гдето има аскеръ, да се нападне. Поляците по селата да се избиятъ. Решихме азъ първата вечерь съ 200 души да нападна Пъпли, гдето имаше 150 души аскеръ и башибозукъ, а Кокаревъ да нападне Наколецъ, гдето имаше 200 д. аскеръ...

Българите отъ селото свободно излязоха и дойдоха въ моето село Рудари, което е наблизу. Тогава ние съ гърмогласно ура, залпове почнахме да горимъ къщите на редъ. Турците се сбраха въ 10 къщи. Така трая нощьта и утрения день. Паднаха двама наши и двама бяха ранени. Държахме селото 12 дена...Ние нападнахме съ сила и турците се принудиха да отстъпятъ. Това беше на 6 августъ. Заровихме мъртвите...На 12-тия день пристигна аскеръ до 800 души и азъ отстъпихъ, а войската влезе вътре. Когато тия отминаха, повърнахъ се вечерьта съ четата въ Пъпли и го довършихъ. Това беше къмъ 10 августъ. Следъ това се оттеглихме въ гората...

Въ Наколецъ има до 20-30 къщи български, тамъ имахме до 15 пушки. Турците изгориха българските къщи въ Наколецъ - къмъ 14-15 августъ...

Караха ни всички единъ по единъ да ходимъ вързани съ синджири на ръцете, и трябваше да минаваме покрай турското консулато, двама по двама на единъ синджиръ вързани. На истиндака казахъ, че съмъ българинъ, а не гръкъ, взелъ съмъ участие въ въстанието...Питаха, кой ни купува оръжието - българскиятъ ли комитетъ? Отъ где съмъ родомъ? “Ти си отъ България” - казваха. “Ти лъжешъ, вие не се бихте за свобода, а противъ насъ, елинизма, убивахте попове и учители гръцки.” Отговорихъ, че убивахме шпиони въ името на революцията и нашия законъ и нищо повече. Посочиха ни гръцки вестникъ, въ който се описвали нашите ужъ зверски дела. Ние отговорихме, че всичко това е лъжа. Хвърлиха ни следъ това въ големия затворъ въ Трикала, гдето стояхме 30 дена. Най-сетне ни пуснаха сургунъ въ Воло и отъ тамъ въ Пирея заедно съ войводата Иванъ Поповъ. Въ ужасенъ затворъ престояхме 24 часа. Отъ Пирея ни изпратиха въ Атина. Тукъ пакъ истиндакъ.

Дойдоха и кореспонденти въ затвора. Чудеха се, какъ подъ диктовката на българите отъ България ние сме се увлекли да правимъ въстание. Ние отговаряхме, че нито за Гърция, нито за Сърбия, нито за България работимъ, а само за Македония. Не въ едно лято, а 10 години сме се приготовлявали и язъкъ за ученостьта имъ, че могатъ да вярватъ, какво въ едно лято можело да се подготви таково едно дело - революция, която обедини и гъркомани и власи и българи въ едно противъ общия врагъ. Толкова, види се, гърците се интересуваха за Македония, като разбрали за въстанието едвамъ сега, когато пукна пушката..."

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB_%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B5%D0%B2
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #261 на: Ноември 11, 2015, 04:24:09 »

ПЛОВДИВСКА ХРОНИКА - Никола Алваджиев

https://www.youtube.com/watch?v=OHU5oLfjhCo

“Известен е бил Пловдив със своята красота още в античния свят. Понамаляла тя в средните векове, защото градът неведнъж бил разрушаван от варварски племена, а през петвековната робия мюсюлманите нямали желание да развалят кефа си за градеж на дворци с колони и капители, с мозайки и мраморни статуи или да запазят останалото от стари времена...В първия план на града, изработен от инж. Йосиф Шнитер в 1892 г., са посочени 32 площада, 399 улици и около 40 махали...

В началото на XX в. Пловдив се славеше не само като търговски град със своите магазини, складове, но и като средище на духовния живот в България. Такъв си бе останал той още от времето на нашето Възраждане. Тук бяха живели и работили мнозина труженици на перото, изкуството, науката. Д-р Иван Богоров бе списвал “Журнал за наука” между 1859 и 1865 г., бе издал тук “Първичка Българска словница”, а Вазов и Драган Манчов бяха сложили началото на “Народний глас” и списание “Наука” в 1880 г. Все в Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25. 07. / 6. 08. 1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят и чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника, освен периодическите списания...

Улиците в Пловдив били криви, калдъръмени, не виждали слънце, защото сградите почти се допирали със стрехите си, хората си подавали това-онова с ръка...Цялата градска част около Хисаркапия е обявена за старина. Така можаха да се запазят сгради, еркери, стрехи, комини, улици, та да се добие представа за предстолетното строителство и за бита на хората от възрожденския Пловдив...Ул. “Съборна” бе една от главните в града. Наричаха я така по името на катедралния храм “Св. Богородица”, в чийто двор имаше няколко стари гроба на пловдивски чорбаджии-възрожденци, взели живо участие в църковната и националната борба...

Срещу черквата “Св. Богородица” живееше славният син на Клисура Христо Г. Данов - българският Гутенберг, който бе издал първата си печатна книжка със спестените пари, когато бил учител в Перущица и Пловдив. Къщата и сега е там, но не е там нито дядо Данов, нито някой друг от семейството му, нито големият приятел на българите княз Церетелев, който като руски генерален консул в Източна Румелия бе живял в нея. При хубаво време Христо Г. Данов, подпирайки се на бастуна си с широката извита дръжка и бяла тенекийка на върха, слизаше бавно по стъпалата пред дома си и тръгваше към чаршията да се види с някой от малкото живи свои приятели. Кой не го познаваше, кой не го поздравяваше. Когато минаваше покрай дюкяните, и големи, и малки ставаха на крака, та тъй да му покажат колко го сайдисват. Старият книгоиздател поспреше тук-таме, разменяше някоя дума с познати и по навик се отправяше към печатницата, която се намираше на ул. “Средна гора” (днес ул. “Хр. Г. Данов”). Дълъг път бе изминал дядо Данов, много бе сторил за пробудата на българския народ и сега спокойно очакваше неизбежния си край. На 8/20 май 1905 г. бе чествувана петдесетгодишнината от неговата книгоиздателска дейност. Видният син на България почина в 1911 г. в Пловдив. Гробът му е в двора на черквата “Св. Богородица”. Той бе започнал с панакидата и кокала в килийното училище в Клисура, а умря като учител на цял народ...

Къщата с No 18 (доскоро библиотека “М. Горки”) някога принадлежала на доктор Стоян Чомаков, неуморимия борец за църковна и национална свобода, светло име от епохата на нашето Възраждане. За него е писано много. Като представител на Българската църковна община в Пловдив той прекарал повече от десет години в турската столица и много пъти по разни поводи носил до великия везир жалби, дълги повече от двадесет аршина, със стотици печати и хиляди подписи. Той и братя Гешови, Чалъковци, доктор Вълкович, Цоко Каблешков, Искро и Цоко Кесякови, Салчо Ив. Чомаков изиграли голяма роля за извоюване на църковната свободаи за отваряне на български училища в града. След Освобождението д-р Чомаков бил назначен за градски лекар в Пловдив. Присъствувал като официално лице при посрещане тленните останки на княз Александър Батенберг в София на 14/27. 11. 1893 г. Погребан е в гробищата “Св. Архангел” в Пловдив...

Номер 43 е някогашната къща на Найден Геров. От 1897 г., когато бил петдесетгодишният му юбилей като книжовник, общественик и политик Н. Геров бил провъзгласен от Пловдивската община за почетен гражданин. Той почина в 1900 г. и е погребан в гробищата “Св. Архангел”. Посещенията в неговата къща, свързани с възрожденската история на града, бяха чести. Идваха хора от Пловдив, от София, от провинцията, разглеждаха, разпитваха и сядаха да си починат в сенчестия двор с големия шадраван по средата. По онова време в къщата живееше един доста словоохотлив старец от Копривщица, дългогодишен прислужник при Найден Геров. На този човек никога не омръзна да повтаря подробностите из живота на неговия сродник - че бил учител по български език в епархийското училище “Св. св. Кирил и Методий”, че Дякончето му бил ученик, че тук е издаден неговият “Речник на българския език”...С гордост разправяше как Геров подстрекавал българите да казват Пловдив, а не Филипопол и Филибе, как заради това имал големи разправии с гърците, които го обвинявали пред турците, че бунил народа...

Срещу Геровата къща бе девическата гимназия, която бе издигната на мястото на някогашното епархийско училище “Св. св. Кирил и Методий”. Наричали го епархийско, защото основателите му го тъкмели за разсадник на учители, които да разнасят светлина между българите в Пловдивската епархия. На името на народните просветители го нарекъл Найден Геров, който тогава бил учител в Пловдив. В 1849 г. на същото място бил Божигробският метох...На 21. 11. (ст.ст.) 1879 г. митрополит Панарет свикал градско събрание, което да обсъди въпроса за откриване главно Девическо училище. Още там били записани доброволни пожертвования 328 турски златни лири, 600 рубли и 100 златни полуимпериала. Вратите на тази гимназия за първи път били отворени на 1/12. 09. 1881 г. Много поколения минаха през тях, поколения от хубави скромни девойки, както и младежи - през Мъжката гимназия, която до учебната 1881/1882 г. се помещавала в т.н. Жълто училище и след това била преместена в новопостроената сграда на десния бряг на Марица под името мъжка гимназия “Александър I”. Години, много години оттогава! Остарелите липи и орехи в двора на Девическото училище не са се уморили да шумолят, да събуждат спомени за дните, когато жадните за просвета момичета са идвали тук със светнали лица, поглъщали са знанията, та да могат със самоувереност да влезат в живота...

На улица “Митрополит Паисий”, на южните поли на Джамбаз-тепе, се намираше Вазовото читалище, огнището на българската просвета в Пловдив. В продължение на десетки години от прогнилото здание бяха хвърчали искриците на пробудата, бяха палени неугасими огньове в душите на редица поколения...

Махалата “Мараша” започваше северно от площада “Мюселле”. Летописците казват, че преди Освобождението там и в “Каршияка” говорили само български. Турски малко, а гръцки - никога. В 1848 г. в двора на черквата “Св Георги” било открито първото постоянно основно училище, а в 1874 г. - черквата “Св. Харалампий”. Това се вижда от надписа над тежката желязна врата...На ул. “Св Георги” No 11 живееше осемдесетгодишната баба Маньо, жена на Костадин Найденов, който заедно с поп Илия, Нане Турчев, Инже Костаки, Милю Чобана, Кочо Честеменски и други неколцина съставлявали основания от Левски комитет в “Мараша”. Тя много обичаше да разказва за тези мъже, за Левски, който често идвал у тях, за горещата вяра у народа, че такива като него ще освободят България от османско иго...

Един от най-големите празници, верски и национален, бе Гергьовден на 23.04 /6.05. - бойният празник на българската войска. Възбуда обхващаше гражданите още от сутринта. След тържествената служба в черквата “Св. Георги” шествието се отправяше за площада пред градината “Цар Симеон”, отдето щяха да преминат частите на Пловдивския гарнизон. Много народ се събираше там. Погледите са насочени към гарата, по ул. “Ив. Вазов”. Първи се задаваха кавалеристите. До Военния клуб конете вървяха ходом, а оттам, като чуеха сигнала, започваха тръс и така минаваха пред официалната трибуна. Гордата стойка на войниците, запенените коне, искрите изпод копитата им, цвиленето, караха хората да потръпват от възторг. След кавалерията минаваха топчиите (артилеристите). Насядали по лафетите, с вирнати глави, съсредоточени, съзнаващи величието на минутата, младите войници приличаха на свинксове. Изреждаха се пехотата, обозът...

