Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Една книга за геноцидът в Македония  (Прочитано 14496 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #15 на: Јануари 31, 2014, 09:49:04 »

МАКЕДОНИЯ - ПРЕЖИВЯНА СЪДБА - Михаил Огнянов

http://www.macedonia-science.org/files/Mixail_Ognyanov._Makedinia_-_prezivyana_sadba.pdf

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%9E%D0%B3%D0%BD%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2

"Македония е в дълбините на българската национална съдба. Независимо дали е била в границите на българската държава, тя е участвувала в процеса на образуването на българската нация, особено във възловите етапи на този процес в девети и деветнадесети век. Така тя е неотменима част от нейната идентичност. От средата на ХХ век пред България стои необичайният труден въпрос - как да приеме образуването на нова нация от най-същностната своя част. Нашите предшественици, виждайки невъзможността от политическото интегриране на Македония с България, се примиряваха с поуката от Соломоновата притча - нека детето да не е при мен, но да е живо. По-рано, независимо от границите, Македония беше част от българската култура, а през последните десетилетия там се прави опит за изграждане на култура върху антибългарска основа...

Тогава Охрид се състоеше от следните махали: Варош, Месокастро, Косища, Търсия, Влашка махала, Воска. Първите три бяха населени с българи, Търсия - от турци и албански бейове, а Воска - от новодошли арнаути...В продължение на близо осем века градът е бил столица на "Архиепископа на Охрид и цяла България"...

Майка ми е родена през 1900 г. Тя както всички свои връстници от Вароша е учила в българското училище "Св. Климент" до Климентовата черква. В тези училища са успявали да култивират български патриотизъм. Запазените писма показват, че учениците са усвоявали добре тогавашната писмена форма на българския език. Учели Вазови, даже Ботеви песни. Добре са се пазели от турската власт, но по къщите, и в езерото когато излизали с чунове, пеели най-разпалено патриотични песни за героите от Април и Илинден. Тогава в Охрид "и камъните са пеели" и песните са били едно от най-силните средства за подържане на народния дух...

Сърбите затворили българските училища и прогонили учителите. Майка ми е била принудена да продължи учението си в сръбско училище, прекръстено от "Св. Климент" на "Св. Сава". Почти с еднакъв ужас си спомняше както сръбските жестокости след Охридското въстание от есента на 1913 г., така и сръбските псувни. Поради това, че бе срещу сръбската власт, това въстание доскоро бе почти неизвестно в Македония. По-известно е в Албания, където го определят като въстание на албанците и българите срещу сръбските окупатори. Известно е писмото на албанския просветител Григор Цилка, съпруг на г-жа Цилка - Попстефанова, известна от аферата мис Стон, до "Брате Яворов". Обръща се към него като към задграничен представител на ВМОРО за съвместни действия срещу сърбите.

Майка ми, 13 годишна, е била свидетелка на тези събития. В къщи в Охрид останаха много от книгите на българските учители - охридчани, участници във въстанието, които родното езеро е спасило, прехвърляйки ги в Албания. Един от кошмарите в спомените на майка ми беше гледката на убития нейн учител от българското училище Димитър Иванов. За подбив сърбите  били изложили неговия труп седнал на един стол с кръстосани крака, с лула в устата и прободен с няколко ножа. Той бил представителен човек, вдъхновено рецитирал и пеел Ботеви песни и учениците били силно привързани към него. Сърбите мислели, че със своята гавра ще унищожат у учениците този образ за него. А отворили в детските души незарастваща цял живот рана...

В края на ХIХ  и началото на ХХ в., най-изтъкнатият от Огненовци, е Лев Огненов. Той е учил в Солунската гимназия и след това в американския Робърт колеж в Цариград. Неговият литературен български език е бил еталона, по който се равнявали по-образованите хора в града. Бил е учител в Охрид и по едно време във Велес, след което е станал секретар на българската митрополия в Охрид. Същевременно е бил един от ръководителите на революционната организация. След Хуриета в Солун е бил един от основателите на "Българските конституционни клубове". Израз на неговото българско национално чувство са и имената които дал на своите синове: Асен, Петър и Симеон. По време на Охридското антисръбско въстание е станал председател на градското началство на освободения Охрид...През 1941 г. посрещна българските власти като освободители, четеше приветствени речи...

В дядовата къща в Охрид имаше два големи сандъка. През детството ми през сръбско те никога не се отваряха. Внушено ми бе, че там има заключено нещо опасно. И сега сякаш чувам мелодичния звън на ключалката на големия обкован сандък. Когато го отворих през 1941 г. - вече 14-годишен - се пренесох в света на баща ми от първото десетилетие на ХХ век. Сандъкът беше пълен с книгите, които тогавашните младежи са четяли и ме завладя духът на онова време. Почти всички бяха български - общото ни възраждане продължаваше в Македония. Там беше Вазов, Яворов, списанията от това време - "Художник", няколко драми на Ибсен...

Илия Коцарев имаше юридическо образование и работеше като адвокат в Охрид. През Първата световна война е бил български офицер. През няколко седмичната итало-албанска окупация на Охрид (април-май 1941 г.), като един от най-влиятелните граждани оглави народните демонстрации в подкрепа на усилията на българското правителство за приобщаване на града към България. Когато стана това, бе назначен за кмет на града...

Веднага след Първата световна война, в еуфорията на победата, сръбските власти декларираха, че за десет години ще посърбят македонските българи. За този срок са си поставили за цел да смажат съпротивата на ВМРО с насилствени средства, да оставят "Вардарска бановина" без местна интелигенция като я разселват, унищожат или принудят да емигрира...

През "Първото сръбско" (1912 - 1915) и през първото десетилетие на "Второто сръбско" (след 1918), властта си служеше почти единствено с насилнически средства. По-късно значително място заеха примамките облагодетелствуванията, използувайки богатствата от австро-унгарското наследство и репарациите. Парите се харчеха за войската, жандармерията, подкупване на податливите люде. Повече надежди възлагаха на пансиони за "южносърбиянчета" в самата Сърбия, най-известен от които бе този в Крагуевац. Оттам излязоха някои от деятелите на просръбския македонизъм. Постепенно историческата памет на македонските българи се изтриваше, а тези, които все още я пазеха, трябваше да я крият дълбоко в себе си. Признаването че са българи беше несъвместимо с живота...

По-младият от тримата беше Кочо Робев, син на Иван и внук на д-р Константин Робев. Баща му се беше преселил в Битоля. Той е имал брат Наум, загинал като български офицер в Първата световна война. Неговата снимка в българска военна униформа стоеше в тяхната къща в Битоля. по кралско време, а по-късно в Скопие по Титово. Кочо беше 7-8 години по-млад от татко, основното и средно образование бе получил в български училища. От робевския род в Битоля съм запомнил и стария д-р Ангел Робев. В турско време е бил председател на българската община, най-авторитетен представител на българското население в Битоля...

В национален план споровете бяха гръцко-български. Тогава в Битоля имаше все още доста гъркомани - повечето власи...За нас църквата "Св. Неделя" беше българска, а "Св. Димитър" - гръцката. Българските владици и свещеници отдавна бяха изгонени, и в бившата българска църква "Св Неделя" служеха сръбски свещеници, но за нас тя все още си беше българска, усещахме по-силно духовете на възрожденците, отколкото реалното присъствие на сръбските свещеници. Не ходехме в "Св. Димитър", за нас тя все още си беше гръцка. Една от най-представителните сгради на града беше Българската митрополия, строена в края на ХIX в. В детството ми продължаваше да се нарича Българска митрополия, въпреки, че там беше сръбският владика...

Татко лекуваше сръбския генерал. От "благодарност" той го предупреди, че е включен в черния списък  на сръбските комитети и не се знае кога могат да посегнат на него. Вероятно това беше натиск да го принуди да се изсели. И без това всеки от неговото поколение, даже всеки жител на Македония, чувстваше непрекъснато заплаха на поробителя. Всеки имаше в рода си убит или преследван от сръбските власти.Поради това татко взе решение да емигрираме в Албания. Достъпът до Албания бе по-лек. През нея се спасяваха участниците от въстанието през 1913 г...Намирахме се сред най-дивите албански планини, на един планински склон, под който течеше река Мати. Вечер след уроците по българско четмо, излизахме да гледаме звездното небе и да разпознаваме съзвездията. Веднъж свещената тишина бе нарушена от няколко мъжки гласове: "Не щеме ний богатство, не щеме ний пари". Последваха и други възрожденски, Ботеви, Вазови, илинденски песни. Тези български песни в сърцето на албанските планини си останаха едни от най-силните ми детски впечатления. Българите в Албания са автохтонни - остатък от Климентовите и Самуиловите българи...През възраждането тези села са имали все още българско самосъзнание. Запазена е тяхна молба за присъединяване към Българската екзархия...

Разбрахме, че германската армия е нападнала Югославия. Любимото ми предаване беше детският час по Радио София, водено от артиста Никола Балабанов. Не помня точно, може би беше сряда вечерта, когато той почна по обичайния си начин:"Добър вечер, мили деца" и след кратка пауза добави с вълнение:"и вие малки българчета от вече свободния мой роден град Щип"... Разбрахме, че е настъпило освобождението, което родителите ми са чакали цели 22 години...Веднага след това отидохме в Охрид. Нашата среща с българските войски като освободители стана на границата, около лозята на баба, където в детството често сме ходили. Когато видя първия български войник, който с властен жест на ръката даде знак на колата да спре, майка ми се разплака. Татко с разтреперана ръка бръкна в джоба да извади документа, който ни беше дал генералният консул, в който се разрешаваше на "председателя на българската колония в Тирана", да посети Царство България. Той винаги беше по-сдържан от мама, но в гласа му се чувстваше вълнението от срещата с потомък на войниците на тази армия, в редиците на която е бил на завоя на Черна...

В Охрид владееше радостна и тържествена атмосфера. Когато си честитяха свободата, прибавяха "и вечна да е". Охрид се смяташе за "Българският Йерусалим". Дойде и царският симфоничен оркестър с диригент Сашо Попов. Той, както и оркестрантите бяха облечени в гвардейски униформи. Концертът се състоя на площада край езерото. Разбира се, той почна с "Българска рапсодия Вардар" и по-старите охридчани припяваха песента с мелодията на Добри Христов, използувана от Панчо Владигеров:"На Охрида водите сини чудни за минали ни спомнят дни..." и после тържествено:"Ний българи сме..." Тогава - 1941 - 1942 г. в Македония беше спокойно...През лятото на 1942 г. рещихме да посетим София. Там живееха повече охридчани, отколкото в Охрид...

Върхът на македонизирането в България беше през 1946 - 1947 г. Тогава в Пиринско се проведе остра кампания - несъгласните да се отрекат от българското си самосъзнание са били изселвани, затваряни в лагери, съдени. В София, при преброяването са искали от майка ми да се пише македонка, а тя с кръщелното си от Охрид им е доказвала че е българка."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #16 на: Февруари 09, 2014, 11:09:32 »

Refugees The Work Of The League - 1931, Carlile Aylmer Macartney

http://www.promacedonia.org/en/cm/index.html

http://en.wikipedia.org/wiki/Carlile_Aylmer_Macartney

"Between 1878 and 1912 more than 250,000 Bulgars entered Bulgaria, chiefly from Macedonia and Thrace. These were absorbed without excessive difficulty in the thinly-populated country, particularly as a number of Turks emigrated, leaving their land vacant.The situation grew serious after 1912. After the two Balkan Wars, Southern Dobruja—an almost purely 'Bulgarian region—was ceded to Roumania, while in the South, Bulgaria, victorious over the Turks, but defeated by her ex-allies, Serbia and Greece, secured only a corner of Macedonia and part of Western Thrace. As a result of these struggles, some 120,000 Bulgars entered Bulgaria from Thrace, Macedonia and the Dobruja.

Bulgaria became independent of Turkey in 1878; but her frontiers, as finally drawn in that year, included only a fraction of the territory claimed by her patriots. In the North, the Northern Dobruja was assigned to Roumania; in the West, Nish and Pirot were given to Serbia; Macedonia and Thrace remained under Turkish rule...

The end of this War was disastrous for Bulgaria. The loss of Southern Dobruja was sealed, after she had recovered it for a brief period in early 1918; the only result of this having been to exacerbate her relations with Roumania. In the South, she lost to Greece almost all the territory which she had gained at the expense of Turkey a few years previously. In the West, her share of Macedonia was still further reduced, and the purely Bulgarian districts of Tzaribrod, Vassilegrad, Trn and Kula were ceded to Yugoslavia for strategic reasons. Some180,000 refugees entered Bulgaria from all these territories.

In addition to these Bulgarian refugees, Bulgaria was sheltering some 40,000 Russians and 25,000 Armenians. Successive Bulgarian Governments made very courageous attempts to cope with this influx of refugees. In 1926 it was reported officially that 221,191 persons of Bulgarian nationality alone had entered Bulgaria during the period 1913-25.The cost of proper settlement of these refugees was estimated by the Bulgarian Government at at least £3,000,000, of which £1,700,000 would be used as direct assistance to refugees (allowing £70 per family), £700,000 for irrigation and draining. Under the Protocol, the Bulgarian Government undertook to provide for settlement not less than 132,000 hectares of land which was or could be made suitable for agricultural settlement.

The largest number of refugee families (over 10,000) were settled in the district of Burgas, in Eastern Bulgaria. The rest were distributed fairly evenly throughout Bulgaria, mainly in the East. It was found unavoidable to settle a number of colonists in the regions of Varna and Petritch, near the Roumanian and Yugoslav borders respectively...

During the extension of this plan, Bulgaria was laid under an additional and most tragic handicap. In April and May, 1928, repeated earthquakes devastated the Maritza valley— the richest portion of the country—damaging Philippopolis, the second town of Bulgaria, very considerably, and completely destroying many villages and important country towns. In all, it was estimated that 150 places suffered; more than 17,000 houses were destroyed and nearly 20,000 damaged...

In yet another respect Bulgaria followed the example of Greece; in seeking the help of the League on a larger scale for general financial reconstruction and currency stabilisation. The amount originally contemplated was £4,500,000; but in view of the earthquakes, this was raised to £5,000,000. The arrangements were once again carried through by the Financial Committee of the League, and approved by the Council on September 17, 1928. The loan was issued at 7 1/2 per cent., the price of issue being 96.

The refugee problem is no new one for Greece. Not one of the numerous wars and other conflicts which accompanied Greek expansion in the nineteenth and early twentieth century was unaccompanied by an exodus of non-Greeks from regions newly acquired, and an influx from districts still under Turkish rule...It was largely the influence of western political ideas, evolved under quite different conditions, that brought to Greece the idea of a homogeneous land state: an idea which involved, firstly, the expulsion or assimilation of the non-Greek elements in Hellas itself, and, secondly, gave birth to the ambition to include within the boundaries of the Hellenic State those districts along the northern and eastern coasts of the -fligean which were mainly, or largely, inhabited by Greeks. As, however, the population in such districts was nowhere purely Hellenic, the result was bound to be friction, not only with the actual masters, the Turks, but also with the rival claimants, the Serbs, Bulgars and Albanians...

Up to 1912 the process of Hellenisation was almost finished (largely by natural and automatic means) in what then constituted Greece. Greece's problem became, however, acute after the Balkan Wars of 1912 and 1913, which practically doubled her territorial area and increased her population by about two-thirds (from about 2,750,000 to about 4,750,000), but rendered it, of course, much less homogeneous than before. In Crete there were still many Turks; in Epirus and Macedonia, there were Albanians, Kutzo-Vlachs, Jews (in Salonika), Bulgars. It was estimated that Greek Macedonia contained, in 1912, 513,000 Greeks as against 475,000 Moslems, 119,000 Bulgars, and 98,000 Jews and other races.Savage fighting between the Greeks and Bulgars resulted in the massacre of large numbers of both nations behind a 'demarcation line of dead,' but 40,000 Greeks are said to have immigrated from territory assigned to Bulgaria, and there was a corresponding movement of Bulgars from Greece..."
« Последно менување: Февруари 09, 2014, 11:13:53 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #17 на: Февруари 15, 2014, 10:50:46 »

ЖЕРТВИТЕ НА СКОПСКИЯ СТУДЕНТСКИ ПРОЦЕСЪ - ДИМИТЪРЪ ГЮЗЕЛЕВЪ, 1942 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=228

"Македонската Младежка Тайна Революционна Организация ( ММТРО) е най-големата политическа проява на българските интелигенти и младежи в Македония презъ непоносимото сръбско робство. Съ устава въ едната ръка и револвера въ другата, те кръстосваха поробената родна гръдъ - тия апостоли на българската свобода, за да разпалватъ факела на националното съзнание, да просветляватъ душите, събуждатъ заспалия робъ и разтрогватъ съвестите...Организационната мрежа се ширеше незабелязано, ковеше се народния мечъ за бунтъ и денъ следъ денъ се възпламеняваше доблестния български духъ...

Какъ се създаде Македонската Младежка Тайна Революционна Организация ( ММТРО)?
Следъ погрома отъ 1918 година и националната катастрофа на всички българи, Македония, като българска страна, населена съ българско население, отново падна подъ духовното и политическото робство на сърбите и гърците. Народътъ остана безъ свои водители, защото интелигенцията емигрира въ България и го остави обезглавенъ. Младата интелигенция която остана сама да се справя съ новото положение, първа падна подъ ударите на денационализаторската гилотина на тираните. Тя трябваше да стане първа жертва на сръбските домогвания и опити да заличат всичко българско въ душите на младите. За тая пъклена целъ, те убиваха, затваряха, гонеха и унищожаваха материално старите корави българи, заклетите вемереовци, и почнаха да залъгватъ съ стипендии, разни помощи и привилегии. Съ тая лукава политика на откъсване младите отъ старите се целеше прекъсването на духовното национално единство между две поколения. Сръбскиятъ шовинистически бесъ бе въ кулминационната си точка когато чуеше, че и младите учещи се поколения се чувствуватъ като българи. Българизъмътъ се очертаваше като единъ най-опасенъ фронтъ спрямо официалната политика на Белградъ. При такова положение, македонската интелигенция  която се чувствуваше съ българско национално съзнание, трябваше да вземе по тия въпроси съдбоносни исторически решения.Безбройните Климентовци, Самуиловци, които красятъ нашата славна история, като строители на коравия български духъ, витаеха надъ техъ и въздействуваха съ своите подвизи и морална сила. Спомените отъ българските училища, като частъ отъ общобългарската духовна целостъ и разказите на старите бойци отъ световната война, не само повдигаха борческия имъ духъ, ами и разпалваха чувството на отмъщение заради всички военни поражения, причинени съ измамата и коварството на сърбите. Всичко това определяше становището на младата българска интелигенция, да тръгне рамо до рамо съ своите доблестни бащи отъ световната война въ свещенната революционна борба за българска свобода, борба съ която можеше само да се гордее всеки български син на Македония.


Младежката организация беше венеца на македонското освободително движение, защото тя събра цвета и елита на Македония подъ робство, възпита ги въ единъ строгъ български национализъмъ, опълчи ги противъ тиранина и се прояви въ своя апогей презъ Скопския студентски процесъ. Въ това единствено по рода си съзаклятие тържествуваше българскиятъ духъ. Жизнената сила на българския народъ показа, като стихия, своето могъщество тогава, когато въ некои среди беше разяжданъ здравия духъ на българина отъ различни видове пораженства. Въ Македония подъ сръбското робство българизъмътъ именно показа своето величие, своята динамика и своята дълбока вера въ победата на българския Богъ и съ твърдостъ устояваше въ събарянето зида на робството. Основната нишка на нашата агитация средъ народа беше: запазване на българизъма, като най-мощенъ гранитенъ зидъ противъ домогванията на асимилаторската политика на Белградъ. Защото, да се наречешъ българинъ, - това беше най-преследваната революционна проява.

Сърбите мислеха, че Македония ще присвоятъ и национално, само ако населението се посърби. Затова и ние поставяхме: процесътъ на Македония ще бъде винаги живъ, само ако си останемъ българи. Да бъдешъ българинъ презъ сръбското робство значеше, да имашъ една определена програма какъ да запазишъ будно това национално съзнание, какъ да създадешъ една българска идеология на активенъ деенъ патриотизъмъ...Сърбите се плашиха отъ дейния българизъмъ, който се свеждаше въ въздържане отъ всичко сръбско, въ агитация противъ сърбите, въ величаене на всичко българско, въ организиране на народа и въ устройване на атентати...

Сърбите ни гонеха като дейци, организирани българи, подъ което те винаги разбираха присъединение къмъ България. Сърбите беха унищожили целата българска култура въ Македония, затваряйки българските училища, черкви и унищожавайки всичките наши национални ценности и паметници. Въ този пъленъ мракъ и общо потисничество, требваше да се създаде единъ мощенъ факторъ, който щеше да продължи донекъде културно просветната задача, която подъ турското робство вършеха българските училища...

Най-верните изразители на тия възвишени идеали, беха загиналите наши другари. Те ще сияятъ съ величествена красота и съ пламенното си родолюбие въ светилището на българските национални герои. Те палеха искрата за подвигъ въ сърдцата на много българи, която искра се възпламени въ буенъ огънъ, въ който по пътя на борбата изгореха и самите те. Въ историческото съкровище на българския борчески гений лежатъ нашите скъпи другари, като пламенни жреци на идеята за свободата на Македония и обединението на целокупния български народъ. Те страдаха съ страданията на Македония, живеха съ мъките на народа и затова техниятъ духъ блести въ победния ходъ на българския народъ. Въ съзнанието на българина ще живеятъ вечно светлите имъ образи, ще бъдатъ неизчерпаеми извори на национална светлина, за да осветяватъ пътя на бъдните поколения къмъ верна служба на народъ, държава и царъ. Съ тия жертви Младежката организация запечати съ кръвъ своето големо историческо значение въ борбата ни за освобождение и обединение...

