Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: На денешен ден  (Прочитано 166959 пати)

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1610
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1650 на: Декември 19, 2015, 08:12:58 »

19 декември

1904 година загива Цвятко Панов български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Панов е роден в костурското село Брезница, днес Ватохори, Гърция. Взима участие в Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година. След 1903 година е войвода в Костурско и Преспанско. Загива с цялата си чета в село Лънги, Преспанско.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1610
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1651 на: Декември 19, 2015, 08:13:52 »

19 декември

1907 година в Долна Гращица умира Димитър Попгеоргиев, известен още и като Димитър Беровски и Димитър Македонски. Той е български революционер, войвода и просветен деец от Македония. Роден през 1840 година в Берово, Малешевско, като баща му и брат му Иван са свещеници в града. Първоначално учи в родното си село, след което баща му го праща в гръцкото училище в Солун. През 1858 година постъпва в духовната семинария в Одеса, но не я завършва. Тук се запознава с Георги Раковски и попада под негово идейно влияние. По-късно емигрира в Сърбия и участва в Първата българска легия в Белград през 1862 година. През 1863 година постъпва за кратко като доброволец в сръбската войска. През периода 1863 - 1876 година Димитър Попгеоргиев подържа кореспонденция и сътрудничи на Стефан Веркович. По това време се запознава и с Арсени Костенцев. Той остава в сръбското княжество до края на 1865 година, когато с паричен заем от Стефан Веркович чрез Павел Шафарик успява да се завърне в родното си Берово. В края на 1865 година се завръща в Берово. От 1865 до 1868 година той учителствува в Берово, а по-късно и на други места в Малешевско Той донесъл пръв в Берово български учебници и изхвърлил от беровското училище сръбските книги. През 1873 година народът го избира за ръководител на училищните и църковните дела в общината. Всичките си усилия обаче той посветил на борбата за независима българска църква. Застава начело на борбата в Малешево срещу гръцкото духовенство. След като опитът да се присъединят към духовната власт на Българската екзархия и Дамаскин Велешки пропада, беровци започват открита борба. През 1874 година под негово ръководство селяните от Берово изгонват струмишкия гръцкия владика Йеротей, за което той е хвърлен в затвора. След бягство от затвора Попгеоргиев се установява в Цариград и влиза във връзка със Стоян Чомаков, Авксентий Велешки, Христо Тъпчилищов и други активисти на Българската екзархия. Заплашен от арест на турската полиция той се прехвърля в Солун. Междувременно недоволството на малешевци към Йеротей е било тъй силно, че през 1874 година Беровската българска община, поради отказа да бъде допусната до Екзархията, се обърнала към българския униатския епископ Рафаил Попов в Одрин да бъде приета в унията. Така Беровски е изпратен от българската църковна общност като придружител на Нил Изворов при обиколките му в района и се увлича от идеята за българска уния като средство за решаването на църковно-националния въпрос. Скоро обаче скъсва с униятството и достига до убеждението, че единственият начин за разрешаването на националния въпрос е политическата борба. В Солун през 1875 година оглавява подготовката на Разловското въстание, като създава революционно ядро около сдружението „Българска зора“. Станислава Караиванова заедно с майка си ушиват и извезват знамето за четата на Димитър Беровски. Съчиняват и песен за него през 1876 година, която му предават в писмен вид преди началото на въстанието. В нея се пее:
„Я дойди при мене българке
Ела след мен сестричке
Облечи бела премена
да идем в гора зелена“
По време на Априлското въстание Попгеоргиев е ръководител на Разловската чета. Въстанническите ѝ действия срещу турската власт се водят с променлив успех. В това време съратник на Димитър Беровски е и Никола Малешевски. След разгрома на въстанието Димитър Попгеоргиев продължава да води дружина из Малешевско, Пиянечко, Мелнишко и Петричко. Дейността ѝ се активизира особено след обявяването на Руско-турската война през 1877 година, като по това време четата се състои от 30 доброволци от Разловското въстание. Четник в четата е и брат му Костадин Попгеоргиев. В началото на 1878 година четата му се среща с тази на Ильо войвода в Пиянечко. Двамата войводи започват да установяват българска власт в целия Пиянечки край по долината на река Брегалница. След Берлинския конгрес Димитър Попгеоргиев взема активно участие в подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание от края на 1878 и началото на 1879 година. На 8 октомври 1878 година е определен за началник щаб на въстанието, като заема този пост до 29 октомври, когато е арестуван закратко, поради интригите на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич. От 19 ноември с.г. отново е войвода на чета от 50 доброволци и въстаници в Игралища, в района Каршияка, Петричко. В разгара на въстаническите боеве по инициатива на Натанаил Охридски и въстаническото ръководство била изпратена една делегация в Учредителното събрание в Търново, в която участвал и Беровски. Нейната задача била да изрази горещото желание на всички българи от Македония за обединение с България, но мисията завършила без успех. След потушаването на въстанието Беровски се установява със семейството си в Кюстендил. Назначен е за окръжен полицейски пристав на града, а през първата половина на 1880 година за пристав в Цариброд. По-късно е околийски началник на град Радомир. През 1884 година се оттегля в село Долна Гращица, Кюстендилско където закупува чифлик и се занимава със земеделие. През Сръбско-българската война от 1885 година Попгеоргиев застава начело на доброволческата чета на Ильо войвода, която на 4 ноември се присъединява към новосформирания Радомирски отряд и води боеве срещу сръбската Моравска дивизия. Награден е с орден „За храброст“. През 1895 година Попгеоргиев е сред основателите на македонско благотворително дружество „Македония“ в Кюстендил, на което е избран за съветник на настоятелството му. В края на годината през декември е делегат от Бургаското македонско дружество на Втория конгрес на Македонската организация. Домът му се превръща в база на македоно-одринското революционно движение. Според Христо Силянов Попгеоргиев е първият кюстендилски пунктов началник на ВМОРО. В действителност Димитър Попгеоргиев е председател на настоятелството на Кюстендилско македоно-одринско дружество между 1898-1899 година. За кратко време (18 юли - 12 септември 1902 година), когато кюстендилският кмет Михаил Давидов е отстранен от поста си по политически причини от правителството на Стоян Данев, Димитър Попгеоргиев го замества като председател на Тричленната комисия, управляваща кметството. На 12 септември 1902 година Михаил Давидов е възстановен на кметския пост. Неговият син Станимир Д. Беровски (1872-1945) съхранява бащините си архиви. През 1972 година част от тях са откраднати от скопски емисари. Откраднатите документи са обявени в скопски издания за „новооткрити”. От стреса причинен от тази кражба внукът на Беровски, който запазва наследения архив се разболява и умира.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1610
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1652 на: Декември 19, 2015, 08:19:59 »