Засаждаха се много дръвчета, цветя и след време Пловдив стана като градина. Много от дебелостволите дървета по тепетата, Парка на свободата и близката околност са от онова време - детски ръце им дали живот преди половин столетие, наперени гимназисти копали дупките, румени ученички заривали фиданките. Дали още расте някое дърво, засадено от Димчо Дебелянов, който в онези години учеше в мъжката гимназия “Александър I” и на този ден чевръсто копаеше дупка след дупка? На ул. “Бунарджик” No 34 живееше Гунка Стоянова Алваджиева, негова първа братовчедка. Бяха израсли в Копривщица, свързваше ги здрава родствена обич. Димчо живееше у една своя сродница - Найда Герданикова, но на ул. “Бунарджик” бе винаги скъп, желан гост. Влизаше шумно, размахваше шапка, здрависваше се сърдечно с всички и сядаше на любимото си място, на миндера до прозореца, откъдето се виждаше хубавият Бунарджик. Приказваше за какво ли не, а усмивката, слънчевата усмивка не слизаше от лицето му. Кой би могъл да прозре тогава каква тъга е стягала сърцето му, каква печал се е утайвала в душата?...Димчо живяняколко години в Пловдив, после отиде в София да довърши учението си. Бялата къща с четирите липи отпред, бялата къща на ул. “Бунарджик” No 34 чу за сетен път смеха му в първите дни на септември 1916 г., когато, заминавайки на фронта, бе дошъл да се сбогува..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #262 на: Ноември 13, 2015, 08:02:03 »

Спомени - Гьорчо Петровъ

"Въ първитѣ времена при започване на дѣлото недѣлнитѣ училища послужиха за агитационно срѣдство за групирване и възбуждане по-интелигентната младежь. По инициатива на младежитѣ и съ съучастие на първитѣ работници на дѣлото недѣлни училища бѣха открити въ повечето чисто български градове въ страната...

Въ едно по-предишно идване въ София, офицеритѣ ме запознаха съ единъ чехь, който имаше на булевардъ Патриархъ Евтимий желѣзарска работилница. Наредихме тогава да му дамъ пари (150—200 лири) да си нареди калъпи и леярницата съ условие да изучи нѣкое наше момче да лѣе бомби. Изучихме тогава Димитъръ Зографовъ, телеграфистъ (прилепчанинъ) и го изпратихме после въ Радовишкото село Дѣдино за да лѣе на мѣстото бомби (въ 1896 г.презъ ваканцията)...

Тогава стана освещението на черквата въ Цариградъ. Дойдоха сума гости отъ София...Тамъ Величковъ ме препорѫча на единъ хотель. Бѣхъ съ голѣма брада, зле облѣченъ. Слугата подозрително ме изгледа. Тогава имаше силно преследване противъ арменцитѣ. Съобразихъ, повикахъ господаря: „Ще те направя резилъ предъ единъ твой приятель, прати ме тукъ Величко ефенди, твой приятель, а ти си ми далъ такава лоша стая”. Щомъ разбраха, че съмъ българинъ и пр., заинтересува се оня гъркъ-спекулантъ, попита, ще ли дойдатъ много българи за освещението на черквата. Той взе да ме моли да му доведа българи мющерии и ми даде по-добра стая и храна. Куртулисахъ. Величковъ бѣше тогава министъръ...

Презъ 1894 уч. година, по мое настояване и на директора Наследниковъ, Пере Тошевъ биде отъ Скопье премѣстенъ въ Битоля. Съ познати отъ младежитѣ П. Тошевъ образува първия революционенъ крѫжокъ тамъ. Даме Груевъ въ това време бѣше въ Солунъ. Въ този крѫжокъ следъ единъ месецъ и азъ формално влѣзохъ като членъ. Презъ ваканцията 1894 г. Пере и Даме направиха обиколка по селата да основаватъ дружества. Скоро мрежата на крѫжока се прострѣ въ Ресенъ, Охридъ и Прилепъ. Първото ни желание главно бѣше да образуваме по възможность колкото повече можемъ крѫжоци, чисто „конспиративни”, между близки другари, които си вѣрватъ единъ други— по градоветѣ и по селата та да предприемемъ нѣщо съ „бомби” противъ Турция. Че въ „бомбаджилъка” е била надеждата ни, се вижда отъ това, че подиръ движението отъ 1895 г. на чело съ Сарафова първата ни грижа бѣше да си доставимъ отъ България бомби. Още въ първитѣ времена на агитацията въ Битоля почнахъ да издавамъ хектографиранъ вестникъ „На орѫжие!” Излѣзоха 9 броя. Разпращахме го въ 30—40 екземпляра. Решихме вече да почнемъ да купуваме орѫжие, най-напредъ револвери. Паралелно съ тая дейность въ Битолско подобна дейность се е развивала въ Солунъ. Турятъ се така основи въ Кукушъ, Щипъ, Воденъ, Велесъ и Гевгелия. Сама по себе си се яви нужда да има взаимни връзки и нѣкакъ формално да се обедини тая отдѣлна работа на комитетитѣ.Тогава се дадоха псевдоними на по-главнитѣ деятели напр. Марко = Гьорче, Лефтеръ = Пере и пр...

Презъ 1895 г., подиръ въстанието, бѣше вече нареденъ начинъ за вноска на материяли чакъ отъ България: презъ границата се носѣше материялъ отъ селяни (нелегални) до Кочани, Виница, Щипъ (бомби, револвери, пушки). Презъ това време Дѣлчевъ бѣше въ Щипъ. Въ Битоля пристигнаха 8 бомби отъ щипския комитетъ — отъ Кочани. Втора пратка стигна 4 бомби. Кираджията Доне, организационенъ човѣкъ, при влизането въ Битоля го заловиха. Бомбитѣ бѣха турени въ чували съ оризъ. Колджиитѣ съ шишове бъркатъ за тютюнъ; шишътъ удря въ желѣзото и се заповѣдва скоро да се растоварятъ чувалитѣ. Доне търтилъ да бѣга, хванаха го. Опита се съ подкупъ — не сполучи; отнесоха го като великъ престѫпникъ. Насъ обхвана ужасъ — пръвъ пѫть стълкновение съ властьта. Валията Абдулъ Кязимъ паша наредилъ бомбитѣ на масата си и вика консулитѣ да имъ ги показва, какво правятъ българитѣ. Доне биде много изтезаванъ; горенъ по гърба съ желѣзо, битъ, но остана до край твърдъ — съ отговоритѣ си „не знамъ нищо, другъ ги е турилъ безъ да ме е питалъ.” Осѫдиха го на 101 година и лежа въ Битоля, а после биде амнистиранъ...

Аферата Мисъ Стонъ бѣше вече станала. Залавянето ѝ стана безъ наше знание. Ние знаехме, че се крои да се залови друго лице на Долноджумайския панаиръ, — Сѣрско. Като не сполучихме, разложката чета на чело съ Сандански, на връщане въ Разлогъ, скроила на бързо новъ планъ та заловили Мисъ Стонъ заедно съ Цилка...Правителството бѣше сериозно загрижено да залови Сандански; срамно имъ бѣше, че българското име се позори въ Европа и Америка...

Паритѣ ги донесоха Сандански, Кръстьо Асѣновъ и Сава Михайловъ, — въ злато, все лири. Въ моята стая ги донесоха. Азъ скришно се бѣхъ върналъ за нѣколко дена отъ Търново. Разпредѣлихме ги на малки части на разни приятели за да ги пазятъ временно. Една часть бѣха оставили въ Костенецъ Баня, една въ Враца по роднини и познати. Пазѣха ги хората като светиня, а имаше и страхъ отзадъ. Хората излѣзнаха вѣрни. На Страшимирова, поета, бѣхъ далъ за пазене 3000 лири, у Биолчевъ — 1000, у единъ докторъ, който живѣе съ роднини, — 2000 лири. Страшимировата жена Стефка ги пазѣше като светиня — неизлизаха отъ кѫщи, — цѣлъ день очитѣ ѝ тамъ, докато не ни ги предадоха. Като за споменъ не се сѣтихме да дадемъ нѣщо, за възнаграждение, — така честно се запазиха. Паритѣ не се взеха наведнажъ отъ хората, които ги пазѣха, но постепенно, както се харчеха. Дѣлчевъ се извика отъ вѫтре и се образува комисия: Дѣлчевъ, Н. Малешевски, Туше Дели Ивановъ и Стефановъ, мисля. Тѣ бѣха натоварени да решаватъ и контролиратъ по харченето на паритѣ, именно на оная часть, която бѣше опредѣлена да се харчи въ България. Една часть бѣше опредѣлена за вѫтре и се разпредѣли по окрѫзитѣ. Повечето пари се похарчиха тука. Никой отъ прямитѣ участници никакво възнаграждение за себе си не взема и никакви промѣни на живота имъ, пъленъ съ лишения, не последва нито се забеляза. Тѣзи пари тукъ, въ общи черти, много помогнаха за повдигане на организацията...

Понеже се продължи подготовката и понеже се разгласи, че въстанието ще се прогласи на Илиндень, нарочно отложихъ отиването си до деня на въстанието, за да снема и всѣка отговорность отъ себе си. Вечерьта на Илиндень потеглихъ отъ тукъ съ файтонъ до Кюстендилъ заедно съ запасния поручикъ Лука Ивановъ, който загина въ Воденско сетне, следъ въстанието. И четата си бѣхъ изпратилъ по-напредъ въ Кюстендилско. Помощникъ ми бѣше Лука Ивановъ, и за случай на сражение на него най-много разчитвахъ. На Андонъ Кьосето, старъ нашъ войвода, предоставяхъ чисто войводската работа за пѫтуването. Имаше двама войводи дебрани — Тале (тукъ е) и другъ единъ (забравихъ му името, убиха го после). Повечето момчета бѣха тамкашни — отъ Дебъръ (до 25 души); отъ Демирхисарско, Охридско, Кичевско (до 40 души), нѣколко битолчанчета и повече прилепчанчета...

Докато да стигнемъ до другия пунктъ за Кратовско, момчетата се измориха. Всѣки носѣше до 25—30 кила товаръ. Нѣмаше конье още. Носѣхме динамитъ 130 кила, всѣко момче по 1 кило, около 200 бомби, електрически машини 8 (две европейски и 6 тукашна направа), адски машини (часовници) до 6 или 8-бѣха; патрони носѣхме въ изобилие. Много отъ четницитѣ носѣха патрони за своитѣ тамъ (за братъ и пр). Отъ пушкитѣ само 22 бѣха манлихери, а други бердани, мартини. Носѣхме брашно, два пѫти препечено съ бъбречна лой, на момче по 1 1/2 кило и пр...

Азъ бѣхъ твърдо решенъ отъ тука да премина Вардара и да сложа главата си, ако стане нужда, въ Битолско, гдето съмъ посѣялъ първото семе. Всички момчета желаеха сѫщото, защото си бѣха отъ тамъ...Разбрахъ добре, че тукъ  всички чакатъ пушки отъ България... По цѣлия пѫть презъ кратовска и кумановска каза останахъ съ впечатлението, че  тукъ нѣма никаква организация и просто трѣбваше да си пробиваме пѫть презъ селата, всичката имъ задача бѣше да ни посрѣщатъ и изпращатъ. Всички очакваха отъ България...