И ето, дойде величествениятъ денъ, когато и младото българско поколение в Македония даде своята свещенна данъ предъ олтаря на отечеството съ скапите жертви на шестима свидни синове, паднали отъ вражеска сръбска ръка въ дните на мрачното сръбско робство, като носители на освободителното знаме въ редовете на Младежката организация...

Юдината вихрушка се надвисна надъ насъ и съ предателските си устни целуна своите жертви презъ месецъ май 1927 година, за да ни наложи страницата на мъченичеството. Юдиното дело предъ насъ изпречи грозотиите на сръбската инквизиция, въ която ние се къпехме цели два месеци и се борехме съ смъртьта. Целиятъ световенъ печатъ гърмеше въ наша полза, нашето затваряне взимаха като доказателство за неуспеха на тираните да ни посърбятъ, рухна цялата фалшива сръбска наука и изпъкна величието на българския духъ чрезъ нашите подвизи, разбуди съвестьта на заспала Европа, вдигна Македония на нозе, изпълни планините съ четници, а градските улици съ героини, като Мара Бунева, Хипократъ Развигоровъ, Лилинковъ, щото 1927 година да стане такава на най-големи размирици, на една перманентна революция, подобна на оная презъ 1903.

Тиранинътъ-политикъ се боеше да увеличава броя на националните мъченици, като съ това поне отчасти се заличатъ дипломатическите успехи на ВМРО въ странство предъ Обществото на народите и европейското обществено мнение. Оправданите предъ съда членове не можаха да се радватъ на свободата. Още при излизането, съдбата бе предречена отъ единъ полицай:"Вие успяхте да се спасите, но сега по-лесно ще ви стигне куршума". Сърбите не искаха да се компрометиратъ предъ външния светъ, че техните затвори са касапници, а убийствата навънъ можеха да се обясняватъ както си щеха. Следъ нашата присъда хората почнаха да изчезватъ безследно и полицията систематически да убива. На всяка крачка врагътъ проливаше невинна кръвъ, мъчеше народа и дебнеше младите отъ ММТРО. Борбата обаче, противъ потисниците се водеше отъ целия български народъ въ Македония, на всички фронтове. Тираните бяха бесни и като обезумели, те плуваха до гуша въ кипящата кръвъ на роба-борецъ, за да удавятъ въ нея нечистата си съвестъ...

Презъ 1927 и 1928 година Македония стана страна на мъчениците, истинска долина на плача и стоновете, същински адъ и гробница на свидни синове. Само за една година отъ окт. 1927 до окт. 1928 година са станали 16 процеса съ 171 обвиняеми... Съдилищата са издали 9 смъртни присъди и са осъдили общо 463 години затвор. Следъ атентата на генералъ Ковачевич, въ продължение само на шестъ месеци, въ Щипско са били убити 143 души, а всичко въ Македония 270 души...

Има ли друга земя, където да са отредени по-ужасни аутодафета, палене на книжа, написани съ светата Кириловска азбука, презрени заради българското име и унищожавани като най-опасна ересъ, каквато познава световната история? Борба за "ерголемъ" символизираше нашата борба за българското слово и свещената българска книга."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #18 на: Март 15, 2014, 08:33:04 »

Трагичното положение на българите под сръбска и гръцка власт от 1912 г. до днес - МПО

http://strumski.com/biblioteka/?id=255

"The Plight of the Bulgarians under the Rule of Serbs and Greeks from 1912 up to the Present Day

1. The Bulgarian nationality of the Slav population of Macedonia, has been known to the world for the last ten centuries...
a - The Bysantian emperor Basilius II is known to history as "The Killer of Bulgarians". He won this doubtful distinction in connection with the blinding of fifteen-thousand Bulgarian war prisoners, part of the armies of King Samuel. It should be noted, that Samuel, known as the king of the Bulgarians had his capital in what is known as Macedonia. The armies of Samuel were made chiefly of Bulgarians from the various Macedonian provinces.
b - In the fourteenth century, the Serbian king Doushan added to his name the title - "King of the Bulgars". For centuries before that, these lands were an integral part of the Bulgarian kingdom...
c - The official archives of the Turkish Empire for a period of five centuries list the Slav population of Macedonia as Bulgarians. A considerable part of those archives are still kept in Constantinople.
d - The rebirth of the Bulgarian nation (1830 - 1870) manifested itself with greatest force in Macedonia. As a result the Bulgarian churches in Macedonia became independed of Greek rule seven years before similar victories...That took place during the time when the whole Bulgarian nation, from the Danube and the Black Sea to the Agean and the Albanian borders was under the political rule of the Turks.
e - The Bulgarians in Macedonia led a heroic struggle against the Turkish regime, well known throughout the world for its valor, glory and countless sacrifices...
f - After 1912, the largest part of Macedonia was left under Serb and Greek rule, and the struggle has continued...
g - The language of the Slavs of Macedonia is a Bulgarian dialect. In contrast to all other Slav languages, the macedonian dialect contains the two typical grammatical traits by which Bulgarian differs from the other Slav tongues, namely, the total absence of case, and the use of the fixed article attached to the noun.

2. The situation of the Bulgarians in Macedonia under the rule of the Turkish Empire up to 1912, seems almost envious in comparison with what has followed since.
a - In the territories which fell during 1912 and 1913 under Serb domination there were at the time: 761 Bulgarian churches with six bishops and 833 priests; 641 Bulgarian schools - grammar schools, junior high schools and high schools - with 1013 teachers. In the territories left under Greek rule, the Bulgarians had: 378 churches with 300 priests, and 340 schools with 750 teachers.
b - In all these territories, the Bulgarian population, as well as Christians of national minorities, had the freedom to govern their dioceses through free elections at town meetings.
c - There existed freely Bulgarian athletic organization, choirs, orchestras, libraries e.t.c. The Turk had no intention whatever to obstruct or deny the use of the Bulgarian language.
d - A number of Bulgarian newspapers and periodicals flourished. There existed Bulgarian printing presses and publishing companies.
e - After the constitutional reforms in Turkey, in 1908 the Bulgarians were given the right to elect their own representatives to the Turkish Parliament.
f - The Turks did not persecute any national group within the Empire because of its nationality. On the contrary - there was under the Turkish rule sufficient  freedom to allow for national development and cultural advancement.

3. What befell the Bulgarians of Macedonia after their subjugation to the rule of Serbia and Greece?
a - Serb and Greek authorities began their persecution of the Bulgarian population of Macedonia in the very first months while still the allies of Bulgaria ( during 1912 - 13). A considerable number of priests and teachers were threatened and caused to flee the country. The same fate befell a great number of influential citizens. Many were tortured, others were killed. The Bulgarian schools were closed. All Bulgarian civil organizations were discontinued. Attempts were made in many localities to force people to change their Bulgarian names.
b - Immediately after the end of the war against Bulgaria (in 1913), and the official incorporation of the greater part of Macedonia under Serbia and Greece, the anti-Bulgarian campaign spread openly and officially in every dimension. All Bulgarian churches and schools were declared Serbian or Greek respectively. All priests and teachers still remaining in their places were forced either to "declare" themselves Serbs or Greeks, or to migrate to Bulgaria. All instruction in the former Bulgarian schools was given in Serb or Greek. The forced de-nationalization of the Bulgarians began as a rule with the schools. The Bulgarian books were confiscated and destroyed. Anyone in possession of such books assumed risks greater than in the case of possession of weapons. Not even the Bulgarian Bible was allowed those people. And as to the Bulgarian past of Macedonia, no one could either write or speak, be it even in Greek or Serbian. All traces of Bulgarian organizations or libraries were destroyed. All Bulgarians were ordered to attach Greek or Serb endings to their names. The Bulgarian population of Macedonia lived under the constant oppression of a dictatorial regime, which tortured the spirit and enslaved the body...
c - The situation under the first Serb and Greek regimes in Macedonia ( 1912 - 1915), remained unchanged during the second regime (1918 - 1941). A "Chinese Wall" was built between the oppressed Bulgarians in Macedonia and their brothers in Bulgaria. For more than twenty years, scores of thousands families could not receive even a word from their dear ones abroad, a message across the border...

It should be made clear, that in the whole of Macedonia, and still more, in that part which went under Yugoslavia, the Bulgarians form the majority of the population. In Macedonia under Greek rule they were in the majority until 1922, after which year the Greek government began to settle in the country the Greeks from Asia Minor. According to all reliable statistics, the population of Macedonia in 1912, that is, at the end of the Turkish regime, ammounted to 2,300,000, of which:
Bulgarians - nearly..........1,250,000
Turks....................................540,000
Greeks.................................250,000
Albanians.............................170,000
Vlachs....................................70,000
Jews.......................................85,000


and a scattering of other smaller national groups.

There is not time here to go into detail concerning the physical terror from the beginning of the Serb and Greek regimes, a terror which has continued up to this time. It is hardly necessary to underline the fact that within the borders of Macedonia there exists a perfect police state...Threats, assaults, arrests without reason, unjust and prejudiced courts were the rule of the day. To it should be added the endless horror of frequent murder of innocent citizens and villagers by irresponsible officials. Periodically there were mass murders, internment and exile to distant parts of the country. Some details on the situation during the period of the Balkan wars have come to the attention of the public abroad through Carnegie report which contains the findings of the international investigating body financed by the Carnegie Foundation.

After the establishment of the Communist regime in the part of Macedonia included in Yugoslavia, the situation remained unchanged. More correctly said - it has worsened. De-nationalization measures employed against the Bulgarian population have continued in an accelerated tempo, more than under the Serb chauvinists. The name "Bulgarian" is persecuted with fire and sword. The new dictators are promoting the idea of same hitherto unknown "Macedonian: nationality. The policy of the communists concerns only the Bulgarian majority, which is being converted at least in name into a "new nation". This communist initiative suits the Serbs well, and so Belgrade has given it its blessing, continuing the anti-Bulgarian policies which is followed up to 1941..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #19 на: Мај 19, 2014, 09:36:25 »

Македонският Въпрос и Югославия - разговор на Иван Михайлов с кореспондент на в-к "Хърватска", септември 1970 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=317

http://strumski.com/readbook/?id=317

1.

"Какво бихте могли да ни кажете, Г-н Михайловъ, за македонския въпросъ и за Македония, което споредъ Васъ би било добре да се знае между хърватите?

Преди всичко требва да кажа, че младото поколение въ цела Югославия, значи и въ Хърватско, е подъ удара на една фалшификаторска пропаганда, организирана почти по наученъ начинъ. Уверенъ съмъ, че най-важната цель на тази пропаганда се състои въ изкривяване истината относно македонското освободително движение и националната принадлежностъ на македонските славяни. Движението се нарича македонско поради името на областьта, макаръ фактически въ него да са участвували само българите, а донейде и ромъните. Като примеръ: Така би било ако подобно движение би се нарекло далматинско, въ Далмация, независимо, че то ще е движение на тамошното хърватско население. Азъ съмъ билъ винаги въ македонското движение, но съмъ синъ на българския народъ, както отпреди хиляда години насамъ славяните въ Македония са българи.

Що се отнася до Македония, вервамъ, че значителенъ брой отъ хърватската младежъ не знае какъ Македония е разпокъсана: въ Югославия има само 26,000 кв. км., в Гърция има 34,000, а въ България 7,000. Значи - по-големата частъ отъ Македония се намира вънъ отъ границите на Югославия. Що се отнася до славянското население на Македония, може да се каже, че въ България има толкова македонски българи, колкото приблизително се намиратъ подъ властьта на Югославия. Въ България има една частъ отъ македонската територия, съ 260,000 българи. Но, също така има въ България повече отъ половинъ милионъ македонски българи (мнозинството отъ техъ произхожда отъ околиите подъ югославска властъ), или всичко 800,000 души. Когато некой мисли или говори върху македонския въпросъ, требва непременно да има предвидъ тези цифри.

Въ днешна Югославия дали точно (обективно) се описва миналото на македонските славяни?

Сегашната държавна властъ се старае да фалшифицира целата история на Македония, особено историята на нейното българско население; така постъпваше и кралската властъ.

Какъ преценявате Вие положението въ тая частъ на Македония?

Тамъ е установена най-перфидна фалшификаторска система, която засега целото минало на нашия народъ, до идването на комунистическото управление. Но, за да Ви посоча истинската картина, ще си послужа съ едно въображемо сравнение. Представете си, че единъ делъ отъ Хърватско, напримеръ Далмация, е окупиранъ отъ страна на некоя друга славянска нация, съ намерение днешните далматински хървати да ги обърне въ некаква друга народностъ. И представете си следъ туй, че тази чужда властъ прилага следните мерки:
а) Преди всичко избрисано е хърватското име; полицията преследва всекиго, който би си позволилъ да се нарича хърватъ, доколкото и не би билъ убиенъ, заради такъвъ "грехъ".
б) Забранена е и унищожена всека литература, написана на хърватски литературенъ езикъ.
в) Въ училищата, печата, въ обществените учреждения и навсякъде е въведенъ новъ езикъ, който прилича на единъ хърватски диалектъ, но е пъленъ съ нови думи и начини за изразяване, заети отъ езика на окупатора.
г) Целата хърватска история на Далмация е напълно фалшифицирана. Въ всеки учебникъ по история, на всяка крачка и при всеки случай, отстрана на всички власти, постоянно се изтъква, че историята на Далмация е нещо отделно и че няма нищо общо съ историята на Хърватско.
д) Въ книжарниците не можете да намерите книги на чужди езици отъ който и да било чуждъ авторъ, въ които да се изтъква, че е съществувало хърватско население въ Далмация, или че тая земя съставлява само частъ отъ хърватските области, и че нейната история е въ същностъ хърватска история.
е) Въ училищата се преподава въ известна степенъ литературата на всички останали славянски народи, освенъ хърватската. Тъй като властьта се бои че младежъта веднага ще схване какъ поезията и прозата въ литературния езикъ на Хърватско е написана въ същностъ на онзи езикъ, който е собствения езикъ на самите далматински хървати. Съ други думи, младежьта веднага би разбрала, че е на лице старание да бъде тя денационализирана.
ж) Променена е азбуката и приспособена е къмъ "новия езикъ", за да прилича съ азбуката на окупатора.
з) Всички герои въ хърватската история на Далмация са наричани далматински, а не хърватски герои.
и) Създадена е отделна далматинска църква, успоредно съ една специална пропаганда, че некога ужъ е имало афтокефална далматинска църква, която била узурпирана насила, отстрана на хърватския народъ и на хърватската църква. Тъй, новата властъ и чрезъ църквата работи най-енергично за създаване на отделна далматинска народностъ. Пропагандата подържа, че не се касае до изкуствено създаване на нова нация, а само наново се възстановявала далматинската народностъ; независимо, че такава никога не е съществувала.
й) Съ намерение да се заблуждава външния светъ (а ако може и известна частъ отъ местните жители) Далмация е прогласена като автономна държава, въ състава на Югославия. Създаденъ е далматински парламентъ, далматински върховенъ съдъ, министерство на просветата, пъкъ и всичко друго далматинско - дори и далматинска академия на науките.
к) При туй непрестанно въ вестниците, въ училищата, при специални събрания, винаги съ най-лоши думи се говори срещу хърватството, като се прибегва и до най-невероятни - особено исторически - измислици.
л) Който измежду далматинските хървати се осмели да защитава хърватството - играе си съ собствения си животъ.
м) Отъ една страна властите упражняватъ посочените и много други насилия, а отъ друга страна - съ заплаха, а още повече съ разни привилегии, служби и пари - неуморно се стараятъ да привлекатъ различни елементи отъ хърватите въ Далмация, - и всичко това въ името на плана за "възкресението" на далматинската нация.
И ето сега: заменете историческото име Далмация съ историческото име Македония; заменете името далматински хърватъ съ името македонски българинъ, - и Вие ще имате предъ себе си картината на истинското положение, което е създадено въ моето отечество подиръ идването на комунизма на властъ въ Югославия. Но, позволете ми да запитамъ: би ли се намерилъ макаръ само единъ едничъкъ хърватъ, който би удобрилъ такъвъ планъ за Далмация? И нема ли право всеки българинъ - да се бори срещу подобно положение?

Нема ли възможностъ това, за което ми говорите, да бъде изнесено предъ по-широкъ кръгъ отъ хърватската интелигенция въ самото Хърватско? Страховита е картината, която ми изрисувахте. Ние въ Югославия не сме имали възможностъ да узнаемъ никакви подробности относно миналото и прикритото настояще на Македония подъ белградско управление.

Възможностите за една наша противопропаганда, въ полза на истината, не са особено големи. Но въ онова, което може да се стори, биха могли да ни подпомогнатъ, всички приятели на истината. Що се отнася до потисниците (а потисникъ е преди всичко центъра на югославската комунистическа партия)- те знаятъ отлично всичко, което ние изнасяме предъ обществото. Нека се запитаме:
а) възможно ли е Политбюрото на тая партия да не знае работи, които са познати на всички съседни народи, както и на другите народности въ самата Македония: турци, албанци, гърци, ромъни, евреи, даже и цигани? Всички те знаятъ че въ Македония не съществува никаква македонска народностъ, но че отъ векове до днесъ тамъ са на лице споменатите народности, а между техъ мнозинство винаги са съставлявали българите.
б) Може ли това Политбюро да не знае заключенията на всички най-авторитетни слависти въ света, че говорътъ на македонските славяни е български? Технически е невъзможно да се изброяватъ тукъ преголемъ брой имена, затова споменавамъ само най-големите слависти: Шафарикъ, Нидерле, Миклошичъ, Облакъ, Ватрославъ Ягичъ, сърбина Вукъ Караджич (който преди 150 г. написа българска граматика възъ основа на македонски български диалектъ. Обаче, фалшификаторската лабаратория въ Скопие отива така далече, че изопачава дори и делата на чуждите специалисти и учени...
в) Няма съмнение, че официалните фактори въ Скопие и Белградъ знаятъ и следното: наскоро следъ пропадането на първото българско царство, въ епохата на царъ Самуилъ въ 11 векъ, Византия изпрати за епископъ въ Охридъ гърка Теофилактъ. Този Архиепископъ Теофилактъ е познатъ и като писателъ. Едно отъ делата му се занимава съ посланията на Апостола Свети Павелъ и обхваща 500 страници. Както на първата, така и на всека отъ тези стотици страници отгоре стои названието: "Теофилактъ Архиепископъ на България". На всички историци е добре позната и кореспонденцията на Теофилактъ съ всички личности въ Цариградъ, въ която той се оплаква, че не му е приятно да живее между българския народъ въ охридския край. Византийскиятъ императоръ Василий II получи наименование "Българоубиецъ
". Никой не го е нарекълъ "македоноубиецъ", тъй като той се е борилъ срещу българско царство, българска войска, български царъ.
г) Всека година Ватиканътъ издава "Аннуарио Понтифичио" въ който има и отделъ "Седи Титулари" . Всека година въ този отделъ се отпечатва, че Охридъ влиза въ редицата на "Седи Титулари"(титулярни седалища). И въ тази важна ватиканска книга се казва, че Охридъ се намира въ западна България.
д) Чуждата политическа литература дава много сведения за етнографията на Македония. Изключено е щото днешните диктатори въ Югославия да не са прочели...

Въ Югославия често се споменава, че Екзархията е създала българската народностъ въ Македония.

Това е същото впрегане на колата предъ воловете съ което отдавна искатъ да се забавляватъ особено сръбските пропагандисти. Ще спомена, че 11 г. преди създаването на Екзархията, или 18 г. преди освобождението на България Папа Пио IX открито призна въ 1859 г. българската народностъ въ Македония. Борбата за национална българска църква е водена въ Македония цели 40 г. Единъ отъ най-драматичните моменти бе изхвърлянето на гръцкия владика отъ черквата въ Скопие, отстрана на местните българи въ 1830 г. До преди 80 г.въ всички сръбски учебници по география се казваше, че въ Македония живее българско население. Заключаваме, че всичко, което Сърбия, а сега и Югославия пише относно Българската Екзархия, е най-обикновенна лъжа..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #20 на: Мај 19, 2014, 09:40:16 »

Македонският Въпрос и Югославия - разговор на Иван Михайлов с кореспондент на в-к "Хърватска", септември 1970 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=317

http://strumski.com/readbook/?id=317

2.

Коя е причината за такава промена на сръбското, тоестъ и на югославското държание?

Причината е искрено призната и отъ кралъ Миланъ предъ Мантегаца. Виждайки въ онова време, че няматъ изгледъ да заематъ Босна и Херцеговина, сръбските политици обърнаха своето внимание къмъ югъ, съ надежда да заграбятъ колкото може повече територия отъ Македония, а заедно съ туй Сърбия да излезе на Солунъ. Това значи, че Шумадия си бе наумила да посърби повече отъ единъ милионъ македонски българи, и по възможностъ да си присъедини всичките 67,000  кв.км. македонска земя. А самата Шумадия има всичко 45,000 кв.км.

Доста ясно е какъ са се държали сърбите въ Македония следъ 1912 г. когато са завзели тия области, надъ които и сега владее Белградъ. Но какъ е реагирало македонското население?

Отъ сръбска страна имаха думата преследванията, парите, затвора и ножа. Но съ десетилетия не можаха да постигнатъ желания резултатъ. Сърбите клаха страховито и албанците, но пакъ безъ резултатъ. Предълго ще е въ единъ разговоръ да описвамъ всичките патила и отпоръ на македонските българи...Сръбските власти започнаха да взиматъ въ войската македонски българи. Една дружина, около хиляда младежи отъ Щипско, Тиквешко и Струмишко, требвало да положатъ клетва за верностъ къмъ сръбския кралъ. Но въ момента когато владиката е дигналъ кръста и започналъ да изговаря думите на клетвата, всички тези българи едногласно и заканително са почнали да викатъ:Не даваме клетва! Ние сме българи!" Крагуевачкото гражданство, което е присъствувало тамъ, обзето отъ паника, започнало да бега. Побегналъ е и владиката. Започнало е биене между сръбските офицери и младите българи. Реакцията на българското населениеможеше да се изрази само чрезъ борбата на ВМРО, за която толкова много е писано въ света преди, както и измежду двете световни войни.

