Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Прикажи ги пораките

Овој оддел овозможува да ги гледате сите пораки оставени од овој член. Но внимавај можеш да ги видиш истите само од делови на форумот каде имаш пристап.

Пораки - тиквешанка

Страници: 1 [2] 3 4 ... 43
16
"Апел до световното обществено мнение", Виена, 1930 г.- Гена Велева от Скопие - деятелка на ММТРО (Македонска младежка тайна революционна организация), една от основателките на ТКПОМБ (Тайна културно-просветна организация на македонските българки)

“Избавила се от тормоза на югославските власти и стъпила на свободна европей­ска земя, дето най-после мога, без да рискувам живота си, да говоря свободно и да се подпиша със собственото си име, а не с онова, що ми беха натрапили сърбите, аз излизам днес, в изпълнение на един дълг и на едно обещание, дадено на моите другарки и сестри, които със смъртна болка понасят гоненията и изтребването на своите бащи, братя и съпрузи — да апелирам пред хуманното обществено мнение и специално пред женските организации, за морална подкрепа и за една благородна намеса с цел да се тури край на жестокия режим, въведен в моята родина от сър­бите. Моята цел не е тук да излагам вековните страдания на моя народ под чуж­до иго, нито описвам картината на националното робство в цялата страна. Достатъч­но е да изтъкна примера на моя роден град Скопйе, гдето днес нема нито едно бъл­гарско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища, с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище, няколко черкви, българска митрополия, търговски дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр. културни придобивки на бъл­гарския дух, от които днес не е останало нито помен — за да се разбере трагедия­та на македонския българин.

След затварянето на нашите училища и изпъждането на нашите учители, све­щеници и владици, заставени да се учим в сръбски училища, в които бехме под­ложени на едно жестоко денационализиране, ние противопоставихме един непосилен отпор срещу агресивността на сръбския шовинизъм. Но, уви! При тези напълно лоялни усилия ние минахме не само през шумни политически процеси като тоя в Скопйе, но дадохме и скъпи жертви, като нашия другар Благой Монев от Щип, заклан в избите на щипската жупания, или Кирил Ципушев, от Радовиш, отведен към австрийската граница в Словения и там заклан, или като Тодор п. Йорданов, от Кочани, загинал под колелата на локомотива в Земун, бегайки от преследващите го агенти на сръбската тайна полиция и пр. Нашето поколение в отпора си срещу сръбската денационализаторска политика даде и други многобройни жертви извън университетските среди, какъвто е случая с младежите: Куюмджиев, Ангюшев, Бояджиев, Андрейчин, Рампо Попов, Сотир Гърданов, Стоян Тодоров, Моне Дръчков, Боне Припорски и още толкова други мъченици, които не беха извършили друго престъпление, освен непростимата за сърбите смелост да се чувствуват българи.

Вместо да продължавам нескончаемия списък на тия млади жертви, откъснати от средата, в която аз самата се движех, бързам да ги при­ключа с последните две имена на младите девици: Люба Карагюлева, от Охридъ, и Грозданка Зафирчева, от Велес — жертви на ненаситния сръбски Моллох — за да мина към най-новите проявления на сръбската тирания, която в последните неколко месеци е насочила с нови методи всичките си усилия за смъртно уязвяване на македонската интелигенция и специално на академическата младеж. Бидейки единстве­на свидетелка, която по чудо успях да се укрия и спася от ноктите на сръбските палачи, които ме търсеха под дърво и камък, днес, излагайки макар и бегло по­ следните събития на Македония пред общественото световно мнение, аз считам, че изпълнявам един дълг не само към моите преследвани другари и към моята ро­дина, но още и към целото човечество, което требва да се счита еднакво обидено, че след толкова жертви, дадени за тържеството на принципите на свободата и демокра­цията, днес има сред Европа страни, дето хората се избиват само защото предявяват правата си в името на същите принципи...

Под същия страшен терор попаднахме и аз и моят брат Панче Велев, магистър по фармация, който — бидейки слаб физически — не можа да понесе теро­ра и почина в най-големи мъки, след кратко боледуване. Всички ние, обвинени така страшно, бехме в същност невинни. Но ние се чувствуваме като българи със силно национално чувство, с което заразявахме и нашите по-малки братя и сестри, за да ги предпазваме от отровата и денационализацията; и затова трябваше да бъдем ком­прометирани, а после унищожени. Тежко е да се опишат всички страдания понесени от моите другари, поставени под непрекъснатото наблюдение на тайни полицаи. Но ще кажа накрая онова, което аз лично преживех. Няколко пъти бях викана от бана Жика Лазич, по чиято лична заповед стават всички насилия и убийства в Македония. Преди това бях разпитана от начал­ника на полицейското отделение на бановината, Арсо Петрович. Този развратник поиска да се гаври с моята чест, вследствие на което нададох викове и избягах от канцеларията му, имайки на ум трагичната съдба на Грозданка Зафирчева, която биде изнасилена в канцеларията на един колега на Петрович и след това убита. При многобройните ми разтакания пред бана Жика Лазич последния ме караше с всевъзможни заплашвания и обещания да препиша с мой почерк и да подпиша при­готвените „признания“ и покаяния, стъкмени според разкритията на агент-провока­тора Караджич, но аз реших да устоя до край и пред никакви заплашвания да не изнасиля съвестта си и да не подпиша онова, което ми се предлагаше...

А до къде може да стигне тази власт в измислянето на средства за потискане — нека послужат следващите няколко примера взети измежду хилядите подобни:
1. За да си отмъстят на емигрирали македонци и да уплашат другите да не бягат в България и да излагат режима, на жените на емигрантите не се дава паспорт да излезат. Нещо повече: насила, с побоища, са заставени да подпишат едно разводно прошение, написано в сръбската митрополия, която разтрогва брака и след това насила оженват тия жени за сръбски жандари дошли от Шумадия...
2. Понеже за оженването на придошли сърби с местни момичета властите дават награди и повишения (това се върши с цел да се създават роднински връзки и да се отстрани обтегнатостта между македонските българи и придошлите сърби), много жандарми и чиновници изнасилват момичета и след това се оженват за тях. Ни­кой не ги преследва за това, а ги награждават.
3. На населението е забранено да празднува своя обичай „имен ден“. За това властите държат сметка и в деня на „имен ден“ предписват на членовете на се­мейството да заминат за ангария на тоя ден, който е техен праздник — не само да не празднуват, но и да работят тежка работа. Срещу туй на всички семейства се налага сръбския обичай „слава“, за който свещениците и сръбските чиновници дър­жат сметка и проверяват по няколко пъти на ден дали се празднува.
4. В Скопйе, при черквата „Св. Димитър“, бяха събрани и тачени гробовете на дейците от българското възраждане Кара йове, Хаджи Трайко, Дранго и др., чиито надгробни плочи носеха, естествено, български надписи. Народът често спохождаше гробовете на тия символи на българския дух, чието възкресение почна именно от Скопйе в 1829 г., и им отдаваше почит. Сърбите разрушиха тия гробове и разровиха костите на видните покойници, както и гроба на скопския герой Борис Дрангов, пол­ковник от българската армия. В централните гробища е разрушен гробът и счупена надгробната плоча с български надпис на поручик Кебеджиев.
5. Пеенето на нашата народна песен се счита за престъпление. След осъждането на тетовските граждани за такова „преступление“, напоследък младежите братя Стефчеви, от Скопйе, които са пели български песни в своя обущарски дюкян, са били арестувани от полицията и в затвора са били премазани от бой.
6. Духовните лица, по заповед на патриарха Варнава, са забранили посещение­то на манастирите от по-видните българи. Това е обяснимо за нас, които знаем, че патриарх Варнава е бивш сръбски комита, който като такъв още от турско време действуваше против българското население в Македония, а в последно време, като скопски митрополит, заедно с директора на сръбската банка Тодор Васоевич и Ристич, беше член на „екзекутивата“. Те, като компетентни познавачи на „вирогла­вите българи“, произнасяха смъртни присъди против тях, които присъди се изпъл­няваха от членовете на четническото дружество „Петър Мърконич“, чийто член на комитета е и самият Варнава.
7. На вдовицата на аптекаря Милан Генов, убит по присъда на горепоменатата „екзекутива“, е забранено да носи траур. Викана е била често в полицията и е била заставена да махне траура. Черните знамена на вратите на къщата й са изпокъсани. Също така е забранено да носят траур и на родителите на заклания от жандармите Стоян Тодоров от Виница. Заповедта за махване на траура е дал палачът му капитан Стоянович.
8. Същият капитан Стоянович е накарал един селянин от Виница през нощта да отиде на гроба на брата си и да счупи надгробната плоча, писана на бъл­гарски.
9. Бащата на заклания от жандармите младеж Иван от с. Любанци, Скопско, който отчаян е тичал обезумел из скопските улици и разказвал как жандарми­те са убили единствения му син, е бил арестуван в участъка и от тогава нищо не се чу за него.
10. Самите жандарми, които са заклали студента Благой Монев в избата на жупанията, разправят за това си престъпление като за „изпълнение на заповед“, дадена от жупана полковник Михайлович в Щип. Майката на тая млада жертва много пъти е отивала да иска позволение за отпътуване до Скопйе и Белград (без специ­ално позволение никой от Македония не може да пътува), за да се оплаче. Но Ми­хайлович постоянно я пъдел и й е забранил да излиза извън чертата на града. Няколко по-смели младежи и граждани от Щип подписаха едно общо заявление до властите, с което търсят извикания в кметството и изчезнал от там студент Монев. Понеже минали много дни, а властите не са давали никакъв отговор, неколцина от гражданите отидоха при полковник Михайлович да питат какво е ста­нало с младежа. Михайлович им е отговорил: „Престанете да се занимавате с този въпрос, ако не искате да ви постигне същата съдба“.
11. След подаването на петицията до ОН от македонските граждани: Гр. Анаста­сов, Д. Шалев и Д. Илиев, властите в Кавадарци са извикали брата на Анастасов и под страх на смърт са го заставили да се откаже от брата си...
12. За събиране глоби от земеделците по селата постъпва се по следния начин: кметът и стражарьт на селото (пришълци от Шумадия) узнават, че селянина е на нивата си. Тогава веднага изпращат призовка в къщата, с нареждане селянина да се яви незабавно в общината. И, есттествено, понеже адресантът не е в къщи, а на нивата си — не може да се яви незабавно. Това му костува тежка глоба, която после се събира, като му се продава добитъка.
13. Други многобройни поводи за глоби доставят шапките. В Македония на селя­ните е забранена всекаква друга шапка, а им е наложена сръбската войнишка шапка, „шайкач“. Който бъде заловен без „шайкач“ на главата — веднага бива глобяван...

Такива примери могат да се изброят със стотици. Но за да не злоупотребя с търпението Ви, аз ще туря точка на тех, за да посоча неколко примери за начина на действие спрямо най-младите...
1. Една ученичка, скопянка (чието име, по понятни причини, се въздържам да спомена), на въпроса на учителя си каква е (по нареждане от горе тоя въпрос често се задава на учениците в Македония), отговаря високо, че е българка и че никой не е в състояние да я разубеди в това. Тази нейна „смелост“ й костува един учител­ски съд, който, след дълги разисквания не можа да измисли друго наказание, освен да се предпише на преподавателите й да се стараят да я скъсат по предметите. С това наказание са наказвали много ученици в Македония. В тая област особено се проявява сръбската учителка в търговското училище г-жа Йованович и нейния съпруг — Цанта Йованович. Те заедно с други още учители, между които на първо място трябва да се спомене Тошо Смилянич, скъсваха систематически на изпитите и пропъдиха от училището много млади македончета затова, че са се проявили като българи.
2. Отчаяни от неуспехите на денационализаторската си пропаганда в гимнази­ите, сърбите сега са обърнали изключително внимание на основните училища, при които създават пансиони и награди, за да изтръгнат малките деца от техната родна среда и да превият техните крехки души по своя воля. А за по-възрастните из­мислиха едно ново средство: от една година насам в Македония са закрити почти всички гимназии. За да следват в гимназия, македонските деца се изпращат в пре­делите на Стара Сърбия, дето за тех са открити специални пансиони. Така, днес сърбите действуват подобно на турците, които някога създаваха яничарите, като откъсваха българските младежи от семействата им...
3. С разни подаръци: бомбони, картини, играчки и други — сръбските учители развиват доносничеството между малките деца, като ги подмамват и ги карат да съобщават какво говорят и вършат в къщи техните родители, дали са българи или сърби и пр. Родителите са изпаднали в ужас от тия средства на възпитание и в къщи не смеят нищо да продумат пред децата си.

