Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[тиквешанка]

Сръбските претенции в Западна България - 1897 г. Дримколов - Христо Матов от Струга, Македония - български революционер, член на Централния комитет и задгранично представителство на ВМОРО

http://www.promacedonia.org/slavek/drimk/index.html

"Въ тая статия искам да споделя съ читателите неколко мисли за претенциите, които въ най-ново време поддигнаха сърбите върху оная наша страна, която етнографски се нарича Западна България, а археологически е позната подъ име Македония. Фактъ е, констатиранъ вече, че Македонските Българи са захванали да се събуждатъ по-рано отъ Мизийските и Тракийските. Докато Мизия ни е дала царье въ старо време, Македония ни е дала умствено пробуждание въ старо време и въ ново време. Безъ Кирилъ-Методиевото дело не щехме да имаме нито великъ Симеонъ, нито просветенъ Климентъ Охридский, нито тогавашниятъ златенъ векъ на българската книжнина. Безъ делото на единъ Паисий, Богъ знае още колко време дремка ще дремехме. Ето що дължиме на Македония.Но за жалъ Македония е, безъ съмнение, най-злочестата българска страна. Кой е за това най-вече кривъ? Нейните хубости, нейното географическо положение, нейното икономическо значение, на чело съ главниятъ и градъ Солунъ, прави естественно, народите да бъдатъ живо заинтересувани съ нейната съдба. За гърците безъ Македония нема мегали идеа, нема велика Елада. И за сърбите безъ нея нема велика Сърбия."

"Преди всичко требва добре да се помни, че претенциите на сърбите въ Македония датиратъ отъ 1878 година, а именно отъ Берлинскиятъ Конгресъ. Отъ тогава насамъ сърбите се явиха открити наши непримириви врагове. Ще покажа накъсо, какъ сръбските писатели отъ възражданието до 1878 год. не са нито намислювали за сърби на истокъ отъ Българска Морава и на югъ отъ Шаръ-Планина. Ще захвана отъ Вука Караджичъ...Той е първиятъ, който извади на видело въ 1822 г. неколко (27) български песни отъ Юго-Источна Македония (Разлогъ). Пакъ той първъ посочи характерните черти на българскиятъ езикъ, и то възъ основание на тие именно разлошки песни и на Мосхополскиятъ тетраглосъ (отъ 1770 г.) въ който българската частъ е писана на охридско-битолски говоръ... Раичъ, татко на сръбската история, счита изрично Косово-Поле за граница между Стара Сърбия и България. Г.Хаджич е напечаталъ една политическо-общественна "Речъ у свое време", гдето за делидбена линия поставя Българска Морава, Шаръ-Планина, Призренъ.Верковичовите "Народне песме македонских бугара" са печатани въ 1860 г. въ белградската държавна печатница.Важно е за насъ обстоятелството, че и видните днешни сърби, които сега търсатъ сръбство вънъ отъ означените граници, преди години не са нито помислювали за подобно нещо."

"Ще покажа само какъ сръбските царье и сръбските патриарси когато владеели Македония или частъ отъ нея, знаели и казвали, че владеятъ страна, населена съ българи.Ще видимъ още че и сръбските писатели и летописци считат Македония за българска страна.Силниятъ царь Душанъ съ право се титулира царь сръблемъ и блъгаромъ, защото владеелъ надъ западните (македонските) българи. Че Душанъ считалъ подвластното население за българско и че именно поради това той се наричалъ царь и блъгарома, вижда се още по-ясно отъ едно негово писмо до Венецианскиятъ дожь Андрей Дандоло, писано въ Серъ 1345 г. В това писмо Душанъ се титулира точно:"владетелъ на немалка часть отъ българското царство". Въ единъ сръбски летописъ на сръбските царье четемъ:"краль Стефанъ въ 1330 г. подчини Кюстендилските българи". Сръбските Ипекски Патриарси се титулиратъ патриарси сръблемъ и блъгаромъ, защото подъ нивно духовно ведомство се намирали северозападните български градове: Нишъ, Куманово, Скопье и др.Иеротей Рачанинъ, сърбин, иеромонах на манастира Рача, въ своето "Путашаствие кь граду Йерусалиму въ лето отъ рождь. Христова 1704" пише:"дойдосмо на Бугарску Мораву", и по-надолу:"И паки дойдосмо у Велес градъ бугарскьй". Михаилъ Константиновичъ отъ Островица, нарича Македония въ своите записки българско царство и българска земя. Титулира Крали Марка прилепски български князь. Старите пътувачи наричатъ го: comita Bulgariae, despota Bulgariae, rex Bulgariae, Prince of Bulgaria, Signor di Bulgaria.

"Не търсете Велика България, ами търсете целокупна България... Пътувачите отъ 15 в. насамъ изрично казватъ:"Морава дели България отъ Сърбия. Пресно ни е сетне въ паметъта какъ въ Нишъ, Лесковецъ и другите околни градове българщината цъвтеше до 1878 г. Нишката епархия е една отъ оние епархии, що най-рано се сдобиха съ български владици. Епископъ Викторъ Нишкий бе още въ времето на българскиятъ екзархъ Антима, а известниятъ дебранинъ Партений Зографский умре въ 1876 г. като български епископъ въ Пиротъ. Ще-ли види отсега белъ денъ българщината въ тая българска покраина?"

"Татко на сръбските претенции е именно Милоевичъ.До 1878 г. той съ своята теория е билъ токо-речи символъ за шовинизъмъ у самите сърби. Научни основания нема. Всичко се върши отъ държавни интереси. Очекваше се съединение съ сърбите въ Босна и Ерцеговина, за да излезнатъ оттамъ на Адриатическо Море. Въ 1878 г. тие две области минаха въ яки ръце, и те тогава обърнаха погледите си къмъ Бело Море. Едно нещо сърбите още се надяват да сполучатъ: то е - да направатъ отъ македонските българи особена македонска народностъ, та така поне да осуетатъ целокупностъта на България, която и ги плаши. Днесъ Македония не е лишена и отъ такъвъ родъ сръбска пропаганда. Население което вложило въ българската история - Кирила и Матодия, Климента, Наума и другите седмочисленници, Ивана Рилский, столица Охридъ, Охридска Патриаршия, първа искра на възражданието на българскиятъ народъ, първа печатница, първа книга на простонароденъ езикъ, едно глаголско азбуке, едно кирилско азбуке, единъ преводъ на светите книги, който има общославянско значение, богомилство, което има европейско значение - население което вложило всичко това въ българската история, било е и ще си остане каменъ на българщината."

[тиквешанка]

Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция - 1867 г. Макензи - Ърби

http://archive.org/stream/travelsinslavoni01mack#page/n8/mode/1up

http://promacedonia.com/gm_ai/index.html


"Изолацията на нещастниците — резултат до голяма степен от географското положение, е само една от бедите които славяните в Турция трябва да търпят. Те изнемогват от други, далеч по-големи, една от които може да се смята за изключителна. Нямаме предвид бедственото- им материално положение, нито дори политическото, подтисничество, защото те не са били, а и не са по-тежки от условията в някои християнски страни на Европа. Голямото нещастие на тези покорени народи се заключава в характера на техния покорител, в тъпото варварство на турчина-мохамеданин и тенденцията с управлението си да превръща във варвари и поданиците си. Славяните в Турция сега са управлявани от турци и гърци и са управлявани лошо — за съжаление фактите за това са очевидни. Поради географското си положение те са били на топа на устата на турското нашествие и все още са тъпкани от този османлия, за когото поговорката казва, че „където стъпи кракът му, никога не покарва стръкче трева".

"Вече споменахме че по географско разположеше Солун е български град. С други думи, той е едно от пристанищата на страната с население, говорещо славянски език, която се простира от Егейско море до река Дунав. Действително самият Солун е върхът на етнографската граница, която в тази част на Европейска Турция отделя славянското от гръцкото население. До известна степен тази граница съвпада със стария римски път между Солун и Охридското езеро. Въпреки това населената с българи земя се простира и на няколко мили южно от Виа Егнация, а гръцки колонии има и на север от него. В градовете населението е смесено, като част от него са османски турци. Другите гранични градове са Битоля, Воден и Енидже Вардар. Във всеки от тях живеят малко или въобще не живеят гърци. Обработването на земята е в ръцете на българите. Грижата на турския господар е само да заграби половината от добива, а откупвачьт на данъците е главният враг на трудолюбието."

"Енндже Вардар наброява около шест хиляди къщи - половината български, половината турски.Единствените гърци са учителят и владиката. Колкото до католическата пропаганда, двама български свещеници-униати сега служат в една стая, но се строи нова църква. Съзнавайки това, гръцкият владика прави всичко възможно, за да попречи на довършването на строежа. От Енидже Вардар до Воден имаше около шест часа път.Спряхме в хана на малкото селце Свети Георги, населено с българи, но с гръцко училище...Скоро стигнахме до място, засенчено от могъщи чинари, където се сбираха водите на няколко потока, и спряхме да се полюбуваме на гледката. Отгоре на скалата, в началото на водопадите, стоеше Воден, българският „град на водите".

"Охрид— не само необикновено красиво място, но и необикновено интересно за нас като града на „стоте моста" на стара България. Тук към края на Х век българският цар Самуил установил столицата на една наистина страшна монархия като предизвикателство срещу тогавашния византийски император.Няма да разказваме историята на тези походи, които накрая спечелили на Василий II зловещото име „българоубиец". След този бегъл поглед към българското минало, ще се върнем към днешното турско настояще, когато Охрид далеч не е толкова важен град като седалището на военния гарнизон — Битоля. Гърците, които не живеят нито в града, нито в селата, кроят планове да използуват богатите и лукави цинцари като защитници на интересите и езика им. Лукавият, досаден и раболепен характер на цинцарите в Турция отнема уважението, което иначе човек изпитва към тяхната проницателност и трудолюбие, докато добрината и честността на угнетените българи печелят съчувствие. В покрайнините на Битоля минахме покрай една църква, наскоро построена от българите. На половината път между Битоля и Прилеп обаче се пресича Черна река и с всяка стъпка на отвъдната страна гръко-цинцарският елемент отслабва, а българите все повече и повече вземат връх и в църквата, и в училището."

"Прилеп е град с шест-седем хиляди души население и място на голям ежегоден панаир. Ето защо той е най-процъфтяващият град в Южна България....Въпросното място е замъкът на Марко Кралевити, т. е. на кралския син Марко. Той се издига над град Прилеп и е една от редките по-големи старини от феодални времена, които могат да се намерят в тази част на Турция На върха на тази грамада лежат останките от стая, наричана от местните хора „Марковия кьошк", където според българските легенди Марко е седял и виждал отдалече всички — гости или врагове — наближаващи замъка му. Населението на града и селата близо до него е българско. Писмо от английския консул в Битоля ни осигури радушен прием в дома на. богат български търговец, където ни бяха предоставени две стаи.  Търговецът и семейството му търгуваха с тютюн, който расте в изобилие в Прилепското поле. Сериозният, едър стопанин на къщата са членове на едно семейство от петима братя, които ядат на една маса с жените и децата си, живеят в къщи с един общ двор под закрилата на една висока стена. Тези семейни сдружавания или задруги са нещо обикновено в България и сигурно облекчават християните при беззаконния режим на турчина. В Прилеп има три християнски училища — едно на цинцарите търговци, които предпочитат децата им да учат гръцки, другите две — на българите, които сами ги управляват и в които се занимават четиристотин ученици. Българските книги идват от различни места — Пловдив, Пеща, Виена..."

"Велес е изцяло български град. От четири хиляди къщи само хиляда са на турците и цинцарите.При такива благоприятни обстоятелства българите във Велес дълго след турското завладяване имали възможност да бъдат пазители на част от националното познание. Говореше се, че в един от манастирите са скрити ценни ръкописи. Изглежда, че за кратко време в града е имало българска печатница. Всичко това още веднъж потвърждава факта, който по-близкото опознаване на християните в Европейска Турция разкрива пред пътешественика, а именно, че най-ранните години на турското подтисничество не са били във всички отношения най-лошите и че за българите най-жестокото изпитание на издържливостта им са последните деветдесет години. Преди пет или шест години българското движение във Велес набрало достатъчно сили, за да заплаши със сериозни вълнения. Накрая по думите на самите хора „властите видяха, че българите никога няма да станат гърци и че никога няма да се споразумеят с гърците, така че успяхме да привлечен някои от консулите на наша страна, за да се запази спокойствието в областта. Оттогава ни разрешават да имаме църковна служба на нашия роден език и да отваряме наши училища." Главният учител на училището във Велес е свещеник, известен сред народа с учеността си. Бяхме донесли за него едно лично писмо, така че той дойде да ни види и ни разказа много за българското движение. Тук има и любопитен малък български манастир, за който се говори, че си заслужава да се види.Те заявиха, че в цинцарското училище имало тридесет—четиридесет ученици, а в двете български — около петстотин. Сред книгите, които пласирахме във Велес, беше и преводът на Стария завет на български език. Този превод е плод на усилията на американеца д-р Ригс. По инициатива на едно протестантско дружество преводът на Новия завет на български беше поет от Неофит Рилски, сегашния игумен на Рилския манастир."

