Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: На денешен ден  (Прочитано 189141 пати)

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #810 на: Мај 12, 2012, 06:31:28 »

12 май

1876 година в Битоля умира Митрополит Генадий, със светско име Георги Димитров, български духовник, дебърски и велешки митрополит, борец за самостоятелна българска църква, вероятно от албански произход. Георги Димитров е роден в село Подкожани, разположено в планината Мокра, недалеко от Поградец, (днес в Албания) в семейството на Димитър Мокрянин. По-късно баща му става учител в охридското училище, а Генадий става свещеник, но след като жена му умира се замонашва и става игумен на един манастир. Постепенно се издига в църковната йерархия и става архимандрит, протосингел на битолския владика, а в 1840 година е ръкоположен за епископ. Като свещеник е познат под името поп Георги Арнаутина. Епископ Генадий се включва активно в борбата за самостоятелна българска църква. В 1860 година той се присъединява към българските владици, които на великденската служба отхвърлят името на гръцкия патриарх. Въпреки това в 1864 година е ръкоположен за Дебърски епископ, а в 1870 година Генадий е назначен от Цариградската патриаршия за Велешки митрополит. Още при пристигането си във Велес, митрополит Генадий се отказва от патриаршията и се присъединява към новосъздадената Българска екзархия. Синът на Генадий Велешки Иван Генадиев (Хармосин) също участва активно в българската църковна и просветна борба през Възраждането. Внуци на митрополит Генадий са известният български политик Никола Генадиев, просветният и революционен деец Павел Генадиев и журналистът и преводач Харитон Генадиев. Митрополит Генадий оставя речи, написани с гръцки букви на български език.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #811 на: Мај 12, 2012, 06:32:30 »

12 май

1905 година (стар стил) в планината Черна гора в днешна Гърция, връщайки се от Серско, попада на засада от турски аскер и загива, Атанас Шабанов, наречен Тешовски или Тешовалията български хайдутин, революционер и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Атанас Шабанов е роден в село Тешово, Неврокопско. Остава неграмотен. Участва в Кресненско-Разложкото въстание 1878-1879 г. В 1897 година излиза хайдутин в Пирин и участва в четите на войводите Дончо Златков и Кочо Муструка. През лятото 1899 година в село Горно Броди се среща с Гоце Делчев, който го привлича във ВМОРО и Атанас Шабанов се присъединява към четата на Илия Кърчовалията. От 1901 година е неврокопски районен войвода. На 7 юни 1903 година съединените чети на войводите Атанас Тешовски, Димитър Кашиналията, Георги Спанчовалията, Христо Танушев и Стоян Филипов, водят сражение с турски армии при връх Голеш. По време на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 година Атанас Тешовски и Стоян Филипов прекъсват телеграфните съобщения в Неврокопското поле и между селата Куманич и Долно Броди. На 26 октомври същата година четата на Атанас Тешовски, наброяваща 20 души четници, е нападната от 200 души войска. В сражението загиват 4 въстаници и 20 души от аскера. Атанас Тешовски е един от най-верните съратници на Яне Сандански.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #812 на: Мај 13, 2012, 11:38:23 »

13 май

1858 година в град Дойран в семейството на бореца за българска църковна независимост и основател на българската община в града Христо Бръзицов се ражда Димитър Христов Бръзицов виден български публицист и преводач от гръцки, френски, турски, италиански, сръбски, руски и полски. Завършва гимназия в Одрин. След Руско-турската война до Съеднението в 1885 година Димитър Бръзицов е журналист в най-големия вестник на Източна Румелия - консервативният русофилски „Марица“. След това в 1890 година Бръзицов става редактор на органа на Българската екзархия в Цариград вестник „Новини“ който от 1898 година прекръстен на „Вести“, като работи в него до 1912 година. Бръзицов се занимава и с превод. Превежда на български „Вилхем Тел“ на Шилер (1881), „Декамерон“ на Бокачо (1920), „Дядо Горио“ на Балзак (1921), „Скитникът евреин“ на Йожен Сю (1928) и други. Димитър Бръзицов е баща на видния български журналист Христо Бръзицов и дядо на композитора Александър Бръзицов. Синът му Христо Бръзицов го определя в спомените си като:
„борец за поддържане българското съзнание в поробена Македония чрез вестника „Вести“
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #813 на: Мај 14, 2012, 04:51:59 »

