Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Легендарният войвода Филип Тотю  (Прочитано 4136 пати)

MacedonBG

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 762
    • Погледај го Профилот
    • Българският националистически форум
Легендарният войвода Филип Тотю
« на: Септември 12, 2010, 09:04:31 »

Легендарният войвода Филип Тотю четвърт век всява ужас у турците, спасява живота на Левски и се сродява с Бачо Киро Има личности в националния пантеон на безсмъртните, които придават неповторим  колорит на славната ни история. Една от най-ярките й звезди е Филип Тотю. Безстрашният и неуловим поборник за нашата свобода е толкова силна и самобитна личност, че завинаги е оставил ярка следа в народната памет. Верен приятел и съмишленик на Левски, Ботев и Раковски, той за миг не остава в тяхната сянка, а гордо изпъква със собствените си чутовни дела. Още приживе Филип Тотю се превръща в легенда. Четвърт век той всява страх и ужас в турците, оцелява след 4 смъртни присъди, три пъти успява да избяга от строго охранявани затвори, а граф Игнатиев и Александър II се допитват до него къде руските войски да преминат Дунава. Само тези няколко щрихи са достатъчни, за да скицират пред нас силуета на един титаничен и достоен за преклонение българин. „Филип Тотю, хвърковатият тоя гяурин! – възкликва Захари Стоянов 1885 г. – Какъв страх зададе той на апатическа Турция, колко много повдигна той морално-патриотическото чувство на българския народ!”.
На 10 април се навършват 180 години от рождението на този забележителен комита, наричан от османците „страшилище за империята”. Той е роден в махала „Гърците”, в близост до великотърновското село Вонеща вода. Родословието на бъдещия бунтовник не ни изненадва – майка му е племенница на Велчо Джамджията, останал в историята с организирането на Велчовата завера, а чичо му Ангел е обесен в Одрин като водач на хайдушка дружина.
Омразата му към османските поробители се заражда още в най-ранното му детство. Когато е 12-годишен, башибозуци отвличат братовчедка му Аглика, за да я потурчат и макар че тя успява да се самоубие, той се заклева за отмъсти за нея. Заради непокорството си пред субашията на 21 години попада в Търновския затвор, откъдето е освободен след застъпничество на видни търновчани, но две години по-късно отново е затворен там, тъй като убива един турчин, откраднал сестрата на негов приятел от съседно село. В приземието на затвора Филип Тотю е подложен на зверски изтезания – бесят го с главата надолу и му натикват главата в торба с негасена вар. Но безстрашният юначага успява да се измъкне от зандана и така реализира първото и единствено бягство в историята на Търновския затвор.
Някъде по това време родителите му го оженват за по-възрастната от него Минка, с надеждата тя да опитоми непокорния му нрав. Но след като му се ражда наследник, непримиримият със злочестата съдба на народа си българин, зарязва семейството си и се венчава за България, ставайки хайдутин. Когато след Освобождението поискал да се срещне с жена си, тя отказала да го види. Тогава коравият войвода, преживял какви ли не перипетии и оцелял в десетки кървави сражения, за първи път в живота си се просълзил. Голямо разочарование му донася и единственият му син. По времето на режима на Стамболов, той става полицейски пристав и изтезава в затвора политическите му противници. Филип Тотю отива в София с надеждата да уговори сина си да зареже тази служба. Но той отказва да го послуша. Болката от тази синовна постъпка го изгаря до края на живота му. „Сърце не ми дава да простя постъпката на сина си” – споделя войводата пред свои близки, когато се отказва от него и го лишава от наследство.
Боят при Върбовка
Неизброими са подвизите на четата на Филип Тотю. Много бързо името на войводата става известно на всеки българин. Сред турците също се носи славата на „опасния гяурин”. В един момент турската войска завардва всички пътища, за да го залови. Това го принуждава да се прехвърли в Румъния, където съвсем естествено се озовава сред българските революционери и емигранти. След контактите си с Раковски, Филип Тотю осъзнава, че борбата срещу поробителя трябва да се води по-мащабно и организирано, а не чрез лични отмъщения с малобройни хайдутски дружинки.
В Румъния сърцатият българин спасява от нелепа смърт самия Васил Левски, с когото са били много близки приятели. Веднъж отива да го види и заварва Апостола да се превива от коремна болка. Филип Тотю изтичва навън и бързо докарва един доктор, който установява остър апандисит. Левски е опериран и животът му е спасен, благодарение бързата и адекватна реакция на своя съратник.
Революционният комитет решава да изпрати четири чети, които да навлязат в България и да вдигнат бунт. За техни войводи са определени Панайот Хитов, Филип Тотю, Стефан Караджа и Хаджи Димитър. След като сформира своята чета от „здрави, едни и силни мъже, със загорели, внушителни лица, на вид кротки и мълчаливи, но смели и решителни хора, калени натури” – както сам войводата описва своите момчета, преминава Дунав на 14 май 1867 г., близо до Свищов. Всичките четници са облечени в специална униформа със зелени чапрази и жълти копчета и калпаци с герб и надпис „Свобода”. Развявайки знамето си от червена, бяла и зелена хоризонтални ивици – първият четнически трикольор в българската история, четата изчаква в близката горичка комитетските хора от крайдунавския град. Още на другия ден на четниците се налага да влязат в битка, без дори да предполагат, че тя ще положи началото на една велика освободителна епопея. Край село Върбовка, Павликенско, те са оградени