19 декември

1916 година в Пловдив умира Петко Гогов Бобев, български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Бобев е роден в тракийското село Доганхисар, днес Есими, Гърция. Занимава се с търговия. Учи две години в Одринската българска гимназия. Бобев е църковно-училищен настоятел, както и съветник в българското архиерейско наместничество в Дедеагач. През 1897 година е арестуван от властите и затворен за три месеца. Бобев е член, а от есента на 1902 година - председател на околийския революционен комитет в Дедеагач.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1610
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1653 на: Декември 19, 2015, 08:22:44 »

19 декември

1946 година в София умира Стоян Попсимеонов или Симеонов или Симов, изписване преди 1945 година Стоянъ попъ Симеоновъ. Той е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Стоян Попсимеонов е роден на 14 октомври 1880 година във Велес, тогава в Османската империя. През 1902 година завършва българската духовна семинария в Цариград, а след това следва социални науки в Лозана, Швейцария. През 1905 година става учител в Одрин. Включва се в революционната дейност на ВМОРО и в периода 1905-1907 година е член на окръжния революционен комитет на Одринския революционен окръг. През 1908-1910 година е учител и училищен инспектор в Сяр и Солун, като продължава да работи за революционното дело. Участва в дейността на Съюза на българските конституционни клубове. На втория конгрес на организацията е избран за член на Централното бюро. Занимава се и с журналистика, а от 1911 година участва в редактирането на списание „Искра“ и вестник „Българин“, както на „Бюлгари“. След края на Балканската война се установява да живее в България. През 1923 година е избран за съветник в Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации при обединението на МФРО с неутралните братства. Член-учредител е на Македонския научен институт.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1610
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1654 на: Декември 19, 2015, 08:29:06 »

