Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: На денешен ден  (Прочитано 215499 пати)

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1620 на: Ноември 08, 2015, 07:54:35 »

8 ноември

1922 година загива Тома Гоцев или Гецев, български революционер, деец Вътрешната македонска революционна организация. Роден в серското село Дели Хасан, тогава в Османската империя, днес в Гърция. Влиза във ВМОРО. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в Трета рота на Трета солунска дружина. Носител е на орден „За храброст“ IV степен. След 1919 година се включва във възстановяването на ВМРО в Дойронско и Поройско. Загива заедно с Г. К. Гайдаров от Порой и Танчо Гегов от Кеседжи чифлик.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1621 на: Ноември 08, 2015, 07:55:41 »

8 ноември

1929 година в София е убит  Марко Христов Шишков или Пандил Шишков (Пандо Шишков). Той е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, член на Битолския окръжен революционен комитет. Роден на 20 декември 1875 година в Горно Върбени (Екши Су), Османската империя, днес Ксино Неро, Гърция. Остава сирак и е осиновен от чичо си Кице Шишков, след което завършва основно училище. От 1898 година е член на ВМОРО и влиза в група за доставки на оръжие заедно с Лазар Бицанов, Дине Абдураманов и Стефан Настев. След това и селски войвода. Арестуван е и е осъден на 101 години затвор в 1899 година, но е амнистиран през септември 1902 година, след което веднага става нелегален. Сребрен Поппетров описва Пандил Шишков така:
“Пандил беше буен, немирен и непокорлив. Величие към учение немаше, макар и да беше възприемчив... Баща му Христо Ил. Шишков беше здрав, красив, юначен и благороден българин.”
По време на Илинденско-Преображенското въстание действа като войвода на четата от Върбени, Леринско. След потушаването на въстанието остава в района си и продължава да действа срещу дейците на гръцката въоръжена пропаганда в Македония. Сближава се с италианския офицер Касталди, с когото постоянно разменят информация за положението в Македония. През 1905 година Пандил Шишков заминава за България, където престоява до 1908 година и участва в легалното проявление на македонското движение. След Младотурската революция от юли 1908 година се завръща в родното си място, но след убийството на Дзоле Стойчев минава в нелегалност. През август 1909 година в Горно Върбени е нападнат от турски аскери, след което бяга в България. През 1910 година влиза в Македония, начело на малка чета, и се събира с Леко Джорлев. По време на Балканската война е доброволец в Македоно-одринското опълчение и е войвода на партизанска чета №59, съставена от 59 души, а по-късно служи в Продоволствения транспорт. Още преди началото на войната развива пропагандна дейност в Костурско. На 27 септември 1912 година, 1 ден след началото на войната, превзема Клисура и установява там българска власт. Води сражения в Загоричани, Фотинища, Вишени,Черешница и в Горничевската планина, а на 29 септември освобождава Българска Блаца, след като разбива турската част на Ниази бей. Шишков взема участие в Първата световна война. Върви в авангарда на българската армия и превзема Кременица, след което води разузнавателно отделение в Битолско. След това е полицейски пристав в Битоля, а по-късно се премества в кичевското Челопек. След войната е околийски началник на Свети Врач до 1926 година, когато е уволнен. След това живее при семейството си във Варна. След убийството на генерал Александър Протогеров в 1928 година застава на страната на Иван Михайлов. Според Георги Попхристов е подготвител на убийството на Георги Баждаров, заради което и е убит.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1622 на: Ноември 08, 2015, 08:03:54 »

