Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Книги за България и ВМРО  (Прочитано 100441 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #240 на: Август 07, 2015, 04:41:19 »

МОКРЕНИ (моето родно село) - Спомени на Симеонъ Костовъ - Сийнъ, с псевдоним Крумски

http://strumski.com/biblioteka/?id=756

- записани от неговия син Анастасъ Симеоновъ

"На югозападната часть на Македония въ източните поли на Мурикъ планина - заградено амфитеатрално отъ верига планини: на северъ и северо-западъ Върбица планина, на изтокъ Стената (калето) и на югозападъ Шундовица планина, се намира хубавото, обградено съ зеленина, чисто българско село Мокрени... По забележителни местности въ мокренската мерия са: Родованските, Лековитата вода, Бялите камейна, Трите ридия, Джаферова чешма, Шундовица, Зайчеръ, Градища, Уши, Лесковица, Врапчинъ, Рупата, Льоджовъ каменъ, Николова дупка, Танасовъ, Писоците, Белева река и др., все хубави и чисто български имена. Мокрени до възтанието 1903 год. броеше около 250 къщи съ едно чисто българско население отъ около 2000 души...

Тъмното духовно и политическо робство за целия български народъ въ ония времена, споделяха и прадедите на моето родно село. Македония, особено въ последната епоха: гръцко-турската, сръбска и руско-турската войни, по време освобождението на България, бе арена на най-големи размирици, грабежи и безчестия отъ страна на турци, арнаути (геги) и др.

Отъ друга страна, патриаршията бе разширила своята пропаганда въ името на елинизма, но това по-скоро доведе съзнанието за просвета на свой роденъ езикъ. И ето, още въ 1878 год. започва въ Мокрени тайно да учи децата на българска азбука даскала Вангелъ отъ село Загоричани. Следъ него Георги, брата му, продължава тайното обучение на български, като учитель въ селото...

На 11 май старъ стилъ 1892 г. на деньтъ св. св. Кирилъ и Методий, бива прочетено решението на мокренци, придружено съ заявление до Валията и турското министерство на просветата, че селото отхвърля подведомството на Патриаршията и като селище, населено само отъ българи, признава Екзархията...

Възстанието беше обявено на 20 юлий ст. ст. 1903 г. съ възвание отъ щаба на В.М.Р.О. Поради късното пристигане съ единъ день на специалния куриеръ, носящъ възванието отправено до мокренския центъръ, мобилизирането на мокренци, годни да носятъ оръжие, стана на 21 юлий 1903 год. вечерьта. Всичко за мигъ беше готово въ тая вечеръ! Сърдцата на млади и стари туптяха, жадни за свобода или смърть!

На 22 юлий 1903 г. сутриньта въ подножието на Шундовица планина, следъ разпределяне патроните и определяне длъжностите на всеки въ време на бой, войводата Н. Андреевъ съ кратка и прочувствена речь, поведе сговорната мокренска дружина, къмъ върха Св. Илия, на западъ отъ Мокрени срещу селото Клисура. Бързо се заематъ позиции по голиятъ връхъ Св. Илия и до самата черква Св. Илия. Знамето отъ червеновиненъ коприненъ атлазъ отъ едната страна на което беше изобразенъ съ портокалени копринени конци разяренъ лъвъ и отъ другата - писано съ художествени букви "Свобода или смърть", най-грижливо и внимателно изработено отъ нежните ръце на мокренската млада учителка Мария Вангелова, вееше се, закрепено въ изящно изготвения прътъ, забитъ на върха Св. Илия до главата на смелия и безстрашенъ знаменосецъ Картела Т. Пачинъ, род. с. Мокрени.

Намиращия се въ Клисура муйдуринъ, наедно съ около 150 души аскеръ бързо се отправятъ къмъ Св. Илия. Сражението се почва къмъ 9 часа преди обядъ и продължава до 2 ч. сл. об. Безброй гърмежи отъ пушки въ залпове и по единично, непрекъснато! Въ помощь на турците, пристигатъ гръцки евзони, начело съ гъркоманина Вангели, който заема левия флангъ. Турците наедно съ гърците са били повече отъ 200 души срещу 74 души мокренска чета...

И така Мокрени, което стои въ подножието на кичестия Св. Илия, което носи като корона тоя връхъ, заобиколенъ венцеобразно отъ гъсти зелени гори, даде първите седемь души жертви, току що почувствували се въ тая злокобна нощь, толкова щастливи, колкото и злощастни. Тихъ ветрецъ отнася шепота на техното ура навредъ изъ земята, и аромата на миризливите треви, гали пробитите имъ горди чела! Те са въ редица, гробъ до гробъ въ двора на черквата Св. Илия...

На 23 юлий 1903 год., значи на другия день, съединените чети на Чакаларовъ и Поповъ, наедно съ мокренската чета на Н. Андреевъ превзеха Клисура въ 3 ч. сл. об. безъ съпротивление отъ турците, които отстъпиха югозападно презъ Лъка. Тоя день беше първия свободенъ день, не само за Мокрени, но за почти цялата костурска околия. На върха Св. Илия, на тоя на Върбица планина, на Льоджовъ каменъ, въ Клисура, Мокрени и навредъ изъ околията, развяваше се червениятъ байракъ на свободата!...

Още на 15 августъ ст.ст. Мокрени беше почти напустнато отъ своите обитатели, които напълниха всички помещения, черквата и двора на манастира "Св. Богородица, отстоящъ на около 2 км. северозападно отъ Мокрени. "Турците идатъ" беше мълвата...Добитъкъ остана на полето, по пътищата, а някои затворени въ дворищата. Жалкиятъ вой на кучетата се разнасяше по улиците на селото, което изглеждаше страшно...Сутриньта на 16 августъ ст. ст. 1903 год., гъсти облаци отъ димъ обвиха хубавото, потънало въ зеленила Мокрени! Турскиятъ аскеръ слязалъ отъ Върбица планина по дирите на комитите...Мокрени обвзе стихиенъ пожаръ, който унищожи всички къщи. Въ същия тоя день са избити отъ аскера и башибозука всяко срещнато лице въ и около Мокрени, повечето стари, които не са успяли да избягатъ...Манастира беше препълненъ съ мокренци, жени, деца, стари...Тукъ ужасите бяха неописуеми. Страхътъ за общо клане отъ турците, които непрекъснато стреляха и избиваха  предъ очите на всички, намиращи се вънъ отъ двора на манастира, обвзе въ паника всички - общъ плачъ и ридания - неутешно пищатъ децата! Вратите на манастира се отварятъ и аскера нахлува въ него....

Пепелището Мокрени прибра пакъ свойте обитатели, но вече бежанци. Те започнаха наново да го възстановяватъ и въ продължение на няколко години, благодарение на емигрантите въ Америка, построиха се нови и хубави жилища.

Следъ възстанието до балканската война Мокрени се радва на свое българско училище, макаръ съ некои прекъсвания поради борбите съ патриаршията, която както видяхме въ миналото, води непрекъснато борба за погърчване българското население въ тоя югозападенъ край. Зачестиха сраженията между български и гръцки чети презъ 1904, 1905, 1906 и 1907 год. Гръцки чети усъдействувани отъ турските власти, направиха големи вандалщини и жестоки убийства надъ български мирни селяни. Въ 1906 год. по заповедъ на турската власть, въ Мокрени бива назначенъ за гръцки учитель някой си бившъ разбойникъ Георги Анастасовъ, който стоя въ селото само няколко дни, безъ да започне обучението, защото нито едно дете не се явило въ училището. Бива принуденъ съ турска полиция да събира децата отъ къща на къща, обаче безъ резултатно. Мокренци правятъ постъпки чрезъ българския инспекторъ тогава Минчевъ и изтръгватъ отъ Цариградъ заповедьта: "Веднага да си заеме българския учитель мястото и започне занятката".

До 1908 год. учителствува самъ неуморимия, скроменъ и крайно преданъ на делото учитель - мокренеца Иванъ п. Данаиловъ. Мокренци дължатъ много на тоя скроменъ труженикъ, живъ и днесъ. Презъ хуриета 1908 год. се завръща отъ България въ селото си Никола С. Андреевъ съ жена си, които ставатъ учители. И ето въ Мокрени ставатъ трима учители. Борбите между гръцки чети съ турците отъ една страна и българи легални и нелегални отъ друга все продължаваха. Никола Андреевъ, като учитель и като войвода, защищавайки интересите на селото, бе наново се издигналъ като страшилище за турци и гърци въ околията...

Въ Балканската война Мокрени наново бива опожарено наполовина и ограбена всичката му покъщнина и добитъкъ при отстъплението на гърците отъ Кили Дервентъ и Соровичъ. Благодарение на съединените чети на Пандиль Шишковъ отъ Върбени и мокренската милиция начело на Петъръ Нановъ, турците биватъ задържани въ сражение на 23 септември. На 24 септември 1912 г. Мокрени бива опожарено за шести пъть! Два три дни следъ това, следъ като съюзнишката армия отблъсна турците, мокренци се завръщатъ въ полуизгореното си село и нареждатъ съ сълзи на очи написания отъ техния войвода стихъ съ заглавие "Пакъ при тебе ида, село, село изгорено, пепелище...

По силата на гръцко-българската конвенция за "доброволното" изселване на инородците, бяхъ избранъ, или по-право азъ се избрахъ за делегатъ предъ трета гръцко-българска подкомисия, която действуваше въ костурско. Баща ми беше далъ декларация въ смисълъ: имота ни да остане на тамошните роднини, но азъ горейки отъ силно желание да отида въ родното село, искахъ да използувамъ този случай. Съгласихъ няколко души мокренци отъ Варна да ме упълномощятъ да защитавамъ техните интереси предъ комисията. Те сториха това съ най-голямо удоволствие...Тръгнахъ къмъ втората половина на августъ 1927 год.

Мокрени отстои на около 20 клм. югозападно отъ гара Соровичъ, последната станция, където трябваше да слезна. Тукъ на същата тая гара презъ 1919 год. азъ минахъ като пленникъ...Цели два и повече месеца чакахъ комисията, която заседаваше изъ костенарията на костурско и презъ това време азъ обиколихъ всички кътчета на Мокрени и околностьта му. Радвахъ се като дете на неговите хубости...Комисията закъсня и това беше по-добре за менъ, защото и азъ не бързахъ. Най-после, тя дойде въ Мокрени на 2 ноемврий 1927 год. и на другия день откри заседанието въ новото малко училище средъ село. Състава на III-а подкомисия беше: председатель французина Жиро, бившъ комендантъ на Солунъ, презъ общоевропейската война. Отъ българска страна запасния генералъ Каблешковъ и единъ гръкъ отъ гръцка страна, чието име не помня. Комисията си зае мястото и започна разглеждането на делата едно по едно, съгласно подадените декларации на мокренци емигранти въ България. Азъ също си заехъ моето място като делегатъ. Салона беше препълненъ отъ селяни-мокренци.

Първите няколко дела минаха тихо, но когато дойде реда на делата по които азъ трябваше да взема участие като защитникъ, председателя Жиро явно отричаше моите показания и не искаше да признае никакво освидетелствуване на някакъвъ си български делегатъ, който отдавна билъ забегналъ въ България. Той, както обикновено се е обославялъ само на тамошните свидетели, които по силата на обстоятелството, че оставатъ подъ гръцка властъ, трябваше да лъжесвидетелствуватъ, като предупредени предварително отъ гърците.

Така е ставало навредъ изъ костурско подъ председателството на г-нъ Жиро, който си създалъ име между делегатите изъ тоя край, като лошъ председатель на III-а подкомисия. Това научихъ отъ делегати още при отиването ми въ Солунъ. Стана скарване между нашия председатель г-нъ Каблешковъ и председателя Жиро по вакъвските имоти...Въ тоя моментъ на разправи и караници, азъ не можахъ да се стърпя и казахъ на г-нъ Жоро на френски, че той като председатель на тая комисия е само на гръцка страна и никога на българска. Нервно стана, г-нъ председателя съ заканителни жестове, приближи се до менъ и каза: "азъ да бъда нареченъ така отъ единъ български делегатъ, маршъ още сега отъ гръцка територия!" Той нареди веднага да се съобщи по телефона на пристава въ Клисура, за да ми се предаде паспорта и още същата вечеръ да замина...

Трябваше ли да му склоня глава тамъ въ моето родно огнище, въ моя домъ, въ моето училище, да прося милость отъ този, който пръска само неправди? Не, азъ трябваше да му кажа истината, макаръ и съ рискъ да бъда арестуванъ. Отъ Мокрени, обаче, г-нъ Жиро разбра, че не трябва да се гаври съ участьта на единъ поробенъ народъ, който отъ векове се мъчи съ кръвьта си да извоюва свободата си! Тая случка именно, докара уволнението на Жиро, като председатель на III-а подкомисия, както се научихъ въ последствие..."
« Последно менување: Август 15, 2015, 03:18:01 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #241 на: Август 15, 2015, 03:16:54 »

Автобиография на Коне Г. Самарджиев, 1908 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=199

"Роденъ съмъ въ гр. Прилепъ на 6 октомври 1854. Презъ 1860 г., на чисти понеделникъ, баща ми, следъ като на олтарната врата енорийскиятъ ни свещеникъ хаджи попъ Георги ми прочете молитва, заведе ме въ училище. По това време Коте Пазовъ и Аце Смичковъ учеха българските деца на църковнославянски езикъ...

Отъ началото на 1876 почна да излиза в. "Зорница" въ Цариградъ. Той вече, както на всичкото тогавашно младо българско поколение, стана учитель-ръководитель и отвори жажда за четене...

Въ началото на май писахъ Манчову, вместо да проважда скъпо плащанъ чиновникъ въ Солунъ, ако му се броятъ 200 лири, за каква сума би отпусналъ книги, за да се открие българска книжарница въ Солунъ. Г-нъ Манчовъ веднага на красива бланка ми отговори, че съ готовностъ приема предложението ми...Шуреятъ ми, покойниятъ Ицо х. Аневъ - Гаро, човекъ състоятеленъ, съ чиято каса разполагахъ неограничено въ търговските ми предприятия масларство и житарлъкъ, кога му изложихъ въпроса и дадохъ да прочете г-нъ Манчовото писмо, прие да станемъ съдружници: той да вложи 200 лири и азъ 50, братъ му Иванъ да продава книги въ Прилепъ, а азъ въ Солунъ. Направихме си контрактъ и на 13 юли с.г. съ 250 лири въ пазухата потеглихъ чрезъ Солунъ за Пловдивъ...

Втората седмица на августъ, земените отъ г. Манчовъ десетина сандъка "Бащини язици", "Християнска вяра" и пр. пристигнаха въ Солунъ. По тогавашните обичаи книгите се занесоха при меарифа въ правителствения домъ. Не свикналъ на солунските августовски жеги, хвана ме треска. Трескавъ и както си бяхъ въ прилепската униформа - антерия и чохена салтамарка седехъ си връзъ сандъците въ меарифската стая. Влезе въ стаята единъ внушителенъ господинъ и ни поздрави. Разбрахъ, че милостьта му е директоръ на меарифското управление. Види се, съ своята оригинална носия, обърнахъ му вниманието и веднага съ единъ предразполагаещъ съчувственъ тонъ ме запита:
- Не варъ, оглумъ? (що има, синко?).
- Тези сандъци съ учебниците са мои и моля за преглеждането имъ.
- Откъде сте родомъ?
- Отъ Прилепъ.
- Тамъ ли ще носите тези книги?
- Тамъ, полугласно и полуразбрано му отговорихъ.
- Слушай, сину, Прилепъ е единъ малъкъ и отстраненъ градецъ; тамъ ще можешъ да продавашъ книги само въ няколко градове; моятъ бащински съветъ е, съ Божие име единъ день да кажешъ Богъ да прости Монтасъ бей, ти тукъ, въ Солунъ, да си наемешъ една магазичка и да си наредишъ тия книги и полека-лека ще успеешъ въ работата си. Солунъ е скеле на цялата страна, търговци дохаждатъ отвсякъде; и за Разлогъ, и за Костуръ, и за Дебъръ, и за Калканделенъ (Тетово), отъ тукъ ще продавашъ книги, а пъкъ по царската воля, комуто Богъ да продължи живота, навсякъде се откриха и се откриватъ български училища, та ще имашъ успехъ въ работата...
Следъ няколко дни уредена беше книжарницата въ маазите на Бохоръ Маталонъ - правата улица при казанджиите...

По това време въ мъжката гимназия имаше около 300 ученика; стари учебници нямаха учениците; помня, като сега, една сряда следъ обядъ учениците напълниха тясната книжарница - неразбория, помолихъ ги да излязатъ на улицата, затворихъ вратата и отъ прозореца взимамъ първо парите и давамъ учебници. Монтасъ бей стои отсреща и наблюдава съ сиящо лице отъ радостъ. Поканихъ го да влезе въ маазата. Добриятъ човекъ цялъ часъ може да стоя на улицата правъ. Като си отидоха учениците, дойде и седна въ книжарницата.
- Е, е! Благодаренъ ли си отъ работата?
- Господь да дава на Ваше Благородие, що сърце Ви желае - вадя си хлеба - и ще помня и благославямъ до животъ моя благодетель, Монтасъ бея.
- Тукъ има нужда отъ българска печатница, и тя ще успява като книжарницата. Заправихъ "себапъ" (добрина), искамъ да го довърша.
По съветите му дадохъ заявление на виляетското управление за печатница и съ съдействието на Монтасъ бея изпълниха се всички формалности, като се достави отъ прилепския каймакамлъкъ потребната мазбата. Писа се въ Цариградъ. Наскоро Монтасъ бей биде преместенъ отъ Солунъ и заедно съ това заглъхна и въпросътъ за печатница.
Следъ петь години, на 1888 г., при италиянската печатница на С. Муратори открихме българско отделение..."


Йордан Самарджиев от Прилеп - СПОМЕНИ

http://strumski.com/biblioteka/?id=201

"За да се има една ясна представа по революционните борби в Македония и Одринско, необходимо е да се проследи това двнжение от самото му начало...Никола Наумов постъпва като коректор в печатницата на К. Г. Самарджиев, а Д. Груев по препоръки от баща ми до прилепското учил. настоятелство бива назначен учителв гр. Прилеп, гдето се запознава с Перета Тошев. В същата тая година дохожда в гр. Солун слависта д-р Облак с препоръки за съдействие до баща ми с цел да изучи българския диалект в Солунско в свързка с черковно- славянския език на Св. Св. Кирил и Методий...

Никола Наумов минава на служба в Външно министерство, като секретар на Скопското бълг. консулство,а заместник в печатницата ни взимаме Д. Груев.По това време дохожда в Солуна и се настанява напрактика д-р Христо Татарчев, който възприема революц.идеи на Д. Груев и правят предложение на Атанас Наумов, директор на девич. гимназия в Солун, на баща ми и др. за образуване на рев. комитет, обаче те отказват, защото намират, че е рано за революция, понеже голяма част от македонските българи са в пълен мрак като патриаршисти.Те бяха за просвета, за национнално самосъзнание, а след това за революция. От тука разцеплението на легални инелегални дейци...

