Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[veritas]

Кој беше Александар Велики

Роберт Несими

Големата визија на Александар беше мешање на народите и топење на разликите меѓу нив за да создаде еден глобален народ за неговата империја

„Националниот идентитет“ на Александар Велики се чини дека е едно од оние бескорисни прашања што се дебатираат ad nauseam, а никогаш не добиваат разврска призната од сите страни. Немам намера да и' се приклучам на ова дебата, туку да дадам резиме на разните тврдења (од страна на Грците, Македонците и Албанците) за „сопственост“ над ликот и делото на Александар, да погледнат од аспект на тоа што се смета за „национален идентитет“. За мене токму овде лежи суштината на проблемот, бидејќи антички околности се третираат со модерни поими, каков што е поимот „нација“, иако до ден-денес не постои јасна и широко прифатена формулација на тоа што значи точно овој збор. Наместо тоа, постојат неколку конкурентни дефиниции, како што се генетскиот, лингвистичкиот, религиозниот, територијалниот или културниот. Поинаку кажано, некои сметат дека националната припадност се дефинира според крвта, други според јазикот, трети верата, почвата, традицијата...

На која „нација“ и' припаѓа тогаш Александар според овие критериуми? Генетски знаеме дека тој беше Епирец по мајка и антички Македонец по татко, но проблем претставува фактот што не сме сигурни што беа точно Епирците и античките Македонци. Според Грците, тие биле антички Грци, според Албанците - Епирците били Илири. Античките Македонци можеби биле Грци или потекнувале од некој друг етнос, поблизок по раса до другите прагрчки етникуми на Балканот, какви што биле, на пример, Илирите, Тракијците и Пеонците.

Бидејќи историските податоци не дават јасен одговор за „расата“ на овие древни народи, мора да се свртиме кон вториот критериум - јазикот. Но, и тука не' очекува истиот проблем, затоа што освен Грците, другите древни народи на Балканот немале напишан јазик. Тоа значи дека ни крвта ни јазикот не можат да ни дават општоприфатен одговор за „националниот идентитет“ на Александар, но сметам дека постои една друга опција која е поретко третирана. Поради тоа што и во денешно време е тешко да се каже дека постојат јасно дефинирани линии каде завршува еден етнос и почнува друг, уште е поверојатно дека тоа било така и во античкиот свет. Па, така, можно е некои „гранични“ народи, како што се Македонците и Епирците, да биле градуално поминување од прагрчкиот (илирски, тракиски или пеонски) кон грчкиот етникум, со допирни идентитетски точки со сите нив. Како и да е, ниеден од тие елементи нема ништо заедничко со Словените, па така ни крвниот ни јазичниот критериум не може да се применува од страна на денешните Македонци како доказ дека потекнуваат од античките.

Всушност, дел од Македонците претежно се потпираат на територијалната дефиниција, тврдејќи дека се потомци на древните Македонци, бидејќи живеат на истата територија. Но, тука проблем е самата територија, која не се совпаѓа целосно со онаа на античките Македонци. Нивната матична територија се наоѓала во северниот дел на денешна Грција и јужниот дел на денешна Македонија. Во останатиот дел на Македонија живееле Илири, Тракијци и Пеонци. За верската дефиниција на националниот идентитет мислам дека е беспредметно да се разговара, бидејќи Александар и старите Македонци биле пагани (со сериозни индикации дека мегаломанијата на Александар достигна таков екстремен степен што тој се сметаше себеси за божествен, син на Зевс/Амон).

Една стара поговорка вели - кога умира човек, не прашувај што бил, туку какво добро оставил зад себе. Сметам дека тука лежи и клучот за разбирање на правиот идентитет на Александар. Кој беше Александар гледан од ова призма? Каков го најде и каков го остави светот од неговото време? Кое беше неговото политичко, социјално, економско или културно наследство на светот? Социјалниот и економскиот аспект може веднаш да ги тргнеме настрана, затоа што неговото дело е лишено од каква била социјална или економска димензија и во овие правци светот остана ист и по него. Гледано политички, неговата империја не преживеа долго по неговата смрт и набргу се подели помеѓу неколку негови генерали. Античка Македонија и Грција се вратија на својата периферна политичка улога во тогашниот цивилизиран свет и подоцна станаа лесен план за Римската Империја во подем. Така може да се каже дека освојувањата на Александар немаа некој долгорочен политички ефект.

Тогаш ни останува само културното наследство на Александар, кое е и најважното, бидејќи културолошки светот по него никогаш повеќе нема да биде ист. Тука револуцијата беше толку голема, а историскиот процес до таа мера иреверзибилен што со освојувањата на Александар се смета дека почнува нова културна епоха, таканаречена ера на хеленизмот. По него грчката култура се распространува на се' поголеми простори; Атина, Спарта и Егејот стануваат се' попериферни и безначајни; сега нејзините центри се градови, како што се Антиок, Ефес, а посебно Александрија. Грчкиот јазик станува lingua franca на целиот Блиски Исток, а подоцна на целиот источен дел на Римското Царство; оттогаш почнува потсвесното создавање на протоидентитетот на идното Византиско Царство. Овие и ред други случувања јасно кажуваат дека нето-резултатот на животот и делото на Александар Велики било проширувањето на просторот за пенетрација на грчката култура, на грчкиот културен lebensraum.

Постојат силни индикации дека ова беше и крајната цел на Александар и тој го правеше тоа свесно. Но, тука не смее да се занемарува синкретизмот меѓу грчката и ориенталната култура, меѓу освојувачот и освоениот што тој сакаше да го поттикне. Тој никогаш веќе не се врати во Македонија, останувајќи во Персија, која изгледа ја сметаше како центар на својата империја, а себеси се сметаше колку македонски/грчки цар, толку и персиски падишах и египетски фараон. Тој, исто така, форсираше политики на мешање на македонското/грчкото население со домородното ориентално население, било преку вклучување Персијци во својата војска и органи на власта, било преку поттикнување бракови на свои војници со персиски жени. Неговата голема визија беше големо мешање на народите и топење на разликите меѓу нив преку агресивна културна размена (главно, со доминација на грчката култура) за да создаде еден глобален народ за неговата империја. Со многу нешта тој може да се смета за прв глобалист во историјата на човештвото.

На која од денешните нации му припаѓа Александар; грчката, македонската или албанската? Генетски и лингвистички тој можеби беше антички Грк, полугрк или припадник на едно од старите прагрчки племиња на Балканот. Културолошки тој беше чист Грк. Но, овој негов грчки културен идентитет му претходи, а потоа и му се потчинува на неговиот глобален идентитет. Александар сигурно би бил шокиран од денешните обиди за присвојување на неговиот лик и дело за тесни национални цели, било да се тие грчки, македонски или албански. Затоа, оставете го неговиот спомен намира: Александар едноставно беше првиот граѓанин на светот.

(Авторот е член на институтот Ипеса)

http://www.utrinski.com.mk/?ItemID=D2FFA88E7A9224449012D486EEC8B8A1

[veritas]

Александар Велики: Убиен во Вавилон, воскреснат во Скопје

Дали во Вавилон Александар Велики бил убиен? Во историска мистерија во која се комбинираат наративната игривост на Ден Браун (но со многу посупериорно писателско умеење), чувството за драма и мизансцен на Агата Кристи и синоптичкиот поглед на Пол Џонсон, Греам Филипс прилично убедливо докажува дека навистина било така. Неговата книга „Alexander the Great: Murder in Babylon“ (Virgin Books, 2004) [„Александар Велики: Убиство во Вавилон“] е опсежна како секоја научна студија, со фусноти, а сепак е восхитувачки читлива и просто не можеш да се одлепиш од неа.

Книгата почнува со настаните на кобната гозба во 323 година пр.н.е.: 32 годишниот освојувач на тогаш познатиот свет, Александар Трети, се разболува со многу чудни симптоми и потоа умира. Поради некоја причина, неговиот ужасен крај се припишувал на маларија, тифус или на алкохолно труење. Но Филипс непорекливо докажува дека кралот бил убиен – во неговите пијалоци биле ставени отровни растенија.

