61
Литература, книги, изданија / Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« на: Март 13, 2009, 08:59:17 »
Благодаря !
Обичам поезията на Яворов.
Обичам поезията на Яворов.
Бугарски Културен Клуб
- Март 28, 2023, 08:14:11
- Добредојде, гостин
Новости:
Прикажи ги пораките
Овој оддел овозможува да ги гледате сите пораки оставени од овој член. Но внимавај можеш да ги видиш истите само од делови на форумот каде имаш пристап.
Пораки - Karev
62
Сликарство, изложби / Одг: Хубави изгледи от Пирин, Вардар и Егея
« на: Март 13, 2009, 12:51:52 »
Благодаря!
Красива е нашата Татковина. Но е навеки разделена...
Красива е нашата Татковина. Но е навеки разделена...
63
Литература, книги, изданија / Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« на: Март 13, 2009, 12:47:03 »
***
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=17&LangID=1
***
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
"...Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И ти се опитай да спориш
със мене.
Та аз за секунда, за миг
ще те смажа...
Аз страдам за свойта Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам...
Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.
Работи работник
в хлебарница "Охрид".
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.
Работи работник
в хлебарница "Охрид".
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.
Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка. Без мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал...
В полето, където
морето допира –
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли,
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.
Те сеят, но кръстове никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!
А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.
Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
или
атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.
А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!...
И с кръв по челата
живота ни пише:
"Изгубили свойта посока."
Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва живота.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?
Колко от нас
са написали песни?
Питам ви –
кой е написал?
Затуй и народа
със нас е на "Вие" –
не чувства ни свои,
ни близки.
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.
Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.
А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!
Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини –
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятъра пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.
Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа –
"Заплакала е гората
все зарад Индже войвода..."
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=17&LangID=1
***
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
"...Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И ти се опитай да спориш
със мене.
Та аз за секунда, за миг
ще те смажа...
Аз страдам за свойта Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам...
Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.
Работи работник
в хлебарница "Охрид".
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.
Работи работник
в хлебарница "Охрид".
А вътре задушно
и сиво.
Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.
Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка. Без мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от пъкъл!
Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал...
В полето, където
морето допира –
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли,
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.
Те сеят, но кръстове никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!
А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.
Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
или
атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.
А ние се тътриме
тука излишни
за нашите братя.
Жестоко!...
И с кръв по челата
живота ни пише:
"Изгубили свойта посока."
Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва живота.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?
Колко от нас
са написали песни?
Питам ви –
кой е написал?
Затуй и народа
със нас е на "Вие" –
не чувства ни свои,
ни близки.
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.
Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.
Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.
А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!
Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини –
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятъра пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.
Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа –
"Заплакала е гората
все зарад Индже войвода..."
64
Литература, книги, изданија / Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« на: Март 13, 2009, 12:26:06 »Майка
"...Имала майка,
имала син. –
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.
Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.
Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.
Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова –
как очите му бягали все
на бащата в пищова.
Имала майка,
имала син. –
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.
Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.
Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.
Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:
„Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.
Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай...
Не ставай хайдутин...“
Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и... станал комита.
Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.
Отишъл си бея.
Отишъл си – значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.
Народ е това! –
А някой нахакан келеш
си мисли,
че може сърцето му в шепа да хване..."
НИКОЛА ВАПЦАРОВ
65
Литература, книги, изданија / Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« на: Март 12, 2009, 11:39:00 »
"Език свещен на моите деди..."
Преводите на Вапцарови стихотворения,
на „родния му език”:
Земя
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но... земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност...
Моя страна! Моя прекрасна страна!...
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи...
***
ЗЕМJА
Оваа земја,
сега што ја чекорам,
оваа земја,
која пролетен ветер ја буди,
оваа земја,
не е моја земја,
оваа земја
простете е туѓа.
В зори тргам.
По фабричен друм
безбројните
рубашки
минат.
