Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: На денешен ден  (Прочитано 180610 пати)

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1650 на: Декември 19, 2015, 08:12:58 »

19 декември

1904 година загива Цвятко Панов български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Панов е роден в костурското село Брезница, днес Ватохори, Гърция. Взима участие в Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година. След 1903 година е войвода в Костурско и Преспанско. Загива с цялата си чета в село Лънги, Преспанско.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1651 на: Декември 19, 2015, 08:13:52 »

19 декември

1907 година в Долна Гращица умира Димитър Попгеоргиев, известен още и като Димитър Беровски и Димитър Македонски. Той е български революционер, войвода и просветен деец от Македония. Роден през 1840 година в Берово, Малешевско, като баща му и брат му Иван са свещеници в града. Първоначално учи в родното си село, след което баща му го праща в гръцкото училище в Солун. През 1858 година постъпва в духовната семинария в Одеса, но не я завършва. Тук се запознава с Георги Раковски и попада под негово идейно влияние. По-късно емигрира в Сърбия и участва в Първата българска легия в Белград през 1862 година. През 1863 година постъпва за кратко като доброволец в сръбската войска. През периода 1863 - 1876 година Димитър Попгеоргиев подържа кореспонденция и сътрудничи на Стефан Веркович. По това време се запознава и с Арсени Костенцев. Той остава в сръбското княжество до края на 1865 година, когато с паричен заем от Стефан Веркович чрез Павел Шафарик успява да се завърне в родното си Берово. В края на 1865 година се завръща в Берово. От 1865 до 1868 година той учителствува в Берово, а по-късно и на други места в Малешевско Той донесъл пръв в Берово български учебници и изхвърлил от беровското училище сръбските книги. През 1873 година народът го избира за ръководител на училищните и църковните дела в общината. Всичките си усилия обаче той посветил на борбата за независима българска църква. Застава начело на борбата в Малешево срещу гръцкото духовенство. След като опитът да се присъединят към духовната власт на Българската екзархия и Дамаскин Велешки пропада, беровци започват открита борба. През 1874 година под негово ръководство селяните от Берово изгонват струмишкия гръцкия владика Йеротей, за което той е хвърлен в затвора. След бягство от затвора Попгеоргиев се установява в Цариград и влиза във връзка със Стоян Чомаков, Авксентий Велешки, Христо Тъпчилищов и други активисти на Българската екзархия. Заплашен от арест на турската полиция той се прехвърля в Солун. Междувременно недоволството на малешевци към Йеротей е било тъй силно, че през 1874 година Беровската българска община, поради отказа да бъде допусната до Екзархията, се обърнала към българския униатския епископ Рафаил Попов в Одрин да бъде приета в унията. Така Беровски е изпратен от българската църковна общност като придружител на Нил Изворов при обиколките му в района и се увлича от идеята за българска уния като средство за решаването на църковно-националния въпрос. Скоро обаче скъсва с униятството и достига до убеждението, че единственият начин за разрешаването на националния въпрос е политическата борба. В Солун през 1875 година оглавява подготовката на Разловското въстание, като създава революционно ядро около сдружението „Българска зора“. Станислава Караиванова заедно с майка си ушиват и извезват знамето за четата на Димитър Беровски. Съчиняват и песен за него през 1876 година, която му предават в писмен вид преди началото на въстанието. В нея се пее:
„Я дойди при мене българке
Ела след мен сестричке
Облечи бела премена
да идем в гора зелена“
По време на Априлското въстание Попгеоргиев е ръководител на Разловската чета. Въстанническите ѝ действия срещу турската власт се водят с променлив успех. В това време съратник на Димитър Беровски е и Никола Малешевски. След разгрома на въстанието Димитър Попгеоргиев продължава да води дружина из Малешевско, Пиянечко, Мелнишко и Петричко. Дейността ѝ се активизира особено след обявяването на Руско-турската война през 1877 година, като по това време четата се състои от 30 доброволци от Разловското въстание. Четник в четата е и брат му Костадин Попгеоргиев. В началото на 1878 година четата му се среща с тази на Ильо войвода в Пиянечко. Двамата войводи започват да установяват българска власт в целия Пиянечки край по долината на река Брегалница. След Берлинския конгрес Димитър Попгеоргиев взема активно участие в подготовката и провеждането на Кресненско-Разложкото въстание от края на 1878 и началото на 1879 година. На 8 октомври 1878 година е определен за началник щаб на въстанието, като заема този пост до 29 октомври, когато е арестуван закратко, поради интригите на руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич. От 19 ноември с.г. отново е войвода на чета от 50 доброволци и въстаници в Игралища, в района Каршияка, Петричко. В разгара на въстаническите боеве по инициатива на Натанаил Охридски и въстаническото ръководство била изпратена една делегация в Учредителното събрание в Търново, в която участвал и Беровски. Нейната задача била да изрази горещото желание на всички българи от Македония за обединение с България, но мисията завършила без успех. След потушаването на въстанието Беровски се установява със семейството си в Кюстендил. Назначен е за окръжен полицейски пристав на града, а през първата половина на 1880 година за пристав в Цариброд. По-късно е околийски началник на град Радомир. През 1884 година се оттегля в село Долна Гращица, Кюстендилско където закупува чифлик и се занимава със земеделие. През Сръбско-българската война от 1885 година Попгеоргиев застава начело на доброволческата чета на Ильо войвода, която на 4 ноември се присъединява към новосформирания Радомирски отряд и води боеве срещу сръбската Моравска дивизия. Награден е с орден „За храброст“. През 1895 година Попгеоргиев е сред основателите на македонско благотворително дружество „Македония“ в Кюстендил, на което е избран за съветник на настоятелството му. В края на годината през декември е делегат от Бургаското македонско дружество на Втория конгрес на Македонската организация. Домът му се превръща в база на македоно-одринското революционно движение. Според Христо Силянов Попгеоргиев е първият кюстендилски пунктов началник на ВМОРО. В действителност Димитър Попгеоргиев е председател на настоятелството на Кюстендилско македоно-одринско дружество между 1898-1899 година. За кратко време (18 юли - 12 септември 1902 година), когато кюстендилският кмет Михаил Давидов е отстранен от поста си по политически причини от правителството на Стоян Данев, Димитър Попгеоргиев го замества като председател на Тричленната комисия, управляваща кметството. На 12 септември 1902 година Михаил Давидов е възстановен на кметския пост. Неговият син Станимир Д. Беровски (1872-1945) съхранява бащините си архиви. През 1972 година част от тях са откраднати от скопски емисари. Откраднатите документи са обявени в скопски издания за „новооткрити”. От стреса причинен от тази кражба внукът на Беровски, който запазва наследения архив се разболява и умира.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1652 на: Декември 19, 2015, 08:19:59 »

