МОКРЕНИ (моето родно село) - Спомени на Симеонъ Костовъ - Сийнъ, с псевдоним Крумскиhttp://strumski.com/biblioteka/?id=756- записани от неговия син Анастасъ Симеоновъ"На югозападната часть на Македония въ източните поли на Мурикъ планина - заградено амфитеатрално отъ верига планини: на северъ и северо-западъ Върбица планина, на изтокъ Стената (калето) и на югозападъ Шундовица планина, се намира хубавото, обградено съ зеленина,
чисто българско село Мокрени... По забележителни местности въ мокренската мерия са: Родованските, Лековитата вода, Бялите камейна, Трите ридия, Джаферова чешма, Шундовица, Зайчеръ, Градища, Уши, Лесковица, Врапчинъ, Рупата, Льоджовъ каменъ, Николова дупка, Танасовъ, Писоците, Белева река и др., все хубави и
чисто български имена. Мокрени до възтанието 1903 год. броеше около
250 къщи съ едно чисто българско население отъ около 2000 души...
Тъмното духовно и политическо робство за целия
български народъ въ ония времена, споделяха и прадедите на моето родно село. Македония, особено въ последната епоха: гръцко-турската, сръбска и руско-турската войни, по време освобождението на България, бе арена на най-големи размирици, грабежи и безчестия отъ страна на турци, арнаути (геги) и др.
Отъ друга страна, патриаршията бе разширила своята пропаганда въ името на елинизма, но това по-скоро доведе съзнанието за просвета на свой роденъ езикъ. И ето, още въ 1878 год. започва въ Мокрени тайно да учи децата на
българска азбука даскала Вангелъ отъ село Загоричани. Следъ него Георги, брата му, продължава тайното обучение на
български, като учитель въ селото...
На 11 май старъ стилъ 1892 г. на деньтъ св. св. Кирилъ и Методий, бива прочетено решението на мокренци, придружено съ заявление до Валията и турското министерство на просветата, че селото отхвърля подведомството на Патриаршията и като селище,
населено само отъ българи, признава Екзархията...Възстанието беше обявено на 20 юлий ст. ст. 1903 г. съ възвание отъ щаба на В.М.Р.О. Поради късното пристигане съ единъ день на специалния куриеръ, носящъ възванието отправено до мокренския центъръ, мобилизирането на мокренци, годни да носятъ оръжие, стана на 21 юлий 1903 год. вечерьта. Всичко за мигъ беше готово въ тая вечеръ! Сърдцата на млади и стари туптяха, жадни за свобода или смърть!
На 22 юлий 1903 г. сутриньта въ подножието на Шундовица планина, следъ разпределяне патроните и определяне длъжностите на всеки въ време на бой, войводата Н. Андреевъ съ кратка и прочувствена речь, поведе сговорната мокренска дружина, къмъ върха Св. Илия, на западъ отъ Мокрени срещу селото Клисура. Бързо се заематъ позиции по голиятъ връхъ Св. Илия и до самата черква Св. Илия. Знамето отъ червеновиненъ коприненъ атлазъ отъ едната страна на което беше изобразенъ съ портокалени копринени конци разяренъ лъвъ и отъ другата - писано съ художествени букви "Свобода или смърть", най-грижливо и внимателно изработено отъ нежните ръце на мокренската млада учителка Мария Вангелова, вееше се, закрепено въ изящно изготвения прътъ, забитъ на върха Св. Илия до главата на смелия и безстрашенъ знаменосецъ Картела Т. Пачинъ, род. с. Мокрени.
Намиращия се въ Клисура муйдуринъ, наедно съ около 150 души аскеръ бързо се отправятъ къмъ Св. Илия. Сражението се почва къмъ 9 часа преди обядъ и продължава до 2 ч. сл. об. Безброй гърмежи отъ пушки въ залпове и по единично, непрекъснато! Въ помощь на турците, пристигатъ гръцки евзони, начело съ гъркоманина Вангели, който заема левия флангъ. Турците наедно съ гърците са били повече отъ 200 души срещу 74 души мокренска чета...
И така Мокрени, което стои въ подножието на кичестия Св. Илия, което носи като корона тоя връхъ, заобиколенъ венцеобразно отъ гъсти зелени гори, даде първите седемь души жертви, току що почувствували се въ тая злокобна нощь, толкова щастливи, колкото и злощастни. Тихъ ветрецъ отнася шепота на техното ура навредъ изъ земята, и аромата на миризливите треви, гали пробитите имъ горди чела! Те са въ редица, гробъ до гробъ въ двора на черквата Св. Илия...