14 май

1882 година в Крушево е роден Наум (Нуне) Христов Томалевски български революционер, член на Задграничното представителство на Вътрешната македонска революционна организация. Негов брат е писателят есеист Георги Томалевски. Томалевски през 1901 година е ученик в Битолската българска класическа гимназия и се присъединява към ВМОРО. Преследван от властите, бяга в София, където завършва образованието си. Пише във вестник „Дело“. В 1902 година е учител българското педагогическо училище в Скопие. В 1903 година участва в Илинденско-Преображенското въстание. В дома на родителите му който днес е Музей на Илинденското въстание и Крушевската република в Крушево се обявява Крушевската република. Става учител в Крушево през 1904 година, където е член на околийския комитет на ВМОРО и работи за възстановяване на революционната организация. Преследван от властите, Томалевски отново бяга в свободна България и учителства в Оряховско и Белослатинско. Завършва философия в Женева и Фрибур. През Първата световна война завършва Школа за запасни офицери и е назначен за кмет на Крушево. На 3 февруари 1920 година заедно с Тодор Александров, Александър Протогеров, Иван Каранджулов, доктор Никола Стоянов, Георги Баждаров, Михаил Монев, Аргир Манасиев и други участва в заседанието, на което се взема решение за възстановяване на четническата дейност във Вардарска и Егейска Македония. Изпратен е от ВМРО на специална мисия в Западна Европа. Наум Томалевски е сред членовете основатели на Македонския научен институт. От въстановяването на ВМРО до 1928 година е член на Задгранично представителство на ВМРО заедно с Кирил Пърличев и Георги Баждаров. Томалевски пише във вестник „Народност“ (1918 - 1919), „Вардар“, „Македония“, „Седмична зора“. Част е от редакцията на списание „Македония“. През януари 1924 година Александър Протогеров и Наум Томалевски се срещат в Лондон със Степан Радич, като го увещават за съвместни действия на ВМРО и хърватската опозиция в Югославската скупщина. Заедно с Георги Баждаров и Йордан Гюрков правят обиколка в Европа през май 1925 година, в Австрия успешно договарят съвместни действия срещу Югославия с австрийския военен министър, унгарския министър-председател и с представители на италианското правителство. След убийството на Александър Протогеров в 1928 година Томалевски застава на страната на „протогеровистите“. Иван Михайлов издава заповед за убийството на Наум Томалевски. На 2 декември 1930 година Томалевски е убит в двора на къщата си на улица „Руен“ 23 от Владо Черноземски и Андрей Манов. При преследването на убийците е застрелян и Васил Настев, телохранител на Георги Кулишев.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #814 на: Мај 14, 2012, 04:52:51 »

14 май

1887 година във влашко гъркоманско семейство в Битоля е роден Георгиос Хр. Модис (на гръцки: Γιώργος Χρ. Μόδης) гъркоманин, деец на гръцката въоръжена пропаганда в Македония, политик и историк. Учи право и икономика в Атина. Секретар е на Мъгленската и Леринска епархия. Избран е за депутат от Лерин. Областен управител на Епир, а по-късно на Македония. Министър на вътрешните работи, а по-късно на образованието. Модис е автор на „Македонската борба и новата история на Македония“, 1967 и на „Македонската борба и македонските водачи“, 1950.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #815 на: Мај 14, 2012, 04:53:37 »

14 май

1904 година четата в която е Колю Шишманов води сражение в местността Синура над Карлуково.  За да не бъде заловен жив след като е ранен, Шишманов се самоубива. Трупът му е докаран за разпознаване в родното му село. Има разпореждане, ако бъде установено, че е местен, в селото да започнат масови арести. В тази връзка майката на мъртвия четник отказва да го идентифицира. На другия ден трупът е погребан без свещеник. Никола (Колю) Шишманов е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Ахъчелебийско. Роден през 1880 година в ахъчелебийското село Карлуково. Произхожда от видния род Шишмановци. Той е знаменосец на околийската чета на ВМОРО по време на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Племенник е войводата на четата, Пею Шишманов.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #816 на: Мај 14, 2012, 04:56:35 »

14 май

1913 година в сръбския затвор в Битоля мъченически умира селският войвода от Илинденско-Преображенското въстание на село Цапари Насе Гечев. Цапари силно пострадва по време на сръбската окупация след началото на Балканската война. На 29 април 1913 година сръбският битолски околийски началник заедно с офицери, членове на Църна рука обсаждат с войска Цапари събират всички мъже и ги карат да предадат всичкото оръжие, скрито в селото. Селските свещеници и първенци, както и голяма част от селяните са подложени на инквизици и мъчения. Преди да напуснат селото, един сръбски офицер казал, че сърбите мразели на първо място българите, после австрийците, а накрая турците.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #817 на: Мај 15, 2012, 05:16:50 »

15 май

1864 година в битолското българско село Могила е родена Захария Василева. Позната като Захария Шумлянска. Това е българска просветна деятелка от късното българско възраждане в Македония. Завършва начално училище и прогимназия в Битоля и със стипендия отива да учи в Пловдивската гимназия, която завършва в 1895 година. Учителства 7 години в град Воден днес Едеса, а следващите седем години в Скопие, Одрин и в българската девическа гимназия в Солун. Жени се за поляка Юлиан Шумлянски и заедно с него основава сиропиталище в Битоля, което приютява около 120 деца, останали кръгли сираци след разгрома на Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. По-късно е интернирана със съпруга си в Солун поради съмнения, че подпомага ВМОРО. През 1912 година инициира създаването на женското дружество „Вяра, Надежда и Любов“ в Солун и става негова председателка. Освен нея в настоятелството са Велева, Баялцалиева, Ризова, Пиперкова и Суруджиева. След загубата на Междусъюзническата война от България Захария Шумлянска е заточена със съпруга си от гръцките власти в 1914 година. След освобождението им Шумлянски се установяват в София и през 1919 година основават сиропиталище „Битоля“ в София за бежанци от Македония. Шумлянска умира в 1937 година.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #818 на: Мај 15, 2012, 05:17:38 »