8 ноември

1948 година, след като отслужва Света литургия за освещаване на храма „Свети Димитър“ в село Коларово, митрополит Борис е убит от низвергнатия свещеник Илия Стаменов от село Хърсово. Борис Неврокопски е висш български православен духовник, неврокопски митрополит. Борис Неврокопски е роден със светското име Вангел Симов Разумов на 26 октомври 1888 година в село Гявато, Битолско. Баща му загива в 1903 година като четник на Георги Сугарев. Завършва Одринската българска гимназия през 1904 година и продължава образованието си в Българската духовна семинария в Цариград със стипендия, отпусната от екзарх Йосиф I. През 1910 година Вангел Разумов приема монашество под името Борис и служи като йеродякон при неврокопския митрополит Иларион. През 1911 година продължава образованието си в Богословския факултет в Черновиц, Австро-Унгария и го завършва с научна степен „доктор на богословските науки“ през 1915 година. През същата година се завръща в България и е назначен за учител в Свещеническото училище в Бачково. След това е учител в Пловдивската духовна семинария. През 1917 година йеродякон Борис приема йеромонашески сан от Пловдивския митрополит Максим и заминава на мисия в Унгария, където до 1922 година възглавява в църковно-просветно отношение българската колония. През юли 1922 година се завръща и е удостоен с архимандритско достойнство. От май 1923 година до септември 1924 година архимандрит Борис е протосингел при Софийската митрополия, а от септември 1924 година до септември 1926 година е началник на културно-просветното отделение при Светия синод и председател на храма „Свети Александър Невски“. От септември 1926 година до края на ноември 1931 година е ректор на Софийската духовна семинария. В средата на декември 1931 година Борис е ръкоположен за епископ Стобийски. От 28 ноември 1931 година е главен секретар на Светия синод, на който пост остава до 17 март 1935 година, когато е избран за неврокопски митрополит. През 1932 година е натоварен с историческата мисия в Йерусалим по вдигане на схизмата от Цариградската патриаршия. Преговорите започват на 12 април и приключват успешно едва на 22 февруари 1945 година. След разгрома на Югославия от Германия през пролетта на 1941 година, Българската екзархия възстановява своя диоцез в анексираните от България части от Вардарска и Егейска Македония и в Западна Тракия. Струмишка и Драмска епархия са обединени като Струмишко-Драмска до 1943 година, когато отново са разделени. Временното управление на Драмска епархия е поето от митрополит Борис Неврокопски. За кратък период от време неврокопският митрополит Борис успява да извърши успешно строителство на над 20 храма. Наричат го „съвестта на Българската църква“ заради изключителната му ерудиция - владеел е свободно 13 езика, и заради непримиримата му борба срещу атеизма на комунистическата идеология. На 29 септември 1948 година изпраща писмо — протест срещу безчинствата на комунистическата управа в Неврокопска епархия до Светия Синод. Навсякъде говори, че най-голямата трагедия ще дойде от Съветския съюз, разказва за сталинистките мерки срещу духовенството. Поради тези му действия окръжният комитет на БКП го обявява за „враг № 1 на народната власт“. На 8 ноември 1948 година, след като отслужва Света литургия за освещаване на храма „Свети Димитър“ в село Коларово, митрополит Борис е убит от низвергнатия свещеник Илия Стаменов от село Хърсово. Той е погребан в църквата „Въведение Богородично “ в Горна Джумая , където е извършено и опелото.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1623 на: Ноември 09, 2015, 06:48:38 »

9 ноември

1946 година в София умира Александър Спиров Развигоров с псевдоним Рувим, български революционер, учител, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Развигоров е роден в 1874 година в Щип, тогава в Османската империя. Брат е на Емануил и Михаил Развигорови. В 1892 година завършва педагогическото училище в Кюстендил. Работи като учител в Кратово, Крива паланка, Куманово, Щип, Кочани и други. Става ръководител на Кочанския околийски революционен комитет на ВМОРО в 1898 година. Работи като окръжен училищен инспектор в Битоля. Арестуван е от сръбските власти в 1913 година и лежи няколко месеца в затвора Куршумли хан в Скопие, откъдето е екстерниран в България, тъй като отказва да подпише декларация, че не е българин, а сърбин. Развигоров е един от издателите на „Албум-алманах Македония”.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1624 на: Ноември 10, 2015, 06:30:19 »

