Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Българска класическа и патриотична поезия  (Прочитано 22123 пати)

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« Одговори #30 на: Март 26, 2009, 09:38:24 »

Пейо Яворов
В тъмницата
(Македонски въстаник умирающе в турски ръце)

Вехне младост, чезнат сили
под тъмничний мрачен свод,
тук в гърдите ми изгнили
няма искрица живот.

Скоро, зная, ще престане
в мен сърцето да тупти;
вам - и вам ще край настане,
мои пламенни мечти...

Ах, мечти!... Родино клета,
щастье тебе съм мечтал:
твойта волност и просвета
беше моя идеал.

Тебе гази крак тирански -
в твойте дивни широти
глас един е - страшен кански
плач отчаян там ехти.

Там палачът звер е гладен,
там золумството цари
и... и там народ е страден:
мойте братя и сестри.

В тебе раснал несвободен,
орисията ти зла
беше в мене червей злобен
зарад мъки и тегла:

гледах твоето страданье -
бяс ми късаше сърце,
чуях твоето стенанье -
срам ми палеше лице.

Гледах, тъжях... и завета -
сладкият священ завет:
да умра за тебе клета,
стана ми душа и свет.

Освети ме дух божествен,
кръв по-нова кипна в мен...
Чаках веч деня тържествен -
в робството последний ден.

Чаках... Робското мъченье
все цареше: сълзи, пот
бе на роба назначенье
в окървавений хомот.

Чаках... А горите тъмни
на злочестата страна,
те - синееха се пълни
с слава, с чудни имена...

И доде денът бурливи
след вековна робска нощ
за разплатите гръмливи...
Килна в мене бяс и мощ.

Гръм ехтеше в планините:
там въстаналият роб
диреше си правдините
и нахождаше си гроб.

"Там! Там!... Там в горите дето
днес е кървава борба,
де на знамето развето
бляска: "Смърт за свобода!"

Тъй си думах, тъй с другари
ний решихме в нощ една
и ни слънцето завари
под юнашки знамена...

Но не паднах аз в борбата,
там не найдох своя гроб;
тъй ми е била съдбата -
свършвам пленник, свършвам роб.

Свършвам с мисъл безутешна:
в робство черно йоще трай,
след борбата безутешна,
родний ми страдален край.

В бой въстаник, лев беше,
смел, чутовен бе герой,
на уста с усмивка мреше,
но надви поганский брой.

Що би могъл и орела,
ако с врани стотна сган
влезъл би в разправа смела,
сам посреди жалък стан?

И кръв много се пролея...
Но нима нахалост е?
Кръстената с кръв идея
по-стремително расте!

От кръвта ни жертви редки,
жетва славна ще избий;
тъй и пролет всяка капка
злато чисто в себе крий.

В края бащин безвъзвратно
мракът ще се разпилей,
свободата - слънце златно,
там широко ще огрей...


Често в нощите досадни,
тука в безпросветний мрак,
чувства тъжни, мисли ядни
в мене будът се рояк.

Но измежду тях мечтата
пак отскубне се - лети
все нататък, към полята,
дето майчин плач ехти;

сред напразните вълнения,
ме нападне дремота,
оживлят във рой виденья
таз тъмнична пустота...

Ти, далеч! Съзнанье болно
на тъмничните тегла; -
понесе ме леко, волно,
сън на своите крила.

Между близки и познати
пренесе ме бързо той -
виждам ги аз вси благати,
волни радостни в покой.

Вредом виждам друг живота,
вредом шум и свобода!
Де следите на хомота
и на робската съдба?

Всъде волно неуморно
благодатен труд кипи,
а за робството позорно
споменът в забвенье спи.

Градове светливи, чисти,
мирни радостни села,
широки - нивя златисти,
де пълзят безчет рала...

Леко дишам и в гърди ми
пламък чуден загори -
стане радост за очи ми
всеки камъчец дори...

Стресна се... Тъмата крие
всичко в таз килия - ад;
тихо - чуя кат се бие
в мен сърцето с злоба, с яд.

Тъжно песен меланхолна
се навремени извий -
стражът дремката неволна
с нея иска да надвий.

Или жалостно смешенье
крито, грозно проечи -
клетник някой в отчаянье
болките си с рев мегчи.

И настръхнат ми космите,
бясно се сърце забий,
кръв премреже ми очите,
страшно свят ми се завий.