Откако се посветил на оружјето, Филипс продолжува со разгледување на мотивите и можностите што секој од осомничените ги имал. И создава обемна листа! Кон крајот на неговиот живот командуван од егото, Александар ја претворил целата своја свита во толпа огорчени дворјани полни со горчина, одмазднички желби и секакви заговори и отфрлени сопруги. Филипс потоа го посветува своето внимание на секого од нив посебно, анализирајќи ги неговиот или нејзиниот однос со младиот владетел, ветувањата и неизбежните разочарувања и кршење на илузиите, љубов претворена во продорна, жешка, опасна омраза или во студена, калкулирана, безмилосна насоченост кон своите интереси.

Антипатер, војникот што многу преживеал и се плашел дека во секој миг може да биде погубен од сè попараноичниот Александар; Аридеј, постариот брат на Александар, кој во многу наврати е ментално некомпетентен, но доволно кохерентен да му завидува на својот брат и да го мрази, Барсина, прекрасната заробеничка што му станала жена и е отфрлена поради помлада - која го носи првото дете на Александар; Селевкиј, опитниот офицер чиешто метеорско искачување по воените чинови можеби го примамило да се обиде да приграби уште поголема моќ; Роксана, првата сопруга на Александар и кралица, излудена од зависта кон Персијката Статира, ќерка на поразениот Дариј Трети и втора сопруга на Александар; Мелеагер, кој се гнасел од самопрогласувањето на Александар за бог и кој ја преживеал чистката на лојалните македонски кохорти во полза на персиските регрути; Статира, којашто отворено се заканувала дека ќе го убие Александар за да се одмазди за смртта на својот татко; и Пердика, вториот во хиерархијата после Александар и човек кој веднаш би видел полза од прераното отстранување на Александар.

Филипс потоа продолжува целиот настан да го става во сложен, богат и панорамски историски и културен контекст и да сугерира веројатно решение за енигмата на убиството на Александар, како и за виновникот, методата и последиците. Сето тоа, само по себе, ја прави книгата совршен и премногу интелигентен детективски роман. Сепак, главниот придонес на Филипс (веројатно ненамерен) е појавата на инаков профил на Александар: зајадлив, параноиден, мегаломан во самоизмама, груб, подмолен и подбивач. Со други зборови: нарцистистички психопат.

Бргу се префрламе 2.300 години во иднината.

Владата на Република Македонија (добро, да бидеме технички коректни: Општина Центар) неодамна крена статуа на „воин“ (слабо замаскиран Александар Велики) баш насреде главниот плоштад на главниот град. Претходно Македонија го смени името на својот неугледен аеродром во „Александар Велики“. Тоа се само неколку од најновите симптоми на растечкиот култ на личноста. Денешните Македонци, коишто очајнички трагаат по своите антички корени во регион којшто е непријателски настроен кон нивната држава, се закачија за нивниот претпоставен предок со жар којашто пркоси и на историографијата и на острите протести од нивната сосетка, Грција.

Во типична балканса „око за око, заб за заб“ ситуација, Грција го блокираше долгоочекуваниот влез на Македонија во НАТО, наведувајќи ја во купиштата оправданија за тоа и „иредентистичката провокација“ со преименувањето на аеродромот. Македонија има територијални претензии кон дел од Грција, велат грчките политичари без око да им трепне, и жителите на таа земјичка немаат право на грчкото историско наследство, чијшто интегрален дел е Александар Велики (што него неверојатно би го изненадило: Александар припаѓал на хеленската култура, но на ниту една од грчките држава, коишто биле крвни непријатели на неговата генеалогија).

Весниците и неделниците во денешна осиромашена и неуспешна Македонија се преполнети со статии и есеи пишувани од „археолози“ и „историчари“ во кои се вели дека денешните Македонци немаат ништо заедничко со опсежно документираната словенска инвазија на Балканот во 5. и 6. век и всушност се директни и единствени потомци на Александар Велики и други китни историски личности. Доколку стварноста ве разочара, зошто не би се нурнале во историска фантазија на самовеличење?

Александар Велики би бил многу незадоволен од денешните Македонци: тие се мирољубиви, премногу внимателни, спремни за договор и во потрага по компромиси. Се чини дека и нивната влада ги смета овие пофални одлики за подеднакво неприфатливи.

Не можам да разберам зошто и Македонија и Грција сакаат да направат еден пореметен масовен убиец свој симбол и предок? Малку се работите што би можеле да се пофалат и во личноста и во потфатите на Александар. Пролевајќи крв на безбројни илјадници за да ги исполни грандиозните фантазии за освојување на светот, тој се прогласил за бог, крваво ги потиснувал другите религии, масакрирал голем дел од своите верни потчинети и ги издал своите сонародници ангажирајќи ги поранешните непријатели, Персијците, кои ги смениле Македонците во пешадијата.

Александар Велики очигледно бил луд, дури и според културните стандарди на неговото време. Според Диодор, еден месец пред да умре (или, што е поверојатно, пред да биде убиен) неговите генерали ги повикале вавилонските жреци да ги изгонат демоните коишто можеби го опседнуваат. Плутарх го нарекува „пореметен“. Тој ги опишува наглите промени на расположението, за кои денеска би се давале лекови за контролирање на таа состојба. Авторитетната „Енциклопедија Британика“ му припишува мегаломанија и емоционална нестабилност. Во заглавието се вели:

„Тој брзо се разгневувал, и под притисокот на неговите долги освојувачки походи оваа страна на неговиот карактер станала понагласена. Безмилосен и своеволен, тој сè повеќе прибегнувал кон терор, не двоумејќи се при елиминирање на оние во коишто повеќе не верувал, без разлика дали со или без маска на правично судење. Години после неговата смрт Касандер, син на Антипатер, регент на Македонското царство под Александар, не можел да мине крај неговата статуа во Делфи без да се тресе од страв“.
 
Александар бил параноичен и не поднесувал критики или несогласувања. Кога Клеит, неговиот заменик имал некоја безначајна препирка со него во 328 пр.н.е., Александар едноставно го пробол со копје својот верен генерал и одлучил армијата да го прогласи за предавник - а со тоа да го оправда убиството. Истата судбина ја имале и несреќните наследници на Клеит, како втори во линијата на командувањето.

Од детството Александар бил непромислен (но имал среќа) и невообичаено крвожеден. Тој ја искористил приликата со убиството на татко му за да ги ликвидира сите што му се спротивставувале, дури и имплицитно. Потоа тргнал во јуриш којшто ги оттргнал сите Грци од него и ги обединил. Дури и неговиот славен поход против Персијците  повеќе го должи успехот на брзото пропаѓање на таа империја отколку само на воениот гениј на Александар. Долго пред да излезе на сцената, другите Грци (Десетте илјади, Агесилаус и Спарта) убедливо ги поразувале Персијците. Неговата крвожедност никогаш не исчезнала: откако неговата војска се побунила во Индија и го присилила да се вратат во Вавилон, тој таму погубил редици свои сатрапи, воени заповедници и други функционери.

Александар бил познат по својата умисленост и нескротен нарцисизам. Користејќи понижувачки јазик, тој двапати ги одбил мировните понуди на Дариј, владетелот на Персиското Царство, чиешто семејство го држел во заробеништво. Кога Парменион го советувал да ја прифати втората понуда, велејќи му: „Да бев Александар, јас би прифатил“, тој возвратил: „И јас би прифатил, да бев Парменион“. Парменион платил за своето слободоумје со живот: Александар подоцна наредил да го убијат а неговиот син да го погубат. Ги убил и сите што некако биле сврзани со двајцата.

Кога на своите слободоумни трупи се обидел да им ја наметне обврската во знак на почит да легнуваат во неговото присуство, бил подложен на големо исмејување и се откажал од идејата. Но продолжил да ја носи персиската царска одора и го погубил Калистен, неговиот верен историчар кој секаде го следел (кој бил и внук на Аристотел) оти не сакал да му се поклони. Спартанците се подбивале со Александар. Тие издале декрет кој гласел вака: „Ако Александар сака да биде бог, нека биде бог“.