Изнасяйки всичко това, аз отправям апел към всички хуманитарни органи­зации в света, към всички женски и студентски организации и към всички свободо­любиви и благородни лица, молейки в името на правдата и на човешката защита на всички ония мои братя, които остават в Македония, подложени на най-изтънчени фи­зически и душевни насилия...
Гена Велева,
политическа емигрантка от Македония под сръбска власт“ - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 651 - 655


http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

17
Великият македонски събор

“На 12 февруарий 1933 г. в гр. Горна Джумая се събра Великият македонски събор. Това име заслужено му бе дадено, тъй като той е единствен по рода си в цялата история на Македонското освободително движение до този момент. На Събора присътствуваха близо двадесет хиляди души посетители от цялата македонска емиграция в България, както и от Пиринска Македония. Със свои делегати бяха представени всички македонски братства, всички дружества “Илинден” на бившите македонски революционери, македонските женски дружби, македонските младежки дружества, управителните тела на Македонския студентски съюз, на Македонския научен институт, Македонската парламентарна група в целия си състав. Получена бе и телеграма от американската емиграция, организирана в МПО. По този начин действително цялото Македонско освободително движение бе представено на Събора, пред който бе прочетено и специално послание от Централния комитет на ВМРО, за да се подчертае единодушното мнение и воля на всички съществуващи родолюбиви македонски организации в света. Председателят на Националния комитет на емиграцията Георги Кондов откри Събора със съдържателна реч. Избра се Бюро на събора в състав: председател: инженер Хрис­то Станишев; подпредседатели: запасният генерал Симеон Добревски, д-р Владимир Руменов и Александър Димчев, председател на Петричката окръжна постоянна комисия; секретари: Павел Дими­тров, подпредседател на Старозагорския окръжен съд; г-жа Сла­вова, председателка на Женската дружба във Варна; Иван Димитров, председател на братството в Пловдив и д-р Владимир Бъчваров от Горна-Джумая.


След това председателят на Събора, г-н инженер Станишев, произнесе следното слово:
„Братя и сестри,
На днешния събор виждам, че участвува единната мисъл и воля на Македония. Тук е нейната безгранична любов към оте­чеството, тук е нейният български дух, тук е душата на Македо­ния. Тук е тая душа, която нашите поробители искат да изтръгнат от нашите гърди, за да ни обезличат като народност, за да унищожат нашето духовно единство с братята ни в Добруджа, Мизия и Тракия. Но тая душа живее, тоя български дух на Македония е несъкрушим. Той ще победи...”


От страна на ЦК на ВМРО бе отправено приветствие, което бе прочетено от Йордан Чкатров:

„Уважаеми Господин Председателю, драги братя,
От името на ВМРО сърдечно приветствуваме Великия събор...Ние не се борим само с нашите поробители. Много са факто­рите, които от страна се мъчат да смутят победоносния ход на нашето движение. На първо място стои комунизмът. Неговите пре­стъпни попълзновения да разрушава нашето надкласово народно де­ло и да направи от народа ни свой инструмент са постоянни. На­бегите на комунизма, неговите коварни развращаващи средства за постижение на тази му задача не отстъпват на похватите на сърби и гърци. Срещу тази напаст требва да бъдем готови да се борим и занапред със слово, перо, със събрания и на улицата — навсякъде. Можем да бъдем сигурни, че победата на този фронт ще бъде наша. След многогодишни усилия комунистите едва са успели да увлекат против Македония, против собственото си отечество, само отделни слаби и продажни единици, част от които същевре­менно са на служба и на сръбската полиция. С дълбоко възмущение ние се спираме върху страницата, в която през годините на най-голямото македонско напрежение за самозапазване се записаха толкова факти на вражество и злорадство, на спънки и подли удари от страна на известни български обществе­ници против македонското освободително дело, за срам пред историята на нашия народ и пред света. ВМРО требваше да създава отбранителен фронт и спрямо идещите от София удари. Докато в масата на свободните българи същест­вува една жива братска обич към Македония и нейната кауза, в същото време от страна на българските общественици и на официална България се създават само пречки за успеха на македонско­то дело. Всички наченки на разрушителни тенденции, всички прояв­ления на изхвърлени от нашите редове лица са намерили насърдчение и подкрепа в София. Партизанските сметки, които се правят там по отношение на Македонското движение, представляват вече не по-малка опасност за Македония, отколкото тъмниците на Бел­град и Атина. Почти никой от управляващите в София не схваща, че тази игра с нашето дело може да се окаже по-опасна за духовното развитие на българското племе, отколкото телените мрежи по гра­ниците; никой там не вижда, че сърбите със своите козни в София могат да постигнат тъкмо туй, което напразно се мъчат да постигнат чрез своя режим в Македония...Има и сериозни опити за спечелване на терен в София за едно сърбоманство, на което като трън в очите се явяват ма­кедонските организации. В резултат на тази странна действителност паднаха най-видни представители на македонското легално дви­жение. За тези жертви плаче цяла Македония...От името на поробеното македонско население ние призоваваме всички наши братя емигранти и всички родолюбиви българи да бъдат нащрек. Сърбоманството не успя в Македония, а сега се мъчи да хване корен в София. Ние, обаче, имаме дълг да се борим и там против него...“


Се явиха д-р Асен Татарчев от Ресен и съпру­гата му Марта, които наскоро беха избегали от Югославия заедно с децата си. Д-р Татарчев произнесе следното приветствие:
“Драги братя,
Идвайки от нашето поробено отечество, моята жена и аз сме щастливи да приветствуваме братски Великия събор на македонска­та емиграция в България. За нас е особена радост да бъдем в средата на прогонените наши братя в България, които работят с толкова ентусиазъм и с такава вяра за освобождението на Македония. Вам е известно, че моята жена и аз, напускайки по принуда пределите на нашата прекрасна Родина, отидохме в Женева да подадем от името на македонското население една петиция пред Об­ществото на народите и да изпълним един човешки и отечествен дълг. Аз съм щастлив да заявя пред вас, Великия събор на ма­кедонската емиграция в България, че робството в Македония не е успяло да съкруши борческия дух на нашия поробен народ. Не само това. В Македония никога не е била по-силна вярата в близкото ни освобождение, отколкото днес. Аз съм щастлив също така да заявя, че ние, живеещите в границите на кървавото сръбско кралство, сме единни в борбата ни за свобода и политическа самостоятелност с другите поробени народи, които не могат да останат равнодушни към жестокостите на Белград. Напразно Белград уверява света, че в Югославия живее единен югославски народ. Всички народи в Югославия имат гордото съзнание за своята история, за своето културно и морално надмощие над сърбите и за своето право да бъдат господа­ри в собствената си земя. Наш дълг е, драги братя, да продължим борбата със същото постоянство, с което са я водили нашите предшественици...“


Г-жа Марта Татарчева:
“Швейцарка по рождение, моята съдба ме свърза с македонски българин. Седем години живях в Ресен и там, както и при дру­гите си обиколки в Македония, се убедих, че там живеят бъл­гари. Това могат да отричат само хора, които не желаят да видят истината. Моят мъж и аз отидохме в Женева, за да защитим Маке­дония. Аз защищавах нея, защото имах пълното убеждение, че защищавам правдата. Вашето дело, госпожи и господа, е право. То ще победи, въпре­ки жертвите и страданията. Моят мъж лежа 4 години в затвора, но аз, като майка на две деца, заявявам с гордост, че съм гото­ва винаги да възпитавам своите деца в любов към Македония и към нейната борба за освобождение...”


Председательт даде думата на г-н Марко Дошен, кой­то прочете отправеното до Събора поздравление от председателя на Върховното старейшинство на „Хърватски Домобран“, г-н д-р Анте Павелич:
“Драги братя,
Върховното старейшинство на „Хърватски Домобран“ поздравлява днешния Събор, на който са се събрали представителите на родолюбивите македонски организации, за да манифестират още един път в тези критически часове силата и единството между всички македонски организации в борбата за самостоятелност на Македония и да вземат важни решения с оглед на бъдещата ра­бота и борба. Ние искаме да подчертаем, че общият ни неприятел е осъден от безпристрастното обществено мнение, което се отвращава от грубите и безчовечни постъпки на Белград...
С братски поздрав:
Председател: Анте Павелич; Секретар: Милкович”


Г-н Марко Дошен от своя страна отправи съдържателно при­ветствие:
“Мили братя и сестри,
Българите и хърватите в миналото имаха свои държави, свои исторически имена. Те оставиха на Балканския полуостров следи от своя юнашки дух и от своята национална култура. Като погледнем на нашето минало, ще забележим, че сме били много един до друг, че много добре се познаваме; в миналото сме били не само добри съседи, но и добри съюзници. С пълно право се надяваме, че нашият съюз в бъдещето ще бъде още по­ здрав и по-силен...”

За Горна-Джумая този ден бе и ще остане като незабравим, а за Македонското движение като твърде важен момент, в който всена­родно се подчертаха исканията на Македония.” - Иван Михайлов, Спомени IV стр.305, 306, 449 - 457, 869 - 872

http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_4.pdf

18
АСЕН АВРАМОВ от с.Скрижево, Драмско - общественик, деец на ВМРО и МПО, втори редактор на в. „Македонска трибуна"

"Български общественик, деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и на Македонската патриотична организация (МПО) и втори редактор на в. „Македонска трибуна“. Години наред е близък сътрудник на Иван Михайлов в Рим.

Роден е на 10 март 1900 г. в гр. София, България, в семейството на видния учител от драмското село Скрижево Константин Аврамов – сподвижник на Дамян Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и Иван Гарванов. Учи право в Софийския университет и оглавява студентското дружество „Вардар“. След завършването си започва частна адвокатска практика. Той е първи секретар на Македонския младежки съюз и се опитва да укрепи организацията в тежките времена след убийството на Александър Протогеров и разкола във ВМРО.

През септември 1929 г. е изпратен от Иван Михайлов в САЩ да заеме секретарската длъжност на ЦК на МПО, която е овакантена от Йордан Чкатров. За разлика от други дейци на МПО, като Лазар Киселинчев, които поддържат линията на неутралитет на МПО при разцепленията във ВМРО, Асен твърдо заема позицията на Михайлов. На 2 септември 1930 г. по време на Деветия конгрес на МПО в гр. Йънгстаун, щата Охайо, той успява да прокара резолюция, обвързваща МПО с михайловистката линия.

Асен е избран и за главен редактор на в. „Македонска трибуна“ през 1930 г., след като Борис Зографов си подава оставка. Той прави пропагандни обиколки из Щатите и учредява две нови местни организации на МПО – „Родина“ в гр. Гери, щата Индиана, на 14 декември 1930 г. и „Христо Матов“ в гр. Масилон, щата Охайо, на 2 юни 1931 г. През 1931 г. предава поста си на Любен Димитров, а през юни 1932 г. е принуден да се прибере в България поради неуредени емиграционни документи.

В България Асен работи като адвокат. След Деветнадесетомайския преврат в 1934 г. е арестуван заедно с много други дейци на ВМРО. Кандидатира се неуспешно за народен представител в гр. Неврокоп (днешен Гоце Делчев). В 1937 г. се включва в осъществяването на идеята на Христо Татарчев за международна анкета в окупирана Македония. Асен се свързва с Международната арбитражна лига в Лондон и получава нейното съгласие, както и обещание за финансиране от МПО, но през юли 1938 г. правителството на Георги Кьосеиванов издава забрана за неговото пътуване като реакция на тормоза над митрополит Андрей Велички в Северна Америка от страна на МПО.