[тиквешанка]

Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието - 1929 г., Стефанъ Аврамовъ

http://promacedonia.com/bmark/sa/index.html

"До учредяването на Екзархията Сърбия не бѣ подигала въпросъ за националностьта на македонския българинъ, а тъкмо напротивъ: мнозина нейни писатели възпѣваха Македония като чисто българска страна и населена съ българи. Следъ като Сърбия презъ 1877—78 година анексира Мoравската область и набързо съ огънь и мечь направи българитѣ въ тоя край „прави сърби”, стана по-алчна и обърна погледъ къмъ Македония. Отъ тогава именно тя почна тукъ да търси база за своята пропаганда."

"Планинската котловина, образувана отъ низкитѣ хълмове, които излизатъ отъ главната верига на Бабуна планина и пълнятъ коритото на рѣка Бабуна и отчасти това на рѣка Тополка, се нарича Азотъ (Азъ Коли или Бабунията). Азотъ се състои отъ следнитѣ села: Орѣше, Папрадище, Нежилово, Црешново, Капиново, Богомила, Теово, Бистрица, Оморани, Мокрени, Ораовъ долъ, Габровникъ, Мартулци, Поменово, Степанци и Согле.

Населеиието въ тѣзи села произхожда отъ старото славяно-българско племе „бързяци”, съ изключение на селата Орѣше и Папрадище, населението на които е отъ славяно-българското племе „мияци”; Согле — албанци, нарочно заселени отпосле, за да тормозятъ населението; а Мелница (както с. с. Горно и Долно Врановци — Велешко) сѫ „торбеши”. Торбешитѣ — днесъ помохамеданчени — сѫ сѫщо били богомили отъ племето „бързяци” преди похамеданчването имъ, което ще да е станало ррезъ XIV или XV вѣкъ. Въ противовесъ на родопскитѣ помаци, торбешитѣ признаватъ, че сѫ потурчени българи и сѫ запазили не само родния си езикъ, но и много богомилски, религиозни и др. нрави и обичаи."

"При все че тоя край е залесенъ, обаче поради липсата на удобни пѫтища и несигурностьта на търговскитѣ сношения населението не може да използува горитѣ и тъне въ непоносима сиромашия. Тази е и една отъ най-главнитѣ причини че населението почти отъ всички села на Азотъ ходи на гурбетъ въ България. Но най-голѣма емиграция даватъ селата Орѣше и Папрадище, отъ които почти цѣлото мѫжко население, годно за тежка физическа работа, дохожда въ България и се занимава изключително съ строителство на здания. Тѣ сѫ извънредно способни строители, на които този занаятъ е останалъ по наследство отъ тѣхнитѣ прадѣди — дебрани. Освенъ това пъкъ цѣли семейства отъ Орѣше и Папрадище, подгонени и заплашвани отъ сръбската пропаганда, напустнаха за винаги своитѣ бащини огнища и емигрираха въ България на постоянно мѣстожителство. Тѣхната колония въ София се обособи въ отдѣлно „Папрадишко-Орѣшко Миячко благотворително братство”, което функционира отдѣлно отъ велешкото братство."

"Почти въ всички села на Азотъ и останалитѣ села на велешката околия имаше основни училища и черкви, издържани отъ населението и подпомагани отъ Екзархията. Мнозина учители и свещеници въ борбата съ пропагандата за запазване народа отъ посърбяване, паднаха убити отъ агенти на пропагандата. Следъ войната, щомъ сърбитѣ се настаниха и станаха пълновластни господари на Македония, въ всички български училища и черкви се настаниха сръбски учители и свещеници и почнаха насилствено да учатъ и млади и стари да говорятъ и се черкуватъ на сръбски езикъ. Следъ Илинденското въстание, особено въ 1904 г,, когато въ тоя край се загнѣзди нелегалната сила на пропагандата, Азотъ стана символъ на смъртьта и гробница на стотици буйни ентусиазирани младежи придошли отъ всички краища, гдето се чува българска речь, да се борятъ срещу домогванията на пропагандата, която се силѣше чрезъ злато и куршумъ да прави населението „прави сърби”.Въ борбата съ четитѣ на пропагандата и нейния естественъ съюзникъ, турската войска, Бабунията стана Голгота за стотици беззаветено предани борци, които са изкачваха по стръмния ѝ пѫть и намираха своя жизненъ край. Едни падаха, други прииждаха, но всички умираха съ една единствена мисъль, какъ по-скоро да се унищожи сръбската пропаганда."

"Презъ 1902 година Сърбия, подкрепена дипломатически отъ Австрия и Русия, съ съгласието на Високата Порта поиска отъ последнята ферманъ за сръбски владика въ Скопье. Поради това дръзко сръбско искане, българскиятъ народъ отъ Македония и Княжеството единодушно изрази своето възмущение въ редъ митинги противъ фаворизацията на Сърбия. Тия протести останаха гласъ въ пустинята, защото така диктуваха интереситѣ на Австрия и Русия. Последнята, съ една остра нота предъ правителството на Д-ръ Данева го принуди да разтуря македонскитѣ братства и комитети въ Княжеството, заплашвайки го съ репресии. Въ знакъ на покорность къмъ Русия това нейно искане се изпълни. Съ рѫкополагането на Фирмилияна въ Скопье, гдето нѣмаше никакво сръбско население, се нанесе чувствителенъ ударъ върху българщината въ тоя край."

"Нелегалната сила на сръбската пропаганда напълно използува момента, когато Стефанъ Димитровъ и Иванъ Наумовъ Алябака бѣха въ много обтегнати отношения и по единъ смѣлъ начинъ се настани необезпокоявана отъ никого. Порѣчието съ своитѣ буйни гори и балкани стана добъръ приютъ за Григоръ Соколовъ и другаритѣ му, които отъ него създадоха главна база на пропагандата. Последнята поради невежеството на селската маса, намѣри почва въ тоя край, обаче хищниятъ погледъ на Григоръ Соколова се бѣ спрѣлъ на Бабуна планина. Азотъ стана прицелната точка на пропагандата. Последнята, за да постигне своитѣ цели, почна да предлага на учителитѣ, свещеницитѣ и по-влиятелнитѣ селяни въ тоя край месечни заплати за да станатъ нейни агенти. Мнозина отъ по-буднитѣ организационни деятели се намѣриха предъ алтернативата, или да приематъ, срещу злато да станатъ агенти на пропагандата, или да останатъ непокварени членове на ВМРО и умратъ, като македонски българи.Тѣ съ твърдость и достойнство запазиха своята честь и име и, впоследствие паднаха отъ куршумитѣ на пропагандата.Пропагандата безспирно пръскаше въ изобилие злато за посърбване на българското население въ Азотъ. При това, пъкъ като се вземе въ съображение, че една малка Сърбия тогава не можеше да пръска такива грамадни суми за пропагандата си, които надминаваха редовния ѝ бюджетъ, то по всичко личеше, че тукъ майсторски пипаше „любвеобилната” напѫтствена рѫка на леля Австрия, която тикаше стремглаво Сърбия къмъ Вардарската долина, съ единствената цель да отклони последнята отъ претенциитѣ ѝ за Босна и Хърватско."

 
"Въ октомврий 1912 година сръбскитѣ войски окупираха града Велесъ и околията. Още въ медения месецъ тѣ почватъ да се проявяватъ като завоеватели, даже и по-груби и по-жестоки отъ турцитѣ. Сръбскитѣ офицери и военни власти, влизайки въ сношения съ гражданитѣ на Велесъ, виждатъ, че тѣ се чувствуватъ съ високо национално българско съзнание и че проявяватъ националнитѣ си чувства безъ ни най-малко да се плашатъ отъ окупационнитѣ сръбски войски. Това никакъ не се харесва на сръбскитѣ военни власти, а особено на сръбския майоръ Воинъ Поповичъ. Военнитѣ власти започватъ да викатъ на групи гражданитѣ и да имь се заканватъ, че скоро ще дойде време, когато не ще могатъ да проявяватъ своята националность, защото въ близко време ще трѣбва да станатъ чисти сърби. Обаче, всички тия закани на военнитѣ се посрѣщатъ съ негодование отъ гражданитѣ. Но при все това, голѣма часть отъ гражданитѣ, особено мислещата интелигенция, виждайки, че сърбитѣ се загнѣздватъ въ Велесъ, схванаха, че тая война ще ги освободи отъ турското робство за да подпаднатъ подъ ново и много по-тежко робство. И открито почва да се говори между гражданитѣ, че е по-добре турцитѣ да ни владѣятъ отъ колкото брачата сърби."

[тиквешанка]

Спомени на Д-ръ Христо Татарчевъ - 1928 г.

http://promacedonia.com/bugarash/mg_ht/index.html

"Роденъ съмъ въ Ресенъ на 1869 г., 16 декемврий, отъ родители Никола Татарчевъ и Костадина. Първоначално образование получихъ въ Ресенъ на български...Отъ Берлинъ заминахме право за Цариградъ, гдето издържахме колоквиумъ. Съ съдействието на лѣкаря на султанъ Хамида, съ когото случайно се запознахме, бѣхме на селямлъка, гдето се случи и Стамболовъ. Следъ триседмично стоене издържахме въ университета при професори, повече гърци, сериозенъ колоквиумъ — издържахме на французки и на нѣмски почти по всички предмети съ изключение на естественитѣ предмети. Изпитътъ трая на всѣкиго повече отъ 3 часа. Не остана предметъ, по който да не ни изпитваха. Ние бѣхме първитѣ българи които държахме колоквиумъ."

"Въ Солунъ намѣрихъ българското общество раздѣлено на два лагера отъ предишнитѣ борби, които се бѣха водили на чело съ Величкова — противъ и за екзархията, главно противъ нейния стремежъ да централизира черковно-общинскитѣ работи въ свои рѫце... На 1893 год. презъ ваканцията се решихъ да обиколя една часть отъ Македония, съ цель да изуча положението на страната и главно на българщината...Българското население, било градско, било това, що идваше отъ вънъ, произвеждаше тягостно впечатление съ простотата си и съ измѫчения си видъ на страдалецъ. Животътъ му бѣше много беденъ безъ необходимитѣ минимални условия за да се подържа народното здраве. Отъ друга страна контрастътъ между положението на българина и положението на турцитѣ, гърцитѣ и евреитѣ още повече усилваше негодуването ми отъ тоя редъ на нѣщата. Това ме принуди да пожелая да излѣза да обиколя страната, за да изуча по-непосрѣдствено истинското състояние на народа ни въ Македония."

"Тръгнахъ за Гевгели (презъ лѣтото 1893 г.), гдето престояхъ два дена, оттамъ въ Дойранъ, сетне въ Костурско, Струмица, Радовишъ, Щипъ, манастира Св. Пантелеймонъ, Кочани, Кратово, Куманово, Скопье, Велесъ и обратно въ Солунъ. Обиколката трая около три недѣли.Икономическото положение на по-виднитѣ бѣ сносно, но народната маса се указа бедна. Гръцкото население още на пръвъ погледъ засѣняваше българщината, разбира се, въ центроветѣ, гдето имеше гърци."

" Не следъ много изново Груевъ ме посети и този пѫть вече по-прямо заговорихме за дейностьта, която ни предстои като на българи за да се подобри политическото състояние на народа ни. Стана дума вече да се привлѣкатъ и други другари, като се сондиратъ по тия въпроси. Груевъ се натовари да стори това. На 23 октомврий 1893 год. става първата среща на тоя по-широкъ крѫгъ хора въ стаята на книжарина Иванъ Хаджи Николовъ въ ул. Челеби-бакалъ. Присѫтствувахме азъ, Груевъ, Попъ Арсовъ, Хаджи Николовъ, Андонъ Димитровъ, Христо Бостанджиевъ (отъ Гумендже, тогава учитель въ първоначалното училище, сетне секретарь въ митрополията; той загина заедно съ архимандрита Евлогия въ 1913, хвърленъ отъ гърцитѣ въ морето.). Само тѣзи шестима се бѣхме събрали. Тукъ вече се размѣниха мисли върху бѫдещата политическа работа, като всѣки единъ отъ насъ ще се старае да влияе върху други лица и да ги привлича, да се подготви една организирана обществена дейность."

