Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Прикажи ги пораките

Овој оддел овозможува да ги гледате сите пораки оставени од овој член. Но внимавај можеш да ги видиш истите само од делови на форумот каде имаш пристап.

Теми - MacedonBG

Страници: 1 ... 8 9 [10]
136
Мара Бунева                   


                   
 Около имена от родната история, обикновено слабо известни или непознати за мнозинството от българските граждани, често се зашумява инцидентно. Такъв е и случаят с Мара Бунева, чието име многократно бе споменато в електронните медии, след като българи отново бяха бити и унижавани в нашата югозападна съседка. Хора, които вероятно за първи път чуваха за македонската българка, побързаха да демонстрират своята политическа коректност, адекватност и може би модерно мислене. В интернет човек лесно може да се натъкне на коментари като „противоречивата личност на Мара Бунева предизвиква противоречия”, „значи е терористка” и т.н. Слава Богу те не бяха преобладаващи. Все пак тук е редно да им се отговори лаконично: личността на Мара Бунева въобще не е противоречива, но да – тя е терористка. По нейно време мъстителите на ВМРО и всеки добър българин е произнасял тази дума с почит, благоговение и страхопочитание, които днес са абсолютни чужди. Терорист е бил синоним на поборник, правещ свещена саможертва без отсянка на съмнение в правотата на каузата. Никакво противоречие няма в тези хора, а яснотата на мисли и дела е дотолкова ослепителна, че е неразбираема в рамките на една нова неолиберална парадигма от „ценности”.
                   
 Мара Бунева е родена през 1902 г. в Тетово, Северозападна Вардарска Македония. Търсещият символика, лесно ще я открие както във фамилното й име, така й в родното и място. Този македонски край днес върви към пълна албанизация и отмиране на българщината. Борбеният дух е изместен от апатия и разложение, горепоместената песен е заменена от обидни квалификации и гавра над всичко българско. Сякаш един век разделя не само времето, но и друг народ… Семейството на Мара е будно и сравнително заможно. По-големият й брат Борис е изпратен да учи в известната Солунска гимназия, не само най-големият просветителски център в Македония, но и едно от най-добрите български учебни заведения въобще. По време на Междусъюзническата война той напуска града и бяга в България. Както много други синове на Македония постъпва във Военното училище. Завършвайки, е причислен към Кавалерийския полк на Негово Величество и участва в Първата световна война. По това време извиква в София сестра си Мара, която завършва стопанска гимназия и следва в Софийския университет. В началото на 20-те години жени с такова високо образование са изключителна рядкост и то не само в България. Не случайно Бунева прави впечатление на изключително силна личност от съвсем ранна възраст в столичното общество. Интересно е да се отбележи, че запазва бащината си фамилия и след като се омъжва за кавалерийския офицер Иван Хранков, приятел на брат й. Едва ли обаче някой очаква, че животът на надарената с грация и финес красива българка ще бъде толкова кратък и ще завърши така бурно.
                   
 Борис Бунев напуска армията скоро след края на Голямата война, за да се отдаде на революционната борба на поробеното отечество. Подобно на други български военни става инструктор на чети, а по-късно и на терористични групи. Постепенно привлича сестра си към структурите на ВМРО и в последствие особено към ММТРО (Македонската младежка тайна революционна организация). В София пред нея се очертават съвсем други перспективи. Занимава се с благотворителна дейност, грижейки се за сирачета и намиращите се в тежко положение македонски бежанци. Тежката съдба на поробените български краища след националното крушение намира съвсем директно отражение в столицата. На Мара е предлагано и да стане директор на девическа гимназия, ала напразно. Изборът да се жертва за Македония изглежда толкова тежък за крехките женски рамене, но тя го прави с непоколебима твърдост.
                   