Стигнахъ въ Прилепско около 10. августъ — на 14—15 августъ най-късно на 20. августъ се обадихъ на Дамета, а бѣше вече късно, септемврий, когато чрезъ Битоля ми дойде хаберъ отъ Даме. Бѣха вече разбити въ Демирхисаръ, въ Охридско имаше вече реакция и пр. Азъ продължавахъ съ четата заедно съ Пере и Петъръ Ацевъ да отиваме по селата. Предприемахме дребни работи — нападение на нѣкой чифликъ, нѣкоя кула — дребна, мизерна работа. Но тукъ агитирахме, че тамъ ще вършимъ всички работи, а тамъ никаква работа не вършехме. Четницитѣ останаха безъ дрехи и цървули. Отъ Прилепъ не ни се достави нищо. Разочарование пълно. Нѣкои момчета буквално ходѣха боси. Страшно разочарувани, повечето пожелаха да ме оставятъ, да се върнатъ въ България. Съ тѣхъ бѣше Кьосето, войводата, съ 3/4 отъ моята чета (около 25—26 души) и отъ прилепската (около 20 души). Останаха съ мене 14 момчета. Азъ бѣхъ решенъ да оставя Битолско, но не искахъ да се връщамъ, бѣхъ се зарекълъ да не се връщамъ живъ въ София, отъ гдето тръгнахъ много огорченъ, оскърбенъ поради туй, че ми измѣниха най-близкитѣ. И тамъ вѫтре се разочарувахъ отъ много нѣща, намѣрихъ егоизъмъ. Около единъ месецъ се лутахме. По това време дойде отъ Костуръ една чета начело съ Лазаръ попъ Трайковъ и Иванъ Поповъ на чело съ 130 души. Тѣ бѣха разбити въ Костурско, като сѫ били въ източната половина на Костурско, подгонени, бѣха дошли презъ Леринско—Битолско—Морихово за да се запазятъ. Презъ Воденско, подгонени отъ гладъ, стигатъ въ Прилепско съ намѣрение за да отидатъ въ България...

Сѫщата вечерь се получи сведение, че въ околнитѣ села дохажда аскеръ та ние сѫщата вечерь се упѫтихме къмъ върха на Нидже планина за прикритие и за пребѣгване оттатъкъ. Съвършено неочаквано, за голѣма наша изненада, сѫщата вечерь и на сѫщото мѣсто съ 14—15 души пристига и Сарафовъ, който е бѣгалъ откѫде Костурско. Сарафовъ ми съобщи за решението на щаба да се разформируватъ четитѣ, защото въстанието пропада, четитѣ се разпадатъ та да спасимъ поне орѫжието. И за амнистия имало надежда. Това разформируване по заповѣдь, по решение на началството, което е водило четитѣ на борба, ми се видѣ неморално. Бихъ стоялъ до край, но самъ не бихъ ги съветвалъ да си идатъ по домоветѣ, особено когато началствующитѣ лица си бѣха решили да идатъ въ България. Това нѣщо доведе до страшенъ мораленъ крахъ, населението се смѣташе изиграно. Трѣбваше и Борисъ и всички да останатъ вѫтре, да теглятъ. Само азъ, Даме и Пере останахме въ страната. Пере остана само съ двама по горитѣ въ Прилепско, Даме се криеше като вълкъ по пещери въ Демирхисарско. Останахъ самъ, следъ като всички водители напуснаха страната и отидоха въ България...

Отъ Воденско съ Луката се прехвърлихме въ Ениджевардарско при Апостолъ. Въ Воденско дойдоха мнозина граждани да се видимъ, особено младежи. Въ срещата съ Лука Ивановъ отъ него разбрахъ, че въ Воденъ има много жива и способна за активна работа младежь, но рѫководнитѣ сили сѫ запазили архаизмитѣ още отъ първитѣ години на организацията — традиции. Отъ изпитванията си личеше, че е твърде възможна съвмѣстна работа отъ еснафа между двата лагера — екзархисти и гъркомани. Но корифеитѣ не сѫ допускали, по стара вражда, мисъль за съвмѣстна работа. Партийнитѣ ежби и тамъ бѣха силни и неразрешеми. Преди мене влизали въ града и Даме единъ пѫть и Лука Ивановъ два пѫти, но нищо не успѣли да изгладятъ...Пръвъ пѫть тамъ решаватъ окрѫжниятъ комитетъ въ името на организацията да се разпореди до битолскитѣ войводи да обърнатъ гъркоманскитѣ села въ български като отпоръ на проявенитѣ тенденции на гръцкитѣ владици и консули да използуватъ катастрофата въ полза на гръцката пропаганда. Мотивътъ на окрѫжното бѣше да се предприеме контра - действие за да се парализува ужъ, а въ сѫщность то бѣше вече упадъкъ на революционната дейность и наклонность, безсъзнателна може би, у Дамета да бѫде приятенъ на официалния български свѣтъ..."

http://www.promacedonia.org/bugarash/gp/index.html

Свидетелство на Гьорче Петров от училище

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=31&album=229&pid=1877

http://macedonian-library.com/library.php?sec=1&cid=1&album=47
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #263 на: Јануари 28, 2016, 10:33:35 »

Пейо Яворовъ - ХАЙДУШКИ КОПНЕНИЯ, Спомени отъ Македония

http://chitanka.info/text/7211-hajdushki-kopnenija

“Три похода — и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината…

Да, то беше в началото на януари, 1903 година; — ясното студено утро ни засвари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня, натоварени с меланит, ние следим линията на Белия Искър, заспал под ледовете. Замръзналия одръжлив сняг хрущи под нозете ни и сякаш крила ни носят по лекото нагорнище. Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава "добър час"...

Ние достигнахме върха и пред очите ни се откри широката разложка котловина, триъгълник накъдрен с хиляди малки възвишения. Преградена югозападно от настръхналия насреща ни Пирин, източно — от бледния при западното сияние Доспат, и под нас — от величава Рила, тя ми напомняше море, замръзнало в минута на вълнение. А рядката вечерна мъгла, отразила и черния пирински масив, и белите рилски гърди, покриваше цялата картина с паяжината на тъмнопрозрачно було. Аз посочих на Делчева, изправен до мене: "Виж, Македония ни посреща в траур!"
И дълго ние се заглеждахме нататък, всеки унесен в своите мисли. Аз бях спокоен и дори весел, с усещанията на човек, спечелил някакъв съдбоносен облог... Делчев стоеше нервен и мрачен, с вида на човек, застанал пред смъртния одър на мило същество.
Другарите оряха вече снега надоле към празната "семковска" казарма, в която щяхме да заместваме през нощта турския аскер. "До виждане!" — извиках аз към България и свалих шапка. "Няма да я видя!"— махна ръка Делчев, без да се обърне... Но слизайки подир отминалите другари, никой не мислеше, че случая ще направи да наричам случайното едва ли не предчувствуване на предопределеното.

Подир четири месеца, в началото на мая, аз пътувах обратно. В торбата ми лежаха дузина броеве от хектографиран "вестник", който издавах залутан по селата с един преписвач. По чудо бях изхвръкнал со шестима другари из кръстосания осемчасов огън на паплач аскер и башибозук. И носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в Източна Македония след солунските атентати. Делчев почиваше вече в земята...

Аз бях другарувал с Гоце Делчев вече дълго време в София, другарувахме и после из Македония. Но помисля ли за него, той изпъква пред въображението ми само такъв, какъвто го гледах тоя първи ден па турска земя. И аз тряба да преповторя портрета, нарисуван в книгата ми, посветена нему. Той стои пред очите ми все такъв, с бял арнаутски фес и тъмен шал на хубава обла глава, в сиви шаечни дрехи — куртка и панталони, — които очертават здравите форми на среден ръст фигура. Все такъв — с облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе, с опънати до колене орехови чешири в пристегнати цървули, с преметната зад рамо дълга манлихера — приличен на никое хайдушко божество. Аз още се заглеждам в големите кафяви очи, които озаряваха неговото мургаво лице, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при всяка тревога. И ловя там нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо много нежно и пак заповедническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. Ловя онова, което беше самия Гоце — в своята мисъл и чувство, в своето историческо дело, в своя живот до сетен час...

За пръв път в Разлога аз виждах Гоце между народа и всичкото му обаяние като агитатор. Той беше работил години сред тая маса, неговото око гледаше през душата й напреки, както се гледа през някой стъклен предмет. Но аз не забелязах у него изкуство да експлоатира слабостите й за своята мисъл или цел. Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи — както в ония, които излазяха от неговата уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядаше на другите, а изповядаше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите по ония най-сигурни пътища, които често пъти не са освен един лъч в погледа, една нота в гласа или едно скършване в движението. Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име...

Обаче Гоце, чиито възгледи споделях и аз, искаше да осъществи по онова време други планове за действие, които биха имали, както предполагахме, всички плодове на едно въстание без големи рискове от народа. Солунското решение противоречеше на намеренията ни и естествено беше да пожелаем осуетяването му. Ние побързахме навътре към пункта, дето трябаше да срещнем всички нелегални ръководителни сили на окръга, за да си осигурим и тяхната поддръжка. Поради това из Неврокопско почти не ни оставаше време за системна работа, както в Разлога...

Надали има в света други народ освен нашия, чиито песни, с редки изключения., да са тъй неразличими от гласен плач. Поспрете се утрин край някое гробище или идете на пладне при жетварите в полето, или присъствувайте на някоя селска сватба — и слушайте чрез душата си! Вие ще чуете все едно и също...

Оттук Гоце отмина с две чети: неговата — 12-мина облечени в турски аскерски униформи, и районната — 7 или 8 души с Илия Кърчовалията начело. Аз и Кирилиев също отпътувахме следната нощ за паланката Крушово. Но подир десет дни ние се срещнахме още веднъж, Гоце ми пишеше да отида на 18 февруари заранта при "Понова чука", в скалите над село Кърчово. Аз го видях с няколко кокичета в ръка. Той беше получил вече два броя от проектирания в Каракьой революционен лист и ми подаде китката: "За вестника!" Угасналите очи и повяхналото лице свидетелствуваха за неговите двойни страдания. Едно хроническо коремно разстройство при сегашния четнишки живот се беше изявило с особна сила и го ломеше физически. А организационните дела, които отиваха в противоречие с неговите най-скъпи възгледи, раздробяваха и душата му...
— Остава — каза той — всеки да решава въпроса за себе си. Колкото се отнася до мене, аз няма да се противопоставя, но няма да изпълня и никакво конгресно решение. Дето остана да въстаничествувам — ще въстаничествувам, както си зная: без прякото участие на населението. Все пак ще ида в Солун, да чуя тия хора отблизо. Може...

Ние приказвахме все същото и през нощта, която прекарахме край огъня в някаква изоставена козарска колиба. Приказвахме и целия следен ден, попаднали в един магесан кръг, из който нямаше изход. Гоце щеше да остане тук още 2—3 дни за почивка след обиколката, но аз трябваше да се връщам при работата си. Надвечер, когато влязох в колибата за сбогом, той лежеше превит от треска и коремни болки.
— Отиваш ли? Ето тия документи по въстанието. Ако останат у мене, ще пропаднат.
— Какво думаш! Вероятността е еднаква за двама ни...