15 май

1883 година в големия град Охрид е роден Владимир Попанастасов Кръстев с псевдоними Пепо, Вл. Ястребов, български поет и юрист от Македония. Вуйчо е на Тома и Христо Измирлиеви (Смирненски), върху които оказва голямо влияние в ранните им години. Завършва право в Софийския университет и от 1909 до 1912 година е мирови съдия в Карлово и в Цариброд и помощник прокурор в Стара Загора. Участва в Балканската и Междусъюзническата война и загива в сражението при Лахна на 20 юни 1913 година. Попанастасов пише хумористични и сатирични стихове, както и фейлетони и разкази, които излизат предимно във вестник „Българан“. Пише и в списанията „Художник“, „Македонски преглед“, „Свято дело“, „Демократически преглед“ и във вестниците „Илинден“, „Гражданин“ и други. В 1909 година излиза книгата му „Легенди“ със стихотворения и поеми на историческа и библейска тематика.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #819 на: Мај 16, 2012, 08:02:20 »

16 май

1857 година в Цер, Битолско е роден Силян Спасов Вълчев български революционер, битолски деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Завършва основно училище. Влиза във ВМОРО в 1898 година, като е покръстен от Даме Груев. По-късно оглавява Битолския революционен комитет. Многократно осъждан за революционна дейност.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #820 на: Мај 16, 2012, 08:03:10 »

16 май

1905 година в село Яснов кладенец умира Павел Гаврилов Караасановски (Павле Карахасан) български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Караасановски е роден през 1869 година в Лазарополе, тогава в Османската империя и по професия е зидар. През 1899 година влиза във ВМОРО. Става четник при Янаки Янев. През Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година е войвода в Река. След потушаването на въстанието заминава за България, но още през пролетта на 1904 година се завръща начело на чета в Реканско. През март 1905 година се сражава край село Селце.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #821 на: Мај 17, 2012, 05:12:47 »

17 май

1834 година в село Карабунище, Велешката каза е роден Георги Атанасов Левков с псевдоним Бранислав Велешки български революционер, деец на българското националноосвободително движение, благодетелен член на Българското книжовно дружество от 1869 година. Като малък живее в Кукуш при Братя Миладинови. В 1862 година участва в Първата българска легия в Белград и става близък сътрудник на Георги Раковски и негов телохранител до смъртта му в 1867 година. Раковски го прекръщава на Бранислав Велешки. След 1867 година се установява в Букурещ, Румъния и изпълнява задачи на Българския революционен централен комитет и подпомага издателската дейност на Любен Каравелов. В 1869-1870 и в 1875 година е в редакцията на вестник „Тъпан“, като в 1869 година е и негов формален отговорен редактор. Занимава се и със самостоятелна издателска дейност, като сътрудничи с кръга около Христо Ботев. В 1876 година Бранислав Велешки е доброволец е в Сръбско-турската война от 1876 година, а в 1877 година се включва с Българското опълчение в Руско-турската освободителна война. В боевете при Шипка е ранен от куршум. След 1878 година живее и работи в Пловдив, столицата на новосъздадената Източна Румелия, като пощальон. Участва в подготовката и провеждането на Съединение през 1885 година. Член е на Пловдивското поборническо-опълченско дружество, което има за цел запазване паметта на загиналите за свободата на България и организиране на морално и материално подпомагане на живите опълченци и поборници. Активист е на местното македоно-одринско дружество. Бранислав Велешки умира на 17 май 1919 година в Пловдив.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #822 на: Мај 18, 2012, 07:51:13 »

