Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: На денешен ден  (Прочитано 271313 пати)

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1635 на: Ноември 24, 2015, 10:35:24 »

24 ноември

1915 година Шеста и Девета пехотна дивизия от Първа армия без особена съпротива превземат Прищина. Цялата 1-ва армия напредва, поддържана от северните части на 11-та германска армия. Това е част от Косовската операция, която се води на Косово поле между 1 ноември и 4 декември 1915година между части от Първа и Втора българска армия и сръбските войски през Първата световна война. На 9 ноември българските части навлизат в Косово и по двете направления. Сръбската армия опитва контратака срещу Враня и Куманово, за да се съедини с англо-френските войски, но е отблъсната. Косовската операция завършва на 4 декември с овладяването на Дебър и Дяково. Сърбите загубват 36 000 войници, 199 оръдия, 150 автомобила и голямо количество коне и друго военно имущество. С Косовската операция завършва овладяването на Южна Сърбия и Македония, като войските проникват на дълбочина 170 км.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1636 на: Ноември 25, 2015, 07:30:04 »

25 ноември

1910 година в Самоков умира Иван Поппанайотов Асянчин или Асиянчин. Той е български духовник, просветен деец, революционер и дарител от Българското възраждане в Македония. Асянчин е роден на в 1834 година в разложкото село Баня в семейството на Панайот Илиев Асянчин, учител в Долно Драглища през 1833 година и Бачево 1835 година, и свещеник в Баня от 1835 година. Иван Асянчин остава сирак на 4 години. На 11 години заминава да работи в Беломорието, където учи на различни места. От 1849 година е учител в родното си село, а през 1855 - 1856 година - в Градево. В 1859 година получава свещенически сан и служи в Баня. От 1869 година преподава в новото класно училище. Пише във вестник „Македония“. Асянчин взима участие и в революционните борби на нацията. Член е на основания в 1876 година от пратеника на Георги Бенковски Кузман Поптомов Шарланджията революционен комитет. След разкриването на комитета в навечерието на Априлското въстание Асянчин е затворен в Неврокоп. Освободен е след подкуп. След Кресненско-Разложкото въстание Асянчин се изселва със семейството си в Свободна България, като се заселва в Самоков, където продължава да се занимава с учебна и книжовна дейност. Автор е на ценната като исторически източник книга „Принос към изучаване на Разлога и по-частно на с. Баня, Разложко. Бележки и спомени“, издадена посмъртно в 1915 година в Пловдив. Асянчин оставя и 2000 златни лева за издръжка на училището в Баня.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1637 на: Ноември 25, 2015, 07:30:53 »

25 ноември

1949 година в град Кърджали умира Димитър Петков Маджаров, наричан още Маришки. Той е български революционер и войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Вътрешната тракийска революционна организация. Роден в село Мерхамли днес Пеплос, Гърция, Софлийско. Влиза във ВМОРО и се занимава с набиране на оръжие. По време на Илинденско-Преображенското въстание е четник в Малкотърновско и Лозенградско. През 1907 година е четник в агитационната чета на Стамат Икономов в Малкотърновско. След Хуриета в 1908 година е сред привържениците на Яне Сандански. Основава в Мерхамли клуб на Народната федеративна партия -българска секция. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи във 2-ра рота на Лозенградската партизанска дружина на Михаил Герджиков. През есента на 1913 година след оттеглянето на българските войски е начело на чета, която заедно с четата на Руси Славов, защитава българското население в Дедеагачко и Гюмюрджинско. През септември двете чети разбиват турски конвои между Дедеагач и Фере и спасяват 12 000 български бежанци. След края на Първата световна война Георги Калоянов, Димитър Маджаров и Петър Чапкънов сформират първата чета на ВТРО за действие в Западна Тракия и Родопския край. Член е на Управителното тяло на ВТРО. Делегат е от Тракийската организация в състава на българската делегация на Парижката мирна конференция, която довежда до сключването на Парижкия мирен договор от 1947 година. В знак на признателност, в 1959 година село Дупница (днес град, до 1912 г. - Ятаджик), край което през 1913 година закриляните от четата на Маджаров тракийски бежанци от Беломорието преминават с много жертви граничната тогава река Арда, е преименувано на Маджарово.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1638 на: Ноември 26, 2015, 06:52:04 »