 1927 г. е белязана от Скопския студентски процес (за него по-подробно виж статията за Димитър Гюзелов). Членовете на ММТРО са измъчвани физически и психически месец наред. При все това накрая държанието им е изключително достойно, с което на Белград е зашлевена оглушителна плесница. Истината за режима в Бановината не може да бъде потулена по никакъв начин. ВМРО издава смъртна присъда на главния следовател по делото и юрисконсулт на Скопското жупанство Велимир Прелич. За изпълнител е определена Мара Бунева. Покушението е добре обмислено и подготвено. Всъщност за спонтанна реакция не можа да става дума, което показва хладнокръвността на младата българка. От края на 1927 г. революционерката работи методично под прикритието на малко текстилно предприятие в Скопие в посока на планирания атентат. Проучва маршрутите, по които сърбинът се разхожда, кога излиза от службата си и отива на обяд. Всъщност тайната полиция подозира нещо и Прелич излиза единствено с охрана. Няма обаче как да предвидят източника на заплахата.
                   
 По пладне на 13 януари 1928 г. Прелич минава при Камен мост на Вардар. Към него се приближава стройна жена и преди охраната да усети заплахата го екзекутира с три куршума от упор, след което сама се застрелва в гърдите. Докато все още може да говори, промълвява, че е убила сръбският велможа заради мъченията над нейните братя студенти. Умира от раните си през нощта на 13 срещу 14 януари, като по този начин споделя съдбата на такива бойци на ВМРО като Владо Черноземски. Новината за подвига й обикаля цяла Европа. В Белград разбират, че дългата ръка на Ванчо Михайлов може да застигне всеки угнетител на българския народ в Македония и средства и изпълнители винаги ще бъдат намерени.
                   
 Сръбската власт отвръща на покушението с жесток терор. Отмъстено е й на семейството на Мара Бунева. По-малкият й брат Лазар, който е войник в санитарния полк в Битоля, е отвлечен от казармата и убит. Същото се случва й с друг неин роднина – тетовският адвокат Борис Андреев. Това което обаче сръбските палачи не могат да изличат е спомена в народната памет. Символът, какъвто е паметната плоча, поставена на мястото на разстрела на Прелич през 1941 г., след 1944 г. е разрушен. На същото поругаване стана обект и след подновяването си не веднъж през последните няколко години. Псувните, които се сипят по „българоманката”, са особено актуални днес. В безсилната си ярост сърбомакедонизмът обаче не може да промени миналото, колкото и да владее настоящето. Образът на една голяма българка продължава да не дава покой на множество дребни душици.
                   
 На този фон реакцията на паразитите, вкопчили се в българската държава, макар и външно да изглежда съвсем естествена и защитаваща националните интереси, всъщност поразява със своето нагло лицемерие. Самият факт, че чак сега се обръща сериозно внимание на мерзката антибългарска пропаганда, водена от Република Македония в продължение на толкова много години, е унизителен. Истински чувстващите се българи при все това са длъжни да намерят начин за отпор въпреки предателската същност и роля на днешния политически елит. По-нататъшното отстъпление само ще насърчи и без това вихрещите се съвсем свободно врагове на България.
                   
Орлин Вардарски

137

Един от основните белези, по които може да познаете гражданите на новосъздадените от Коминтерна нацийки е тоталната липса на познания по водещи исторически категории като "международно право", "държавнотворни традиции" и целият набор от механизми и институции, които обуславят съществуването на една суверена държава. Това естествено се дължи на липсата на история!

Българската дипломация през средните векове се характеризира с динамичност и разнообразност на прилаганите похвати. За българите сключването на даден договор и неговото спазване е придобивало сакрален характер, което подтиква Византия да се стреми към договорни отношения именно с тях. Условно българската средновековна дипломация се разделя на два периода:

Към първия период спадат всички договори, предхождащи създаването на Дунавска България.

Една от първите дипломатически договорености на Древна България е с първата в света християнска държава Армения. От съчиненията на Мойсей Хоренски научаваме за Българо-Арменски военен договор от 450г. за обща борба срещу Персия и нейните стремежи да ликвидира в зародиш християнството. От 480г. пък датира първия "Българо-Византийски съюзен договор" за общи военни действия срещу остготите. Менеандър Протектор в своя труд "Пратеничеството" ни дава ценна информация за сключването на още два Българо-Византийски договора между Сандилх и Юстиан Велики и между Заберган и Юстин II. Михаил Сирийски описва Българо-Византийски договор между Булгарис и Маврикий според който на около 10 000 българи се разрешава да се заселят в Горна и Долна Мизия. Велика България поддържа постоянни дипломатически отношения с Византия. През 619г. кан Органа посещава Константинопол заедно с племенника си Кубрат, който през 635г сключва с кръстника си Император Ираклий Българо-Византийски договор за мир. Кан Кубрат е удостоен с титлата "Патриций".