Каде и да одел, Александар бил придружуван од писари чијашто задача била да ги разубавуваат историските факти и да произведуваат легенди за својот господар. Значи, најголемиот дел од она што „се знае“ за Александар е лага. Но и покрај тоа останале многу сведоштва за неговите пијани и насилни дивеења, кога тој вообичаено убивал луѓе и уништувал културни блага (како палатата на Ксеркс). Не може да се одрече дека Александар бил голем потрошувач на вино. Речиси сите очевидци се согласуваат: Птоломеј; телохранителите на Александар; Неарх, неговиот адмирал, Евмен, писарот, неговиот секретар; Хар, неговиот собар; Аристобул, неговиот воен инженер. Истото е и со историчарите кои црпеле од тие сознанија: Диодор, Плутарх, Ариан, како и анонимниот автор на „Historia Alexandri Magni“ (Историјата на Александар Велики).

Човек може само силно да се надева дека владата на Македонија нема да успее во својата кампања да ги преобрази своите граѓани во мини-верзии на овој монструм. Ако Македонците инсистираат да ги гледаат своите корени во античка Македонија, тогаш зошто одбираат масовен убиец за свој пример? Зошто не одберат филозоф (Хермагора, Зоил, Стесимброт); писател (Хиполох, Посидип, Сам); историчар (Марсија) или уметници (Групата Пармениск)?

Посетителите на денешна Македонија се пречекуваат со налудничава СМС-порака „Добредојдовте во лулката на цивилизацијата“. Месецов ректорите на македонските универзитети испратија писмо до еврокомесарот за проширување Штефан Филе, атрибуирајќи и ја на Македонија „искрата на писменоста и културата во Европа“. Ваквите смешни изјави се контрапродуктивни и нефактички. Тие стануваат такви уште повеќе во мигот кога ќе ги поврзете со мегаломан како Александар. Македонците, нивните национални аспирации и нивната земја претходно беа сфаќани сериозно. Сега бргу стануваат предмет на шеги – видете го неодамнешниот коментар на Метју Бранвасер во „Њујорк Тајмс“.

http://www.plusinfo.mk/mislenje/345/Aleksandar-Veliki-Ubien-vo-Vavilon-voskresnat-vo-Skopje

[Ortodox]

Божееее, какво толкова се вълнуват от съдбата на един гей, умрял преди 2300 години!? То не бяха споменици, площади, магистрали, летища, фонтани...И закакво цялата работа: "Замечтан поглед, нежно лице с едва доловимо нацупени устнички, подчертано мека китка, старателно аранжирани лимбички: "

[veritas]

Денешни антички македонци. Еве на какво личат.

[veritas]

Тук можете да гледате българска телевизия.

http://bgtelevizia.com/tv.php?channel=49

[veritas]

Българският филм "Спасението", създаден по действителни събиятия случили се по време на Втората световна война.



http://knizhen-pazar.net/index.php?option=add_book&id=60187&title=%D0%9E%D1%85%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B0%20%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B0



http://www.youtube.com/watch?v=H6GJhbNG74E

За филма

http://www.youtube.com/watch?v=QxEEwavjAFA&feature=related

Българският Охрид откупва със злато наши войници

Германският ултиматум - за всеки пленник да се плати по половин килограм чисто злато, иначе ще разрушат целия град.

Ана Кочева

Ако Македония е най‒романтичната страница в българската история, със сигурност една от най‒романтичните истории от времето на Втората световна война се случва именно там. В най‒българския град във Вардарско, Охрид. За историята, която охридчани разказват и днес и ще помнят, докато са живи, дълго време нарочно не се говореше. Естествено заради великосръбските и великомакедонски твърдения, че населението от двете страни на югозападната ни граница е различно и няма общо помежду си. Случката впрочем е описана в “Охридска балада” на Серафим Северняк, произведение, което съзнателно не се разпространява в съседна Македония, защото свидетелства за исторически факти, които комшиите биха предпочели да забравят, че са ставали.

Българският дух в Охрид е жив и до днес

През есента на 1944 година германците са в отстъпление от Македония, те се изтеглят, завличайки колкото могат повече плячкосани предмети, пари, дори животни. На 13 октомври 1944 г. немска колона от 50 камиона влиза в Охрид. Довчерашните съюзници водят със себе си пленени български войници, смятайки, че така ще си гарантират по‒безопасно придвижване през българска Македония. Там същите тези войници няколко години по‒рано са посрещнати със сълзи на възторг, с килими от цветя като свои, като освободители. Мълвата за пленените мигновено обхожда града и също толкова бързо охридчани вземат спонтанното решение да ги освободят. Германската охрана била съзнателно разсеяна с люта „жолта” (местна ракия), на помощ се притекли и няколко закачливо усмихващи се девойки. Така в изкуствено създадената навалица охридчани успели да измъкнат войничетата едно по едно, преоблекли ги и внимателно ги извели от центъра на града и ги скрили в района на църквата “Св. Йоан Канео” на самия бряг на Охридското езеро. През нощта с лодка ги откарали до планината Галичица, откъдето ги прехвърлили до „старите” земи. В някои от разказите се твърди, че това станало с помощта на местните партизани. В крайна сметка всички са спасени, не изпуква нито един куршум, няма и ранени.

В града обаче бягството е разкрито, командирът на немската колона се вбесява и поставя ултиматум до 21.00 часа охридчани да предадат военноплениците. В противен случай целият град ще бъде разрушен от пътуващата в конвоя противовъздушна батарея. Заплахата е страшна, никой не се съмнява, че ще бъде изпълнена, но при все, че всички в Охрид добре знаят къде са скрити войниците, тайната е запазена и издайници няма. Нещо повече ‒ охридчани обличат новите си дрехи и напускат собствените си домове, твърдо решени, че няма да станат предатели. В 21.00 часа германците установяват, че градът е празен, а населението се е евакуирало на безопасно място. В безсилието си те решават, че могат да се възползват от ситуацията ‒ заповядват за всеки пленник да се плати по половин килограм чисто злато, иначе ще разрушат целия град. Охридчани не се колебаят ‒ те започват да събират злато буквално от всеки дом: свалят венчалните си халки, обеци, кръстчета, гривни, пръстени, всевъзможни украшения, които пазят за сватби, за кръщенета, та дори и дребните монети, които възрастните са приготвили, за да се откупят при вечния лодкар след смъртта си..

Кмет на Охрид по това време е Илия Коцарев, български революционер, охридски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, активист на Вътрешната македонска революционна организация и Българските акционни комитети, адвокат и общественик. След разгрома на кралска Югославия през 1941 г. застава начело на българския акционен комитет в Охрид. По късно е избран за кмет на града. Всъщност именно кметът организира спасяването на пленените български войници и спасява от разрушение и Охрид благодарение на своя авторитет. След края на войната партизаните арестуват Коцарев въпреки протестите на гражданството, а по‒късно той е осъден от комунистическите власти на смърт. Присъдата му е заменена на 20 години затвор като сътрудник на окупаторите. В затвора се разболява тежко и ослепява. Поради напредналата си възраст е освободен и умира в дома си малко след това.

В драматичния ден, малко преди 12 часа на обяд вече са събрани 10 килограма чисто злато. Само два не стигат. Тогава старият поп Тома донася най-ценното достояние на града ‒ големия златен кръст, подарен от двама преселили се в София охридчани на църквата на Свети Климент. След свещеника тръгва цяло шествие, което пее „Спаси, Господи, твоите люде!” и с този тропар всички стигат до комендатурата. Златото е събрано, войниците са откупени, Охрид е спасен от гибел.

Комендантът на града, капитан II ранг от флота също има своята роля в цялата история. Той е този, който убеждава германския командир да не стига до екзекуции, а в крайна сметка му внушава, че пътищата са опасни, затова по‒добре да му остави златото на съхранение. След като конвоя заминава, той веднага връща златото на охридчани.