През първата половина на 1939 г. Асен снабдява МПО с информация, свързана с развитието на македонските дела. В 1941 г. изпраща телеграма до колебаещата се каква позиция да заеме МПО, в която твърди, че единствената алтернатива е присъединяване на Македония към България. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Асен емигрира в Италия, където работи с Иван Михайлов и участва на събранията на МПО през 1952, 1954 и 1964 г.

Асен Аврамов е бил предан на Иван Михайлов от студентските години до смъртта си на 26 март 1968 г. в Рим. На погребението му присъстват тогавашният председател на МПО Петър Ацев и представителят на МПО „Тодор Александров“ в Брюксел Георги Димов."
http://www.macedonian.org/Tribune/history.asp

http://bgemigration.org/store/archives/asen-avramov/asen-avramov.html


“Особено полезен бе в Неврокопско Асен Аврамов, фактически легален представител на Спомагателната организация в този край. Запознах се с него през 1923 г. До днес сме били неизменно в идейна връзка, а през дълги периоди и в непосредствена близост. Преди още да го срещна лично, той беше в средата на организи­раните и деятелни младежи всред нашата емиграция в България. Та­зи му дейност го поставя във връзка с редица обществени организации и групи, а му спечелва и множество приятелства, за което допринасят личните му качества. Бивал е делегат в редица конгреси на нашата емиграция в България; участвувал е в конгреси на Македонския сту­дентски съюз между двете големи войни, и прочее.

Случи му се няколко години под ред да живее и в Пиринския край, първо в Мелнишко, а сетне в Неврокопско. Там навсекъде оставил отлично впечатление всред народа, както между българи­те, така и между мохамеданите турци и помаци. Това великолепно се удостовери след сърбофилския преврат в България през 1934 г., когато диктаторската власт произведе „избори“. Следвало би в отделна брошура да се изрисуват мерките на тази власт срещу Аврамов, за да се осуети избирането му за народен представител в Неврокопска околия. Такава книжка, обаче, би могла да ни даде верна кар­тина само ако би била написана от перото на един Алеко Константинов, знаменитият автор на „Бай Ганьо“. След флагрантни насилия и фалшификации, авторите на споменатия преврат изкалъпиха свои депутати за Неврокопско. Но всички в околията разбраха, че истинският победител беше Аврамов. Полицията не един път го е раз­карвала из разни места на България като интерниран. Но той съумеваше да спечелва и там симпатиите на местни граждани за Македон­ската кауза. До самото надвечерие на Втората световна война Асен беше под полицейско око, тъй като отдавна Македонското движение в България — за угода на Белград — се намираше под забрана. А подир вой­ната емигрант в Средна Европа. През 1952 година посети нашата емиграция в Америка. Години преди това той беше секретар на МПО. Бивал е и ръководител на вестник „Македонска Трибуна“. По-късно — през 1959 и 1964 година — наново престоя в Америка с месеци, все като гост на тамошните организирани наши братя. С извършеното от Асена за нашата родина може да се гордеят не само родното му село и Серския край, но и всички наши легални организации и родолюбци. Той считаше за свое родно село Скрижево, в Драмско, откъдето е роден баща му, макар самият той да е видял Божия свет в Со­фия, през 1900 година. От най-крехка възраст се е почувствувал като българин от Македония. Бащата на Асена е познатият в миналото гимназиален учител Константин Аврамов, който е бил в приятелски връзки с големи­те наши борци — Груев, Делчев, Матов, Гарванов и други. От тех бащата е запазил ценни писма и документи. Част от тех Асен беше дал на нашите легални организации; и беха публикувани между двете световни войни. Всички, които са го срещнали, ще потвърдят, че той беше много приятен събеседник. От него повеваше нещо топло и приветливо. Хората оценяваха неговата скромност. Никога, през толкова години на обществена служба, не е проявил суетни стремежи; никога не е помислювал да прокарва нещо лично за сметка на общото, на народното. За хора, които изпълняват дълга си в максималните граници на техните възможности, основателно се казва, че наистина са изпълнили дълга си. Асен Аврамов бе от категорията на тези хора. Не помня случай той да е влезнал в противоречие или конфликт с основните изисквания на нашата народна борба: идейна твърдост, верност и дисциплина; ясен поглед и спокойно преценяване успе­хите или неуспехите на нашата народна борба. Ако би се намерил не­кой да каже, че Асен се е престарал, макар и с един градус, в нещо — то ще бъде само в обичта му към българската народност. С тези думи аз казах съвсем малко от многото, което може да се каже за скромния, но многозаслужил Асен Аврамов...

Известният Балкански комитет в Лондон, или негови членове, сa поискали през 1939 г. от Централния комитет на македонските политически организации в Индианаполис да бъде изпратено едно лице в Лондон, за да може с него да се разговаря върху македонския въпрос. В Индианаполис сметнали, че е по-подходяще с такива за­дача да се натовари некой от нашите хора в София. Отнесли се до Асeн Аврамов, когото от миналото познават като секретар на ор­ганизираната американска наша емиграция. След съвещание с някол­ко свои другари, Аврамов решил да замине за Лондон. Вярвало се, че правителството на Кьосеиванов би му дало паспорт за такова пътуване. Сам Аврамов разказва:
„Поисках от Дирекцията на полицията паспорт; даде ми се, без каквито и да е трудности. Веднага почнах да искам виза от Румъния, Унгария, Австрия, Франция и Англия. Всички легации, освен французката, ми дадоха визи. Французката ми отказа; бил съм в списъка на нежеланите лица за Франция. Взех визи от Германия и Белгия, за да мина през тия две държави. От Индианаполис ми пратиха веднага необходимата сума за пътуване. Взех си билет София-Букурещ с аероплан, а остана­лия път с влак. На аеродром Божурище беха се почти изпълнили всички гранични формалности, за да се кача вече на аероплана. В последния момент се яви един граничен чиновник и ми каза, че по личното нареждане на министър-председателя, което току-що се получило, не мога да пътувам. Единственият, който ме изпращаше, бе Д. Ци­лев. При това положение, веднага се върнах. Приятелите, които знаеха за моето пътуване, се изненадаха, като ме видеха. Изглежда, че това спиране веднага се е разчуло всред българ­ските и чуждестранните кореспонденти. Дойде при мене Любчо Крап­чев и ми каза, че сензация всред журналистите била забраната да напусна страната и начина, по който е дадено нареждането. С връщането ми, Дирекцията на полицията веднага постави три­ма политически детективи да вървят по стъпките ми от ранна сутрин до късна вечер; те ме причакваха пред дома ми сутрин, следеха ме навсекъде — по съдебни зали, учреждения, кафенета, пред кантората ми, на театър и пр; и вечер, колкото и късно да се прибирах, ме следваха до пътната врата на дома ми. Приятелите решихме да поискаме обяснения лично от мини­стър-председателя Георги Кьосеиванов. Пратихме X. У. при него, понеже те се познаваха от Белград. Кьосеиванов го прие и му ка­за: „Спирането на Аврамов е по искането на югославската легация. Тя даде нота, в която казваше, че пътуването му е в връзка с ма­кедонския въпрос и за повдигане на тоя въпрос вън от България; затова искаше на всека цена да не му се позволява на напуска страна­та“. В нотата се казвало още, че подобно пътуване е в противоре­чие на възприетата политика на сближение между двете страни. По-сетне разбрахме, че французката легация, с отказа, веднага е уведомила югославската, че аз съм търсил виза, че имам пас­порт и че ще напускам България. Казаха ни, че некой от протоге­ровистите работил в французкото консулство и той бил уведо­мил. Около три месеци ме следеха тия три детективи.“

Кой може да оправдае постъпката на властта, защото тя била ис­кана от югославската легация? Никой не е знаел с каква цел пътува за чужбина Аврамов. Но и да се е знаело, на какво основание българ­ската държава ще требва като покорен слуга да слуша заповедите на Белград, даже и като се касае за пътуване вън от България на нейн гражданин? Обясненията, които са били дадени, абсолютно не оправдават никого. Те само потвърждават, че отговорните среди в Бъл­гария по това време са прокарвали една антибългарска политика, съпро­водена с недопустими унижения...“ -  Иван Михайлов, Спомени IV, стр. 394 - 396, 931 - 933
http://strumski.com/biblioteka/?id=784

19
РАЗВИГОРОВИ

Михаил (Мише) Развигоров (1873 - 1907)
“Срeд по-възрастнитe жители на българскитe села установявах едно дълбоко преклонение пред името на Мише Развигоров, загиналият през 1907 година незамeним войвода на Овчеполието. Но обаянието от това име се бe предало и на по-младото поколeние. Заговорих еднаж със стария Дине Прошов, съветник в общината, върху миналото и поисках да ми каже какво представляваше от себе си Развигоров. Вместо обяснения дядо Дине свали калпака си и промълви: “Господ беше, Господ беше ....” Очите му бяха просълзени...”- Иван Михайлов, "Спомени. I-младини", стр. 166
http://strumski.com/biblioteka/?id=405

“Като легален борец в Щип той работел безшумно около една година, защото известната Винишка афера повлича и изпраща Мише, заедно с много видни дейци, в затвора на крепостта Подрум-Кале, на малоазийския бряг. През време на Винишката афера Мише Развигоров, за да запази населението от изтезания, с рядка доблест поел отговорността за скритото и намерено оръжие и признал, че е подготвял възстание. Мише лежал в затвора цели пет години. Илинденското възстание заварва Мише Развигоров в свободна България. През време на възстанието той бил изпратен от задграничното представителство на ВМОРО в Кюстендил, за да организира изпращането на чети в Македония в помощ на възстаналото население. След потушаването на възстанието Мише, потикнат от своя свещен дълг, се отзовава с чета в Щипско. Той става Щипски войвода и продължава да възпитава населението в духа на революцията. Скоро четници, селяни и граждани го обикват, защото той е символ на скромност, чесност и чистота и защото с особена преданост служи на македонското освободително дело...Той е възпитал в революционен дух цяло едно поколение в Щипско, което поколение взе най-живо участие при разрушаването на султанската империя и сръбската тирания. За първи път Т.Александров вкусва от нелегалния живот в четата на Мише Развигоров, който му завещава да се бори до край за свободата на брата роб. Знаем вече, че достойният учител създаде още по-достоен ученик...”- “Илюстрация Илиндень”, април, 1943, стр.2, Ангел Узунов
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%88%D0%B5%20%D0%A0%D0%B0%D0%B7%D0%B2%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80.pdf

Страхил Михайлов Развигоров (1897 - 1948)
“Страхил е син на легендарния Мише Развигоров; роден в Щип. Още като малко дете е заминал за България с майка си. Там бе свършил средно образование и сетне учил във военното училище. Подир Първата световна война е следвал право в Софийския университет. Страхил имаше широко сърдце. Отличен другар, лоялен спрямо всички. Живееше с безкрайна почит към делото на баща си; а с това се явяваше като истински брат по чувства на цялото население в родния край. Може би с един градус повече, отколкото бе нуждно, у Страхила се забелязваше една приятна сантименталност. Впрочем, нея я има сигурно у мнозина борци, но не у всички тя се забелязва. Страхил Развигоров беше млад когато влезна в Централния комитет на организацията. Загина когато българските комунисти бидоха установени на власт в България, след Втората световна война. Преди да изчезне, бил е разкарван по затвори, заедно с мнозина други македонски деятели и хора от стара България.”- Михайлов Иван Спомени III, стр. 552
http://strumski.com/biblioteka/?id=610

Ипократ Томев Развигоров (1900 - 1927)
“Ипократ е роден в 1900 г. Баща му, Томе Развигоров, е бил дълги години учител в с.Неманици и Св.Николе, Щипско. Рано останал сирак. Живееше във високата махала на Ново-село, наричана “Ридарската”. В 1922 г. е вече нелегален. До 1925 г. обикаля с четите на хаджи Григор и Панчо Михайлов в Кочанско. Като четник удивлява другарите си със своето хладнокръвие и юначество. Участвувал е в няколко сражения. Ипократ беше сериозен, също мълчалив. Приказваше ясно, отмерено. Думите от него излизаха някак тежки, внушаваха доверие и издаваха твърдост на характера. Ипократ, когото другарите му наричаха Ипчо, без колебание можем да вредим между онези борци, чиито дух и сърдце бяха стоплени от беззаветност. Той нямаше голямо образование, но бе интелигентен. Изпитвах възхищение от плавния му говор, кратките фрази, които изговаряше и които издаваха някаква привликателна широта и смелост. Слаб, с по-висок от средния ръст, походката му някак тромава, но прикриваща голяма енергия и физическа издържливост. Не беше хубавец. Но излъчваше сърдечност, искреност и веднага ви става симпатичен. Малкото му думи имаха оттенък на здържана шеговитост, която го правеше още по-приятен. Този млад човек сякаш не живееше на тоя свят; като да бе погълнат от някаква мечта, изписана в очите му, които ви гледат искрено и решително...