18 май

1872 година в Шемето, най-северната махала на село Влахи, Мелнишко, като последно, трето дете в семейството на Иван и Милка Сандански е роден Яне Иванов Сандански. Името Яне идва от умалителното име на баща му Иван. По време на Руско-турската Освободителна война семейството му живее в Горна Джумая. Баща му участва в Кресненско-Разложкото въстание, след което се преселват в Дупница, който за разлика от Горна Джумая остава в България. Яне Иванов Сандански е български революционер, деец на Върховния комитет, дългогодишен ръководител на Серския революционен окръг на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, една от най-спорните фигури в освободителните борби на македонските българи. В Дупница Яне Сандански завършва начално училище и учи две години в прогимназията. В продължение на две и половина години учи обущарски занаят и работи като чирак при местен, дупнишки майстор. От 1892 до 1894 година е войник в българската армия. Служи в 13 пехотен полк в Кюстендил. След уволнението си като ефрейтор от казармата се завръща в Дупница и започва работа като помощник просбописец в адвокатската кантора на вуйчо си Спас Харизанов. През 1895 година в Дупница е основан Върховен македонски комитет, начело с адвоката струмичанин Костадин Змиярев и Сандански се включва в дейността му. По време на подготовката на Четническата акция през същата година, през Дупница минава формираната край Рилския манастир Серска чета на стария войвода Стойо Костов от село Скрижево, Зъхненско. Яне Сандански решава да помага на дело на освободителната борба и тръгва с нея за Родопите. Четата е от около 200 души, множество от които са войници от българската армия и сред тях има 12 млади български офицери, тогава поручици - Тома Давидов, Димитър Жостов, Димитър Думбалаков. В четата участват и редица сетнешни дейци на организацията, по това време студенти Кирил Пърличев, Димитър Мирасчиев и други. Целта е била четите да навлязат във вътрешността на Османската империя и с провокативни действия да предизвикат намесата на Великите сили да поискат от султана и турското правителство изпълнението на член 23 от Берлинския договор, предвиждащ автономия за Македония и Одринско. Четата, в чийто състав е и Яне Сандански, напада и подпалва помашкото село Доспат. При атаката са убити 40 от жителите му. След това преследвана от войска и башибозук, четата се изтегля в България и се разпуска. Яне Сандански продължава да работи като просбописец и да участва в дейността на Комитета. През 1897 година в Дупница, по повод избухналата Гръцко-турска война е формирана нова чета на Върховния комитет, под войводството на Кръстьо Захариев от село Ореховец, Серско, състояща се от тридесетина четника, към които се присъединява и Яне Сандански. Четата е получила оръжието си отново от българските офицерски патриотични дружества, чрез младите поручици Йордан Венедиков и Морфов. След това четата навлиза в Пиринско. Най-сериозният сблъсък на тази чета с турските войски е над село Пирин, в местността Дебели рид, където след еднодневно сражение успяват да се измъкнат от около 150 души аскер, без нито един убит или ранен четник. В сражение с аскер в местността Лопово е убит един четник, а Сандански е ранен в лявата ръка и е върнат в Княжеството за лечение. След завръщането си в България, разочарован от дотогавашната си дейност, Сандански е убеден, че трябва да проучи цялостно състоянието на освободителните борби и само след това да се включи отново в освободителното дело. Сандански влиза в дружеството „Младост“ около учителя Иван Димитров, което се противопоставя на консервативния кръг на Димитър Радев и има за цел самообразоване на своите членове и работа по събуждането на региона. Дружеството има читалня и библиотека, начело на която известно време е Яне Сандански. През ноември 1897 година дружеството подпомага с облекло, храна и жилища бежанците от Винишката афера и организира протестен митинг срещу посещението на премиера Константин Стоилов в Цариград. След стачката на дупнишките учители през декември 1899 година, шестима учители социалисти са уволнени и изгонени от Дупница и председателското място на дружество „Младост“ се заема от Сандански, който поддържа активна кореспонденция с уволнения си приятел и убеден марксист Димо Хаджидимов. Сандански е активен поддръжник на радослависткото крило на Либералната партия и малко след като то идва на власт, през февруари 1899 година Яне Сандански е назначен за началник на дупнишкия затвор. През същата година Сандански научава много за състоянието на ВМОРО от Никола Малешевски, който организира и първата му среща с Гоце Делчев. Двамата привличат интереса му към организацията и нейните цели. Заедно с Хаджидимов преустройват дупнишкия Македонски комитет и насочват дейността му към сближаване с ВМОРО. Първоначално Сандански е подпредседател, Георги Паничаревски - председател, а Хаджидимов е секретар, но след уволнението на учителите дружеството е оглавено от Сандански. През юли 1900 година заедно с Малешевски е делегат на дупнишкото дружество на Седмия македоно-одрински конгрес в