Слухът за златото обаче тръгва. Ценният метал, който кара хората да обезумяват, довежда при колоната албански партизани, които я избиват до крак. Германците са унищожени, но спомена за охридските спасители е жив и до днес. В Охрид ще ви го разкажат...

http://frognews.bg/news_32037/Balgarskiiat_Ohrid_otkupva_sas_zlato_nashi_voinitsi/

[veritas]

Още един сайт за българска телевизия.

http://inhatch.com/Watch/diema2_lo

[veritas]

От тук можете да си данлодвате най-новите американски филми преведени на български, също така програми, песни и други. Трябва да отидете в торенти. Разбира се, първо трябва се регистрирате.

http://arenabg.com/torrents.php?category=14;15;16;17;18;19;20;21;22;39

А това е торент за научно-популярни филми, също преведени на български.

http://kolibka.com/2.html

За да можете да ползвате тези торенти трябва да данлодвате m-torenta

http://www.utorrent.com/downloads/complete

[veritas]

Тук можете да гледате филма "Мера според мера" разказващ за ВМРО.





http://www.youtube.com/watch?v=Qg1l8q-vS-4

http://www.youtube.com/watch?v=ND1jKT5r1vk&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=KWHN8qFpAbo

http://www.youtube.com/watch?v=d_h0ToIEbLs&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=ur3SAwWsRHs&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=XHFcSGKJhbg

http://www.youtube.com/watch?v=9wuSE-SHOco

Накрая на филма са изброени историческите документи, които са използвани при неговото създаване. Този филм е създаден почти изцяло по тези документи и художествената измислица е много малко.

[veritas]

Българският филм "Зарево над Драва" разказващ за участието на България във Втората световна война.



http://www.youtube.com/watch?v=8QpHE4QwGcg

http://www.youtube.com/watch?v=hdPLY5tVXII

други филми

http://www.youtube.com/watch?v=HFFD5L6QilE

http://www.youtube.com/watch?v=-tqAm4s0_qw&feature=related

http://www.youtube.com/watch?v=SXeyWHfx5Oo&feature=g-vrec

http://www.youtube.com/watch?v=gSTIB7O4WYY

http://www.youtube.com/watch?v=ZijdIrB4l08

http://www.youtube.com/watch?v=JtWi9olVrfM&feature=results_main&playnext=1&list=PLE3481C47E774BD35





На 18 септември парашутната дружина е зачислена към 1-ва Българска Армия. На 10 октомври от Кюстендил са изпратени към Крива Паланка и Куманово, където са хвърлени в боевете за Стражин и Страцин. Новата ОФ власт няма особено доверие в получилите немска школовка парашутисти и намира начин да се отърве от тях: при Стражин и Страцин най-елитната бойна част на българската армия, обучена на парашутен десант и действия в тила на врага е използвана като пехота и в пеши ред е хвърлена срещу укрепените картечни гнезда на немците. При Стражинската атака поручик Станимиров командва единият фланг. Стига се до ръкопашен бой с противника. Немските позиции са превзети, но с цената на огромни загуби – от 470 парашутисти 56 са убити, а 151 ранени. По-нататък победният ход на дружината следва хода на първата фаза на войната – Стражин, Страцин, Старо Нагоричене, Куманово. Командирът на дружината кап. Ноев е повикан в София и поручик Станимиров е назначен за командващ парашутната дружина в негово отсъствие. Той ръководи дружината в цалата операция при Старо Нагоричене до заемането на позиции около Куманово, когато кап. Ноев се завръща. След превземането на Куманово, парашутистите са върнати в София. За участието си във войната дружината получава орден “За храброст”

http://stanimer.blogspot.com/2008/08/blog-post_13.html

Петър Томов служи като парашутист в Парашутната дружина. Сражава се в Първата фаза на Втората световна война, при Страцин, на територията на Македония и във Втората фаза на територията на Унгария. Награден е с два ордена „За храброст” и е раняван два пъти. Записът е направен във Военния клуб – град Пловдив.

Ще ни пращат на фронта. Пристигам в София, слизам на Подуене и тръгвам към „Враждебна”. Срещам ги аз и нашият ротен командир – помня го много добре – поручик Бончев: „Томов, отиваш в частта, оборудваш се, взимаш всичко, каквото ти се полага, и ни настигаш!” На Сточна гара се товареха те, даже изкарахме цяла нощ там. Отидох аз, дадоха ми каквото трябва, на влака – и в Кюстендил. В Кюстендил изкарахме два дена, цялата дружина. Оттам сменихме на Стражин друга наша част… По шосето действаха танкисти на майор Гюмбабов,[5] ние държахме десния фланг на реката, реката е пътя за Страцин. Почнахме боя от Стражин. На втория или на третия ден с един мой колега от Стара Загора[6] сме един до друг на Стражин. По едно време аз му се обаждам, защото два-три пъти го извиках: „Гоче! Гоче!”, той мълчи. Просто така си забил главата. Бутам го за главата и като се обърна – куршумчето както е с каската, точно под каската – без шум, без да изохка, без да чуя нещо… Тръпки ме полазиха! Обърнах се насам-натам, дойде ми най-напред да викам санитар. Втори път го погледнах – куршумчето и мъничко кръв…
      Тогава не действах още с радиостанцията. След това като наближихме Крива паланка, с камионите ни докараха от Кюстендил това оборудване… Минохвъргачки, защото имахме минохвъргачен взвод… на Паскалев[7], дето загина, картечници и други работи… И от там вече почна сериозна битка.
      И точно след Крива паланка имаше един манастир, Старо Нагоричане. Там ме раниха в ръката, двата пръста ми висяха на кожата. Пълзяхме из едни лозя след Крива паланка и като ме припари по ръката нещо… Погледнах, всичко в кръв! И бутнах ръката в джоба…
      Един мотор ме върна в лечебницата на Крива паланка. И попаднах на един лекар от Пловдив. Срещу Търговската гимназия имаше на втория етаж рентгенов апарат. От него, като бягахме от училище, все при него ходехме да ни даде бележки. Десет дена бях в болницата, даже не ме пускаше доктор Иванов: „Къде, бе! Добре тогава, щом натискаш, заминавай, няма да спорим с теб!” Та ми турна една шина, защото с другия пръст си действам. И ги настигам нашите пред Страцин.
      Много мини и те имаха превъзходството от високо. От Страцин много лошо ни биеха. Два танка бяха улучили, бяха преприщили пътя и пехотата се мъчеха там… Ние действахме от десния фланг, и от там почнах аз с мойта радиостанция (след раняването ми зачислиха радиостанцията). Като спра някъде с радиостанцията, всеки бяга от мен. На едно място бяхме залегнали. Ноев на десетина метра от мен в едни шубраци и ме вика да отида при него. Радиостанцията – „Дора 2”, те са към 30 кг, тежи. На гърба като раница. Отивам при него, инсталирам я: „Бързо, влез във връзка с тежката рота!” Тежката рота пък действа от другата страна на шосето и няма как да се свържем с тях. Отгоре немците ни виждат като на длан, от Страцин. От там немците ни биеха жестоко… Таман инсталирах, само натиснах зумерчето, мините почнаха да бият. И един вика: „Слушай, майна, дигай се от тука, бягай, ще ти таковам и на радиостанцията…” И аз се огледах, огледах така, зад мене едни скали, викам: „Аз защо не направя такъв номер…?” Дълъг кабел имах, качих радиостанцията зад скалата отгоре, чак на върха. Аз се скрих на 20 метра зад друга скала. И като почнах да предавам: „Дойчланд капут, Дойчланд т‘ва…” Предавам… Че като почнаха ония мини, от тая скала сума камъни изкараха тия немци. Радиостанцията стана на парчета. И на другия ден вика ме Ноев (ние бяхме щабната рота). Нашата щабна рота останахме много малко и като ми ликвидираха радиостанцията, аз се правя, че не съм виновен, а ония, дето ни обстрелват, те са виновни. Гледа Ноев, гледа така, как немците по шосето все бият, понеже успяха да разчистят пътя и няколко наши танка вече пълзят нагоре. Добре, ама ние, щабната рота нямаме никаква връзка. Аз съм до Ноев… „Томич, налага се да идеш да потърсиш тежката рота!” Аз, като погледнах как почти всяка минута пламъци, където падне снаряд, как се вдига… Отгоре се вижда всичко. Виждат се и нашите танкове как пълзят нагоре… „Трябва на всяка цена да се свържеш с тях!” И ме погледна, погледна така: „К‘во, шубе ли те е?” „Абе – викам – че ме е шубе, шубе ме е, ама щом се налага – ще го правим!” И аз си направих сметката. Викам: „Като падне снаряд, аз в дупката на снаряда!” И почвам, полека, так, так, так… По едно време изчезнах от погледа … След като се върнах през нощта, апапите от ротата викат: „Ама ти жив ли си, бе?!” Викам: „Що?” „Защото те наблюдавахме и ти като се прикри на едно место, точно там паднаха два снаряда! Ни шубрак остана, ни скала остана… Как стана?” Викам: „Щото същия миг прескочих и влезнах в друга дупка на снаряд.” Защото шубето е така – дава ти и акъл, дава ти и сила! Така успях, стигнах до реката, прегазих я – падаха и мини, обаче далечко вече от мене, защото аз съм се пуснал в дерето. Добре, ама като минах реката, сега трябва така да се качвам на високо, за да тръгна да търся тежката рота. Ами сега! Викам: „Ония от Страцин… ще ме дебнат.” Но мина всичко спокойно. Късмет съм имал. Доложих на командира на тежката рота какво се иска, какво ми е поръчал нашият командир и т.н. Те вземаха отношение каквото трябва. Посред нощ съм се прибрал в нашата рота.
      Оттам боят на другия ден продължаваше. Ние сме в подножието на Страцин, вече по върха се катерим, по скалите, нашата артилерия – сбъркала ли е, какво е – взеха да обстрелват скалите. И нашият командир като се ядоса, Ноев, и грабна телефона на тези от артилерията, които командват, а той е бил и артилерист[8]. Той взе да командва артилерията „Два на ляво…” Той оправи играта, иначе много от нашите парашутисти щеше да избие нашата артилерия. Немците като видяха зора, почнаха да отстъпват благодарение на това, че на генерал Станчев армията се движеше откъм Скопие. Може би затова ние имахме късмет и влезнахме в Крива паланка, без да гръмне една пушка.[9] Щурмувахме Страцин и надвечер го завзехме. Германците през нощта отстъпиха. На Страцин нямаше ръкопашен бой, само стрелба.
      И на разсъмване, на изгрев слънце, събуждам се аз, замръзнал съм… събуждам се в едно като бункерче и поглеждам – шинелата зелена. Немска! Трима души… аз съм спал с трима убити германци! Ние с едни винтяги, парашутни винтяги – бахарлък през нощта. И докато съм спал, и съм дърпал леко шинелата. Викам: „Дано не се събуди тоя, майна…” И сабалем, като видях всичко зелено… Цялата дружина ми се смееше: „Ако бяха живи, к’во щеше да ги правиш?” На самия Страцин ни събраха цялата дружина, парашутна. И там „Конника без глава”[10] направи всички кандидат-подофицери – подофицери.
      След Страцин продължихме по самия път за Куманово. В Куманово влизаме някъде към следобед. През деня, като погледнах аз към Куманово, гледам, гледам и питам един до мене:[11] „Абе, фабричните комини ги няма?!?” През нощта чух един гърмеж, като земетресение. И като погледнах вече през деня – комините ги няма. Викам: Ясна е картинката.” До мен беше ротният командир Бончев. Викам: „Госин поручик, да знаеш, че нито един немец няма.” „Айде бе, как разбра?!?” „Я виж – викам – къде са комините?” А те комините ги използваха за наблюдателници. И той като погледна: „Е, верно бе!” И след това спокойно всички се изправиха и тръгнаха, понеже знаеха номерата на немците. Те уж това онова, двама души с два мотора сума народ избиват. Картечницата в коша, другия кара мотора и пердашат. И така държаха Страцин, с много малко хора…
      В Куманово ни посрещат макетата с цветя. Бяха ни устроили в едно училище, там колко – два дена изкарахме. На другата нощ помолих командира да ме пусне да отида до Скопие. Защото една леля имах в Скопие, и им знаех адреса, и ходих. Вземахме един мотор, ходих, та се видях с моите роднини. И лелята вика: „Петьо, има ли някакъв камион да натоварим багажа със свако ти да се приберем в София!” Свако ми е македонец от Скопие и са решили да отидат в Скопие, войната ги заварва там… И нямаше как да се върнат. Е, след това се прибраха, като свърши всичко.
      Та така изкарах аз, раната ми позаздравя, поправи се… Верно, че не мога да ги свивам, както трябва…

