Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Антибългарският филм "Трето полувреме" се снима с пълна пара!  (Прочитано 63826 пати)

опълченец

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 2342
    • Погледај го Профилот

„Аз, българинът от Македония” в отговор на пропагандния „Трето полувреме”

http://novini.dir.bg/news.php?id=11610522

„Аз, българинът от Македония” е разказ от първа ръка, какво може да се случи на човек ако пее български патриотични песни и прояви смелостта да се нарече българин в съседна, братска, ‘наша’ Македония. Книгата е създадена по записките на своя автор, Здравко Здравески, един българин от Прилеп, Македония, ни пишат от Организаторите.

Тя представя българската драма в тези бивши изконни наши земи през призмата на затворнически дневник. Там Здравко попада с нагласени фалшиви обвинения, но всъщност заради своите български самосъзнание и душа, заради своята борба за правата на българското население в Македония. Една държава, в която и през 21 век, да се наречеш ‘българин’ е недопустимо и се счита за престъпление пред режима.

Напук на Паисий, историята и истината. Здравески рисува картината на една Родина-мащеха, принудила сина си да избяга в другото Отечество. С фалшив паспорт. След побой, репресия, заплахи, опити за убийство. За да напише своята история. За нас. Да знаем. Какво е да си българин. В Македония.

Авторът, Здравко Здравески, е роден през 1964 г. в Прилеп, Македония. От дете осъзнава българския си произход и активно участва във възстановяването на ВМРО. През 1998 г., при правителството на Любчо Георгиевски, постъпва на работа в МВР. Той е един от основателите на спецчастите „Лъвове“, където е назначен за командир на бойна единица и взима участие във войната срещу албанските терористи в Македония.

След 2003 г., когато пада правителството на ВМРО-ДПНМЕ, е преследван, арестуван и пребиван в мазетата на полицията, а семейството му е подложено на заплахи и репресии. След скалъпено обвинение и фарсов съдебен процес го вкарват в затвора, но не като политически затворник, а като криминален престъпник.

Това е ужасна, отвратителна история, която не просто разтърсва, стряска и буди заспалата ни национална съвест: тя разбива, размества, сгромолясва, продънва, разцепва с потресаваща сила всички пластове на съзнанието ни, всичките ни представи за това що е съвременна цивилизованост, що е това да бъдеш българин в най-братската страна на България, наречена Република Македония...

Книгата е за всички, които могат да издържат в ръцете си две шепи жив огън, две шепи топла кръв, две шепи детски сълзи. Щяхме да речем по навик „приятно четене”, но се сепваме навреме: този филм на ужасите се гледа сред убийствена тишина, в която се чува единствено глухото скърцане на зъбите.

„Аз, българинът от Македония” е нашият отговор на пропагандния филм „Трето полувреме” - зле прочетената история срещу зловещата днешност на българите оттатък Осогово. Пречупеният сърп и чук срещу Пречупеният кръст.

Отродяването и братоубийството, заедно със сърбоманския кретенизъм на „античните” македонисти. Първата абсолютно документална и свидетелска изповед от десетилетия насам на един българин, за геноцида срещу нашата памет и народност в западните предели на землището ни.

***

Представянето на документалната книга на Здравко Здравевски „Аз, българинът от Македония” ще се проведе на 21.07.2012 г. (събота)  в 17 часа в голямата зала в Дома на Лукойл-Нефтохим Бургас.

Книгата ще презентира лично нейният редактор Румен Леонидов. На представянето ще присъстват видни представители на обществеността, като писателя Румен Леонидов /внук на войводата от ВМОРО Леонид Янков от Гевгелия/, Спас Ташев, съветник в Политическия кабинет на Вицепремиера Симеон Дянков и  основател и пръв директор на Българския културен център в Скопие, евродепутата Станимир Илчев, Николай Тошев, Председател на Съюза на македонските организации – СМО /внук на революционера от ВМОРО Пере Тошев/ и др.

От Република Македония специално за премиерата на книгата са пристигнали няколко десетки наши сънародници, като председателя и основател на българската организация РАДКО от Охрид, Владимир Панков, хора от Прилеп, Скопие, Охрид и др. градове.
Сочувана
Гордей се, майко Българио, с твоите синове герои!

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот

Премиерът Бойко Борисов: Има опити на кръгове по света да преиначават историята, но България е спасила всичките си евреи по времето на Хитлер

http://www.focus-news.net/?id=n1694565

11 септември 2012 | 14:27 | Агенция "Фокус"
Начало / Македония

Ерусалим. Има опити на кръгове по света да преиначават, да тълкуват, коментират историята. Но аз мисля, че България е държава, спасила всичките си евреи по времето на Хитлер, и то благодарение на целия български народ, това каза премиерът Бойко Борисов на съвместна пресконференция с премиера на Израел Бенямин Нетаняху, предаде специалният пратеник на Агенция „Фокус” Денка Кацарска.
„Благодаря на премиера Нетаняху за високата оценка за спасяването на българските евреи”, каза Борисов. Благодарение на това, че се е вдигнал като стена, благодарение на парламентаристите, на Българската православна църква, на българските интелектуалци, на целия народ - подчерта премиерът.
Догодина честваме 70 години и съм убеден, че с премиера Нетаняху ще направим така, че и в Израел, и в България да се вдигнат паметници, да се оцени жеста на българския народ, който е направил нещо нечувано дотогава, каза премиерът Борисов.
Сега е лесно да тълкуваме историята, но ако от друга страна имаш Хитлер с неговата машина е много трудно да се опълчиш и да спасиш своите най-близки. Вчера с представители на българските еврейски общности, когато разговарях, те казаха - вие не сте спасили 50 000 български евреи. Слагаме по два процента ръст на година, следователно те вече са над 100 000 души. Ако не бяхте ги спасили тогава, днес нямаше да са сред нас техните деца и внуци, разказа Борисов. Разчитам много на личната подкрепа на премиера Нетаняху, ще направим така, че да се оцени това, което е направено тогава, каза премиерът Бойко Борисов.
Сочувана

Корени

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1070
    • Погледај го Профилот
    • Корени

bTV Репортерите - Трето полувреме, част 1 http://www.youtube.com/watch?v=pEcflG3CPwk

част 2 http://www.youtube.com/watch?v=_xJfIAiqRWM
« Последно менување: Септември 16, 2012, 11:32:36 Подкрепа »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

Спас Ташев: С "Трето полувреме" Македония иска морално да ни унизи
14.09.2012, 14:07 (обновена 14.09.2012, 14:14)

Коментари (10)
Спас Ташев, бивш зам.председател на Агенцията за българите в чужбина

Г-н Ташев, на 3-ти септември в Скопие беше затворената предпремиера на скандалния филм „Трето полувреме", който стана повод за реакция в Евроинституциите. На нея са поканени акредитираните дипломатически мисии в Р Македония, но не са присъствали български представители. Защо?

Ако наши представители присъстваха на предпремиерата, пред тях щеше да има две възможности: или при някоя сцена, показваща българите като агресори, да напуснат прожекцията, или да останат до нейния край. При евентуално напускане скандалът щеше да се разрази веднага на територията на Р Македония. Липсата пък на реакция и оставане до края означава съгласие, което би създало огромно напрежение сред обществеността в България. Така че полезният ход е бил именно неприсъствието.

В България все още малцина са тези, които са гледали филма и имат пълна представа за него. На какво се основават тогава българските реакции срещу този филм?

Засега е обявено, че премиерата на „Трето полувреме" ще бъде на 15-ти септември /събота/ в Битоля по време на кинофестивала „Братя Манаки". Логично е, когато един филм официално не е представен, малко хора да са запознати с него. За съдържанието на филма съдим основно по публикациите за него в македонската преса. Освен многобройните журналистически материали, налични са и статии и интервюта на самия режисьор на филма Дарко Митевски.
Изчел съм всичките тези публикации и със съжаление трябва да констатираме, че става въпрос за поредната антибългарска манипулация. Това не са вече познатите ни фалшификации на историята, а е налице пълна размяна на ролите на персонажите. Тук обаче дебело трябва да се изтъкне, че тези днешни манипулации имат своите дълбоки корени в миналото, а в наш ущърб е, че ние като българи още навремето не сме реагирали, което не говори добре за външната ни политика.

Какви са манипулациите и с каква цел?

Ами става въпрос за една груба фалшификация на историята на футболния клуб „Македония", която е инспирирана от сърби. През 1975 г. в Скопие сърбинът Душан Станимирович написа статия за македонския прогресивен спорт под наслов „Принос към въпроса за ролята и заслугите на СК „Македония" от Скопие в народния отпор срещу българската окупация". Това е една абсолютна измислица в духа на столетната антибългарска пропаганда в тези земи. Почти 40 г. по-късно режисьорът Дарко Митревски поема тази фалшифицирана история и я претворява във филм.
Самият Дарко Митревски е половин етнически сърбин. Ето как нагледно пропагандата на комунистическа Югославия, която някои наричат Сърбославия, днес продължава да се провежда в съвременна Македония.

А кое конкретно е изопачено във филма „Трето полувреме"?

Основните фалшификации са две. На първо место това е историята на футболния клуб „Македония", който е представен като борец срещу българите. Това е пълен абсурд. Именно българската власт след 1941 г. създава ФК „Македония", негов председател е инж. Димитър Чкатров от Прилеп, а член на Управителния съвет е Димитър Гюзелев от Дойран. И двамата са видни дейци на ВМРО, като студенти са членували в Македонската младежка тайна революционна организация, но през 1927 г. са разкрити от сръбските власти. Чкатров е осъден на 10 години затвор, а Гюзелев на 20, от които излежава 5.
И двамата, като български патриоти, се включват в създаването на Българските национални акционни комитети през 1941 г. и активно съдействат на българската власт в Македония. Гюзелев дори става директор на радио Скопие, което се явява един от основните лостове на българщината. През 1943 г. техните имена са обсъждани като евентуални министри на правосъдието, или на външните работи в София, и то с оглед на евентуален външнополитически завой на България към сближаване с англо-американците. Заради тяхната родолюбива дейност, през 1945 г. те са осъдени на смърт в Титова Югославия. Така че да се приписват някакви антибългарски прояви на ФК „Македония" е гавра с паметта на Чкатров и Гюзелев.
Другата фалшификация е около депортацията на евреите във Вардарска Македония през 1943 г. Връзката на това събитие с филма става през съдбата на треньора на ФК „Македония" Илеш Шпиц, който е евреин и е трябвало да бъде депортиран. Това обаче не се случва, защото инициативата за спасяването на Илеш Шпиц тръгва именно от Чкатров и Гюзелев.
През 2008 г., когато пребивавах в Скопие, бе публикувана единствената засега статия, която обективно изнася фактите. Авторката Лиляна Дамовска, която добре е познавала Илеш Шпиц, написа, че той „никога не се оплака за това, което му се случи, но имаше искрена и трайна благодарност за скопяни, които му спасиха живота. Мълчеше, защото вероятно знаеше кой му спаси живота и при какви обстоятелства... Спасителят на Шпиц, председателят на клуба Чкатров и членът на Управителния съвет Димитър Гюзелев през 1945 г. били обявени за народни неприятели и били разстреляни". Ето я истината.
Противно на нея в разпространените от самата Р Македония трейлъри на филма се вижда как български войници разстрелват евреи, или ги депортират с вагони, на които с огромни букви на латиница е изписано BULGARIA. Това е една чудовищна лъжа. Тя дори надхвърля досегашните мащаби на македонистките фалшификации, тя има за цел морално да уязви България, да очерни нашия образ по света и да отнеме огромния капитал на българския народ като спасител на българските евреи.

През тази година вие издадохте документална книга за депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Какво разкрива вашето изследване?