Ние сме слеани со срце,
со ум,
но земјата... за своја не ја имам.
Над мојата земја
напролет
зраци
сеат
сјај
и грмат водопади
од сонце
над роден ми
крај
Чувствуваш длабоко
срцето на земната град
и гледаш цвеќа безбројни
скокум како раснат.
Над мојата земја
в небото
опира
Пирин
Облаците в бура
илинденски прикаски пејат,
охридскиот лазур е
бескрајно син и ширен,
а надолу уште
изгрејсонце Егеј го грее.
Си спомнам ли само –
и ете надојдува крвта
во срцето, кое
се топи од некаква нежност...
Земјо моја! Прекрасна земјо моја!...
Поена со крв,
лулеана
в метежи тешки...
***
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
***
ПРОШТАЛНО
На жена ми
Понекога ќе идам в твојот сон
Ко нечекан и далек гост...
Ти не ме оставај на патот, вон,
Од порти истај го лостот!
Ќе влезам тивко, кротко ќе си седам
Крај тебе, в мракот втренчен, да те гледам сам!
И кога наситен ќе запрам да те гледам,
Ќе ми те бакнам и – ќе заминам.
***
"Неясно поради какви причини Никола Йонков, родом от Банско, както четем в македонската уикипедия,
(по-точно „1909-та година е роден еден од најголемите МАКЕДОНСКИ поети, Никола Јонков ВАПЦАРОВ.”)
е творил не на майчиния си език, а на чуждия, български.
Рядкост са такива поети в световната литература,
още повече че оригиналите му звучат къде-къде по-внушително,
отколкото преводите им впоследствие.
Впрочем, сетих се! Нямало е как човекът да пише на „македонски jазик”,
защото е създавал стиховете си преди "великата дата" 2 август 1944 г.
Нали точно на този ден вследствие на специален коминтерновски декрет в манастира „Прохор Пчински”
е измъдрен въпросният език (чудо невиждано и в световната история и в лингвистиката).
По това време, уви, поетът Вапцаров вече е разстрелян (това става през 1942 г.),
та не е имал възможност да продължи да пише, но вече на „майчин” език."
Ана Кочева (frognews.bg)
***
О-В МАРМА
Ти ли си, Марма?
Колко е меко твоето име, колко е ласкаещо и топло, като че ли ласка на южна любов. Ти ли си, Марма?
А защо името ти свива болно всяко българско моряшко сърце?
Затова ли, че по на север останаха те, за да не се върнат никога вече.
За да не чуят никога яростната симфония на Черно море, да не чуят никога неговата песен,
която събира акордите на далечните степи и легендата на родния Балкан? Ти ли си, Марма?
Ний пристигнахме и над нас почна дъжд.
Марма, това са нашите сълзи. Отгоре пъплят облаци.
Марма, това е черната скръб в сърцата ни. Отдоле морето почна глухо да шуми.
Марма, това са ударите на тимпаните от «Кол Славен».
Марма, някога в някоя нощ, когато мине български кораб, не излизат ли те, със зелени светещи очи,
устните им не целуват ли малкия флагщок, много ли са тъжни,
много ли скърбят за своето родно море?
Марма, Марма...
***
ЧЕРНО МОРЕ
Защо не ме люлееш, защо не гърмиш, защо не счупиш мачтите?
Аз искам за последен път да изпитам силата на твоята стихия,
искам последен път да ме покръстиш с бурята, която жадувахме с моите другари...
Искам, защото може би няма да те видя никога, искам, защото може би няма да те видиме никога...
А обичаме те, Черно море. Обичахме волната ти песен, която никога няма да заглъхне в душите ни;
обичахме твоя син простор, обичахме тихото спокойствие, смълчано над своята тайна:
обичахме бурята ти, обичахме белите ти чайки, зареяни без път, обичахме твоята многоликост.
И ето погледът ми за последен път се къпе в тебе, там, където не се вижда никакъв бряг.