В Българската канцелария са налице длъжности като "самсис" или "сампсис", което ще рече писар, четец, летописец или най-общо казано секретар по договорите. Ще подчертая, че в този период е било изключителна рядкост дори и за Византия сключването на писмени договори!

Към втория период се отнасят всички договори на Дунавска България с заобикалящия я свят.

До началото на VIII век държавите в Европа са само няколко, а до края на X век те са по-малко от десет. България има договорни отношения с Византия, Папската Държава, Франкската държава, Свещената Римска Империя, Унгария, Сърбия, Хърватия, Киевска Рус, Волжка България и др.

От Първото Българско царство са ни известни 38 междудържавни договори (от тях 23 са с Византия), а от Второто Българско царство 78 с 24 държави. Тук не включвам преписките предхождащи сключването на всеки един отделен договор или пък официалната кореспонденция, която е известна на историческата наука, но не е довела до сключването на международни договори, по една или друга причина! В Средновековното законодателство има основно четири вида международни договори:

1. За прекратяване на дадена война: Такива са Българо-Византийски Договор от 733г. между Кан Телериг и Константин V Копроним и Българо-Сръбски Договор между Цар Симеон и Петър Гойникович 917г. По своя характер тези договори са най-редки и нетрайни!

2. Мирни договори: Мирен Българо-Византийски договор от 681г. между Кан Аспарух и Константин Погонат, договор за "дълбок" 30-годишен мир от 814г. между кан Омуртаг и Лъв V Арменец и договор за "дълбок мир" между кан Борис и Михаил III от 863г.

3. Договор за мир и сътрудничество: Българо-Византийски Договор от 705г. между кан Тервел и Юстиниан II и Българо-Византийски договор от 927г. между цар Петър и Роман Лакапин.

4. Търговски договори: Българо-Византийски договор от 716г. между Кан Тервел и Теодосий Атрамитец.


При Цар Симеон Велики Българската Средновековна Дипломация се превръща в истинско изкуство. На три пъти чрез водене на официални преписки с Византия той подготвя подписването на мирен договор. Това става през 895-896г. с византийския пратеник Лъв Хиросфакт, в периода от 912-925г., с Патриарх Николай Мистик, и накрая в периода 925-927г. с Император Роман Лакапин. Трите преписки се водят общо седемнадесет години. В преписката си с Лъв Хиросфакт Цар Симеон постига целите си и успява да протака преговорите с Византийското пратеничество, до мига в който вече се е справил с маджарите! Той блестящо прилага известният от древната философия "софизъм на крокодила"! В преписката си с Патриарх Николай Мистик, когото съвременните византолози наричат "византийският Ришельо", Цар Симеон отново проявява перфектно владеене на дипломатическите средства и средновековното право! Известният френски византинист Луи Брейе счита дипломатическата преписка (продължила 13 години) между Цар Симеон Велики и Патриарх Николай Мистик за своеобразен апогей в дипломатическото изкуство!!! Третата си преписка с Император Роман Лакапин Цар Симеон Велики води с тайният съветник на византийския император Теодор Дофнапат. Причината се крие във факта, че Роман Лакапин е бил неграмотен! В нея цар Симеон цели признаване на българските териториалните придобивки и императорска титла от Византия. Териториалните придобивки са официално признати, но за императорската титла Византия увърта. Това е и причината да не се стигне до подписването на мирен договор. В своята официална кореспонденция Цар Симеон Велик се титулува "Симеон в Христа Василевс на Ромеите", "На Миротворния Василевс многая лета", "На Симеон Василевс многая лета", "Симеон Василевс и Миротворец". "Миротворец" означава "създател на нов свят". Симеон официално е искал от Византия да признае Божественият произход на Българският владетел и правото му да управлява Византийската империя. През 913г. на Цар Симеон е била призната титлата "Цар на Българите", но целта към която се е стремял е била титлата "Император на целия християнски свят". Това което не успява цар Симеон Велики го постига неговият син - цар Петър. Византия а и целият християнски свят официално ще признаят императорската титла на Българският владетел и патриаршеското достойнство на Българската Православна Църква. Сърбия ще получи подобно признание (което е много относително и непризнато от Византия) 300 години по-късно и то само за десетина години . Русия ще "позакъснее" около 500 години и ще добие "подобна слава" връз руините на Византия, която приживе никога не ще и окаже тази чест.

