сп. “Летецъ”, издание на въздушните на Н. В. войски, септемврий, 1943 г.http://sportnabiblioteka.bg/images/download/Letec/12_1.pdfhttp://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=185%3Aletets“
Подъ траурното небе на БългарияНегово Величество Царьтъ е сериозно заболялъ” - това бяха заглавните страници на вестниците, това бяха първите болезнени думи, които се впиха като отровни стрели въ сърдцата на всички, които въ ранни зори можаха да прочетатъ първите вестници на 27 августъ т.г.
Като някаква електрическа вълна се понесе тая зловеща весть, отъ домъ на домъ, отъ улица на улица, ливна изъ булевардите на столицата, заля всяко учреждение, всеки магазинъ, всяко кътче, което дишаше съ пулса на родината. И до обедъ въ столицата за нищо друго не се говореше, освенъ за тая мъчителна весть...
Болезненъ трепетъ скова всички сърдца, устните се свиха въ загрижена гримаса и погледите се отправяха вече съ мъчителенъ въпросъ къмъ Двореца. А тамъ, отъ двете страни на улицата, бяха застанали вече стражари на постъ, които не позволяваха минаването на каруци и моторни коли. Възцарената тишина около Царския домъ още повече внесе смущение въ душите на столичните граждани.
Електрическата вълна продължаваше да разнася по всички краища на нашето отечество мъчителната весть. До вечерьта нямаше вече кътче отъ България, където тези жестоки думи и този болезненъ въпросъ да не се вбождаха като отровни пипала въ сърдцата на българите...
И изведнажъ образътъ на Царя - величественъ и мъжественъ, усмихнатъ и лъчезаренъ, се издигна въ съзнанието на всички и всеки се мъчеше да си припомни единъ моментъ на среща съ Царя, било при разни тържества, било въ дни на всенародна радость, било въ тежки минути на народни бедствия. Защото, кога и при какъвъ случай Царьтъ е отсътствувалъ от народната трапеза - отъ народната радость и народната скръбъ...Въ най-тежки дни за Родината, той винаги е билъ пръвъ - съ съчувствието, съ помощьта си, съ утехата си...
Първата нощь премина тежка и кошмарна. Въ ранни зори на другия день - въ събота - вестниците засилиха тревогата. Съобщението - кратко, но все така твърдо, гласеше, че промяна въ положението на болестьта на Царя не е настъпила. Отново смущение, отново мъка, отново загриженость.
- Царьтъ е боленъ!
Това бяха думи, които се шепнеха не само отъ устните на възрастните, но които, съ някаква трепетна болка, се сричаха и отъ детските уста...На улицата атмосферата се сгъстява. Погледите на гражданите са все повече мрачни, лицата - все повече загрижени. Една спонтанна, неизразима мъка е обхванала всички хора. Не се чува вече обичайния шумъ изъ улиците. Някаква болезнена тишина е проникнала навсякъде. Всички се поздравяватъ шепнешкомъ и сякашъ - безъ воля. Всеки иска да научи нещо повече, всеки иска да остане самъ съ своите мисли и да се отдаде на молитва за своя Царь...
До вечерьта часовете се изнизватъ мъчителни, като погребални колесници.
- Господи, запази ни Царя!
Всеки безъ да иска, неволно, дълбоко въ себе си произнася тая молба къмъ Всевишния... А образътъ на Царя расте въ съзнанието на всички - израства величественъ, божественъ, протегналъ защитната си десница надъ изстрадалата Родина...
И втората мъчителна нощь се изнизва съ болезнените тръпки на жестоката загадка...
- Дано утрото е по-добро...
Но и до вечерьта въ събота вестниците продължаватъ неизменно твърдото съобщение: “Въ болестьта на Царя не е настъпила промяна”. Тукъ вече и дворцовиятъ лекаръ дава малко утешителни обяснения - сякашъ единъ мъничъкъ светликъ въ помрачените души се промъква...И всеки се хваща за обясненията на лекаря, всеки гадае по оповестената температура някаква промяна, а въ това време мълчанието около Двореца се сгъстява, тишината става по-убийствена и усмивките една подиръ една изгасватъ отъ лицата на хората...
Къмъ храма Александъръ Невски се тълпятъ граждани. Мълчаливи, загрижени, измъчени всички бързатъ къмъ историческия храмъ - паметникъ, да излеятъ открито молитвите си за здравето на Царя...Минава обеда въ мъчително напрежение. Къмъ единъ часа радиото внесе една нова утеха, едно мъничко разведряване въ душите на всички, но по-късно, но по-късно...
