"Речъ отъ д-ръ Никола Генадиевъ" от Битоля, Македония, 1913 г.http://strumski.com/biblioteka/?id=386"Господа! Никога въ никоя държава, може би, не са ставали избори при положението, при което ще се извършатъ предстоящите избори въ България. И заради туй, ако има някои особености въ избирателната борба, ако става нещо необикновено, ако се изнася и една твърде малка часть отъ дипломатическата преписка въ публично събрание, това се дължи не на нашето желание да си послужимъ съ всички средства, за да съкрушимъ противниците си, а става необходимо, защото българскиятъ народъ, който направи неизвестно до сега въ историята усилие за да извоюва бъдещите съдбини на България, има право да знае какъ стана, та отъ високото положение, което нашето отечество заемаше, изъ единъ пътъ падна и се намери въ такова плачевно положение; има право да знае, кой е тоя, който унищожи плодовете отъ нашите победи, който тикна България съ десятки години назадъ. При такива извънредни условия, истината трябва да се каже. И това, което ще чуете отъ мене, е една нищожна часть отъ истината. Голямата, пълната истина е по-страшна. Но няма да се прекрачатъ границите нито на международното приличие, нито на онова великодушие, което винаги е отличавало насъ въ борбата ни съ нашите противници, които пакъ отъ своя страна винаги са бивали безпощадни.
Ние се намираме начело на управлението на България по причина на нещастията, които я сполетяха въ последната фаза на войната. Тоя новъ обратъ на работите, напастите, които се струпаха надъ нашето отечество, трябва да се знае отъ кого са причинени и какъ са причинени. Този е въпросътъ който занимава днесъ обществото и печата. И като че ли има едно стремление - у некои отъ простодушие, у некои отъ лукавство - да съсредоточатъ всичко въ една дата: на 16 юний се подкачиха неприятелските действия на границата; който е причината за тия неприятелски действия, той е причината и за всички нещастия на България. Ако се постави тъй въпроса и ако българскиятъ народъ желае да знае кой е причината, за да се подкачатъ неприятелските действия, не сме ние, които ще искаме да укриемъ когото и да било, защото не ние сме подкачили тия неприятелски действия. Ако зависеше отъ насъ, ако управлението на България беше въ наши ръце, нямаше да има война съ съюзниците. Войната стана, защото се докара, и 16 юний е резултатъ, а не причина. Ние, заедно съ правителството въ него време, заедно съ г. Данева, който предъ чужди държави е представилъ една версия - различна отъ тая която пръскатъ неговите приятели днесъ - сме поддържали винаги, че неприятелските действия са подкачени не по вина на България, а по вина на нашите бивши съюзници. Но, ако покрай това има нещо некоректно, нещо прибързано, ако има някоя грешка, ако има извършено престъпление, за да падне България въ капана, който й бяха подготвили - който е виновниятъ за тази грешка, нека отговаря; но ние, които бяхме въ него време опозиция, въ нищо не сме отговорни. И каква опозиция? Опозиция, на която правителството нищо не обаждаше: когато рядко се явявахме предъ г. Гешова, той половината отъ държавните работи не ни съобщаваше, а въ другата половина ни разправяше неверни неща. Като български граждани и ние желаехме и можехме да помогнемъ на България. Но ние, политическите мъже, бяхме изхвърлени по-долу отъ санитарите, по-долу отъ ония, които гледаха сметките на обоза въ войската. Намъ заявиха, че за насъ няма място да бъдемъ полезни на своето отечество. А такава опозиция, която никой не питаше, може ли да се смята за виновна, ако е станала грешка? Никога ние, разберете добре, дорде бъдемъ живи, няма да слеземъ, до тая подлость да кажемъ, че когато ние управляваме държавата, другъ някой е виновенъ за действията, изходящи отъ властьта. Ако беше се случило някое нещастие при окупирането на Трякия, ние щяхме да бъдемъ отговорни. Не сме ли направили всичко, каквото зависи отъ насъ, не сме ли предвидливи, ние трябва да бъдем отговорни. Когато ние поехме управлението, не съ победоносна 400 - хилядна армия, а въ страшното време, въ което некои се бояха да минатъ покрай министерството, камо ли да влязатъ въ него, излязохме ли ние единъ пътъ да кажемъ, че не можемъ да носимъ отговорностьта за действията, които не сме контролирали даже - за ония на бойното поле? Ако беше станала грешка въ наше време, пакъ ние щяхме да бъдемъ отговорни, защото, ако някой воененъ не ни послушаше, за насъ би имало два пътя: или тоя воененъ щеше да се постави на мястото си, или ние щяхме да се махнемъ отъ управлението. Но да гледашъ какво става да се събирашъ съ своите приятели и да скачашъ първите два дена отъ радость, защото е имало успехъ на границата, и на третия день да ти дойде ума да спрешъ военните действия, за да бъдатъ унищожени два наши полка, и когато работите тръгнатъ зле, толкова зле, щото да бъдатъ непоправими, едва тогава да напуснешъ управлението, и сега да отхвърляшъ всякаква отговорность! Не, такова извинение не може да се приеме.