19 декември

2002 година в Скопие умира Александър Сариевски. Той e народен певец от Република Македония, един от най-значимите изпълнители на народни песни от македонската фолклорна област. Роден в село Галичник, средното си образование завършва в Скопие, когато и започва да свири на хармоника. През 1946 година записва в Македонското радио песента „А бре невесто око калешо“, с която започва неговата богата музикална кариера.Сред най-известните му песни са"Зайди, зайди ясно слънце","Де гиди, луди години","Убавото Стойне".Гласът му се откроява с неповторима мекота и емоционалност, топлина и характерна орнаментика. В песните си Сариевски пее за родния Галичник, изгубената любов, за гурбетчийството, но е познат и с многото си хумористични песни. Неговото музикално наследство е самобитна част от културно наследство на Република Македония, което той популяризира по света, пътувайки със съоснования от него ансамбъл „Танец“.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1610
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1655 на: Декември 23, 2015, 09:05:26 »

23 декември

910 година в Охрит умира Свети Наум Преславски или Наум Охридски. Той е средновековен български учен, книжовник и светец. Православната църква го тачи и като един от светите Седмочисленици. Сведенията за живота му преди пристигането в България са оскъдни. Има предположения, че е българин от Мизия. Според житието на Кирил и Методий от Климент Охридски, Наум участва в тяхната мисия във Великоморавия, а през 868 година е ръкоположен в Рим. През 886 година Наум е изгонен от Великоморавия, след като прекарва известно време в затвора, заради своята съпротива срещу влиянието на германския клир. Той пристига в България, заедно с Климент Охридски,Сава, Ангеларий и може би Горазд. Наум е сред основоположниците на Преславската книжовна школа първоначално в Плиска, където работи между 886 и 893 година. След като Климент Охридски е назначен за епископ на Дрембица през 893 година, Наум продължава работата му в Охридската книжовна школа. През този период той основава манастир на Охридското езеро, който по-късно носи името му.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1610
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1656 на: Јануари 20, 2016, 03:28:16 »