Илинденското въстание стана с общите усилия и едело на всички поробени българи, обаче само величавияСолунски атентат е дело на частна инициатива и е елмазана мак. революция.
София 6.VII.1933"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #242 на: Август 18, 2015, 10:39:18 »

Събитието въ Марсилия - Иван Михайлов, Спомени IV

http://strumski.com/biblioteka/?id=440

"Черноземски
На друго место съмъ казалъ вече неколко думи за моето запозна­ване — презъ 1922 г. — съ Черноземски, чието истинско име беше Ве­личко Георгиевъ Керинъ...Родното му село не е далечъ отъ Батакъ, чиято съдба подбуди навремето Уилямъ Гладстонъ да дигне мощния си гласъ и която е прякосвързана съ последвалото освобождение на България. Красотата и шепотътъ на родопскитЪ гори, всредъ които 6е израстналъ Величко Ге­оргиевъ, очевидно са му говорили за трагичното минало, забравено отъмнозина вече въ свободна България, но все още настояще задъ планин­ските гребени, преграждащи на югъ погледа къмъ Македония. Черноземски даде единъ знаменитъ ударъ срещу злото въ тоя святъ, какъвтоБатакъ — половинъ столетие преди това — нанесе на едно друго, но въизвестни отношения по-малко зло, чрезъ невинната кръвь на нёколкохиляди свои жители.Че Владо е мечтаелъ така именно да се жертвува противъ робствотона Македония, показватъ няколкото реда отъ 1924 г., които той ми 6е написалъ върху една своя снимка отъ Македония, въ четнишката мууниформа. Намирайки се всредъ поробения народъ, комуто сръбската властьналагаше и езика си, Владо на две места въ това кратко писъмце влагаирония спрямо сръбския езикъ, а именно — въ адреса „За ГосподинуИв. Брезову“ и въ думата „бугараши“, често употребявана отъ при­шълците сърби.Въ картичката прочетохъ неколко доста смислени и силни стихо­творни реда. Владо имаше наистина нещо поетическо въ себе си. Аковъ българската домашна или преводна литература няма такова стихо­творение, трябва да се приеме, че авторътъ му е самиятъ Владо. Етоонова, което е добре четливо и разбираемо въ тая картичка отпредипетдесеть години. Съ разредени букви са думите, които той самъ е подчерталъ въ картичката: "Подарявамъ ликътъ си за споменъ на нашия учитель-ратникъ— любимецътъ на "хъшоветЪ“ Иванъ Михайловъ (Брезовъ) - отъ единъ отъ многото "Бугараши“ ....

Копнежа на Революционера

Съ едно желание душата си обжарвамъ,
Съ едно стремление по пътя къмъ върхътъ;
Съ едно копнение — ръждивите окови
Съ единъ замахъ да ги разбия
Тамъ, где духа си калихъ.

Че любя волностьта на бурята — въ гърмежа,
Както молния проблясва въ нощьта;
Че любя азъ сломените крила въ стремежа,
Крила сломени въ красота.

Животъ, о, дай ми ти на молния крилата,
И порива свещенъ на ястребъ устременъ,
Да срещна азъ въ набегъ врагътъ-тиранинъ,
Да смажа неговата мощь.

Македония
В. Димитровъ (шофьора)
17 - I - 1924 г.


Въ думите му "тамъ, где духа си калихъ“ требва, очевидно, да сеподразбира поробена Македония.Минаватъ години следъ това. Той продължава да е въ редовете наМакедонското движение. Но като се озова при хърватите, той напълное знаелъ, че врагътъ на хървати и македонски българи 6е общъ.Той лично познаваше жестокия сръбски режимъ въ Македония,положението на измъчения тамошенъ народъ.Челъ 6е и е слушалъ какво ставаше също съ хърватския народъи съ други, насила вмъкнати въ Югославия. Целеше се и се прилагашезатриването имъ, всекидневно, систематически, чрезъ всички видовенасилия и подлости. Отъ както се създаде тая държава и до днесъ —тамъ свободата е разпъната на кръстъ.Тия му впечатления и убеждения са ръководили сърдцето му,мисъльта му и ръката му. Нищо друго!И ако милиони народъ го възхвалява и благославя, не само средъбългарите и хърватите, а и въ далечно бъдаще ще го слави, — то етъкмо защото той е единъ герой срещу тиранията, а не нещо друго.Кратките стихове, впрочемъ, които той е написалъ цели десетьгодини преди да го чуемъ въ Марсилия, потвърждаватъ това, коетоказвамъ.Извършеното отъ него въ Марсилия не може да се нарече убийство.Това е така ясно за всеки, който що-годе познава режима на кральАлександъръ и плановете на Белградъ. Въ същность значи, убиецътъбе Александъръ и белградската политика. А Владо се яви само катоизпълнитель на наказанието, което чрезъ хиляди клетви, потоци сълзии кръвь беха произнесли срещу него цели народи — като македон­ските българи, хърватите, албанците, както и други милиони недовол­ни граждани и селяни всредъ другите народности въ тая държава; меж­ду техъ и доста сърби.Въ множество илюстрации, въ Европа и Америка, проникна снимката, изобразяваща момента на нападението.

Тъй изобилни са злините, които върховната държавна управа нанасяше надъ народите въ Югославия; тъй очевидно е намерението за самото изкореняване на самобитностьта на повечето от тези народности - и то, на първо място, чрезъ даваната отъ горе, отъ самия краль, директива. Поробените народности си бяха казали отдавна мнението за краль Александъръ. Казала си бе мнението и наша Македония, и то - още въ 1912 - 1913 г. Който иска да го почувствува, нека прочете страниците на Карнегиевата анкетна комисия...

Но, дълги дни и нощи би трябвало да чете читательтъ трагичните, унизителни, невероятни примери за сръбските злодеяния въ Македония, ако бихме рекли и ако бе възможно да ги изброимъ едно по едно. Сърбите третираха македонските българи горе-доле така, както бяха третирани негрите отъ ония господа, които някога по Африка съ ласо са ги ловили и продавали презъ океана за черна работа. Разликата бе тази, че Белградъ не искаше да ни праща презъ океана, а да ни посърби чрезъ всички средства, та да станела по-голяма сръбската нация...

Както е известно, Владо Черноземски е действувалъ по твърдесмелъ начинъ. Излезналъ отъ редиците на публиката, пълнеща тротоа­рите на булеварда, по който минавалъ автомобила на краля. Затичанъкъмъ автомобила, извикалъ на френски „Да живее краля!“ (Вивъ льороа!); скочилъ върху стъпалото на автомобила, мигновенно извадилъреволвера и стрелялъ. Случайно, обаче, е билъ засегналъ и министърана външните работи на Франция, г-нъ Луи Барту, който се помина. Араненъ е билъ и френския генералъ Жоржъ, членъ въ Върховния воененъ съветъ, намиращъ се също въ автомобила.Не е точно казано дали Владо е успялъ да стреля върху себе си,преди да бъде ударенъ съ сабя отъ подполковникъ Piollet, който съконя си е съпровождалъ наблизо кралския автомобилъ.

Тримата хървати, другари на Черноземски въ тая задача, Поспишилъ, Мио Краль и Райчъ, по една случайность са били заловени на френска територия, близо до швейцарската граница, когато насмалкощяли да я прехвърлятъ. Te бяха осъдени на дълъгъ затворъ.Процесътъ срещу тяхъ бе единъ измежду най-интересниге междудвете големи войни. Защитникътъ имъ беше адвокатътъ при Парижкия апелативенъ съдъ Жоржъ Десбонъ, чието име основателно се разнесепо света заради смелото му държание. За да се угоди на Югославия,види се, той биде отстраненъ отъ списъка на адвокатите. Но по-къснофренскиятъ парламентъ му възвърна адвокатското право.Жоржъ Десбонъ е роденъ въ Мобурге, малъкъ градъ северно отъПиринеите. Училъ е въ Парижъ въ лицея Св. Станиславъ. Свършилъ еправния факултетъ въ френската столица, където е взелъ и докторатаси. Бивалъ е подпрефектъ, назначенъ отъ министъръ Вивиани. Изпълнявалъ е мисии въ Холандия, Палестина, Полша, Египетъ, Швейцария и прочее. Написалъ е неколко книги и брошури върху икономически,обществени, правни и политически въпроси.Четейки книги по балканските въпроси, самъ, безъ ничий страниченъ подтикъ, е схваналъ правото и мъката на българщината, която несправедливо биде ощетена отъ свои съседи и техните покровители.Но особено 6е проникналъ въ трагедията на македонските българи. Техната защита той пое доброволно, съвършено незаинтересовано и съ ентусиазъмъ. Перото му бе великолепно, а същевременно беше и превъзходенъ ораторъ. Десбонъ бе отдавна преди това познатъ на македонското общество. Запознатъ бе съ Македонския въпросъ основно, по-добре отколкото го познавать мнозина наши общественици...   

Повече отъ десеть години следъ втората голема война го срещнах­ме въ чужбина съ жена ми. По това време той беше така любезенъ да ни подари, на Менча и мене, отлично аргументираната негова книга, която бе печаталъ презъ 1930 година въ защита на България и Македония. Въ знакъ на почить къмъ тоя борецъ за правда, когото и нашитё бъдещи поколения требва да зачитатъ като независимъ приятель на македонските българи и на хърватите, въ приложение давамъ снимка отъ посвещението му върху подарената ни книга...   

Белградъ отправи настойчиви обвинения противъ Италия, където хърватските усташи имали база; но също така и срещу Унгария, по същите мотиви. Пресата на тия две държави и Австрия, общо взето, държаха обща линия на поведение следъ събитието въ Марсилия. Много вестници поддържаха тезата, че като се разглежда този атентатъ, на­ложително е да се разгледатъ и всички събития, станали въ близките предшествуващи години. А тъкмо подобно нещо плашеше Югославия.Тя бе дала нота до Обществото на народите, съ обвинение срещу Унгария въ връзка съ покушението върху краля. Италия отказа да предаде на Югославия хърватските емигранти д-ръ Анте Павеличъ и Евгенъ Кватерникъ, обвинени като участници въ устройването на атентата. Апелативниятъ съдъ въ Торино взе решение въ тоя смисълъ...

Колкото до виновниците по убийството ние ще кажемъ, че те сa самите сръбски шовинистически среди, които и до днесъ още нематъ другъ погледъ върху работите въ Югославия, а стоятъ на старите изгнили схващания за държавно управление и отношение къмъ чуждите народи. А виновенъ на първо место си бе самъ краль Александъръ, който се явяваше както символъ, така и реаленъ вдъхновитель на безправията въ държавата му. Александъръ показа характера си още когато залепи плесница на едно момиче отъ десетгодишна възрасть въ Скопйе, въ деня кога­то той влизаше тамъ следъ отстъпването на турската армия при Ку­маново, въ 1912 г. Целъ народъ се зачуди на тази недопустима сцена. Колкото до управлението му пъкъ, ако г. Фотичъ обича, можемъ да му дадемъ поименно данни за избити стотици хора изъ Македония отъ страна на сръбската властъ — само защото сa били българи. Много нещо ще има да каже за това управление и Хърватско. Ако г. Фотичъ оспорва тези работи, нека поиска една анкета отъ ОН. Има начинъ и сега да се установятъ фактите. Неоспоримата голема истина е, че краль Александъръ следваше една програма, целяща да затрие отъ лицето на земята народностите съ 14-вековна история, по-високо стоящи отъ сърбите въ културно отношение и съ по-богато минало отъ техъ. Така че, губене на време е за г. Фотичъ тепърва да търси отго­ворностите за убийството на краля. Ако до сега не е разбралъ къде е капиталната, най-съществената отговорность, никога нема и да я съгледа...

На 9 октомврий 1934 год. приключи живота си краль Александъръ.Огромното мнозинство всредъ всичките южни славянски народиса били обхванати отъ вълнуваща радость.Твърде жалки беха официалните съобщения отъ Белградъ поонова време, че . . . всички въ Югославия плачели за краля.Кой може въобще да помисли, че за загубата на Александъръ са плакали хърватите, македонските българи, албанците, немците, унгар­ците, босненските мюсюлмани и прочее?Истината е, че всички те са тържествували, а мнозина сигурно са и плакали отъ радость. Обяснимо...

Но и много светъ въ чужбина, който е считалъ, че правата на на­рода стоятъ по-високо отъ едноличната воля — и особено отъ тирани­ята — на единъ коронованъ глава, е разбиралъ правилно и одобрявалъстаналото въ Марсилия.Хърватската и македонската емиграции въ Америка са били дъл­боко ентусиазирани. Известието тамъ стигнало късно презъ нощьта. ВъТоронто и на други места мнозина нашенци се намерили на улицата ивъ кафенетата; вълнението ги е подтиквало да излезнатъ отъ къщи, наулицата, и да чакатъ нови подробности по събитието.Азъ научихъ за станалото въ турския корабъ „Анкара“, на пъть зачерноморското пристанище Инеболу, на северния брегъ на Турция. ОтьЦариградъ бехме потеглили съ жена ми, придружени отъ турски по­лицаи, на 9-ти октомврий. Радиотелеграфистътъ въ кораба бё хваналъизвестието късно следъ вечеря, когато се бехме прибрали вече за спане.Турската власть беше намерила за подходяще да ни изпрати въ мало­азиатския градъ Кастамону, следъ като бёхме престояли около единъмесецъ въ Цариградъ подиръ военния сърбофилски превратъ въ Бъл­гария.Марсилската акция удари въ сърдцето режима на Кимонъ Георгиевъ въ България, на когото тъкмо сръбскиятъ краль беше най-важнатаполитическа и морална опора... 

Ако огромното мнозинство отъ народа въ Югославия би имало възможность свободно да избере съдъ, за да се произнесе той за зло­деянията надъ тия народи между двerе световни войни, редица бел­градски управници биха били отправени на гилотината; пръвъ между тяхъ би билъ кральтъ. А ако тия народи имаха оръжие въ ръка, подигнали биха се на революция. Впрочемъ, светътъ виде въ 1941 годинамесецъ априлъ, какъ всички хървати, албанци, македонски българи,босненско-херцеговски мюсюлмани, маджари, немци въ Югославия, ане малъкъ брой и черногорци, не само отказаха да защищаватъ катовойници тая държава, но се нахвърлиха срещу нея, за да я видятъ часъпо-скоро унищожена.Но когато съсъ голи ръце, и при рискъ да бъдатъ унищожени, —какъ биха могли другояче да реагиратъ потиснатите въ Югославиянароди, освенъ чрезъ наказване поне на най-проявениге и отговорнинасилници?Въ защита на народиге винаги се явяватъ доброволно техни само­отвержени синове. Такива примери ни посочва и самата Библия.Защитната речь на Черноземски — ако имаше възможность да япроизнесе, сигурно би била твърде проста и убедителна, както са простии велики основните права на човека и на народиге... 

Ще споменемъ бегло, че презъ 1969 година италианската телевизия е предавала вътечение на близо половинъ часъ сцени отъ станалото въ Марсилия, при­дружени съ доста обяснения за живота на Черноземски и другарите мухървати въ едно малко италианско село. Предавани са били изявлениятана жени и мъже отъ селото; на хората, въ чиито домове съ квартирували; на техни познати въ това полупланинско место. Нито единъ измеждутия интервюирани хора не е казалъ една лоша дума за своите познатиотъ онова време, настанили се въ селото като бежанци. Всички са гихвалили за техното почтено, кавалерско държание. Особено възторженоса се изказвали мъже и жени за Черноземски, когото са наричали "булгаро", "мълчаливецъ", "проповедникъ на моралъ и на въздържа­ние", "прекрасенъ човекъ" и прочее.Славата на Черноземски ще пребъде, както и стремежътъ у чове­ка къмъ свобода никога няма да изчезне."   
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #243 на: Август 21, 2015, 10:17:54 »

Подвигът на Мара Бунева - Иван Михайлов

http://strumski.com/biblioteka/?id=535

"Беше мъгливъ, влаженъ день. Сякашъ още виждамъ какъ по измо­крената й връхна дреха се стичаха дъждовните капки. Нямаше какво повече да си кажемъ. Очите й ме гледаха уверено. И въ ръкуването й почувствувахъ нейната сигурность; а заедно съ това и доловимия трепетъ на ръката й — знакъ, че искаше да ме прегърне, за сбогомъ съ мене и съ всички, които следъ нея оставаха въ борбата. Някаква вина и мъка чувствувамъ и до сега, че пропустнахъ да я прегърна. Загледанъ бяхъ въ очите й, за да й изразя всичко, което съ думи бе неизразимо въ тоя моментъ; а може би ме възпря подсъзна­телно тогавашното ми — очевидно пресилено и престаромодно — мое схващане за коректно отношение. Ако наистина има другъ святъ, въ който искаме да вярваме, тамъ ще поправя грешката си, мила сестро Мара!

На 13 януарий 1928 г. въ Скопйе въ 12 часътъ и 15 минути на обедъ, когато сърбинътъ Велимиръ Преличъ се връщалъ отъ канце­ларията си покрай вардарската улица наречена "Войвода Путникъ", предъ печатницата "Стара Сърбия", билъ застигнатъ отъ една млада, добре облечена жена, която съ три куршуми го повалила. Атентаторката, Мара Бунева, успела да изстреля единъ куршумъ въ гърдите си преди да се доближи до нея пазительтъ на Прелича, единъ албанецъ. Пристигнала полиция, която отнела револвера й. Мара направила опитъ да се хвърли въ Вардара съ викове: "Искамъ да умра", но не успела. Видели, че кръвь блика отъ гърдите й и я завели въ болницата. Тамъ тя прекарала три часа въ агония, следъ което издъхнала. Лекарите успели да я свестятъ за малко, за да бъде раз­питана отъ следствените власти. Преличъ е занесенъ въ болницата; била му е направена операция. Въпреки големите грижи на лекарите, не можали да го спасятъ. На 15 януарий 1928 г., следъ две денонощия, починалъ.