София. На конгреса Сандански е против промяната на член 4 от Статутите на организацията, която отразява виждането на Софийския комитет, македонският въпрос да се реши по-скоро с дипломатически натиск, а не с революция. След конгреса при избухналия конфликт между сарафистите и цончевистите във Върховния комитет, Сандански заема различна позиция, близка до тази на Вътрешната организация. Двамата с Малешевски са делегати и на Осмия конгрес през април 1901 година и подкрепят внесената от Никола Габровски и приета резолюция за сътрудничество с Вътрешната организация и за „премахването на националните и шовинистическите вражди“ на Балканите. След завръщането си от конгреса Сандански решава да се включи отново в революционните борби, но на страната на ВМОРО. Той изоставя годеницата си Елена Кьосева и сформира първата си чета от осем души, с която тръгва на агитационна дейност в Горноджумайско и Разложко. Секретар на четата му тогава е Петър Милев. По това време ВМОРО започва да изпитва финансов недостиг, тъй като кризата във ВМОК се засилва и вече не може да се разчита на помощта на комитета. Яне Сандански също дири средства. За известно време той предоставя двора си в Дупница за производство на фалшиви сребърни монети от Тимо Ангелов, но това не решава нещата. Поради тази причина организацията предприема няколко отвличания, с цел да се получи паричен откуп при връщането на отвлечените пленници. През лятото на 1901 година Яне, Гоце Делчев и Христо Чернопеев се събират в Кюстендил да обсъдят паричния проблем. Сандански предлага да бъде отвлечен княз Фердинанд, но Делчев се противопоставя . Решават, че ако ще отвличат хора за откуп, това трябва да стане на турска територия. Така на път от Банско за Горна Джумая Яне Санданск и ръководената него сборна чета, в която влизат Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов отвлича протестантската мисионерка Елън Стоун и така започва аферата мис Стоун. Поисканият откуп от 14 500 турски златни лири е за въоръжаване. Въпреки преследванията, на 18 януари 1902 година, четата успява да получи откупа в Банско. Малко по-късно мис Стоун е освободена и изнася много беседи в Америка за македонската кауза. Междувременно нараства напрежението между ВМОРО и Върховния комитет, ръководен от генерал Цончев. След предаването на парите от откупа на Гоце Делчев в София в началото на април 1902 година Сандански се връща в Македония и започва да обикаля селата по десния бряг на Струма и Разлога, а Чернопеев и Асенов - по левия бряг на реката, опитвайки се да се противопоставят на действащите в района чети на Върховния комитет на Юрдан Стоянов и Георги Янакиев и да агитират срещу лекомислено въстание. В чета на Сандански влизат 16 души, между които Сава Михайлов, Георги Скрижовски, Петър Милев, Андрей Казепов, Спиро Петров и Георги Баждаров. На 6 август 1902 година четата на Сандански заедно с демирхисарската чета на Илия Кърчовалията и неврокопската на Атанас Тешовски влизат в сражение с върховистката чета на капитан Христо Саракинов в местността Харамийската чешма между селата Петрово и Голешово, в което загиват Теофил Иванов, Ангел Спанчовалията и още трима върховистки четници. По-късно в Пирин трите вътрешни чети водят сражение с четата на Дончо Златков, в което загиват двама върховистки и един вътрешен четник. След Горноджумайското въстание през октомври 1902 година Сандански отново подновява организационните си обиколки и посещава Валовищко, Серско и Неврокопско. Макар официално да е само войвода на Мелнишки революционен район, Сандански постепенно се издига в основен авторитет в целия Серски окръг. Яне Сандански не одобрява взетото от Солунския конгрес на ВМОРО решение за въстание в Македония и Одринско през 1903 година. Той се противопоставя и не се включва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание от 1903 година. Среща се с дошлия от София Гоце Делчев и с него участва в голямата среща на 70-80 активни революционери от окръга в Каракьой, на което присъстват чети от Неврокопска, Мелнишка, Демирхисарска, Поройска, Драмска и Серска околия на окръга. Под давление на Делчев Сандански се съгласява на извършване на пробен атентат - атентата при Ангиста. На 8 февруари води първото сражение с турци в Мелнишко в село Долни Орман, в което 8 четници се сражават с 460 души войска. Четата на Сандански дава три жертви, а турците - 19. След това Сандански на 19 април пристига в София за да уреди снабдяване с оръжие. През май се връща в Македония с чета от 30 души, в която влизат Никола Наумов, Пейо Яворов, Димитър Стефанов, Любомир Харизанов, Александър Радославов, поручик Наумов и подпоручик Ангелов. Все пак заедно с отреди на ВМОК участва с четата си в сражения срещу турците в късната фаза на бунта през септември, т.нар. Кръстовденско въстание. Въстанието започва на 27 септември (14 септември) 1903 г. Сражения се водят почти по цялата територия на Серския революционен окръг. В тях заедно участват Яне Сандански, капитан Юрдан Стоянов, полковник Янков.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #823 на: Мај 18, 2012, 07:53:11 »

