Мария Хаджиниколова показва снимка на сестрата бенедиктинка Хелмтрудис Ленер, преподавала дълго в местното немско училище и погребана в гробището на Бърдарски геран Ето я, почти тича по хлъзгавия тротоар, обточен със заскрежени ели. Спира задъхана пред кметството и поглежда часовника си. Въпреки празничната шетня вкъщи не е изневерила на немската си точност. Ухае на изтънчен парфюм. Загърната в коженото си палто, прилича на жена без възраст, попаднала случайно в селото. Личи й, че се е завърнала на това място след дългогодишен "градски отпуск".
80-годишната Мария Хаджиниколова е една от двете потомствени немкини, останали в Бърдарски геран след изселването на голямата швабска общност преди близо половин век.
Има нещо приказно в това двуезично някога село с вечно зелената му иглолистна улица и с двата му островърхи католически храма - българския и немския. От едната страна на улицата се намира "Свети Йосиф", църквата на "палкенете", както се наричат местните банатчани помежду си. Немската е в източния край на селото, където някога е била швабската махала. Името й е "Дева Мария - Майка на святата надежда", но малцина вече го помнят. Години наред тази църква е изоставена и затворена, селото почти успява да я забрави, а под купола й гнездят само гълъбите. Уникалната й архитектура и до днес приковава намясто въпреки безмилостните поражения на времето - с готическия й надпис върху главния храм, с шокиращите образи на братята Кирил и Методий, поставени над всички светци пасионисти. Днес на вратата пише: Влизането забранено.
Селото оживява преди 130 години. Първите му заселници са банатските българи. След двувековен престой отвъд северната ни граница те се завръщат в родината. След тях пристигат швабите, с които са опирали стреха до стреха в Банат.
Немците идват с яките си бързи коне - кръстоска между арабска и белгийска порода. Благодарение на тях дълги години съседната Бяла Слатина се слави като най-добрия пазар на жребци, който привлича купувачи от цяла България. Швабите пристигат у нас като желана работна ръка. Но макар и уважавани от местните, остават да живеят като затворена общност, запазвайки езика си - немски диалект, своите етно-религиозни и битови традиции.
Местните хроникьори разказват, че сред първите немски заселници в селото са семействата на Ханрих Рус, Яков Бекер, Петер Гейл... Привлечени от плодородната земя и гостоприемството ни, швабите бързо се множат. В началото децата им учат заедно с българчетата, докато през 1933 г. вдигат свое немско училище. А българските и немските католици се молят в един и същи параклис, макар и на различни литургии, докато всеки вдигне своя си църква.
Въпреки че двете преселнически общности делят един мегдан, орат земите си рамо до рамо, а един италиански майстор реди къщите им това не им пречи често да си вдигат юмруци, да влизат в кавги и раздори, да разиграват шекспировски трагедии ала Ромео и Жулиета. Младите нямат право да се влюбват и женят вън от етническата общност, разказват местните, докато чакаме часа на срещата ни с Мария.
"Ето ме, истинска, чистокръвна швабка - усмихва се срещу ни жената малко след като сме седнали на топло край зачервената печка. - Ние, швабите, сме солта на немската нация, също като шопите - на българската. Упорити сме, трудолюбиви, амбициозни, инатлии. Където и да отиде, швабът пуска корени, можеш да го изтръгнеш само насила", разказва Мария, чиято моминска фамилия е Дауербах. Буквално преведено на български името й означава "траен поток". Държи в ръцете си книга, изпратена й наскоро от Мюнхен, която разказва историята на предците й.
Мария е от дунавските шваби, попаднали в банатската част на Унгария след 30-годишната война на Германия. Наричат ги донау швабен, тъй като се заселват предимно край мочурливите земи на реката. Част от тях пристигат у нас по време на османското робство и се заселват в Пловдивския край. Според Мария част от фамилията й тръгва от поречието на река Маруш, а другата - от река Темеш. "Помня, че баба ми в яда си пустосваше: "Иди се удави в Маруш!" Значи те са живели някъде край тази река. Имахме и едно куче, което се казваше Темеш - грамадно, алпийско. Като деца го яздехме. Явно е било кръстено на реката", твърди Мария.
