Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Великите битки и борби на българите!  (Прочитано 13056 пати)

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #30 на: Септември 10, 2016, 08:12:22 »

Генерал-майор Константин Георгиев

“Генерал - майор Коста Георгиев на фронта по време на Първата световна война. След войната той става жертва на комунистическия тероризъм в България, финансиран от СССР. Вечерта на 14 април 1925г. трима комунистически терористи го прострелват смъртоносно в градинката при църквата ''Св. Седмочисленици“ в София. Смъртта му събира военно-политическия елит на България два дена по-късно на неговото погребение и опелото в църквата ''Св. Крал'', която е взривена от комунистическите терористи. Атентатът на 16 април 1925г. води до смъртта на 213 души, починали веднага или след това от тежки рани и раняването на над 500 души. Дълго време чрез този чудовищен атентат в християнски храм БКП държи първенство в Европа по мащаби и жертви на своята терористична дейност против българската държава.

Роден: 25.08.1873г. в село Табан, Брезнишко.
Образование: ВНВУ в София (1895). Николаевската генералщабна академия в Санкт Петербург, Русия (1903-1906).
Военна служба:
1895 - ВНВУ в София;
1895 - 2-ри артилерийски полк;
1903 - 3-то планинско артилерийско отделение;
- Помощник-началник секция в Щаба на армията;
1909 - Адютант в 2-ра Военно-инспекционна област;
1915 - Командир на 25-ти пехотен Драгомански полк;
1917 - Началник-щаб на 5-та пехотна дивизия;
1918 - Командир на бригада в 5-та пехотна Дунавска дивизия;
1918 - 1920 - Началник на 2-ра пехотна Тракийска дивизия, после Началник на Канцеларията и Помощник-началник на Щаба на армията;
03.09.1920 - В запаса.
Офицерски звания:
01.01.1895 - Подпоручик;
01.01.1899 - Поручик;
01.01.1904 - Капитан;
04.09.1910- Майор;
14.02.1914 - Подполковник;
16.03.1917 - Полковник;
03.09.1920 - Генерал-майор.
Умира: Убит на 14.04.1925г. в София в градинката пред църквата ''Св. Седмочисленици''
Награди: Орден "За военна заслуга" 5-та степен на военна лента.
Други биографични данни:
Член на Съюза на запасните офицери;
09.06.1923г. - Участник в преврата срещу БЗНС;
Председател на Софийското бюро на Демократическия сговор и народен представител.

На 16.IV.1925 г. платени от Москва комунистически терористи взривяват църквата "Св. Неделя" в София. Специалната цел на атентата е да бъде унищожен военният и политическият елит на страната, включително Цар Борис III. Планът за атентата предвижда първо да бъде убит високопоставен човек, чието опело да събере елита в църквата "Св. Неделя", за да може взривът да предизвика по-голям ефект. Поради засилената охрана на директора на полицията Владимир Начев, комунистите избират друга жертва, чието погребение да послужи като примамка. Това е ген. К. Георгиев, застрелян в София на 14.IV.1925г. Опелото на генерала е насрочено за 16.IV., Велики четвъртък. В 7 ч. сутринта клисарят Петър Задгорски пуска на тавана на сградата Никола Петров, който трябва по негов знак да предизвика експлозията. Траурното шествие влиза в църквата в 15 ч. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан. Отначало ковчегът е поставен до колоната, която трябва да бъде взривена, но след това е преместен по-напред, поради големия брой хора на церемонията. По една случайност най-видните присъстващи са отдалечени от мястото на взрива.Според плана на атентаторите, когато хората са събрани и службата започва, Петър Задгорски дава знак на Никола Петров да взриви експлозива, след което двамата напускат сградата. Това става около 15.20 ч. Взривът събаря главния купол на църквата, затрупвайки вътре множество хора. Взривната вълна в затвореното помещение нанася допълнителни поражения. При атентата в "Св. Неделя" загиват 134 души, други умират по-късно от раните си, и така общият брой на жертвите е 213 души. Ранените са 500. Министрите се отървават само с леки рани. Цар Борис III не е в църквата, тъй като присъства на погребенията на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак 2 дни по-рано. Част от организаторите на атентата - Димитър Златарев, Петър Абаджиев и Никола Петров - успяват да избягат през Югославия в СССР. Заговорниците се опитват да ликвидират съучастника си П. Задгорски, но той успява да се предаде на полицията и прави пълни самопризнания.

Бързо е разкрито местоположението на ръководителите на Военната организация на БКП Коста Янков и Иван Минков, като К. Янков е убит, докато се отбранява в къщата на свой съучастник, а Ив. Минков се самоубива преди да бъде заловен. Делото за атентата се гледа от военен съд от 1 до 11 май 1925г. в казармите на 4-ти арт. полк в София. Обвиняемият Марко Фридман признава, че БКП получава финанси "през Виена" от СССР, но прехвърля отговорността за атентата върху Коста Янков и Иван Минков, които според него са действали без съгласието на ръководството на БКП. Смъртни присъди получават Петър Задгорски, подполк. Георги Коев, в чиято къща се укрива И.Минков, и М.Фридман. На 27 май 1925г. Г.Коев, М. Фридман и П. Задгорски са обесени.” - Янко Гочев

“Много неща са казани и изписани за кървавия Велики четвъртък – 16 април 1925г. когато дейци на комунистическата партия взривяват столичния катедралвн храм „Св Неделя“ (Св. Крал). Злодейството е осъдено като най-смъртоносен терористичен акт, при който загиват над 200, а ранените са над 500 – представители на българския военен, политически и обществен елит. Само за миг загиват повече български генерали и офицери, отколкото във всички войни в новата ни история. Голяма част от жертвите са ветерани, кавалери на ордена „За храброст“ герои от Сръбско-българската, Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Загиват много жени и деца, ученици, студенти и военноинвалиди...

Има нещо символично във факта, че комунистите извършват масово убийство на българи в деня, в който Юда е предал Спасителя. Онова, което куршумите на врага не успяха да направят в четири поредни войни, бе сторено от хора, наричащи се българи. Сториха го в православен храм, по време на литургия…Нашата вяра ни учи, че след предателството на Юда и тържеството на злото винаги настъпва Възкресение. За нас българите като нация то ще дойде ако помним своите покойници, поменаваме душите и се учим от историята им.Бог да ги прости!” - “Един завет - клуб на потомците на царския офицерски корпус”

Списък на убитите и ранените при атентата в катедралата „Св Неделя” на 16 април 1925г.:
https://edinzavet.wordpress.com/2009/04/14/svnedelia-victim/

http://stara-sofia.blogspot.mk/2008/12/blog-post_746.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #31 на: Септември 11, 2016, 09:50:16 »

Полковник Ефтим Китанчев от Ресенско, Македония

“Българин, отдал последните години от живота си на олимпийското движение в страната ни. Той е Ефтим Китанчев. Бивш военен. За мнозина е по-известен просто като брат на видния политик Трайко Китанчев. След като се уволнява от военна служба като полковник Ефтим Китанчев през 1919 г., се отдава на спорта. Като бивш кавалерист естествените спортове, с които се е занимавал са езда и фехтовка. Той обаче остава в историята и като първият председател на Българския олимпийски комитет (БОК), който е учреден на 30 март 1923 г...

Годината е 1924-та. Предстоят Олимпийските игри в Париж, а БОК е получил покана да прати свои състезатели лично от идеолога за възраждането на най-големия спортен форум барон Пиер дьо Кубертен. На практика това ще бъдат първите Игри, на които ще участват българи. Родината ни вече е имала един свой представител и то още на първите модерни Олимпийски игри през 1896 г., но тогава под флага на България се състезава не българин, а швейцарец – Шарл Шампо. Сега предстои огромно събитие за българския спорт и новосъздаденият олимпийски комитет, и неговият председател имат за цел да пратят колкото се може повече наши представители. И тук идва постъпката на Китанчев.

Най-нормалното нещо е именно той да води българската делегация във Франция на откриването, да се запознае с барон Дьо Кубертен и да се покаже пред света. Председателят на БОК обаче отказва да ходи в Париж, а мотивът за решението му е със средствата за неговото пътуване да бъде изпратен поне още един български олимпиец. В резултат България участва на Игрите с 24 спортисти – 4-ма лекоатлети, 7 колоездачи, 2-ма състезатели по конен спорт и футболния отбор, като очевидно само 11-те играли се считат официално за участници.

Това е и едно от последните значими дела на Ефтим Китанчев, който се е участник в двете Балкански войни, бил е и комендант на София по време на Първата световна. Година след Игрите той умира на 57-годишна възраст в Атина, където е бил генерален консул на България.” - “Постъпка за пример. За доброто на българския спорт”
https://sportspirits.wordpress.com/2016/01/20/%D0%BF%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%8A%D0%BF%D0%BA%D0%B0-%D0%B7%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D1%80-%D0%B7%D0%B0-%D0%B4%D0%BE%D0%B1%D1%80%D0%BE%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0/

“Роден: 15.08.1868 в с . Подмочани, Ресенско, Македония.
Образование: Военното училище в София (1892). Кавалерийската школа в Пинероло, Италия (1904-1906).
Военна служба:
1904 - 1-ви кавалерийски дивизион;
- 1-ви конен полк;
1907 - Командир на 2-ри ескадрон на 5-ти конен полк;
- 3-ти конен полк;
- Военното училище;
1912-1913 - Командир на ескадрон в 1-ви конен полк;
12.09.1913-10.09.1915 - Началник на Кавалерийската школа;
13.09.1915 - Командир на 7-ми конен полк;
21.04-26.04.1918 - Командир на 5-ти конен полк;
- ДСГОП;
- Комендант на столицата;
1919 - В запас.
Офицерски звания:
02.08.1892 - Подпоручик;
02.08.1895 - Поручик;
01.01.1901 - Ротмистър;
30.12.1908 - Майор;
14.06.1913 - Подполковник;
05.10.1916 - Полковник.
Умира: 06.10.1925 в Атина.
Награди:
Орден "За храброст" 4-та степен, 2-ри клас.
Други биографични данни:
? - Създател на "Конен спорт" АД;
30.03.1923 – 6.10.1925 - Председател на Българския олимпийски комитет.
1925 - Дипломатически представител (генерален консул?) в Атина, Гърция.”