Господа! Най-доброто нещо, за да се успокои съвестьта на българските граждани, е да се проследятъ работите отъ самото начало, да се види какъ са текли събитията, защото тогава ще разберемъ къде са отговорностите, у кого са грешките.
Подготвена ли беше войнатаКазахъ ви преди малко, че 16 юний 1913 г. не е причина, а следствие на цяла една политика. Или на една политика, или на отсътствие на всякаква политика, но резултатъ на всички грешки, които се вършиха отъ началото на войната до тая дата.
Войната противъ турците се подкачи на основание на единъ принципъ. Българското правителство, съставено отъ партии, които прогласяваха, че България трябва да живее въ най-добри отношения съ Турция, каквото и да се върши противъ българите тамъ, и то беше дошло до убеждението, че този пътъ не може да се следва дълго време. Не въ надвечерието на войната, когато българските граждани се събираха на митинги и караха правителството да излезе отъ своята пасивность, а по-рано още кабинетътъ на г. Гешова беше замислилъ да обяви война на Турция. Днесъ това не може да съставлява тайна. Двата народа се биха, сключиха миръ, захвана се новъ животъ на добри съседски отношения, историята няма да остави нищо скрито, но народа вече има право да знае всичко. Българското правителство, за да може да подкачи войната противъ Турция, реши по-напредъ да се обезпечи и свърза съюзъ съ Сърбия на 29 февруарий 1912 г. Същиятъ день е свързана една военна конвенция между България и Сърбия. Съюзътъ и конвенцията са допълнени съ други военни съглашения отъ 19 априлъ и отъ 23 августъ с.г. Но още на 29 февруарий 1912 г., значи 8 месеци преди да се подкачи войната, правителството е било решено да воюва. То е искало да се обезпечи и отъ друга страна и на 16 май 1912 г. е свързало съюзенъ договоръ съ Гърция. Съ същата държава е сключена и военна конвенция на 22 септемврий 1912 г. Запомнете тази дата 22 септемврий 1912 г., защото тя ще ни бъде ръководяща нишка, за да разберемъ политиката на правителството.
Нашите предшедственици въ управлението най-много се славеха съ това, че били подготвили дипломатически войната. И подготвили и дипломатически, защото, чрезъ съюзъ съ Сърбия и Гърция, били сигурни, че няма да има външна намеса и че, въ всеки случай, ние ще бъдемъ победители. Българскиятъ народъ имаше право да погледне по-иначе на тая работа и да иска отъ своите управници да предприематъ войната при условия, които ще принесатъ най-голяма полза на България. Въ съюзъ съ Гърция ли ще бъде, въ съюзъ съ Сърбия ли ще бъде, въ съюзъ съ Япония ли ще бъде, на българина е все едно. Здравата политика диктува това: да гледашъ колкото е възможно повече полза да извлечешъ за отечеството си. Правителството, безъ съмнение, мислеше, че този е пътятъ, който трябва да следва, за да се добиятъ възможните най-големи изгоди за България.