Сигурно Ви е известно, че Илинденското възстание (1903 г.) го представляватъ въ Югославия като дело на некаква отделна македонска народностъ. Има ли въобще такава народностъ некакво участие въ това възстание?

Истината е, че нито сръбската пропаганда, нито така наричаната югославска при кралския режимъ, не се решиха тъй безъ мерка да лъжатъ не само относно това възстание, но и въ връзка съ целата освободителна борба на ВМРО, както лъже сегашната комунистическа югославска пропаганда. Не е нужно да Ви препоръчвамъ да четете и проучите огромния брой документи, книги и статии, които са излезнали отъ ВМРО. Но четете документите на всички велики сили за епохата отъ 1893 до 1912 г., когато ВМРО денонощно се проявяваше борчески. Въ министерствата на външните работи въ Парижъ, Виена, Берлинъ, Римъ и въ други столици, могатъ на квинтали да се мерятъ официалните документи, въ които борческото славянско население въ Македония се показва като българско.

Има и хора между западните народи, които са били въ непосредственъ допиръ съ нашето освободително движение. Американскиятъ писателъ и вестникаръ Албертъ Сониксенъ дойде като доброволецъ и повече отъ една година следъ споменатото възстание кръстосваше като истински македонски комита, изъ Солунската и Битолска областъ, а понекога и въ околиите на Струмишкия и Серския революционни окръзи. Той е посетилъ нелегално стотици наши села, а често е влизалъ и въ градовете. Когато се върна въ Америка, написа книгата "Изповеди на единъ македонски четникъ". Всеки може да установи, че и споредъ Сониксенъ въ Македония не е съществувала друга славянска народностъ освенъ българската.

Малко преди Илинденското възстание била е пленена отстрана на ВМРО американската протестантска мисионерка Мисъ Стонъ, когато съ турска стража е пътувала между планините Рила и Пиринъ. Освободена е следъ неколко месеци, прекарани съ четници и селяните. Съ нея е била и приятелката и г-жа Цилка, също така пленена. За освобождението имъ Турция беше принудена да плати на освободителното движение 15,000 златни турски лири. Въ разни американски градове Мисъ Стонъ държа сказки и много е разяснила върху народната организация въ Македония, нейната политическа програма и морала на революционерите. Всичко което Мисъ Стонъ е говорила или написала, отнася се само до българи въ Македония. Това всичко обаче не пречи на титовци да изработятъ филмъ за аферата Мисъ Стонъ съ ясна тенденция: всички тези борци, както и самия народъ - да бъдатъ представени не като българи, а като принадлежащи на измислената македонска народностъ. Излишно е да говоримъ за европейската и американска преса отъ ония години, когато моето отечество беше подъ турско управление. Всекъде се знаеше и пишеше само за българи.

За всеки Балканецъ би било отъ полза да прочетатъ рапорта отъ Карнегиевата анкетна комисия относно воденето на балканските войни. Рапортътъ е печатанъ на английски езикъ въ Ню Йоркъ презъ 1914 г. и обхваща около 500 страници. Този рапортъ на стотици места се занимава съ съдбата на българския народъ въ Македония, описвайки страховитите неправди и зверства, които сръбските и гръцки власти са започнали да вършатъ надъ този народъ веднага следъ техното идване - когато Турция изгуби войната.

Въ Турция се появяватъ спомените на различни видни лица, които отлично са познавали положението въ Македония, тъй като тамъ са заемали отговорни служби. Всички тези хора така естествено говорятъ за македонските българи...Излезнаха спомените на Султанъ Абдулъ Хамидъ който царуваше до 1908 г. Отпечатиха се спомените на  прочутия майоръ Ниази Бей отъ Ресенъ, Македония, който съ свои другари стана нелегаленъ въ борба противъ султанския режимъ.Той посвещава цела една глава на Илинденското възстание и на тридесетъ и петъ места изрично говори, че това е възстание на българи. Тази година излезна отъ печатъ голема книга за легендарния Енверъ Бей, който следъ падането на Султанъ Абдулъ Хамидъ стана главна личностъ въ Турция. Авторъ на книгата е познатия турски писателъ Шефкетъ Сюрейя Айдемиръ. Цели страници въ тази книга разказватъ за македонските българи и техната борба. Появиха се спомените на Халилъ Паша, чичо на Енверъ Бей. Той описва своето собствено участие въ борба противъ българските революционери въ Македония.

Ясно е защо титовци не смеятъ да изнесатъ архивата на кралската югославска полиция. Въ тази тайна архива се говори единствено за македонски българи.Сметам, че добре съглеждате, какъ титовци лъжатъ, когато говорятъ за Илинденското възстание. И петъ хиляди печатни страници не биха стигнали ако речемъ да цитираме изъ книгите на чуждестраните авторитети въ полза на македонската българщина.

При турския режимъ съществуваше ли въ Македония национална свобода?

Опасностъ имаше откъмъ гръцката Патриаршия, която се стараеше да погърчи балканските християни. Въпреки големите усилия, християнските народи въ оня големъ просторъ запазиха своето национално съзнание. Турската властъ не се е старала да променя националните имена на разните народности. Въ некои области имаше обръщане на християните въ мохамеданство, но това стана преди неколко столетия. Българскиятъ народъ като целостъ напълно запази езика си. Нужно е да се подчертае, че не само турците, но и нашите съседи албанци, ромъни и гърци, местниятъ нашъ диалектъ въ Македония винаги са го наричали български. До 1912 г., тоестъ въ турско време, въ Македония имахме повече отъ 1200 черкви, а още по-големъ брой български училища. Национално-културниятъ животъ се развиваше всредъ насъ, българите, по-добре отколкото при турските народни маси. Подчертавамъ и тази необорима истина: че нашиятъ български народъ много често съ въздишки е признавалъ - че много по-добре би било ако Турция и досега владееше въ Македония, вместо Сърбия (Югославия) и Гърция.

Целесъобразно беше онова теоретическо сравнение съ Далмация, за по-добра картинностъ и разбиране. Но кажете ми какъ се проявява полицията въ така наречената македонска социалистическа република?

Целата политика на Югославия тамъ я води полицията. Отъ 25 г. насамъ сръбската и черногорска войска е окупаторъ на тази областъ, както беше и въ времето на краля. Излишно е да даваме и имена на десетки хиляди македонски българи, които минаха презъ концентрационните лагери, затворите, а стотици беха и избити. Тамъ като "виновностъ" предъ властите не е анти-комунизма, а българското съзнание на хората...

Въ какво се състои, по-точно въ какво може да се види некаква разлика измежду кралския и комунистическия режимъ въ Македония?

Кралскиятъ режимъ започна веднага съ посърбяването. А сегашниятъ режимъ усвои препоръката на сръбския политикъ Стоянъ Новаковичъ, която тоя - къмъ края на миналия векъ - даваше на белградските отговорни фактори. Срещу българщината, която - признаваше Новакович - има дълбокъ коренъ въ Македония, майсторски требва  да се противопостави "македонството", т.е. требва да се използува географското име на страната.

Титовци започнаха съ физически нападения върху българската интелигенция и всички влиятелни българи. Същевременно започнаха и систематическа пропаганда, че македонците са отделна народностъ, а не българи. Тази демагогия съ географското име достигна огромни размери. Верно е че ние покрай нашето българско име сме се наричали и македонци, но само въ оня смисълъ както далматинците хървати наричатъ себе си и далматинци, или херцеговците хървати - наричатъ се и херцеговци. Всеки що- годе грамотенъ човекъ знае, че въ почти всички европейски земи има области съ различни географски имена. При българите имаме географски имена: Добруджа, Тракия и Македония...Казахъ, че имената Македония и Далмация са стари, както е старо името Галия (днешна Франция). Но не съществуватъ народности македонска, далматинска или галска. "Македонска нация" значи югославизъмъ, а югославизъмъ значи империализъмъ, който възнамерява да заграби Солунъ и частъ отъ България. "Македонска нация" може да значи уголемяване на сръбската народна снага съ единъ милионъ нови сърби.

Понеже славянското население въ Македония е било и е въ своето мнозинство българско, какъ може да се обясни, че ВМРО и легалните организации въ емиграция застъпватъ идеята за независима Македония?

Тази позиция е избрана още при създаването на ВМРО презъ 1893 г. Основателите са имали на умъ държанието на некои велики сили, които са признавалиетнографските български граници, но не са искали да подкрепятъ създаването на по-голема българска държава...Ние и днесъ подържаме, че най-доброто решение е независима Македония, обаче, безъ никакво отричане и погазване на която и да е отъ историческите народности, лоялно признавани и отъ турския режимъ - независима Македония като една Швейцария на Балканите...

Ако Югославия би се разпаднала, въ коя посока ще тръгне онази областъ, която днесъ носи име македонска народна република?

Поне засега има два пътя: или независимостъ или обединение съ България..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #21 на: Август 09, 2014, 07:39:35 »

ИСТОРИЯ на възстанието въ Батакъ 1876 год. - Йорданъ Венедиковъ

http://www.boinaslava.net/dibo/Batak_Venedikov.pdf

"Батачани, следъ потурчването нa Чепино въ 1657 год., изпаднаха въ положение на безправна рая, при това заобиколени съ фанатизирани мохамедани, които, на законно основание, смѣтаха себе си за господари. Но батачани бѣха потомци на елита отъ родопското население. Въ Батакъ бѣше се събрало всичко онова, което бѣше непоколебимо въ своята народность, всичко онова, което не се съблазни отъ благата, които даваше Ислямътъ, нито се уплаши отъ турския ятаганъ.  Най-после, въ Батакъ се събра всичко онова, което, като не можеше да търпи надмощието на своитѣ капитулирали предъ Исляма братя, презрѣ дори имотитѣ си и родното си мѣсто. Тая упоритость на основателитѣ на Батакъ, които при това бѣха войници дотогава, не можеше да не внуши респектъ въ тѣхнитѣ по-слаби съседи—вѣроотстѫпници. Батачани, макаръ и рая, винаги сѫ чувствували своето нравствено превъзходство и винаги сѫ били хора на орѫжието, съ високъ воинственъ духъ, завещанъ отъ тѣхнитѣ бащи и дѣди, основатели на селото. Благодарение на това, въ епохата на хайдутството Батакъ — християнски островъ всрѣдъ мохамеданско море — е водилъ успѣшна борба противъ своитѣ съседи, на които е билъ трънъ въ очитѣ и съблазънь, поради своето благосъстояние. Въ тая въорѫжена борба вънъ отъ закона батачани сѫ се рѫководили изключително отъ правилото: „Око за око, зѫбъ за зѫбъ”. Въ това отношение Батакъ е представялъ хайдутско гнѣздо, както основателно го наричаха турцитѣ. Не липсваха и хайдутски чети съ крѫгъ на действие вънъ отъ баташкитѣ предѣли. Последенъ представителъ на тѣзи чети бѣше дѣдо Тодоръ Банчевъ, който, както ще видимъ, се обърна отъ хайдукъ на ревностенъ революционеръ...

Обаче самиятъ фактъ говорѣше повече отъ всѣко устно обяснение. „Всѣки разбра, че въ тая минута, посрѣдъ нощната тъмннна първенцитѣ сѫ решили да прекратятъ робството, да счупатъ веригитѣ на тежкото поданство, да обявятъ свободата и независимостьта и да поздравятъ селенитѣ съ новъ човѣшки животъ” — пише Ангелъ Горановъ. — „Всѣки искаше да посрещне великото събитие, колкото се може по-достойно и по начинъ, чрезъ който може да докаже най-нагледно твърдата решимость да се бори на животъ и смърть. Желанието да се излѣзе тържествено съ „пушка бойлия” на рамо, съ „сабля френгия” на кръста и „пищови съ арабия” на поясъ бѣше непреодолимо”. Множеството се пръсна, въорѫжи се и се струпа отново предъ портата на Горанова. Когато къмъ 3 часа презъ нощьта Петъръ Горановъ, Стефанъ и Ангелъ Трендафилови, Вранко Пауновъ, Тодоръ п. Нейчевъ и Иванъ Божинъ излѣзоха, за да изпратятъ призванитѣ да заематъ по-важнитѣ мѣста около селото, тѣ съ очудване видѣха, че по-голѣмата часть отъ селенитѣ, въорѫжени, чакатъ разпореждане и за себе си. Нощьта бѣ една отъ най-тъмнитѣ, но тъмнината съ своята таинственость придаваше по-голѣма тържественость и по-голѣмо обаяние на събитието. Петъръ Горановъ приветствува събранитѣ съ свободата, прогласена отъ Главния комитетъ въ Панагюрище, и напомни длъжностьта къмъ отечеството, която тая свобода налага на всѣки българинъ. Той завърши съ думитѣ : „Да живѣе свободата на България, смърть на петвѣковния умразенъ тиранинъ!” При тѣзи думи събранитѣ изпразниха пищовитѣ си. Гърмежитѣ огласиха цѣлия Батакъ и възвестиха великото събитие...

Както навсѣкѫде по възстаналитѣ мѣста, така и въ Батакъ въ критическия моментъ, когато се натрупаха около селото хиляднитѣ тълпи отъ башибозукъ, батачани разбраха истинския смисълъ на възстанието. Разбраха, че проповѣдитѣ за гнилостьта на Турция, за помощь отвънь, за една славна борба, отъ която ще се роди бленуваната свобода, сѫ били само примвмка, а сѫщностьта на възстанието е да се раздразни тиранина, за да прояви своя фанатизъмъ, своята свирепость и неумение да управлява. Изоставени, батачани се досѣтиха, че тѣ вкупомъ, съ жени и деца, сѫ принесени жертва на свободата, на която ще се радватъ други. Това положение деморализира батачани, но чудното е, че орѫжието все пакъ не падна отъ рѫцетѣ имъ. Винимъ турцитѣ, задето изклали Батакъ, нека обвинимъ по-напредъ себе си, че ние, другитѣ българи, подведохме батачани и ги оставихме сами жертва на турцитѣ...

Сутриньта на 30-и априлъ батачани забелязаха съ ужась, че на Петрово бърдо се развява червенъ байракъ съ полумесецъ, и че около него сѫ насядали и башибозуци, бѣлитѣ чалии на които ги правѣха да изглеждатъ на току-що поникнали утринни гѫби. Докато още батачани не бѣха се съвзели отъ изненадата и първенцитѣ се чудѣха какво да предприематъ, ето че пристигна единъ батачанинъ, уловенъ отъ башибозука и изпратенъ отъ неговия началникъ Ахмедъ ага съ предпожение да му се представятъ незабавно баташкитѣ първенци, въ разстояние на 2 часа батачани да му предадатъ орѫжието си и да му доведатъ заптиитѣ Караджа Асанъ и Помакъ Мустафа. Явно е, че Ахмедъ ага, чувствувайки своята сила, поставяше условия неизпълними, защото двамата заптии бѣха убити и батачани не можеха да ги възкресятъ...Горановъ зае Кънева борика и оттамъ забеляза въ долината задъ Петрово бърдо множество башибозуци и натоварени коне, между които и товари съ сандъци газь за подпалване селото...

Страшна е картината, която въ тая минута на колебание представяше селото. Ето какъ я описва Ангелъ Горановъ:
„Улицитѣ на селото — пише той — представяха страшна трагедия и печална картина. Когато Петъръ Горанонь влѣзе въ селото, бѣше два часа следъ пладне. Мѫже, жени, деца, старци бѣгаха насамъ-нататъкъ въ разни посоки и никой не можеше да опредѣли накѫде бѣга и защо бѣга. По-голѣмитѣ викаха, по малкитѣ плачеха, децата пищѣха, мѫжетѣ посърнали, вцепенени, като автомати машинално вървѣха следъ женитѣ сим всички държеха орѫжието си, но го държеха безъ цель. Едни нарамили пушки и въ рѫцетѣ си пригърнали едно или две деца, други награбили дрехи, трети — скѫпи вещи и богатствата си, четвърти подкрепваха старитѣ си бащи и майки и разнообразието се допълняше съ всевъзможнм картини. Едни бѣгаха да търсятъ мѣста, които да не сѫ изложени на пожаръ, други носѣха да закопаватъ спестеното съ поть, трети се мѫчеха да се освободятъ отъ домашнитѣ си, за да отидатъ да се биятъ съ неприятеля, но женитѣ съ отчаянъ ревъ се хвърляха върху имъ и ги запираха. Горановъ вика по улицитѣ мѫжетѣ, заплашваше ги, убеждаваше ги, че ако не излѣзатъ да посрѣщнатъ неприятеля, селото ще се обърне на прахъ и пепель, но никой не обръщаше внимание на думитѣ му. Всички само го гледаха съ печалнитѣ си безсмислени очи и като че се очудваха на ума и смѣлостьта му. По-напрежнитѣ послушность, уважение и покорность къмъ него като че се заровиха въ ледената земя само отъ дивитѣ викове на башибозуцитѣ. Анархията бѣше безподобна въ пълната смисъл на думата” — завършва картината Ангелъ Горановъ.

Населението се събра и затвори въ по-якитѣ здания, които могатъ по-сигурно да се бранять и по-мѫчно да се подпалятъ. Такива здания въ срѣдата на селото бѣха черквата и училището, въ горния край — кѫщата на Трендафилъ Кереловъ, а въ долния край — Богдановата и Келешовата кѫщи. Между това войводата П. Горановъ, идейки отъ Гробето, срѣщна при училището учителя Тонджоровъ и нѣколко селяни. ,,Като видѣхъ, че батачани се уплашиха, уплашихъ се и азъ — пише самъ войводата. — Нѣмаше що да се прави, освенъ да можемъ да излѣземъ отъ селото.” И наистина, башибозуцитѣ така отблизу заобиколиха селото, щото запалването и изгарянето му бѣха неизбѣжни. Нѣмаше никаква надежда за спасяване въ него. Затова Петъръ Горановъ прати Стефанъ Милевъ Лулуговъ да каже на събранитѣ въ кѫщата на Трендафилъ Кереловъ да слизатъ всички въ долния край на селото, откѫдето биха могли да излѣзатъ съ по-малко жертви и да отидатъ въ планината. Самъ Горановъ, следъ като съобщи и на събранитѣ въ черквата и училището да вървятъ къмъ долния край на селото, съ нѣколко души тръгна въ тая посока..."Вь Богдановата и Кереловата кѫщи, въ училището и черквата бѣха се натрупали единъ върху други мѫже, жени и деца — пише Ангелъ Горановъ — Всички се движеха насамъ-нататъкъ като сѣнки, охкаха, викаха, ридаеха, сърдѣха се. Майка загубила детето си, детето — майка си, мѫжъ — жена си и пр. Тѣ се търсѣха, бутаха, притискаха, пустосваха и проклинаха. Децата пискаха подъ краката на възрастнитѣ. Смущението бѣше така голѣмо, че много майки търсѣха, разпитваха за децата си, които носѣха на рѫце...

Нѣколко енимахленци, се приближиха скрито между съседнитѣ сгради и оттамъ съ високъ гласъ увѣряваха батачани, че върху никото нѣма да се посегне, ако предадатъ орѫжието си. Енимахленци увѣрвяаха, че тѣ лично гарантиратъ за казаното, и приятелски молѣха батачани по-скоро да събератъ и предадатъ орѫжието и да излѣзатъ да гасятъ кѫщитѣ си. Натъпканитѣ въ Богдановата кѫща, изложени на задухъ, гладъ и жажда и лишени отъ всѣкаква надежда за помощь, се подадоха на тия увѣрения и съблазнителни предложения. Наистина, имаше нѣкои по-предвидливи и по-мѫжествени, които не се съгласяваха да се предаде орѫжието и предлагаха да се продължи борбата, но тѣхниятъ гласъ не бѣше чутъ. Мнозинството реши да се предаде. Орѫжието бѣше събрано и занесено на рѫце въ ленищата при чарковетѣ, кѫдето бѣ станътъ на енимахленци. Тогава тълпата отъ свирепи юруци, а следъ тѣхъ и помаци, се устреми безъ всѣкакъвъ страхъ съ извадени ятагани и ножове къмъ нещастницитѣ въ Богдановата кѫща, до които два дви не смѣеше да се доближи, и започна да коли наредъ. Батачани и батачанки разбраха измамата и вмѣсто орѫжие употрѣбиха юмруцитѣ, ноктитѣ и зѫбитѣ и всичко, което имъ попадна. Всрѣдъ дивитѣ викове на башибозуцитѣ и писъцитѣ и охканията на женитѣ и децата падаха не само батачани, но и по нѣкой юрукъ. Отъ друга страна не всички правовѣрни можеха да взематъ участие въ клането и да удовлетворятъ своята кървожадность и алчность за плячка; най-после, при безредното клане се похабяватъ дрехитѣ на жертвитѣ, дрехи, на които отдавна хвърляха завистливо око дрипавитѣ юруци и помаци. Дивата, орда почувствува, че трѣбва да се тури редъ и въ това безчовѣчно престѫпление. Клането се прекрати. Съ нови увещания извадиха всички отъ кѫщи и ги заведоха въ близкото ленище. Отдѣлиха мѫжетѣ на една страна, а женитѣ и децата — на друга. Заобиколиха и еднитѣ и другитѣ съ насочени пушки и голи ятагани. Следъ това по разпореждане на бюлюкбашията донесоха единъ трупъ, при който се изправи палачъ съ пелка въ рѫка, и започнаха да събличатъ батачани единь по единъ, да ги нареждатъ на дръвника и да имъ отсичатъ главитѣ. Едни отъ батачани стоически посрещнаха смъртьта и дори бързаха по скоро да се отърватъ отъ ужасното зрелище; други се задоволяваха съ словесни изобличения, най-после, трети се нахвърлиха върху окрѫжаващитѣ ги башибозуци, които и безъ това не стоеха мирни, но опитваха ятаганитѣ надъ предопредѣленитѣ жертви. Колю Христосковъ Кривовъ даже успѣ да избѣга въ черквата...