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА БОК:
http://www.bgolympic.org/%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%8F/96-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D0%BE%D0%BA

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #32 на: Септември 12, 2016, 11:28:32 »

Димитър, Трендафил и Михаил Думбалакови от с.Сухо, Лагадинско, Македония

Майор Димитър Атанасов Думбалаков (1872 - 1915)

“В неговия гардероб четническата бурка и офицерския му шинел носеха следи от десетки куршуми. Французите му изпратиха, след много изстреляни на халос патрони един смъртоносен снаряд. Велес бе посрещнал смъртните му останки с трогателно съчуствие. Но не за първи път го бе посрещал този град. Некога, като млад подпоручик, когато Македония бе още под турско иго и семейството ни все още живееше в Солун, в блестящата униформа на български офицер от 4 конен полк брат ми, на път за Солун, се бе отбил и в Велес. Тук в един кратък престой той бе обрал възхищението от гордия му вид и от българската офицерска униформа велешани. Недавна той бе марширувал триумфално през градът, понесен от крилете на победата. Отстъпващ пред победоносните стъпки на българите, врагът бе отхвърлен отвъд линията Водоврът - Градско. Те, дружини и полкове, щяха да продължат своя буен марш напред, но един от първите между тех, ги бе напуснал при Водоврът. Сега войници и велешани беха скършили коленете си пред гроба на един герой, оплаквайки с истинска скърб трагичния му край. И едните и другите имаше за какво да скърбят. Войниците бяха оплакали един примерен началник, който ги бе водил пръв в боевете. Велешани, сбогувайки се с него, сякаш се бяха сбогували и с кратката си свобода. Църковният двор на велешката църква св. Пантелеймон бе приютил за вечен покой неспокойния дух на падналия за родината. Дълголетен явор хвърляше широката си сенка върху самотния му гроб.

Горд и величествен, таинствен в тишината на църковния двор, безмълвния чинар сякаш отразил в своя ръст духът на мъртвия, бдеше на мъртва, на вечна стража над юнашкия гроб. Една купчина пресна пръст напомняше края на един живот, изживян в верна и беззаветна служба на родни идеали. Но нека му бъде утеха родната пръст, която засипваше войнишкия му гроб. Стоя пред този ранен гроб и галя с влажен поглед малката могила. Едно сърдце, което ме бе научило, как да обичам родината, бе престанало да тупти. Зная, че падналите в боя "не умират". Но това безсмъртие бе за винаги изтръгнало с ледени пръсти един реален живот. Разтривам по обичай, между пръстите си неколко буци влажна пръст и сякаш стискам за сбогом мъртвата му десница. Сълзи на братска обич рухват по страните ми. Няма мъжество там, където зяе братски гроб...” - Михаил Думбалаков, “През пламъците на живота и революцията”

“Димитър Атанасов Думбалаков е майор от Българската армия и войвода на ВМОК. Участва в Четническата акция на ВМОК , Горноджумайското въстание и в Илинденско-Преображенското въстание . В 1912 г. заедно с Петър Дървингов е един от основните организатори на Македоно-одринското опълчение на Българската армия. По време на Първата световна война командва Втора дружина на Трети пехотен македонски полк на Единадесета дивизия на Българската армия, която се сражава с френски части във Велешко. Думбалаков е ранен на 31 октомври 1915 г. и почива малко по-късно. Погребан е тържествено на 1 ноември в двора на църквата "Свети Пантелеймон" във Велес.”
“Илюстрация Илиндень”,септемврий-октомврий, 1935 г.,стр.12
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_7_issue_9-10.pdf

Спомените на Димитър Думбалаков за Четническата акция в 1895 г.:
http://www.strumski.com/books/D_Dumbalakov_20_God_ot_1-to_Makedonsko_Vyzstanie.pdf

Интервю на майор Димитър Атанасов Думбалаков с Хюсеин Хилми Паша:
http://www.strumski.com/books/Dimityr_Dumbalakov_Interview_s_Hilmi_Pasha.pdf


Юнкер Трендафил Атанасов Думбалаков (1889 - 1907)

“Като юнкер, той красеше Военното училище не само със своята приветлива външност, а и със своите умствени дарования и душевни добродетели. В себе си той носеше заложби на бъдещ голям воин. Той, обаче, същевременно носеше в себе си и едно възвишено родолюбие, което развиващите се тогава македонски революционни борби против турската тирания, бяха го разпалили преждевременно. И то стана причина за неговата ранна умирачка. Един ден, за голяма изненада на неговото началство и на неговите съученици, той се отлъчи от училищния строй и...изчезна. Неговото началство, позовавайки се на повеленията на строгите военни училищни порядки, го обяви в бягство и нареди да бъде търсен. Никой не можа да го открие, защото никой незнаеше местонахождението му. Него го “издаде” НОЖОТ, след като той на 14 юлий 1907 г. обагри със своята чиста младенческа кръв снагата му. Там, на НОЖОТ, Трендафил не беше сам. С него бяха неговите другари, на брой 54 души, от Костурската и Велешката чети. Всички те до един имаха неговата участ, защото всички те до един паднаха убити и самоубити в люта бран с ордите на Енвер бей. И станаха безсмъртници. Безсмъртници те, безсмъртна стана и ЕПОПЕЯТА НА НОЖОТ, която те създадоха и която нито е достигната, нито е надмината от никой подвиг в дългата и кървава македонска революционна борба. Всред тая борба НОЖОВЦИТЕ ще бъдат вечни и неугасаеми светилници, от които сегашните и идещите борци, в борбата си с новите тирании в Македония, винаги ще черпят поука, назидание, вдъхновение, въодушевление и окриляване. Защото на НОЖОТ нямаше жертви, а имаше саможертви. НОЖОВЦИТЕ осветиха и възвисиха самопожертвуването.” - “Илюстрация Илиндень”, Юний, 1929 г.
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_7.pdf


Михаил Атанасов Думбалаков (1882 - 1959)

“Български журналист и революционер, деец на ВМОК, участник в Илинденско-Преображенското въстание. След Илинденското въстание работи за бременската търговска къща "Мислер" на Балканите, в Западна Европа и Аржентина, а през 1907 г. е назначен за търговски представител на фирмата "Австро-Американа". През Балканските войни е войвода на чета на Македоно-одринското опълчение и е околийски управител на Лагадина. През Междусъюзническата война действа в тила на гръцките части, а през Първата световна война е в Единадесета пехотна македонска дивизия. След 9 септември 1944 год. подкрепя горянското движение в борбата им с комунистическата власт в Пиринска Македония и участва в четата на Герасим Тодоров.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=447
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #33 на: Септември 13, 2016, 10:17:16 »

Мичман Тодор Саев от Белица, Пиринска Македония

“Към края на м. януарий 1903 г., Мичман Тодор Саев ми каза: “Образувам чета. Ти ще додеш с мене, ще инспектираме Горно-Джумайския, Малешевския, Петричкия и Струмишкия райони, след това ще минем през Пирина в Разлога и там ще чакаме сигнала за общото въстание. Ще додат с мене все стари четници. Ще бъдат: подпоручик Настев, знаменосецът Спиро Недялков, Александър Кралев, Йордан Недялков, Кюрчията и други около 15 души мои земляци.” Съгласих се...

Стаята беше пълна с оръжие, а на пода един грамаден куп патрони, с които пълнехме пачки и ги раздавахме на четниците. При влизането си в стаята, граничният офицер, поручик Константинов, се спря на вратата в двоумение: да изпълни ли служебния си дълг или да се покори на патриотичното си чувство. Помълча няколко минути, докато Саев го извади от тая мисъл:
- И ние сме български офицери - каза му мичман Саев - а вие се намирате пред свършен факт. За нас връщане назад няма. И без ваше съдействие ние ще минем, а да ни издадете недопускам, че може да го стори един български офицер...

Вечерта, подпомогнати и от граничните войници, преминахме границата по най-лошия пункт - Черната скала, необезпокоявани от никого, край селата Звегор, Треботивище и Изтевник. Минахме Брегалница източно от Царево-село и поехме към върха Голак. Спряхме да денуваме в една овчарска колиба. Часовоят не беше още изкарал един час, ето че додоха да ни съобщят, че четирма турци, придружени от ловджийски кучета, идат по дирите ни. Докато станем и се приберем, пропукаха пушките между часовоя и турците. Саев даде нареждане на подпоручик Настева да поведе четата по взводно към върха “Чавките” и с всички сили да преварим турците и да го заемем ние. В четири взводни вериги, като последнята задържаше напора на турците, първите три бързо настъпваха към върха и към 10 часа суринта, с 10 минути изпреварихме турската колона. За половин час, обаче, бидохме заобиколени от големи пълчища войски и башибозук от целия Пиянец, на брой около 4,000 души. Започна се стремителна атака от всички страни...Първо и ужасно сражение на четата на Тодор Саева на 22 февруарий 1903 г., при което паднаха 86 турци и повече от 140 ранени, а четата даде 4 убити четници...

На 25 март, на Благовещение, останахме да денуваме в с. Горна-Рибница. Вечерта ни съобщиха, че едно турско отделение от 40-50 души от квартируващия аскер в с. Брезница се движи по селата и иде към нас. Потеглихме по едно дере нагоре по лявия склон на дола и излязохме на един хребет. Вървейки нагоре, чухме зад нас, че пропукаха 4 пушки. Без да обърнем внимание на това, ние продължихме пътя нагоре и щом стигнахме хребета, забелязахме отдясно, от към с. Брезница, че се задават турски вериги, но не 40 души, а почти цяла дружина. Залегнахме и почнахме престрелка...

