32
« на: Март 27, 2009, 08:03:11 »
Да може да се намери.
А ето накратко за автора и самата книга:
"ИСТОРИЧЕСКИ РОДОСЛОВЕН СПИСЪК НА КРАЛЕТЕ НА БЪЛГАРИЯ"
"ВИЗАНТИЙСКА ИСТОРИЯ"
Шарл Дюканж
За автора на книгата:
Шарл Дюфрен Дюканж е роден на 18 декември 1610 г. в град Амиен, Франция.
Произхожда от благородническата фамилия Дюфрен.
Баща му е бил чиновник и човек с висока култура.
Заедно с двамата си братя завършва иезуитския колеж в Амиен,
а после следва право в гр. Орлеан.
Адвокатската кариера не го привлича и въпреки че е назначен за адвокат в Париж,
се завръща в родния си град, където се отдава на книжовна дейност.
По-късно, прогонен от епидемия в Амиен, той се премества да живее в Париж,
където умира на 23 октомври 1688 г.
През целия си живот Дюканж работи неуморно в областта на филологията, историята, богословието и правото.
Едва ли би могло да се даде по-точно определение за тази личност от това, което пише Волтер:
"Човек се плаши от огромните му познания и трудове..."
Името му е свързано с разцвета на литературата, науката и изкуствата във Франция през ХVІІ в.
Това е векът на Луи ХІІІ и Луи ХІV, на кардинал Мазарини и Колбер,
на Хуманизма и Класицизма, като често пъти е наричан "век на ерудицията".
Няколко причини определят интереса на Западна Европа към византийския свят.
От една страна, постоянната заплаха от утвърденатана изток държава на османците,
а от друга, трагичното състояние на подчинените на Високата порта гърци,
които в очите на хуманистите са създатели и наследници на древна култура и изповядват Христовата вяра.
След Реформата на Лутер започват да се застъпват две гледища за Византия;
Протестантите са привлечени от мисълта да докажат, че православният свят е по-близък до тяхното учение.
Германските хуманисти търсели да обосноват императорската власт чрез тази на Византия.
Според тях гръцката църква следвала изцяло евангелската традиция,
която била по-стара от тази на Римската църква.
Лутер нарича гърците "католици, не схизматици"
Католиците от своя страна се стремели да пропагандират византийската патристична литература,
чрез която да докажат авторитета на църковните отци.
Още през ХVІ в. изучаването на гръцкия език и интересът към византийските извори
се разпространяват във всички страни на Западна Европа.
Онези византийски автори, които са налице в библиотеките оше от ХV в.
/ Йоан Зонара, Никифор Григора, Никита Хониат, Георги Пахимер /
тогава са превеждани изцяло или широко използвани в историографията.
Издирването, издаването и ползването на византийските ръкописи
става част от държавната политика на Франция.
По препоръка на министър Жан-Батист Колбер, основател на Petite Academie
и насърчител на византистиката и ориенталистиката във Франция,
Дюканж се включва в дейността на "Corpus du Louvre" /преводачески корпус/
При работата си в тази сфера той е имал възможност да ползва византийски,
латински и други ръкописи от Кралската библиотека.
По това време тя съхранявала разнородни документи,
донесени по кралско нареждане от мисионери и посланици на Изтока.
Благодарение на приноса на Дюканж в края на ХVІІ в. в Западна Европа
са издадени голяма част от по-важните византийски хронисти.
През 1657 г. излиза от печат
"Histoire de Constantinople..."
През 1680 г. в "Corpus Parisinum" излиза
"Historia Byzantina".
В посвещението и , адресирано до м-р Жан-Батист Колбер,
се изтъкват причините за написване на този труд.
Авторът обяснява, че Западната империя, с чиято история Французите са пряко свързани,
по нищо не отстъпва на източната. Той подчертава заслугите на Крал Луи ХІV,
насърчител на хуманитарните науки във Франция по това време, за написването на тази книга.
Споменава и за богатата му библиотека, от която се е възползвал при работата си.
"Historia Bizantina" обхваща два дяла:
Първият съдържа списъци на византийските императори от Константин Велики
до Палеолозите и Кантакузите.
Във втория дял са включени списъци на дворцовите фамилии
в Далмация, Хърватско, Сърбия и България,
както и турските султани, съвременници на Византийската империя.
Тук има две глави, посветени на Българското царство.
Като Дюканжов списък е известен един списък от предстоятелите на
Охридската архиепископия от ХІІ в.,
когато на чело на тази архиепископия застават византийски духовници.
Той е запазен в препис от ХІІІ в. и за първи път е издаден от Дюканж.
/ Кирило-Методиевска енциклопедия. Т.1.1985, 627 - 629/
към "Historia Bizantina".
