Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: ИНТЕРВЮ  (Прочитано 62531 пати)

Anton

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 580
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #90 на: Јуни 13, 2010, 09:16:37 »

http://www.makedonskosonce.com/broevis/2003/sonce482/Tekst20.htm

--------------------------------------------------------------------------------

ИНТЕРВЈУ

Гојко Илиевски, претседател на Македонската заедница во Србија и Црна Гора

МАКЕДОНШТИНАТА ОДАМНА УМИРА ВО ОВАА ЗЕМЈА

Разговарал: Кокан СТОЈЧЕВ

Во последниве 10 години Македонците ги снемало за повеќе од 40 отсто. Ние сме единствена малцинска заедница која не снемува и тоа не е демографска појава, туку нешто друго.
Во тие статистички податоци се укажува дека Македонците заедно со Ромите имале најголем наталитет во Србија, но и најмалку се ислелувале. Тогаш покажете ми ја која е причината што ги снемува Македонците од оваа земја. Значи тоа не се случува на демогравски план, причината има друга основа.
Сочувана

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #91 на: Јуни 14, 2010, 09:01:03 »

Спас Ташев: Между 7500 и 10 000 са потомците на българи в Хондурас

http://www.focus-news.net/?id=f15087

14 юни 2010 | 18:10 | Агенция "Фокус"

По повод откритата днес изложба „Рио Булгариа – българското присъствие в страната на маите” в Столичната библиотека, Агенция „Фокус” разговаря със Спас Ташев, председател на Дружеството за приятелство „България – Хондурас”, съветник на министър Божидар Димитров. Българска експедиция в Хондурас беше организирана, за да проучи река България и потомците на българите в страната.

Фокус: Г-н Ташев, разкажете повече за изложбата „Рио Булгариа – българското присъствие в страната на маите” - колкото снимки съдържа, как успяхте да я организирате?
Спас Ташев: Изложбата съдържа 42 фотоса, но ние сме направили над 1000 снимки. Беше много трудно да подберем тези 42. За нас всеки миг е наситен с огромни емоции. Ние бяхме неспособни да направим подбора. Помолихме хора, които са непредубедени, да направят крайното сортиране. Смятам, че това наистина представлява интерес за българските посетители, тъй като малко хора от българите познават джунглите като терен, още повече, че Хондурас е една държава, която е непозната за българите. В интернет се знаят две неща за Хондурас – контрите и футболната война. Нищо друго не излиза като информация. Наличието на българска общност беше едно бяло петно и в нашето съзнание. Аз самият разбрах някъде декември миналата година – януари тази година, че има българи там. Историята е много интересна. С наближаването на 2012 година се беше зародила идеята да направим изложба за маите, тъй като според техния календар това е краят на времето. Смятахме, че ще има някакъв интерес сред българската общественост към тяхната култура. Търсейки партньори в Хондурас, случайно един ден попаднах на факта, че там тече река, която се нарича България, за която нямаше никаква друга информация. Оттук нататък започнах да търся контакт с хора от град Ла Сеиба, в чиито околности е тази река – да окажат съдействие, за да проучим на какво се дължи името. За мое щастие попаднах на един от местните историци, който е фотограф, поддържа един богат сайт на историческа тематика. Той веднага започна да прави проучвания и скоро разбрахме, че река България е открита от българин. Не се знаеше повече. Той направи посещение в най-близкото селище до река България. Самите хора там казаха „Да, тук е живял Борис Петров”. Започнахме да издирваме Борис Петров. Попаднахме на неговата дъщеря, която живее в Санта Роса де Копан, където са руините на маите. Тук стана връзката маите - река България. За наша изненада се оказа, че в Хондурас са пристигнали около 130 българи през периода 1928-1935 година на миналия век, което е много странно. На базата на огромната раждаемост, която има там, днес потомците са между 7500 и 10 000 души. През март месец тази година се направи първата среща на потомци на българи от Хондурас. Когато ние отидохме в края на миналия месец – началото на този, те вече имаха 2 000 души членове, което показва, че много бързо успяват да групират около себе си лицата с български произход. Между другото това не е трудно да се открие, защото всички по мъжка линия имат български фамилни имена. Единствено по женска линия е трудно да се открият, но тъй като хората там имат по четири-пет имена, все нещо българско остава в името и могат да се разпознават.
Фокус: Какво е отношението на сънародниците ни и на местното население към България?
Спас Ташев: Оказа се, че самите хора имат доста добра историческа памет. Запазено е кръщелното свидетелство на откривателя на река България. Много интересна е историята и на Хорхе Салф от село Черика. Той е един от богатите българи там, основоположник на хлебарската промишленост там. Преди това те са яли само царевични питки. Хлябът българите го въвеждат като консумация. Една голяма част на хлебарниците и фурните в наши дни са собственост на лица от български произход. Дори най-известният хляб в град Ла Сеиба се нарича булулу. Хората твърдят, че коренът „бул” идва от България така, че имаме още един културен феномен в името на този хляб.
Другото интересно е, че на платото България е имало българско селище. То е съществувало до 1955 година. Там са били плантациите на българите, които са отглеждали зеленчуци, и по реката са ги сваляли до пазара в Ла Сеиба. Преди това не са имали традиция да консумират зеленчуци. Хлебопроизводство, зеленчукопроизводство, производство на дървени въглища за фурните – всичко това сме дали ние българите на хората в Хондурас, което е един добър пример как една малка общност може да има огромен принос в стопанството, а защо не и в културното развитие на тази държава.
Фокус: С какво друго се занимават българите в Хондурас?
Спас Ташев: Всички са добре поставени в обществото. Има един факт, който ме порази. Навсякъде в учебниците пише, че Хондурас е най-бедната държава в латинска Америка, бананова република. За съжаление стандартът там е по-висок, отколкото при нас. Минималната работна заплата е 300 долара, средната работна заплата е 1000 долара, висшите позиции взимат 2000 – 2500 долара. На година Хондурас строи 300 км магистрали. Това малко удари върху нашето самочувствие. Самите лица от български произход обичат България. Това се изразява дори с факта, че всеки от тях кръщава децата си с български имена. Имат огромно желание да поддържат контакти със своите роднини. Връзките им са били прекъснати по време на „Студената война”, но сега за няколко месеца вече няколко семейства са установили контакт със свои роднини в България. Ние очаквахме днес тук да бъде председателят на дружеството на българите Борис Еленков. През лятото той ще бъде в България, за да разкаже какви са премеждията, начинът на живот на българите в Хондурас. По социално положение българите, които отиват там, отиват земеделци, зеленчукопроизводителите. Колкото и да е странно, една голяма част от тях са били офицери от царската армия, която след Първата световна война, поради съкращения във войската, остават безработни. Това са били хора с образование. Именно поради това нещо те намират много добра реализация там. Голяма част от българите са били ангажирани в банановите плантации във връзка с изграждането на системи за напояване. Изграждането на тези системи се възлага на хора, които имат инженерно образование. Именно поради тази причина българите получават безвъзмездно земя от тези бананови плантации за строителството на къщи, което е дало един добър старт в живота им, заради което и днешните им потомци са добре поставени в хондураското общество.
Фокус: По какъв начин са се реализирали в Хондурас офицерите от армията?
Спас Ташев: Всеки от тях е имал някакво цивилно образование и на базата на това цивилно образование и познанията, които е имал, е намерил много добър прием. Когато ни оказаха съдействие от щаба на 4-ти батальон за експедицията, се оказа, че командирът на щаба, който е изучавал военна история, разказа, че едни от първите оръжия, които Хондурас е купувал, са били от България. Явно това е било някакво старо българско оръжие. Ние бяхме поканени на официален обяд в гарнизонната столова. Имаме снимки - след като приключи експедиция „България” цялото поделение беше строено, войниците минаха пред нас с маршова стъпка. Интересът към нас беше голям. Вицепрезидентът на Хондурас ни прие, министърът на културата. Трябваше да имаме среща с президента, но в същия ден Хондурас пострада от бурята Агата и имаше 16 жертви още първия ден. Мостът на границата със Салвадор се разруши и това наложи президентът и външният министър да отидат в бедстващите райони, поради което бяхме приети от вицепрезидента и заместник-министъра на външните работи. Като цяло вниманието към нас беше голямо. Прави впечатление, че всички институции в Хондурас се радват, че има българска общност и отчитат, че тя може да бъде моста за сближаване и за сътрудничество между двете държави. То наистина е така – наличието на тези наши сънародници провокира интерес от България – да обърне по-голямо внимание към тази централна американска държава.
Фокус: Министър Божидар Димитров подчерта, че българите там са доста обединени.
Спас Ташев: Да, няма разединения сред българите. Ние проведохме в град Оанчито една среща. Само за по-малко от 12 часа подготовка се събраха 120 души българи от района на град Оанчито, което показва, че тези хора имат добра комуникация помежду си, много бързо се организират. Получихме един много радушен прием. Получихме грамоти от кмета на град Оанчито като почетни посетители, почетни гости. Такива документи получихме и от кмета на град Ла Сеиба. По отношение на политическото ниво можем да бъдем само доволни от вниманието, което ни беше оказано.
Фокус: На откриването на изложбата беше поставен въпроса за необходимостта от училище и църква за българите в Хондурас.
Спас Ташев: Ние занесохме първия учебник по български език там. Лично аз видях 10 души, които имат желание да учат български език. Дали сме им срок от няколко месеца – да видим какви ще бъдат резултатите. Имаме готовност да ги подкрепим, към Министерството на образованието има проект „Роден език”. Ако те успеят да се организират, да съберат необходимия брой ученици, може да се направи едно училище, което да получи държавна подкрепа от България, и в което да се изучава български език. В момента има една руска православна църква. На практика вече повечето българи там са католици.
Фокус: Това ли е религията, която изповядват?
Спас Ташев: Католическата религия е някъде над 90%. Има около 6-7% евангелисти, но те са предимно сред афрокарибското население. Колкото и да е странно, сред индианските общности са запазени някои шамански вярвания, което показва, че Испания е била толерантна държава през колониалния период, не ги е насилвала.
Град Ла Сеиба, през който тече река България, е град, създаден от емигранти главно от Европа, които са пристигнали във връзка с набирането на работници за банановите плантации. В този град в момента се изгражда исторически музей. В него ще бъдат представени емигрантските общности, които формират населението на града. Ние, без да знаем този факт, вече организирахме българската общност, проучихме нейната история. Българската общност ще бъде първата, представена в този исторически музей. На снимките се вижда една служителка на Министерството на културата на Хондурас с българска народна носия. Тази носия беше подарена от Съюза на народните читалища на музея в град Ла Сеиба, така че ние вече ще имаме постоянно присъствие там.
Аделина ГЕОРГИЕВА
© 2010 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
« Последно менување: Јуни 14, 2010, 09:21:30 ohrid1941 »
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #92 на: Јуни 19, 2010, 12:25:37 »

Петре Камчевски: Тиквешкото въстание все повече навлиза в историографията

19 юни 2010 | 10:32 | Агенция „Фокус”