През време на сражението съобщиха ми да се върна назад по пътя, откъдето дойдохме, че мичманът бил ранен. Връщам се назад и на около 500 крачки в дерето срещам Саева качен на коня на дядо Кутруля, воден от него и крепен от Кюрчията, бледен и изтощен.”Моля ви се, извика той, убийте ме, за да не се мъча повече; аз свършвам.” Свалихме го от коня, съблекохме го и, за голямо наше огорчение, констатирахме печалния факт, че е тежко ранен. Куршумът беше го ударил отзад в кръста отдясно, преминал през корема и излязъл отпред, като пробил 4 пачки с патрони и металическото копче на мундиря. Раната беше смъртоносна. Почна силно да настоява да го убием, за да не се измъчва. Но коя е оная ръка, която би посегнала на най-любимия и уважаем човек от четата?! Решихме, с цената на всичко, да го носим с нас, доколкото и докъдето можем и, ако оцелее, докато преминем границата, добре, ако ли не, каквото Бог даде. Превързах го добре, качихме го на коня, и по същото дере, в тил на сражаващата се чета, изкачихме се на върха към с. Клепало. Болките му, обаче, се усилиха много, не можеше да стои на коня и ставаше нужда да го сваляме често за почивка и за подкрепа на силите му. Свалихме мичмана в една къща, направихме една носилка и след малка почивка, на разсъмване, потеглихме към бабешките колиби. Стигнахме до Доленските колиби и се отбихме в гората, за да престоим и починем. Запалихме огън, но започна да вали силен дъжд, който изгаси огъня.

Силните болки, засилени от студа, почнаха отново да измъчват мичмана и ние се принудихме да се приберем в една колиба. Запалихме силен огън, положихме го край огъня, но силите му почнаха бърже да го напущат; краят наближаваше. Всички ние, събрани около него и сподавени от скръб, чакахме развязката. Агонията настъпи. Успя само да каже: “Делото не е свършено” и свърши - той издъхна. Няма тъга притисна гърлата ни, всички мълком се простихме с любимия си вожд. Сковахме след това един сандък, изкопахме гроб пред колибата и там погребахме незабравимия ни войвода, мичман Тодор Саев. При Доленските колиби, в местността Орешец, почива тоя свиден син на многострадална Македония...”

“Илюстрация Илиндень”, Октомврий 1929 г. стр. 10,11,12,13, Йордан Иванов

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_2_issue_9.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #34 на: Септември 27, 2016, 01:56:22 »

Полковник Стефан Николов от Прилеп, Македония

“Тук е мястото да кажа няколко думи за синовете на общото българско отечество, за тяхното държане в тоя бой. Те се хвърляха върху врага дръзко, презрително и не се установиха чак до неговото качване на лодките; те го сметоха; не дадоха на врага да се закрепи, макар и да имаше добри позиции при с.Платана, подкрепен от силната артилерия на два военни параходи. Пред артилерийските вистрели те парадираха. Аз видях и Битолци и Дебърци; тяхното самоотвержено настъпление е гордост за българското име и гордост за нацията; велик пример за потомството. Началниците на тия храбърци се отличаваха със своята беззаветна храброст, винаги пред опълченците, ревниви в надпредварването и напредването. Началниците на артилерията, както и войниците, също достойно изпълниха своя дълг, като с най-голямо спокойствие влязоха в двубой с артилерията на двата парахода.
Н-к на лявата колона Подполковник Николов” - стр.436

“Поздравлявам Ви с превземането на Мерефте. Няма нужда да изпращате подкрепление на командира на 4-а дружина. Аз сега заминавам с 2-а Скопска дружина, заедно с батареите за Стерна и от там за с.Каламица кьой. Вие завземете с по-силни застави Керасия и Платана и се окопайте. В Мерефте за сега дръжте две роти. Охранявайте брега на морето от Мерефте до с. Кора (последното се заема от 3-а п. бригада. Поставете наблюдателни постове. Бог да прости убитите. № 140. Позицията, 22.I.1913 г.,2 ч. сл.пл.
Началник на колоната, Подполковник Николов” - стр.430

“На 21-й того в 7 ч.сл.пл. завзех с. Кора и височините при с.Керасия; на 22 завзех след един 3 часов бой с. Платана и Мерефте. В Мерефте оставих 1-а Дебърска дружина, със заповед да отбранява брега на морето от с.Мерефте до с.Кора, според заповедта Ви. В 1 1/2 ч.сл.пл. продължих движението към с.Стерна и Каламица кьой. Към 4 ч. завзех тия села; днес ще продължа движението според снощната заповед за с.Шаркьой. За охрана на брега от Каламица кьой до Мерефте оставих в Каламица кьой една рота от 2-а Скопска дружина. № 142. с.Стерна, 23.I.1913 г.,6 ч.пр.пл.
Началник на колоната, Подполковник Николов” - стр.430

“Днес 6 ч. и 15 м. 2-а Скопска дружина зае с.Шаркьой. Разпоредих да се снеме в с.Шаркьой и Битолската дружина. При превземането на Шаркьой според досегашните ми сведения има трима ранени, от които единият е тежко. Дадох разпореждане за избиране на позиции, окопаването им и завземането на бреговата охрана. Със завземането на с.Шаркьой бригадата изпълва задачата, дадена й със заповед № 236 от 22 того. За понататъшни действия на бригадата моля заповед. № 144, с.Шаркьой, 23.I.1913 г., 9 ч. 15 м.сл.пл.
Началник на колоната, Подполковник Николов” - стр.444, "История на македоно-одринското опълчение", Том първи, Петър Дървингов

http://www.strumski.com/books/Petar_Dyrvingov_MKD-ODR_Opylchenie_Tom_I.pdf
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #35 на: Септември 27, 2016, 01:58:46 »

Майор Владимир Каназирев от Мехомия (Разлог)

"Владимир Николов Каназирев е български юрист, учител, офицер, с чин майор и революционер, разложки войвода на Върховния македоно-одрински комитет и участник във войните за обединение от 1912 до 1918г. Роден е на 14 октомври 1879г. в Мехомия, както тогава се е наричал град Разлог. Син е на заможния търговец и революционер Никола Каназирев, а негови братя са революционерите Иван и Владислав Каназиреви. В края на 1896 г. в къщата на Никола Каназирев Гоце Делчев основава мехомийския революционен комитет, в който влизат братята му Иван и Владислав.
Владимир Каназирев завършва класното училище в Мехомия и в 1897 г. постъпва във Военното училище в София. На 1 януари 1900 г. го завършва с чин подпоручик и започва служба в 14-ти пехотен Македонски полк на Българската армия в Дупница.

Включва се активно в дейността на ВМОК и подкрепя офицерското крило, начело с генерал Иван Цончев. През 1902г. участва в Горноджумайското въстание като войвода на чета, която настъпва в Разложко и дава голямо сражение при село Недобърско. След неуспеха на въстанието се връща на служба в Българската армия.

В навачерието на Илинденско - Преображенското въстание през лятото на 1903 г. застава на чета на ВМОК от 50 души и се присъединява към отряда на генерал Иван Цончев и полковник Анастас Янков. Участва в конференцията на 5 септември в Банско, на която е изработен планът за въстание в Серски революционен окръг. Заедно с брат си Владислав, Атанас Попкостов и Петър Лачин е определен войвода и военен ръководител в Разложко. Поради разкрития на властите Вл. Каназарив с останалите ръководители не успява да вдигне въстание в Мехомия и застава начело на дружина, към която се присъединява и Годлевската чета. С нея от 15 до 22 септември 1903г. Вл. Каназирев се сражава с османските части и охранява бежанците от Годлево, Бачево, Обидим и Кремен, укрили се над Недобърско. На 22 септември 1903г. Вл. Каназирев се опитва да разбие кордона около четата на Радон Тодев, но не успява и тя е унищожена. След това Вл. Каназирев заедно с Годлевската чета се оттегля към Рилския манастир на българска територия.

След въстанието постъпва отново на военна служба. По настояване на Цариград е уволнен и се отдава изцяло на революционна дейност. За разлика от мнозина офицери, които се оттеглят разочаровани от дейността на ВМОК, Вл. Каназирев е сред основните поддръжници на генерал Иван Цончев и участва във възстановяването на офиерските братства. През 1904г. Вл. Каназирев е възстановен на служба, но продължава да поддържа и революционната дейност на ВМОК и е една от най-активните фигури в революционната организация. През 1904 г. е произведен в чин поручик, а в 1908г. - капитан. През 1909 г. Вл. Каназирев напуска военна служба и постъпва на дипломатическа работа. Назначен е в българската легация в Санкт Петербург като консул, а след това работи в легацията в Париж като секретар. При посещение на сестра си Елена в САЩ, която е омъжена за американец, се запознава с американката Лилиян Рич от Сейнт Луис, за която се жени през 1911 г. в Париж.

При избухването на Балканската война Вл. Каназирев се връща в страната и като доброволец е назначен за командир на 4-та Битолска дружина на Македоно-одринското опълчение. Вл. Каназирев участва във всички по-важни битки на опълчението и ръководи първия етап на отблъскването на османския десант при Шаркьой на 26 януари 1913г., където се прославя неговата 4-та Битолска дружина, както и 2-ра Скопска дружина на опълчението. През лятото на 1913г. участва и в Междусъюзническата война, където воюва в Македония с опълчението против сръбските окупационни войски. За бойните си подвизи майор Вл. Каназирев е награден с орден ''За храброст“ IV степен II клас.