"Въ началото на 1904 год. презъ праздницитѣ пакъ казанитѣ шестима души се събрахме преди Богоявление въ стаята на Андонъ Димитровъ (срещу кѫщата сега на братя Дамянови, бившия български пансионъ), за да туримъ вече началото на една революционна организация. Разисква се на дълго върху цельта на тая организация и по-сетне се спрѣхме върху автономията на Македония съ предимство на българския елементъ. Не можехме да възприемемъ гледището „прямо присъединение на Македония съ България”, защото виждахме, че туй ще срещне голѣми мѫчнотии поради противодействието на великитѣ сили и аспирациитѣ на съседнитѣ малки държави и на Турция. Минаваше ни презъ ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини съ България. Като се установихме върху цельта на нашата организация, въ сѫщата среща се заловихме да изработимъ устава на организацията. Имахме на рѫка единъ томъ на „Запискитѣ” на Захария Стояновъ и отъ тѣхъ взехме за образецъ устава на „Българския революционенъ комитетъ.” Натоварихме Попъ Арсова възъ основа на тоя уставъ да изработи проектъ за нашия уставъ. Тогава вече се конституира съгласно съ приетия уставъ първиятъ Централенъ комитетъ, като избрзха мене за председатель, а Дамяна Груева за секретарь и касиерь."

"Презъ сѫщата 1904 г. на 15 августъ стана освещаването на новопостроената българска църква въ Ресенъ отъ владиката Григорий и тамъ стана първиятъ революционенъ конгресъ, гдето бѣха дошли 12 до 15 души делегати отъ мѣстнитѣ комитети. Тамъ бѣхме азъ, Груевъ, Пере Тошевъ, Лозанчевъ, Георги Пешковъ, Александъръ Чакъровъ и др. Три дена подъ редъ въ нашата кѫща се продължиха заседанията. Делегатитѣ дадоха отчетъ за състоянието на организацията. Следъ конгреса Централниятъ комитетъ усѣти нужда да се изработи и единъ вѫтрешенъ правилникъ за рѫководство на мѣстнитѣ революционни комитети. На Хаджи Николова се възложи да съчини правилника, който до края на сѫщата година биде приетъ отъ централния комитетъ, все въ сѫщия съставъ на шестимата, въ окончателенъ видъ."

[тиквешанка]

От другата страна на медала - Геноцидът над македонските българи в Титова Югославия, Д-р Аспарух поп Исаков, български общественик, седми по ред президент на централния комитет на Македонската патриотична организация

http://promacedonia.com/ai/index.html

Сканове  http://www.scribd.com/doc/29422015/%D0%9E%D1%82-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%94-%D1%80-%D0%90%D1%81%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%83%D1%85-%D0%BF%D0%BE%D0%BF-%D0%98%D1%81%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2-1979

http://www.macedonian.org/About/history_isakov.asp


"Нашето семейство отдавна е живяло в Емборе, Кайлярско, южна Македония. Когато идва края на многовековното турско владичество в 1913 год., целият наш край е очаквал да настъпи свобода. Но вместо туй, установи се ново по-тежко робство - гръцкото. Започва известното на всички ни прогонване на местното българско население, на първо место неговата интелигенция и духовенство. Когато в нашето градче са се зачули гърмежите от към близкото село Палеор, нашите са разбрали, че опасността е вече съвсем близка и сериозна. В Палеор е била нападната къщата на българския учител Киров от четата на гръцкия капитан Фуфа.  Баща ми, учител, бе решил семейно да напусне родното место. Пристигат в България, където от 1913 до 1930 год. живее цялото ми семейство, в село Махалата, Плевенско. Там аз съм роден на 12 януари 1914 год., останалите мои братя и сестра са родени в Емборе. Когато голяма част от Македония бе вече под българска власт в 1941 г., заминах на общинска служба в гр. Прилеп. Към края на 1943 г. бях назначен за секретар на градската община в Прилеп. А след една година, при установяване на комунистическата власт, насила искаха да прибавя към фамилното ми име окончанието СКИ, но аз решително отказах.Виждайки, че трудно се работи при комунистическото управление, което допускаше и много несправедливости - вън от липсата на разбиране по редица въпроси - реших да замина за Загреб."

"В Югославия останах до 22 септември 1958 г.На книга държавата е разделена на шест републики. Но и без да притежавате наблюдателно око, лесно се схваща, че се върви към все по-голяма централизация. Старанието е уж да се нарича югославизъм това централизиране. Обаче всъщност сърбизмът се чувствува най-задоволен от това положение; той най-вече успява, заздравявайки привелигированото си положение в цялата държава.  Като метод на управление първо место държи терора. Впрочем, вън от него и не се вижда нищо друго; защото всичко почива на базата на насилието, което е въведено в система от партията и - бих казал - научно се прилага във всички области на обществения и човешкия живот. Без насилието, без терора, всичко в Югославия би рухнало в 24 часа.  Комунистическата партия полага много старания, за да подготви младежи с концепции за обща югославска държава. Тези младежи са отравяни с пропаганда. И в македонската област на тях се дават редица улеснения за летуване, за обучение и пр. И до сега още титовци самохвално говорят: "У нас народите имат даже право да се отделят от общата държава, стига да искат това". Но Бог да е на помощ на оня, който би се осмелил даже да помисли за отделяне..Все в духа на насилието бивахме вдигани и ние, студентите, да градим железопътни линии, да посещаваме разни събрания и конференции, митинги, паради, демонстрации и безброй други "народни прояви". Това ни участие бе таксувано като "доброволно". Лично съм участвал в градежа на линията "Бръчко - Брановичи". Работихме без почивка под бдителното око на старателни комунисти. Под "народна власт" те означаваха себе си и тайната полиция (УДБА)."

"В така наречената Вардарска Македония фактически командва Белград. Партизаните, които слезнаха от планините подир оттеглянето на българската войска, имаха силно желание да се представят като освободители. Но всъщност само те и ограничен брой техни близки вярваха в думите им; защото всекиму бе ясно, че те действат заедно със сърбите, които не мислят доброто на Македония. Освободители не започват с убийства, а само завоеватели. Онова, което най-много смущава и най-много мразят "народните вождове" Тито - Ранкович - Темпо - Лазо е българщината в Македония. В Прилеп с "процес" бяха осъдени на смърт и екзекутирани петима души, между които "Мамин Кольо" и стария заслужил войвода Милан Гюрлюков, който пред титовия съд е казал, че ако трябва да умре, ще умре като българин. На 10 години бяха осъдени: Стефан Танчев и търговците Сапунджиев, Борис Попев, Зойчев, Методи Кьофкаров и др. За Ресен и Велес се знае, че там са убити - и на двете места - по около четиридесет и пет души граждани. Чухме за избивания в Куманово, Скопие. Едва ли има околия, където да не са извършени убийства от "освободителите". Но затворените хора бяха навсякъде много. Изпратените в концентрационни лагери - още повече, с хиляди."

"От началото и до сега най-набелязаното държавно учреждение в цяла Югославия, но особено в Македония, е УДБ-а, тоест тайната полиция. Тя е всъщност всичко. В Югославия тя е абсолютен господар, безотговорен тиранин. По общо признание, тя се проявява най-жестоко в Щип. Може би това се обяснява със старата белградска политика на смазване на българщината в Македония. Главната задача на титовата власт е да преследва българщината. Новоскалъпения език постоянно се сърбизира. В Скопйе и Куманово вие слушате по улицата много хора да говорят сръбски; това са главно пришълци от Сърбия - чиновници, офицери и сърбомани от миналото. Властите това търпят с удоволствие, докато биха закарали в полицията всекиго, който - от местните хора - си позволи да приказва на български книжовен език. На места някои чиновници чисто и просто заповядват на хората да говорят сръбски в учрежденията. Когато някой направи забележка, че в казармите, пък и в училищата, често се употребява сръбски език, таксуван е като "шовинист", "рушител на братството и единството". Специално офицерството в Македония, състоящо се от черногорци и сърби в мнозинството си, е разсадник на сръбския език. Всички сърби продължават да гледат на Македония като на южна Сърбия. За никого не е тайна, че се гони българската народност. Всеки знае, че титовата "македонска" република е само тактическа мярка за посърбяване на народа ни."

"Един измежду онези, които систематически се стараят да вмъкват в езика ни сръбски думи е Корубин, чието име често се среща във вестник "Нова Македония". Грижите на властта, както вече споменах, са насочени предимно към младежта. Затова и шпионажа е доста бдителен в средата на ученици и студенти. Много процеси на ученици ставаха из Македония - обвинявани предимно като ВМРО-висти. Много младежи биваха смазвани от бой; други лежаха с месеци из затворите. Разните "народни" манифестации се устройват главно за заблуждаване на външния свят. В Македония и децата знаят, че народа е против властта. Когато някой ми казваше, че "македонска нация" е съществувала от всякога, аз изваждах от джоба си вестник "Нова Македония", излизащ в Скопие, и посочвах печатани там статии от комуниста Димитър Влахов, в които той говори, че македонския въпрос се е появил на сцената едва след Берлинския конгрес, тоест след 1878 г. и че до тогава е бил на лице само общия български въпрос. Забраната на българската книга в Македония сме си тълкували като проява на познатия сръбски шовинизъм, който е променял боята на козината си, може до нейде и кожата си, но характера му е останал стария. Тоя шовинизъм е станал по-еластичен в тактиката си, като е запазил напълно целите си. Против България много се пропагандира, специално в Македония. Твърде много се е коментирало избиването на петимата студенти в Струмица от УДБА. Никой не вярва, че били избити при бягство. Избила ги е направо УДБА. Знаехме, че на УДБА изобщо не е приятно хора от Македония да отиват към Загреб. Драго и е ако се отива в Белград. Знаехме, че и Лазо Колишевски, както и други негови приятели, са били сръбски възпитаници от времето на Жика Лазич."

"На 21 април 1951 г. и аз бях арестуван. Помолих ги да ми дадат писмения документ, с който се нарежда моето арестуване. Показаха ми един лист, на който видях своето име, а по-доле и четирите букви В. М. Р. О. Друго не можах да погледна, а и не трябваше. Направиха ми най-подробен обиск и след като отделиха от моя багаж един куп книги, повечето от които на български (книжовен, бел. на изд.) език, но без никакво противоюгославско съдържание, наредиха ми за тръгване. Стигнахме до канцеларията.  Вписаха ме в приемната книга и ме предадоха на един много висок. Последният, след като ми даде едно одеало, една лъжица и едно канче за храна, ме отведе на първия етаж и ми посочи една килия за сам човек. Когато влязох в нея, той бързо и със страшен шум удари вратата и я заключи.Още първия или втория ден бях повикан на разпит...Бях веднага върнат в килията, където в продължение на 90 дни ми сервираха най-различни "уроци по искреност и превъзпитание". Косата ми бързо побеляваше и опадаше. Физическите сили вече ме напускаха и аз лежах по цели дни в полусънно състояние. Онова, което още съм чувствал в полусънното ми състояние е било мъчителния глад и болезненото очакване да чуя отключването на желязната врата в ходника. Усилията на изследователите бяха насочени към това: да ме заставят да призная точно така всичко, както те са го нагласили. Аз им давах обяснения по всяка точка от обвинението, чрез които падаше самото обвинение. Но всичко това не се харесваше на удбашкия референт, който гневно ставаше от своя стол и викаше: "ВМРО-вист, бандит", ме изблъскваше с юмруци по главата чак до вратата, където нареждаше на ключаря да ме отведе, посочвайки с пръст към карцера. Мизерната храна, липсата на въздух, постоянната тъмнина и безсъние сломиха и последните ми сили. Отечеността на тялото ми, особено на колената и стъпалата ми, се увеличиха толкоз, че и широките ми туристически обувки бяха станали тесни. Аз бях почти полумъртъв и единственото, което ме утешаваше, бе че по-нататък каквото и да се случи, сигурно ще бъде по-добро от настоящето... След шест месечно следствие получих обвинителния акт...Съдебният процес бе определен за 18 октомври 1951 г. В полицията поискаха да запишат името ми с окончание на "... ски". Възпротивих се. Никой от нас, впрочем, не бе питан като какъв иска да се запише по народност - в съда и при следствието. Те направо ни записваха като "македонци по народност". Също както не бяха питали и народа, а го записваха по тяхно усмотрение "македонски".От разпитите ни, от побоищата, от обвинителни актове и пр. става очевидно до каква степен титовата власт се бои от идеята за независима Македония. Мен осъдиха на година и осем месеца строг затвор. Отведоха ме в "пролазната соба" - стая, в която биваха събирани затворниците преди непосредственото им заминаване за определените им затвори във вътрешността. През нощта бяхме строени в малкия двор на затвора. Вързаха ни двама по двама със синджири, наблъскаха ни в "черната марица" (голяма удбашка черна кола без прозорци) и ни отведоха на гарата, където бяхме натоварени в определен вагон. Още същата нощ пристигнахме в Окучани, от където колоната от тридесетина души в снежната и студена януарска нощ се отправи към новото ни, може би още по-грозно местожителство - Стара Градишка."

