Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[disidente]

1996 г.

Умира пророчицата Ванга (Вангелия Пандова Гущерова). Тя е родена на 31 януари 1911 г. в Струмица. След смъртта й нейните почитатели, организирани от Светлин Русев, изграждат в нейна памет на Рупите храм "Света Петка" с фрески на Светлин Русев.

[disidente]

1877 г.

11 (23) август е най-тежкият ден от отбраната на Шипка.

От 9 (21) до 11 (23) август 1877 г. на връх Св. Никола (днес връх Столетов), връх Шипка и Орлово гнездо войските на Сюлейман паша срещат руско-българския отряд на ген. Н. Г. Столетов. След битката при Стара Загора Сюлейман паша насочва войската си (27 000 редовна войска - без башибозука, и 34 оръдия) за преминаване на Шипченския проход. Придвижванията на турските войски остават неизвестни за руското командване и то ги очаква на друго място. Едва на 7 (19) август ген. Столетов донася, че целият корпус на Сюлейман паша е построен срещу Шипка, че силите му са огромни, но че неговите бойци (Тридесет и шести Орловски пехотен полк и пет български опълченски дружини - 5500 души с 27 оръдия) ще се бият докрай и че подкрепления "са крайно необходими". На 9 (21) август сутринта войските на Реджеб паша започват атака срещу позициите на връх Св. Никола, а челните части на Шакир паша настъпват срещу Орлово гнездо. Положението на защитниците на прохода се влошава и от липсата на вода. Турската пехота държи под постоянен обстрел единствения водоизточник - един ручей в източното подножие на връх Св. Никола. В отбраната на Шипченския проход българските опълченци се сражават героично. Отблъсквайки 7 атаки през първия ден, руско-българският отряд дава 250 убити и ранени. Решителният и най-тежък бой започва на 11 (23) август. Още призори турците откриват артилерийски огън по цялата позиция. Около 10 ч. турците получават подкрепление. Към обяд всички турски атаки са отбити, но положението остава тежко. Патроните и снарядите са на привършване. Към 17 ч. настъпва критичният момент. По скатовете лежат труповете на повече от 1380 защитници. В боя се хвърлят всички, включително и тежко ранените. Суеверен страх обхваща турците, когато срещу тях полетяват трупове. В последния момент пристига помощ. Ген. Радецки пристига с две сотни казаци и взвод планинска артилерия. Шипка е спасена, а армията на Сюлейман паша не успява да се съедини с войските на Мехмед Али паша и да подпомогне Осман паша, отбраняващ Плевен, и заедно да изтласкат руската Дунавска армия северно от р. Дунав. По време на 3-дневните боеве загубите на Шипченския отряд възлизат на 3100 руски войници и офицери и 535 български опълченци, а загубите на противника - на повече от 8200 души. Турците минават към отбрана.

[disidente]

1878 г.

В Пловдив е основан комитет за борба срещу решенията на Берлинския конгрес, наречен по-късно "Единство". Начело на комитета застава Димитър Матевски.

Комитетите “Единство” са създадени в различни краища на Княжество България и Източна Румелия, за да ръководят всенародното движение на българския народ против несправедливите решения на Берлинския конгрес от 1878 г. На 29 август 1878 г. в Търново Ст. Стамболов, Г. Живков, Хр. Иванов-Големия и други основават комитет "Единство" като си поставят за цел да подпомагат съпротивителното движение на българите от Македония и Одринска Тракия и да работят за обединението на българските земи. Подобни комитети възникват в Русе, Габрово, Ловеч, София и много други градове на Княжеството. Първият комитет в Източна Румелия е учреден на 16 август 1878 г. в Пловдив от Д. Матевски, П. Свещаров и др. Скоро след него възникват комитети в повечето градове и села на Областта. Под тяхно ръководство са и гимнастическите дружества, чиято цел е непосредствената подготовка на населението от Източна Румелия за въоръжена борба. Редица дейци на комитетите участват активно и в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание 1878–1879 г.