След Междусъюзническата война Вл. Каназирев се връща в САЩ при семейството си, но за кратко. При намесата на България в Първата световна война през 1915г. изоставя дом и семейство, пресича океана и отново се връща като доброволец в България. Постъпва в редовете отново на Българската армия и е назначен за дружинен командир в 62-ри пехотен полк на 11-та пехотна Македонска дивизия. С нея воюва на фронта в родната Македония. След погрома от войната през 1918г. се премества във френската столица Париж, където завършва право през 1921 г. После се установява в Сент Луис, САЩ, където преподава френски език и европейска история в местната гимназия. Умира през декември 1962г. в Ню Йорк, САЩ на 83 години." - Янко Гочев

http://strumski.com/biblioteka/?id=931
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #36 на: Септември 27, 2016, 02:01:14 »

Славчо Абазов от Злетово, Македония - фелдфебел в Българската армия, кратовски войвода на ВМОРО

Кратово на 16. 11. 1912 г. - донесение на Славчо Абазов:

"До Щаба на Македоно-Одринското опълчение в София
Чест ми е да донеса на благосклонното Ви внимание следното: На 9-и, месец октомври, войските от 14-и полк на Тимочката дивизия, придружени с около 360 четници и милиция, безпрепятствено навлязохме в гр.Кратово...На 9-и, същия ден, турските войски от Овче поле, предшествувани от един кавалерийски разезд от 60-80 души, изгориха 8 български села и насърчени от отсъствието на освободителните войски при поменатите височини, потеглили с полска и горска артилерия към Черни връх. Находящите се около Черни връх български селяни и четници, изпратени по покана на селяните, завзеха по-важните позиции на поменатия връх и завързаха сражение с турските войски...

Полицейският комисар на име Радойна Поповик, по народност черногорец и дошъл в града за сръбски учител преди два месеца, при все че службата му помогна да извърши сума кражби, не престава да малтретира по един най-скандалиозен начин мирните български граждани и селяни, да им нанася побой и да произнася над тях най-арогантни псувни, с които се накърняват националните и религиозни чувства. Това положение не можеше никак да се претърпи и щеше да се разрази в нежелателен и кървав конфликт, ако идването ми в града беше закъсняло с още един ден...Има разпоредба да се дават заявленията на сръбски. За писари при селските общини, макар временно, по липса на сръбски такива, властта назначава български учители, които се принуждават да пишат на сръбски – нещо неестествено и безсъвестно. Безуспешни бяха възраженията ми в смисъл да се признае и българският език... Околийският н-к даде заповед в разстояние на 24 часа да се предаде оръжието, каквото и да било то. Събраха се даже и ловджийските пушки, които ведно с прибраното от турците се експедираха за Сърбия. Със силен натиск и под страх от смъртно наказание продължава да се коренно обезоръжава селското българско население...

За убиване духът на българското население, ловят се най-живите и свестни българи и се поставят в затвора със заплашвания,че ще бъдат застрелвани. Някои от тях се глобяват парично. Над българските учреждения властта поставя само сръбски трикольори. Неимоверно, но факт е, че сръбските войници са безчинствали и вършели безнравствени дела и над българки по селата, от където има оплаквания големи.Това е набързо и в общи черти описано положението на българина в Кратовско. В потънкости то – положението – е по-трагично и по-окаяно.
Гр. Кратово С почит:
16 ноември 1912 г. Старши районен войвода Сл. Абазов" - стр.64-69:
http://strumski.com/biblioteka/?id=174


"Роден е през 1883 г. в село Злетово, Кратовско в богато семейство. Той е единствен син на Анастас Кръстев и Парашкева Арсова Абазови. Учи в Скопското педагогическо училище, където се запознава с Тодор Александров. Влиза във ВМОРО през 1900г. През 1901г. става ръководител на Злетовската й организация. На 24 март 1903г. е арестуван от властите заедно с баща си, заради революционната си дейност. Осъден е на 101 години и лежи в Скопския затвор Куршумли хан. След амнистирането си през 1904г. действа като войвода на чета в Кратовско, Щипско, Кочанско и Паланечко. Участва в Скопския окръжен конгрес през януари 1905г. Води борба със сръбските чети в района. През март 1908г. оглавява с Г.Гочев пограничния пункт на ВМОРО в Кюстендил.

Участва във войните за обединение на България. При избухването на Балканската война в 1912г. Сл. Абазов става войвода на чета № 33 на Македоно-Одринското опълчение, и заедно с тази на Стамен Темелков действат в Радовишко. По-късно заедно с Дончо Ангелов и Еротей Николов е начело на Кратовско-Пиянечката чета. Освен началник на партизански взвод № 33 от 20. IX. до 1.XII.1912 г. е бил и завеждащ прехраната на дружината от 18.III. до 1.V.1913г., началник на Кратовската партизанска районна рота от 1. V. до 10. VII. 1913 г.През Междусъюзническата война в 1913г. Сл. Абазов е ротен командир в 14-та Воденска дружина на Македоно-Одринското опълчение, а по-късно служи в нестроевата рота на 15-та Щипска дружина. След окупирането на Вардарска Македония от Сърбия Абазов се изселва в България.

Участва в Първата световна война. Мобилизиран е като фелдфебел в домакинската служба на 59-ти пехотен полк. През 1916г. полкът на Сл. Абазов заема позиция в близост до Демирхисар, Егейска Македония. През август 1918г. е назначен за член на Окръжната постоянна комисия в Куманово, която отговаря за снабдяването на войската и населението. После се включва в съпротивата на ВМРО срещу сръбските поробители. Той е сред основателите на Илинденската организация и неин пръв касиер. През 1921-1928г. е в нейното ръководство. Активен член е на Кратовското благотворително братство ''Йосиф Даскалов''. Умира от ангина пекторис (исхемична болест на сърцето) на 7 февруари 1928г. в София в дома си на ул. ''Веслец'' 55." - Янко Гочев
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #37 на: Септември 27, 2016, 02:02:45 »

Генерал - майор Георги Аврамов Силяновски от Крушево, Македония - участник в Сръбско-българската война от 1885 г.

"Роден: 01.03.1857г. в Крушево, Македония;
Образование: Училища в Охрид, Белград и София, Първи "генералски" випуск на ВНВУ (1879), Висша офицерска артилерийска школа в Санкт Петербург, Русия (1884)
Военна служба:
10.05.1879 - завършва ВНВУ, произведен в офицер и зачислен в артилерията
1879 - Планинската батарея
1879 - 1-ва Софийска батарея;
- 1-ви артилерийски полк
1884 - Стаж в 14-та руска артилерийска бригада в Кишинев
02 - 16.11.1885 - участник в Сръбско-българската война като командир на 1-ва 3-фунтова 6-оръдейна планинска батарея от 1-ви арт. полк, сражава се с Трънския отряд при Врабча, Сливница и Пирот;
Умира: 1944г. в София на 86г.
Награди: Военен орден " За храброст", IV ст. и сребърен медал в памет на Сръбско-българската война (1885)"
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #38 на: Септември 27, 2016, 02:06:40 »

УБИЙСТВОТО НА БОРИС САРАФОВ И ИВАН ГАРВАНОВ - ДИМИТЪР СТОЙКОВ

"В “Сборник Илинден”, книга четвърта, София от 1925 год. на стр. От 52 до 54, от Стоян Мълчанков, четем под заглавието:
РАЗКРИТИЯ ПО УБИЙСТВОТО НА ДРАМСКИЯ ВОЕВОДА МИХАИЛ ДАЕВ


“До скоро гробът на покойния бе неизвестен – пише Мълчанков – По инициативата, обаче, на Либяховския общински кмет и благодарение показанията на Тодор Бошнаков от с. Либяхово, който бил накаран, на другия ден след убийството на Даева, да изоре нивата, дето последният бил погребан, на 26 м.м. (октомврий 1913 г. – б.н.). Гробът бе намерен открит край с. Либяхово, в нивата на известния българоубиец Иван Куюмджията. При разкопаването на гроба и откриване на скелета, се състави нужният акт, препис от който даваме по-долу”.
И по-нататък:
“Преди погребението на тленните останки на М. Даева, черепът му бе прегледан от военния следовател, военния лекар и околийския такъв, от който се констатира най-положително, че Даев е убит с два куршума”.
В самия акт се казва:
“В нея яма се намери скелята на загиналия драмски войвода Михаил Даев, погребан с лицето надоле, с обърната глава към изток и поставени кръстом на гърба ръце, както стоят ръцете на вързан човек. Върху главата и краката са поставени две големи каменни плочи. На черепа се забелязват дупки от два куршума: единият минал от ляво на дясно през слепите очи, а другият през тила и надчелната кост.
От начина на поставянето тялото в ямата личи ясно, че Даев е убит и закопан при един зверски яростен момент.
с. Либяхово, неврокопско – 26 октомврий 1913 г.
Либяховски кмет: (п.) Ат. П. Стоянов.
Присъствуващи : (следват подписи)”.
Направлението на куршумите – не един, а два куршума! – не говори за самоубийство. Това заключение се подкрепя и от другите констатации в акта – завързани отзад ръце, за блъскане на жертвата в плитък малък (набързо изкопан) гроб и поставени големи каменни плочи върху главата и краката. Всичко това извиква във въображението една картина, която по страхотност не отстъпва и на най-страшните фантазии...

ЧОВЕКЪТ КОЙТО ЩЕ ИЗВЪРШИ ДВОЙНОТО УБИЙСТВО Е ИЗБРАН
Освен Михаил Даев, осъдени на смърт са били и тримата задгранични представители, а именно: Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов. Премахването на тримата задгранични представители е трябвало да се извърши чрез подвеждане и измама и затова Серският комитет запазва убийството на Михаил Даев в пълна тайна. Яне Сандански, като гениален конспиратор, успява да запази в тайна това убийство цели три месеца, Самият Тодор Бошнаков от с. Либяхово, който изкопава гроба на Даев не е знаел за кого копае този гроб в нивата край селото.