Прощавай, мое хубаво родно море!
Н. Й. Вапцаров
Преводите на Вапцарови стихотворения,
на „родния му език”:
Земя
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но... земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност...
Моя страна! Моя прекрасна страна!...
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи...
***
ЗЕМJА
Оваа земја,
сега што ја чекорам,
оваа земја,
која пролетен ветер ја буди,
оваа земја,
не е моја земја,
оваа земја
простете е туѓа.
В зори тргам.
По фабричен друм
безбројните
рубашки
минат.
Ние сме слеани со срце,
со ум,
но земјата... за своја не ја имам.
Над мојата земја
напролет
зраци
сеат
сјај
и грмат водопади
од сонце
над роден ми
крај
Чувствуваш длабоко
срцето на земната град
и гледаш цвеќа безбројни
скокум како раснат.
Над мојата земја
в небото
опира
Пирин
Облаците в бура
илинденски прикаски пејат,
охридскиот лазур е
бескрајно син и ширен,
а надолу уште
изгрејсонце Егеј го грее.
Си спомнам ли само –
и ете надојдува крвта
во срцето, кое
се топи од некаква нежност...
Земјо моја! Прекрасна земјо моја!...
Поена со крв,
лулеана
в метежи тешки...
***
На жена ми
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
***
ПРОШТАЛНО
На жена ми
Понекога ќе идам в твојот сон
Ко нечекан и далек гост...
Ти не ме оставај на патот, вон,
Од порти истај го лостот!
Ќе влезам тивко, кротко ќе си седам
Крај тебе, в мракот втренчен, да те гледам сам!
И кога наситен ќе запрам да те гледам,
Ќе ми те бакнам и – ќе заминам.
***
"Неясно поради какви причини Никола Йонков, родом от Банско, както четем в македонската уикипедия,
(по-точно „1909-та година е роден еден од најголемите МАКЕДОНСКИ поети, Никола Јонков ВАПЦАРОВ.”)
е творил не на майчиния си език, а на чуждия, български.
Рядкост са такива поети в световната литература,
още повече че оригиналите му звучат къде-къде по-внушително,
отколкото преводите им впоследствие.
Впрочем, сетих се! Нямало е как човекът да пише на „македонски jазик”,
защото е създавал стиховете си преди "великата дата" 2 август 1944 г.
Нали точно на този ден вследствие на специален коминтерновски декрет в манастира „Прохор Пчински”
е измъдрен въпросният език (чудо невиждано и в световната история и в лингвистиката).
По това време, уви, поетът Вапцаров вече е разстрелян (това става през 1942 г.),
та не е имал възможност да продължи да пише, но вече на „майчин” език."
Ана Кочева (frognews.bg)
***
О-В МАРМА
Ти ли си, Марма?
Колко е меко твоето име, колко е ласкаещо и топло, като че ли ласка на южна любов. Ти ли си, Марма?
А защо името ти свива болно всяко българско моряшко сърце?
Затова ли, че по на север останаха те, за да не се върнат никога вече.
За да не чуят никога яростната симфония на Черно море, да не чуят никога неговата песен,
която събира акордите на далечните степи и легендата на родния Балкан? Ти ли си, Марма?
Ний пристигнахме и над нас почна дъжд.
Марма, това са нашите сълзи. Отгоре пъплят облаци.
Марма, това е черната скръб в сърцата ни. Отдоле морето почна глухо да шуми.
Марма, това са ударите на тимпаните от «Кол Славен».
Марма, някога в някоя нощ, когато мине български кораб, не излизат ли те, със зелени светещи очи,
устните им не целуват ли малкия флагщок, много ли са тъжни,
много ли скърбят за своето родно море?
Марма, Марма...
***
ЧЕРНО МОРЕ
Защо не ме люлееш, защо не гърмиш, защо не счупиш мачтите?