......Борбата сближава бившите противници от ВМОРО и ВМК и те с обединени сили действат срещу турския аскер. Революционерът Георги Белев свидетелства, че при срещата на Яне Санданскли с Иван Цончев в местността „Тумба“ в Пирин генералът казва:
„Сандански, в България, при мирно време бехме противници, сега, в поробена Македония аз ви подавам моята братска, другарска ръка. Приемете я за благото и доброто на борческа Македония!“
След това двамата се ръкостискат и прегръщат, а всички четници и войводи викат „Ура“. След въстанието Сандански е един от последните които се изтеглят в Княжеството. През зимата на 1903-1904 г. в София се провеждат съвещания на ръководителите на въстанието от различните окръзи. Сандански също участва в тях и е един от основните критици ни недостатъчно подготвеното въстание. Той и неговите привърженици изготвят в първите дни на януари 1904 година. „Директива за бъдещата дейност на Вътрешната организация и упътване за прилагането й.“ Тя е първия документ, който указва, че в средите на ВМОРО започват процеси на разцепление. След завръщането си в Серско, Сандански, заедно с Чудомир Кантарджиев и Александър Буйнов образуват окръжното революционно тяло и обикалят целия район. Сандански застава начело на така наречената Серска група и в периода 1904-1905 година активно противостои на дейността на Върховния македоно-одрински комитет, като през април 1905 година прави засада на четата на Юрдан Стоянов при село Кашина. В братоубийственото сражение загиват 7 души, като особено се отличава екзекуцията на двама пленени ранени четници. С това Сандански слага начало и на кървавите междуособни борби. На Рилския конгрес под председателството на Даме Груев през октомври 1905 година има и бурни дискусии относно бъдещето на ВМОРО. Левицата налага приемането на резолюция в смисъл, че Организацията с всички възможни средства ще се противопоставя на чуждото проникване в Македония и е прието решение за „съпротива срещу българската политика в Македония“. Това дава тласък на разцеплението в самата вътрешна организация. Продължаващите противоречия налагат свикването на нов помирителен конгрес, който е планирано да се състои през декември 1906 година. След смъртта на Дамян Груев, и пропадането на помирителния конгрес в организацията настава борба за власт. Сандански вижда основната пречка за амбициите си в лицето на десницата, водена от задграничните представители Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов. Поради това той организира през 1907 година екзекуциите първоначално на Михаил Даев, а по-късно на Борис Сарафов и Иван Гарванов. Сандански застъпва и идеята, че македонският въпрос не трябва да се разглежда като национално обединение за българите, а да се постави на една освободена от национализма интернационална основа и подкрепя тезата за Балканска федерация. От тази гледна точка всички, които агитират за обединението на Македония и България трябва да бъдат посрещани от ВМОРО враждебно и третирани наравно със сръбските и гръцките агитатори. Всичко това създава непреодолими пречки за каквито и да е обединителни процеси във ВМОРО. На организирания от десницата Кюстендилски конгрес на ВМОРО Яне Сандански и Тодор Паница са осъдени на смърт. От своя страна левицата организира Банския конгрес, на който е взето е и решение за създаване на нова Македоно-одринска революционна организация. След младотурската революция през 1908 г. Сандански минава на страната на младотурците. Той приема идеите на османизма, който дошлите на власт младотурци провъзгласяват за официална идеология. Те прокламират създаването на единна османска нация, съставена от отделните народности в Империята. Противниците му го обвиняват, че дори вземал месечна заплата от 50 златни турски лири. В изпълнение на решението на Кюстендилския конгрес на ВМОРО на 24 септември 1908 Тане Николов заедно с Димитър Запрянов и Иван Москов извършва неуспешно покушение над Яне Сандански в Бошнак хан в Солун, при което загиват телохранителите на Сандански Мицо Врански и Танчо Атанасов, но самият Сандански се спасява и е само ранен. Конгресът за учредяването на МОРО насрочен за есента на 1908 година пропада след атентата. Една година по-късно, обаче се създава новата Народна федеративна партия, която фактически замества пропадналия проект за създаване на МОРО. През 1909 г. Сандански и привържениците му участват в похода на младотурците към Цариград и в детронирането на султан Абдул Хамид II през март 1909 година. Тогава Сандански се среща с Екзарх Йосиф I, когото смята за противник на освободителното дело. След срещата с българския духовен глава, той става негов приятел. По това време по заповед на Тодор Александров и Тодор Лазаров група от няколко човека, между които Кочо Аврамов, Йордан Иванов и Владе Сланков прави нов неуспешен опит за атентат срещу Сандански в Цариград. На 14 август 1909 година Владе Сланков прави трети, също неуспешен опит за убийството на Сандански пред кафене „Коломбо“ в Солун. Разочарован от младотурците, изплашен от атентатите и изключен след тежки конфликти от НФП, Сандански се оттегля през 1910 година в Роженския манастир. Междувременно в периода между Хуриета се наблюдава и едно ново явление в отношенията между революционното движение и българската държава. За разлика от предишния период, когато сътрудничеството с официалните български власти се заклеймява от левицата, то сега на това ненормално състояние е сложен край. Българската