Македония. Възкресение. 1941 г. Първият български офицер, пристигнал в Македония преди армията, навръх Великден 1941 г. е запасен поручик Сотир Нанев. Този достоен българин, съден като директор на Популярната банка в Скопие след 4 години,през 1944 г., пише в книгата си „Македония. Възкресение. 1941 г.” така:
Крива паланка Когато влязохме в града, улиците бяха безлюдни. Населението се беше прибрало отдавна по домовете поради полицейския час, установен от германските военни власти. Единствените отворени заведения бяха една бръснарница и една кръчма, в които имаше немски войници. Влязохме в кръчмата. Стопанинът се оказа близък роднина на наш приятел в София. Като ни видя, зарадва се много и настоя да седнем да ни почерпи. През деня се беше черпил с много приятели – за свободата, за немските войски, за цар Борис, - сега искаше да се почерпи и с нас. Той изреди отново всички поводи за черпня, така както ги беше повтарял навярно неведнъж през деня: за свободата, за немската войска, за цар Борис. И в края – една черпня за капак.
Куманово Нашите хора в Куманово, особено по-възрастните, със запазено чувство към религията, ни поканиха да отидем в черква. Из пътя се образува цяло шествие. В града вече знаеха за нашето пристигане и ни чакаха да се явим на улицата. С радостни и сияещи лица, кумановци ни протягаха ръце за поздрав и благопожелания.
- Да е честита свободата ни! Да е вечна!
Тази дума “вечна” никой не забравяше да произнесе. И не само в Куманово, в цяла Македония: “Да е вечна свободата ни... да е вечна”. Нали се бяха напатили тези нещастни хора от краткотрайността на миналите си свободи!
Скопие Ето, моите братя бяха войници от югославската армия; ако могат, нека ви се похвалят със своите бойни подвизи в защита на Югославия.
И двамата й братя се позасмяха.
- Аз бях телефонист в аеропристанище Скопие – каза по-малкият. – На втория ден от обявяването на войната приех телефонограма, с която се нареждаше ескадрилата от Скопие – двадесет и четири апарата – да се вдигне и да нападне София. Тази ужасна телеграма аз нямах сили да предам на началника. Как може да бъде нападната София! Изтръпнах. Посъветвах се с един мой другар, също телефонист, какво да правим. Решихме да напуснем поста и да бягаме. Упътих се към дома да се обадя. Едва-що приближих къщата ни, над града се изви германска ескадрила, която изсипа страхотно количество бомби, особено над аеропристанището. Готовите за действие двадесет и четири аероплана бяха унищожени.
Село Извор За Прилеп минахме по пътя село Извор-Бабуна. На селския площад, до самия минерален извор, се беше извило хоро. Селяни и селянки в пъстри празнични носии се бяха насъбрали около хорото. Имаше и селяни от околните села.
- Христос Възкресе – поздравихме ги ние. - Да е честита свободата!
Мили, добродушни селяни веднага ни заобиколиха и подадоха ръце за поздрав.
- Добре дошли, бракя! Да ни е честита, да е вечна!
Песен: Еделвайс
Ако „Минаха години” принадлежи на Българската армия, в съзнанието на оцелелите ни необразовани братя в Македония, Еделвайс е песента на българската полиция. Така тази песен е най-мразената от македонските комунисти.
Прилеп Някога, когато царят отец влязъл в Прилеп, главната улица, през която минавал, била постлана с килими, а неколцина прилепчани легнали пред него и извикали:
-Гази, ваше величество, толкова години сме те чакали. Гази върху нас.
Негово величество царя Македония ще посрещне обезумяла от радост.
Прилепското наречие не е мръднало от устата на прилепчани, тъй както и градът им не е претърпял никаква промяна през сръбския режим. Разправяха ми, че чиновниците сърби бягали от Прилеп, защото децата им за година-две забравяли сръбския език.
Преди две-три години един много образован сърбин при разговор в едно от софийските заведения беше доблестен да признае, че в
Прилеп и камъните говорели български.
Крушево По покана на кмета тръгнахме за общинското помещение. По улицата се образува голямо шествие. Дойде и духова музика, която застана на чело на колоната.