Преди да видимъ доколко то е успяло съ тия договори, нека въ няколко думи само да разгледаме и другъ единъ отделъ отъ подготвяне на войната. Всяка една война трябва да бъде подготвена дипломатически и военно. Войната е едно бедствие, войната е единъ остатъкъ отъ варварството, войната, по причина на злините, които донася, на раните, които оставя на всеки народъ, който е взелъ участие въ нея, победенъ или победитель, е нещо осъдително и до нея може да се прибегне само когато друго средство няма, за да се избегнатъ по-големи злини. И ако е имало моментъ, въ който войната да бъде оправдана, то е било миналата година. Друго средство нямаше, за да се въдвори редъ на Балканите. Друго средство за България нямаше, освенъ да прибегне до оръжието, защото, ако ние не бяхме обявили война, въ 3 - 4 години на насъ щяха да я обявятъ при лоши условия и при вероятность да бъдемъ победени. Но, който ще се реши да воюва, който ще се реши да поведе народа си на кървава борба, той трябва добре да си опича ума и трябва да се запази отъ всяка страна: да се обезпечи военно, да се обезпечи и дипломатически. Образцово подготвена война е пруската противъ французите. Тя беше подготовлявана отъ 1863 г. На 1866 г. стана войната между Прусия и Австрия. Мирътъ се сключва по начинъ, щото да се подготви войната за 1870 г. На 1870 г. Бисмаркъ взе всички мерки да бъде победитель и, отъ друга страна, неприятельтъ да бъде изолиранъ отъ всяка една страна. И действително, всичките държави, които можеха да иматъ влияние въ хода на военните действия, или при сключване на мира, бяха обезпечили на Германия своя неутралитетъ. Франция беше изолирана.
Ние бихме имали право да попитаме нашето правителство: взело ли беше всичките мерки, за да излезе резултатътъ на войната сполучливъ? Подготвена ли беше военно тая война? Правителството не беше направило нищо, за да въоръжи България. Въоръжения бяха ставали отъ по-напредъ. Те бяха спрени на 1907 г. и отъ 1908 г., откакъ пое управлението г. Малиновъ и до обявяването на войната, може да се рече, че почти нищо не е направено за засилването на войската. Може да се възрази, че вече България беше доста силно въоръжена. Въоръжението до 1907 г. беше достатъчно зарадъ предполагаемия неприятель, защото тогава турската армия се намираше не тъй подготвена, както беше на 1912 г. и, между другото, тогава Одринъ не беше укрепенъ. Тогава и Сърбия и Гърция бяха несравненно по-малко готови отъ България. На 1912 г. трябваше да бъдемъ по-добре въоръжени и последната война между съюзниците доказа, че както сърбите, така и гърците, по отношение на артилерията, са били по-добре, отколкото България, която имаше много повече войска и която имаше интересъ войната да се свърши бърже, за да бъдатъ и резултатите по-блескави, а освенъ това да бъде пакъ мощна за да обезпечи зачитането на договорите отъ страна на съюзниците. Ако правителството се беше погрижило съ време да купи единъ артилерийски паркъ за 10 -15 милиони лева, Одринъ можеше да се атакува по-рано, или, ако беше необходимо да ставатъ сражения на Чаталджа, и Чаталджа можеше да бъде пробита. Но хората, които решиха да вкаратъ България въ война, не беха въ състояние да си направятъ следующата кратка сметка: Войната поглъща всеки единъ день около 3 милиона лева: съ петь дена да продължишъ войната, те са 15 милиона лева. За 15 милиона лева можеше да се попълни артилерията на България по начинъ, щото, да съкрати войната съ 50 и съ 100 дена и да намали жертвите поне съ няколко хиляди души.
Азъ цитирахъ датата на подписване договора между Сърбия и България. Но, господа, единъ договоръ, предназначенъ за да се обяви война, не се сключва подиръ 24 часа преговори. Отъ разоблаченията, които излязоха въ печата, даже и въ органа на г. Гешовъ, се вижда че преговорите са траяли цели месеци. Следователно, по-рано отъ датата 29 февруарий 1912 г., повече отъ година преди обявяването на мобилизацията, правителството е било вече решено да воюва. И то не се е питало дали няма нужда отъ въоръжение. Не, то е знаяло че има нужда, че военното подготовление е било съвършено недостатъчно.
