Бугарски Културен Клуб

Култура и уметност => Литература, книги, изданија => Тема започната од: Competent на Март 06, 2009, 01:17:33

Наслов: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Competent на Март 06, 2009, 01:17:33
ХАДЖИ ДИМИТЪР

Христо Ботев


http://www.youtube.com/watch?v=88Q-fIVliFI&feature=related
http://www.youtube.com/watch?v=QGp7NOe_oVk&feature=related

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.

На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!

Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!

Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!

Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...

Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!

И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.

Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
трета го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!

"Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!"

И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...

Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!


Творбата е печатана за първи път във в. "Независимост", 1873 г. Захари Стоянов твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в "Песни и стихотворения".
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Competent на Март 06, 2009, 01:22:36
Христо Ботев
 
ХАЙДУТИ


Б А Щ А   И   С И Н


 
Я надуй, дядо, кавала,
след теб да викна - запея
песни юнашки, хайдушки,
песни за вехти войводи -
за Чавдар страшен хайдутин,
за Чавдар вехта войвода -
синът на Петка Страшника!
Да чуят моми и момци
по сборове и по седенки:
какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка;
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Ах, че мен, дядо, додея
любовни песни да слушам,
а сам за тегло да пея,
за тегло, дядо, сюрмашко,
и за свойте си кахъри,
кахъри, черни ядове!
Тъжно ми й, дядо, жално ми й,
ала засвири - не бой се, -
аз нося сърце юнашко,
глас имам меден загорски,
та`ко ме никой не чуе,
песента ще се пронесе
по гори и по долища -
горите ще я поемат,
долища ще я повторят
и тъгата ми ще мине,
тъгата, дядо, от сърце!
Пък който иска, та тегли -
тежко му нима ще кажа?
Юнакът тегло не търпи -
ала съм му думал и думам:
Блазе му, който умее
за чест и воля да мъсти -
доброму добро да прави,
лошия с ножа по глава, -
пък ще си викна песента!
 

I
 

Кой не знай Чавдар войвода,
кой не е слушал за него?
Чорбаджия ли изедник,
или турските сердари?
Овчар ли по планината,
или пък клети сюрмаси!
Водил бе Чавдар дружина
тъкмо до двайсет години
и страшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци;
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!
Затуй му пее песента
на Странджа баир гората,
на Ирин-Пирин тревата;
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...


Един бе Чавдар войвода -
един на баща и майка,
един на вярна дружина;
мъничък майка остави,
глупав от татка отдели,
без сестра, Чавдар, без братец,
ни нийде някой роднина -
един сал вуйка изедник
и деветмина дружина!...
Хлапак дванайсетгодишен,
овчар го даде майка му,
по чужди врата да ходи,
на чужд хляб да се научи;
но стоя Чавдар, що стоя -
стоял ми й от ден до пладня!
И какво да ми спечели?
Голям армаган на майка -
тез тежки думи отровни:
"Що ме си, майко, продала
на чуждо село аргатин:
овци и кози да паса,
да ми се смеят хората
и да ми думат в очите:
да имам баща войвода
над толкозмина дружина,
три кази да е наплашил,
да владей Стара планина,
а аз при вуйча да седя -
при тоз сюрмашки изедник! -
копилето му да бавя;
час по час да ме нахоква,
че съм се и аз увълчил,
че човек няма да стана,
а ще да гния в тъмница,
и ще ми капнат месата
на Кара баир на кола!...
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко - казвам ти,
не ща при него да седя,
копилето му да бавя
и крастите да му завръщам.
Яли ги свраки и псета!
При татка искам да ида,
при татка в Стара планина;
татко ми да ме научи
на к`ъвто искам занаят."
Зави се майка, замая -
камък й падна на сърце;
гледа си в очи Чавдара,
във очи черни, големи,
глади му глава къдрава
и ръда клета, та плаче.
Чавдар я плахо изгледа,
и с сълзи и той на очи,
майка си бърже попита:
"Кажи ми, мале, що плачеш?
Да не са татка хванали,
хванали или убили,
та ти си, мале, остала
сирота, гладна и жъдна?..."
Прегърна майка Чавдара,
в очи го черни целуна,
въздъхна, та му продума:
"За тебе плача, Чавдаре,
за тебе, дете хубаво,
писано, още шарено:
ти ми си, синко, едничък,
едничък още мъничък,
а лоши думи хортуваш; -
как ще те майка прежали,
да идеш, синко, с татка си,
хайдутин като ще станеш!
Татко ти й снощи доходял,
за тебе, синко, да пита -
много ме й съдил и хокал,
що съм те, синко, пратила
при вуйча ти, а не при него -
да види и той, че има
хубаво дете юначе;
далеч ли да го проводи,
на книга да се изучи,
или хайдутин направи,
по планината да ходи.
Триста й заръци заръчал,
в неделя да те проводя
на хайдушкото сборище...
Ще идеш, синко Чавдаре,
едничко чедо на майка!
Ще идеш утре при него;
ала те клетва заклинам,
ако ти й мила майка ти,
да плачеш, синко, да искаш,
с дружина да те не води,
а да те далеч проводи,
на книга да се изучиш -
майци си писма да пишеш,
кога на гурбет отидеш..."
 

Рипна ми Чавдар от радост,
че при татка си ще иде,
страшни хайдути да види
на хайдушкото сборище;
а майка ядна, жалостна,
дете си мило прегърна,
и ... пак заръда, заплака!...
 
 

речник:
вехти - стари
додея ми - омръзна ми
кахъри - грижи
`ко - ако
сердари - войници
аргатин - слуга
толкозмина - толкова
каази - околии, адм. единица
ръда - плаче
писано - рисувано
ядна - изпълнена с мъка
 
 

Чавдар войвода е български хайдутин, действал в района на Кожух планина през 16 век. Той е роден в щипските села по долината на река Лакавица, днес Република Македония. В края на 16 век застава начело с дружина от 300 юнаци. Войвода е Чавдар, а байрактар - сестриният му син - Лалуш. Дружината му действа из Македония и Шоплука.

Предполага се, че Чавдар взима участие в нападението над София през февруари 1595 година. В османски документ от 1638 година се говори за хайдутин Константин, наречен Чавдар, от село Сопотница, който някои отъждествяват с щипския Чавдар войвода.