Като свършиха съ селото, башибозуцитѣ се устремиха къмъ училището. То бѣше великолепно двуетажно здание съ седемь голѣми стаи, два салона и две зали за първоначални ученици. Въ него бѣха се наблъснали човѣкъ до човѣкъ. Башибозуцитѣ стреляха презъ прозорцитѣ и убиваха беззащитнитѣ батачани, покатерваха се презъ прозорццтѣ и сѣчеха, когото достигнагъ. Следъ това насилиха вратата, влѣзоха вѫтре и се предадоха на сѣчь. Загинаха тукъ попъ Нейчо Пауновъ и учительтъ Тонджоровъ, родомъ отъ Самоковъ. Когато учительтъ видѣ, какъ мѫчатъ свещеника, той се хвьрли съ голи рѫце върху башибозуцитѣ и повали двама, но бѣ съсѣченъ заедно съ свещеника. Въ училището щадѣха донѣкѫде женитѣ и децата, а мѫжетѣ избиваха наредъ. Много отъ батачани, следъ всичко станало, виждаха въ смъртьта най-добрия изходъ отъ ужасното положение, други се бранѣха съ каквото имъ падне, а около двесте души се натъпкаха подъ пода, подъ който имаше около единъ метъръ праздно пространство. Но тѣхната участь бѣ по-грозна. Турцитѣ, следъ като изпразниха училището, полѣха го съ газь и го запалиха...

Дойде редъ на събранитѣ в черквата „Св. Недѣля”. Тя е стара, каменна сграда, метъръ и половина въ земята и заема около 150 кв. метра. Черковниятъ дворъ служеше за гробища и бѣше заграденъ съ каменна стена, висока около 1 1/2 метра и наричана отъ населението калето. Надѣвайки се да намѣри защита въ светостьта на храма и въ якитѣ му стѣни, по голѣмата часть отъ батачани се струпа тука. Въ двора и черквата се натъпка такова множество, каквото никой не би могълъ да повѣрва, че може да се събере. Турцитѣ нападнаха черквата заедно съ съсѣдното на нея училище. Обаче якитѣ стени на калето наистина се оказаха добра защита. Башибозукътъ се опита да се премѣтне презъ стената, разчитайки, че лишенитѣ отъ орѫжие батачани нѣма да окажатъ съпротива. Но мѫже, жени, деца — всичко бѣше готово за отчаяна борба. Съ камъни, съ кръстоветѣ отъ гробоветѣ тѣ сьбаряха отъ стената всѣки башибозукъ, който се покажеше. Въ всичкото множество намѣриха се у децата два пищова непредадени. Съ тѣхъ Костадинъ Вранчовъ и Димитъръ Насковъ Кавлаковъ, качени на единъ орѣхъ, стреляха и, както увѣряватъ, убили и ранили нѣколко башибозуци, но най-после отъ дългото употрѣбение пищовитѣ се повредиха и не можеха да действуватъ.

Като видѣха, че не могатъ по другъ начинъ да навлѣзатъ, башибозуцитѣ започнаха да къртятъ стената. Най-напредъ пробиха дупки, презъ които куршумитѣ имъ просто косѣха множеството въ двора. Батачани се опитаха да запушатъ дупкитѣ, дори хващаха устията на пушкитѣ и ги издърпваха, но скоро проломитѣ станаха голѣми и привечерь башибозукътъ нахлу въ двора. Тогава настана сѣчь, която никое перо не може да опише. Голѣма часть отъ батачани продължаваха да се борятъ съ голи юмруци или съ каквото попадне, а други, като преживѣха загубата на най-близкитѣ си, не намираха вече смисъль въ живота и посрещаха смъртьта стоически и дори бързаха по-скоро да се простятъ съ тоя свѣтъ...Останаха само скрититѣ въ самия храмъ. Тукъ бѣха натъпкани нѣколко пѫти повече хора, отколкото обикновено можеха да се събератъ. По столоветѣ, по амвона, по напречнитѣ спонди на кубетата, по олтарния иконостасъ и самия престолъ не бѣ останало мѣсто незаето. Голѣмитѣ дигаха децата на раменетѣ си и ги държеха, докато могатъ. Такова бѣше положението, когато башибозуцитѣ заобиколиха черквата и започнаха да стрелятъ презъ прозорцитѣ. Куршумитѣ имъ пронизваха по нѣколко души. Това предизвика бутане и притискане, въ което загинаха много невинни деца. Въ сѫщото време задухътъ, смрадьта, гладътъ и особено жаждата, усилена отъ пека на запаленото училище, измѫчааха нещастницитѣ. „Вода, вода!” — викаха отвсѣкѫде. Съ голи рѫце, съ какво имъ попадна, изкопаха кладенецъ два метра дълбокъ, но вода не излѣзе. Задоволиха се да квасятъ устата си съ маслото отъ кандилата, съ кръвьта на собственитѣ си рани и на убититѣ, а нѣкои майки туряха пѣсъкъ въ устата на децата. Като че ли всичко това бѣ малко, та помацитѣ измислиха и друго: тѣ донесоха пчелнитѣ кошери на батачани и ги нахвърляха презъ прозорцитѣ. Храмътъ се изпълни съ безброй пчели, комто съ ярость забиваха жилата си въ ония, които сѫ ги отглеждали. Следъ това започнаха да хвърлятъ вѫтре запалени пачаври, натопени въ газь, и запалена слама. Съ една дума, башибозуцитѣ превърнаха храма Божи въ адъ...Така премина нощьта срещу 3 май. На сутриньта положението на обсаденитѣ въ черквата бѣше такова, че смъртьта би било истинско избавление за тѣхъ. Когато се явиха башибозуци и заговориха за предаване и пощада, вратата се отвори, но на нея се показаха съ голи ятагани и запретнати рѫкави, съ препасани престилки, за да не си оцапатъ дрехитѣ, Левицата отъ Чече, Медю Бекташьтъ отъ Ракитово, Алишъ Пехливанъ отъ Баня и Мохамедъ отъ Дорково, а задъ тѣхъ много други, и започнаха да колятъ когото завърнатъ...

Цъвтещиятъ преди нѣколко дни Батакъ бѣше едно голѣмо пепелище. Всички здания, безъ изключение, бѣха изгорени, и дори останалитѣ имт стърчащи стени разрушени. Когато на следния день, 5 май, сутриньта завалѣ дъждъ и снѣгъ, никой нѣмаше кѫде да подслони главата си. Ахмедъ ага, следъ като разпрати плячката и опредѣленитѣ за потурчване момчета и жени, поведе бюлюцитѣ къмъ Брацигово, отдето настоятелно искаха помощь. Останалитѣ безъ подслонъ и безъ храна баташки жеии и деца така сѫщо напуснаха Батакъ. Всичко бѣгаше отъ селото, като отъ мѣсто заразено отъ чума и изпълнено съ зли демони. Останаха само кучетата и коткитѣ да виятъ и гризатъ месота на своитѣ господари...

Вестьта за звѣрствата на турцитѣ при потушаване на възстанието, особено въ Батакъ, въпреки усилията на турцитѣ да ги потулять, прескочи турскитѣ граници и възмути цѣлия образованъ свѣтъ. Първи събраха данни и заговориха за тѣзи звѣрства протестантскитѣ мисионери. Благодарение на тѣхъ, единъ месецъ следъ възстанието въ английския вестникъ „Дейли Нюсъ” се появиха дописки, които възбудиха общественото мнение въ Англия, и въпросъть за турскитѣ звѣрства се повдигна въ парламента. Американцитѣ не останаха по-назадъ. Подъ влиянието на мисионеритѣ, американското прсолство въ Цариградъ изпрати американския генераленъ консупъ въ Цариградъ Скайлеръ да направи анкета върху турскитѣ звѣрства. Заедно съ Скайлера тръгна и Макгахань — специаленъ кореспондентъ на „Дейли Нюсъ”...

Допискитѣ на Макгаханъ, подкрепени съ официалнитѣ безпристрастни рапорти на Скайлеръ и Берингъ, възмутиха съвестьта на цѣлия образованъ свѣть, който, за щастие, тогава бѣше обладанъ отъ хуманность. Най-виднитѣ хора въ Европа застанаха начело на борбата противъ турското управление. Водительта на английскитѣ либерали Гладстонъ издаде две брошури: първата е „Ужаситѣ въ България и Източниятъ въпросъ” и втората — „Уроци по клане или поведението на турското правителство въ и около България”. Рускитѣ славянофили, начело съ Аксаковъ и Достоевски, така сѫщо поведоха чрезъ печата борба за освобоѫдение християнитѣ отъ турското иго. Въ френския парламентъ българската кауза намѣри защитникъ въ лицето на най-голѣмия писатель Викторъ Хюго. Трѣбва да се има предвидъ, обаче, че главниятъ аргументъ и на Гладстонъ, на Викторъ Хюго и на всички други бѣ Батакъ. Безъ Батакъ възстанието не можеше да даде резултатитѣ, които даде. И това е лесно обяснимо: Батакъ самъ даде единъ пѫть и половина повече жертви, отколкою цѣлиятъ Четвърти революционенъ окрѫгъ. Възмутеното обществено мнение въ Европа най-после наложи на своитѣ правителства да взематъ мѣрки противъ турскитѣ палачи. Така се свика Цариградската конференция, която доведе до освободителната Руско-турска война..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #22 на: Октомври 17, 2014, 11:12:26 »

Дуко Тасевъ (Кичевски войвода 1880—1900 г.) - Спомени

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=394

"Роденъ съмъ въ с. Юдово — Кичевско...Освободителната руско-турска война (1877—78 г.) освободи България, но македонскитѣ българи останаха подъ робство. Това не ни отчая. Поражението на турцитѣ бѣше голѣмо и тѣ се чувствуваха като смазани. Ние почнахме да вѣрваме повече въ нашитѣ сили и въ скорошното ни освобождение...Баща ми и азъ бѣхме ятаци на четата на Михайлета и често ходѣхъ по нѣколко дена съ него като четникъ. Взехъ участие и въ известното сражение, което стана въ с. Юдово между четата на Михайлете и прочутитѣ янкеседжии отъ помашкото с. Другово. Друговчани узнали, че нѣкои отъ четницитѣ на Михайлета се навъртатъ въ с. Подвизъ и Юдово и поради това около 40 души отлично въорѫжени тръгнали да ги търсятъ. Още съ влизането си въ с. Юдово потерята тръгна право къмъ нашата кѫща, кѫдето бѣше цѣлата чета. Воеводата обаче своевремено зае позиция задъ дворскитѣ зидове и се завърза силно сражение. Скоро трима турци паднаха убити, а тѣхния главатарь Мислимъ ага бѣ тежко раненъ. Това разстрои потерята и тя се отдръпна, а четата безъ жертви се изтегли отъ селото. Всички четници бѣха отъ нашитѣ села, та тава сражение изплаши мѣстнитѣ турци, а на българитѣ духътъ се повдигна много...

Скоро обаче известниятъ отъ кресненското възстание капитанъ Калмиковъ, почна да събира многобройна чета, за да замине задъ Вардаръ...Цѣлата чета на Калмиковъ бѣше отъ около 60 човѣка..Отъ западна Македония най-много бѣхме ние кичевчанитѣ — 12 души. Презъ априлъ бѣхме вече въ Кюстендилъ. Следъ 2—3 дневно дебнение и не малко мѫчнотии, задигнахме отъ единъ държавенъ складъ за старо турско орѫжие 250 пушки, повечето мартини, сабли и пр. Веднага минахме границата. Следъ това прегазихме р. Брегалница въ дѣсно отъ Царево село, минахме край в. Голакъ и следъ 1—2 прѣхода се спуснахме въ струмишското поле. Презъ цѣлия походъ до тукъ не бѣхме обезпокоявани отъ никого. Но щомъ нагазихме въ полето, започнаха да сноватъ около насъ многобройни потери и положението ни стана твърде опасно...Явно бѣше, че цѣлата мѣстность гъмжи отъ аскеръ и потери и че на следния день ще имаме голѣмо сражение. Войводата Калмиковъ свика на съвѣтъ „войводитѣ" и заяви, че рано сутриньта денски ще минемъ моста на р. Вардарь като избиемъ войницитѣ...Рано още въ недѣлята аскерътъ и башиозбуцитѣ откриха силенъ пушеченъ огънь отъ всички страни. Ние обаче отговорихме така енергично, че турцитѣ презъ цѣлия денъ стреляха отъ тѣхнитѣ позиции, но не ни атакуваха нито единъ пѫть. Дочакахме нощьта безъ никакви жертви. Ние си пробихме пѫть презъ окрѫжаващитѣ ни турци, но четата не знаеше кѫде отива. Въ понедѣлникъ отново се видѣхме заобиколени отъ всѣкѫде и пакъ се повтори сѫщото. Изобщо турцитѣ никакъ не бѣха смели и предприемчиви. Навѣрно споменътъ отъ неотдавнашната руско-турска война и юначеството на гяуритѣ имъ вдъхваха голѣмъ страхъ. Тоя день отъ нашитѣ падна убитъ едннъ костурчанинъ.

Едва що се разсъмна въ вторникъ и турцитѣ пакъ откриха огънь срещу насъ. Почнаха да ни обстрелватъ и съ две планински орждия. Отъ двудневнитѣ сражения и гладъ ние бѣхме вече много разстроени. Въ тоя день следъ пладне падна убитъ самия юначенъ войвода капитанъ Калмиковъ —вѣчна му слава, — заедно съ неговия секретарь. Отивайки да заематъ единъ шумакъ, тѣ попаднаха на скрили се тамъ многобройни потераджии и геройски завършиха своя животъ. Настѫпи четвърта нощь. Войводата бѣше убитъ, а ние цѣли 4 дена нищо не бѣхме турнали въ уста, освенъ по нѣколко букови листа. Страшно бѣше изтощението ни. Отъ гладъ и умора бѣхме като мъртви. Ясно бѣше за насъ и безъ това, че само ако сме птици може да се спасимъ. Нека отбѣлѣжа, че презъ целитѣ три дена турцитѣ викаха на български да сложимъ орѫжието и че ще бѫдемъ снизходително третирани. Настана най-страшната и мѫчителна минута въ живота ми...

Всички бѣхме осѫдени по на 10 години затворъ, а само Ташко на 15 години, като наказанието излежимъ въ гр. Аргале Мадемъ Терсаане въ източна Мала Азия — оттатакъ Диаръ Бекиръ. На св. Никола 1885 год. 16 души ни качиха на параходъ и поехме пѫтя на македонското мѫченичество. Въ Чанакъ-кале престояхме 2 дена. Въ Смирна ни държаха 1 1/2 меседъ и следъ четиридневно пѫтуване съ параходъ стигнахме въ Скендеръ-скелеси. Храна не ни даваха и ние си купувахме съ оскѫднитѣ наши срѣдства или просѣхме, та бѣхме крайно изнемощѣли. Следъ нѣколко мѫчителни преходи стигнахме въ гр. Алепъ. Цѣлиятъ пѫть вървѣхме пеши по 7 души вързани на единъ дебелъ синджиръ, на който имаше 7 халки, а въ тѣхъ нашитѣ вратове. И до днесъ тръпки ме побиватъ при спомена за тия проклети 7 халки. Държехме се единъ за други, но отъ умора и немощь всѣки нѣколко крачки нѣкой отъ насъ се спъваше, падаше и дърпаше вратоветѣ на всички ни. Постоянно бѣхме гладни и умирахме за вода изъ тоя безкраенъ и безводенъ пѫть. А отгоре на всичко по гърбоветѣ ни плющѣха непрекѫснато камшицитѣ на стражата. . . Тия страшни тегла по после ме върнаха отново къмъ комитлъка...

Минахме една голѣма рѣка и чаушинътъ ни предаде на другъ чаушъ, който бѣше сѫщински звѣръ — постоянно ни биеше съ камшикъ. Следъ 4 дена стигнахме въ Дияръ-Бикиръ, име при което тръпне всѣко българско сърдце и въ чиято крепость и затворъ сѫ. оставили своитѣ мѫченически кости толкова борци за нашата свобода. Следъ като престояхме тукъ нѣколко седмици, опѫтихме се за мѣстото на постоянния затворъ въ Аргале Мадемъ и тамъ стигнахме за 2 дена — на 28 мартъ 1886 год. Цѣлото време 7 години лежахме въ затвора — бѣхме осѫдени „кюрекъ" (на затворъ), поради което нѣмахме право на свободно движение въ крепостьта, защото това право имаха само осѫденитѣ на заточение. Какво претеглихме отъ катилитѣ, единъ Господъ знае. Най-после обичайната четвъртъ отъ наказанието ни простиха и ни пустнаха на свобода. Ташко и още 2—3 бѣха убити въ затвора отъ катилитѣ, а други умрѣха отъ болести. Отъ 16 души останахме живи само 6 души. Пито Гулевъ и още единъ отъ Кривогащани останаха въ града още нѣколко седмици, защото ги болѣха краката, та не можеха да вървятъ, а ние четиримата потеглихме за Трапезундъ отнасяйки съ себе си скръбьта по изгубенитѣ си другари и жаждата за безкрайна мѫсть...На обратенъ пѫть пеши за 22 дена стигнахме въ Трапезундъ на велика събота. — По пѫтя се хранѣхме отъ подаяния, които ни даваха главно арменцитѣ. Следъ 3 дена стигнахме въ Цариградъ. Тамъ нашенци ни събраха 2—3 лири помощь, а и отъ екзархията ни дадоха 3 лири. И презъ времето на заточението ни отъ екзархията ни пратиха 3—4 пѫти по нѣколко лири. Следъ нѣкоко дена съ параходъ стигнахме въ Солунъ. Никола Цвѣтановъ си тръгна за село, а ние тримата решихме да вървимъ направо въ България, разбира се безъ паспорти — ние жадувахме за свободенъ въздухъ вънъ отъ пределитѣ на царството на султана и това ни караше да нехаемъ за опастноститѣ, на които се излагаме и то едва що сме се отървали отъ затвора и отъ гибельта. За 3—4 дена стигнахме въ Горна Джумая... Следъ 2—3 дена бѣхме вече въ София...

Презъ 1895 год. многобройни чети минаха границата и дадоха паметни сражения. Азъ заминахъ съ четата на дѣдо Стою, подъ командата на прославения поручикъ Тома Давидовъ, и като десетникъ взехъ участие въ превзимането на гр. Доспатъ. Други сѫ описали поотрано това голѣмо срежение съ турцитѣ. Следъ нѣколко месеци пакъ си отидохъ въ с. Юдово. Пролѣтьта 1897 г. дойдоха войводитѣ Юрданъ Пиперката и Никола Геройски — самички безъ четници. Цѣлото лѣто имъ бѣхъ ятакъ и ги хранѣхъ. Есеньта дой въ Юдово прочутиятъ изедникъ спахия Моаремъ-Бегъ — Ремко отъ с. Сълпъ, за да се пазари съ селянитѣ за десетъка. Съ всички се спазари, а съ мене остро се скара, като ми каза, че пакъ въ Диаръ Бекиръ ще ме прати, на което му отговорихъ много дръзко, че и той нѣма много време да деребействува въ Горна Копачка (кичевско). При тоя отговоръ той едва що не ме уби. Още сѫщия день решихъ да свърша съ него. Взехъ си пушката и намѣрихъ Юрданъ Пиперката и Никола Геройски. Отначало тѣ се съпротивиха на моето искане поради голѣмата афера, която ще се подигне, но най-после се съгласиха. Следния день направихме засада близо дос. Малкоецъ, кѫдето трѣбваше да дойде Ремко да пазари спахилъка. На мръкване, почти бѣше тъмно, той се зададе съ коня сн и навлѣзе въ засадата. Отпредъ му стреляха Пиперката и Геройски, а азъ отзаде. Той падна отъ коня раненъ и побѣгна въ тъмнината, но азъ го проследихь и го повалихъ съ още единъ куршумъ. Следъ това веднага си отидохъ въ Юдово, а сутриньта заминахъ ужъ на пазарь за Битоля...

Въ 1900 год. се върнахъ пакъ, като до Скопие пѫтувахъ съ паспортъ. Съ мене бѣха и бѫдащитѣ кичевски войводи Наке и Арсо. Отново се почна комитския животъ. Революционнята Организация едва що бѣше почнала по-сериозна работа въ нашия край. Населението продължаваше да страда особено отъ спахийтѣ. Единъ отъ най-жесгокитѣ бѣше Адреманъ-бегъ, който поради голѣмото си влияние и янкеседжилъкъ бѣше много опасенъ за българщината. Ето защо единъ день, когато Адреманъ-бегъ тръгна на пѫть отъ Лазарополе за Прилепъ, устроихме му засада въ мѣстностьта Лопушникъ, между Лазаро-поле и с. Душегубица. Той ѣздѣше на конъ, секретаря му на мъска, а 6 сеймени вървѣха пѣшкомъ. Единъ отъ сейменитѣ вървѣше стотина крачки напредъ. Ние бѣхме 8 души. Двама заехме позиция подъ пѫтя, а другитѣ надъ пѫтя. Пропуснахме първия сейменинъ и щомъ се приближи групата, открихме огънь. Адреманъ-бегъ макаръ и раненъ, скокна отъ коня и сражението почна, но то трая всичко двадесетина минути. Всички турци бѣха убити — избѣга само сейменинътъ, който бѣше авангардъ. Ние не дадохме  никакви жертви. Това бѣ моето последно дѣло като революционеръ. Последствията отъ тая афера бѣха твърде тежки за населението. Адреманъ-бей бѣше единъ отъ най-влиятелнитѣ и богати турци въ цѣлия битолски виляетъ. Писъци и олелия се дигна отъ българскитѣ села. Много селяни бѣха пребити отъ бой, а други хвърлени въ затвора. Това ме разтревожи много и азъ заминахъ за България... "
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #23 на: Октомври 22, 2014, 07:07:20 »

Македония. Що става въ Македония съ българитѣ и какво трѣба да се прави - Спасъ Стойковъ Харизановъ, 1880 г.

http://macedonia.kroraina.com/str/harizanov_1880.pdf

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=428

"Вьрху Българитѣ въ Македониа Грьцитѣ възвождатъ множество обвинения, отъ които нѣкой сѫ дѣйствително несправедливи а другитѣ сѫ такива, задъ които се крие тѣхната мегали идеа. Главното оплаквание на Българитѣ въ Македония че всичко българско се притеснява и преслѣдва отъ Грьцитѣ, е всецѣла истина. Поведението на грьцката интелигенция (?!) въ Македония, на грьцкото духовенство въ Фенеръ, на дипломатитѣ и паликаретата въ Еледа, както и онова на грьцкитѣ банкиери въ Европа е настроено и нагласено така, щото да неоставятъ Българитѣ по никой начинъ да проявяватъ щогодѣ своитѣ си национални стремления. Едно истегвание или едно прозяванье на Българина се счита отъ Грьцитѣ за сериозно политическо движение и агитирание. До гдѣто грьцкитѣ школи си остаятъ съвьршенно самостоятелни, то школитѣ въ българскитѣ градища и села се затварятъ или присвояватъ отъ грьцкитѣ силогоси и на общинитѣ се налагатъ грьцки учители; общинитѣ сѫ принудени волею и неволею да приемятъ грьцкитѣ учители и учителки и да почеватъ да учатъ дѣцата си на алфя витя вмѣсто я, б. Българскитѣ училища въ Серезъ, Мелникъ, Броди, Неврокопъ, Петричь, Демяръ-Хисаръ, Калиманци, Баракли-Джумая, Христосъ и пр. и пр., сѫ преобърнати въ грьцки училища; въ тѣхъ вече не се чуе българския язикъ освѣнъ турски и грьцки. Отъ тия два язика пьрвиятъ е нужденъ за населението, понеже е официаленъ — а втория служи само за жинца на елинизмътъ, чрезъ колто жица се прокарва токътъ на фантастическитѣ елино-паликарска бѫдущи мегали идей. Ако нейдѣ Българитѣ поискатъ да си поддьржатъ български учители, за тѣхъ ще се представятъ хиляди затруденния...