Да, написах подобна книга. Дори съвсем наскоро тя бе издадена и на английски език благодарение на евродепутата Станимир Илчев. В Мексико и Аржентина бе издадена на испански. През тази седмица бях включен в правителствената делегация, която посети Израел. На 11 септември бяхме в Яд вашем в Ерусалим. След официалната церемония аз и още двама членове от делегацията останахме в Яд вашем и водихме дълъг разговор за историята на еврейската общност в България и за нейното спасяване в годините на Холокоста, което е уникално явление в европейската история.
По време на тази среща представих и подарих екземпляри от моята книга. Излишно е да казвам, че интересът към тематиката за депортацията и смъртта на повече от 11 хиляди македонски и беломорски евреи бе огромен.
Изтъкнах няколко основни факта: През 1941 г. Югославия и Гърция са победени и окупирани от Германия. В тези военни действия България не участва. Впоследствие Германия отстъпва на България част от правата си, по силата на подписаната капитулация. Но съгласно протокола за това отстъпване, статутът на тези земи ще бъде уреден след края на войната. Затова официалният термин, който германците използват по отношение на българското присъствие в Македония, е администриране.
В същото време големите стопански предприятия остават германска собственост, а през цялото време там пребивават германски войски. Това са рамките, които определят правният статус на външните евреи. Поради тези причини те не стават български поданици, а остават югославски /респективно гръцки/ т.е. на практика германски военнопленници.
Действително, през март 1943 г. български полицаи участват при вдигането на македонските и беломорските евреи и транспортирането им до транзитните лагери в Лом и Скопие. Документите обаче са повече от категорични. В тези два града германската полиция официално поема контрола над евреите. В Скопие са натоварени на три германски влака, в Лом са качени на три югославски и един австрийски кораб. Охраната на тези транспорти е германска. Германци поемат депортираните в лагерите на смъртта, нацисти извършват и самите убийства.
По време на тези събития няма македонски, или беломорски евреи, убити от българи. Тези факти са твърдо установени както с документи, така и с фотографии и дори документални киноленти. Въпреки, че водихме подробни разговори, никой от присъстващите на срещата не възрази срещу моите доводи.
Тук искам да добавя и нещо много важно. Документите говорят, че български войници не са участвали пряко във вдигането на евреите от домовете им. В „Трето полувреме" обаче са показани именно български войници да депортират или дори да разстрелват евреите.
С оглед на фактите, на македонските пропагандни твърдения срещу България трудно ще повярват по света, но това не означава, че ние трябва да мълчим срещу тези извращения. Защото не бива да забравяме гьобелсовия принцип в нацистката пропаганда, че една лъжа, повторена сто пъти, става истина.

Имате ли информация как в чужбина възприемат филма „Трето полувреме"?

Ами както казах, все още малко хора са го гледали. След предпремиерата му в Скопие се свързах с мои бивши колеги от други дипломатически мисии в Скопие, които са били на единствената за сега официална прожекция. Не съм кинокритик, но тук ще си позволя да представя думите на един от тях: „филмът е треторазряден" и ако не е била раздуханата в медиите интрига, едва ли някой би му обърнал сериозно внимание.
Има обаче и едно друго мнение на мой колега от филмовата индустрия в Македония, което заслужава да бъде проучено. Според него много елементи в „Трето полувреме" са взаимствани, или направо плагиатствани от един стар сръбски филм „Монтевидео", който има подобен футболен сюжет, но този път между България и Сърбия, но в който все пак побеждава спортната етика.
Надявам се, че кинокритиката ще обърне внимание на това твърдение и ако то се окаже истина, нека филмът да получи и съответната професионална оценка.

Какви предизвикателства стоят пред България по този въпрос?

Догодина се навършват 70 години от спасяването на българските евреи. Акцентът трябва да бъде поставен именно върху това събитие, защото е единственото по своите мащаби в света. Големи европейски нации с дълбоки демократични традиции не направиха това, което направи българският народ за своите съграждани евреи. Разбира се, това българо-еврейско приятелство се корени дълбоко назад във времето, защото евреи са помагали на Левски, укривали са наши революционери, евреи са били членове на ВМРО, почти 1000 евреи са загинали във войните на България за нейното национално обединение. Така в окопите се е родило братство, което издържа изпитанията на времето. Популяризирането на тези факти у нас и по света само ще издигне образа на България и със сигурност ще бъде предпоставка за бъдещи национални успехи и гордост."
http://news.ibox.bg/interview/id_1872295129
Сочувана

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот

„Вечер”, Македония: Политиците ползват изкуството за да създават политически кавги, заяви Иван Тонев

http://focus-news.net/?id=n1698010

21 септември 2012 | 08:32 | Агенция "Фокус"
Начало / Македония

Скопие. Иван Тотев, председател на Българската асоциация на кинематографите и заместник-председател на европейската федерация ИМАГО е първият българин, който защити изкуството пред официалната политика на неговата страна, коментира днес македонският вестник “Вечер”. Според изданието речта на Тонев е предизвикала положителни реакции на откриването на първата Конференция на кинематографите от Балканите.
„Мисля, че политиците от региона ползват тези шансове, за да се карат. Мисля, че с нашето изкуство трябва да подобрим тази позиция и да ги убедим, че политиката е нещо друго. Мисля, че кинематографията трябва да коригира политиките в региона”, заявил Тонев.
Сочувана

Корени

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1070
    • Погледај го Профилот
    • Корени

Който не гледа - в Идризово!

„Трето полувреме“ и таму кај што нема кино!
http://www.plusinfo.mk/vest/58903/Treto-poluvreme-i-tamu-kaj-shto-nema-kino
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

Класичен автогол
КАКО ГРУЕВСКИ ѝ ПОКАЖА СРЕДЕН ПРСТ НА БУГАРИЈА СО „ТРЕТОТО ПОЛУВРЕМЕ“ НА ДАРКО МИТРЕВСКИ

По свечената премиера на филмот „Трето полувреме“ на режисерот Дарко Митревски, во скопското кино Милениум, главната и одговорна уредничка на „Канал 5“, Лидија  Богатинова, трчајќи по Никола Груевски, успеа да извлече коментар од заитаниот премиер, кој кусо и суво ѝ процеди дека филмот бил одличен и оти има шанси да добие Оскар. Додека премиерот, фатен рака под рака со сопругата Боркица, се губеше некаде во темната скопска ноќ, надвор од видикот на камерите на билтенизираната, провладина телевизија, плакатот на „Трето полувреме“, со покажаниот среден прст кон нацистичкиот кукаст крст, некако почнуваше да добива појасна физиономија. Со оглед на начинот на обработка на фудбалската и темата за холокаустот, посочувајќи не само исклучива вина на Бугарија, туку и шовинистичка, генерализирачка перцепција за бугарскиот народ, содржината на „Трето полувреме“ откри чија е раката која покажува среден прст и кому тој вистински е наменет. Највисоката можна оценка дадена за филмот, заедно со меценатството од милион и пол или беа повеќе евра, во име на граѓаните кои го полнат буџетот на Република Македонија, а во контекст на јасно видливиот антибугарски карактер на „Трето полувреме“, покажуваат дека раката која го држи средниот прст е на Никола Груевски, примачот на таа колоритна порака е денешна Бугарија, а со неа и ЕУ и НАТО... Приказната продолжува, но не на филм и не со убави навестувања...
Виктор КАНЗУРОВ
Гледањето на претходниот филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), набљудувањето други негови јавни, пред сѐ публицистички, но и ѓоахумористични пројави, како и самата тема и временскиот период кој се обработува во „Трето полувреме“, не создадоа никаква дилема кај мене, дека во своето најново недело, Дарко повторно ќе србува, евтино и ниско ќе се обидува да стереотипизира и омаловажува на етничка основа, па и да шири омраза кон бугарскиот народ.
Но за време на гледањето на филмот, а и кога излегов од кино салата средувајќи си ги првите впечатоци, бев шокиран до кој степен ова полно со злоба и фрустрација, дури и физички, физиогномиски така форматирано човече, е способно да мрази и подло да ги поттикнува другите да мразат. Изненеден бев, какви големи психички проблеми треба да има несреќниот, среброљубив конвертит, Дарко Митревски, некогашен, а во умот и сегашен идеолошки приврзок на бугарофобичниот, нациболшевички, таканаречен Социјалдемократски сојуз на Македонија (СДСМ) и профитер од нивните изборно-партиски спотови, штом си допушта така дрско, невоспитано и простачки да ја потценува интелигенцијата на другите луѓе, тврдејќи на прес конференции и во интервјуа, дека во филмот нема ништо против бугарскиот народ и Бугарија.
Ме шокира и степенот на лудило на актуелната македонска власт, на чело со Никола Груевски, која поистоветувајќи се комплетно со филмот „Трето полувреме“, фрлајќи милиони евра буџетски пари во ова фашизоидно памфлетче, фалејќи го јавно низ устите на нејзини функционери, директно им порача на Бугарија и на бугарскиот народ дека ги мрази. А можеби и не е лудило, можеби сегашната власт на ДПМНЕ, или тие кои ја имаат на џојстик, навистина искрено и плански си ја сакаат Македонија комплетно изолирана, надвор од Европската унија и од НАТО, да стои како однапред подготвен кусур и компензација во евентуалните идни српско-албански територијални прекројувања на Балканот.

ДАРКО МУ СЕ ПОКЛОНУВА НА ПРОЕКТОТ „СКОПЈЕ 2014“

Кусото запознавање со возрасната Еврејка Ребека (доловена низ раскошното актерскo умеење на Бедија Беговска) и со нејзината правнука, кои во почетокот на „Трето полувреме“ се наоѓаат во современо Скопје, се некаков преттекст за во првите кадри Дарко на глорификаторски начин да ни го прикаже денешниот изглед на главниот град на Македонија, двокатните градски автобуси, при што најјасно гледаме еден таков со видливо напишана насока кон Милениумскиот крст, а потоа следат сликите на објектите во градба, до Камениот мост, покрај брегот на реката Вардар. Сентиментално-патриотскиот поглед кон огромниот паметник на Александар Македонски, понуден од филмското платно, ги задоволува страстите на онаа публика, која смета дека директно води потекло од славниот војсководец, кој, да беше наш современик, веројатно ќе се наоѓаше на списокот на Хашкиот трибунал, како обвинет за воени злосторства. Прикажаниот Александар, топтан со претходните кадри, како и конформистичките, ептен провидни, дури и смешни „пируети“ на режисерот на „Трето полувреме“ во неодамнешното интервју за неделникот „Граѓански“, на тема изгледот на главниот град, сосема јасно го определуваат апологетскиот и партиски ангажиран однос на Даркота кон проектот „Скопје 2014“ и кон главниот мецена на овој филм – ДПМНЕ-овската, античко-македонска влада на Никола Груевски, која испотроши, а можеби и испра толку многу пари на даночните обврзници на Република Македонија, за Скопје да го добие сегашниот трагикомичен, „древен“ и „триумфалистички“ изглед.
Каде е итрината, лукавоста и расипаноста на Дарко во сугерирањето и поттикнувањето омраза кон бугарскиот народ, во релативизирањето на српскиот период на владеење со Македонија, наспроти бугарскиот? Почетниот период во филмот, ако го исклучиме апологетството кон Груевски и кон проектот „Скопје 2014“, нѐ пренесува во последните години од српското владеење со Вардарска Македонија, непосредно пред Втората светска војна. На коментарите и реакциите од Бугарија за филмот, како и на обвинувањата за србоманство, Дарко знаеше да потенцира дека тој го прикажал и српскиот завојувачки период во Македонија. Но, како е прикажан српскиот период, особено во споредба со бугарскиот?
Српскиот период жанровски е пренесен во вид на пародија, со една лефтерност и леснотија. Жанрот пародија секогаш ја амортизира и неутрализира одбивноста кон „негативците“, како што на пример тоа го прави британскиот ситком „Ало, ало“, хумористична серија, чии епизоди се снимаа од 1982 до 1992 година и која исто така се занимава со времето на Втората светска војна. Пародичноста на „Ало, ало“, како и феноменалниот хумор во серијата, не предизвикуваат омраза кон германските окупатори на Франција, кон германскиот народ во целина, дури ниту кон припадниците на Гестапо, бидејќи пред сѐ тоа не е цел на авторите на ситкомот. Кој би можел да ги замрази Хер Ото Флик и неговата помошничка Хелга, а низ нив сите Германци?!
Првата средба со некаков српски поробувачки елемент во „Трето полувреме“, е при тепачката на главниот машки лик, фудбалерот Коста со човек, за кој дури подоцна во филмот дознаваме дека е кралски наредник. Коста е шверцер, гангстер, крадец и што ли уште не, но секако повеќекратно надвор од законот – криминалец. А каков и може да е Македонецот, според Дарко, чии етнички стереотипи ги научивме уште од „Балканкан“. Криманалниот бекграунд на Коста убедливо посочува дека тепачката и ударот со тупаница врз него, од страна на кралскиот наредник, не се на етничка основа, а и ние филмските гледачи сѐ уште не знаеме кој го удира главниот јунак.
Интересен е и изборот одличниот актер Горан Илиќ да го игра српскиот наредник. Илиќ е актер кому неверојатно му лежат комични ролји. Неговиот израз на лицето и во секојдневниот живот, дава впечаток на симпатична личност, на шегаџија, со кого со задоволство би се дружеле и би испиле кафе. Домашната публика како таков го знае од Македонските народни приказни и од други хумористични серии. Како тип на актер, а и како човек, Илиќ дополнително дава пародичен дух на „српскиот“ дел од приказната, која и без тоа така е конципирана.
Полскиот режисер Кшиштоф Кишловски (1941-1996) во својата (авто)биографска книга „Кишловски за Кишловски“ (1993), подготвена заедно со Данусја Сток, опишува пример на избор на актер според тип, објаснувајќи зошто го ангажирал Јурек Радзилович во суптилната, топла, емотивна, љубовна и повеќеслојна приказна „Без крај“ (1985) – филм кој е метафизичка панорама на Полска, по задушувањето на движењето-синдикат „Солидарност“ и воведувањето вонредна состојба во земјата, во декември 1981 година, од просоветскиот режим на генералот Војчех Јарузелски: „Во филмот ’Без крај‘ снимивме неверојатно многу сцени со Јурек Радзилович, кој го игра мртвиот адвокат. Купишта и купишта материјали. Сепак, на крајот тој се појавува само четирипати, и тоа како дух. Филмот не беше напишан за него, но во извесен момент сфатив дека тој треба да ја игра таа ролја. Тој играше во филмовите ’Човек од мермер‘ (1977) и ’Човек од железо‘ (1981) на Анджеј Вајда и поради тоа стана симбол на некој кој е проверено морално чист, проверено чесен. Сфатив дека е добро да го ангажирам за таа ролја, просто за на публиката да ѝ биде јасно дека станува збор за човек кој внатре е потполно чист, потполно светол. Знаев дека Јурек Радзилович тоа ќе го донесе, не затоа што е таков – иако и во вистинскиот живот е таков – туку поради асоцијацијата која ја буди кај луѓето. Тоа е добар пример за избор на актер според типот“!