Аз искам за последен път да изпитам силата на твоята стихия,
искам последен път да ме покръстиш с бурята, която жадувахме с моите другари...
Искам, защото може би няма да те видя никога, искам, защото може би няма да те видиме никога...
А обичаме те, Черно море. Обичахме волната ти песен, която никога няма да заглъхне в душите ни;
обичахме твоя син простор, обичахме тихото спокойствие, смълчано над своята тайна:
обичахме бурята ти, обичахме белите ти чайки, зареяни без път, обичахме твоята многоликост.
И ето погледът ми за последен път се къпе в тебе, там, където не се вижда никакъв бряг.
Прощавай, мое хубаво родно море!
Н. Й. Вапцаров
66
Литература, книги, изданија / Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« на: Март 12, 2009, 11:08:55 »
О, Македонио, страдалнице разпята,
о, Македонио, земя покрита с кръв,
о, Македонио, с порой сълзи залята,
на вълци и хиени оставена за стръв.
О, Македонио, о, героиньо! Плачем
пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.
Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,
че твоите тегла и нам са тегота!
И гледаме оттук как лееш сълзи топли,
пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,
и слушаме във страх ужасните ти вопли,
от чийто грозен ек небето ти ехти;
и гледаме във страх как в твоите чаровни
балкани и поля насильето бесней,
де турчин свирепей и грък, душман вековни,
де сърбин – брат жесток, по тях гробове сей.
Съюз безчестен, лют против народ в окови,
ламтящ за нов живот потиснат мъченик,
противу всичко там, сред мъките сурови,
що мисли и ридай на български език!
О, хайка мерзостна на злобата човешка!
И ний безпомощни пред всичко туй стоим!
И само охкаме и в скръб безплодна, тежка
на твойте синове гробовете броим...
И ето нов пак гроб! И той, и той загина –
юнакът Груев там в неравната борба –
великата душа, на жална си родйна
син славен, вожд сърцат, будителна тръба,
тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,
за правда, за борба отчаяна с врага...
Падна и Груев там – о, траур за народа! –
в гореща кръв облян, заринат под снега.
Заспаха под снега юнашки сили левски,
угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
най-верния си син, най-силния си меч.
Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
не мре духът велик – плът тленна само мре –
и Груевият дух светлей, одушевленье
разнася от Пирин до Бялото море.
И неговият зов и мисъл благородна
ще дигнат хиляди герои и борци,
готови да умрат зарад земята родна,
да грабнат лаврови ил търнови венци.
Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
над който буря вий и пее вълчи вой,
из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
във слава лучезарна геройски образ твой!
Иван Вазов
София, 2 януари 1907 г.
"Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата, и горите македонски...
***
"На вражди не съм сеяч,
ни певец на озлобление,
мойта песен днес е плач
на сърца, души ранени..."
Иван Вазов
о, Македонио, земя покрита с кръв,
о, Македонио, с порой сълзи залята,
на вълци и хиени оставена за стръв.
О, Македонио, о, героиньо! Плачем
пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.
Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,
че твоите тегла и нам са тегота!
И гледаме оттук как лееш сълзи топли,
пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,
и слушаме във страх ужасните ти вопли,
от чийто грозен ек небето ти ехти;
и гледаме във страх как в твоите чаровни
балкани и поля насильето бесней,
де турчин свирепей и грък, душман вековни,
де сърбин – брат жесток, по тях гробове сей.
Съюз безчестен, лют против народ в окови,
ламтящ за нов живот потиснат мъченик,
противу всичко там, сред мъките сурови,
що мисли и ридай на български език!
О, хайка мерзостна на злобата човешка!
И ний безпомощни пред всичко туй стоим!
И само охкаме и в скръб безплодна, тежка
на твойте синове гробовете броим...
И ето нов пак гроб! И той, и той загина –
юнакът Груев там в неравната борба –
великата душа, на жална си родйна
син славен, вожд сърцат, будителна тръба,
тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,
за правда, за борба отчаяна с врага...