"Сега, бидейки на свобода, радвайки се на благородно гостоприемство и приют, който ми даде Америка, мога с по-спокоен поглед да направя една обща оценка на положението в тази страхотна тъмница на народите, наречена Югославия. Още със стъпването ми на свободна американска земя, като вливам своите скромни сили и познания към силите народни на този континент, присъединявайки се към МПО, за да се води общонародно борбата, всеки ден, всеки час, всяка минута - до последна, пълна победа. Нека всеки новодошъл, без разлика какви страдания е преживял, огледа насаме собствената си съвест, разчовърка душата си и се запита дали е дал всичко, което може: сили, енергия, труд и пожертвувания за народното ни свято дело. И ако не го е дал, ако има съвест, сърце и съчувствие, да не чака да бъде повикан, а да работи не за един - два дни, а всекидневно, всекичасно, всекиминутно, тъй да се каже, за най-великия идеал на човека: свободата."

[тиквешанка]

МОИТЕ СПОМЕНИ - 1929 г., ГЕОРГИ БАЖДАРОВ

http://promacedonia.com/gb/index.html

"Роден съм бил на 8 февруари 1881 г., в с. Горно Броди, Серско...Обичам да отивам на училище. И понеже нямаше българско училище, след въстанията турците и гърците в Сяр го бяха затворили,  отивах един месец в гръцко. Научих азбуката, запомних няколко гръцки думи папагалски, без да зная що значат. Отвори се обаче българското училище пак и отидох там. Свърших с отличие. Свидетел бях като ученик в началното училище на борбите между екзархисти и гъркомани за владение на черквите и училището, за въвеждане църковно-славянските и български книги в черквата. В Сяр, в четвъртокласното училище, по-ясни спомени и със значение ми оставиха Д. Т. Страшимиров, който ми бе директор една година, и ни четше една вечер в пансиона стихотворения от Христо Ботев, като правеше и характеристика на поезията му; Христо Матов ни преподаваше по български език."

"От Струга се върнахме в Охрид на чунове по езерото. В Струга гостувахме у Матови, в Охрид у Иван Групчев, в Ресен у Казепови. В екскурзията участвахме М. Матов, Хр. Силянов, Георги Тодоров, Андрей Казепов и моя милост. Отлично впечатление ми направи българското население с високото си национално съзнание и с природната си интелигентност, събуден народ. След това вече не ми се отдаде да отида в Охрид, тази общобългарска светиня, старините на която ми направиха силно впечатление, и най-много черквата "Св. Климент" с плащеницата от Андроника Палеолога."

"Назначен бях учител в с. Крушово, Демирхисарско...Село Крушово бе доста голямо - около 500 къщи, от който 5-6 турски, 5-6 влашки, стотина гъркомански - българи патриаршисти, и останалите - около 400 българи екзархисти."

"Нищо по-скръбно и по-пакостно от това, синовете на една поробена земя, тези, които са се обрекли в жертва за нейното освобождение, да се делят на лагери! Не споделих радостта на някои от другарите за победата. Тежко ми беше, тъжах за погиналите - те можеха да се пожертват в борба с поробителя на Македония, а не в борба с македонски революционери. Не бе първо това дело на братоубийство. Вече бяха станали подобни сражения между върховистски чети и чети на Вътрешната революционна организация в Джумайско, Петричко и Малешевско. Печални страници в историята на македонското освободително движение, страници на взаимно изтребвление се записаха с кръв по полята и горите на родната земя. Сякаш зъл демон си бе поставил за цел да наостри братя срещу братя, еднакво готови да се пренесат в жертва пред олтаря на отечеството. Този зъл демон, използвайки широко клеветата, уличните клюки, човешките страсти и слабости, толкоз по-големи, колкото е по-ниско културното развитие на един народ, използвайки и неосведомеността на мнозина добри родолюбци в България върху онова, което е направено и което се върши в самата Македония, може би потрива ръце при разгарящата се вражда и пролятата кръв..."

"Отидохме в Лехово, голямо, чисто българско село. Твърд и здрав народ. Ръководител е свещеник Стоян, интелигентен, млад, патриот."

"Баща ми бе много кротък човек, истински християнин, зло никому не бе сторил и не желаеше да стори. Като стане от сън, ще се измие и право пред иконата, да си направи молитвата. Вечер, преди лягане, същото. Преди всяко ядене и след ядене - кръст и молитва. Той имаше лошо мнение за комитите като харамии и разбойници. Разбира се, той знаеше, че неговият син, с когото се гордееше още когато той бе дете, защото казваше апостола в черквата, не ще да е от хайдуците. Заплака, като ме видя - препасан с патрондаш, с пушка, револвер, кама. Какво си каза горкият ми баща: "Аз на него да се надявах да прекарам леки старини, пък той взел пушка с царщината да се бори, а следователно всеки ден изложен на опастност да бъде убит!" Оставих да си поплаче и после му дръпнах една проповед, че ние се борим за вяра и народност, за християния и българщина и че който от нас падне убит, той става светец. Нали и светците са се удостоили с Божието благословение за подобни подвизи. Там му напипах гъдела: Баща ми се утеши и даже ми даде благословията си, та какво даде Бог."

"Илинденското въстание бе удавено в кръв и задушено с огън. Сам лично не веднъж съм се намирал в мъчителни, тежки, опасни положения. Но този ден аз плаках горчиво. Плаках не за погиналите през въстанията и войните, те изпълниха геройски дълга си, те оставиха на поколенията един нетленен и ненакърним с нищо морален капитал, проявата на най-възвишения патриотизъм, на най-голяма обич, до саможертва спрямо близките си, т.е. спрямо сънародниците си, братята си от българската фамилия, българската нация. Българската нация е българската фамилия за човечеството. Плаках за тези, които бяха дигнали оръжие срещу своите, когато врагът нахлуваше в земите, населени с българи; плаках и за тези, които изпитваха вече всичкия ужас на победените; плаках и за бъдещето на този през вековете народ-мъченик. Vae victis! Горко на победените! Те самите, честта им, имотът им, животът им, здравето им, всичко тяхно са на милостта на победителя. И ако той остане в завладяната земя години, векове понякога трае положението на морална униженост, на материален гнет, на политическо насилие за победените...за тях аз плаках в този ден - 29 септември 1918 година. Други ще кажат в бъдеще, след основни изучвания на историческия материал, дали трябваше да се сключи това примирие, което обрече на плен почти цялата българска армия, без да бъде сразена. Новият погром бе по-голям от този след междусъюзнишката война. Първата постъпка, която направихме, бе да се яви една комисия  пред г-н Мърфи, управляващ легацията на Северноамериканските Съединени Щати, и да го моли да се застъпи пред правителството за Македония. Понеже сърби и гърци оспорват, че болшинството от македонското население е българско, казахме да се окупира страната от войски на незаинтересовани държави и да се направи плебисцит. Изслуша ни човекът с внимание, каза че ще рапотира за исканията ни, но ни се видя като че сам не вярва в успеха на акцията ни."

"В 1913 г. Сърбия и Гърция изгониха всички учители, свещеници, лекари, адвокати, а това значи цялата българска интелигенция. Народът остана без ръководители. Народ без интелигенция е като труп без глава. След погрома от 1918 г. положението в това отношение се влоши. Избягаха и малкото останали по-рано интелигентни лица в Македония под гръцко и сръбско владичество и всичко по-будно бе избито или се спаси с бягство в България. Пак значи народът бе обезглавен, пак имахме членове на ВМРО, но не бяха споени те чрез местни, околийски и окръжни комитети в организационна мрежа. Оцелелите войводи и четници бяха избягали в България...Видя се, че въпреки принципите на Уилсона не ще се позволи политическото обединение на българския народ и се връщаме към автономията. Искрено, защо не? Щом този е начинът да се запази българската народност, пък и другите народности в Македония и щом при автономията все пак ще могат да се развиват по-безпрепятствено културно и политически, отколкото под чуждо владичество, разбира се, че най-искрено приемаме автономията. А за присъединение на Македония към България бяха и Н. Юруков, който бе подписал в 1913 г. една петиция до българското правителство заедно с други костурци за присъединение към България и д-р Хр. Татарчев, който в една своя реч в Крушово, по случай 15-годишнината на Илинденското въстание  2 август 1918 г., се бе изразил, че автономията била като етап за присъединение. За присъединение бяха и Антон Димитров, и Славчо Ковачев, и Иван Снегаров..."

"Есента 1922 г. предстоеше да се свика конференция в Лозана с представители на Великите сили победителки и на воюващите страни, за да се замени Севърския договор за мир с нов. Понеже в тази конференция ще се решаваха и балкански въпроси - Централният комитет изпрати един меморандум до министър-председателите на Великите сили. Меморандумът бе написан от мене: "...Македония в своите естествени географски граници - на изток р. Места и Родопите; на север Рилският масив, Осоговските планини, Скопска Черна Гора и Шар планина; на запад Албанските планини и р. Черни Дрин; на юг р. Бистрица и Бяло море - има население 2 301 767 души. Тя е населена с разни народности, както следва: българи - 1 095 355 или 48 % от цялото население, турци - 541 615 или 23 %, гърци - 253 366 или 11 %, албанци - 184 315 или 8 %, власи - 77 365 или 3.4 %, цигани - 43 370 или 1.6 % и евреи /с разни други/ - 106 360 или 5 %..."  Меморандумът през декември бе публикуван изцяло в излизащия в Женева вестник “Z’Action Radikale”. Към този меморандум имаше приложено едно изложение върху положението в Македония след Букурещкия и Ньойския договори за мир. Част от това приложение е поместено във в. “Македония”, бр. 270 от 13.12.1922 г."

"Гърците и сърбите още през първата година на владичеството им, 1914 г., закриха всички български училища, за да сърбизират и погърчват децата в Македония чрез свои сръбски и гръцки училища. В тях беше им най-голямата надежда, за да денационализират Македония. За да спасим младежта от това зло, да подпомогнем родителите, простички хора в това отношение, решихме да образуваме от учениците в горните гимназиални класове и от студентите от вътрешността - Македонска Младежка Тайна Революционна Организация. Пръв дадох за това идеята аз. Писах на Т. Александров за това и той одобри мисълта ми. Приготвих и устав на ММТРО, който също пратих за утвърждение от Централния комитет. Уставът бе съставен и утвърден през зимата на 1922 г. и оттогаз  си води началото ММТРО."

[тиквешанка]

ИЛИНДЕНЬ 1903 г. - Лазар Томовъ от Годлево, Пиринска Македония, Юний 1941 г.

http://www.scribd.com/doc/26998679/Illustration-Ilinden-1941-Book-6-Godina-XIII-July

"На 1893 г. група буйни, млади хора се събрали въ Солунъ, скришомъ, уединени и подъ закрити врата турили основата на В.М.О.Р.О., като дали помежду си обещание да бъдатъ верни и да работятъ за свободата на Македония и Одринско. Само 10-години беха достатъчни идеята за свободата да обхване всички краища на страдалната ни родина. Като най-могъщъ изразъ на тази подготовка къмъ бунтъ срещу тиранията бе илинденското възстание 1903 г. възвестено съ позивъ къмъ населението отъ щаба въ с. Смилево (Битолско). По подвизи и жертви по героизъмъ и упоритость Илинденската епопея няма равна на себе си въ историята на освободителните борби.

Изминаха се вече 38 години отъ този великъ подвигъ на македонските и тракийски българи, но споменътъ за него е все тъй пресенъ, все тъй ободряващъ и въ моменти на радостъ или скръбъ ще си спомняме съ гордость и големъ възторгъ за най-големото дело на своя духъ, на своята воля и енергия.

Илиндень - това е една славна приказна история; Илиндень - лъчезарна звезда, която високо надъ насъ блести и посочва пътя по който трябва да вървимъ, за да служимъ на своя родъ и родина. Илиндень не е дело на шепа луди глави, а на целъ народъ - мъже, жени и деди, богати и бедни, прости и учени, въодушевени отъ единъ идеалъ - свободата на родината.

Въ цела Македония и Одринско робътъ вдигна оръжие срещу вековното турско иго и реши да се бори и да извоюва по-сносенъ животъ. Всички краища взеха участие. Тамъ въ Странджа планина, тамъ по дивния Пиринъ, тамъ въ Беласица, Шаръ и Плачковица единъ зовъ се слушаше - свобода или смърть.

Най-главното огнище на борба беха югозападните покрайнини на Македония. Сигналътъ се даде въ Смилево, но съ страшна сила се прояви въ Крушово, Битолско, Охридско и др.
Ето фактите що говорятъ:
1.Битолската область - отъ 2 августъ до 23 окт. станали 150 сражения, паднали - 746 възстаници.
2.Въ Солунската область -  отъ 2 августъ до 23 окт. станали 38 сражения, паднали 109 борци.
3.Въ Скопската область - за същото време станали 15 сражения, паднали 93 възстаници.
4.Въ Одринската область за времето отъ 6 августъ (Преображение) до 28 октомврий - 36 сражения, убити 56 възстаници, но много повече  избити отъ мирното население - жени, деца и мъже.