20 януари

1947 година в ареста е убит войводата Таню Николов Жеков, известен и като Тане войвода. Той е български революционер, виден деец на национално-освободителното движение на българите в Македония и Тракия, войвода на Вътрешната македоно-одринска и Вътрешната тракийска революционна организация, участник във войните за национално обединение. Таню Николов е син е на хасковския абаджия Никола Ангелов Жеков и Рада Стоева от село Кору чешме, днес Горски извор, Хасковско. Негов племенник, син на по-големия му брат Кою е друг легендарен български войвода - Никола Коев, известен с прозвището Мамин Колю. Таню завършва първи клас в Хасково. Там, в редовете на 10 пехотен родопски полк отслужва и редовната си военна служба, след което остава на свръхсрочна служба като младши унтерофицер, на строева длъжност - командир на взвод. Загубва твърде рано съпругата си, а скоро след нея умира и първородната им дъщеря. В края на юни 1902 се уволнява от армията с чин старши подофицер. На 28 юли 1902 г. Николов е покръстен във ВМОРО заедно с Димитър Запрянов от Марин Чолаков и Стефан Чакъров и през август 1902 година влиза като четник на ВМОРО в Гюмюрджинско с четата на Константин Антонов. Влязъл веднъж в революционната организация и заклел се в приятелство на Борис Сарафов, Тане Николов ѝ остава верен до края на живота. Тане Николов отначало е четник при Константин Антонов Сеченката, а от1903 година става самостоятелен войвода. С четата си участва в Преображенското въстание в Тракия, където остава и след въстанието. В революционната му дейност от този период влиза взривяването на железопътна композиция на мост край село Бадома (днес Палая, Палагия) в Тракия през юли 1904 година, извършено заедно с другарите му Митрю Карабелята от село Дервент, Дедеагачко и Петко Келя от селоМанастир, Гюмюрджинско, както и неуспешен опит за атентат на гара Кулели Бургас. Четата на Тане Николов води ред сражения с османските войски. В село Мерхамли (днес Пеплос), Ференско в края на декември 1904 след предателство и атентат срещу четата Тане Николов е ранен. Седмица по-късно, през януари 1905 води голямо сражение с редовна туска армия край село Манастир. През 1906 година Тане Николов се прехвърля като войвода на ВМОРО в Леринско, Македония. През април 1907 година е назначен за районен войвода в Прилепско, като действа и Велешко, за където заминава през м. май, с чета от 28 човека, снаряжени и подготвени в България. По време на пребиването си в Македония, четата неколкократно се преформира, с помоща на местните милиции, като за известно време функциите на помощник войводи са изпълнявани от Пано Арнаудов и Иван Смичков и редица други, популярни и по-късно, български войводи. Четата има за основна задача да води борба с въоръжената сръбска пропаганда, преследвайки четите на Йован Бабунски и Глигор Лямев из Бабуна планина. През юни 1907 година води сражения с турски аскер и сръбски чети при селата Кърстец, Попадия, Никодин и Ракле, Прилепско. През юли 1907 година е ръководител на обединените чети на Организацията, които участват в най-голямото сражение след Илинденско-Преображенското въстание, това при Ножот, Попадийски чукари и Ясенова глава, Прилепско. В района са събрани влезлите от България чети на Тане Николов, Михаил Чаков, Христо Цветков и Иван Наумов Алябака На инспекция е дошъл битолският окръжен войвода Петър Ацев със секретаря си. Към тях се присъединяват районните прилепски чети на Мирчо Найдов иГьоре Спирков. Подкрепяни са от местната милиция и селските чети на Секула Ораовдолски и Велко Попадийски. Почти цялата Костурска организационна чета, заедно с трима четници от Танювата и неколцина от четата на Михаил Чаков са разположени на Ножот. В отсътвието на войводата си Христо Цветков и ръководени от 19 годишният Атанас Попов от село Шестеово, Костурско и също толкова младият, самоотлъчил се юнкер от софийското военно училище,Трендафил Думбалаков от село Сухо, Солунско, брат на българските офицери Димитър и Михаил Думбалаков, въпреки заповедта от страна на войводския съвет, отказват да се изтеглят и остават под обстрела на превъзхождащите ги многократно турски сили. Срещу костурчани е струпан почти три хиляден редовен армейски корпус, командван от бъдещия устройвач на Хуриета, Енвер бей. Четниците загиват до един. Обединените чети губят общо 67 бойци в тази епопея, останала в съзнанието на населението и възпята в песните. Саможертвата на ножовци прави огромно впечатление и получава отзвук извън пределите на империята. Самите турски