Дядо й Йожи Велч е рационализатор. Той прави първата перална машина в България - в дървени корита, облицовани с неръждаема ламарина, и колело, което се върти на ръка. С такава пералня се снабдява след това и немското посолство. Велч е майстор и на приставки за плугове, изобретява преса за вадене на петмез, а заедно с неколцина българи - и първата вършачка.
Другият дядо на Мария - Йозеф Дауербах, пък е сред основателите на местния немски духов оркестър. Историята на този мъж е достойна за роман. За да намери лечение за болната си съпруга, той заминава със семейството си в Америка. На шестата година от престоя им избухва Балканската война. Тогава Дауербах се връща в Бърдарски геран, облича войнишка униформа и тръгва на фронта да се бие под българския флаг.През 1943 г., когато Хитлер се опитва да събере всички етнически немци в Германия, тръгва и той. По това време бомбите в Германия валят. Глад, мизерия. При това местните ги наричат "български цигани". Унижен и обиден, Дауербах се връща в България. Малко преди смъртта си моли внучката си Мария света да преобърне, но да му помогне да умре като български гражданин. Тая земя е хранила децата му, тя му е дала професия, в нея ще лежат костите му, докато свят светува."Заедно със сестра ми отидохме във Външно министерство и разказахме тая история. За моя изненада, когато споменахме, че на смъртното си легло дядо ми е пожелал да бъде погребан като българин, служителят се просълзи. Един ден преди дядо да почине, вкъщи пристигна писмо, с което му известяваха, че е получил поданство."
"Бях на 15 години, когато всички немци трябваше да се изселят по заповед на Хитлер в Германия", продължава Мария и гласът й глъхне. Спомените й от този ден са твърде горчиви, а картината, пред очите й още не е избледняла. Датата е 9 май 1943 година, преломен момент във Втората световна война. Немците губят за пръв път битка при Сталинград. Но швабите от Бърдарски геран вече са продали цялото си имущество и играят прощално хоро на площада пред Белослатинската гара. Цялото село е впрегнало каруци и се е стекло да ги изпрати с духова музика. Може и да са имали търкания, но са израснали заедно, сближили са се, уважавали се, почти са сраснали след толкова години.
"Бяхме се хванали на хорото - деца, и възрастни. Българин, немец, българин, немец... Всички играят и плачат. През това време идва полк. Гернигроус. И досега му помня името, защото на немски означава "тоз, който обича да се големее". Лъскавите му ботуши скърцат, в ръката си държи бич за езда, удря наред и крещи: "Вие, мръсни свине, танцувате, а немските войници гинат като мухи!" Можеше ли той да разбере какво значи носталгията на тоя народ, който напуска дома си и заминава с пусто сърце и празни ръце.
Всички, които бяха в листата тръгнаха. Нямаше връщане назад. Дигнаха баба ми тежко болна. Тя умря на кораба, без да види Германия. Само баща ми и нас, децата, ни оставиха, защото имаха интерес да сме тук", разказва Мария.
По това време баща й работи като преводач от немски, английски и унгарски към грандхотел "България". Необходим е на германския генералитет, затова е изваден от списъка. Семейството на братовчедката на Мария - Франциска, също остава. Нейният баща пък е набеден за комунист. Така двете семейства продължават да живеят в Бърдарски геран, където ги чакат нови изпитания.
След девети септември швабите са в немилост. Бащата на Мария е изпратен в лагер в Белица. Къщата им е разграбена. Мария пък често е привиквана в милицията заедно с майка си и калугерките от католическия манастир в селото. Дни и нощи спят върху голия цимент, без да знаят защо.
Пак заради швабската й кръв народната власт не разрешава на Мария да кандидатства в университета. Завършва с пълен отличен акушерския институт, единственото учебно заведение, което може да запише. След това години работи в учебната база на Военномедицинския институт, където превежда немска литература и въвежда методика на лечение. Там се запознава със съпруга си Анастас Хаджиниколов, който по онова време е неин шеф. Сега двамата изживяват кротко старините си в реституираната къща с надпис Дауербах, благодарение на оня дядо Йоже, който цял живот живее като шваба, но умира българин.