Димитър Матевски е виден деец на националноосвободителното движение и на борбата за обединение на отечеството след Берлинския конгрес от 1878 г. Той е роден през 1835 г. в Чирпан. Учи в Стара Загора, а след това учителства в Меричлери. Там той основава читалище. През 1871 г. след конфликт с фанариотите Димитър Матевски е принуден да се пресели в Пловдив.

В Пловдив учителства в училище Св. Троица. Запознава се с В. Левски. През следващите години Димитър Матевски участва дейно в национално освободителната борба. Избран е за председател на пловдивския революционен комитет.

[disidente]

1943 г.

Умира Борис III (католическо име: Борис Луи Роберт Пиер Станислав) - български цар от 1918 г. до 1943 г. Роден е на 30 януари 1894 г. Син е на цар Фердинанд I и на княгиня Мария-Луиза Бурбон-Пармска, брат е на Кирил Преславски. При раждането си е награден с ордена "Св. Александър" I степен, както и с I и IV степен на военния орден "За храброст". През 1896 г. се прекръства в източноправославната вяра - негов кръстник е руският император Николай II. Завършва гимназия в София през 1912 г. Посещава Санкт Петербург и Киев (1911 г.), където е награден с най-високия руски орден "Св. Андрей Първозваний" с брилянти. През 1911-1912 г. пътува с научна цел във вътрешността на Мала Азия, по крайбрежието на Средиземно море и на Канарските острови. Пълнолетието му е отпразнувано в София през 1912 г. с големи тържества в присъствието на престолонаследниците на Турция, Румъния, Сърбия, Гърция и Черна гора, както и на много видни чуждестранни гости. Взема участие в Балканската война със VII Рилска дивизия. През 1915 г. следва във Военната академия в София. През Първата световна война, като офицер за поръчки при щаба на Действащата армия, изпълнява поръчки на върховното командване от бойно и политическо естество. Възкачва се на престола на 3 октомври 1918 г. Встъпва в брак с принцеса Джована Савойска, от който се раждат: княгиня Мария-Луиза (13 януари 1933 г.) и Симеон, княз Търновски (16 юни 1937 г.). Управлението на цар Борис III протича в най-сложните и тежки години от историята на Третото българско царство. Победена в Първата световна война и унижена от Ньойския договор (1919 г.), България е в състояние на политическа изолация. В страната се разгарят остри политически борби, които довеждат до военния преврат на 9 юни 1923 г. (преврат за сваляне на правителството на БЗНС начело с Ал. Стамболийски, извършен от Военния съюз и политическата групировка "Народен сговор" с подкрепата на двореца). С търпение, такт и политическа ловкост цар Борис III успява да постигне вътрешнополитическо спокойствие в страната, което създава условия за икономическа стабилност и укрепване на международния авторитет на България. По време на Втората световна война присъединява България към Тристранния пакт (1 март 1941 г.), но не изпраща войски на Източния фронт. От началото на 1943 г. прави опити за преориентация към Великобритания и САЩ. Борис III е единственият владетел, който не експортира българските евреи в Германия, с което ги спасява от унищожаване. Носител е на френския орден на Почетния легион (3 пъти), на английския кралски викториански орден, на белгийския орден "Леополд", на немския домашен рицарски орден "Св. Хубертус", на "Червен орел" (Прусия), на руския орден "Св. Анна", на румънския "Карол III", отличия на Италия, Австрия, Полша и др. Умира при неизяснени обстоятелства. Погребан в Рилския манастир.

[disidente]

1924 г.



Убит е Тодор Александров - македонски революционер; създател (през 1919 г.) и ръководител на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО).

Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в Щип, Вардарска Македония. От 1903 г. е член на Щипското околийско ръководство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). След три години е назначен за окръжен войвода на Скопския революционен окръг. В началото на 1911 г. е избран за член на ЦК на ВМРО чрез писмено договаряне между ръководителите на организацията. Организира и ръководи атентатите в Щип (ноември 1911 г.) и в Кочани (август 1912 г.), които ускоряват избухването на Балканската война. По време на Първата световна война служи в щаба на Действащата армия. След войната заедно с генерал Александър Протогеров и Петър Чаулев възстановява ВМРО. Проявява се като твърд и енергичен ръководител на организацията, създава стройна и дисциплинирана организация, вярна на идеите за освобождение на Македония. Усилията на правителството на Александър Стамболийски да изведе България от международната изолация и да я предпази от враждебните й съседи, като се откаже от защита на правата на българското население, останало в пределите на създаденото през 1918 г. Кралство на сърби, хървати и словенци, се приемат като предателство от ВМРО и водят до политически и дори въоръжен конфликт между правителството и организацията на Александров. През 1923 г. ВМРО на Тодор Александров подкрепя Деветоюнския преврат и свалянето на правителството на БЗНС.Опитва се да използва помощта на комунистическите сили на Балканите и на Коминтерна, в резултат на което се стига до подписване на Майския манифест от 1924 г., но скоро след това се отказва от Виенската договореност. Макар че Тодор Александров обявява, че не е подписал лично този документ, публикуването му води до огромен удар за ВМРО и загуба на неговия престиж в самата България. Водачът на ВМРО, подложен на натиск от страна на тогавашното българско правителство на Александър Цанков, публично се отказва от всякакви контакти с комунистическите сили. Въпреки това ВМРО изпада в изолация, като си спечелва враждебността не само на дотогавашните неприятели на българщината в Македония и на комунистическото движение, но и на правителството в София. В тази обстановка на 31 август 1924 г. около с. Сугарево в Пирин Тодор Александров е убит.

[disidente]

1885 г.



Извършва се съединението на Източна Румелия с Княжество България.

По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях. Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия. Първите опити за осъществяване на тази задача се предприемат още през 1880 г. През 1884 г. въпросът за присъединяването на Източна Румелия към Княжество България отново излиза на преден план, но и този път не може да бъде решен. Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който, без да се отказва от подготовката на масова революционна борба, издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг. Предприемат се бързи действия за спечелване на някои командири на Източнорумелийската милиция. Решено е акцията да се проведе към средата на септември 1885 г., но започналите големи демонстрации в някои села и градове стават причина тя да се ускори. Дава се заповед на 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети да се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител – Г. Кръстевич. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Кръстевич, като родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. В състава на временното правителство влизат: д-р Г. Странски (председател), д-р Ст. Чомаков (подпредседател) и членове: майор Д. Николаев, майор Д. Филов, майор С. Муткуров, майор Р. Николов, Й. Груев, К. Пеев, д–р Г. Янкулов, Д. Юруков, З. Стоянов, Г. Данчов, Ат. Самоковец и Г. Бенев. За главнокомандващ източнорумелийската милиция е назначен майор Д. Николаев.

Присъствието на лица от двете политически партии в Областта, на четирима военни дейци и представител на БТРЦК трябва да покаже на външния свят и особено на Русия, че Съединението е общонародно дело. Веднага след съставянето си, Временното правителство обявява военно положение в Областта и издава заповед за мобилизиране на мъжкото население, годно да носи оръжие. Заедно с това то отправя и покана до княз Александър I Батенберг да поеме управлението на обединена България. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.

[disidente]

1978 г.

В Лондон, на моста "Ватерло", е извършен атентат срещу писателя Георги Марков. На следващия ден състоянието му се влошава и той постъпва в болница, където умира.