САМИТЕ ДА ПРАВЕА ФИЛМ ЗА СЕБЕ, СРБИТЕ НЕМАШЕ ПОУБАВО ДА СЕ ПРЕТСТАВАТ

Илиќ буди комична асоцијација кај луѓето. Дарко јасно го релативизира времето на српското ропство во Македонија, не само со начинот на кој е претставен главниот „негативец“ од тој период, туку и со комичната нота на приказната. Публиката се смее на „српскиот“ дел од филмот. Единствен кој во неколку наврати негативно зборува за српската власт е претседателот на фудбалскиот клуб, Димитрија Павлов, односно убиениот од југокомунистите Димитар Чкатров во вистинскиот живот. Само Македонецот со бугарско сознание, кој патем воопшто не е убаво претставен во филмот, зборува негативно за српската власт, со што Дарко дава уште една повеќе од јасна, етнички обоена порака – невалидни стануваат за публиката размислувањата на оној кого режисерот го прикажува како безрбетник.
Посебна приказна е именувањето на главниот скопски фудбалски клуб во последните години од српското владеење со Вардарска Македонија, екипата чија приказна ја следиме во „Трето полувреме“. Според Дарко, тимот и тогаш се вика Македонија, барем во филмот е така!? Великосрпското забранување на името Македонија, се разбира и за именување спортски екипи, во филмот е поништено!? И самите Срби да правеа филм за себе, немаше во поубаво светло да се претстават.
Пречекот на играчите на фудбалскиот клуб Македонија, по победата во Белград над тимот на Српски мач, при кој српскиот наредник доведува хор и оркестар да ја свири српската химна „Боже правде“, а насобраните граѓани на скопската железничка станица, спонтано започнуваат да пеат „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвикувајќи ги оние кои ги довела српската држава, исто така е лефтерно пренесен. Натпејувањето и надвикувањето на српската химна „Боже правде“ нема никакви последици за тие што ја пеат македонската песна. Такво спротивставување на српската држава, а во филмот никој не е затворен, претепан, дури и културно прашан, со извинување за вознемирувањето, што правел и дали пеел на железничката станица!? Чиниш само мед и млеко течело и саде рози цутеле за време на српското владеење со Вардарска Македонија – период во кој живи луѓе се фрлале во фурни да се печат, се задушувале востанија, имало ѕверски мачења, колења, силувања, масакри... Од период кој во 20 век многу, многу подолго траел од бугарскиот, како сублимат добиваме некакво маалско, мангупско, кафеанско соперништво меѓу Срби и Македонци (наредникот и фудбалерите), кое не е на етничка основа и е без агресија, дури и во зборовите, небаре така било, нели Дарче?!
Потсвеста на режисерот, исто како во „Балканкан“, и во „Трето полувреме“ на површина ги вади неговите етноидеолошки стереотипи, предрасуди, симпатии и омрази кон определени народи и држави, кои потоа тој преку филмското платно ги пропагира и ги наметнува на публиката, за таа да ги преземе и да почне да се идентификува на истиот начин како ова самобендисано скопско-србоманско фраерче во обид. Така кругот на индоктринацијата се врти, веќе индоктринираниот Дарко се обидува да ја индоктринира публиката, која и во многу други нефилмски случаи доживувала да биде обработувана со истите етностереотипи, кои ѝ се инјектираат длабоко во (под)сознанието, ослабувајќи ѝ го одбранбениот, имунолошки систем.
Има уште една важна нитка која предизвикува српското поробување на Вардарска Македонија, претставено во „Трето полувреме“, да ни изгледа симпатично. Во тој дел од приказната Дарко го развива почетокот на љубовната хемија меѓу Ребека и Коста, кога филмот жанровски сосема малку оди во сферите на емотивната драма, а тука се запознаваме и со маките на скопскиот фудбалски тим, кој се натпреварува со слаб успех во некаква имагинарна, веројатно прва југословенска лига, што го тера сопственикот (или претседателот) на клубот, да доведе суперквалитетен германски тренер.
Со љубовта, уште и забранета, меѓу Еврејка и христијанин, со тоа што скопското фудбалско галениче станува силен и респективен тим, со жанровскиот дух на пародијата, како и со запознавањето со другите филмски ликови, режисерот ја вовлекува во приказната онаа публика која наседнува на сентиментални клишеа и на уметнички недоволно издржани проекти, како Дарковото „Трето полувреме“. Со евентуално веќе стекнатата доверба кај тој тип публика, пред неа, како и пред другите гледачи, Дарко потоа ќе ги претстави Бугарите како крволоци и ѕверови. Се разбира, филмот можеби и би продолжил во сличниот „Ало, ало“ стил на претставување спротивставени страни, ако поголемото парче од Вардарска Македонија во периодот 1941-1944 година, нацистичка Германија не го доделила на административно управување на омразените од Дарко Бугари и на тогашното Царство Бугарија. Можеби ќе гледавме продолжение на бледото, далеку од успешно следење на „Ало, ало“ принципот во „Трето полувреме“, ако АВНОЈ-ска Југославија и Социјалистичка Република Македонија толку многу – хм, којзнае зошто?! – не нѐ индоктринираа со омраза кон Бугарија и кон бугарскиот народ.
Та така нежните Срби, во 1941 година се заменети од ѕверовите-Бугари. Дарковиот индоктриниран ум, преточен во „Трето полувреме“, тука доживува брутална, болна, изопачена експресија. Таква монструозна омраза кон еден народ, прикажана од режисер, на филм, никогаш и никаде немам видено, како во „Трето полувреме“ на Дарко Митревски..."
http://www.ohridsky.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4612%3A2012-10-12-15-39-46&catid=41%3A2011-04-02-23-35-21&Itemid=123
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

КАКО ГРУЕВСКИ ѝ ПОКАЖА СРЕДЕН ПРСТ НА БУГАРИЈА СО „ТРЕТОТО ПОЛУВРЕМЕ“ НА ДАРКО МИТРЕВСКИ

ИМА САМО БУГАРСКИ НАЦИСТИ?!

Жанрот се менува, пародијата се претвора час во драма, час во хорор. Во првиот кадар кој го прикажува главниот негативец во „бугарскиот“ период, камерата е долу, а бугарскиот офицер Гарванов е качен на коњ. Тоа веднаш имплицира и потсвесно – доминација, поробување, терор врз тие кои се во ракурсот на камерата. Бугаринот Гарванов на коњ, од високо сака да ги понижува Македонците. Не чека многу пустиот Гарванов, во интерпретација на Емил Рубен. Веднаш, како во цртан филм – тоа е памфлетистичкото и шовинистичко ниво на Даркота – здраво се фаќа за работа, да се претстави колку е лош. По фалбите на адреса на тренерот Рудолф Шпиц, Гарванов во прво лице множина, небаре тој е германски нацист, опишува како тренерот ја напушта секоја следна од Германците окупирана земја, за на крајот самиот да му залепи жолта, шесткрака ѕвезда на „виновникот“ за преродбата, не ДПМНЕ-овска, туку на спортскиот клуб Македонија. Колку е расипан Гарванов!? Почнува со добро, а потоа изживувајќи се, завршува со лошо. Дарче, бре, српскиот наредник така ли беше претставен?! Колку се расипани Бугарите и какви лојални нацисти се. Да, тие се всушност нацистите во Втората светска војна – Бугарите – бидејќи други нацисти, германски, јас во филмот не се сеќавам дека видов, освен еднаш во ложата на фудбалскиот стадион во Скопје.
Каква безгранична е подлоста во „карактерот“ на Даркота, во обидот да сугерира омраза кон Бугарите, доволно покажува изборот на презимето на главниот негативец. Гарванов нема како, а да не е асоцијација на Иван Гарванов, историска личност, која македонската произволна, белетристичка историографија ја третира негативно, како туѓ, бугарски, врховистички елемент во ВМ(О)РО. За да најде начин југословенската македонистичка историографија да го анатемизира родениот во Стара Загора Бугарин од Бугарија, Иван Гарванов, одбрано е неговото претседателствување со Солунскиот конгрес на ТМОРО, одржан во навечерието на Илинденското востание. Иако Гарванов се откажува од научна кариера во Виена, за да се посвети на македонското ослободително дело, според волунтаристичката југоидеологија, за намерно да не успеело Илинденското востание, лошите Бугари преку него издејствувале тоа предвреме да биде кренато. Според оваа „логика“, само за да им наштетат на Македонците, Бугарите ги зафркнале и нивните сонародници во Одринска Тракија, кои се креваат на оружје во рамките на истото востание. И така, на оние кои поверувале или слушнале за овие приказни за мали деца, но истовремено и официјални државни тези, од потсвеста им испливува уште еден фактор за да ги замразат Бугарите.
Дарко воопшто не е наивен со презимињата. Еден од фудбалските судии кои добиваат директива од Гарванов, да судат против СК Македонија, е Татарчев, уште една негативна асоцијација за задоените со југословенското толкување на историјата. Асоцијацијата може да е најмалку тројна. Ресенчанецот Христо Татарчев, кој е е еден од основачите на ВМРО, исто така беше етикетиран од југомакедонската историографија, но нешто понежно од Гарванов, како туѓ, врховистички и пробугарски елемент во организацијата. Некогашниот бугарски прокурор (јавен обвинител) од 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук од брат на Христо, често беше присутен како име во македонските медиуми, речиси секогаш како антимакедонец. Чичкото на Иван, Асен Татарчев, како бугарски елемент, од југокомунистите во 1946 година осуден е на смртна казна, која подоцна му е сменета во десетгодишна затворска пресуда, од кои одлежува пет години, а во српско време лежи четиригодишна робија, поради активноста во ММТРО. Етикетата на предавничко презиме ја засилува омразата и одбивноста кон Бугарите-Татарчеви во филмот. Фудбалскиот судија Татарчев е претставен како идиот во „Трето полувреме“, како и сите други Бугари. Ако се задлабочиме уште повнимателно, не може да не забележиме дека асоцијацијата со презимето „Татарчев“ можеби е четирикратна! Зборот очигледно треба да работи и во полза на омилениот за македонистичките шовинисти навредлив термин за Бугарите како „Татари“! Но србоманските мајтапи на Даркота не завршуваат тука.
Бугарскиот министер за спорт Батембергски, кој испраќа телеграма, повторно против СК Македонија, освен што треба да е тогашниот претседател на Бугарската национална спортска федерација, Иван Батембергски, нема како да не асоцира и на некогашниот бугарски кнез Александар Батенберг (1879-1886), за време на чие управување се случува обединувањето на Источна Румелија со бугарското кнежевство (1885) и кој ја предводи победоносната бугарска војска против армијата на крал Милан Обреновиќ, по подмолниот напад на тогашна Србија, истата година. Во идиотскиот контекст во кој е претставен министерот и сите други Бугари во филмот, ова е јасно мајтапење на Дарко со бугарската историја!