За разлика от Мария братовчедката Франциска и съпругът й Стоян вече са опитали живота в Германия.
Внучките им живеят там от 20 години. През 1996 г. двамата старци заключили къщата си, събрали една чанта с дрехи и заминали при децата, за да станат и те истински немци. Държавата им давала по 860 марки на месец, плащала им квартирата и всички разноски. Нищо не им липсвало. Нали са с немско гражданство. Като се хванал обаче един ден Стоян за сърцето - мъка му е, мъка му е за Бърдарски геран... Хайде, жена, да се връщаме у нашето си село, хайде, та хайде... Никой не могъл да повярва, че искат да си тръгнат от Германия. Синът им купил бус, натоварили багажа и ги върнал в Бърдарски геран. Сега си седят на топличко в мутвака, както тук казват на лятната кухня, която ползват най-вече през зимата, разглеждат стари снимки и се смеят с братовчедката на спомени от едно време.
Как например 5-годишната Мария, докато поднасяла букет цветя на монсеньор Анджело Ронкали, му наредила "Изповядай се!", вместо да каже: "Заповядайте!". При това цялата омазана в кал, тъй като бързайки към храма, цопнала в канавка, пълна с тиня. Всичко това се случило при освещаването на немската църква през 1933 г. После разказват как няколко представителки на сестрите бенедиктинки в България и кметицата на селото Цветомила Спасова вече са обсъдили предстоящата реставрация на немската църква и принадлежащия й манастирски комплекс. А в Германия вече се събират средства за ремонта, който ще започне напролет.
ГенезисСтатистическите данни сочат, че през 1878 г. немското имигрантско общество у нас наброява 436 души. Чужденците пристигат у нас като инженери, майстори занаятчии, чиновници, лекари и аптекари, църковни мисионери, носители на по-развита култура. Присъствието им в младата българска държава се засилва с приемането на Закона за заселване на пустеещите земи в България от 1880 г. Според клаузите му страната ни отпуска безвъзмездно обработваема площ на всеки новопристигнал етнически българин, осигурява данъчни и кредитни облекчения на семействата. Преференциите привличат у нас и доста чужденци, сред които са и немски колонисти-католици. Те получават също толкова земя, колкото и преселниците българи.
Компактно немско присъствие е регистрирано най-вече в селата с банатски българи. В католическата Никополска епархия се обособяват три немски енории - Царев брод (Шуменско), в Бърдарски геран (Плевенско) и в Доброво (Добричко). Всяка е с различна културно-историческа идентичност.
Между 70 и 90 немски семейства идват в Царев брод от Северна Добруджа и Бесарабия, пише архимандрит проф. Светлозар Елдъров в своето пространно изследване на католиците в България. В навечерието на Втората световна война броят им нараства на 420 души.
Първите немски заселници в Бърдарски геран и съседното му село Гостиля пристигат от областта Темешвар, Австро-Унгария през 1893 г. Само година по-късно в Бърдарски геран немските семейства наброяват 95.
Последни у нас през 1903 г. масово се настаняват немците, пристигнали от Крим и Херсон, Русия. Заселват се в село Али Анифе калфа, днешното Добрево. Изкупуват земите на изселващите се от страната ни турци. Шест години по-късно образуват самостоятелна енория. Заради новото си население след 1940 г. добруджанското село получава името Германци. Немски колонисти има във всички градски енории. Там те попадат в категорията на т.нар. долнодунавски левантийци - европейци, родени на изток.
Малко преди да приключи Втората световна, Хитлер решава да събере в Германия всички етнически немци от източноевропейските страни. Така по междуправителствена спогодба до 1943 г. от страната ни се изселват около 2100 германци. Макар и малка част от представителите на общността обаче остават да живеят на това парче българска земя, където са се родили.
http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=128&aid=3324