Георги Иванов Марков е български писател белетрист, драматург, журналист; емигрант. Роден е на 1 март 1929 г. в с. Княжево. В емиграция писателят работи в Би Би Си и “Свободна Европа”, откъдето излъчва в ефир “Задочни репортажи за България” (репортажите и есетата - “биография на политическия режим в България”, са издадени след 1989 г.). Георги Марков е автор на “Цезива нощ” (1957 г.); “Победителите на Аякс”, научно-фантастичен роман (1959 г.); “Анкета. Новели” (1961 г.); “Между нощта и деня. Разкази” (1961 г.); “Мъже. Роман” (1962, 1963, 1990 г.), “Портретът на моя двойник” (сб. с новели, 1966 г.) “Госпожата на господин търговеца на сирене. Пиеса” (1963 г.), “Последният патент. Комедия” (1965 г.); “ Да се провреш под дъгата. Пиеса” (1966 г.); “Кафе с претенция. Комедия” (1967 г.); “Асансьорът. Пиеса” (1967 г.), “Калай. Пиеса” (1967 г.), “Атентат в затворената улица” (1968 г.); “Жените на Варшава” (сб. с новели, 1968 г.); “Аз бях той. Комедия” (1969 г.); “Комунисти. Пиеса” (1969 г.); “The Archangel Michael”, пиеса (1970 г.); “Задочни репортажи за България” (Цюрих, 1980-1981 г.) (София, 1990 г.); “Литературни есета” (Париж, 1982 г.) (София, 1990 г.); “The Truth that killed” (1984 г.); “Когато часовниците са спрели. Нови задочни репортажи за България” (1991 г.).

[disidente]

1913 г.

Избухва Охридското въстание на българското и албанското население срещу сръбската власт в Македония.

Охридско-Дебърското въстание е съвместна акция на българското и албанското население срещу сръбския режим във Вардарска Македония, установен след Междусъюзническата война 1913 г. Избухва през септември и обхваща Дебърско, Стружко и Охридско. Обединени български и албански чети освобождават Дебър. Начело на въстаниците застава Петър Чаулев, подпомогнат от други дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Въстаниците успяват да прогонят сръбските войски и администрация от Струга. Освобождават и Охрид. Въстанието внася известно безпокойство в Белград и за да не се разрасне още повече, срещу него са изпратени значителни войскови сили и сръбски четници. В помощ на Сърбия се включва и Гърция. Въстаниците отстъпват пред многобройния в количествено отношение и по-добре въоръжен противник въстаниците.

[disidente]

1924 г.



ЦК на ВМРО внася меморандум в Обществото на народите за защита правата на българското население в Македония и за автономия на областта под контрола на ОН.

[disidente]

1908 г.

В църквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново се обявява независимостта на България, с което страната ни отхвърля васалната си зависимост от Османската империя, наложена й от Берлинския договор (1878 г.).