Чавдар войвода е възпят в поемата "Хайдути" - една от първите творби на Христо Ботев, създадена вероятно в Одеса и публикувана по-късно във в. "Дума на българските емигранти" (1871 г.).
   
 
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: ohrid1941 на Март 06, 2009, 10:32:12
"Ни педя земя!" (http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=3924&Level=3) от Иван Вазов

И рече безумец: несть Бог!*

Славянство? - глупост, братство? - празна дума.
Достойнство! - вятър, чест? - безсмислен звук!
Свещена клетва? - за хитреца глума,
измама за простака тук.

О, Сърбио, така ли оправдаваш
небратските си замисли към нас?
С таквиз ли думи дръзки заглушаваш
на съвестта неумолимий глас?

Така ли ти свети права убаряш,
и връзките с честта като скъса
на знамето си тоз позор писа?
Ний чуваме те гневно да повтаряш:

"От Македония ни педя вам!"
Но таз земя е наша, наша, наша!
Светата българска реч я оглаша,
земя е скъпа нам!

Тя жив е къс от нашто живо тело,
през вековете с нас страда, диша,
и с тръне увенчаното и чело,
тронува, грее в нашата душа.

За нея бяха жертвите безкрайни,
за нея мряхме при Люлебургас,
за нея, след триумфите си сяйни,
не лаври - траур носим в тоя час!

На наший зов за правда, мир, свирепо
крещиш: "Ни педя!" - брат не, злобен враг -
И в умопомраченье слепо
С Миладиновия меч ни плашиш пак.

О, пак ли сеч? О, пак ли по полята
славянски братски кърви ще текат?
Историо, не давай си листата,
не вписвай в тях на тия дни срамът!


Май 1913 г.

----------------------------
* И рече безумец: Няма Бог!

Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Competent на Март 10, 2009, 12:59:44
МАКЕДОНЕЦ СЪМ ОВЧАР...

Пейо Яворов


Македонец съм овчар,
сиромах козар;
но с еднаква леснина
ръката ми кривака вий
и с пушката за приказ бий!...
Който знае - нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата.
 
Македонец съм копач,
сиромах орач;
но с еднаква вещина
земя копам и ора
и турски кожи аз дера!...
Който знае - нека знае, -
а който не знае, -
прав му пътя в хюкюмата
да пита агата.
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Competent на Март 10, 2009, 01:21:34
ХАЙДУШКИ ПЕСНИ

Пейо Яворов


I

Ден денувам - кътища потайни
нощ нощувам - пътища незнайни;
няма тато, нито мама -
тато да ругае,
мама да ридае...
Леле моя
ти Пирин планино!
Море черно
цариградско вино.

С враг врагувам - мяра според мяра,
с благ благувам - вяра зарад вяра;
нямам братец, ни сестрица -
братец да ме хвали,
а сестра да жали...
Леле моя
сабя халосия!
Море люта
одринска ракия.

Бог богува - нека си богува,
цар царува - века ли царува?
Нямам либе, първа обич -
мене да очаква
и да ме оплаква...
Леле моя
пушка огнебойка!
Море тънка
солунска девойка.

II

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха злато ковано
твоите руси косици...
Мяна бих сторил мило за драго
хранена коня,
мяна за благо,
турци да гоня!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха огън елмази
твоите черни очици...
Мяна бих сторил мило за драго
пушка бойлия,
мяна за благо,
турци да бия!

Да бяха, либе, да бяха,
да бяха маргар мъниста
твоите бели зъбици...
Мяна бих сторил мило за драго
сабя по воля,
мяна за благо,
турци да коля!

III

- Хубава горо - пусия,
де гиди пушка бойлия.
Връщат се хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
ей бука листи отрони -
куршум ще Лаза догони,
войводо.
-"Връщат с хора от пазар,
мина ще Лазо чифлигар;
бре бука листи отрони -
прокоба.
куршум ще Лазо догони
за в гроба...
А палмък ми пали главата,
мъка ми мъчи душата,
дружино."

- Пръте за крушка трънушка,
де гиди клетва хайдушка.
Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
ей зло на злия въздава
юнак, що шета за слава,
войводо.

- "Знаен е Лазо по света,
черен изедник и в кръвта;
бре зло на злия въздава -
и нека! -
Юнак, що шета за слава
навека...
А жал ми е жалост-умора,
Лазова щерка изгора,
дружино."

IV

Сън сънуваш, ой нерадост,
опустяла младост,
гроб в усоя, гроб сирашки
под шумата гъста.
И на гроба, ой нерадост,
опустяла младост,
кръстоклоне - кръст юнашки,
и пиле на кръста.

Заран пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как сирака
сирашки е минал.

Вечер пиле, ой нерадост,
опустяла младост,
пей, нарежда как юнака
юнак е загинал.

Сън сънувах, ой нерадост,
опустяла младост,
сън сънувах, сън прокоба -
сънувах си гроба...
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: ohrid1941 на Март 10, 2009, 01:23:11
Од Мера според мера:

http://www.youtube.com/watch?v=U1b2cmvDSYw
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Competent на Март 10, 2009, 01:24:26
Од Мера според мера:

http://www.youtube.com/watch?v=U1b2cmvDSYw

Да: http://www.youtube.com/watch?v=iu1dRv_J988  ;D
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: ohrid1941 на Март 10, 2009, 01:26:07
Ме испревари! :)
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: betina на Март 10, 2009, 09:13:01
На Македония


Затворени храмове, бити владици,
школа във обори превърнати мръсни,
юнаци в прокуда ил в смрадни тъмници,
над всичко свето издевателства гнъсни:

над родното име, език и завети –
светините наши – покруси и гаври...
плесници въз братя на кръста разпети,
заплювки въз наште сиящи лаври;

гоненья безсрамни, безстидства нечути,
гнет лют въз душите, триумфът на мрака,
следь тежки неволи, неволи по-люти –
света Македонио, това ли дочака?

Дор ний при Чаталджа с напор гороломен
заприщяхме тока на ордите диви –
друг враг – не! Съюзник и брат вероломен! –
вдълба си зъбите в месата ни живи!

Търсихме приятел – издебна ни влъхва,
мислихме, че лев е – излезе хиена!
Великата мисъл – веч гавра. Издъхва
висок идеал в срам, подлост, измена!