http://edinzavet.wordpress.com/2011/05/11/ptomov/




На 9 септ. 1944 г. правителството на Отечествения фронт решава България да се включи във войната против хитлеристка Германия до пълния й разгром. В тази война почти веднага се включват и Въздушните войски. В началото на септември 1944 г. те разполагат с 314 бойни самолета. Но реално ефективни за използване са били само 34 изправни Ме-109G, 38 Ju-87D и 14 FW-189A. За участие във войната срещу нацистка Германия са развърнати Въздушната ескадра и въздушния разузнавателен полк, разполагащи със 167 изправни бойни самолети и 443 подготвени летци.
Първите си удари българските летци нанасят по частите на Вермахта, успели да обкръжат 15-а пехотна дивизия в Битоля, Македония. На 23 септември български самолети атакуват германска механизирана колона, като унищожават 30 машини и значително количество жива сила на противника. Авиацията значително подпомага и настъплението на 1 Българска армия срещу укрепените позиции на немците при Стражин и Страцин.
До края на настъпателните действия на българските войски в Македония и Южна Сърбия (2 декември 1944 г.) са осъществени 3744 бойни полета, унищожени са 85 батареи, 694 бойни коли, 23 локомотива и 496 вагона, 25 самолета, 16 моста и 11 жп гари. Войските на Вермахта и пилотите на Луфтвафе успяват да изкарат от строя 32 български самолета, при което загиват 18 наши летци. След тази дата въздушното осигуряване на 1 БА се поема от 17-а въздушна армия на СССР. До края на войната българските въздушни войски изпълняват само спомагателни и специални задачи. Общият брой на изпълнените бойни полети срещу хитлеристите е 4424. Днес признателните поколения отдават заслужена почит на своите герои-орли и подвизите, извършени от тях в защита на отечеството.

http://pan.bg/view_article-5-6575-Orlite-na-Bylgariq.html

[veritas]

Повече пояснения за тези събития.



През лятото на 1944г. политическата обстановка в България се променя благоприятно за антифашистките сили. Източния фронт наближава Балканския полуостров и това активизира съпротивителното движение в страната.

На 1 юни 1944г. на власт идва правителство, оглавено от Иван Багрянов. То продължава линията, възприета след големите поражения на Германия, да се отбягват допълнителни ангажименти към нея. Новите български управници правят опит да се дистанцират от Германия и да се помирят със СССР.

Българското правителство полага усилия и за прекратяване състоянието на война с Англия и САЩ. С тази мисия през юли 1944г. е натоварен Н.Мушанов.

Динамичното развитие на събитията, особено на Източния фронт, изпреварва българските властници. Притиснати от обстоятелствата, в края на август регентите решават да формират, ново правителство. То е съставено от К.Муравиев /БЗНС "Врабча-1”/ трима бивши демократи и Ат. Буров. ОФ отхвърля предложението да участва в кабинета и се ориентира към образуване на самостоятелно правителство.

Правителството на К.Муравиев просъществува само една седмица. За този кратък срок то възстановява конституционните права и свободи на гражданите, разтуря фашистките организации и XXV ОНС, дава пълна политическа амнистия и прекратява войната с Англия и САЩ. Новият кабинет се обявява за приятелски отношения със Съветския съюз, а на 5 септември скъсва дипломатическите отношения с Германия.

Въпреки това, правителството на СССР гледа с недоверие на новите български управници. На 5 септември 1944г. то обявява война на България. С този акт се търси и формален повод за влизането на съветските войски в България, за да се реализира предварителната договореност между силите от антихитлеристката коалиция за сфери на влияние. На 8 септември с.г. съветската армия преминава българската граница.

Благоприятната обстановка, създадена от присъствието на съветските войски край северната граница, позволява на ОФ да действа самостоятелно. Започва подготовката на въстание, съпроводена с политически стачки и митинги в по-големите градове на страната.