19 декември

1916 година в Пловдив умира Петко Гогов Бобев, български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Бобев е роден в тракийското село Доганхисар, днес Есими, Гърция. Занимава се с търговия. Учи две години в Одринската българска гимназия. Бобев е църковно-училищен настоятел, както и съветник в българското архиерейско наместничество в Дедеагач. През 1897 година е арестуван от властите и затворен за три месеца. Бобев е член, а от есента на 1902 година - председател на околийския революционен комитет в Дедеагач.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1653 на: Декември 19, 2015, 08:22:44 »

19 декември

1946 година в София умира Стоян Попсимеонов или Симеонов или Симов, изписване преди 1945 година Стоянъ попъ Симеоновъ. Той е български общественик и революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Стоян Попсимеонов е роден на 14 октомври 1880 година във Велес, тогава в Османската империя. През 1902 година завършва българската духовна семинария в Цариград, а след това следва социални науки в Лозана, Швейцария. През 1905 година става учител в Одрин. Включва се в революционната дейност на ВМОРО и в периода 1905-1907 година е член на окръжния революционен комитет на Одринския революционен окръг. През 1908-1910 година е учител и училищен инспектор в Сяр и Солун, като продължава да работи за революционното дело. Участва в дейността на Съюза на българските конституционни клубове. На втория конгрес на организацията е избран за член на Централното бюро. Занимава се и с журналистика, а от 1911 година участва в редактирането на списание „Искра“ и вестник „Българин“, както на „Бюлгари“. След края на Балканската война се установява да живее в България. През 1923 година е избран за съветник в Националния комитет на Съюза на македонските емигрантски организации при обединението на МФРО с неутралните братства. Член-учредител е на Македонския научен институт.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1654 на: Декември 19, 2015, 08:29:06 »

19 декември

2002 година в Скопие умира Александър Сариевски. Той e народен певец от Република Македония, един от най-значимите изпълнители на народни песни от македонската фолклорна област. Роден в село Галичник, средното си образование завършва в Скопие, когато и започва да свири на хармоника. През 1946 година записва в Македонското радио песента „А бре невесто око калешо“, с която започва неговата богата музикална кариера.Сред най-известните му песни са"Зайди, зайди ясно слънце","Де гиди, луди години","Убавото Стойне".Гласът му се откроява с неповторима мекота и емоционалност, топлина и характерна орнаментика. В песните си Сариевски пее за родния Галичник, изгубената любов, за гурбетчийството, но е познат и с многото си хумористични песни. Неговото музикално наследство е самобитна част от културно наследство на Република Македония, което той популяризира по света, пътувайки със съоснования от него ансамбъл „Танец“.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1655 на: Декември 23, 2015, 09:05:26 »

23 декември

910 година в Охрит умира Свети Наум Преславски или Наум Охридски. Той е средновековен български учен, книжовник и светец. Православната църква го тачи и като един от светите Седмочисленици. Сведенията за живота му преди пристигането в България са оскъдни. Има предположения, че е българин от Мизия. Според житието на Кирил и Методий от Климент Охридски, Наум участва в тяхната мисия във Великоморавия, а през 868 година е ръкоположен в Рим. През 886 година Наум е изгонен от Великоморавия, след като прекарва известно време в затвора, заради своята съпротива срещу влиянието на германския клир. Той пристига в България, заедно с Климент Охридски,Сава, Ангеларий и може би Горазд. Наум е сред основоположниците на Преславската книжовна школа първоначално в Плиска, където работи между 886 и 893 година. След като Климент Охридски е назначен за епископ на Дрембица през 893 година, Наум продължава работата му в Охридската книжовна школа. През този период той основава манастир на Охридското езеро, който по-късно носи името му.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1656 на: Јануари 20, 2016, 03:28:16 »

