Пораки - тиквешанка
31
Литература, книги, изданија / Одг: Великите битки и борби на българите!
« на: Декември 17, 2016, 10:54:59 »
Чолакови от Долно Драглище, Разложко, Пиринска Македония
Полковник Илия Чолаков
"Роден: 14.07.1865 с. Долно Драглище, Разложко.
Военна служба:
- 14-ти пехотен полк;
- 11-ти пехотен полк;
- 8-ми резервен полк;
1908 - Командир на 2-ра рота в 1-ва дружина на 32-ри пехотен полк;
1915 - Командир на допълваща дружина;
1916 - Командир на 4-та дружина в 11-ти пехотен полк.
Офицерски звания:
18.05.1889 - Подпоручик;
01.01.1893 - Поручик;
01.01.1900 - Капитан;
22.09.1912 - Майор;
- Подполковник
Умира: Тежко ранен при Каймакчалан и умира на 19.09.1916 в болница в Прилеп."
Полковник Димитър Чолаков
"Роден: 18.04.1866г.
Образование: ВНВУ в София
Военна служба:
- 13-ти пехотен Рилски полк;
- 18-ти пехотен Етърски полк;
- 35-ти пехотен Врачански полк;
- 1-ви резервен полк;
09.1916 - Командир на 1-ва дружина на 35-ти пехотен Врачански полк. във войната срещу Румъния
Офицерски звания:
18.05.1889 - подпоручик;
02.08.1892 - поручик;
01.01.1900 - капитан;
- майор;
- подполковник.
1916 - полковник
Умира: Убит на 07.09.1916г. при Добрич."
Подполковник Никола Чолаков
"Роден: 01.12.1903 в Елена.
Образование: Военното училище в София (1926). Военната академия в София (1935-1937).
Военна служба:
1928 - 1-ви пехотен полк;
1931 - 24-ти пехотен полк;
1932 - Школата за запасни офицери;
1935 - Помощник-началник на секция в Щаба на армията;
1940 - Командир на картечна рота в 9-ти пехотен полк;
1941 - 9-то полково военно окръжие;
1942 - Началник на секция в Щаба на войската;
1943-1945 - Военен аташе в Мадрид, Лисабон и Париж;
1946 - Инспектор на класовете в Школата за запасни офицери;
1946 - В запас.
Офицерски звания:
06.09.1926 - Подпоручик;
21.10.1929 - Поручик;
03.10.1935 - Капитан;
03.10.1942 - Майор;
1946 - Подполковник."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
"Героизмът на българина, показан в стихотворението на Иван Вазов „Опълченците на Шипка в една или друга степен го виждаме в множество битки през войните от началото на 20-и век. Особено забележителни са две от тях през Първата световна война. За едната от тях писателят Антон Страшимиров е написал разказа „Апотеоз“, публикуван в книгата му „Червени страници“, излязла от печат през 1917 г. Нека да дадем думата на писателя: „Тесен е хоризонтът на степта – тя е затисната от облачното небе. Конете ни пръхат – душат още пролятите кърви. Преди месеци тук се е решавала съдбата на страната ни.
Когато на 7 септември 1916 г. руско-румънските дивизии обърнаха гръб следобед и нашите санитарни команди се пръснаха далече да вършат своята работа, степта замяза на лоз,е докъдето очи видят. Падналите бяха много – толкова много, че да се приберат от гробарите, всеки убит войник се забиваше пушката му в земята и от хилядите възправени пушки степента замяза на лозе. Това бе най-страшното. Тук падна подполковник Чолаков пред полузаринат окоп, един от младите.
Подполковник Димитър Чолаков беше левент мъж, от пазвите на Пирин. Той имаше двама сина – артилеристи, които и в празник не се деляха от него, весели планинци, с покрити от ордени гърди, които у дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове“. Първа Врачанска дружина осъмна на 7 септември срещу Ези-бей, на 5-б километра от Добрич. Тя е била на открито и е трябвало да се разгърне под огъня на цяла неприятелска дивизия, която е била превозена през нощта чрез железницата „Меджидие-Добрич“. Подполковник Чолаков се поколебал – дожаляло му за хилядите свои юнаци и поискал да се оттеглят на 150 крачки, на седловината под Добрич за по-добро окопаване и маскиране. Отговорили му обаче да се разгърне. При това положение той издал следната заповед: „Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
И дружината се разгърнала. Командирът Чолаков паднал в боя в 10 часа преди обед, а командването на дружината поел капитан Георгиев. Той бил също свален. Тогава започнал да командва поручик Дундков, докато сразили и него. Накрая в дружината останал единствен началник – подпоручик Димитров. Но паднал и той – последният.Сега войниците се командвали сами – верните безименни врачани. Така ги заварил подпоручик Тоушек, който по жребий бил пратен от втора дружина да командва шепата железни хора. Командващият войските ни генерал бил в центъра пред Добрич, между врачанската бригада наляво и сборната варненска – надясно. Той бил вече ранен, но не напускал веригата.