О, сърби, погазихте клетви свещени
за братство! Безумци, днес гроба се рови
за вашто грядуще, слепци, заблудени
из друм, кой ви води към Сливници нови!

Надей се, дерзай, Македонио мила!
Не ще да загинеш на звера в ногтете:
в гърди ни буботи стихиен гняв, сила,
на Лозенград меча в ръката ни свети.

Не ще те оставим! Да паднат проклятья
въз наште глави и въз нашите слави,
ако не разчупим на бедни си братя
веригите нови с юмрука си здрави!

Не ще те оставим! Кълнем се във твойте
вековни страданья – и нази болели,
в праха Самуилов, в кръвта на героите,
в полята тракийски за тебе умрели.

Кълнем се във меча си, в стяга си славен,
и в наште велики, безсмъртни победи:
във хищни ръце не ще да оставим
най-скъпото, святото наше наследье!

Иван Вазов,
май 1913 г.
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: betina на Март 10, 2009, 09:15:16
Бежанци

Аз често виждам из градът,
по всеки път и кръстопът
на Македония чадата:
от старци чак до младенци,
все нови гости – бежанци –
завареници на съдбата...

Сред пламъка на скъп имот
избавили един живот,
те вихром идат: бесни хали
зад Рила кършат всеки час
гори, вековни сън отспали,
и падат листи между нас.

...Ей старец прегърбавен тук,
повел невръстния си внук,
по чуждите врати се взира;
безумен ходи той весден
и вечно бъбри удивен,
че къщата си не намира.

...Ей майка с пеленаче там,
изправена пред божи храм,
до сраден урод просекиня;
в дълбоко хлътнали очи
не свян, а ужаса личи:
посяга тя за милостиня!

...Сред улицата ей мома,
на свят остала сам-сама,
не знае път нагде да хване;
ала и в грубия сукман
тя самодива е по стан:
без залък няма да остане...

И постоянно срещам аз,
под дъжд и вятър, сняг и мраз,
сред вълчия човешки род
от празния небесен свод
те чакат милост и защита.

Те чакат милост... Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих отдън гърди
към тоя тъмен промислител:
о, господи, проклет бъди!

Пейо Яворов,
Подир сенките на облаците, (1910)
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Competent на Март 12, 2009, 07:43:01
Заточеници
П. К. Яворов

Тодор Александрову


От заник слънце озарени
алеят морски ширини;
в игри стихийни уморени
почиват яростни вълни...
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко,
вий, родни брегове.

И някога за път обратен
едва ли ще удари час;
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин

ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.

Рушители на гнет вековен,
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен,
осъди ни врага заклет...
А можехме, родино свидна,
ний можехме с докраен жар
да водим бой - съдба завидна! -
край твоя свят олтар.

Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си - и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния Атон.

И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашия изгубен рай...

Горчива скръб сърца ни трови.
Прощавай, роден край.





(http://www.picvalley.net/u/2446/3143834201977954386.JPG)

П. Яворов и Т. Александров
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 12, 2009, 11:07:18

Език свещен на моите деди
език на мъки, стонове вековни,
език на тая, дето ни роди
за радост не - за ядове отровни.

Език прекрасен, кой те не руга
и кой те пощади от хули гадки?
Вслушал ли се е някой досега
в мелодьята на твойте звуци сладки?

Разбра ли някой колко хубост, мощ
се крий в речта ти гъвкава, звънлива -
от руйни тонове какъв разкош,
какъв размах и изразитост жива?

Не, ти падна под общия позор,
охулен, опетнен със думи кални:
и чуждите, и нашите, във хор,
отрекоха те, о, език страдални!

Не си можал да въплътиш във теб
създаньята на творческата мисъл!
И не за песен геният ти слеп -
за груб брътвеж те само бил орисал!

Тъй слушам сè, откак съм на света!
Сè туй ругателство ужасно, модно,
сè тоя отзив, низка клевета,
що слетя всичко мило нам и родно.

Ох, аз ще взема черния ти срам
и той ще стане мойто вдъхновенье,
и в светли звукове ще те предам
на бъдещото бодро поколенье;

ох, аз ще те обриша от калта
и в твоя чистий бляск ще те покажа,
и с удара на твойта красота
аз хулниците твои ще накажа.


Ив.Вазов
Пловдив, 1883
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 12, 2009, 11:08:55
О, Македонио, страдалнице разпята,
о, Македонио, земя покрита с кръв,
о, Македонио, с порой сълзи залята,
на вълци и хиени оставена за стръв.

О, Македонио, о, героиньо! Плачем
пред твоя кървав лик, пред твойта голгота.
Във тоз свободен край ний пак вериги влачим,
че твоите тегла и нам са тегота!

И гледаме оттук как лееш сълзи топли,
пожарите, кръвта, в кои се къпеш ти,
и слушаме във страх ужасните ти вопли,
от чийто грозен ек небето ти ехти;

и гледаме във страх как в твоите чаровни
балкани и поля насильето бесней,
де турчин свирепей и грък, душман вековни,
де сърбин – брат жесток, по тях гробове сей.

Съюз безчестен, лют против народ в окови,
ламтящ за нов живот потиснат мъченик,
противу всичко там, сред мъките сурови,
що мисли и ридай на български език!

О, хайка мерзостна на злобата човешка!
И ний безпомощни пред всичко туй стоим!
И само охкаме и в скръб безплодна, тежка
на твойте синове гробовете броим...

И ето нов пак гроб! И той, и той загина –
юнакът Груев там в неравната борба –
великата душа, на жална си родйна
син славен, вожд сърцат, будителна тръба,

тръба, що в робский мрак ревеше за свобода,
за правда, за борба отчаяна с врага...
Падна и Груев там – о, траур за народа! –
в гореща кръв облян, заринат под снега.

Заспаха под снега юнашки сили левски,
угасна огнен дух, замлъкна мощна реч.
О, Македонио, ти губиш своя Левски,
най-верния си син, най-силния си меч.

Но не! Той жив е пак в делата си свещени,
не мре духът велик – плът тленна само мре –
и Груевият дух светлей, одушевленье
разнася от Пирин до Бялото море.

И неговият зов и мисъл благородна
ще дигнат хиляди герои и борци,
готови да умрат зарад земята родна,
да грабнат лаврови ил търнови венци.