20 януари

1947 година в ареста е убит войводата Таню Николов Жеков, известен и като Тане войвода. Той е български революционер, виден деец на национално-освободителното движение на българите в Македония и Тракия, войвода на Вътрешната македоно-одринска и Вътрешната тракийска революционна организация, участник във войните за национално обединение. Таню Николов е син е на хасковския абаджия Никола Ангелов Жеков и Рада Стоева от село Кору чешме, днес Горски извор, Хасковско. Негов племенник, син на по-големия му брат Кою е друг легендарен български войвода - Никола Коев, известен с прозвището Мамин Колю. Таню завършва първи клас в Хасково. Там, в редовете на 10 пехотен родопски полк отслужва и редовната си военна служба, след което остава на свръхсрочна служба като младши унтерофицер, на строева длъжност - командир на взвод. Загубва твърде рано съпругата си, а скоро след нея умира и първородната им дъщеря. В края на юни 1902 се уволнява от армията с чин старши подофицер. На 28 юли 1902 г. Николов е покръстен във ВМОРО заедно с Димитър Запрянов от Марин Чолаков и Стефан Чакъров и през август 1902 година влиза като четник на ВМОРО в Гюмюрджинско с четата на Константин Антонов. Влязъл веднъж в революционната организация и заклел се в приятелство на Борис Сарафов, Тане Николов ѝ остава верен до края на живота. Тане Николов отначало е четник при Константин Антонов Сеченката, а от1903 година става самостоятелен войвода. С четата си участва в Преображенското въстание в Тракия, където остава и след въстанието. В революционната му дейност от този период влиза взривяването на железопътна композиция на мост край село Бадома (днес Палая, Палагия) в Тракия през юли 1904 година, извършено заедно с другарите му Митрю Карабелята от село Дервент, Дедеагачко и Петко Келя от селоМанастир, Гюмюрджинско, както и неуспешен опит за атентат на гара Кулели Бургас. Четата на Тане Николов води ред сражения с османските войски. В село Мерхамли (днес Пеплос), Ференско в края на декември 1904 след предателство и атентат срещу четата Тане Николов е ранен. Седмица по-късно, през януари 1905 води голямо сражение с редовна туска армия край село Манастир. През 1906 година Тане Николов се прехвърля като войвода на ВМОРО в Леринско, Македония. През април 1907 година е назначен за районен войвода в Прилепско, като действа и Велешко, за където заминава през м. май, с чета от 28 човека, снаряжени и подготвени в България. По време на пребиването си в Македония, четата неколкократно се преформира, с помоща на местните милиции, като за известно време функциите на помощник войводи са изпълнявани от Пано Арнаудов и Иван Смичков и редица други, популярни и по-късно, български войводи. Четата има за основна задача да води борба с въоръжената сръбска пропаганда, преследвайки четите на Йован Бабунски и Глигор Лямев из Бабуна планина. През юни 1907 година води сражения с турски аскер и сръбски чети при селата Кърстец, Попадия, Никодин и Ракле, Прилепско. През юли 1907 година е ръководител на обединените чети на Организацията, които участват в най-голямото сражение след Илинденско-Преображенското въстание, това при Ножот, Попадийски чукари и Ясенова глава, Прилепско. В района са събрани влезлите от България чети на Тане Николов, Михаил Чаков, Христо Цветков и Иван Наумов Алябака На инспекция е дошъл битолският окръжен войвода Петър Ацев със секретаря си. Към тях се присъединяват районните прилепски чети на Мирчо Найдов иГьоре Спирков. Подкрепяни са от местната милиция и селските чети на Секула Ораовдолски и Велко Попадийски. Почти цялата Костурска организационна чета, заедно с трима четници от Танювата и неколцина от четата на Михаил Чаков са разположени на Ножот. В отсътвието на войводата си Христо Цветков и ръководени от 19 годишният Атанас Попов от село Шестеово, Костурско и също толкова младият, самоотлъчил се юнкер от софийското военно училище,Трендафил Думбалаков от село Сухо, Солунско, брат на българските офицери Димитър и Михаил Думбалаков, въпреки заповедта от страна на войводския съвет, отказват да се изтеглят и остават под обстрела на превъзхождащите ги многократно турски сили. Срещу костурчани е струпан почти три хиляден редовен армейски корпус, командван от бъдещия устройвач на Хуриета, Енвер бей. Четниците загиват до един. Обединените чети губят общо 67 бойци в тази епопея, останала в съзнанието на населението и възпята в песните. Саможертвата на ножовци прави огромно впечатление и получава отзвук извън пределите на империята. Самите турски вестници не се смущават, че това се случва в тяхната държава и повлияни от скорошната Руско-японска война, по аналогия със самоубийствените атаки на японските самураи наричат сражението на Ножот - „джапон мурабеси“ на първите си страници. Европейският печат определя българските четници като „леонидови воини“, а в съзнанието на местното население Ножот остава като „МалкатаШипка“ и години наред отдават почит на падналите - тайно, по времето на Кралство Сърбия и с първо явно честване през 1941 година, когато Вардарска Македония е временно част от България. След сражението при Ножот, по решение на Битолският окръжен конгрес от август 1907, е назначен за ревизор на всички организационни чети в Западна Македония. До края на 1907 година Тане Николов с четата си води ред сражения със сръбски и гръцки чети и с турски редовни войски в Мариово. След убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от санданистите на 28 ноември 1907, в началото на януари 1908 година Тане Николов заедно с побратима си Никола Костов Сиин от Мокрени пристига в София и предлага услугите си в охрана на Христо Матов и Васил Чекаларов, които са на прицела на санданистите. Като ревизор на четите в Западна Македония е с делегатски права от Битолски революционен окръг при участието си на Общия конгрес на ВМОРО, проведен през март 1908 година в село Жабокрът, Кюстендилско. След Младотурската революция от 10 юли 1908 година Тане Николов е сред дейците на ВМОРО, които, за разлика от течението на серчани - начело с Яне Сандански, се противопоставят на младотурския режим. В изпълнение на решението на Кюстендилския конгрес, Тане Николов заедно с Димитър Запрянов и Иван Москов, на 24 септември 1908 извършва покушение над Яне Сандански в Бошнак хан в Солун. Николов убива телохранителите на Сандански Мицо Врански и Танчо Атанасов, но самият Сандански е само ранен в плешката. След атентата Тане Николов се оттегля в България. През април 1909 година заедно с Апостол влизат отново в Македония, за да водят борба с младотурския режим. През февруари 1910 година, след среща с братя Бъкстон, Джеймс Баучер и Стаматов за уреждане на македонския въпрос е арестуван и интерниран от българското правителство във Варна. По същото време във Варна са Апостол Петков, Георги Занков, Стефан