Вестьта за атентата въ Скопйе се разнела отъ уста на уста, като мълния. Града е билъ пъленъ съ пазарджии. Граждани и селяни заре­зали пазаря и дюкяните и се впуснали първо къмъ местото на атентата и после къмъ болницата. Великиятъ жупанъ, като чулъ за станалото, просто се вкаменилъ и нищо не можелъ да проговори. А самиятъ краль веднага наредилъ да се направи всичко възможно за спасяването на живота на Преличъ и да му съобщаватъ всичко относно тоя атентатъ. Сръбските вестници са дигнали много големъ шумъ въ връзка съ този атентатъ. Велимиръ Преличъ бе юристконсултъ на скопската жупания. Ро­домъ е отъ Сйеница, Стара Сърбия. Отишелъ е въ Скопйе още въ тур­ско време, заедно съ всички тия сръбски главорези, които нахлуха въ Македония преди войните и заедно съ турците вилнееха надъ маке­донското население. "Нема злодейство въ Скопйе и въ Скопско, на което той да не е билъ вдъхновитель — пише въ в. "Македония" единъ скопянинъ, който е напусналъ неотдавна родния си градъ. Жупанътъ винаги е билъ по-назадъ отъ него въ това отношение. Пропитъ отъ омраза къмъ всичко българско, познаващъ всички дейци отъ величавата македонска борба, бидейки самъ зритель на ней­ния разгаръ, той вървеше следъ всека стъпка на местните граждании изнамираше всички средства, за да задуши и последната надежда въ българското сърдце. До край остана чума за местното население. И зачестиха всички ония грозотии въ Скопско, съ които той спечели своята тъмна слава...

Но своята грозна слава въ цела Македония Преличъ затвърди глав­но съ мъченията надъ македонските студенти. По негова заповедь е стягана главата на Чучковъ, разтягани мус­кулите на Борисъ Андреевъ съ въже, закопванъ е до шия Нецевъ въ гробъ въ турските гробища Гази-Баба, изважданъ е Чкатровъ предъ отворенъ гробъ съ насочени върху него револвери, чупени са ръцете на Чучковъ съ дъсчици между пръстите (отъ което отичатъ ръцете), проплювалъ е кръвь Петъръ Хаджипанзовъ и пр. и пр., а да не говоримъ за Гюзелевъ, който е смазанъ отъ бой, воденъ край Вардара, за да го хвърлятъ въ него...Всичко това го изнесоха студентите предъ съда, а го предадоха сръбските и хърватски вестници...

Рискътъ, на който Мара се излагаше — да стреля посредъ бялъ день въ Скопйе — беше за нея огроменъ. Но за дялото й, а покрай това и за каузата на Македония, още по-възторжено може да се говори следъ като тя реши да турне край и на живота си. Такъвъ случай, като нейния, наистина налагаше самоубийство...

На два пъти Мара се е надявала да намери вкупомъ жупана Вилдовичъ, Преличъ и някой другъ големецъ. Но явявали се пречки и е трябвало да отлага за други пъть решението си... Съ много хладнокръвие е преследвала своята задача Мара. Еднажъ се вмъкнала въ двора на Преличъ — съ когото са съседи — и щяла тамъ да се закрие, за да го дочака. Но случайно я забелязалъ неговиятъ братъ, който я запиталъ очудено: "Што желите, Госпогя Маро ?"— Търся една наша загубена кокошка, му отговорила тя спокойно и напуснала двора. Сама е разказвала, че когато въ Скопйе требвало да се освещава електрическата централа, определена е била да бъде една отъ дамите, които ще прислужватъ на банкета. Очаквали да пристигнатъ влади­ката Варнава, жупанътъ Вилдовичъ, Преличъ и други. Мара била гото­ва да повали поне двама, ако не и трима. Но поради някаква причина не дошли...

Когато Мара бе отишла въ София съ баща си за бракоразводния процесъ, нарочно измисленъ, за да има основание да се установи въ Македония и да заблуди сръбската власть — пожела да посети Менча Кърничева, която наскоро се бе завърнала отъ Виена. Менча живееше съ родителите си въ София и много посетители се беха изредили презъ тези месеци при нея. Мара дошла съ една своя приятелка и съпругътъ на последната, офицеръ. Като ме виде следъ известно време, Менча не пропустна да ми каже, че се запознала съ сестрата на моя другарь Борисъ Буневъ, дошла на гости у дома й. И ми добави:
— Тази жена е годна за големи дела. Погледнахъ я очуденъ, и я запитахъ:
— Какво сте разговаряли, та вадишъ това заключение ? Тя ли изяви готовность за некаква акция, или какъ?
— Нищо особено не сме разговаряли; даже само приятелката й и азъ говорехме. И азъ не знамъ защо имамъ това впечатление. Толкова жени срещнахъ, толкова прегърнахъ, а за никоя до сега не мога да кажа такова нещо.
Каква интуиция 6е тази ? Какво са излъчвали очите на Мара отъ душата й, за да го предаде на Менча ? . . . Знамъ само това, което е казала на близките си: че искала да отиде при Менча само за да я види, да й се порадва... 

Презъ време на втората световна воина е билъ намеренъ въ се­лото му, близо до Качаникъ, албанецътъ телохранитель на Преличъ. Казалъ: "Тая жена беше мужка жена, ама беше и инсафлия (човечна) — защото можеше и мене да убие". Болничарката сръбкиня, която я е дочакала въ болницата, е била също жива по време на войната. Тя разказвала: "Като я донесоха, въ колата съ нея бяха единъ капитанъ и братътъ на Прелича, който я нарече "престъпница". Капитанътъ го пресече, като му каза: "Не виждашъ ли, че е ранена ?" Мара изглеждала пожълтила и била облегната въ колата. Болничарката я питала въ първия моментъ болна ли е, а тя отговорила: "Ранена съмъ". Веднага я отнесли въ операционната зала. Арменецътъ лекарь, който е присъствувалъ при операцията, разказалъ — пакъ по време на войната: "Бяхъ дежуренъ лекарь като я докараха. Обадиха ми се отъ жупанията да се старая да я запазя жива докато дойде лекарь отъ Белградъ и следствените власти. Наистина, подиръ два часа пристигна съ аеропланъ дворцовия лекарь генералъ Костичъ, отъ Белградъ. Съ него дойде и жупанътъ Вилдовичъ. Докъмъ три часътъ Мара беше въ добро съзнание. Генералъ Костичъ я запита: "Йе ли, Госпогя Мара, зашто сте убили Прелича ?"— Убихъ го защото той измъчваше моите млади сънародници, македонските студенти — отговорила Мара и сетне добавила: "Умре ли Преличъ?"...

И зулумите не закъснеха. Изчезна на първо место братътъ на Бунева, Лазаръ, който беше войникъ въ битолския гарнизонъ. Власти­те убиха подиръ това братовчеда й Борисъ Андрейчинъ въ Тетово на 31 януарий с.г. Той беше адвокатъ, 30-годишенъ. Единъ албанецъ въ Тетово бе съсипанъ отъ бой въ ареста, само защото казалъ, че Андрейчинъ е билъ добъръ човекъ. Множество други граждани бидоха арестувани, всички безпричинно. Въ едно писмо поместено въ "Свобода или Смърть" отъ 2 юлий с.г., се казва: "Единъ день минавахъ покрай казармата на жандармерийската казарма. Тамъ се вършатъ всич­ки побоища. По това време извеждаха арестантите. Бащата на Мара 6е цялъ окървавенъ отъ бой. Гърбачътъ, съ който го бяха били, 6е също кървавъ. Държеше го единъ жандаръ. Сломенъ, изнуренъ отъ боя и прегърбенъ отъ годините и нещастието блъсканъ отъ жандармите старецътъ излизаше съ другите арес­танти. Никога презъ живота си няма да забравя неговия мъченически погледъ! Останалите арестанти не са въ по-добро състояние. Маноилъ Стояновъ е битъ на "Гази Баба" и отъ лекарите са установени рани. Паркачевъ, следъ ужасенъ бой, е пратенъ въ болница на ле­чение. Васка е също така бита и изтезавана. Единъ агентъ ми разправя, че нищо не признавали. Та какво да признаятъ?... Охраната за "сигурность" въ града е сега по-голяма отъвсякога. Жандари има на всеки ъгълъ, а също така и агенти. Линията е почти блокирана; землянките, които се намиратъ по нея, често се подпалватъ отъ треновете. При тунелите къмъ Скопйе е образуванъ цялъ лагеръ отъ войска и жандарми..." 

Мара беше млада, весела, хубава. Беше образована, енергична жена, съ всички изгледи за спокоенъ животъ. Защо предпочете да умре? — Заради родолюбието й. Има и всредъ други народи подвизи като този на нашата знаме­нита тетовка. Но все пакъ съвсемъ редки са те. Лесно можемъ да си дадемъ сметка, че и въ нашето народно борчество на пръсти се броятъ случаите като този съ солунските атентатори и съ Мара Бунева... 

Новината за самия атентатъ проникна въ печата на всички страни. Но понеже нямаше кого фактически да съдятъ сръбските власти, не се и разви сензационенъ процесъ. Затова липсваха и чужди корес­понденти, които подробно да осветлятъ общественото мнение. Сръб­ските вестници се пълнеха само съ нападки противъ македонското дви­жение, а и по правило — заплахи срещу България. На много места и въ чужбина бидоха публикувани статии и бележки, изразяващи удивление предъ подвига на Бунева. Спомнямъ си известията на приятели отъ Виена, че за целия тамошенъ печатъ истин­ска сензанция е било съобщението отъ Скопйе за убийството на Прелича по такъвъ начинъ, както го извърши Мара. Такива известия имаше и отъ Римъ — че въ италиянската преса са се появили обширни ко­ментари. Така 6е въ Унгария, Франция и другаде. Голямъ брой напомняния въ печата обръщаха внимание на отговорните фактори наново, че мирътъ на Балканите, а може би и въ Европа, няма да е сигуренъ докато не се уреди македонския въпросъ... 

Мара е била погребана въ гробищата, разбира се, отъ полицията. По несъобразителность, скопски младежи следъ некой день покрили гроба й съ цветя. Това е дало поводъ на властите да заличатъ гроба и да дигнатъ неизвестно къде тленните й останки. А когато дойде комунистическата власть въ Скопйе, която прогла­си себе си за "освободителка", премахна възпоменателната плоча отъ местото, където Мара извърши безсмъртния си подвигъ..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #244 на: Август 23, 2015, 04:27:40 »

Събитието въ Виенския Бургтеатъръ - Менча Кърничева

от 171 стр. до 214 стр.
http://strumski.com/biblioteka/?id=610

"Крушево е кацнало на една височина надъ хиляда метра, обико­лено съ букова гора — като да е било нарочно построено тамъ за епо­пеята, която населението изнесе презъ Илинденското възстание...Крушево има две махали: на горния край българската, населена съ българи (мияци и бърсяци) и на долния влашката, населена съ вла­си...

На 2 септемврий 1918 година заминахъ въ Германия да уча търго­вия и езикъ. За Германия тръгваше и едно семейство отъ София — майка съ две дъщери, Арсови. Мама познаваше едната отъ дъщерите, която някога 6е моя учителка въ Царибродъ. Само при това условие майка ми се съгласи да ме пустне, като ме повери на госпожа Арсова. Съдбата искаше щото съ това семейство да пътува и балдъзата на Тодоръ Паница, Магдалена Измирлиева, съ която се запознахме въ влака...   

Въ София отъ време на време се срещахъ съ Магдалена Измир­лиева, съ която не бехъ прекъснала връзките си. Знаехъ ли пред­варително, че тя ще бъде презъ лятото на 1920 година въ Лъджене, или срещата ни тамъ 6е една случайность — не си спомнямъ. Тя бе на квартира въ домътъ на познатото тамъ семейство Бояджиеви. На горния етажъ живееше фамилията на Чудомиръ Кантарджиевъ, техенъ политически приятель. Тамъ при Магдалена за пръвъ пъть срещнахъТодоръ Паница, човекътъ, който ще определи моята по-нататъшна съдба, а и азъ неговата. Никой отъ насъ тогава не е подозиралъ това. Той бе съ боядисана черна брада и коса, защото иначе 6е русъ, съ сини хитри очи. Пазеше се, както винаги. По онова време се гле­дало делото му въ Пловдивъ за незаконно забогатяване въ Драмско по време на войната...

Въ началото на 1924 година бяхъ при родителите ми въ Царибродъ. Тамъ дойде Паница. Той се е отбивалъ при родителите ми още като миналъ границата нейде къмъ Годечъ, ако се не лъжа. Вероятно по съвета на Магдалена е потърсилъ техъ. Паница ме помоли да кажа, като се върна въ София, на домаш­ните му, да заминатъ за Виена. Обещахъ му да имъ предамъ поръчката и добавихъ, че те много ще се радватъ да се събератъ заедно. Но той отговори, че едва ли ще остане въ Виена; поясни, че предстоела сериозна работа срещу "господа автономистите" (подразбираше хората на ВМРО); и че е говорилъ съ Жика Лазичъ за засилване на групите имъ въ Македония. Жика Лазичъ бе шефъ на обществе­ната безопасность въ Югославия. Паница добави самодоволно, че опитите съ Стоянъ Мишевъ дали добри резултати. Въ Щипъ Стоянъ билъ всесиленъ и ако сме имали някаква работа нататъкъ, могли сме да получимъ препоръка до Ми­шева, за да ни услужи. По-късно узнахъ, че този Мишевъ, заедно съ Паница и другарите имъ, се сражавали срещу "автономистите" при с. Сатовча, Неврокопско. Следъ като са били разбити, Стоянъ Мишевъ съ група негови другари се предалъ на гръцките власти, а отъ тамъ за­минали на сръбска служба. Сега виждахъ, че Паница е влязналъ въ услуга на сръбската власть. Това ме възмути много. Виждахъ, че имамъ работа съ единъ пре­датель, а не съ единъ народенъ борецъ. Идеше ми да го пребия, и то не отъ някакви оформени политически убеждения, каквито още нямахъ, а отъ омраза къмъ сърбите, новите поробители и на Царибродъ. Това откритие, че работи съ сръбската полиция, е направило тежко впечат­ление и на моите родители по същите мотиви. И те не обичаха сърбите като поробители... 

Така наближи и датата на моето заминаване за Виена. Бе презъ януарий 1925 година...Когато една вечерь, преди заминаването ми, Радко ми заговори за решението ми, че Паница требва да се премахне, предложи ми да участвувамъ само като помощенъ факторъ при издирването му. Но азъ не се съгласявахъ съ такава роля. Ако го открия, азъ ще му платя, казахъ. Отдавна съмъ схванала, че той заслужава най-тежко наказание. Радко се опита да ме убеждава — а може би съ цель още повече да разучи на какво съмъ решена, — че азъ съмъ едно дете на роди­телите ми. Но му отговорихъ, че всеки другъ би билъ роденъ отъ майка, която ще жали. Завършихъ своето разсъждение съ условие: последния куршумъ да запазя за себе си; защото много по-лесно ми е да умра, отколкото да стоя по затвори. Той предоставяше на мене да постъпя и така, но само ако се случи да намеря предателя въ Югославия или Гърция, където няма другъ изходъ и където изобщо не може да се води никакъвъ съдебенъ процесъ, нито въ защита на македонската освободителна кауза, пъкъ нито лично на мене. И наистина, той имаше право...

Въ Виена Магдалена живееше на Зайденгассе № 32. Азъ подържахъ по-рано редка кореспонденция съ нея. Квартири се намираха труд­но. Тя ме покани, ако желая, да остана въ нейната стая, където имаше две легла. Хазяйката живееше въ кухнята. Азъ си плащахъ своя дялъ за наема. Хранехме се на гостилница. Моите родители ми изпращаха необходимата издръжка. Сестрата на Магдалена, госпожа Паница, бе по това време въ Белградъ при мъжа си. А после се обадиха отъ Атина и Солунъ, съ снимки и писма...Въ Виена бехъ изненадана отъ единъ новъ фактъ, който не ми бе известенъ до тогава, а именно, че Паница бе и болшевишки агентъ, а не само сръбски и гръцки. Когато той следъ некой месецъ пристигна въ Виена съ жена си отъ Атина и Белградъ, отиде на докладъ и ин­струкции при руския представитель Черски. И това не е било за първи пъть, както узнахъ отъ Магдалена...Самиятъ Паница и жена му пътуваха съ югославянски паспортъ, издаденъ му отъ сръбските власти въ Белградъ подъ името Арнаудовичъ... 

Няколко пъти ставаше дума, отъ като Паница и жена му беха дошли, да отидемъ на театъръ. Понеже не познавахъ добре Виена и местата, където продаваха билети за театъръ, отидохъ при Катя Антонова, сестра на Никола Антоновъ, чиновникъ въ българската легация тамъ, която познавахъ отъ София. Помолихъ я да ме придружи до некое бюро, или касата на театъра, за да купя билетите. Азъ не знаехъ още добре езика и нямаше да мога да се оправя. Купихъ билетите и се сбогувахъ съ Катя. Понеже ложа номеръ 2, рангъ 3, дясно, не можеше да побере всички ни, купихъ две места въ друга ложа, където отидоха Магдалена и мъжътъ й. Азъ останахъ съ Паница, жена му и телохрани­теля му Яне Богатиновъ. Бяхъ много спокойна, както всеки човекъ, който е взелъ едно безвъзвратно решение. Тази вечерь, на 8 май, въ Бургтеатъръ се даваше "Перъ Гинтъ" отъ Ибсенъ. Следъ първите изстрели, дадени срещу Паница, жена му хвана ръката ми. Азъ я издърпахъ и тогава съмъ ранила нея въ устата. Това, обаче, научихъ по-късно въ затвора; то не влизаше въ намеренията ми. Яне Богатиновъ се опита да стане, но изгърмяхъ въ краката му и той похлупи главата си върху перилата на ложата. Гърмежите въ ложата се сляха съ тия на сцената, където се възпроизвеждаше корабокрушение, или буря. Никой измежду публиката не разбра нищо. Азъ спокойно напуснахъ ложата и слезнахъ долу на улицата, за да търся полицай, комуто да се предамъ... 

Следъ полицейския разпитъ ме препратиха въ затвора. Поставиха ме сама въ отделна килия, която се охраняваше малко по-строго отъ другитe. Само директорътъ можеше да я отключва. Кръжещите слу­хове за възможно мое отвличане отъ страна на македонски патриоти, или за мое убиване отъ противници, създавали грижи на полицията. Когато една нощь стана нужда отъ някаква медицинска помощь, треб­ваше да се чака докато издирятъ директора, за да отключи. Още въ по­лицията краката ми се бяха подули и не можехъ да обувамъ обувките си; вероятно поради цимента и влагата. Но сега започваше моето тежко боледуване наново. Синозитъ, бодежи, бъбреци, температура — всичко се стовари върху изтощения ми организъмъ. Бяхъ се нагласила добре. Преместиха ме въ болницата на затвора...