На 6 октомврий 1927 г. надвечер падна в Щип генерал Ковачевич. Убийството е извършено в квартала около черквата Свети Никола. В нападението са участвували трима - Ипократ Развигоров и Илия Лилинков от Щипско Ново-Село и Благой Кралев от Куманово. От Белград наредиха да се струпат войски по посока на България, а в Македония обявиха военно положение. Град Щип бе в пълната смисъл на думата обсаден. В течение на петнадесет дни той прекара напрежение и тревоги, каквито никога при турското управление не бе видял. Всяка къща е била обискирана...Развигоров и Лилинков успешно са напуснали града и се опътили към планината Плачковица. На третият ден, обаче, 9 октомврий, случайно са били открити. Въоръжени са били само с револвери и бомби срещу една маса, която е наброявала към две хиляди души. Изстреляли всички патрони, двамата с презрение са отговаряли на подканите отвън да се предадат. Развигоров легнал върху възпламенена бомба, а Лилинков се застрелял...”- Михайлов Иван Спомени III, стр. 341-345
http://strumski.com/biblioteka/?id=610

20
Стефан Николов - Калфа от с. Зелениче, Леринско - войвода на ВМОРО

"Още млад и неопитен, но като краен националист той през 1885 г. в сръбско-българската война постъпи доброволец в редовете на българската армия и се бори против сърбите за свободата и независимостта на България. Завърна се бодър, здрав и жив от войната. През 1901 г. в разгара на македоно-одринската революционна борба, той напусна работата си, продаде къщата си в Пловдив и на свои разноски обзаведе чета и замина да действува в Дедеагачко, Гюмюрджинско и Ахър-челебийско. Той броди ред години като войвода в одринския край.

През 1903 г.той взема живо участие в одринското възстание начело на голяма чета, заедно с другарите от щаба: Герджиков, Маджаров, Гешанов и др. и участвува в много сражения с турците. След възстанието той не се отчая и пак го виждаме да броди по чукарите и планините в Одринско. През 1904 г. той бе изпратен с покойния войвода Стефан Димитров във Велешкия район за борба против сръбската пропаганда и от там премина в Леринско в своя мил роден край. ..

През Балканската война 1912 г. макар и стар, обаче неговото сърдце туптеше за борба и пак го виждаме да бъде началник на партизанските отряди в Одринско и като такъв с голям отряд взе живо участие в пленяването на Явер паша в Одринско.За тая му заслуга той биде награден от царя с кръст за храброст от 1-ва степен...
От опечалените му синове Иван и Васил Стефанови, март, 1935 г., Индианаполис" - дейци на МПО, в. "Македонска Трибуна", брой 424

http://strumski.com/biblioteka/?id=1202

http://www.strumski.com/books/Stefan_Nikolov_Kalfata.pdf

21
ЙОРДАН БАДЕВ от Битоля - литературен критик, публицист, журналист

"Йордан Бадев - български интелектуалец, литературен критик, журналист и публицист, родом от Битоля, Македония, убит от комунистите без съд и присъда след 9.09.1944г. Йордан Бадев е роден в град Битоля, Македония на 25.02.1888г. Завършва българска гимназия в родния си град. Съученик е на войводата и историограф Христо Силянов. Изучава литература в Софийския университет и в Лозана, Швейцария. Той е литературен и театрален критик. От 1931г. е редактор по културните въпроси на вестник "Зора." Дългогодишен приятел на Данаил Крапчев, родом от съседния на Битоля град Прилеп. Печата литературно-критически статии в списание "Златорог" и в"Зора" в периода 1922-1944г. Те са събрани в две книги, издадени през 1934г.- "Скици на живите" и през 1938г. "Животът в изкуството". През 1928г. издава първата си книга "Отронено детство", посветена на Македония. През 1943г. в Скопие Й. Бадев издава книга, посетена на войводата Дамян Груев. Това е една великолепна биография, която никой не е преиздал. Автор е и на книга "Заговорът срещу Т. Александров". Въпреки интереса си към Македония, никога не членува в македонските организации.

В годините преди Втората световна война е привърженик на ориентация на България към Германия, в която той вижда надежда за позитивно за страната решаване на македонския въпрос и цялостно освобождение на родната му Македония. Арестуван е от група комунисти на 20 септември 1944г. във вилата му и е отведен в района на Захарна фабрика около София и там е убит веднага. Гробът му е неизвестен. През март 1945г. е осъден посмъртно на Дело № 6 на интелектуалците от серията процеси на така наречения "Народен съд". Шести Върховен състав на "Народния съд" го съди по две обвинения: за македонските му книги, заради които е обявен за "великобългарски шовинист" и за проводник на открит антисъветизъм заради отрицателното му отношение към литературата и живота в Съветския съюз. Й. Бадев има поразително трудна съдба и след смъртта си. 45 години неговите две книги "Скици на живитe" и "Животът и изкуството" са били в СКФ -"секретен фонд" на библиотеките. Реабилитиран е през 1996г. Но духовна реабилитация Й. Бадев няма." - Янко Гочев


“Най-висшият български учебен институт - Университетът - празднува годишния си праздник в деня на своя патрон Св.Климент. Едва ли други светец от нашето национално минало би подхождал тъй много за покровител за българската наука. Климент е една от най-дейните и най-широко надарените фигури в нашата културна история. Делото му обсяга и школата, и църквата, и литературата. И е щастливо, че заедно с деня му оживява и името му, благодарение на тържеството, което си урежда всяка година Университетът.

Не е мъчно да се прецени многостранното дело на Климента и значението, което то има за културния живот на първото българско царство. Книжовното наследство, което ни е оставил, колкото скромно да е по размер, доста внушително свидетелствува за заслугата на първия български учител и епископ. Не само в мъртвите книги обаче се съхранява великата памет на св.Климента. Тя е жива в множеството легенди за подвига на живота му и за чудодейността на мощите му. И тия легенди, пълни със святост и мистика, се носят от уста на уста най-много в страната, дето той е вложил труда си и е оставил костите си - в Македония.

Споменът за светия българин, включен от тия легенди, е вдъхновявал делото на много, много поколения в нашата земя. Той е подсказвал дълга на християните, когато е трябвало да бранят вярата си срещу поганска напаст; насърдчавал е борческия дух на българите, когато е трябвало да отхвърлят ярема на фанариотството; а в началото на настоящето столетие благославяше вече и покровителствуваше съзаклятието срещу тиранията на султаните. Така духът на свети Климента, взидан в собствената му църква на бряга на Охридското езеро, не е бил само нем свидетел на неспирния вървеж на вековете. Той е оживявал в делата на поколенията, които са имали да продължат на самото място онова, което сам Климент бе захванал: културното самосъзнаване и самосъхранение на българския народ.

Днешните владетели на земята, която съхранява паметта на Св. Климента, са по-лоши от своите предходници, турците, които с толкова леко сърдце са сваляли глави от раменете, но не са посягали на светците - смятали са го за смъртен грях. За сърбите и то не е грях. Рушат светини, заличават стари надписи, за да ги заменят с нови, изкъртват старинни фрески, замазват познати икони, обезобразяват, фалшифицират - всичко това с цел да премахнат в тая земя всичко, което може да напомня за българска култура, българска съвест. Напраздно. С насилие може да се рушат сгради от камък, от желязо - духът с насилие не се руши...Защото това е вечното в историята на народите.” - Йордан Бадев "Св. Климент Охридски", в-к "Македония", год. I, бр. 49, 1926 г.

http://www.strumski.com/books/Jordan_Badev_za_Sv_Kliment_Ohridski.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD+%D0%91%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

http://www.mni.bg/2016/02/iordan-badev-1888-1944.html

22
Проф. НИКОЛА МИЛЕВ от с. Мокрени, Костурско - историк, публицист, дипломат, народен представител, деец на ВМОРО

“Никола Милев е роден на 8 май 1881 г. в село Мокрени, Костурско, Егейска Македния днес Гърция. Присъединява се към на ВМОРО още като ученик през 1898г. След Първата световна война не е член на организацията, но остава близък сподвижник на войводата Тодор Александров. Проф. Н. Милев участва в дейността на македонските братства и сътрудничи на периодичния печат на македонските българи. Научните изследвания на Никола Милев обхващат различни периоди от историческото развитие на българския народ - от VII век до времето на българското Възраждане. Своите първи студии той публикува в някои научни периодически издания -''Периодическо списание“, ''Известия на българското историческо дружество“ и други. Най-известни са трудовете му, засягащи католическата пропаганда в българските земи през Османския период и българите-католици. Неговата монография от 1914 г. ''Католишката пропаганда в България през XVIII век“ е високо оценена и му проправя пътя към кариерата на университетски преподавател. В периода 1914-1923 г. Никола Милев е редовен доцент по нова история в Софийския университет, а от 1923 г. е професор.

Той е просветен родолюбец, чието главно оръжие е истината за историята на България и Македония и само и единствено словото. През 1923 г. проф. Никола Милев става един от основателите на Македонския научен институт и е избран в първия му Управителен съвет. Той е сред противниците на т. нар. Майски манифест от 1924г., подписан след опитите на комунистическата партия да подчинят и обезличат националноосвободителното движение на македонските българи. Н. Милев е основен опонент на Коминтерна в структурите на македонското движение. В статии и публикации разобличава съветския комунизъм и посочва заплахата за България от неговото влияние. Така си подписва ''смъртната присъда''. В края на 1924 г. група комунистически македонски дейци около предателя Димитър Влахов, които са във връзка със съветските тайни служби, вземат решение за убийството на своя опонент проф. Никола Милев. Той е убит на 13 февруари 1925 г. на ул. "Дондуков" в центъра на София от комунистически терористи, платени родоостъпници на Москва. Погребението му два дена по-късно е едно от най-многолюдните по онова време.

Извършители на престъплението са анархиокомунистите Георги Шейтанов и Желю Грозев. Съидейникът им кукушанинът Милан Манолев е заловен от ВМРО и след пълни самопризнания е застрелян на същото място на 16 април 1925 г., само часове преди атентата в църквата "Св. Неделя". На трупа е закачена бележка: "Убиецът на Никола Милев е наказан". Убити са и съпартийци на подбудителите депутатите Тодор Страшимиров (17 февруари 1925) и Хараламби Стоянов (6 март 1925).