Чавдаров и други от старите войводи на ВМОРО. През март и април се провеждат и първите срещи между тях, с цел възстановяване на Организацията. Преоблечен като свещеник, в края на април 1910 година Тане Николов заедно с Дякон Евстатий напуска Варна и в началото на май участва в софийското учредително съвещание в дома на Михаил Чаков, при което се полагат основите на БНМОРО заедно с Апостол Петков, Христо Чернопеев, Георги Занков, Димитър Ляпов, Михаил Думбалаков, Антон Бозуков. В средата на май сборните чети на Тане Николов, Апостол войвода, Христо Чернопеев, Михаил Чаков, Дякон Евстатий, Стефан Чавдаров и Константин Самарджиев Джемото заминават за Македония и при село Ораново,Горноджумайско е първото им сражение с турските гранични постове. С Тане и Апостол се заема лично потушителят на въстанието в Албания - Енвер бей, като цяло Ениджевардарско е блокирано от османски войски. С нова чета Тане Николов влиза отново в Македония през 1911 година. Сраженията с турците започват още от село Влахи. Следват сражения при Рибното езеро, край Ел тепе, край село Сърбиново и село Палат и други сражения в Пирин и Беласица. След това Тане се разболява тежко и се оттегля на лечение в Рилския манастир, където е предаден на българските власти от игумена, който е санданист. През 1912 година четата с която Тане Николов отново заминава за Битолски окръг е организирана и въоръжена от габровското гражданство. Докато Тане Николов действа във вътрешността, междуособиците в Организацията не спират - Тодор Александровиздава окръжно срещу четата на Тане и горещо поздравява Христо Чернопеев, че се е заел с прогонването й. По същото време Яне Сандански отказва да участва в общо съвещание на войводите, за да решат как ще действат в условията на предстоящата война. Балканската война заварва Тане Николов с чета в Македония. Започва акция по прекъсване на телефонните и телеграфни връзки съвместно с четата на Борис Илиев. Води сражения край Крупник, Кресна, Мечкул и Сърбиново, Горноджумайско. Старите вражди между централисти, върховисти и санданисти са прекратени и четата на Тане Николов успоредно с тази на Яне Сандански се придвижва като авангард на Седма пехотна рилска дивизия при овладяването наРупелското дефиле. Николов води сражения при Пресека, Градово и на други места. В началото на 1913година Тане Николов се включва като охрана на Духовната мисия на Светия синод на Българската екзархия за покръщаване на помаците в Гюмюрджински окръг по направление Даръдере - Пашмакли. От юли 1913 г. се включва в Междусъюзническата война, като се присъединява към Скечанския отряд на полковник Данаилов. Участва в сражения с гръцки войски при Гара Бук,Чангър дере и Елидже. Нови сражения с турския аскер при Голям Палас (днес Рудозем). През септември 1915 Тане Николов вече е на разположение на щаба на Единадесета пехотна македонска дивизия. През 1917 - 1918 година, използвайки опита си в борбата със сръбската въоръжена пропаганда в Македония, действа в Моравско, където организира контрачетите срещу сръбските въоръжени отряди, действащи в тила на българската армия. Участва в успешното потушаване наТопличкото въстание през февруари 1917 година. Тане Николов е командир на партизанска рота, в чиито състав влиза неговият 47 планински взвод, и взводовете на войводите Тодор Оровчанов и Крум Зографов. Формирани са от стари и изпитани бойци на ВМОРО и задачата им е борба срещу сръбските чети на Коста Пекянец, Коста Войнович и други. В района на действие на ротата под командване на Тане Николов влизат старата сръбско-албанска граница, Велики Ястребац, Гайтан планина и част от Нишка околия. Помощник-войвода на Тане Николов тогава е Константин Кюркчиев. След Първата световна война Тане Николов е избран за член на ръководството на Вътрешната тракийска революционна организация. През 1920 година участва в организирането на българо-турска съпротива срещу гръцкото управление в Западна Тракия. През 1922 година е назначен за главен войвода на четите на новооснованата Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация и ръководи 13 български и 7 турски чети. Четите правят опити да организират останалото в Западна Тракия българско и турско население, разрушават съобщителни връзки, нападат гръцки военни постове и села на гръцки колонисти, заселени в български или турски села. След Деветоюнския преврат Тане Николов приема политиката на правителството на Александър Цанков за спиране на въоръжената борба срещу Гърция, в резултат на което турците се оттеглят от Вътрешната тракийска революционна организация, а едно от теченията във ВТРО, оглавявано от войводите Димитър Маджаров и Коста Георгиев създава друга ВТРО, продължаваща борбата. През 1924 г., след като е приет отчета му на редовен конгрес на ВТРО в Пловдив, се оттегля в Станимака. В същата година е интерниран в Никопол. Продължава да следи проблемите на освободителното движение. „В редовете на ВМРО има крайни недоразумения и ние, старите работници, които създадохме това дело, не можем да останем равнодушни и неми свидетели”, това е изводът от среща в София, в която участват и Михаил Чаков, Туше Делииванов, Атанас Лозанчев и други. Старият войвода не се намесва в уличните братоубийства през 20-те и 30-те години на 20 век, въпреки че често подпомага останали живи дейци на освободителното движение при материални затруднения. Всяка година на Архангеловден той дава курбан за убитите му четници, на който присъстват бежанци от Тракия и Македония. За да осигури старините си, войводата закупува през 20-те години няколко имота, сред които и мелница в Станимака. Таню Николов няма преки наследници, а осиновява племенниците си - деца на братовия му син Мамин Колю. Огорчен от отношенията помежду им и към имотите му, към края на живота си той променя намеренията си и завежда дела за разсиновяване. Финалът на бурния му живот е отбелязан от трагичен инцидент. През януари 1947г., след многократни конфликти с наемателите на мелницата му той нахълтва там въоръжен, тръгнал да урежда сметки. В разразилите се пререкания, довели до стрелба от негова страна, убива единия от наемателите и още четирима работници, след което се предава на органите на властта. Според Даниела Бурулянова и Христофор Тзавелла войводата е убит в ареста от комунистическите власти. В издадения от общинския лекар смъртен акт е отбелязано: „Смъртта е последвала от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)“. В съобщението на вестниците по повод развилите се събития и смъртта му лаконично се казва: „Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции.”
Коста Църнушанов приема, че Тане Николов е прототип на героя на Димитър Талев от романа „Гласовете ви чувам“, жестокия войвода Ганев.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1657 на: Ноември 26, 2017, 08:14:29 »