Решителния удар срещу правителството Главният щаб на Народно-освободителната армия насрочва за вечерта на 8 срещу 9 септември. В София са съсредоточени бойни групи и отделни партизански отряди. Към тях се присъединяват офицери, близки до "Звено" и Военния съюз, някои от които командват столични подразделения и части. С тяхна помощ е завзето военното министерство, а министрите-арестувани.

Призори на 9 септември София се намира в ръцете на ОФ. Съставено е правителство, начело с К.Георгиев, в което участват БРП/к/, БЗНС "Пладне" и “Звено”/ с по четири министерски кресла/ БРСДП и независимите интелектуалци/ с по две/. То оповестява първата си програма на 17 септември. Правителството се обявява за демократично развитие на България при наличието на плурализъм, парламентаризъм и равноправно изявяване на трите вида собственост-държавна, кооперативна и частна. Но до есента на 1945г. плурализмът в страната е твърде ограничен. Право на политическа изява имат само четирите партии на ОФ БРП/к/, БЗНС, БРСДП и новоучреденият Народен съюз "Звено".

Хегемонията на БНП/к/ в политическия живот на страната се изявява ярко при провеждането на Народния съд в края на 1944г. и началото на 1945г. Приемането на Наредбата закон за народния съд става при единодушното съгласие на всички ОФ партии. Под съдебна отговорност са привлечени над 11 000 души-административни и полицейски служители, военнослужещи от армията и жандармерията, лица, служили в българските подразделения в Югославия и Гърция. Произнесени са над 2000 смъртни присъди, като наред с отявлени престъпници смъртни присъди и други тежки наказания получават и хора, които не са извършили големи престъпления.

Правителството на ОФ полага големи усилия и за преодоляването на икономическите трудности. Стопанското положение на страната е много тежко, но въпреки всичко правителството успява да осигури необходимите минимални потребности от храна. Положени са значителни усилия за укрепване на българския лев, за ограничаване на инфлацията и за спиране спада на производството.

Новата власт използва всички институции и механизми, наследени от предишния режим, за регулиране на икономиката. През 1945г. се създава и един нов орган - Върховният стопански съвет, на когото се възлага да изработва краткосрочни и дългосрочни планове за развитието на народното стопанство.

За преодоляването на стопанските трудности допринася и големият трудов ентусиазъм на населението, който намира израз в т.нар трудово-културни бригади от града в помощ на селото, в многобройните инициативи за безплатен труд в комунално-битовото строителство и благоустрояването на селищата, както и съревнованието сред работниците от индустриалните предприятия, мините и транспорта.

Веднага след 9 септември 1944г. възниква движение за кооперативно обработване на земята и за създаване на занаятчийски кооперации. В селското стопанство се изграждат т.нар. трудово-кооперативни земеделски стопанства /ТКЗС/.

Във външнополитически план една от най-важните задачи на правителството на ОФ е включването на България във войната на страната на антифашистката коалиция. Това е от изключителна важност за страната ни, която до скоро е била в губещия войната фашистки блок.

България е задължена да участва във войната и с клаузите на примирието от 28 октомври 1944г., но нашата армия се включва в бойните действия далеч преди това. Още на 8-10 септември много от частите, изтеглящи се от Македония, влизат в бой с преследващите ги хитлеристки войски.

През втората половина на септември българското командуване формира четири армии, една от които е резервна. В началото на октомври трите армии - Първа, Втора и Четвърта- са съсредоточени на изходните си позиции на границата. Във военно-оперативно отношение нашата войска е подчинена на командването на Трети украински фронт.

Българската армия започва военните действия без достатъчно опитен команден състав. За командири са назначени възстановените офицери-деветнадесетомайци, уволнени от цар Борис III през есента на 1935г.. Въпреки цялата си всеотдайност, тези хора нямат опит във воденото на съвременна война, което проличава в хода на военните действия.

За българската армия в този последен етап на войната е характерен високият боен дух и проявите на масов героизъм.

Най-силното съединение на българската войска през първата фаза на войната е Втора българска армията с командир ген.Кирил Станчев. Тя се бие на десния фланг в непосредствен досег с частите на Трети украински фронт. На 8 октомври армията започва настъпление в посока град Ниш, разгромява елитна есесовска дивизия и на 14-ти с.м. превзема града. В следващия период армията провежда и мащабната Косово-подуевска операция, като навлиза дълбоко в планинската област Косово и води ожесточени сражения с упорито-отбраняващия се противник.

Първа българска армия с командир ген.Вл.Стойчев от 8 октомври заема изходни позиции в района Кюстендил-Гюешево в посока Скопие. По пътя си трябва да преодолее трите укрепени участъка на германците при Крива паланка, и при двата хребета- Стражин и Страцин. След неколкодневни ожесточени боеве Страцинската позиция е превзета, а на 14 октомври е превзет и Скопие.

Четвърта българска армия, командвана от ген.Б.Урумов /по-късно от ген. А.Сираков/, извършва Калимано-Брегалнишката операция, в направление Царево село – Щип - Велес. Тя също изпълнява поставената й задача. С това завършва първата фаза от участието на войската ни в заключителния етап на Втората световна война.

През втората фаза на войната България се включва във военните действия с една подсилена армия-Първа българска на ген.Вл.Стойчев. В края на ноември тя се съсредоточава в района между реките Сава и Дунав. От 18 декември започва с боеве форсирането на р.Дунав, след което заема позиции на брега на р.Драва южно от езерото Балатон

На 6 март 1945г. започва последната настъпателна операция на германската армия през Втората световна война-Балатонската. Един от ударите на тази офанзива е насочен срещу позициите на Първа българска армия. В ожесточените десетдневни боеве българските войници отстояват на масирания натиск на опитните германски части.

Командващият Трети украински фронт маршал Толбухин и върховното съветско командуване дават висока оценка за бойните действия на българската войска по време на Дравската епопея.

На 16 март 1945г. Първа българска армия започва Дравската настъпателна операция, която прераства в Мурската. След напрегнати и ожесточени боеве в началото на май българските части навлизат в Австрия, където срещат идващите английски части.

С цената на повече от 13 000 убити и над 30 000 ранени в двете фази, българската армия изпълнява достойно своя дълг и допринася за окончателния разгром на фашизма.

За България Втората световна война приключва през лятото на 1946г., когато в Париж е открита мирна конференция, на която трябва да се подпишат мирните договори със страните-сателити на хитлеристка Германия. Българската делегация полага големи усилия,за да запознае участниците в конференцията с някои важи истини: че тя не е била равноправен съюзник на Германия и е била жестоко ограбена от нея; че България вложила огромни за своите мащаби средства за модернизацията на Беломорска Тракия и Вардарска Македония, и че тя има изконно право да получи излаз на Бяло море. Всички тези усилия обаче са напразни. Българските искания не са удовлетворени, а подписания със страната ни договор-твърде суров. България не е призната за съвоюваща страна от антихитлеристкия блок, не са признати нито огромните загуби, нанесени й от Третия райх, нито средствата, вложени в "новите земи". Страната ни не получава излаз на Бяло море. Единственото, което се постига е признаването на границите от 1 януари 1941г., с което се запазва присъединяването на Южна Добруджа. България трябва да плати репарации на Гърция в размер на 45 млн. долара и на Югославия от 25 млн. Долара. Югославия се отказва от репарациите. В периода 1944-47г. тя получава от България различни помощи за повече от 52 млн. долара.

В годините на Втората световна война България се намира на границите между две епохи. Само за няколко години се създават условия страната ни да премине от една макар и ограничена, от балкански тип парламентарна демокрация към еднопартийна тоталитарна диктатура. От външнополитическа гледна точка, колкото и странно да изглежда, България е териториално уголемена с Южна Добруджа, но пълното национално обединение са оказва химера. Временното администриране на Вардарска Македония и Беломорска Тракия не можа да се превърне в траен факт, защото България е съюзник на Германия, която губи войната.

Участието на България в заключителната част на войната на страната на антихитлеристката коалиция и дадените жертви допринасят за отстояването на някакви позиции на Парижката конференция от 1947г. До откъсване на територии от България не се стига.