Изправен на границата и обладан от предчувствия, Гоце сочеше България: "Няма да я видя!" С нещо тъмно и далечно в поглед и глас, той пророчествуваше и сега. И това бе последната ни среща...
Ирин-Пирин — едно име, в което звучи дивното съдържание на неизречената хайдушка песен, загатната от най-големия български поет. Едно име — което сякаш разгръща пред душата страница по страница вековната епопея на народни борби и жертви. На отиване или връщане, четири пъти съм виждал аз Пирина ту от един, ту от други рилски връх. И вся кога изпъкваше той пред очите ми като някой стар хайдутин, огърнат в своята тъмна гуня, нахлупил рошав калпак над сключени вежди и приседнал на засада. Блазе томува, който се е простил с мило и драго, за да се халоса там, под сянката на бащинско крило...”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #264 на: Јануари 28, 2016, 10:41:19 »

Спомени от Македония - Артър Смит, 1908 г.

https://archive.org/stream/fightingturkinb00smitgoog#page/n0/mode/1up

http://macedonia.kroraina.com/as2/index.html

"Берлинският договор даде на българите от България толкова демократични свободи, колкото притежаваше всяка друга европейска нация. Бяха осигурени образованието, прогресът и постепенното изграждане на националната култура. Но какво получиха техните братя от другата страна на Родопите – двата милиона и половина от Македония, какво получи третото разклонение от дървото на нацията в Източна Румелия? На втората половина на този въпрос бе даден отговор през 1885 г., когато Източна Румелия въстана срещу султана, присъедини се към България и стана нейна неделима част. Но какво стана с македонските българи? Какво извършиха те? Как се развиха през този четвърт век, в който техните събратя се превръщаха в една поне умерена сила сред европейските народи? Как усъвършенствуваха познанията си? Направиха ли необходимото за подобрението на света като цяло? Написаха ли книги, които си струва да бъдат прочетени? Дали извършиха нещо от нещата, които един просветен народ счита за чест да направи?

Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен. Те не направиха нищо, защото нямаха възможност. Докато България напредваше крачка по крачка, Македония бе умствено недоразвита, макар че от време на време я разтръсваше смътен копнеж за свобода. Преди петнадесет години този копнеж за свобода и освобождение от потисничеството се материализира за пръв път. Казах петнадесет години, но не е лесно да се определи точната дата. Във всеки случай преди около петнадесет години малка група македонски изгнаници, включваща двамата Татарчеви и някои други, от които днес малко оцеляха, създадоха Македонския революционен комитет. Пет години те не предприеха нищо, но в 1898 г. или някъде там, те прибягнаха до активни действия или, по-точно казано, до въоръжена съпротива. Това бе действително начало на македонската революция, която в течение на десет години се водеше из значителна част от Европейска Турция. Много скоро гърците и сърбите започнаха да се безпокоят от напредъка на българската борба. Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че те бяха толкова обезпокоени, колкото и турците...През по-голямата част от времето трите страни се нахвърляха срещу тази, която се биеше сама – българите...Ако погледнем безпристрастно, най-вероятният наследник на Македония е България, защото болшинството от населението е българско...

По това време в Македония срещу турците се водеше борба от три страни – от българи, гърци и сърби. Най-значимо бе въстанието на българите и то бе най-добре познато на останалия свят. Това не бе изненадващо, тъй като българите безспорно съставляват болшинството от македонското население. По изчисления от четирите милиона, живеещи в Македония, два милиона и петстотин хиляди са българи. Македонският българин – това е българинът от същинска България, Княжеството, което обяви своята независимост от Турция през октомври 1908 г. в Търново. По външен вид и по говор те не се различават, а до голяма степен и мислят еднакво. Накратко, те са от един род. Между двете родови линии няма никаква разлика, освен че македонските българи в резултат на положението им под турска власт имат по-ниска култура и образование от своите северни братя...

Не много след като пристигнах в София, се заех да търся революционния комитет, ръководещ борбата в Македония...Карл веднага ме посъветва да взема за водач един от хотелските прислужници и да отида в ресторант "Балкан", където, каза той, вечерят много от изтъкнатите революционери. Ресторант "Балкан" се намираше надолу, по една криволичеща странична уличка с дюкяни и ханове по нея. Представляваше ниска, широка стая, изпълнена с маси и почти всички места бяха заети. Човек трудно може да си представи, че този ресторант "Балкан" притежава забележително минало. Тук са обмисляни някои от най-смелите нападения из турската територия. Тук е и главната квартира на много от прочутите водачи на революцията. На какви само случки е била свидетел тази неугледна и доста опушена малка стаичка!

Едва имах време за тия наблюдения, преди да ме отведат към маса в дъното на ресторанта, където седеше необикновена група хора. Имаше нещо в тях, което приковаваше вниманието. Начело седеше едър мъж, кривоглед с едното око, червендалест и с плешива глава. Това беше от комитета Иван Гарванов. От дясната му страна се намираше човек с типичен вид на селянин, какъвто беше и по произход, който говореше съвършен френски. Това беше Христо Матов, третият член на комитета. Вторият член, Сарафов, бе извън града. В края на масата седеше д-р Божидар Татарчев, бивш председател на революционерите в Лондон, който говореше английски превъзходно. За известно време разговорът се въртеше около американските интереси в македонския въпрос. Постепенно обърнах разговора към сегашното състояние на нещата в Македония и попитах дали не мога да бъда изпратен през границата с една от четите и сам да видя положението. Първоначално бяха склонни да погледнат с недоверие на този проект и имаше дълги словоизлияния за физическите несгоди, с които ще трябва да се справям.
– Вие сте слаб човек – каза д-р Татарчев. – Смятате ли, че ще можете да издържите? Много е трудно. Не можете да си починете. Аскерът е винаги по петите ви. Обут сте в цървули, които не предпазват краката. Често трябва да вървите и без храна. Когато сте уморен до изтощение, захвърляте последния си хляб, за да не трябва да пожертвувате част от патроните. Това е тежък и неблагодарен живот, господине.
– Вие не разбирате характера на военните действия, водени от турците. Не е така, както в Западна Европа. Няма никаква милост. Няма да помогне и това, че сте цивилен. Ако ви хванат, така или иначе ще ви убият. Аскерът никога не взима пленници. Млад сте и животът е пред вас. Помислете за това. Дали си струва? Помнете, че не сте като нас и ние не сме като вас. Защо трябва да рискувате живота си за някаква си чужда кауза? За човек, който влезе в Македония, среден път не може да има. Той тръгва или с турците, или с четниците, а ако тръгне с четниците, трябва да е въоръжен.
– Разбирам рисковете – казах аз. – Знам какви ще бъдат и желая да ги поема...
А сега позволете ми да кажа нещо за българина, нещо, което научих от личните си и непосредствени контакти. Той е прям, скромен и пестелив. Не е човек на многото приказки. Никога не говори, когато приказките са излишни. Към непознати е склонен да бъде плах и стеснителен и вероятно това е причината някои хора да го обвиняват в недодяланост. В Европа от дълги години казват, че ако дадеш на българина парче земя, той за по-малко от година ще я превърне в розова градина...

Милев беше извадил своя далекоглед и обследваше хоризонта. От нашето орлово гнездо дори с просто око можеше да се обхване огромното пространство, но не се виждаше каквато и да е следа от живот. Нежен ветрец разклашаше клонките и огъваше стръкчетата трева и прещипа. Войводата се повдигна на една страна и посочи над боровите върхове към сините възвишения оттатък долината.
– Македония! - каза той.
Всички четници се усмихваха щастливо, като момчета. Но имаше нещо в техните усмивки, което не беше радост. Видях това по лицето на Андрей, зареял някъде очи. "Македония" – прошепна с уважение няколко пъти той сам на себе си, така както човек шепне молитва в църквата...

Тия четници бяха хора ентусиасти. Двете групи не бяха се виждали месеци наред. Милев и хората му бяха пълни с новини от София. Те знаеха какво става по широкия свят – света отвъд Дунав, от който с всяка година умните българи се интересуваха все повече. А в багажа си нашите четници носеха вестници от преди не повече от 2 – 3 седмици. Другите пък можеха да разказват за оживени краткотрайни престрелки в планината и нощни нападения из равнината. Имаха дупки от куршуми и трофеи, които да покажат, и бяха живели такъв живот толкова дълго, с такова постоянство, че не бе необходимо да мислят, преди да влязат в бой, и можеха да намерят пътя си из непознаващите пътеки хълмове дори в най-тъмната нощ. Както казах, бяха седем на брой – Георги Занков, Стефан и Георги Мангелов от Драмската област, Петър Янков, Илия Гавалилев, Костадин Маварок и Георги Иванов. Имената им помня добре, защото с последннте четирима впоследствие станахме големи приятели...Тези македонски четници са особен тип хора. Млади, смели и умни – те са цветът на българския род...

Не е лесно да се добие задоволителна представа за тези бурни нощи на борба и смърт, дори сега, когато гледаме на тях през призмата на времето. Казват, че е настъпил краят на македонската борба. Турци, българи, сърби и гърци живеят един до друг в мир и братство. Но не беше така преди няколко месеца. Като побеснели кучета те се бяха хванали гуша за гуша и най-доволен бе този, който бе пролял най-много кръв на противника си. Никъде другаде освен в Македония не бе възможно така изведнъж изблик на смирение да залее масите. Македония, привикнала на кръвопролития и на терор, когато дойде времето мигновено отхвърли игото. Може би през всичките тези тежки години на престъпления и отмъщения тя несъзнателно се подготвяше за тази промяна...

Водачът се оказа добър музикант и наду гайдата. Навесът беше в малка долчинка в планинския скат с идеална амфитеатрална форма. Над нея се издигаха огромни хълмове. Небето бе обсипано от звезди, подобно на снежинки, а луната едва надничаше иззад хребета пред нас. Бе такава нощ, каквато човек си представя, че вещиците избират за своите пирове, защото въпреки искрящата светлина на звездите, мракът беше мъгляв и тази мъглявина правеше предметите й да изглеждат призрачно-явни, но неуловими. Когато дивите високи нотки на гайдата се разливаха по поляната, свръхестественото усещане се усилваше. Тя плачеше и крещеше, а планината, скупчила се наоколо, с насмешка връщаше ехото. В началото не беше ясно какво точно свири водачът, но постепенно нотите се подредиха в странен, напълно фантастичен танц. Човек не можеше да го обърка. Не бе ни в най-малка степен цивилизован или модерен. Това беше музика, която подканва селяните към танци или призоваваше самодивите от възвишенията. Но не може да се отрече, че тя бе пропита от един пулсиращ, завладяващ ритъм.
Музиката предизвика странно въздействие върху четниците. Те скочиха на крака и залавяйки се през раменете, оформиха кръг за хоро. По-силно и по-силно, по-пискливо и по-пискливо, музиката се лееше, извисяваше се в един пронизващ писък на агония и печал, почти човешки по своята напрегнатост и страст, които планините повтаряха чрез своето неразбираемо ехо. От тази кулминационна нота гайдата постепенно трелира към по-ниска гама, пулсираща и тъжна, през цялото време пропита от нещо недоловимо и странно, което бях почувствувал в началото.
Като се вземат съвкупно дивата музика и околният пейзаж, хармониращ с всеки свой детайл, този танц бе една от най-странните гледки, които бях наблюдавал. Строги, без буйно веселие, четниците скачаха и приклякаха, огромната сянка, която хвърляха на земята, бе прилична на познатите духове, които участвуват в самодивските пиршества...