Загубата от физическото ликвидиране на проф. Н. Милев като голям български патриот и значим учен обаче е голяма. Смъртта на проф. Н. Милев е втори тежък удар, нанесен на македонското движение само осем месеца след убийството на Тодор Александров. Михаил Маджаров пише: "Загубихме един от най-добрите българи. Загубихме един от редките публицисти, каквито е раждала нашата страна. Загубихме един дълбок историк. Загубихме един от най-умерените и разсъдливи политици. Загубихме един художник на перото. Милев беше спокоен в разсъжденията си и логичен в заключенията си...Той беше родолюбец в най-хубавия смисъл на думата; за Македония беше готов да даде всичко, освен България. Ценя високо неговите качества и се прекланям пред неговите дарби." - Янко Гочев


“Един тъжен, но мил дълг беше за дружеството на столичните журналисти да посвети тоя брой от “Вестника на вестниците” на своя бивш председател: незабравимия Никола Милев, загинал от оръдие на родоотстъпници на 13 февруарий т.г. Никога и никой не будеше в средата на нашата колегия толкова искрена обич и толкова непринудена почит колкото Милев. Неговото благородство му подчиняваше всички сърдца...Милев не принадлежеше само на българската журналистика. Той имаше една извънредно разностранна дейност, както разностранни бяха неговите големи способности. Милев си отреди едно завидно място в историята на българския обществен и политически живот. Той остави светла следа в българската наука. Името му ще блести и в мрака на печалната македонска история, която е отбелязала в своите страници неоценими негови заслуги към родната земя. Но Милев беше все пак преди всичко журналист. Тук, от колоните на всекидневните вестници, той разви най-голяма дейност и показа най-пълно мярката на своя необикновен талант. Оттук, от масата на българския журналист, той пръскаше неуморно по нашата земя духовните плодове на една нежна душа и на един могъщ ум. Оттук той разнасяше широко идеи на човещина, родолюбие и политическа търпимост. С право, прочее, българският печат може да се гордее на вечни времена, че го е имал между своите работници...Той беше самоотвержен, талантлив служител на българския печат, един од най-големите майстори на българското перо. От него, когато беше между нас, ние всички черпехме поука. Но и сега, след като го изгубихме, той остава за нас един скъп образец за подражание, благородството и самоотвержеността му - един светъл пример за следване.” - Г.Кулишев
http://www.strumski.com/books/N_Milev_Spomeni.pdf

http://strumski.com/?s=%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0+%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B5%D0%B2&op=%D0%A2%D1%8A%D1%80%D1%81%D0%B8%21

23
Българо-Американски Алманах за 1922 г. - Васил Стефанов от Битоля и Васил Граматиков от с. Горно Върбени, Леринско

Българската имиграция в Америка

“Единици българи са започнали да идват в Америка още през времето на руско-турската война, обаче груповото идване на българите тук датира от 1904 г., когато са дошли няколко стотици българи от царството и Македония, и след това през 1906 и 1907 г. ний виждаме приидването на българи от царството с хиляди и хиляди, числото на които достига близо 50,000 души. През следующите 4 години, от 1908 до 1912 г., в Щатите надойдоха още десетина хиляди българи, мнозина от които се настаниха в различните щати и едно голямо количество в Канада. Избухналата през 1912 г. Балканска война предизвика завръщането на повече от 10,000 българи обратно в България, за да вземат участие във войната, част от които отново се завърнаха обратно в Америка след подписването на мира през лятото на 1913 г. Числото на българите в Съединените Държави и Канада към края на 1915 г. се изчисляваше всичко между 40 и 50,000 заедно с българите от Македония.

Вследствие намесата на България във войната на страна на Централните сили, които бяха буквално блокирани от съюзната флота, никой българин не бе в положение да замине за България и по тая причина, през целия период на войната българите в Америка трябваше да стоят по местата си в Съединените Щати и Канада...

Българската имиграция в Америка макар и най-млада и малочислена, сравнително с останалите имиграции от юго-западна Европа и балканските държави, е направила по-голям прогрес отколкото всяка друга нация тук, било в икономическо, политическо и културно отношение. Между българите в Америка вий ще намерите по-голям процент търговци, особено между македонските българи, голямо число професионални, доста фармери, един голям процент младежи които следват в различните гимназии и университети, доста банкови чиновници, банкери, параходни агенти, проповедници, мисионери, мисионерки, журналисти, книжари, адвокати и пр. Между такава една малобройна имиграция като българската, вий ще намерите най-малко 200 различни културни дружества, главно благотворителни и спомагателни, просветителни и политически, които са развивали и продължават да развиват една доста силна деятелност, достойна за уважение и подражение.

Докато преди десетина години българите в Америка бяха събрани само в няколко града на Щатите и Канада, днес българите са пръснати почти по всички градове и градчета на Новия Свят, и надали ще се намери град без да има поне един българин в него. Засега, по-голямите български центрове се намират в Централните Щати, именно Иллинойс, Охайо, Пенсилвания, Индиана, Мичиган, Уиско̀нсин, Минесота, Ню Йорк и пр., и в провинцията Отава, в Канада..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=1122

24
Михаил Николов Розов от с. Бобища, Костурско - Войвода на ВМОРО

Химн на Костурчани

Аз съм костурчанин
на славни деди потомък,
юначен българин,
здрав гранитен отломък.

Пред олтаря родний
всичко сме жертвували
живот, имот, сили
волно сме принасяли.

Наший стан юначен,
где не се е вестявал,
наший глас гърмовен
где не е проехтявал?

Грамос, Каймакчалан
навред сме кръстосвали,
вековен тиранин
вседу сме сразявали.

Свойта кръв юнашка
сме храбро проливали,
на свойто потомство
скрижал с нея писали:

“Любете край родний,
китни наши балкани
те вас откърмиха
юначни великани.
Нека не вилнеят
над родни ви огнища
врази що беснеят
над прадедни гробища.
Дружно работете
всичко вий жертвувайте
врази разгромете
далеч ги прогонете.”

Кат потомък техен
достойно, благодарно
ще да нося гордо
туй име благородно.

На нашто потомство
свещен оставям завет
против черно робство
всек да ратува навред.

Аз съм костурчанин
на славни деди потомък,
юначен българин,
чист стоманен отломък.
http://strumski.com/biblioteka/?id=580


ДНЕВНИК
“Петък, 29 август, 1903 г.

И трите чети имат по едно бойно знаме, поверено им от революционните центрове, които представляват и пред които всички четници са се клели за вярност към идеите и целите на въстанието. Взели са участие в боевете при Клисура, Биглища, Бигла и Псодери, Кайнак, Гулината, Порта, Невеска, Вишени и др. Пребродили са на няколко пъти Костурско и от боевете по диплите си носят поражения от вражески куршум. Загорицкото знаме е продупчено от три куршума и единият ъгъл скъсан, но не откъснат, блацкото знаме е продупчено от седем куршума и всред средата оцапано с кръв при боя на Гулината от четниците (убити) Орлов Атанас и Сидов Андрей, които паднаха при същия бой и върху чиито тела, шепа техни другари, за да почетат тяхната памет, покриха ги за две минути със знамето. Кономладското знаме е пронизано от 18 куршума, а една граната при боя при Бигла отнесе и разкъса средната част. И трите знамена са художествено изработени, творба на костурските даскалици от с.Смърдеш, Загоричани и Шестеово. По форма те са еднообразни: Блацкото и Кономладското с ясночервен фон от две платна, а ъглите им украсени със сърмени киски, а Загорицкото  с по-тъмночервен фон. По големина са различни. Кономладското знаме е с размери 1,10 метър на 1,50 м. На едната страна е извезана млада мома с разгъната сабля в ръка, а под краката си тъпче полумесеца. На другата страна с коприна е извезан безсмъртния куплет от Ботевата “Молитва”:
“Вдъхни всекиму, о Боже,
любов свята за свобода
та като въстане роба,
в редовете на борбата
да си намера и аз гроба.”
Блацкото знаме е по големина и форма еднакво с това на кономладската и със следното съдържание по неговите страни: паднал въстаник върху когото млада мома поставя венец, а на другата страна, с копринена нашивка е написан куплета от Ботевата балада “Хаджи Димитър”:
“Тоз който падне в бой за свобода,
той не умира,
него жалеят, небо и земя, звяр и природа,
и певци песни за него пеят.”
Понятието за знамето в отряда е свято. Нещо вродено има в отряда относно значението на знамето и всякой с гордост разправя за преживелиците през тези епохални боеве, когато четите държаха своя изпит по отношение разбиранията си за неприкосновеността на тези въстанически светини. Нека се гордеят костурските даскалици, че под диплите на техните творби умират с усмивка на уста младежи великани, в техните творби и под чиито дипли виждат, че се ражда свободата на Македония.”
http://strumski.com/biblioteka/?id=1197

25
Йосиф Чешмеджиев (1890 - 1964) от Скопие - композитор, диригент, фолклорист

“Имаме вече няколко сборници от български народни песни, само текст. А всяка песен има своя мелодия, понеже текста и музиката са замисляни едновременно. Искаме ли да доловим чара на народната ни песен, поетичното напрежение и динамиката й, за да усетим нейната мощ, трябва да чуем и мелодията й. Съдържанието на текста се осмисля с богатата мелодична линия, която се движи в оригинални гами, типични тонови скокове, облечени в сложни неправилни тактове, ритмика, метрика и архитектоника, които я правят чисто наша - македонска българска песен. Схващайки огромното значение за запазването, записването, художествената разработка и популяризирането на родната ни песен, македонската младеж взе конгресно решение да се напечати сборник от български македонски песни. Съюза на македонските младежки културно-просветни организации в България ми възложи събирането и разработката на песните, които да влезат в сборника. Аз с радост се превих под тежкия товар. И тръгнах, заедно с моя другар Н. Джеров, из села и градчета да събираме песни...” - "Български македонски песни", 1926 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=397

"В Македония нема по-популярен певец от Хр. Ботев. Неговите песни са най-любимите. Те са, заедно с живата служба на твореца им, школа за младите. В неговите песни крепне духът на тия, които се обричат да служат на правдата и човечността. И колко подвизи и велики дела са родени от неговите песни. Колко жар, колко пламък разискрят неговите волни песни! Разсадници на Ботевите песни в Македония бяха пансионите при средните училища. Няма ученик, който да не знае Ботевите песни “Жив е той”, “Не плачи майко, не жали”, “Тъмен облак”, “Тежко, тежко, вино дайте!” и мн.др. Няма ученик, който да не е зауствал и с охота да не е декламирал напоените с велика любов песни...Мнозина гуслари (питачи) и надарени певци – народни трубадури, са разнасяли Ботевите песни по всички краища на Македония. Техното разпространение е било най-широко, защото текста е отговарял на наболялата народна душа и в тех, в песните, кипи борбата на роба, неговото тегло и волята му да бъде свободен. Така Хр. Ботев принадлежи на целокупното българско племе. И днес Ботев е жив в Македония." - "Христо Ботев в Македония",в-к "Македония", год. I, бр. 190, 1 юни 1927 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=1028

“Учи музика при Ат. Бадев в Солун. През 1899 постъпва в Българската духовна семинария в Цариград и учи различни духови инструменти при Акзенщайн ­ капелмайстор на султанския духов оркестър. Ръководи ученически духов оркестър и пише първите си композиции. От 1909 следва композиция в Лайпцигската консерватория при С. Крел, М. Регер и Х. Риман. От 1913 е последователно гимназиален учител във Видин, Ямбол (1914­-20) и София (1920-­27; 1930-­32). Образцов учител при ДМА (1921-­24). Сътрудник-записвач на народни песни в отдел “Народна музика” при Народния етнографски музей (1928-­31). Музикален редактор на вестник “Македония” (1925­-33) и редактор на музикална библиотека “Пантеон” (до 1934). Ръководи македонския смесен хор “Шар” (от 1926), смесения хор “Юнак” (от 1933). Има широка просветна дейност за музикално ограмотяване сред турското население в България. Като композитор работи главно в областта на хоровата песен. Пише детски и училищни песни, песни за смесен хор, обработки на македонски и турски народни песни и др. Автор е на: 2 симфонии и пиеси за оркестър; инструментални пиеси; песни за глас и пиано; масови и естрадни песни и др. Автор е на учебници по пеене, статии за български и чужди композитори и в областта на музикалния фолклор.
Творчество
Музикално-сценични:
Опери: “Тайната на Вардар” (1918); “Меглена” (1924).
Балет-пантомима “50 години Първа софийска девическа гимназия”, либр. Р. Колева.
За симфоничен оркестър:
Симфонии №1 (1912, незав.), №2 (1923); 6 симф. поеми; 4 пиеси; 7 парафрази върху нар. песни.
Камерна музика:
Струнни квартети: №1­4.
Вокална музика: 6 песни за глас и пиано.
Хорова музика:
Авторски сборници с песни за см. и едн. хор:
Български македонски нар. песни: 52 за см. и едн. хор (1926).
Македонски нар. песни: 19 за едн. хор (заедно със З. Лазаров и П. Владигеров, 1952).
“Илинден” 1905­53: 36 революционни за едн. хор (1953).
14 турски песни за едн. хор (1955).
Македонски песни: 18 за см. и ед. хор (1955).”
http://www.ubc-bg.com/bg/composer/289