вестници не се смущават, че това се случва в тяхната държава и повлияни от скорошната Руско-японска война, по аналогия със самоубийствените атаки на японските самураи наричат сражението на Ножот - „джапон мурабеси“ на първите си страници. Европейският печат определя българските четници като „леонидови воини“, а в съзнанието на местното население Ножот остава като „МалкатаШипка“ и години наред отдават почит на падналите - тайно, по времето на Кралство Сърбия и с първо явно честване през 1941 година, когато Вардарска Македония е временно част от България. След сражението при Ножот, по решение на Битолският окръжен конгрес от август 1907, е назначен за ревизор на всички организационни чети в Западна Македония. До края на 1907 година Тане Николов с четата си води ред сражения със сръбски и гръцки чети и с турски редовни войски в Мариово. След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от санданистите на 28 ноември 1907, в началото на януари 1908 година Тане Николов заедно с побратима си Никола Костов Сиин от Мокрени пристига в София и предлага услугите си в охрана на Христо Матов и Васил Чекаларов, които са на прицела на санданистите. Като ревизор на четите в Западна Македония е с делегатски права от Битолски революционен окръг при участието си на Общия конгрес на ВМОРО, проведен през март 1908 година в село Жабокрът, Кюстендилско. След Младотурската революция от 10 юли 1908 година Тане Николов е сред дейците на ВМОРО, които, за разлика от течението на серчани - начело с Яне Сандански, се противопоставят на младотурския режим. В изпълнение на решението на Кюстендилския конгрес, Тане Николов заедно с Димитър Запрянов и Иван Москов, на 24 септември 1908 извършва покушение над Яне Сандански в Бошнак хан в Солун. Николов убива телохранителите на Сандански Мицо Врански и Танчо Атанасов, но самият Сандански е само ранен в плешката. След атентата Тане Николов се оттегля в България. През април 1909 година заедно с Апостол влизат отново в Македония, за да водят борба с младотурския режим. През февруари 1910 година, след среща с братя Бъкстон, Джеймс Баучер и Стаматов за уреждане на македонския въпрос е арестуван и интерниран от българското правителство във Варна. По същото време във Варна са Апостол Петков, Георги Занков, Стефан Чавдаров и други от старите войводи на ВМОРО. През март и април се провеждат и първите срещи между тях, с цел възстановяване на Организацията. Преоблечен като свещеник, в края на април 1910 година Тане Николов заедно с Дякон Евстатий напуска Варна и в началото на май участва в софийското учредително съвещание в дома на Михаил Чаков, при което се полагат основите на БНМОРО заедно с Апостол Петков, Христо Чернопеев, Георги Занков, Димитър Ляпов, Михаил Думбалаков, Антон Бозуков. В средата на май сборните чети на Тане Николов, Апостол войвода, Христо Чернопеев, Михаил Чаков, Дякон Евстатий, Стефан Чавдаров и Константин Самарджиев Джемото заминават за Македония и при село Ораново,Горноджумайско е първото им сражение с турските гранични постове. С Тане и Апостол се заема лично потушителят на въстанието в Албания - Енвер бей, като цяло Ениджевардарско е блокирано от османски войски. С нова чета Тане Николов влиза отново в Македония през 1911 година. Сраженията с турците започват още от село Влахи. Следват сражения при Рибното езеро, край Ел тепе, край село Сърбиново и село Палат и други сражения в Пирин и Беласица. След това Тане се разболява тежко и се оттегля на лечение в Рилския манастир, където е предаден на българските власти от игумена, който е санданист. През 1912 година четата с която Тане Николов отново заминава за Битолски окръг е организирана и въоръжена от габровското гражданство. Докато Тане Николов действа във вътрешността, междуособиците в Организацията не спират - Тодор Александровиздава окръжно срещу четата на Тане и горещо поздравява Христо Чернопеев, че се е заел с прогонването й. По същото време Яне Сандански отказва да участва в общо съвещание на войводите, за да решат как ще действат в условията на предстоящата война. Балканската война заварва Тане Николов с чета в Македония. Започва акция по прекъсване на телефонните и телеграфни връзки съвместно с четата на Борис Илиев. Води сражения край Крупник, Кресна, Мечкул и Сърбиново, Горноджумайско. Старите вражди между централисти, върховисти и санданисти са прекратени и четата на Тане Николов успоредно с тази на Яне Сандански се придвижва като авангард на Седма пехотна рилска дивизия при овладяването наРупелското дефиле. Николов