Какво странно има в това, че българите мразят поробителите – непримирима и трайна омраза, безгранична и без смекчение, непонятна за чужденците, освен за този, който е ял от българския хляб и сол и е бродил безмълвно с четите по балканските кози пътеки? Българите са убедени, че с турците не може да има траен мир. Европа може със сила да затвърди ненавистното примирие, в което биха живели едно-две поколения, но докато в Европа господствуват мюсюлмани, те могат да са сигурни в омразата на българите – техни съседи или поданици.Може би на първо място сред най-силните причини за тази омраза е фактът, че голяма част от българския народ е все още под господството на султана. Спокойно може да се каже, че няма друга личност в английската история по-искрено ненавиждана от българите от Дизраели. Той бе човекът, който посредством Берлинския договор осуети създаването на "Голяма България" и по този начин захвърли обратно в ръцете на турците два и половина милиона българи от Македония. През 1878 г. неговите действия може и да са били необходими, за да спрат настъплението на Русия към Средиземно море, но те причиниха години на страдание за милиони християни.

От това кратко изложение може да се разбере, че българите са имали достатъчно време да изградят омразата си към поробителите. Преди около 10 години тя достигна своя връх в революционната борба в Македония, която продължи до лятото на 1908 г., когато младотурците взеха властта. Това бе безпощадна и унищожителна борба, в която никой не молеше, но и не раздаваше милост. Цели християнски общини бяха заличени от лицето на земята, а четниците, както наричаха бойците на въоръжената борба, извършиха неописуеми подвизи. Борците възродиха духа и бойния възглас на кръстоносците. Отново по земята прозвучаха "За бога! Смърт на неверниците!" и страшната битка между Кръста и Полумесеца опустоши най-красивата страна на Европа. Векове българите са били тъпкани от мюсюлманския ботуш, но видели и други страни, свободни и щастливи, чиято цивилизация някога е била по-неразвита от тяхната. Странно ли е, че са се вдигнали на борба? Тази борба не бе освободителна в прекия смисъл – те знаеха, че не са достатъчно силни за това. То бе един зов към Европа, към Америка: "За бога, освободете нас, робите!"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #265 на: Февруари 05, 2016, 12:28:47 »

Антонъ Кецкаровъ - "Изъ спомените ми по революционното дело въ Охридско"

http://macedoniandocuments.blogspot.mk/2009/07/anton-keckarov.html

"Българскиятъ народъ, макаръ и робъ, се чувствуваше обединенъ подъ турското владичество. Гласътъ отъ Тулча се слушаше въ Охридъ чрезъ общия културенъ центъръ Цариградъ. Охридъ очакваше освободителните руски войски по Санъ-Стефанския договоръ. Берлинскиятъ договоръ направи да възпяваме по бреговете на Охридското езеро песеньта "Проклета и триклета да бъдешъ ти, Европо, блуднице Вавилонска". Книжката "Санъ-Стефанскиятъ договоръ" тайно се поднасяше отъ ръка на ръка, четеше се съ жаръ и плачъ. Несбъднати мечти...

Влязохъ въ редовете на Вътрешната македонска революционна организация още при основаването й (1893-1894) въ Битоля и продължавахъ да обучавамъ младежьта въ Неделното училище, отъ което скоро излязоха най-добрите работници на Организацията ни. Презъ 1901-1903 год., като директоръ на Охридското трикласно училище, бяхъ членъ въ Охридското революционно началство заедно съ Христо Д. Узуновъ, Наумъ Анастасовъ (Цветиновъ), Наумъ Чакъровъ (Лондра), Левъ Огненовъ и Наумъ Златаревъ. Следъ арестуването на Христо Узунова (1902 год.) приехме за членъ въ Началството Иванъ Нелчиновъ. Подъ ръководството на Охридското революционно началство и въ разстояние на три години районътъ се организирваше въ боево, съдебно, финансово и стопанско отношение. Съ боевите сили, състоещи се отъ 105 явни четници и около 3000 тайни селски и градски четници, районътъ ни бе въ пълната смисълъ на думата държава въ държава. Съдебниятъ институтъ при революционното началство извръшваше всички съдебни процеси и съ това анулирваше напълно официалните турски съдилища...

Презъ тъмните нощи, по Охридското езеро кръстосваха безстрашните Охридски чунари, съ своите незабравими десетари: учительтъ Анастасъ Каневчевъ, чунарьтъ Климентъ Рилковъ и Янко отъ Елена. Отъ югозападното прибрежие на езерото донасяха оръжия въ североизточното прибрежие. Лазурното езеро, осенчено отъ Галичица и Мокренските планини, пазеше нашите гребци. Селските чети, предизвестени, чакаха Охридските "лебеди" на североизточния брягъ, при местностьта "Пандзиръ", взимаха оръжието и съ чудна скорость го разнасяха по селата въ Езерския районъ, Горна и Долна Дебърца, Малесия и Дримъ-колъ. Настъпи ли день, учительтъ е между учениците, рибарьтъ въ рибарницата, чунарьтъ пренася пътници до Струга, до Поградецъ, и обратно. Освежени, ободрени отъ своите нощни успехи, те по-усилено работеха за своето препитание. Облаги и заплати за нощния трудъ бяха немислими - това беше въ реда на нещата; това беше за светото дело. Дойдатъ ли болни четници въ града, те са подъ грижите на градските групи...Цялото градско или селско население беше посветено въ Делото и влизаше въ групи, мъжки или женски, изпълняваше възложената му работа и винаги беше "очи и уши" за всяко движение на аскера и за всяко действие противъ Организацията...

За всеко убийство и злоупотребление върху българин четите отмъщаваха, а мирното население правеше оплаквания до валията и до консулите въ Битоля. Въ 1903 г., 18 февруарий, бе убитъ гражданинътъ ни Наумъ Фортомаровъ. Въ знакъ на протестъ гражданите държаха затворена чаршията една седмица; изпратиха протестъ до Султана, до Хилми паша, до валията въ Битоля; направиха демонстрация предъ Беледието (Общинското управление) и Хукюмата. Отвори се чаршията, следъ като се залови и арестува убиецътъ Далипъ, и се уволни почти целото Хукюматско дайре (целиятъ персоналъ на управлението). Тактиката на Охридското революционно началство бе: да кали населението въ самоотбрана и безстрашие, да го въоръжава и обучава, да бойкотира съдилищата турски...

На 13 юлий 1903 г., дойде известие отъ Щаба, че въстанието ще се дигне на 20 юлий презъ нощьта въ неделя срещу понеделникъ - на "Илинденъ", сиречъ, ще загърми цяла Македония и Одринско. Въ Брежанските гори, между с. Брежани и с. Плаке, скроихме плана на въстанието за района ни. На 20 юлий презъ нощьта, подъ предводителството на самите началници и войводи, Горна и Долна Дебърца, Малесия и Езерскиятъ районъ загърмеха. Унищожиха се телеграфни жици и стълбове между Охридъ и Ресенъ, Охридъ и Елбасанъ, Охридъ и Корча; изринаха се мостове, кули и турски постове. Само Сирулски ридъ и Издеглавйе, дето имаше много турска войска, не можеха да се завладеятъ, макаръ и да се води 24-часово сражение за завладяването имъ. Следъ 2 - 3 дни настъпиха много люти частични сражения при всичките села и въ разстояние на четири седмици турскиятъ аскеръ сполучи да изгори и опустоши всичките села до основи, следъ вихрения отпоръ на всяка селска чета, следъ огромни жертви наши и на аскера. Аскерътъ следъ всеко сражение се прибираше въ своите лагери при Сирулски ридъ и Издеглавйе, а четите - около селата и горите...
Въ Чемерски долъ, близу до с. Брежани, имахме наредена болница, завеждана отъ Христо Ангеловъ, а домакинъ беше дядо Христо, баща на войводата Тасе. Тя беше импровизирана горска болница съ кревати, душеци отъ шума, чаршафи, ризи, медикаменти и чистъ пшениченъ хлябъ. Войводата Аргиръ Мариновъ още въ първите дни на въстанието плени 65 товара брашно и 10 товара разни медикаменти и платове отъ турския аскеръ на джадето до "Пренто мостъ", близу до с. Опейнца. Съ това продоволствуваше болницата доста сносно. Жени, старци и деца прислужваха въ болницата...

Големъ беше възторгътъ въ първите дни на въстанието, макаръ че селата изгореха, макаръ че се дадоха жертви. Горите, обаче, бяха наши, тамъ се пееше "Живъ е той, живъ е " и гордо се развяваше Охридското красиво знаме, съ изобразенъ левъ на едната страна, а на другата - мома съ гола сабя и текстъ: "Тозъ който падне въ бой за свобода, той не умира" и пр. Населението се радваше, че скоро ще дойде помощъ, че охридчани, живеещи въ България, съ своите офицери вече дохождатъ и скоро ще пристигнатъ въ Охридско. Уви, въ средата на м. августъ всички разбраха, че въстанието заема само Бигла планина - Охридско, Кичевско, Демирхисарско (Битолско), Ресенско, Крушевско и Костурско.

Настъпи разочарование въ населението. Христо Узуновъ, Наумъ Анастасовъ и Наумъ Златаревъ отбраняваха Долна Дебърца, а азъ заедно съ дошлите презъ време на въстанието Алерксандъръ Г. Чакъровъ отъ Струга и Лазаръ Димитровъ отъ Дебърско, причислени къмъ Горското ни началство, отбранявахме Горна Дебърца. Въ Езерския районъ и Малесия не бе възможно вече да се задържатъ четите. Лука Групчевъ, който ръководеше действията въ Дринъ колъ, се прибра заедно съ четата си при насъ, въ Горна Дебърца...

На 30 срещу 31 августъ, аскеръ около 10,000 души съ артилерия, разположенъ на височината "Мазатаръ", нападна мирното население въ "Марковото долче". Подвижните чети бяха заставени да завържатъ сражение, за да отбраняватъ мирното население. Люто сражение се завърза за животъ и смъртъ. Въ продължение на 10 часа сложиха костите си 27 четници, между които бяха: Антонъ Узуновъ (братъ на Христо Узунова), Аргиръ Мариновъ, Началникътъ Наумъ Златаревъ, Дуле Пармаковъ, Стефанъ Куртеловъ, Ламбе Берберчето. До 150 души жени деца и старци бяха убити. Въ Лешанско тогава бе заловенъ и закланъ отъ турския аскеръ свещеникътъ Василъ попъ Ангеловъ, единъ отъ най-добрите наши ратници.

Турскиятъ аскеръ даде много жертви, но Долна Дебърца вече бе изгубена за четите. Христо Узуновъ отстъпи въ Демирхисарско, а Наумъ Анастасовъ съ останалите чети отстъпи въ Езерския районъ. Следъ два дни и двамата дойдоха въ Горна Дебърца. Ние, останалите членове на Горското началство, започнахме да преорганизирваме останалите боеви сили въ селата: Слатино, Мраморецъ, Турье, Върбяни, Сливоо, Лактине и Годиве, за да постоянствуваме въ борбата. Започнаха да се разпръсватъ възвания отъ турската властъ, която подканваше населението да сложи оръжието, като предаде революционните си началници, срещу което обещаваше му се пълна амнистия. Никаква помощ отъ никъде, никакво известие отъ никъде..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #266 на: Февруари 07, 2016, 06:58:58 »

“Тодоръ Александровъ” - Иванъ Михайловъ, в-к "Македонска Трибуна"

http://macedoniandocuments.blogspot.bg/2009/02/todor-aleksandrov_03.html

“Тодоръ е роденъ на 4 мартъ 1881 година въ щипската махала Ново-село. Баща му, Александъръ попъ Орушевъ, е български учитель, съ духъ изцяло възрожденски, дисциплиниранъ, учтивъ и сериозенъ човекъ, съ твърди разбирания по народните работи. Що се отнася до волята, много нещо трябва да е получилъ Тодоръ и отъ майка си. Борческата атмосфера го е засегнала още преди да постъпи като ученикъ въ българското педагогическо училище въ Скопие. Оттамъ излиза оформенъ борецъ и става учитель въ Брегалнишката область; но повече е заетъ съ ръководство на местните комитетски въпроси където учителствува специално въ Кочани и околията. Наскоро става нелегаленъ.