Убийството на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Христо Матов се е възложило на Тодор Паница лично от Сандански. Изборът на Паница и бил напълно сполучлив, понеже, както казахме и по-горе в това четиво, той е бил отличен стрелец и закален конспиратор. Освен това Тодор Паница е минавал и за един от тези, които са били противници на Яне Сандански и неговата диктатура и по този начин зад границата са го смятали като един от опозиционерите на Сандански в комитета на Серския окръг. Яне Сандански си е давал и сметка за ефекта на това тройно убийство, което го е готвел да бъде извършено в центъра на Българската столица и се е заел предварително да подготви своите съмишленици за това страшно събитие. За да бъдат разделени ролите в този спектакъл, Яне създава самозван съд в състав: Яне Сандански, Г. Скрижевски, Чудомир Кантарджиев, Таската Врански и Ал. Буйнов, плюс избраният екзекутор, които са заминали за София, едни преди, а други след екзекутирането на Михаил Даев...

УБИЙСТВОТО
Последната среща между задграничните представители и новият им “привърженик” е била определена за 28 ноември вечерта в домът на Борис Сарафов на ул. “Осогово” 36.
Тъкмо Борис Сарафов е привършвал вечерята си. Това е била последната му вечеря и то в обкръжението на домашните си, когато пристигнал и Иван Гарванов. Малко след това пристигнал и Тодор Паница въоръжен с два “наганта”, това не направило впечатление на никого, защото било нещо обикновено хората на ВМРО да ходят въоражени. Предложили му, като на гостенин, чаша вино и мезе, но той отказал. Паница останал неприятно изненадан когато разбрал, че на този последен разговор нямало да присъствува и третият задграничен представител Христо Матов, който бил съобщил на другарите си, “че поради неотложна работа”, нямало да отиде на тази среща.
- Няма да мога да свърша и с тримата изведнъж – си помислил мрачно Тодор Паница.

Борис Сарафов и двамата му гости, Тодор Паница и Иван Гарванов, са отишли да говорят в другата стая. Те са водили спокоен и гладък разговор, без да повишават тон, също като хора, които напълно се разбирали, което и така е било. Някъде към 11 часа, Паница станал да си върви и Сарафов и Гарванов станали да го изпратят и когато стигнали на пътната врата, до ушите на близко стоящата слугиня достигнали думите на Тодор Паница:
- Още един въпрос... – и в същият тоз момент се чули два изстрела.
Притекли са се домашните на Сарафов и изтръпнали от ужас. Борис Сарафов и Иван Гарванов агонизирали и целите били обляни в кръв. Сарафов бил застрелян в лявото сляпо око, а Гарванов в лявото ухо, а младият Паница, който им бил гост бил изчезнал...

СЛЕД ДВОЙНОТО УБИЙСТВО
Убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов е нанесло смъртоносен удар на Българската кауза в Македония. Много потресени са били представителните среди от кръга на министрите и народните представители, независимо дали са били правителствени или от опозицията. Те всички са присъствували на погребението. Вестник “Нов Век”, като е дал пълна воля на чувствата си е писал:
“На виновника или виновниците на това двойно убийство, не остава нищо друго, освен да отидат при Султана и да вземат десеттях хиляди лева, обещани за главата на Сарафова. Това е единствената награда, която те заслужават за позора си!”

Правителството е наредило, тогава, по възможно най-бърз начин, да бъдат хванати убийците и всичките им съучастници. Още същата вечер е било заповядано да се пазят изходните пътища от София и да се усили надзора по границата. В София са се извършили обиски и арести...
На 13 Декември 1907 год., когато е била пусната заповед от Софийския градоначалник, с която се е заповядвало:
“Да се заловят и арестуват, където и да се намират, именуемите: Яне Сандански, Чудомир Кантарджиев, Александър Буйнов, и Тодор Паница”, тези същите, са се намирали вече на “безопасно място”, тоест в Турция. Когато, по-късно Христо Чернопеев, като разбира какъв е и на какво е способен Яне Сандански, той като честен човек се откъсва от него и в едно писмо до Яне му пише: “Кажи на хората в Мелник, с какви пари живееш и от къде ги имаш, та живееш така нашироко и се правиш на воевода”. Тогавашната полиция е положила големи усилия за своевременното залавяне на престъпниците, но не е успяла, защото не е проявила достатъчно съобразителност, особено при преследването на физическия убиец Тодор Паница, който е бил много хитър и съобразителен и е успял да заблуди полицията. Полицейските органи са открили следите му цяла седмица по-късно в Чепинското корито, но той вече е бил преминал границата...

НАКРАТКО ЗА КЮСТЕНДИЛСКИЯТ КОНГРЕС
За сборен пункт е било посочено село Жабокрът, кюстендилско, от където идва и името на този конгрес Кюстендилски.
Още в началото на месец март 1908 год., на това място са се събрали делегатите: Христо Матов, д.р. Христо Татарчев, Петър Ацев, Ефрем Чучков, Тодор Черваров, Христо Шалдев, Петко Пенчев, Петър Чаулев, Таню Николов, Добри Даскалов, Тодор Александров, Милан Гюрлуков, Васил Чекаларов, Климент Шапкарев, Христо Силянов, Илия Биолчев, Михаил Монев, Ангел Узунов.
Такъв е бил съставът, който е бил представен, при известно равновесие. Това са били идеолозите на умереното, националистическо течение, легалните ръководители от вътрешността на Македония. Отсъствали са, само делегатите от Серския окръг, които не са били поканени, защото са били в положение на отцепници, в което членовете на серския окръжен комитет сами са се поставили след двойното убийство на Борис Сарафов и Иван Гарванов на 28 ноември 1907 год. Струмишкият окръг е бил поканен и е обещал, че ще участва, но делегатите на този окръг не са се явили, като посочили за причина за неявяването им, че българските власти продължавали да държат арестуван старият Струмишки воевода Христо Чернопеев.

Събралите се делегати, представители на четирите големи окръга, са сметнали, че вторият общ конгрес на ВМОРО е редовно свикан и са започнали работата си. За председател на този конгрес, единодушно е бил избран Христо Матов, а за секретари са били избрани Климент Шапкарев и Петко Пенчев.

Конгресът е имал задачата да разгледа, общото положение в Македония и Одринско и състоянието на Революционната организация. Между делегатите на този конгрес е царяло пълно разбирателство, а убийството на Сарафов и Гарванов е заличило напълно и някогашните различия между върховисти и централисти. Всички са били въодушевени от голямото и общо желание да бъде възвърната на Организацията някогашната и мощ и престиж.

Към края на март 1908 год., бюрото на този конгрес излиза в печата със следната декларация:
“ДЕКЛАРАЦИЯ

на общия конгрес на Вътрешната Македоно-Одринска Революционна Организация през 1908 год.
1. Мюрцщегската реформена акция
Съвършено несъстоятелна по съдържание, Мюрцщегската реформена акция не даде никакви практически резултати. Единственото средство да се прекрати царящата анархия, по-ужасна от преди, и да се въведе действителен порядък в страната е автономията, и за постигането й Организацията ще върви неотклонно по своя революционен път. Конгресът изказва протест за изключването на Одринско от обекта на реформената акция.
2. Бъдещата дейност на Организацията
Конгресът подчертава чисто революционния характер на Организацията не само по отношение на крайния идеал, но и в тактиката и. Главната и непосредна задача на Организацията е пълната и всестранна боева подготовка на населението. Еволюционната тактика, при днешните условия в организационната територия, е абсурдна и трябва да бъде чужда на Организацията. Културно-икономическата дейност се възприема само дотолкова, доколкото подпомага и не е в разрез с непосредствено боевите задачи на Организацията.
3. Организацията в Одринско
Организацията има предвид особените условия в Одринско и ще се съобрази с тях в бъдещата си дейност в тоя край.
4. Четнишкият институт
Единствен продукт на революционното развитие, четнишкият институт се оказва, при новите условия за дейност, непригоден в досегашната му форма. Вместо чети във всеки район ще се определят нужното число инструктори, които ще обучават населението в боево изкуство и ще ръководят непосредствената му борба срещу пропагандите. Чети се предвиждат за сега само там, дето въоръжените пропаганди особено върлуват, а населението не е в състояние да се самозащищава.
5. Организацията и България
Конгресът не може да отрече естественното право на България да се грижи за съдбата на своите сънародници в Турция. За съжаление, конгресът трябва да констатира, че българските правителства не са имали изработена една ясна и постоянна македонска политика и че нерядко са експлоатирали с освободителното дело за цели чужди нему. Предвид на това, конгресът вменява в обязаност на представителството да бъде особено осторожно спрямо официалните фактори на България и да отстоява срещу всяка цена независимостта и престижа на Организацията.
6. Организацията и Екзархията
Конгресът намира, че Екзархията, като единствено легално културно-просветно учреждение на неосвободените българи, трябва да бъде неутрална спрямо революционното движение. Усвоената напоследък политика на Екзархията, изразена в действия пряко враждебни на Организацията, ще се преследва, колкото това и да е нежелателно. За последствията от тая политика Организацията държи отговорни, както централната екзархийска власт, така и нейните черковно-училищни органи.
7. Организацията и пропагандите
По отношението на пропагандите (гръцки, сръбски, гъркомански и сърбомански въоръжени чети, които са тероризирали българското население в Македония с грабежи, палежи и убийства. б. а.) конгресът стои на становището, което бе усвоено от конгреса през 1905 год. Организацията продължава да счита пропагандите, а особено тяхният въоръжен курс, като пакостни за освободителното движение и ще ги преследва по-енергично от всеки друг път.
8. Убийството на Сарафова, Гарванова и Даева
Конгресът, след като разгледа предшествуващите факти на убийството на Гарванова, Сарафова и Даева, а също самопризнанието и обвиненията на провинените, съдържащи се в тяхното открито писмо, заключи, че убийството е продиктувано от стремежа на авторите му да се наложат с най-осъдителни средства на цялата Организация. В желанието си да запази единството и дисциплината на Организацията и да изкорени системата на своеволията и предвид заканите в откритото писмо за нови убийства, конгресът реши, щото подписалите откритото писмо, както и физическите убийци, да се изключат от редовете на Организацията и да се считат за нейни врагове.
От бюрото на конгреса”
По отношението към убийството на Борис Сарафов, Иван Гарванов и Михаил Даев, конгресът се е ограничил само с тези, които са били подписали откритото писмо и физическите убийци Яне Сандански и Тодор Паница. Това решение е било взето единодушно. Обявяването на обвинените за “врагове на Организацията” е означавало, че тези хора се поставят извън законите и могат да бъдат наказани със смърт във всяко време и от всеки член на Организацията. Както е и станало по-късно.