26 ноември

1878 година е официалното откриване на първото военно училище в България. Националният военен университет „Васил Левски“ е военно висше училище със седалище във Велико Търново, България. Макар че получава статут на висше училище едва през 1924 година, като продължител на основаното през 1878 година Военно училище в Пловдив то е висшето учебно заведение с най-дълга история в България. Още през лятото на 1878 година Временното руско управление започва подготовката за създаване на военно училище в Пловдив. След подписването на Берлинския договор то е преместено в София, където на 26 ноември 1878 година е официалното му откриване. Първоначално училището е настанено в дотогавашна турска болница на мястото на днешния Централен военен клуб. През 1892 година е преместено в специално построена сграда в югоизточния край на града, в която днес се намира Военната академия „Г. С. Раковски“. Военното училище играе важна роля в живота на Българската армия, като в него се подготвят почти всички офицери, командвали армията във войните от края на 19 век и началото на 20 век. През 1924 година училището получава статут на специално висше училище. През 1945 година то е преименувано на Народно военно училище „Васил Левски“. През 1946 година от него е отделено Народното военновъздушно училище „Георги Бенковски“, а през 1948 година - Народното военноартилерийско училище „Георги Димитров“. През 1958 година Народното военно училище е преместено от София във Велико Търново. През 2002 година 3-те военни училища отново са обединени в Националния военен университет „Васил Левски“.
 Наименования

Пловдивско военно училище (от 8 май 1878 – 1 септември 1878)
Софийско военно училище (от 1 септември 1878 - 1979)
Военно на Негово Княжеско Височество училище (1979 - 1908)
Военно на Негово Величество училище (1908 - 1944)
Народно военно училище (1944 - 18 февруари 1945)
Народно военно училище „Васил Левски“ (18 февруари 1945 - 1950)
Народно военно пехотно училище „Васил Левски“ (1950 - 1955)
Народно военно училище „Васил Левски“ (1955 - 1959)
Висше народно военно училище „Васил Левски“ (1959 - август 1991)
Висше военно общовойсково училище „Васил Левски“ (август 1991 - 14 юни 2002)
Национален военен университет „Васил Левски” (14 юни 2002)
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1639 на: Ноември 26, 2015, 06:52:40 »

26 ноември

1883 година в Пловдив умира Панарет Пловдивски. Той е виден български православен духовник от Възраждането, митрополит на Пловдивската епархия. Роден е като Петър Иванов Мишайков в 1805 година и произхожда от големия български род Мишайкови от село Пътеле, Южна Македония, днес Агиос Пантелеймонас Гърция. По-голям брат е на видния български лекар и общественик Константин Мишайков. Петър Мишайков учи в гръцка гимназия в Битоля, Кожани, в училището на Теофилос Каирис на остров Андрос и през 1838 година в гимназия в Атина, където е сред основателите на Славяно-българското ученолюбиво дружество. След това завършва Историко-филологическия факултет на Атинския университет през 1843 година, а оттогава до 1844 година преподава в гръцката гимназия в Битоля, а след това приема духовен сан и постъпва при янинския митрополит. Издига се в църковната йерархия и става лампсакски епископ в Кизическата митрополия. На 26 януари 1858 година е назначен за митрополит на Ксантийската и Перитеорийска епархия. След 10 години, на 25 февруари 1861 година, в разгара на българо-гръцката църковна разпра, Цариградската патриаршия го назначава за митрополит в Пловдив, след уволнението на миналия на българска страна Паисий Пловдивски. Първоначално Панарет е лошо приет от българското население в града, но през 1868 година се отмята от Патриаршията и прегръща българската църковна кауза. В 1871 година е делегат на Първия български църковно-народен събор. В началото на 1872 година заедно с Иларион Ловчански и Иларион Макариополски е заточен от османските власти в Измит (Никомидия), но след по-малко от месец под натиска на цариградската българска колония заточениците са освободени. В същата година Панарет е избран за пловдивски екзархийски митрополит и член на Светия Синод на новоучредената Българска екзархия. След края на Руско-турската война в 1878 година Панарет, по думите на Кирил Български, е:
„един от непримиримите участници в съпротивата срещу Берлинския договор, имайки пред вид и тежката съдба на своето отечество Македония.”
Сътрудничи на вестниците „Македония“ (1870), „Право“ (1870 - 1871), „Век“ (1874), списание „Читалище“ (1875) и вестник „Напредък“ (1876 - 1877). Автор е на „Надгробное пение или последование утренное во святую и великую суботу. Нарядил по нов устав и издал със свое иждивение П. Панарет, сингел на Бълг. църква при Фенер, Цариград. Везирхан № 20, в печатницата на Т. Дивитчиана, 1866“. Панарет е пловдивски митрополит до смъртта си в 1883 година.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1640 на: Ноември 26, 2015, 06:54:57 »