По време на моята акция въ "Бургтеатъръ" баща ми се намиралъ въ Царибродъ, където отишелъ да продава къщата ни. Билъ я вече продалъ, взелъ парите и търсилъ начинъ да ги препрати, когато една сутринь идва известието за убийството на Паница. Той билъ въ чаршията, въ дюкяна на свой приятель, когато този четелъ гласно сръбски вестникъ. Прочелъ му първо, че Паница загиналъ въ Виена и баща ми казалъ: "Добре му са сторили; сръбско куче". Но приятелътъ продължилъ да чете следващата фраза — кой го е убилъ — моето име. Така неочакванъ е билъ удара, че баща ми припадналъ. И още докато се опитвали да го свестятъ, пристигнали сръбски стражари да го арестуватъ. Сърбите са били бясни отъ загубата на едно такова ценно оръдие; и не можейки мене да затриятъ, арестуватъ невинния ми баща... 

Още следъ първото заседание се виде, че азъ не съмъ въ състоя­ние седнала да "следя", по-право да присътствувамъ на процеса. Требваше да лежа и затова ме довеждаха и отвеждаха на носилка, увита въ одеало. Както при следствието, така и на процеса, се нала­гаше да има преводчикъ. Презъ цялото следствие преводчикъ 6е Алфредъ Фуряковичъ, хърватъ по рождение...Вечерь ме връщаха въ болницата, капнала отъ умора и съ болки въ гърдите и бъбреците...

Присъдата 6е произнесена късно вечерьта на 2 октомврий 1925 г. Не бяхъ нито изненадана, нито натъжена — чувствувахъ облекче­ние — свърши се това разкарвание на носилка, това напрежение. Очаквахъ смъртна присъда, защото не знаехъ, че Австрия била премахнала смъртното наказание. Осемь години затворъ ми се виде много малко. Втората часть на присъдата, която гласила, че поради здравословното ми състояние тя не може да бъде приложена, не съмъ нито чула, нито разбрала. За менъ 6е важно, че цельта — една открита трибуна за нашата кауза — 6е постигната. По този поводъ светътъ требваше да чуе за ужасите на робството въ нашата родина...Единъ день пристигатъ въ болничната стая председателя на съда и моя адвокатъ и ми съобщаватъ, че съмъ свободна. Допълнително ще ми съобщатъ за определеното време на тръгването. Бехъ много изтощена вече за такова силно вълнение. Мисъльта, че ще видя пакъ любимите хора, бе за мене необхватна; сърдцето ми от­слабнало и съмъ загубила съзнание...Моето освобождение е станало възможно поради съществуването на единъ австрийски законъ, споредъ който, ако некой осъденъ не е здравословно въ състояние да излежи наказанието, се освобождава...

Моятъ процесъ, и главно самата акция, е предизвикала големъ ентусиазъмъ въ България. Вестниците са били пълни съ подробности. Азъ не знаехъ нищо отъ това. Когато се завърнахъ, Радко ми подари всички вестници, които са писали по този случай, подвързани...Повече отъ четвъртъ столетие го следвамъ като сенка, рамо до рамо въ добро и зло, при незгоди и премеждия; и така ще бъде докато е рекълъ Богъ."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #245 на: Август 26, 2015, 10:14:04 »

ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ - Иванъ Михайловъ, Спомени II

http://strumski.com/biblioteka/?id=437

"Въпреки изпитанията отъ миналото и зловещите решения въ Парижъ, македонското движение започна следъ войната свой новъ възходъ, начело съ ВМРО. Съ тоя възходъ неразривно свързано ще остане името на Тодоръ Александровъ...Подиръ свършека на големата европейска война — края на 1918 г. — се озовахъ при Тодоръ Александров, въ канцеларията на Задграничното Представителство на ВМРО. Тамъ Тодоръ идваше всеки день и оставаше до обедь. Моята работа бе въ същность само съ него...Той не започваше нещо неизвестно въ миналото на нашия на­родъ. Той, обаче, посочи при едно почти катастрофално смущение въ българската душа, че връщане назадъ, изневера къмъ миналото не може да има, отказване отъ пътя на българщината не може да се допустне. Името на Тодоръ ще остане историческо. Извършеното отъ него не беше безъ влияние и върху обществените настроения всредъ цялата българска народность; а имаше отгласъ и надалече. Заслугата на ВМРО следъ 1918 година е по-голема отъ тая презъ 1910 година и поради това, че сега бе въ опасность духътъ на целокупната българщина...

Въ началото на 1913 год. Тодоръ се намира въ щаба на Трета бригада на Македонското опълчение, а по време на междусъюзни­ческата война принася съ другарите си големи услуги на българската осма Тунджанска дивизия. Следъ 1913 год. и до началото на първата световна война е инспириралъ и oрганизиралъ революционните действия на ВМРО срещу новонастъпилото робство (сръбско и гръцко) въ Македония. Следъ приключване на първата световна война възстановява връзките съ поробените части на Македония; чрезъ куриери събира сведения за вършените отъ сърби и гърци насилия и ги прави об­ществено достояние.

Презъ пролетьта на 1920 г. замина съ чета въ Македония, където наново възстанови ВМРО и постави предъ световното вни­мание неразрешения македонски въпросъ. Най-отличителното у Тодора беше туй, че подиръ думите му идваха дела. Идеите му всякога се отличаваха съ практически усетъ, съ здрава мисъль, безъ да са лишени отъ дълбочина и оригиналность. Потърсите ли у него темперамента — ще намерите деловия темпераментъ на единъ силенъ човекъ. Въ лицето на Тодора акцията бе намерила майстора си, чиято мощь се проявяваше ед­накво когато требваше да се замисли, когато требваше да се започне, когато требваше да се преследва и да се завърши нещо. Той бе сякашъ роденъ за борба; стихията му бе въ преодоля­ването на трудностите. Въ моменти на непрогледни разочарования, въ времена, които не беха така бедни откъмъ стари македонски дей­ци, запознати съ народа, не случайно се яви на чело Тодоръ; волята му беше изключителна и само тя можеше да се изпречи противъ сляпото въ събитията и срещу хаоса на развалините. Съ него скоро се нареждаха ратници, подиръ него можеха да дойдатъ и други,но пръвъ се втурваше той.

Съ вродена решителность, не плашейки се отъ отговорность предъ големината на предприятията, той като-че по интуиция долавя­ше моментите. Много отъ постъпките му оставаха да бъдатъ догон­вани отъ мудните умове на другите. Въ това отношение Тодоръ е проявявалъ замаха на общественикъ отъ големъ калибъръ; такъвъ човекъ не чака и бабите да видятъ дадена нужда, за да удобрятъ избрания отъ него пъть. Такъвъ е примера съ делото на Алексан­дрова подиръ 1918 година, — време на спорове и резигнации, на приказки и разсъждения, когато отечеството имаше нужда само отъ работа. Ако най-трудната задача за единъ военачалникъ е да стегне редовете не разпръснатите войски и да ги поведе отново къмъ победа, Тодоръ се показа блестящъ водачъ на целъ разпръснатъ и обърканъ народъ; при фаталенъ исторически завой спаси отъ сгромолясване колата на македонското бъдеще и я насочи изъ пътя на народните идеали и интереси.

Реалистъ въ долавянето на нуждите и на моментите, той бе такъвъ и при подбора на хората: преценяваше ги не по думите имъ, не даже и по ума имъ само, а чрезъ проверка въ дело. Той съумеваше бързо и точно да познае некого, за когото у васъ бавно и несигурно се е формирало мнение и трудно сте могли да схванете преодоляващото му качество. Когато се явяваше новъ охотникъ запостъпване въ редовете на ВМРО, четници и войводи си пошушваха: "Ще ходи при терезията (кантаря)", т.е. — при Тодора, за да го премери.

Че до Александрова революционна Македония не познава по-крупенъ конспираторъ отъ него — едва ли може да се оспорва. Както въ скрояването на изолиранъ ударъ, тъй и при постройка на цело действие, той даваше отпечатъка на незаменимия Алек­сандровски методъ, въ основата на който бе правилото: по-добре е да замислимъ малко, но да го осъществимъ, отколкото много нещо да проектираме и да остане неизпълнено. Неговата проницателность като стрела се спускаше върху най-деликатния и труденъ моментъ на едно изпълнение; него се стараеше да осветли, да разучи и да разреши. Въ комплекса на единъ планъ безпогрешно определяше местото на личната храбрость, на осторожностьта и на техническия похватъ. Еднакво надеждно боравеше и съ повече и съ по-малко разполагаеми сили. За намеренията на противника се досещаше на­време и не еднажъ, преди още да е атакуванъ, заемаше позиция,която разбъркваше съображенията му и го поставяше въ морална залисия. Колкото беше страшенъ въ прямия ударъ, толкова бе загадъченъ и страшенъ за неприятеля при избора на маневрата, на обхода издалече.

Народътъ познава Александрова и ще го предава въ легендата повече като светия, отколкото като герой. Осанката му и въ най-дребните прояви вдъхваше страхопочитание. Тихия му и бавенъ говоръ, даже и мълчанието му по-авторитетно се налагаха, отколкото красноречието на единъ ораторъ. Волята му се бе наложила преди всичко на самия него; всички прищевки на организма и волности на духа отстъпваха предъ нея. Не е ли чудно, че при най-неблагоприятни условия за животъ презъ дълги години, той живя съ мерка и редъ, намираше време редовно да се нахрани, да почине, да пътува, да работи; при неимоверна претрупаность съ работа успяваше да се вгледа въ много страни на обществения животъ изобщо, да следи политиката, да научи и френски езикъ, като отделя отъ минутите си за сънь; да понася и студъ, и умора, и гладъ. Неговото трудолюбие и самодисциплинираность са пословични. Последенъ заспиваше, пръвъ се събуждаше и се залавяше за работа, ог­ромна, но подредена и експедитивно привършена отъ него.

Обноската му бе пропита съ вежливость от скромность. Той не бе небреженъ спрямо никого, нито спрямо себе си. Силната му па­меть му помагаше да не забравя хилядите познати; виждайки, че не ги е забравилъ, селяните затвърдяваха преданностьта си къмъ него; те го наричаха "Стария". Може би тия прости хора верваха въ успеха на борбата покрай верата имъ въ самия Тодоръ. Но и той лично всекога е билъ оптимистъ, фанатично верваше въ успеха на Делото. За този успехъ той допринасяше главно съ моралната си мощъ, както и успехите на нашето движение наричаше преди всичко морални. Духътъ на македонската революция Тодоръ позна­ваше основно, а самъ беше негово олицетворение.Първостепененъ борецъ, Тодоръ Александровъ вдъхновяваше борбата и създаваше борци. Защото преди да си служи съ оръжието, той владееше надъ душите.

Като характеристика за Т. Александровъ Медаровъ казва след­ното:
"Тодоръ говореше заповеднически, дори когато думите му бяха едва чути. И смъртни присъди издаваше съ най-лекия и приятенъ гласъ. Никакви нерви. Абсолютно никаква нервность, но и никакви песни, свирене или веселба.. Вечно наведенъ надъ колената, пише де­нонощно. Когато сме малко четници, двама или трима, и той вижда, че часовоятъ е изморенъ или му се дреме, веднага самъ застава на постъ като часовой. Не го интересуваше какво ще се готви днесъ. Каквато и да е манджа. Нито пъкъ го интересуваше на какво ще спи. Много малко спеше. И когато си лягаше, казваше на часовоя: "Щомъ дойде някое писмо, или някой човекъ, веднага ще ме събудите! "Така и правехме. Дойде някое писмо нощеска. Ние го събуждаме веднага. Покриваме го съ нашите пелерини, той чете писмото при фенерче, батерийка. Когато сме били и въ най-опасно положение, той не е давалъ никакъвъ нервенъ видъ...

Тодоръ не можеше да понася никакъ другарите да вършатъ нещо некрасиво, или да говорятъ неприлично. Въ момента нищо няма да ти продума. Но той ще те начека, ще ти го каже, ама ще те боли...Той си носеше вода въ матерка. Преди да пие, пита другаригe:— Ще пие ли някой отъ васъ?Той я носи, ние пиемъ...Той забраняваше да му викатъ "господине". Викаха му или "бай Тодоре" или "дядо Тодоре" или само "Тодоре". А помеждуси ние предимно казвахме Старио. А на него "бай Тодоре". Това е обикновено. Така и въ писмата му пишехме. Когато някой отъ селянитЬ въ началото му казваше "господинъ Тодоре", той го пре­сичаше:— "Азъ не съмъ господинъ! Другъ пъть да не ми викашъ господинъ! Азъ си имамъ име. Господиновци са ония, които на зеле­ната маса разделиха Македония."

Когато виждаше някой четникъ да си събува царвулите и си разпасва патрондаша преди да легне да спи, още на другия день той ще чуе гласа на Тодора:— Хайде, момче, ти ще занесешъ пощата въ Кюстендилъ и да си починешъ, виждамъ доста си се изморилъ, сваляшъ патрондаша, събувашъ царвулите; доста си изморенъ, та иди тамъ, азъ ще ти пиша кога да дойдешъ. Пъкъ няма да му пише никакъ, разбира се. Не помагаха никак­ви молби...Просто взелъ 6е душата на селяните. Когато го убиха, селяните знаеха, че е убитъ отъ противниците на Македония. И го оплакаха като свой."   
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #246 на: Август 28, 2015, 12:37:34 »

ЕФРЕМ ЧУЧКОВ от Щип, Македония (1870 - 1923)


"Той бе втората авторитетна личность на ВМРО средъ нелегалните й дейци, подиръ Тодоръ Алек­сандровъ, въ новата борба. За кратко е билъ и членъ въ Централния Комитетъ, презъ турския режимъ, а също войвода въ Щипско и други околии. Чучковъ се бе подвизавалъ изъ Малешевско 25 години по-рано, като учитель и революционенъ ръководитель. Следъ като бе напустналъ заедно съ Гоце Делчевъ софийското военно училище и тръгналъ като агитаторъ средъ поробения народъ, най-големиятъ си успехъ той отбеляза въ този край. Сега, още като се бе чуло, че той е стигналъ съ чета, почти всичките малешевски села са били завла­дяни психологически. Спомените отъ некогашната му работа не са били изчезнали; името му запазено въ голямо обаяние.

Безъ да става нужда отъ премного трудъ, немирните елементи се поставятъ подъ знамето на тайната организация. Качаците, меж­ду които някои са действително неукротими, се прислоняватъ при Чучкова като при старъ приятель. Съ тяхъ той се носи бащински; го­вори напълно техния диалектъ; познава манталитета имъ. Една не­гова дума е достатъчна да се жертвуватъ въ името на освободи­телната идея тъкмо тези, които до скоро бяха неподатливи на дисци­плина като горски пилета. Не са малцина нелегалните въ нашето дело, които са импони­рали на селската маса чрезъ юнашката си фигура и държанието; отъ които лъха смелость и сила. Други са спечелвали доверието на народа безъ сянка отъ подобенъ ефектъ, а съ простата си обноска, чрезъ някакво естествено приравняване съ селяните и еснафа, безъ да изгубятъ съ това нищо отъ авторитета си. До голяма степень и Александровъ притежаваше тая черта, но у него въздействуваше и аскетическата му осанка, и пронизителните черни очи; а у Чучкова и това немаше. Простата обноска у него бе намерила първообраза си. Тоя дребничъкъ и скроменъ човекъ е нещо внушително като проповедникъ на бунтъ всредъ нашите селяни. На техъ харесва и външностьта му, която бе точенъ противовесъ на бабаитските фигури. Низъкъ; имаше изразъ какъвто се среща тъй често у възстарите наши заморени селяни; малко прегърбенъ; маниери и говоръ напъл­но народни. Ако се преоблече въ бедна селска носия, би билъ взетъ за някой отъ най-простите и невзрачни колибари...

Така че, следъ двадесеть и петь изтекли години Малешевско на­ново укриваше стария си ръководитель и следваше пътя указанъ отъ първата клетва. Презъ пролетьта на 1923 г. го видяхъ въ едно село. И тукъ спеше съ по-голямо удоволствие изъ плевните, отколкото въ селските стаи. Смукаше отъ време на време по глътка ракия отъ малко шишен­це съ дървена, промушена запушалка, като го подаваше на селяните и четниците около него. На колана му нямаше револверъ и го запитахъ не носи ли оръжие. — "А, ето го тамъ пищолчето, надъ греда­та" — ми отговори. Полюбопитствахъ да видя револвера му. Калъфа бе натъпканъ съ сено, затиснало и патроните. Безъ основно прочистване не би могло да се стреля съ тоя нагантъ. Пушката му 6е по-чиста; и тя окачена на гредата. Очевидно, бай Ефремъ разчиташе за трудни моменти на пушката си и на левентите около него.

Въ селото бе пристигналъ комуниста Димо хаджи Димовъ, съ когото Чучковъ бе познатъ отъ времето на Гоце ДЬлчевъ. Поприказ­ваха два-три часа върху една грамада отъ камъни и хаджи Димовъ замина. Като останахме насаме, ми каза: "Хаджията дошелъ да ми пее неговата песень. Казахъ му, че азъ съмъ тамъ, където съмъ се обрекълъ още отъ младини, при нашия народъ. Има място и за него тукъ, ако желае да работи за Македония, а не за чужди програми."

Като нелегаленъ заболя и тайно бе пренесенъ въ софийската болница "Червенъ кръстъ". Почина на 1 Окт. 1923 година. За присъствието му въ болницата знаеше директорътъ й д-ръ Каракашевъ, комуто македонските борци дължатъ признателность. У мнозина отъ тяхъ живее споменътъ за голямата му човещина, български патриотизъмъ и безкористна любовь къмъ Македония. По онова време приемането на войводата Чучковъ можеше — ако би се узнало — да има твърде неприятни последици за д-ръ Каракашева.

Успяхъ еднажъ да видя въ болницата моя заслужилъ съгражданинъ. Знаехъ, че няма надежда да оздравее. Намерихъ го бодъръ. На раздяла ми каза: "Ванчо, синко! Младите работете здраво; окото ви да не мига отъ нищо. Делото требва да ce изкара до край". Това бе, смятамъ, поръчение до цялата наша младежь отъ Делчевия другарь и пръвъ нелегаленъ сътрудникъ на Александрова, който ра­боти за Македония безъ отдихъ тридесеть години." - Иванъ Михайловъ, Спомени II

http://strumski.com/biblioteka/?id=437


"Въ паметъ на Ефремъ Чучковъ
Стъмни се. Възрадванъ тръгнахъ да следвамъ чичо Ефрема. Той ми ставаше първия учитель и ме водеше къмъ Малешевско...Денуваме средъ величави девствени гори, непокътнати отъ вековете и необезпокоявани отъ злия човешки кракъ. Въ Малешевско горите на вълни се губятъ хей тамъ далечъ нейде въ хоризонта. Окото се потапя въ неузнаваема наслада. О, колко хубава е Македония въ тази си часть! Никога азъ не съмъ билъ тъй щастливъ, както подъ южното небе на Малешевско. Дните преминаватъ въ някакво си блажено опиянение. Тукъ, въ благоухаещия въздухъ на дивните малешевски планини, при общуването ми съ винаги веселия Чучковъ, при изгревъ и залезъ на слънцето, азъ за пръвъ пътъ станахъ щастливъ, азъ се преродихъ. "Азъ каня всеки българинъ да посети тая часть на Македония, за да може по-силно да обикне Родината си..." - често ми казваше Чучковъ..." - Панчо Михайлов, "В страната на сълзите"

http://strumski.com/biblioteka/?id=513
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #247 на: Август 29, 2015, 08:45:33 »

ЛЮБОМИР ВЕСОВ от Велес, Македония (1892 - 1922)

български революционер, офицер и поет, деец на Македонското студентско дружество "Вардар“, окръжен войвода на ВМРО

Към своите


Догарят сетни скрити сили -
О, аз съм смъртно наранен,
До братски редове могили
Нов гроб е зинал и за мен.
Спомнете ме, о мили.