Тодор Паница който е бил физическият убиец на Борис Сарафов и Иван Гарванов е бил наказан за безчовечните престъпления и предателства, извършени от него към Македония от ръката на една млада и красива дъшеря на Македония. Тази жена македонка е Мелпомена (Менча) Кърничева, която с рядък героизъм принася и прави голяма услуга на родината си Македония. На 8 май 1925 година това младо момиче е убило с няколко истрела предателя, престъпника и убиеца Тодор Паница в едната от ложите на Бургтеатър във Виена, столицата на Австрия пред очите на всички. След съдебния процес Менча Кърничева, която е била годеница на Иван (Ванче) Михайлов, който е бил начело на В.М.О.Р.О. в онова време, свързва живота си с него до смъртта си. Мелпомена (Менча) Кърничева умира през 1964 година на 68 годишна възраст.
Бог да я прости и мир на праха и!
ДИМИТЪР СТОЙКОВ
КРАЙ"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #39 на: Септември 27, 2016, 02:10:21 »

Полковник Димитър Великов Стойков от Пиринска Македония

Из Книгата на Димитър Стойков-Караиванов "ЗА ВАС ЛЪЖА ЗА МЕНЕ ИСТИНА"
"МОЯТ ДЯДО, ЗА ЧОВЕКА, КОЙТО МИ ДАДЕ ПЪРВИТЕ СЕДЕМ ГОДИНИ
ПОЛКОВНИК ДИМИТЪР ВЕЛИКОВ СТОЙКОВ (Митьо или Мито, така е известен като военен съветник на ВМРО)

Полковник Димитър Великов Стойков е роден на 28 август 1875 година в село Гайтаниново Неврокопско. Той има двама братя, Георги Великов Стойков роден 1860 година, Иван Великов Стойков роден през 1866 година и една сестра Енинка.
Техния Баща и мой пра-дядо, Велик Стойков, е бил ковач в Гайтаниново. Грамаден Българин с голяма брада и мустаци, ама толкова голями, че по време на работа ги е вързвал на тила си за да не му пречат на работата. Без да е членувал в никакви организации, когато започва Руско-Турската Освободителна война, той става доброволец и взема участие в нея и загива като опълченец на Шипка.
Майка им и моя пра-баба, Мария Стойкова (по баща Сарафова), е от Либяхово, на седем километра от Гайтаниново, сестра на Петър Сарафов, който пък е бащата на Борис и Кръстю Сарафови, които имат още две сестри и един брат.
Година след смъртта на Велик Стойков умира и майка им Мария. Така дядо ми Димитър, заедно с сестра си и двамата си братя Георги и Иван, остават кръгли сираци.
Семейство Сарафови, въпреки петте си деца, поемат грижата и за четирите деца на сестра си. Бъдащият полковник Димитър Стойков, тогава е бил само дете на четири годинки.
С прекомерен труд и упоритост и с помоща на роднините си всички успяват да се изучат и да достигнат до високо обществено положение.
Георги Великов Стойков отива в Одеския Юридически факултет и завършва право. Като отличник и до ден днешен в Юридическия институт в град Одеса стои името му, написано със златни букви. Завръща се в България и практикува като адвокат в Пловдив, а по-късно става апелативен съдия на Южна България. Георги Великов Стойков умира през 1935 година. В последната му воля, изразена в документ от 1926 година завещава цялата си библиотека на Пловдивския Окръжен Съд, с много редки и ценни екземпляри.

Генерал Иван Великов Стойков, завършва Генералщабна Академия
В Италия и става офицер от Генералния Щаб на българската армия. Участвува като доброволец в Сръбско-Българската война. През Първата Световна война е командир на бригада, която се е отличила със славни подвизи и достига до Косово и Призрен в 1915 година. Става Личин адютант на Негово Величество Фердинанд І, цар на България. Загива при атентата в Софийския храм Света Неделя през 1925 година.

Сестра им Енинка се омъжва за Атанас Чумов и ражда три деца, от които едното от тях, Иван, става също военен и достига до чин полковник от авиацията. Това е същия онзи Иван Чумов, който е взел участие в боевете над Одрин през Първата световна война. Полковник Иван Чумов става и Главен Интендант на Военно Въздушните Сили тогава.

Кръстю Сарафов става знаменит български артист. Той завършва през 1899 година Императорската драматическа школа в Петербург.

Борис Сарафов, заедно с дядо ми Димитър Стойков, завършват военното училище в София. Борис Сарафов достига до чин поручик и в 1895 година напуска офицерството и се отдава на ВМРО.

Дядо ми Димитър Великов Стойков, започва военната си кариера като:
1. Подпоручик от 1897 година – младши офицер в 22-ри пехотен полк до 1901 година.
2. Поручик от 1901г. до 1906г. – младши офицер в 22-ри и 27-и Пехотен полк.
3. Ковчежник от 1901г. до 1902г. – в 22-ри Тракийски полк.
4. Капитан от 1906 г. до 1913 г. – младши офицер в 27-ми Чепински полк
и 3-ти Артилерийски конен.
5. Майор от 1913г. до 1917г. – Командир на Батарея и Отделение.
6. Подполковник от 1917г. до 1918г. – Командир на Артилерийско Отделение.
7. Завеждащ прехраната и Ковчежник от 1909г. до 1910г. в 3-ти Планински Артилерийски полк.
8. Ковчежник от 1907г. до 1908г. в9-ти Артилерийски полк.
9. Уволнен от служба от 1902г. по собствено желание. Оставен на разположение. Отдава се на ВМРО.

Дядо ми Димитър Стойков отива в четата на братовчеда си Борис Сарафов и се бие за С в о б о д а т а на Македония. С тази чета участвува в сражението при село Владимирово на 12 февруари 1903 година.

Като Военен Съветник на ВМРО взема участие в Окръжния Битолски конгрес в село Смилево заедно с братовчеда си Борис Сарафов.

Когато на районните началства се е наложило да разделят районите си на центрове и да изберат Центрови воеводи, тези воеводи минават на военно обучение при Димитър (Мито) Великов Стойков.
Същият този мой Дядо, баща на баща ми, организира военни маневри с чети в Охридско, като създава условия близки до тези при, които ще се вдигне въстанието.

При избухването на Илинденската Епопея, дядо ми, Димитър (Мито) Стойков, заедно с братовчед си чичо ми, Борис Сарафов, подпалват къщата на Георги Чуранов, по тактически съображения със съгласиетона Даме Груев и лично на самия Георги чуранов, който в това време е пеел:
“Нещеме ний богатство,
нещеме ний пари,
а искаме Слобода,
човешки правдини!”
Когато положението се затегнало и турците започват да напират, Димитър Великов Стойков, вещо и майсторски заповядва да се извърши окопаване на позициите над Смилево в Бигла планина и по този начин Смилево се радва на двадесет дни свобода.

Когато позициите падат в турски ръце и Илинденското въстание е потушено, поручик Димитър Стойков е заловен от турците и е изпратен на заточение в Диарбекир, от където успява да избяга и се завръща в България.

Постъпва отново на служба на 17 септември 1904 година. Задомява се и създава семейство. Оженва се за баба ми Мария Рашкова х. Стойчева, която е малката дъщеря на тогава вече покойния приятел и съратник на Левски, Доктор Рашко от Коприщица. Раждат им се три деца: Баща ми Борис, Радка и Георги.

Тука искам да кажа, че когато дядо ми Димитър Стойков, взима участие в Освободителните Борби на Македония, като Военен съветник на ВМРО, заедно с братовчеда си Борис Сарафов, то той се запознава и сприетелява с поета Пею Крачолов Яворов, който също е един от хората отишли да дадат живота си за Свободата на Македония. След неуспеха на Илинденското въстание, както казах по-горе, дядо ми Димитър попада в турски плен и е изпратен в Диарбекир на заточение, от което успява да избяга. Когато се завръща в България, той се вижда отново със старите си приятели, между които е и Яворов. Самият Яворов много се е зарадвал на дядо ми Димитър. За поета дядо ми е бил нещо като глътка въздух, човек приятел, с когото е можел да сподели всичко, което му е тежало или радвало, като хора от една и съща черга.

През 1906 година, дядо ми Димитър е повишен в офицерско звание, от поручик в капитан от артилерията. По този случай той отива в София при роднините си да ги види как са и какво правят, пък и те да го видят като капитан.

В София, дядо ми Димитър съвсем случайно се вижда с приятеля си Пею Яворов. Зарадвани двамата приятели решават да се видят на другия ден и да си направят един излед до Драгалевския манастир, хем да си поприказват на спокойствие, пък и да се порадват на природата. На тази екскурзия се виждат, запознават и харесват, баба ми Мария и дядо ми Димитър. На същата екскурзия Яворов се запознава с Лора Каравелова, роднина на баба ми Мария, която е била също на гости при роднини в София (Лора Каравелова е от Догановия род. Тя е внучка на на Неделя Каравелова по баща Доганова). Този излет, който обръща живота на двамата прятели е бил през месец август 1906 година. По-късно, всички знаем за драмата на Яворов и Лора. А дядо ми Димитър Велеков Стойков щастливо се оженва за баба ми Мария Рашкова х. Стойчева и създава здраво и много добро семейство, както казах по-горе, едното от тези деца (първото) е баща ми Борис-Михаил или поручик Борис Димитров Стойков. Той завършва Френския колеж в Пловдив, а след това продължава офицерската традиция в нашият Род. Баща ми е шестдесет и четвъртият (64) офицер в рода.