БУГАРСКИ ЅВЕРОВИ ЈА ДОДАВААТ ВЕЌЕ ИЗЛЕЗЕНАТА ВО АУТ ТОПКА

Само фантазија на болен од омраза човек, може да ги претстави натпреварите меѓу СК Македонија и СК Левски од Софија, особено оној клучниот, кој во филмот решава за титулата во бугарското првенство, на начин како што ги претстави Дарко. Поништен гол на Македонија, измислен пенал за соперничкиот тим, бугарски војници им ја додаваат на играчите на Левски веќе излезената во аут топка, бункери околу самото фудбалско игралиште, во кои има други војници со вперено оружје, одвратно необјективни радио репортери – Бугари, кои го пренесуваат мечот. Апсолутно предимензионирана, измислена специјална војна против СК Македонија, клуб кој во вистинските фудбалски случувања, доживеал судиска неправда против СК Левски само на еден нерешавачки за титулата натпревар во таа 1942 година, пред пласманот на двете екипи на финалниот двомеч, каде што софискиот тим се покажува како подобар и ја освојува шампионската титула, со две победи: 2:0 во Скопје и 1:0 во Софија. Тврдењето дека Левски бил подобар и заслужено го освоил шампионатот, во изјавата за новинарите го искажува и најдобриот играч на СК Македонија, Кирил Симеонов Џино (или Кирил Симоновски Џина), тогашен бугарски, а подоцнежен југословенски репрезентативец, фудбалер на белградски Партизан и на скопски Вардар, како и тренер по завршувањето на фудбалската кариера.
И други фудбалери на СК Македонија настапуваат за бугарската репрезентација во тоа време. По војната дури се создава некаков одбор, кој испитувал евентуална врска со некаква профашистичка дејност на играчите на СК Македонија. Филмот трпи и дозволува импровизации, кои се оддалечуваат од вистинскиот развој на собитијата, но Дарко целенасочено на сите можни начини се обидува Бугарите и тогашната бугарска административна власт во Вардарска Македонија, да ги прикаже на што е можно понереален и поѕверски начин. И повторно споредбата со српскиот период, е повеќе од симптоматична, прикажувајќи го режисерот како необјективен, пристрасен, подмолен и расипан.
Сите ситуации во кои офицерот Гарванов се појавува во кадарот, се во функција да покажат како тој ги понижува Македонците. Дури и кога го прима „бугарофилот“ Димитрија во својот кабинет, за да му соопшти дека неговиот клуб никако не смее да ја освои титулата, Гарванов јаде и не го есапи за жив соговорникот, го третира како нешто најдолно. Во еден момент од филмот разбираме дека Гарванов е потомок на комита од Македонија, кој по Илинденското востание се иселил во Бугарија. Во главата на Дарко тоа веројатно треба да значи дека Гарванов е некаков асимилиран јаничар.
При проекцијата која ја следев публиката неколку пати со ц’кање и со потресеност, реагираше на определени моменти од „бугарскиот“ дел на приказната. На пример во ситуацијата кога Гарванов ја гази со чизма по стопалото Ребека, додека таа наведната го чисти подот во соблекувалната на фудбалскиот клуб, каде што е преселена и живее заедно со Коста, откако поради забранетата од татко ѝ љубов, е побегната од дома. Гарванов ја гази и ѝ го краде ѓерданчето со еврејската менора, нема шанси публиката да не го замрази овој Бугарин. Ситуациите во кои Гарванов го понижува тренерот-полуевреин Рудолф Шпиц, на фудбалскиот терен, иако наивни од уметничка гледна точка, се особено трогателни за оној дел од публиката, кој реагира со потресено ц’кање. Тука има специјална тажна музика за да го засили впечатокот дека Бугарите се ѕверови, нема пародија, туку натурализам, преку кој публиката треба да се убеди во лошиот, негативен карактер на цел еден народ. Асоцијацијата со презимето Гарванов, многу подло е во таа функција.
На еден натпревар голманот на СК Македонија во прв момент не ја крева раката, во знак на вообичаениот и задолжителен тогаш фашистички поздрав, пред првиот судиски свиреж. По извесно колебање и сугерирање од еден соиграч, да не им направи проблеми на сите, чуварот на мрежата ја крева раката, но средниот прст го спушта надолу, праќајки многу јасна порака. Крвнички и брутално е претепан потоа, по заповед на Гарванов, но проблемот е што такво нешто никогаш не се случило за време и по вистинските натпревари. Токму противникот на СК Македонија, сите играчи од екипата на Левски, на еден натпревар со Рапид од Букурешт, одбиваат да ги кренат рацете, за што клубот бил казнет со глоба од 10.000 лева.

ВРЕМЕПЛОВОТ НА РЕЖИСЕРОТ

Димитрија е Македонец, но пробугарски елемент и како таков судбината му е да биде претставен како слабокарактерен, сервилен и инфантилен. Уште повеќе и од Емил Рубен во ролјата на Гарванов, актерот Митко С. Апостоловски чудесно се справува со таа задача. Пробугарските елементи, тие што се наклонети кон новата бугарска власт, треба да бидат инфантилни, затоа Димитрија во болницата зборува со мртвата мајка (во изведба на секогаш извонредната Ратка Радмановиќ). Во „српскиот“ дел од филмот, кога Рудолф Шпиц пристигнува во Скопје, Димитрија сервилно, со понизен израз на лицето и со наведната глава го дочекува тренерот. Нема грешка кај Дарко, се погрижил за сѐ.
Спасувањето на Шпиц – маестрално одигран од германскиот актер Рихард Замел – исто така е ептен произволно, филмско, но и шовинистичко оддалечување од реалните собитија. Во вистинскиот живот, тренерот кој се викал Илеш Шпиц и бил унгарски Евреин, е спасен од раководството на клубот Македонија, од претседателот Димитар Чкатров, кој ги натерал бугарските власти да издејствуваат германски офицери да го симнат од воз, некаде кај Сурдулица, од транспортот, кој ги носел Евреите во логорите на смртта. Во филмот крвникот-асоцијација за сите Бугари и за нивниот однос кон Македонците, Гарванов, давајќи му дури и пиштол, бескрупулозно ставајќи го пред свршен чин, фактички му наредува на Димитрија да го убие Шпиц – човекот кој му го воздигна клубот!!!
Да не заборавиме и дека бугарската војска стрела деца, Ромчиња, заедно со другите членови на семејство или група, кои се фатени како крадат од воз, кој превезувал за потребите на бугарската војска. Едното Ромче е токму тоа кое на фудбалскиот стадион ги закачува бројките кои го означуваат резултатот на нешто што е предвесник на идните семафори. Публиката се идентификува со тоа детенце, затоа Дарко го „жртвува“, за Бугарите да бидат уште поголеми ѕверови, а во најавната шпица пишува дека филмот се базира на вистинити настани!!!
Конечно, при собирањето на Евреите од нивните домови и подоцна при нивниот транспорт во возовите, не видов дека учествуваат некакви германски нацисти. Само бугарски војници се „грижат“ за Евреите. Некој сосема неупатен ако го гледа „Трето полувреме“, ќе си помисли дека во Втората светска војна, сите нацисти биле Бугари. Тоа ли е целта на Дарко, со филмот на светот да се обиде да му го наметне неговото шовинистичко доживување на бугарскиот народ?! Спасувањето на бугарските Евреи, резултат на граѓански иницијативи во Бугарија не се споменува воопшто, само бенигно во една реплика рабинот (игран од мајсторот на актерскиот занает и софиски дипломец, Мето Јовановски) му вели на таткото на Ребека, Дон Рафаел (одигран од рутинерот Раде Шербеџија), дека 43 пратеници во бугарското собрание потпишале петиција во заштита и за спас на еврејското население. Недообјаснет останува фактот дека македонските и тракиските Евреи, тогашното бугарско царство не може да ги спаси, оти тие, за разлика од нивните сонародници во старите предели на Бугарија, немаат бугарско државјанство, ами се поданици на германскиот Рајх, кој ги окупирал предвоените Југославија и Грција, давајќи делови од нивните територии на административно управување на своите воени сојузници. Тоа, се разбира не може да ја амнестира тогашна Бугарија од вината за учеството во собирањето на Евреите, на окупираните од нацистичка Германија територии, како и за владеењето на антисемитските закони во Царството.
Со таков фашизоиден, шовинистички набој, каков што има филмот „Трето полувреме“, тешко е на поинаков начин да се гледа овој дегутантен производ на режисерот и сценарист Дарко Митревски. Сашко Коцев кој го играше Коста, покажа дека знае да глуми, а манекенката Катарина Ивановска и во филмот претежно е Катарина Ивановска, која шета по пистите, а помалку Ребека, која е филмското име за Нета Коен, Еврејката на чија вистинска судбина се повикува „Трето полувреме“. Одењето во партизани на целиот фудбалски тим на скопска Македонија, исто така е многу, многу далеку од вистинските случувања и е плиток обид на режисерот денешната доминатна етничка свест во Република Македонија, со времеплов да ја импрегнира во минатото, во првата половина од 40-тите години на претходниот век.
Задоеноста на Дарко Митревски со омраза кон Бугарија, неговата индоктринираност со пропагандата сервирана во времето на втората Југославија, се единствениот видлив знак во „Трето полувреме“, сите други нешта во филмот, ако воопшто ги има, се споредни!
Виктор Канзуров СПЕЦИЈАЛНО ЗА OHRIDSKY.COM
Авторот е новинар и филмски критичар

http://www.ohridsky.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4612:2012-10-12-15-39-46&catid=41:2011-04-02-23-35-21&Itemid=123
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

„Трето полувреме” – коктейл от футбол, Холокост и пропаганда срещу българите
13 Октомври 2012
Виктор Канзуров

Исторически и критически бележки за филм, открито подкрепян и финансиран от премиера Груевски

Бел. ред. - Македонската власт, начело с премиера Никола Груевски, се индентифицира изцяло с откровено антибългарския филм „Трето полувреме“, хвърляйки за него повече от милион евро бюджетни средства. Филмът рисува пропагандно  реални исторически събития – времето на германската окупация в Македония, когато временно управлението е отстъпено на български войски. Във филма е показано залавянето на евреите в македонските земи и екстрадирането им с влакове в германските концлагери. В сюжета е вплетена историята на футболния клуб на Скопие – „Македония”, няколко лични драми, действието за сравнение минава и през един „светъл” период – сръбското владичество в Македония преди войната. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи. Необяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство трудно може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те нямат българско гражданство, а са под юрисдикцията на германския Райх, който е окупирал Югославия и Гърция.
По-долу следва обширен анализ и пояснения за филма, направени от журналиста и кинокритик от Скопие Виктор Канзуров, който го е публикувал на македонски в тамошния седмичен вестник „Фокус”, (също и в сайта на Агенция Ohrid sky), но го преработи на литературен български специално за e-vestnik. Пускаме анализа на филма в леко съкратен вариант:

След официалната премиера на филма „Трето полувреме“ на режисьора Дарко Митревски в скопското кино „Милениум”, главната редакторка на „Канал 5“ Лидия  Богатинова, припкайки след Никола Груевски, успя да изтръгне един коментар от забързания премиер, който късо и сухо процеди, че филмът бил отличен и имал шанс да получи Оскар.