26
ЛЮБЕН ДИМИТРОВ от Битоля, Македония - общественик, журналист, председател на студентско дружество “Вардар”, деец на МПО, дългогодишен редактор на в. "Македонска Трибуна" (1931-1962), поет

“Любен Димитров познаваше отлично каузата на Македония; познаваше историята на Освободителното движение. Служи на народния идеал с перото си, с ораторската си дарба, с воля и широко сърце. Той редактираше —започ­вайки от 1931 г. — „Македонска Трибуна“ цели тридесет години, като дълго време беше при това и секретар на МПО. Смъртта завари Любена на бойната, идейно-защитна линия в нашето освободително движение. Той държа високо знамето на Маке­дония пред явни и подмолни бури, които засягаха нашето отечество и на хиляди километри далече от неговите граници. Сражаваше се под това знаме достойно, верен на народните стремления. Легалният фронт е бил винаги от огромно значение за нашата народна кауза. А от 1934 година насам той е пътеуказател за всеки, който се интересува по Македонския въпрос...”- Иван Михайлов, Спомени IV, стр.484
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

“Инициативата за поникването на дружеството „Вардар”- Когато замислихме създаването му, имахме предвид, че то не требва да остане само академично сдружение, а да бъде лаборатория за подготовка на образовани хора в делова служба на родината; да създава обществени дейци, които смело да участвуват в нашата освободителна борба...Първата година аз бех председател на дружество „Вардар”. В следващите няколко години председателите се редуват както следва : Йордан Чкатров — от Прилеп, Васил Шалдев — от Гюмендже, Кирил Дрангов — р. в Лом, Асен Аврамов от София (родители от с. Скрижево-Драмско), Любен Димитров — от Битоля, Петър Ацев — от Скопие, Живко Гелев — от Скопие. То продължи съществуването си до 1944 година, т.е. двадееет и пет години под ред. В последните пет-шест години поради полицейски пречки минаваше под име „Шар”. Започнахме да издаваме списание „Илинден”...”- Иван Михайлов, Спомени II, стр.27, 28
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2,%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%20%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%202%20.%20%D0%9E%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B1%D0%B0%201919-1924%20%D0%B3..pdf

РЕКВИЕМ
Щом слънцето залезе и мрак покрий земята
и есенния вятър забрули жълти лес,
спомнете си, о всички, за падналите братя,
за падналите близки в борба за родна чест.

Заплаче ли небето и Вардар заридай ли
и капки дъжд почукат по вашите стъкла,
то сякаш някой буди и радост и печали
и спомня ви за много надежди и тегла.

Спомнете си тогава , че горе в планините
стоят с незнайно име безкръстни гробове,
че всяка есен вехнат цветята в долините
от скръб по ваште горди и светли синове.
Любен Димитров, “Устремъ”, 1928 г.
http://www.strumski.com/books/Ljuben_Dimitrov_Ustrem.pdf


History of the Macedonian Tribune

“Luben Dimitroff served as editor of the MACEDONIAN TRIBUNE for more than 31 years. For his devotion to the paper and the Macedonian cause, he was called the spirit, the brain and the conscious of the MPO.
He was born in 1903 in Bitola. His father Anton Dimitroff was director of the Bulgarian High School for Girls in Bitola. After the Balkan Wars and the partition of Macedonia, the family moved to Bulgaria. Luben graduated from high school at Stara Zagora and studied law at the Sofia University. In 1926 he became president of the famous Student Society "Vardar." He worked as editor of the literary magazine "Rodina".
At that time Luben wrote and published poems dedicated to enslaved Macedonia.
After Zografoff resigned as editor of the MACEDONIAN TRIBUNE in 1930, Luben Dimitroff was invited by the Central Committee to come to the USA and replace him.He arrived in 1931 and served as editor until his death in 1962.
Luben Dimitroff was editor during a most dramatic era of changes in the Balkans and in the world. He stayed strong and firm and defended the ideas of the Macedonian Liberation Movement as a patriot, anti-communist and journalist.
It was the time of the Great Depression when everyone needed a little encouragement to donate money, time and effort to the organization and the paper. And Luben knew exactly how to do it.
Immediately after his arrival in the USA, Luben became involved in one of the biggest projects of the MPO at that time - the publication of the magazine "Macedonia." The magazine, published in English, was addressed to English speaking readers and friends of Macedonia, and had as writers the most prominent scholars of the old country and the States. Among them were Prof. Lubomir Miletich, Prof. Stephan Mladenoff, John Bakelless, Kondrad Kruger, Herbert Gibson etc.
It was also the time when a pro-Comintern communist group, the Macedonian National Union led by Georgi Pirinski, Sr., tried to create problems for the paper and MPO through its propaganda, provoking friction at meetings, and by simply spreading their communist ideas for the future of Macedonia. And Luben knew exactly how to answer them in the MACEDONIAN TRIBUNE.
It was the time when the Zveno group through a military coup took the power in Bulgaria and banned all legal Macedonian organizations, newspapers and magazines. The pro-Serbian government imprisoned the leaders of the Macedonian movement and forbad all their activities.
From that moment the MACEDONIAN TRIBUNE became the only Macedonian newspaper in the world to protect the human rights of our people and their struggle for freedom and independence. The newspaper, thanks to Luben, became a strong voice of the truth.
It was the time when World War II started and brought much hope for the unification of Macedonia. During these years Luben Dimitroff was not only the TRIBUNE's editor, but also advisor of the Commission of Balkan Experts. In several letters, he explained to them that the only way to solve the Macedonian Question was to create an independent country.
Then it was the time of devastation after World War II when the communists took power and the Balkan peninsula became a concentration camp for millions of Macedonians, living both in Bulgaria and the former Yugoslavia. The MACEDONIAN TRIBUNE was again the only voice of our people. It was the only place in the world which reported the killings and imprisonment of our people who did not agree with the communism of either Tito or Georgi Dimitrov. It was the time of the tragic Greek Civil War when our people suffered both from Greek policy and the betrayal of Tito and his army.
Luben worked hard during this period. He was not only editor of the paper, but also acted as a diplomat and politician. He led several delegations to the UN in New York, the State Department in Washington, D.C., the White House and Europe.
For many years Luben Dimitroff was member of the Central Committee.
Luben Dimitroff passed away on October 14, 1962, and was buried in Toronto. Thousands of Macedonians from Canada and the USA attended his funeral. Ivan Mihailoff, Assen Avramoff, Peter Atzeff, Chris Anastasoff, Christo Nizamoff and many others wrote touching articles to show their respect and gratitude for his talents as a journalist and writer, and his understanding of the Macedonian Question.
Luben was survived by his wife, Milka, now deceased, whom he married during his trip to Bulgaria in 1936. Milka's family was originally from Resen. She was a niece of the famous Bulgarian politician and one-time prime minister, Andrey Lyapchev. Luben and Milka are survived by their daughter Gloria and their son Anton and his family which includes their only granddaughter, Kate.
The 66th MPO convention, held in Cincinnati in 1987, was dedicated to the 25th anniversary since Luben's death His widow was the grand marshal of the parade.
Soon after his death a Toronto MPO chapter was named after him.”
http://www.macedonian.org/Tribune/dimitroff.asp

27
ТИКВЕШКИТЕ РЕВОЛУЦИОНЕРИ - Благој Видов од Кавадарци, Македонија

ДОНЧО ЛАЗАРОВ - САЈТАРИЈАТА (1878, Ваташа - 1950, Петрич)
- со право е почитуван како истакнат тиквешки револуционер. Син на патриотско бугарско семејство, Дончо од мал е задоен со револуционерни идеи. Татко му е еден од првите помагачи на старите ајдути. Уште како младо момче Дончо е примен во редовите на Организацијата. Апсен и суден неколку пати, тој е принуден да премине во илегалност. Во 1905 г. Дончо Лазаров е веќе војвода на месна чета и во времето кога Добри Даскалов е опкружен од турски аскер кај с.Ресава, тој ја собира месната милиција и со својата чета оди на помош на Д.Даскалов. Појавувајќи се од грб на турскиот аскер, заедно со четата на Пано Измирлиев, Дончо и олеснува на четата на Добри Даскалов без загуби да се извлече од опсадата. По доаѓањето на Србите во 1913 г. Дончо ги обиколува тиквешките села, повикувајќи го бугарското население на борба против новите поробувачи. На селаните тој им зборува: “Еве, ги гледате ли новите властодршци? Прва работа им беше да ги затворат бугарската општина и бугарските училишта...“ Како резултат на таа агитација на Дончо и на неговите другари, бугарското население во Тиквешијата се крена на востание против србите и го прогласи Тиквеш за слободна бугарска земја. Во текот на 7 дена бугарското знаме се вееше над Кавадарци...

ДИМИТАР ПИНЏУРОВ (1886 Ваташа - 1915, Криволак)
Уште како момче се напојува со револуционерни идеи. Од родителите ја наследува љубовта кон слободата и целиот свој живот му го посветува на народот. Димо завршува 4 клас на бугарската гимназија во Солун и станува учител во с.Рожден, Тиквешко. Турската власт многу брзо разбира дека Димо се занимава со револуционерна дејност и младиот учител мора да помине во илегалност. Во прво време стапува во четата на Добри Даскалов, а подоцна во четата на Сава Михајлов, кој го зема за свој секретар. По Хуриетот Димо се населува во Гевгелија и е во раководството на Федеративната партија. Тука тој се бори против гркоманската пропаганда и успева да го разбие нивното гнездо. По измамата на младотурците, излегува во планината и се вклучува во четата на Христо Чернопеев. Пред објавувањето на војната во 1912 г. Пинџуров стапува како доброволец во бугарската армија и како постар подофицер командува вод кај Булаир и Чаталџа. Откако дозна дека Србите во Тиквешијата се утврдуваат и дека Тиквешани подготвуваат востание, со дозвола на командата се враќа илегално во Кавадарци и влегува во четата на Дончо Лазаров. Востанието избувнува и по седум дена е задушено. Диме го продолжува својот бурен живот на доследен револуционер. Се вклучува во четата на Мишо Шкартов, успева да го пробие српскиот кордон и да се најде во Струмица. Стасува во четата на Христо Чернопеев...Во 1915 г., во борбите на бугарската војска, Диме Пинџуров и Христо Чернопеев се во редовите на Првиот македонски полк. Во битката на Криволак Диме и Чернопеев паѓаат убиени...

БАБА НАЦА ПИНЏУРОВА
Еден од светлите ликови од плејадата револуционери од Тиквеш, несомнено, е баба Наца. Таа е сопруга на Арсо Димитров, наречен Пинџурот. Тој често се среќавал со комитите, кој го користеле за свој курир. Неговата дејност не останала скриена од власта и често бил затворан и инквизиран. По последната инквизиција, што била крајно жестока, Арсо се разболел и наскоро потоа починал. Баба Наца (така ја нарекувале, макар што била на 40 години) останува сама, со две речиси малолетни деца. Со силна волја таа решава да ја продолжи дејноста на својот маж, станувајќи јатак и курир на комитите. По основањето на ВМРО таа е примена за член на Организацијата. Кога Даме Груев доаѓа во Ваташа, го пречекува баба Наца. Таа е прва жена во Тиквешијата со која Даме Груев разговара за организациски прашања...Баба Наца учествува во сите акции на Организацијата, цврста и непоколеблива во својата вера во победата. Во Тиквешијата ја нарекуваа жива историја на Револуционерната организација, ја нарекуваа Светицата на Тиквеш. Нејзиниот син наскоро стана илегалец и го фати тешкиот крст на борбата. Баба Наца често беше затворана и мачена до смрт за да каже каде е нејзиниот син Диме. А таа секогаш имаше еден одговор:”И прилега ли на мајка да каже каде и е синот?“ Во 1905 г. беше затворена заедно со ќерка и Таса, која била бремена. По мачењата, ќерката почина во затворот...Бугарското население во Тиквешијата во 1913 г. се крена на востание и баба Наца беше во првите редови. Меѓу оние што српската власт ги малтретираше по задушувањето на востанието беше и баба Наца. И повторно пеколни маки. Таа беше горена со усвитено железо...Загубата на синот баба Наца храбро ја поднесе...За време на трите години слободен живот од 1915 до 1918 г. бугарското население во цела Тиквешија ликуваше. Секој се трудеше да им биде од помош на бугарската администрација и бугарската војска. Беа потребни грижи за ранетите војници. Воената болница во Кавадарци немаше доволно персонал и баба Наца организира доброволки што ќе му бидат од помош на персоналот. За таа нејзина дејност беше наградена од бугарската команда...