Множество наши войводи въ Македония, както и борци безъ пушка на рамо, са били популярни, съ силно обаяние въ своите райони; имената имъ са ставали известни и въ цялата страна. Но дори измежду големите водачи на ВМРО малцина са тези, чиято известность е минавала вънъ отъ границите на Македония. При турския режимъ изглежда най-шумно прозвучало въ чужбина името на Борисъ Сарафовъ. Следъ турския режимъ името на Тодоръ Александровъ често попада въ чуждата преса, особено въ тая на западния святъ; и то, съ подчертаване на ролята му като водачъ на македонското освободително движение.

Делото на Тодора се разви въ двете епохи на македонското освободително движение - въ турския султански режимъ и сетне тиранията на християнските окупатори на Македония, сръбските (по-сетне наричани югославски) и гръцки власти. Имаше една грамадна разлика между турския режимъ и двата споменати други режими, главно въ следното: турската власть въ новите времена не се реши да си постави за задача унищожението или денационализирането на нашата българска народность въ Македония, нито на местните румъни и гърци. А тъкмо тая бе задачата на тия християнски режими, отъ които единиятъ бе отгоре на туй и славянски. Така че, борбата на ВМРО и на цялото наше движение следъ 1912 г. се върна точно къмъ програмата, която се чете въ кратките страници на Паисиевата история: преди всичко спасяването на народностьта ни, а успоредно съ това стремежъ къмъ политическа свобода.

Що се отнася до социалните и икономически въпроси, и на тяхъ ВМРО посвещаваше, въ кръга на всяка възможность, усилия и средства; преди всичко за защита на селяните ни, фактически най-потиснатото съсловие. Но бе очевидно, че социално и икономически единъ народъ ще може да се съвземе задоволително само ако разполага съ политическа свобода. Идеята - сила, която правеше народа готовъ за всяка жертва, бе концентрирана въ думата СВОБОДА. Тя изразяваше всичките му желания и нужди. Същата идея безпогрешно схванаха и преследваха, приемайки всички рискове, и Даме, и Гоце, и Тодоръ, и цялата ВМРО. Еднакво те всички бяха корави българи; еднакво приемаха автономията на страната; еднакво бяха противъ агресивните и денационализаторски намерения на Белградъ и Атина, подушени добре още при турския режимъ; еднакво осъждаха върховизма, който даваше козъ въ ръцете на сръбско-гръцките домогвания, съюзени съ турската власть противъ всяка автономия на Македония.

Както преди Тодоръ Александровъ, така при него, а и следъ него, македонското освободително движение не се обяви противъ основната програма, усвоена преди осемдесеть и седемь години, съдържаща белезите на швейцарския образецъ за политико-обществено устройство, което на никоя историческа народность не отнима нищо нейно: име, езикъ, минало, църква, човешки права. Зачитани тези ценности, виждаме - напримеръ - че отъ австрийската империя, следъ Първата световна война, се появиха на сцената, непокътнати, културно развити, редицата народности - така национално оформени, каквито влезнаха въ тая империя преди хиляда години.

Въ султанска Турция нашиятъ народъ можа да води дълга и упорита борба противъ Гръцката патриаршия, за националното си съхранение, и победи съ извоюване на Българската ни национална църква, което означаваше възобновление, следъ векове, на старата ни църковна самостоятелность, олицетворявана въ Охридската и Търновска наша патриаршия. Възраждането ни и при чужда, турска власть - показа предъ света наново българската физиономия на народа ни, съ истинското ни историческо минало.

Александровъ отлично познаваше условията за борбата, както и положението на народа ни. Дейностьта му бе съобразна съ интересите на нашия народъ, каквито ги виждаха и всички негови предшественици въ ръководството на ВМРО. За съжаление, и той трябваше да губи време и енергия, да бъде отвличано вниманието му срещу странични пречки - явление, което се и засили подиръ него. Всички тези пречки идваха отъ сметките на странични фактори, некои даже доста отдалечени географски отъ Македония. Възникването на ВМРО (къмъ 1893-1894 г.) не дойде като сензация. За всички щогоде осведомени политически хора изглеждаше неминуемо да поникне легална или нелегална борба за прилагането на обещаната по членъ 23 отъ Берлинския договоръ някаква автономия за Македония.

Но появяването на ВМРО подиръ Първата световна война дойде като голяма изненада въ разни посоки. Изненадани бяха преди всичко ония политически фактори, които - подведени до голяма степень отъ Пашичъ и Венизелосъ - повярваха, че македонскиятъ въпросъ е вече окончателно решенъ съ договорите, които се сключиха въ 1919 година въ околностите на Парижъ. Изненадани бяха самите поробители, които и сами първи взеха да оповестяватъ, че ВМРО е почнала подземно да работи между граждани и селяни въ заетата отъ Югославия македонска область. Не малко бяха - искрено и радостно учудени - многобройните наши емигранти въ България и Америка, които въ мнозинството си бяха доста омърлушени, както и цялото българско общество, следъ третия опитъ на България да се спасява македонската българщина пакъ чрезъ война, следъ като бяха пропуснати всички вероятности да се обезпечи автономията на Македония при Балканската война.

Тая обща изненада има известенъ дялъ въ оформяването на легендата, която обкръжава името на Тодора - легенда създадена предимно чрезъ делата му. И тукъ можемъ да кажемъ, че появяването на ВМРО по онова време подигна духа изобщо всредъ българщината. То напомняше, че съ изгубената война не се е свършила историята на българщината, нито се е увековечила, съ гаранция на Провидението, грабежническата политика на нашите съседи. Отъ много страни появата на ВМРО се прецени правилно: като пръвъ - по необходимость нелегаленъ - протестъ срещу извършените неправди въ околностите на френската столица - неправди, които дойдоха като някакъвъ динамитъ, нагласенъ точно подъ основите на сключваните безразсъдно договори, поставящи на първо място подъ безправие къмъ петдесеть милиона души национални малцинства въ Европа.

Историческата стъпка на Александровъ въодушеви нашето общество. Съвсемъ неочакваното негово убийство смрази за моментъ духа на македонските българи и на множество патриоти въ България. Обаче още по-неочаквано надеждите наново се укрепиха и освободителната борба продължи съ енергия. Въ воденето на борбата за свободата на Македония, десетилетия подъ редъ, македонското движение е намирало широка морална подкрепа въ средата на българския народъ. Политиката на правителствата въ България, на партиите, не винаги е била такава, каквато е следвало да бъде спрямо стремежите на потиснати братя подъ чуждо иго. Намиратъ се тукъ-таме единици, въодушевлявани най-често отъ собствени самолюбия и бездействия, да казватъ - въ унисонъ съ държавната сръбска четническа пропаганда, че лесно било да се прави революция съ подкрепа на дадена държава. Но тия прибързани мнения се даватъ безъ да се взима предъ видъ какво е ставало и става въ широкия святъ. Иначе би следвало да отречемъ всякакви заслуги, лични качества или изобщо борчество и самоотречение на Левски, Ботевъ, Каравеловъ, Раковски, дядо Ильо Малешевски и пр., които се ползуваха отъ известни симпатии въ Румъния и Сърбия на времето. Значило би да не доглеждаме или отричаме известната, макаръ тънка нишка, която свързваше съ Румъния (където имаше българска емиграция) деятелите отъ Априлското възстание. Ще трябва да отречемъ, че дори при партизанските борби - презъ Втората световна война - известни презморски или въздушни връзки съ външенъ святъ имаха партизаните, били марксисти или националисти, въ Франция, Гърция, Югославия. Сръбското и гръцкото национални възстания, въ началото на миналия векъ, имаха връзки съ външния святъ - сърбите съ Австрия, гърците чрезъ морето. Излишни са повече подсещания за политически грамотни хора. Особено са излишни спомени изъ кръга на връзките на хилядите борци въ ВМРО съ свободните българи, почвайки отъ времето на Даме и Гоце, въ течение на десетилетия.

Тодоръ Александровъ - и като име и като проявена дейность - означава велико свидетелство за българска проява въ Македония. Работилъ е за победа на правдата, а чрезъ това за примирение на Балканите. Безъ правда помирение никога не се постига. Легендата около Тодора се роди всредъ народната маса на поробените българи. Тя не е рожба на чиято и да е партийна пропаганда. Опитвали са се хора, които приказватъ български добре, но не чувствуватъ по български достатъчно да замъгляватъ тая легенда. Но опитите имъ са като натискане върхъ здрава пружина, която е по-силна отъ тяхъ. Да заличвашъ или да изопачавашъ заслуги на личности като Т. Александровъ, значи да заличваш страници отъ българската национална история.

По поръка на Белградъ пъкъ въ сегашно Скопие, било за Даме, за Гоце, за Тодоръ и за всеки борецъ на ВМРО избягватъ да кажатъ, че е билъ българинъ и особено български учитель. Тамъ пишатъ за редица македонски дейци като прикриватъ всичките имъ български прояви, започвайки отъ деня на рождението имъ като българи. Четейки “историите”, които се пишатъ въ Скопие, имате закръглено чувство, че влизате въ някоя широка музейна зала, където са наредени редица статуи, подъ всяка отъ която е написано името на дадено лице. Но на всички статуи главите са отрязани. Така обезличени, изфалшифицирани са всички герои на нашата близка и по-стара национална българска история. Естествено е, че такива историци могатъ да намиратъ приятелство и подпора само въ Белградъ.
Слава на Тодоръ Александровъ!”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #267 на: Февруари 13, 2016, 07:56:10 »

“И каурките станали комити” - Христо Настев от Щип,"Илюстрация Илиндень"

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=884

“Още въ Крушовския районъ, въ селата Селце и Дивяците, бяха ни казали, че турското население навсякъде било стреснато отъ активната проява и на българската жена въ революционната борба. По селата и на пазара навсякъде разправяли, че две каурки убили по най-жестокъ начинъ първия богаташъ и ага въ с. Лера, Битолско, и станали комитки. Следъ настаняването ни въ с. Смилево, местниятъ ръководитель на организацията Георги Чурановъ и районниятъ войвода Г. Сугаревъ ни заинтересуваха също съ подробностите на току-що приключената афера въ с. Лера, което отстои на 10 клм. подъ Смилево, вследствие на една доста смела акция съ убийството на всеизвестния въ този край узурпаторъ и всесиленъ деребей Джелебъ Реджо Сульвъ отъ с. Лера.

Като изкупителна жертва на тази афера, те ни представиха новозачислените изпитани вече четници въ районната чета Апостолъ Илиевъ Ушлиновски, жена му Сребра и снаха му отъ братовчедъ Донка Ставрева Ушлинова отъ с. Лера - автори на наказателната акция съ убийството на Реджо, обявени за нелегални дейци, въ редовете на революционната организация. Като типиченъ и смелъ революционенъ актъ, който по своя характеръ и начинъ на изпълнение, съ активното лично участие на две млади, едва 19 годишни жени - селянки, съставлява и първа по рода си терористическа акция на В.М.О.Р.О. въ битолския революционенъ окръгъ, поради което заслужава да се знае: кой е убития Реджо, защо и какъ е убитъ, при какви обстоятелства и пр.