26 ноември

1922 година в бой с гръцка жандармерия загива Илия Дигалов, наричан Ильо Дигала. Той е български революционер, деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско, костурски и преспански войвода. Роден в едно от най-западните костурски села – Въмбел. До второ отделение учи в гръцко училище, след което две години – в българско. Още от юношеските си години е куриер на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. По време на Балканската война е четник при Васил Чекаларов. След Междусъюзническата война става подофицер от гръцката армия, но дезертира и става войвода на чета в Костурско и Преспанско – дейност, която продължава и по време на Първата световна война. След 1918 година е в България, където прави опити да продължи обучението си. В края на 1919 година с помощниците си Алия Ибраим от Пласница, Кичевско, и Стоян Георгиев от Стение, Преспанско, Илия Дигалов заминава за Македония, като действа в Горна Преспа. През пролетта на 1920 година действат в Кичевско, а през лятото - в Охридско. Зимата на 1920-1921 година прекарват в Албания, а през пролетта действат в Преспа. С другарите си Дигалов възстановява мрежата на Вътрешната македонска революционна организация, организира ятаци и наказва колаборационисти. В 1921 година тръгва за България, но е предаден и след сражение в Мариово е ранен. Укрива се при ятаци в Прилепско. След ново сражение край Вардар се връща и се оттегля в Албания. Действа в Костурско, а после през Албания минава в Преспа, където действа до зимата. През пролетта на 1922 година продължава дейността си в Горна Преспа, през май се прехвърля в Костурско, а след това организира селата в Мала Преспа, които по това време са в гръцка територия. През септември 1922 година Дигалов заедно с четирима свои четници е предаден на гръцките власти от кмета на Глобочени - Пандо Тушков (Шушков) срещу 20 000 драхми. Заедно с другаря си Стоян Георгиев загива в бой с гръцка жандармерия. Загубата на Илия Дигалов е оценена от Иван Михайлов като една от най-големите за ВМРО в Западна Македония преди 1924 година. Като преспански войвода Дигалов е наследен от Петър Ангелов. Внукът на Илия Дигалов - Иван Сотиров Дигалов емигрира през 1927 година в Торонто, Канада, където е активен член на македоно-българската църковна община и на МПО „Правда“
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1641 на: Ноември 26, 2015, 06:55:34 »

26 ноември

1922 година в бой с гръцка жандармерия загива Стоян Георгиев, български революционер, деец на Вътрешната македонска революционна организация. Роден е в преспанското село Стение. Влиза във ВМРО. Става помощник на Илия Дигалов и заедно с него и Алия Ибраим от Пласница, Кичевско, в края на 1919 година заминава за Македония, като действа в Горна Преспа. През пролетта на 1920 година действат в Кичевско, а през лятото – в Охридско. Зимата на 1920-1921 година прекарват в Албания, а през пролетта действат в Преспа. С другарите си Дигалов възстановява мрежата на Вътрешната македонска революционна организация, организира ятаци и наказва колаборационисти. През септември 1922 година Илия Дигалов и Стоян Георгиев са предадени от кмета на Глобочени, Мала Преспа. Според някои сведения, в предателството имат участие и двама каракачани, впоследствие наказани от ВМРО.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1642 на: Ноември 29, 2015, 09:36:18 »