Вам черна птица предвести ли
Сълзи и скръбна пустота,
Край родна стряха зли сибили
Не минаха ли през нощта?
Спомнете ме, о мили.

Летете птици тъмнокрили
Към роден дом, вестете скръб,
Вестете там, че са убили
Едничък Син, любим и скъп.
Спомнете ме, о мили.


"Въ Крушовско войвода бе Любомиръ Весовъ, отъ Велесъ. Фамилията му е отдавна преселена въ София, но никога не се е откъсвала отъ интереса си за Македония. Целото си образо­вание, включително университетското, е получилъ въ България. Любомиръ вдъхваше доверие съ своята естественость и прямота. Разговаряйки съ него, чувствува се вродената му скромность; и не получавате бързо убеждение, че имате работа съ много издигнатъ, културенъ човекъ. Но безъ да има нужда отъ вторъ разговоръ, разделяте се отъ него убеденъ, че притежава непоклатими убеждения, и способенъ всекакъ да ги брани, макаръ да не е пледиралъ съ много думи предъ васъ. Подобни положителни характери, нада­рени съ идеализъмъ, са най-ценните елементи, бихъ казалъ съставляватъ гръбнака на всеко обществено дело, и особено на ръководния идеенъ елитъ въ народните освободителни борби. И Весовъ както и Кушевъ, беха добре подготвени практически за дейность, свързана съ лишения и рискове; презъ целата първа война беха офицери на фронта. Весовъ бе също и поетъ. Загина на 3 ноемврий 1922 г. при село Острилци, Крушевско, въ сражение срещу сърбите." - Иванъ Михайловъ, Спомени II

http://strumski.com/biblioteka/?id=437

"Раздяла
Въ паметъ на Весовъ и Кушевъ

"Г-нъ Чавдаръ, нося ви бърза поща отъ Богданъ..." Побързахъ да отворя пакета съ писмата. Не зная защо огненъ трепетъ пропълзя изъ душата ми и азъ инстинктивно въздъхнахъ. Някакво предчувствие подкоси жилавата ми снага, а ръцете отказаха да ми се подчиняватъ. "...Твоите другари Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ загинаха въ безсмъртна величава борба съ общия врагъ на българското племе при стените на борческо Крушево и исторически Вардаръ. Миръ на праха имъ!"

Ледна болка разтърси снагата ми и почувствувахъ душата си въ мъгла. Гръдьта ми се проби отъ мечъ. Кръвьта се сля съ мисъльта ми. Ръцете увиснаха, краката се подкосиха, а въ погледа ми искряха огнени звезди топящи се въ неизвестность и тъга. Чувствувахъ ръката, свита въ юмрукъ чиличенъ, да сочи карабината къмъ западъ...Когато се опомнихъ, усетихъ дълга къмъ Македония да ме крепи.

Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ бяха войводи. Заминаваха съ чети за Велешко. Менъ се падна честьта да придружа тия хвъркати юнаци до брега на мътенъ кървавъ Вардаръ. Споменътъ отъ тоя ми маршъ съ тяхъ дълбоко се вряза въ паметьта ми и зъбътъ на времето не ще успее да го запрати въ забвение. Пътувахъ съ мълчаливци - двамата мълчеха. Въ мълчание живееха своя животъ. Денемъ сгушени единъ до другъ се вслушваха въ пулса на Македония, когато надъ тяхъ слънцето жестоко хвърляше своя жаръ. Дните бавно течеха. Често поглеждаха часовниците си. И когато нощъ падаше надъ тая земя, де всичко тръпне въ мъка и горесть и когато всички хора отъ долините навлизаха въ съня, Весовъ и Кушевъ ставаха и водеха другарите си на пъть далеченъ, но желанъ. Напредъ вървяха войводите, а следъ тяхъ редица отъ левенти юнаци. Отъ върховете на планините къмъ бреговете на Вардаръ слизаха великаните Весовъ и Кушевъ и бързаха къмъ...Голгота.

Въ день на велика радость, призори подъ ниския врежъ, де е текла най-благородната българска кръвь - четите се спряха на станъ. Предъ насъ древния Вардаръ съ своята епопея, на брега на който Любе се изправи, за да изплаче своята любовъ: "О, свещена река! Защо сънливо плискашъ живи си води? Нима не чувствувашъ юначните крака на твоите братя, дошли тукъ да влеятъ животъ, светлина, любовь? Стоимъ тукъ предъ гъвкавото ти тяло съ безаветна любовъ къмъ тебъ и втори пъть ти даваме клетва за верно служене народу." И Вардаръ заплиска бурните си води, целувайки бреговете съ бялата си гръдь, така много въ миналото опръсквана отъ алена българска кръвь и шумно ни приветствува...

Денятъ мина въ мъчително очакване на нощьта. Вардаръ, отстоящъ на 20 крачки отъ насъ, продължаваше своята жестока песень, тоновете на която бяха огненъ зовъ къмъ всичко дейно и идейно българско за свещена борба съ вековенъ врагъ...Прелиствахъ миналото и чертаехъ бъдещето. Хвъркати юнаци летятъ надъ гори, поля, реки и сеятъ семето на свободата изъ Битолско - Охридско - Македония. Десетгодишна революционна борба и знамето на живота се развява надъ бунтарско Крушево за да прикове на укоръ и порицание "хуманна" и "човеколюбива" Европа. Следъ още десетки години ето и цялото българско племе на станъ за люта брань при Шаръ, Охридъ, Черна, Вардаръ, Струма и Егея...Корабокрушение!...Затишие!...Ново светло знаме, нови борби...Надъ тая земя, напоена съ много кръвь и натискана отъ могили отъ кости, безсмъртни духове витаятъ и ни будятъ. Въ Македония отново ще закипи революционната борба, въ която тирана ще намери своя залезъ, а бореца народъ - свещени права...

При стените на борческо Крушево и живописенъ Велесъ два великана чрезъ смъртьта се родиха. На една отъ най-чаровните невъзпяти до сега македонски планини два юнака лежатъ съ карабини въ ръка и зовъ за мъсть. Да целунемъ паметьта на Весовъ и Кушевъ, които въ собствената си смърть съзряха безсмъртието на тая страна, що навредъ се зове - страната на вечните сълзи." - Панчо Михайлов, "В страната на сълзите"

http://strumski.com/biblioteka/?id=513
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #248 на: Септември 06, 2015, 09:25:30 »

ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ НАЗАД - Коте Попстоянов, летописец на Разловското въстание, син на п. Стоян Разловски

"Между планините Голак и Средна, от памтивека облечени в дъбови и букови дървета, бистро и бързо се промъква реката Брегалница. Тук, на еднакво почти разстояние от околните Пианец, Кочанско и Малешево, на големия солунски път се намира селото Разловца. Населението на това село е изключително българско...

Настъпи хиляда осемстотин седемдесет и петата година. Още от зимата като вятър се пренесе вестта между населението, че тая година ще има въстание, но незнайно как и где. Тази новина се предаваше от уста на уста и се държеше под камък. По-учените, по-заможните започнаха да разговарят, взеха да беседват. Случеше се да се съберат 5—10 души и предметът за разговор сам дохажда на устните им. Старият почне да разправя, как бил слушал някога, че руските царе имали от старо клетва да освободят християнския свят от турците. Това време, както изглежда, трябва да е дошло, но за това е нужно да се вдигне въстание. Друг пък на това отгоре добави, че наистина е дошъл часът на въстание, но то изисква много пари и оръжие, каквото се намира само у турските търговци. Тия спънки, обаче, лесно разрешава друг от беседващите, който им доказва, че нашите български юнаци и с ръждясали пищови ще съумеят да си набавят оръжие и джепане от самите турци...

Както и да е, в три месеца отгоре, бидоха накупени достатъчно револвери и двуцевни пушки; направи се даже едно свилено знаме, което трябваше да се развява над Малешевските и Осоговски планини. Това знаме представляваше един огнен лъв без корона, върху жълто поле. То беше красива изработка на учителките баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванови. И днес още то се съхранява от Димитър Беровски. Тези учителки по-преди учителствуваха във Воден, дето биваха подлагани на много гонения от страна на гръцкия солунски владика, който настоятелно искаше да убеди воденци, че него трябва да слушат и че там са нужни само гръцки учители... 

В полите на планината Голак има една хубава местност, Каладжерджево, собственост на п. Стоян. Това място беше определено за съвещание на въстаниците. Тук те взеха едно решение, което преследваше главно организирването на въстанието. Според това решение Димитър Беровски трябваше да обиколи с помощта на една малка четица околиите: Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелничко. Навред той ще трябва да съобщи на мъжкото население да бъде готово и щом чуят за въстанието да вземат сами оръжието, а жените, децата и стоката да доведат в планините. Самият план на въстанието беше да се повдигнат най-напред пеянечките села, после да навлязат в околните турски поселения, а главно Царево село и ги очистят от всякакъв турски елемент. След това въстаниците от Пиянеца ще преминат в Малешевската област, дето ще се каже на българското население, че който не е с нас, той е против нас и ще се гони еднакво с турците, а турци, колкото се намерят, ще бъдат избити. Оттам въстаническите сили трябваше да се опътят за с. Берово, дето има една цяла махала турска, която ще бъде изгорена и след като бъде избито всичкото турско население ще се рекрутират нови сили за подкрепление на въстаническото тяло, защото тук българското население е по-голямо и готово да воюва за своята независимост. Така разширено, въстанието ще премине към с. Пехчево, дето около 700 кьщи са турски и 100-тина пък български с мюдурлук, което също тъй трябваше да се предаде на сеч и пожар...

Следобед пак всички въстаници се събраха и Д. Беровски предложи на пръв план да заминат за Малешевско и посетят всички български села до Берово, а за по-нататък щеше да се обмисли после. И това се прие заедно с предложението на Цоне Спасев, който искаше половината от четата да остане в с. Разловца до окончателното му изпразване. Това обаче ослаби значително силите на въстаниците и доведе до непоправими последствия. Но както и да е, п. Стоян и Д. Беровски възседнаха по един кон, развиха знамето и потеглиха за Малешевско. Числото на дружината възлизаше до 30—40 души. Неописуема радост се рисуваше върху лицата на всички. Всякой говори, всякой иска нещо, ти слушаш, отговаряш и не можеш да разбереш кой що говори, кой що иска от радост. Първото село, в което влязоха другарите, беше Митрошинци...

Високите чиновници от Царево село скроиха един особен план на действия против въстанието, за виновник на което те напълно считаха п. Стоян Разловски. Те много добре знаеха значението на поповете между простото население, което току-що бе изплувало на повърхността на черковните борби, които то олицетворяваше в свещеническия сан...Всичките тия разпоредби и наводнения на десетки батальони аскер по села и каази рисуват доста ярко сериозното внимание, що бе обърнало Разловското въстание върху себе си. Кел Хасан паша дори, разярен като звяр, трябваше с цял табор войска да дойде из Тракия чак в Кюстендил, който за малко не стана театър на турското разорение. Малка част от войските на тоз паша се установи тук, а останалите продължиха пътя си към с. Разловца и развълнуваното Малешевско. Те биваха придружени из своя път от стотина гладни башибозуци и подобно на хайка, като откриха огън от всички страни, почнаха да изкарват избягалите в планината селяни. Картината, която е представлявала тая смъртоносна гонка, била ужасна...

Коте Карчов, от друга страна, също тъй изгубен от другарите, намерил п. Стоян, който все още безизходно се скитал из планините. Последният възнамерил и убедил другаря си да отидат в Рилския манастир, игуменът на който бил от числото на съмишлениците и негов познат. Коте Карчов одобрил този план и съгласно взетото решение те минали Малешево, Пиянец, Джумалийско, дето намерили и Илия Горанов, също тъй изгубен от дружината и най-после дочули екота на буйната манастирска река. Поп Стоян твърде добре знаял колко скъпо би коствувало на обителта едно тяхно появление пред манастирските слуги, затова трябвало да се търси друга възможност да проникнат до предполагаемия покровител, отец Панталеймон (така беше името на игумена на Рилския манастир). От друга страна, нощем тук влизането беше невъзможно, защото, според заведения обичай, вратите на манастира биваха залоствани всяка вечер още във видело. А между това, времето минувало и вече клепалото възвестявало обед в стените на манастира. Това насърчило донякъде п. Стоян и му дало повод да допусне, че даже ако би имало полицейски хора, те ще бъдат заняти с обеда и няма да го съпикасят. С това предположение той оставил камата и двустволовата си пушка при двамата свои другари и наметнат с една дълга черна дреха, която донякъде мязала на попско расо, се упътил към самоковската врата, като не забравил да пъхне револвера в един от джобовете си. Влязъл п. Стоян през широките манастирски врати и право тегли към помещението на игумена. Кое-как той достигнал под стаите, които стоят успоредно с храма, но за нещастие тук пред него се изпречва един от калугерите, добър приятел на турците, и го спира...Така п. Стоян решил да чака последния си час, като изказал съжаление, че не последният, а първият куршум е назначен от орисията му да отправи срещу собствения си череп. Това негово решение, въпреки изгодната обстановка, която му даваше възможност да убие най-малко петима души преди себе си, съдържаше едно рядко християнско самопожертвувание, което съображаваше спасението на обителта от напаст. На третия ден въоръжените заптиета обиколили вратата на затвора и с един пандур начело отключили тежката брава, една сянка се мръднала в тъмния кът на затвора и наближила към вратата. Това бил п. Стоян. При самия вид на въжето, което се виело в ръцете на едното от заптиетата, и при вида на обтегнатите пушки към себе си — той се досетил за какво го викат и излишно било да му казват, че трябва да се готви за път. Последен път и най-силно по лицето му се изрисувало едно явно колебание, но — взето един път решението, той трябвало да му се подчини. Тогава под претекст, че си забравил дрехата, п. Стоян се връща обратно в затвора и. . . един гърмеж долетял из дълбочините на кулата, който събудил ехото на заспалата обител. Така довърши своето отечествено дело великият безизвестен герой п. Стоян Разловски. Неговото тяло стояло два дена незарито и чак на третия ден братята го погребали в манастирската гробница...

Четата, време е да се повърнем към нея, значително намаляваше и много от момчетата се бяха разпръснали по разни страни. Тя не можеше да има никакви съобщения с другари, съмишленици, нито с народа. А, между това, зимата почна да дава своите предисловия и вече доста осезателно напомняше за себе си. Тогава останалата част от въстаниците, заобиколиха из някои и други местности и вредом съветваха населението да седи мирно и предвид на настъпающата зима и голямата турска сила. Много мъчно ставаше на момчетата, когато биваха принудени да слушат упреците и негодуванията на населението, което сърдито им говореше: „Де ви е Дядо Ильо, който щеше да дойде уж с 3000 души? Де е Сърбия, която при първа пушка щеше да нахлуе в тая робска земя?"

Окуражени от отсъствието на Дядо Ильо и слуховете за очертанието на новите граници, пиянечките турци намислиха да изиграят една хубава шега на българите. Нашествието на Хафъз паша от Скопие, което последва едва една седмица след отпътуването на войводите в Цариград, беше резултат на тоя отмъстителен замисъл. Затова с неговото нахлуване в областта на Пиянец ние виждаме как местните турци, придружени от всичкия башибозук из Кочанско, грабват наново оръжието и озверени се устремяват за отмъщение. В тях имаше доволно много оръжие, защото по-голямата част, и то преиумуществено по-хубавите пушки, те скриха и запазиха за себе си, като колкото за лице предадоха на Дядо Ильо ония, които им бяха излишни или съвсем негодни за работа. Българското население беше сравнително лошо въоръжено и след няколко изстрела изпразни цялата местност в един ден. Това стана тъй ненадейно, щото всичките 34 пиянечки чисто български села, а особено с. Цръквинец, което най-много имаше да дължи за своята слава — останаха с всичките си покъщнини и стада на разположението на победителите. В добавък на това, много от тия села бидоха опожарени, а мястото на някои от тях, като Долни и Горни Цръквинец и съседното с тях с. Очипаля, след тия грозни събития можеше да се определи само по пушека и черните пепелища. И тъй лишени от всякакъв поминък, нещастните бежанци се упътиха за Кюстендил, осланяйки се само на милостта на свободното кюстендилско население. И наистина те тук можаха да се радват на добър прием на българите: изпразнените турски къщи и техните пълни житници се отвориха, за да дадат подслон и храна на тоя злочест народ; фурни, нарочно устроени вадеха ежедневно хляб за бежанците, дрехи и помощи се сипеха отвред като признак на братския прием на кюстендилци, без който те щяха да паднат в най-отчаяно бедствие. Обаче те не забравяха своето родно място...

Около това време въпросите на Балканския полуостров бяха взели вече по-друго направление — те преминаха под компетентността на великите заинтересовани сили. Европейският концерт пренесе разискванията от селцето "Свети Стефан" в Берлин, който срути съзиданото със стотици хиляди трупове и продължи робството на един цял неколкомилионен народ. Вцепенението и разочарованието, които последваха от скования тук договор, парализираха енергията на най-пламенните дейци от онова време. Те се чувствуваха уморени, за да тръгнат наново по трудния, трънлив път на национално събуждане. Това те оставиха като завет на грядущите поколения..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #249 на: Септември 08, 2015, 08:46:54 »

Охридска пролет 1881 - Димитър Е. Спространов

"На светлата памет на дедите ми Наум и Ангел Спространови, работили и страдали за свободата на Македония
Авторът


Робевци бяха издънка на едни от най-старите охридски родове. Легендата говореше, че са потомци на най-близките съратници на цар Самуила, борци и създатели на Охридска България. Търговци на кожи, най-доходното и благородно занятие, те бяха много пътували - бяха ходили и в Липиска и Беч, прехвърляли Синьото море и стигали до Дубровник и Венеция. Оттам бяха донесли знания, опит и вкус към хубавото и затова къщата им напомняше дворците на венецианските благородници. Търговията и богатството за тях не бяха цел, а средство, за да могат да живеят добре и да работят за благото и свободата на народа си...