Кметът ме беше хванал здраво под ръка. Вървяхме най-напред, след музиката. Той не даваше никому да ме засенчи. Всяко допитване ставаше само чрез него. Беше извън себе си от радост и щастие. В миналото е бил един от много добрите работници в революционната организация, а брат му Никола Карев, много културен човек, убит следвъстанието, беше един от видните воеводи на Крушево.
Около нас се суетяха двама-трима, така да се каже, за поръчки. Един от тях ми направи впечатление с оригиналното си облекло и особено с фуражката си, която ми се стори някак си позната. Беше необикновено изпълнителен, гледаше непрекъснато в очите ту кмета, ту мен, готов всяка минута да получи нареждане. Имаше високо съзнание за службата, която изпълняваше. Кметът забеляза учудването ми от предаността на този човек към службата му, обърна се към мен и ми каза:
- Той беше стражар и през 1918 г. Сега, след като се освободихме, зае отново службата си.
Тези думи бяха казани с такъв тон и увереност, като че искаше да отхвърли всякакво възражение върху правата на стражаря. Положението се възстановява, искаше да каже той, така, както е било през 1918 г. Нямат значение годините, които са изтекли оттогава. Заема си службата, на която е бил през българско време.
Крушевският стражар, който беше наблизо и чу думите на кмета и моя одобрителен отговор се почувства твърде поласкан.
Гледам униформата му наречена в Крушево българска стражарска униформа. Нахлузил фуражка, препасал пистолет и се почувствал напълно носител на българската власт, какъвто е бил през 1918 г. Не иска да знае за никакви заповеди за назначения или уволнения, излезли оттогава. Едно знае – българско е вече – и това му стига. Останалото сам е решил с кмета.
Битоля Вечерта се събрахме в дома на нашите другари братя Светиеви. Много песни и веселие имаше през тая вечер. Тогава почувствах пулса на някогашна Битоля – весела, жизнерадостна и вярваща.
Енергичен старец, прекарал цели двадесет и пет години в турски и сръбски затвори, стар учител от Радовиш, тая вечер беше най-щастливият човек в света. Лежал и в битолския затвор заедно с първите хора на организацията, той беше доживял да види осъществена идеята, за която толкова много бе страдал.
-Хей, вие разбирате ли какво стана! – провиква се старецът. – Свободна е вече Битоля.
И започна да пее:
Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
но искаме свобода...
Пее и се радва с младежко сърце...
Смилево Ето и Смилево – хубаво, китно. Пред селото ни посрещнаха с цветя селяни и селянки заедно с пеленачетата си. Камбаните биеха непрекъснато. Сред селото се беше събрала главната група посрещачи, или по-право казано, цялото село. Повечето от жените бяха облечени в прочутата по своята красота смилевска носия. От всички страни се сипеха цветя – гороцвет, цвят от вишни, череши, ябълки. В средата на главното ядро на посрещачите видяхме един старец, който се опита да направи няколко крачки към нас. Спусна се към него и нашият другар Козма. Вдигна ръце старецът да прегърне сина си, когото не беше виждал от двадесет и три години, сложи главата му на раменете си, а сетне своята – върху главата на сина си. И така син и баща заридаха, без да могат да си продумат нито думица. Пред тази картина и посрещачи, и посрещани онемяхме. След малко старецът хвана за ръка сина си и го поведе. Тържествено биеха камбаните и отново заваляха цветя. Пред родната си къща синът най-сетне проговори:
- Нашите мисли бяха непрестанно за вас и по вас, тъй като и вие сте мислили непрестанно за нас в очакване на този ден на свободата.
Късно през деня напуснахме Смилево.
Изпратиха ни пак тържествено, с биене на камбани и с много цветя. Изпратиха ни далеч от селото. Някои дойдоха чак до Обедник.
Ресен Щом ни видяха, ресенчани онемяха от радост. Видният ресенски войвода Кръстьо Ресенски, когото тогава ресенчани посочиха за кмет, не можа да продума нито дума от вълнение. Отказвам се да предам картината на изблик на радост в Ресен при нашето явяване. То може да се види, да се почувства, да се изживее, но не и да се опише. Всяко предаване би било бледо отражение на онова, което почувствахме и видяхме.