28 ноември

1907 година по заповед на Яне Сандански, Тодор Паница застрелва Иван Георгиев Гарванов.  Той е български революционер, председател на Централния комитет на Вътрешната македонско-одринска революционна организация с псевдоними Аврам, Атила, Павел, Саул и Давид. Роден е в Стара Загора през 1869 година. Баща му е убит в Руско-турската война в 1877 година в боевете при Стара Загора. Иван Гарванов учи в родния си град, а през 1888 година завършва гимназия в Пловдив и след това е състудент на Даме Груев във Висшето училище в София. В 1892 година завършва физико-математическия отдел и специализира физика във Виена. Става учител по физика в българската гимназия в Солун през 1894 година и продължава да преподава там до заточението си през 1903 година. По това време Гарванов застъпва еволюционната идея за освобождаването на Македония. В Солун Гарванов е сред основателите Българското тайно революционно братство, организация на по-консервативно настроени българи, която се противопоставя на ВМОРО, тъй като смята, че тя действа прибързано и води населението към неуспешно въстание и погром. В 1898 година участва в списването на хектографирания вестник на Братството „Борба“. През 1897 година Христо Ганов е убит от сърбоман в солунско кафене, а присъстващият Иван Гарванов се притича на помощ на другаря си, но е тежко ранен. След тази случка възгледите му започват да еволюират и той осъзнава необходимостта от въоръжена борба. Дейността на Братството среща противодействие от страна на ВМОРО и донякъде от Върховния комитет в София. Започват вътрешни междуособици и опити за взаимни покушения с ранени, макар че никой не е убит. След като Борис Сарафов става председател на Върховния комитет през 1899 година той предлага на Братството преговори за помирение. Това кара Гарванов да замине през 1900 година за разговори в София. Сарафов, който открито симпатизира на Вътрешната организация, го съветва да се помирят с ВМОРО. Гарванов получава такъв съвет и от министър-председателя Рачо Петров. Остава недоволен и отива в Цариград на среща с Екзарх Йосиф. Екзархът също не одобрява революционните действия на ВМОРО, но отказва да се бори срещу тях, като се мотивира, че на нейна страна са както князът, така и правителството. След тези разговори Ив. Гарванов се връща в Солун и запознава Братството с положението. След обсъждане надделяват гласовете за помирение и разбирателство. Така в началото на 1900 година следва вливането на Братството във ВМОРО и Гарванов става член на Солунския революционен комитет. Христо Силянов пише за този избор:
„Съгласно споразумението, ЦК трябвало да приеме по свой избор едного от другата страна в ЦК и другиго в местния. И по правда и по разум, членството в ЦК се падаше на Гарванов, защото беше не само формалният председател, но и душата на „Революционното братство". Но не му го дадоха. Избраха Йосиф Кондов, почетен местен търговец, но без всякакви качества на вожд, а Гарванов - призвания да бъде вожд -направиха член на местния комитет. Гарванов мълчаливо преглътна огорчението си и заработва, макар и не в общото ръководство на организацията, с рицарска прямота и твърдост... Няколко месеца по-късно събитията сами извикаха Гаванова на поста, който му бе отказан...”
В резултат на Солунската аферав началото на 1901 година и последвалите разкрития и арести на ръководни дейци на организацията голяма част книжа и архиви попадат в турските власти. Централният комитет на ВМОРО е парализиран, тъй като двама от тримата му членове му са арестувани. Иван Хаджиниколов е единственият член на ЦК, който успява първоначално да избегне ареста. Той се опасява, че ще бъде арестуван и дава пълномощия на Ив. Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев да съставят нов ЦК. Впоследствие Гарванов е избран за председател на Централния комитет. Хаджиниколов е арестуван на 5 март в Солун. Междувременно през март в София е арестуван и председателят на ВМОК Борис Сарафов, който е обвинен в участие в убийството на румънския журналист Стефан Михайляну. Така правителството лансира ген. Иван Цончев и той успява да овладее Върховния комитет. Тази промяна създава напрежение между ВМОРО и ВМОК. Междувременно след инцидент с оръжие, при който е убит Яким Игнатиев Гарванов е арестуван за два месеца. След освобождаването си той се опитва да тушира назряващия конфликт с ВМОК и заминава за София на преговори, но не постига особен успех. ВМОК започва активно да изпраща чети в Македония и извършва усилена подготовка за въстание, което е посрещнато зле от ВМОРО. През септември 1902 година избухва неуспешното Горноджумайско въстание. След неговия разгром последват репресии на турците срещу ВМОРО. При тези обстоятелства Гарванов председателства Солунския конгрес в началото на 1903 година, който взема решение за вдигане на въстание. Решението за вдигане на въстание било окончателно, но Гарванов искал да го обсъди и с останалите първи хора на организацията. Затова към средата на януари той и Велко Думев пристигнали в София за преговори. В края на краищата Задграничното представителство на организацията в София след дълги дискусии се присъединява към това решение. По това време Гарванов научва за подготовката на терористични актове, кото могат да провалят въстанието. След преговори със заговорниците той не успява да предотврати Солунските атентати и при последвалите арести в навечерието на Илинденското въстание Гарванов е заточен "доживот" на остров Родос. В 1904 година е амнистиран от властите и се установява в София като учител във II-ра мъжка гимназия. Същевременно е избран за временен задграничен представител на Скопски и Битолски революционни окръзи. Продължава дейността си във ВМОРО, като активист на десницата. През 1905 година се изостря конфликта между фракциите във ВМОРО и на Рилски конгрес е решено Даме Груев, Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов да бъдат отстранени от управленито, като решението е подкрепено от Гьорче Петров, Пере Тошев и Петър Попарсов. След като през 1906 година загива Даме Груев, наричан “геният на компромиса” между двете крила, разногласията им провалят предвидения помирителен конгрес на организацията в София и довеждат до окончателен разкол. Независимо от това Иван Гарванов е избран в Задграничното представителство на ВМОРО в София на Съвещателно събрание на десницата на 7 декември същата година. Две от десните враждуващи до този момент течения – умереното (наричани "гарванисти") и идейно-либералната фракция, ръководена от Борис Сарафов, се помиряват. Фракцията на Христо Матов също ги подкрепя. Така десните успяват да запазят официалното си положение и влиянието си за още една година. Впоследствие Временното задгранично представителство, съставено от Гарванов, Матов и Сарафов, организира през 1907 година активна дейност по редовното изпращане на чети в Македония с финансовата подкрепата на двореца. Това предизвиква острата реакция на левичарите. В публикуваното през ноември 1907 година писмо от серчани, сред обвиненията срещу Гарванов и Сарафов е и това, че те „съвместно с българското правителство инспирират безразборното нахлуване на масови чети във вътрешността“. Издадена е и смъртна присъда, която е подписана от Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Георги Скрижовски и Александър Буйнов. Така се слага началото на братоубийствата в македоно-одринското освободително движение.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1643 на: Декември 01, 2015, 06:45:09 »