Презъ целия периодъ на възстанието извършени са 14 атентати, взели участие въ борбата 20 хиляди борци въ 239 сражения срещу 150 хилядна султанска армия въ цялата революционна область. Къмъ края на ноемврий възстанието бе потушено. Населението бе оставено на произвола на съдбата.

Но за слава и честь на борящия се български народъ, духомъ той не отпадна, не прокля своите водачи, а ги приюти и запази. Даме Груевъ остана съ своите другари между народа и съ него сподели скърби и радости презъ тежката настъпила зима. Свободата не дойде, но делото на Илинденци продължи, борбата за свобода не угасна.

Свободните братя не останаха глухи на тази величава и продължителна борба и въ войните отъ 1912 и 1915 г. дадоха хиляди свидни чада въ жертва за освобождението на своите братя - роби. Краятъ на войните бе фаталенъ за българския народъ, въпреки тежките жертви. Въ Букурещъ и Ньои той бе разпокъсанъ и ограбенъ. Но следъ 25 години на тежки изпитания и унижения правдата възкръсна - Македония и Тракия са вече свободни. Делото на илинденци не угасна. То бе предвестникъ на получената свобода. Дадените жертви, изобилно пролятата кръвь бе залогъ, бе веченъ протестъ срещу похитителите на свободата ни сърби и гърци.

Илинденци, останалите живи борци, въ продължение на 1/4 векъ упорито и ясно се бореха и повтаряха песеньта на героите за свобода, за сносенъ животъ и за по-светли дни.

Вечна слава на всички паднали борци въ героичните борби за освоб. на китната ни родина.
Вечна слава на падналите германски и италиански чада въ войната които счупиха веригите на робството и лъчите на свободата озариха нашите братя, които 25 години пъшкаха подъ най-тежко иго.
Да бъде вечна свободата. Всички дружно, единни да градимъ велика и обединена България."
Л.Томовъ

Лазар Томов Крайнов - български общественик и революционер, деец на ВМОРО, председател на Серския окръжен комитет,от 1930 година е подпредседател на Илинденската организация, а между 1939-1944 година е неин председател, участва в дейността на македонските братства, в 1925 г. влиза в редакцията на „Илинден",публикува статии в "Илюстрация Илинден", участва в подготвянето и издаването на Албум-алманах „Македония“...

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80_%D0%A2%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B2

[тиквешанка]

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВЪ, АПОСТОЛЪТЪ НА СВОБОДАТА
по случай 40 годишнината отъ смъртьта му - Лазар Томовъ от Годлево, Пиринска Македония, априлъ 1943 г.

http://www.scribd.com/doc/26998455/Illustration-Ilinden-1943-Book-4-Godina-XV-April

"Изтекоха 40 години отъ героичната смърть на легендарния македонски революционеръ и апостолъ Гоце Делчевъ. На 4 май 1903 г. падна убитъ при с.Баница, Серско, той - любимецътъ на македонския робъ - и вестьта се разнесе по всички краища на многострадалната родна земя.

И последната колиба пророни сълзи за преждевременната смърть на твореца на македонската революционна организация.

Чакахме го изъ дебрите на Пирина да се завърне следъ свиждането му съ най-близкия му другарь - волята на македонското дело, Даме, току що завърналъ се отъ заточение - за да разменимъ мисли за бъдещата дейность на организацията и предстоящето илинденско възстание.

Въ неравна борба съ врага Гоце падна, но делото му още повече се възвиси.С неговата смърть духътъ на борческия български народъ нарастна, и съ несъкрушима сила се прояви едва 3 месеца следъ това.

Години изминаха отъ тогава - години на светли надежди и тежки разочарования, на нови подеми, на смели подвизи, на скъпи жертви и народни страдания.

Македонскиятъ българинъ употреби гигантски усилия, за да се сдобие съ скъпата свобода на своята родина, идеалътъ му се постигна заедно съ разгромлението на враговете.

Делото на Гоце не угасва, и многобройните му приятели и последователи не престанаха да творятъ сила и мощъ за устояване интересите на всички българи.

До последния моментъ Гоце вярваше въ скритите сили на своя героиченъ народъ и той е живъ въ сърдцата и душите на всички.

И ще пребъде на веки съ великите си подвизи, съ чистата си мисъль и безкористна любовь къмъ угнетените. "Въ неговия общъ видъ имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае какъ мечтателно победно. Въ този общъ видъ беше Гоце - въ своята мисъль, въ своето чувство, въ своето дело - въ целия свой животъ..." както се изразява творецътъ на Гоцевата биография - П.К.Яворовъ.

Съ своята правда и широко значение за бъдещите поколения, идеите на Гоце са вечни и несъкрушими.

Вечна слава на великия апостолъ на македонската революция Гоце Делчевъ, който падна убитъ за свободата на целокупния български народъ. Да пребъде делото му въ вековете.

По инициативата на Илинденската организация на 2 май - неделя ще се уредятъ повсеместно панахиди и възпоменателни утра, за да възкръсне великиятъ образъ на скъпия за родината и милъ за народа ни апостолъ - Гоце.

На самото му лобно место илинденци ще иматъ случай да се поклонятъ и да засвидетелствуватъ високата почитъ, която хранятъ къмъ него.
Л.Томовъ"

Лазар Томов Крайнов - български общественик и революционер, деец на ВМОРО, председател на Серския окръжен комитет,от 1930 година е подпредседател на Илинденската организация, а между 1939-1944 година е неин председател, участва в дейността на македонските братства, в 1925 г. влиза в редакцията на „Илинден",публикува статии в "Илюстрация Илинден", участва в подготвянето и издаването на Албум-алманах „Македония“...

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80_%D0%A2%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B2

[тиквешанка]

ВЕСТНИКЪ ДЕБЪРЪ - Юлий 1905 г.- "ЕДНО ОТЪ НАЙ-ГРОЗНИТЕ СРЕДСТВА ЗА ИЗТРЕБЛЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ ВЪ ДЕБЪРСКО"

http://www.scribd.com/doc/76678506/Debar-2-July-1905

"Следъ като засвоиха гори, пасища, ниви и въобще всички имоти на дебряни, арнаутите прибегнаха къмъ убийства за пари съ заплашвание. Но въ скоро време и на това се наситиха: те видеха, че напълно не испълниха султановата воля: окончателно истребление, защото дебралиите станаха промишленици, занаятчии и тръгнаха по четирите краища на света да печалятъ пари, за да плащатъ непоносимидаждия за отнетите имъ имоти отъ една страна и отъ друга да плащатъ много по-големъ наложенъ данъкъ отъ разбойнически банди - банди, каквито въ дебърско ги има много.

Люциферъ въ своите безкрайни зли мисли втълпилъ на арнаутите, галените деца на падишаха, че не могатъ да истребватъ българизма, до когато не почнатъ хващанието на роби или апсове, както се казватъ по насъ.

 Резултатите са ужасни. Унищожението бързо върви напредъ. Унищожи се всичко имотно, всичко трудолюбиво и всичко честно. Горите са отнети и обсебени отъ арнаутите. Нивите също са засвоени. Ливади и пазбища за българските села и селяни са дума, непонятна. Селата се разредеха и се подпълниха съ пришелци арнаути отъ Матъ, Люра и Люзиния. Оставаше тукъ тамъ по некое прикрито заможно семейство.

Това е вече за нетърпение.Заможно българско семейство, макаръ и прикрито, това е вече връхъ на връховете, това е светотатство.

Арнаутите не могатъ да търпятъ подобни шеги: за това решиха, да му се отнематъ имотите. Но това семейство имотъ вече няма, трябва да му се вземе добитъка. Но и това няма. Да му се оберътъ парите. Но и те не се знаятъ, где са и какви са.

Тогава!?...
Тогава!...Тогава да се зароби единъ отъ най-младите, най-интелигентните, а може би и най-потребните членове на домакинството.

Целта е постигната. Упостошението за това семейство е и пълно и сигурно.

Колко имоти или пари може да има това семейство въ предположение, най-много? Задаватъ си въпроси арнаутите.

50 лири. Добре.
80 лири ще даде това семейство, за да се пустне на свобода отвлечения робъ въ арнаутските села, подвластни на любимия Султанъ, съ когото сключватъ съглашения българските правителства.

Фактътъ си е фактъ. Отвлечения робъ стои въ горите и въ околните заграбени села, вързанъ и окованъ въ вериги.

Семейството на нещастния знае, где се намира апса и отива на молби за намаление откупа, а отъ друга страна продава и последната си покривка, взима пари съ 60 % годишна сложна лихва и то ако има кой да даде. Обикновено турци даватъ пари подъ лихва.

Човекътъ трябва да се откупи. инъкъ ще бъде убитъ.И то убитъ не като зверъ или животно, а мъченъ най-ужасно. Най-напредъ ще му извадятъ зъбите. Следъ туй ще му отрежатъ ушите. А сетне ще му отсекътъ ръцете. И най-сетне ще бъде гюлетиранъ.

Една частъ (за знакъ) отъ телото му ще бъде испратена на роднините въ семейството за бъдащи назидания.  Тази жестокостъ е необходима на кръвниците, за да плашатъ хората и да получаватъ откупи по-леко.

Но, няма ли властъ - ще кажете Вие, които четете горното.

Да, властъ има, но тоя е властьта, който прави и това. Ония, които отвличатъ, са нейните агенти - ужасни средства за искореняванието на българите въ Дебъръ.

За да не бъдемъ голословни, ние ще се помъчимъ да илюстроваме горното съ грамадна редица на факти въ ближните броеве на в. "Дебъръ". Тогава нека видятъ и разбератъ нашите братя въ България и Тракия ужасните тегла и непоносимите ни неволи, на които сме обречени, ние, нещастни страдалци и скиталци по светътъ - не мили - не драги.

Не за помощъ пишеме горното, защото за помощъ е вече късно, а при това и няма кой да си развали рахатлъка за насъ, но за да се знае и да служи за свидетелство предъ бъдещето ни потомство."

[тиквешанка]

ВЕСТНИКЪ ДЕБЪРЪ - Августъ 1905 г. - "ДЕБЪРЪ И НЕГОВАТА ОКОЛНОСТЪ"

"Въ стари времена, сегашния Дебъръ е бил едно големичко село, и жителите му се занимавали съ занаяти, а особенно съ кираджийство. Като пътували по лошите и стръмни пътища конете имъ са се много уморявали, особенно когато са били натоварени. Уморените коне кираджиите са ги така карали: "ди-бре?" Отъ това започна и селото да се нарича "дибре", и съ време това име му останало постоянно. Когато по-после селото се уголемило и станало градъ, жителите му запазили неговото име. Градътъ Дебъръ самите жители българи го наричатъ сега Дебъръ, а арнаутите Дибра..."

"Къщите въ градътъ са каменни и за по-голема сигурностъ са построени една до друга. Къщите на богатите арнаути са големи и отъ вънка доста добре украсени, когато пакъ тия на българите са просто изработени по причина на страхъ отъ арнаутите. Случвало се е някой българинъ дебралия да украси отъ вънъ къщата си, но такива къщи всекогашъ отдалечъ са били стреляни отъ арнаутите..."

"Градътъ Дебъръ е населенъ отъ три народности, а околностьта му отъ две. Арнаути (албанци), българи и цигани живеятъ въ градътъ, а въ околностьта само арнаути и българи. Има и малко цинцари (куцо-власи), но те са преселници отъ Битолско. Съ занаятите и търговията се занимаватъ главно дебряните, българите и арнаути християни, когато пъкъ арнаутите мюслюмани повече съ разбойничество. Пазарния день е Неделя. Този день е определенъ затова, защото въ този день арнаутите християни и българите не работятъ...Българите въ Дебърско говорятъ на единъ отъ македонските диалекти..."

"Почти всичките села са бедни понеже всяка година редовно се обиратъ отъ арнаутите. Тежко на тази къща на която арнаутина зачука и не му се отвори. Тогава всички мъжки членове отъ къщата са изложени на опасностъ. Всичко каквото види арнаутина у българина хубаво взима му го, като казва:"това не е за гяурина". Българинътъ не смее да има особено хубаво оръжие. Обикновено българинътъ трябва да бъде скроменъ и просто облеченъ. Въ смесените села където живеятъ арнаути и българи, животътъ на българинътъ е малко по-опасенъ. Въобще българинътъ  въ Дебърско принуденъ е да живее въ приятелство съ арнаутинътъ, въ съгласие съ арнаутите и да търсятъ техната помощъ въ случай, че бъдатъ нападнати отъ някой арнаутинъ. Зло би било за българите, ако всички арнаути се отнасятъ лошо спрямо тяхъ, понеже и за най-малката обида арнаутина употребява оръжието..."