Падна и Груев там – о, траур за народа! –
в гореща кръв облян, заринат под снега.
Заспаха под снега юнашки сили левски,
угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
най-верния си син, най-силния си меч.
Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
не мре духът велик – плът тленна само мре –
и Груевият дух светлей, одушевленье
разнася от Пирин до Бялото море.
И неговият зов и мисъл благородна
ще дигнат хиляди герои и борци,
готови да умрат зарад земята родна,
да грабнат лаврови ил търнови венци.
Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
над който буря вий и пее вълчи вой,
из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
във слава лучезарна геройски образ твой!
Иван Вазов
София, 2 януари 1907 г.
"Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата, и горите македонски...
***
"На вражди не съм сеяч,
ни певец на озлобление,
мойта песен днес е плач
на сърца, души ранени..."
Иван Вазов
67
Литература, книги, изданија / Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« на: Март 12, 2009, 11:07:18 »Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.
Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?
Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?
Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!
Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!
Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.
Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;
ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.
Ив.Вазов
Пловдив, 1883
68
Сликарство, изложби / Одг: Хубави изгледи от Пирин, Вардар и Егея
« на: Март 12, 2009, 10:41:43 »
ПИРИН
69
Сликарство, изложби / Одг: Хубави изгледи от Пирин, Вардар и Егея
« на: Март 12, 2009, 10:28:45 »
Руините на "Филипи" - градът на Филип Македонски
70
Сликарство, изложби / Одг: Хубави изгледи от Пирин, Вардар и Егея
« на: Март 12, 2009, 10:25:54 »
ПРИКАЗНА ЗА МАКЕДОНИЯ ВО СЛИКИ
******************************************
http://makedonski.10.forumer.com/viewtopic.php?t=409
******************************************
"Али ботуш"
******************************************
http://makedonski.10.forumer.com/viewtopic.php?t=409
******************************************
"Али ботуш"
71
Сликарство, изложби / Одг: Хубави изгледи от Пирин, Вардар и Егея
« на: Март 12, 2009, 10:23:12 »
КАВАЛА
72
Сликарство, изложби / Одг: Хубави изгледи от Пирин, Вардар и Егея
« на: Март 12, 2009, 10:12:28 »
град Гоце Делчев
73
Емиграција / Diaspora / Одг: Световната, духовната България – без граници и визи.
« на: Март 12, 2009, 09:13:18 »
"Istina e..sashto taka e istina che bulgarina ne oceniava kakvo ima, a samo psuva...kogato obache ide v stranstvo razbira kakvo e ostavil nazad...edno sakrovishte. A gorkite bulgari, koito nikoga ne sa mogli da bidat chast ot maika Bulgaria...te sa nai-chistite, nai-istinskite bulgari!!!Neveroiatno - no fakt!!!"
Горчива истина...
Колко тъжен народ сме ние.
Една граница, поставена от силните на деня, ни разделя като непреодолима стена вече толкова години.
Така умело е обработено съзнанието на цели поколения в Р. Македония,
че определението българин се възприема като лична обида...
А от Македония е цветът на българщината:
http://makedonski.10.forumer.com/viewtopic.php?t=558
Горчива истина...
Колко тъжен народ сме ние.
Една граница, поставена от силните на деня, ни разделя като непреодолима стена вече толкова години.
Така умело е обработено съзнанието на цели поколения в Р. Македония,
че определението българин се възприема като лична обида...
А от Македония е цветът на българщината:
http://makedonski.10.forumer.com/viewtopic.php?t=558
74
Емиграција / Diaspora / Одг: Статија на Иван Михајлов: Изкористваната "свещена простота"
« на: Март 12, 2009, 06:42:34 »
Испратил: lady
"Ванчо е македонската историја......да не ме сватат погрешно браката од Бугарија,
македонската историја е дел од бугарската,впрочем тоа го говори самиот Ванчо."