Поклон на твоя гроб, зарит под снеговете,
над който буря вий и пее вълчи вой,
из който днес възкръсна и вечно ще ни свети
във слава лучезарна геройски образ твой!

Иван Вазов
София, 2 януари 1907 г.

"Скрий, че си българин в най-българския край;
че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата, и горите македонски...

***
"На вражди не съм сеяч,
ни певец на озлобление,
мойта песен днес е плач
на сърца, души ранени..."

Иван Вазов
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 12, 2009, 11:39:00
"Език свещен на моите деди..."

Преводите на Вапцарови стихотворения,
на „родния му език”:


Земя

Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.

Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но... земята не чувствам моя.

Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.

 Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.

Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност...
Моя страна! Моя прекрасна страна!...
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи...


***
ЗЕМJА

Оваа земја,
сега што ја чекорам,
оваа земја,
која пролетен ветер ја буди,
оваа земја,
не е моја земја,
оваа земја
простете е туѓа.
В зори тргам.
По фабричен друм
безбројните
рубашки
минат.
Ние сме слеани со срце,
со ум,
но земјата... за своја не ја имам.
Над мојата земја
напролет
зраци
сеат
сјај
и грмат водопади
од сонце
над роден ми
крај
Чувствуваш длабоко
срцето на земната град
и гледаш цвеќа безбројни
скокум како раснат.

Над мојата земја
в небото
опира
Пирин
Облаците в бура
илинденски прикаски пејат,
охридскиот лазур е
бескрајно син и ширен,
а надолу уште
изгрејсонце Егеј го грее.
Си спомнам ли само –
и ете надојдува крвта
во срцето, кое
се топи од некаква нежност...
Земјо моја! Прекрасна земјо моја!...
Поена со крв,
лулеана
в метежи тешки...

***

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти

като нечакан и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти отвън на пътя –

вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,

ще вперя поглед в мрака да те видя.

Когато се наситя да те гледам –

ще те целуна и ще си отида.

***
ПРОШТАЛНО
На жена ми

Понекога ќе идам в твојот сон
Ко нечекан и далек гост...
Ти не ме оставај на патот, вон,
Од порти истај го лостот!

Ќе влезам тивко, кротко ќе си седам
Крај тебе, в мракот втренчен, да те гледам сам!
И кога наситен ќе запрам да те гледам,
Ќе ми те бакнам и – ќе заминам.

***

"Неясно поради какви причини Никола Йонков, родом от Банско, както четем в македонската уикипедия,
(по-точно „1909-та година е роден еден од најголемите МАКЕДОНСКИ поети, Никола Јонков ВАПЦАРОВ.”)
е творил не на майчиния си език, а на чуждия, български.
Рядкост са такива поети в световната литература,
още повече че оригиналите му звучат къде-къде по-внушително,
отколкото преводите им впоследствие.

Впрочем, сетих се! Нямало е как човекът да пише на „македонски jазик”,
защото е създавал стиховете си преди "великата дата" 2 август 1944 г.
Нали точно на този ден вследствие на специален коминтерновски декрет в манастира „Прохор Пчински”
е измъдрен въпросният език (чудо невиждано и в световната история и в лингвистиката).
По това време, уви, поетът Вапцаров вече е разстрелян (това става през 1942 г.),
та не е имал възможност да продължи да пише, но вече на „майчин” език."

Ана Кочева (frognews.bg)
***

О-В МАРМА

Ти ли си, Марма?
Колко е меко твоето име, колко е ласкаещо и топло, като че ли ласка на южна любов. Ти ли си, Марма?
А защо името ти свива болно всяко българско моряшко сърце?
Затова ли, че по на север останаха те, за да не се върнат никога вече.
За да не чуят никога яростната симфония на Черно море, да не чуят никога неговата песен,
която събира акордите на далечните степи и легендата на родния Балкан? Ти ли си, Марма?

Ний пристигнахме и над нас почна дъжд.
Марма, това са нашите сълзи. Отгоре пъплят облаци.
Марма, това е черната скръб в сърцата ни. Отдоле морето почна глухо да шуми.
Марма, това са ударите на тимпаните от «Кол Славен».
Марма, някога в някоя нощ, когато мине български кораб, не излизат ли те, със зелени светещи очи,
устните им не целуват ли малкия флагщок, много ли са тъжни,
много ли скърбят за своето родно море?

Марма, Марма...

***
ЧЕРНО МОРЕ

Защо не ме люлееш, защо не гърмиш, защо не счупиш мачтите?
Аз искам за последен път да изпитам силата на твоята стихия,
искам последен път да ме покръстиш с бурята, която жадувахме с моите другари...

Искам, защото може би няма да те видя никога, искам, защото може би няма да те видиме никога...
А обичаме те, Черно море. Обичахме волната ти песен, която никога няма да заглъхне в душите ни;
обичахме твоя син простор, обичахме тихото спокойствие, смълчано над своята тайна:
обичахме бурята ти, обичахме белите ти чайки, зареяни без път, обичахме твоята многоликост.

И ето погледът ми за последен път се къпе в тебе, там, където не се вижда никакъв бряг.

Прощавай, мое хубаво родно море!

Н. Й. Вапцаров

   
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 13, 2009, 12:26:06

Майка

"...Имала майка,
имала син. –
Хубав бил, млад бил
и волен.
Раснал.
Над него синеел Пирин
с мури и камъни голи.

Нейде бащата погинал.
Тогаз
малък бил още
синът й
и във вековната тъмна гора
дебнел пашата хайдутин.

Под планините горели села.
Светел високия хребет.
И от селяшките гладни гърла
беят изтръгвал и хлеба.

Гледала майката свойто дете,
гледала с мъка сурова –
как очите му бягали все
на бащата в пищова.

Имала майка,
имала син. –
Хубав бил, млад бил
и строен.
Но възмъжал
и хванал Пирин,
тъмното хванал усое.

Години минали
и смутни били.
Добри не дошли за раята.
Отдръпнала
свойте зелени поли
от равнините
гората.

Понякога нощем
мъжете дома
се връщали гузни и плахи.
Изгаряли ризите скрито в жарта
и криели свойте силяси.