10 ноември

1907 година в село Лъджакьой, Дедеагачко загива Лазар Иванов Маджаров с псевдоним Босилков. Той е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, определян като втория по значимост деец на Одринския революционен окръг след Михаил Герджиков. Роден е през 1872 година в село Негован, Лъгадинско. Той е син на архимандрит Иван (Йона) Маджаров, български архиерейски наместник в Солун. В 1892 година завършва Солунската българска мъжка гимназия, заминава за Свободна България и става учител в Жеравна и в село Рила. В 1897 година е назначен от Екзархията за главен учител на българските училища в Лозенград. Влиза във ВМОРО и оглавява местния революционен комитет. Разширява революционната комитетска мрежа в Лозенградско. В 1899 година става нелегален. Съпровожда Гоце Делчев при обиколката му в Одринско през 1900 година. След Керемидчиоглувата афера застава начело на чета, която възстановява и разширява разбитата комитетска мрежа. През април 1902 година участва в Пловдивския конгрес на ВМОРО, на който е избран за войвода на Лозенградския революционен район. Делегат е на конгреса на Петрова нива, на който е избран за член на Главното ръководно боево тяло. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като войвода на чета. След въстанието укрепва организацията в Родопите и Западна Тракия. На конгреса на Одринския революционен окръг във Варна в 1904 година е избран за член на задграничното представителство на Одринско. Участва на Рилския конгрес в 1905 година. Загива заедно с Петър Васков, Георги Гешанов, Чанко Карабраканов и Янаки Милков.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1625 на: Ноември 11, 2015, 06:45:10 »

11 ноември

1876 година във Воден от удар умира Георги Гогов или Хаджигогов наричан Гого чорбаджи. Той е изявен деец на Българското възраждане в Македония, и един от ръководителите на Воденската българска община. Роден в 1821 година във Воден, тогава в Османската империя днес Едеса, Гърция. Става един от водачите на българската партия в борбата срещу Цариградската патриаршия и гъркоманите за църковна независимост и българска просвета. Подарява къщата си в града за българско мъжко и девическо училище, в което учителства Неделя Петкова и дарява място за български параклис. Подпомага финансово училището както и председателя на общината Павел Божигробски. На 15 септември 1861 година Георги Гогов пише писмо до Георги Раковски, в което описва злоупотребите на гръцкия владика Никодим и преследването на българщината във Воденско и се подписва:
“...Ваш искрен приятел гъркоядец, българин, воденский жител, един от спомагачите ви.”
В 1869 година Георги Гогов държи хан във Воден, в който организира среща между Търпо Поповски и първенците на града, на която е решено да се открие първото българско училище там. Поповски описва в спомените си Гогов така:
„...прочутия патриот Георги Гогов, който в онова време беше най-събуденият и интелигентен гражданин в гр. Воден.”
След извоюването на църковна независимост през 1870 година поддържа тесни връзки с новосъздадената Българска екзархия. Той е неин пълномощник относно ръководството на църковно-просветното движение и се занимава с уреждане на общинските въпроси във Воден и в Солун. В края на ноември 1870 година Гогов и учителят Димитър Македонски пристигат в Цариград с прошение от Воденска епархия за присъединяване към Екзархията. Двамата са представители на епархията на българския Църковно-народен събор в Цариград в 1871 година. През пролетта на 1875 година Гогов влиза в остро пререкание със солунския митрополит, който се заканва, че гърците ще гонят непримиримо българите. Воденският владика Агатангел (1870 - 1875) в писмо до Вселенския патриарх пише за Георги Гогов:
„... местен българеещ се, работещ всеотдайно в полза на Българската екзархия, не само във Воден, но и в Солун.”
Умира след като е похарчил значителното си състояние по българските просветни и църковни дела. Погребан е във Владово. Българската екзархия не забравя големите заслуги на Гогов. През 1882 година тя предприема действия за облекчаване положението на неговата вдовица Елена Гогова. Атанас Шопов в 1893 година го нарича:
„...знаменит воденски покойник, пред памятта на когото всекой воденски българин е длъжен да свали шапка. Той е именно известният неуморим и пъргав деятел Георгий Гогов, известен само по името Гого, кото е бил душата на малцината воденски първенци, които са посяли святото народно чувство и са турили зачалото на Българското възраждане във Воден... Заслугите на Гого, това са българските чувства, народния дух на цяло Солунско и Воденско, това е възроденият българин в онзи край. Гого там е зачалото на българщината, семето, което дава и ще продължава да дава своя плод. Щом се е родил църковният български въпрос, щом е блеснала далеч някъде от Воден искрица на Българското възраждане и Гого е започнал да се бори за духовните права на народността и езика си.”
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1626 на: Ноември 12, 2015, 06:48:06 »

12 ноември

1897 година в Кюстендил умира Стоян (Стоянче) Костов е български възрожденски учител, деец на българската просветна и църковна борба. Роден в Бунушевци, Вранско в 1832 година. Учи в Пловдив при Найден Геров, а по-късно от 1853 до 1868, с две прекъсвания (1859 и 1862-64), в които работи като писар на Найден Геров, е учител във Враня и Скопие. Разпространява вестник „Право“ в Скопие. В 1864 година издава учебника „Кратка аритметика“, издаден от Драган Манчов в Пловдив. В 1868 година става секретар на скопския владика Паисий и замества Йордан Хаджиконстантинов Джинот като учител в българското училище. Костов е привърженик на умерената линия при решаването на българския църковен въпрос и с поддръжката си на патриаршеския владика и на преподаването на гръцки в училище си навлича гнева на скопяни. Костов обаче спечелва доверието на владиката и на властите, укрепва училището и тихомълком замества гръцкия език с български при преподаването. На 12 март 1871 година заменя Симеон Груев като представител на Скопска епархия в Българския църковен събор в Цариград в 1871 година и участва в изработването на устава на Българската екзархия. Заедно с митрополит Натанаил Охридски изготвят подробно изложение, относно злоупотребите на османската власт. Документът е подписан и подпечатан от представители на Охридската кааза и изпратен до Цариградската конференция от 1876-1877 година. След избухването на Руско-турската война в 1877 година, като митрополитски секретар на Натанаил Охридски е арестуван, подложен на мъчения и заточен в Диарбекир и Мардин, откъдето бяга. Амнистиран след края на войната, се установява в Ловеч в освободеното Княжество и се занимава с адвокатска практика. Избран е за депутат от Македония на Учредителното събрание на Княжество България в 1879 година.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1627 на: Ноември 17, 2015, 07:07:14 »

17 ноември

1950 година в София умира Сребрен Поппетров Попдимитров. Той е български революционер, общественик и политик, виден деец на българското национално-освободително движение в Македония. Сребрен Поппетров е роден на 8 октомври 1870 година  в голямото леринско село Горно Върбени (Екши Су) в семейството на екзархийски свещеник. През 1891 година завършва третия випуск на педагогическото отделение на Солунската мъжка гимназия и в продължение на три години, до 1894 година, учителства в село Прекопана и в родното си Екши Су. След това продължава образованието си в Софийския университет, където завършва славянска филология през 1897 година. Член е на Вътрешната македоно-одринска революционна организация от 1895 година. Участва в основаването на революционния комитет в Екши Су, а дейността му обяснява така:
„В скоро време събрахме много пари, убедихме се от срещите, че е нужно да се работи за повдигане учебното дело и отстояване българските интереси против турските произволи власт и против вероломната гръцко-гъркоманска политика.”
Работи като учител, училищен инспектор и директор в Струмица, Скопие, Тетово, Солун и Сяр. В 1895 - 1898 година преподава литература в Скопското българско педагогическо училище. През 1897 - 1898 година Сребрен Поппетров е член на окръжния комитет на ВМОРО в Скопие, а през 1906 - 1907 година е председател на градския комитет в Солун. След Младотурската революция в 1908 година Поппетров участва в дейността на Съюза на българските конституционни клубове, както и в създаването и управителното тяло на Съюза на българските учители в Отоманската империя и редактира печатния му орган вестник „Учителски глас“ (1910 - 1912). Училищен инспектор е в Сяр, а след закриването на института на училищните инспектори е учител в Одринската българска гимназия. След закриването на Съюза на българските конституционни клубове Поппетров оглавява самостоятелна политическа група, която издава в Солун вестник „Истина“ (1912). Групата около Поппетров не приема предизборната платформата на „Искра“,„Вести“ и „Право“ и формира самостоятелна „Солунска българска отоманска изборна комисия“. Делегат е от Лерин на Първия общ събор на Българската матица в Солун от 20 до 22 април 1910 година. След Междусъюзническата война Поппетров участва в опита за уния, като участва в дискусиите, инициирани от Националния съюз през октомври 1913 година и публикува проуниатска статия във вестник „Дневник“. Работи като учител в Самоков. По време на Първата световна война е училищен инспектор в Скопско и Тетовско и окръжен управител в Битоля (1916 - 1917 година) и Куманово (1917 - 1918 година). След войната Сребрен Поппетров организира македонските емигрантски братства в България, както и учредителния конгрес на Македонската партиотична организация в САЩ и Канада (1 октомври - 4 октомври 1922). На 20 декември 1922 година със съгласието на ВМРО е назначен за окръжен управител в Петрич. Като окръжен управител успешно използва противоречията в управляващите от БЗНС, за да смекчи опитите им за натиск върху ВМРО в Пиринска Македония. На 18 април 1923 година, след поредното обтягане на отношенията между ВМРО и правителството на Александър Стамболийски, свързано с подписването на Нишката спогодба, е уволнен и дори е изпратен в Сливенския затвор. Сребрен Поппетров е активен сътрудник на „Илюстрация Илинден“. Като представител на Петричка околия е депутат в 21 Обикновено народно събрание (1923 - 1927) и е член на Македонската парламентарна група. В периода 1928 - 1931 година Сребрен Поппетров е главен инспектор-организатор на църковно-училищното дело на българите в Албания.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1628 на: Ноември 19, 2015, 08:35:51 »

19 ноември

1906 година в сражение с четите на Пандо Кляшев и Митре Влаха в село Ощима  е убит Димитър Константинов Кехайов, известен като Далипо. Той e гъркомански капитан на гръцка андартска чета в Македония. Роден е в костурското село Габреш, днес Гаврос, Гърция. Взима прякора на хайдутина Далипо от Бесфиня. Присъединява се към ВМОРО и взима участие в Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година. През пролетта на 1903 година убива председателя на комитета на ВМОРО в Габреш, заради личен спор за имоти и се присъединява към гръцката пропаганда, подпомага Коте Христов и Павлос Мелас. Оглавява андартска чета в Западна Македония. След смъртта на Мелас работи заедно с Георгиос Катехакис (Рувас), Евтимиос Каудис и Йоанис Каравитис. В 1905 година участва в сражението при Желево заедно с Катехакис и Павел Киров (Павлос Киру). Негов син е полковник Анастасиос Далипис, политик, член на фашистката организаця ЕЕЕ.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1629 на: Ноември 19, 2015, 08:36:32 »

19 ноември

1906 година в сражение с четите на Пандо Кляшев и Митре Влаха в село Ощима  е убит Павел или Павле Киров, наречен Кучкара. Той е гъркомански андартски капитан от Западна Македония. Роден е в костурското село Желево. Внук е на хайдутина Наум Киров, учи в гръцко училище при Никола Сидеров и Симеон Симов. Заедно с Георгиос Дукас (капитан Давелис) отвличат през 1881 година турския каймакамин на Лерин. В периода 1881-1897 година Павел Киров се намира в Атина, където се среща с политици като Стефан Драгумис. Другар и четник на хайдутина и войвода на ВМОРО Коте Христов, като след Илинденско-Преображенското въстание и двамата стават андартски капитани. Пред британски журналист Павел Киров споделя:
“Аз бях българогласен грък. Бях привлечен в българската партия. Беше ми дадена задача да дойда в Гърция и да пренасям оръжие... (Гоце) Делчев дойде в Кономлади и каза: Гръцките свещеници и учители са пречка. Дойде време да играем игра за България. Ние всички сме българи. Трябва да работим за България... (Анастас) Янков, от друга страна, казваше на хората, „Македония на македонците“. Сарафов принадлежеше на българската партия. Сандански беше за македонците. Различията им бяха поради личностно съперничество.”
Неколкократно преминава в Гърция да събира чета, след което се завръща в района на Желево. Синът му Лазар Киров също е гръцки андартски капитан. Обвинен е, че заедно с Германос Каравангелис предават Коте Христов на турските власти, тъй като преговарял с ВМОРО отново да се завърне в организацията. Германос Каравангелис пише за Павел Киров:
“Павлос Киру, грък, славяногласен от Желево, беше един от нашите най-добри агенти, с учителя Николаос от Желево, Наум и Трайко. Накрая го бяхме провъзгласили за главатар. Българите, обаче, откакто научиха това, излезнаха извън себе си. Предадоха го на българския комитет и един ден, когато излизаше от селото, една тяхна банда го уби.”
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1630 на: Ноември 20, 2015, 08:39:25 »

20 ноември

1914 г. българското правителство обявява неутралитет в започналата Първа световна война. Многопластовото значение на този факт може да се оцени единствено в контекста на събитията. Обстановката в България при започване на войната е сложна и противоречива. От една страна, тя е посрещната като сигнал, че настъпва удобно време за преразглеждане на несправедливия Букурещки договор. От друга страна, българското общество все още не е изживяло духовно-политическата криза, причинена от трагичния завършек на Междусъюзническата война. Министър-председателят д-р В. Радославов побързва още през август 1914 г. да направи декларация пред Народното събрание, с която предварително оповестява твърдото намерение на правителството да запази строг неутралитет до края на войната. Тази декларация единствено цели да успокои чувствителното и разтревожено от прибързани политически решения общество и да осигури време за окончателното ликвидиране на последиците от преживяната национална катастрофа. България официално обявява, че ще запази неутралитет, но “с пушки при нозе”. Идеята за пълен неутралитет е много привлекателна, но практиката показва, че без ангажираност е невъзможно да се реализират териториални придобивки. За да постигне националното си обединение, България трябва да търси съюзници, т.е. да избира между Антантата и Централните сили. Двата военни блока също търсят съюзници. Всъщност борбата за спечелването на Балканите започва още от 1912 г. В началото Антантата има по-силни позиции в този район, като Русия изиграва изключително голяма роля за сключването на Балканския съюз. Но Междусъюзническата война слага край на съюза от балкански държави. След това единствено ориентацията на Сърбия към Антантата и на Турция към Централните сили не буди съмнение. Сега и двете воюващи коалиции започват усилена дипломатическа битка за спечелването на нови съюзници. Декларираният български неутралитет, посрещнат отначало с еднакво одобрение, както от страна на Тройния съюз, така и от Съглашението, скоро става неудобен и за двете воюващи групировки. На България й се дава да разбере, че може да разреши националните си идеали само с пряко участие във войната. Първото конкретно предложение на Антантата идва през май 1915 г. От България се иска незабавна намеса във войната на страната на Русия, Англия и Франция, като цената на българското участие ще бъде възвръщането на Източна Тракия до линията Мидия-Енос, присъединяването на “безспорната” и част от “спорната” зона в Македония, преговори с Румъния за Южна Добруджа. Обещанията изглеждат крайно съблазнителни, но те имат една съществена слабост – несигурността. Нотата не е съгласувана нито със Сърбия, нито с Гърция, а и двете държави веднага изразяват категорично своето несъгласие. Следователно България не може да очаква никакви корекции на границите си с тези страни. Разбира се, същото ще стане по отношение на Южна Добруджа, ако Румъния премине към Съглашението. Сигурно изглежда само присъединяването на Източна Тракия, но тя не е приоритет във външната политика на България. Съглашението просто не предлага никакви гаранции за иначе примамливите обещания, които щедро дава. В същото време Централните сили обещават по-малко, но по-сигурно. Териториалните компенсации, с които Германия се ангажира да възмезди българското участие във войната, в най-голяма степен отговарят на националните ни интереси. Съгласно съюзния договор на България се предоставят „спорната” и „безспорната” зона в Македония, в земите по горното течение на р. Морава до сливането на Българска и Сръбска Морава. Освен това в зависимост от поведението на съседните Гърция и Румъния се предвижда евентуална ревизия в полза на България на Букурещкия договор. Гарантират се преговори с Турция за част от източнобългарските земи. И това е всичко. Но тези предложения имат огромен психологически ефект; насочени са към най-чувствителната точка на българската програма за национално обединение – Македония. (Впоследствие всичко това е включено в тайната спогодба между България и Германия, подписана на 6 септември 1915 г.) Предложението на Централните сили безспорно е най-изгодното и единствено приемливото за момента. Независимо от това правителството на д-р Васил Радославов и цар Фердинанд не бързат да се обвържат с Тройния съюз. Те правят продължителни сондажи и умишлено протакат обявяването на избора, който всъщност вече са предопределили. Целта е вдигане на мизата и изчакване Австро-Унгария сама да разгроми Сърбия. Така същностния избор дали да участваме или не във войната, е подменен с избора в коя коалиция да се включим, при това без никакви гаранции, че именно тя ще победи. Либералната коалиция, която тогава управлява България, работи за въвличането на страната в лагера на Германия, Австро-Унгария и Османска Турция. Тази позиция споделя и цар Фердинанд. Русофилските партии – Народната, Прогресивнолибералната и Демократическата – са за ориентация към Съглашението. БЗНС и Радикалдемократическата партия са против участието на България във войната, но симпатизират на Русия и съюзниците й. За пълен неутралитет се обявява БРСДП (т.с.), но тя го свързва с митичната Балканска федерация, която никога не би се осъществила, особено след Балканските войни. Още в първите месеци на войната става ясно, че тя няма да е краткотрайна, както предвиждат оперативните планове и на двете коалиции. Конфликтът взема неочаквани и непознати дотогава в историята размери и причинява големи човешки и материални загуби. Между воюващите страни настъпва равновесие и стабилизиране на фронтовете. Очевидно е, че държавите от Централните сили по-бързо изчерпват стопанските, военните и човешките си ресурси. “Светкавичната война” на германците се оказва илюзия.
В Манифеста от 14 октомври 1915 г., с който цар Фердинанд обявява война на Сърбия, се казва: „Европейската война клони към привършване”. Така политическото късогледство на царя и на правителството да сложат кръст на неутралитета, довежда страната до втора национална катастрофа. А от този неутралитет сме можели само да извлечем преки и косвени ползи. Най-малкото нямало да загубим излаза си на Бяло море.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1631 на: Ноември 21, 2015, 07:32:58 »

21 ноември

1903 година в София умира Андон Стоев Жостов  български възрожденски деец и духовник. Жостов е роден в 1842 година в неврокопското село Гайтаниново. Завършва училище в Солун и става учител в Гайтаниново. Участва в борбата за самостоятелна българска църква и е сред организаторите на Народния събор в Гайтаниново в 1869 година за отхвърляне на върховенството на Цариградската патриаршия. Преследван е от властите и два пъти осъждан на смърт. След Руско-турската война семейство Жостови се установява в освободената част от България, където Андон Жостов става свещеник и приема името Антоний. Тук продължава да развива активна просветна дейност и е сред основателите на софийската църква „Свети Никола“. След Съединението отговаря за училищното и църковното дело в Серско и подпомага Неврокопската българска община. Тримата му синове Константин Жостов, Димитър Жостов и Спас Жостов са видни офицери от Българската армия.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1632 на: Ноември 21, 2015, 07:33:45 »

21 ноември

1940 година в София умира Сава Живков Дацов изявен български учен, икономист, академик, общественик и патриот. Председател е на Поморавския народо-просветен комитет. Доброволец в Сръбско-турската война. Участник в съпротивата на нишавските българи срещу сръбската окупация и администрация в Поморавието през 1878 г. Доброволец в Сръбско-българската война. След Освобождението се установява в София. Главен секретар е на Министерството на земеделието и търговията. През 1884 година заедно с Михалаки Георгиев е съосновател на първото земеделско списание в България („Домакин“). През същата година написва първото в България ръководство по копринарство „Черниците и коприната“. Дацов е един от основателите на Българското земеделско дружество и редактор на неговия орган вестник "Орало".  Пръв председател на българското пчеларско дружество. Дацов е сред основателите на Икономическото дружество и на дружеството на българските публицисти. Член е на дружеството на българските агрономи. Помощник-деловодител от 1884 година и деловодител 1885-1888 година  на Българското книжовно дружество. Дописен член от 1898 година и редовен член от 1892 година на БАН. Изявен дарител. Избран заради изключителните си заслуги и принос към опазване на българщината в Поморавието за председател на Поморавския народо-просветен комитет  от 1917 година. Народен представител в 12 Обикновено Народно събрание.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1633 на: Ноември 22, 2015, 08:50:37 »

22 ноември

1935 година в София умира Тома Димитров Измирлиев. Той е български писател хуморист, журналист, сатирик и е по-голям брат на големия български поет Христо Смирненски. Използва псевдоними Фома Фомич, Гарабед Бедни и други. Роден е в Кукуш и завършва основно училище в родния си град и започва да учи в гимназия в Битоля. След Междусъюзническата война през 1913 година заедно с много други македонски бежанци семейството се премества в София. Постъпва във Военното училище, малко по-късно печели стипендия и заминава за Цариград, където завършва гимназиалното си образование и записва да учи медицина. Избухналата война прекъсва следването му, той е мобилизиран и заминава на фронта. След войната работи като чиновник в София. Оказва значително влияние при формиране възгледите на брат си Христо Смирненски. През 1921 година става член на БКП и влиза във Военно-техническата комисия на ЦК на БКП. По време на априлските събития през 1925 година е преследван от властите и това го принуждава да се засели в Хасково, където живеят родителите на жена му. Тук работи в окръжната сметна палата, едновременно с това създава и редактира вестник „Утринна поща“. В Хасково излизат и двете негови отпечатани приживе книги.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

опълченец

  • Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2232
    • Погледај го Профилот
Одг: На денешен ден
« Одговори #1634 на: Ноември 24, 2015, 10:18:57 »

24 ноември

1918 година завършва учредителният събор на македонските бежански братства. Това е конгрес на македонската имиграция в България, проведен в София на който се учредява Съюзът на македонските емигрантски организации. Конгресът е проведен в зала №8 на Софийския университет. В конгреса участват 44 делегати от 22 братства предимно от София и без да са избирани и отделно 20 души видни дейци на легалното и нелегалното македонско движение - учени и революционери, дейци на ВМОРО и ВМОК като Тодор Александров, Александър Протогеров и Петър Чаулев. Генерал Протогеров заявява, че се оттегля от Изпълнителния комитет и не желае да участва в кандидатската листа. На събора е избран върховен орган на братствата, наречен Изпълнителен комитет в състав: Иван Каранджулов - председател, Божирад Татарчев и Димитър Михайлов -подпредседатели, Георги Баждаров -секретар, Никола Стоянов, Тодор Павлов и Константин Станишев - членове. След дълги разисквания за позициите, които Изпълнителният комитет трябва да отстоява пред Парижката мирна конференция, на 24 ноември съборът приема деректива.
„Делегатите на братствата, изказвайки несъмнената воля на българското население в Македония, дават на Изпълнителния комитет повелителния мандат да се ръководи в своята дейност от следните две начала: 1. Неделимост на Македония, 2. Нейното присъединяване към България.”
Делегатите заявяват, че ако не може Македония да се обедини с България, по-добре е тя да стане независима държава, но не и да се дели между България, Сърбия и Гърция. Основната директива на събора е Изпълнителният комитет да работи с всички сили за присъединяването на Македония към България. Изпълнителният комитет започва да подготвя мемоар до Парижката конференция, чрез който да се изтъкне „несъмнената воля на българското болшинство в Македония” тя да бъде присъединена цяла към България. През февруари 1919 година Изпълнителният комитет праща „Мемоара“, с който се иска присъединяване на Македония към България или, ако това не е възможно, Самостоятелна Македония под покровителството на Великите сили. На 27 март Изпълнителният комитет отправя писмена молба до конференцията, с която настоява до окончателното решение на Македонския въпрос Македония да бъде окупирана от съглашенските войски, за да се предотвратят жестокостите от страна на сръбските и гръцките власти над българското население. Към молбата е приложен списък на изстъпленията им след реокупацията на Македония. На 1 март 1919 година Александров и Протогеров като задгранични представители на ВМРО връчват на конференцията искане да бъдат представени. Така представителите на бившата легална емиграция и на десницата в бившата революционна организация продължават да се придържат към военновременния принцип за присъединяване на Македония към България. Според Костадин Палешутски „независимостта на Македония се иска в краен случай, и то защото делегатите смятат, че такава една Македония ще може при други, по-благоприятни обстоятелства да се присъедини към България.“ За разлика от Събора, организиралата се малко по-рано във Временно представителство на обединената бивша ВМОРО левица, която напълно приема принципа за Автономна Македония.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!