Ще спра до тук, защото Българското Средновековно Право и Договорните Взаимоотношения на България с останалия свят е една огромна тема. Само през Второто Българско Царство е събрана информация за участието на България в 116 международни договора.

В средновековна Европа е имало много добре изградена система от международно право. Дипломацията и тогава както и днес си е много фин междудържавен инструмент за отрегулиране на международните проблеми. Именно базирайки се на международното признание на България и Българският владетел през Средновековието, Фердинанд с основание се титулува "Цар на Българите". Другите Балкански владетели са крале... Наистина много жалко, че огромното богатство което се е съхранявало в библиотеките на Велики Преслав, Константинопол и Царевград Търново е безмилостно унищожено от Османските завоеватели!

Недостатъчно изследвана е и дипломатическата история на Куберова и Волжка България. Напоследък упорито се работи и в тази насока така, че първите резултати вече са налице.
   
Владимир Васев - Родово Наследство.

138
Фолклор / Фолклор
« на: Март 03, 2009, 04:09:06  »
Малко история на българското фолклорно облекло
 
Традиционното народно облекло неотменно присъства във всекидневния народен живот-в ежедневния и в празничния бит,в системата на културата,където материалните и духовни явления взаимно се проникват и допълват.За разлика от останалите предмети в материалния бит,облеклото съпътства човека винаги и навсякъде от момента на раждането,когато се облича първата ризка,до погребението,за което задължителни са новите или венчалните дрехи.
Представителни костюмни композиции като основни типове и разновидности са двупрестилчената,сукманената,саяната и еднопрестилчената женска,и белодрешната и чернодрешна мъжка носия. Тези основни типове български народни носии,изявени с яркия си етнически стил се утвърждават през епохата на развития феодализъм в България.Развитието и обогатяването им продължава,независимо от превратностите в историческата съдба на българите.
Традиционното българско народно облекло е преди всичко дело на домашното производство-на женския усет и творчество.Мястото на мъжете в този процес е незначително-в отделни случаи участват в обработването на кожи или при съшиването им в облеклови части.
Традиционните текстилни материали за изработка на тъкани за облекло са ленът,конопът,вълната,коприната и памукът,който навлиза масово в домашното тъкачество през втората половина на 19 век.Кожата заема сравнително ограничено място-за калпака,ногавиците,цървулите,отличава главно мъжкия костюм,разпространен във високите планински области.Съставът на българските народни носии е сложен.Променя се в зависимост от конкретните условия на труд и начин на живот,в патриархалмното българско село. Определящ разграничителен показател за съответните видове женски носии са кройката и начина на обличане на горната дреха.За мъжкия костюм-формата и цветът на горните дрехи.Тези показатели са географски очертани и имат своеобразно историческо развитие.
Основния състав на женската двупрестилчена носия се определя от риза,две престилки(закрепени на кръста-една отпред и една отзад) и колан.Ризата е предимно от вида на бърчанките,с преден и заден отвесен плат,които оформят набори и дипли по горната част -почти открита под горните дрехи. Фина,гъста и дребна везбена орнаментика оформя значителни полета по ръкавите,предницата и гърба на ризата.Двете напоясни завески са приготвяни от домашна декоративна тъкан:задната е релефно оформена с дипли и набори,а предната е едноплата или двуплата,с хоризонтален и отвесен шев.Задната завеска се среща в многобройни варианти(вълненик,бръчник,тъкменик,пещемал,кърлянка,завешка) и има съответно обособено разпространение.Коланът към този костюм е дълъг е се завива няколкократно на кръста.Първоначално тази старинна женска носия е повсеместно разпространена,но по-късно се запазва из Дунавската равнина.
Сукмената женска носия е най-масово разпространена.Широк е териториалният й обхват-предимно планинските области на централна България,както и крайморските райони на Черноморието и Югоизточна Тракия.Многобройните регионални и дори локални разновидности на горната дреха-сукман-споделят общобългарското му единство,изразено в неговите общи белези:материал,туникообразна кройка,с дълбоко изрязана пазва.най-често сукманът е без ръкави,а по-рядко с късо ръкавче.На определени места сукманът е и с дълъг ръкав.Обикновено към ръкавните отвори са прикачени опашки-ивици от тъканта на сукмана,които се приемат за редуцирани в декоративни елементи някогашни ръкави,загубили предназначението си.Украсата на тази дреха е съсредочена по полите,пазвите и по крайщата на ръкавите.Състои се от пъстроцветно везмо,декоративна тъканна апликация и обтоки,които са различни по размер и по орнаментален стил.