Годините на Втората световна война са време на тежки социални и политически сътресения и в унисон с коренно променилата се международна обстановка довеждат до кардинални промени в съдбата и бъдещето на България.

Историография и ист. литература:

-В.Ташкова –“България и Третият райх 1941-44г."

-Илчо Димитров-“Буржоазната опозиция в България 1939-44г.

-История на антифашистката борба в България 1939-44г.

-Д.Саздов и колектив-"История на третата българска държава"

-Ст.Трифонов" "История на България 1878-1944г."

-История на България 681-1960г.- II том.

 http://www.koronal.com/doc/istoria/25.htm

[veritas]

Изображенията на кханасюбиги Омуртаг (814-831) в украсения препис на "История" на куропалата Йоан Скилица имат отчетливи портретни черти и вероятно са заети от по-стар първообраз; ХIII в.; листове 32, 35 и 82; Национална библиотека - Мадрид. В средата - пластина на кханасюбиги Омуртаг, злато, открита на хълма Царевец във Велико Търново, Национален археологически музей - София

Истинската история
Кога българска войска стига до Виена?
Около 818 година, когато великият господар Омуртаг окончателно премахва федеративното устройство на България
Иван Петрински

През март-април 1945 г. Първа българска армия, в изпълнение на съюзническите задължения на България, участва във Виенската настъпателна операция на Втори и Трети украински фронт на Червената армия, на 15 април Виена е превзета, а Австрия - освободена. България и нейната стохилядна Първа армия завършват участието си във Втората световна война триумфално.

Понеже, както ни е добре известно, повторенията в историята са повече правило, отколкото изключение, непременно ще трябва да потърсим и друг подобен случай. Намираме го лесно 11 века по-рано като малък и зле документиран разказ в "Летопис на Айнхард". Това произведение, което се приписва обичайно на животоописателя на император Карл I, не се отличава с особена многословност по българските теми, което едва ли може да ни зачуди кой знае колко.

През лятото и есента на 827 г. значителна българска войска, натоварена на безброй речни плавателни съдове и придружавана, както е обичайно, от конни отряди по брега, се изкачва по Дунав и след това свива на запад по Драва. Реката е дълбока и плавателна, придвижването трябва да е било изключително бързо, а нападението над славянските племена в Панония - неочаквано и победоносно. Славянските князе са заменени с български управители, а Панония очевидно е поставена под българска власт, макар и за година-две. През есента на същата година, а както изглежда и в началото на следващата 828 г., българската военна флотилия прониква и в съседната Горна Панония, като я подлага на пълно опустошение чак до античната Виндобона (днешната Виена).

След март 828 г. Франкската империя взема енергични мерки. Фриулският граф Балдерих е снет от заеманата длъжност, а на негово място срещу българите е изпратен младият крал Людовик Баварски, син на Людовик Благочестиви. Горна Панония несъмнено е прочистена от българските войски, но изглежда намиращата се на изток Панония остава под българска власт още известно време. Летописът на Айнхард е продължен от Фулденските летописи, където откриваме едно допълнение, сигурно важно. Българската военна експанзия по р. Драва продължава и през 829 г., когато отново военната ни флотилия се завръща нагоре по реката, но без да става ясно в коя точно нейна част. Този път всичко се разминава с няколко опожарени села.

Разполагаме с едно необоримо свидетелство за разгръщането на кампанията от 829 г. и в поречието на р. Тиса. Там, според известния надгробен надпис, се удавил зера тарканът Онегавон от рода Кувиар. Надписът е категоричен, че пътуването на Омуртаговия храненик и присъствието му в поречието на Тиса е само поради това, че е отишъл "на война". Последното уточнение е толкова категорично, че не ни оставя никаква възможност да предположим, че младежът е ходил на кални бани например, а случилото се е обичаен курортен инцидент.

Макар Людовик Благочестиви да се правил на безкрайно зачуден, получавайки писмата на Омуртаг (вж. Извори), той естествено прекрасно е разбирал причините за тази писмовна размяна. През 818 г. славянските племена в северозападните български земи изведнъж решават да се отцепят от България, като се присъединят към Франкската империя, за което проводили при Людовик Благочестивия нарочни пратеници. Тук няма да е възможно да проследим по-сетнешните им митарства от владетел към владетел, повече ще ни е интересна след малко причината за това им бунтовно решение.

Впрочем наказателният поход на българската речна флотилия по Драва в Панония и в Горна Панония, както и по Тиса през 827-829 г. има чудесен завършек. Западната граница на България е отместена далеч на запад, като вече включва и цялата област Срем. Главното средище на тая област, могъщата крепост Сингидунум, по същото това време получава българското си име Белград, така е и до днес. Смъртта на Онегавон от рода Кувиар не била никак напразна. Сремската област остава в България почти два века, а Белград е дотолкова български, че под стените му цар Петър Делян (1040-1041) е издигнат на щит, в града приел короната на българските царе.



* * *



Би трябвало да се очаква този кратък разказ, впрочем отдавна издаден на български, да предизвиква широко и непрекъснато обсъждане, все пак е малко необичайно да си представим България в чак толкова обширни граници. Макар да е ясно, че Омуртаговият военен поход по Драва и в Горна Панония носи всички белези на една истинска имперска, шумна и показна наказателна акция, а не на завоевателна война. Присъединяването на Сремската област и спирането на франкските щения към Балканите са наградата за тези усилия.

Трябва вече да се върнем към причините за отцепването на тимочани, абодрити и браничевци от българската държава. Впрочем най-малко до царуването на Крум държавата е съюзна. Няма как по друг начин да преведем писаното от Айнхард, а и във Фулденските летописи, ще бъдем истински неблагодарници, ако недоволстваме поне в тоя случай.

Трите славянски племена очевидно са присъединени от великия господар Крум към България като съюзни - западните извори са категорични, че тези племена се откъснали от "съюза си с българите" (Bulgarorum societate), като средновековният латинския израз има и още по-конкретно значение - "съюз между държави". Няма никакви причина да си мислим, че абодритите, тимочаните и браничевците са се присъединили към България при условия, различни от тези за другите славяни в съюзната ни дотогава държава. Очевидно правилата за съжителството между прабългарите и славяните са наложени още през 680 г. или даже преди това.

Нещо се случва малко преди 818 г., нещо, което променя правилата за съжителство между двата основни етноса в българската държава, дотогава напълно автономни. Единственото, което може да предизвика славянското раздразнение, е новото административно устройство, което изгражда България като монолитна държава. Местните славянски князе са сменени с назначени от Плиска управители, верни на владетеля и подчинени единствено нему. Естествено е част от славяните, особено присъединените най-скоро, да изразят рязко недоволство. Впрочем IХ и Х век са време на усилено славянско държавно строителство, едно своеобразно славянско възраждане, на което си струва да се обърне особено внимание, но друг път.

Усилията за изграждането при великия господар Омуртаг на единната българска държава са видни и с жестовете на внимание към славяните в държавата, на които е показано, че ще управляват наравно с бързо претопяващите се прабългари. Висшите държавни длъжности все по-често се заемат от славяни, българската войска отдавна е смесена, в крайна сметка даже децата на кханасюбиги Омуртаг носят славянски имена. България се превръща в единна държава. И с ясно изразени имперски амбиции, твърде често постигани впрочем.



Извори



"818 г. . . . в Херисталиум [до Лиеж] . . . били и пратениците на други народи, а именно абодритите [част от славянското племе обитава левия бряг на Дунав между устията на реките Сава и Тимок, а другата част, под името преденеценти или браничевци - по десния бряг на Дунав, около р. Млава], пък и на Борна [управител на далматинските хървати], дук на гудуските, и на тимочаните [славянско племе, обитаващо поречието на р. Тимок], които наскоро се били откъснали от съюза си с българите . . .

819 г. . . . Дори племето тимочани . . . след изоставяне на съюза си с българите искало да мине на страната на императора [Людовик Благочестиви (813-840, с прекъсвания)] и да се постави под негова власт . . .