Петре Камчевски, директор на Музея в Кавадарци, пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Г-н Камчевски, днес в Кавадарци отбелязвате годишнината от избухването на Тиквешкото въстание. Как се стига до него?
Петре Камчевски: До 1993 година у нас в Македония въобще не се говореше за Тиквешкото въстание. Направихме научна кръгла маса, където участваха македонски историци и научни работници, където за пръв път се загатна темата за Тиквешкото въстание. След това се издаде сборник за Тиквешкото въстание, двутомната история, дело на Държавния архив на Р Македония и Главно управление на архивите в Р България. Тогава излязоха и публикации във в. „Дневник”, във в. „Вечер”. В голям брой други книги са поместени теми за Тиквешкото въстание и така то все повече и повече влиза в македонската историография.
След завършването на първата Балканска война, по някое неписано правило, от дясната страна на река Вардар останаха сръбските въоръжени сили, а от другата страна бяха концентрирани българските войски. На първо време отношенията между сръбските военни и административни сили са били коректни, след известно време, когато управител става полковник Урошевич, той започнал да изселва всички учители от града и околните села. На тяхно място са доведени сръбски учители. Онези от тях, които са искали да останат на работа, са били задължени да отидат на шестдневен курс в Белград и да положат изпит по сръбска история и сръбски език. За кратко време са изгонени всички свещеници от църквите в Тиквешията, а на тяхно място са изпратени свещеници от Стара Сърбия. Архиерейският наместник Григорий Лазаров бил брутално пребит само заради това, че се е опитал да причака своя митрополит на железопътната гара в Криволак, а къщата му е била сравнена със земята.
Така например на едно питане дали е сърбин или не, един младеж от Кавадарци Александър Видев е бил убит на място. В една турска къща в Кавадарци е убито цялото семейство от сръбски войски само заради това, че са се противопоставили на сръбските войници, които са искали да плячкосат дома им. В село Ваташа е изнасилена една млада невеста Мария Нанева, само един ден след нейната сватба, от страна на един поручик - Милан Керкович. В село Ваташа също така е извършен терор върху Марта Пинджурова, майка на Димитър Пинджуров – един от по-късните войводи на Тиквешкото въстание. Извършен е терор върху революционерите – Лазар Хаджийорданов, Зарко Попилиев и т.н. Това дава повод на Тиквешките войводи да се съберат на едно място, да заключат, че така повече не може и да формират щаб на въстанието. В този щаб влизат Мишо Шкартов, Лазар Банянски, Ристо Михов, Коце Сеизов, Тасе Мурджев, Тодор Камчев, Пано Измирлиев, Нело Янев, Тодор Глигор, Евтим Малев, Дончо Лазаров, Васил Саздов и много други. Щабът се е сформирал в къщата на Йованче Шкартов – баща на Мишо Шкартов, войводата. Тук е взето решение да се организира народът в този край, да се вдигне въстание против сръбската власт в този край – в Тиквешията.
Фокус: Какво става след избухването на въстанието?
Петре Камчевски: Въстанието е обявено на 19 юни в трите места – Кавадарци, Ваташа, Неготино. В Кавадарци е имало стрелба срещу сръбските жандарми. Във Ваташа няколко дни преди избухването на въстанието на 12 юни се е състоял голям събор в училището във Ваташа, което носи името на Даскал Камче. На събора са присъствали около 200 до 300 младежи, въоръжени мъже. Във Ваташа при обявяването на въстанието се е стреляло срещу сръбските войски, които са изпратили една група жандармеристи. Срещу тях е започнала стрелба и те трябвало да се върнат назад. Подобна е ситуацията и в Неготино, така че на първо време въстанието има голям успех срещу сръбските военни и политически власти. От 19 юни до 26 юни в Тиквешията функционира народна власт. Върху сградата на общината в Кавадарци е издигнато старото революционно знаме от 1903 година, което носиха четите на Петър Юруков. За няколко дни функционира народна власт, избрана е народна управа, за кмет на Кавадарци е поставен Тасе Божков. За кратко време сръбските военни и политически сили се консолидират, изпратена е голяма войска, начело с Василе Търбич. Тази войска е имала големи сблъсъци с въстаниците в околностите на Неготино. Междувременно помощ от българската войска не пристига, независимо, че в щаба на въоръжените въстаници присъства и представителят на българското правителство Петко Пенчев. Той им казва – вие се вдигнете на въстание, ние веднага ще ви помогнем. Не знам по какви причини българските сили не им помагат на въстаниците и те са оставени сами на себе си - 230 въоръжени въстаници плюс около хиляда бойци от четите на Евтим Спростанов, на Христо Чернопеев, Дякон Евстатий и т.н. Те не са можели сами да се противопоставят на голямата въоръжена сила, която идва, предвождана от Василе Търбич. За кратко време въстанието е потушено.
Терорът след въстанието бил страшен. Затова ние миналата година издигнахме на мястото, където са застреляни 25 кавадарчани, на старата средновековна кула в Кавадарци, паметна плоча, на която има текст: „В чест на 545 жертви на Тиквешкото въстание – най-трагичният спомен в историята на този край”. Плочата я откри кметът на Кавадарци. За 2011 година се планира да се издигне голям паметник в чест на всички загинали въстаници в Тиквешкото въстание. Годишнината ще бъде отбелязана с полагане на цвете пред паметната плоча от делегации на политическите партии в града и от общината в Кавадарци.
Фокус: Каква е ролята на ВМРО в това въстание?
Петре Камчевски: Главна. Най-голяма. Участниците в щаба на въстанието са по-ранни тиквешки войводи – членове на Вътрешната македонска революционна организация. Мише Шкартов, Дончо Лазаров, Коце Сеизов, Тасе Мурджев, Тасе Божков – това са все членове на организацията на ВМРО.
Фокус: Какво е станало със знамето на въстаниците?
Петре Камчевски: За знамето имаме едно сведение, че знамето е било поставено на сградата на общината в Кавадарци. Василе Търбич го сваля и го отнася в Белград. През 1945 година след Втората световна война един от участниците в Тиквешкото въстание с една група кавадарчани ходят в Белград, за да потърсят знамето. Казано им е, че музейната сграда, в която се съхранявало знамето, е била ударена с граната по време на бомбардирането на Белград от германците и тази част от нея е унищожена. Така че мисля, че знамето с бомбардирането на музея на Белград през 1941 г. април месец е било унищожено. Днес нямаме други следи за знамето.
Фокус: Как е изглеждало знамето и какво е пишело на него?
Петре Камчевски: На него е пишело така: Горе пишело „Тиквешки революционерен окръг”, а под него – „Свобода или смърт”. Наподобявало е една картина на Йожени Делакроа за Френската буржоазна революция – оттам е взет видът на знамето – девойка, която е стъпила с крак върху убит турски войник, в ръка държи пушка, а в другата ръка – революционерното знаме. Войникът е със захвърлен фес, това означава, че е бил убит турски войник.
Фокус: Върху какви книги работите в момента?
Петре Камчевски: През 2009 година публикувах една книга – „Девет тиквешки великана”. Споменати са девет тиквешки войводи от различни периоди, от времето на Възраждането, после Даскал Камче, войводата Добри Даскалов, войводата Петър Христов Юруков, Пешо Самарджиев, Александър Станоев, Лазо Ридов, Мишо Шкартов и от времето на Втората световна война – Страшо Пинджур и Димката Ангелов – Габерот. Планираме да издадем Кавадарски исторически речник, в който ще бъдат публикувани всички исторически спомени и случки, започвайки от най-стария период до края на Втората световна война.
Денка КАЦАРСКА
© 2010 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

Anton

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 580
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #93 на: Јуни 19, 2010, 01:22:25 »

Дејствијата  и  активностите  на  тортура,заплашување ,злоставување ,  зверско казнување и  измачување на домородното население,   како  последица  на  Тиквешкото  востание  сеуште  не  се  прекратени,  а  последиците  сеуште  ги  трпи  домородното  и  автохтоно  староседелско   население во  РМ , и  од  сегашните  намесници  на  актуелната  власт  во  Кавадарци.
Доказ  за  тоа е  фарсата  од  судење, на Македонката  со  Бугарско  етничко потекло  Спаска Митрова во Основниот суд  Кавадарци на 14.06.2010  година и закажаното  објавување на  пресуда  во  понеделник  на  21.06.2010  година  во  09,3о  часот  во  Основниот  суд Кавадарци од  страна  на  Кавадаречката  судијка   Лидија  Ризова  и Кавадаречкиот јавен  обвинител  Томе  Спанџов ,кои  сеуште  ги применуваат  законите  кои  биле  во  примена и владееле  во 1913   година ,без  право на  одбрана,без  право  на  сведоци а  со  примена  на  правилото на  презумција на  престапност  по  основ  на  национална  припадност  исто  како  и  кога  било  загушено  Тиквешкото  востание.


http://www.youtube.com/watch?v=NCWo5cm5UDs
« Последно менување: Јуни 19, 2010, 01:24:36 Anton »
Сочувана

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #94 на: Јуни 25, 2010, 02:35:12 »

Светлозар Елдъров: С българите в Албания трябва да се почне почти отначало

25 юни 2010 | 14:00 | Агенция „Фокус”

За българите в Албания, Агенция “Фокус” разговаря с проф. Светлозар Елдъров от Института по балканистика при БАН, автор на книгата „Българите в Албания. 1913 – 1939 г.”.

Фокус: Г-н Елдъров, преди десет години излезе книгата Ви „Българите в Албания 1913 – 1939. Изследвания и документи”. Многократно са очертавани проблемите, трудностите, възможностите пред българската общност в Албания. Според Вас – като изследовател – какво да направи държавата с българите в Албания?
Светлозар Елдъров: Последната глава от книгата за българите в Албания е озаглавена „Пленници на политическата конюнктура”. В нея съм описал бездействието на българската държава спрямо нашите сънародници в Албания в навечерието на Втората световна война. Вижда се, че това бездействие и тази немара към нашите сънародници имат здрави исторически корени и все още продължават. Трудно ми е и винаги съм се въздържал да давам съвети на политиците как да действат, защото като историк винаги съм отказвал да следвам съвети на политици – как да пиша история. Но от моите исторически изследвания съм установил, че България, българската държава и всички институции са в дълг на българите в Албания. Наистина трябва да се помисли по-сериозно, по-трезво по какъв начин може да се помогне. За мен това е стратегически въпрос. Не е свързан само със съдбата на българите в Албания понастоящем или в близко бъдеще, с оглед на европейската перспектива пред Албания. За България много по-важна понастоящем, според мен, е съдбата на българите в Македония, с оглед и на европейската перспектива пред Македония. Ако ние не решим въпроса за българското историческо наследство и неговото ограбване – ежедневно, ежечасно и ежеминутно, което се извършва в Македония – с нищо няма да помогнем и на българите в Албания. Защото, ако Македония успее да влезе в Европейския съюз с настоящата позиция, която отрича българските корени, отрича българската история и по-скоро – присвоява всичко българско и го преиначава, мисля, че на тази основа по-късно тя ще прояви претенции към България. Било за реституция, било за зачитане на някакви несъществуващи права на македонска националност, или пък - България и българските историци да се съобразяват с измислиците на историците в Скопие. Мисля, че това е по-важният въпрос, върху който политиците трябва да се замислят.
Фокус: Защо няма масово преселение на българи от Албания към България след Втората световна война, а и преди това?
Светлозар Елдъров: Въпросът не е много труден. България след Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е най-пострадалата страна в цяла Европа. Тя не е привлекателна. Самите българи в България масово емигрират тогава, търсейки препитание главно в Америка. Албанските българи по икономически съображения главно, също отиват на икономически гурбет в Америка. Но те не емигрират масово в България както македонските българи, защото в Албания режимът е по-толерантен спрямо българите. Няма такава открита политика на денационализация, както има в Кралството на сърбите, хърватите и словенците, по-късно – Югославското кралство. Там още в годините на Междусъюзническата война и след това – след Ньойския договор са прокудени българските учители, българските свещеници, интелигенцията, а след интелигенцията поема и поток от бежанци. Такава репресия в Албания никога не е правена и това трябва да се знае добре. Става въпрос за две коренно различни отношения, коренно различни режима и коренно различни политики по отношение на българите в Албания и българите във Вардарска Македония.
Пропуснат е голям шанс. В годините между двете световни войни българската държава действително е пропуснала голям шанс, за да постави на едни здрави основи културно-националното дело на българите в Албания. Можеше да им осигури църковна йерархия, имаше планове за създаване на една Българска Епархия, изпращане на български епископ в Албания. Имаше планове за български училища... Дори до навечерието на Втората световна война има такъв шанс. През 1935 г. Обществото на народите повдига тогава въпроса за малцинствата в Албания и албанското правителство склонява. Отворени са училища за гръцкото малцинство. Третира се въпросът и за отваряне на училище за българите. Но самото българско правителство се отказва, при това - със съображения – за да не се навреди на отношенията с Югославия. Като че ли – това е приоритет на българската политика, да бъде в крак с политическата конюнктура, а не – в крак с националните интереси.
Много е пропуснато, и в периода между двете световни войни, още повече беше пропуснато в периода след Втората световна война, особено в годините на сталинизма, когато изцяло бяха забравени българите извън националните граници, а се отричаха националните корени дори на македонските българи в границите на българската държава. Ако сега трябва да се прави нещо, трябва да се започне почти от начало. Да се върнем към историческите традиции, трезво да се помисли и от хората на дипломацията, и от хората на политиката, но все пак – и да се съветват с хората на науката, които знаят какво е било, какви грешки са направени, какви възможности са пропуснати. Каквото и да се прави трябва да бъде с оглед – европейската перспектива.
Фокус: Как са устроени тези земи в църковно отношение?
Светлозар Елдъров: Там не е имало създадена Българска Епархия. В църковно отношение българите в Албания са спадали в диоцеза на Дебърската българска епархия или митрополия, както тогава се нарича, и в Охридската. Имало е планове, особено след Първата световна война, българите в Албания да се обособят в един самостоятелен диоцез и да имат свой владика. Първоначално се е мислило този владика да резидира в Цариград – един вид да продължи и връзката между Екзархията и най-западните части на българските земи. Имало е планове този владика да резидира и в самата Албания, но за съжаление никога не са осъществявани. С болка съм чел и публикувах протоколите от заседанията на Светия Синод, където пак поради чисто конюнктурни съображения (било заради политическия момент, било заради финансова криза) тази решителна стъпка не се прави. Ако тогава беше създадена една епархия, ако училищното дело беше поставено на по-здрави основи, сега нашата политика щеше да бъде много улеснена. Затова пак повтарям – много е пропуснато, но това не означава, че трябва да се бездейства. Защото бездействието днес в бъдеще ще попречи да се предприемат други решения.
Фокус: Откъде тръгва тази голяма разлика в цифрите, която се сочи като българско малцинство в Албания? Сочат се 12 000 – 13 000 души, 40 000 – 50 000 души, сто хиляди души – над сто хиляди души... Колко са те?
Светлозар Елдъров: Точен отговор не мога да дам, но такова разминаване в цифрите забелязвам и в периода, за който се отнася и моята книга – периода между 1913 – 1939 г. Първоначалните оценки за българите в Албания тогава са около 45 000 души. Това е, защото границите на Албания не са установени нито след 1913 г., нито след Първата световна война. Чак `20-те години окончателно се прокарват границите между Югославия, Гърция и Албания. Затова някои села, за които се е смятало, че попадат в Албания, всъщност се оказва, че остават в границите на Югославия или пък – в Гърция. Но главното разминаване в цифрите идва от това, че българските статистики тогава обявяват за българи само тези, които са били във ведомството на Българската Екзархия. т.е. източноправославни българи, които са припознавали църковната юрисдикция на Българската Екзархия. Но има българи, които са били под юрисдикция на Цариградската патриаршия, т.нар. гъркомани, както ние понякога ги наричаме. Има българи, които изповядват исляма. Те рядко попадат в статистиките и в онези години българската дипломация има само смътна и приблизителна представа за техния брой. Затова тези числа така варират: от 15 000 души до към 30 000 души.
Как стои въпросът понастоящем – също не бих могъл да се ангажирам конкретно. Понякога има изказвания и за 150 000 души. Едва ли българите са толкова, но аз смятам, че дори и едно преброяване няма да покаже техния брой. Антибългарската македонска пропаганда там е много силна и използват близостта с това население, използват различни политически, икономически или други средства и имат възможност да влияят. А сега, вероятно с една целенасочена държавна политика, сигурно ще се опитат да повлияят и на резултатите от преброяването. Така че – и то няма да отговори точно на този въпрос – колко са българите в Албания. Но колкото и да са, щом там има българи, България трябва да се грижи за тях.
Денка КАЦАРСКА
© 2010 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #95 на: Јули 02, 2010, 10:14:58 »



Иван Петрински: Ако позволим допълнително да бъде свито българското землище, бъдещите поколения няма да ни го простят

02 юли 2010 | 13:11 | Агенция „Фокус”
Начало / Мнение

За книгата на руския изследовател проф. А. М. Селишчев „Славянското население в Албания”, Агенция “Фокус” разговаря с археолога Иван Петрински от отдел „Археология” в Националния исторически музей.