И тук се произнесоха прочувствени слова за дошлия ден на свободата, за вековно очаквания ден на възкресението.
Насъбралият се народ пееше:
Гордей се, майко Българийо,
С твоите верни синове.
Със нас е подполковник Дрангов,
Любимият ни вожд...
Лява река На около десет километра от пътя Ресен-Охрид отдалече видяхме група селяни, които се движеха, или по-скоро, тичаха към нас. Когато ги наближихме на около петдесет крачки, те спряха. Двама от тях издигнаха арка, която носеха на ръце, а останалите се наредиха вляво и вдясно от нея. На арката имаше надпис “Добре дошли, скъпи братя”.
Срещата беше извънредно мила. Това бяха селяни от съседните села Круше, Лява река и Кривени. Тръгнали да посрещат българските войски и понеже не знаели откъде ще дойдат и къде ще ги срещнат, решили да направят подвижна арка и да чакат из пътищата. Час-два преди нашата среща някакъв селянин им казал, че българските войски са вече в Ресен. Останали да чакат на пътя, като вляво и вдясно по хълмовете поставили часови да наблюдават. И наистина, докато постояхме пред арката, някои от часовите успяха да слязат да ни посрещнат.
Дадохме им портрети на Негово величество царя и вестници.
Един бръкна в пазвата си и извади доста старо издание от съчиненията на Христо Ботев.
- Тази книга е от баща ми – каза той – Запазих я за мен, за децата ми, па и за съселяните ми.
Установено е за Васил Левски, че е стигал до Щип. Чувал съм да се говори, че е стигал и до Кукуш. Дали е ходил по на запад , не знам. За Христо Ботев обаче се знае, че не е ходил из южните български земи. Но със неговите съчинения, както и със“ Записките...” на Захари Стоянов са възпитавани в Македония цели поколения. Ботевите песни се знаят наизуст и се пеят от всички българи там. Някога ги пеехме по сватби и тържества пред самите турци. Оцелели са и през сръбския режим. Наред с тях сега се пеят и нови песни за сръбското робство.
По-късно във Валандово чух следната песен:
Възпейте, моми валандовки,
Възпейте подвига на Дуп и Кала тепе.
Тази песен ми направи много силно впечатление. Момите от поробеното Валандово възпяват подвига на българските войски, а българската художествена литература отмина този подвиг и досега почти не го е отбелязала.
Охрид Охрид беше завзет от италиански войски. По пътя срещнахме много италиански военни части, които се движеха на запад. В града също имаше италиански войници.
Италианците на пост пред самия град ни поканиха любезно да отидем при коменданта. Двама от тях се качиха на стъпалата на автомобила и така продължихме из улиците на града за комендантството.
Охридчани бяха в недоумение.
- Това са българи! – чуваме да се говори след нас.
Всеки, когото срещнахме из улиците, се спираше.
- Христос възкресе! – поздравявахме ги ние.
Отначало изненадани от българската военна униформа, а после окопитени, те радостно отговаряха:
- Наистина възкресе! Възкръсва вече!
Наизлязоха от магазините и това “Българи са” се понесе с бързината на електрически ток. Скоро след нас се образува опашка от тичащи хора, които ръкомахахаи викаха:
- Българи!
И всеки, който чуеше, оставяше магазина, хвърляше престилката си и тичаше.
Представихме се на коменданта.
Когато излязохме от комендантството – море от народ. Улиците наоколо бяха задръстени.
При появяването ни се чу мощно “ура”. Охридчани викаха:
-Да живее българската армия!
-Да живее цар Борис!
Не беше възможно да си пробием път. С мъка стигнахме до автомобила. Качваме се. А охридчани, накачили се по стъпалата и калниците на автомобила, не слизат.
Автомобилът потегли. Охридчани запяха:
Ти ли си, мале, тъй жално пела,
Ти ли си мене три години клела.
Напуснахме града. На около един километър спряхме и дълго наблюдавахме българския Ерусалим.
Автор
Тема: На денешен ден (Прочитано 495110 пати)