Провъзгласяването на независимостта на България е политически акт, извършен от правителството на Александър Малинов. С него се отхвърля васалната зависимост на България от Османската империя, наложена й от Берлинския договор, сключен през 1878 г. Според договора териториите на Северна България са включени в т. нар. Княжество България - автономно (самостоятелно) трибутарно (плащащо данък) княжество, което остава под върховната власт на султана. Южна България под името Източна Румелия получава административна автономия, но остава под политическата и военната власт на султана. Княжеството трябва да участва в изплащането на държавните дългове на Турция (за него е в сила режимът на капитулациите, наложен на Османската империя от Великите сили). Компанията на Източните железници запазва своите права на територията на Княжеството. Въпреки че васалната зависимост е по-скоро формална, тя затруднява установяването на равноправни икономически и политически отношения между България и останалите държави. Първите стъпки към премахване на това васално положение са свързани с изпращането през 1879 г. на български дипломатически и търговски агенти в съседните балкански страни и подписването през 1889 г. на самостоятелни търговски договори с редица държави. След Младотурската революция, извършена през 1908 г. се създават условия за отхвърляне изцяло на васалната зависимост на България. Правителството и князът са подкрепени от Австро-Унгария, която се стреми да анексира Босна и Херцеговина. Поради васалната зависимост на България турското правителство не поканва българския дипломатически представител в Цариград Иван Стефанов Гешов на прием заедно с другите дипломати. Това дава повод на българското правителство да го отзове от Османската империя. По същото време турските служители по Източните железници започват стачка. За да не се прекъсне движението, правителството на Александър Малинов изпраща български служители на тяхно място. След прекратяването на стачката обаче българските власти задържат под свой контрол ЖП линия. В такава обстановка на 22 септември 1908 г. в черквата "Св. Четиридесет мъченици" в Търново със специален манифест е провъзгласена независимостта на България, а княз Фердинанд I приема титлата цар на България. Учредява се възпоменателен медал по този повод. На следващия ден Австро-Унгария обявява анексирането на Босна и Херцеговина. Тъй като клаузите на Берлинския договор 1878 г. са нарушени, възниква остра Балканска криза (1908–1909 г.). Повечето от Великите сили отказват да признаят независимостта на България, влошават се и българо-турските отношения. Турция настоява България да й изплати 125 млн. франка обезщетение, за да признае българската независимост. С помощта на Русия е постигнато споразумение по възникналите тежки финансови проблеми. Подписани са Руско-турски протокол (1909 г.), Българо-турски протокол (1909 г.) и Руско-български протокол (1909 г.). Според тях Русия опрощава на Турция военните й задължения, останали още от войната от 1877–1878 г., срещу което Турция се отказва от всякакви претенции към България. От своя страна България трябва да изплати на Русия в срок от 75 г. 82 млн. франка. Турция, а след нея и Великите сили признават независимостта на България. С провъзгласяването независимостта на България се издига международният авторитет на страната и тя се превръща в равноправна на другите европейски държави.

[disidente]

1014 г.



След смъртта на цар Самуил за български владетел е коронован неговия син Гаврил Радомир. Той управлява от 1014 г. до 1015 г. Биографичните данни за него са твърде оскъдни. Знае се, че е взел участие заедно със своя баща в последните битки на българската държава против византийските нашественици. Възкачва се на престола след смъртта на цар Самуил и продължава неговата политика на отстояване независимостта на българската държава от Византия. През октомври 1014 г. византийците проникват в Битоля и опожаряват дворците на Гаврил Радомир, а скоро след това завладяват Прилеп и Щип. През пролетта на 1015 г. Гаврил Радомир изпраща писмо до Василий II, в което обещава "подчинение и покорност". В средата на август 1015 г. става жертва на дворцов заговор организиран от неговия братовчед Иван Владислав. Убит е по време на лов.

[Пламен Павлов]

Днес Православната църква отбелязва Деня на Свети Климент.

http://www.makedonskatribuna.com/ZLATNIJAT_SV_KLIMENT.htm

[MacedonBG]

Традиционно ВМРО отбеляза 91 години от подписването на Ньойския договор с факелно шествие. Организатор на събитието е Младежката организация на ВМРО в София. Тази година шествието освен като протест срещу позорния за България Ньойски договор беше и в чест на героичните победи на българската армия.

[MacedonBG]

Смисълът на Ньой

Начело на Българската държава стои банда престъпници, водеща страната от никъде на никъде. Изразходваща оскъдните национални ресурси за лични нужди, отчайващо некомпетентна и безволева и непрекъснато оправдаваща своята бездарност с нещо. Опозицията е обвинявана в саботиране на управленските „усилия”, световната икономическа криза – за бавното развитие, а Европейският съюз – в проява на „несправедливост”. А зад всичко това всъщност стои едно истински бездарно управление, дължащо „успехите” си единствено на влезлите в България европейски пари, чужди инвестиции и упорството на българите дори при най-лоши условия да се стремят да постигнат по-добър живот за себе си – поне малко да се доближат до „нормалните” държави и народи.