Днес 26 11 . Войводата Илия Дигалов от село Въмбелъ Костурско. Не сме забравили българите отдали живота си за майка България!

Не мога да онагледя поста си!!!! Имам ограничения.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1658 на: Февруари 02, 2018, 07:09:33 »

На 1 февруари 1834 год. во Охрид е роден Кузман Шапкарев. Тој е възрожденец, публицист и фолклорист.
Еве што пишува за себе си, во предговорот на неговите "Материали за възраждането на българщината в Македония".
"Родил съм се в охридский градский квартал, Варош називаем, в махалата «Св. Безсребреници Врачей», на 1-й февруарий 1834 год. (следователно днес, 1895 год., съм на 62-годишна възраст), от родители сиромаси, родом българи, православни християни."
Поклон пред паметта му!
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1659 на: Февруари 03, 2018, 09:09:03 »

146 години от рождението на ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ
"Революционерът се цени не по броя на преживяните дни, а по качеството и мащаба на проявената енергия в работа, по броя на постигнатите добри и полезни дела. Гоце, апостолът на Македонското освободително движение, е цял изтъкан от чувства на състрадание към унижените, угнетените, към робите. Със свойствения на революционера порив, величието на неговия дух се проявява в процеса на неговата борба и за това в критичния момент той е в стихията си. Също като Левски той броди македонската земя от град на град, от село на село и поотделно и групово буди съзнанието на масите - да потърсят смисъла на живота в борбата и да снемат от себе си чуждото иго. Гоце Делчев бе убедителен, спокоен и разумно разглеждаше сложените за разрешение въпроси и задачи...
Македонската земя, страната на сълзите, на страданията, на мъченията, на стоновете вековни, на гробовете незнайни, страната на безчестията, в свещената борба за свобода, братство, равенство и човешки правдини, излъчи великани, титани, които в борбата създадоха епопеи - дати ненадминати в историята на другите народи. Записаха имена, като това на Гоце, които възбуждат във всеки българин, където и да се намира той, чувство на радост, слава, възторг и гордост." - Илюстрация Илинден, юний, 1942 г.

Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1660 на: Февруари 04, 2018, 05:52:17 »