цяла статия:
http://www.scribd.com/doc/76679029/Debar-6-Avgust-1905

Вестникът е орган на българските емигранти от Дебър и Дебърско. Публикува статии за състоянието на българското население в Македония и за насилията на властите.

http://www.scribd.com/collections/3408590/Newspaper-Debar

[тиквешанка]

Исторически албум на град Струга - 1930 г. Иван Ан. Миладинов отъ Струга

http://www.scribd.com/doc/81805344/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D1%83%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4-%D0%A1%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-1930-%D0%B3-%D0%BE%D1%82-%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%90%D0%BD-%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BE%D1%82-%D0%A1%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0

"Който е споходилъ и виделъ веднъж Струга, едно само не забравя да каже за нея:"Като Струга - няма друга". Да, и ний ще кажем "че няма друга", защото тукъ са се родили преди 120 год. двата народни труженици, Миладиновци, символъ на българщината, не само за Македония, но и за най-затънтените кътища, гдето се чува родното и звучно българско слово. За нейния националенъ обликъ, като чисто българска и като български паметници на миналото сведочатъ многото названия на местности, села, реки и др. съ които тя е обкръжена...Да не говоримъ тукъ и за Бр. Миладинови като национално културни ратници, за Хр. Матовъ и за безчислените революционери, които е дала Струга за Българщината."

"СТРУГА Е БЪЛГАРСКА

Тамъ, где Черни Дримъ бистри тихо изтича,
И далечъ въ Адриатика се втича,
Тамъ е основанъ нявга Струга - възпялъ градъ,
Що пъшка и страда днесъ отъ коваренъ "братъ".

О, съдбо, що неумолима си била,
Тамъ, гдето майка два сина е родила,
Тозъ крайъгълникъ чистъ на българизма,
Днесъ се сиверни отъ хора на шовинизма.

Отдавна, преди половинъ векъ бе,
Що отъ Струга гласъ се чу за пробуда,
И просвета - на двата Миладина,
Димитрий и по-младий Константина.

Възпитаници ярки на елинизма,
По кръвъ и плъть - рожба на славянизма:
- "Чуйте ли, вий бащи, майки и братя,
Писменостъ наша, що Солунските братя,

Нам дариха преди десетъ столетия,
Фанариота затри - ахъ, проклетия.
На нея се учете, нея милейте,
Тя е наша, съ нея се гордейте."

И тръгватъ те изъ Македония еднички,
Учители на българското слово,
Въ времена страшни и самички,
Учатъ народа на матерно слово.

Що бяха за тяхъ тъмница, отрови,
Македония дава още жертви нови.
И въ нощъ януарска - студена и мрачна
Два братя издъхватъ при мъка ужасна.

Семето, що посяха, изникна богато,
Народътъ се сепна, кат' чу словото свето,
Отъ гръцизма се онъ погнуси, отвърна,
И Българската си народностъ пакъ прегърна.

За туй ли, Българио, юнаци твои,
Кости сложиха, та Миладинова Струга,
Що по кръвь и плътъ не можъ да е друга,
Да губи днесъ майчинъ езикъ свой?

О, Българино герой, ще ли търпишъ ти,
Писменостьта на славянските светци,
Да се тъпче, ругае и безчести,
Отъ съюзници коварни - безъ судъ чести?

Не, това не допускамъ, че ти, който
На всъде срази врага силни съ свойте:
"Напредъ на ножъ" и при Струга кръвъ проля,
Ще му простишъ що съ подлостъ я завладя."

"Ала нищо тъй силно не привлича погледа, както оня край отъ Охридското езеро, където то неможейки другаде да намери изходъ за немирните си води, се излива въ буйна и пенлива река, която бърза да занесе водите му тамъ, където има по-големъ просторъ и свобода. И тази река носи зловещото име "Черни-Дринъ".А тя е тъй бистра, тъй хубава! По двата и брега и край самото езеро се диплятъ къщите на гиздавия Български градъ Струга."Като Струга няма друга" - казва поетътъ. И наистина, достатъчно е да види човекъ този хубавъ кътъ отъ нашето отечество, за да се увери въ това. Струга, заедно съ своя по-голямъ съседъ Охридъ са вярни стражи на българщината въ най-далечния край на нашата татковина. Българското име и вяра, отъ начало до сега са господствували тамъ. Нека си спомнимъ за братя Миладинови, за Климентъ Охридски, за да се гордеемъ, че сме българи."

"Сърбите беха решили всичко българско да унищожатъ и да го заместятъ съ сръбско. Тежко заживеха българите тамъ, съ надеждата, че техните братя отъ Стара България няма да ги забравятъ..."

"Колко много са страдали, каква голема мъка са чувствували отъ грозната непозната на българина поквара, отъ безнравствения и нетрезвенъ животъ, когото сърбите имъ посочиха. Съ бесния си сърбизъмъ, както се запретнаха, бързо да преобразятъ българска Македония и да я представятъ на света за сръбска - те скоро отклониха и нараниха сърдцата на българите. - "Какъ ми е мило, казваше дядо Чакъровъ - Лондра, 75 годишенъ старецъ, "какъ ми е мило като виждаме българската войска, като слушаме хубави военни песни. Плакалъ съмъ, като слушахъ сръбски офицери, ей тукъ, подъ прозореца ми, да се бавятъ цяли сахати и да учатъ децата ни на сръбски песни." А знаете ли, че песните са замествали въ тази робска страна и журналите, и политическите речи и всичко. Те са крепели съзнанието поддържали духа у българина - робъ. Презъ всичкото ни стоене въ Струга виждаме всяка вечерь млади цивилни момчета, Стружани, да ходятъ изъ улиците и да пеятъ патриотичните песни на Ботева, не можеха като че ли да се наситятъ на българските хубави мелодии, те просто като че ни правеха овации. Старите казваха:"Баримъ това да бяха ни позволили сърбите."

"На първия Коледенъ день е имениятъ день на полковия командиръ. Сутриньта, следъ циркуването, всички офицери са въ квартирата му. Прииждатъ и гражданите да го поздравятъ по случая. Тяхъ е драго, като гледатъ българската искреностъ и задушевностъ. "Мило ни е, заговори единъ гражданинъ, "като ви гледаме и слушаме да разговаряте на познатъ и хубавъ нашъ български езикъ. Канеха ни и сърбите и отивахме, но стоехме, като при чужденци, не смеяхме дума да кажемъ, защото ни се караха, като не говоримъ сръбски - ние си знаемъ само български."

"На 6-й презъ деня една депутация отъ видни първенци - граждани, последвана отъ големо множество народъ, отиватъ и се спиратъ предъ квартирата на полковия командиръ, по случайъ отпътуването на полка, дошли са да изкажатъ благодарностьта на Струга за извоюваната и свобода. Депутацията е вътре въ двора, а отвънъ улиците са препълнени съ граждани."

"Цельта на предлагаемия Албумъ е въ картини да увековечи паметьта на народни труженици, родени въ Струга, и чрезъ техния примеръ на самоотверженостъ, честъ и родолюбие да пробуди въ нарастващата младежь любовь, къмъ свобода, къмъ роденъ край, и да възпламени въ техните млади сърдца огъня на борбата противъ тежка тирания."

[тиквешанка]

"МАКЕДОНИЯ" - 1903 г. - М. Грашевъ отъ Прилеп

http://www.scribd.com/doc/49075706/Macedonia-Magazine-1903-1904-1-10

"Въ Прилепъ следъ като дошелъ "низама" отъ Гиляни и Прешово въ петь дни междина, убити са повече отъ 19 души. Българите затварятъ и така затворената чаршия, събиратъ се въ двора на училището, решили и пратили 30 души първенци да търсятъ отъ валията въ Битоля да поправи тяхната участъ и положение..."

"Въ с. Дъмбени намиратъ убитъ турчинъ.Дохажда потера и търси убийците Хваща и връзва пакъ българи..."

"Църкви и училища днесь въ Македония няма. Те са затворени и ключовете са дадени на властьта. Българина не може да се черкува безъ да живее. Въ Прилепската, Ресенската, Енидже-Вардарската, Охридската, Леринската, Костурската каази, училища и църкви са затворени. Българина не може да мисли за културенъ напредъкъ когато цялъ виси само на единъ косъмъ..."

"Балканската пушка и и революционната песенъ скоро ще се чуе по гори и букаци, по долини и поляни и тогава дипломацията ще види, че и българина въ Македония и Одринъ е способенъ самъ да управлява съдбините си и да държи бъдещето си..."

"Тодоръ Саевъ, героятъ въ есенното възстание и победителя при "Чавка" е роденъ въ с. Белица, Разложко. Това имице нема онъзи широка, повсебългарска известностъ, каквато обладава единъ витезь на словото. Това е името на най-великия синъ на България, въ последне време! Това е името на Тодоръ Саева - на мичмана Саева - на храбрия и неустрашимия войвода - на оня величестванъ хъшъ който удиви света съ своите смели начинания съ геройските си подвизи при с. Железница, при с. Белица, при Чавките, при Гяволски долъ, при Цапарево.
Тодоръ Саевъ загина.
Но той загина за да живее.
Масса знатности ще изчезнатъ изъ паметьта на на българския народъ. Но въ Пантеона на Българщината - това имице - Тодоръ Саевъ ще свети, дълговековно. Да, грядущите български поколения ще превъзнасятъ и въспеватъ многолюбимия този юнакъ, който въ една епоха на диво безволие и на мрътвешка безличностъ, вдигна байрака на пресвещенната освободителна борба. Младийтъ Тодор Саевъ бе разбралъ че добре живее, че разумно и плодотворно живее само оня, който е готовъ повсечасно да положи себе си - съ всичките си душевни и физически сили, съ всичките си пориви и стремления върху жертвенника на отечественното освобождение и преражданье.
И за това Саевъ бе великанъ - и за това ний го поставяме наредъ, съ ония достославни борци които създадоха българската бащиния, въскръсиха българското слово, усилиха българския гений, наложиха на Европа българската правдина."

"Македонския въпросъ стремително се развива и силно върви въ непредвижданъ отъ никого край. Разкази за характера и тактиката на възстанието сполучливо се разбъркватъ и хранятъ любопитството на Европа и света. Хора отъ разни и разнородни течения загрижено подготвятъ себе си и публиката къмъ възможно некое разрешение на македонския въпросъ. Насякъде изъ Европа покланятъ се предъ мощьта на българина - революционеръ и симпатиите и обликътъ що получава той тамъ са много по-лестни и китни за храбростьта и патриотизма му. Българина - революционеръ на сякъде вънъ отъ нашите предели се гледа съ идеала на каленъ и самоотверженъ характеръ, съ изразна картинность на нечуванъ патриотизъмъ и похватна смелостъ. Женевецъ Лярди държалъ е съ най-големъ успех сказка въ Лозана (Швецария), изтъкналъ физиономията, образа и мощьта на този възстаникъ и мъченикъ. "Българина, казалъ Д-ръ Лярди, ни се явява толкова по-симпатиченъ, колкото той вънъ отъ борбата съ господствуващия турски елементъ, е преинуденъ да бъде също така юнакъ и срещу сръбската и гръцка пропаганди." Така се рисува и явява българина - революционеръ въ Европа и предъ западниятъ светъ. Тамъ хвалятъ или нападатъ революцията, говорятъ само за българина и българскиятъ животъ."

"Българската интелигенция въ Македония е голема и възпитана е добре въ националенъ духъ. Училищата са влели жизнени сокове. Омразата къмъ околните народности се е развила подъ влиянието на ония условия, що клокотатъ въ Македония. Сръбска, гръцка, влашка пропаганди - не се спираха предъ нищо. Подкупите и шпионствата на тези пропаганди прекъсаха каквото-годе морална и местна връзка на тия народности съ българина. Непоносливите тия условия създадоха друга психологична и физична почва, на която се опре и опира днесъ българина. Българинътъ, който е високо-интелигентенъ, Българинътъ, който има въ училищата си 3 000 учители и 45 000 ученици, е сила въ Македония."

"Адска неопределеностъ и паника, която царува днесъ въ Македония, била изпитана една нощь въ Солунъ. Консулите поискали гарнизони да ги пазятъ. Три нощи наредъ, посредъ запалениятъ и потресенъ градъ биели се и се сражавали възстаници. Претърсили всички български къщи и черкви, разтурили всичко съмнително и исклали цела махала българска (кукушката). Турците знаятъ че това е начало и сигнал за големи още страхове. Българинътъ ще прибегне къмъ всичко. Всичко ще се разтресе отъ дъно..."