На фона на тази картина, крещяща за необходимостта от радикална подмяна на управляващата прослойка в България, различни групи младежи на пръв поглед си позволяват лукс – при толкова много настоящи проблеми те се занимават с миналото. Логично е да възникнат въпроси – „Защо си губят времето?”, „Защо разравят старите кокали?”, „Кому е нужно да си спомня за Ньойския договор?”.

Смисълът на отбелязването на Ньойския договор не е единствено да „помним” тази позорна дата. Наистина – би била пълна загуба на време ако не отчитаме че са минали почти 90 години от неговото подписване – ако на висок глас викаме  - „Върнете ни земите!” или смятаме, че единствено и само сме мразени, „прецаквани” и онеправдавани от другите – велики сили или съседи. Възпоменанието на стотици хиляди българи отдали живота си за националното обединение или станали жертва на чуждите окупационни власти същи почти губи смисъл, ако остане изолирано – ако заприлича просто на панихида или траурно шествие.

89 години по-късно, отбелязването на позорната дата има чисто практически смисъл и той именно трябва да бъде обяснен и възприет от мнозинството от българите.

На първо място – България не трябва да забравя, че не е обречена да заема жалкото положение в което се намира днес. Че преди също сме били зле, че обстоятелствата са били срещу нас, но ние сме намирали сила да се изправим. Че в момента когато сме решили да търсим чрез война Националното си обединение сме били наясно, че пътят ще е труден и ще срещнем много предизвикателства. Въпреки всичко сме го поели и сме вървели напред.

На второ място – границите не се чертаят от боговете, а от хората. Няма територия, която е вечно притежание на някого. Това важи и за нас и за нашите съседи. Трябва да се отърсим веднъж завинаги от идеите, че границите са неприкосновени – независимо дали ни изнася или не. Наше ще е единствено това, което можем да задържим  - както е и чуждо единствено това, което другите могат да опазят.

На трето място – трябва да изоставим вечният си страх и пасивност. Свикнали сме да губим и се страхуваме да не загубим още повече. Това трябва да спре – ако искаме да сме горд народ трябва да се чувстваме така. Не да гледаме на всичко като заплаха – подобно на малко дете в гората. Напротив – на всичко трябва да гледаме като на възможност. Да освободим най-после простора пред себе си – да гледаме навън, а не навътре – да искаме да сме нещо повече, а не да опазваме вече съществуващото.

На четвърто място – да престанем с идеите за „заговор срещу българите”. Нямаме полза да мислим, че всичко и всички са срещу нас. Така само допълнително се свиваме страхливо в своята черупка. За останалите ние сме просто един играч, който могат да използват, или който им пречи. Нека и ние започнем да мислим така за тях. Да помним на кого можем да имаме вяра и на кого не – но все пак – да знаем, че всичко е игра – непрекъснати препятствия и възможности. Едни ни пречат, но други ни помагат. Не може всичко да бъде наред, но това не означава че всички са срещу нас.

В заключение – Ньойският договор трябва да бъде помнен, но не за да ни кара да се озлобяваме и свиваме страхливо в собствената си черупка. Напротив. Позорът трябва да ни помогне да скъсаме веригите, които още съществуват в нашите глави. Да престанем да се страхуваме и да погледнем на света с гордите очи на един свободен народ. Народ и държава които не са обречени да бъдат жалки. Народ и държава, които в светлината на утрешния ден не виждат заплаха, а възможност за едно истински успешно развитие. И само от тях зависи дали ще посрещнат бъдещето като предварителни губещи или като победители.

Г. Цвятков http://elbetica.org

[MacedonBG]

Традиционно ВМРО отбеляза 91 години от подписването на Ньойския договор с факелно шествие. Организатор на събитието е Младежката организация на ВМРО в София. Тази година шествието освен като протест срещу позорния за България Ньойски договор беше и в чест на героичните победи на българската армия.