Къмъ шесть часа следъ обедъ изъ булеварда край Двореца царуваше гробно мълчание. Някаква дълбока загриженость бе обхванала минаващите. Някакъвъ зловещъ отпечатъкъ върху лицата на всички издаваше несподелената мъка отъ една непоносима весть...Но вестьта - жестоката, смъртната весть - още стоеше заключена между четирите стени - тамъ, където е изживялъ последните си тръпки на животъ незаменимиятъ български Царь...
Къмъ 7 часа и половина мълнята тресна надъ столицата. Вестьта се бе разнесла вече и бързо проникваше като студена мъгла въ всеки домъ, въ всяко кътче, въ всяка душа...Първите сълзи се проливаха отъ срещнатите на улицата хора. Очите са влажни, устните свити, погледътъ устременъ къмъ Царския домъ. Такава тишина изъ улиците никога не се е въдворявала - тишина като на гробища...
- Царьтъ почина! - две думи - тежки като олово, отровни като раздвоения езикъ на усойница, мъчителни като майчина клетва, се блъскаха отъ зидъ на зидъ, отъ домъ на домъ, отъ човекъ на човекъ...
Неделята премина въ мълчание и скръбь. Скръбь, каквато никой никога въ личния си животъ не е запомнилъ дори по най-скъпия си близъкъ...Небето се смръщи. Сиви облаци налетяха като плачещи жени, забрадени въ черно. Надъ българската земя заситни дребенъ дъждецъ, а върволиците започнаха да се отправятъ къмъ Александъръ Невски, дето са изложени смъртните останки на Царя. Денонощно пристъпватъ българските граждани, стъпка по стъпка, съ богоговейно чувство и съ препълнени отъ горестъ сърдца...Часовете минаватъ, настъпва нощь, а редиците все повече се сгъстяватъ. Толкова дълги колони отъ живи и мълчаливи хора София никога не е виждала! А хората идватъ, идватъ на тълпи, прилепватъ се къмъ колоната отъ чакащи и бавно се придвижватъ по широкия булевардъ къмъ Народното събрание.
Понеделникъ, вторникъ...Дъждътъ вали, редиците се увеличаватъ все повече, отъ гарата пристигатъ скръбни гости на столицата. Идватъ поклоници на Царя отъ Македония, идватъ отъ Тракия, отъ Добруджа...Столицата на България е претъпкана отъ народъ. Единъ народъ е притисналъ въ сърдцето си най-острата болка и бърза къмъ лобното място, бърза къмъ най-свещенната Голгота, да се поклони предъ Онзи, който няма да се върне, къмъ Онзи, който е неповторимъ.
Вестниците се пълнятъ съ снимки и статии. Черна скръбь излъчва всеки редъ - това е скръбьта на всеки българин, скръбьта на всеки роденъ синъ, на всяка българска майка, на всяка българска девойка. Колко тежки са тези скръбни часове! Черните жертвеници, простнати по дължината на улиците около двореца къмъ храма Александъръ Невски, образуватъ единъ мрачен тунелъ, по който се изнизватъ молещите се за упокоение душата на своя Царь...
Провисналите черни знамена навяватъ още по-голяма мъка и въ столицата на България, до вчера окъпана съ лъчи, средъ кротко разливащия се дъждъ, се носи вопълътъ на единъ измъченъ, на единъ покрусенъ отъ дълбока скръбь народъ - на българския народъ. Небето плаче. Следъ цялъ месецъ слънчеви дни, безъ капка дъждъ, самъ Богъ изпраща надъ България своите сълзи. И ние ги приемаме като благословение делото на нашия великъ, на нашия непостижимъ български Царь Борисъ!
Цветанъ Чачановски”
НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЪ БОРИСЪ III ПОЧИНАНашиятъ всеобичанъ Царъ и любимъ Августейши Шефъ на Въздушните войски, Негово Величество Борисъ III, отъ 16 ч. и 22 м. на 28 августъ т.г. не е вече между живите. Съ затаенъ дъхъ и съ нескрита надежда за Неговото оздравяване, целокупниятъ български народъ следеше въ продължение на 5 дни новините за Неговото състояние. Но, уви! Той не бе щастливъ да чуе радостното това, което най-много желаеше да чуе. А когато въ деньтъ на Св. Богородица по цялата българска земя, като електрически токъ, се разнесе вестьта за Неговата кончина, това известие потопи въ дълбока скръбь и накара да изтръпнатъ отъ ужасъ и тъга всички, които до вчера виждаха въ Неговото лице сигурниятъ свой водачъ и своята днешна и утрешна опора.