Пак майка.
И нощем,
когато звезди
над тъмния хребет горели,
тя
вземала в скутите малкия син
и тихо му пеела:

„Не слушай,
не гледай,
а нанкай сега.
Дано не кръвясат очите ти,
когато
след време изправиш снага
и сам си поемеш юздите.

 Отвънка е смутно.
Отвънка снежи.
Но топло е в моите скути.
Спи ми, детенце,
спокойно ми спи,
нанкай...
Не ставай хайдутин...“

Добър
и послушен излязъл синът.
Не хванал с хайдутите горите.
Оженил се,
сетне зарязал домът
и... станал комита.

Години на кръв.
Години на кръв и войни.
Пирин.
И орлите
в горите на мърша налитат.
Под всяко дърво,
с изцъклени,
тъмни очи,
убитите гледат как вечер изгряват звездите.

Отишъл си бея.
Отишъл си – значи, добре.
Но хората после запсували нещо султана.

Народ е това! –

А някой нахакан келеш

си мисли,

че може сърцето му в шепа да хване...
"

НИКОЛА ВАПЦАРОВ
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 13, 2009, 12:47:03
***
http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=17&LangID=1
***
НИКОЛА ВАПЦАРОВ

"...Аз мисля, че първата
капка, която
от своята кръв
за света ще пролея,
ще бъде за мойте
поробени братя,
ще бъде за Нея!
И ти се опитай да спориш
със мене.
Та аз за секунда, за миг
ще те смажа...

Аз страдам за свойта Родина.
Аз страдам за вас,
и за себе си страдам...
Защото живота ни бие сурово
в лицата,
а ние примигаме, братя,
защото перото си топиме ние
далече, далече –
през девет морета
и наште куплети
едва ли достигат
до робската мъка,
която в сърцето
народно е свила
възел
от змии.

Работи работник
в хлебарница "Охрид".
Очите червени,
мишците потни.
Във стаята душно,
в сърцето студено,
в сърцето омраза
и ропот.
Работи работник
в хлебарница "Охрид".
А вътре задушно
и сиво.

Но всеки си има
малко в живота
и радост,
и нещо красиво. –
Някаква фирма
увиснала горе,
фирма, зацапана с синьо.
Но за работника
тя е простора
над Охрид
тя е Родина.

Числа. А числата –
това е съдбата
на някакъв
беден чиновник.
В ръцете размерно
сметалото трака
като курдисан
часовник.
Това са шестнайсет
години, протекли
без радост,
ала и без мъка. Без мъка и радост
в живота човешки –
е нещо по-лошо от пъкъл!

Но ето веднъж
някой песен полека
подкарал
така от досада:
някаква песен
си пеел човека
как мътен
и кървав бил Вардар.
Сметалото спряло.
Сметалото млъкнало,
станало синьо
във стаята,
сякаш от здрача.
И ето, пръв път
след шестнайсет години
човекът с числата
заплакал...

В полето, където
морето допира –
тръстика, блата
и комари.
Там привечер
чайките с крясъци викат
и дебне малария.
В блатата отровните пари
задушват,
убиват,
изсмукват живота.
И хората зли,
и с напукани устни
псуват на майка
теглото.
Те сеят, но кръстове никнат.
Децата
се раждат
със жълти зеници.
Ех, майко ле моя,
в строя тръбата
ще свика
все отбор войници!

А старите още
сънуват житата
край Струма, край Вардар
и Места.
Но някой в леглото
ръмжи и с ръката си
чергата грубо намества.
И пролет, когато
прииждат ятата,
от скръб
или
атавизъм,
плодът в утробите
тъй се премята,
че пукат на майките
ризите.

А ние се тътриме

тука излишни

за нашите братя.

Жестоко!...

И с кръв по челата

живота ни пише:

"Изгубили свойта посока."

Да, пишем.
И пишеме верно и честно,
защото ни смазва живота.
Но колко от нас са
написали песни
за този незнаен
работник,
който се просва
в леглото без мисъл,
но в съня си кошмарен
мисли за Охрид,
за лодката мисли,
която в детинство
е карал?

Колко от нас
са написали песни?
Питам ви –
кой е написал?
Затуй и народа
със нас е на "Вие" –
не чувства ни свои,
ни близки.
Дълбоко в сърцето си
мъката крие
и гледа ни
някак изниско.

Послушайте, верно е,
нас ни отплесна
епохата, хляба, живота.
Помислихме ние
родината тесна
за нашите песни,
защото очите ни гледаха
нейде звездите
и чакахме само сигнала,
когато зората
със гръм ще отприщи
на дните водите
преляли.

Очите ни гледаха
само звездите,
пред нас
те не виждаха нищо.

А в Прилеп са скрити
в мъха на стените
легенди, които ни чакат.
Открий със ръката
кората на мрака,
пиши!
И не бой се нататък!

Вятъра пее в Пирина,
в скалите,
пее в усои, в увини –
колко са паднали
в боя за своя
покрив
и свойта Родина!
Вятъра пее в зелените листи:
слушай
и само записвай.

Записвай го просто и честно,
тъй както
просто го пее народа –

"Заплакала е гората
все зарад Индже войвода..."

Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: lady на Март 13, 2009, 02:17:19
Само в твоя чест Карев,....

            Бежанци


Аз често виждам из градът
по секи път и кръстопът
на Македония чадата:
от старци чак до младенци,
все нови гости-бежанци-
завареници на съдбата....

Сред пламъка на скъп имот
избавили един живот,
те вихром идат:бесни хали
зад Рила кършат всеки час
гори вековен сън отпали
и падат листи между нас.

...Ей старец прегърбен тук,
повел невръстния си внук,
по чуждите врати се взира;
безумен ходи той весден
и вечно бъбри удивен,
че къщата си не намира.

Ей мајка с пеленаче там,
изправена пред божи храм,
до смръден урод просекиня;
в дълбоко хлътнали очи
не свян, а ужаса личи:
посяга тя за милостиня.

...Сред улица ей мома
на свят остала сам-сама,
не знае път нагде да хване;
ала и вгрубия сукман
тя самодива е по стан:
без залък няма да остане....

И постояно срещам аз
по дъжд и вятър, сняг  и мраз,
чада на мајката пребита:
сред вълчия човешки род
од празния небесен свод
те чакат милост и защита.