“И каурките станали комити” не е заглавие на поема, нито приказка или легенда отъ забравено минало, а една действителна история за назидание на реаленъ и революционенъ актъ отъ първа величина изъ борбата на българите въ Македония. Убийството на Джелебъ Реджо Сульовъ беше извършено къмъ края на м. августъ 1902 г., въ с. Лера, което отстои на 15 км. отъ гр. Битоля, разположено при подножието на Пелистеръ планина, съ около 200 къщи, отъ които само 80 съ българско население, останалите съ турско. Китно село, до което тече и планинската река Шемница, която напоява полето и се влива въ най-горното течение на р. Черна. Българите въ с. Лера бяха, сравнително, добре обзаведни; имаха и своя уредена църква и основно училище; ала зле третирани и тормозени отъ съселяните си турци. Поради своето изключително местоположение, селото неможе да се посещава свободно отъ районната чета...

Българското население въ с. Лера винаги е било подъ неограниченъ тормозъ въ всяко отношение отъ местния богаташъ Реджо Салиевъ, всеизвестенъ и въ окръга съ прозвището Джелебъ Реджо, понеже се е занимавалъ главно съ закупване на добитъкъ и като такъвъ е билъ и главенъ доставчикъ на властьта за продоволствие на целия воененъ гарнизонъ въ Битоля. Същиятъ дълги години преди това е билъ и спахия, закупчикъ на десятъка и на околните села: Рамна, Сръбци, Цапари, Свинища, Стрежово, Метимеръ и др., поради което се е ползувалъ предъ властьта и съ неограничени права и привилегии. Винаги навсякъде е ходилъ въоръженъ на оседланъ силен конь, охраняванъ отъ няколко свои хора, също въоръжени, които са били и най-необузданите катили въ с. Лера. Чрезъ тяхъ е държалъ винаги въ респектъ цялото население и въ околните села. Независимо отъ економическия гнетъ, българското население въ с. Лера ежедневно е изпитвало и тормоза на неморалните му попълзновения. По-хубавите моми и жени не са могли да излизатъ никакъ отъ къщите си, даже и за вода.

Презъ 1901 г. Реджо хвърлилъ око и замислилъ да потурчи за своя втора жена хубавицата Сребра Димова Ив. Домазетова, около 18 годишна мома отъ с. Лера. Цялото село заговаря и се носи отъ уста въ уста за намеренията и заканванията на Реджо. Цялото семейство и роднините на Сребра са загрижени. Тя се крие и живее повечето време между роднините си. Загрижено е и цялото българско население въ селото. Макаръ да е имало много кандидати отъ добри семейства въ Лера и отъ околните села за Сребра, никой не се е решавалъ да обяви годежъ и да я вземе, защото Реджо явно се е заканвалъ, че който я вземе ще го убие и ще грабне силомъ Сребра. Последната съ сълзи на очи често е молила родителите си да се изселятъ отъ с. Лера. Родителите й, обаче, не са въ положение да направятъ това, защото въ такъвъ случай ще трябва да се простятъ завинаги и съ цялото си имущество и пето-членното имъ семейство ще се лиши отъ всякакви средства за преживяване. Най-голяма рожба на родителите й е била Сребра, а другите малолетни: Христо 9 години и Траянъ - 7 годишенъ.

За всичко това съвещаватъ се съ ръководителя на организацията Темелко Спасовъ. Бащата на Сребра - Димо Ивановъ - се оплаква и на мухтарина (кмета) въ селото и го молилъ да съветва Реджо или да нареди чрезъ властьта въ Битоля, да не безпокои дъщеря имъ, защото каквото е намислилъ, никога няма да постигне. Тези постъпки, обаче, още повече амбицирали честолюбието на всесилния Реджо, поради което една нощь неговите хора хванали бащата на Сребра - Димо Ивановъ, премазали го съ бой и му се заканили, че ще го убиятъ, ако не склони дъщеря си да пристане за ханъма на Реджо. Следъ няколко дни и самиятъ мухтаринъ, като представитель на властьта въ селото, отишълъ въ къщата имъ и заявилъ на родителите на Сребра, че не е въ положение да имъ помогне и да не очакватъ нищо отъ него. Съ това те вече изгубили всяка вяра и надежда за помощь и закрила отъ властьта.

Единъ отъ многото кандидати по това време за Сребра е билъ и Апостолъ Илиевъ Ушлиновски отъ същото село. Въпреки всички заплашвания и заканвания на Реджо, въпреки ежедневните тревоги на родителите и роднините на Сребра поради нанесения побой на баща й, следъ като се съветвалъ съ братовчеда си Темелко Спасовъ, Апостолъ съ още по-голяма настойчивость подновилъ постъпките и искалъ Сребра. Единъ день той заявилъ поверително на Сребра и родителите й: “Не се бойте отъ оня келешинъ Реджо! Ще видимъ кой кого ще убие! При застъпничеството на роднините и родителите на Сребра, последната се съгласила тоя пъть и си дали дума. Скоро се и венчали. На свадбата имъ взело участие цялото българско население. Тази имъ брачна радость, обаче, винаги е била съпроводена и съ постоянни терзания за утрешния день отъ заканванията на Реджо. За всичко това Темелко Спасовъ като ръководитель на организацията въ селото е държалъ въ течение за всичко районния войвода въ Битоля и решаватъ да се убие Реджо. За нещастие планътъ е билъ осуетенъ поради предприетите обиски отъ войски въ селото имъ, въ следствие на което и ръководительтъ напусналъ и се причислилъ къмъ четата на Тодоръ. Всички усилия на Апостолъ да извърши самъ тази работа не успяли. Вместо той да издебне Реджо, хората на последния го издебнуватъ, залавятъ го и го завеждатъ въ турска къща, където го премазали отъ бой, за да се откаже завинаги отъ булката си. Пребитъ, Апостолъ едвамъ се прибира у дома и разправя на домашните си за станалото. При тяхъ живее и снаха му Донка, родена въ с. Смилево, преди година омъжена за братовчедъ на Апостола Ставре Христовъ Ушлиновски, който заминалъ на гурбетъ въ Цариградъ. Като млада булка, въ отсътствие на мъжа си, и Донка била ежедневно обезпокоявана и преследвана отъ хората на Реджо. Веднага наложили добре Апостола, увили го въ овчи кожи и подобрили и спасили положението му. Бащата на Сребра отъ няколко месеци заминалъ на гурбетъ въ Цариградъ, та единствения мъжъ въ двете семйства билъ братътъ на Апостола - Цветко Илиевъ Ушлиновски, учитель и легаленъ ръководитель на организацията въ селото, който уведомява за станалото съ брата му началството въ Битоля и районния войвода...

Време за повече умувания нямало. Трябвало да се бърза. Обмислили и веднага решаватъ и разгласяватъ, че Сребра си е отишла въ бащината си къща, та като дойде Реджо да я вземе, да го обезоръжатъ, да му метнатъ въжето около врата, да го удушатъ, а следъ това да го заровятъ безследно, безъ да разбере никой това. Реджо, обаче, билъ доста снаженъ и физически силенъ, съ дебелъ вратъ, като бикъ, та между Апостола и Сребра се поражда загриженость и съмнение, дали ще успеятъ сами да свършатъ сполучливо тази работа. За по-сигурно, решаватъ и поканватъ за съучастница Донка, на която откриватъ плана и последната се съгласява безъ сякакво колебание. Дали са си клетва, че и следъ като убиятъ и заровятъ жертвата си, каквото и да стане, няма да разкриятъ никому нищо. За тази работа подготвили и посветили напълно и майката на Сребра - Петрана Димова...

Майката, подготвена вече добре отъ дъщеря си Сребра, за да не узнае никой другъ, отива лично при Реджо и му съобщава, че ще му даде не само Сребра, но и Донка, понеже двете са неразделни. Сполучила да го убеди, че и двете били напълно съгласни да му станатъ ханъми, ако самъ отиде презъ някоя нощь и ги вземе, за да не се узнае отъ никого въ селото. Реджо, ухиленъ до уши се съгласилъ на всичко. Възложилъ й да каже на Донка и Сребра да се приготвятъ, като се събератъ двете наедно и на другата вечерь ще дойде да ги вземе лично безъ да узнае никой. За уговореното баба Петрана съобщава подробно на дъщеря си Сребра. Веднага приготвятъ здраво въже, тесла и една пиралка (дървена бухалка). Съобщаватъ същото на Апостолъ и Донка, които незабелязано същата нощь се прибрали наедно у Сребрини. Така събрани, уговорили подробно и плана за начина на убийството, като си разпределили кой какво ще говори, къде ще стои и какво ще прави още съ влизането на Реджо, за да не породятъ и най-малко подозрение или съмнение въ него, още повече, че той винаги ходелъ въоръженъ. На уговореното време презъ нощьта Реджо отишълъ съ всичкото си величие да вземе новите си ханъми...

Апостолъ, Сребра и Донка, успели да избягатъ и властьта ги обявила за “фираръ”(нелегални). Въ анкетната комисия за разкрития трупъ са взели участие съ личното си присътствие и консулите на великите сили въ Битоля. Заключението на комисията е било, че убийството на Реджо е политическо, защото върху убития били намерени всичките му скъпоценности, които е ималъ: златни и сребърни пари, златенъ пръстенъ, часовникъ и пр., освенъ оръжието му, което не е било намерено и следъ втория по-щателенъ обискъ и претърсвания въ с. Лера...Апостолъ, Сребра и Донка бяха осъдени задочно на доживотенъ строгъ затворъ, която присъда беше останала въ сила и следъ Илинденското възстание, поради което бяха зачислени въ районната чета на Г. Сугаревъ.
Сребра и Донка отъ с. Лера битолско, бяха първите жени - комитки, които съ пълно съзнание и редка смелость се проявиха въ тази акция и заслужено бяха зачислени презъ 1902 г. въ редовете на нелегалните дейци въ битолския революционенъ районъ, където съ рядъкъ стоицизъмъ отстояха суровия нелегаленъ четнишки животъ и презъ Илинденското възстание, следъ което, както много други, напуснаха родината си, като по каналенъ редъ бяха прехвърлили границата и се приютиха въ свободна България.

Сребра и Донка винаги бяха съ претенции да бъдатъ третирани наравно съ мъжете въ четата. Инструкциите бяха, споредъ нуждите да се движатъ въ по-добре организираните села за образуването женски групи, които при нужда да бъдатъ въ помощь за продоволствието на четите, снабдяване и ушиване на облекло и припаси. Сребра съ простодушния си пронизителенъ погледъ, съ завидно стройно развито тялосложение, които издаваха редка жизнерадость и вродена скромность на селска свенливость, криеше въ себе си и своето кораво, но туптяще будно национално сърдце. Винаги резервирана и скромна до наивность въ отношенията си, тя не се смущаваше отъ никакви несгоди и лишения при новото си положение. Тя не откриваше, обаче, тъгата за майка си, която е била изтезавана и осъдена по същата афера и наедно съ двете й братчета бяха въ затвора, а въ отсътствието на баща й къщата и всички имоти оставени на произвола. При всяка изразена мисъль обаче, въ нея проличваше неограниченото задоволство въ пламналото й отъ мъсть сърдце, че е премахнатъ вече оня, отъ когото цяли денонощия са треперели и плакали съ майка си, угрижени за утрешния день.