Плакатът на „Трето полувреме“, с щръкналия срещу нацистката свастика среден пръст, започна да придобива някак по-ясна физиономия. Дадената възможно най-висока оценка за филма, заедно с държавното спонсорство от милион и половина евро (или май дори повече) от името на гражданите, които пълнят бюджета на Република Македония, при това в контекста на ясно очертания антибългарски характер на „Трето полувреме“ показват, че ръката която размахва средния пръст е на Никола Груевски, адресатът на това колоритно послание е днешна България, а заедно с нея и ЕС и НАТО…

След като бях гледал предходния филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), след като съм наблюдавал други негови обществени, преди всичко публицистични и уж хумористични прояви, и след като научих самата тема и историческия период, в който се разиграва филмът „Трето полувреме“, за мен нямаше никакво съмнение, че Дарко пак ще “сърбува”, ще се опитва да вкарва в стереотипен калъп, да унижава на етническа основа и да шири омраза към българския народ.
Но докато гледах филма и после, когато излязох от кинозалата, прехвърляйки своите първи впечатления, бях шокиран до каква степен това изпълнено със злоба и фрустрация човече, е способно да мрази и да подтиква другите да мразят. Изненадан бях. Той трябва да има психически проблеми - Дарко Митревски, този някогашен, а в ума си и сегашен идеологически придатък на българофобския, нацистко-болшевистки, т. нар. Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ). Щом си позволява така дръзко и просташки да подценява интелигентността на хората, твърдейки на пресконференции и в интервюта, че във филма нямало нищичко против българския народ и България…

Шокира ме и степента на полудяване на сегашната македонска власт начело с Никола Груевски, която, индентифицирайки се изцяло с филма „Трето полувреме“, хвърляйки бюджетни средства за това фашизоидно памфлетче, хвалейки го публично из устите на своите функционери, директно изпраща посланието към България и към българския народ, че ги мрази. А може би и не става дума за полудяване, може би сегашната власт на ДПМНЕ или онези, които я управляват с джойстика, наистина искрено и планомерно се стремят към една Македония, напълно изолирана, останала извън Европейския съюз и НАТО, консервирана óвреме като остатък и компенсация при евентуалните бъдещи сръбско-албански териториални прекроявания на Балканите.

Поклон към проекта „Скопие 2014”

В началото на филма краткото запознаване с възрастната еврейка Ребека (превъплътена с разкошното актьорско умение на Бедия Беговска) и с нейната правнучка, които се намират в днешно Скопие, са нещо като претекст, за да може още в първите кадри Дарко по угоднически начин да ни представи днешния изглед на столицата на Македония, двуетажните градски автобуси, при което в очите ни се набива един от тях с обозначена посока към Милениумския кръст, а след това се редят изображенията на строящите се обекти, до Каменния мост, покрай брега на Вардар. Сантиментално-патриотичният поглед към огромния паметник на Александър Македонски, представен на филмовото платно служи за задоволяване на онази част от публиката, която смята, че директно води потеклото си от славния пълководец, който, ако беше наш съвременник, вероятно щеше да се намира в списъка на Хагския трибунал като обвиняем за военни престъпления.
Александър Македонски и кадрите с новия облик на столицата, съвсем ясно определят апологетичното партийно ангажирано отношение на Дарко към проекта „Скопие 2014“ и към главния спонсор на неговия филм – ДПМНЕ-овското, антично-македонско правителство на Никола Груевски. Същото правителство, което изхарчи, а може би и изпра толкова много пари на данъкоплатците, за да придобие Скопие сегашния си трагикомичен, „древен“ и „триумфаторски“ облик.

Но в какво се състои коварството и поквареността на Дарко?

Началната фаза на филма ни пренася в последните години от сръбското господство във Вардарска Македония, непосредствено преди Втората световна война. Когато от България се чуха коментари и зачестиха реакции за филма, както и обвинения в сърбоманство, Дарко ловко се стараеше да изтъква, че той бил показал и сръбския завоевателен период в Македония. Но как  е показан този сръбски период, особено съпоставен с българския?
Сръбският период е представен във вид на пародия, в дух на безгрижна лежерност. Жанрът на пародията винаги омекотява и неутрализира отблъскващото въздействие на отрицателните персонажи, както например това става в британския ситком „Ало, ало!“, хумористичен сериал, чиито епизоди са снимани от 1982 до 1992 година и който също така се занимава с времето на Втората световна война. Пародийността на „Ало, ало!“, както и феноменалният хумор на сериала, не предизвикват омраза към германските окупатори на Франция, към германския народ като цяло, тъй като това въобще не влиза в целите на авторите.

Първата среща въобще с някой сръбски поробител в „Трето полувреме“ е по време на сбиването на главния герой, футболистът Коста, с човек, за когото чак по-късно във филма научаваме, че е сръбски кралски подофицер. Коста е черноборсаджия, гангстер, крадец, многократен нарушител на закона. Криминалният бекграунд на Коста убедително ни учи, че сбиването и юмручният удар, който получава от кралския подофицер, не са на етническа основа. Пък и ние, кинозрителите все още не знаем какъв е този, който удря главния герой.
За ролята на сръбския подофицер е избран отличният актьор Горан Илич. На него невероятно му се удават комични роли. Изразът на лицето му и във всекидневни ситуации създава впечатление за симпатична личност, за шегаджия, с когото с удоволствие бихте приседнали на маса и бихте изпили по кафе. Публиката в Македония го познава именно в такова амплоа от Македонските народни приказки и от други хумористични сериали. Като тип на актьор, а и като човек, Илич придава допълнителен пародиен дух на „сръбския“ дял от сюжета, който и без друго си е замислен тъкмо така.

Дарко отчетливо сравнява времето на сръбското робство в Македония, не само чрез начина, по който е представен главният отрицателен персонаж, но и с комичната нота на сюжета. Публиката се смее на „сръбския“ дял от филма. Единственият, който на няколко пъти говори негативно за сръбската власт е председателят на футболния клуб Димитрия Павлов, съответстващ в истинския живот на убития от югокомунистите Димитър Чкатров. Само той, македонецът с българско съзнание, който впрочем във филмът е представен съвсем лошо, приказва отрицателно за сръбската власт, с което Дарко отправя още едно, повече от ясно, етнически обагрено послание – размислите на онзи, когото режисьорът представя като безхарактерен нагаждач, стават невалидни за зрителя.

Отделна тема е наименованието на главния скопски футболен клуб през последните години от сръбското властване във Вардарска Македония - отборът, чиято история следим в „Трето полувреме“. Според Дарко тимът и тогава се бил казвал „Македония”. Поне във филма е така! Великосръбската забрана на името Македония, която важи разбира се и за имената на спортни дружества, е заличена в този филм! И самите сърби да бяха направили филм за себе си, нямаше да се покажат в по-хубава светлина.
При посрещането на играчите на футболния клуб „Македония” след победата в Белград над тима на „Српски мач”, сръбският подофицер довежда хор и оркестър да свирят сръбския химн „Боже правде“, а насъбралите се на скопската железопътна гара граждани спонтанно запяват „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвиквайки онези, които е довела сръбската държава. Това е също така лековато пресъздадено. Оказва се, че надпяването и надвикването на сръбския химн „Боже правде“ няма никакви последици за пеещите македонската песен. Такова ярко противопоставяне срещу сръбската държава, а във филма няма никой затворен, пребит, дори и културно разпитван. Сякаш само мед и мляко са текли и все рози са цъфтели през сръбското владичество във Вардарска Македония – време, в което са хвърляни живи хора да се печат във фурни, в което са задушавани въстания, имало е зверски мъчения, кланета, изнасилвания, изтребления…

За един период, който през XX век трае много, много по-дълго от българския, оставаме в крайна сметка с впечатлението за някакво махленско, бабаитско, кръчмарско съперничество между сърби и македонци (подофицерът и футболистите), което няма никаква етническа основа, в него няма агресивност, дори в думите, които ползват героите. Излиза, че историята е била такава.

Има още една важна нишка на повествованието, която прави сръбското поробване на Вардарска Македония, така, както е представено в „Трето полувреме“, да ни изглежда симпатично. В този дял на сюжета Дарко поставя и развива началото на любовната магия между Ребека и Коста, когато филмът жанрово съвсем за малко се отклонява към сферата на емоционалната драма. Също тук се запознаваме и с мъките на скопския футболен тим, който се състезава със слаб успех в някаква въображаема, вероятно първа югославска лига, което кара собственика (или председателя) на клуба да доведе от чужбина германски треньор от висока класа.
Със забранената любов между еврейка и християнин, с чудото на превръщането на скопското футболно отборче в силен тим, с жанровия дух на пародията, режисьорът въвлича в своята история онази публика, която се лови на сантиментални клишета. А след като е спечелил вече доверието на този тип публика, Дарко започва да представя българите като кръволоци и зверове.

Филмът, разбира се, можеше и да продължи в подобния на „Ало, ало!“ стил на показване на противниковите страни, ако по-голямата част от Вардарска Македония през периода 1941-1944 година не бе предадена от нацистка Германия за административно управление на българите и на тогавашното Царство България. Но следвоенна Югославия и Социалистическа Република Македония ни индоктринираха наситено с омраза към България и към българския народ.
И така, през 1941 година нежните сърби са заменени от зверовете-българи."
http://e-vestnik.bg/15859/filmat-treto-poluvreme-kokteyl-ot-futbol-evrei-i-propaganda-sreshtu-balgarite/
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

„Трето полувреме” – коктейл от футбол, Холокост и пропаганда срещу българите - 2
13 Октомври 2012
Виктор Канзуров


Исторически и критически бележки за филм, открито подкрепян и финансиран от премиера Груевски

Има само български нацисти

Жанрът се сменя, пародията се превръща ту в драма, ту във филм на ужаса. В първия кадър, с който е представен главният отрицателен образ от „българския“ период, камерата е ниско долу, а българският офицер Гарванов е яхнал кон. От високо иска да унижава македонците. Гарванов, в интерпретацията на Емил Рубен, веднага, както става в анимационните филми – такова е памфлетното и шовинистко нивото на Дарко – се залавя здраво за работа. Гледа да се препоръча колко е зъл. След похвалите по адрес на треньора Рудолф Шпиц, Гарванов, сякаш е германски нацист, описва как треньорът напуска една след друга всяка следваща, окупирана от германците страна, за да му лепне накрая жълтата, шестоъгълна звезда на „виновник“ за възраждането на спортния клуб „Македония”.

Сръбският подофицер така ли беше представен? Колко са покварени българите и какви лоялни нацисти са те? Да, всъщност, ето ги истинските нацисти през Втората световна война – българите. Други нацисти, германски, не си спомням да видях във филма, освен веднъж само – в ложата на футболния стадион в Скопие.

Дарко, при опита му да внушава омраза към българите, избира фамилното име на главния отрицателен образ – Гарванов. Това няма как да не се асоциира с Иван Гарванов, историческа личност, третирана негативно от македонската произволна, белетристична „историография“ като чужд, български, върховистки елемент във ВМ(О)РО.
За да намери начин югославската македонистка „историография“ да анатемоса родения в Стара Загора българин Иван Гарванов, е подбрано неговото председателстване на Солунския конгрес, проведен в навечерието на Илинденското въстание. Макар Гарванов да се отказва от научна кариера във Виена за да се посвети на македонското освободително дело, според волунтаристичната югоидеология лошите българи били издействали чрез Гарванов преднамерено да не успее Илинденското въстание, то да избухне преждевременно… Според тази „логика“, само за да навредят на македонците, българите трябва да са забъркали главите и на своите сънародници в Одринска Тракия, та и те се вдигат на оръжие в рамките на същото Илинденско-Преображенско въстание. Ето как в подсъзнанието се намества още един фактор за да намразят българите.

Дарко не е никак наивен при разпределянето на фамилните имена. Един от футболните съдии, които получават нареждане от Гарванов да свирят против отбора на „Македония”, е наречен Татарчев – още една негативна асоциация за закърмените с югославското тълкуване на историята. Асоциацията може да е най-малкото тройна. Ресенчанецът Христо Татарчев, един от учредителите на ВМРО, беше етикетиран от югомакедонската „историография“ по същия начин, макар и малко по-нежно от Гарванов, като чужд, върховистки и пробългарски елемент в организацията. Някогашният български главен прокурор от 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук на брата на Христо, често присъстваше като име в македонските медии, почти винаги като антимакедонец. Чичото на Иван, Асен Татарчев е осъден на смърт от югокомунистите през 1946 година като български елемент. По-късно присъдата му е заменена с десет години затвор, от които излежава пет. Етикетът на предателската фамилия засилва омразата и отвращението към българите-Татарчеви във филма. В „Трето полувреме“ футболният съдия Татарчев е представен като идиот, както и всички други българи. Вгледаме ли се още по-внимателно, не може да не забележим, че асоциацията с името „Татарчев“ е може би дори четворна! Думата очевидно трябва да работи и в полза на любимия на македонистките шовинисти обиден термин за българите като „татари“! С което обаче съвсем не завършват сърбоманските майтапи на Дарко.