1 декември

1918 година в София умира Герасим Струмишки, виден висш български православен духовник, струмишки митрополит. Роден през 1860 година в тракийския град Мустафа паша днес Свиленград със светско име Георги Байрамов. Първоначалното си образование получава в родния си град, където през 1874 година завършва местното класно училище. За да изхранва семейството си, се захваща със занаятчийска дейност. По-късно завършва българското духовно училище в Одрин и приема монашество. Продължава образованието си в Киевската духовна семинария, която завършва през 1889 година. До 1891 година е законоучител при Солунската мъжка гимназия и дякон. Същата година става йеромонах и е изпратен от Българската екзархия за председател на българската община в град Струмица. На 20 юли 1894 година е възведен в сан архимандрит. През 1897 година за кратко е назначен за председател на българската община в Битоля. Заради неуморната си дейност в условията на силен натиск от страна на гръцката пропаганда и способността си да привърже към себе си паството, той сам си спечелва архиерейската мантия. На 22 декември 1897 година Герасим Струмишки е ръкоположен за каноничен струмишки митрополит. Общителен и надарен с голямо красноречие, той работи неуморно за утвърждаване на екзархийското дело в Струмишка епархия. Герасим Струмишки е трън в очите на местните османски власти и водачите на гръцката партия в града. Струмишкият каймакамин го подозира в революционна дейност, а Високата порта настоява за отзоваването му. На 16 март 1904 година гъркоманинът Васил Христоманов, оръдие на местния гръцки владика и човек на турската тайна полиция, извършва в Струмица неуспешен опит за покушение срещу митрополита. Герасим Струмишки е сред основателите на революционен комитет на ВМОРО в Струмица на 25 юли 1895 година. Конспиративното събрание се провежда в приемната му стая, където той дава клетва пред д-р Христо Татарчев. Още с въздигането си в архиерейски сан, той влиза в остър конфликт с ръководството на Струмишки революционен окръг на ВМОРО и по-късно с неговия ръководител - войводата Христо Чернопеев. Конфликтът се изостря особено през 1905 година, след осъждането му условно на смърт от Струмишкия районен конгрес. В думите, казани от владиката по повод отправения му упрек от местния каймакамин, се съдържа цялата безизходнст на положението му:
„- Властта ме гони и иска да ме махне от Струмица, защото съм бил с комитета, а комитетът иска от мене пари и ме преследва, защото не съм с него!”
Давайки си сметка за последиците за българската национална кауза, ръководителите на Струмишкия революционен окръг не изпълняват присъдата. Той е автор и на някои научни трудове с историко-географска и църковна тематика. След смърта си е погребан в криптата на катедралната църква „Св. Св. Кирил и Методий“ в Струмица, чийто строеж той инициира. Името „Митрополит Герасим“ носи улица в центъра на Петрич.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1644 на: Декември 01, 2015, 06:46:20 »

1 декември

1927 година в София умира Аврам Николов Аврамов. Той е български офицер полковник, интендант на Македоно-одринското опълчение по време на Балканската война в периода от октомври 1912 до 1913 година, когато опълчението е изтеглено в София и разпуснато. Аврам Николов Аврамов е роден на 29 август 1859 година в Калофер. През 1880 година завършва Юнкерското пехотно училище в Одеса, Русия, като на 8 октомври е произведен в чин подпоручик, почти по това време с Иван Сарафов, Георги Вазов, Димитър Гешов, Янко Драганов и др. Служил в: 19-ти пехотен Шуменски полк; като командир на 5-ти резервен полк; 8-ми пехотен Приморски полк и др. За заслуги по време на Съединението е произведен в чин поручик на 9 септември 1885 година, а капитан Рачо Петров е назначен за началник-щаб на армията. През 1885 г. участва в Сръбско-българската война като доброволец, където за проявен героизъм е награден. На 24 март 1886 година е произведен в чин капитан, а на 1 януари 1889 година в чин майор. На 1 януари 1893 година е произведен в чин подполковник по времето на подп. Никола Иванов. На 2 май 1902 година е произведен в чин полковник по времето на полк. Стефан Ильев. През 1904 година е уволнен от армията, преминал в запаса. През 1912 година е доброволец в Балканската война, назначен за главен интендант на Македоно-Одринското опълчение. Полковник Аврам Аврамов, е назначен на 10 октомври 1912 година за интендант на Македоно-одринското опълчение, с права и задължения на дивизионен интендант. На 4 май 1913 година след панихидата за падналите и последвалия тържествен молебен полковник Аврам Аврамов приема големия парад на опълчението в Гюмюрджина, в качеството си на заместник на началника на Македоно-Одринското опълчение генерал-майор Никола Генев. През 1921 година е избран за благодетелен член на Калоферската дружба в София. От 1924 година до смъртта в София през 1927 година е пенсионер. Погребан на Централните софийски гробища с полагаемите му се почести.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1645 на: Декември 02, 2015, 06:55:48 »