от турците и започва кръвопролитно сражение, продължило цели 12 часа. В най-ожесточения момент се стига до ръкопашна схватка. Войводата се хвърля срещу базибозуците с нож в устата и пищови в двете ръце и лично убива бимбашията Кара Бекир и черкезина Осман ага. Виждайки го как буквално хвърчи из гората, турците уплашени отстъпват. Вестта за знаменитото сражение се понася из цялата империя. Органа на Русенския вилает в. „Дунав” пише: „Ние знаем, че по особеното местоположение на Стара планина, там си съществуват разбойници от вехто време, обаче само сега се видяха като тях разбойници, които да имат на главите си по един разбойнически знак от тенекия, знаменосец и главни писари. На главите им се намираха едни тенекиени знакове за възхищение с надпис „свобода”. Издаваният от Петко Славейков в. „Македония” препечатва дописка за сражението от сръбския вестник „Световит”, в която се казва: „В битката при с. Върбовка с 50 души нападнати от 3 000 души, се били 7 часа с тях и убили 70 души турци, а те (комитите) имали убити само двама души, един ранен и един изгубен”. По повод измъкването на четата от обсадата турската преса отбелязва: „Войводата Тотю, наименуван Филип, който от четири години разбойничествува по тези страни, е человек, който познава всички кюшета и дупки из Балкана”.
След това сражение местното население е подложено на жесток терор. Всеки опит за въстание е потушаван начаса от Митхад паша. Зверствата на турците не оставят равнодушна румънската общественост. Дългогодишният чиновник в английското и австрийското консулства в северната ни съседка Ангелаки Савич отправя протест до редакциите на прогресивните вестници в Румъния и Франция. По-късно той се обръща към българския народ с думите: „Направете да изникнат и други Върбовки и сигурно скоро ще имате свободно и независимо отечество”. А румънският драматург Йоргу Караджале написва пиесата „Бляскавият героичен подвиг при Върбовка под командата на Филип Тотю”, която се играе в Букурещкия театър. Множество гравюри и живописни платна също запечатват спомена за тази героична битка. Името на войводата става известно далеч извън пределите на родината ни и Балканите.
След нея четата на Филип Тотю продължава смело на юг. Край Бяла черква тя получава провизии, изпратени от революционера Бачо Киро. Впрочем една от дъщерите на белочерквеница – Ирина се омъжва за сина на Филип Тотю. След още няколко по-малки сражения в Златишко-Тетевенската планина останалата само с петима човека филиптотюва дружина се съединява с четата на Панайот Хитов и по билото на Балкана успяват успешно да преминат в Сърбия.
По време на Сръбско-Турската война (1876 г.) войводата е поканен от генерал Черняев да предвожда голям отряд от доброволци. За проявената храброст в битките с османската войска той е награден от сръбското правителство. След неуспешния край на войната той се завръща в Русия, откъдето се присъединява към руските войски като съветник в Руско-турската война. Той посочва на руското командване най-удобното място, при което войските да преминат река Дунав.
През октомври 1878 г. тръгва към Одеса да прибере багажа си. По пътя отсяда в хотел в румънския град Плоещ, където при опит да бъде обран е наклеветен и хвърлен отново в затвора, където излежава 6-годишна присъда, без никой да го потърси. По този повод той прави тъжната констатация: „Понеже България се освободи и всякой гледа да хване своя кокал, за мене никой и не питаше”.
Митичният някога войвода, след като излиза от затвора, се явява пременен при княз Батемберг, който го награждава с Кръст за храброст. Филип Тотю му подарява хайдушката си униформа и знамето на четата. На 1 декември 1884 г. Народното събрание му гласува 200 лв. народна пенсия. До смъртта му през 1907 г. тя си остава единственият източник на средства за съществуването му. Когато започва да си прави къща в Две могили, русенско, където се установява да изживее остатъка от живота си, оцелелите четници от неговата дружина събрали пари помежду си, за да подпомогнат градежа, но войводата гордо отблъснал помощта им. Те обаче настоявали да ги приеме. Тогава той взел парите и ги раздал на най-бедните хора в Две могили и съседното село. 
През пролетта на 1907 г. Филип Тотю се почувствал зле и легнал на легло. Въпреки че бил много силен и издръжлив мъж, тежкият и суров живот, който водел, не можел да не му се отрази. Тялото му било така нашарено от следите на турските куршуми, че той неведнъж се шегувал, че кожата му не става за гайда. Та като се залежал, отишла при него една негова роднина на име Бонка да го види. Нейният внук Койчо Пенчев от Две могили днес разказва: „Филип Тотю помолил баба ми да му направи една куркуда (вид ястие с кисело зеле) с 6 яйца и да му даде черногорския пищов. Баба ми казала: Ти 6 яйца на куркуда не можеш изяде, ама ще ти направя. Било пролет и тя тръгнала из махалата да търси  зелева чорба за куркудата. Направила му я, той станал и я изял. После казал: „Рекох ти дай ми черногорския пищов, защото гората зелена няма да видя” и паднал в ръцете й и издъхнал.
Така приключва земния си път човекът, за когото БРЦК пише в едно свое писмо до него: „Ние вярваме във вашия патриотизъм и във вашата постоянна готовност да послужите на своето потъпкано и поробено отечество. Вие, уважаваният войвода, сте един от първите синове на България. Вие сте жертвали за нейната свобода живот и имот. Вие сте напълнили България с името и подвизите си”. www.desant.net
Сочувана
Българският националистически форум http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php
Facebook account - Kaloian Ivanov Macedonbg