Измислиците за мача „Македония” – „Левски”

Само фантазията на болен от омраза човек, може да представи мачовете между „Македония” и „Левски” от София, особено онзи, ключовият мач, който във филма решава титлата на българското първенство, по начина, по който го прави Дарко. Отменен гол на „Македония”, измислена дузпа за съперника, български войници  подават на играчите на „Левски” вече излязлата в аут топка, бункери около самото футболно игрище, в които дебнат други войници  с насочено оръжие, отвратително необективни българи-репортери, които предават мача по радиото. Абсолютно преувеличена, специално измислена война против „Македония”.

Клуб, който в истинската футболна история наистина преживява една съдийска несправедливост в мач срещу „Левски” през въпросната 1942 година, но не при решителна за титлата среща, а още преди двата отбора да се класират за двата финални мача. А вече на финалите софийският тим се показва като по-добър и завоюва шампионската титла с две победи: 2:0 в Скопие и 1:0 в София. Че „Левски” е бил наистина по-добрия отбор и заслужено печели шампионата, потвърждава пред журналисти и най-добрият играч на „Македония”, Кирил Симеонов Джино (или Кирил Симоновски Джина), тогавашен български, а по-късно югославски национал, футболист от белградския „Партизан” и от скопския „Вардар”, а по-късно треньор.

Филмовото претворяване на исторически събития по принцип търпи и допуска импровизации, които се отдалечават от истинския развой на събитията, но тук Дарко целенасочено и по всички възможни начини се опитва да покаже българите и тогавашната българска административна власт във Вардарска Македония в колкото се може по-нереална и по-зверска светлина. И отново съпоставянето със сръбския период е повече от симптоматично и то характеризира режисьора като необективен, пристрастен и коварен.
Всички ситуации, при които в кадър се появява офицерът Гарванов, имат една функция – да покажат как той унижава македонците. Дори когато приема в кабинета си „българофила“ Димитрия за да му съобщи, че неговият клуб по никой начин не бива да спечели титлата, Гарванов яде и изцяло пренебрегва събеседника си, третира го като последна отрепка.

При прожекцията, която аз гледах, публиката на няколко пъти с цъкане и с потресение реагираше на определени моменти от „българската“ част на сюжета. Например в ситуацията когато Гарванов гази с ботуша си стъпалото на Ребека, докато тя, наведена, чисти пода в съблекалнята на футболния клуб, където се е преселила и живее заедно с Коста, след като е побягнала от къщи заради забранената от бащата любов. Гарванов я гази, а след това открадва герданчето с еврейската менора. Как няма публиката да намрази този българин. Случаите, когато Гарванов унижава треньора-полуевреин Рудолф Шпиц на футболния терен, макар и да са наивни от художествена гледна точка, са особено трогателни за онази част от публиката, която реагира с потресено цъкане. При това сцените са съпроводени от нарочна печална музика, за да се засили впечатлението.

На един от мачовете вратарят на „Македония” отначало не вдига ръка в знак на обичайния и задължителен тогава фашистки поздрав преди първия съдийски сигнал. След известно колебание и подканване от един от съиграчите, да не създава проблеми на всички останали, вратарят вдига ръка, но при това навежда надолу средния си пръст, изпращайки с това много ясно послание. След това по заповед на Гарванов той е пребит кръвожадно и брутално, но проблемът е там, че такова произшествие просто не се е случвало по време на самите реални мачове. Тъкмо играчите на противника на „Македония”, „Левски”-София отказват на една футболна среща с „Рапид”-Букурещ да вдигнат ръка за поздрав, за което клубът е наказан с глоба от 10 000 лева.

Всъщност треньорът е спасен с помощта на българи, а не обратно

Спасяването на треньора Шпиц – майсторски изиграна роля от германския актьор Рихард Замел – е едно също така съвършено произволно скалъпено шовинистично отдалечаване от реалните събития. В действителността треньорът, който се е казвал Илеш Шпиц и е бил унгарски евреин, е спасен тъкмо от ръководството на клуба „Македония”, от председателя Димитър Чкатров, който накарва българските власти да издействат от германските офицери той да бъде свален от влака, някъде към Сурдулица. Така Шпиц не заминава с транспорта, който откарва евреите в лагерите на смъртта. А във филма кръволокът Гарванов, с когото трябва да бъдат асоциирани всички българи и тяхното отношение към македонците, даже връчва пистолет на Димитрия и безскрупулно го поставя пред свършен факт като на практика му нарежда да убие Шпиц – човека, който въздигна клуба!
Българската войска разстрелва деца, циганчета заедно с другите членове на семейството или групата им, хванати как крадат от влак, който превозва товар за българската войска! И всичко това на фона на заглавните титри, които съобщават, че „филмът се основава на действителни събития“!
А на края, при събирането на евреите от техните домове и след това, при транспортирането им в ешелоните, не видях да участват каквито и да било германски нацисти. Само български войници  се „грижат“ за евреите. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи.
Чрез филма да се опита да наложи на света своето шовинистко възприятие на българския народ! Спасяването на българските евреи, резултат на граждански инициативи в България не се споменава въобще, само мимоходом в една реплика равинът (игран от софийския абсолвент Мето Йовановски), казва на бащата на Ребека, че 43 депутати в българското Събрание били подписали петиция в защита и за спасяване на еврейското население. Недообяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство не може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те, за разлика от своите сънародници в старите предели на България, нямат българско гражданство, а са поданици на германския Райх. Германия е окупирала предвоенните Югославия и Гърция и е предала части от техните територии за административно управление на своите военни съюзници. Това разбира се не може да снеме от тогавашна България вината за участието в събирането на евреите на окупираните от нацистка Германия територии, както и за действието на антисемитските закони в Царството.

Много, много далеч от истинската история е разбира се и епизодът с излизането в планината като партизани на целия футболен тим на скопска „Македония”. Това е просто поредният плитък опит на режисьора да транспортира с машина на времето в миналото днешното етническо съзнание в Република Македония и да го запечати там, в първата половина на 40-те години на миналия век.
С този фашизоидна, шовинистка окраска филмът „Трето полувреме“, е трудно да се оценява по друг начин, освен като отвратителен продукт на режисьора и сценарист Дарко Митревски. Той е закърмен с омраза към България. Това обстоятелство и пропагандата за времето на втората Югославия, остават единствените видими и съществени знаци в „Трето полувреме“, всички други характеристики на филма, ако въобще има такива, са второстепенни."
http://e-vestnik.bg/15859/filmat-treto-poluvreme-kokteyl-ot-futbol-evrei-i-propaganda-sreshtu-balgarite/
« Последно менување: Октомври 14, 2012, 12:33:13 тиквешанка »
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

Трето полувреме или сънят на разума
October 13th, 2012

Как Груевски показа среден пръст на България с „Третото полувреме“ на Дарко Митревски

Предизвикалият толкова вълнения от двете страни на Огражден още преди излизането си на екран македонски филм е от скоро публичен факт. Журналистът Виктор Канзуров, който по мое мнение е и един от най-компетентните кинокритици в западната ни съседка, вече гледа в Скопие “Трето полувреме”.

Виктор ми изпрати тази си статия за превод от днешен македонски език на български и за публикация в блог „Де зората“. Направих го с готовност и с уважение пред позициите и принципността на автора.

М. Р.

След официалната премиера на филма „Трето полувреме“ на режисьора Дарко Митревски в скопското кино Милениум, главната и отговорна редакторка на „Канал 5“ Лидия Богатинова, припкайки след Никола Груевски, успя да изтръгне един коментар от забързания премиер, който късо и сухо ѝ процеди, че филмът бил отличен и имал шанс да получи Оскар.

Докато премиерът, хванат под ръка със съпругата си Боркица изчезваше нанякъде в тъмната скопска нощ, извън обсега на камерите на правоверната, проправителствена телевизия, плакатът на „Трето полувреме“, с щръкналия срещу нацистката свастика среден пръст, започна да придобива някак по-ясна физиономия.

С начина на преплитане и третиране на футболната тема и на темата за Холокоста, с изтъкването не само на някаква изключителна вина на България, но и с прокарването на едно обобщаващо шовинистко внушение за българския народ, цялото съдържание на „Трето полувреме“ пояснява чия е ръката която показва от плаката среден пръст, а също така към кого е насочен той.

Дадената възможно най-висока оценка за филма, заедно с държавното спонсорство от милион и половина – или май дори повече – евро от името на гражданите, които пълнят бюджета на Република Македония, при това в контекста на ясно очертания антибългарски характер на „Трето полувреме“ показват, че ръката която размахва средния пръст е на Никола Груевски, адресатът на това колоритно послание е днешна България, а заедно с нея и ЕС и НАТО… Сюжетът продължава, но вече не на кино и без да предвещава нищо хубаво…

Виктор КАНЗУРОВ

След като бях гледал предходния филм на Дарко Митревски, „Балканкан“ (2005), след като съм наблюдавал други негови обществени, преди всичко публицистични, но и уж хумористични прояви и след като се научих за самата тема и историческия период в който се разиграва „Трето полувреме“, за мен нямаше никакво съмнение, че в най-новия си пасквил Дарко пак ще сърбува, по евтин и долен начин ще се опитва да вкарва в стереотипен калъп, да унижава на етническа основа и да шири омраза към българския народ.

Но докато гледах филма и после, когато излязох от кинозалата, прехвърляйки своите първи впечатления, бях шокиран до каква степен това изпълнено със злоба и фрустрация, дори и физически, съобразно законите на физиогномиката така форматирано човече, е способно да мрази и подло да подтиква другите да мразят. Изненадан бях от големите психически проблеми, които трябва да има нещастният, сребролюбив конвертит Дарко Митревски, този някогашен, а в ума си и сегашен идеологически придатък на българофобския, нацистко-болшевистки, така наречен Социалдемократически съюз на Македония (СДСМ) и бенефициент на техните изборно-партийни клипове, щом си позволява така дръзко, невъзпитано и просташки да подценява интелигентността на хората, твърдейки на пресконференции и в интервюта, че във филма нямало нищичко против българския народ и България.

Шокира ме и степента на полудяване на сегашната македонска власт начело с Никола Груевски, която индентифицирайки се изцяло с филма „Трето полувреме“, хвърляйки милиони евро бюджетни средства за това фашизоидно памфлетче, хвалейки го публично из устите на своите функционери, директно изпраща посланието към България и към българския народ, че ги мрази. А може би и не става дума за полудяване, може би сегашната власт на ДПМНЕ или онези, които я управляват с джойстика, наистина искрено и планомерно се стремят към една Македония, напълно изолирана, останала извън Европейския съюз и НАТО, консервирана óвреме като остатък и компенсация при евентуалните бъдещи сръбско-албански териториални прекроявания на Балканите.

ДАРКО СЕ КЛАНЯ НА ПРОЕКТА „СКОПИЕ 2014“


Краткото запознаване с възрастната еврейка Ребека (превъплътена благодарение на разкошното актьорско умение на Бедия Беговска) и с нейната правнучка, които в началото на „Трето полувреме“ се намират в днешно Скопие, са нещо като претекст за да може още в първите кадри Дарко по угоднически начин да ни представи днешния изглед на столицата на Македония, двуетажните градски автобуси, при което в очите ни се набива един от тях с обозначена посока към Милениумския кръст, а след това се редят изображенията на строящите се обекти, до Каменния мост, покрай брега на Вардар.

Сантиментално-патриотичният поглед към огромния паметник на Александър Македонски, представен на филмовото платно служи за задоволяване на страстите на онази част от публиката, която смята, че директно води потеклото си от славния пълководец, който, ако беше наш съвременник, вероятно щеше да се намира в списъка на Хагския трибунал като обвиняем за военни престъпления.

Инсценираният Александър, вкупом с предходните кадри, както и конформистките съвсем прозрачни, даже комични „пируети“ на режисьора на „Трето полувреме“ в скорошното интервю за скопския седмичник „Граждански“ на тема новия облик на столицата, съвсем ясно дефинират апологетичното и партийно ангажирано отношение на Дарко към проекта „Скопие 2014“ и към главния спонсор на неговия филм – ДПМНЕ-овското, антично-македонско правителство на Никола Груевски. Същото правителство, което изхарчи, а може би и изпра толкова много пари на данъкоплатците от Република Македония за да придобие Скопие сегашния си трагикомичен, „древен“ и „триумфаторски“ облик.