2 декември

Петър Димитров Воловаров, известен като поп Петър Солунски, е български църковен и просветен деец от късното Българско възраждане в Македония. Роден в 1841 година в лъгадинското село Зарово, днес Никополи, Гърция. Около 1864 година е ръкоположен за свещеник в Сяр, където установява контакти със Стефан Веркович. Включва се активно в църковната борба срещу гърцизма. След провъзгласяването на Българската екзархия в 1872 година поп Петър става свещеник в българската църква „Свети Стефан“ в Цариград, а от ноември същата година е представител на Екзархията в Солун. Избран е за председател на Солунската българска община и утвърден от екзарх Антим I. Поп Петър е основен инициатор за откриването на българската църква „Св.Св. Кирил и Методий“ в града. Увлича се за кратко от Униатското движение, но след среща с Петко Славейков се отказва от униятството и се разкайва с писмо до екзарха в 1874 година. Успоредно с църковната си дейност поп Петър е член на Солунската революционна група, съставена от дейци на дружеството „Българска зора“, която подготвя въстанието в Пиянец през пролетта на 1876 година. След разгрома на Априлското въстание поп Петър е принуден да замине за Цариград, където е църковен певец в екзархийския параклис. През 1877 година при избухването на Руско-турската война е заточен в Мала Азия, заедно с екзарх Антим I, но е освободен след края на войната. По време на заточението му за заслугите му, неговата съпругата е подпомагана финансово от екзархийската каса. Учи църковно пеене в Киев. В края на живота си служи в черквата "Света Неделя" в София, където оставя добри спомени, заради певческите си възможности.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1646 на: Декември 02, 2015, 06:56:41 »

2 декември

1945 година умира Атанас Петров Думев, известен от 1894 година като Велко. Той е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Използва псевдоними като Бодров, Кадров и други. Роден е в 1869 година в южномакедонския град Воден, днес Едеса, Гърция. Учи в Солунската българска мъжка гимназия. В 1893 година завършва славянска филология в Софийското висше училище. Става учител във Велес, влиза в революционната организация и оглавява местния революционен комитет. Делегат е на Солунския конгрес на организацията в 1896 година, на който са изработени уставът и правилникът и организацията приема името Български македоно-одрински революционен комитет. През 1897 година Думев е учител в Сяр, където развива революционна дейност. В 1900 година е назначен за учител в българското педагогическо в Скопие, а на следната е избран за председател на Скопския окръжен революционен комитет. В него са още Трайко Хаджибожков, Коста Николов и Тодор Паскалев. През юли 1902 година се мести в Одрин като учител по български език в Одринската българска гимназия като става и председател на Одринския окръжен революционен комитет като замества Спас Мартинов. Заедно с Михаил Герджиков развиват активно дейност по разгръщане на революционната мрежа в изоставащото Одринско. На конгреса в Солун през януари 1903 година Думев е делегат от Одрински окръг и заедно с Иван Гарванов и Анастас Лозанчев е сред най-активните привърженици на курса към въстание. След конгреса заминава за София, където обсъжда с Даме Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и други дейци тактиката на предстоящето въстание. През юни е подпредседател на конгреса на Петрова нива. По време на Илинденско-Преображенското въстание организира доставките на оръжие от София. Велко Думев участва в заседанията в София, на които се обсъжда развитието на борбата слез неуспеха на въстанието. Подготвя пътуването на Борис Сарафов и Михаил Герджиков в Италия, Франция и Англия, което трябва да запознае Европа с положението в Европейска Турция. През 1905 година Думев се връща в Македония и през април е избран за член на Битолския революционен окръжен комитет. След Младотурската революция в 1908 година Думев преподава български език в Пловдив и София и работи като училищен инспектор. При избухването на Балканската война в 1912 година Думев е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи като ковчежник в нестроевата рота на Десета прилепска дружина. По време ва Първата световна война е училищен инспектор в Ниш. След войните Думев работи в легалните македонски организации - член е на Националния комитет на македонските благотворителни братства и на Илинденската организация. Участва в създаванто на Македонския научен институт. След разгрома на левицата във ВМРО в Горноджумайските събития в 1924 година, Думев влиза в редакцията на „Илинден“. Редактира вестник „Независима Македония“ в 1932 година, излизал вместо временно спрения „Македония“. Привърженик е на михайловисткото крило във ВМРО. След освобожднието на част от Вардарска и Егейска Македония в 1941 година Думев многократно посещава новоприсъединените земи.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1647 на: Декември 03, 2015, 07:02:24 »