Положението на Българитѣ въ Македония отъ день на день става по трудно и нетърпимо въ слѣдствие на послѣднитѣ мѣрки, които турското нравителство налага по побуждения. Грьцитѣ като се съмнѣватъ да не би българския гласъ да вземе перевѣсъ въ европейскитѣ съвѣщания, да не би на тѣхнитѣ подли маазаре да се открие калпазанщината и да се подкопае замисълътъ имъ, насъсковатъ турското правителство да туря подъ запоръ движимитѣ и недвижими имоти на братия и родове на ония, които по настоящемъ живѣятъ въ Княжеството, каквото на пр. е X. Димко отъ Броди. Турцитѣ и тѣ сѫ изгубили вече онази малка справедливость която сѫществуваше у тѣхъ а именно: що е виноватъ синътъ да тегли за татка си или братъ за брата. Турскитѣ началства съ това правятъ голѣма несправедливость на населението, защото мнозина отъ тѣхъ се принуждаватъ волею и неволю да оставятъ милитѣ си семейства въ плачевно положение а тѣ да се скитатъ по горитѣ и да се излагатъ всекидневно на немислими опасности като иматъ за принципъ: единъ день господарь а не година робъ. Ако турското правителство прави това съ цѣль да удовлетвори грьцкитѣ страсти и да не даде време и обстоятелство на Българина да помисли за своето си национално сѫществование — то съ това приготовлява една голѣма пропасть на само себе си, като дава случай на мнозина да крьстосватъ гори и долини и да ги тревожатъ постоянно. Съ тая си мѣрка турското правителство показва своята си некадърность да упрявлява само себе си, некадърностьта си и късоглѣдството си, и прави да неможе никога Българина да си седне и да се залови мирно за своитѣ си полски ряботи. Това турско поведение като проистича отъ грьцки софизми — врѣме е вече да се съзнае, да се завьрне еднажъ за всякога отъ заблуждението си и да тури край на българскитѣ преслѣдования...

За доказателство че всичко това се върши по инициативата на грьцкитѣ владици и дидаскали — ни служатъ слѣдбитѣ фактове: български моми се турчатъ насилственно, български моми служатъ водомразеца турчинъ съ преварена ракия, както става въ Цапарево. — Българина се убива, българина се жеже по голо тѣло съ нажежени лопати и перустий за пари, както стана съ Солунъ Юговъ отъ Влахи, българскитѣ кѫщи и дюкяне се обиратъ, българина е комита, съ българе сѫ препълнени хапсанитѣ, българскитѣ священници и учители се подозрѣватъ и гонятъ, българитѣ се биятъ и весятъ за данъкъ, на българитѣ се продаватъ бакъра, воловетѣ и овцитѣ за имдадиета (помощи), а грька си спокойно живѣе и сполучливо интригува...

 Самий печалний периодъ за македонския българинъ е насталъ отъ 1877 год. навамо...Освѣнъ поземелний данъкъ, който е наложенъ исключително на българитѣ, (понеже бѣха грьци и турци емлякчий); освѣнъхарача който всѣки мъжски полъ — безъ исключение слѣпи и хроми — който е достигналъ 12-та година, е длъженъ да плаща ежегодно отъ 40—60 гроша; освѣнъ десетината отъ всичкитѣ земни произведения (даже и отъ листницитѣ за овцетѣ) която се взема отъ интизапчията по 3 на 10-тѣхъ и даждията на говедата, пчелитѣ, свинетѣ и гюмруцитѣ на виното и ракията — освѣнъ всички тия, казвамъ, на българина тегнеятъ още и други много по-тежки данъци; Българинътъ, като работникъ, е принуденъ да храни турскитѣ бѣжанци, нему е наложено да имъ прави кѫщи, българинътъ е задълженъ да спомага на изгорѣлитѣ презъ възстанието въ 1878 год. турски села, българинътъ трѣбва да храни турскитѣ салми и черкезскитѣ и арнаутски умиротворители (?!), българинътъ трѣбва да храни и да пази грьцкитѣ андарти, българинътъ се принуждава, чрезъ каймакамски емирнамета, да плаща петь-шесть годишна владичнина на владиката и пакъ нему насиломъ се налагатъ имдадиета за оголѣлата войска. Освѣнъ тия най страшни дни преживѣватъ българскитѣ градове и села презъ които замине нѣкой турски голъ и отъ двѣ години платка невиждалъ — региментъ или булюкъ а, най жалостно е за селата които сѫ расположени по край планинитѣ, понеже сѫ изложени на турскитѣ редовни войски, на салми и на гьрцки бунтовнически банди...

И така, българския народъ въ Македония лишенъ отъ всѣкакъвъ политически и черковенъ животъ, до такъва степенъ е пропадналъ неговия народенъ характеръ, щото трѣбва изново поддьрѫки ... притичание на помощь. Даже и почитаемитѣ Европейски изслѣдователи, които се испроваждатъ нарочно отъ правителствата си за да узнаятъ положително организацията и взаимнитѣ отношения на народноститѣ въ Македония — много пѫти дохождатъ до крайно очудвание като глѣдатъ че българския националенъ характеръ изъ день въ день се промѣнява а малочисленнитѣ грьци постьпенно взиматъ по голѣмъ перевѣсъ...

За да се спрѫть клѣветитѣ пущани срѣщѫ Българитѣ, най напрѣдъ трѣбва да намѣримъ изворъть имъ; тѣхния изворь е вече показанъ въ началото, а още по-добрѣ тоя изворъ се съзерцава въ многобройнитѣ изъ Македония дописки распрьснати по всичкитѣ български, а по негдѣ и въ иностранни вѣстници — а особенно въ вѣстницитѣ: «Марица» и «Зорница». Всѣки който е ималъ случай и обстоятелства да прочете редовно допискитѣ изъ Македония публиковани въ казанитѣ два вѣстника — а особено въ «Зорница» — вѣроятно е билъ поразенъ като глѣда че всичкитѣ тия преслѣдования на Българина проистичатъ отъ наружномълчаливитѣ и вътрѣшнозлобнитѣ грьцки владици...

Грьцкото централно духовно управление, като вижда благоприятнитѣ обстоятелства, между които се намира, и като глѣда жетвата на своитѣ апостоли — подпирано отъ всичкия Елински свѣтъ — изъ денъ въ денъ увеличава числото имъ. Нъ ние въ такъвъ случай що правимъ? Нищо. За да осѫществимъ законнитѣ ни правдини, да осуетимъ грьцкитѣ мечтания, да удовлетворимъ народнитѣ ни желания и, да можемъ да прѣдупредимъ турското правителство отъ гибелнитѣ влияния подъ които се намира, необходима нужда е щото Н. Блаженство Екзарха, на основание на 10 членъ отъ фермана, на изобилнитѣ маазаре въ екзархийскитѣ архиви и на постановленията на Европейската въ Цариградъ комиссия, да испроводи и той, колкото че може по-скоро, нѣколко народни владици въ Македония...

Жалостни сцѣни! На къдѣто и и да се обърнемъ, къмъ която страна и да трьгнемъ, съ когото да се съберемь въ Македония, на всекадѣ ще видимъ оплаквания, ще чюемъ охкания и ще срѣтнемъ неприятности. Българинътъ обкрѫженъ отъ хиляди неприятели, всрѣдъ една сбирщина отъ хора, които искатъ съсипванието му — поглижда насамъ нататъкъ, простира рѫката си и съ пронзителенъ гласъ вика за помощь, нъ кой да му помогне? турчина иска да го потурчи, грька да го погрьчи, немеца да го понѣмчи, влаха да го повлаши, сьрбина да го посьрби, а кой да го защити, кой да му притече на помощь, кой да го поддържа въ народниятъ му битъ, и най-послѣ кой да го снадби съ училище, учители и народни священници, които да му вдъхватъ надежда, и които да го подкрепятъ духомъ? Не ли на шийтѣ на освободенитѣ Българе лѣжи тъзи свята дължность?

Жално е, казвамъ, че ний всичко растоваряме вьрху гърбътъ на Народното ни Правителство безъ да се съзремъ по-внимателно въ дѣятелностьта му; само въ Софийската правит. гимназия има около 30 стипендианти оть Разложско, нъ стига ли това, — не; отъ насъ се иска повечко нѣщо. Отъ насъ се иска да съберемъ помощи, да условимъ едно по-голѣмо число учители за въ Македонвя; иска се да набавимъ разоренитѣ черкви въ Македония съ книги и одежди, иска се да снабдимъ тамошнитѣ училища съ книги и други училищни потрѣби. Всѣкой отъ насъ е опиталъ до каква степень простолюдието се нуждае отъ водители. То като види между себѣ си лице що-годѣ по-опитно и по-дьрзостно и като чуе отъ устата му думитѣ «не бойте се братия, имайте тьрпѣние и постоянство и всичко ще се сполучи» простодушния въ сѫщата минута ще придобие куряжь и въ кѫсо време ти ще забѣлежишъ че то измѣнило плахото си лице и станалъ смѣлъ и мѫжественъ. А кой е главния двигатель на това? Училището.

За Българетѣ въ Македония се изработиха преобразования отъ Европ. комисия и искатъ тия преобразования да се приложатъ въ дѣйствие отъ турското правителство, нъ какво гледаме! Турското правителство наказва българетѣ за нищо и никакво; гони нѣкой си лица и ги прислѣдвя като иска отъ тѣхъ да не мислятъ, да не разсѫждаватъ, да не говорятъ, да не исказватъ мнѣния, да нѣматъ свои убѣждения, даже и да не се събиратъ съ хората ! Читателю, и ако питашъ защо? Защото се плашатъ отъ сѣнката си, защото не имъ е чиста съвѣстьта, защото не имъ е по угодата да знаятъ европейцитѣ какво вьрши той, защото не имъ изнася да се осѫждатъ кривитѣ имъ дѣла, защото имъ е уйгунъ кефа да се располагатъ съ честьта, живота и имота на бѣдната рая, защото не имъ се ще да бѫдатъ отговорни за дѣлата си, защото искатъ зорланъ да натрапятъ свои и владишки хора и съ тѣхъ заедно да десподствуватъ на сила вьрху московъ гяуру ; за това тѣ сѫ напустнали всичкитѣ си почти правителственни обязанности, оставили сѫ на страна всички други дьржавни грижи и дѣла, и за нищо друго не глѣдатъ, за нищо друго не мислятъ, освѣнъ какъ да заглушатъ всѣка съвѣсть, какъ да занѣматъ всѣки уста, какъ да прекъснатъ всѣкой гласъ, какъ да натрупатъ джебовето си съ пари и да избѣсятъ хората и какъ да натрупатъ на всѣкадѣ свои привьрженци фанатици кадий, мюхтий, каймаками юзбаший и грьцки мекерета които искатъ да оздраватъ распадналата се Султанска сила и власть, гибелнитѣ имъ чиновницитѣ му за дьржавата произволи и своекористни цѣли; затова именно тѣ хващатъ по-чувствителнитѣ отъ населението и ги пращатъ въ азиатскитѣ пустини...

Въ най-опаснитѣ времена за българетѣ не е било тъй, което се вьрши днесь въ Македония. Македонския българинъ билъ той търговецъ, занаятчия, овчарь, орачь или щото и да е, да не смѣе да мисли, да не смѣе да говори, да не смѣе да се събере съ нѣкого, да не смѣе да погледне нѣкого, да не смѣе да прочете нѣщо, да не смѣе да продума нѣщо, да не смѣе да иде на пазарь да си купи една ока соль, да не смѣе да иде на нивата си да оре, да не смѣе овцитѣ ди си пасе. Ужасни дни, страшно премеждие, зайцки животъ!"
« Последно менување: Октомври 22, 2014, 07:15:22 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #24 на: Ноември 07, 2014, 12:19:37 »

Бележки върху козните и домогванията на елинизма в Македония - 1904 г. - "Вестителев"- Георги Трайчев от Прилеп

http://strumski.com/biblioteka/?id=415

"Като даваме въ рѫцѣтѣ на читателитѣ тази книжка, ний ни най-малко се не съмняваме, че тя съ внимание ще бѫде прочетена. Въ нея ще се види на явѣ какви сѫ Гърцитѣ, какъ майсторски пипатъ и оплитатъ свойта кошница въ ущърбъ на другитѣ народности — Българи, Власи и Албанци. Но, така е съ всички хора, които лѣсно се заблуждаватъ и продаватъ свойто име и народность. Способностьта у Гърцитѣ да подкупватъ, да измамватъ съ простени и непростени срѣдства е наслѣдство отъ старитѣ Византийци. Та ний съсѣднитѣ съ тѣхъ народи, трѣбваше това да знаемъ пò отъ рано и да не се удаваме. Но кой ни е кривъ. Пословицата казва «отвори си очитѣ, защото ще ти ги отворятъ.»

Въ Наваринъ турско-египетската флота била съсипана въ 1827. Слѣдната година (1828), френска войска изгонва турскитѣ гарнизони отъ Пелепонесъ. Най-послѣ, на трети февруарий 1830 Лондонския конгресъ образувалъ едно ново кралство, подъ име Елинско. Англия даже прѣзъ 1830 г. не искала щото новото кралство да прѣмине Парнаската планина. Това тя казвала основателно, защото нѣмало Гърци оттатъкъ Парнасъ. Но, понеже гръцката раса не надминаваше повече отъ 350,000, счели за нуждно да разширятъ това малко кралство дори до Пиндъ, сирѣчъ до заливитѣ на Превеза и на Ламия. Така се е уголѣмило новото гръцко кралство съ 45 островчета; то имаше, казва Cantu (т. 18 стр. 168), прѣзъ 1836, само 700.000 души. Въ 1840 имаше малко по-вече население, и окончателно Англия му даде (1864) Йоническитѣ острови, населени тогава, съ около 250,000 ж., но което население поради емиграцията и по нѣмане хлѣбъ се намали съ повече отъ 50,000 души. При това Гърция какво не бѣ направила, за да сполучи да вземе тие острови? И отпослѣ, какво тя не направи за да отскубне Тесалия и Аграфа отъ Турската империя?
Като доказателство на нашето твърдение ще възпроизведемъ тука едно извлечение отъ прошението адресирано до Янинския валия, отъ жителитѣ на Аграфа, които Френския консулъ M-r Champoiseau и Д-ръ Типа възстановили въ Турция; това прошение е съ дата отъ 27 юния 1867.
„Разбойнически чети организувани въ гръцкото кралство и протежирани отъ пограничнитѣ власти на това кралство, сѫ нахлули въ нашитѣ села и сѫ искали съ сила да ни накаратъ да се обявимъ за възстаници противъ нашето законно правителство н понеже ние отхвърлихме тѣхнитѣ прѣдложения тие чети сѫ изгорели нашитѣ кѫщи, задигнали всичкитѣ ни добитъци, цѣлата ни покѫщнина, всичката ни храна. Ония отъ насъ, които не сѫ се съгласили да избѣгатъ въ вѫхрѣшностьта на империята, сѫ били, съ изтезания, прѣнесени отъ тие банди въ Елинското кралство. Слѣдъ като страдали нѣколко врѣме отъ гладъ и отъ други лишения, тѣ най-послѣ избѣгали тайно и сѫ се възвърнали въ своитѣ села почти голи, въ една крайна бѣдность, лишени отъ жилища и отъ най-необходимитѣ принадлежности. Като подлагаме на Ваше Прѣвъсходителство единъ особенъ листъ за всѣко село и за нѣщата откраднати отъ горѣказанитѣ банди, ние молимъ, съгласно справедливостьта, да се обезщетимъ за нашитѣ загуби и щото елинскохо правителство да бѫде принудено да ни заплати загубитѣ."
Слѣдватъ печатитѣ на мухтари отъ 46 села, които се намиратъ въ околията на Аграфа. При горното прошение намиратъ се прибавени прошенията още на 7 села и загубитѣ прѣтърпени отъ всѣко изъ тѣхъ, Его имената на тие села и тѣхнитѣ загуби:
Села -
Зографу 25,000 гроша загуби
Неохори 40,000 „ „
Ригула 66,060 „ „
Кишово 11,082 „ „
Компориана 58,000 „ „
Катафи 21,000 „ „
Кастения 193,100 „ „
__________________
414,242 гроша

Дохажда часътъ на окончателното урѣждание въ Берлинъ (1878). Съгласно съ своитѣ обѣщания, Англия поисква и сполучва, щото Гърция да бѫде тамъ прѣдставена. Обвинили Франция, че била взела инициативата за това нѣщо. Но Barthélémy S-t Hilaire провергалъ официално това компрометирующе утвърдяване и обвинилъ въ това нѣщо Англия. Прочее, въ Берлинъ, гръцкитѣ комисари Рангави и Делиани поискали Тесалия, Ипиръ и Критъ, като чекали часа да поискатъ още по-вече. Биконсфилдъ останалъ смаянъ отъ една такава чудовищна претенция, направена отъ държава която нищо не е спечелила съ орѫжие на рѫка и която ако се изслѣдваше добрѣ, не заслужваше даже да бѫде приета въ банкета на дѣлежа. Но орѫдие на Гамбета, който бѣ подучилъ отъ Гърцитѣ чрѣзъ рѫцетѣ на нѣкого си Kòkkino, име непознато на насъ, нѣкакъвъ кръсть за почетъ или нѣкаква титла на Атически гражданинъ, Wadington станалъ органъ на елинскитѣ претенции. Берлинския конгресъ взелъ прочее въ забѣлѣжка това което слѣдва въ засѣданието си отъ 1-й юлий:
„Конгресътъ поканва Високата Порта да се разбере съ Гърция върху едно изправяне на границитѣ въ Тесалия и въ Ипиръ; и е на мнѣние, че това изправяне, може да слѣдва р. Саламбрия (стария Пиниосъ) върху наклонението на Егейското море, и р. Касамасъ, отъ страна на Йоническото море. Конгресътъ вѣрва, че заинтересуванитѣ страни ще успѣатъ да се съгласятъ. При това тѣ сѫ готови (европейскитѣ сили) да прѣдложатъ своето посрѣдничество непосрѣдствено прѣдъ двѣтѣ страни.”
И дѣйствитѣлно отъ 24-ия членъ отъ договора: „Тѣ пазятъ желание да прѣдложатъ своето посрѣдничество на двѣтѣ страни, за да улеснятъ прѣговоритѣ.” Прочее върху изправянето на границата станаха конференции, най-напрѣдъ въ Прѣвеза (февруарий и Мартъ 1879); послѣ въ Цариградъ, въ края на 1880 и въ началото на 1881...

Но за да си иматъ читателитѣ ни пълно прѣдставление за Янинската Гимназия, за нейнитѣ доходи, излагаме слѣдното: Тая гимназия, въ Ипиръ, минава за едно отъ най-добритѣ гръцки учебни заведения въ Европа: Спорѣдъ даннитѣ които извличаме отъ г. Аравантиносъ, историкъ отъ Янина, тая гимназия притежава единъ капиталъ отъ 1,107,610 рубли въ Московската банка, 143,800 фиорина въ Виенската и 515,000 драхми въ Атинската банки. И така, отъ кѫдѣ дохаждатъ капиталитѣ повѣрени въ Московската, Виенската и Атинскитѣ банки? Отъ източника отъ кѫдѣто дохаждали нѣкога капиталитѣ повѣрени въ Венецианската банка. Съ други думи, днесь съ основанието на това завѣдение става сѫщото каквото съ училищата на Гума, на Капланъ и на други подобни. Всички, безъ никакво изключение, сѫ били направени отъ търговци Власи и Албанци; но много по-вече отъ Власитѣ, между други отъ братята Зосима отъ Грамоста, сѫщата фамилия, която нѣкога е дала на Охридския прѣстолъ и единъ патриархъ. Прочее, такива голѣми учреждения за които Елинитѣ не сѫ дали нито една лепта за какво се употрѣбявятъ днесь? Не е ли за да елинизиратъ?