Но в какво се състои хитростта, коварството и поквареността на Дарко при внушаването и разпалването на омраза към българския народ, при релативирането на сръбския период на властване в Македония, противопоставен на българския?

Началната фаза на филма, ако изключим апологетизма към Груевски и към проекта „Скопие 2014“, ни пренася в последните години от сръбското господство във Вардарска Македония, непосредствено преди Втората световна война. Когато от България се чуха коментари и зачестиха реакции за филма, както и обвинения в сърбоманство, Дарко ловко се стараеше да изтъква, че той бил показал и сръбския завоевателен период в Македония. Но как е показан този сръбски период, особено съпоставен с българския?

Сръбският период е представен жанрово във вид на пародия, в дух на безгрижна лежерност. Жанрът на пародията винаги омекотява и неутрализира отблъскващото въздействие на отрицателните персонажи, както например това става в британския ситком „Ало, ало!“, хумористичен сериал, чиито епизоди са снимани от 1982 до 1992 година и който също така се занимава с времето на Втората световна война. Пародийността на „Ало, ало!“, както и феноменалният хумор на сериала, не предизвикват омраза към германските окупатори на Франция, към германския народ като цяло, нито дори към членовете на Гестапо, тъй като това въобще не влиза в целите на авторите. Кой би могъл да намрази например Хер Ото Флик и неговата помощничка Хелга, а покрай тях и всички германци?!

Първата среща въобще с някой от сръбските поробители в „Трето полувреме“ е по време на сбиването на главния мъжки герой, футболиста Коста с човек, за когото чак по-късно във филма научаваме, че е кралски подофицер. Коста е черноборсаджия, гангстер, крадец и какво ли не още, във всеки случай – многократен нарушител на закона, просто – престъпник. А и какъв ли може да бъде един македонец според Дарко, чиито етнически стереотипи познаваме още от „Балканкан“. Криминалният бекграунд на Коста убедително ни учи, че сбиването и юмручниот удар, който получава от кралския подофицер, не са на етническа основа. Пък и ние, кинозрителите все още не знаем какъв е този, който удря главния герой.

Интересен е и изборът на отличния актьор Горан Илич за ролята на сръбския подофицер. Илич е актьор, на когото невероятно му се удават комични роли. Изразът на лицето му и във всекидневни ситуации създава впечатление за симпатична личност, за шегаджия, с когото с удоволствие бихте приседнали на маса и бихте изпили по кафе. Публиката в Македония го познава именно в такова амплоа от Македонските народни приказки и от други хумористични сериали. Като тип на актьор, а и като човек, Илич придава допълнителен пародиен дух на „сръбския“ дял от сюжета, който и без друго си е замислен тъкмо така.

Полският режисьор Кшищоф Кешловски (1941-1996) в своята (авто)биографична книга „Кешловски за Кешловски“ (1993) в съавторство с Дануся Сток, описва как се избира актьор според типа, обяснявайки защо е ангажирал Юрек Радзилович в субтилната, топла, емоционална, любовна и многопластова приказка „Без край“ (1985). Става дума за филм, който е една метафизическа панорама на Полша след задушаването на профсъюзното движение „Солидарност“ и въвеждането на военното положение в страната през декември 1981 година от просъветския режим на генерал Ярузелски: „Във филма ’Без край‘ снимахме невероятно много сцени с Юрек Радзилович, който игра ролята на мъртвия адвокат. Купища и купища заснет материал. Но на края той се появява само четири пъти, и то като дух. Филмът не бе написан за него, но в един момент ми стана ясно, че той трябва да играе тази роля. Той беше играл във филмите ’Човек от мрамор‘ (1977) и ’Човек от желязо ‘ (1981) на Анджей Вайда и с тях бе станал символ на човек, доказано морално чист, доказано честен. Схванах, че би било добре да го ангажирам за тази роля, просто за да бъде ясно на публиката, че става дума за човек който вътрешно е напълно чист, напълно светъл. Знаех, че Юрек Радзилович ще пренесе това послание, не затова защото е такъв – макар, че той и в истинския живот е такъв – а поради асоциацията която събужда у хората. Това е добър пример за избор на актьор според типа“!

САМИ ДА БЯХА ПРАВИЛИ ФИЛМ ЗА СЕБЕ СИ, СЪРБИТЕ НЯМАШЕ ПО-ХУБАВО ДА СЕ ПРЕДСТАВЯТ

Илич буди комична асоциация у хората. Дарко отчетливо релативира времето на сръбското робство в Македония, не само чрез начина, по който е представен главният отрицателен персонаж от онзи период, но и с комичната нота на сюжета. Публиката се смее на „сръбския“ дял от филма. Единственият, който на няколко пъти говори негативно за сръбската власт е председателят на футболния клуб Димитрия Павлов, съответно в истинския живот – убитият от югокомунистите Димитър Чкатров. Само той, македонецът с българско съзнание, който впрочем във филмът е представен съвсем лошо, приказва отрицателно за сръбската власт, с което Дарко отправя още едно, повече от ясно, етнически обагрено послание – размислите на онзи, когото режисьорът представя като безхарактерен нагаждач стават невалидни за зрителя.

Отделна тема е наименованието на главния скопски футболен клуб през последните години от сръбското властване във Вардарска Македония, отбора, чиято история следим в „Трето полувреме“. Според Дарко тимът и тогава се бил казвал „Македония”. Поне във филма е така!? Великосръбската забрана на името Македония, която важи разбира се и за имената на спортни дружества е заличена в този филм!? И самите сърби да бяха направили филм за себе си, нямаше да се покажат в по-хубава светлина.

Посрещането на играчите на футболния клуб Македония след победата в Белград над тима на Српски мач, при което сръбският подофицер довежда хор и оркестър да свирят сръбския химн „Боже правде“, а насъбралите се на скопската железопътна гара граждани спонтанно запяват „Море сокол пие вода на Вардарот“, надвиквайки онези, които е довела сръбската държава, е също така лековато пресъздадено. Оказва се, че надпяването и надвикването на сръбския химн „Боже правде“ няма никакви последици за пеещите македонската песен. Такова ярко противопоставяне срещу сръбската държава, а във филма няма никой затворен, пребит, дори и културно разпитван да каже след съответно извинение за безпокойството какво е правел и дали е пял на ЖП гарата!? Сякаш само мед и мляко са текли и все рози са цъфтели през сръбското владичество във Вардарска Македония – време, в което са хвърляни живи хора да се печат във фурни, в което са задушавани въстания, имало е зверски мъчения, кланета, изнасилвания, изтребления…

За един период, който през XX век трае много, много по-дълго от българския, оставаме в крайна сметка с впечатлението за някакво махленско, бабаитско, кръчмарско съперничество между сърби и македонци (подофицерът и футболистите), което няма никаква етническа основа, в него няма агресивност, дори в думите, които ползват героите. Излиза, че историята е била такава, нали, Дарче?!

Също както в „Балканкан“ и в „Трето полувреме“ подсъзнанието на режисьора изкарва на повърхността неговите етноидеологически стереотипи, предразсъдъци, симпатии и омрази към определени народи и държави. След това той ги пропагандира и налага на публиката чрез филмовия екран за да бъдат те възприети от нея, да почне тя да се самоидентифицира по същия начин както това самовлюбено, скопско-сърбоманско тарикатче с големи мераци. Така кръгът на индоктринацията се завърта, индоктринираният Дарко се опитва да индоктринира публиката, на която вече и в много други нефилмови случаи ѝ се е случвало да бъде обработвана със същите етностереотипи, които се инжектират дълбоко в (под)съзнанието ѝ, отслабвайки отбранителната ѝ имунна система.

Има още една важна нишка на повествованието, която прави сръбското поробване на Вардарска Македония, така, както е представено в „Трето полувреме“, да ни изглежда симпатично. В този дял на сюжета Дарко поставя и развива началото на любовната магия между Ребека и Коста, когато филмът жанрово съвсем за малко се отклонява към сферата на емоционалната драма. Също тук се запознаваме и с мъките на скопския футболен тим, който се състезава със слаб успех в някаква въображаема, вероятно първа югославска лига, което кара собственика (или председателя) на клуба да доведе от чужбина германски треньор от свръхкласа.

С любовта, при това забранена, между еврейка и християнин, с чудото на превръщането на скопското футболно галениче в силен и респектиран тим, с жанровият дух на пародията, както и с въвеждането на другите филмови образи, режисьорът въвлича в своята история онази публика, която се лови на сантиментални клишета и на художествено недостатъчно издържани проекти като Дарковото „Трето полувреме“. А след като е спечелил вече доверието на този тип публика, пред нея, както и пред другите зрители Дарко започва да представя българите като кръволоци и зверове.

Филмът разбира се можеше и да продължи в подобния на „Ало, ало!“ стил на показване на противниковите страни, ако по-голямата част от Вардарска Македония през периода 1941-1944 година не бе предадена от нацистка Германия за административно управление на омразните на Дарко българи и на тогавашното Царство България. Може би щяхме да гледаме продължение на бледото, далеч от успешното копиране на принципите на „Ало, ало!“ в „Трето полувреме“, ако следвоенна Югославия и Социалистическа Република Македония не ни индоктринираха така наситено – хм, кой ли знае защо?! – с омраза към България и към българския народ.

И така, през 1941 година нежните сърби са заменени от зверовете-българи. Дарковиот индоктриниран ум, излял се в „Трето полувреме“, вече преживява своята брутална, болна, изопачена експресия. Никога и никъде не съм виждал такава чудовищна омраза към един народ, представена от кинорежисьор, както в „Трето полувреме“ на Дарко Митревски."
http://de-zorata.de/blog/2012/10/13/treto-poluvreme-ili-sanjat-na-razum/
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

Как Груевски показа среден пръст на България с „Третото полувреме“ на Дарко Митревски - 2

ИМА САМО БЪЛГАРСКИ НАЦИСТИ?!

Жанрът се сменя, пародията се превръща ту в драма, ту във филм на ужаса. В първия кадър, с който е представен главният отрицателен образ от „българския“ период, камерата е ниско долу, а българският офицер Гарванов е яхнал кон. Това веднага внушава и подсъзнателно – господство, поробване, терор над тези, които са в ракурса на камерата. Българинът Гарванов на кон, от високо, иска да унижава македонците. Не чака много пустият Гарванов, в интерпретацията на Емил Рубен. Веднага, както става в анимационните филми – такова е памфлетното и шовинистко ниво на Дарко – се залавя здраво за работа. Гледа да се препоръча колко е зъл. След похвалите по адрес на треньора Рудолф Шпиц, Гарванов от първо лице множествено число, сякаш е германски нацист, описва как треньорът напуска една след друга всяка следваща, окупирана от германците страна за да лепне накрая жълтата, шестоъгълна звезда на „виновника“ за възраждането на спортния клуб Македония. Ето колко е порочен Гарванов!? Започва с добро, а след това си дава воля и завършва със зло. Дарче, бре, сръбският подофицер така ли беше представен?! Колко са покварени българите и какви лоялни нацисти са те. Да, всъщност ето ги истинските нацисти през Втората световна война – българите – тъй като други нацисти, германски, не си спомням да видях във филма, освен веднъж само – в ложата на футболния стадион в Скопие.

Колко безгранична е подлостта в „характера“ на Дарко при опита му да внушава омраза към българите, достатъчно показва изборът на фамилното име на главния отрицателен образ. Гарванов няма как да не се асоциира с Иван Гарванов, историческа личност, третирана негативно от македонската произволна, белетристична „историография“ като чужд, български, върховистки елемент във ВМ(О)РО. За да намери начин югославската македонистка „историография“ да анатемоса родения в Стара Загора българин от България Иван Гарванов, е подбрано неговото председателстване на Солунския конгрес на ТМОРО, проведен в навечерието на Илинденското въстание. Макар Гарванов да се отказва от научна кариера във Виена за да се посвети на македонското освободително дело, според волунтаристичната югоидеология лошите българи били издействали чрез Гарванов с цел преднамерено да не успее Илинденското въстание, то да избухне преждевременно…

Според тази „логика“, само за да навредят на македонците българите трябва да са забъркали главите и на своите сънародници в Одринска Тракия, та и те се вдигат на оръжие в рамките на същото Илинденско-Преображенско въстание. Ето как в подсъзнанието на повярвалите или чулите тези приказки за невръстни деца, които са същевременно и официални държавни постулати в Република Македония, се намества още един фактор за да намразят българите.