МОЯТ БАЩА
ПОРУЧИК БОРИС ДИМИТРОВ СТОЙКОВ

Борис Димитров Стойков, като поручик от Българската Армия, е служил като кавалерист, комендантски адютант и асистент на знамето при двореца на цар Борис ІІІ. Като офицер от кавалерията, той е бил и отличен спортист и състезател по конен спорт. В една конна надпревара за купата на Георги Шаранков през 1939 година, в която са взели участие и най-добрите български ездачи, като Крум Лекарски, генерал (тогава още капитан) Владимир Стойчев и германски офицери, баща ми поручик Борис Стойков спечелва състезанието и взима купата, която сега е при мен като наследство. Това състезание се е състояло на “Гладно поле”край Пловдив (сега е квартал на Пловдив). По времето на Втората Световна война е изпратен на фронта като командир на ескадрон в трети конен полк и като такъв спира германска танкова атака “с голи коне”, както той се изрази веднъж и по този случай получава поздравления лично от Маршал Толбухин, защото тази танкова атака е обхождала Съветският Щаб на трети украински фронт, където в този момент е бил и самия командващ фронта, Маршал Феодор Иванович Толбухин. Въпреки всичко това баща ми поручик Борис Димитров Стойков е осъден от така нареченият “Народен Съд”.
Много се увлякох, а разказа ми беше за дядо ми Димитър и нека продължа с него.
10. Димитър Великов Стойков – постъпва отново на служба на 17 сеп тември 1904 година като Младши офицер в 27-ми Чепински полк.
11. На 16 ноември 1918 година е уволнен от служба по намаление на армията.
12. Постъпил на служба – Ликвидатор от 21 декември 1920 г. І ликв. При Пол. Ар.Лик. бюро. (така е в книжката му).
13. Уволнен от служба през април 1922 година по намаление на длъжността и закриване.
14. Назначен е Окръжен Домакин в Пловдивско окръжно трудово бюро със заповед на Министъра на благоустройството със указ № 15/27.ІV.1922 година – Домакин на Пловдивско окръжно трудово бюро.
Дядо ми полковник Димитър Великов Стойков е награждаван:
1. С Кръст за Храбраст – през войната 1912 – 1913 година лично от Царя.
2. С Кръст за Храброст – през Междусъюзническата война 1912 – 1913 г.
3. С Кръст за Храброст – през войната 1915 – 1918 година.
4. Представен за награда с Кръста за Храброст ІІІ-та степен през войната 1915 – 1918 година срещу Сърбите.
Полковник Димитър Великов Стойков се пенсионирва през 1935 година. Умира на 20 юни 1958 година в град Пловдив.
Той изживя един живот, изпълнен с чест и достоинство.
Бог да го прости и Мир на праха му.
Тези данни са взети от:
1. Служебната книжка на Димитър Великов Стойков.
2. Освободителните борби на Македония – Христо Силянов том І, Илинденско въстание, издание 1933 година на страници: 224, 238, 241, 278, 288, 289.
3. От моите спомени за него – неговият внук.
Димитър Стойков
28-29.ІV.2011 ГОД.
ПЛОВДИВ"
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #40 на: Септември 27, 2016, 02:11:52 »

Полковник Иван Шапкарев (син на Кузман Шапкарев)

“Българският офицер Иван Шапкарев (1891-1974) - потомък на два големи български рода от Македония, Шапкареви и Миладинови. На снимката, направена в навечерието на Балканската война през 1911г. е млад офицер. Иван Кузманов Шапкарев е роден на 25 август 1891 г. в Орхание (днес Ботевград) в семейството на видния български етнограф и фолклорист от Охрид Кузман Шапкарев (1834-1909), който по това време е съдия в града, и жена му Елисавета Димитрова Миладинова (1846-1870) - българска учителка, най-голямата дъщеря на видния български възрожденец от Струга Димитър Миладинов (1810-1862).

Основното си образование Иван Шапкарев получава в Самоков, след което завършва ВНВУ в София. Иван Шапкарев става български офицер и участва в Балканските войни (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918). Достига чин полковник.

През 1919 г. той се жени за бъдещата поетеса Елисавета Багряна. Двамата имат син Любомир Шапкарев, който е роден през 1921г. и става юрист. Елисавета Багряна го напуска на 16 април 1925 г. заради Боян Пенев и така го спасява от терористичния атентат на БКП в църквата ''Св. Неделя“.
Полк. Иван Шапкарев сключва втори брак с Мария Пранджева, с която имат дъщеря Катя. По време на преврата на 19.05.1934 г. напуска армията и работи няколко години като началник на административния отдел в БДЖ. След пенсионирането си Иван Шапкарев работи като външен сътрудник на Етнографския институт с музей при БАН, активен член е на Македонското културно-просветно дружество ''Гоце Делчев”, сътрудничи в Института за български език на БАН и др. Публикува в периодичния печат и редица статии с научно и патриотично съдържание. Иван Шапкарев се занимава задълбочено с изследвания в областта на фолклора, етнографията и диалектологията. Публикува много статии в печата за охридския говор и за различни народни обичаи. Като пенсионер Иван Шапкарев систематизира богатия архив на баща си. Умира на 26 ноември, 1974 г. в София.”- Янко Гочев

Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #41 на: Септември 27, 2016, 02:13:25 »

Подполковник Андрей Букурещлиев от Драмско, Македония - герой от Сръбско - българската война от 1885 г.

"Роден: 18.10.1857 г. в село Плевня, Драмско
Образование: Първи "генералски" випуск на ВНВУ в София (1879), стрелкова школа в Москва, Русия (до 24.08.1885г.)
Военна служба:
1879 - Западен отдел
- 1-ва пеша дружина
1879 - 2-ра пеша дружина
- 6-та пеша дружина
1885 - 3-та рота на запасната дружина на 1-ви пехотен Софийски полк. Командир на народното опълчение от Царибродска околия;
09.10.1885 - Командир на Долноневлянския прикриващ отряд;
02.11.1885 - води тежки отбранителни боеве срещу авангарда на Шумадийската дивизия;
03.11.1885г. - отбранителни боеве при с. Бански дол, след което с умел манъовър изтегля отряда на Сливнишката позиция. Героят от боя при Бански дол.
05.11.1885 - участник с рота в Сливнишките боеве, помага за овладяване на вр. Чепан
06.11.1885 - участник в разгрома на сръбските войски на Сливнишката позиция;
08 - 15.11.1885 - участва в действията на състава на резерва на Западния корпус до овладяването на Пирот;
след 16.11 до 5.12.1885 - командир на 2-ра дружина от Трънския отряд;
- завеждащ домакинство на ВНВУ в София;
до 23.04.1887 - окръжен войнски началник в Бургас
23.04.1887 - в запас;
1912-1913 - комендант на жп гара Ръждавица в Балканската война;
Офицерски звания:
10.05.1879 - прапорчшик
11.1879 - подпоручик
30.08.1882 - поручик
30.08.1885г. - капитан;
27.07.1913 - майор
30.01.1920 - подполковник
Умира: 13.02.1925г. след дълго боледуване на 67г.
Награди: Военен орден "За храброст" IV ст. за подвизи в Сръбско-българската война (1885)
Др. биографични данни: След уволнението си от войската работи като търговец в Пловдив. Той е брат на композитора Ангел Букурещлиев, на Ботевия четник Сава Букурещлиев, баща на юриста Атанас Букурещлиев и дядо на пианиста Андрей Букурещлиев." - Янко Гочев

http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

http://www.boucourechliev.com/
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #42 на: Октомври 02, 2016, 09:53:13 »

Бранислав Велешки (Георги Атанасов Левков) от Карабунище, Велешко, Македония, телохранител на Георги Раковски

"Георги Левков е роден е през 1834 г. в село Карабунище, Велешката каза на Османската империя. Като малък живее в Кукуш при Братя Миладинови. През 1862 г. участва в Първата българска легия в Белград, Сърбия, и става близък сътрудник на Георги Раковски и негов телохранител до смъртта му в 1867 г. Раковски го прекръщава на Бранислав Велешки. След 1867 г. се установява в Букурещ, Румъния и изпълнява задачи на Българския революционен централен комитет и подпомага издателската дейност на Любен Каравелов. В 1869-1870 и в 1875 г. е в редакцията на вестник ''Тъпан'', като в 1869 г. е и негов формален отговорен редактор. Занимава се и със самостоятелна издателска дейност, като сътрудничи с кръга около Христо Ботев. В 1876 г. Бранислав Велешки е доброволец е в Сръбско-турската война от 1876 г., а в 1877 г. се включва с 4-та дружина на Българското опълчение в Руско-турската война. В боевете при Шипка е ранен от куршум.