Дюканж не е много известен на българския читател.
Но през последните години в българската научна литература
все повече се обръща внимание на неговите трудове.
Най-напред е използвана информацията му за българския герб от трите издания на "Historia Bizantina".
По-късно Проф. Н. Генчев в монографията "Франция и българското духовно възраждане"
дава накратко по-важните сведения за българите, съдържащи се в тези издания.
Преди Дюканж цялостна и пълна история на кръстоносните походи
и латинската империя в Константинопол не е написана.
Още в първата глава под година 1205 авторът се спира на връзките между французите и Асеневци.
Той прави едно отстъпление , с което издава конкретните си познания и интереси към българската история.
Пояснява какъв е този народ, с който "гърците" търсят съюз срещу французите.
Дюканж започва с произхода на българите, които по-рано били наричани оногундури
и живеели на север от река Волга.
В случая Дюканж се е позовал на първоизворите Никифор и Теофан.
По-нататък се разказва за идването на българите на Балканите.
Интересното тук е, че за седалище на българското царство
се посочва Юстиниана прима, отъждествена с "българската",
т.е. с Охридската архиепископия.
Главното, което той посочва, е непрестанната разпра между българите и империята
до времето на Василий, който успял да ги разбие и получил "славното" прозвище "Българоубиец".
Явно авторът не е изпитвал особено приятни чувства към българите,
но достатъчно точно е предал развитието на събитията по времета на Асеневци:
повода за въстанието, разделянето на властта и издигането на Калоян на царския престол.
На него отделя най-много място, защото прави връзка с общуванията му с французите.
Подробно е изложена цялата му политическа дейност.
Калоян е наречен Жан или, както казвал Вилардуен - Йоаница.
Следвайки информацията от папската кореспонденция на Инокентий ІІІ,
Дюканж описва постъпките на този български владетел,
който според него е бил на прав път, като е предложил съюз на французите.
Той преценява Калояновата постъпка за разумна, тъй като е бил носител на Светия кръст.
По-нататък Дюканж стига до събитията при Адрианопол/1205г/
Изложението му е много подробно. Обяснява какво е било състоянието на френската и венециансаа войска
и как се е стигнало до разгрома им.
При този разказ авторът съобщава съвсем накратко за пленничеството на френския император,
но без да уточнява по-нататъшната му съдба.
За регенството на Анри се казва, че най-напред имал много смели намерения,
включително превземането на Солун и разгрома на българския владетел.
Навсякъде, където се говори за Калоян,
авторът е категоричен в превъзходството му пред византийската войска.
По традиция от византийската хроника Дюканж нарича на места българите "варвари".
Те принуждавали ромеите да търсят помощ от френските кръстоносци.
По-нататък Дюканж е отделил място и за наследника на Калоян Борил.
Казва, че император Анри го победил в сражение и отнел част от земите му,
а Йоан Асен го изместил на Търновския престол.
Интересен е анализът на Дюканж за фамилните връзки всред българските царе.
Той опровергава твърдението например, че Борил бил женен за дъщерята на Пиер граф Д,Оксер.
За този български владетел, който обикновено не се ползва със симпатиите на хронистите,
той заключава с приятно чувство, че по всяка вероятност е бил склонен да се подчини на Светия престол.
Описвайки смъртта на Анри, Дюканж допуска, че императорът не бил починал от естествена смърт,
а бил отровен от жена си, дъщерята на Цар Калоян.
При разказа за идването на власт в Константинопол на френския император Робер,
Дюканж изяснява общуването му с гръцките владетели Йоан Ватаци и Теодор Комнин.
Въпреки, че Ватаци се страхувал от Йоан Асен, той желаел подкрепата и съюза му.
Дюканж признава, че оттеглянето на французите от сключения с него договор
е било акт на лукавство и нечестност.
Както Калоян, така и Йоан Асен е окачествен като силен и войнствен владетел,
от когото имало причина французите да се страхуват. Нещо повече;
От изложението на автора става ясно, че българската държава има безспорен авторитет на Балканите.
Доста обективно са предадени връзките между Теодор Комнин
и Йоан Асен ІІ и по-специално битката при Клокотница.
Съюзът между Ватаци и Асен,както и военните им действия срещу французите в Константинопол са предадени подробно.
Авторът е отделил много малко внимание на малолетния син на Йоан Асен ІІ, Каломан,
както и на Михаил Асен и Георги Тертер.
Първата глава, посветена на българите,
обхваща периода до началото на ХІ в. когато пада държавната власт.
Тя е озаглавена "Исторически и родословен списък на кралете на България".
Втората глава , "Втори списък на кралете на България след възстановяването на кралството"
съдържа историята на втората българска държава.
Пораки - Karev