Те чакат милост....Но да знам,
че някой бог всесилен там
стои над всичко хладен зрител,
извикал бих от дън гърди
към тоя тъмен промислител:
О, господи, проклет бъди.





ОБИЧАМ ТЕ

Обичам те-въздушно нежна, в нежна младост
като на ангела сънят,
и сън си ти вещален за тиха радост
в нерадоста на моя път,
и първи път  за изповед в сърце ридае
доброто и грехът,
и ето един ден-и ето тъмнина е.

Обичам те, защото плуваш в полумрака
на своя неначенат ден,
и мисла аз, че ти си Тя,-че тебе чака
духът,години заблуден,
и в океан мъгла се взирам и страдайа
към тебе устремен,
и ето ме на бездната на края.

Обичам те, защото се усмихваш-кротка
пред застрашителна съдба,
и няма кой да чуе в устремна лодка
предупредителна тръба,
и няма да ме спре (защото аз те любя)
ни укор, ни молба-
и себе си, и тебе да погубя....


P.К.Яворов 
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 13, 2009, 08:59:17
Благодаря !
Обичам поезията на Яворов.
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 13, 2009, 09:40:54
Ако питаш къде е върхът и престола на Бога,
откъдето се вижда до другия край на света,
Ако питаш къде е запален свещенния огън,
за да може човек със живот да надвие смъртта -
потърси тази древна земя
МАКЕДОНИЯ !

Ако питаш, къде цял народ е разпъван на кръста,
но световните сили са слепи и глухи до днес,
Ако питаш, къде и старика и внука невръстен
са готови на подвиг за своето име и чест -
Запомни тази горда земя
МАКЕДОНИЯ !

Ако искаш да видиш все още орел във небето
или стар манастир, съхранил Богородичен лик,
ако искаш да чуеш все още в стиха на поета
как наречия бъбри и извор на роден език-
прегърни тази мъдра земя
МАКЕДОНИЯ !

Тук - където гората ечи, а полето припява,
тук - където комитския вятър легенди реди.
тук - където оставаш въстаник на сън и наяве,
тук - където от бунната пепел възкръсват звезди,
тук е тази заветна земя
МАКЕДОНИЯ !

Тук от Пирин се вижда до Бяло море и до Охрид,
и защо ти е поглед до другия край на света,
щом и мъка, и обич очите ти слънчеви мокрят,
И в душата ти българска милно звучи песента-
ето тази е моята родна земя
МАКЕДОНИЯ !

Потърси тази древна земя.
Тук е тази заветна земя,
Прегърни тази мъдра земя -
Тази горда земя - МАКЕДОНИЯ !
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 13, 2009, 09:47:26
http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=3920&Level=1

***
Свети Клименте, божий светителю,
моли Бога за нази ти там!
Свети Клименте, наш покровителю,
на колене стоим в твоя храм.

Свети Клименте, чуй ни стенаньето:
робство ново и по-зло търпим;
Свети Клименте, виж ни страданьето,
но със глас ний не смейм да скърбим.

Свети Клименте, ний те обичаме,
ти си българин, ти наш си светец,
в скръб, неволи към теб само тичаме,
свещи палим пред твоя венец.

На теб само надежда възлагаме,
еднородче, закрилниче благ,
в тез въздишки душата си влагаме;
ти любил си ни много, люби ни ти пак.

Ти ни гледаш, кат жив, от иконата,
жив пък наште деди си гледал,
цар Борису видял си короната
и величьето старо видял.

Свети Клименте, чуй днес молбите ни -
твойта само услишал би Бог -
о, моли се, че тежки са дните ни
и тиранът е много жесток.

Чуй как страдаме! Сгрей ти сърцата ни,
с радост нашата нощ осветли,
свети Клименте, дай на децата ни
да не видят, кат нас, мъки зли.

Ободрявай духа, крепи силите
на онез, дето идат към нас,
на юнаците там, вихрокрилите,
чийто братски дочуваме глас.

Помогни ни - велик в небесата си -
помогни ни, о духо блажен,
да празнуваме ний свободата си
ведно с твоя светителски ден!

Декември 1915 г.

Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 21, 2009, 09:28:44
Песен за човека

Ние спориме
двама със дама
на тема:

"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека... –

Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. –

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.

И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплавал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.

Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.

Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,

а горе

вече зората блести.

Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята

тежка,

 човешка,

  жестока,

    безока

       съдба.

"Тя – моята – свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –

Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледал
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"

Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...

Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 21, 2009, 09:34:09
На Елтепе дими мъгла.
Далече някъде във ниското
са моите села,
окъпани във слънце, като в приказка.

 
А доле плиснала водите,
притиснати в скали и клек,
като човек
приказва с мене Глазне.

 
Разказва ми, че там една жена,
съсухрена от скръб и от тревога,
ме чака да се върна у дома
и още, още ме обича много.

 
Разказва ми как с поглед замъглен
тя всеки пътник пита простодушно
дали ще се завърна някой ден.
И аз мълча, мълча, мълча и слушам.

 
Отсреща боровия хълм
събаря облачни грамади.
Просветва. После пада гръм.
И във очите блясва радост...


***
Хайде, преведувайте ми го, титовчета.
Разкажете ми пак, как синът пише стихове за майка си
на чужд език... !?
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: lady на Март 21, 2009, 09:36:39
Од кого е таа песна Карев??
поздрави
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 21, 2009, 09:51:23
"Елтепска"
от "Моторни песни" на Никола Вапцаров
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 21, 2009, 10:39:22
Македония въстана!

Стреснете се в тоз мрачен миг,
трепнете вси от грижа,
издайте стон, издайте вик:
че Македония въздиша:

стиснете вашето сърце
и чуйте що ви казва;
тирана с кървави ръце
днес Македония наказва!

Отдайте залъка си ваш,
а грабайте секира:
от враг, от студ народа наш
в Македония умира!

Напред! Напред! Зове ни чест
да не останем задни,
пропаднали сме, ако днес
там Македония пропадне!

Кръвта из нашите гърди
не е съвсем изляна!
Народе, цял стани! Иди!
Че Македония въстана.


Иван Вазов
Русе, 4 ноември 1878 г.
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: valentinova на Март 23, 2009, 02:12:59
ПА ШТА СИ ТИ?
Иван Вазов

Па шта си ти? - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

Па шта си ти? - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
“Тук българи са, българи от памтивека!”