води сражения при Пресека, Градово и на други места. В началото на 1913година Тане Николов се включва като охрана на Духовната мисия на Светия синод на Българската екзархия за покръщаване на помаците в Гюмюрджински окръг по направление Даръдере - Пашмакли. От юли 1913 г. се включва в Междусъюзническата война, като се присъединява към Скечанския отряд на полковник Данаилов. Участва в сражения с гръцки войски при Гара Бук,Чангър дере и Елидже. Нови сражения с турския аскер при Голям Палас (днес Рудозем). През септември 1915 Тане Николов вече е на разположение на щаба на Единадесета пехотна македонска дивизия. През 1917 - 1918 година, използвайки опита си в борбата със сръбската въоръжена пропаганда в Македония, действа в Моравско, където организира контрачетите срещу сръбските въоръжени отряди, действащи в тила на българската армия. Участва в успешното потушаване наТопличкото въстание през февруари 1917 година. Тане Николов е командир на партизанска рота, в чиито състав влиза неговият 47 планински взвод, и взводовете на войводите Тодор Оровчанов и Крум Зографов. Формирани са от стари и изпитани бойци на ВМОРО и задачата им е борба срещу сръбските чети на Коста Пекянец, Коста Войнович и други. В района на действие на ротата под командване на Тане Николов влизат старата сръбско-албанска граница, Велики Ястребац, Гайтан планина и част от Нишка околия. Помощник-войвода на Тане Николов тогава е Константин Кюркчиев. След Първата световна война Тане Николов е избран за член на ръководството на Вътрешната тракийска революционна организация. През 1920 година участва в организирането на българо-турска съпротива срещу гръцкото управление в Западна Тракия. През 1922 година е назначен за главен войвода на четите на новооснованата Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация и ръководи 13 български и 7 турски чети. Четите правят опити да организират останалото в Западна Тракия българско и турско население, разрушават съобщителни връзки, нападат гръцки военни постове и села на гръцки колонисти, заселени в български или турски села. След Деветоюнския преврат Тане Николов приема политиката на правителството на Александър Цанков за спиране на въоръжената борба срещу Гърция, в резултат на което турците се оттеглят от Вътрешната тракийска революционна организация, а едно от теченията във ВТРО, оглавявано от войводите Димитър Маджаров и Коста Георгиев създава друга ВТРО, продължаваща борбата. През 1924 г., след като е приет отчета му на редовен конгрес на ВТРО в Пловдив, се оттегля в Станимака. В същата година е интерниран в Никопол. Продължава да следи проблемите на освободителното движение. „В редовете на ВМРО има крайни недоразумения и ние, старите работници, които създадохме това дело, не можем да останем равнодушни и неми свидетели”, това е изводът от среща в София, в която участват и Михаил Чаков, Туше Делииванов, Атанас Лозанчев и други. Старият войвода не се намесва в уличните братоубийства през 20-те и 30-те години на 20 век, въпреки че често подпомага останали живи дейци на освободителното движение при материални затруднения. Всяка година на Архангеловден той дава курбан за убитите му четници, на който присъстват бежанци от Тракия и Македония. За да осигури старините си, войводата закупува през 20-те години няколко имота, сред които и мелница в Станимака. Таню Николов няма преки наследници, а осиновява племенниците си - деца на братовия му син Мамин Колю. Огорчен от отношенията помежду им и към имотите му, към края на живота си той променя намеренията си и завежда дела за разсиновяване. Финалът на бурния му живот е отбелязан от трагичен инцидент. През януари 1947г., след многократни конфликти с наемателите на мелницата му той нахълтва там въоръжен, тръгнал да урежда сметки. В разразилите се пререкания, довели до стрелба от негова страна, убива единия от наемателите и още четирима работници, след което се предава на органите на властта. Според Даниела Бурулянова и Христофор Тзавелла войводата е убит в ареста от комунистическите власти. В издадения от общинския лекар смъртен акт е отбелязано: „Смъртта е последвала от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)“. В съобщението на вестниците по повод развилите се събития и смъртта му лаконично се казва: „Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции.”
Коста Църнушанов приема, че Тане Николов е прототип на героя на Димитър Талев от романа „Гласовете ви чувам“, жестокия войвода Ганев.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!