"Българскиятъ народъ въ Македония е възстаналъ и се бори. Той е безъ домъ, къща и семейство. Синове, жена и щерки - той не е виждалъ. Тикнатъ въ тъмница или борецъ въ планината, той няма мило-драго. Кътъ и огнище на татко и дедо - за българина въ Македония са само огънъ въ сърдце, въ гръди. Той страда съ идеала и за идеала. Той не пада като овца, той пада съ оръжие въ ръка. Въ срещата съ българина - революционеръ турчинътъ нередко изпитва неговия гневъ и щикъ...То е борба, арена...Ако турската политика не схване моментите и не даде на българина рамки, достойни само за неговия духъ, тогава българскиятъ войникъ съ жизненостьта на младенецъ и съ щика на пушката си ще намери границите на царството си при Самуила и Асена ||. "

[тиквешанка]

"МАКЕДОНИЯ" - 1904 г. - М. Грашевъ отъ Прилеп

http://www.scribd.com/doc/49469556/Macedonia-Magazine-1903-1904-11-16

"На 26 мартъ тъзи година между Турция и България подписа се актъ съ твърде големо значение за съдбините на нашия народъ... Акта отъ 26 мартъ насъ ни задира до толкова, до колко той ще се отнесе до Македония и нейните свободи...Насъ ни радва "съглашението"...Султанътъ знае, че всички бельи за Империята са и са били работа на неговите поданици - българи, които той е обиждалъ и мачкалъ. Българинътъ е въ сила и мощъ да продължава и извиква тия нещастия за Империята въ секи моментъ и до безконечностъ. Внимателностьта на Султана къмъ българския народъ се налага отъ уроците на миналото и отъ страхотиите на бъдещето...
Това ни кара да се надяваме че досегашните золуми и произволи на властите въ Турция ще се отсекатъ съ една заповедъ отъ Цариградъ, че редътъ и живота на българите изъ всички вилаети ще бъде усигуренъ...Българинътъ ще се прибере въ огнищата на дедите си, и гарантиранъ отъ властьта би могълъ да помисли за работа, животъ...Българинътъ трябва да бъде неприкосновенъ въ училищата и църквата. Турция и така припознава якостьта и силата на българския елементъ. България съ нищо не е обвързана да стои зрителка предъ пожара и пламъците. Тя не може да задържва революционните души, ако Турция иска да боди гърдите на българина тамъ..."


Българските идеали въ Македония и Одринъ

"Преходните времена са най-вратоломни...Такива времена преживява днесъ българския цялокупенъ народъ...Политическите и етнографически институции въ Македония и Одринъ са твърде разклатени. Най-потребните наши учреждения и фактори са опасно подозрени отъ владетеля и вънкашни хора. Общини, училища, църкви, корпорации и културно-просветни сдружавания едва ли дишатъ подъ новата атмосфера и условия. Хората и плещите които ги държаха и носеха са прогонени или пребити. Революциите донесоха следъ себе - като река своя пясъкъ - много бедствия...Синовете на тая страна са разбегали по гори и чужбина. Народътъ тамъ е останалъ безъ кадри и дейци. Нравствената ослабленостъ, която тревожи днесъ Македония и Одринъ, храни и радва чуждите пропаганди и тирана..."

"Екзархията - най-високото наше църковно-училищно учреждение - е огнището на българската енергия. Тя трябва да дирижира развитието на поробения народъ. Трябва да се подигне материялната и морална мощъ на този най-високъ олтаръ на българската свестъ. Екзархътъ е стоялъ трезво и патриотично и въ други такива времена и вярваме, че и днешните моменти са схващатъ добре отъ Н.Блаженство. Българинътъ въ Македония и Одринъ има нужда отъ разбрани и достойни пътеводители. Надяваме се, че Екзархията ще обърне най-сериозно внимание. Последните катастрофи въ Македония са затворили и разрушили много училища и църкви. Всички тия храмове на просвета и религия бързо трябва да се отворатъ и въздигнатъ. Националните борби въ Македония и Одринъ не са завършени...Третата революция ще се обуслови, която вероятно ще бъде последня и фатална за държавата на Халифа. Гладътъ и жестокостите на които се подвъргнати някои кътове на нашата родина диктуватъ дързостъ и правятъ положението най-тежко и тажно. Ако българите и сега не се удовлетворятъ, те иматъ право на последня защита и национална самоотбрана."

"Целиятъ ли български въпросъ въ Македония се върти около 10-15 000 бежанци, навъртващи се сега въ България? Ами те ли са огромното число и мнозинство, което трябва да поглъща всичките наши грижи и внимателностъ, за български братъ и страдалецъ? Те ли са цялата и възможната наша българщина въ Македония и Одринъ? Не! Ние не можемъ да бъдемъ остри спрямо останалите и оставащите. Тия избегали отъ огнищата си хора, са много малка дробъ отъ ония, които са останали тамъ, завити само съ една черга. Избегалите тукъ зимата прекараха въ свободна България, топли посредъ грижите и старанията на брата и разни благодетелни комисии. А ония оттатъкъ!...Въ с. Церъ (Битолско) селяните отъ 300 къщи са се побрали само въ осталите отъ пожара и бесния вихъръ - 30 къщи. Българинътъ е роденъ да страда и надвива. Емиграцията не трябва да се успокоява тукъ, въ свободна България и да забравя гробовете на борците и дедите си..."

[тиквешанка]

"МАКЕДОНСКА ЗОРА" - 1904 г.

http://www.scribd.com/doc/49469556/Macedonia-Magazine-1903-1904-11-16

Националната политика и българската култура въ Македония и Одринско

"Македония и Одринъ стоятъ връзъ една вулканическа почва която е пълна съ приятности но и изненади. Македония и Одринско живеятъ подъ слънцето и са нишанъ на всички балкански и чужди погледи. Техната съдба и редъ се слага не само подъ влиянието на оня напънъ що крие въ себе си тамошната българска душа, а и подъ условията, що се създаватъ подъ натискътъ на шовинистичните засилвания на близките нации и влиянията могъщи на цяла Европа, или нейни пълномощници - Австрия съ своята ловка дипломация, Сърбия съ своите разбойнически чети съ сръбски знамена надъ техъ и коварни комюникета, Гърция съ своите паликарета, владици, патриарси и мюзеверлици, Германия съ любезностите си, Русия и дори Америка съ своите мисии. Въ това вънкашно положение на Европейска Турция съ злочестите нейни християнски провинции на какво би се съветвала сама?

Турция може да намери осъта около която да се върти и да се огрева вънкашно и международно. Тя така би се сближила съ България, призната и предимна покровителка и застъпница на Македония и Одринско. Въ България Султана може да намери помощъ и улеснения въ всички високи държавнически задачи и реформаторски кроежи, безъ да се излага предъ дипломатическите втурвания на В.Сили и национално-амбициозните ламтежи на околните народи. Ама турците не искатъ да живеятъ съ българите. Турция не може да игнорира единъ елементъ - свободенъ и несвободенъ - въ държавните си планове. Българинътъ, казва Шублие, е миренъ и не би искалъ никога да се закача, но турчинътъ го кара и принуждава не само на патриотична смелостъ, ами и на дързостъ. А съ какво не безпокои турцкия държавникъ българина? Съ всичко. Съ затварянията на училищата, Турция само извиква още по-жадна нужда за техъ: съ терора - безстрашие и презрение къмъ него: съ пропагандите - управия дорде е турско никой пътъ не ще има. Амнистира всички и наново залавя всички...

То, българското население системно и най-здраво се организирва. Новите наредби и положения въ революционната задруга са методично желязна насока, вдъхната само отъ отчаянието и неверието вече въ Османската властъ: новите устави на революцията въ М. и О-ско са секира за изтощения турски държавенъ организъмъ и лекове за най-тънките нужди на поробения български народъ. Народътъ вътрешно се уздравява и стега се кораво. Сека зима носи нови планове за пролетьта въ Македония и Одринъ.

България и едно патриотично умно правителство би могло да разведрява вънкашния образъ на създаденото вече положение въ вътрешния строй. То не трябва да се обвързва съ "сближения" и "побратимства". Въ вънкашното изяснение на македонския въпросъ то не трябва да се сдрубва съ никого другъ, освенъ себе си, да не прави другиго тълковникъ на дълбоките чувства на македонското българско население. Сърби, гърци и турци не могатъ да разбиратъ революционните и политически желания на 'нетехенъ" братъ."

Сръбската пропаганда

"Гърците днесъ не представятъ оная опасностъ която представиха преди години. Отъ позорното си бягство предъ турските топове те изгубиха секакъвъ авторитетъ и уважение предъ европейския светъ. А гнъсното имъ поведение презъ възстанието, когато безсрамно целуваха полумесеца и благославиха турското оръжие, което погубваше немилостиво христолюбивия народъ, бе последния ударъ погуби съвсемъ гърцизма. Не така стои въпроса съ сръбската пропаганда. Опасностьта отъ сърбите е несравнено по-голема. Докато гърците водятъ борбата въ Македония не отъ некоя необходимостъ, ами отъ пусти каприции, отъ суетно желание да лапнатъ нещо на чужди гръбъ, и отъ вкоренена вековна омраза къмъ славянството, сърбите смятатъ делото си за свято. Те заявяватъ, че се боратъ на животъ и смъртъ, затуй не ще пожалятъ нищо, за да се добератъ до онова, което имъ е нужно за битие. Ама чуждо било онова, което имъ е требно и което ще грабятъ. - Не важи!...А българите ще спасятъ Македония или по некое чудо, или съ още една Сливница. И затуй сръбската пропаганда не е престанала, ами гледа да се усили. Никакви конвенции не спиратъ сърбите отъ копнежите имъ за солунското имъ пристанище.

Сърбите зеха урокъ отъ гърците и сега работятъ по-тактично. Те видеха, че да се креска и да се псува българския народъ, оня народъ, частъ отъ когото искашъ да заграбишъ, е по-вече отъ глупаво. Първата стъпка къмъ придобивка беше - да мълчатъ презъ възстанието: втората - да привлекатъ симпатиите на видни дейци, третата - да тръбятъ чрезъ печата за солидарностъ за братска любовъ, за взаимно подпомагане...Официално се отпуснаха милионъ динара за увеличене фонда на пропагандата. Пропагандистите най-лукаво гледатъ да скомпрометиратъ предъ населението досегашни българи водачи. Да влизатъ да се биятъ съ турците - ги пазилъ Богъ! Не, те отиватъ да убиватъ българите, що би оказали отпоръ! Не турците са опасни за сърбите, а българите. А че тия чети само съ турско съгласие могатъ да ходятъ отъ село на село, между враждебно настроено българско население, а пъкъ властьта не зима никакви оплаквания предъ видъ, е повече отъ очевидно. Кичевско, дето искатъ сега за сега сърбите да се загнездуватъ, е станало арена, по която толкозъ невинна българска кръвъ се проля това лято! Кичевско! - това е гробницата на много български синове паднали безгрешно отъ вражеския сръбски куршумъ. И на гробовете имъ цъвти отровния татулъ на сръбската злоба и коварство.

Фактъ е, че до сега нито едно българско село подъ ведомството на Екзархията, не е могло да бъде привлечено отъ сърбите. Те ударятъ келепири въ гръкоманските села. И понеже днеска най-много такива български села се отказватъ отъ патриаршията, сърбите употребятъ огромни парични средства, заплашвания и терора.Желанието имъ да произвеждатъ анархия по виляетите и съ това да пречатъ на сегашните ничтожни реформи, е еднакво съ гръцкото. Другото, да накаратъ европейците да мислятъ, че въ Македония се водятъ непрекъснати национални вражди, че се борятъ разните нации, които по численостъ са еднакви.

Нека сяка педя отъ нашето отечество костува за кървавите ни врази техния животъ. Не е сръбската и гръцка пропаганда злото, което не можемъ да надвиемъ и смажемъ. Искатъ се само бързи действия, планомерни постъпки и повече енергия. Иска се зорко следене и готовностъ за сяка случайностъ."

Димитъръ Матлиевъ

"Тоя герой, за когото приятели и познати не могатъ освенъ съ благоговяние да си спомнюватъ, е роденъ презъ 1875 г. въ западната столица на българското царство и патриаршия, въ старославния Охридъ...Заминалъ да учителствува въ с. Зашле (Битолско). И учителствувалъ той на децата, а на възрастните размятвалъ мозъка съ революционните проповеди. Обикнали го отъ сърце селяните, обикнали го като братъ, като свой, толкова имъ станалъ приятенъ. И го слушали за сичко, щото имъ каже, а имъ казвалъ той много славни работи, рисувалъ имъ величието на българинътъ и ги обнадеждвалъ за честити дни. Кога някоя чета наминела край село, той събиралъ момците и ги водилъ при нея, да се пообучатъ на оръжие. Следъ година му е била поверена голяма частъ отъ Демиръ - Хисарския районъ. Миналата година става самъ войвода на чета отъ свои възпитаници. Зла съдба го е преследвала. На 5 окт. той е билъ заграденъ съ цялата си чета въ с. Брезово. Единайсетъ часа непрекъснато се е водило кърваво сражение. Квечеромъ турците докарали топъ, та бомбардирали селото. И подъ развалините пронизанъ е починалъ доблестния войвода съ повечето си другари."