Пламня в треска, яд ме трови,
махня злобно с пътний звон
на ръждивите окови
се сгласява моя стон...
.....
Свършвам аз... Смъртта ме кани
на покой... Пред мен тъмней...
Вам проклятие, тирани!
Македония, живей!
« Последно менување: Април 10, 2009, 09:44:41 Karev »
Сочувана

sunshine

  • Newbie
  • *
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 1
    • Погледај го Профилот
Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« Одговори #31 на: Април 02, 2009, 04:29:45 »


Вестник „Дума на българските емигранти“, г. I, брой 4 от 17 юли 1871 г.

Честитим появяването на българо-сръбския вестник „Югославия“!

…Идеята за югославянска конфедерация е идея на западните панслависти, в противност на онази на руските, програмата на коя се заключава в думите на великия им поет: „Славянските ли реки ще се влеят в руското море, или то ще пресъхне?“… Няма славянин южен или западен, няма свесен човек, кой б имогъл да съчувствува на такава абстрактна идея, каквато е тази на русите, с осъществяването на коя се поглъщат цели народности, отделени една от друга с история, литература, нрави, обичаи. С химическото сливане на подобни народности става композицията на робството, на яда, кой приима почти цяло столетие болната Полша. Напротив, няма славянин, южен или западен, няма свесен човек, който да не съчувствува на идеята за югославянска конфедерация, коя няма принципа на робството и сливането на разни народности; а, напротив, сигуранца е за свободно развитие на тези народи, кои ще я съставят.

Oтскоро се е появила тази идея между южните славяни; но малко е развита тя между наша народ по причини, че му е проповядвана неискрено и с ущърб за целостта му. Германското съединение със свойта деспотическа Прусия и италианското единство със евоя Пиемонт и под своя Виктор Емануил са примери, кои плашат наша народ, защото нито Русия е за него Прусия, нито Сърбия — Пиемонт.

Югославянската конфедерация трябва да се проповядва и основе на други, свободни начала; тъй щото ни една от народностите да не бъде онеправдана. Прусецът е немец, пиемонтеца — италианец; но нито българинът е сърбин, нито сърбина — русец…

Друг път ще се върнем връх тоя предмет на приличното му място. Засега честитим само утешителното появяване на в. „Югославия“ с напредък и успех между нашите еднородци.

 

Край 
« Последно менување: Април 02, 2009, 04:32:27 sunshine »
Сочувана
...какви е деца, раждала,
раждала, ражда и сега
българска майка юнашка,
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
(Хр. Ботев, „Хайдути”)

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« Одговори #32 на: Април 10, 2009, 10:06:07 »

ХРИСТОС ВЪЗКРЕСЕ

Камбанен звън се в тъмнината носи,
на светла радост звън ехти
и хор от англечета златокоси
приглася в модри висини:
"Христос възкресе!"

Сред звездна нощ се носи звън камбанен,
лети той плавно надалеч,
където тътне огън барабанен,
където светка кървав меч:
"Христос възкресе!"

Над македонските долини, в кръв обляни,
звънът на нов живот лети,
на Добруджа сред китните поляни
на свободата звън ехти:
"Христос възкресе!"

В страната на снега и бича
разнесе се камбанен звън
и ясно слънце днеска там наднича
сред адский мрак, след дългий сън:
"Христос възкресе!"

Далеч, макар и глухо, веч се носи
звънът тържествен на мира
и скоро всички пречки кат прекоси,
той громко екне ще в света:
"Христос възкресе!"

Камбанен звън се в мрака волно носи,
на светла радост звън лети
и хор от англечета златокоси
приглася в модри висини:
"Христос възкресе!"

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ

***
Сочувана

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« Одговори #33 на: Април 10, 2009, 10:08:21 »

Левски

Манастирът тесен за мойта душа е.
Кога човек дойде тук да се покае,
трябва да забрави греховния мир,
да бяга съблазни и да търси мир.
Мойта съвест инак днеска ми говори.
Това расо черно, що нося отгоре,
не ме помирява с тия небеса
и когато в храма дигна си гласа
химн да пея богу, да получа раят,
мисля, че той слуша тия, що ридаят
в тоя дол плачевни, живот нестърпим.
И мойта молитва се губи кат дим,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.