Доктор Константин Робев, най-старият от Робевци, бе завършил в Беч. Той с право се ползуваше с уважението и почитта на съгражданите си - те го ценяха не само като отличен лекар, но и за неговия добър характер и обич към народа. Той обичаше от време на време да събира у дома приятелите си и някои от по-първите граждани на града. Те приказваха, обсъждаха някой и друг народен въпрос, набелязваха някое народополезно начинание. И тая вечер в просторната горница, наредена за гости на втория кат на старата господарска къща се бяха събрали някои от приятелите и познатите на доктора...Доктор Робев се понамести по-удобно на миндера, протегна ръка към жаравата и каза:
- Е, драги приятели, такъв ни бил късметът. Нашите сънародници от Горна България се освободиха, а ние си останахме клети сираци. За нас не изгря свободата. Грехота е от Бога и срамота от людето да седим със скръстени ръце и да чакаме да се отървем от турския ярем. Никой няма да ни поднесе свободата на тепсия, сами ще трябва да си я извоюваме. Да си спомним какво беше някога - нашето минало ни учи, че спасението ни е в борбата. Вдигнахме се против фанариотите и ги прогонихме. Лека ли беше борбата за българска черква и книга?
Стрико Климе се размърда на мястото си. Кротките му очи загоряха:
- В тая борба не загинаха ли и двамата Миладина? Ех, че бяха мъже - големият, Димитър - огън, а малкият, Костадин - сладкодумец и песнопоец. Не страда ли и Григор Пърличев за рода си, за българщината?
Докторът одобрително кимна с глава:
- Така беше, Клименте, те ни поведоха и успяхме. Време е да почнем отново, ние да поведем младите към нова борба. С черковната борба се свърши, трябва да се почне борба за национално, политическо освобождение. Сега положението е по-благоприятно от по-рано - имаме българско княжество. Утре и Румелия ще се присъедини към него. Тогава ще дойде и нашият ред - те ще ни подкрепят и подпомогнат в борбата...

Кулата на Оломан бег се издигаше на една скалиста височина. На два ката, изградена от сиви, неодялани камъни, тя приличаше повече на старинна крепост, отколкото на сграда за живеене. Малките прозорчета на долния кат напомняха бойници, пригодни за отблъскване на вражески пристъпи...Обикновено Оломан бег живееше в Дебър, където имаше богато наредена къща, в която се намираше и харемът му, но когато идваше да обиколи чифлика си, отсядаше в кулата...

Докато се хранеха, Недан разказваше за насилията и безправието, на които той и съселяните му бяха подложени от Оломан бег. Бегът ги караше да му работят почти без пари, никога не им давал това, което било уговорено, уж му работеха нивите на изполица, а винаги по-големия дял от жътвата задържал за себе си. И само някой да се осмелеше да подири правото си - биел го до смърт. Не можела мома или млада невеста спокойно да отиде за вода. Често ги отвличали и изнасилвали...
Ангел загреба с лъжицата от киселото мляко, сякаш се сети нещо, и като вдигна глава към младия Недановец, попита:
- А бе, Китане, като дойдох, татко ти загатна нещо - я Солун, я другаде - и се усмихна под мустак. И въпросително го погледна.
- На тебе мога да кажа - от Солун отидох във Влашко, там ме завари войната и влязох в българското ополчение. - Той замълча и някак особено додаде: - Бил съм се на връх Свети Никола.
- Китане, братко! - Стана и го притисна до гърдите си.
Китан, сам трогнат от тоя изблик на радост и възхищение у младия си другар, се усмихна и тайнствено прошепна:
- Ела, ела да ти покажа нещо! - И с твърда стъпка се отправи към плевнята.
Младите люде влязоха в плевнята. Обгърна ги полумрак, лъхна ги мирис на сено. Китан се пресегна и от вдлъбнатината между две греди извади една пушка и здраво я стисна в ръката си:
- С нея съм се бил...имам и патрони...триста парчета - с гордост прошепна младият домакин. Момъкът се замисли, сякаш се двоумеше нещо, и изведнъж разтвори ризата си - на гърдите му имаше завързан с връв сребърен кръст. Ангел го погледна въпросително:
- Какъв е тоя кръст?
- Георгиевски...Кръст за храброст...Сам генералът ми го даде, там, на Шипка
...

У Неданови край огнището се бяха събрали цялото семейство, Ангел Момиров, който беше дошъл в Топола да види приятелите си, и Секула...Ангел изгледа насядалите край огъня и продължи:
- Никой от нас сам не може да се бори против зулумлуците на оломанбеговци и шакирбейовци, да вдигне глава срещу султана и омразната му държава и да вярва, че ще ги събори. За да освободим и себе си, и братята си, целия български народ в Македония, трябва да се съберем в Заверата и обвързани с обет и клетва, по-голяма сила от нас няма да има - тържествени и твърди прозвучаха думите му в сиромашката селска къща...

В тоя вечерен час, безмълвно и тихо, по различни улици към старата черква на свети Климента се отправиха петима души. Те се движеха предпазливо, гледаха да не смутят тишината на града, на заглъхналите улици и да не бъдат забелязани от някое недружелюбно око. В стаята на стрико Климе се събраха Константин Робев, Марко Фиданчев, Ангел Момиров, Китан Неданов и Секула...Робев се поизправи, острият му поглед обходи насядалите около него и заговори:
- Братя, ние говорихме, обмисляхме и решихме - за да се отървем от турската робия и потисничеството на султана, трябва да основем нашата Охридска Завера. Дойде часът от думи да преминем към дела. Но трябва да ви напомня, че борбата ще бъде трудна, ще иска усилия и жертви от нас, залагаме главите си...Но да не забравим и нещо друго...Клетвата! Трябва да се закълнем, че свето ще пазим тайната и че сме готови да дадем и живота си за делото на Заверата, за свободата на Македония.
Очите на стрико Климе широко се разтвориха, в тях загоря чуден огън и той възторжено каза:
- Клетвата...Да се закълнем в черквата пред статуята на свети Климента.
- Добре го рече...Да вървим! - шепнешком се съгласи Марко.
Всички преминаха двора мълчаливи и влязоха в старата вековна черква. Посрещна ги мъждукащото кандило, което от хиляда години гореше пред образа на първия български учител и просветител. Незнайният майстор бе издълбал в дървото и проницателния поглед на светия мъж, поглед, дълбок и вълнуващ, устремен във вековете, властен и пророчески, който му бе спечелил любовта и преклонението на стотици поколения, на целия български народ...

Обща покруса беше обхванала всички, сякаш слана ги беше ознобила, божия напаст ги беше връхлетяла. Но изведнъж се понесе мощен и силен глас, гласът се издигна, пълен с бодрост и вяра. Ангел Момиров запя:
Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди,
срещу народа отомански
ти българите поведи.
Бодра тръпка премина по телата на годежарите. Сърцата обжегна огън и прогони покрусата, заличи отчаянието. Те подеха песента и тя зазвуча пламенна и победна като зов за борба...И нови сълзи, тоя път на умиление и надежда, овлажниха очите. Отново се емна бунтовната песен. Тя се носеше в охридската нощ като зов и клетва - изхвръкна като лястовица през прозореца, литна към родните небосклони и се понесе по цялата българска бащиния. Заслуша се езерото, приведоха Галичица и Петрино, отвъд езерото се смълча и Мокра планина. Изведнъж и те се откликнаха, подеха бунтовната песен и я разнесоха по цяло Българско...

От незапомнени времена горе, в планината, се гушеше манастирът "Слепче". Вековна букова гора го беше обхванала в своята зеленосива прегръдка, а буен планински поток, що протичаше край него, със своя ромон нарушаваше манастирската тишина и се сливаше с нея. Когато повееше вятър, гората напяваше за отколешни дни, а потокът разказваше за превратностите на манастира. Той бе видял и майсторите, които бяха положили основите му, беше свидетел как през дългите векове на мрак и потисничество манастирът беше останал светилник на родна книга и на родно българско четмо...В манастирския двор влезе керван от пет коня - Ангел Момиров и другарите му бяха дошли да изпълнят решението си - да се срещнат с Китана. Излезе да ги посрещне игуменът Андроник...Той погали Трайко по главата:
- Чие е това момче?
- Мое е - отговори клисарят.
- Ходиш ли на училище?
- Ходя.
- На кое, на гръцкото ли?
- Аз съм бугарче и си ходя на нашето, на бугарското училище...
Повея хлад и гостите побързаха да се приберат в отредената за тях горница. Стрико Климе се погрижи за вечерята. Ангел се усмихна на младия Рудар:
- Ашколсун, Трайко, добре й рече на тая гръцка лисица.
Стрико Климе каза:
- Може ли моето дете, детето на клисаря на черквата на свети Климента, да ходи в гръцка сколиа? Златниот ще ми се разсърди, ще вдигне ръката си от мене...
- Така е, стрико Климе, нали той е първият, най-старият български учител. Който се откаже от рода си, от българското четмо и книга, ти право рече - той ще вдигне ръка от него, ще го прокълне - обади се Ангел Момиров...

Оломан бег пришпори коня си и излезе напред, опна юздите и конят се дръпна назад, удари с копито в земята, и спря на двадесетина крачки от пещерата. По лицето му се четеше диво тържество, в дрезгавината изплаваше чалмата му, а вятърът полюляваше пауновото й перо. Китан го позна и си прошепна:
- Рано е още да тържествуваш!
Той се прицели и пусна куршума. Бегът се залюля и се повали на земята. Чалмата му се търколи. Китан вдигна лявата си ръка и хвана кръста за храброст, който сам генерал Столетов бе окачил на гърдите му на Шипка, с дясната ръка измъкна пищова си, насочи го към сляпото си око и натисна спусъка. Пищовът гръмна и синът на дядо Недан Моисов се опря на скалата и отпусна глава. Пукотът на пищова се блъсна в гората, ехото го поде и разнесе из цялата българска земя вестта за смъртта на Китан войвода...

Небето беше надвиснало тъмно и мрачно над стария град. Към чаршията се стичаха мъже и жени, деца и старци - осъдените щяха да бъдат откарани на заточение. Изпращачите се спущаха по стръмните улички. Край къщите на главната улица се беше стекъл целият град. От затвора горе, край езерото, се зададе конната и пешата стража. Низамите, възседнали дорестите си, с дълги опашки коне, с къси пушки, опрени на коленете, вървяха напред и разчистваха пътя. След тях със заредени пушки и натъкнати ножеве крачеха заптиетата и обграждаха купчината осъдени...Трайко не се изплаши от приклада на заптието, подскочи и се намери до баща си.
- Татко, и аз съм тука...Нямай грижа за мене...и аз като тебе няма да забравя рода си и вярата си. Ще ударя камбаната на черквата.
В първия миг стрико Климе не можа да разбере какво иска да каже син му, но очите му широко се разтвориха, озари ги светлина и той почти извика:
- Удари, Трайко, камбаната на "Свети Климента". Така я удари, че да се чуе по цяло Българско..."

Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #250 на: Септември 18, 2015, 01:26:15 »

БУНТОВНИ ВРЕМЕНА - Д-р Светозар Тошев, племенник на Пере Тошев от Прилеп

- документална книга за Дамян Груев
"Смилево - чисто българско село, без дори и един инородец, мъжествено устоява на фанариотските интриги.В борбата за родна българска църква, за отхвърляне господството на духовниците - фанариоти и за признаване на Българската екзархия дядо Груйо е между първите. Голям сиромах, той не се побоял от заканите на битолския гръцки владика Бенедикт, отправени към него и към селото...

Трудолюбив и ученолюбив, Дамян Груев завършва първоначалното си образование в Смилево и потегля за Битоля, където се записва ученик в българското класно училище и живее в пансиона към него...Ученолюбивият Даме Груев често обикаля край солунската българска гимназия "Св. Кирилъ и Методий" за която е слушал още в Смилево. Създадена от Екзарх Йосиф веднага след освобождението на България, тази гимназия става твърдина на българщината. Всяка година възпитаниците й се пръсват из българския юг и разнасят просвета и революционен устрем по села и градове. Мнозина от най-добрите български педагози, писатели и политически деятели са преподавали в Солунската гимназия. Между възпитаниците й бързо се разпространяват идеите на Раковски, на Левски и Ботев...

Всред македонските градове Прилеп отдавна си е извоювал особено положение. Синовете на този чисто български град имат неоспорими заслуги за народностното осъзнаване на македонските българи през Възраждането и по-късно, във времето на революционните борби, вземат дейно участие в тях...Старите манастири в околността и църквите в с. Варош са огнищата, където се е пазела българската вяра и писменост. Прилеп е между първите български градове, които се вдигат на смела борба против фанариотското гръцко духовенство. Още през 1838 г. Прилеп има българска църква. Пет години по-късно, в 1843 г., в града се открива и ново българско училище. През вековете Прилеп остава чисто български град. Град Прилеп и неговите будни синове записват светли страници във възрожденските борби на българския народ...Ученолюбието и тяхното родолюбие са известни навред из българската земя, защото Прилеп дава на Македония и на българщината много учители и духовници из поробения край и изтъкнати дейци във всички области на културния и политико - обществения живот на свободните български предели...

През летните месеци на 1893 г. Даме Груев заминава за Солун и става коректор в българската печатница и книжарница на прилепчанина Коне Г. Самарджиев. Съдбата определя не в Прилеп, а в друг град да се положат основите на Македоно - Одринската революционна организация...В печатницата работеше упорито, с увлечение. Добре познаваше силата на печатното слово и беше щастлив, че българските книги, които печатаха пръскат родната писменост и до най-отдалечените хижи из македонските планини. В обедните часове Даме Груев заобикаляше редовно българските училища и гимназията...На 23 октомври 1893 г. Даме Груев събира част от своите познати на първа организационна сбирка. Още рано след обяд той, д-р Христо Татарчев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов - Хаджията, Андон Димитров и Христо Батанджиев незабелязано се промъкват в стаята на Хаджията на ул. "Челебибакал". Разговорите започват веднага прями и откровени, подхващат се дълги разисквания. Изказват се мисли и предложения за бъдещата дейност...През януарските празници, преди Богоявление същите шестима души се събират наново, този път в стаята на учителя Андон Димитров...После шестимата се обявиха за централен комитет. За председател на комитета бе избран д-р Христо Татарчев, а за секретар - Даме Груев. Основаната организация беше наречена "Български Македоно-Одрински революционни комитети"...

На 15 август 1894 г. в гр. Ресен по случай освещаването от владиката Григорий на новопостроената българска църква "Св.св. Кирилъ и Методий" става голям църковен събор. Пристигат българи от близката околност и от по-далечни краища. Така църковният събор става удобно прикритие на първата революционна среща на дейците от възникналите местни комитети и на дейците от централния комитет в Солун. Заседанията продължават три дни в бащината къща на д-р Христо Татарчев. Вътрешните дейци на срещата в Ресен единодушно преценяват изключителната важност на Битоля за бързото възземане на Организацията. Битоля е голям български град, крепост на българщината...

В едно майско утро на 1896 г. в Солун, в познатата вече къща на учителя Андон Димитров, която се намирала срещу пансиона на българската гимназия, се събират предводителите и представителите на революционна Македония и Одринско. Близостта на пансиона значително улеснявала незабелязаното промъкване на българи в нея. Това е първият конгрес на който участвуват почти всички първи ръководители на Организацията. За официално название било прието "Български Македоно-Одрински революционни комитети"...Член на БМОРК "може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен в революционното освободително дело." Територията, върху която действува Революционната организация, добива своето окончателно разделение на Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Серски и Одрински революционни окръзи...

Подобно на окръжния конгрес на битолските революционни дейци в Смилево, дейците на Одринско-Странджанския край също се събраха на 11 юли 1903 г. на революционен конгрес в местността "Петрова нива" в Странджа. Конгресът на Петрова нива беше ярка проява на народната сплотеност и готовност на българите от този район да се жертвуват за народната свобода. Уверени в неотменимостта на въстанието в Македония и тракийските българи бързаха да се хвърлят в борбата: "Една обща организация подготви населението за въоръжено въстание - българите в двете области вървят заедно в борбата. Въстанието в Македония трябва да се подкрепи от братята им в Тракия" - заявяваха те единодушно на конгреса и бързо се подготвяха за деня, очакван с векове. В епичното време преди въстанието народът сам изтегли съдбоносния жребий на събитията. Не е ли това сполучливо повторение на познат нему от историята урок? Паметната 1876 г. започна с вярата, че "Туркия ке падне", а влезе в историята на българския народ с пожарищата в Панагюрище и Клисура, с кланетата в Батак и Перущица. Двадесет и седем години по-късно - през 1903 г. - на Илинден в Македония и на Преображение в Одринско, народната драма се повтори. Народът наново бе прегърнал бунта със същата вяра. Смилево и Петрова нива не са изолирано явление в историята на българския народ. Първом над родния небосклон блесна сиянието на Оборище, по-късно Смилево и Петрова нива подсилиха неговото зарение, увеличиха неговото безсмъртие. И трите исторически  народни събрания - Оборище, Смилево и Петрова нива - станаха непосредствено преди въстанията, приближавайки тяхното начало. И на средногорския букак Оборище, и в героичното Смилево в Бигла планина, и на Петрова нива в хайдушката Странджа народният дух беше един и същ, еднаква беше народната мечта - "Свобода или смърт". Изумителна, неповторима, смайваща прилика, която навеки ще остане в нашето съзнание на българи и ще огрява с вяра нашите съца!

Не ми се привършва този суров, тъжен разказ. От болка, от обич, от безкрайна мъка по родния край. Разказах за един бурен, неспокоен живот, за драматичните събития, свързани с него, и за десетки герои, преплели своята съдба със съдбата на Даме Груев. Името и делото на Даме Груев неизбежно навеки ще се свързва с живата история на Македония. Те неволно ще пренасят съвременния читател към бунтовните времена в южните български предели."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #251 на: Септември 21, 2015, 07:51:07 »

ПОСЛЕДНИЯТ ЦАР НА ПЛАНИНИТЕ - Биографичен очерк за Тодор Александров - Дечо Добринов

"В редовете на самоотвержените радетели за българска просвета и пробуждане на националния дух заслужено място заема и бащата на Т. Александров - Александър Попорушов. При него се прекъсва семейната традиция, тъй като той е първият от рода, който не наследява свещеническия сан от баща си - поп Оруш. Но младият Александър избира друг път да засява и жъне плодовете на народната нива - този на просветителя. Богато надарен (той е и певец, поет и композитор), Ал. Попорушов предсрочно завършва училище и веднага е назначен за помощник на учителя Йосиф Ковачев - привърженик на модерната класна система на образование. В следващите години Ал. Попорушов се посвещава изцяло на учителската професия.