4 февруари

 во 1872 год. (по нов стил) во Кукуш е роден великанот на македонската освободителна борба, Гоце Делчев.
Што пишува во биографијата за Гоце Делчев, неговиот другар и соборец, поетот-револуционер Пейo Яворов.
"Новата Гоцева обиколка из Македония беше цяла редица триумфални посрещания. Македонския народ виждаше в негово лице най-близкия, най-верния, най-любещия свой учител, приятел и син. Отблизко и далече тълпи хора отиваха при него и търсеха упованието, търсеха истината, търсеха всичко. И като продължаваше или допълняше миналогодишната си работа – ревизия на комитети пр – Гоце правеше, дето обстоятелствата позволяваха, общи народни събрания, пред които държеше своите двучасови проповеди. Той откриваше пред народа своите надежди и опасения, своите възторзи и разочарования, своите най-интимни чувства като истински революционер, а не като един обикновен бунтовник. И всички го разбираха, и всички се въодушевяваха и всички заставаха на постовете си с несъкрушима вяра в своето дело.
Ту сам, ту с двама-трима, ту с 10-20 или 50-60 души, Гоце влазяше из градове и села, ходеше всред зима по гори и планини – при ежедневни опасности, всякога бодър и засмян, всякога пъргав и безстрашен. През Кочанско и Малешевско той се беше спуснал в Радовишко, дето избягна куршума само по една честита случайност...
В началото на октомври Гоце беше вече оттатък Вардара – за първи път. Сега в тоя край на всяка стъпка между гръкомани и куцовласи той проявяваше всичкото обаяние на едно искрено слово и всичката привлекателност на една светла душа. Защото и гръкомани, и куцовласи го посрещнаха като желан гостенин и го изпращаха като роден брат. Изчезваха национални вражди пред неговата убедителна проповед в името на самоуправна Македония. Изчезнаха и племенни ненависти пред неговите възторжени пророчества за една конфедеративна република на Балканския полуостров...
В един-два месеца Гоце обходи почти цяла Западна Македония. През всичко това време турските власти го диреха най-усилено и султанът обещаваше за главата му по 500 или по 1000 лири. А той играеше на "криш-миш" с военните патрули в Тиквешко или пътуваше с файтон в Прилепско, или беседваше с осъдени другари из тъмниците в Битолско, или се надгонваше с потерите в Леринско и Костурско. И познатия Дервиш ефенди говореше в Скопие на българите: "Кажете па тоя юнак Делчев, че аз искам да го видя и да му се поклоня – от цар до говедар ний сме вече изморени, а той сам не се уморява..."
От Костурско Гоце беше отишел във Воденско, отдето смяташе да мине в Гевгелийско, Кукушко, Солунско и оттам, било пряко Серско, Драмско и т. п., било по море, да се прехвърли в Одринско. Обаче интересът на работата го повика другаде...
Той трябаше да направи нещо и за Одринско, което беше вече минало под крилото на революционната организация, но все пак си оставаше и широко поле на твърде шарени тенденции в агитацията. И по Великден Гоце беше на тайно събрание от най-видните работници из Одринско, дошли по негова покана в Пловдив. На това събрание бяха окончателно изгладени всички спорове и недоразумения. Подир събранието Гоце направи и една обиколка край одринската граница по ревизия на пунктове и пр...
Към средата на януари миналата 1903 година Гоце беше вече с чета в Турско. Автора на тая книга имаше щастието да го придружава известно време. Сега Гоце не беше чудатия обитател на софийския хотел "Батенберг", а оня прославен войвода, когото цял народ възпява в своите пленително задушевни песни. Той беше войводата, който изпраща поздрав на гората, да му засени сянка дебела, да му приготви вода студена – и гората слуша. Той беше войводата, който заповядва на пашите мирни да мируват, зулум да не струват – и паши треперят. Той беше най-после войводата, който говори, че негова е майка – земята македонска, а пък род-роднина – сговорна дружина и че туй му стига...
Бяло арнаутско фесче с черен завит наоколо шал покриваше нетвърде голяма, обла глава. Сива шаечена куртка, сиви шаечени панталони – и опнати до колене орехави чешири в пристегнати опинци – очертаваха правилните форми на среден ръст фигура. Облечено само в левия ръкав тъмносино кебе, полунаметнато и с повлечена дясна пола, придаваше особно дива прелест на цялата горда осанка. С кама, револвер и патрондаш на кръста, с преметната зад рамо светла манлихера, Гоце приличаше на някакво хайдушко божество."
Поклон пред паметта на великиот Гоце Делчев, срцето на Организацијата (БМОРК/ТМОРО/ВМОРО/ВМРО).
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1661 на: Февруари 04, 2018, 07:06:53 »

Писмо напишано од Гоце Делчев, еден од најголемите синови на Македонија, срцето и душата на Организацијата и борец за свободата на Македонија и Одринско, во кое јасно си кажува што е по народност, българин.
"Неверојатно" е како Делчев не напишал дека е антички македонец, наследник на Александар Велики или србомакедонец според идеите на Стојан Новакович.
Писмо од Гоце Делчев до Никола Малешевски:
"София 5/1 99 г.
Колйо,
Всичките ти писма, досега изпратени от теб и чрез теб, съм получил. Отцепленията и разцепленията никак да не не плашат. Действително жалко е, но що можем да правим, когато си сме българи и всички страдаме от една обща болест! Ако тая болест не съществуваше в нашите прадеди, от които е наследство и в нас, немаше да попаднат под грозния скиптър на турските султани. Наш, разбира се, дълг е да не се поддаваме на тая болест, но можем ли същето да направим и с другите лица? Пък имаме заето и нещо от гърцките болести, а именно — колко[то] глави, толкоз капитани. Пустата му слава! . . . Всеки иска да блесне, па не знае фалшът и на тоя блесък. Вай на тез, над страданията на които всички тез комедии, дет се разиграват.
Колкото за пролет, почти нищо нема определено, което е много печално, но вервам и това ще се изясни.
Чакам нари да купим кримкови патрони, та не ще има нужда да се прави сменка с манлихерови.
Кардашите от Перник искат револвер, но пари не се сещат да пратат, като че ли ния ги имаме веч в кърпа вързани. Колкото за мартинка, за която получих 2 лири турски, искам от теб съвет: оттук да им взема или оттам ти ще им вземеш? Ако имате тамо некоя наша, добре ще направиш да им я проводиш.
Кажи на брата ми да пише писмо дома.
С поздрав
Гоце
Р. Р. Тук приключените са за Перник, от които едното е за Дико, от когото вчера се получи една телеграма от Рила. Узнай дали не е там, че още тамо да се предаде предназначеното за него. На перничани им пиша, че мартината ще я получат, а револвера — когато пратат пари.
Същи"
Дино Кьосев от Кукуш, Егейска Македония - "Гоце Делчев. Писма и други материали"
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1662 на: Март 25, 2018, 11:21:45 »