Април, 1913 г.

= Забравената поезия =
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: ohrid1941 на Март 23, 2009, 06:09:51
ПА ШТА СИ ТИ?
Иван Вазов

Па шта си ти? - такъв въпрос задава
във твоя дом безочлив чужденец.
Па шта си ти? - с такваз псувня смущава
душата ти некакен пришълец;

Па шта си ти? - туй питане навред -
при Дрин, при Шар, при Вардар, Преспа драга
о, бъларино, сърбин ти полага
и чака с начумерен лик ответ.

Но ти пази се, прав ответ не давай.
Кажи се португалец кюрд, сириец,
лапонец, негър, циганин, индиец -
но българин се само не признавай.

Че тоз грях смъртен прошка там не знай:
влече позор, побой затвор, изгнанье -
невидени при прежните тирани.
Скрий, че си българин в най-българския край;

че си потомък Самуилов, на Атонский
Паисий внук; скрий на коя си майка син,
на кой язик пей мътний Вардар, синий Дрин,
и езерата и горите македонски!

Не споменувай Лозеград,
Люлебургас, ни Булаир ужасни:
ти би разбудил подозрения опасни,
че на героите техни може да си брат.

Мълчи! А вместо тебе всеки дол, пътека,
дъбрава, езеро, река, рид, планина
ще викат с глас през всички времена:
“Тук българи са, българи от памтивека!”

Април, 1913 г.

= Забравената поезия =

За Васка Зојчева може да се прочита во секција „Забележителни личности и настани“.
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: MacedonBG на Март 24, 2009, 10:00:53
                    От един народ създадохме ний два народа. От език един направихме езика два.В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот.На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова... Венко Марковски       
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 26, 2009, 09:14:18
Дамян Дамянов

Българио на живи и на мъртви...

Българио на живи и на мъртви,
Българио с безброй Баташки църкви,
Със гробища и с паметници светли,
Със този жертвен въздух, който свети
Над тебе вечно, като вече огън,
Аз искам да те събера във стих! Не мога!
Аз искам цялата да те прегърна -
Ръцете ми не стигат! Как да върна
Това, което ти си ми дарила?
Не мога.
И пред братската могила,
Пред Шипка и пред Вола коленича.
И без да казвам колко те обичам,
С една сълза, и кървава, и страшна,
За цялата ти обич се отплащам.
Сълза на радост и от скръб проляна!
Сълза, в която ти си цяла сбрана!

...........................................

"За тоз глас ми копней душата."
Ботев

Обичам ти тъжните песни, Народе!
Запей ми пак тихо, на жал,
Как паднал прострелян в гората войвода
И как гурбетчия умрял;
Как онзи Стоян към бесилото слизал
С усмихната кротко уста,
Как Бойка му дала най-чистата риза,
Да бъде левент и в смъртта;
Как жадна жадняла жетварка в полето,
Как рана хайдушка кърви;
Как плакал дюлгерин и вдигал калето
Все от комитски глави...
Запей ми, Народе, пак с тихата милост,
Която в гласа ти звучи!
Запей ми, запей ми със тъжната сила
На своите сухи очи!
Не сухи! Ти плачеш, когато ги пееш.
От песните хваща те жал.
А нявга от песен по-страшно живееш,
Но малко сълзи си пролял.
Мигар животът ти беше тъй лесен?
Животът така те смрази,
Че само когато го чуеш на песен,
Се сещаш, че имаш сълзи!
Когато във песен скръбта си излееш,
Олеква събраната жал!
Народе, добре че умееш да пееш!
Как иначе би преживял? 
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 26, 2009, 09:36:03
Пейо Яворов

Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти – накрай световната пустиня,-
отсам преградни бездни, върхове.

Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждущи мечти;
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.

На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети, прелита в бодър сън...
И чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян,-
и то ще бъде час на изповед последна,
слияние в един вълшебен блян.

Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще изтаем като сняг в съня си,-
и като дим в небето ще намерим край...

***

БЛАГОВЕЩЕНИЕ

Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън...
Зора се зазорява вън.

Мелодия неземна сред нощта,
о песен, о дете,
мелодия вълшебна сред нощта
лелее и приспива мисълта:
зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.

Душата ми тъгува и мълчи,
о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи -
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън, уви, през сън...

***
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Март 26, 2009, 09:38:24
Пейо Яворов
В тъмницата
(Македонски въстаник умирающе в турски ръце)

Вехне младост, чезнат сили
под тъмничний мрачен свод,
тук в гърдите ми изгнили
няма искрица живот.

Скоро, зная, ще престане
в мен сърцето да тупти;
вам - и вам ще край настане,
мои пламенни мечти...

Ах, мечти!... Родино клета,
щастье тебе съм мечтал:
твойта волност и просвета
беше моя идеал.

Тебе гази крак тирански -
в твойте дивни широти
глас един е - страшен кански
плач отчаян там ехти.

Там палачът звер е гладен,
там золумството цари
и... и там народ е страден:
мойте братя и сестри.

В тебе раснал несвободен,
орисията ти зла
беше в мене червей злобен
зарад мъки и тегла:

гледах твоето страданье -
бяс ми късаше сърце,
чуях твоето стенанье -
срам ми палеше лице.

Гледах, тъжях... и завета -
сладкият священ завет:
да умра за тебе клета,
стана ми душа и свет.

Освети ме дух божествен,
кръв по-нова кипна в мен...
Чаках веч деня тържествен -
в робството последний ден.

Чаках... Робското мъченье
все цареше: сълзи, пот
бе на роба назначенье
в окървавений хомот.

Чаках... А горите тъмни
на злочестата страна,
те - синееха се пълни
с слава, с чудни имена...

И доде денът бурливи
след вековна робска нощ
за разплатите гръмливи...
Килна в мене бяс и мощ.

Гръм ехтеше в планините:
там въстаналият роб
диреше си правдините
и нахождаше си гроб.

"Там! Там!... Там в горите дето
днес е кървава борба,
де на знамето развето
бляска: "Смърт за свобода!"

Тъй си думах, тъй с другари
ний решихме в нощ една
и ни слънцето завари
под юнашки знамена...

Но не паднах аз в борбата,
там не найдох своя гроб;
тъй ми е била съдбата -
свършвам пленник, свършвам роб.