държава вече е официално призната като независима от Турция и сравнително добре въоръжена. Под влияние на турските жестокости в Македония и Одринско психологическата атмосфера е наелектризирана и се очаква война. Междувременно в София в началото на 1911 година в резултат на преговори между революционните дейци ВМОРО е възстановена със старото ѝ име и програмни документи. Междуособиците в организацията обаче не спират, като Яне Сандански, който се е самоизолирал, отказва да участва в общото съвещание на войводите, за да решат как ще действат в условията на предстояща война. Преди началото на Балканската война Сандански е уведомен от българските власти, чрез Христо Чернопеев и обещава своята подкрепа във военните действия. „Кръвта вода не става“ - така завършва разговорът му с Чернопеев. В началото на войната старите вражди между централисти, върховисти и санданисти са прекратени. Яне Сандански организира чета от 500 четници с подвойводи Стойо Хаджиев, Георги Казепов, Александър Буйнов, Крум Чапрашиков, Иван Чонтев и Димитър Арнаудов и други и на 30 октомври 1912 година влиза в опразнения от турски войски Мелник, след което отбранява позициите северно от Рупелското дефиле по нареждане на командването на Седма рилска дивизия. На 17 октомври е назначен за кмет и военен комендант на Мелник, но към 20 октомври Яне Сандански е в авангарда на 50-ти полк от III бригада на дивизията и подпомага напредването ѝ. Участва в навлизането на българските войски в Солун. Като авангард на Седма пехотна рилска дивизия, около 300 четници - кавалеристи на Яне Сандански заедно с кавалерията на майор Цонев влизат в Солун след предаването на града от Тахсин паша на гърците на 8 ноември 1912 година. На банкет с български офицери в града Сандански вдига тост за независима Македония, което довежда до скандал. Офицерите заявяват, че след толкова много жертви от българска страна, за никаква независима Македония не може да става и дума. По-късно Сандански е в щаба на 15-та щипска дружина. През зимата на 1913 година той се прехвърля в Одринско и участва в акциите на Българската армия при Малгара и Кешан. През април 1913 година представители на временното албанско правителство правят предложение на България за започване на общи действия срещу сръбската окупационна власт в Македония. Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, българското правителство не подкрепя съюза с албанците срещу Сърбия. През май 1913 година, обаче се разбира, че сърбите са се отметнали от договора и не отстъпват на България дори безспорната зона в Македония, което прави войната е неизбежна. Руският журналист Викторов-Топаров, който се среща Яне по същото време пише, че в резултат на арогантността на сръбските и гръцки окупационни части, сериозни съмнения за бъдещето на Македония обземат Сандански и той заявява:
„Виж, изглежда винаги се получава така, когато някой е освободен от другиго със силата на оръжието. Как добре щеше да бъде, ако Македония можеше да се освободи сама! Но сега вече това се е случило и наш дълг е да се борим заедно с България, и за България.“
Тогава Сандански се поставя изцяло в услуга на българското правителство срещу политиката на съюзниците. В резултат, той е изпратен, като специален пълномощник на България, да преговаря с новосформираното албанско правителство за съвместна борба срещу Сърбия и Гърция. В Тирана Сандански дава интервю за италианския вестник "Секуло" в което заявява:
Македонските революционери, които след дълга и жестока борба с турската тирания доживяха да видят своята мечта - извоюване на свобода на татковината, не могат да допуснат тя да попадне под сръбско и гръцко владение. Те няма да се спрат и пред най-страшните терористически средства, за да реализират съкровената си мечта - свободна българска Македония!
След завръщането си в София той уведомява правителството, че е успял да се споразумее за съвместни военни действия срещу окупаторите. Албанците са дали беса да отмъстят на сърбите за безчинствата над местното население, съставено от българи и албанци. За да осуетят договорката на Сандански, Сърбия и Гърция веднага изпращат свои пратеници в Албания, като им предлагат Дебър, Дяково, Корча и Аргирокастро в замяна. При тези обещания албанците се отмятат. По време на последвалата Междусъюзническа война, след като гърците подпалват Кукуш и прогонват мирното население, Яне Сандански завзема Рупелската клисура, и с това прекъсва връзките на гръцката войска, като позволява българската армия да извоюва победа при село Бело поле, Горноджумайско. След Междусъюзническата война и подялбата на Македония Сандански се оттегля в България. След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници. Един милион българи остават под чужда власт. Българската историография определя тези последици като „Първа национална катастрофа“. След войните Сандански се включва в политическия живот на страната. Макар че възприема много от теорията и практиката от социалистическата доктрина, той не става социалист. Преди 1912 г. Яне Сандански не крие симпатиите си към Либералната партия на д-р Васил Радославов. След поражението на България в Междусъюзническата война Васил Радославов оглавява коалиционно правителство, което поема курс на сближение с Тройния съюз и Сандански се разочарова. .....
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2123
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #824 на: Мај 18, 2012, 07:56:26 »