Загоричанското клане

Загоричанското клане е опожаряването на костурското село Загоричани, Южна Македония, и избиването на 62 мирни жители българи от страна на гръцки чети на 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на църковния празник Благовещение.
През 19 век Загоричани е един от главните центрове на българското Възраждане в Костурско и си спечелва прозвището Малката София. Населението на Загоричани в началото на 20 век е почти изцяло българско екзархистко, а в селото работят две български училища. Населението се включва в националосвободителната революционна борба на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и участва в Илинденско-Преображенското въстание. При потушаването на въстанието селото е опожарено от турската армия на 15 август 1903 година, а между 55 – 150 жени, деца и старци са изклани. Британският журналист Хенри Брайлсфорд посещава селото и фотографира руините на Загоричани. Въпреки това от Загоричани са родом няколко гъркомани, дейци на гръцката въоръжена пропаганда, а по спомените на Германос Каравангелис при клането в Загоричани са убити и няколко от неговите шпиони погрешка.
След Илинденско-Преображенското въстание гръцката въоръжена пропаганда в Македония се активизира. Елиномакедонският комитет в Атина започва да изпраща въоръжени чети във вътрешността, които се ръководят от Костурския митрополит Германос Каравангелис. Цел на организацията според Павлос Мелас е:

„   Трябва да попречим на българите да вършат пак злодеяния и да повторят миналогодишното лъжевъстание, защото целият свят е на път да признае, че тук има само българи. Това трябва да стане тази година, а догодина можем да поработим и за свободата.
ръцката пропаганда се поставя в услуга на турската власт и подпомага унищожението на българските чети. Според главният османски инспектор Хилми паша:

„   Деянията на гръцките чети, ако и да са противозаконни и да подлежат и на наказания, но понеже тия чети се сражават само с български чети, а когато се срещнат с редовната войска се предават без да употребяват оръжие – тяхното съдене бе предоставено на обикновени съдии. Имаме донесение от полковник Леон Ламуш, че има случаи при които в сражение с български чети в Ениджевардарско, андартите подпомагаха турската войска и техните ранени бяха лекувани в турски военни болници.   “
Според Германос Каравангелис:

„   ... съюзът с турците е само временен. Ще дойде великият ден, когато елинизмът ще предяви своите права. Но е необходимо първо да се смажат българите.   “
Поради това, че Загоричани активно участва във въстанието, не приема върховенството на Цариградската патриаршия и се явява пречка на гръцките идеи, андартът Георгиос Цондос (Капитан Вардас) решава да „накаже“ селото. Конкретна причина за това е изгарянето от чети на ВМОРО на Чуриловския и Сливенския манастир, центрове на гръцката въоръжена пропаганда в района. Според Стаматис Раптис на андартите е наредено да избият всички жители на селото над 16-годишна възраст. Заповедта идва от „лице, на което отмъстителите дължаха сляпо повиновение“. Самият Германос Каравангелис признава, че е предоставил списък с видните българи, които Капитан Вардас трябва да убие.


Клането
Гръцките андартски чети на Георгиос Цондос, Евтимиос Каудис, Георгиос Макрис и Павлос Гипарис, капитаните Йоанис Каравитис, Теодорос Кукулакис, Йоанис Пулакас, Стефанос Дукас (Мальос) и Филипос Китринярис се съсредоточават в гръцкото село Лошница. Към 20 март 1905 година общият им брой надминава 300 души. На 24 март 1905 година италианският жандармерийки офицер на турска служба в Костур Козма Елилио Манера получава информация за готвената андартска акция и нарежда на турския офицер Ниязи бей да пренощува същата вечер в Загоричани, но той от своя страна отсяда с отряда си в близкото Куманичево. В близост е и разположеният в Клисура турски военен гарнизон, въпреки това движението и акцията на андартските чети остават незабелязани. Остават съмнения за тайна подкрепа от турската официална власт, които са описани в доклад на Андрей Тошев, български търговски представител в Солун. При разследването на събитията той споделя мнението на консулите за неадекватната намеса на турската власт:

„   Недопустимо е движението на такава многобройна чета да остане незабелязано отъ органитѣ на гражданската и военната власть. Нѣколко дена преди нападението, турска войска, дошла въ Загоричани, сѫщо свирила съ трѫба, а офицерътъ успокоилъ изплашенитѣ селяни, като имъ казалъ, че щомъ чуятъ трѫба, да знаятъ, че е войска и да не се тревожатъ. Нѣколко дена наредъ преди нападението, аскерътъ правилъ обиски въ Загоричани, така че, ако нѣкои отъ селянитѣ сѫ имали орѫжие, скрили сѫ го и не сѫ го имали на рѫка, за да се бранятъ. Заминаването на Костурския каймакаминъ, безъ да се яви предъ консулитѣ, е другъ не по-малко подозрителенъ фактъ.
Известни са идеите за съвместни турско-гръцки акции срещу българите. Германос Каравангелис пише до Солунския митрополит в 1902 година писмо, в което се казва:

„   Турският всеобщ главатар Несат паша чрез моите разузнавачи поиска да узнае моето мнение за изпращане на поделение да прогони българските шайки. Отговорих му, за да се унищожат българските шайки, ще трябва в една нощ да се обсадят поне 40 села и да се хванат живи всички членове на шайките.   “
На 25 март (7 април нов стил) 1905 година, на църковния празник Благовещение, андартските чети първо обкръжават, а след това нахлуват рано сутринта в Загоричани, кординирани от Ставрос Цамис. Нападението е съпроводено със звуци на военни тръби, които използва турската армия за сигнализация. Това е част от тактиката на андартите, които знаят, че българите ще скрият оръжието си, за да не бъде намерено при претърсване от страна на турската власт. В селото пламват пожари от всички страни и андартите събират 20 души видни възрастни граждани в центъра на Загоричани. След два часа се оттеглят с тях в планината Върбица, когато пристига и турската армия начело с Ниязи бей и селяни, избягали още при нападението в съседните села. В селото са убити 39 момчета и мъже, и 7 момичета и жени. На Върбица са застреляни 14 мъже, сред които селският поп Стефан на 60 години. С кмета на селото и дъщеря му общият брой убити е 62 души, а други шестима са ранени. От всички заловени един човек се завръща в селото.