Саяната носия има за основна част също туникообразна риза,но обликът й се изгражда от т.нар. сая-постоянна горна дреха,отворена отпред,слабоклината,с различна дължина на полите(до коленете или до глезените) и на ръкавите(къси или дълги).Тъканите за изработка на саите са различни по материал и по колорит.Преобладават саите от едноцветна бяла,черна,синя или тъмнозелена(памучна или вълнена) тъкан.Някои от широко разпространените й разновидности са от пъстроцветна тъкан на ивици с преобладаващ черен цвят.Украсата на саята е съсредоточена по пазвата и по края на ръкавите.Българката в случая сякаш се ръководи от по-особени естетически принципи:изявява се като изкусна майсторка на везбената ленеарна орнаментика,допълнена от многоцветни гайтанени обтоки. В основния състав на този вид българска носия влиза пояс от едноцветна черна или червена вълнена тъкан.Най-често вълнена е и престилкатачервена ,на ивици,а в някои югозападни райони с многообразна тъканна орнаментика.По-къса и то главно използвана на празник е сърмената престилка.Саяната носия е най-разпространена в южните и в югозападните области на българската етническа територия.В югозападните области доминират червените нюанси на тъканта,както и плътността на декоративното везмо-отново в червено,предпазващо от уроки,според народните поверия.
 Еднопрестилчена женска носия отличава отделни селища в Дунавската равнина и в Родопската област.Тя има опростен състав-дълга,туникообразна риза и запасана върху нея тясна едноплата(или широка двуплата) престилка с много пестелива ивическа украса или пък тъмно поле с бледо очертани квадрати.Понякога полето е рамкирано с низ от геометрични орнаменти,както и бордюра.До края на първата четвърт на 2о век еднопрестилчената носия продължава да се използва главно от ислямизираното българско население в Западните и Източните Родопи.Причината за това е нейната практичност и пригоденост по състав към поминъка на населението.Отличително за вкуса на родопчанки е предпочитанието към бледожълто-оранжеви цветове или нюанси на тревно зелено,съчетани в колорита на престилката.
 Мъжкото облекло у българите е белодрешно и чернодрешно-по цвета на горните дрехи.Това не са разновидности ,обособени по географски принцип,а два последователни етапа в развитието на традиционното мъжко облекло.За най-старинен се приема костюмът оформен от цяла,дълга риза,със свободно пуснати поли над белите вълнени или памучни гащи,препасани с пояс или колан.Товва е мъжки костюм с подчертано консервативен стил.Запазването му се дължи на неговата пригодност към условията за основния поминък-земеделие и животновъдство.
 Мъжката белодрешна носия включва в състава си туникообразна риза,гащи и горни дрехи от бяла тепана тъкан.Гащите са в две разновидности:беневреци-с тесни и дълги,плътно пристегнати към тялото ногавици и димии-широки къси крачоли.Силуетът на белодрешния костюм се определя от горната дреха(късак,клашник,долактеник,голяма дреха).Тя е с клината кройка и значителна дължина.Специфичен стилов белег на украсата са линеарните везбени мотиви и обтоки от цветен гайтан край ръбовете на пазвата,по краищата на ръкавите и по върховете на клиновете.Поясът е неизменна принадлежност:декоративна,предимно червена тъкан.Завива се стегнато около кръста на мъжа.
 Обособяването на втория вид мъжка носия-чернодрешна-е част от общия за страната процес на потъмняване на мъжкото облекло,най-изявен през епохата на Възраждането.То е продукт на новите обществени,стопански и културни условия.От края на 18 век до към средата на 19в. мъжкото облекло вече не се приготвя от бяла аба(вид вълнен плат).Шие се от черен шаяк(вълнен) с променена кройка на гащите и горните дрехи.Гащите(потури) са широки,с обилна окраса от черен гайтан.Любопитна е широко разпространената народна представа за тях:колкото са по-набрани и колкото по-ниско и надиплено е дъното им-толкова е по-заможен притежателят им.
 Горните дрехи(елек,аба,антерия) са с прави очертания и къси до кръста.Поясът е плътно завит около кръста:вълнен,червен,забележителен с ширината си.Останалите облеклови части-колан,калпак от кажа,цървули -са принадлежности и на белодрешния костюм.
 Художественото оформление на традиционните български костюми е едно от наг-ценните и с непреходна стойност достойнство.То е най-убедителното свидетелство за богатата душевност,за високохудожествени заложби,за нестихващ стремеж към красота.Украсата на облеклото-дело на българката-носи отпечатъка на семейно-родовите традиции ,на мирогледа и нравите.Именно тя се отличава с най-пълноценна етническа натовареност с роля на социален регулатор.Необозримите художествени качества на костюма са постигнати чрез умело прилагане орнаментална украса,изразена във вида на тъканта,в шевицата,в плетивото,в апликацията или обтоката.
 Текстилната декорация е органически свързана както с отделните дрехи,така и цялостната композиция на костюма.Най-често тя се разполага по откритите костюмни части:пазви,краища на ръкави и поли,пояси,колани,клинове,престилки,забрадки,чорапи.Тъканната украса ,под формата на гладки или орнаментирани ивици,има широко приложение.Тя определя,до голяма степен,стила на женската двупрестилчена и саяна носия.Особено силно е естетическото въздействие на женските престилки и колани,превърнати със средствата на тъканното орнаментиране в своеобразен художествен център на костюмните композиции.
 Везбеното изкуство се отличава с още по-голямо ртазнообразие.Везаната украса определя в значителна степен своеобразието и самобитността на народните носии.Шевичната украса е характерна за цялата страна,но най-характерно е за Северн,Северозападна България и Македония.тя е постоянен елемент на женските и на мъжките ризи,на престилките и коланите,на сукманите и саите,на завеските и двупрестилчената носия.
 Принос за ефекта на българското облекло имат апликацията и  ръчното плетиво.