Фокус: Разкажете ни за руският изследовател проф. Селишчев и за неговия принос в изследването на славянското население в Албания.
Иван Петрински: Проф. Афанасий Матвеевич Селишчев е руски и съветски лингвист, който се занимава с Балканите след 1921 г. Когато четем трудовете му, винаги е добре да помним, че проф. Селишчев нееднократно настоява работите му да се възприемат само като чиста наука и те да не бъдат използвани за взимането на политически решения. Въпреки това трудовете на проф. Селишчев имат сериозни политически последствия за Централните Балканите, за славянското население в Македония и Албания.
Нещо повече. Волно или неволно професорът и неговите трудове стават част от съветската система за взимане на политически решения във външнополитическата област, при формиране на балканската политика на СССР и това никога не е било тайна. По същия начин огромен принос за взимането на решения в руското Външно министерство имат работите на директора на Руския археологически институт в Цариград Фьодор Успенски, учен с огромни заслуги за началото на българската археология, и, разбира се, на Никодим Кондаков половин столетие по-рано. Изключителен археолог, изкуствовед и византинист, основател на европейска школа във византинистиката, Никодим Кондаков е предшественик на Селишчев що се отнася до македонската проблематика, макар и от различна гледна точка. Той идва в Македония не само за да задоволи научното си любопитство, но и за да съдейства за формирането на руската политика към Балканите, да изпълни точно определени задачи, поставени му от руското Министерство на външните работи и, чисто научни, от Руската императорска академия на науките. Тези задачи не са секретни, те са посочени изчерпателно в предговора към книгата на Кондаков „Македония. Археологическо пътуване”. И на основата на трудовете на Успенски и Кондаков се формира балканската политическата линия, следвана от царска Русия в края на ХІХ в. и в началото на ХХ в.
Продължител на тази тенденция, но вече в съветско време, е проф. Селишчев. Написва две забележителни книги - "Полог и неговото българско население" (1929) и "Славянското население в Албания" (1931). Може би ще направи впечатление заглавието на втората книга – защо славянско, а не българско население – защото в книгата, макар и малко периферно, се разглеждат и остатъците от сръбско население в Северна Албания.
Двете книги получават огромен политически резонанс в България, тъй като те имат ролята на независимо проучване на авторитетен учен извън балканските крамоли. Известно е, че след като излиза и втората му книга "Славянското население в Албания" проф. Селишчев става член- кореспондент на Българската академия на науките (БАН).
От изключително значение са наблюденията на Афанасий Матвеевич по отношение на албанската инвазия в българското землище. И той е категоричен, че тази инвазия е нова – от втората половина на 18 век. Тя се отнася както до българските селища, но се наблюдава и интензивно предвижване в североизточна посока в земи, които днес вече са изцяло албанизирани – Стружко, Тетовско, Дебърско. Проф. Селишчев не се занимава с Косово, но същата картина наблюдаваме и там – именно от втората половина на 18 век започва албанска експанзия в тези земи.
Албанците използват един сигурен начин за проникване в българската езикова и етническа територия като заемат първоначално обезлюдени села. Този процес наблюдавахме през втората половина на ХХ век с активно изкупуване на всички свободни имоти в Западна Македония. Така беше албанизиран град като Дебър. Днес там има незначително славянско население. Така е в Струга, в максимална степен така е в Тетово и, разбира се, в Косово.
От особена важност са изследванията на старинността на това славянско население. Проф. Селишчев успява да ни съобщи неща, които днес вече са изгубени. Например славянската топонимия в Албания. Той изброява над 1100 топонима и хидронима със сигурен славянски произход – Бояна, Брежани, Бистрица, Дряново, Извор, Раковец, Рибница, Суходол, Ябланица, Ягодина. До р. Бояна, която се намира в Северна Албания, стигат българските завоевания по времето на цар Симеон.
В храната на славянското население в Албания са запазени изключително старинни рецепти. Може би защото в продължение на половин век, през втората половина на ХХ в., Албания и българското население там бяха „консервирани”.
Фокус: Може ли да се посочи конкретна рецепта, която българското население в Албания е запазило толкова векове?
Иван Петрински: Съвсем точно запазена рецепта, която се приготвя много интензивно сред българското население в Албания, е за говеждо или телешко в сос от кисело мляко. Това е рецепта, която ние срещаме още в ранното Средновековие – месо, което ври в кисело мляко.
Фокус: Защо според Вас държавата не полага грижи за българите в Албания, ако има възможност?
Иван Петрински: Защото сме така устроени. Ние нищо не докарваме докрай. Лошо беше управлението на тези процеси през последните 20 години, а днешното ни правителство даже не може да измисли какво да предприеме що се отнася до българите в Албания, да не говорим за провеждане на някаква, каквато и да е, що годе смислена политика. Независимо от това дали ще строим тръбопроводи или атомни централи – това ще мине и ще замине, но ако позволим допълнително да бъде свито българското землище, това идните поколения няма да ни простят.
От почти сто години българското землище се свива непрекъснато и това не е само в резултат на диктата на Великите сили. Това е част от нашата неспособност да се справим със сънародниците си, които живеят извън държавните ни граници. Не знам защо е така. Вероятно е някаква национална черта, всичко бързо да ни омръзва, нищо да не можем да довеждаме докрай.
Най-голямото престъпление, което бе извършено към това население е, че то бе оставено да се колебае между София и Скопие. Население, което винаги е имало българско самосъзнание.
Това, което се прави у нас за българите в Албания е крайно недостатъчно. Нима нямаме възможност да бъдат построени няколко училища, няколко читалища или спортни клубове за младите? Да започне интензивно научно изследване на българите там, на тяхната култура и история
Никой не може да ме убеди, че нашата държава няма такава финансова възможност.
Фокус: Какви са политическите последствия от изследванията на Селишчев?
Иван Петрински: Има две големи политически последствия от трудовете на Селишчев. На първо място те са много силен стимул за изследванията на най-югозападните предели на българското землище в самата България. Малко по-късно, след 1938 г., едно друго с изключителни исторически последствия политическо решение на ръководството на Съветския съюз - създаването на т.нар. македонски език, е взето въз основа именно на проучванията на проф. Селишчев. Той самият, отново казвам, винаги е бил рязко против използването на работите му за политически цели, но резултатите от научните дирения имат съвсем самостоен живот, извън волята на изследователя.
Научните открития и изводи на проф. Селишчев са използвани от политическото ръководство на Съветския съюз за създаване на македонския език (в общия чисто политически процес по създаването с декрет на „македонска нация”), но без той пряко да участва в по-нататъшната работа. Предполага се, че около 1939 г. Институтът по езикознание в Москва получава задача да бъде разработен отделен език на основата на най-западните български говори – в Тетовско, Стружко, Дебърско и Голо бърдо, които са и най-отдалечени езиково и географски от българските граници, запазили са поради определена изолираност на тези земи, редица старинни форми. Точно тези говори Селишчев изследва подробно десетина години по-рано, разкривайки абсолютно сигурно принадлежността им към българския език.
Сигурно ще е любопитно пак да се подсетят домораслите ни политици, че смислени политически решения могат да се вземат само въз основа на задълбочени научни изследвания, така както се формира балканската политика на Русия и на Съветския съюз. Тези решения могат да са погрешни, но са взимани при използването на солидната база на сериозните научни разработки, а не са следствие на умозрителните невежествени съждения на някой чиновник. При всяка решителна смяна в Русия или Съветския съюз следва ново изследване на Балканите, за да може да се формира нова руска политика по отношение на Балканите.
Може да се предположи със сигурност, че в най-скоро време в Русия ще има ново изследване на централно-балканската проблематика, политика пряко отнасяща се до Македония, Албания и Косово. Това още повече може да се предположи, тъй като Русия излиза от кризата, в която беше през 90-те години на ХХ в. Русия отново е на световната сцена и предполагам , че много скоро ще бъдем свидетели на ново изследване, което да бъде в основаната на формирането на една нова руска политика по отношение на Централните Балкани. Нашата задача в една такава ситуация е много тежка. Ние не бихме могли да влияем върху новите изследвания на Русия на Балканите, но независимо от резултатите бихме могли да предвидим част от последствията и да въздействаме на събитията, като се подготвим за тях.
Фокус: Какви биха могли да са тези последствия?
Иван Петрински: На първо място възможно е формирането на нова руска политика по отношение на Македония, Албания и Косово, което ни касае много пряко, разбира се. Вече има според мен някои признаци, че това ще стане наистина скоро, като наблюдавам научната продукция на руските балканисти.
Фокус: Какви са Вашите очаквания при преброяването на населението, което предстои в Албания?
Иван Петрински: Македонската пропаганда е изключително силна там. Българските правителства допуснаха Македония да се прави на „голям брат” на Албания – да надзирават тамошното славяноезично население и да успява да му въздейства с цената на неограничени финансови средства. Това, че ние не отделихме необходимите средства, за да поддържаме българското население в Албания ще тежи на съвестта на всички правителства от последните 20 години. Беше пропусната златна възможност да бъде заздравено българското национално чувство на славянското население в Албания и то да бъде по-уверено в своя избор. Сега още може да се въздейства чрез създаване на училища, читалища и спортни клубове – изпитани средства още от времето на Българското възраждане. Необходимите финансови средства са незначителни и не бива да се жалят за подпомагане на възраждането на българското самосъзнание. Иначе ще сме свидетели на ново свиване на българското землище, този път безвъзвратно.
Що се отнася до преброяването в Албания, по-скоро не искам да мисля за резултатите. Беше пропуснато златно време.
Весела БАРЪМОВА
Сочувана

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #96 на: Јули 03, 2010, 03:31:54 »

Костадин Костадинов: Ако един ден имаме училище в Тирана, което да се казва „Иван Вазов”, ще успеем да спасим една голяма българска общност от изчезване

03 юли 2010 | 09:45 | Агенция „Фокус”
Начало / Мнение

За идеята за изграждане на българско училище в Тирана Агенция „Фокус” разговаря със заместник-председателя на ВМРО Костадин Костадинов.