Гърцитѣ иматъ още многобройни училища и добрѣ построени въ Битоля, гдѣто нѣма никакви Гърци. Както и на дуги мѣста, така и тука училищата сѫ построени отъ Власи, а именно отъ братя Пиника. Млади още и прости абаджи тѣ искарвали на день едвамъ по единъ грошъ. По-нататъкъ тѣ отишли въ Египетъ, гдѣто сѫ се обогатили и днесь сѫ построили въ Битоля, едно великолѣпно училище, сѫщински палатъ, гдѣто подъ управлението на владиката и на гръцкия консулъ погърчватъ българскитѣ и влашкитѣ момичета...

Гърция нѣма срѣдства. Тя взима, но не дава. Отнемете отъ Гърцитѣ възможностьта да бѫдатъ каикчий, и тѣ би умрѣли отъ гладъ. Гърцитѣ не сѫ земледѣлци. Колкото сѫ тѣ голѣми бъбривци, толкова сѫ и лѣнивци. Човѣкъ може да се научи отъ Ксенофонта, доколко били прѣнебрѣгнати най-плодороднитѣ земи въ Елада. Гърцитѣ не само на Демостена отказваха да бѫдатъ сълдати за да защитятъ своята страна, но тие и на Ксенофонта отказваха своитѣ мишци за да обработватъ Атическитѣ полета...Вмѣсто една лойялно открита война, Гърцитѣ прибѣгнали до разбойничество, тѣхното обикновено срѣдство. Човѣкъ може да види въ кореспонденцията отъ Папинео, въ Имера(Триестки гръцки вѣстникъ, отъ октомврий 1879), отъ Янинския експротосингелъ, по какъвъ начинъ разбойницитѣ третирали тѣхната страна. Разграбването на това голѣмо село е траяло 8 часа, и разбойницитѣ измъкнали отъ тамъ 2,000 лири. По-голѣмата частъ отъ разбойницитѣ принадлѣжали на гръцката армия и всички бѣха обрѫжени съ пушки chassepot...

Говорейки за фанариотскитѣ владици и въ частностъ, за Матеа, гръцкия консулъ отъ Битоля, Пануриасъ пишелъ на Пихионъ (душата на гръцкитѣ агитации въ Македония) „нашитѣ владици сѫ твърде дипломати, и чудесно лъжатъ турцитѣ.” Такъва една дума изяснява чудесно безбройнитѣ несправедливости и пристрастия на турскитѣ власти. Между друго, знае се че валията Кемалъ получавалъ годишно 600 лири т. чрѣзъ рѫцѣтѣ на Матеосъ. Слѣдователно отъ кого дохаждаля тие пари? Отъ кѫдѣ дохаждаха сѫщо 150 лири които патриархъть, споредъ казването на Пихиона, изпращалъ извънредно на всѣки архиепископъ и 100 лири на всѣки епископъ?

Най-послѣ, посрѣдствомъ гръцкото консулство въ Солунъ прѣнасяха се свободно орѫжия въ Костуръ или въ такъво кѣсто, гдѣто Пихионъ посочеше, споредъ нуждата. Консулството бѣше арсеналътъ, гдѣто разбойнцитѣ си доставяха потрѣбнитѣ орѫжия и барутъ. Цѣлия свѣтъ вече знае, че въ 1881 когато гръцкото консулство въ Солунъ изгорѣ и когато въ врѣме на тоя пожаръ прѣнасяха мобилитѣ и вѣщитѣ които можеха да спасятъ, случайно единъ сандъкъ които падналъ отъ гърба на единъ хамалинъ се счупилъ и излѣзе на явѣ, че той съдържаше пушки, отъ системата Шаспо и военни муниций. Полицейскитѣ агенти уловиха тогава тоя сандъкъ, както и други 24 носени отъ хамалитѣ. Всички тие сандъци съдържаха пушки и барутъ. Но полицията тури рѫка само върху 25-тѣ сандъци намѣрени върху гърба на хамалитѣ. Защото нѣма съмнѣние, че веднага слѣдъ това откритие всичкия арсеналъ билъ прѣнесенъ и депозиранъ въ нѣкое тайно и сигурно мѣсто. Цѣлото Солунско население знае тая скандалиозна история, и особенно господа Консулитѣ отъ тоя градъ. Дълго врѣме правителството изглеждаше като да не знае за революционната пропаганда, правена отъ владицитѣ, консулитѣ, лѣкаритѣ и учителитѣ отъ училищата гръцки. Но, волею неволею, трѣбваше да си затваря очитѣ...

Това което се прави отъ Атина, се прави отъ Византия. Сѫщо както Гърцитѣ искатъ да грабнатъ отъ Султана мѣста за които нѣматъ ни най-малко право, така и фанариотитѣ насилствено се стараятъ да държатъ епархии, които отъ день на день се изгубватъ отъ тѣхнитѣ рѫцѣ. Тѣ едно врѣме унищожиха и патриаршиитѣ Търновска, Охридска и Ипекска. Тѣ съ лошо намѣрение обявиха противъ нашия православенъ народъ схизмата и взеха да го клеветятъ прѣдъ турското правителство. Тѣ всѣкога сѫ прѣсмѣтали безъ Бога, за това и Господъ не се съмнѣваме, ще смѣта безъ тѣхъ."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #25 на: Ноември 29, 2014, 03:39:41 »

Balkan Locarno and The Macedonian Question - MPO, 1928

http://strumski.com/biblioteka/?id=424

http://www.strumski.com/books/Balkan%20Locarno.pdf

"The Origin of the Macedonian Question
During the Spring of 1876 the well-known American journalist, Mr. McGahan, brought out in the London Daily News the shocking facts of the Turkish atrocities in Bulgaria and caused the famous campaign of Mr. William Gladstone in favor of the subjected Balkans. The same year, under the pressure of public opinion, the British Government took the initiative to call a diplomatic conference in Constantinople which projected the creation of two autonomous Bulgarian provinces. One of them was Eastern Bulgaria with the capital of Tirnovo, which comprised the province of Dobruja occupied today by Roumania. The othewas r Western Bulgaria with the capital of Sofia, which comprised the whole of Macedonia. At one of the sessions of the conference the British delegate, Lord Salisbury, declared that the frontiers of the two Bulgarian autonomous provinces had been delineated in a manner that would take in only  such territory in which an uncontested Bulgarian population predominated.

In the archives of the Ministry of Foreign Affairs at Vienna there is a copy of the map of the famous geographer Kiepert, upon which Lord Salisbury in his own handwriting has drawn the ethnographical limits of the Bulgarian people. It would not be superfluous to mention here that the conference in sketching the two Bulgarian provinces had taken under consideration the opinion of the best experts on the Balkan Peninsula, among whom was the American traveler and historian, Eugene Schuyler...

On the insistence of Austria- Hungary, who wanted to preserve her influence in the Vardar Valley and to keep the road to Salonika open, the Congress of Berlin split up the newly created Bulgarian principality. Since that time the Macedonian question has appeared in the diplomatic arena of Europe. During the first year of the Berlin Congress, the Bulgarian population in Macedonia had consecrated its efforts to the organization of its national churches and its national schools. As a result of the attained advancement in spiritual life and national culture in Macedonia, there grew up a tendency among the Bulgarians of these provinces towards liberty and democracy. In 1893 the so-called INTERNAL MACEDONIAN REVOLUTIONARY ORGANIZATION (I.M.R.O.) was founded. The purpose of this organization was to arouse a revolution in the country for the liberation of Macedonia from the Turkish yoke. Under the leadership of the organization, Bulgarians in Macedonia revolted on three different occasions - the first rebellion was in 1895, the second in 1902 and the third in 1903. According to the diplomatic documents published by the British Government, 30,000 armed men were mobilized in the last insurrection.

According to an official declaration of the I.M.R.O. published in 1903, the purpose of the organized insurrection was to make of Macedonia an  autonomous province under the control of the great European powers. This program was first worked out by the Bulgarians but it gradually began to attract the other nationalities also. Of all the Balkan governments, the Bulgarian Government alone accepted the principle of autonomy for Macedonia and was interceding for it before the great powers. Greece and Serbia, however, were decidedly against the idea of an autonomous Macedonia. Their reasons were not hard to understand...

The secret Treaty by virtue of which Serbia denied herself of Bosnia and Herzegovina in return for the Austro-Hungarian promise that the Serbian claims in Macedonia would be maintained is of the year 1881, but in point of fact Serbia began to take an interest in Macedonia only during 1889, as this is recognized by the Serbian Prime Minister Milovanovitch in one of his articles in the periodical "Delo" published in 1889, in the city of Belgrad. The Serbian propaganda in Macedonia consisted in sending agitators and supporting hirelings in this province. The success of this propaganda was naturally nil. This is the reason why the Serbians were no less passionate opponents than the Greeks to the idea of an autonomous Macedonia.

While the Bulgarians were aspiring to liberate Macedonia in the form of an autonomous country, Serbia and Greece insisted on a partition of this region regardless of the ethnographic conditions and the will of the native population. In the beginning the I.M.R.O. was successful in the struggle for the preservation of the integrity of Macedonia under an autonomous regime. Thanks to the insurrection organized and led by it, the great powers were obliged to intervene and press the Sultan to introduce in Macedonia reforms under European control...

The Balkan Wars and the Partition of Macedonia
Eighteen battalions of Macedonia volunteers fought in the rank and file of the Bulgarian armies against Turkey but not one of them suspected that he went to die for the partitioning of his fatherland...Taking advantage of the fact that the Bulgarian army was now at Tchataldja, Greece having occupied Southern Macedonia, pushed gradually her sphere of occupation towards the East. As a result of this tendency of the two states to safeguard for themselves the biggest part of Macedonia, there took place the secret Serbo-Greek Alliance directed against Bulgaria. Тhis Alliance was concluded in principle during the month of January, 1913, that is to say, at a moment when the Bulgarian armies continued to fight against Turkey.

For the first time the Bulgarian Government suspected the intentions of its allies from the attitude they took against the Bulgarian population in the parts of Macedonia which they had occupied and where they had closed immediately the Bulgarian schools and had forbidden the reading of Bulgarian books...The treaty of Bucharest which concluded the war among the former Balkan Allies divided well-nigh the whole of Macedonia between Serbia and Greece and only an insignificant part was left to Bulgaria. In those parts of Macedonia which were annexed to them the Serbians and the Greece started a policy of denationalization of the Bulgarian population by taking away their churches and closing their schools. The Bulgars in Macedonia whom history places as initiators of the Bulgarian regeneration, who were the first to print Bulgarian books and who were the first to organize a Bulgarian national church, independent of the Greek Patriarchate, started to defend their national culture with the same energy with which they had struggled against the Turkish yoke. The I.M.R.O. re-established its phalanx...

The fate of Macedonia became harder than before. In the Autumn of 1913 the international commission appointed by the Carnegie Endowment in the Balkan Peninsula proved that oppressive methods were employed in Macedonia by the Greeks and the Serbians for the denationalization of the Bulgarian population, even during the time when the Balkan Alliance was still in force. The dire situation of the Bulgarians in Macedonia as it is described in the "Report of the International Commission to Inquire the Causes and Conduct of the Balkan Wars", could be considered as an idyl if compared with the regime which was introduced in Macedonia after the conclusion of the European war.

We have at other times described  to public opinion in America how in those parts of Macedonia which are under the authority of Serbia and Greece, the Bulgarian nationality is placed out of the pale of the law. We will only draw attention to this awful situation in a few words. Under the rule of the Turks and until the eve of the Balkan War, the Bulgarian population in Macedonia had thirteen gymnasias (colleges) with 148 professors and 2191 students, 89 pro-gymnasias (high schools) with 238 teachers and 4309 students, 1273 grade schools with 1880 teachers men and women, and 72,354 scholars, total 1373 schools, 2266 men and women teachers and 78,854 scholars. We had 1331 churches, 294 chapels and 275 monasteries and seven bishoprics. We had Bulgarian newspapers, periodicals, libraries, reading rooms and Sunday schools. Today we have no schools, no churches, no newspapers. Our libraries and our text books were burned. Whoever is found with a Bulgarian book is punished as a criminal. The speaking of the Bulgarian language is forbidden under the threat of punishment. The Bulgars are forced by the authorities to change their names by changing the endings. Those of us who are from that part of Macedonia that is incorporated under Greece and Serbia and wish to write to our relatives a letter adressed in their Bulgarian name will have their letters destroyed or returned with a notice that such person is not found. Anyone of us who would go to the Greek and Serbian Consulates in New York City to ask for a passport in his Bulgarian name, which he and his parents have always had and used and with which he came to America before the Balkan wars, will receive no passport in this name unless he changes it into the Greek form if he is from Macedonia under Greece or in the Serbian form if he is from Macedonia under Serbia..

The Serbian fiasco in Macedonia has a double meaning. On the one hand it was impossible to reach the smallest result in assimilating the Bulgarian population in Macedonia, and, on the other hand, it did not stop the revolutionary activities - a wave which gradually swept all minds and hearts. It would be useless for the Serbians to increase in the future the cruelty of their measures against the revolutionaries and their efforts for the annihilation of the Bulgarian nationality. The macedonian revolution will not only continue successfully to oppose the Serbian despotism and intolerance but they will more and more attract to their ideal the other nationalities of Macedonia who gave them their unreserved support by taking an active part in the struggle...

The creation of a unified and independent Macedonia under the control of the League of Nations - this is the real Locarno. The Balkan Peninsula needs for such a Locarno all sincere friends of the Balkan peoples and of European peace...

What is today our practical demand? It is that all nationalities in Macedonia should be allowed to have their churches, their schools, their newspapers and their spiritual and cultural organizations. Is this a demand of revolutionaries and trouble-makers? Who would dare say so? In this stage of civilized and democratic advancement at which humanity has arrived, the right of each nation to exist, to use its language and to develop its native genius is so elementary and so universally accepted that it is a surprising fact that in our time a nation should be forced to resort to arms in order to obtain these rights. The right of the nationalities to maintain their culture is not only proclaimed by contemporaneous democracy but it is specifically sanctioned in the minority treaties concluded by the Great Powers of the Entente with the Balkan States...

Have the Bulgarians of Macedonia asked the League of Nations to intervene for their rights which are guaranteed by the treaties? More than once steps have been taken by the Macedonian Bulgars before the League of Nations to that effect. The Macedonian Political Organizations in the United States and Canada, representing 45,000 Macedonian immigrants, have sent written petitions to the  League of Nations to demand that it take upon itself the duties provided by the minority treaties. The League of Nations, however, has remained deaf to all of the petitions until the present time..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #26 на: Декември 16, 2014, 02:05:26 »

Днешното положение в Македония под сръбска и гръцка власт и Обществото на народите - Иван Георгов от Велес, Македония, 1925 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=492

"Ето вече петь години, откакъ договорътъ отъ 10 септември 1919 г. биде сключенъ съ кралството на сърби, хървати и словенци, а правителството на това кралство не само че не е направило нищо, за да го тури въ изпълнение, що се отнася до българското население в Македония, ами то настоява още и да поддържа че няма българско население въ Македония. То дори не позволява щото и най-невинни по своето съдържание български книги да влизатъ въ тая страна. И което е още по-характерно за крайното пренебрежие на наредбите за малцинствата въ тая страна, забранено е на христианското население тамъ да кръщава новородените съ други имена освенъ съ ония които са посочени върху единъ списъкъ отъ имена въ всяка черква, и които са явно сръбски. Искатъ на всяка цена да изкоренятъ, и то колкото се може по-скоро, всичко, което може да напомня българското чувство. Всички тия твърдения лесно могатъ да се проверятъ на място, ако само сръбското правителство би искало да позволи, щото обществото на народите да направи една международна анкета.

Въ Сърбия вярватъ, че като употребяватъ такива способи, които не бива да се употребятъ поне въ страни, що принадлежатъ къмъ Обществото на народите, ще успеятъ да променятъ българското население въ сръбско, както успяха между друго, прилагайки средства забранени за една модерна държава, да посърбятъ въ течение на трийсетина години некогашното българско население на пиротския окръгъ, който биде отстъпенъ отъ берлинския конгресъ на Сърбия. Обаче забравя се, че българското население въ Македония е далечъ по-многобройно, че то има национално чувство, което, безъ да се преувеличава, почти няма равно на себе си, и че това чувство е още повече засилено отъ трийсетгодишните борби въ края на турския режимъ...

Още въ 1912 г., подъ турския режимъ, българското население въ сръбска Македония броеше, споредъ статистиката на уважавания Mahony, 5 владици, 647 свещеника, 677 черкви, 54 параклиса и 48 манастира, и 556 основни училища съ 847 учителя и 33,156 ученика, 35 прогимназии съ 106 учителя и 1,955 ученика и 5 гимназии съ 25 учителя и 875 ученика, безъ да се броятъ черквите, училищата и пр. въ струмичкия окръгъ, който биде отстъпенъ на сърбите въ 1919 г. Въ гръцка Македония имаше въ същото време и споредъ същия източникъ 299 български свещеника, 300 черкви, 78 параклиса и 11 манастира, и 408 основни училища съ 408 учителя и 17,210 ученика, 23 прогимназии съ 103 учителя и 931 ученика, и 4 гимназии съ 56 учителя и 825 ученика.

Откато се настани сръбскиятъ и гръцкиятъ режимъ въ тия части на Македония, няма вече и следи отъ всички тия религиозни и културни институти. Те всички са сега заети отъ сърбите и гърците, които прогониха или принудиха да избягатъ въ България или въ Америка владиците и повечето отъ свещениците и учителите, като се каратъ родителите да пращатъ децата си въ сръбските и гръцките училища. Същата участь постигна и другите културни учреждения като библиотеки, читалища, благотворителни дружества и пр. И естествено е, че не е позволено да се печататъ, както и да се четатъ книги и вестници на български езикъ.

За да се сплаши българското население и да се принуди то да се приспособи къмъ исканията на властите, употребятъ се средства, които са насочени къмъ това да всяват ужасъ между това население и да се накара то да почувствува грозната опасность, на която се излага, ако постоянствува въ своето национално упорство. За да дадемъ само единъ примеръ отъ такива безчовечни средства, достатъчно е да посочимъ клането на 22 български селяни отъ селото Гарванъ, околия радовишка, застреляни отъ единъ взводъ войници, които сами се беха възмутили противъ заповедьта, която имъ даваше великиятъ жупанъ Добрица Матковичъ (3 мартъ 1923 г.). И това избиване биде извършено безъ всякаква присъда и безъ предварително следствие, понеже нямаше никакво престъпление. Между тия селяни имаше и деца на възрастъ 12, 13 и 17 години. Тоя фактъ не е единственъ. Същиятъ жупанъ продължи своето дело и презъ следните месеци на годината. На едно оплакване на жертвите отъ едно село въ кочанска околия, на които били ограбени и опожарени къщите отъ сръбски бандити, кочанскиятъ началникъ отговорилъ: "Понеже сте българи, ще ви опожаряватъ, докато не станете сърби".Други стотини нещастници се хвърлятъ въ затвора, безъ да бъдатъ теглени подъ съдъ...

Намирайки се предъ нещо по-лошо отъ нарушения или отъ опасность отъ нарушения на наредби на договори, ние си позволяваме да привлечемъ смирено вниманието на Обществото на народите върху положението въ гръцка и сръбска Македония и да го помолимъ да земе потребните мерки, за да се приложатъ най-сетне въ тая нещастна земя наредбите на договорите върху малцинствата. Една отъ най-сериозните грешки на последните договори въ Парижъ бе, че те не искаха да уредятъ единъ специаленъ органъ на международенъ контролъ натоваренъ да бди надъ изпълнението на наредбите относително малцинствата, поне въ балканските страни. Ала дори и при липса на такъвъ органъ, Обществото на народите ще намери средства да накара да се уважаватъ отъ когото и да било договорите относително малцинствата въ всичките техни наредби, тъй като очевидно не му липсува волята, да въстанови миръ и спокойствие въ тежко изпитаните отъ всемирната война земи...

Още въ началото ние сме почудени отъ мъчнотията, която еднакво изпитватъ всички заинтересувани страни при оценката на приблизителния брой на бежанците въ България. Проф. Кировъ оценява броя на 500,000, признавайки обаче, че е мъчно да се посочи точно числото. Въ всеки случай тоя брой му се вижда достатъченъ да покаже сериозностьта на положението въ Македония. Ала въпросътъ прима още по-сериозни размери, когато треба да земемъ въ внимание действителните мотиви, които лежатъ въ основата на тая емиграция...

Националниятъ комитетъ на Съюза на македонските емигрантски организации въ България смята за свой дългъ, да разясни предъ събранието на Международния съюзъ на сдруженията за Обществото на народите въпроса за малцинствата въ Македония подъ сръбски и гръцки режимъ, зимайки предъ видъ доклада представенъ отъ уважаемия помощникъ на секретара на комисията за малцинствата на Международния съюзъ въ сесията му на 10 -11 февруари 1925 г. въ Брюкселъ...

Въпросътъ за Македония се забърка и заплете, следъ като берлинскиятъ договоръ предаде Босна и Херцеговина на Австро-Унгария и, отнимайки тия две области на сърбо-хърватския народъ, въ също време му затвори достъпа до откритото море. За да отклони стремежите на сърбите отъ тия две области, Австро-Унгария ги тласна къмъ Македония, на която сърбите до това време гледаха като на наследство на българския народъ. Само тогава захвана борбата между македонските българи и сръбската пропаганда. Впрочемъ сърбите сами признаха тоя фактъ съ договора отъ 13 мартъ 1912 г., дето изрично признаха българския характеръ на Македония...

Емигрантите напущатъ своята родна страна изгонени отъ безчовечния режимъ, на който са обикновено подложени, немайки дори право, да се наричатъ българи, да четатъ български книги, било и най-невинната, като единъ букваръ или една библия, да носятъ своето истинско българско име съ окончание на евъ или овъ. Не се напуща на драго сърце масово родната земя, която задържа човека съ хиляди връзки, ако не са условията на живота, които правятъ пребиването невъзможно върху почвата на прадедите...