Дарко не е никак наивен при разпределянето на фамилните имена. Един от футболните съдии, които получават нареждане от Гарванов да свирят против СК Македония, е наречен Татарчев – още една негативна асоциация за закърмените с югославското тълкуване на историята. Асоциацията може да е най-малкото тройна. Ресенчанецът Христо Татарчев, един от учредителите на ВМРО, беше етикетиран от югомакедонската „историография“ по същия начин, макар и малко по-нежно от Гарванов, като чужд, върховистки и пробългарски елемент в организацията. Някогашният български главен прокурор от 1992 до 1999 година, Иван Татарчев, внук на брата на Христо, често присъстваше като име в македонските медии, почти винаги като антимакедонец.

Чичото на Иван, Асен Татарчев е осъден на смърт от югокомунистите през 1946 година като български елемент. По-късно присъдата му е заменена с десет години затвор, от които излежава пет. Още по сръбско време Асен Татарчев лежи четири години в тъмница заради активността си в ММТРО. Етикетът на предателската фамилия засилва омразата и отвращението към българите-Татарчеви във филма. В „Трето полувреме“ футболният съдия Татарчев е представен като идиот, както и всички други българи. Вгледаме ли се още по-внимателно, не може да не забележим, че асоциацията с името „Татарчев“ е може би дори четворна! Думата очевидно трябва да работи и в полза на любимия на македонистките шовинисти обиден термин за българите като „татари“! С което обаче съвсем не завършват сърбоманските майтапи на Дарко.

Българският министър на спорта Батембергски, който във филма изпраща телеграма против СК Македония съответства на тогавашния председател на Българската национална спортна федерация Иван Батембергски. Но той няма как да не се асоциира и с някогашния български княз Александър Батенберг (1879-1886), по време на чието управление става съединението на Източна Румелия с българското княжество (1885) и който води победоносната българска войска срещу армията на крал Милан Обренович, след вероломното нападение на тогавашна Сърбия същата година. Идиотският контекст, в който е представен министърът, както и всички други българи във филма, очертава ясно подигравката на Дарко с българската история!

БЪЛГАРСКИ ЗВЕРОВЕ ВКАРВАТ В ИГРА ВЕЧЕ ИЗЛЯЗЛАТА ИЗВЪН ТЕРЕНА ТОПКА

Само фантазията на болен от омраза човек, може да представи мачовете между СК Македония и СК Левски от София, особено онзи, ключовият мач, който във филма решава титлата на българското първенство, по начина, по който го прави Дарко. Отменен гол на Македония, измислена дузпа за съперника, български войници подават на играчите на Левски вече излязлата в аут топка, бункери около самото футболно игрище, в които дебнат други войници с насочено оръжие, отвратително необективни българи-репортери, които предават мача по радиото. Абсолютно преувеличена, специално измислена война против СК Македония. Клуб, който в истинската футболна история наистина преживява една съдийска несправедливост в мач срещу СК Левски през въпросната 1942 година, но не при решителна за титлата среща, а още преди двата отбора да се класират за двата финални мача.

А вече на финалите софийският тим се показва като по-добър и завоюва шампионската титла с две победи: 2:0 в Скопие и 1:0 в София. Че Левски е бил наистина по-добрия отбор и заслужено печели шампионата, потвърждава пред журналисти и най-добрият играч на СК Македония, Кирил Симеонов Джино (или Кирил Симоновски Джина), тогавашен български, а по-късно югославски национал, футболист от белградския Партизан и от скопския Вардар, както и треньор след края на активната си футболна кариера.

И други футболисти от СК Македония играят в българския национален отбор по онова време. След войната дори се създава някаква комисия, която разследва евентуална профашистка дейност на играчите на СК Македония. Филмовото претворяване на исторически събития по принцип търпи и допуска импровизации, които се отдалечават от истинския развой на събитията, но тук Дарко целенасочено и по всички възможни начини се опитва да покаже българите и тогавашната българска административна власт във Вардарска Македония в колкото се може по-нереална и по-зверска светлина. И отново съпоставянето със сръбския период е повече от симптоматично и то характеризира режисьора като необективен, пристрастен, коварен и безнравствен.

Всички ситуации, при които в кадър се появява офицерът Гарванов, имат една функция – да покажат как той унижава македонците. Дори когато приема в кабинета си „българофила“ Димитрия за да му съобщи, че неговият клуб по никой начин не бива да спечели титлата, Гарванов яде и изцяло пренебрегва събеседника си, третира го като последна отрепка. В един момент от филма разбираме, че Гарванов е потомък на комита от Македония, който след Илинденското въстание се е изселил в България. В представите на Дарко това вероятно трябва да означава, че Гарванов е някакъв асимилиран еничар.

При прожекцията, която аз гледах, публиката на няколко пъти с цъкане и с потресение реагираше на определени моменти от „българската“ част на сюжета. Например в ситуацията когато Гарванов гази с ботуша си стъпалото на Ребека, докато тя, наведена, чисти пода в съблекалнята на футболния клуб, където се е преселила и живее заедно с Коста, след като е побегнала от къщи заради забранената от татко ѝ любов. Гарванов я гази, а след това ѝ открадва герданчето с еврейската менора. Как няма публиката да намрази този българин. Случаите, когато Гарванов унижава треньора-полуевреин Рудолф Шпиц на футболния терен, макар и да са наивни от художествена гледна точка, са особено трогателни за онази част от публиката, която именно реагира с потресено цъкане. При това сцените са съпроводени от нарочна печална музика за да се засили впечатлението, че българите са зверове. Вече няма пародия, а грозен натурализъм, чрез който публиката трябва да се убеди в лошия, негативен характер на цял един народ.

Асоциацията с фамилното име Гарванов играе просто една много подла роля в това отношение.На един от мачовете вратарят на СК Македония отначало не вдига ръка в знак на обичайния и задължителен тогава фашистки поздрав преди първия съдийски сигнал. След известно колебание и подканване от един от съиграчите, да не създава проблеми на всички останали, вратарят вдига ръка, но при това навежда надолу средния си пръст, изпращайки с това много ясно послание. След това по заповед на Гарванов той е пребит кръвожадно и брутално, но проблемът е там, че такова произшествие просто не се е случвало по време на самите реални мачове. Тъкмо играчите на противника на СК Македония, Левски София отказват на една футболна среща с Рапид Букурещ да вдигнат ръка за поздрав, за което клубът е наказан с глоба от 10.000 лева.

МАШИНАТА НА ВРЕМЕТО НА РЕЖИСЬОРА

Димитрия е македонец, но е пробългарски елемент и затова съдбата му в този филм е да бъде представен като слабохарактерен, сервилен и инфантилен. Актьорът Митко С. Апостоловски се справя чудесно с тази задача дори по-добре и от Емил Рубен в ролята на Гарванов. Пробългарските елементи, онези, които са със симпатии към новата българска власт, трябва да изглеждат инфантилни, затова Димитрия в болницата приказва с мъртвата майка (в изпълнение на винаги изключителната Ратка Радманович). В „сръбския“ дял на филма, когато Рудолф Шпиц пристига в Скопие, Димитрия посреща треньора сервилно, с раболепен израз на лицето и с приведена глава. При Дарко няма грешка, за всичко се е погрижил.

Спасяването на Шпиц – майсторски изиграна роля от германския актьор Рихард Замел – е едно също така съвършено произволно скалъпено, филмово но и шовинистично отдалечаване от реалните събития. В действителността треньорът, който се е казвал Илеш Шпиц и е бил унгарски евреин, е спасен тъкмо от ръководството на клуба Македония, от председателя Димитър Чкатров, който накарва българските власти да издействат от германските офицери той да бъде свален от влака, някъде към Сурдулица. Така Шпиц не заминава с транспорта, който откарва евреите в лагерите на смъртта. А във филма кръволокът Гарванов, с когото трябва да бъдат асоциирани всички българи и тяхното отношение към македонците, даже връчва пистолет на Димитрия и безскрупулно го поставя пред свършен факт като на практика му нарежда да убие Шпиц – човека, който въздигна клуба!!!

Не бива да забравим и това, че българската войска разстрелва деца, циганчета заедно с другите членове на семейството или групата им, хванати как крадат от влак, който превозва товар за българската войска! Едното от циганчета е същото онова момче, което по време на мачовете, на футболния стадион, окачва цифрите с резултата на таблото. Публиката се идентифицира с това дете, затова Дарко го „жертва“, за да се окажат българите още по-големи зверове. И всичко това на фона на заглавните титри, които съобщават, че „филмът се основава на действителни събития“!!!

А на края, при събирането на евреите от техните домове и след това, при транспортирането им в ешелоните, не видях да участват каквито и да било германски нацисти. Само български войници се „грижат“ за евреите. Някой съвсем неосведомен, ако гледа „Трето полувреме“, ще си помисли, че през Втората световна война всички нацисти са били българи. Това ли е целта на Дарко? Чрез филма да се опита да наложи на света своето шовинистко възприятие на българския народ?!

Спасяването на българските евреи, резултат на граждански инициативи в България не се споменава въобще, само мимоходом в една реплика равинът (игран от майстора на актьорския занаят и софийски абсолвент Мето Йовановски) казва на бащата на Ребека Дон Рафаел (пресъздаден от рутинирания Раде Шербеджия), че 43 депутати в българското Събрание били подписали петиция в защита и за спасяване на еврейското население.

Недообяснен остава фактът, че тогавашното българско Царство не може да спаси македонските и тракийските евреи, защото те, за разлика от своите сънародници в старите предели на България, нямат българско гражданство, а са поданици на германския Райх. Германия е окупирала предвоенните Югославия и Гърция и е предала части от техните територии за административно управление на своите военни съюзници. Това разбира се не може да снеме от тогавашна България вината за участието в събирането на евреите на окупираните от нацистка Германия територии, както и за действието на антисемитските закони в Царството.

С такава фашизоидна, шовинистка окраска, с която се отличава филмът „Трето полувреме“, е трудно да се оценява по по-различен начин този отвратителен продукт на режисьора и сценарист Дарко Митревски. Сашко Коцев, който играе ролята на Коста, показа, че е отличен професионалист, а манекенката Катарина Ивановска и във филма е преди всичко Катарина Ивановска, която кръстосва по подиумите и съвсем рядко е Ребека, филмовото име за автентичната Нета Коен, еврейката на чиято истинска съдба се позовава „Трето полувреме“. Много, много далеч от истинската история е разбира се и епизодът с излизането в планината като партизани на целия футболен тим на скопска Македония. Това е просто поредният плитък опит на режисьора да транспортира с машина на времето в миналото днешното етническо съзнание в Република Македония и да го запечати там, в първата половина на 40-те години на миналия век.

Дарко Митревски е закърмен с омраза към България. Това обстоятелство и неговата индоктринация с пропагандата, сервирана по времето на втората Югославия остават единствените видими и съществени знаци в „Трето полувреме“, всички други характеристики на филма, ако въобще има такива, са второстепенни!"
http://de-zorata.de/blog/2012/10/13/treto-poluvreme-ili-sanjat-na-razum/
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот

Вестникарски репортажи от мачовете между "Левски" (София) и "Македония" (Скопие) през 1942 г.
http://www.promacedonia.org/lv_mk/index.htm
Сочувана

ohrid1941

  • Administrator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3174
    • Погледај го Профилот

„Утрински весник”, Македония: „Трето полувреме” ще бъде показан на американско изложение

http://focus-news.net/?id=n1714237

05 ноември 2012 | 11:06 | Агенция "Фокус"
Начало / Македония

Скопие. В залата „Уилсир” в Бевърли Хилс днес ще бъде представен филмът „Трето полувреме” на режисьора Дарко Митревски, пише днес македонският “Утрински весник”. Филмът ще бъде представен в рамките на Американското филмово изложение, което се организира от Европейската филмова продукция и Програма „МЕДИА” на ЕС. Македонския филмов фонд всяка година представя своя кандидат за „Оскар” на изложението. Според вестникът „Трето полувреме” бил сред десетте кандидати за Оскар, които, в организация на „Европейската филмова проекция” имали специални проекции в Лос Аднжелис.
Сочувана