139
България отбелязва Националния си празник - Трети март. Днес се навършват 131 години от Освобождението от турско робство. На тази дата през 1878 г. в градчето Сан Стефано, днешния Йешилкьой, предградие на Истанбул, е подписан мирен договор между Русия и Османската империя.    С него се слага край на Руско-турската освободителна война. Договорът е предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Според него, освободена България е автономно, трибутарно (плащащо данък), васално княжество със свое народно правителство и войска. Площта му е над 170 000 кв. км. Пълномощници от руска страна са граф Н.П. Игнатиев и А.И. Нелидов, а от турска страна - Савфет паша и Садулах бей.
 Границите на княжеството обхващат Северна България (без Северна Добруджа), Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско) и Македония (без Солунската област и Халкидическия п-в).
 Договорът урежда устройството и управлението на България. Държавата се управлява от княз, избран от населението с одобрението на Великите сили и Високата порта. Парламентът е трябвало да изработи Органически устав (Конституция). Предвижда се и временно руско управление за срок от две години, което се осъществява от специален императорски комисар. Договорът предвижда също така да се плаща специален данък на Високата порта.
 Със Санстефанския мирен договор България възкръсва отново на картата на Европа. Няколко месеца по-късно обаче, през юни 1878 г., на Берлинския конгрес картата е прекроена, а България – разпокъсана.
 От 1888 г. 3 март се празнува като Ден на Освобождението на България от турско робство. Еднократно като официален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението. 10 години по-късно той става официален празник, а с решение на Великото Народно събрание от 5 март 1990 г. датата е обявена за национален празник.
 Тържества за празника ще има в много градове в страната. В София ще се състои церемония по издигането на националното  знаме пред Паметника на Незнайния воин, в която ще участва президентът Георги Първанов. По-късно ще бъде тържествената  заря-проверка на площад "Народно  събрание", където президентът  ще произнесе слово. Вечерта в Националния исторически музей държавният глава и  съпругата му ще бъдат домакини на традиционния прием по повод на  Националния празник.http://dnes.dir.bg/2009/03/03/news4078159.html