Натискът на страшните вражески маси сега бил на запад, върху врачанската бригада, където е била насочена и конната руска дивизия. И когато русите хвърлили изведнъж поддръжката си, две дружини от Козлодуй се стопили.Тогава полкът поддал назад. Разколебали се също и две дружини от врачанци. Още малко и боят щял да бъде загубен, загубена щяла да бъде и България.Но тук след веригите се вестява на кон сам полковият командир – троянец. Лицето му е плъстено, липсвала е кръвта от устните му, де са напукани, но той бил мистично унесен, в лицето му горял странен огън.
Войниците сепнато вдигнали чела и започнали да чуват полковият им командир да ги поздравява с победа. На кон бил, летял под ураганен огън и ги поздравил с победоносен глас.
Вражеските дружини прегазили шепата пионери, прекъснали връзката между двата полка, пробили почти фронта ни. Настръхнали началниците на разколебаните войници. Но зад нашия тил се сипнали залпове. Трепнали сърцата: „Помощ иде!“. На помощ дошло едно отделение от двайсетина войници. Връщали се от отпуск и били доведени от случая тук. Ето, те се втурнали с „Ура!”“във врязалата се в клин вражеска част и тя се сепнала. А предните ни редове избухнали в безумно „Ура!“ – помощ иде. И пречупил се напорът на врага.
Тук нашите хора се биха с пълна душа. Биха се като народ, който чувства свободата си и мре за нея. На утрото след победата тълпи се стекли пред гроба на подполковник Димитър Чолаков. Дошъл целият спасен град. Та нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет и нали Добрич не паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният?
До мъртвеца стоял артилерист – синът на подполковник Чолаков – Петър, с мраморно чело – млад воин пред трупа на баща-вожд. И главите били наведени – главите на хилядите хора, сплотени в стражуща маса сред необятната степ.
В небето отеквали упокойните молитви – гласът на духовника метално звънял над наведените глави и глъхнел в гнетящия цвят на хоризонтите. Посмъртно Чолаков бил произведен в чин полковник. На негово име селото Корбул в Силистренска околия е прекръстено на село полковник Димитър Чолаков.
Другата битка била на югозападния фронт срещу англо-френския корпус, командван от генерал Сарай, където една българска дружина успяла да спре противника, разбира се, с много жертви, докато дойде подкрепление. Командир на дружината бил подполковник Илия Николов Чолаков.В началото на Първата световна война поради раните от предишните войни – Балканската и Междусъюзническата, подполковник Чолаков бива назначен за командир на допълняща дружина със седалище град Сливен.Като истински син на майка Македония обаче не могъл да остане „на топло“. Строява се под бойните знамена на сливенци и като командир на дружина отново е във вихъра на борбата.
На Каймакчалан – Прилепско, през месец септември 1916 г., в бой срещу французите бил ранен на 52 места, но спира противника, докато дойде подкрепление. Умрял от раните си в болницата на Прилеп на 19 септември. Погребан е в двора на катедралната църква с още трима други български офицери. Посмъртно е произведен в чин полковник.
Синът му Никола продължил традицията на баща си и своите роднини. Завършил военното училище и военната академия в София като първенец и на двете военни учебни заведения. От началото на 1943 до края на 1945 г. бил военно аташе на дипломатическите ни мисии във Франция, Испания и Португалия.За него една млада тогава българка, завършила английска филология, дъщеря на дипломат от кариерата, казва: „Никола Илиев Чолаков беше от хайлайфа не само на София, а от хайлайфа на Париж и Мадрид. Баловете на военните аташета там не започвали, докато не дойде Кольо“.
По-голям авторитет и по-добро представяне за България на Запад, здраве му кажи!"
http://armymedia.bg/archives/65844
Полковник Илия Чолаков
"Роден: 14.07.1865 с. Долно Драглище, Разложко.