Се уреди и едно Общество на народите, гарантъ на новите договори, което нямаше вече да позволява да се измъква некой отъ задълженията наложени отъ договорите, на когото и да било, обаче опитътъ на неколкото години откакто съществува Обществото на народите, върху задълженията наложени на победителите, доказа много добре, че щомъ се касае да се изпълнятъ наредби, които са въ тежина на победителите, Обществото на народите е безсилно да накара да се зачитатъ неговите права. Страхуватъ се дори да не огорчатъ некогашните малки съюзници, като поискатъ отъ тяхъ да не се измъкватъ отъ своя дългъ...

Съюзътъ на македонските организации въ България, който има за задача между друго, да употребя всички законни средства, та най-сетне да се изпълнятъ постановленията на договорите за малцинствата, което най-много би допринесло за въстановяване на истински миръ на Балканите, доколкото тоя миръ зависи отъ положението въ Македония, апелира къмъ Международния съюзъ на сдруженията за Обществото на народите и го моли да направи всичко каквото може, щото изпълнението на договорите за малцинствата, което досега не е направило никаква стъпка напредъ, да не остане все мъртва буква. Ние сме убедени, че особено Югославия ще употреби всички хитрини, за да се измъкне отъ задълженията, които и налагатъ договорите относително българското население въ Македония...Най-добриятъ доказъ за правдивостьта на всички наши твърдения би могла да даде една международна анкета извършена на место. Нека Международниятъ съюзъ на сдруженията за Обществото на народите предизвика подобна анкета отстрана на една компетентна институция..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #27 на: Декември 23, 2014, 04:06:29 »

Положението в Македония - 1913 г., Съюз на македонските емигрантски организации в България

http://strumski.com/biblioteka/?id=407

http://www.strumski.com/books/%D0%9F%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE%20%D0%B2%20%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F.pdf

"Навредъ българското население въ Македония се гони и преследва за да го принудятъ да се отрече отъ своето име, отъ своя народъ. Въ лицето на всеки българинъ, гърците и сърбите виждатъ врагове на своята народность и държава. Техните правителствени органи знаятъ че се намиратъ въ чужди страни и безъ огледъ на съюзнически и братски задължения се заловиха съ страсть и омраза да преследватъ всичко що е българско. Убиватъ, биятъ и ругаятъ всички народни представители. Съ затвори и изтезания искатъ да погубятъ народното самосъзнание и съ черенъ тероръ да лишатъ населението отъ право на свобода и миренъ животъ. Тия нечути насилия върху съвестьта на българина се придружаватъ съ явни и систематични ограбвания на неговия имотъ и изнасилване на семейната честъ. Българите въ Македония, изложени на такива жестоки изпитни, дирятъ вече нови средства за борба и самозащита.

За своята свобода Македония даде много жертви. Цели 35 години тя води неравна борба противъ турската тирания, изнесе 3 възтания и редъ кървави сражения против турците. Въ Македония няма българско село, нито българско семейство, което да не е пострадало и да не е дало скъпи жертви предъ олтаря на народната свобода. Ала безъ да се гледа на това, синовете на поробена Македония, още въ първите дни на войната се събраха въ София. Верни и предани на своята поробена родина, решиха съ нови жертви за да принесатъ нещо за успеха на свещеното освободително дело. Съ безподобно себеотрицание и ревность въ по-малко отъ месецъ време мирните и работни хора станаха калени ратници. Недостатъка на обучението те попълниха съ своя ентусиазъмъ. Приникнати отъ съзнание на общественъ дългъ буйно се понесоха не къмъ своите родни места, а тамъ, въ Тракия, където се решаваше съдбата на техната мила родина.

Македоно-одринските дружини, които носятъ названията на своите родни места, скоро покриха съ вечна слава знамето, което имъ връчи Нейно Величество Царица Елеонора. Въ редъ битки срещу повече турски войски те не отстъпиха и крачка назадъ. Не посрамиха ни българското си име, нито българската мощъ. Въ всички срещи съ неприятеля излезоха победители. Съ саможертвеность и храбрость те разбиха турските отряди въ Кържали, Гюмюржина, Деде-Агачъ, Фере, Ипсала, Кешанъ, Малгара, Еносъ, Кавакъ, Булаиръ, Ганосъ, Мерефте и Шаръ-кьой. Въ тия боеве плениха силниятъ отрядъ на Яверъ паша и отблъснаха съ цената на много жертви турскиятъ десантъ при Шаръ-кьой..."

"ВЪЗВАНИЕ
Къмъ нашите братя въ Македония и Одринско


Братя,
Следъ петвековно страшно тегло и надъ васъ огрява вече зарята на свободата. Вашите страдания и мъки покъртиха сърдцата на вашите свободни братя. Отъ святъ дългъ на братско състрадание те се притичатъ на помощъ, за да ви освободятъ отъ турския хомотъ. При васъ идатъ съюзени вашите братя по вяра и кръвь; те напустнаха своята мирна работа и взеха оръжие. Съ цената на своето самопожертвование искатъ да извоюватъ за васъ поробените свобода и човешки права. И за своето самопожертвование не искатъ друго, освенъ да въцарятъ миръ и редъ въ нашата родна земя...
Братя,
Посрещнете съ венци на триумфъ храбрите ратници на свободата! Те ви носятъ съ цената на своята кръвь правда и миръ. Покрийте техния пътъ съ цветя и слава! Не жалете нито имотъ, нито животъ, защото и те не пожалиха за васъ нищо. Всичко мило и драго даватъ за вашето освобождение...
Братя,
Нашето народно тържество е победата на кръста надъ полумесеца, и нашата свобода е награда за вечната правда, която душата създава и разума осветява.
Да живее свободата!
Да живеятъ храбрите освободителни войски!
София, 5 октомврий 1912 г."

"Навсякъде въ Македония народътъ посрещна съ цветя и радость освободителните съюзни войски, посрещна ги съ отворени обятия, като съюзници на България. Следъ първата радостъ на много места населението взе оръжие, което бе успяло да скрие отъ турците и взе активно участие въ всички боеве...Но, уви, безъ да се гледа искреностьта и братската любовъ на македонските българи, действията на сърбите и гърците внесоха скоро големо смущение. Те системно наченаха да преследватъ всичко що е българско. Съюзници на България не могатъ нито да търпятъ, нито пакъ да гледатъ  всичко що е българско. Техната душа диша презрение и ненависть къмъ българина. И най-просветените органи на властьта не се стесняватъ да казватъ на населението, че ще отрязватъ езиците на всички, които говорятъ български.

Преследванията на сърбите и гърците въ Македония са насочени противъ живота, имота, честьта, езика и съвестьта на българите. Българските свещеници се заставляватъ да се отказватъ отъ екзархията. Българските учители се каратъ да идатъ въ Белградъ да се приготовляватъ за сръбски учители, а българските училища се затварятъ, се горятъ. Всеки българинъ който не се изяви за гръкъ, или сърбинъ, се ограбва, бие и се оскърбява. Всяка българка е изложена на поругание. Всеки взелъ участие въ опълчението противъ турците, който носи български гербъ, се изтезава и герба му бива откъснатъ и газенъ. Даже българските кръстове за храбростъ не са пощадени отъ сърбите. И всички български владици сега въ Македония са изолирани отъ населението и се държатъ подъ най-строгъ арестъ и надзоръ отъ сръбските власти. Много български архиерейски намесници и свещеници са бити и затворени. Затворите въ Македония са пълни съ българи, безъ да са провинени въ некое престъпление, освенъ, че са българи. Мнозина отъ тяхъ безследно са погубени отъ сръбските власти...

Отъ горните факти ясно се вижда, че съюзниците сърби и гърци зле са разбрали своята задача. Водени отъ тесни и крайни егоистични цели, те се отклониха отъ начертания пъть на избавители и спасители на поробените и взеха пътя на безогледни средства на своите пропаганди да сломятъ българската мощь, като задушатъ съ насилие народния духъ...

Но, както до освободителната война, тъй и сега българите въ Македония безъ колебание повдигатъ гласътъ си на възмущение и влизатъ въ нова борба, за да види и се убеди за лишенъ пътъ светътъ, че са били по езикъ и съзнание, по чувства и стремежъ българи и такива ще си останатъ. И ако турците бяха безсилни въ продължение на цели петь века да сломятъ тяхното упорство и погубятъ тяхната народность, като я лишаваха отъ свобода и човешки права, то сърбите и гърците още по-малко ще успеятъ да постигнатъ и осъществятъ съ безогледни средства своите пъклени планове...

Заблуждаватъ се всички, които мислятъ съ насилни средства да постигнатъ дележа на Македония и съ това да задоволятъ своите политически претенции. Всяка педа земя откъсната отъ Македония ако не смущава сега съвестьта на грабителите, то тя ще помрачи тяхното спокойствие и безопасность за много години; ще ги терзае и измъчва, защото за минута са се увлекли по пътя на безумието...

Ако европейската дипломация и балканските народи искатъ да постигнатъ траенъ миръ съ едно разпокъсване на Македония, която по душа е неделима, то те вършатъ една лоша услуга на мира. Културно економическите интереси на всички просветни държави налагатъ императивно щото всяка балканска държава да прибере своите сънародници въ естествените си граници и да се предаде изключително на своето мирно и културно развитие. И никой не трябва да очаква повече отъ това, което единъ потиснатъ и онеправданъ народъ може да направи въ борбата на своето избавление и самосъхранение.

Ние, сдружените представители отъ цела Македония, считаме за свой свещенъ дългъ, като констатираме фактическото положение на нещата, да привлечемъ просветното внимание на всички заинтересовани фактори на Балканите и да предупредимъ, че изкуствените политически комбинации неминуемо ще докаратъ смутове и отново ще нарушатъ мира.
София, 15 априлъ 1913 г."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #28 на: Декември 28, 2014, 09:35:11 »

В страната на сълзите - 1924 г., Панчо Михайлов от Щип, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=513

http://strumski.com/biblioteka/?id=261

"Сърби минаха презъ селото
Есенния день догаряше, когато съ четата потеглихъ къмъ колибата на дедо Велко. Следъ опожаряване на селото му отъ сърбите, той се бе прибралъ горе въ планината, въ колибата си, гдето въ мирно съжителство съ гората доживяваше последните си самотни дни. Трябваше да видя тоя старецъ, едничкия живъ свидетелъ на сръбска вандалщина и жестокость, и отъ неговите уста да узная подробности около проявяването на последните. Съ мъка се катерехме по стръмната козя пътека, спъвани отъ мрака и гъстата мъгла. Следъ 5 часовъ уморителенъ походъ, заядливъ кучешки лай разкъса тишината и бавно, блъскайки се отъ бука на бука, се понесе съ мъглата нагоре и замре въ отсрещните гори. Доближихме колибата. Едъръ планинецъ, застаналъ до входа и, подпренъ на своята стара другарка - къса манлихера - съ затаенъ дъхъ следеше приближаването ни. Шарко весело махаше опашката около стареца и съ подскачане, квичене и целуване ръката, съобщаваше му за пристигането на близки нему по зла участь, кръвь и душа хора. Луната за мигъ освети набръчканото лице на стареца, върху което преживения ужасъ бе наложилъ своя печатъ...Влезнахме въ колибата и въ колело насядахме около огъня...

- Деца, деца,  живея ето 82 г., преживелици бурни са минали презъ главата ми, билъ съмъ на два пъти осъжданъ за политически дела на 15 г. затворъ, видялъ съмъ зловещия Куршумли ханъ, мрачния Диаръ Бекиръ, познавамъ ужасите на войната, но това, което стана въ нашето село, на 17. XI. 1923 г., не се подава на описание...Внучетата ми презъ целия день палаво си играеха покрай мен, закачаха ме, дърпаха ме за мустаките, катереха се по гърба ми...Настъпи мракъ. Внезапно твърде нервно, но дружно залаяха селските псета. Следъ тяхъ, светълъ, буенъ огънь блесна въ западната окрайнина на селото и освети целата околность. Не следъ много такива пожари пламнаха и по другите окрайнини на селото. Отвредъ запълзеха огнено-червени езици. Огненъ день изъ улиците, изъ които бесно виеха кучетата. Тълпа съ кръвясали очи насили дворните порти и навлезе въ пространния дворъ на къщата ми. Една група от нея се отдели и бързо се насочи къмъ вратата на къщата. Докато се опомня, групата се озова въ стаята ми. Приклади и ритници заиграха по старческото ми тело. Псувни и гаври раздираха ухото ми. Почувствувахъ, че некой ме улови за гърлото и така силно ме стисна, че всичко предъ менъ се разискри. Когато се опомнихъ, видехъ се вързанъ така жестоко, щото гръдния ми кошъ бе излязълъ чувствително напредъ. Предъ менъ стоеха въоръжени и въ четнишка униформа кочанския окол. началникъ М. Вуковичъ и сръбските войводи на разбойническите чети.
- Тебъ ли те казватъ Велко и ти ли си билъ българския учитель въ това село? - грубо ме запита началника.
- Дълги години въ миналото билъ съмъ учитель, но сега живея въ къщи последните си дни, за разтуха на децата - отговорихъ му азъ.
- Защо приказвашъ на български езикъ? - втори пъть ме запита началника като ме стрелна съ острия си погледъ.
- Българинъ съмъ и на този езикъ съмъ говорилъ още като дете. На този езикъ азъ съмъ училъ децата.
- Удушете този песъ и нека душата му хвъркне и се слее съ пламъка на къщата му! - разярено кресна началника.

Започнаха да ми поставятъ ямка на шията. Въ този моментъ въ стаята нахлу остъръ димъ, примесенъ съ пламъци. Азъ останахъ самъ спокойно чакащъ да ме обхване пламъка и въ него да намеря края на своя земенъ пъть. Въ съседната стая чухъ охкания и викове: "Не ви е грехъ и срамъ" и следъ туй силно изохкване и пакъ тишина. Разбрахъ, че снахите ми преди да бъдатъ изнасилени и убити бяха и ограбени. Чуваше се само пръщенето на падащите въ пламъка греди и жалкото виене на Шарко. Когато бяхъ изгубилъ всяка надежда за животъ, единъ силно запъхтялъ се войникъ тичешкомъ влезна въ стаята, която набързо прострели съ погледа си и като ме видя свитъ на кълбо, спусна се върху ми и каза: "Не се страхувай, дедо. Азъ съмъ войникъ, хърватинъ по народностъ и дойдохъ да ти помогна!" и бързо като разряза въжета и освободи ръцете ми, хвана ме за ръката и ме поведе презъ огнените улици. Стигнахме до гората...Юнаци, велика печаль се разлива по сърцето ми и иска да затъмни всичко. О, Македонио, Македонио, името ти е скръбъ." Сълзи бликнаха изъ старческите му очи, задави се, зарида и млъкна...

Раздяла
Въ паметъ на Весовъ и Кушевъ

"Г-нъ Чавдаръ, нося ви бърза поща отъ Богданъ..." Побързахъ да отворя пакета съ писмата. Не зная защо огненъ трепетъ пропълзя изъ душата ми и азъ инстинктивно въздъхнахъ. Някакво предчувствие подкоси жилавата ми снага, а ръцете отказаха да ми се подчиняватъ. "...Твоите другари Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ загинаха въ безсмъртна величава борба съ общия врагъ на българското племе при стените на борческо Крушево и исторически Вардаръ. Миръ на праха имъ!"

Ледна болка разтърси снагата ми и почувствувахъ душата си въ мъгла. Гръдьта ми се проби отъ мечъ. Кръвьта се сля съ мисъльта ми. Ръцете увиснаха, краката се подкосиха, а въ погледа ми искряха огнени звезди топящи се въ неизвестность и тъга. Чувствувахъ ръката, свита въ юмрукъ чиличенъ, да сочи карабината къмъ западъ...Когато се опомнихъ, усетихъ дълга къмъ Македония да ме крепи.

Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ бяха войводи. Заминаваха съ чети за Велешко. Менъ се падна честьта да придружа тия хвъркати юнаци до брега на мътенъ кървавъ Вардаръ. Споменътъ отъ тоя ми маршъ съ тяхъ дълбоко се вряза въ паметьта ми и зъбътъ на времето не ще успее да го запрати въ забвение. Пътувахъ съ мълчаливци - двамата мълчеха. Въ мълчание живееха своя животъ. Денемъ сгушени единъ до другъ се вслушваха въ пулса на Македония, когато надъ тяхъ слънцето жестоко хвърляше своя жаръ. Дните бавно течеха. Често поглеждаха часовниците си. И когато нощъ падаше надъ тая земя, де всичко тръпне въ мъка и горесть и когато всички хора отъ долините навлизаха въ съня, Весовъ и Кушевъ ставаха и водеха другарите си на пъть далеченъ, но желанъ. Напредъ вървяха войводите, а следъ тяхъ редица отъ левенти юнаци. Отъ върховете на планините къмъ бреговете на Вардаръ слизаха великаните Весовъ и Кушевъ и бързаха къмъ...Голгота.

Въ день на велика радость, призори подъ ниския врежъ, де е текла най-благородната българска кръвь - четите се спряха на станъ. Предъ насъ древния Вардаръ съ своята епопея, на брега на който Любе се изправи, за да изплаче своята любовъ: "О, свещена река! Защо сънливо плискашъ живи си води? Нима не чувствувашъ юначните крака на твоите братя, дошли тукъ да влеятъ животъ, светлина, любовь? Стоимъ тукъ предъ гъвкавото ти тяло съ безаветна любовъ къмъ тебъ и втори пъть ти даваме клетва за верно служене народу." И Вардаръ заплиска бурните си води, целувайки бреговете съ бялата си гръдь, така много въ миналото опръсквана отъ алена българска кръвь и шумно ни приветствува...

Денятъ мина въ мъчително очакване на нощьта. Вардаръ, отстоящъ на 20 крачки отъ насъ, продължаваше своята жестока песень, тоновете на която бяха огненъ зовъ къмъ всичко дейно и идейно българско за свещена борба съ вековенъ врагъ...Прелиствахъ миналото и чертаехъ бъдещето. Хвъркати юнаци летятъ надъ гори, поля, реки и сеятъ семето на свободата изъ Битолско - Охридско - Македония. Десетгодишна революционна борба и знамето на живота се развява надъ бунтарско Крушево за да прикове на укоръ и порицание "хуманна" и "човеколюбива" Европа. Следъ още десетки години ето и цялото българско племе на станъ за люта брань при Шаръ, Охридъ, Черна, Вардаръ, Струма и Егея...Корабокрушение!...Затишие!...Ново светло знаме, нови борби...Надъ тая земя, напоена съ много кръвь и натискана отъ могили отъ кости, безсмъртни духове витаятъ и ни будятъ. Въ Македония отново ще закипи революционната борба, въ която тирана ще намери своя залезъ, а бореца народъ - свещени права...

При стените на борческо Крушево и живописенъ Велесъ два великана чрезъ смъртьта се родиха. На една отъ най-чаровните невъзпяти до сега македонски планини два юнака лежатъ съ карабини въ ръка и зовъ за мъсть. Да целунемъ паметьта на Весовъ и Кушевъ, които въ собствената си смърть съзряха безсмъртието на тая страна, що навредъ се зове - страната на вечните сълзи.
Македония, 16. IV. 1923 г.

Въ паметъ на Ефремъ Чучковъ
Стъмни се. Възрадванъ тръгнахъ да следвамъ чичо Ефрема. Той ми ставаше първия учитель и ме водеше къмъ Малешевско...Денуваме средъ величави девствени гори, непокътнати отъ вековете и необезпокоявани отъ злия човешки кракъ. Въ Малешевско горите на вълни се губятъ хей тамъ далечъ нейде въ хоризонта. Окото се потапя въ неузнаваема наслада. О, колко хубава е Македония въ тази си часть! Никога азъ не съмъ билъ тъй щастливъ, както подъ южното небе на Малешевско. Дните преминаватъ въ някакво си блажено опиянение. Тукъ, въ благоухаещия въздухъ на дивните малешевски планини, при общуването ми съ винаги веселия Чучковъ, при изгревъ и залезъ на слънцето, азъ за пръвъ пътъ станахъ щастливъ, азъ се преродихъ. "Азъ каня всеки българинъ да посети тая часть на Македония, за да може по-силно да обикне Родината си..." - често ми казваше Чучковъ..."
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Една книга за геноцидът в Македония
« Одговори #29 на: Февруари 28, 2015, 02:44:41 »

Жизнеописание Митрополита Охридо-Пловдивскаго Натанаила (автобиографични бележки)

http://strumski.com/biblioteka/?id=417

"Азъ, първи Екзархически Охридски Български Митрополитъ Натанаилъ, съмь се родилъ, първо дѣте на родителитѣ ми, въ 1820 година, Октомврий 26, въ Македония, въ Скопското село Кучевиста, отъ родители чисти Бугари (Българе), Православни християни, прости, безкнижни, земледѣлци: Стоянъ и Стоя Бойкикеви. Іеромонахъ Манассия, отъ селския монастиръ "Святи Архангелъ", ме е кръстилъ и ме е именувалъ Нешо или Недѣлко...