Донка е по-низка на ръсть и мургава, но съ строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше къмъ всички като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издържливость къмъ всички незгоди и лишения при нелегалния четнишки животъ, когато й се заговореше за извършеното отъ тяхъ убийство, винаги пламваше отъ озлобление, съ което издаваше и наболелите си чувства на мъсть и задоволство, че са премахнали единъ злодей, който винаги е билъ кошмаръ на мораленъ и материаленъ тормозъ въ селото имъ, а още повече за тяхъ и семействата имъ. - Сега вече мога да умра спокойно - винаги прибавяше въ края на разговора си Донка.
Съ тази смела и единствена по рода си акция въ с. Лера, македонската българка издигна гордо знамето за защита моралните традиции на своята вяра и семейна честь, които бяха издигнати въ култъ.”
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #268 на: Февруари 16, 2016, 11:16:21 »

Кецкаровъ къмъ охридчани - Октомврий, 1941 г., Илюстрация Илиндень

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1941.pdf?sequence=3&isAllowed=y

 Пълно течение на списанието за 1928-1943: сканове със свободен достъп на сайта на Скопската университетска библиотека: http://www.dlib.mk/handle/68275/365

“Правдата възтържествува. Идеалътъ се осъществи. Сега мога да кажа думите на Св. Тома: “О, Господи, пръстътъ ми е въ раните Ти и вярвамъ въ Твоето възкресение”. Възкръсна свободата и въ Охридъ. Честита да ни бъде тя и за вечни времена. Доста съмъ старъ и мога да ви спомня всички борби, които нашиятъ Охридъ е изживялъ въ повече отъ половина векъ; да ви припомня всички трепети, които са вълнували три поколения, когато искрите на надеждата за свободата са блясвали надъ нашето мило езеро. Считамъ се слабъ да изразя великата радость, която вълнува нашите сърдца - вие изпихте до дъно чашата на страданието, а ние пъкъ тукъ съ болка на сърдцето допускахме, че можемъ да умремъ съ отворени очи за Охридъ.

Сега, когато свободата наново изгрява надъ яките кули на старата и мощна българска столица на царь Самуила, азъ искамъ само да ви спомня, колко велико държавотворно чувство е живяло въ гр. Охридъ презъ вековете, и колко заслужено той получава свободата си. Охридските граждани, нашите деди и прадеди, винаги са живяли съ спомена за своя Българска държава, за свой български патрикъ. Нямало е, няма охридчанинъ, който да не се гордее, че името на неговия градъ буди въ всеки българинъ спомена за старата и мощна българска държава.

Това чувство, което е кръвь и плътъ на охридчанина, ние дължимъ преди всичко на нашия “Златенъ Свети Климентъ”. Св. Климентъ чрезъ българската просвета направи дълговечни - и споменътъ за Българска държава, и надеждата за нейното възкресение. Трябва ли да ви припомня, че Охридъ “до 1767 лято” (вие помните песеньта на Пърличева) запази вещественъ споменъ за стара българска патрикана! Не е време и място тукъ да ви изреждамъ упорството на Охридчани въ тяхната черковно-народностна борба. Това са правили, правятъ и ще правятъ нашите учени, каквито и нашия Охридъ винаги е давалъ. Това са правили и чужди учени отъ съседни и далечни народи. Тези чужди учени неведнажъ са изпъквали несломимия български духъ на охридчанина.

Сега нека ми бъде позволено да събудя само спомена за нашата единодушна борба за човешки права и свобода; да спомена имената на починалите борци за нея около Илинденското възстание. Въ 1903 г. презъ м. февруарий, когато нашиятъ съгражданинъ Наумъ Фортомаровъ бе убитъ отъ злодейска ръка на Хамидовия режимъ, тогава охридчани единодушно спустнаха кепенците на цялата чаршия и принудиха турската власть да влиза въ преговори съ насъ българите. Това беше проява на дисциплина и единодушие - предвестникъ за борба и съ оръжие въ ръка. “Делото” (така ний наричахме организацията) беше станало свещенна дума. Мога ли да изреда кои работиха за него? Та кой не беше съ него? Има, има, между васъ стари и мои ученици. Нека те разкажатъ на младите за чудния пламъкъ който гореше въ сърдцата на охридчани. Кажете имъ какъ техните деди и бащи отделяха отъ залъка си, за да купуватъ оръжие. Кажете сега на нашите рибари, лебеди и чунари какъ Грунчеви, Рилкови, Банджови, Канефчеви, Бакалови, Зарови, Маслови, Еленкови и пр. какъ съ чунове кръстосваха езерото и пренасяха оръжие отъ арнаутлука. Спомнете на младите, какъ се бойкотираха всичките институти на Хамидовата власть - особено съдилищата; какъ се създаде държава въ държава въ Хамидовия режимъ; Спомнете си за нашите жертви въ борбата съ грабителите на нашата свобода, похлупена съ договорите въ Букурещъ и Парижъ. Нека ми бъде позволено да спомня имената, ако не на всички илинденци, които проляха кръвьта си въ борбите за свободата, поне на Хр. Узуновъ, М. Патчевъ, Аргиръ Мариновъ, Наумъ Златаревъ, Наумъ Чакъровъ, Антонъ Узуновъ, Дуле Пармаковъ, Климе Рилковъ, Гурко Садиловъ и пр.; допълнете тия имена съ много много други и съ ония, които отидоха следъ тяхъ презъ 1913 и 1918 г. Помнете ги съ благоговение предъ олтара на нашия покровитель Св. Климентъ.

Открихъ тази страница изъ живота на моето поколение, не за да го поставя като начало и конецъ на нашата борба за свободата, а за да напомня, че въ основите на Българската държава почти всяко поколение е вложило кости напоени съ изобилна кръвь, и да подчертая колко заслужена и скъпа е свободата, която днесъ получаваме отъ двамата велики вождове на Германия и Италянския народъ - Адолфъ Хитлеръ и Бенито Мусолини.

Драги съграждани,
Позволете ми на моята старость да дамъ и единъ съветъ: народите заслужаватъ свободата си не само съ това, което са направили, но и съ онова, което имъ предстои да правятъ. Свободата, която днесъ справедливо получаваме, ние трябва да заслужимъ съ истинско държавно чувство. Където и да ни е поставилъ животътъ - въ полето на труда, въ търговията, въ производството, или на държавна служба, ние всички дължимъ на държавата данъкъ отъ сърдцето си, отъ ума си, отъ труда си, отъ кесията си. Само така ние ще бъдемъ възнаградени стократно съ истинска свобода и благоденствие, които ще получимъ чрезъ добри и справедливи закони и чрезъ честно и дейно изпълнение на тия закони.

Свършвамъ съ горещата благодарность къмъ божествената справедливость, която изгря надъ българския народъ и съ искренъ зовъ да бъдемъ достойни творци на единна и мощна България въ нейните етнически, исторически, стопански и географски граници. Да пребъде на вечни времена мощна Българската ни държава.
Да живее върховниятъ ни вождъ, нашиятъ любимъ Царь Борисъ III и Царствующия домъ.
Да живее Престолонаследникътъ ни Симеонъ II.
Да живее германскиятъ и италиянскиятъ народи и техните вождове, богоизбранници и носители на правдата, мира и труда!
Довиждане, мили съграждани и роднини!
Антонъ Ев. Кецкаровъ
77 годишенъ пенсионеръ, бившъ дългогодишенъ гимназиаленъ учитель, единъ отъ началниците на Илинденското възстание.”

Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #269 на: Февруари 17, 2016, 03:31:21 »

ЦАРЬТЪ НА БЪЛГАРИТЕ - “Илюстрация Илиндень” априлъ 1941 г., Кирилъ Христовъ отъ Битоля, главен редактор, председател на Илинденската организация, революционер, деец на ВМОРО

стр. 67 http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1941.pdf?sequence=3&isAllowed=y

Пълно течение на списанието за 1928-1943: сканове със свободен достъп на сайта на Скопската университетска библиотека: http://www.dlib.mk/handle/68275/365

“Знаемъ го ние още отъ неговото раждане. Що туку встъпвахме въ нашето юношество достигна вестьта - родилъ се царъ на България. И засияха лица, възрадваха се сърдца. Молитви горещи достигнаха небесата. Благословии, въжделения изтръгнаха се изъ сърдцата. По неведоми пътища стигнаха ни и снимки. Радвахме му се всички. И той растна заедно съ засилването мощьта на българския народъ.

Изнизаха се години. Полетя българскиятъ войникъ къмъ светилищата на светите братя, къмъ чертозите на царя Самуила. И съ очите си видяхме наследника на престола въ първите редове да осиява съ присътствието си духовете на борящите се витязи. Не едно премежие се бе изпречило на пътя му, не единъ пъть животътъ му е висялъ на косъмъ, но народътъ изпроси милостьта Божия и Богъ ни го съхрани.

Настъпи 3. X. 1918 г. Потъналъ въ трауръ, народътъ възложи своите надежди върху мъдрия, върху истинския народенъ нашъ царь Борисъ III, който съ царственото си сияние тръгна изъ села и градове да успокоява, да вдъхновява вяра въ светлото бъдеще на храбрия свой народъ. И всички въжделено го очакваха, всички му се радваха и го посрещаха както самиятъ Богъ се посреща.
Ураганъть, миналъ и върху царствения му домъ, постепено утихна. Настъпило вече спокойствието въ страната, тя се отправи къмъ своя възходъ и отново просия благополучието на народа, впрегналъ последни свои усилия да омие позора, който Букурещъ и Ньой бяха му наложили. И всички заговориха отново за “обетованата земя”. Гонимата отъ победителя цель да се опогроми окончателно българскиятъ духъ - неуспя, пропадна.

Поелъ здраво въ ръцете си всестранното управление на страната си, таящъ въ душата си всичките въжделения на своя народъ, по Божие вдъхновение царьтъ на Българите бе налучил пътя за извеждане на народния ни корабъ на спасителния брягъ. И свърза той съдбата на българина съ тази на жестоко обругания великъ Райхъ, великъ по духъ, великъ по мощь, по жажда за отплата. Тоя му съюзъ бе благословенъ и отъ създателя на всеобщо обичаната наша царица, която дари българския престолъ съ въжделено очаквания наш престолонаследникъ Симеонъ князъ Търновски.
И целиятъ народъ единодушно, спонтанно прегърна съюзника си отъ 1915 - 18 г. и отвори обятията си, та го посрещна така, както онещастливена майка прегръща изгубения свой синъ, единствената своя надежда и утеха - осамотенъ бе останалъ българинътъ, заобиколенъ отъ стръвни за българска кръвь съседи.

И настъпи великата радость за всяко българско сърдце. И то импулсира, до пръсване то тупти! Всички българи подъ скиптъра на своя мъдъръ царь! Боже! Истина ли възкръсна българската правда? Велика България, въжделената, мечтаната отъ векове целокупна българска родина, възстанови ли се вече? Престанаха ли вече заплахите на исконни врагове за посягане върху всичко свето, за заробване на всичко българско? Питатъ се всички - всички зашемедени отъ светкавичната бързина на развилите се събития.

Щастливъ народъ съ Богопомазания свой Царь! Отъ години наредъ, той, царьтъ, все утеха и радость носи за своите поданици - братя. Неговата блага усмивка пълни съ възторгъ и радость сърдцата на граждани и селяни. Съ посещенията си изъ всички краища на страната само крепкость и вяра за добро щастие вдъхва. Спечели той сърдцата на всички, заради това и Богъ го благослови. И ето - почти удвоена България по пространство и народъ - безъ жертва, безъ капка кръвь, безъ сътресения, безъ страдания - при общо ликуване, при несбъднала се отъ векове общобългарска радость.

Да пребъде на веки славата на царьтъ на българите Борисъ III. Да утвърди Богъ царствената му корона, осияна вече съ безценните камъни Мизия, Тракия, Добруджа, Македония и Поморавия!
Да бъде тя вечна, безконечна!”
Сочувана