824 г. Българският владетел Омуртаг, под предлог уж да сключи мир, изпратил пратеници с писмо до императора. След като ги изслушал и прочел донесеното писмо, [императорът] останал твърде основателно учуден от тази неочаквана постъпка . . .

826 г. Когато пратениците на българския владетел [кханасюбиги Омуртаг] му съобщили какво са направили, той отново пратил с писмо до императора онзи пратеник, когото най-напред бил изпратил [през 824 г.], молейки го незабавно да стане определянето на границите, или ако това не му е угодно, всеки да пази границите си без мирен договор . . .

827 г. Също и българите, като изпратили войска на плавателни съдове [navali exercitu] по река Драва, разорили с огън и меч славяните, които живеели в Панония [историческа област между реките Дунав и Драва], изгонили техните князе и им назначили български управители . . .

828 г. В Аквегранум [днешния Аахен] през месец февруари бил свикан събор, на който наред с много други въпроси били разгледани особено станалите събития в Испанската марка [бунтовете срещу франкската власт в земите между Пиренеите и р. Ебро] . . .

Също и фриулският [историческа област; в днешна североизточна Италия] дук Балдерих бил лишен от чина, който имал, тъй като поради бездействието му българската войска безнаказано опустошавала пределите на Горна Панония [историческа област на запад-северозапад от Панония; в най-северната й част е днешната Виена] . . ."

Из "Летопис на Айнхард" (770-840), преди 829 г.

http://www.segabg.com/article.php?id=580136

[veritas]

Българският филм "Величието на хана" разказващ за хан Аспарух. Под това име този филм е преведен на английски и разпространяван от американска компания.





http://www.youtube.com/watch?v=Bk1rDHM9s7s&feature=related

New York Times

681 A.D. The Glory of Khan (1984)

Review Summary

This is a 90-minute, cut down version of the original, 1981 Khan Asparukh which ran for 4 1/2 hours in three separate parts, the first two are fictional and make up the story of how Asparukh was given the western regions of his father's Central Asian empire, and then spent 20 years moving west, experiencing all sorts of personal hardships and eventually killing a power-hungry priest who had been manipulating him. Since this 90-minute version cannot possibly cover these two parts in their entirety, the personalities of the main protagonists are not very developed at all, making the action scenes less engaging than in the original. The third and last part of the film is historical, and focuses on the Khan's alliance with the friendly Slavs who come to his aid in successfully fighting off the Byzantine King Constantine IV, leading to Asparukh's founding of the Bulgarian state in 681 A.D. The importance of this final battle is also undermined by editing, so that it seems more like an extravaganza instead of an heroic victory over the Byzantine forces who outnumbered the Slavs and Bulgars by about 10 to 1. ~ Eleanor Mannikka, Rovi

http://movies.nytimes.com/movie/157724/681-A-D-The-Glory-of-Khan/overview

http://www.google.bg/search?sourceid=navclient&aq=hts&oq=&hl=bg&ie=UTF-8&rlz=1T4ADRA_enBG421BG435&q=THE+GLORY+OF+KHAN#q=681+ad+the+glory+of+khan&hl=bg&rlz=1T4ADRA_enBG421BG435&prmd=imvns&ei=T-rXTuDyE8KwiQfDkKTeDQ&start=0&sa=N&bav=on.2,or.r_gc.r_pw.,cf.osb&fp=3b224aa3836e735a&biw=1024&bih=490



А тук и трите серии на хан Аспарух

Хан Аспарух (1981) - Първа Серия

http://www.youtube.com/watch?v=VGkS_pR2H3s

Хан Аспарух (1981) - Втора Серия

http://www.youtube.com/watch?v=-vKAJIGLFjc

Хан Аспарух (1981) - Трета Серия

http://www.youtube.com/watch?v=S97_0Xa_Tj0&feature=related

Всъщност в началото на филма се казва, че България е най-старата средновековна държава в Европа оцеляла и до наши дни и запазила името си. Разбирате, че Византия или Франкската империя вече не съществуват.

Аспарух



Хан Аспару̀х (или Испор, Исперих, Есперих, Есперерих, Аспар-хрук[1], Батий[2], Атил-Кесе[3]) е прабългарски владетел, основател на Дунавска България. Той е третият син на хан Кубрат, основателя на Велика България. Повечето съвременни изследователи предполагат, че Аспарух е носил титлата хан. В Именника на българските ханове Аспарух и неговите предшественици са наречени князе.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%81%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%83%D1%85

[veritas]

Филмът "Борис I" разказващ за утвърждаването на християнството и славянската писменост по българските земи.






Филмът "Последният езичник" е филмова версия на филма, която е доста съкратена.

Борис I - Последният езичник (1985) Исторически
http://www.youtube.com/watch?v=Eg9XnlU16NQ&feature=results_video&playnext=1&list=PL9E2D37FC3F49106F

По-дългата версия на филма.

Борис I - Покръстването (1985) Исторически
http://www.youtube.com/watch?v=8Kl_x8hMHZs

Борис I - Слово за буквите (1985) Исторически
http://www.youtube.com/watch?v=Q0uP4o2B2K0&feature=results_video&playnext=1&list=PL9E2D37FC3F49106F

Борис I


Ктиторски портрет на цар Борис I (852-889) в манастира "Св. Наум" край Охрид, фреска от 1806 година

Борѝс I Михаѝл (или срещан още Богор, Богорис) (IX век - 2 май 907) е български цар, който налага християнството и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и за кратко в 893 г., когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81_I

[veritas]

Филмът "Записки по български въстания" е телевизионен сериен филм, разказващ за Априлското въстание в България през 1876 г. Илинденското въстание е вдъхновено от Априлското въстание, много неща са взети от него като например знамето с надпис "Свобода или смърт", клетвата на въстанниците, черешовото топче и униформите. Можете да прочетете книгата "Освободителни борби в Македония"от Хр. Силянов, където той описва тези неща. Тази книга е издадена и в Македония.

http://www.promacedonia.org/hs/index.html





http://logos-edu.com/default.aspx?m=0&bookId=c025e2bf-8111-46c2-9eba-bea74a871272








Записки по българските въстания (1976) 01 - Джендо

http://www.youtube.com/watch?v=gtYmfuA7XZI

Записки по българските въстания (1976) 02

http://www.youtube.com/watch?v=rNZHWwEDyp4

Записки по българските въстания (1976) 03

http://www.youtube.com/watch?v=rfbTKXXzDHU

Записки по българските въстания (1976) 04 - Мисия

http://www.youtube.com/watch?v=9LFLf85YGq4

Записки по българските въстания (1976) 05

http://www.youtube.com/watch?v=DIqMDpJkewk

Записки по българските въстания (1976) 06

http://www.youtube.com/watch?v=bTNlhyiRrFM

Записки по българските въстания (1976) 07 - Заповедникът

http://www.youtube.com/watch?v=PInT43J3OB8

Записки по българските въстания (1976) 08

http://www.youtube.com/watch?v=MP1v_iNuv4w

Записки по българските въстания (1976) 09- Кървавото писмо

http://www.youtube.com/watch?v=uscCraZRL_Y

Записки по българските въстания (1976) - епизод 10

http://www.youtube.com/watch?v=Hm9f5mxtoSk

Записки по българските въстания (1976) - епизод 11

http://www.youtube.com/watch?v=ZeUIFYxZrto

Записки по българските въстания (1976) 12 - Пожари

http://www.youtube.com/watch?v=0KTh_bDaHms

Записки по българските въстания (1976) 13 - Краят

http://www.youtube.com/watch?v=AAmUm02UIEM



Захарий Стоянов

Захарий Стоянов (роден като Джендо Стоянов Джедев) е български революционер, политик и писател. Водач в Априлското въстание, той става и негов пръв историограф с книгата си „Записки по българските въстания“. Захарий Стоянов ръководи организацията на съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885, а през остатъка от живота си е сред водачите на Народнолибералната партия.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%B0%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%B9_%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2


Априлско въстание





Априлското въстание от 1876 година е масово въоръжено въстание на българите в Османската империя. То избухва на 20 април по стар стил в Копривщица[1] и е организирано от Българския революционен централен комитет. Въпреки, че е неуспешно то представлява своебразен пик на българското националноосвободително движение.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5