.......По-късно бившите серчани, вече като български граждани, се обявяват в подкрепа на ориентирания към Съглашението демократ Александър Малинов. На изборите за Народно събрание през 1913 г. те подкрепят листата на Демократическата партия и техни кандидати, като Крум Чапрашиков, Георги Поцков и Димитър Арнаудов са избрани за депутати. Така през юли 1914 г. от името на Демократическата партия в Парламента е внесен и гласуван Закон за амнистия, която засяга Сандански, Александър Буйнов, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Тодор Паница за извършени от тях политически престъпления на българска територия. По това време Сандански е търговец на едро и изкупува вино и тютюн, които препродава на фирмата на братя Чапрашикови. През същия месец започва и Първата световна война. Русофилските партии - Народната, Прогресивнолибералната и Демократическата – са за ориентация към Съглашението, което се подкрепя и от Санданистите. БЗНС е за Балканска Федерация и против участието на България във войната, като също симпатизира на Русия. През август 1914 година България обявява, че ще пази неутралитет, но това е само привидно. Правителството на Васил Радославов, подкрепяно от Фердинанд, симпатизира на Централните сили и търси удобния момент страната да се включи във войната. В тази връзка серчани провеждат съвещание в манастира „Света Богородица“ до Неврокоп. Двата основни въпроси, за които следва да се вземе решение са: коя партия трябва да подкрепят в бъдещи избори и каква да бъде ролята на България във войната между Антантата и Централните сили. Сандански приема, че е невъзможно България да остане неутрална и тя ще бъде принудена да се присъединят към някоя от страните. Решено е като непосредствена задача да се свали про-германското правителство на Радославов и да се подкрепят отново демократите-русофили. След съвещанието Сандански решава да организира преврат. Той иска да се провъзгласи република и да се промени външнополитическата ориентация на страната. Сандански започва да търси съмишленици сред опозицията, която е на страната на Съглашението. Тримата с Михаил Герджиков и Кръстьо Раковски посещават ръководителите на демократите Александър Малинов и Андрей Ляпчев и на народняците Иван Евстатиев Гешов, но те отказват да участват в заговора. Само Екзарх Йосиф, който се е прибрал в София ги подкрепя. Поради липса на политическа подкрепа Сандански се отказва от своя план. Задоволява се с една остра телеграма до Фердинанд, в която го заплашва, да не води страната против Русия. По това време Александър Стамболийски прави също опит да организира заговор, като се свързва с Павел Делирадев и търси контакт със Сандански, който обаче не се осъществява. Същевременно братът на Крум, Стефан Чапрашиков, който тогава е секретар на Цар Фердинанд, го уведомява за заговора на Сандански. Междувременно участието на Сърбия във войната на страната на Антантата кара ВМОРО, в което Сандански отдавна не членува, открито да симпатизира на Централните сили и на правителството на Радославов. Тодор Александров иска война със Сърбия, която е окупирала голяма част от Македония. Организацията осъществява контакт с австро-унгарската и германската легации и си издейства солидни средства за въоръжаване. На 20 март 1915 година ВМОРО извършва Валандовската акция, насочена срещу сръбската администрация във Вардарска Македония, с която демонстративно провокира Сърбия и България към война. Сандански открито се противопоставя на тази акция. Той възразява остро в пресата на подновяването на четническата дейност, понеже смята, че това дава оправдание на сърби и гърци да избиват или изгонят най-активните лидери на българската общност. С това примирието между враждуващите македонски революционери приключва. Те отново се разделят на два лагера, заради различното си мнение кого трябва да подкрепи България във войната и каква тактика трябва да се прилага в окупираните територии. Макар Сандански да е амнистиран от властите, ВМОРО не оттегля смъртната му присъда. Самият той е знаел, че ще загине от насилствена смърт и казва за себе си: "Аз съм обречен, кога да е ще ме убият. Няма смисъл да се пазя." На 20 април 1915 г. Сандански тръгва от Роженския манастир, където живее, за Неврокоп. По пътя преспива в родното си село Влахи. На сутринта продължава сам. Движи се без охрана. Засадата го чака в местността "Блатата", където срещу него се стреля. Сандански пада от коня и си счупва крака, но продължава престрелката. Нападателите са 7-8 души, въоръжени с пушки. Те са от районната неврокопска чета на ВМОРО, като един от тях го заобикаля в гръб и го застрелва. Смята се, че покушението е организирано от Стоян Филипов, а за физически убиец се сочи Андон Качарков. Съдът обаче ги оправдава поради липса на доказателства. Трупа му намират керванджии. На около 200 м източно от Роженския манастир е църквата “Св. Св. Кирил и Методий”, построена през 1914 г. Неин ктитор е Яне Сандански. Там се намира и неговият гроб. След известието за заговора срещу него, Фердинанд вероятно е подкрепял идеята Яне да бъде ликвидиран, но на погребението изпраща венец, който е поднесен от Йонко Вапцаров. На надгробната мраморна плоча се четат думите му:
„Да живееш, значи да се бориш. Робът-за свобода, а свободният-за съвършенство.“
Сандански е твърд привърженик на лявото течене в Македоно-одринското освободително движение. Той не подкрепя решаването на Македонския въпрос чрез присъединяването на областта към Княжество България. Според него Македония трябва да се обособи като автономна единица в Османската империя с равноправие на всички народности живеещи в нея. Той стои зад идеята за Балканска федерация, която да замести Османската империя след разпадането ѝ, като включи и балкански страни. Сандански приема, че когато България стане република, те заедно с Македония ще са част от бъдещата Балканска федерация и това ще бъде формата за тяхното обединение. Това негово схващане се тълкува от македонската историография като израз на национален, а не на политически сепаратизъм. Самият Сандански, обаче се самоопределя като българин. Същевременно лансира марксистки идеи и под тяхно влияние издига лозунга за интернационалния и класовия характер на борбата която трябва да се води и полага усилия да скъса всякакви връзки на организацията с България. След разцеплението от 1907 година приема тезата за еволюционизма и се стреми да превърне своето крило от ВМОРО от революционна в културно-просветна организация. Не е за пренебрегване и колаборационизмът му с турците по време на Хуриета, както и отказът му поднови въоръжената борба след 1909 година. Приблизителна характеристика за възгледите му дава подписаното от него възванието до жителите на населения през 1904 година с гърци Мелник:
„Преди вие считахте, че борбата ни за решаване на Македоно-одринския въпрос е борба за решаване на българския въпрос... Борбата, която водим ние сега вие смятате за борба за господство на българската народност над другите народности, които живеят с нас... Нека забравим отсега нататък кой е българин, кой е грък, кой е сърбин и кой е влах, но да помним, че всички ние сме безправни роби!... Елате заедно да посеем семената на революцията!“
Същите идеи прозират и от речта му държана на 17 юли 1908 година в Неврокоп след младотурската революция:
„Ей ти, нещастни народе! Ти, който си тъпчен от 500 години насам под краката на тиранията, а днес добрите синове на отечеството я премахнаха и създадоха щастие в живота на всекиго, което щастие не ще има край. Вий днес живеете под знамето на равенството, братството и свободата. Ей братя! Които сме живели с българското име, от днес нататък да знаем, че всички сме равни под блестящия братски байрак. Днес всички ний – турци, българи, гърци, арнаути, евреи и др. дадохме клетва, че ще работим за милото ни Отечество и ще бъдем неразделни и всички ще се жертваме за него и ако стане нужда, даже и кръвта си ще пролеем... Да викнем всички с един глас „Долу Султана! Да живее народът! Да живее отечеството! Долу тиранията!“
Яне Сандански е една от най-противоречивите фигури в македонското освободително движение. Възхваляван като велик революционер от едни, охулван като убиец от други, той е обект на диаметрално противоположни оценки. Като съмишленик на марксистите Димо Хаджидимов, Павел Делирадев и Никола Харлаков заслугите на Сандански са преувеличавани от комунистическия режим в продължение на 45 години, а слабостите му са премълчавани. От 1949 г. градът Свети Врач е преименуван на Сандански. Понастоящем българската партия ВМРО и други патриотични сдружения организират на гроба на Яне Сандански възпоменателни събития по повод годишнините от смъртта му. Независимо, че българският произход и самосъзнание на Яне Сандански се признават от македонски историци като академик Иван Катарджиев и доктор Зоран Тодоровски на гроба на Сандански често има присъствие на сепаратистките организации ОМО Илинден и ОМО Илинден-Пирин. Има публично обявени отрицателни оценки за дейността му като разколник на революционното движение.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!