Фокус:Как ВМРО може да бъде полезно за осъществяване на идеята за изграждане на българско училище в Тирана?
Костадин Костадинов: От ВМРО можем да помогнем със средства, както и с намирането на допълнителни средства от приятели, познати - хора, които биха спонсорирали една такава кауза, защото създаването на българско средно училище е истинска кауза. Още повече, че през годините именно от ВМРО са били хората, които са най-запознати с проблематиката на българите в Албания. Навремето още от началото на `90-те години Спас Ташев, който беше дълго време в ръководството на ВМРО, беше първият български гражданин, който успя да установи контакти, и то много сериозни, с българските общности в Албания. След това през 1994 - 1996 г. бяха направени няколко акции. После имаше акция, която беше под патронажа на президента Петър Стоянов за набиране на средства, когато българите там бяха в най-сериозна криза, мисля че беше през 1997 г. или 1998 г. Реално погледнато, във ВМРО са хората, които са най-наясно с проблемите на българската общност в Албания и това, че тя е заплашена от асимилация. Много сериозно заплашена при това, тъй като през последните 20 години традиционните селища на българите, които са в Източна Албания и то в граничните райони, се обезлюдяват със страшна сила. Ако до 1989 г. там имаше специален режим, който задължаваше хората да не мърдат от местата си, където са родени и където живеят – нещо подобно на нашето жителство в България, което беше преди 1989 г., то след 1989 г. по-голямата част от тях и най-вече младите се втурнаха към големите градове в търсене на препитание. Така се обезлюди до голяма степен Голо Бърдо. От друга страна българското население, което се оформи в град Тирана, е откъснато от традиционната си среда, от селата, в които се говори само на български и е заплашено от албанизация.
Точно поради тази причина от години коментираме идеята за изграждане на българско средно училище в Тирана – частно училище, което да работи по българската и по албанската учебна система и да издава дипломи, които да бъдат автоматично признати в България. С други думи - на ученикът, завършил там, да му се признава дипломата по същия начин, както на всяко българче, за да може после без каквито и да е било бюрократични пречки да кандидатства в българските висши учебни заведения.
Фокус:От години се работи за осъществяването на тази идея. Какво още не достига за осъществяването й?
Костадин Костадинов:По-скоро от години се коментира, защото ако се работеше от години, в интерес на истината щяхме да сме го направили. Винаги обаче нещо друго е изниквало на преден план. В крайна сметка ВМРО няма неограничени ресурси. За съжаление ние сме единствената организация, или поне до скоро бяхме, която се занимава и се занимаваше през годините неизменно с българската общност зад граница – на първо място в Македония, също така в Гърция, Сърбия, Румъния, Югославия и т.н. Сега идеята е вече много амбициозна. Председателят на фондация „Земляци” инж. Делян Дамяновски също силно се интересува от проблемите на българите там и не само се интересува, но и много е направил през годините, защото е създал стабилни контакти с местната власт, с българските общини там в Стеблево, в Ново село, в Голо Бърдо. Дамяновски ще има много сериозни успехи в това начинание.
Общо взето сега започваме да работим по набирането на средствата.
Фокус:Как ще помага ВМРО в набирането на средства?
Костадин Костадинов:Самите ние ще отпуснем някакви средства. После, както казах, ще търсим приятели, познати, хора, които са около нас, по същия начин, както сме го правили за всяка една акция, която е зависела само и единствено от нас. Силно се надявам, разбира се, българската държава да се включи, но...
Фокус:Ще търсите ли подкрепата на българската държава, защото ако тя не се включи, възможно ли е да се изгради българско училище в Тирана?
Костадин Костадинов:Ще се направят разговори. Но ако държавата не се включи, пак ще стане, защото става дума за частно училище. В Тирана има вече два български квартала и голяма част от хората, които са там, са заявили готовност да помагат с материали, с безвъзмезден труд – въобще по един възрожденски начин, както са правили училища преди Освобождението. Ние в случая не разчитаме на държавата, поради причината, че ако досега държавата е искала нещо да направи, щеше да го направи. Може би липсва каквато и да е било заинтересованост.
Със сигурност обаче сега ще говорим с представители на екипа на Божидар Димитров. Все пак имаме министър, който се занимава с проблемите на българите зад граница и вече ще видим дали те ще могат по някакъв начин да помогнат. Най-добре могат да помогнат, ако отпуснат някакви средства от държавния бюджет, но това последното ме съмнява и в интерес на истината не разчитаме на него. Виждате в момента какво става в държавата, едва ли някои ще даде пари за българите зад граница, за съжаление.
Проведени са разговори в Министерството на образованието в Албания. Откъдето има дадено принципно съгласие. Започваме да подготвяме документацията, събираме средствата и живот и здраве, когато сме готови до година, две, три, четири, когато успеем да съберем парите, започваме да строим.
Ние се включваме във фондацията, но както виждате самите ние нямаме председател, който да я оглавява нарочно, за да не възникнат някакви обвинения, че се опитваме да създаваме някак пи ар около себе си и т.н. Ще помагаме абсолютно безкористно, абсолютно чистосърдечно, по начина, по който сме го правили много пъти досега, даже без много, много да го огласяваме, защото в крайна сметка е важна крайната цел. Ако един ден имаме едно училище в Тирана, което да се казва „Иван Вазов” и което да се превърне в елитно училище там, мисля, че ще успеем да спасим една голяма българска общност от изчезване. Българската преселническа общност в Тирана в момента наброява повече от 30 хиляди души. А това не е чак толкова далече от западната граница на Македония и не е чак толкова далече от България в крайна сметка. След като български общности успяват да направят неделни училища и някакви други форми на учебна подготовка в Европа и САЩ, защо да не можем да направим нещо подобно и в Тирана. Ако това нещо стане, можем да мислим по-нататък по подобен начин и за други такива училища в територии, в които българите за застрашени от асимилация. Когато не ти помага държавата, си помагаш сам. В случая, когато държавата не прави нищо, ще го направим ние, доколкото можем.
Фокус:Има ли други подобни инициативи, в които ВМРО се включва активно, за да помага на българите в Албания?
Костадин Костадинов:Напоследък не. В момента сме се съсредоточили в това, защото българите в Албания през годините, в които бяха на границата, са се научили изключително много да оцеляват. Техният дух им позволява в годините, в които Албания се отвори към Запада, да успеят да просперират извън териториите й. Както казах една голяма част от тях напуснаха родните си места и се установиха в Корча, в Тирана. Ние в разговори с тях сме имали възможност да ги питаме дали имат нужда от нещо. Няма да забравя, аз бях в Албания през 2004 г., тогава говорихме с няколко българи в Корча, който е най-големият град в Южна Албания. Когато говорихме с тях, те казаха, че е добре в града да се направи един културен център, да има консулство, защото им се налага да пътуват много, за да си извадят документи в Тирана. На картата разстоянието е малко, но пътната инфраструктура в Албания е ужасна. Местни българи тогава изявиха готовност да финансират изграждането на такъв културен център, само както се казва държавата да си сложи отвънка знамето и да влезе вътре и да го управлява. По подобен начин действат гърците. Аз видях гръцкото консулство в Корча, видях гръцкия културен център в Корча, които са огромни и много посещавани. Хванали са местни власи, които са се обявили за гърци и те са спонсорирали. Нещо подобно прави македонската държава в момента с българите в Корча. В началото на тази учебна година – 2009 - 2010 г. откри първите курсове по македонски език и въобще по македонско образование в Корча, където да създаде среда за македонизма в Албания. При условие, че ние нищо не правим, можем да си представим какво ще се случи, ако те решат един ден да отидат в Тирана или Елбасан. И най-важното е, че няма министър без портфейл за македонците зад граница, има само министерство на изселниците, което работи през последните двайсет години и е изключително активно. Там проблеми с парите няма и никога не е имало, за разлика от България. Въпрос на приоритети. Очевидно за нас българите зад граница не са приоритет, но пък в интерес на истината, то и българите в България не са приоритет, а какво да говорим за другите.
Весела БАРЪМОВА
« Последно менување: Јули 03, 2010, 03:36:22 ohrid1941 »
Сочувана

Anton

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 580
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #97 на: Јули 05, 2010, 05:04:51 »

Армия под 45 000 души е грешка
http://m.trud.bg/LiveTicker.aspx?Id=534427

Труд
05.07.2010 11:31

С бившия шеф на Генщаба о.р. ген. Михо Михов разговаря Евгени Генов

- Г-н генерал, сега усилено се дискутира проектът на Стратегия за национална сигурност. В документа обаче няма определение за понятието. И двамата сме го учили във военната академия. Затова ще ви "изпитам"- помните ли го?

- Проектите на стратегия за Национална сигурност са няколко и ако сега управляващите ги проучат, всички заедно можем да направим нещо много добро за политическия живот на страната. Концепцията за национална сигурност на правителството на Иван Костов дава такова определение, докато сега предложеният проект на управляващите бяга от такъв подход. Питам се защо? Или не им е по капацитета, или не искат да декларират пред народа за какво ще носят отговорност държавниците поне 20-30 г. напред.

- И все пак коя е дефиницията?

- Останах особено удовлетворен, когато прочетох авторски вариант на стратегия на военно-академичния професор о.р. полк. Иван Симеонов. Препоръчвам на кабинета неговия проект заедно с този на проф. Димитър Йончев. Обсъждането е в ход и бих предизвикал разработчиците начело с уважавания от мен о. р. ген. Румен Миланов да почерпят отговорности от следната дефиниция: "Националната сигурност е създаване, поддържане и използване на способности за защита на държавата, устойчиво развитие на обществото, гарантиране спокойствието на гражданите и общочовешките ни ценности" Това е. Много приказки не са нужни.

- Явно нещо ви е подразнило в предложения за обсъждане проект?

- Дразнят ме чуждите думи, бюрократичният език и обстоятелството, че и сега не искаме да кажем ясно що е това българска нация и докъде тя се разпростира? Има ли я и зад граница и как ще я защитаваме? Не искам да кажа, че текстът на правителството е погрешно скроен. Напротив, допада ми и отбранителната политика в него.

- Документът описва детайлно картината на сегашното състояние на държавата - от икономиката до демографските проблеми, а това е излишно?

- Икономика, демография, екология, етнически проблеми и т.н. - това са елементи от функционалната част на системата за национална сигурност. Препоръчително е да се посочват за всеки от тях стратегическите задачи. Разбирането за сигурност сега е съвсем различно от това в края на миналия век.

Ако в концепцията от 1998 г. злонамерените виждаха необходимост от контрапункт на Президентския консултативен съвет в създаването на Съвет по сигурността към премиера, а в сегашната стратегия - създаването на единна разузнавателна общност, това не е формулата за сигурността на гражданите. Пътищата се прокарват след формулиране на целта и определяне на задачите на политиките за сигурност. Това най-добре е видно в раздела за външната политика.

- Голямата армия прави ли силна държавата?

- Обичам да се позовавам на Платон, когато говорим за държавата. За него "философите управници и стражите воини" са минимално необходимото, но задължително условие, за да имаме държава и да те признават другите. Единият от пътищата е да се създава и умножава капацитетът на "философите управници". Военната сигурност е съществена част от националната. Някога тя е била главният фактор - до края на студената война. Виждаме, че в много страни и сега е така.

Не правят изключение и наши съседи. Не смятам, че военният фактор е основният стълб на сигурността, но той трябва да е стабилен. Армейският ни потенциал обаче отслабва и то застрашително. Държавният резерв и военновременните запаси са разграбени. Трябва да се знае, че фактор е този потенциал, който може да се приведе в действие, когато наложат обстоятелствата. За този решаващ за държавата момент, който може някога да се случи, трябва да се готвим.

- Кое е по-важно - сигурността на държавата или на отделната личност?

- При този демографски срив може и да не назоваваме стратегията си национална. Нацията ни изчезва. Нека кажем що е това българска нация, за да се стреснат управниците и да осъзнаем, че и личната ни сигурност няма да я има в общежитието от безродници. Закъде съм аз примерно без децата си, закъде сме ние без фамилната ни сигурност, нищо, че имаме стохилядни полиция и армия. Без фамилна сигурност и стабилност няма и национална такава.

- Ако ме ограбят, набият или убият на улицата, какво значение има за мен, че в стратегията е отбелязано, че България не е застрашена от война?

- И аз така мисля. Вече няколко пъти обират нашия вход. Полицията работи, но без резултат. Колко му е да кажа "няма държава". Ако така започна да говоря, какво остава за другите? Това вече е живот в общежитие, а не в общество.

- Когато човек има пари, по-защитен ли се чувства? Бедността рисков фактор ли е за националната сигурност?

- Бедността е може би най-сериозният рисков фактор за националната сигурност. Преодоляването и бе заложено като жизнен интерес на нацията в сега действащата концепция. Е, как я преодоляхме? На кой беден му е до държавата България днес? Стратегията би следвало да постави социалната политика в основата на системата за сигурност.

- На времето, като шеф на Генщаба, бяхте казали, че няма да командвате армия под 60 000 души. Предстои обаче редуциране на войската. Има ли санитарен минимум, под който не трябва да пада числеността?

- Каквото бях казал, съм го сторил. След края на мандата си предадох армия в такъв състав и с немалко боеспособни съединения. Сега като слухове се спряга численост на армията значително под сегашната от 32 000 души. Дали ще е така - не знам, но ако се случи, трябва ли тогава да имаме МО, би попитал някой в шеговита форма. Не ми е известно решението на Народното събрание армията да е 45 000 души да е променяно от парламента. Това е "санитарният минимум" и войската не трябваше да пада под него.

Спасението за нея не е само в резерва, а в смесения тип на окомплектоване (наборни и професионални бойци - б. р.), както е в някои напреднали държави в НАТО. Резервът ще се изчерпа след години, а можем да го възстановим с наборна служба от 5-6 месеца.

- Сега заделяме 1,33% от БВП за отбрана, а ангажиментът пред НАТО е за 2%. Военният бюджет т.г. е 890 млн. лв. С тези пари каква армия може да се издържа?

- Това не е ангажимент, а съюзна отговорност. В сектора за сигурност нещата не са от днес за утре. Трябва да култивираме облечени с отговорности, разбиращи от материята, с която работят, военнополитически личности и структури. А и съдебните процеси в този сектор смущават. Народът стана индеферентен към армията

- По закон войската е деполитизирана, но всяка партия на власт се заиграва с генералитета. В миналия парламент имаше предложение първият военен в държавата да се избира от депутатите с консенсус и тогава само той да има правото да кадрува висшия команден състав. Това добър вариант ли е?