Мисля, че вратата на небесний рай
на къде изглеждат никой ги не знай,
че не таз килия извожда нататък,
че из света шумен пътят е по-кратък,
че сълзите чисти, че вдовишкий плач,
че потът почтенний на простий орач,
че благата дума, че правото дело,
че светата правда, изказана смело,
че ръката братска, без гордост, без вик
подадена скришно на някой клетник,
са много по-мили на господа вишни
от всичките химни и тропари лишни.

Мисля, че човекът, тук на тоя свят
има един ближен, има един брат,
от кои се с клетва монахът отказа,
че цел по-висока Бог ни тук показа,
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда; мисля, че канонът
мъчно ще направи да замлъкне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ, когато залитва;
мисля ази още, че овчарят същ
с овцете живее, на пек и на дъжд,
и че мойте братя търпят иго страшно,
а аз нямям нищо, и че туй е гряшно,
и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две-три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.
Рече и излезе.

Девет годин той
скита се бездомен, без сън, без покой,
под вънкашност чужда и под име ново
и с сърце порасло и за кръст готово,
и носи съзнанье, крепост, светлина
на робите слепи в робската страна.
Думите му бяха и прости и кратки,
пълни с упованье и надежди сладки.
Говореше често за бунт, за борба,
кат за една ближна обща веселба,
часът на която беше неизвестен;
изпитваше кой е сърцат, сиреч честен,
участник да стане във подвига свят;
всяк един слушател беше му и брат.
В бъдещето тъмно той гледаше ясно.
Той любеше свойто отечество красно.
Той беше скиталец и кат дете прост
и като отшелник живееше в пост.
Горите, полята познати му бяха;
всичките пътеки кракът му видяха,
пустинята знайше неговия глас,
хижата го знайше и на всеки час
вратата й за него отворена беше.
Той се не боеше, под небето спеше,
ходеше замислен, сам-си без другар.
Тая заран млад е, довечера стар,
одеве търговец, сега просяк дрипав,
кога беше нужно - хром, и сляп, и клипав;
днес в селото глухо, утре в някой град
говореше тайно за ближний преврат,
за бунт, за свобода, за смъртта, за гробът,
и че време веч е да въстане робът;
че щастлив е оня, който дигне пръв
народното знаме и пролее кръв,
и че трябва твърдост, кураж, постоянство,
че страхът е подлост, гордостта - пиянство,
че равни сме всички в големия час -
той внасяше бодрост в народната свяст.

И всякоя възраст, класа, пол, занятье
зимаше участье в това предприятье;
богатий с парите, сюрмахът с трудът,
момите с иглата, учений с умът,
а той беден, гол, бос, лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!

Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори, кат Хуса или кат Симона
за правдата свята да мре под триона.
Смъртта бе за него и приятел и брат,
зашил беше тайно в ръкава си яд,
на кръста му вярно оръжье висеше,
за да бъде страшен, кoга нужда беше.
Той не знайше отдих, ни мир, нито сън,
обърнал се беше не дух, на огън.
Думата си цяла лейше в едно слово,
понявга чело си мръщеше сурово,
и там се четеше и укор и гняв,
и душа упорна, и железен нрав.

Той беше невидим, фантом, или сянка.
Озове се в черква, мерне се в седянка.
Покаже се, скрий се без знак и без след,
навсякъде гонен, всякъде приет.
Веднъж във събранье едно многобройно
той влезна внезапно, поздрави спокойно,
и лепна плесница на един подлец,
и излезе тихо из малкий градец.
Името му беше знак зарад тревога,
властта беше вредом невидима, строга,
обсаждаше двайсет града изведнъж,
да улови тоя демон вездесъщ.
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани, сдушени във тайни места
слушаха със трепет, с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно,
И тям на душата ставаше по-ясно.
.................................
.................................
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
.................................

Окован и кървав, във тъмница ръгнат,
Апостолът беше на мъки подвъргнат
ужасни. Напразно! Те нямаха власт
над таз душа яка. Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни болно стенанье
не издаде в мрака туй гордо страданье!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.
И той не пошушна предателска реч.
И на вси въпроси - грозно изпитанье -
един ответ даде и едно мълчанье
и казваше: "Аз съм Левски! Ей ме на!"
И никое име той не спомена.