Цариградската Патриаршия, обезпокоена отъ Скопянитѣ, бѣше се произнесла така: "Тѣ сами да си избератъ человѣкъ за Владика, за да имъ се рѫкоположи отъ Патриаршеството." Тогава х. Трайко и другитѣ съселени, поддържани отъ Амзи Паша, за да се избаватъ отъ Цариградски пратенници, бѣха опрѣдѣлили за това нѣщо свещеника Димитрий, Протосингела и иконома на Архиерейскиятъ домъ. Попъ Димитрий, ако и да бѣше протосингелъ и Икономъ на владичкиятъ домъ и макарь да знаеше много добрѣ да говори и да чете по гръцки, но въ всичкиятъ си животъ, въ църква и вънка въ свѣщенодѣйствие, не употрѣбяваше гръцко четение или пѣение. Той бѣше чистъ отъ старитѣ българе българинъ, и бѣха увѣрени, че патриаршеството ще потвърди избиранието му. Надѣждитѣ останаха суетни, когато неочаквано въ Скопіе се яви владикатаГавриилъ, около есеньта на 1833 година. Не помина много врѣме, въ сѫщата година, дойде онъ въ селото Кучевиста, да начне да събира Владичнина, а отъ селото посѣти онъ и Монастирьтъ, придруженъ съ нѣкои отъ по-главнитѣ селски чорбаджии. Единъ день като обѣдваше съ чорбаджиитѣ, подобно на прѣдшественницитѣ си, Гавриилъ заговори за Монастирьтъ. Чорбаджиитѣ му отговориха: "Господине! Ние на Владицитѣ сме давали всичко споредъ какъ е било опрѣдѣлено, на тебе и ке прѣдадеме, но да ни се не мѣшишъ на монастирчето. Селото ни е работило на тия негови здания и нивитѣ и лозята негови работатъ се повише отъ селото. Ви казуваме, за това монастирче, четири владици въ 4 години се испѫдиха отъ Скопіе. Ако имате и вие това намѣрение да се закачите за монастиря, то ви казваме открито, сега отъ овдѣ да се качишъ на коня, па да отидешъ право въ Стамболъ, отъ кѫдѣ сте дошли." На това владиката отговори: "3найте, и я сумъ бугаринъ, моя майка е бугарка, я сакамъ сосъ васъ да живимъ". Съ това се и свърши вече разправията за Монастирьтъ, и Гавриилъ остана Скопски владика до смъртьта си...

Учителътъ Николай ни прѣподаваше на двамата уроци по Славенска граматика Захаріядисова и Мразовича, а по Български, по граматиката на Неофита Рилски. Другитѣ, по взаимно-училищната метода, прѣдмети, той ни прѣподаваше на Български езикъ, споредъ желанието на стареца ми Манасия. Тъй слѣдвахме до мѣседъ декемврий, сѫщата година, прѣзъ което врѣме усвоихме доста граматически правила и свободно начнахме да правиме разборъ по етимологията и синтаксата...И така, отъ 23 Априлия 1835 година до 10 Иулия 1836 година, освѣнъ другитѣ взаимноучилищни прѣподаваеми прѣдмети, азъ доволно успѣхъ да усвоя правилата на Славянската, Българската и гръцката граматика, така щото прѣвождахъ, отъ славянски на български, съ малко погрѣшки, отъ тълкованието на Евангелието Теофилакта Българскаго и отъ гръцки на български съ помощьта на лексикони. Прѣзъ всичкото врѣме на нахождението ми въ Самоковъ и при всичкитѣ ни юношески играчки, не можахъ да заглуша родената у мене мисъль за калугерство...

Въ 1857 година, на декемврий 23-й, Савва (Георги) Раковский, съ Павелъ Громадовъ, родомъ отъ търновското село Арбанаси, дойдоха въ монастирътъ Добровецъ да зематъ и моето мнѣние за като какъ би могло да се издава единъ вѣстникъ въ Белгия, по француски и български, съ който да се освѣтляватъ европейскитѣ народи по нашето църковно и политеческо състояние. Понеже това не можеше да се осѫществи друго-яче, освѣнъ съ събирание суми, то найде се нуждно да се събере това количество чрѣзъ подписка. Това и стана. Раковский и Громадовъ взеха единъ тефтеръ, прошнурихме го съ моя печатъ и подписъ скрѣпихме го и азъ пръвъ подписахъ сто австрийски минца, които дадохъ веднага, послѣ това подписката се поднесе на каймакамина Вугуриди и други. Раковский между това обшета въ Молдава нѣколко монастири и събра доста български стари рѫкописни документи и тръгна къмъ Галацъ и Болградъ съ намѣрение, ако се може, въ тия мѣста да издава вѣстникътъ, за което азъ му направихъ печатъ, съ левъ български...

Въ тия врѣмена получихъ отъ Илариона Макариополскаго изъ Цариграда, писмо, въ което ми съобщаваше, че се искали отъ патриарха человѣци за български архиреи за българскитѣ епархии, та ме пригласяваше и азъ да стана такъвъ. На писмото азъ му отговорихъ, че азъ ще се старая до колкото ми е възможно, щото на всичкитѣ български еперхии да се назначатъ Българи архиреи, но че е немислимо за менъ да подклоня главата си подърѫката на гръцкий патриархъ. Това писмо може и досега да се пази у прѣосвещенний Григория Русщукский...

И така, азъ вече открихъ, че всѣки тѣгли чергата си къмъ себе и всѣки иска да работи на счетъ на българското нещастие. Слѣдъ това се върнахъ при Раковски, комуто разказахъ подробно за случившето се и добавихъ: "слушай, Раковски! Нашитѣ хъшове да си мируватъ до настѫпване на благоприятенъ случай; да се не прѣдаватъ: нито на сръбска, нито на гръчка, нито на влашка страна, макарь да ни обѣщаватъ всевъзможни помощи; но да се заемеме всички за църковнийтъ ни въпросъ, — той ще ни избави и ще ни даде и духовна и политическа свобода"...

И така, въ недѣля, 24 септемврий 1872 година, схизмата се произнесе въ патриаршеската църква. Въ сѫщия тоя день и въ сѫщото врѣме, въ българската черква въ Балацъ, ставаше истинско народно тьрѫество. Н. Блаженство, въ съслужение съ всичкитѣ архиереи, извьрши Богуслужение и азъ бидохъ рѫкоположенъ въ чинъ архиерей на Охридско-Прѣспанский прѣстолъ, посрѣдъ безчислено множество българи, които се бѣха стѣкли изъ всичкитѣ краища на Цариграда. Тъй величественно и блѣстяще народно тържество едва ли нѣкогашъ е ставало въ турската столица. По тоя ликующъ случай, азъ произнесохъ слѣднята рѣчь:
 
Блаженнѣйший владико и высокопреосвященнѣйшіи
архипастыри!

Предстоещи предъ Васъ, които сте обыколены отъ собраніе на родното ни православно испълненіе на истиннытѣ сынове Новаго Израиля, представляватъ ми ся онія пророцы и учители на Антіохійска въ Апостолско време Церковь, на които Духъ Святый рече: "отдѣлете Ми Варнаву и Савла на дѣло, на неже прызвахъ ихъ". Нѣма никакво сумненіе, що и сега той истый Святый Духъ обитава, живѣе и животвори, двига и дѣйствува въ наша православна церковь, — церковь, която е утвьрдена на основаніе Пророковъ и Апостоловъ, сущу краеуголну Самому Іисусу Христу; — Церковь, която ны омыла съ баня водна свѣтаго Крещенія во имя святыя Троицы в която ны отхранила сосъ млеко на ученіето Христово. Вѣрувамъ и исповѣдувамъ, що чрезъ таинственно внушеніе и дѣйствіе на тойже святый духъ ся изволи и Вамъ, който споредъ неложното свидѣтелство слова Бижія, сте негово обиталище, щото едногласно да сьмь отъ вась избранъ, одобренъ и опредѣленъ на дѣло церкви Бога жива въ тая страна и въ това мѣсто на милото ни отечество, които сѫ освящены съ стѫпкитѣ на оногова, когото Антіохйскитѣ Пророцы и учители бѣхѫ отдѣлили на дѣло, на което Духъ святый го е викалъ. И мнѣ на моята немощь, не ми остава нищо друго, освѣнъ да преклонѭ колѣна на сердеіната и умственната ми воля предъ васъ и предъ невидимо присутствующаго тука Великаго Бога и Спаса нашего и всеосвещающаго Духа святаго, и смиренно и въ умиленіе сердца да произнесѫ: буди воля Божія! буди по глаголу вашему!

Но коя е тази страна и кое е това мѣсто отъ любезното ни отечество, къмъ които отсега требува веке да е устремленъ слабыйтъ ми взоръ и слабытѣ ми силы? Тая страна е чудната отъ незапаметны вѣкове Македонія! — тая завѣтна стара Българія, която е драгоценна не токмо заради насъ Българе, но и заради всекого славянина; отъ която свѣтъ на ученіето и вѣрата Христова возсія, озари, просвѣти и съгрѣя всичкитѣ славянски сьрдца, — всичкитѣ славянски души. Кое е това мѣсто, което ми ся вручава отъ Васъ, Блаженнѣйшій Владико! въ особното ми сохраненіе, попеченіе и внимателность. каквото едно най драгоцѣнно сокровище? Това е оный чудный нѣкогашь и славный Охридъ и негова Богуспасаема Епархія! Това е то мѣсто, отъ гдѣто изникна оный знаменитыи предъкъ нашь — Іустиніанъ Великій, на когото цариградската царска корона блѣщеше, и коѭто украшаваше онъ съ своитѣ великы и мудры дѣла! Това мѣсто, отъ гдѣто Первосвященноначалницы на Българската Церковь въ продълженіе на дванадесеть векове отъ престола славы и величія цьрковнаго осеняваха Българскій народъ съ небесно благословеніе! Но за тая и послѣ тая дванадесеть-вѣкова негова слава и величіе что представляваше оно до сега, какъ не едно мрачно, обезславено, уничижено и жалостно состояніе, въ което немилостивата судбина го врына чрезъ желѣзната рука на пронырливото, лукавото, ехидническото и враждебното едновѣрно намъ грьчко духовенство и народъ? Е това мѣсто, отъ гдѣто нѣкогашь царскійтъ вѣнецъ на славныйтъ ни Симеона блистаеше съ свѣтлы и Богопросвѣщенны Григоріевцы, монаси Дукси и Храбровцы, Константиновцы и Іоановцы Екзарси Българскы, произшедши изъ повыше отъ три тысящи достойны ученицы на достойныйтъ си учитель святаго Климента Охридскаго!..."

"Н. Пр. Архимандритъ Мелетій Зографскій ме привѣтствува съ слѣднята рѣчь:

Новопоставленный Архипастырю!

Силното чувство на радостьта, което днесь е овладѣло всичкытѣ Българскы сьрдца и всичкытѣ правдолюбивы хора, подбужда и мене, като Българина и постриженца на Зогравската въ Св. Гора българска обытель, да ви кажѫ двѣ думы въ тъзи тържественнѫ минутѫ.

Днесь наистинѫ вече са удовлетворява прахътъ на Юстиніана Великаго, който лежи въ тъзи тука славна Османска Столица. Този великъ мѫжь, рожба на градъ Охридъ, имаше велико благочестиво желаніе и го испълни, когато украси свойя народъ съ самостоятелна Цьрквѫ, за сѣдалище на коѭто опредѣли родственныя си градъ, и коѭто потвьрдихѫ вселенскы и помѣстни събори а времето ѭ освети, и цариградската патріархія до преди 105 години ѭ припознаваше и почиташе, до като най послѣ водима отъ корыстолюбива цѣль противъ строгото запрѣщеніе на св. каноны, лукаво ѭусвои. Но ето за велико нейно посрамленіе и наказаніе, прѣдъ нейнытѣ очи и подъ носа и́ угасеныйтъ отъ неѭсвѣтилникъ — Прѣстолътъ на Св. Климента, ученикъ на святытѣ наши всеславянскы учители и просвѣтители Кирилла и Меѳодія, пакъ ся запалва въ Вашето лице и ще свѣти во вѣкы въ лицата на Вашитѣ прѣемници. А отъ дѣ ся зе тая искра за да ся запали този свѣтилникъ? — Отъ оная обытель, коѭто като че нарочно за това създадохѫ трима братья отъ рода на сѫщыя Юстиніана Великый а Българскытѣ царье съ надваряніе обезпечавахѫ съ богаты дарове. Реченната Зогравска обытель, Святителю, отъ като духово Ви отхрани, днесь като благовоннѫ жертвѫ вы дава на народа си въ замѣнѫ на онова съкровище, което тя пази въ себе си — праха на послѣднія Охридскый Патріархъ Арсенія, когото противницитѣ тамъ бѣха заточили безъ да знаятъ что правятъ съ това. Чудны сьвпаденія, дивны дѣлата на Божія Промысль! Да! това е точенъ признакъ, че Божіи Промисль ся грыжи за нашата правда, името на коѭто носи онзи блаженнопочившый и удовлетворенный днесь Византійскыя Императоръ — Българинътъ управда, прѣименованъ съ тождезначущата латинска дума Юстиніанусъ. Тъй Ваше Высокопрѣосвѣщенство носите името на онзи истинный Израилтянинъ Наѳанаилъ, въ когото, споредь Сьрдцевѣдца, нѣма лесть, слѣдователно които обыча и пази правдѫтѫ и който исповѣда Спасителя міра: Ты еси Сынъ Божій, Ты еси царь Израилевъ!

Тыя съвпаденія не показватъ ли, че главата на Цьрквата, Господь нашь Іисусъ Христосъ са грыжи за правдата на Българскыя народъ? Не е ли това доказателство. че задружно и сьрчно трѣба той да вьрви но който е тръгналъ пѫть на правдата и истината, въодушевяванъ, просвѣщаемъ и рѫководимь отъ Православната Вѣра, въ която са спасоха нашитѣ бащи, и врьхъ основаніе на която са учреди и сега ся възстановлява самостоятелната наша Цьрква?

Прочее, отъ себе и отъ страна на Зогравското братство привѣтствувамъ Васъ новорѫкоположенный святителю Наѳанаиле, въ лицето на когото всичко това ся сбѫдва и който днесь ще украшавате Климентовия прѣстоль сосъ неговытѣ добродѣтели и ревностъ къмъ просвященіето! Привѣтствувамъ Ваше Блаженство, който бѣхте честитъ чрезъ живущата въ Васъ благодать Св. Духа да запалите угаснѫлыя онзи свѣтилникъ! Поздравлявамъ народа си съ това тържество!

Но кой е причината на тая наша радость и на днитѣ на кого Българскыйтъ народъ ся наслаждава сосъ церковнытѣ си правдины? — Просвѣщенныйтъ прѣдобрыйть ни Господарь Султанъ Абдулъ Азисъ. Да живѣе убо Султанъ Абдулъ Азись! Да живѣе дѣятелныйтъ и вѣрный на Господаря ни великый Везирь и всичкытѣ други министри и велможи!"

Ето и словото сказано отъ П. Р. Славейкова, при рѫкоположеніето ми за пьрвый Българскый Архіерей за Охридъ:

Защо пакъ бихѫ и біѭтъ тъй шумно и весело клепалата въ народный нашь Сіонъ? Па що тѣ свыкватъ распръснѫтытѣ въ многолюднѫтѫ столицѫ Българскы сынове? Зашо съ засмѣны и радостны лица сѫ са стекли и стичатъ ся отъ всякѫдѣ днесь въ твоитѣ обятія вѣрнытѣ твои чада, о новый наніь Іерусалиме? Защо сѫ тѣзи кыткы, и вѣнцы цвѣтущы — свѣтлата емблема на общѫ радость, които украсяватъ днесь смиренный този храмъ. който до прѣди малко еще не ся украсяваше освѣнь се чернъ саванъ — тѫжна емблема на общенароднѫ жалость? Ето ламбады горящи, звънци звънящы, тиміамъ и смирна димящи ся. На какво тържество свыкано и собрано тържествува днесь Българското въ седмохълмныйтъ градъ населеніе? Не твоето ли възрожденіе празднува и слави то, страно многострадална и люлка на нашето народно бытіе? Ей и радва ся и весели ся и тържествува днесь весь той ликъ на разпытѣ отъ разны страны на нашето отечество присѫтствующи за важното събытіе, което става въ днитѣ му и което вижда сбѫдвано прѣдъ очитѣ си на този часъ. Не е ли, че ты оживявашь на-ново и ся повращашь въ народный животъ отъ който си быда силомъ оттръгнѫта? Твоитѣ чада, О, Майко Македоніе, отъ чуждѫ злобѫ отчуждаваны до сега отъ другытѣ си братія, срутватъ вьздигнѫтото за отдѣленіето имъ срѣдостѣніе; подавѫтъ рѫкѫ и ся съединяватъ съ чадата на единоутробнытѣ твои сестры — съединяватъ ся за вынѫгы, съединяватъ ся за общъ подвигъ и на общѫ сполукѫ.

Цѣльта е постигнѫта! Желаніето е испълнено! Кое Бьлгарско сьрдце може да не затупа отъ радость? Кой Бьлгарскый сынъ може да не тържествува и да не ликува за великото това приобрѣтеніе? О, наша си вече ти за напрѣдъ, и вѣчно наша, — общенародна, всебългарска, бѫди древня Святыне народна, светый, славный, и пьрвопрѣстолный граде, който си прьвъ понесълъ свещенната хоругва на черковната наша независимость. Охридъ! на твоитѣ хрыдове е былъ въдрузень непоколебимыйтъ стълпъ на духовнѫтѫ нашѫ свободѫ! Въ невлаемытѣ струи на сребристото при тебе езеро, въ рѫцѣтѣ на мудри и искусны кормчіи е опытанъ най напрѣдъ корабътъ на управленіето на народнѫ Българскѫ черковѫ! На твоитѣ поля сѫ засѣяны най напрѣдъ златытѣ сѣмена на възникнѫлото и зрѣющето нынѣ народно наше Единство, жьртва на което приносишь ты днесь своитѣ святы привилегыи, скѫпоцѣннѫтѫ коронѫ на твоѭтѫ пьрвопрѣстолность..."

Вечерьта на 25 число на марта 1874 година, съ Скопский Прѣосвещенний Доротей, се качихме на параходъ и на великий четвъртъкъ утромъ, прѣзъ страстната недѣля, 28 сѫщий, се явихме на Солунското пристанище, срѣтени отъ многочисленната българска народность и отъ други разнородни зрители, които най-много любопитствуваха да видятъ, да ли има нѣкаква промѣна въ капитѣ на българскитѣ владици...На другийтъ день, въ Петъкъ, Прѣосвѣщенний Доротей се отправи, по желѣзницата, за Скопие, заедно съ нарочно дошлитѣ отъ тамъ пратеници, а азъ останахъ нарочно въ Солунъ да празднувамъ, съ Българитѣ, Воскресение Христово. Найдохъ за нуждно незабавно, въ този сѫщийтъ день, да отида на конакътъ, при валията, и да му се прѣдставя съ Царскийтъ бератъ. Отъ тамъ потрѣбно бѣше да направя етикетнитѣ посѣщения, както на членоветѣ отъ мезлича, така и на по-знаменититѣ отъ турцитѣ. Ентусиазмътъ бѣше всеобщъ между Българетѣ, тѣ всички ликуваха отъ радость...Въ тридневното тържественно празднувание тука на Христовитѣ праздници, азъ не оставихъ да не посѣтя и да не поздравя съ Воскресение Христово Българетѣ, и богати, и сиромаси, по домоветѣ имъ, и квартиритѣ имъ, кѫдѣто ми ги указваха водачитѣ ми. Радость всеобща и веселие неописуемо бѣше изпълнило всичкитѣ български, и заможни и сиромашки кѫщи, едно по причина на празднуванието на славното и спасителното Христово Воскресение, и друго за това, че Македония видѣ вечь у себе си свой архипастиръ българинъ...

На другиятъ день по пладне тръгнахме къмъ Охридъ по пѫтьтъ, който иде прѣзъ мѣстностьта називаема Завой. Не далеко отъ Рѣсенъ влѣзохме въ село Янковецъ, въ което се отбихме въ селската църква да се помолимъ Богу и тръгнахме. Като начнахме да слизаме отъ вишиата на Завоя въ охридската равнина, на разстояние колкото единъ часъ отъ градътъ, се показаха хилядници и хилядници народъ отъ Охридъ и отъ околнитѣ села, съ свещенството, учителитѣ, учителкитѣ, ученицитѣ и ученичкитѣ които, като се приближихме, ни срѣтнаха както подобава и посрѣдъ тържественни пѣсни пѣяни отъ учителитѣ и ученицитѣ, влѣзнахме въ градътъ и пройдохме прѣзъ него, обсипувани на сѣкѫдѣ съ цвѣтя, до опрѣдѣленийтъ мегданлъкъ, гдѣто слѣдъ привѣтственнитѣ рѣчи на покойний Пърличевъ и други учители, азъ отговорихъ съ едно кратко, пастирско словце, споредъ обстоятелствата, благословихъ народътъ и отидохъ, прѣпроводенъ отъ множеството народно въ митрополитското сѣдалище, съ находящето се свещенство и градскитѣ и селскитѣ първенци...

Слѣдъ сключванието на Санъ Стефанскийтъ прелименаренъ трактатъ съ надѣжда, че на Берлинскийтъ конгресъ ще се опрѣдѣлятъ границитѣ на българското княжество споредъ този трактатъ, Екзархията съвършенно се прѣнесе въ Пловдивъ, въ послѣднитѣ числа на май мѣсецъ, 1878 година, кѫдѣто и ние, всички епархиални архиреи, дойдохме наедно съ Екзарха. Берлинский конгресъ раздѣли българский народъ и църковното му управление на три части: на собственно Балканско Българско васално княжество, на автономна Румелия и на подвластна на Султана Македония. Споредъ такова раздѣление, естественно бѣше, да изникне въпросъ: Какъ ще се управлява нашата българска църква съгласно съ султановийтъ даденъ намъ, на Българитѣ, ферманъ? За да се рѣши този въпросъ, потрѣбно бѣше, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа, да стане събрание отъ архиереитѣ и бившитѣ до тогава народни, въобще, дѣятели, по църковнитѣ работи. Такова събрание стана, подъ прѣдседателството на Негово Блаженство Екзарха Іосифа І-й. Въ засѣданието отъ архиереитѣ бѣха само Панаретъ Пловдивский и азъ, Натанаилъ Охридский, а отъ мирскитѣ бѣха: О. Чомаковъ, Ив. Пенчовичь, Дриновъ, Т. Бурмовъ, Н. Михаиловски, Димитрий Гешовъ и нѣколко други...

За моето управление както на Ловчанската, така и Пловдивската епархии и за личнитѣ ми дѣйствия по отношение къмъ частни лица, има живи человѣци и писменна архива, моя частна и митрополитска, тамъ може всѣки да се увѣри за всичко нѣщо.
Пловдивъ, 1900 година."
Сочувана