3 декември

1866 година в Цариград излиза първия брой на българския вестник „Македония”.  Весника е най-влиятелният възрожденски вестник в Турция до 25 юли 1872 година. „Македония“ с тиража си от 3600 броя е най-разпространеният български вестник през Възраждането. Главен редактор на вестника е Петко Славейков. Вестникът е основан от Славейков и съдружника му караманлията Йоаким Каръягдъ. Печата се в едноименната печатница „Македония“, закупена в 1866 година от Славейков. Печатницата е оборудвана технически от инвентара на печатницата на „Цариградски вестник“. Излиза седмично, а в четвъртата годишнина известно време и два пъти седмично. „Македония“ често излиза с притурки като „Малкият лист на Македония“ („Малка Македония“). Подзаглавието на вестника се променя няколко пъти - „Вестник политический и филологический. Ще излязва всяка събота. Редактор П. Р. Славейков“, „Вестник за народа“, „Лист за политика, книжевност и търговия“ и други. Мотото е „Твърде лошо нещо да ся поместя някои от началата си, когато са прави! Ако не върви напред, а то поне назад да не върви, трябва да бъде високата аксиома на разумността.“ Сред основните сътрудници на вестника са Гаврил Кръстевич, Марин Дринов, Тодор Икономов, Тодор Шишков, Захари Княжевски, Кузман Шапкарев, Светослав Миларов, Никола Първанов, Стефан Бобчев. Вестникът носи заглавието „Македония“, тъй като задачата му е:
“... да приведе в съзнание заблудените в тази страна гъркомани”
Затова Славейков печата и текстове на македонски говори с гръцки букви, единствено познатите на много македонски българи. Вестникът взима активно участие в борбата за самостоятелна църква и за утвърждаване на българското образование. Стои на радикални позиции за пълно скъсване с Цариградската патриаршия и създаване на самостоятелна, демократично устроена, българска църква. Най-важните статии по църковния въпрос се печатат и на гръцки. Позициите му по просветния въпрос също са крайни – вестникът отхвърля категорично проекта на Мидхад паша за сливане на българските и турските училища и се стреми към утвърждаване на българската култура в Македония и Тракия срещу ширещата се гъркомания. В редица статии „Македония“ защитава появяващото се женско образование, женските дружества и равенството на жените. Разглеждат се и икономически въпроси като вестникът се застъпва за модернизация на селското стопанство и развитие на земеделското образование. Вестникът отразява и политиката на европейските държави. Вътрешнополитическата линия на вестника е максимално радикална в условията на османската столица. В редица дописки се описва лошото положение на българите, подложени на произвола на османската администрация. Изказва се против туркофилите и дори препечатва някои статии от вестник „Свобода“ на Любен Каравелов. Вестникът е спиран 5 пъти от властите. През юли 1872 година заради статията „Двете касти и власти“ на Светослав Миларов, по заповед на Мидхад паша вестникът е спрян, а Славейков затворен за един месец. След арестуването му печатницата е конфискувана и разпродадена от кредиторите.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1648 на: Декември 06, 2015, 09:32:24 »