Но тиранът люти да убий духът
една заран Левски осъди на смърт!
Царете, тълпата, мръсните тирани
да могат задуши гордото съзнанье,
гласът, който вика, мисълта, що грей,
истината вечна, що вечно живей,
измислиха всякой по една секира
да уморят всичко, дето не умира:
зарад Прометея стръмната скала,
ядът за Сократа с клеветата зла,
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исуса -
и по тоя начин най-грозний конец
в бъдещето става най-сяен венец.

Той биде обесен.

О, бесило славно!

По срам и по блясък ти си с кръста равно!
Под теб ний видяхме, уви, да висят
много скъпи жъртви и да се тресят
и вятърът южни с тях да си играе,
и тиранът весел с тях да се ругае.
О, бесило славно! Теб те освети
смъртта на геройте. Свещено си ти.
Ти белег си страшен и знак за свобода,
за коя под тебе гинеше народа,
и лъвът, и храбрий: и смъртта до днес
под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що "робство" се викат,
умираха мирни на свойто легло
с продадена съвест, с позор на чело,
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята
и връх, от където виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!

Иван Вазов
Сочувана

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« Одговори #34 на: Мај 29, 2009, 09:17:35 »

Веселин Ханчев

Посвещение

За да останеш, за да си потеребен,
за да те има и след теб дори,
ти всяка вещ и образ покрай тебе
открий отново и пресътвори.
Пресътвори ги ти като лозата,
затворила пространствата в зърна,
като дървото в плод, като пчелата,
създала мед от пръст и светлина,
като жената стенеща, в която
по-траен образ дири любовта,
като земята връщаща богато
и облаци, и птици, и листа.
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно всяка вещ да се роди
и всеки образ, който в теб попада,
да свети с блясък, непознат преди,
и мислите да правят в тебе рани,
мъчително и дълго да тежат,
и всяка мисъл в тебе да остане
като загаснал белег в твойта плът.
Как иначе това, което вземаш,
стократно оплодено да дадеш
в горещи багри, в щик или поема,
в космичен полет и чугунна пещ?
Как то ще стане дирене сурово
и кратък залез, и другарска реч,
и падане, и ставане отново,
и тръгване отново надалеч,
и ласка по косата, и засада,
и хоризонти с мамещи звезди?
О, трябва всяка вещ да се изстрада,
повторно трябва в теб да се роди
и всяка вещ и образ покрай тебе
сърцето твое да пресътвори,
за да останеш, за да си потребен,
за да те има и след теб дори.
Сочувана

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« Одговори #35 на: Јули 23, 2009, 10:01:04 »

Баладично писмо


Не сколасахме с четата, байо.
Залудо затрихме момчетата.
Залудо измряхме, Българио.
Като псета ни клаха. И нека.

Робува си роба робията.
че що са за роба пет века?
Щом овчари стадата си криеха
и ни сочеха подли пътеки.

Затуй ли главите ни горди
анадолски дервиши побиваха.
И цяла нощ клета Околчица
мълчалива кръвта ни попиваше.

Че ден бе! Кънтяха челата ни.
Дълба ги оловото жежко.
Из урвите псуваше вятърът.
Орлици се виеха тежко.

И сбъднах молитвата. Спяха телата ни -
парцаливи, низвергнати, диви.
И ние кълняхме и плачехме, Дяконе:
- Ще възкръснат ли в Българско живите!

Ветровете са нашите мисли
и тъмна вода е скръбта ни.
Като мътно небе сме надвиснали -
двеста неми зловещи камбани.

По мъртви от мъртвите, мили народе,
по-живи от живите, робе и скоте,
ний пак ще превземем със гръм парахода
и пак ще загинем! Подписвам се: Ботев.


Балчо Балчев
Сочувана

Competent

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 3619
    • Погледај го Профилот
Одг: Българска класическа и патриотична поезия
« Одговори #36 на: Јуни 04, 2010, 11:54:30 »

КЪМ РОДИНАТА

Атанас Далчев

Не съм те никога избирал на земята.
Родих се просто в теб на юнски ден във зноя.
Аз те обичам не защото си богата,
а само за това, че си родина моя.

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила.


Да търсим, който ще, във теб сполука бърза
и почести и власт със страст една и съща,
страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.


1965 г.


Сочувана
Every cat, dog and skunk born in Macedonia is Macedonian.
But the whole world knows that the Slavs in Macedonia are Bulgarians.
People that don’t know or do not want to know who they are will perish !