- Законът трябва да е по-строг. Податливи има и сред висшите военни, a и доста от младите политици и бизнесмени са агресивни към тях. Спомням си как преди години (2002 г.- б. р.) само за дни бе променен Законът за въоръжените сили (2002 г. - б. р.) в частта за началника на Генералния щаб. Добре е, че поне мандатността за поста се запази.

Първият военен трябва да се назначава, а не да се избира. Армията не е пансион за девици, не бива да се превръща и в полигон за изпитване на демократични принципи. Кадруването не бива да е в ръцете на едно военно лице. Опасно е.

- Криза е, няма пари. Чуват се гласове, че сега не е време да купуваме нов изтребител. Съгласен ли сте?

- Сега не трябва да купуваме нов изтребител, не заради безпаричие, а защото все още четвъртото и особено петото поколение изтребители са много скъпи. Ние трябва да поддържаме и възстановим наличните самолети, за да не загубим съюзното доверие и националната си летателна школа. С реализиране на излишната авиационна техника можем да захраним бездействащите ремонтни заводи и да вдигнем всичките си самолети и вертолети. Иначе разговори и дори преговори на държавно ниво за нов изтребител е добре и трябва да се водят.

- Според вас кой е най-подходящ за нас?

- На мястото на МиГ-21 трябва да вземем втора ръка Ф-16. Така ще имаме уникална авиобаза с руски МиГ-29 и американски бойни самолети. Когато изтече техният ресурс, трябва да купим нов изтребител. Той трябва да е европейски.

- Бяхте посланик в Македония. Сбъркахме ли някъде в казуса Спаска Митрова?
- И двамата ни консули в Битоля и Скопие дълго помагаха на Спаска с допустимите възможности на мисията. България протегна човешка ръка, но това не сработи, защото този битово-семеен проблем се постави на равнище отношения между три държави (Македония, Сърбия и България - б. р.). Македония има закони и ние не можем да и влияем, както и да се намесваме при неспазването им.

Сочувана

Anton

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 580
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #98 на: Јули 07, 2010, 09:33:07 »

http://vestnikataka.bg/show_news.php?id=196021

Павел Шопов, зам.-председател на НС от АТАКА: Властта в Македония следи на отчет в. „Атака“

Сряда, 7 Юли 2010г.Автор: АДРИЯНА НИКИФОРОВА
 
Павел Шопов е роден през 1955 г. в Пловдив. Завършил е право и до 1989 г. е бил съдия. Шопов е народен представител в 36-ия и 37-ия парламент. Депутат от Пловдив в 40-ото и 41-вото Народно събрание от групата на АТАКА. Заместник-председател на 41-вото НС от АТАКА. Член на комисията по бюджет и финанси.

- Г-н Шопов, преди ден вие заедно с адвокат Петър Петров се завърнахте от Гевгели, където придружавахте Спаска Митрова при последното й връщане за среща с дъщеря й. Как ви посрещнаха хората в Македония?
- Противоречиво. Разделението идва по промакедониското им и не българското им мислене и съзнание. Бях свидетел на топли сцени при срещи на Спаска с нейни съгражданин. Имаше обаче и подмятания, които бяха цинични и обидни. По-грубо се държаха хора, които личи, че бяха по-елементарни като култура. Тези подмятания бяха за това, че тя е с българско самосъзнание. В това малко градче Спаска е изключително известна, тя има качествата на лидер. Да не забравяме, че тя е работила като учителка. Разбира се, хората знаеха и за случая с отнемането на дъщеря й Сузана.
- Разбрахме, че сте били под наблюдение, след като сте влезли в Македония. На какво се дължеше този интерес към вас?
- С влизането в Македония службите ни държаха под око. Още от границата бяхме деликатно наблюдавани от кола, която ни придружи до Гевгели. Проследяването беше ненатрапчиво, но забележимо дори за лаик в шпионските дейности. В Македония следят изкъсо всичко, което се случва с казуса Спаска Митрова. Доказателство за това е, че всички медии знаеха, че отиваме в Гевгели, въпреки че се постарахме нашата визита да бъде дискретна. Проследяването не ме изненада, защото знаем за полицейщината в тази държава. Там близо 100 години това се е превърнало в практика. Интересен е и фактът, че всички в Гевгели знаеха, че Митрова е приела предложението на евродепутата от АТАКА Димитър Стоянов да стане негов сътрудник. Разбрахме от източници в Македония, че и в. "Атака" се следи с особено внимание там и не само по случая Спаска Митрова. Вестникът е взет е на отчет от властта, така да се каже, и на него се гледа като на по-специален вестник от българската преса.
- Каква е причината, според Вас?
- Причината е, че българската държава за първи път се ангажира на толкова високо ниво - в мое лице, като зам.-председател на Народното събрание, защото това всъщност беше и качеството ми, не само като деец на партия АТАКА.
- Какво впечатление ви направи Спаска като майка, тъй като аргументът, с който й е отнето детето е именно, че не е добра майка?
- Тя е перфектен човек отвсякъде. Спаска е представител на местния елит и като излъчване, и като начин на мислене, и като отговорности. Тя е цяло богатство за България, защото тя се чувства по-близка и много по-принадлежна към нашето общество, към нашата държава. Това е била, разбира се, и причината за ексцесиите, за конфликтите, за цялата драма, която я е сполетяла.
- А не защото е лоша майка?
- Не, разбира се. Една от целите ни беше да проучим въпросите във връзка с местното законодателство. При разговорите с колегите стана ясно, че и в Македония е абсолютно изключение дете да бъде предоставено на бащата, особено на тази ранна възраст. Сузана сега е на три години, но когато започва процесът е била на месеци. Отнемането на правата на майката може да стане само, когато майката е обвинена в някаква арогантна неморалност и няма условия за възпитание на детето. И двете обстоятелства при Спаска не съществуват. Видяхме един прекрасен дом, с прекрасен двор, да не говорим за подредба, чистота, хигиена. В същото време е известно, че бащата на детето, бившият й съпруг, живее в маломерно жилище заедно с цялото си семейство.
- Как ви прие семейството на Спаска?
- Гостоприемно, изключително мило, с грижи. Когато Спаска взе детето си, ние с адвокат Петров се оттеглихме, но останахме на близо, за следим да не стане някакъв инцидент. Защото това беше едната част от нашия ангажимент, да не допуснем да има инциденти или ексцесии по време на срещата, каквито е имало преди това. Другата част беше да проучим местното законодателство и свързаните с това дела на Спаска. Сега за първи път всичко е подредено и ясно. Така адвокат Петър Петров ще може да следи отблизо делата срещу нея.
- Вие сте били дългогодишен съдия. Как преценявате трите дела срещу Спаска Митрова?
- Първото дело, за това, което е вкарана в затвора, е било съшито с бели конци. Един процес, който е имал за цел да я уличи в някакво несъществуващо деяние. Тя не е имала документа, с който се уреждат свижданията на бащата тогава, за да организира предаването на детето, въпреки това тя го е давала. Всичко показва един политически процес - това беше и мнението на адвокат Петров. Моето наблюдение е, че явно такива репресии в тази държава се правят с много хора.
- Това не е прецедент, така ли?
- Не е прецедент, но тук нещата са усложнени от българското й самосъзнание. Нейният процес щеше да бъде един банален случай в тяхното общество, ако самата Спаска, която е смел човек, не повдигна завесата. Нашата цел беше да се види, че зад Спаска Митрова, която е българска гражданка, стои цялата България и всички искат да я защитят.
- Какво може да направи АТАКА оттук нататък?
- Подобно на това, което вече започнахме да правим. Както е в баскетбола, бих казал - персонална защита. Според тяхното право не може чужд адвокат да я защитава. Но български адвокат ще бъде в залата. Включително и да следи наказателното дело за "обида" на македонския съд, по което Спаска е осъдена, но ще обжалва. Изчакваме само да излязат мотивите на съда, и ще обжалваме. В делото ще участват двама адвокати от АТАКА - Явор Нотев и Петър Петров и аз, разбира се. Целта е да се покаже, че българската държава защитава своите граждани, което е цивилизационно право, където и да бъдат те, и в каквато и ситуация да попаднат. Не трябва да повтаряме случая с медицинските сестри в Либия. Процесът в Либия беше игнориран и крит в първите месеци, когато можеше да се направи много за тези българи. Сега АТАКА има цел да следи случая, да му дава гласност, да показва развитието и пред българското общество, което, както се видя, никак не е безразлично.
Сочувана

Пламен Павлов

  • Full Member
  • ***
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 102
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #99 на: Јули 07, 2010, 11:10:57 »

Вчера казах нещичко за българите в Албания и за българската политика към сънародниците ни в чужбина:

http://www.focus-news.net/?id=f15282

Поздрави на всички!
Сочувана

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #100 на: Јули 10, 2010, 10:33:42 »

Македонските политичари ја следат својата суета


Зоран Талер, известувач за нашата земја во Европскиот парламент

Најлошо за Македонија е ако не биде на дневен ред на ЕУ

Од нашиот дописник
Тони Гламчевски

Стразбур - Г-не Талер, разговарате со поранешниот претседател на Македонија и лидер на опозициската СДСМ. За што разговаравте со Бранко Црвенковски?

Најнапред го замолив да ме информира како ја гледа од своја страна ситуацијата во Македонија и, пред се', нејзината меѓународна политичка положба. Од друга страна, ги разгледавме варијантите како може да се помогне Македонија да излезе од блокадата околу европските интеграции и побрзо да се промовира за членство во ЕУ. Позитивно ме изненади со конструктивниот пристап. Факт е дека опозициската партија на социјалдемократите и' дава бланко-карта на Владата на премиерот Груевски и на ВМРО-ДПМНЕ околу проблемот со името и мислам дека е позитивно тоа.

Од моја страна, го убедував да пристапи проактивно кон премиерот Груевски и да го промовира периодичното усогласување на нивните национални интереси. Знаеме дека тоа не е традиција во Македонија и дека често се претерува со личните напади. Би било подобро за националниот интерес на Македонија да бидат усогласени клучните одлучувачи. Се гледа дека опзициската партија посакува Македонија да напредува, а од друга страна, бара и варијанти ако дојде до предвремени избори, политичка дестабилизација, и самата да се промовира. Тоа беа главните теми за кои разговаравме со Црвенковски.

Дали му порачавте нешто на Црвенковски како лидер на опозицијата, но истовремено и до сите политички лидери и партии во Македонија?

Да, мојата порака е - обидете се да ја прескокнете својата сопствена сенка и суета, преминете го Рубикон. Црвенковски, како лидер на опозицијата, да му даде иницијатива на претседателот на Владата да се најдат во четири очи и да се договорат кон сензационалните интереси на Македонија и да се направи тоа не дека им е лесно, туку дека им е тешко. Ова е во национален интерес на Македонија. Но, гледам дека ситуацијата не е лесна, работите се премногу персонализирани и луѓето тешко излегуваат од нивната кожа.

Дали ситуацијата во Македонија е дестабилизирана по инцидентите што се случија во парламентот и недостигот од политички дијалог меѓу власта и опозицијата?

Не, не го мислам тоа. Но, сите чувствуваме еден вид страв и неизвесност што може да се случи. Тоа не е добро, бидејќи климата станува напната, нестабилна и нервозна. Тие што се одговорните во Македонија треба да бидат свесни за тоа и да работат за да не се дофрла масло на огнот. Причината за сето ова е блокадата од Грција, која во суштина е неправедна, но животот на реалполитиката бара компромисно решение.

Добивме информации од други страни дека процесот за изнаоѓање решение на името напредува. Откако премиерите на Грција и Македонија ги презедоа работите во свои раце, има повеќе оптимизам и можности да се дојде до компромис. Мислам дека треба со сите сили да се поддржи тоа. Претседателот на Владата, Груевски, не се наоѓа во лесна позиција, тоа е јасно, бидејќи јавното мислење во Македонија не е наклонето за компромисно решение за името. Но, тука треба да дојде до израз лидерството. Потребно е да се дојде до компромис, за кој од Грците бараме да биде мек, во смисла да биде прифатлив за Македонија и потоа да ги убедиме луѓето дека тоа е во долгорочен интерес на Македонија.

Ако не се најде компромис околу името, дали постојат други решенија за да се забрза пристапот на Македонија во ЕУ?

За жал, засега не гледам други варијанти. Очигледно е дека сите се наоѓаме во еден вид стапица, во смисла дека општо е прифатен политичкиот став оти тоа е билатерален проблем. Во таа насока, меѓународната заедница го чека тоа решение и никој не се занимава со алтернативата - што ќе стане ако не дојде до решение. Во тоа е и големиот проблем на Македонија. Долго се играше играта на имиџ на преговарање, во смисла се оставаше впечаток дека се преговара, зад сцената, всушност, ништо не се случуваше. Но, според мене, тоа започна да и' штети на Македонија и таа нема корист од тоа. Исто така, мислам дека таа ситуација и' штети и на Грција, но, за жал, во Атина не се подготвени самите себе да си го признаат тоа. Грција е маргинален играч на Балканот, а би можела да биде главен играч.