ДАСКАЛ КАМЧЕ (1790 - 1848)
За расцветот на просветното дело на Тиквешијата најубаво зборува фактот дека тука е создадена првата бугарска печатница од родољубот Даскал Камче. Во текот на 1817 г. станува учител во с.Ваташа. Неколку години тој води поклоници на Света Гора. На тие чести патувања тој се запознава со архимандритот Теодосиј, родум од Дојран. Во двајцата се зародува идејата за отворање бугарска печатница. Наскоро идејата се реализира, со средства дадени од Теодосиј Синаитски, Јовко Марков, како и од други заможни ваташки селани. Печатницата била инсталирана во една од собите каде што живеел Даскал Камче во Ваташа. Таа работела тајно и опстоила една година во периодот од 1836 до 1837 г...И покрај тоа што печатницата била грижливо криена, по пријава од страна на грчкиот владика, власта разбрала за нејзиното постоење и наскоро ја затворила. Тогаш архимандритот Теодосиј и Даскал Камче решиле да ја пренесат во Солун, па така се положени основите на солунската печатница.

ТОДОР КАМЧЕВ (1880, Неготино - 1961, Софија)
Еден од истакнатите војводи, кој го имаше водството во Неготинскиот реон, кон кој беа вклучени 25 села...Во 1903 г. ја преведува преку Вардар огромната чета на Борис Сарафов, наменета за Битолскиот револуционерен округ. По 1908 г. Камчев е еден од основачите на Федеративната партија во Неготино. Тодор беше и еден од раководителите на разузнавачката служба и одржуваше постојана врска со бугарската команда во Штип и Радовиш...

ЈОВАНЧО ПОПАНТОВ (1882, Ваташа - 1906, Ваташа)
- родум од Ваташа. Прогимназија учи во Прилеп, каде што брат му е учител. Неговиот брат одржувал тесни врски со македонските револуционери и особено со Даме Груев, кој често бил гостин кај него. Тука Јованчо прв пат го гледа големиот револуционер и не е чудно што потпаѓа под негово влијание. Подоцна се запишува во Педагошкото училиште во Скопје, а по неговото завршување, учителствува во Кавадарци. Како учител влегува во раководството на Организацијата, а во 1904 г. поминува во илегалност и станува четник кај Добри Даскалов...

МИЛАН ПОПМИХАЈЛОВ (1881 - 1903)
По завршување на основното образование во Кавадарци, се запишува на семинаријата во Цариград. Во Цариград се запознава со Славе Мерџанов и Михаил Герџиков. Формира револуционерен кружок во семинаријата. Се среќавал со Гоце Делчев, кој бил восхитен од младиот семинарист и од неговото познавање на социјалните и револуционерните движења. Кога ја завршува семинаријата, Милан Попмихајлов станува учител во Кавадарци и раководител на градската организација. По наредба на Гоце Делчев, Милан Попмихајлов заминува во Цариград со порака да ја стегне Организацијата во градот. За време на престојот во Цариград, Милан често патува во Кавадарци, при што успева да пренесе и оружје...

ПАНО МАНГАРОВ (1868 - 1906)
- беше еден од тие што со своите дела оставија светол спомен меѓу Тиквешани. По формирањето на ВМРО Пано Мангаров и неговите најблиски другари Ташо Врангалов и Пано Јосеф (ги нарекуваа “тројката“, бидејќи беа неразделни) се основачи на Револуционерната организација во Кавадарци. По решение на Градскиот комитет Пано отвора кафеана, во која организациските луѓе одржуваат најтесна врска, а исто така и шират нелегална литература. По Илинденското востание тиквешките Турци-Помаци формираат своја организација, која има цел да ги ликвидира сите повидни Бугари во Кавадарци, членови на Организацијата. Една од планираните жртви е Пано Мангаров. На 6 февруари 1906 г. членовите на турската организација му поставуваат заседа и тој е убиен. Пано Мангаров беше познат пејач и музичар. Со својот убав глас тој ја распространуваше народната песна низ цела Тиквешија. Пеел и црковни песни како црковен пеач. Црковните песни ги исполнувал со таква вештина, што селаните-богомолци го слушале со разнежнетост. По песните го слушале и неговиот волшебен говор. Тој е заслужен за широката распространетост на песните на Ботев и Чинтулов низ Тиквешијата.

ПАНО ИЗМИРЛИЕВ (1872, Неготино - 1928, Неготино)
Најстар револуционер во Тиквешијата неоспорно е Пано Измирлиев од Неготино. Пред да се формира ВМРО тој талка со група арамии, чијшто идеал било да му служат на угнетеното население, да бидат негов заштитник. Откако Даме и Гоце ја формираат ВМРО, нивна прва задача беше да ги вклучат во организираната борба старите арамии, поставувајќи ги на раководни места. Така за раководител на Неготинскиот револуционерен реон е поставен Пано Измирлиев, кој меѓу другото, им бил љубимец на Гоце и Даме. Откако Организацијата ја дава својата наредба Бугарите своите дела да не ги водат во турските судови, Пано Измирлиев станува семоќен и објективен судија во неготинскиот реон. Бидејќи Неготино е расположено на централно место за преминувањето на сите чети од западна Македонија преку Тиквешијата, тој требало да биде известен за да им дозволи да поминат или да ги предупреди ако им се заканува опасност. Кога некоја чета ќе се нашла во судир со турскиот аскер, Пано веднаш притрчувал на помош. Така, за време на историската битка во с.Ресава, Пано со својата чета веднаш заминал на помош на Добри Даскалов, удирајќи од грб на турците. Во 1913 г., кога бугарското население во Тиквешијата се крева против српската власт (познатото Тиквешко востание), Пано е главниот раководител, кај него пристигнува и Христо Чернопеев со својата чета. По задушување на востанието, Пано Измирлиев со своите луѓе ја поминува границата и се населува во Ќустендил...Кога бугарската армија во 1915 г. молскавично беше стигнала до Вардар и водеше борби со Србите и Французите, Пано Измирлиев и другите раководители на Организацијата ги кренаа на нозе сите месни чети на помош на бугарската армија..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=1070

http://strumski.com/biblioteka/?id=251

http://strumski.com/biblioteka/?id=795

http://strumski.com/biblioteka/?id=176

28
ТИКВЕШКОТО ВОСТАНИЕ - јуни 1913 г.- Пане Попкоцев од с. Ваташа, Македонија

“Датумот jуни 1913 години историчарите го имаат запишано со златни букви – тоа е историски факт, коj докажува дека Бугаринот не трпи туѓо ропство. Без да се исплаши, покраj надмоќноста на противникот, во jуни 1913 година македонскиот Бугарин го развеа револуционерното знаме и под неговите крилjа побара политичка слобода за себе...Историjата ќе го овековечи името на Тиквеш поради револуционерните борби што ги водевме ние, македонските Бугари. Тиквешиjата секогаш беше спонтано бунтовнички расположена против нашите тирани и освоjувачи, не постои ни еден момент во нашата борба за ослободување што не jа докажува нашата готовност за саможртва, саможртвата на тиквешкиот Бугарин...

Востанието беше прогласено. Прогласувањето на ова историско Тиквешко востание се изврши во историското село Ваташа, во училишниот двор. Овде се собравме, повеќе од 300 младинци под водството на познатиот тиквешки војвода Дончо Лазаров (Сојториев). Од ова собрание на 18 јуни тргнавме со историското револуционерно знаме, кое беше чувано од 1903 г., на нашите позиции што беа одредени кај устието на реката Црна, каде што требаше да удриме по остатоците од српската војска и платениците - Турци. Во востаничката чета, освен ваташани и кавадарчани, имаше и луѓе од блиските села: Дабниште, Гарниково, Бегниште, Ресава и др. На 19 јуни отидовме во помош на селата Паликура, Росоман, Курија, Рибарци и др. Таму го задржавме противникот дури 6 дена. Српскиот башибозук го водеа српски офицери и познатиот бугароубиец Јаја-ага. По повлекувањето на бугарската регуларна војска од Криволак, востаниците отстапија кон Кожув, исто така и мнозинството од населението. Тогаш Јаја-ага заедно со својата орда го запали Неготино и дел од Кавадарци, убивајќи се што ќе сретне на патот - мажи, жени, стари луѓе и деца.

По нашето повлекување од р.Црна се поделивме во групи. Мојата група застана на височините над селото Марена, близу Кавадарци. Со нашата група беше и прилепскиот војвода Милан Ѓурлуков со неговата чета. Имаше и други чети, четите на Чакаларов, ѓаконот Павел Христов. Тоа се случи на 21 јуни по дводневните борби кај устието на р.Црна. На 21 јуни ја пресретнавме српската кавалерија со жесток оган. Таа даде многу жртви и мораше да отстапи. На 22 јуни преку полето кон Кавадарци Србите почнаа да напредуваат со две единици пешадија, една дружина кавалерија и турски башибозук. Дадовме голем отпор, но со војска и оружје противникот беше многу повеќеброен и ние бевме приморани да се повлечеме кон планината Кожув. Заедно со нас, куќите ги напушти сето население, бегајќи голо и босо. Сликата беше стравотна. Многу бремени жени раѓаа предвреме поради големите напори и стрелањето, некои умираа заедно со своите мали дечиња...При влегувањето на Србите и нивните турски платеници во Кавадарци, многумина од револуционерите-четници беа се затвориле во некои куќи и оттаму му даваа последен отпор на многубројниот противник. Во ова историско востание само нашето село Ваташа даде 55 жртви. Нема потреба да ги набројуваме сите оние жртви што паднаа низ целиот Тиквеш, тие беа повеќе од 1000...

Откако српската регуларна војска и турските платеници не поразија и ги зазедоа Кавадарци и с.Ваташа, ние моравме да се повлечеме, поделени во мали групи кон планината Кожув. Населението исто ги оставаше своите куќи и без храна, само со една гола душа бегаше, не знаејќи каде оди. Селаните слушнале за нашиот пораз и уплашени од сето тоа, ги напуштиле селата и куќите и се криеле низ котлините и шумите, очекувајќи дека ќе бидат нападнати од српската војска или турските платеници. Затоа кога ние и бегалците од градот и с.Ваташа влеговме во првите села, ги најдовме речиси целосно запустени и без луѓе. Бегалците од градот се најдоа тогаш во една страшна положба, бидејќи надежта дека ќе најдат храна и засолниште негде во селата одеднаш се урна. Положбата стана уште потешка: немаше јадење, немаше засолниште, деца со нивните мајки, кои не успеале да земат ништо од дома, зашто немале време.

Јас заедно со едно одделение поминав низ селата Страгово, Бошава, Чемерско и Конопиште без да сретнеме ниту еден жив човек. Кога стигнавме во Конопиште, селото беше полно со бегалци (најмногу жени и деца) од Кавадарци и од други места. Уплашени, со отворени усти и насолзени очи, сите го очекуваа нашето доаѓање, доаѓањето на востаниците. Тоа ги охрабруваше дека, ако бидат нападнати од српска војска или башибозук, ќе има кој да ги заштити...Нашиот војвода Дончо Лазаров, заедно со една поголема група востаници, одеше во друг правец - кон селата Гарниково, Бојанчишта и Куманичево. Четите на Чакаларов, Ѓаконот, Каранфилов, Чаулев и Ѓурлуков се упатија кон Кожув. Тие го напуштија Кавадарци вечерта, а ние по нив, следниот ден наутро.