Международна комисия в Загоричани
Още по време на нападението от селото са изпратени двама куриери, които да информират властта в Битоля за случилото се, които обаче са задържани от турски аскери преди да стигнат консулския град. Наместо тях Атанас Коков от Бобища информира австро-унгарския и руския консули за случилото се. Привечер в Загоричани пристига лично жандармерийският офицер Козма Елилио Манера, който не позволява убитите да бъдат погребани, за да може международна комисия да разследва случилото се. Костурският каймакамин нарежда труповете да бъдат погребани, но селяните не изпълняват заповедта. След четири дни в Загоричани пристига комисия, съставена от австро-унгарският консул Оскар Прохаска, руският консул Виктор Кал, двама италиански, трима турски офицери и загоричанеца, живеещ в Битоля, Наум Темчев. На тях селяните от Загоричани предават писмено изложение-протест, а селяните от близките села също протестират.

Битолският главен жандармерист полковник Албера казва:

„   Като офицер от италианската армия вземал съм участие в много сражения с дивите африкански племена. Често пъти се е случвало да бъдат пленени у африканците и избивани наши войници. Но избиване с такава префинена жестокост не съм видял досега и не намирам думи, с които да квалифицирам авторите на злодеянието.   “
Английският консул Мак Грегър пише до английския посланик в Цариград:

„   Общият брой на незакопаните тела намерени от полковника и двамата консули е 68, включително 6 жени и две деца, като последните са прободени с щикове, и разпорени, а в един случай е открито, че цяло семейство е взривено с динамитени бомби от примитивен тип, хвърлени през дупките направени в стените на тяхната къща. Освен изгарянето на 13 къщи и също толкова плевни, гърците съзнателно са изклали много добитък, а малкият брой на ранени, около половин дузина, свидетелства за съвършеният метод по който е извършена касапската работа за това кратко време от час и половина... Трябва също да изразя очевидната разлика между клането в Загоричани и убийствата извършени от екзархистите против патриаршистите, защото докато първите почти безпогрешно избираха своите жертви между лицата, за които се знае или има съмнение, че са виновни за предателство, то гърците изглежда, не са били заинтересовани от друг мотив, освен да убият колкото може повече екзархисти...“
Българският търговски агент Андрей Тошев, в таен доклад до българското правителство, пише:

„   Тѣ – рускиятъ и австрийскиятъ консули и италианските офицери Албера, Гастолди и Манера – сѫ потресени отъ това, що сѫ видѣли и констатирали. Изъ улицитѣ, край църквата, навсъкѫде лежели трупове, обезобразени жестоко. Имало 5-годишни деца съ разпорени кореми, жени убити съ разсечени рѫце. На нѣкои черепитѣ били разбити и мозъка изтекълъ, на други очитъ извадени, рѫцетѣ и краката сѣчени и пр. Единътъ отъ селскитѣ свещеници, 60 годишенъ старецъ, тоже убитъ, е билъ покритъ цѣлъ съ рани. Едно цѣло семейство избито съ бомби, които сѫ били хвърлени въ кѫщата презъ кумина и презъ две нарочно отворени дупки. Бащата, майката и дветѣ деца сѫ ужасно обезобразени отъ бомбитѣ. Най-малкото, 5-годишно момиченце, е искало да избѣга, презъ вратата, но е било разпрано отъ байонетитѣ на гърцитѣ.
Рускиятъ консулъ г. Колъ плачеше, когато ми разправяше това що е видѣлъ. Австрийскиятъ консулъ г. Прохаска едвамъ си задържаше сълзитѣ. Тѣ заявяватъ, че подобни ужаси не сѫ видѣли да правятъ и турцитѣ презъ възстанието.

Консулитѣ прибавятъ, че при влизането имъ въ селото миризмата на разлагащитѣ се трупове, писъцитъ и риданията на останалитѣ живи можели да покъртятъ душата и на най-жестокосърдечнитѣ.

Последици
лед клането голяма част от населението на Загоричани емигрира в България и САЩ.

Неблагоприятният за гръцката пропаганда отзвук е причина командващите на четите в Македония да получат нареждане временно да се въздържат от „нападения и сражения“. В документ, заловен от турските власти, се казва:

„   Издигнатите до небесата оплаквания по случай сражението в с. Загоричане създадоха пречки и мъчнотии за борбата ни в Македония. За да не се дава повод на османското правителство да предприема гонения срещу нас и тъй като отсега нататък хората, които се заловят, ще бъдат предавани на специални военни съдилища (извънредните), додето не се премахнат тези настроения и додето не престанат протестите на консулите в Битоля, съветваме ви да отбягвате всякакви инициативи и действия.   “
В България са проведени серия протестни митинги и по Черноморието избухват антигръцки вълнения, в резултат на които е опожарен град Анхиало и част от черноморските гърци се изселват в Гърция.

Битолският секретар на българското търговско агентство Манол Ракаров раздава на пострадалите загоричанци 1 200 лева помощи през 1905 година. В 1921 година загоричанският търговец Димитър Спирков дава пари за построяването на църквата „Свети Димитър“ в Цариград. На надпис над притвора на църквата се споменава, че църквата е построена в памет на загиналите в Загоричани. В 1930 година в София е издадена книга със спомени по повод 25-та годишнина от клането в Загоричани.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1891
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1663 на: Март 26, 2018, 01:59:09 »

Одрин - непревземаемата крепост падна!
България над всичко!

http://www.faktor.bg/bg/articles/ot-redaktora/odrin-neprevzemaemata-krepost-padna-1
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!