От брака си с Мария Хаджиянева - също от Щип, от родолюбивия род Хаджиянови, Ал. Попорушов има седем деца. Тодор е второто по ред и единствения син в семейството. Най-голямата сестра е Екатерина, следват София, Василка, Елена, Кира и Константина. Сестрите на Т. Александров завършват Солунската гимназия и също се посвещават на учителската професия. Кира е дълги години учителка в българската колония в Цариград, до 1945 г., когато е уволнена без право на пенсия като "сестра на Т. Александров". Константина учителствува в Струмица, Г. Джумая и София. Активно участвува в дейността на македонските просветни дружества, една от учредителките на македонския женски съюз. След 1944 г. с мотива, че е "сестра на Т. Александров", е уволнена, по-късно арестувана и прекарва две години в Белене.

Тодор Александров Попорушов е роден на 4 март 1881 г. в щипската махала Ново село, където баща му е главен учител в непълната гимназия. Като учител Ал. Попорушов е под върховенството на Екзархията и за това, когато нейните чиновници намират за нужно да го изпратят в Радовиш, той се подчинява и заминава с цялото си семейство. Но с изпращането на Ал. Попорушов в Радовиш, Екзархиятацели не само укрепването на учебното дело. Доказан родолюбец и духовен водач, младият учител има задачата да поведе борба срещу проникването на протестантството в Радовиш - задача, с която той се справя успешно.

През 1888 г. Тодор Александров постъпва в радовишкото училище. Тук учи до 1893 г., когато баща му отново е преместен в Щип. В родния си град Тодор продължава образованието си и с успех завършва II и III прогимназиялен клас. По времето, когато Тодор Александров завършва прогимназията, в Солун става събитие, което ще предопредели не само неговата, но и съдбата на целия народ...В Радовиш местният комитет е основан от Ал. Попорушов.

По това време Т. Александров вече е завършил III прогимназиялен клас в Щип и изявява желание да продължи образованието си в най-реномираното учебно заведение в Македония - Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". Но липсата на достатъчно материални средства осуетява това желание и през следващата учебна година Т. Александров постъпва в Скопското педагогическо училище. Тук той ще срещне за първи път човека, който ще изиграе решителна роля за оформянето му като личност и революционер от най-висок ранг. Същата година 1895 като главен учител тук е назначен бъдещият идеолог и виден ръководител на ВМОРО - Христо Матов...

Като първа стъпка към възстановяването на организацията след Винишката афера Матов посвещава в делото всички випускници на педагогическото училище. Така Хр. Матов става и кръстник на Т. Александров като член на ВМОРО. Директорът революционер е познавал добре личните качества на своите възпитаници, тъй като по негова лична препоръка Т. Александров е разпределен като основен учител не другаде, а именно в центъра на аферата - Виница. Успоредно с преподаването в училище Т. Александров работи и за възстановяването на организацията в района.

През учебната 1900 - 1901 г. Т. Александров получава назначение в Кратово като учител в местната прогимназия. Като работник с известен организационен опит той веднага се включва в дейността на Кратовския околийски революционен комитет. В Кратово е и самият П. Шатев - свързан вече с кръжока на "гемиджиите" и интерниран в родния си град. Александров и Шатев са почти връстници и се познават още от пансиона на Скопското педагогическо училище. Естествено възникват и тесни приятелски отношения, водят се дълги разговори на една - единствена тема - революцията. П. Шатев споделя с Александров тактиката на "гемиджиите" и прави опит да го привлече в кръжока. Но, приятелят му, въпреки че напълно споделя идеята за атентати, отказва. П. Шатев пише в своите спомени: "Той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да бъде полезен на освободителното движение. Той диреше пътища и методи на действие, за да се организира масата и да се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център, който център в даден момент да разполага тялом и духом с хората на тези градски и селски организации за изпълнението на известни революционни акции. Така той мислеше за създаването на една мощна и гъвкава революционна организация, когато аз мислех само как ще можем да направим някой атентат."

През февруари 1902 г. пътищата на двамата революционери се разделят, за да се пресекат близо година по-късно в Кочани, където Т. Александров е преместен като учител и едновременно е член на околийския революционен комитет. На базата на старото приятелство П. Шатев успява да убеди Т. Александров да окаже съдействие за прехвърлянето на известно количество динамит, необходим за атентатите в Солун. Макар и да е наясно за разногласията на "гемиджиите" с ЦК на ВМОРО, Александров не отказва помощ на своя приятел. С неговото съдействие динамитът е прехвърлен първо в Кочани, а оттам чрез друг съмишленик - Т. Органджиев, е пренесен във Велес...

В тази напрегната обстановка в ЦК на ВМОРО се налага идеята за обявяване на въстание в Македония и Одринско през 1903 г...Тодор Александров подобно на редица други дейци смята решението за прибързано предвид слабата подготовка на своя район за една решителна акция. Но след като решението веднъж е взето, в Александров се проявяват присъщите му практически усет и организаторски талант...Погълнат от грижата да осигури средства за въоръжаването на Кочанска околия, Т. Александров сам попада под ударите на действуващата репресивна машина на Хилми паша и на 3 март е арестуван. При обиска в квартирата му са намерени и други компрометиращи материали - шифровани писма, правилник за четите и др. Отведен под силна стража в Скопие, Т. Александров е осъден на пет години затвор, тринадесет месеца от които ще излежи в скопския зандан "Куршумли хан"...След амнистията през учебната 1904 - 1905 г. Т. Александров е назначен за главен учител на второкласното училище в родната му махала Ново село в гр. Щип. Както и преди, той съчетава преподавателската дейност с революционната. През декември 1904 г. след едно сражение на четата на М. Развигоров в ръцете на властите попада писмо, от което се разбира за революционната дейност на Т. Александров. Предупреден на време, той се укрива и след няколко дни е вече в четата на М. Развигоров. С това завършва легалния период от живота на Т. Александров. В следващите години ярко изявеният му организаторски талант и неизтощима енергия ще го отведат до върховете на ВМОРО...

Активни бойни действия, основани на предложената от Тодор Александров тактика, организацията предприема още от 1910 г. Малки чети, добре екипирани и снабдени с подривни материали, извършват успешни атентати срещу пътища, мостове, ж.п.гари, пощи и други обекти. Нуждата от материали расте постоянно и с тяхното доставяне се ангажира лично Т. Александров. Дори се налага той да стане изобретател на подръчен взривател за възпламеняване на зарядите. Имайки предвид уроците на миналото, сега, когато държи в ръцете си цялата мощ на организацията, Т. Александров особено се старае да запази постигнатото единство и нейния приоритет като единствена революционна сила в Македония (с изключение на Серския окръг, който е изолиран). Тодор Александров добре съзнава и значението на пропагандата за успеха на делото и отделя немалко време и средства за издаването на вестници, брошури и книги, които да разясняват и убеждават общественото мнение в необходимостта от решителна въоръжена борба в останалите под робство български земи. Той притежава ценната способност да се огражда с интелигентни и талантливи личности, да ги вдъхновява, но и да се вслушва в компетентното им мнение. През 1910 - 1911 г. на дневен ред се поставя задачата да се разбиват съществуващите все още илюзии по отношение на младотурците. През септември 1911 г. Т. Александров финансира от касата на ВМОРО издаването на в. "Вардар" с редактор талантливия журналист Данаил Крапчев...

По време на самата война Т. Александров се намира в Щаба на Осма тунджанска дивизия. Крахът на върховното национално усилие, на идеала, на който той и хиляди други борци са обрекли живота си, го изпълва с покруса и болка по напразно дадените жертви. В дните на отчаяние и песимизъм, на апатия и безнадеждност Т. Александров проявява едно от най-ценните качества на характера си - вярата в справедливостта на поетия кръст, на делото, на което служи. В тези трагични, траурни дни ръководителят  на Вътрешната организация е вероятно един от малцината, които не разделят крайния песимизъм. Тодор Александров не се поддава на отчаянието и апатията. Той вече мисли за новата борба, която предстои. Това ценно качество на своя характер - без да трепне, винаги да е в състояние да възсъздава от руините движението и делото, на които служи, той проявява непрекъснато от 1909 г., но в пълна сила тази му невероятна способност ще се прояви през 1919 - 1920 г., когато възкресява от пепелищата на втората катастрофа още по-силна и мощна ВМРО..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #252 на: Септември 24, 2015, 03:21:53 »

Македонските Патриотически Организации в Канада - Костадин Гърдев

"Българите от Македония напускат неспокойния Балкански полуостров поради тежкото си социално-икономическо и политическо положение и поради размирната политика на балканските държави. Особено много българи от Македония бягат от феодална Турция за Америка, от изостанала страна към по-прогресивна, от държава с робство към свободните страни в Северна Америка. И от 1913 г. те емигрират от държави, където са подложени на преследване, на национален и културен геноцид (в Сърбия и Гърция) към страни, в които могат да намерят състрадание и толерантност...

Торонто заедно с Детройт, щата Мичиган, САЩ, стават едни от най-големите български емиграционни центрове в Северна Америка. Към март 1911 г. в Торонто има 1094 българи. Най-много са от Македония: от Костурско - 511 души, от Леринско - 332, от Охридско, Битолско, Кайларско и др. - 210 души, а от границите на България има само 38 души. През периода непосредствено след икономическата криза (1909 - 1912) в САЩ пристигат десетина хиляди българи, част от които преминават в Канада. Към 1918 г. броят на българите от Македония в Торонто възлиза между две и три хиляди души...До 1918 г. българската колония в този град е установена на едно място - на ул. "Кинг". По тази улица се говорело предимно на български. Но по-късно нашата емиграция там се разделя на три групи: на улиците "Кинг", "Ниагара" и "Джънкстон". Колонията на ул. "Кинг" е сърцето на българската емиграция в града главно защото там се намира българската църква "Св. св. Кирил и Методий", както и дружествата "Балкански юнак" и "Просвета". В Торонто българите по това време, в мнозинството си от Македония, притежават 22 ресторанта и кафенета, 8 бръснарници, 10 ваксаджийници, 9 билярдни зали, 3 сладкарници, 4 магазина за дрехи, 2 шивачници, 3 хлебарници, 2 обущарници, 2 часовникарски работилници, една книжарница и 10 други заведения. През 1933 г. българската колония в Торонто значително нараства и достига около 8000 души, мнозинството от тях са дошли от Костурско. От там има преселени почти цели села. От с. Желево пристигат близо 400 семейства, от Габреш - повече от 100, от Търново и от други села - около 50 семейства...

Данните показват, че до 1928 г. от Солунско, Битолско, Скопско, за Северна Македония емигрират 35 000 наши сънародници, от границите на България 70 000 души, от Добруджа и Западните покрайнини - около 7000...Втората световна война става причина към Канада да се отправят нови групи българи от поробените краища на Македония. Те идват главно от Егейска Македония, намираща се под гръцко владение, където са обезправени и са подложени на денационализация. А след края на войната притокът на българи от Македония, включена  в границите на Югославия, се засилва. Една от главните причини за заселването на българските емигранти от Македония в Торонто е че там вече има установена силна българска колония...

Македонските българи в Северна Америка се отличават с големия си патриотизъм. След обявяването на Балканската война около 15 000 души от живущите там наши сънародници се завръщат в отечеството си и застават под българските бойни знамена като доброволци. Те се сражават храбро и много от тях оставят костите си по бойните полета. Вместо обединение на целия български народ, което силно се желае от македонските българи и в името на което се обяви и се води Балканската война, с подписването на Букурещкия мирен договор се нанасят големи разочарования и мъка на всички българи. Голяма част от дошлите от Северна Америка да вземат участие във войната наново се връщат обратно...

Силен тласък за насочване на родолюбивата дейност на българите от Македония в Северна Америка в полза на националноосвободителното движение в родината оказва наложеният на България Букурещки мирен договор през 1913 г., както и нейния разгром в Първата световна война, следствие на който Македония пак попада под робство, този път още по-жестоко, свързано с насилствено денационализиране и асимилиране на доминиращия там български елемент. Нашите сънародници в Северна Америка откликват живо срещу национално-политическия гнет върху българите в Македония. Чрез своите протестни събрания, митинги, меморандуми, апели и др. те искат ревизия на статуквото и приемане на принципа на народността като решаваща за присъединяване на Македония към България или за изграждане на автономна Македония...

Съюзът на македонските патриотически организации в САЩ и Канада възниква след Първата световна война като протест срещу Ньойския диктат, наложен на България и поставил по-голяма част от Македония отново под гръцко и сръбско управление. Голяма заслуга за създаването на организацията имат българите от Македония, емигрирали в България. Изпълнителният комитет на македонските братства в България дава подтика за идейно-политическата насоченост и за организационния характер на МПО. Всичко останало обаче организацията извършва сама. За кратко време тя успява да привлече повечето от македонските българи в Северна Америка. Нейните членове в мнозинството си произхождат от формиралото се през 10-те и началото на 20-те години на XX в. сред българската емиграция от Македония в САЩ и Канада търговско съсловие, което е заможно и патриотично, жертвуващо значителни средства и време за каузата, която Съюзът на МПО преследва. Благодарение на тези свои членове само за няколко години организацията успява да стане най-солидната, най-богатата и дейна българска емигрантска организация на американския континент, претендираща да е политически изразител на мнозинството от македонските българи в САЩ и Канада, както и защитник на техните интереси.

Съюзът на МПО отправя остри критики срещу несправедливите мирни договори, които България е принудена да подпише, срещу изземването на църквите, училищата и имотите на македонските българи, срещу забраната те да си служат със своя роден български език в Гърция и Югославия, да четат български книги и т.н. Стоящ на антимарксистки идейни позиции, Съюзът на МПО впоследствие влошава отношенията си с комунистическата власт в България, до известна степен и в резултат на грешки на БКП по македонския въпрос, извършени под натиска на Й.В.Сталин и на Коминтерна. Съюзът на МПО стои на последователни и твърди позиции по този въпрос и не е склонен на никакви компромиси относно българския характер на славянското население в Македония...

Съюзът на МПО, създаден и действуващ сред чужда етническа маса, оставя трайни следи след себе си главно поради неизтощимата енергия, с която се бори за запазване и поддържане на българското народностно съзнание, самобитност и култура на подложените на асимилация и денационализация от страна на властите в Югославия и Гърция македонски българи. Друга важна негова задача е оглавяването и организирането на легалната борба на македонските българи в САЩ и Канада за показване на света българския национален характер на по-голямата част от населението в Македония. На тази борба се подчинява дейността му за запознаване на световното обществено мнение с истината по македонския въпрос и спечелване на авторитетни и влиятелни приятели в Северна Америка и в света за защита на българската национална кауза...

Съюзът на МПО е единствената легална организация, която има възможност да държи постоянно открит македонския въпрос. Особена заслуга за това има нейният печатен орган в. "Македонска трибуна". Вестникът е оръжието, с което Съюзът на МПО си служи, за да утвърждава своите принципи и идеи, и същевременно да отбива атаките, отправени срещу него. Той претендира да е официален орган както на МПО в САЩ и Канада, така и на част от българските църкви там. По тираж вестникът превъзхожда всички други български емигрантски вестници на американския континент...

Тридесет години след приключване на народните ни борби за духовна и политическа свобода в Северна Америка започва една вълна на усилия за народностно самосъхранение сред българската емиграция. Две са отначало местата, където най-силно запламтява огънят на народностното чувство и заблестява пламъкът на българското народностно съзнание - това са българската църква и училищата...Училищата, които на първо време откриват българските църкви и изградените за тази цел дружества в Канада, а по-късно, към 1927 г. и МПО, са преди всичко училища за изучаване на български език и българска история. За единство в работата и в програмите на тези български училища по това време не може да се говори, тъй като те възникват и функционират по инициатива на местните български колонии там. Първите учители в тях, подобно на ранните години на нашето Възраждане, са тамошните български свещеници, а когато за учители започват да се назначават и светски лица, то много често те вършат и друга работа, с която главно се издържат. Когато МПО се заемат с грижата за българските училища в Канада, те добиват по-траен характер като постоянни институти. Започват да се назначават и заплащани учители - лица измежду българската емиграция, които и в родните си места в повечето случаи са били учители. Занятията вече се водят по установена програма...

Първото българско училище в Новия свят е открито в Торонто през 1914 г.. За училищно помещение е използуван църковният салон. Пръв учител е бил Кузо Темелков, който в стария край също е учителствувал. Дружество "Балкански юнак" открива още през 1917 г. в Торонто българско училище за възрастни. Настоятелството на църквата "Св. св. Кирил и Методий" отпуска църковния салон на дружество "Балкански юнак" за училище. През 1920 г. към дружество "Просвета" в Торонто, българската емиграция открива свое училище...През декември 1931 г. в квартал "Жънксон" в Торонто се открива българско основно вечерно училище. В него се записват 28 ученици, предимно желевци, тъй като в този квартал болшинството от българските емигранти са от с. Желево. Българската църковна община в Торонто "Св. св. Кирил и Методий" съгласно своя правилник и поради нуждите на българската емиграция издържа четирикласно българско народно училище...През 1935 - 1936 г. към МПО "Правда" в Торонто има две български училища с двама учители...

Наред с българските църкви и училища в Канада и МПО провеждат културна дейност сред българската емиграция. Чрез своите театрални, танцови, хорови и др. състави организациите поддържат патриотичния дух и българското народностно съзнание у нашите сънародници в Канада...Запазването на вярата на македонските българи, на езика им, на българската им народностна принадлежност са главните причини за създаването на българските църкви в Канада. Същевременно българската църква в Канада играе ролята на обединяващ и етнодиференциращ фактор. Църковното настоятелство към нея ръководи и организира както църковния, така и културно-просветния живот на нашата емиграция, като създава различни художествени самодейни групи, училища и курсове за български език, женски и младежки секции и т.н...

Голям културен празник на българската колония в Канада е Денят на славянските просветители и създателите на българската писменост Кирил и Методий. За пръв път този ден се празнува тържествено от българската емиграция в Торонто през 1911 г. Това е и първото чествуване на този празник в Северна Америка...Създадената към МПО "Правда" в Торонто театрална група, която е най-добраталюбителска драматична трупа на организацията в САЩ и Канада, изнася през септември 1926 г. комедиите "Бай Гню в Европа" и "От любов към изкуствата". По инициатива на българското  младежко дружество "Балкански юнак" в Торонто МПО "Правда" създава народен хор за изпълнения на народни песни и музикални композиции, съставен от 40 души момчета и момичета...

За да разберем какви чувства са вълнували тези първи зидари на българската култура в Канада, кое е поддържало духа и вярата им в техния изпълнен с огромни трудности и лишения живот в далечната страна, какви надежди са таилите в сърцата си за бъдещите поколения, ще си позволя да цитирам част от текста на акта от 23.X.1927 г., поставен в основния камък на Народния дом: " Ние, македоно-българите, живущи в Торонто, Онтарио, оставили бащин край по неволя от робство и несгоди, и които сме обаче верни на своето племе, език, църква и обичаи, сдруженив едно около нашата родна църква "Св.св. Кирил и Методий", дойдохме до споразумение да построим тоя народен дом, за да ни служи като свърталище, дето да черпим поука и морално развлечение, дето нашите деца да се запознават едно с друго, да се събират на това свое място и да знаят, че са от едно племе и че имат общи народни идеали. Един македонски българин може да е достоен гражданин на Канада, но в същото време може да бъде и верен син на своето родно отечество..."