Тука имаме ситуација во која е потребен пробој, но во меѓународната заедница нема сила да се најдат клучните актери и да ги соберат Скопје и Атина во присуство на Ештон, Филе, Хилари Клинтон, Меркел и Саркози и да останат заедно толку време колку што е потребно да се најде решение. Тоа не се случува и, најверојатно, нема да се случи. Така, ни останува да ги убедуваме двете страни да го најдат тоа решение.

Дали Вие го правите тоа?

Да, јас се занимавам со тоа да ги убедувам Грците, за нив е доволно и решение со кое ќе си го „спасат лицето“, односно што и да се промени во името, тоа е веќе промена и значи дека треба да бидат задоволни, зашто го бараат она што не може да се прифати во Македонија. Тоа е тоа, но најголемиот број земји-членки на ЕУ се незаинтересирани. Тука се наоѓа и најголемата опасност за Македонија, постои консензус ЕУ да се прошири кон Хрватска, но во ЕУ многубројни се оние што мислат дека нема ништо лошо ако другите треба да чекаат, чекаат и чекаат.

Вие, заедно со други европратеници, се сретнавте со комесарот за проширување во Стразбур, за што разговаравте со него?

Зборувавме за проширувањето, се водеше дебата со него, бидејќи оваа недела се усвојуваше резолуција за Косово и за Албанија, при што зборуваме и за Македонија. Комесарот беше релативно оптимист дека проблемот сега се наоѓа во рацете на двајцата премиери и сега очекува во догледно време да дојде до компромис, кој потоа треба да оди на референдум во Македонија. Се надевам дека сме блиску до тоа решение, тоа значи дека ќе ни биде потребна тактика како да се помогне околу тој компромис за „спасување на лицето“ и да биде усвоен од двете страни. Времето не работи за Македонија, тоа се тешки, болни одлуки. Ние, Словенците, добро го знаеме тоа, бидејќи имавме слични ситуации со Италија.

Работите на извештајот за Македонија, дали имате впечаток дека сега Македонија повеќе се занимава со проблемот околу името отколку со основните реформи кои се потребни за влез во ЕУ?

Повеќе гледам проблем во мотивацијата и енергијата, која се вложува во потребните реформи. Тоа дека се потребни реформи често звучи апстрактно и тешко за да им се продаде на избирачите и јавноста, но, всушност, тоа се многу конкретни задачи и проекти. Македонија, за среќа, има невладини организации кои квалитетно го следат тоа и се способни во секој момент да дадат јасна анализа и извештај што е постигнато, а што не е постигнато. Се разбира, блокадата од Грција го кочи во психолошка смисла мотивот за реформи, така што сето тоа е поврзано меѓусебно.

Во Македонија се слуша дека е можно Европската комисија годинава ја повлече препораката за преговори, дали може да се случи тоа?

Не, тоа не оди така. Не е потребно повторно да се дава препораката. Проблемот е во тоа што Македонија може, за жал, да се симне од дневниот ред на ЕУ ако набрзо не биде деблокирана ситуацијата со преговорите. На пример, во декември на самитот на ЕУ, сите министри зборуваа за прашањето со Македонија. Сега, во јуни, само словенечкиот министер за надворешни работи, Жбогар, заде збор за ова прашање, на што реплицираше Друцас. И се' заврши на ова. Тоа е негативен тренд кој може за две-три претседателства да доведе до ситуација во која Македонија повеќе нема да биде на дневен ред, што ќе биде катастрофално за македонските интереси.

http://www.utrinski.com.mk/?ItemID=DF47A67BF6048C4D800FE3242B7689A2
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #101 на: Јули 14, 2010, 09:00:25 »

Пламен Павлов: По-млади църкви от нашата имат много повече светци

14 юли 2010 | 18:25 | Агенция „Фокус”

Историкът доц. Пламен Павлов от Великотърновския университет „Свети Свети Кирил и Методий” пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Г-н Павлов, как се роди идеята за книгата „Българи – светци”?
Пламен Павлов: Книгата „Българи светци” е един стар проект – мой и на общобългарска фондация „Тангра – ТаНакРа”. Идеята се роди около 2000 г., когато работех в Агенцията за българите в чужбина и много наши общности ми искаха информация за светци, които са българи, тъй като в много от църквите на българите по света универсалните общохристиянски светци ги има, но сравнително по-малко присъстват нашите светци. Първите публикации на тази тема ги започнах още в тогавашния интернет вестник на ДАБЧ „България днес”, който много отдавна не съществува, изместен от нови издания. Постепенно се разви идеята да се напише една нова книга за светците – българи, която беше възприета от фондация „Тангра ТаНакРа”. Написахме я заедно със ст.н.с. д-р Христо Темелски, известен български църковен историк. Книгата е под редакцията на проф. Георги Бакалов, едно от най-големите имена в съвременната българска историография и най-добрият познавач на средновековната и по-новата църковна история на България и православието. Тя е оформена като албум, великолепно илюстрирана, но като автор държа много и на текстовете.
Целта на тази книга беше да се разкаже по един съвременен, научно обоснован и достъпен начин за тези светци, които нашият народ схваща като българи.
Фокус: Кои са най-известните и най-неизвестните от тях?
Пламен Павлов: Принципът беше – не българските светци, а българи – светци. За това настояваше съпредседателят на „Тангра” Димитър Димитров. Отначало имах известни резерви, но после сам се убедих в правотата на тази идея. Ние, като християнски и православен народ почитаме всички универсални светци – Свети Георги, Свети Димитър, Свети Константин и Елена... Но все пак нашият народ в над хилядагодишната си история е възприел някои от тези светци като свои, независимо от това дали те наистина са българи. Част от тези светци, които не са българи, са възприети като част от нашата традиция и за това има сериозни основания.
Кои са най-известните български светци е много трудно да се каже. Но несъмнено в нашия национален пантеон водещо място имат Светите братя Кирил и Методий. Не по-малко – Светият Княз Борис Михаил Покръстител. Светите Седмочисленици – Кирил и Методий и най-близките им ученици. Свети Йоан Екзарх, който е канонизиран през средновековието, има дата в календара на Руската православна църква, докато в нашия календар на Българската православна църква той отсъства. Това е един от многото случаи, в които нашият църковен календар трябва да се коригира, тъй като има светци, канонизирани още през Средновековието, които по различни причини днес ги няма в календара, а е крайно време да заемат полагащото им се място.
Прави впечатление, че някои по-млади църкви от нашата, примерно, Руската православна църква, Сръбската православна църква, имат много повече светци. Руската православна църква има над хиляда светци и групи светци. На какво се дължи това, е трудно да се каже, но във вековете на турското робство и на господството на Вселенската патриаршия паметта за нашите светци е била изтривана. По някакъв начин е била унищожавана или – скривана.
Още отец Паисий се е опитал да събере българските светци – имаме един от най-големите примери в неговото лице. Той тогава достига до едно твърде скромно число – около 50-ина светци и групи светци. В нашата книга те са 126 светци и групи светци. Като казвам - групи светци – някои от тях са 110 търновски великомъченици или 40 пловдивски мъченици... Това са доростолските мъченици от днешния град Силистра или Тивериополските мъченици от днешния град Струмица. Ако се сметнат групите като персоналии, става дума за около 400 души, които нашият народ е схващал като българи и като наши собствени светци. Това е много важен елемент от гледна точка на светското възприемане на култовете, освен от чисто верския му аспект, който винаги е бил много важен.
Фокус: Кои са най-интересните светци?
Пламен Павлов: В нашата традиция влизат няколко много интересни примера като Свети Крал Тривелий – хан Тервел, който влиза от западната традиция в нашата и при Паисий е възприет като български светец. Ние сме включили и някои светци, които са българи по род, но са се прославили в други държави. Българският народ е знаел, че са българи. Такива са светите братя Борис и Глеб, първите национални светци на Киевска Русия. Те са българи по майка и това се казва категорично в тяхното житие и в „Повест за изминалите години” – първата руска летопис. Към тях могат да се прибавят учителите на християнството, които България дава на други народи. Не бива да забравяме, че България е дала, особено на другите православни народи, цяла плеяда от духовни водачи. Тези духовни водачи започват със Свети Михаил Българина, първия митрополит на Киев още от края на Х век, минават през Свети Киприан Българина, една от най-големите фигури в средновековния руски църковен живот. Към тях можем да прибавим още трима или четирима сръбски патриарси – за един от тях може да се спори дали е българин или е просто български възпитаник. Например Свети Ефрем е двукратен патриарх на Сърбия, смятан от сръбския народ в началото на 15 век за по-велик дори от княз Лазар. Това са личности, които ние по някакъв начин сме забравили или сме оставали на заден план, а те заемат категорично място в духовния живот на други народи. Свети Никодим Тисмански – първият голям влашки, днес румънски, светител на съседния на нас православен народ – румънския. Той е българин от Прилеп - днешна Македония, който е кореспондент със Свети Патриарх Евтимий, бил е известно време във Видинското царство. По време на унгарската окупация той създава най-големите манастири във Влахия, някои от които носят български имена – Водица, Бистрица.
България като една стара християнска земя е излъчвала мощна духовна енергия към по-млади християнски народи, каквито са руският, украинският, белоруският, влашкият и молдовският и тези неща ние нямаме право да ги забравяме, нито да ги премълчаваме. За съжаление в тези страни се игнорира присъствието на български светци. Ние имаме една непотърсена българска святост, която нямаме право да премълчаваме. Тя не е въпрос на някакво патриотарство или на някакъв дебелашки патриотизъм, а просто въпрос на историческа истина и на осъзнаване на точното място на българската традиция и история в историята на православна Европа.
Една от целите на тази книга е да покаже, да реабилитира тази българска святост, да я допълни с нови научни аргументи и открития, тъй като има много материали, които предишните хора, които са писали по въпроса, не са знаели. Но ние отдаваме дължимото и на проф. Асен Василев, на монахиня Валентина Друмева, на Валя Христова от Шуменския университет, на доц. Павел Стефанов. Ние сме се стремели да не пропуснем нищо от това, което е известно, и мисля, че тази книга и за в бъдеще може да бъде допълвана, тъй като нашата българската святост, както пише цитираната от мен Валя Христова, стои пред очите ни, без ние да я съзнаваме. Българският е един от най-дневните християнски народи. Вярно е, че покръстването на българите е по времето на Светия Княз Борис-Михаил през 864 г., но ние не бива да забравяме, че християнството по нашите земи се проповядва още от I-ви век и то от апостолите и от техните най-близки ученици. Не можем да забравяме, че Свети Апостол Павел е минавал през земи, които днес са български и то през село Гърмен, където е проповядвал. Апостол Андрей, когото Русия и Румъния славят като свой апостол, е ходел по нашите брегове. Някои от най-старите църкви на европейския континент са създадени в нашите земи – Филипопол, Одесос...
Фокус: Откога е последният български светец в църковния календар?
Пламен Павлов: За последен път Българската православна църква е канонизирала светци през далечната 1964 г. Това са Паисий Хилендарски и Софроний Врачански. Нашата молба към Българската православна църква е да се заеме с този въпрос и да отдаде дължимото на десетки и стотици хора, които имат своя принос в духовното ни изграждане или са мъченици, пострадали заради българския си род и своята православна вяра – такива има пострадали от комунистическия режим, такива хора има между бесарабските българи, между българите от Македония. В предговора на книгата съм казал, че българската святост и българското мъченичество са нещо много по-голямо от тясноцърковния подход към въпроса.
Ние не можем да забравяме мъченията, на които са подлагани нашите сънародници в Македония, особено след Втората световна война пък и преди нея, откакто тези земи са окупирани от Кралска Югославия и после от режима на маршал Тито. Не можем да забравяме геноцида на бесарабските българи в зимата на 1946 - 1947 г., когато стотици хиляди хора измират от гладна смърт. Не можем да забравяме терора над банатските българи, които са католици; ние сме включили в книгата информация и за българите католици.
Аз поздравявам Христо Темелски за това, което направи, защото той включи в книгата много полезна информация за това как човек трябва да се държи в храма, как трябва да се обръща към духовенството – неща, които в общата култура на българина са на много заден план и го виждаме много често в грешките, които правят нашите политици и официални лица при общуването с църквата. Българската църква е една от най-древните православни църкви. Ние трябва да я пазим, независимо, че тя невинаги реагира достатъчно адекватно на съвременността и да не изпадаме в чуждопоклонство, особено по отношение на Вселенската патриаршия. Аз имам дълбока почит към Вселенската патриаршия, но не бива да се забравя, както много често се допуска от нашите медии, че вселенският патриарх не е наш папа. Той теоретично е първият между православните патриарси, но в крайна сметка ние си имаме собствена патриаршия първи от всички други днешни съвременни православни народи. Ние сме чада на Българската патриаршия, а не на някоя друга.
Фокус: Извън Светите братя Кирил и Методий има ли други български светци, на които са кръстени храмове извън България?
Пламен Павлов: Има и това е радващо, тъй като някои от тези светци са софийските новомъченици – Св. Георги Нови Софийски, Свети Никола Нови Софийски. Не бива да забравяме Света Злата Мъгленска, на която също има кръстени храмове, включително и един храм в Бургас, който се строи в момента. Има кръстена църква и на Св. Прокопий Варненски, който също е български новомъченик. Аз мисля, че тази традиция трябва да се разширява, тъй като особено за българите в чужбина е много добър знак да се показва българското. При нашите църкви в Бесарабия и в днешната Румъния, където положението е още по-деликатно, много често работят руски или някакви други иконописци. Разбира се там български светци присъстват, българи, които посещават нашите сънародници им носят икони на Св. Иван Рилски, на Св. Петка Търновска, на знаковите светци. Но в това отношение ние също трябва да бъдем много по-активни, за да може да присъства българското. Разбира се във вярата това не е доминиращото, но това е много важно и ние знаем, че през Възраждането част от нашето осъзнаване като народ беше не само религиозно-политическата църковна борба, а и творбите на Захарий Зограф, който буквално българизира българските църкви. Това пък е невъзможно без Паисиевата история, както тогава са я наричали по изданието на Христаки Павлович. За един народ е много важно да знае своята собствена духовна традиция и да я втъкава в общата християнска традиция. Ние имаме достатъчно много заслужили мъченици и преподобни, така че тази практика би трябвало да се разширява. Тя е имала своето място още в Средновековието – със Свети Климент Охридски, със Свети Седмочисленици. В съвременните времена, осмислена по един културен, цивилизован начин, тя може да има още по-добър ефект спрямо нашето съзнание като един народ със стара история и надявам се с добро бъдеще.
© 2010 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #102 на: Јули 19, 2010, 07:53:48 »

Хајредини: Разликата меѓу мене и Груевски е тоа што на мајка ми не и купив 4 стана

Цитат
Долгот на државата кон фирмите е непознаница. Сумата што се споменува е најразлична и не е мала. Според податоците на А1 долгот изнесува близу 170 милиони евра.