Мајки кои не знаеја каде се нивните деца, бидејќи тие се изгубиле уште од дома, со разбушавени коси, боси и насолзени, талкаа од село во село, распрашуваа и ги бараа децата. На четвртиот ден од нашето отстапување, четите со востаниците успеаја да се соберат на советување во с.Чемерско за да бараат излез од тешката положба. Беше решено да бидат испратени двајца курири во различни правци, да стигнат до р.Вардар и да се тргне кон Бугарија. На вториот ден куририте се вратија и донесоа известување дека е невозможно да се помине реката, бидејќи двата брега внимателно се чуваат од Срби и Грци...

Истовремено се слушна глас дека српската власт испратила луѓе да го убедуваат населението да се врати во своите куќи. Народот беше измачен, изгладнет и гол...Каква судбина! Една група мажи, кои први се решија да се вратат во нивните куќи, беа пречекани од Турци - српски платеници, на чело со бугароубиецот Јаја-ага, во с.Моклишта. Овде беа фатени 18 луѓе и сите до еден беа заклани како јагниња. Други 19 луѓе, исто востаници, кои тргнале кон Вардар, биле фатени од грчки војници и предадени на Турците-српски наемници и сите беа убиени кај с.Курешница...

Србите доведоа еден нивни војвода Коста Павловиќ со неколку четници, кои ги извршувале егзекуциите на оние Бугари што биле фатени од српските власти, како во Кавадарци, така и надвор од градот, во селата...Мажите кои се враќаа, беа фаќани од српската власт и фрлани в затвор, додека поугледните ги убиваа. Илија Темков, богат и добар домаќин од с.Марена, Глигор Дујков, Петар Сејменов и др. од Ваташа беа фатени и убиени во Неготино, во местото наречено “Грнчарски дупки”...Четата на омразениот бугароубиец Коста Павловиќ продолжуваше разбеснето да врши убиства и грабежи...

Србите секогаш го нарекуваа Тиквеш “Мала Бугарска”, Кавадарци - “Мала Софија”. Во иднина историјата ќе треба да го процени Тиквешкото востание и да му го одреди заслуженото место. Мора да се каже, дека ова востание беше најјасниот доказ што Тиквеш го даде за својот нескршлив национален дух и стремеж кон политичка слобода, доказ даден на поробувачите - Срби.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=1091

29
Тодор Александров: “Борбите за свобода и обединение са дело на целия български народ“
(По случай 15-годишнината на Илинденското възстание)
в-к "Военни известия", 2 август 1918 г.


“Българският народ води много борби, докато стигне до сегашната велика епопея, когато целият български народ, от всички краища на българското отечество, брани с гърдите и кръвта си обединената почти родина. Във всички борби и революционни движения, възстания и войни са земали и земат участие българите от всички покрайнини на общото отечество...

Възраждането – борбите за родна черква и училище – е общо дело на целия български народ. Наред с българите от Мизия и Тракия, в тая борба са взели живо участие българите от Македония, Моравско и Добруджа. Българите от градовете Скопие, Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Щип, Кукуш и др. се бориха като един човек за отхвърляне на умразното гръцко духовно иго и за сдобиване със свое родно духовенство и черква и с български училища. Моравските българи, на първо място от градовете Ниш, Пирот, Враня и др., зеха активно участие в тия борби.И Добруджа не остана надире в тая борба: тулчанските българи със своите уредени училища дълго време служиха за пример на останалите български градове...

В новите революционни борби за освобождението на Македония, също са земали участие българи от всички части на общото отечество, както от освободеното вече Царство, тъй също и от поробените по-рано краища. Понеже последните 25–30 години усилията на целия български народ, както на освободената така и на неосвободените му части, бяха насочени за освобождението на Македония, и понеже революционните борби се водеха вътре в самата Македония, обяснимо е защо участието в тия борби на македонското българско население бе масово, а онова на другите български области – по-ограничено. Македония зимаше участие в тия борби с мъжете, жените и децата. Всеки град и село там, има своите герои с които се гордее, своите жертви които оплаква, и своята история, която разправя с гордост! Всеки хълм, всяка долина, всеки камък представят известно събитие, и са свидетели на българския мощен дух, на българската самоувереност, на българското геройство и самопожертвуване за народното обединение!

И българите от старите предели на царството имат голям дял от участие в революционните борби в Македония. Известният български поет и писател Ст. Михайловски, родом от Елена, и генерал Цончев, родом от Дряново, дълго време бяха председатели на Върховния македонски комитет в София. Генерал Цончев лично взе участие като водител на чета в Джумайското възстание през 1902 г., когато биде ранен в сражение. Иван Гарванов, родом от Ст. Загора, като гимназиялен учител в Солун, дълго време заемаше най-високия пост в управлението на организацията - председател на централния комитет на вътрешната македоно-одринска рев. организация. Същият от 1905 г. до самата си смърт, края на 1907 г. бе задграничен представител на организацията.
Първите офицери, които заминаха с чети за Македония още в 1895 г., бяха поручик Начев от Сливен и поручик Мутафов от Шумен. Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитска околия, бе дългогодишен войвода в Македония, а последните години - член в Централния комитет на организацията. Известният поет Пею Яворов, от Чирпан, ходи дълго време с чети в Македония, издава в. “Дело” в София и хектографиран революционен вестник “Свобода или смърт” вътре в Македония. Тома Давидов, родом от Ловеч, бе един от най-добрите воеводи на организацията. Атанас Бабата, от Т.Пазарджик, и Кр.Георгиев Българията, от Враца, бяха окръжни войводи на Скопския революционен окръг, избрани от конгрес. Mихаил Попето, родом от Диканя, Радомирско, е първия учител на воеводите в Македония.

Ст. Загора даде на македонската организация най-много дейци, войводи и четници. Освен Ив.Гарванов, от там са родом войводите Никола Дечев, Петър Юруков, Ив.х.Стоенчев, Никола Дочев и мн.др. Сливен, родния град на х. Димитра, даде на организацията, освен поручик Начев, известния заслужил войвода Кръстю Асенов, внук на х. Димитра, зел участие в залавянето на Мис Стон за откуп, Георги Папанчев, Димитър Дечев и мн.др. Чирпан, освен Пею Яворов, даде на македонското дело заслужилите добри войводи Конст. Нунков, Пею Радев, Варна даде - Драмския войвода Михаил Даев, Търново даде поручик Панайотов, Плевен - Параскев Цветков, Лом - капитан Йордан Стоянов и Асен Партениев, Свищов - Ив.Ив.Данчев, син на Иваница Данчев, и Ангел Нойков, войвода, София даде Нестор Марков (син), Хасково - Дим.Запрянов, войвода, Панагюрище - Лука Иванов, войвода, Котел - Георги Иванов, легендарния в Леринско Марко войвода, Русе - Ст.Б.Ганчев, Радомир - П.Милев, войвода, Севлиево - Кр.Ив.Контев, Дряново - Боби Стойчев и пр...

Най-сетне и в трите войни, които води и продължава да води България за обединението на нашето племе, вземат участие синовете от всички покрайнини на българското отечество. Както през войните от 1912 и 1913 г., така и в сегашната голяма война (1915 – 1918 г.), наред с българите от старото царство бориха се и продължават да се борят и българите от Македония, Добруджа и Моравско.През двете войни от 1912 и 1913 г., Македония даде на българската армия 20 хиляди доброволци зачислени и организирани в Македоно–Одринското Опълчение, което покрай многото други бойни подвизи, съдействува за пленяване отряда на Явер паша, и отби турския десант при Шар-кьой. А през сегашната война, Македония даде в началото цяла една дивизия – Македонската, а напоследък и по-голямата част от войниците на Планинската дивизия и на Македонската окупационна бригада са българи от Македония. Вън от това, в списъците на всички полкове, рекрутирани от стара България, имало е, има и сега много българи емигранти от Македония, Добруджа и Моравско, както и много младежи българи, които са избягали на времето от тия поробени области само защото не са искали да служат във войската на народните угнетители, а са предпочитали да се съберат под общонародното знаме, за да се борят за освобождението на своите поробени краища и за обединението на народа ни...

В тая обща война, дето си съперничат по храброст синовете от разни страни на обединена вече и велика България, калява се още повече борческия дух на българина, спояват се с кръв, общи усилия и страдания и без това силните духовни връзки на българите, дето и да живеят те, и се създава едно силно цяло, което никой не ще бъде в състояние да раздели. Благоденствието на целия български народ и спокойствието на Балкана, а заедно с това и на Европа и света, налагат да не се нарушава единството на българите, да не оставят в робство части от българския народ. Тоя народ, който показа такъв силен борчески дух, такава храброст и самонадеяност, такъв копнеж за свобода и прогрес, доказа, че не може да търпи робство, и че е достоен да бъде свободен и обединен.
София, 31 юли, 1918 г.”

http://www.strumski.com/books/Todor_Alexandrov_Borbite_na_Vsichki_Bulgari.pdf

30
Александър Климов от Лъжани, Стружко, Македония

- По време на Илинденско-Преображенското въстание е ВМОРО войвода на чета в Стружко;
- След Междусъюзническата война отказва да стане сръбски учител и се изселва със семейството си в България, където става български учител в с.Елешница, Разложко, Пиринска Македония;
- войник в Българската армия в Първата световна война под ръководството на полковник Борис Дрангов от Скопие;
- до края на живота си е български учител в Кресненското село Горна Брезница, Пиринска Македония;
http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=125&pid=4010

“Въорѫженитѣ сили на двата Дримкола трѣбваше да се ограничатъ само съ скѫсването на съобщенията, да минатъ отсамъ Дримъ и заедно съ селскитѣ чети отъ Малесията да се прехвърлятъ въ Г. Дебърца на опредѣлени пунктове. Тукъ, обаче, действията се развиха съвсемъ не споредъ плана. Малесийскиятъ войвода Тасе Христовъ разпореди да се пленятъ стадата на единъ арнаутинъ кръвникъ, намиращи се въ бачилата на с. Локово. Овчаритѣ, обаче, оказаха въорѫжена съпротива и бидоха избити. Пристигна башибозукъ и аскеръ и се завърза сражение съ четитѣ на селата Локово и Селце. Други селски чети нападнаха гарнизона въ Весчани, но бидоха посрѣщнати съ огънь отъ аскера, излѣзълъ на позиция. Завързаха се редъ кръвопролитни сражения, които траяха до 23 вечерьта: при Ѫржанска рѣка, Умища, Църни-каменъ, с. Ташъ-Морунища и пр. При Църни-каменъ паднаха 9 възстаници, при Умища 11, въ Ташъ Морунища 13. Въ това последно сражение борбата се води презъ цѣлия день на 23 юлий съ страшно ожесточение и отъ дветѣ страни. Четиритѣ чети отъ селата Ташъ Морунища, Лъжани, Драслаица и Глобочица, наброяваха 130 души и се командуваха отъ Панталей, Цв. Христовъ, Ал. Климовъ и Хр. Чурковъ. Следъ обѣдъ неприятельть получи нови подкрепления отъ Охридъ и боятъ се сгорещи още повече. Тогава войводата Цв. Христовъ се хвърли въ атака и съ „ура” си проби пѫть всрѣдъ неприятелскитѣ редове, по течението на Дримъ. Тъй бѣха премалѣли отъ жажда, пекъ и гладъ четницитѣ, че щомъ се видѣха извънъ обсѣга на неприятелския огънь, хвърлиха се въ рѣката за да се разхладятъ. Още съ започването на боя населението се разбѣга и разпилѣ по Глобочанската планина. Турцитѣ ограбиха селото, изгориха го цѣло, освенъ една кѫща и изклаха 14 души неуспѣли да избѣгатъ. Трима въорѫжени селяни, затворени въ църквата, посрѣщнаха турцитѣ съ огънь, повалиха нѣколцина и бидоха избити. Тѣлата на убититѣ четници и селяни останаха непогребани. Повече отъ две седмици селскитѣ кучета разнасяха човѣшки кости и меса. Цѣлата околия бѣше вонясала...”- Освободителнитѣ борби на Македония, I, Хр. Силянов, стр.312

http://strumski.com/biblioteka/?id=876

Страници: 1 [2] 3 4 ... 43