На 23 юлий 1903 год., значи на другия день, съединените чети на Чакаларовъ и Поповъ, наедно съ мокренската чета на Н. Андреевъ превзеха Клисура въ 3 ч. сл. об. безъ съпротивление отъ турците, които отстъпиха югозападно презъ Лъка. Тоя день беше първия свободенъ день, не само за Мокрени, но за почти цялата костурска околия. На върха Св. Илия, на тоя на Върбица планина, на Льоджовъ каменъ, въ Клисура, Мокрени и навредъ изъ околията, развяваше се червениятъ байракъ на свободата!...
Още на 15 августъ ст.ст. Мокрени беше почти напустнато отъ своите обитатели, които напълниха всички помещения, черквата и двора на манастира "Св. Богородица, отстоящъ на около 2 км. северозападно отъ Мокрени. "Турците идатъ" беше мълвата...Добитъкъ остана на полето, по пътищата, а някои затворени въ дворищата. Жалкиятъ вой на кучетата се разнасяше по улиците на селото, което изглеждаше страшно...Сутриньта на 16 августъ ст. ст. 1903 год., гъсти облаци отъ димъ обвиха хубавото, потънало въ зеленила Мокрени! Турскиятъ аскеръ слязалъ отъ Върбица планина по дирите на комитите...Мокрени обвзе стихиенъ пожаръ, който унищожи всички къщи. Въ същия тоя день са избити отъ аскера и башибозука всяко срещнато лице въ и около Мокрени, повечето стари, които не са успяли да избягатъ...Манастира беше препълненъ съ мокренци, жени, деца, стари...Тукъ ужасите бяха неописуеми. Страхътъ за общо клане отъ турците, които непрекъснато стреляха и избиваха предъ очите на всички, намиращи се вънъ отъ двора на манастира, обвзе въ паника всички - общъ плачъ и ридания - неутешно пищатъ децата! Вратите на манастира се отварятъ и аскера нахлува въ него....
Пепелището Мокрени прибра пакъ свойте обитатели, но вече бежанци. Те започнаха наново да го възстановяватъ и въ продължение на няколко години, благодарение на емигрантите въ Америка, построиха се нови и хубави жилища.
Следъ възстанието до балканската война Мокрени се радва на свое
българско училище, макаръ съ некои прекъсвания поради борбите съ патриаршията, която както видяхме въ миналото, води непрекъснато борба за погърчване
българското население въ тоя югозападенъ край. Зачестиха сраженията между
български и гръцки чети презъ 1904, 1905, 1906 и 1907 год. Гръцки чети усъдействувани отъ турските власти, направиха големи вандалщини и жестоки убийства надъ
български мирни селяни. Въ 1906 год. по заповедъ на турската власть, въ Мокрени бива назначенъ за гръцки учитель някой си бившъ разбойникъ Георги Анастасовъ, който стоя въ селото само няколко дни, безъ да започне обучението, защото нито едно дете не се явило въ училището. Бива принуденъ съ турска полиция да събира децата отъ къща на къща, обаче безъ резултатно. Мокренци правятъ постъпки чрезъ
българския инспекторъ тогава Минчевъ и изтръгватъ отъ Цариградъ заповедьта: "Веднага да си заеме
българския учитель мястото и започне занятката".
До 1908 год. учителствува самъ неуморимия, скроменъ и крайно преданъ на делото учитель - мокренеца Иванъ п. Данаиловъ. Мокренци дължатъ много на тоя скроменъ труженикъ, живъ и днесъ. Презъ хуриета 1908 год. се завръща отъ България въ селото си Никола С. Андреевъ съ жена си, които ставатъ учители. И ето въ Мокрени ставатъ трима учители. Борбите между гръцки чети съ турците отъ една страна и
българи легални и нелегални отъ друга все продължаваха. Никола Андреевъ, като учитель и като войвода, защищавайки интересите на селото, бе наново се издигналъ като страшилище за турци и гърци въ околията...