Но некои експерти сметаат дека таа сума е далеку поголема. Еден од нив е Џевдет Хајредини кој вечерва е гостин во вестие на А1.

Владата крие колку е должна на фирмите иако треба да информира ја информира јавноста за своите потези за својата работа, своите политики. Како пресметавте дека износот е 600 милиони евра долг на владата?

- Јас би рекол дека повеќе пати се јавувам на оваа тема во медиумите дека долгот е голем и тој не е помал од 600 милиони евра. Јас не располагам со таква логистика, владата на Македонија, поготово актуелната влада најмногу се фали дека постигнала најголеми успеси во имплементацијата на информатичката технологија, посебно министерството, средни училишта итн. Ако некоја влада располага со податоци секој ден само да притисне на дугме и да излезат не само вкупниот долг спрема фирмите него и аналитички би требало да биде оваа влада. Инаку доколку тоа го нема таква ажурна, точна евиденција тогаш премногу пари се потрошени за таа информатичка технологија.


http://www.a1.com.mk/vesti/default.asp?VestID=125464
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #103 на: Јули 24, 2010, 10:07:39 »

Д-Р ЃОРГЕ ИВАНОВ, ПРЕТСЕДАТЕЛ НА РЕПУБЛИКА МАКЕДОНИЈА

Чекаме Грција да се помести од тврдите позиции





Тврди и бескомпромисни грчки ставови се најголема пречка за да се постигне заемно прифатливо решение за проблемот што ја попречува евроатлантската интеграција на нашава земја, смета шефот на државата Ѓорге Иванов. Затоа, според него, Македонија гради однос на што подобро меѓусебно разбирање и доверба, но се' уште се чека на поместување од грчките тврди позиции.

За ова, но и за другите актуелни прашања во земјава, претседателот Иванов зборува во денешното интервју.

Дали Ве загрижуваат анкетите според кои, на пример во јуни, 45 отсто од граѓаните изјавиле дека сметаат дека земјава се движи во погрешна насока, додека анкетата на СЕП го покажа трендот на евроскептицизмот?

- Ова е една долготрајна тема што излегува на површината секогаш кога Македонија се соочува со пречки на евроатлантскиот пат поставени од страна на Грција. Сметам дека е крајно неодговорно, ако веќе сите знаеме дека јавна и отворена политика на Грција е да го попречува членството на Македонија во Европската Унија и во НАТО, од тоа да произлегуваме со заклучок дека некако Македонија загубила интерес или желба за членство. Тоа е едноставно извртување на состојбата наопаку. Македонија е посветен и ангажиран сојузник на НАТО и на Европската Унија во Балканот. Ние учествуваме во мировните мисии како да сме полноправна членка, дури и на горната граница на нашите можности. Македонија ја координира својата политика со политиката на Европската Унија. Амбициозно работиме на исполнување на Копенхагенските критериуми, кои се потребни за членство во ЕУ. И притоа, и покрај условите на криза во кои се наоѓа целиот свет, и покрај грчката блокада и непримерните барања поставени пред Македонија, посветеноста на граѓаните кон европската агенда останува исклучително висока. Оттаму, навистина не можам да ја разберам потребата со сила да бараме евроскептицизам во Македонија. Да додадам дека евроскептицизмот подразбира сомничавост во самиот концепт на работењето на Унијата. Во Македонија, ние немаме ниту една сериозна политичка опција што ги оспорува принципите на Унијата, успешноста на овој исклучителен мировен и развоен проект и потребата од демократска отвореност на Македонија. Таква критика, која може да се слушне во некои од државите-членки на ЕУ, потоа во политички кругови надвор од ЕУ, во Македонија едноставно нема. Во Македонија има укажување на фактот дека идентитетот, името, припадноста на земјата-кандидат навистина не смее да биде услов за членство. Дека грчките условувања поттикнуваат недоверба, национализам и дека се недостојни за европска држава. Тоа, сепак, не може да се толкува како сомничавост во успешноста на Унијата или во потребата Македонија да стане членка што поскоро, туку, напротив, е израз на разочараност од грчката блокада која го држи овој проект подалеку од Македонија.

Како, воопшто, гледате на социоекономската состојба во земјата, задоволни ли сте од она што се остварува како пораст на општествениот производ, инвестиции, новите вработувања, задолжувањата...?

- Мислам дека во ниедна држава, доколку ги прашате граѓаните, нема да добиете одговор дека економската состојба е добра. Секогаш има простор за подобрување. Во Македонија, во средината на 90-тите години ние навистина испуштивме еден период во кој други европски држави подобро се снајдоа и побргу фатија приклучок кон реформите и отворањето на економијата. Пред две-три години имавме период на забрзан развој и покрупни инвестициски проекти, кој за жал беше пресечен од светската економска криза, која силно ги погоди сите држави во светот до таа мера што почнаа да се отвораат прашања за одржливоста на светскиот економски модел. Сметам дека резултатите во економијата може да се менуваат во зависност од светските текови, но дека е многу важно ние како држава да стоиме на принципите што во време на светски напредок ни овозможуваат да ги следиме другите држави, а во време на криза овозможуваат таа криза помалку да се почувствува кај нас. Тие принципи секако се намалување на расходите на државата, отстранување на пречките пред стопанствениците, наградување на трудот и успехот. Државата може со некои мерки и активно да помогне. Наша одговорност како политичари е да обезбедиме, пред се', безбедност и правна сигурност во државата, кои се неопходни за развој на бизнисот. Да обезбедиме образование што ќе ги следи потребите на стопанството, нешто во што како држава навистина многу вложуваме. Да загарантираме дека сите политички пречки за отвореноста на нашата економија ќе се отстрануваат. Како претседател јас навистина имам ограничени можности да влијаам во економската сфера, но моја определба е со директни контакти и со ангажман на бизнис-заедницата на моите патувања во странство да се обидеме да го отвориме македонското стопанство кон надвор. Мора да се отвориме кон сите пазари што се нудат, како кон развиените и напредни западни држави, така и кон големите потенцијали на другите континенти каде што дури имаме препознатливост и минат труд што некако лесно сме го запоставиле.

Политичкиот дијалог во земјава ни се претвори во изрекување на што поголеми и потешки навреди, на прсти се бројат лидерски средби, имаме инциденти, за кои американскиот амбасадор во земјава рече дека „ниту едната ниту другата страна не се разликува во поглед на своите реакции и постапки“?


- Понекогаш имам чувство како некој во Македонија да се плаши од успехот. Тој парадокс на влошување на односите тогаш кога знаеме дека сме под особен интерес ни се случувал и во минатото. Сведоци сме дека и други држави од соседството имаат слични ситуации, да трпат негативните последици во нивните интегративни процеси поради внатрешните несогласувања. А сепак, тоа е една тема што би требало сите да ги обедини и да биде над потребата од ситни престрелки. Мора да разбереме дека учеството во политичките процеси нема алтернатива, особено не за политичките фактори кои решиле да излезат и да бараат доверба од граѓаните. Учеството во политичката борба не смее да се условува.

Не сум тука да избирам ново име на оваа држава

Може ли, тогаш, земјата - со вакви перформанси - во ноември годинава да добие позитивен годишен извештај од ЕУ и определен датум за почеток на преговорите?

- Република Македонија веќе доби еден позитивен извештај, со препорака за почнување на преговорите, и тоа заедно со визната либерализација беше голем успех за минатата година. Јас очекувам дека и годинава ќе имаме позитивна препорака за почнување на преговорите од страна на Комисијата. Секако, ги следиме со внимание критиките што се слушаат за Македонија, и како и секоја година, ги сметам за нешто на што треба да се поработи за извештајот да биде што е можно подобар. Имаше успешни проекти во текот на годината, но имаше и некои, како што е Законот за антидискриминацијата, каде што фактот дека Македонија реши да се фати во костец со тоа прашање беше донекаде засенет со критиките на активистички групи што се почувствуваа изоставени. Јас, лично, не ја прифаќам тезата дека во Македонија одненадеж се' е одлично или, пак, дека се' е станато црно. Но длабоко сум убеден, како што верувам и сите граѓани на оваа држава и сите објективни набљудувачи, дека Македонија одамна ги исполни сите потребни услови за почнување на преговорите за членство со Унијата. Сметам дека предолгото одлагање на овие преговори, од политичката блокада поставена од страна на Грција, е штетно за подготвеноста на Македонија да преговара. Ние како држава мора да имаме поставено нови задачи пред нас, и да ги исполнуваме, за да можеме да напредуваме во интеграциите. Се разбира, ова е многу важно и за успешноста на стратегијата на Европската Унија кон Балканот, на одржувањето на угледот и иницијативата на Унијата во однос на идните членки.

Постигнувањето договорот во спорот со Грција околу името на нашата земја ни се наметна како клучен фактор од кој зависи нашата евроатлантска интеграција. Што може да се очекува во наредниот период?

- Македонија досега многупати покажа дека е подготвена за дијалог, за средби, за комуникација, како единствен начин да се надминуваат разликите во мислењата. Ние градиме однос на подобро меѓусебно разбирање и доверба за да се изнајде заемно прифатливо решение. Заинтересирани сме уште утре, или што побрзо да се дојде до тоа, бидејќи е тоа во наш интерес. Добро е што во изминатиот период новиот премиер на Грција, господин Папандреу, покажува подготвеност за средби, иако се' уште чекаме на поместување од грчките тврди позиции за да можеме да бидеме поголеми оптимисти за надминување на блокадите поставени пред Македонија.

Се добива впечаток дека странските дипломати се поголеми оптимисти во однос на брзото решавање на проблемот отколку што тоа може да се заклучи од изјавите на нашето раководство.

- Доколку ги следите моите и изјавите на другите македонски политичари упатени во разговорите за името, мислам дека нема да почувствувате песимизам или отфрлање на можноста за успех. Ние, напротив, знаеме да ја поздравиме одлуката на раководството на Грција да престане еден игнорантски однос во кој нивните политичари едноставно одбиваа да седнат на иста маса со нас, а притоа сепак тврдеа дека се посветени на решение. Ние сега имаме редовни средби, на кои, за жал, се' уште може да се слушнат некои тврди и бескомпромисни ставови. Затоа, мислам дека би било неодговорно ако како политичари не го посочиме фактот дека меѓународните фактори мора да бидат свесни дека задачата пред нас не е ни малку лесна. Дека мора да надминеме децении на негативна пропаганда во Грција, на разни теории на омраза и на заговори. Македонија мора, на крајот на краиштата, да се избори за правото да биде признаена како независна држава, на која и' се признаени нејзините права и обврски. Да се вцртаме како полноправен субјект во мапата на Европа.

„Вардарска Република Македонија“, „Република Македонија (Вардар)“, се нови варијанти за наводно компромисно решение. Има ли вистина во ова? Како воопшто гледате на овие предлози?

- Јас не сум тука да избирам ново име на оваа држава. Ако веќе ме прашувате за мојот избор, тоа е секако Република Македонија, за сите употреби, односно ерга омнес. Ние имавме случаи кога во експертската јавност се разгледуваат кои се можните замки и опасности што произлегуваат од евентуалната промена на името, и тоа е нормално, бидејќи како држава сме вклучени во процес без преседан, да се бара промена на државното име. Се разбира дека е тешко да се претпостави на кои се' сфери од општествениот живот идејата да се менува името на цела една држава може да се одрази. Дали тоа ќе се одрази на индивидуалните права, дали ќе бидат засегнати националните права, културата, економијата... Оттаму, јас разбирам дека во експертската јавност критички ќе се опсервираат сите можни предлози. Но, затоа не треба академски дискусии да се претставуваат како државен став. Државниот став е нешто друго.