Военна служба:
- 14-ти пехотен полк;
- 11-ти пехотен полк;
- 8-ми резервен полк;
1908 - Командир на 2-ра рота в 1-ва дружина на 32-ри пехотен полк;
1915 - Командир на допълваща дружина;
1916 - Командир на 4-та дружина в 11-ти пехотен полк.
Офицерски звания:
18.05.1889 - Подпоручик;
01.01.1893 - Поручик;
01.01.1900 - Капитан;
22.09.1912 - Майор;
- Подполковник
Умира: Тежко ранен при Каймакчалан и умира на 19.09.1916 в болница в Прилеп."
Полковник Димитър Чолаков
"Роден: 18.04.1866г.
Образование: ВНВУ в София
Военна служба:
- 13-ти пехотен Рилски полк;
- 18-ти пехотен Етърски полк;
- 35-ти пехотен Врачански полк;
- 1-ви резервен полк;
09.1916 - Командир на 1-ва дружина на 35-ти пехотен Врачански полк. във войната срещу Румъния
Офицерски звания:
18.05.1889 - подпоручик;
02.08.1892 - поручик;
01.01.1900 - капитан;
- майор;
- подполковник.
1916 - полковник
Умира: Убит на 07.09.1916г. при Добрич."
Подполковник Никола Чолаков
"Роден: 01.12.1903 в Елена.
Образование: Военното училище в София (1926). Военната академия в София (1935-1937).
Военна служба:
1928 - 1-ви пехотен полк;
1931 - 24-ти пехотен полк;
1932 - Школата за запасни офицери;
1935 - Помощник-началник на секция в Щаба на армията;
1940 - Командир на картечна рота в 9-ти пехотен полк;
1941 - 9-то полково военно окръжие;
1942 - Началник на секция в Щаба на войската;
1943-1945 - Военен аташе в Мадрид, Лисабон и Париж;
1946 - Инспектор на класовете в Школата за запасни офицери;
1946 - В запас.
Офицерски звания:
06.09.1926 - Подпоручик;
21.10.1929 - Поручик;
03.10.1935 - Капитан;
03.10.1942 - Майор;
1946 - Подполковник."
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
"Героизмът на българина, показан в стихотворението на Иван Вазов „Опълченците на Шипка в една или друга степен го виждаме в множество битки през войните от началото на 20-и век. Особено забележителни са две от тях през Първата световна война. За едната от тях писателят Антон Страшимиров е написал разказа „Апотеоз“, публикуван в книгата му „Червени страници“, излязла от печат през 1917 г. Нека да дадем думата на писателя: „Тесен е хоризонтът на степта – тя е затисната от облачното небе. Конете ни пръхат – душат още пролятите кърви. Преди месеци тук се е решавала съдбата на страната ни.
Когато на 7 септември 1916 г. руско-румънските дивизии обърнаха гръб следобед и нашите санитарни команди се пръснаха далече да вършат своята работа, степта замяза на лоз,е докъдето очи видят. Падналите бяха много – толкова много, че да се приберат от гробарите, всеки убит войник се забиваше пушката му в земята и от хилядите възправени пушки степента замяза на лозе. Това бе най-страшното. Тук падна подполковник Чолаков пред полузаринат окоп, един от младите.
Подполковник Димитър Чолаков беше левент мъж, от пазвите на Пирин. Той имаше двама сина – артилеристи, които и в празник не се деляха от него, весели планинци, с покрити от ордени гърди, които у дома се галеха като деца, а на бойното поле се биеха като лъвове“. Първа Врачанска дружина осъмна на 7 септември срещу Ези-бей, на 5-б километра от Добрич. Тя е била на открито и е трябвало да се разгърне под огъня на цяла неприятелска дивизия, която е била превозена през нощта чрез железницата „Меджидие-Добрич“. Подполковник Чолаков се поколебал – дожаляло му за хилядите свои юнаци и поискал да се оттеглят на 150 крачки, на седловината под Добрич за по-добро окопаване и маскиране. Отговорили му обаче да се разгърне. При това положение той издал следната заповед: „Войници, не ни разрешиха да отстъпим. Прочее, направете така, да знаят деца и внуци, че Добрич е паднал, защото не е останал жив нито един от защитниците му“.