Ето и доказателствата: мобилизацията е обявена на 17 септемврий, войната е обявена на 5 октомврий. На 24 септемврий 1912 г. - значи една неделя следъ обявяването на мобилизацията, правителството купува 15,000,000 патрона и 41,000 кгр. нитроглицеринъ за бездименъ барутъ. На 24 септемврий 1912 г., пакъ една неделя подиръ мобилизацията, правителството поръчва 2,500 манлихерови пушки; на 30 септемврий пакъ поръчва пушки; на 2 ноемврий 1912 г. следъ Люле Бургасъ, правителството купува 50,000 пушки. За да поръча правителството подиръ обявяването на мобилизацията и даже подиръ обявяването на войната пушки повече отъ 50,000 - значи, че тези пушки са били потребни, че е имало недостатъкъ. Ами на това правителство, което готви отъ една година войната, къде му беше ума да купи пушките петь или шесть месеца по-рано, че да се намерятъ тукъ? Щеше да ги купи, преди всичко, по-евтино, защото следъ мобилизацията пушките съ патрони са купени твърде скъпо. Но никой не може да намери вина на правителството, че тогава, когато имахме нужда, не е гледало на цената. Една пушка тогава не струваше 80 лева, а единъ животъ. Недейте мисли, че тия пушки не са могли да иматъ влияние върху хода на операциите. Ние имахме достатъчно хора, за да въоръжимъ поне още 20,000 души, но нямахме достатъчно пушки. Ако бяхме ги имали при обявяването на мобилизацията да въоръжимъ още 20,000 души, щяхме да имаме въ сражението при Люле Бургасъ 20 - хилядна пресна войска, турската войска можеше да бъде отсечена и войната да бъде свършена още тогава. Но за тия неща не желаятъ да си даватъ сметка хора, които обичатъ да демагогствуватъ, когато са въ опозиция, които са говорили, че не трябва да се купуватъ пушки и топове, и после, дошли на управлението, и следъ като подписали договоръ за да обяватъ война, предпочитатъ да изложатъ България, отъ колкото партизанските си интереси. Тукъ има не само недостатъкъ на политически разумъ, но има небрежность, извънредно осъдителна. Правителството, въ момента когато да се реши да обяви война, се намираше на кръстопътъ. По всяка вероятность, тия господа, които са парадирали съ съюзи, не са вярвали, че тъй бърже ще се намерятъ на чело на българската армия. Но когато събитията се развиха мимо тяхъ, въпреки тяхната воля, бяха принудени да се замислятъ. Презъ лятото на 1912 г., въ Търново се празднуваше 25 годишнината отъ възцаряването на Царя. Тогава има единъ воененъ съветъ, въ който се обсъди положението. Тоя воененъ съветъ нямаше за задача да обявява или да не обявява война, но трябваше да се осветлятъ ръководящите кръгове, можемъ ли ние да предприемемъ една такава рискована акция. Всичките генерали са казали: "ние не сме подготвени за война, нямаме облекло, нямаме достатъчно артилерия, нямаме достатъчно пушки" - това нещо не е било тайна за правителството - "но при всичко това, ние пакъ ще победимъ, нямаме време да чакаме, сега е късно, трябваше да мислите по-рано". И когато събитията взеха да ставатъ по-застрашителни, когато се появи една телеграма, че отъ Цариградъ е дадена вече заповедъ да се мобилизира турската армия и тукъ въ София вече трябваше да се решава или тъй, или тъй, или ще изпреваримъ и ще вървимъ напредъ, или ще дочакаме да ни нападнатъ съ големи сили, пакъ се събра единъ съветъ, на който присътствуваха всички министри и генералите, и тогава военните си дадоха мнението:"ние макаръ че не ни достигатъ известно количество топове, пушки и припаси, можемъ да победимъ и ще победимъ: войната трябва да се обяви". Но още тогава се каза отъ военните:"имайте предъ видъ само едно нещо - войната трябва да бъде, колкото е възможно, по-кратка". И тая мисълъ е не само военна, а и политическа". Министерскиятъ Съветъ я усвои и това е напълно съгласно съ решенията, които е вземалъ Министерскиятъ Съветъ въ по-раншни времена, когато предстоеше да се обяви войната - на 1906 г. и на 1907 г. България е обкръжена отъ нации, които могатъ да бъдатъ неприятелски разположени. България въ една война съ Турция трябва да положи колкото е възможно по-малко жертви и да си запази, колкото е възможно повече сили, за да може сетне, при сложното международно положение на България - да се запази отъ другите съседи. На 1906 г., както и на 1912 г. се предвиждаше да срещнемъ главните сили на неприятеля вероятно къмъ течението на р. Еркене. Даде ли се главно сражение, правителството е длъжно да се възползува отъ първия случай, за да сключи миръ. При тия условия, при толкова недостатъци въ подготовлението, предприе се войната. Сега за сега трябва да запомнимъ това нещо, че въ ръцете на правителството беше да обезпечи още повече успехи, че въ ръцете на правителството беше да си набави всичко съ време, та когато захваща да води преговори съ Сърбия, да има не само подписа на г. Пашича, а да има топове, защото те са по-силни отъ подписите на всякакви съюзници. Правителството беше длъжно да подготви по-добре армията и не го направи.