По повод навършването през 1987 г. на 75 години от Балканските войни 66 редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада излиза с декларация, в която заявява, че след 75 години положението на българите в Македония не само че не се е подобрило, но значително се е влошило. В Югославия, се твърди в декларацията, властите продължават да прилагат национален и културен геноцид и небивала фалшификация на историята на живущите в Македония българи. Гърция също така отрича всякакви права на живущите в Южна Македония българи. Участниците в конгреса апелират към всички, които са загрижени за човешките права и свободи, да упражнят своето влияние за даване поне на елементарни човешки права на българите в Македония - правото да имат свои училища и църкви, където да се учат и молят на своя български език, правото да се организират и да публикуват собствени печатни издания. Поддържа се старата теза за създаване на независима Македония, осигурена с международни гаранции, като най-справедливо и рационално решение на македонския въпрос..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #253 на: Септември 27, 2015, 09:46:57 »

ЦАР БОРИС III - живот и дело в дати и документи - Христо Дерменджиев

"МАНИФЕСТ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Българи,
С манифест от днешна дата МОЯТ възлюблен баща възвести отказването си от Престола в МОЯ полза и с това велико самопожертвуване пред върховните интереси на нацията даде пример на неизменна обич към България.
Обявявам на българския народ, че от днес АЗ встъпвам на Престола на българските царе под името ЦАР БОРИС III.
Роден на хубавата българска земя и духовно чедо на Православната вяра, израснал в средата на МОЯ любим народ и заедно с него споделял радостите на светлите му подвизи и постоянния му напредък, винаги въодушевен от идеалите му, проникнат от демократическия дух, проявен както в традиционните му борби за свобода и независимост, така и във всичките му държавни и обществени институти, АЗ тържествено заявявам, че ще почитам Конституцията и ще служа вярно и предано за благоденствието и преуспяването на народа.
Осланяйки се на волята на народа и уповавайки се на закрилата на Всевишния, призовавам всички българи да се сплотят около МОЯ Престол и Ми дадат пълната си подкрепа, за да изпълня свещения си дълг към милата МИ Родина, която преживява моменти на крайни усилия и тежки изпитания, и да подготвя достойно и честито бъдеще на българското племе.
Да живее България!
София, 3 октомврий 1918 г.
На първообразния със собствената на НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯ ръка написано
БОРИС III"


СЛОВО НА ЦАР БОРИС III ПРИ ПОЛАГАНЕТО НА ОСНОВНИЯ КАМЪК НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ на 27 май 1926 г.
"Ваше Високопреосвещенство, господа!
Събрали сме се днес тук, за да положим по традиционен наш обичай основите на бъдещата нова сграда на Българската академия на науките.
Преди близо шестдесет години, просветени и родолюбиви българи основаха Българското книжовно дружество, което впоследствие се превърна в днешната Академия на науките.
Запален още пред епохата на тъмното робство, факелът на просветата и културата ще бъде, нека се надяваме, в скоро време пренесен в новата сграда, чиито основи полагаме днес. Нека и от тука този факел свети винаги високо над българската земя и далеко извън пределите й с пламък все по-бляскав и по-могъщ. Нека сградата, която ще се издигне на това място, бъде храм, в който най-видни представители на родната мисъл и творчество ще продължат да развиват и разпространяват науките и изкуствата, да ратуват за българската книжнина и ревниво да пазят и разработват най-скъпия завет от нашите прадеди - родния ни език.
Като призовавам Божиятя благословия и подкрепа на това ново българско начинание, прогласявам постройката на новата сграда на Българската академия на науките за започната.
С благословението на Всеподателя - за преуспяването и славата на Българската академия на науките. Амин!"


РЕЧ НА ЦАР БОРИС III на всенародните тържества на Шипка през 1934 г. във връзка с откриването на паметника, в присъствието на всички министри, митрополити, опълченци, войскови части, родолюбиви организации и хиляди граждани
"Българи,
Освобождението на Българския народ е най-величавият момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеозът на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени от векове от българската душа.
На това място преди 57 години българската съдба беше се спряла в колебание. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които  зависеше изходът на Освободителната война. Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а Българското опълчение, родоначалникът на нашата храбра армия, извърши легендарен подвиг.
И пред учудените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснало след пет века. От Орловото гнездо блесна първият сияен лъч на българската свобода.
Шипка е героичният образ на Българското възраждане. Тя събира в един епически устрем мъжеството и духовните сили на Българския народ. Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква на Фенер, лобното място на Левски, на Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на Българския народ. Народните будители и апостоли на революцията, борците за българската държава работиха със средствата на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда за българското освобождение.
Победоносната Освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар Освободител, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, безпримерно в историята на народите.
На тая светла епоха от борби, на това велико дело на Освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на тов свято за нас място, тоя величествен паметник.
Всеки паметник, обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на Освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци.
Пред лицето на ратниците, героите и доблестните опълченци, живи между нас, и пред невидимите гробове на славно загиналите, нека кажем, че свято ще пазим техния спомен. На живите нека кажем: "Бъдете горди, вашият пример вечно ще въодушевява българските сърца". А на падналите в борбата да кажем: "Спете спокойно! Вашите завети няма да бъдат забравени!"
С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и от името на Българския народ откривам тоя паметник и го предавам на градющите поколения за назидание, вечна слава и признателност."


ПРИВЕТСТВИЕ на войводата Страхил Развигоров, отправено към Цар Борис III при посещението му в Щип на 25 април 1941 г.
"Ваше Величество, в тоя велик и тържествен час, когато виждаме свободата да изгрява над нас, аз от името на съгражданите ми тук, както и от името на ония, които са прокудени в чужбина от страшния насилнически режим, имам неописуемата радост да Ви поздравя в родния ми град и да Ви пожелая славно и дълго царуване над голяма, обединена и Велика България. Вие идвате тук, в предната гранитна крепост на българщината, и ние се гордеем с голямата чест, която ни правите. Въпреки дадените жертви, духът ни е останал непоколебим и в гърдите ни тупти здраво българско сърце. Желаем Ви щастливо царуване над всички българи!"


РЕЧ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАР БОРИС III произнесена на 20 май 1941 г. при приемане на свещения огън, запален в храма на Цар Симеон Велики и донесен от старата българска столица Преслав, за да бъде отнесен във всички освободени земи
"С благоговение приемам свещения огън, запален в старопрестолния наш Преслав и с благоговение го предавам на вас, младите българи, за да го разнесете по всички краища на новоосвободените български земи. Неговият пламък, светил през вековете в Преслав, Търново и в Светата Рилска обител, нека в деня на Св. Кирила и Методия се отрази с нов блясък във водите на Дунава, Вардара и Нишава, на Охридското езеро и Бялото море.
Нека този огън, символ на духовното единство на целокупния български народ, да стопли сърцата и да обедини около божествения си пламък всички българи в името на нашите скъпи завети и светини, вековни копнежи и съкровени идеали.
Тази божествена искра, която през хилядолетието на нашата история, всред величие и слава, в борби и покруси, никога не загасна, създаде и кали несломимия български дух и неговия безспирен полет към свобода и напредък.
Нека този божествен огън отново освети и сгрее цялата наша свободна свещена земя. Нека възпламени душите и сърцата, за да изградим тая земя благоденствуваща и мощна.
Да живее и пребъде свободна и обединена България!"


Надпис върху иконата, поднесена от името на освободена Македония в юли, 1942 г.:
"Нашата вяра, нашия труд и плода на нашата земя поднасяме на своя Цар Освободител Негово Величество Борис III."


Здравко Груев, камердинер при Цар Борис III и управител на дворците Врана, Чамкория, Евксиноград и Кричим:
"За 20 години служба при Цар Борис III мога да кажа, че добре опознах и нрава, и навиците му. Особен човек беше. Пътуваше сам - като се качи сутрин на коня и обикаля из планината къде ли не. Разправя после къде е ходил, що е правил - с туристи се срещал - снимки после получавахме от хората, с които се събирал, сам - без никаква охрана. Той беше добър шофьор, ездач, даже и машинист беше. Помня, когато се откриваше новата линия Левски - Ловеч, той сам се качи и кара влака между двете гари.
Борис беше много религиозен. Сутрин, преди да излезе някъде, или на път когато тръгне, първата му работа бе да влезе в църквата, свещ да запали, да се помоли. През Сирните Заговезни в първата, Тодоровата седмица, в дворцовата кухня блажно не се готвеше - нито за царя, нито за персонала. Гол фасул и леща, а в събота на Тодоровден идваше свещеникът да го причести. Борис носеше характера на майка си. Тя е била скромна жена, и го е съветвала един ден, като стане цар, да бъде с хората, да не бъде надменен. И така и беше..."


ИЗ СПОМЕНИТЕ НА Д-Р ГЕОРГИ ПАСКОВ ЗА ЦАР БОРИС III
"Ходеше усмихнат, яздеше сам на кон, без охрана, по полето си говореше със селяните, ядеше с тях хляб и лук. Всеки можеше да си заведе гости в двореца му, да седи по поляните, да обядва на тревата...
Бях страстен риболовец. Освен с въдици, ловях и с "комбайн" - бракониерски метод и се улавя много риба. Царят нареди да ме извикат. Отивам в двореца, той седнал, чака ме и гледа строго. Поговорихме, накрая каза, че не е доволен от такова безогледно бракониерство и ме накара да обещая, че в бъдеще ще ловя с обикновена въдица, за да не обеднява водоемът. Той мислеше и за природата. Помня как на един лов царят  забрани да убием една сърна...
На погребението му денонощно чакаха хора да се поклонят..."


ОТКЪС ОТ "МЕМОАРИ" НА ЦАРИЦА ЙОАННА БЪЛГАРСКА
"Протоколите на разговора между Хитлер и моя съпруг не съществуват вече или са попаднали в ръцете на руснаците...Минаваха тревожни седмици, през които Борис ме гледаше в очите и аз в неговите, без да си говорим. Трябваше сега да се страхувам за съпруга си, за децата, за България...
Хитлер покани Борис в Главната квартира и посещението на 15 август се развило възможно най-схематично. Царя придружаваха генерал Никола Михов, министър на отбраната, и един адютант. Разговорът се е водил върху подготвена от София тема: "Проучване на военната ситуация и главната политика. Дискусии около функциите на България по време на войната"...Хитлер изслушал съображенията на Борис. После яростно нападнал своите събеседници. Борис запазил цялото си спокойствие. Казал: "Моят дълг е да не заблуждавам моя народ!"
Борис имаше очевидното намерение да излезе от съюза, както мислеше, че трябва да направи и Италия. Пътуването до Главната квартира на Хитлер бе осъществено с немски самолет. Трябвало  да се приеме и рискът за връщане с него. Сбогуването било студено, но коректно.
Борис, Михов и адютантът били качени на един "Юнкерс-52", пилотиран от поручик Бауер, мъжествен и смел авиатор, придружавал вече царя до Главната квартира. В България ги посрещна първият министър Филов. Борис бързо му казал: "Не съм отстъпил по нито една точка, не отстъпих нито един войник!"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Книги за България и ВМРО
« Одговори #254 на: Септември 28, 2015, 12:51:29 »

Подполковникъ Борисъ Дранговъ - сп. “ОТЕЧЕСТВО”, 10 юни 1917 г.,Поруч. Хр. Минковъ, Лични спомени

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=173%3A%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/otechestvo/4_23.pdf

“Моренъ день надъ мътния Вардаръ, вечно напяващъ приказки за световни неправди и родни теглила. Стариятъ градъ е тъженъ, като че ли притиснатъ отъ нещо тежко, много тежко. И цялъ обвитъ въ черно...

Скопие, въ което до преди день имаше толкова радостъ и смях - посрещаше тялото на своя най-достоенъ синъ, Бориса Дранговъ, падналъ на полето на честьта.

Човекътъ, който не преди много вървеше тъй гордо изъ скопските улици, на чело на своите орли, беше вече мъртавъ трупъ. И никой не искаше да повярва, и на всекиму сърцето се свиваше отъ болка до болезень - чувствувайки, че единъ голямъ, голямъ човекъ си отива...въ тези тежки времена...

“Бъди възторженъ идеалистъ, смелъ до безумие, влюбенъ въ България до фанатизъмъ, честенъ до самопожертвувание. Военното дело се издига изцяло въ самоотверженость, себезабрава. Който не може да отмъсти своята личность въ името на делото, той никога няма да бъде честенъ войникъ, достоенъ и полезенъ офицеръ.”

Това е той, Борисъ Дранговъ, любимецътъ на армията, кумирътъ на младия офицеръ, който е ималъ щастието да го види и чуе.

Щастливо съчетане на красота, сила и самосъзнание. Високъ и снаженъ, съ мощно опнато чело, дишащо енергия, пламтящи очи и усмивка на уста, винаги бодъръ, винаги съ стегнати мисци, вирната глава и борческа походка. Кой не се е любувалъ, гледайки го отстрани, кой не е желалъ да го срещне и поздрави, знаейки, че ще получи поздравъ отъ сърце и съ опънатъ по солдатски лакътъ...

Офицеръ съ редки войнишки добродетели, непоколебимъ самоотверженъ служитель на дълга, проникнатъ изцяло отъ едно-едничко начало - да служи честно на родината...И той се не отби никога отъ своя пътъ.

Пръвъ между първите въ военното училище, любимецъ на войници и другари, като младъ офицеръ въ казармата, той се срастна съ нея, работи и израстна отъ нея, обикна до фанатизъмъ войника, и познаващъ отлично войнишката душа, - способенъ да обае, да вдъхне вяра и да поведе хората.
Помня, какъ съ трепетъ ние, млади юнкери, шепнехме името му, когато научихме, че го назначаватъ за нашъ ротенъ командиръ. Смелъ кавалеристъ отъ генералния щабъ, комита въ Македония, отличенъ ораторъ. И всичко това го издигаше предъ насъ, като романтиченъ герой.

Отъ първата среща той ни покори и завладя. Стройната редица тръпне въ ожидание, проехтява звучно “мирно” и ето го отдалечъ задава се мощниятъ човекъ, пронизва ни отъ единия край до другия съ погледа си, спира се въ срядата, разтваря гърди и едно “Здравейте другари” се разнася изъ училищния дворъ. - “Вие сте орли, вие сте витязи, вие сте надеждната опора на България!”...Очите му блестятъ, въ думите му има огънь и ние чувствувахме, какъ той расте предъ насъ като великанъ и какъ самите ние израстваме въ нашите очи...А когато дойде редъ за Македония, която той обичаше до забрава, той и ние, обединени въ колективна душа, плакахме отъ възторгъ, дадохме си, въ насъ, тържественъ обетъ, да умремъ и отмъстимъ, викнахме ура и го носихме на ръце, носихме го до измора...

И отъ тогазъ, той остана нашия кумиръ, когото боготворехме, подражавахме. Отъ тогазъ той стана нашия незабравимъ началникъ и другарь.

Въ класъ, на плаца, на учение, все съ насъ, пръвъ въ походъ и пръвъ въ атака, вечно засмянъ, вечно гордъ, вечно даващъ личенъ примеръ. И въ никой походъ той не възседна конь, въ никоя атака той не бе зритель - никога той не забрави нашия казанъ: - “Въ казана е силата, момчета - да ври казана”.

И никога ние няма да забравимъ неговите пламенни слова и наставления. - “Азъ говоря едно и също, защото делото е едно и също; ние се готвимъ за война и люта разправа, и додето всичко не е извършено, нищо не е направено”. Това бяха началните думи на неговите беседи, които той цяла година, въпреки умори, ни държеше вечерь следъ проверка. И цяла година подъ редъ ние заспивахме съ възторгъ и ура на устата. Цяла година той ни учи и влива въ душите ни свещенъ патриотизмъ. “Азъ искамъ желязо да влея въ вашите души.” - Късно си отиваше той вечерь, а пъкъ сутринь, когато заря ни будеше, ние го виждахме изправенъ да козирува до дневалния и чудехме се ние и удивлявахме се на железния човекъ и на неговата неизчерпаема енергия. И обаянието му върху насъ растеше още повече.

На Черния връхъ ни води на походъ. Горе бойно учение и стрелба. Слизаме въ Бистрица, капнали отъ умора, ротата е строена, началникътъ на училището (Жековъ) благодари за трудния походъ и показана енергия, и дава единъ день почивка. Подполковникъ Дранговъ сияе отъ възторгъ, изтъписва се отпредъ: “Г-нъ полковникъ, желязната рота няма нужда отъ почивка”. Мощно ура се пониса къмъ Витоша и двамата любими началници литватъ въ въздуха на ръце...

Това бе подполковникъ Борисъ Дранговъ, сърцеведецътъ, притежаващ обаятелната сила да завладява сърцата и волята на своите хора и да ги води, гдето той пожелае. Такъвъ беше въ мирно време, такъвъ си остана и на война, на Чаталджа, въ легендарните боеве при Криволакъ, въ възторжения походъ и боевете въ Добруджа и Ромъния, и на 1050 при Битоля.

Животътъ му беше епопея на думи и дела, смъртьта му - легенда.

И безстрашниятъ човекъ, който живя тъй буйно, който чу толкозъ победни тръби и води полка си отъ победи на победи при Криволакъ, Беласица, Добруджа и въ тъжното поле на Леринъ, сега почиваше спокойно подъ стрехата на бащина къща. Усмивката му е пакъ на уста, челото му е пакъ мощно опънато, дишаще енергия. Надвесена стара майка, жена и мили деца бдятъ надъ него...Защото скоро черната земя ще го погълне и те няма, няма да го видятъ вече никога; този тъй милъ и обичанъ човекъ...Съ разбито сърце, презъ навалица и много цветя преминахъ азъ, приближихъ се и го целунахъ по хладното чело за последньо прости и горко заплакахъ. Заплакахъ и за родната армия, която изгубва единъ отъ големите си водачи...

Почивай спокойно, мили другарю, ти умря отъ най-достойната смърть, смъртьта за родината, и въ безсмъртието на България, ти обезсмърти своето име...Ние няма да те забравимъ, ти си въ нашите сърца. И когато по родината настане пакъ слънце и миръ, ние ще минемъ край твоя гробъ, ще се поклонимъ и смирено прошепнемъ: “Поклонъ герою, твойте дела са наша мечта”.
Скопие, 28 май, 1917 г.
Поруч. Хр. Минковъ”
Сочувана