След 1878 г. живее и работи в Пловдив, столицата на новосъздадената Източна Румелия, като пошальон. Участва в подготовката и провеждането на Съединение през 1885 г. Член е на Пловдивското поборническо-опълченско дружество, което има за цел запазване паметта на загиналите за свободата на България и организиране на морално и материално подпомагане на живите опълченци и поборници. Активист е на местното македоно-одринско дружество. Бранислав Велешки умира на 17 май 1919 г. в Пловдив. На негово име е кръстена улица в пловдивския район ''Тракия''. - Янко Гочев

http://digilib.nalis.bg/xmlui/discover?rpp=10&etal=0&query=%D0%91%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2+%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B8&group_by=none&page=1

http://www.kroraina.com/bugarash/macedonia/opalchenci.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #43 на: Октомври 02, 2016, 09:57:46 »

Майор Атанас Дуков от Неврокоп, Пиринска Македония

"Роден: 03.03.1857 в Неврокоп.
Образование: Априловската гимназия в Габрово. Одеското юнкерско пехотно училище (1876). Константиновското военно училище в Петербург (25.07.1883). Офицерска стрелкова школа.
Военна служба:
04.06.1877 - 1-ва рота на 2-ра дружина на Българското опълчение;
14.06.1877 - Конната сотня на Българското опълчение;
- Щаба на Българското опълчение (ординарец-преводач на ген. Скобелев);
21.02.1878 - 59-ти пехотен Люблински полк на Руската армия;
1878 - Командир на взвод в 6-та пеша дружина;
1879 - Адютант в 22-ра пеша дружина на Източнорумелийската милиция;
- 11-та пеша дружина;
09.1885 - Командир на Ямболската пехотна дружина, впоследствие на граничния отряд при Търново-Сеймен;
11.1885 - Командир на 2-ри резервен Сливенски полк;
01.1886 - Командир на 11-ти пехотен полк;
1886 - В запас;
1887-1895 - Щаб на Кавказката гренадирска дивизия на Руската армия;
1912-1913 - Тил на армията
Военни звания:
04.06.1877 - Волноопределяющий;
21.02.1878 - Прапоршчик;
1879 - Подпоручик;
13.07.1881 - Поручик;
24.03.1885 - Капитан;
28.07.1913 - Майор
Умира: 27.12.1919 в София.
Награди:
Руски Георгиевски кръст ("Св. Георги") 4-та степен;
Руски орден "Св. Станислав" 3-та степен;
Орден "За храброст" 4-та степен;
Орден "Св. Александър" 5-та степен;
Орден "За заслуга".
http://forum.boinaslava.net/showthread.php/6579-%D0%9D%D0%B5%D0%BE%D1%81%D1%8A%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%B5%D1%80%D0%B0%D0%BB%D0%B8

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=37&album=185&pid=3254

"Учaстието нa стотици бългaрски пaтриоти от Мaкедония в Бългaрското опълчение, техният подвиг и сaможертвa в боевете през 1877-1878 годинa зa освобождението нa отечеството от вековнaтa турскa тирaния безспорно е още един сигурен aтестaт зa нaционaлнaтa зрелост нa хорaтa от този многострaдaлен крaй нa Бългaрия. Сред техните именa и до днес с непомръквaщa слaвa грее споменът и зa делото нa опълченецa Aтaнaс Дуков.
Роден е през 1857 г. в Неврокоп в семейството на местния възрожденски деец Илия Дуков, който е несменяем председател на българската община в града в продължение на повече от две десетилетия. Младият Атанас Дуков расте в неповторимата възрожденскa атмосфера на родния си дом и съвсем естествено отрано възприема идеалите на освободителната борба. Именно те го подтикват през 1874 г. да се озове в Габрово в прочутaта Априловска гимнaзия. Тук той намира своето място в средите на онези смелчаци, които вече подготвят Априлското въстание. След погрома на бунта, през лятото на 1876 година вместо на юг, към родния Пирин, той потегля нелегално на север и се прехвърля в Русия. Установява се в Одеса и постъпва в местното Пехотно военно училище. Когато пламва Руско-турската освободителна война и започва сформирането на Бългaрското опълчение, той е сред първите достойни мъже, които се нареждат под неговото свято знаме. На 31 май 1877 г. Атанас Дуков пристига на железопътната гара в Плоещ, облечен с юнкерската си униформа. Служи при генерал Скобелев, който по достойнство уважaва неговия героизъм в първите битки с турците. Още нa 28 септември 1877 година генерал Столетов издава заповед, с която Атанас Дуков е удостоен с първи офицерски чин и е приведен на отговорна длъжност в Конната сотня, проявявайки незабавно командирските си качества. Особено блестящо е участието му в боевете при преминаването на Бaлкана. Проявява изключително висок героизъм при превземането на Шейново, за което лично генерал Столетов го награждaва с Военен орден IV степен.
След Освобождението работи последователно за изграждането на Българската земска войска, в армията в Княжеството, а по-късно - и в Източнорумелийските милиции. Покрусен от жестокостта на Берлинския конгрес, който разпокъсва току-що освободената България, той свързва своя по-нататъшен път с борбата за Съединението на Източна Румелия с България, както и на битката, започната от ВМОРО за освобождението на Македония и Одринско. Сражава се в Сръбско-българската войнa и проявява изключителен героизъм в битката при Сливницa.
След Съединението учaства активно в политическия живот на страната. Въпреки трудностите не остава нито зa миг настрани от общественияя живот и сътрудничи кaкто нa Върховния комитет, тaкa и нa ВМОРО. Особено близки сa връзките му с зaбележителния му земляк Борис Сaрaфов, с Гоце Делчев и с П.К. Яворов, които често сa гости нa неговия софийски дом. "Свободaтa е святa и стои нaд всичко!" - изповядвa той в крaя нa жизнения си път. И нищо не може дa зaмени човешкия дълг дa брaни свободaтa, a когaто трябвa, и дa умре зa нея..." - Ивaн Мaрков, в-к "Мaкедония", брой 9, 3 мaрт 1999 г.
http://www.promacedonia.org/v_mak/1999/mak9_5_9.html

http://www.promacedonia.org/v_mak/1999/index.html
Сочувана

тиквешанка

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 633
    • Погледај го Профилот
Одг: Великите битки и борби на българите!
« Одговори #44 на: Октомври 02, 2016, 10:01:00 »

Войводата поручик Димитър Зографов от Велес, Македония - командир на 11-та Серска дружина на Македоно-Одринското опълчение

"Роден е през 1877г. в град Велес. Учи във Велес и Скопие. През 1894г. се заселва в София с цялото си семейство. Избира военното поприще - нещо характерно за македонските младежи в България по това време. На 1 януари 1900г. завършва Военното училище и е произведен в офицерски чин. През 1902г. подава оставката от войската и се присъединява към Върховния Македоно - одрински комитет. Участва в Горноджумайското през 1902г. и в Илинденско-Преображенското въстание през 1903г. като войвода на чета. На 19/20 август 1903г. води голямо сражение с турски аскер при Бела река в Пирин, но успешно измъква четата си. Тук демонстрира ярки качества на военачалник.

Д. Зографов е сред дейците, които работят за война с Османската империя и против разбирателство с младотурския режим. През 1910г. министър-председателят Александър Малинов се оплаква на Атанас Шопов, че Д. Зографов му пише писма, в които го заплашва със смърт заради миролюбивата му политика към Турция.

След избухването на Балканската война през 1912г. Д. Зографов става командир на 11 - та Серска дружина на Македоно-Одринското опълчение. Награден е с орден ''За храброст" IV -та степен. През Първата световна война командва железопътна дружина. Умира през 1940г." - Янко Гочев


11-та Серска Македоно-Одринска дружина:
"Командир на дружината е капитан Димитър Зографов от Велес.
Дружината е включена в състава на Трета Македоно-Одринска бригада под командването на подполковник Александър Протогеров. Знамето на 11-та Серска Македоно-Одринска дружина е главно знаме на Македоно-одринското опълчение. Знамето е дарено от царица Елеонора и е изработено по проект на професор Иван Мърквичка. По предложение на председателя на Македоно-Одринските братства д-р Полихрон Нейчев върху знамето е поставен вензелът на царицата. Знамето е от двоен копринен плат с две лица с размери 139 x 139 см. От едната страна в центъра е разположена икона на Светите братя Кирил и Методий. От нея към ъглите вървят четири трапеца, които образуват кръст, наподобяващ ордена „За храброст“. В четирите ъгъла на знамето са поставени червено и бяло парче плат. Освен това са апликирани кръгли парчета плат, които са бродирани, както следва: горе вляво е вензелът на царица Елеонора „Е“, вдясно – шестоконечен кръст, долу вляво – монограмът на Македоно-Одринското опълчение, а вдясно долу – изправен коронован лъв. В левия край на знамето успоредно на дръжката е извезано „5.Х.1912“ – датата на публикуването на Манифеста за обявяване на война на Турция. Вдясно от иконата е надписът „С. Т. ЬI КИРИЛЪ“, а вляво – „С. Т. ЬI МЕТОДИЙ”. Обратната страна на знамето е като държавния трикольор – бяла, зелена и червена ивици. Към знамето са прикачени бяла, зелена и червена лента и малка икона в метална обковка.
Знамето е осветено на молебен на гарата в Пловдив на 28 октомври 1912 г. и е връчено от царица Елеонора на командира на Трета Македоно-Одринска бригада подполковник Александър Протогеров от Охрид.
На 15 ноември 1912 г. пред знамето преминават пленените 246 офицери и 9 363 войници от разгромения корпус на Явер паша.
През март 1913 г. пред знамето се заклеват опълченците от 13-та Кукушка, 14-та Воденска и 15-та Щипска Македоно-Одрински дружини.
Знамето участва в тържествения молебен в Гюмюрджина на 6 май 1913 г.
На 7 август 1913 г. Главното знаме на Македоно-Одринското опълчение посреща цар Фердинанд на колодрума в София.
След края на двете Балкански войни (1912-1913 г.) в чест на делото на 11-та Серска дружина и в памет на загиналите герои е преименувано село Серци, Кърджалийско.
Любими Командири: Капитан Димитър Зографов, поручик Константин Мановски, подпоручик Торком, доброволец Андрей Ляпчев...
Имена на славата: Узун Химитлер, Балкан Тореси, кота 768, Мерхамлъ, Картал, Гюмюрджина, Фере, Кешан, Ангиста, Каменица, Емирица, Султан тепе, Повиен камък, Паради, Пашаджиково, връх Говедар..."
http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=115

http://strumski.com/biblioteka/?id=931
Сочувана