Осироте българския народъ съ загубата на своятъ любимъ Царь, осироте българската войска съ загубата на своя Върховенъ Вождъ, осиротеха и Въздушните войски които загубиха Оня, въ Името на Когото години наредъ неуморно работиха и съ Чието Име на уста умираха въ изпълнение на своя отечественъ дългъ. Неоценима е, наистина, загубата за българския народъ, неоценима е тя и за Въздушните войски, чийто вдъхновенъ водачъ бе Негово Величество Царь Борисъ III!
Родилъ се на българска земя, благословенъ отъ Бога, очакван и обикнатъ отъ целия български народъ, Той израстна всредъ грижите на Своите родители и любовьта на всички българи. Той получи своето възпитание и обучение като войникъ въ нашите учебни заведения и въ родната казарма. Още въ ранното Си детинство, Той се срастна съ грижите на България, и идеалите на българския народъ станаха още тогава и Негови съкровени такива.
Негово Величество Царь Борисъ III встъпи на Престола на българските царе въ едно бурно и несигурно време, когато армията ни, макаръ и непобедена, беше принудена да изостави борбата, и когато самъ Той, като непосредственъ участникъ въ тази славна, но нещастна за България война, трябваше, заедно съ целия български народъ и войска, да изпие до дъно горчивата чаша на разочарованието. Неговото царуване въ продължение на четвъртъ векъ протече въ непрестанни грижи за заздравяване държавата ни и за лекуване тежките рани отъ тая изтощителна и нещастна за България война. Неговиятъ животъ всредъ насъ бе една безкрайна върволица отъ грижи за насъ. Неговото голямо сърдце въ продължение на двадесеть и петь години се ломи за нашето добруване, за да не може повече да издържи и на 28 августъ т.г. то престана да тупти.
Има ли къть отъ нашата земя, където Неговиятъ кракъ да не е стъпилъ? Не е ли неговото царуване една истинска апостолска дейность? Не бе ли Той, който следъ жестокиятъ Ньойски миръ, когато българскиятъ народъ бе отвърналъ погледъ отъ световната история и съвесть, непрекъснато обхождаше страната, за да може, непосредственно всредъ изтръпналия отъ току що понесените страдания народъ, да го одобрява, окуражава и да му вдъхне вяра въ по-добро бъдеще?! Не бе ли Той, който, при всички народни бедствия, пръвъ се отзоваваше между пострадалите, за да имъ донесе Своята морална и материална подкрепа и утеха!
Неоспорима истина е, че отъ Своята юношеска възрасть, до последния Си часъ, Царь Борисъ III само страда и се бори, за да доведе българската държава, народъ и войска до оная висота, на която те днесъ се намиратъ, и само чрезъ която стана възможно изпълнението на най-висшия ни идеалъ, на нашата първа историческа задача - обединението на всички български земи въ една велика, мощна и благоденствуваща България. Това целокупниятъ български народъ съ смирение и болка въ душата си признава и за това, така искрена, неподправена и сърдечна е днесъ неговата тъга по внезапната и неочаквана кончина на неговия любимъ Царь-Обединитель. За това дни и нощи наредъ, непрекъснато, този народъ, дошелъ отъ всички краища на българската земя, съ търпение и кротость, чакаше своятъ редъ за да влезе въ храма, където почиваха Неговите скъпи останки, за да Му се поклони, и каже своето последно сбогомъ. За това бледи, посърнали и съ нескрити сълзи въ очите, люде отъ всички възрасти и категории, съ отмалели отъ тъга нозе изкачваха трите стъпала, заставаха смиренно предъ останките на своятъ любимъ Царь и целуваха ръката, която ги бе водила двадесеть и петь години само къмъ все по-щастливи и радостни дни. За това така неудържимо и искренно сълзите бликаха.
Но Той и сега и въ бъдеще ще бъде пакъ опора въ сърдцата и съзнанието на нашия народъ! Неговиятъ Духъ ще бъде неотлъчно между насъ, за да ни води, вдъхновява и окуражава въ всички наши начинания.