5 декември

1938 година в София умира Тома Петров Пожарлиев, български революционер, войвода на Върховния македоно-одрински комитет във Воденско, после на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в Кратовско и Чепеларско. Роден в 1870 година в Енидже Вардар (Па̀зар), днес Яница Гърция. Брат е на полковник Иван Пожарлиев. Завършва VI клас в Българската гимназия в Солун. Става член на ВМОРО от 1895 година. Учителства в село Бистрица Горноджумайско. През 1896 година е арестуван и интерниран в родния си град. Подгонен от турските власти в 1898 година бяга в Княжество България. Под влияние на брат си, който по това време е поручик в Българската армия, се записва във Софийското военно училище, но го напуска, за да се върне при другарите си в балкана. През 1902 година влиза с чета на ВМОК във Воденско, но при Сборское е посрещнат от четата на Атанас Мурджев, който успешно го увещава да се откаже от въстанието и заедно заминават за Прилепско. По време на Илинденско-Преображенското въстание, заедно с Атанас Мурджев са войводи на чета в Кратовско. Четата на Пожарлиев и Мурджев се бие под знамето на Разградското македоно-одринско дружество. На 2 септември 1903 година в Руен планина се освещава знамето, след което четата заминава за Кратовско. На 25 септември четата на Пожарлиев и Мурджев, заедно с четата на войводите Григор Манасиев и поручик Иван Топчев и четата на войводата Никола Дечев (общо 152 души) е обкръжена и води тежко сражение в околностите на село Луково. След 10 часов бой с около 7000 редовна войска и башибозук, в който четите дават 8 жертви и в който загиват войводите Манасиев, Топчев и Дечев, Пожарлиев и Мурджев изтеглят през нощта оцелелите четници към границата на Княжество България. По-късно с други чети формират отряд от близо 450 въстаници, който под общото командване на поручик Сотир Атанасов води боеве с противника при Крива паланка и село Долна Любата. След потушаването на въстанието войводата Мурджев пази въстаническата светиня в своя дом, а през 1943 година я предава на Главния военен музей днес Национален военноисторически музей. През 1905-1906 година, по молба на войводата Пею Шишманов, Пожарлиев е изпратен за войвода в Чепеларско, Ахъчелебийско и Беломорска Тракия със задача борба с мародерстващи в района чети. През 1905 година пленява и разоръжава четата на Никола Гюмюшев, а също така залавя мародерстващите Колю Пачаманов и Колю Чилингиров. До 1906 година, заедно със Шишманов се опитват да възобновят организационната мрежа на ВМОРО в Чепеларско и Ахъчелебийско. Завръща се в България, учи земемерство и работи като геодезист в Казанлъшко и Свиленградско. Поради проявени високи способности е изпратен като държавен стипендиант да учи геодезия в Белград, но не успява да завърши, понеже е разкрит от сръбските власти като активист на ВМРО, срещу когото в Сърбия е издадена задочна смъртна присъда. След разкриването си бяга в България. Въпреки оттеглянето си от активна революционна дейност, при вътрешните междуособици във ВМРО през 1925 година срещу него е издадена смъртна присъда, което налага да се укрива до 1935 година в Батак, където също работи като земемер. По време на съюзническите бомбардировки над София през Втората световна война гробът му е разрушен от авиационна бомба.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2397
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1649 на: Декември 11, 2015, 09:13:11 »

11 декември

1972 година в град Стара Загора умира Борис Тиков с псевдоним Калоян. Той е български революционер, войвода на Вътрешната македонска революционна организация. Тиков е роден в Кюстендил в 1898 година. Завършва Педагогическото училище в Кюстендил и става учител. След това завършва Школата за запасни офицери в София и по време на Първата световна война е взводен командир в 13-ти пехотен рилски полк. През 1919 година се прибира в Кюстендил, основен пункт на възстановената от Тодор Александров ВМРО. През 1920 година Тиков става член на ВМРО и от 1922 година е четник в четата на Тодор Александров, действаща в Царевоселско и Кочанско. За известно време е секретар на четата. През 1924 година Тиков е заместник-началник на градската милиция на ВМРО в Горна Джумая и взема дейно участие в акцията на 12 септември 1924 година, когато в Горна Джумая са наказани виновниците за убийството на Тодор Александров. През 1925 година Тиков е определен за войвода в Малешевско, а по-късно действа като войвода в Царевоселско. Тиков получава от Иван Михайлов задачата да открие и ликвидира ренегата Илия Пандурски, който със въоръжена и заплащана от властите чета тормози проявените българи в Малешевско. Тиков влиза с чета от 7 души в Малешевско. Залавя и избесва някои от ятаците на Пандурски по селата и води две престрелки със сръбската полиция, от които четата му се измъква без загуби, а Пандурски е застрелян от внедрен в бандата му младеж – Христо Вангелов Стоев (Ристо Дерижабо) от село Никудин. Наказанието на Пандурски, както и дейността на Борис Тиков и неговата чета, повдига духа на населението в Малешевско. На 7 юли 1925 година четата на Тиков води ново сражение със сръбската потеря в местността Бабини колиби, в което загиват четирима сърби. През лятото на 1926 година четата на Тиков води сражение в местността Материца, Малешевско, а на 23 юли 1927 година - в село Костин дол, Царевоселско. В 1929 година Тиков се оттегля от революционна дейност и отново постъпва на служба в армията като командир на 8-ма трудова дружина в Стара Загора.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!