Што доколку не се постигне компромис, имате ли Вие и останатото државно раководство план и визија за тоа што ќе се случува и во која насока ќе оди земјата?

- Македонија нема друг стратегиски план. Ние секако мора да ги следиме македонските интереси и потреби, и тие недвосмислено укажуваат во една насока: напредна, економски и демократски развиена држава, целосно интегрирана во НАТО и во Европската Унија. И таа цел ние ќе ја оствариме.

Нема причини за загриженост од дестабилизација

Во една од Вашите најнови статии под наслов „Пакс Еуропана“ наведувате дека ваков модел денеска му е потребен на нашиот регион, по примерот на „Пакс Романа“ и „Пакс Отомана“. Оптимист ли сте дека ова идеја може да биде прифатена во ЕУ?

- Оваа идеја за која честопати зборувам на средбите со меѓународни државници е добро прифатена. Тоа е секако идејата на ЕУ, односно на Обединета Европа, на простор без граници. Моја цел е да покажеме дека ние на Балканот навистина живееме со таа идеја. Уште поважно, дека и во минатото сме живееле со таа идеја, дека и покрај јасните слабости во минатото, живеењето во тоталитарни и недемократски системи, имало нешто што треба да се зачува, а тоа е постоењето на Балканот како отворен простор во кој сите меѓусебно ќе комуницираме. Секако, овој пат во демократски рамки, како демократски и рамноправни држави. Од разговорите со турскиот министер за надворешни работи Давутоглу, знаеме да се навратиме на последиците што произлегуваат од затворањето на Балканот, со исцртувањето на државните граници и потоа со одлуката тие граници да се дополнат со недоверба и сомничавост. Давутоглу честопати наведува колку некогаш напредни балкански градови, кои просперирале во услови на отворен простор, одненадеж се нашле отсечени, без простор за дишење. Примерите на Пловдив, Битола, Едрене, Призрен, покажуваат што може да се случи кога еден град што бил трговски, интелектуален, културен и политички центар, одненадеж ќе се најде отсечен од околината со која тргувал, комуницирал и соработувал.

Имавте повеќе средби со Ваши колеги - претседатели на државите во регионот. Дали се тие знак и потврда дека граѓаните не треба да стравуваат од дестабилизација во регионот?


- Не гледам причина за загриженост од некаква дестабилизација. На нашите регионални средби разговараме за инфраструктурата на нашите држави, за енергетското поврзување, за искористување на можностите за економска размена. Особено имајќи предвид дека долго време инфраструктурните проекти се правеа без да се има визија и перспектива за соработка меѓу државите, напротив, некои од овие проекти се правеа и како да се имаше предвид да му се нанесе штета на соседот, а не да се бара можност за соработка. Затоа е многу важно што почнуваме да зборуваме за заеднички проекти. Секако дека на некои од средбите, како што беше неодамна во Сребреница, неизбежни се темите на старите непријателства и анимозитетите што ги преживеавме. Но, денес на Балканот имаме демократски избрани водачи и сите гледаме кон иднината.

Какви Ви се релациите со премиерот Никола Груевски, Ве консултира ли за определени прашања, како, воопшто, гледате на ефектите што Владата ги има во својата работа.

- Имаме редовни средби, со заемно почитување и уважување. Се консултираме за сите прашања од нашите заемни овластувања. И во сите области во кои заедно работиме, со премиерот или со членови на Владата, можам да истакнам дека имаме одлична соработка.

А со лидерот на опозицијата, Вашиот претходник Бранко Црвенковски, каква комуникација имате со него?

- Со господин Црвенковски досега имавме неколку средби, меѓу кои и една на ниво на политички лидери во Катланово, која мислам дека послужи како позитивен пример како треба да се разговара, од страна на сите политички фактори, со уважување на заемните несогласувања. Мојата позиција сепак бара непартиско постапување и затоа вакви заеднички средби и понатаму ќе практикувам.

Бранко Ѓорѓевски

 

Односите со Србија не се заложник на индивидуални случаи

Можно ли е одлуката на судот во Скопје, кој ја потврди затворската казна за Јован Вранишковски, да влијае врз влошувањето на односите со Србија.

- Не може еден индивидуален случај да се генерализира и да се претставува како проблем во односите со Република Србија. Односите и соработката меѓу двете соседни и пријателски земји, кои се темелат на длабоки традиции, врски, заедничко минато и иднина, во никој случај не можат да бидат заложник на индивидуални случаи. Има разлики околу прашањата за Косово и за МПЦ, но постојано со мојот колега Борис Тадиќ истакнуваме дека тие разлики не се и не можат да бидат пречка за градење на односи и соработка. По објавувањето на одлуката на судот за овој случај, и мојата одлука да не одам во манастирот „Прохор Пчињски“, од српска страна не пристигнале реакции до мојот кабинет. Годинава, според однапред утврдениот државен протокол, ќе присуствувам на одбележувањето на 2 Август - Денот на македонската државност во меморијалниот центар „Пелинце“.

 

Немам овластувања да се мешам во „случајот Илиевски“

Некои интелектуалци, преку свои истапи во медиуми, од вас побараа да се заложите за ослободување на притворениот фармер Душко Илиевски или барем да му се овозможи да се брани од слобода.

- Како и досега во мојот мандат, цврсто ќе се држам до своите ингеренции и овластувања. Законот за помилувањето, кој претрпе измени во 2009 година, не ми дава право да дадам помилување со ослободување од гонење бидејќи предметот е во фаза на истрага. Сметам дека каков било мој коментар за ова прашање може да се интерпретира како мешање во работите или облик на влијание врз институциите. Не можам да си дозволам да ги пречекорам моите законски надлежности. Тие недвосмислено укажуваат дека претседателот нема овластување да презема какви било дејства што се однесуваат на текот и исходот од постапки иницирани пред судовите или органите на кривичниот прогон.

http://www.dnevnik.com.mk/?ItemID=0F4165FF7800A04382AEBBB959837BEB
« Последно менување: Јули 24, 2010, 10:09:18 disidente »
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Одг: ИНТЕРВЮ
« Одговори #104 на: Август 01, 2010, 09:35:46 »

Л. Королов: Някои разбират от македонския въпрос, колкото магарето от музика




В Канада знаем, че по произход сме българи от Македония и югославския македонизъм никога няма да хване корен сред нас, казва председателят на МПО „Швейцария на Балканите”.

Лари Королов е председател на МПО „Швейцария на Балканите” (Торонто, Канада) и все още член на Борда на директорите и Централния комитет на МПО в САЩ и Канада.

интервю на Даниел Панчев, АРГО

- Здравейте, г-н Королов, надяваме се, че ви намираме в добро здраве! Сърдечни поздрави от България и благодарности за Вашата народополезна дейност! Преди да започнем разговора, ще Ви помолим да се представите накратко. Знаем, че вашият род е от Костурско, Егейска Македония. Кажете няколко думи за фамилната cи история. Кога вашите близки пристигат в Канада?

- Понеже гръцките власти преследваха всичко българско, баща ми бе принуден да напусне родното си село Дреновени, Костурско в 1924 година и отиде в град Варна у вуйчо си. Но нямаше работа и в 1929 година се преселва в Торонто, Канада.

- Каква е необходимостта от изследвания за диалектите в югозападна Македония и популяризирането им в наши дни, за което Вие помагате?

- Българските диалекти в югозападна Македония съхраняват много архаични старобългарски думи и са на изчезване. Исках да помогна на българската наука да опише тия интересни български диалекти. Но има и друго. След 1944 година македонистите в Скопие почнаха да пишат, че тия диалекти са били “македонски”, а не български. От научните изследвания всеки интересуващ се може да види, че в много отношения тия диалекти са по-близки до българския книжовен език, отколкото така наречения македонски език, скалъпен от Блаже Конески след 1944 година.

- Разкажете накратко за МПО в Канада и САЩ – кога е създадена, каква е членската маса в миналото и днес? Кога станахте член на ръководството на МПО?

- Съюзът на Македонските патриотични организации е създаден в град Форт Уейн, щата Индиана, САЩ на 1 октомври, 1922 година от македонски българи, повечето от югозападна Македония- Костурско, Леринско, Ресенско, Битолско, Прилепско и Охридско. Пръв председател е Атанас Стефанов от село Лаген, Леринско, а пръв касиер е Аргир Лебамов от село Вишени, Костурско – баща на Георги Лебамов. МПО издаваше вестник Македонска Трибуна, доскоро вписвана на чист български език със стария правопис. Аз съм член на МПО от 1967 година и член на централния комитет от 2007 година.

- Какво символизира името на Вашето местно дружество „Швейцария на Балканите”?

- След катастрофите, които България претърпя след балканските войни и Първата световна война, не можеше реално да се мисли България да присъедини Македония. Тодор Александров създаде нова стратегия, която да бъде по-приемлива за Великите сили: Свободна и независима Македония, където правата на всички народности – българи, власи, албанци, гърци, да бъдат гарантирани, както Швейцария гарантира правата на всички. И както в Швейцария няма "швейцарски" език и народност, така и Македония няма "македонски" език и народност. Така всички народности в една свободна и независима Македония да бъдат македонци.

- Каква дейност извършва МПО след създаването си? С какво би трябвало да се занимава в наши дни според официалната си мисия, отразена в уставните си документи на организацията?

- Всяка година МПО имаше своите конгреси, където се очертаваха плановете за дейност на съюза за следващата година. Също така на банкетите имаше говорители от американското или канадското правителство или видни професори от американски университети. Всека година МПО пращаше меморандуми до правителствата на Великите сили, където се описваше преследването на македонските българи от гръцките и сръбските власти.

- В миналото МПО подкрепяло ли е македонски българи? Тогава МПО под чие ръководство беше? Доколкото си спомняме май последният случай беше, когато бившият президент Георги Лебамов изпрати писмо в знак на солидарност с Мирослав Ризински?

- Точно така. Георги Лебамов е наясно с неговия български произход. Той ни насърчаваше да помогнем на Мирослав Ризински. Писахме писмо, което изпратихме навсякъде. Даже Георги Лебамов писа до македонския амбасадор във Вашингтон, но не успяхме и Мирослав е още в затвора.

- Как се зароди идеята Ви да се подкрепи Спаска Митрова и през какви перипетии премина реализирането на тази благородна инициатива?

- Как да не помогнем на Спаска? Да затвориш в Идризиво една жена, защото не приема бившия и съпруг в къщата си и да лишиш една майка от чедото си в 21-ви век, е просто варварщина. И всичко това, защото е българка!

- Защо централното ръководство на МПО в лицето на Андрея Алушев отказа писмена подкрепа на Спаска Митрова?

- Госпожа Алушева е много проста жена. Разбира от македонския въпрос, колкото магарето от музика. На миналия конгрес се изрази пред всичките делегати, че българският език е бил употребяван от МПО в миналото! Открито заяви, че не е българка. И защото Спаска е българка, Алушева не искаше да й помогне.

- Кой ръководи днес прославената МПО? Как въобще се стигна до избора на г-жа Алушев за председател и способна ли е тя да се справи със съвременните предизвикателства и натрупващите се проблеми? Доколкото разбрахме Централният комитет се състои главно от група близки роднини на председателката.

- Днес, за жалост, славното МПО се ръководи от една отявлена македонистка. МПО няма да съществува за дълго. Внуците на основателите на МПО са вече асимилирани. Посещението на конгресите намалява и днес МПО има проблеми с финансите. Алушева е неспособна да подобри положението. Щастлив съм, че баща ми е вече покойник и не може сега да види неговото мило МПО.

- Оптимист ли сте за бъдещето на МПО и на българските общности по света? Как МПО би възстановило патриотичната си ориентация? Напоследък българската диаспора в САЩ и Канада е нарастнала значително и мнозина от новите емигранти са фамилно свързани с Македония. Как виждате перспективите за привличане на младото поколение българи в МПО? Какво може да се направи по този въпрос ?

- За бъдещето на МПО не съм оптимист. За съжаление, много малко от македонските Българи, които дойдоха тук след 1990 г., станаха членове на организацията. Те можеха да дадат нов живот на МПО. Правнуците на основателите вече са напълно асимилирани и у тях няма никакъв интерес към миналото, особено в САЩ. Организацията има нужда от пари но нужните суми не могат да се събират от продаването на свещи и бисквити както мисли г-жа Алушева.

- Каква практическа помощ бихте желали да получите от българските неправителствени организации и държавата за съживяването на българския дух в Северна Америка?

- Тук в Канада нашата организация ще продължава да се старае да се бори за заветите на нашите бащи и деди доколкото са нашите възможности. Ние знаем, че по произход сме българи от Македония и югославския македонизъм никога няма да хване корен сред нас. Но повечето сме вече англоговорящи и ни трябват материали за нашата история на английски език.
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !