Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[опълченец]

25 септември

1942 година в град София умира Ставре Наумов български журналист, един от основателите на жълтия периодичен печат в България. Наумов е роден в 1870 година в Крушево. Учи в Битоля, а по-късно висше образование по търговия и финанси в Румъния и Франция. Работи като главен счетоводител на застрахователно дружество „Балкан“ в София. Член е на Народнолибералната партия и близък сътрудник е на Никола Генадиев. От 1882 до 1884 година сътрудничи на вестник „Бюлгари“. Заедно със Стоян Шангов основава вестник „Вечерна поща“. В 1907 година се разделя с Шангов и двамата започват да издават своя „Вечерна поща“, наричани „Шангова поща“ и „Наумова поща“. Шангов става главен редактор е на вестник „Дневник“ (1902-1944 г.). Сред основателите и директорите на вестник „Софийска вечерна поща“ (1911-1913 г.), вестник „Реч“ (1908-1913 г.), списания „Илюстрована седмица“ и „Минерва“, вестници „АБВ“ (1924-1925 г.) и „Неделно АБВ“.

[опълченец]

26 септември

1869 година в град Охрид в семейството на Никола Нелчинов от село Модрич, Дебърско и Пера (Петра) Гьореска от село Нерези, Дебърско е роден Иван Николов Нелчинов с псевдоними Елеонски и Шишман български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. И двата рода се преселват в Охрид, поради постоянните набези на албански разбойнически банди над българските села в този край. Нелчинов завършва пети клас на Солунската българска гимназия в 1885 година и става учител в градовете Кичево, Костур и родния си Охрид. Влиза във ВМОРО още при основаването ѝ в 1894 година и за революционна дейност е арестуван многократно от властите. Седем пъти е затварян в турски затвори. В 1907 година е осъден на смърт, като ръководител на ВМОРО, издавал смъртни присъди срещу мюсюлмани и християни, измъчвали народа. Присъдата му е заменена с „вечен крепостен затвор“, а след Младотурската революция в 1908 година е освободен. Работи като главен български учител в Охрид. В 1911 година, турците подготвят убийството му заради значимата му общественополезна дейност, но той е предупреден навреме и избягва със семейството си в България. Става учител в Брегово, а после и в София. При избухването на Балканската война в 1912 година синът му Никола Нелчинов (роден в 1891) е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в Нестроевата рота на 6 охридска дружина, а през Междусъюзническата война - в Сборната партизанска рота на МОО. По време на Първата световна война Иван Нелчинов е назначен за управител на родния му Охрид. В София той е дългогодишен председател на Охридското братство "Св. Климент". Член е на ръководството на Илинденската организация, а от 1937 година е член и на Македонския научен институт. За себе си казва:
„ Аз изпълних своя дълг като български гражданин и като глава на семейство. “
До края на живота си развива обществена, просветна и книжовна дейност. Умира през 1944 година на 75 години в село Владая, Софийско. Оставя спомени, които са частично публикувани в списание "Македонски преглед" от професор Петър Шапкарев през 1994 година.

[опълченец]

26 септември

1879 година в град Шумен е роден Александър Иванов Ненов, наречен Буйнов български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска реолюционна организация. Той е най-големият син в семейството на заможен занаятчия, който изработва гайтани и сърма за украсяване на народни носии. Учи в родния си град и завършва гимназия в София. През 1896 година записва право в Софийския университет, а през 1897 година става актьор в театър „Сълза и смях“. При едно от турнетата на театъра в Солун през 1898 година се запознава с дейци на ВМОРО и се включва в освободителното движение. Заради буйния си характер е наричан „Буйното“ и от там приема името Буйнов. След Илинденско-Преображенското въстание в 1903 година Буйнов напуска театъра и се отдава изцяло на революционното движение. До 1905 година е четник в Скопски революционен окръг, а след това – в Серски, където става един от приближените на Яне Сандански. На третия редовен конгрес на Серски революционен окръг през 1907 година е избран за член и секретар на окръжния революционен комитет. След Младотурския преврат в 1908 година е сред основателите на Народната федеративна партия (българска секция) в Солун и е член на Централния й съвет. На изборите през 1912 година Буйнов е избран за депутат в османския парламент от Сяр. През Балканската война Александър Буйнов застава начело на чета и защитава българското население в Неврокопско и Демирхисарско от изстъпленията на турците и участва в освобождението на Пиринска Македония. С него са войводите Димитър Арнаудов, Икономов, Иван Коюмджиев, Гърнев, Тухчев и Бакъров. При сражение в село Цървища в Шарлия на 22 октомври 1912 година е тежко ранен. След Първата световна война е в групата на противниците на Тодор Александров и генерал Александър Протогеров, оглавявана от Гьорче Петров. През април 1923 година е избран за депутат в Българското народно събрание. След преврата на 9 юни се установява в град Банско и продължава да поддържа контакти с федералистите, някои от които вече открито са преминали на сръбска служба. След убийството на Тодор Александров Александър Буйнов е предаден заедно с Георги Ковачев от Йонко Вапцаров и е убит по присъда на ВМРО на 27 септември 1924 година в Банско.

[опълченец]

26 септември

1883 година в струмишкото село Робово е роден Гоно Христов Манчев е български революционер, струмишки войвода на Вътрешната македонска революционна организация. Получава основно образование в родното си село. Член е на ВМОРО от 1901 година и участва в Илинденско-Преображенското въстание през лятото на 1903 година като таен куриер на четите в Робово. Изпълнява куриерски задачи до 1912 година. Заминава на гурбет в Америка, но след три години се завръща. След възстановяването на организацията след Първата световна война постъпва във ВМРО в 1920 и действа самостоятелно с група четници. От 1921 до 1923 година е струмишки помощник войвода. Четата му се сражава над село Доброшинци, в село Белотино, над село Иловица. От 1924 година е самостоятелен войвода на чета от 20 души в Струмишко. Дава сражение в Огражден на сръбска редовна войска, при което загиват 6 жандармеристи, а четата не дава жертви. Загива през 1927 година в местността Коджа баир в планината Беласица в сражение със сръбски части.

[опълченец]

27 септември

1876 година в лозенградското село Карахадър е роден Яни Попниколов Янев, известен като Яни Попов български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, войвода на Илинденско-Преображенското въстание и автор на въстанническия марш „Ясен месец“. Произхождащ от родолюбиво българско семейство, от малък бъдещият войвода се отличава като будно и ученолюбиво дете. Баща му е видният духовен деец и революционер Никола Бъчваров. Брат е на бъдещия войвода Димитър Попниколов. Дядо им Яни Бъчваров приютява Васил Левски в дома си и участва в изграждането на първия нелегален комитет в лозето на хайдук Вълкан. Яни Попов учи в родното си село, а по-късно учи занаят и работи в Лозенград. Присъединява се към ВМОРО през 1897 година, а след разкритията на Керемидчиоглувата афера от 1900 година за кратко е четник при Лазар Маджаров, след което се установява в Бургас. Подпомогнат и от други бегълци от Тракия Яни Попов започва работа като кантонер по железопътната линия Бургас – Поморие. За революционна дейност е осъден заедно с брат си задочно от Одринския военен съд на 101 години затвор. Две години по-късно той се връща нелегално по родните места с агитационната чета на Лазар Маджаров. Това е началото на активната му дейност като комита. Обикалят селата от Лозенградско, изграждат нелегални комитети и “смъртни дружини”. На конгреса на Петрова нива Яни Попов участва като делегат и е определен за войвода на полския участък на Лозенградския революционен район. На конгреса става и първото бойно кръщение на четата на Яни Попов. През последния ден на конгреса турски аскер попада на секретните постове, a четите на Яни Попов и Дико Джелебов ги отблъскват. При изтегляне от района на конгреса четата на Яни Попов попада на засада. Благодарение на помощта на четата на Цено Куртев турците са принудени отстъпят. Двете чети известно време се движат заедно, а по-късно се разделят. В тази битка турците дават двама убити. На 5 срещу 6 август в навечерието на Илинденско-Пребраженското въстание, преди залез слънце, в Кавакли пристига майка Парашкева - Карахадърската попадия, майката на Яни Попов. Плъзва слуха, че и Яни е наоколо, за да се предотврати предателство са изпратени куриери да съберат четниците и “смъртните дружини” от селата и да ги поведат към центъра на Ениджия. Удрят камбаните, събират хората от селото и наказват предателите. След потушаването на въстанието Яни Попов действа с четата си из Странджа до Младотурската революция. През 1904 година войводата участва в тракийския конгрес във Варна. Участва в Балканските войни като след Междусъюзническата война в 1913 година се установява и живее в Ортакьой. Участва в създаването и изграждането на Тракийската организация в защита интересите на тракийските бежанци, както и на първия събор на Петрова нива през 1928 година Яни Попов е автор на стихосбирката „Странджанска гусла“, издадена отново в 1909 година като „Странджански жалби“. Стихосбирката е сборник от хайдушки и революционни песни, записани на местно наречие от Лозенградско, Малкотърновско и Бунархисарско. Във второто издание е поместен и пълният текст на „Ясен месец“, посветен на Пано Ангелов и Никола Равашола. Яни Попов умира на 20 януари 1945 година.

[опълченец]

27 септември

1879 година в Битоля е роден Михаил Джеров български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Произхожда от известния възрожденски род Джерови. Учи в Битоля и Търново. В 1904 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. При избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в 1 рота на 4 битолска дружина. Награден е с кръст „За храброст“ IV степен. След войните в 1920 година завършва право в Софийския университет „Свети Климент Охридски”. Умира на 30 ноември 1944 година в Хасково.

[опълченец]

27 септември

1882 година в град Нова Загора е роден Апостол Дограмаджиев, известен като Антиката български революционер, участник в национално-освободителното движение на българите в Македония и Одринска Тракия. Завършва прогимназия и става член на Върховния македоно-одрински комитет. По време на Илинденско-Преображенското въстание е четник в четата на поручик Димитър Зографов. След избухването на Балканската война в 1912 година Дограмаджиев е войвода на партизанска чета №45 на Македоно-одринското опълчение, действаща в Западна Тракия - Софлийско и Дедеагачко. Занимава се с журналистика и от 1910 до 1931 година издава вестник „Политическо съзнание” в Нова Загора, а през 1913 година в София вестник „Кукуригу”. Умира на 2 юни 1935 година в Нова Загора.

[опълченец]

27 септември

1863 година в костурското село Руля разположено в областта Кореща е роден Константин Христов Саров или Саровски, наречен Коте, известен в Гърция като Константинос Котас или Котас Христу деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, преминал на страната на гръцката въоръжена пропаганда и оглавил гъркоманска андартска чета в Македония. Остава без образование. През пролетта на 1898 година Коте заедно Павле Киров от село Желево излизат хайдути и начело на малка чета от Корещата се занимават с дребни нападения, кражби и убийства на бейове злодеи - Касъм бей, Хабедин бей от Костур, Нури бей от Хрупища, Джемал бей от Корча, Нури от Лерин и т.н. Коте е заловен е от османските власти в село Писодер и осъден на затвор в Корча. От тогава един от най-доверените хора на Коте е Спиро Преспанчето. След излизането на Коте от затвора през 1899 година с него се свързват ръководителят на Костурски революционен район на ВМОРО Павел Христов и главният районен агитатор Лазар Поптрайков и го привличат в редовете на организацията. Зедно с Васил Бекаров от село Желево, Нако от Шестово, Насо Йорлев от Апоскеп и Лечо Настев убиват турския злосторник Касъм бег. По-късно в групата влизат още Митре Влаха, Христо Цветков и Демир от Кономлади, Ванчо от Дъмбени и Веле Илинчето от Илино. Води чета на ВМОРО формирана през май 1900 година до пристигането на титулярния ѝ войвода Марко Лерински, като през септември Коте Христов се отцепва с 4 души и се връща в Костурско. Причината за това е, че дълго време е подтикван от четника му Веле и от обида, че вече не е главен войвода. Коте обаче не се отказва от хайдушките си навици и въпреки че получава заплата от организацията, продължава да извършва несъгласувани с началството обири, нападения и изнудвания, с което излага революционното дело на риск. Върши също терористични и куриерски задачи на организацията. През октомври 1900 година е изпратен за България по таен канал, но в Горничево е направен неуспешен опит за ликвидиране на Коте и четниците му. През 1901 година е направен неуспешен опит за убийството му от Васил Чекаларов и Пандо Кляшев. В края на същата година с Коте се свързва костурският париаршески митрополит Германос Каравангелис, който с пари го привлича на гръцка страна. Дава му редовна заплата от 10 лири, и по 2 за двата му сина, които заминават да учат в Атина. В началото на 1902 година Коте се явява на съд в Кономлади, където е осъден от костурското началство на ВМОРО на смърт, но Гоце Делчев го помилва след обещания да се поправи. Коте обаче продължава да не изпълнява нарежданията на организацията и през август 1902 година е направен нов опит за убийството му в село Ощима. Четата на Коте дава двама убити и двама ранени, но Коте се спасява невредим, а сподвижника му Геле Търсиянски е заловен. В края на август 1902 година пристигналият в Костурско войвода на Върховния македоно-одрински комитет полковник Анастас Янков след като неуспява да спечели костурските ръководители на ВМОРО за вдигане на въстание се свързва с Коте и двамата правят планове за нападение срещу Лерин. Нападението обаче се осуетява след сигнал до турските власти от местния гръцки владика и отрядът на полковник Янков и Коте, разположен над Лерин се връща в село Смърдеш. Коте придружава Янков и при раздялата им за благодарност получава карабината на полковника, а част от четата му се присъединява към тази на Коте. През април 1903 година въпреки съпротивата на Даме Груев и Лазар Поптрайков смъртната присъда над Коте е потвърдена от костурското началство по настояване на Пандо Кляшев и Васил Чекаларов. Въпреки това при избухването на Илинденското въстание Лазар Поптрайков, начело на отряд от 600 души, се среща с Коте, опрощава го и го ангажира в общата борба. Коте Христов проваля подготвяното от Ангелл Андреев нападение на Пъпли в самото начало на въстанието, но на 26 юли отряд от 200 въстаници, начело с Ангел Андреев и Коте, напада силния турски гарнизон в Пъпли и след няколко дни обсада превзема селото. Коте се оттегля в своя район по Рулската река. След въстанието при него търси подслон войводата Спиро Олчев с двама четници, но Коте ги обезоръжава и обира. Подслон при Коте потърсва и тежко раненият костурски началник Лазар Поптрайков, с когото Коте се е помирил по време на въстанието, но Коте, решил вече окончателно да премине на гръцка страна, му отрязва главата и я праща на костурския владика Каравангелис, от когото получава 50 лири. Четници на ВМОРО убиват брата и бащата на Коте в село Брезница. В началото на 1904 година Коте Христов е заловен от турската власт, но по ходатайство на Германос Каравангелис е освободен и остава легален в селото си. Зимата на 1903-1904 година Коте прекарва в Атина при синовете си, които учат там с издействани от Каравангелис стипендии. През март 1904 година се завръща в Македония и заедно с Павле Киров от Желево и няколко души от влашкото село Писодер оформят база на гръцката пропаганда по Рулската река, в която посрещат първата гръцка чета, съставена от гръцки офицери, начело с Павлос Мелас. Коте започва да преследва изявените български дейци, но и продължава да разбойничества - на 4 май убива Георги Трайков, български учител в село Търново. В същия ден пребива жената на изявения български деец свещеник Търпо Поповски и лелята на Васил Чекаларов. Съществуват няколко версии за залавянето и смъртта на Коте. Според Христо Силянов на 22 май в село Буф изтезава току-що завърналия се от Америка Петко Янев с цялото му семейство и обира всичките му донесени от гурбет пари. Обраният се оплаква на генерал-губернатора Хюсеин Хилми паша в Битоля и на чуждестранните консули в града. След настояване на английския консул Хилми паша обещава, че ще залови Коте и на 9 юни 1904 година войска обгражда Руля. Коте се предава без съпротива. Отведен е в Битоля, осъден е като разбойник и е обесен през септември 1905 година на Ат пазар в Битоля. Според друга версия той е предаден на турците от костурския владика Каравангелис, защото отказва да им помогне да заловят приятеля му Митре Влаха и защото се колебаел дали да не се върне отново към българщината. Османският отряд, заловил Коте на 9 юни 1904 година, е воден от андартския капитан Павел Киров. Според гръцка дипломатическа документация Хилми паша лично е изтъкнал пред гръцкия консул в Битоля Димитриос Калергис заслугите на Каравангелис за намирането и залавянето на Коте. Турците му предлагат да стане водач на потеря, но той отказва и в последствие присъдата му е изпълнена. Според гръцки източници Коте Христов посреща смъртта си безстрашно и заявява пред множеството на български „Да живее Гърция. Свобода или смърт!“. Според Иван Битраков, деец на ВМОРО и негов съкилийник по това време, Коте Христов проявява голямо малодушие на бесилката, след като сам разбира, че е предаден от гръцка страна. Един от синовете на Коте Христов през 1912 година напуска без да завърши военното училище, в което учи на държавни разноски, и действа като андартски капитан в Преспанско. След като родното село на Коте Руля попада в Гърция през 1912 година, гръцката власт го прекръщава на негово име - Котас. Родната му къща е превърната в музей, а на входа на селото има голям негов паметник.

[опълченец]

27 септември

1913 година край Кичевския манастир е убит Поп Стоян Поппетров български духовник и революционер, кичевски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Стоян Поппетров е роден в 1874 година в село Подвис, Кичевско, тогава в Османската империя. Завършва прогимназия в Битоля и в 1895 година става свещеник, а по-късно монах в Кичевския манастир „Света Богородица Пречиста“ под името Софроний. Става член на ВМОРО и по време на Илинденско-Преображенското въстание е войвода в Кичевско. Ранен и пленен от турците, поп Стоян е осъден на 101 година затвор, но в 1904 година успява да избяга от Битолския затвор и действа в нелегалност. След Младотурската революция става игумен на Кичевския манастир. След като Вардарска Македония попада в Сърбия след Междусъюзническата война протойерей Софроний участва в Охридско-Дебърското въстание.

[опълченец]

28 септември

1885 година в село Сопот, Кумановско е роден Тодор Стойчев Сопотски български революционер, кумановски войвода на Вътрешната македонска революционна организация. Получава прогимназиално образование и се занимава с търговия. Става член на ВМОРО. През 1906 г. заедно с Мите Костов от Кокошине образуват чета, водеща борба срещу сръбската въоръжена пропаганда. Член е на Кумановския околийски революционен комитет на ВМОРО и е инспектор на Кумановския революционен район. След Междусъюзническата война в 1913 година е арестуван от сръбските власти. През 1942 година Тодор Сопотски е избран за председател на Кумановското дружество на Илинденската организация. Прочита тържествена нота до Кръстю Лазаров, в която пише:
„ И днес, когато желаната свобода е постигната и великото дело завършено. Илинденци са щастливи да ви виждат здрав и бодър между тех, пожелават ви крепко здраве и дълъг още живот при Велика България и Ви превъзгласяват за доживотен свой почетен председател.    “
Стойчев е убит на 60 годишна възраст заедно с кумановския войвода Кръстю Лазаров, Игнат Мангъров и много други изявени българи от сърбокомунистите след възстановяването на сръбския контрол над Вардарска Македония през септември 1944 година. На 14 януари посмъртно Стойчев е осъден на смърт от Военния съд на скопската военна област – Съвет при Кумановския военен сектор като „големобугарин“.

[опълченец]

28 септември

1917 година при село Объртинце, Поморавието тежко е ранен и умира на път за болницата в Ниш Мирчо Найденов Георгиев, известен като Мирчо Найдов и Свакярчето български революционер, прилепски войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Мирчо Найденов е роден в 1878 година в село Мажучище, Прилепско, тогава в Османската империя. Баща му е Найдо хайдутин, четник на Спиро Църнев. Става член на ВМОРО и през 1904 година влиза в четата на велешкия войвода Стефан Димитров. През 1905 година се прехвърля в прилепската чета на Георги Ацев. След смъртта на Ацев на 25 юни 1906 година го замества като прилепски околийски войвода. Прилепските чети на Найденов и Гьоре Спирков взимат участие в битката на връх Ножот на 14 юли 1907 година. След избухването на Балканската война в 1912 година е доброволец в Македоно-одринското опълчение и служи в четата на Кръстьо Гермов, а по-късно в 1 рота на 9 велешка дружина. На 7 ноември 1912 година е ранен. Носител е на орден „За храброст“ IV степен. През Първата световна война служи в 5 пехотен македонски полк на 11 дивизия, а след това в ротата на Тане Николов в Моравската военноинспекционна област.

[опълченец]

29 септември

1882 година в голямото костурско село Смърдеш е роден Панталей Янаков Наков, известен като Пандо Кляшев български революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Използва псевдоними като Аристотел и П. Корсикански. Учи в Костурското българско третокласно училище. От 1896 до 1899 година учи в Солунската българска гимназия, а от 1899 до 1900 в Битолската българска класическа мъжка гимназия. В края на 1898 година Кляшев влиза в Революционното братство, а след разпадането му се присъединява към ВМОРО. Учителства една година в родното си село Смърдеш, а през юли 1901 година влиза в четата на Марко Лерински. Кляшев участва като делегат от Костурски революционен район на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг. По време на Илинденското въстание през 1903 година е член на Костурското горско началство и взима участие в нападението на турската войска при село Вишени и в освобождаването на градчетата Клисура и Невеска. След въстанието идва в България, а през пролетта на 1904 година отново влиза с чета в Костурско. Междувременно се включва във Временния комитет на Борис Сарафов в София. През 1906 година е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет. Пандо Кляшев загива с цялата си чета на 31 юли 1907 година в сражение с турска войска край село Дреновени, Костурско. С него загиват Никола Михов, Лазар Палчев от Връбник, Петър Клянев, Нумо Марковски от Косинец и Васил Хаджипавлов от Желево.
Георги Константинов Бистрицки пише за него:
„ Пандо Кляшев от с. Смърдеш, свършил курса на Българската класическа гимназия в Битоля, млад момък, наскоро издигнат до степента ръководител на народо-освободителното дело в околията и член на Управителното тяло на Окръжния революционен комитет, по извършено грозно предателство най-трагично завърши живота заедно с цялата си чета при село Дреновени.”

[опълченец]

29 септември

1887 година в Стара Загора e роден Тачо Хаджистоенчев български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. По-големият му брат Иван загива през 1902 година като четник при село Ковачево, Разложко. Още 17 годишен Тачо прави опит да се включи в чета, заминаваща за Македония. Молбата му е отхвърлена от Задграничното представителство на ВМОРО с мотива, че е още твърде млад и неопитен. Завършва пети гимназиален клас. На следващата 1905 година обаче, вече навършил 18 години, Тачо Хаджистоенчев се включва в четата на драмския войвода Михаил Даев. Близо две години той обикаля Драмско заедно с Даев и участва в редица сражения с турски потери и гръцки андарти. Секретар е и в четата на Христо Манов. Към края на 1906 Тачо се прибира в България, но през пролетта на 1907 отново се връща в Драмско, придружен от приятеля си от Стара Загора Стоян Медникаров. През есента отново се прибира в България, за да отбие редовната си военна служба. След казармата започва работа като жп работник. След краха на Хуриета група дейци на ВМОРО, начело с Тодор Александров и Христо Чернопеев започват възстановяването на ВМОРО. Тачо Хаджистоенчев през 1911 година постъпва в четата на Христо Чернопеев. През декември 1911 година Тачо Хаджистоенчев поема ръководството на Организацията в Разложка околия. До Балканската война е разложки войвода, четата му взема активно участие в освобождението на Пиринска Македония. Участва в Балканската война в 1912 година като доброволец в Македоно-одринското опълчение и се сражава в четата на Георги Занков, във Втора отделна партизанска рота и във 2 рота на 15 щипска дружина. Носител е на орден „За храброст“ IV степен. По време на Първата световна война Тачо Хаджистоенчев е взводен командир в 4 пехотен македонски полк от 11 дивизия. През 20^-те години се установява да живее в София, където умира на 23 ноември 1952 година.

[опълченец]

29 август

1912 година заболял от туберкулоза се самоубива Тодор Лазаров Хаджидимитриев с псевдоними Сарасакалията, Саръсакалли Мехмед и Саръчизмели български революционер, член на Задграничното представителство на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Лазаров е роден в 1869 година в град Щип. Произхожда от видното семейство Хаджидимитриеви, а брат му Арсо Лазаров е виден общественик. Завършва VI клас в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и става прогимназиален учител в Щип. След една година напуска училището и се занимава с търговия. Лазаров говори френски, османски турски и фарси. Влиза в първия революционен комитет на ВМОРО в Щип 1894-1895 година, заклет от Даме Груев. През 1896 година заедно с Гьорче Петров и Мише Развигоров пребиват от бой сърбоманина Йордан Бабамов, заради което са осъдени на затвор. Повторно е арестуван при разкритията на Винишката афера. В 1899 година е арестуван от османските власти и осъден на 4 години, които излежава в затворите в Скопие и Прищина. Делегат е на Солунския конгрес на ВМОРО от 2 до 4 януари 1903 година. В 1905 година е арестуван заедно с Петър Кушев, осъден и заточен в Тарабулус ал Шам. След Младотурската революция в 1908 година е освободен. Участва в учредяването на Съюза на българските конституционни клубове и става член на Централното управително тяло. След изпаряването на Хуриета през 1909 - 1910 заедно с Тодор Александров участва във възстановяването на организационната дейност в Щипско и през май 1910 година е избран за член на Задграничното представителство заедно с Павел Христов. Заболял от туберкулоза се самоубива след избухването на Балканската война. Според Георги Попхристов последните думи на Лазаров са:
„ Македония е изгубена.    “
Михаил Думбалаков пише за Тодор Лазаров:
„ Но докато всичко и всички се бяха превърнали на ентусиазъм и воля за борба, в столичния хотел „Роял“ бавно гаснеше животът на един от най-будните синове на Македония. Смелият водач на революционно Щипско, войникът на бунта и душата на толкова безумно смели акции и съзаклятия - Тодор Лазаров, бе проснат на легло от жълтата спътница на нуждите и незгодите - туберкулозата.
Революцията бе изяла дробовете на Тодор Лазаров. И всред всеобщия подем, той бе принуден сега дъ бъде далечен, безполезен и загубен между тълпата недъгави... Трагедията на революционера бе необхватна... Негоден да влезе и изгори във великата борба, революционерът простреля едно от най-великите сърца на Македония. Господар на живота, той бе станал и господар на смъртта.”

[опълченец]

29 август

1933 година в сражение със сръбска потеря край родното си село е тежко ранен и се самоубива за да не бъден заловен Стоян Стефанов Мандалов български революционер, гевгелийски войвода на Вътрешната македонска революционна организация. Мандалов е роден в 1897 година в село Стояково, Гевгелийско, тогава в Османската империя. Син е на дееца на ВМОРО Стефан Мандалов. Става член на ВМОРО. Участва във Валандовската акция на ВМОРО в 1915 година. По време на Първата световна война служи в 11 македонска дивизия на българската армия. Продължава революционната си дейност и след войната във възстановената ВМРО като четник и войвода в Гевгелийско.