Свършвам с мисъл безутешна:
в робство черно йоще трай,
след борбата безутешна,
родний ми страдален край.

В бой въстаник, лев беше,
смел, чутовен бе герой,
на уста с усмивка мреше,
но надви поганский брой.

Що би могъл и орела,
ако с врани стотна сган
влезъл би в разправа смела,
сам посреди жалък стан?

И кръв много се пролея...
Но нима нахалост е?
Кръстената с кръв идея
по-стремително расте!

От кръвта ни жертви редки,
жетва славна ще избий;
тъй и пролет всяка капка
злато чисто в себе крий.

В края бащин безвъзвратно
мракът ще се разпилей,
свободата - слънце златно,
там широко ще огрей...


Често в нощите досадни,
тука в безпросветний мрак,
чувства тъжни, мисли ядни
в мене будът се рояк.

Но измежду тях мечтата
пак отскубне се - лети
все нататък, към полята,
дето майчин плач ехти;

сред напразните вълнения,
ме нападне дремота,
оживлят във рой виденья
таз тъмнична пустота...

Ти, далеч! Съзнанье болно
на тъмничните тегла; -
понесе ме леко, волно,
сън на своите крила.

Между близки и познати
пренесе ме бързо той -
виждам ги аз вси благати,
волни радостни в покой.

Вредом виждам друг живота,
вредом шум и свобода!
Де следите на хомота
и на робската съдба?

Всъде волно неуморно
благодатен труд кипи,
а за робството позорно
споменът в забвенье спи.

Градове светливи, чисти,
мирни радостни села,
широки - нивя златисти,
де пълзят безчет рала...

Леко дишам и в гърди ми
пламък чуден загори -
стане радост за очи ми
всеки камъчец дори...

Стресна се... Тъмата крие
всичко в таз килия - ад;
тихо - чуя кат се бие
в мен сърцето с злоба, с яд.

Тъжно песен меланхолна
се навремени извий -
стражът дремката неволна
с нея иска да надвий.

Или жалостно смешенье
крито, грозно проечи -
клетник някой в отчаянье
болките си с рев мегчи.

И настръхнат ми космите,
бясно се сърце забий,
кръв премреже ми очите,
страшно свят ми се завий.

Пламня в треска, яд ме трови,
махня злобно с пътний звон
на ръждивите окови
се сгласява моя стон...
.....
Свършвам аз... Смъртта ме кани
на покой... Пред мен тъмней...
Вам проклятие, тирани!
Македония, живей!
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: sunshine на Април 02, 2009, 04:29:45

Вестник „Дума на българските емигранти“, г. I, брой 4 от 17 юли 1871 г.

Честитим появяването на българо-сръбския вестник „Югославия“!

…Идеята за югославянска конфедерация е идея на западните панслависти, в противност на онази на руските, програмата на коя се заключава в думите на великия им поет: „Славянските ли реки ще се влеят в руското море, или то ще пресъхне?“… Няма славянин южен или западен, няма свесен човек, кой б имогъл да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на коя се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави, обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда, кой приима почти цяло столетие болната Полша. Напротив, няма славянин, южен или западен, няма свесен човек, който да не съчувствува на идеята за югославянска конфедерация, коя няма принципа на робството и сливането на разни народности; а, напротив, сигуранца е за свободно развитие на тези народи, кои ще я съставят.

Oтскоро се е появила тази идея между южните славяни; но малко е развита тя между наша народ по причини, че му е проповядвана неискрено и с ущърб за целостта му. Германското съединение със свойта деспотическа Прусия и италианското единство със евоя Пиемонт и под своя Виктор Емануил са примери, кои плашат наша народ, защото нито Русия е за него Прусия, нито Сърбия — Пиемонт.

Югославянската конфедерация трябва да се проповядва и основе на други, свободни начала; тъй щото ни една от народностите да не бъде онеправдана. Прусецът е немец, пиемонтеца — италианец; но нито българинът е сърбин, нито сърбина — русец…

Друг път ще се върнем връх тоя предмет на приличното му място. Засега честитим само утешителното появяване на в. „Югославия“ с напредък и успех между нашите еднородци.

 

Край 
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Април 10, 2009, 10:06:07
ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ

Камбанен звън се в тъмнината носи,
на светла радост звън ехти
и хор от англечета златокоси
приглася в модри висини:
"Христос възкресе!"

Сред звездна нощ се носи звън камбанен,
лети той плавно надалеч,
където тътне огън барабанен,
където светка кървав меч:
"Христос възкресе!"

Над македонските долини, в кръв обляни,
звънът на нов живот лети,
на Добруджа сред китните поляни
на свободата звън ехти:
"Христос възкресе!"

В страната на снега и бича
разнесе се камбанен звън
и ясно слънце днеска там наднича
сред адский мрак, след дългий сън:
"Христос възкресе!"

Далеч, макар и глухо, веч се носи
звънът тържествен на мира
и скоро всички пречки кат прекоси,
той громко екне ще в света:
"Христос възкресе!"

Камбанен звън се в мрака волно носи,
на светла радост звън лети
и хор от англечета златокоси
приглася в модри висини:
"Христос възкресе!"

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

***
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Април 10, 2009, 10:08:21
Левски

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
.................................

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

Иван Вазов
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Мај 29, 2009, 09:17:35
Веселин Ханчев

Посвещение

За да останеш, за да си потеребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина,
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като загаснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено да дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Karev на Јули 23, 2009, 10:01:04
Баладично писмо


Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българио.
Като псета ни клаха. И нека.

Робува си роба робията.
че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха
и ни сочеха подли пътеки.

Затуй ли главите ни горди
анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица
мълчалива кръвта ни попиваше.

Че ден бе! Кънтяха челата ни.
Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът.
Орлици се виеха тежко.

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни -
парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:
- Ще възкръснат ли в Българско живите!

Ветровете са нашите мисли
и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали -
двеста неми зловещи камбани.

По мъртви от мъртвите, мили народе,
по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода
и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.


Балчо Балчев
Наслов: Одг: Българска класическа и патриотична поезия
Поставена од: Competent на Јуни 04, 2010, 11:54:30
КЪМ РОДИНАТА

Атанас Далчев

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.


Да търсим, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.


1965 г.