Нямаше лекарства, нямаше превръзки!Ако този гряхъ, за който не може да се намери никакво обяснение, е голямъ въ очите на всеки български гржданинъ, има друго едно нещо, което съставлява още по-голяма грешка, още по-голяма небрежность, и което предъ никого отъ българските граждани не трябва да намери нито извинение, нито пощада - то е, че оставиха българските войници да изгинатъ, защото нямаше церове въ войската.
Господа! Трябватъ ни 50,000 пушки и тия пушки ги предлагали отдавна. Пушките които се купиха въ Буда-Пеща, предлагани са и на други правителства, можеха да се купятъ няколко месеца по-рано. Но единъ човекъ, който води преговори за съюзъ и беше подписалъ осемъ месеца по-рано договора, имаше време не само да купи, имаше време да поръча нови, имаше време фабрика да създаде и пакъ да бъдатъ пушките готови. За топовете може работата да е по-мъчна. Единъ артилерийски обсаденъ паркъ може да не се намери готовъ за година; хайде да речемъ, че зарадъ него трябваше да се взематъ мерки много по-рано, и ако имаше хора които да бдятъ за съдбините на България, щяха да взематъ тия мерки тогава, когато Одринъ се въоръжи, следъ независимостьта. Но и тогава е владяла безпечностъ. Обаче, колкото се касае за медикаментите, за превързочните средства, зарадъ него не се изисква нито много време, нито умъ, нито голямъ трудъ, нито много пари. Забележете добре, господа, че подкачате война и ще пращате хорските синове да се избиватъ. Вие трябва, да ги обезпечите поне, че ще намерятъ церове, че ще има доктори да ги прегледатъ, че ще може да имъ се превърже кракътъ, ако им нищожна рана, а не да ги оставяте две недели безъ превръзка и гангрената да стане причина сетне да се реже кракътъ. Шесть десети отъ тия, които виждате съ отрязанъ кракъ, нямаше да бъдатъ сакати, ако имаше кой да ги превърже, а щяха да бъдатъ днесъ здрави и читави. Всички тия хора са жертва на небрежность, на престъпна небрежность. Нямаше освенъ, още когато се сключи договорътъ, още когато полича, че ще се обяви войната, да се телеграфира и съ малко пари можеше да се докаратъ достатъчно церове. То е нещо леко: няма нужда да се фабрикува отъ сега нататъкъ като топовете, като пушките; на която и да е фабрика поръчай и въ три недели, въ единъ месецъ, ще ти пратятъ церове и превръзки. А състоянието е било плачевно: единъ пътъ има купени церове - за по-раншни времена да не говоря - на 1903 г. и противъ това некои отъ ония, които управляваха на 1912 г. много бяха викали; втори пътъ има купени церове презъ 1907 г. и отъ тогава нищо, или почти нищо. Разбира се, въ продължение на 5 години, каквото е имало - и то вероятно е било не съвършенно достатъчно зарадъ войната, но и малкото, което е имало, се е изхарчило. Ако на 1907 г. предстоеше непременно да се обяви война, единъ два месеца по-рано можеше да се допълни това, което се е имало на лице; но ако презъ 1912 г. туй, което се е имало отъ 1907 г. въ голямата си часть е изчезнало, за щото се харчи за нуждите на войската, и не си поръчалъ, и не желаешъ да поръчашъ, нищо до деня на обявяване войната, съ какво може да се извини това?..."
Автор
Тема: Книги за България и ВМРО (Прочитано 143059 пати)