Ванчо Михайлов беше от ония, които гледаха напред и можеха да предвиждат нещата.
Такива рядко се раждат. И когато си поел подобен кръст, място за емоции няма.
Още повече, всички, които са запознати с историческата реалност,
знаят с какви заклети врагове на Македония си имаше работа Организацията.
Гоце Делчев, Яне Сандански ,Тодор Александров и Ванчо Михайлов знаеха,
че едничката възможност да се съхрани Македония в нейната цялост, беше Автономията.
На тази идея посветиха целия си живот. И обичаха Македония повече от живота си.
По яснота на целите и безкомпромисно отстояване на чистата идея
Ванчо нямаше равен на себе си.
Жалко и обидно за самите нас е неговото тотално оплюване в Македония, а и в България.
Но идва време и всеки намира полагащото му се място в народната памет.
Аз вярвам, че един ден в Скопие ще има паметник на този достоен син на Македония.
"Ванчо е македонската историја......да не ме сватат погрешно браката од Бугарија,
македонската историја е дел од бугарската,впрочем тоа го говори самиот Ванчо."
Ванчо Михайлов беше от ония, които гледаха напред и можеха да предвиждат нещата.
Такива рядко се раждат. И когато си поел подобен кръст, място за емоции няма.
Още повече, всички, които са запознати с историческата реалност,
знаят с какви заклети врагове на Македония си имаше работа Организацията.
Гоце Делчев, Яне Сандански ,Тодор Александров и Ванчо Михайлов знаеха,
че едничката възможност да се съхрани Македония в нейната цялост, беше Автономията.
На тази идея посветиха целия си живот. И обичаха Македония повече от живота си.
По яснота на целите и безкомпромисно отстояване на чистата идея
Ванчо нямаше равен на себе си.
Жалко и обидно за самите нас е неговото тотално оплюване в Македония, а и в България.
Но идва време и всеки намира полагащото му се място в народната памет.
Аз вярвам, че един ден в Скопие ще има паметник на този достоен син на Македония.
75
Литература, книги, изданија / Една книга за геноцидът в Македония
« на: Март 10, 2009, 06:57:20 »
**********************************************************
" ВОЙНАТА СЕ ВРЪЩА " - Анри Пози - 1934 г.
http://osoitza.hit.bg/mak_book/war_is_coming_back_Anry_Posy.doc
****************************************************
Една книга, която всеки, роден на Балканите, трябва да прочете:
"...Зная! Ще ми се намекне, именно, че съм посмял да го кажа,
че съм вдигнал булото, прикриващо пиянството на Ньой ...
Ако трябва всичко това да се направи отново, ще го направя!
Човек няма правото, знаейки макар и частица от една истина,
незнанието на която би могло да бъде фатално за близките му,
да не я прогласи, каквото ще и да стане с този, който я прогласява.
•••
Когато излязох от Македония, и бях дълбоко възмутен
в достойнството си на свободен човек
от гледките на зверство и робство, на които бях свидетел..."
***********************************************************
" ВОЙНАТА СЕ ВРЪЩА " - Анри Пози - 1934 г.
http://osoitza.hit.bg/mak_book/war_is_coming_back_Anry_Posy.doc
****************************************************
Една книга, която всеки, роден на Балканите, трябва да прочете:
"...Зная! Ще ми се намекне, именно, че съм посмял да го кажа,
че съм вдигнал булото, прикриващо пиянството на Ньой ...
Ако трябва всичко това да се направи отново, ще го направя!
Човек няма правото, знаейки макар и частица от една истина,
незнанието на която би могло да бъде фатално за близките му,
да не я прогласи, каквото ще и да стане с този, който я прогласява.
•••
Когато излязох от Македония, и бях дълбоко възмутен
в достойнството си на свободен човек
от гледките на зверство и робство, на които бях свидетел..."
***********************************************************