И дружината се разгърнала. Командирът Чолаков паднал в боя в 10 часа преди обед, а командването на дружината поел капитан Георгиев. Той бил също свален. Тогава започнал да командва поручик Дундков, докато сразили и него. Накрая в дружината останал единствен началник – подпоручик Димитров. Но паднал и той – последният.Сега войниците се командвали сами – верните безименни врачани. Така ги заварил подпоручик Тоушек, който по жребий бил пратен от втора дружина да командва шепата железни хора. Командващият войските ни генерал бил в центъра пред Добрич, между врачанската бригада наляво и сборната варненска – надясно. Той бил вече ранен, но не напускал веригата.
Натискът на страшните вражески маси сега бил на запад, върху врачанската бригада, където е била насочена и конната руска дивизия. И когато русите хвърлили изведнъж поддръжката си, две дружини от Козлодуй се стопили.Тогава полкът поддал назад. Разколебали се също и две дружини от врачанци. Още малко и боят щял да бъде загубен, загубена щяла да бъде и България.Но тук след веригите се вестява на кон сам полковият командир – троянец. Лицето му е плъстено, липсвала е кръвта от устните му, де са напукани, но той бил мистично унесен, в лицето му горял странен огън.
Войниците сепнато вдигнали чела и започнали да чуват полковият им командир да ги поздравява с победа. На кон бил, летял под ураганен огън и ги поздравил с победоносен глас.
Вражеските дружини прегазили шепата пионери, прекъснали връзката между двата полка, пробили почти фронта ни. Настръхнали началниците на разколебаните войници. Но зад нашия тил се сипнали залпове. Трепнали сърцата: „Помощ иде!“. На помощ дошло едно отделение от двайсетина войници. Връщали се от отпуск и били доведени от случая тук. Ето, те се втурнали с „Ура!”“във врязалата се в клин вражеска част и тя се сепнала. А предните ни редове избухнали в безумно „Ура!“ – помощ иде. И пречупил се напорът на врага.
Тук нашите хора се биха с пълна душа. Биха се като народ, който чувства свободата си и мре за нея. На утрото след победата тълпи се стекли пред гроба на подполковник Димитър Чолаков. Дошъл целият спасен град. Та нали Чолаков с кръвта си е запечатал своя завет и нали Добрич не паднал, защото след първия от защитниците му беше готов да падне и последният?
До мъртвеца стоял артилерист – синът на подполковник Чолаков – Петър, с мраморно чело – млад воин пред трупа на баща-вожд. И главите били наведени – главите на хилядите хора, сплотени в стражуща маса сред необятната степ.
В небето отеквали упокойните молитви – гласът на духовника метално звънял над наведените глави и глъхнел в гнетящия цвят на хоризонтите. Посмъртно Чолаков бил произведен в чин полковник. На негово име селото Корбул в Силистренска околия е прекръстено на село полковник Димитър Чолаков.
Другата битка била на югозападния фронт срещу англо-френския корпус, командван от генерал Сарай, където една българска дружина успяла да спре противника, разбира се, с много жертви, докато дойде подкрепление. Командир на дружината бил подполковник Илия Николов Чолаков.В началото на Първата световна война поради раните от предишните войни – Балканската и Междусъюзническата, подполковник Чолаков бива назначен за командир на допълняща дружина със седалище град Сливен.Като истински син на майка Македония обаче не могъл да остане „на топло“. Строява се под бойните знамена на сливенци и като командир на дружина отново е във вихъра на борбата.
На Каймакчалан – Прилепско, през месец септември 1916 г., в бой срещу французите бил ранен на 52 места, но спира противника, докато дойде подкрепление. Умрял от раните си в болницата на Прилеп на 19 септември. Погребан е в двора на катедралната църква с още трима други български офицери. Посмъртно е произведен в чин полковник.
Синът му Никола продължил традицията на баща си и своите роднини. Завършил военното училище и военната академия в София като първенец и на двете военни учебни заведения. От началото на 1943 до края на 1945 г. бил военно аташе на дипломатическите ни мисии във Франция, Испания и Португалия.За него една млада тогава българка, завършила английска филология, дъщеря на дипломат от кариерата, казва: „Никола Илиев Чолаков беше от хайлайфа не само на София, а от хайлайфа на Париж и Мадрид. Баловете на военните аташета там не започвали, докато не дойде Кольо“.
По-голям авторитет и по-добро представяне за България на Запад, здраве му кажи!"
http://armymedia.bg/archives/65844