140
Возрожденци / Българското възраждане
« на: Март 03, 2009, 11:28:50  »
Паисий Хилендарски 1722 – 1773 Роден е в Банско.  Той е родоначалник на Българското възраждане и на борбата ни за духовно и  национално освобождение. На 23-годишна възраст отива монах в Хилендарския  манастир, Света гора. Той полага големи усилия да събере материали и през 1762  година завършва написването на “История славянобългарска” В нея Паисий  описва миналото на Родината си и живота на най-видните исторически личности,  набляга на най-славните събития с цел да повдигне самоуверенността на българския  народ и да го подтикне към борба срещу гръцките фанариоти и турците. Той сам  разпространява своята история за да се преписва – от Стойко  Владиславов през 1765 г. в Котел, от Алекси Попович през 1771 г. в Самоков и др.  Паисий извършва велик исторически подвиг, като в съдбовно време предизвиква у  българите стремеж да запазят родния си език и народностното самосъзнание, да  извоюват църковна независимост и да отхвърлят турската политическа власт.

141

Телевизионното предаване “Сите българи заедно” е фолклорно, познавателно и забавно предаване – тип българска народна седянка със следните цели:
     Да популяризира невероятните български народни песни, изключително атрактивните български хора и старите най-мъдри български народни традиции.

     Да разкрива истинската история на българския народ и да разобличава фалшификаторите и крадците на нашата история.

     Да разобличава палачите на българския народ, извършителите на продължаващия и днес геноцид над българите в Сърбия, Гърция и сърбокоминтерновския концлагер Македония.

     Да разобличава фалшивите приятели на България и да разкрива истинските им замисли чрез автентични документи.

     Да се бори с всички сили с автентични документи и безспорни доказателства срещу уродливата и гнусна сърбокоминтерновска историческа лъжа - помия македонизма и да разобличава престъпниците – идиоти и малоумници, пропагандиращи тази антибългарска лъжа заедно с техните покровители – лъжехристияни, лицемери и мародери.

     Да разобличава антибългарските деяния на новоизлюпилите се лъжепатриоти, сърбомани и гъркомани, пропагандиращи в захлас болшевишката национализация и комунистическото задължително гласуване. Да разкрива скритите замисли на всички пишман- патриоти и лъженационалисти, целящи противопоставянето на етносите и религиозните общности у нас в услуга на най-големите исторически врагове на България.

     Да разобличава пасивността, апатията и лицемерието на съвременните политици и политически партии относно тежкото положение на българите в България и на тези, останали извън държавните граници.

     Да разобличава всякакви слуги на Сърбия, Гърция и Турция у нас, продаващи и предаващи за жълти стотинки интересите на България.

     Да се бори за спазването на нормалните човешки права на поробените близо 2 млн. българи в Гърция, Сърбия и сърбокоминтерновския концлагер Македония.

     Да обединява сите българи заедно в името на благоденствието и благополучието на нашата родина България, независимо от етническия произход, религиозната принадлежност и политическите пристрастия.

Предаването – седянка включва постоянен оркестър, постоянен състав от певци и певици, ансамбъл “Гоце Делчев” с ръководител Асен Павлов, спортен клуб “Амаранд”, танцова формация към 144-то училище “Народни будители”, хумористката Зоя Колева, филологът – проф. Иван Кочев и различни гости – певци, танцьори и специалисти в различни области на науките и обществения живот.
Предаването се излъчва по национална телевизия”Евроком” България

Събота – 19.50 ч.; сряда - 19.50ч.

Неделя - 11.00 ч.; четвъртък – 14.00ч.

Автор и водещ – Никола Григоров

За връзка с предаването – тел.02/9312257

E-mail: [email protected]

Адрес за кореспонденция:

София 1000

ул. "Струга" №22

Страници: 1 ... 8 9 [10]