Българскиятъ животъ и чуждите ламтежи на Полуострова

"Безшумно българинътъ "оре и сее". Той оре и сее отъ "Бялъ Дунавъ" до "Бяло море". Ножъ стои надъ главата му и топъ срещу гръдите му, той се не смущава. Башибузука още гризе черепа на българина, а Султана пие неговата кръвъ. Разхвърленъ по реките и планините на Македония и Одринъ, българинътъ носи култура и идеали. Той се примирява съ ятагана, но комари и мухи не оставатъ раните му чисти. Съседи близки и далечни пръскатъ ядъ и отрова около неговия животъ и надежди. Сърби и гърци въвиратъ се явно или скрито въ светините и народните хранилища. Направляватъ срещу му секакви оръдия, християнски и безчовечни: съ опивание и вероломства, съ козни и заплахи, съ злато и развратъ, те смятатъ да направятъ отъ българинътъ въ несвободните краища на неговото Отечество стока за секи пазаръ. Сърби и гърци съ напрегнати нерви и бюджети търсятъ въ чужди разсадници съкровища..."


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F_(1903_-_1904)

[тиквешанка]

ОБРЕЧЕНО РОДОЛЮБИЕ Създаване и дейност на ВМРО в Пиринска Македония (1919-1924) - Димитър Тюлеков

http://www.kroraina.com/knigi/dt/index.html

"В продължение на 40 години от 1893 до 1934 г. легендарната Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, ВМРО) носи ореола на полюсната емоционална обагреност. Борческата народна организация е надежден щит за изстрадалото българско население от Македония и Одринска Тракия. Нейният бунтовен заряд, провокиран от несправедливо очертаните държавни граници след 1878 г. и от всебългарското желание за целокупен живот в бленуваното обединено Отечество, подхранва съпротивата срещу османските власти, а по-късно и против окупаторските сръбски и гръцки обезродяващи режими."

 "В края на Първата световна война и в следващите години селата и градовете на пограничния окръг са сред първите в страната, които дават подслон на многохилядния бежански поток от Македония. Според непълни данни на Стою Хаджиев, председател на Окръжната постоянна комисия в Петрич, броят на бежанците към декември 1923 г. по околии е следният: Неврокопско – 4 788, Мелнишко – 3 564, Горноджумайско – 2 968, Мехомийско – 277. Общият брой на заселените семейства е над 4 500, на които е раздадена повече от 180 000 дка земя. В Пиринския край се настаняват прокудени от родните си домове, неможещи и неискащи да забравят произхода си българи, напуснали родните огнища с надежда да намерят братски грижи в майка България."

"В обществената атмосфера на България през есента на 1919 г. преобладава унинието и апатията. Известно е, че след дълги обсъждания Изпълнителният комитет на възстановените македонски братства в България и ЦК на ВМРО през пролетта на 1919 г. молят дипломатите в Париж да съдействат за присъединяване на “Македония, цяла и неделима, към общото отечество – майка България”, а ако това не стане, да се застъпят за “една независима, самостоятелна Македония... На 3 февруари 1920 г. пред разширено заседание на свои привърженици Т. Александров и Ал. Протогеров излагат план за възстановяване на четническата дейност във Вардарска и Егейска Македония. Тодор Александров, о. з. ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев, тримата видни дейци на българското освободително движение в Македония, съзнавайки ясно последиците от очертаващата се трагична развръзка още далеч преди сключването на “мирните договори”, поемат задълженията си като членове на ЦК на ВМРО. Вземат се мерки за набавяне на оръжие, което се препраща в пограничните пунктове Неврокоп, Петрич, Горна Джумая и Кюстендил. Ръководителите и кадрите на възстановяващата се организация започват системна дейност в национално подтиснатите части от Македония през пролетта на 1920 г."

"Наред с предприетото “най-тясно сближение с Кралството на сърби, хървати и словенци”, земеделската държавна администрация полага разнообразни усилия, за да установи контрол над организираното движение. Освен репресивните мерки в Пиринския край, правителството прави опит да атакува директно влиянието на ВМРО в България. Окръжният управител е за разумен подход към ВМРО, но правителството бърза да докаже пред съседите и Великите сили, че наистина е решило да пресече от корен четническите нападения от българска територия. Затова министърът на вътрешните работи д-р Р. Даскалов настоява за брутално унищожение на създадената организация. Особено безогледни са действията на администрацията в Неврокопско. Предприето е масово обезоръжаване на населението и преследване на главните привърженици на ВМРО. Мнозина потърсени от властта дейци минават в нелегалност, а близките им са интернирани."

"Възникването и преустройството на ВМРО в пограничния район обективно съвпада с целите и поощрява онази част от българското общество, която е готова на всяка цена да воюва срещу оранжевото тоталитарно управление. Но в тази посока ВМРО залага главно на конспиративни форми на действие. Вярно е, че раждането на спомагателната организация е предизвикано от конфликтните отношения между ВМРО и правителството на БЗНС. Наистина са положени основите на “държава в държавата”, на “царство в царството” и на “власт във властта”. По идея на Т. Александров и организационните съветници се изгражда класическа мрежа от комитети, характерни за предвоенната ВМРО. За кратко време нелегалните групи са преобразувани в околийски и местни ръководни тела на организацията."

"Ожесточението е подсилено и от противобългарската същност на сключената в Ниш българо – югославска спогодба, предвиждаща ликвидиране базите на ВМРО в Петричко. Освен това, военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката. С подписаната Нишка спогодба се утвърждава вярата на сръбския премиер Никола Пашич и неговото правителство в искрените намерения на българските земеделски управници да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени. В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”.

"В Петричко арестите започват още от началото на май 1923 г. Войската заема важните стратегически пунктове в окръга. Но главните боеви сили на ВМРО са разположени в окръга по цялото протежение на българо-югославската граница, а Т. Александров изпраща заплашителни писма до местните административни управници и иска оставката им... Населението не желае да нарушава дадената клетва пред ВМРО... На 4 юни 1923 г. министърът на вътрешните работи Хр. Стоянов обявява заплашителните писма на Т. Александров срещу новоназначените околийски началници. Поставен е акцент върху съобщението, че терористи на ВМРО ще ликвидират Ал. Стамболийски, Хр. Стоянов, К.Муравиев и други земеделски водачи. Поводът е използван за нови атаки срещу ВМРО. До последните дни на земеделското управление погрешно се смята, че главната опасност за него идва от организациите на македонските българи."

Извършеният на 9 юни 1923 г. държавен преврат от офицерите – съзаклятници, членове на Военния съюз, е важно събитие в новата ни политическа история. В научната литература В. Василев убедително защитава тезата за участието на ВМРО в преврата, но този въпрос все още продължава да бъде спорен в професионалните среди... В помощ на допълнително привлечените войскови подразделения се оказват четите на ВМРО и така въстаническите действия са преустановени...Ръководните центрове и в Пиринския край, и в София, действат в една посока както по време на подготовката, така и за победния завършек на преврата. Те оказват подръжка и при началните плахи стъпки на новата изпълнителна власт. При подготовката и хода на преврата се прилагат конспиративните форми на участие, а след 9 юни ВМРО залага на нелегалните си въоръжени групи, селски чети и милиция, които под маската на доброволци пряко участвуват в стабилизирането на извънредното правителство. Независимо от колосалните трудности след Първата световна война, възстановената ВМРО обаче има непосилната амбиция да бъде самостоятелен политически фактор при решаване на македонския въпрос не само в България, но и на Балканите. Постигнатото в тази посока се дължи както на организационната традиция, така и на невероятната енергия, стоманена воля и революционен талант, присъщи на Т. Александров. Водената от него организация участвува тайно в държавния преврат по своя воля и мотиви и като самостоятелен политически субект. Същото е в сила и за спомагателната организация, която е родена и се развива в обстановка на постоянен конфликт със земеделската власт в Пиринска Македония."

"Главната цел на БКП в хода на преговорите с ВМРО е не да разцепи и овладее организацията чрез създаването на прокомунистическа фракция в нея, а да постигне нейния неутралитет. Нещо, което никак не е малко и тя успява да го стори...През септември 1923 г. ВМРО не може да бъде безучастна, когато “местните комунисти доказват, че поставят по-високо целите на международния комунизъм, отколкото тия на Македония. Организацията, с цел “защита на държавата от комунистите”, е автор на политически убийства... За да запази базата в Петричко и позициите в България, ВМРО е принудена да съобразява програмните си цели и тактика с Цанковото правителство. Но пред него са изправени същите обективни международни условия, които формират външнополитическа позиция, сходна с тази на премахнатото чрез преврат земеделско управление. Независимо от опитите на Великите сили и особено на Великобритания да предотвратят югославската агресия срещу България, най-невралгичният пункт между двете съседни страни продължава да бъде ВМРО и въпросът за правата на подтиснатите българи. Властите в Белград диктуват на София не само ликвидиране на ВМРО, но и “забрана” българската общественост да мисли за страдалческата съдба на сънародниците си и да оказва подкрепа на освободителната им кауза. Организацията на македонските българи, която има самочувствието на независим политически ръководител в освободителното движение, не може да се съобразява с това становище. Конфликтът с правителството е неизбежен."

"Целите на Коминтерна съвпадат с тези на федералистите. Доказателство за това е един доклад, съставен от Т. Паница и изпратен на 6 януари 1924 г. до Задграничното бюро на ЦК на БКП и до съветския агент във Виена. Видният федералист, който не е чужд на идеята да осребри богато новото си политическо “верую”, определя серската група на ВМОРО за “родоначалник на революционното федеративно движение в Македония” и с високопарно самочувствие заявява: “Ние винаги сме смятали, че между нас, федералистите и лъжеавтономистите, не може да има никакво обединение и примирение и че само борбата до пълно унищожение на лъжеавтономистките оръдия на българската анексионистична политика може да разчисти пътя на истинското освободително революционно македонско движение”. Излагайки крайно изопачено положението в България, водейки се от зле прикрит стремеж за вдигане на акциите си пред богатите покровители, Т. Паница определя като най-близка задача в България македонците – комунисти да влязат в бежанските братства, да изградят нелегални бойни групи против националреволюционерите. Срещу ВМРО в Пиринска Македония той предлага “организиране и прехвърляне от сръбска и гръцка Македония” на чети, които да поведат “ унищожителна борба срещу терористическите ядра на Т. Александров”.

 "Показателен факт за еволюцията в идейните разбирания на Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев е отношението им към Съветска Русия... Виенските преговори и подписаният на 6 май 1924 г. от Ал. Протогеров и П. Чаулев манифест, разкриват “новата ориентация” на освободителното движение... В отсъствието на Т. Александров, който от Виена през Базел заминава за Лондон, водещи фигури на ВМРО са Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов. Те са сближени от желанието да се противопоставят срещу лидерството и единовластието на Т. Александров в движението. След близо двумесечно отсъствие, на 5 юни 1924 г. Т. Александров се завръща в България. Веднага са предприети усилия за ограничаване последиците от злополучните за ВМРО преговори във Виена...В началото на юли 1924 г. първите кадри на ВМРО узнават за комунистическото раздвижване в окръга. Около годишнината от Илинденското въстание са разпространени комунистически позиви до емиграцията за единния фронт, а в Горноджумайско е занесена брошура на Д. Хаджидимов...Настоятелното искане на Т. Александров за бързи предохранителни мерки срещу евентуалното комунистическо надигане и на 10 август бива подписано окръжно писмо с предупреждението “да не бъдем изненадани и да не позволим повторно да злоупотребяват с името и престижа на ВМРО, както стана през септември миналата година”.

"Смъртта на Т. Александров е желана еднакво силно не само в Петрич и София, но и в Атина, Белград, Виена и Москва. Не е случайно, че именно на Щ. Влахов е възложено извършването на престъпното деяние. Горноджумайският околийски войвода е в остър конфликт с Т. Александров.  В заговора са посветени все лица от обкръжението на Ал. Василев – Динчо Вретенаров, мелнишки околийски войвода и невъоръжените куриери Динчо Балкански и Динчо Сугарски. Подготвено старателно, злощастното убийство е извършено безупречно. На път за конгреса на Серски революционен окръг, близо до с. Лопово Т. Александров е убит от Щ. Влахов и Д. Вретенаров. Злокобната дата е 31 август... Внушителните панихиди и искрено оплакване определят заслуженото място на Т. Александров като легендарен революционен водач на българското освободително движение в Македония."