Ние, неговите летци, ще носимъ винаги съ себе си, където да сме, на земята, или всредъ необятните въздушни простори, въ миръ и война, спомена за нашиятъ любимъ водачъ и Августейши Шефъ и завета, който Той ни остави, като примеръ за вярна, честна и безкористна служба на държава и народъ. Нека тоя примеръ бъде непресъхващъ изворъ на сила, куражъ и добродетели, както за народа, така и за войската ни! Нека бъде светълъ пътьтъ Му къмъ небесните селения! Нека бъде вечно Неговото Име! Нека бъде вечна и незабравима Неговата паметь!...
Майоръ Комбаковъ П. “
“МЪРТАВЪ ЛИ Е ТОЙНе, Той не е мъртавъ! Той живее въ нашите души! Духътъ Му витае всредъ насъ и сгрява сърдцата ни. Ние не искаме да вярваме въ кончината Му, така неочаквана е тя! Предъ Тебъ, Царю и наш Върховенъ Вождъ свеждаме смирено нашиятъ покрусенъ летешки погледъ. Предъ Твоите Височайши тленни останки плуватъ нашите многобройни спомени за напътствията и личният Ти примеръ, проявенъ не веднажъ въ дни на големи изпитания за насъ. Предъ Твоето скъпо тяло ние, летците, даваме обетъ че ще служимъ самотвержено и не ще пожалимъ живота си, за да останемъ достойни изпълнители на Твоя заветъ - наш идеалъ!...
Всяко летешко сърдце трепти отъ вълнение. Всяко летешко сърдце оплаква загубата Ти, Царю - Обединителю...Вечна да бъде паметьта на Царя - Обединитель!...
Майоръ Т. Ивановъ”Скръбьта на летцитеСкърбятъ летците, въ трауръ, съ крилата,
моторите безтрепетно мълчатъ...
Какъ мрачни са и пусти небесата!
Като сълзи излива се дъждътъ...
Хангарите са въ плътенъ крепъ обвити,
а самолети свели са крила...
Жестока мъка тегне надъ летците,
посърнали са техните чела...
Те знаятъ, че смъртьта внезапно грабна
най-смелия, най-първия летецъ, -
че съ волята на несломимъ борецъ,
десницата Му нивга не отслабна!
Те знаятъ, че за тяхъ, съ любовь Той вложи,
сърдцето Си и Своя духъ крилатъ, -
и тамъ да бранятъ родни край възложи,
и по-високо гордо да летятъ...
Те знаятъ, съ колко много топла обичь
окриляше ги техний Царь - патронъ,
и до последни часъ - дори до гроба,
Той взираше се въ родни небосклонъ!
Защото тамъ, въ небесните простори
витай духътъ на нашите царе,
отгдето гледатъ Бялото море
и слушатъ Дунавъ сладко да говори...
Защото първи българи литнаха
съ крила да бранятъ родната земя,
и свойта топла кръвь като проляха,
врагътъ, притиснатъ, горко занемя...
И ето, отъ тогава легиони
възрастнаха безсънните летци,
които бдятъ съ любовь от небосклона
надъ роденъ край и земните бойци...
Царю, те бяха горди съ Твойто име
и - литнали - те мислеха за Тебъ
и за земята пламенно любима,
която днесъ ридай, обвита съ крепъ!
О, колко безпределна скръбь сковава
днесъ всеки орлякъ, всеки самолетъ!
Изпращайки Те въ смъртния полетъ,
летците тъжно съ Тебе се прощаватъ.
Но те ще носятъ въ своите сърдца
любимъ и светълъ образъ на Водача,
и ще си спомнятъ своя Царь юначенъ,
и ще превърнатъ своя взоръ въ слънца!
И ще огряватъ родната страна
съ лъчите на безмерната си обичь,
кълнейки се на своя Вождъ надъ гроба -
да пазятъ свойте бойни знамена!
Почивай въ миръ, Царю любимъ, и съ вяра
въ полета смелъ на родните крила!
Заклеваме се въ името на Царя,
че пакъ ще вдигнемъ смело ний чела!
И ще летимъ високо въ небесата,
изпълнени все съ същия възторгъ!
Ще бдимъ отъ тамъ надъ паметьта Ти свята
и върху родни край, че С’ НАМИ БОГ!
Цветанъ Чачановски”
Автор
Тема: Книги за България и ВМРО (Прочитано 141535 пати)