Въ Балканската война Мокрени наново бива опожарено наполовина и ограбена всичката му покъщнина и добитъкъ при отстъплението на гърците отъ Кили Дервентъ и Соровичъ. Благодарение на съединените чети на Пандиль Шишковъ отъ Върбени и мокренската милиция начело на Петъръ Нановъ, турците биватъ задържани въ сражение на 23 септември. На 24 септември 1912 г. Мокрени бива опожарено за шести пъть! Два три дни следъ това, следъ като съюзнишката армия отблъсна турците, мокренци се завръщатъ въ полуизгореното си село и нареждатъ съ сълзи на очи написания отъ техния войвода стихъ съ заглавие "Пакъ при тебе ида, село, село изгорено, пепелище...
По силата на гръцко-
българската конвенция за "доброволното" изселване на инородците, бяхъ избранъ, или по-право азъ се избрахъ за делегатъ предъ трета гръцко-
българска подкомисия, която действуваше въ костурско. Баща ми беше далъ декларация въ смисълъ: имота ни да остане на тамошните роднини, но азъ горейки отъ силно желание да отида въ родното село, искахъ да използувамъ този случай. Съгласихъ няколко души мокренци отъ Варна да ме упълномощятъ да защитавамъ техните интереси предъ комисията. Те сториха това съ най-голямо удоволствие...Тръгнахъ къмъ втората половина на августъ 1927 год.
Мокрени отстои на около 20 клм. югозападно отъ гара Соровичъ, последната станция, където трябваше да слезна. Тукъ на същата тая гара презъ 1919 год. азъ минахъ като пленникъ...Цели два и повече месеца чакахъ комисията, която заседаваше изъ костенарията на костурско и презъ това време азъ обиколихъ всички кътчета на Мокрени и околностьта му. Радвахъ се като дете на неговите хубости...Комисията закъсня и това беше по-добре за менъ, защото и азъ не бързахъ. Най-после, тя дойде въ Мокрени на 2 ноемврий 1927 год. и на другия день откри заседанието въ новото малко училище средъ село. Състава на III-а подкомисия беше: председатель французина Жиро, бившъ комендантъ на Солунъ, презъ общоевропейската война. Отъ
българска страна запасния генералъ Каблешковъ и единъ гръкъ отъ гръцка страна, чието име не помня. Комисията си зае мястото и започна разглеждането на делата едно по едно, съгласно подадените декларации на мокренци емигранти въ България. Азъ също си заехъ моето място като делегатъ. Салона беше препълненъ отъ селяни-мокренци.
Първите няколко дела минаха тихо, но когато дойде реда на делата по които азъ трябваше да взема участие като защитникъ, председателя Жиро явно отричаше моите показания и не искаше да признае никакво освидетелствуване на някакъвъ си
български делегатъ, който отдавна билъ забегналъ въ България. Той, както обикновено се е обославялъ само на тамошните свидетели, които по силата на обстоятелството, че оставатъ подъ гръцка властъ, трябваше да лъжесвидетелствуватъ, като предупредени предварително отъ гърците.
Така е ставало навредъ изъ костурско подъ председателството на г-нъ Жиро, който си създалъ име между делегатите изъ тоя край, като лошъ председатель на III-а подкомисия. Това научихъ отъ делегати още при отиването ми въ Солунъ. Стана скарване между нашия председатель г-нъ Каблешковъ и председателя Жиро по вакъвските имоти...Въ тоя моментъ на разправи и караници, азъ не можахъ да се стърпя и казахъ на г-нъ Жоро на френски, че той като председатель на тая комисия е само на гръцка страна и никога на
българска. Нервно стана, г-нъ председателя съ заканителни жестове, приближи се до менъ и каза: "азъ да бъда нареченъ така отъ единъ
български делегатъ, маршъ още сега отъ гръцка територия!" Той нареди веднага да се съобщи по телефона на пристава въ Клисура, за да ми се предаде паспорта и още същата вечеръ да замина...
Трябваше ли да му склоня глава тамъ въ моето родно огнище, въ моя домъ, въ моето училище, да прося милость отъ този, който пръска само неправди? Не, азъ трябваше да му кажа истината, макаръ и съ рискъ да бъда арестуванъ. Отъ Мокрени, обаче, г-нъ Жиро разбра, че не трябва да се гаври съ участьта на единъ поробенъ народъ, който отъ векове се мъчи съ кръвьта си да извоюва свободата си! Тая случка именно, докара уволнението на Жиро, като председатель на III-а подкомисия, както се научихъ въ последствие..."